Дневниците на Пейдж Йънг - Приятелите

Петнадесето правило:
„Престани да си въобразяваш някакви неща,
които знаеш, че няма как да се случат.”


Но скъсването на отношенията ми с Кърт излезе малко по-трудно, отколкото предполагах.
Още същата вечер се хвърлих на врата му и леко го изнасилих. Но това не помогна. След това се чувствах все толкова отчуждена от него.
Мислех да си тръгна, но останах. Знаех, че нямаше причина да ми бъде тъжно за Кърт, знаех, че не трябваше да се самообвинявам, но в онази нощ просто си бях ревлива… предполагам.
Имаше нещо много неприятно в моите връзки. Дори когато ненавиждах човека, с когото се раздеелях, се чувствах психически изпита и някак изоставена. Не толкова защото имах някакви по-сериозни чувства към него, просто не обичах да се сбогувам с хора, на които по някакъв начин бях държала.
Е, това беше първата нощ, в която не се погнусих от дъха му, и първата, в която той не заспа преди мен.
Прегръщайки ме и сподавяйки хлиповете ми между ръцете си, Кърт не заспа цяла нощ, също като мен. И най-хубавото бе, че не си казахме и дума. Не ме попита за какво става въпрос и не ми каза, че не сме длъжни да късаме.
Мисля, че в онази нощ Кърт всъщност осъзна онова, което се бях опитала да скрия от него, а именно факта, че знаех какво беше направил.

Е, след онази проява на слабост, аз повече никога не си позволих да се доближа до него. Донякъде двамата се избягвахме, донякъде обстоятелствата ни разделяха.
Но фактът, че бях преживяла онази криза, ме направи по-силна. Не бях сигурна, че някога отново ще можем да имаме някакви приятелски взаимоотношения помежду си, но поне знаех, че съм се разделила с нещо, което съм обичала, и така е било правилно. А другото нямаше значение.

Останалите три месеца до края на учебната година се изнизаха някак неразбираемо за мен. След като бях останала леко наранена от последната си връзка, нямах дори желанието да се заемам с нова такава. И, понеже имах нужда да се вглъбя в нещо, се вглъбих в ученето. Постепенно успехът ми се вдигна главозамайващо и аз се оказах една от най-добрите от дома си. И, макар всички наоколо ми да се радваха на факта, че преуспявам в ученето и не изпадам в такива любовни драми както преди, аз бях твърде далеч от хармонията със себе си, камо ли от щастието. И все пак трябваше да продължа напред.
А, докато аз посървах, Кърт успя да си хване онова девойче, което си го беше набелязал още от мое време. Често се хващах да съжалявам нея, но пък май всичко идваше от факта, че съжалявах себе си. Защото, след като тотално си бях сринала нервната система със самобичуване, аз болезнено исках да бъда отново с Кърт.
Само че не си го позволих. Не отново.
Единствено приятелите ми бяха опора в онези дни. Дори само правейки ми компания, те всъщност бяха център на света и на живота ми. И, докато имах тях, знаех, че ще оцелея и през този период на депресия.

Годината свърши благополучно – без повече катаклизми, терзания или тем подобни щуротии. Май се бях наситила на проблеми, та успях да преживея тези месеци сред някакъв вид покой.
Но още не знаех, че на гарата ме чакаше една изненада – господин Уотърби. Леко нервен, леко притеснен, леко несигурен.
-Пейдж, миличка, здрасти. Как си? –Но аз не отвърнах на въпроса му, тъй като знаех, че той не беше тук затова. Разделянето на посрещачите на Жан и на моите говореше само за едно.- За съжаление няма да те водя вкъщи. За известно време ще поостанеш на едно друго място… хубаво място… ще ти хареса…
И продължи да заеква, мъчейки се да ме разведри.
Покрай последните проблеми съвсем бях забравила скарването с Жан и родителите му. Споменът за разкритието на рода ми се избистри в съзнанието ми и оформи една ужасяваща гама от промени, които несъмнено бях предизвикала.
Господин Уотърби ми бе простил – той винаги прощаваше. Но нямаше как да очаквам подобна реакция от Жан и от майка му. Едва ли някога Руби щеше да ме погледне отново. Камо ли Жан.
И, докато унесено слушах думите на татко Уотърби, аз все по-ясно осъзнавах факта, че отблъсквах всички около себе си. И то несъзнателно. Правейки малки залитания, аз всъщност бая уверено сривах собствения си живот. И изглеждаше някак неизбежно.
Колкото до новия ми дом – оказа се едно прилично общежитие на някакви девойки от някоя си там гимназия. Беше ми предоставена малка стаичка, която щях да споделям с някакво непознато момиче, едно нощно шкафче, един рафт в гардероба и едно скърцащо походно легло. Но общежитието си имаше и своите хубави черти – бе чисто и подредено и не ми се налагаше да се чувствам именно като изритано на улицата коте.
Въпреки че аз именно така се чувствах.
И всичко се започна отначало, именно когато господин Уотърби, оставяйки пари на хазяйката за джобни и за разходите, си тръгна.
-Аз съм Лейла, здрасти! –Усмихна ми се русокосото момиче, с което щях да деля стая. Пъстрите й очи се стелеха любопитно по цялото ми тяло, сякаш по дрехите ми можеше да разбере откъде идвам и защо.
-Пейдж, приятно ми е.
Бяхме останали само двете в стаята – вероятно заради късния час нямах много посрещачи в новия си дом.
Татко Уотърби бе бил така добър да ми донесе всичките ми джунджурии от вкъщи и вече официално бях изритана. Затова, преглъщайки отчаянието, а и сълзите си, се заех да си подреждам нещата.
Половин час по-късно бях готова – нямах и какво толкова да оправям – целият ми материален свят се състоеше в куфарчето за Хогуартс и плика с емоционални спомени, в който помествах какво ли не – пакетчета захар, бъркалки за кафе, някоя и друга картичка, билета за кораба, няколко забравени от бога снимки и какво ли още не. И това беше всичко.
Затова пък моята нова насилствена приятелка, Лейла, бе седнала на леглото си и ме наблюдаваше все така вторачено и заинтригувано.
Наместих се на своео срещу нея и се усмихнах леко.
-Е, откъде идваш? –Попита ме някак обнадеждено от последната ми реакция.
А аз се усмихнах и килнах главата си настрани:
-Оттук-оттам.
Нямаше как да й кажа, че съм магьосница, затова я излъгах. Но този път гледах да укротявам въображението си и с две думи й разказах голяма част от живота си, просто преиначавайки нещата. Но иначе милата бе длъжна да чуе цялата история за Жан, Крис и Кърт. Външният изповедник ми бе нужен отдавна.
-Но това е ужасно! –Възкликна момичето, ококорило очите си.- Как могат да те изоставят заради такова нещо?
-Сигурно си останала в грешка. –Противоречих й тъжно и въздъхнах.- Аз самата предизвиках всичките си проблеми. Ако не бях аз, човек на моето място сигурно никога нямаше да стигне дотук.
Лейла ме изгледа няколко секунди, премигайки, а после явно се отказа от желанието да ми противоречи. Просто въздъхна тихо и ми се усмихна едва-едва.
-Ти сега си във ваканция, нали? –Смени темата умело, а чипият й нос потрепна от вълнението, което навярно предизвикваше в нея идеята за ваканция. Аз просто й кимнах утвърдително.- Ние пък учим до края на юни. –Оплака ми се жално и въздъхна.- Сигурно ще ти бъде малко скучно тук един месец сама. Нашата гимназия до голяма степен се възползва от целите ни дни.
-Не. –Отвърнах й равно и свих рамене.- Отдавна исках да се поразходя и да разуча Лондон. Сега поне имам тази възможност.
Тя сви рамене и се шмугна под завивките. Последвах примера й и се загледах унесено в прозореца до мен. Уличната лампа мъждукаше едва-едва, осветявайки стъклото. И така, окъпани в изкуствената светлина, звездите почти не се виждаха.

Следващите дни минаха еднообразно. Момичетата от общежитието бяха доста амбициозни и напористи, та нямаше как да припозная в тях качествата на приятелите ми от Хогуатс. Те постоянно учеха, постоянно се занимаваха с училищна дейност, всяка свободна минута прекарваха в гимназията отсреща. Гледах да поддържам стабилни отношения с тях, но в общия случай те нямаха време за това. И аз се съобразявах.
В интерес на истината нито за миг не се почувствах сред свои връстници. Моите възприятия за „забавно”, „приятно” и „занимателно” коренно се различаваха от техните. Затова и, лишени от допирни точки, ние бая трудно поддържахме що-годе приятелските взаимоотношения помежду си.
През деня, докато в общежитието нямаше почти никого, имах навика да вадя учебниците си и да уча тайно. Не че беше особено забавно – просто имах нужда от нещо, което да свързвам с магията, за да не се откъсна завинаги от нея.
Някъде към шест часа, когато влажната жегасе изтеглише от мръсните стени на Лондон, а съквартирантките ми се върнеха и се заемаха с уроците си, имах навика да излизам и да се разхождам безцелно из улиците.
Е, донякъде тези ми действия оставаха недоразбрани от мис Хилтън, нашата домакинка. Тя най-безцеремонно ме лъжеше, че татко Уотърби бе оставил ужасно малко пари за мои джобни. Освен това постоянно намираше за какво да ми удържи, та в крайна сметка аз останах без каквито и да е средства. Шляех се из улиците без пукнат паунд. Но не бях готова да се конфронтирам с нея – не исках. Най-много щеше да ме изгони и така съвсем щях да се окажа на улицата.
Малко по малко започнах да опознавам града. На принципа „проба-грешка” се научих да се ориентирам сред на пръв поглед еднаквите улици на Бексли, кварталът, където се намираше нашото общежитие. Постепенно развих някаква наркотична зависимост към тези разходки и към този град. Започнах да излизам късно през нощта, когато наоколо нямаше никого. Единствено някой и друг мотор отвреме-навреме разтрогваше тишината с някое и друго ръмжене. Иначе всичко бе потънало в тишина.
Когато развих известна сигурност относно вътрешността на града, започнах да се доверявам и на градския транспорт. И именно така се стигна до една вечер около десет и половина, когато слязох от метрото и се запътих към дома.
Слушалките в ушите ми и малкият АйПод, към който момичетата ме бяха пристрастили, пищяха в ушите ми някаква мъгълска рок песен, която до голяма степен ускоряваше хода ми и ме караше да се чувствам невероятно уверена в себе си.
Макар и в безсмисленото си съществуване.
Усмихнах се леко в мига, в който вокалът започна буквално да реди своята възлюбена с „кокаинов език” и ярко изразена инфантилност. Донякъде намирах песента за насочена към мен самата, но далеч не бях на път да се сдухам заради нея. В крайна сметка това беше просто един текст – нищо повече. Може и да беше прекалено вулгарен, но пък в него имаше и своята истина.
Ако кажа, че го очаквах, ще ви излъжа. Напротив, дойде ми като гръм от ясно небе.
Слушайки силната музика, съвсем не бях чула стъпките зад мен. Почувствах просто завъртането си и рязкото сблъскване с някаква стена зад мен. Гърбът ми се изви в опит да омекоти удара, доколкото това беше възможно. Тъпата болка в тила ме зашемети почти мигновено – пред погледа ми започнаха да се появяват наситени цветни петна, които не ми позволяваха да видя нищо. Усещането се засили някъде в задната част на главата ми, отеквайки по цялата й дължина. Едва тогава утихна.
Почувствах нечие тяло до себе си и понечих да го отблъсна, но ръцете ми бяха извити настрани и притиснати до стената отзад.

While you're breakin' down my back n'
I been rackin' out my brain

Звучеше песента в ушите ми, докато аз се опитвах да изкарам крака си изпод тези на нападателя ми.
Осъзнал го, той освободи едната ми ръка и ми заби една плесница, която до голяма степен проясни погледа ми. Примижавайки срещу него, осъзнах че бе млад, прекалено млад за това – едва на трийсетина.
Устните му се врязаха в моите някак неконтролируемо, сякаш и той далеч не знаеше какво прави и защо.

It don't matter how we make it
'Cause it always ends the same

Едната му ръка стисна моите, а другата повдигна леко ръба на блузата ми и се вмъкна под нея.
Полуотворените ми очи се загледаха в мъждукащата светлина на другата улица, докато тялото ми се изви в неуспешен опит да го отблъсне.

You can push it for more mileage
But your flaps r' wearin' thin

Устните му продължаваха да притискат моите в нещо като целувка. Съзнанието ми се опитваше да реагира подобаващо, да го отблъсне от мен, по някакъв начин да му се противопостави.
Но не можех. Не чисто физически, не. Психиката ми бе претърпяла някакъв срив и, стресирана от случилото се, аз не можех да реагирам по модела на „инстинкта за самосъхранение”.
В онзи миг такъв просто нямаше.

And I could sleep on it 'til mornin'
But this nightmare never ends

Затворих очи и понечих да се откъсна съвсем от действителността, регенерирайки способностите на разсъдъка ми.
Но не успях – ръката, сиснала почти истерично дупето ми, ме изкара рязко от унеса и очите ми се изцъклиха срещу тъмнината в съзнанието ми.

Don't forget to call my lawyers
With ridiculous demands

Понечих да откъсна едната си ръка от хватката му, но двете бяха треснати още по-силно в стената отзад.

An you can take the pity so far
But it's more than I can stand

Отдръпнах глава назад в мига, в който той понечи да целуне врата му. Сблъсъкът със стената отзад предизвика нов прилив на слепота, а кожата ми бе прекарана през зъбите му и режеща болка почти парализира цялата ми шия, прокарвайки се на вълни по нервите по тялото ми.
Единствено тихото изръмжаване разкъса ехото на секкнатият по средата изтеричен вик.

'Cause this couchtrip's gettin' older
Tell me how long has it been

В мига, с който се откъсна разгневен от мен, юмрукът му свърши някъде под лявото ми око и извъртя главата ми настрани.
Унесът и стресът бавно започнаха да се изтеглят от съществото ми и да освобождават хватката около психиката ми.

'Cause 5 years is forever
An you haven't grown up yet

В мига, в който осъзнах всичко – покушението срещу мен, стрсът, който допреди малко бе обгърнал съществото ми, нуждата да се откъсна от него – нещо в съзнанието ми пропищя проглушително и ме накара да изтръпна. Ноктите на едната ми ръка се забиха до кръв в дланта му, докато той не я освободи. В засилката си, ръката му се заби в лицето ми с такава скорост, че чак изтръпна. Осъзнала неспособността му да реагира, аз го блъснах толкова силно, че той чак се стовари на земята пред мен. И, без дори да го мисля, го прескочих и се затичах към вратата на общежитието, където бе единствената ми надежда за спасение. Сърцето ми удряше невъздържано в гръдния ми кош, ушите ми се услушваха за всеки звук извън войнственото соло на китариста в слушалките.
В мига, в който влетях в общежитието, се затичах нагоре и се заключих в банята, свивайки се на кълбо до ъгъла и потрепвайки от ужас. Ръцете ми, насинени и изтръпнали, намериха непохвато слушалките и ги дръпнаха от ушите ми.
Прозорецът на банята гледаше именно към онзи склад, в чиято стена бях притисната допреди миг. Пролазвайки несигурно до него, аз се набрах на треперещите си лакти и се загледах навън.
Сълзите в очите ми ми попречиха да го видя още от самото начало. Когато го заюбелязах, цялото ми тяло започна да се тресе, а долната ми устна се озова притисната жестоко между зъбите му.
В мига, в който той, клатушкайки се, се изправи, аз се спуснах рязко надолу и се облегнах на стената, сподавяйки хлиповете в ръцете си. Страхувах се безумно, че той може да ме чуе, да ме последва, да ме убие дори. Страхувах се, че може да ме види.
Това, което не бях забелязала по-рано, бе фактът, че мъжът бе пиян. Безумно пиян.
А в онзи миг това далеч не ме успокояваше.
Исках да пролазя по пода и да се прибера в стаята, но бях безумно уплашена от възможността да ме види или чуе. Затова единствено се притиснах по-силно до стената отзад и се разтресох още по-силно.
Звук от чупене на стъкло и автомобилна аларма ме принудиха да затворя очи истерично и да се разхлипам още по-силно, притискайки тялото си с ръце.
След като алармата се изключи, всичко потъна в тишина.

-Ехо, кой е вътре? –Потрепна във въздуха гласът на Паола и аз потрепнах едва-едва.
Повдигнах се на ръце и истерично се загледах през прозореца – нямаше никого, само топлите слънчеви лъчи танцуваха невъздържано по калдаръмената улица.
Подпирайки се на стената, аз се завлякох до вратата и я отключих. В следващия миг тя се отвори рязко и мургавите черти на гимназистката се озоваха пред моите.
-Боже, какво ти се е случило? –Изпищя момичето и се развика още по-истерично.- МИС ХИЛТЪН! МИС ХИЛТЪН, ЕЛАТЕ!
Момичето, което явно сериозно се беше притиснило за мен, обви лицето ми с топлите си ръце и започва да прокарва внимателно пръсти по оттоците. Аз си поех насечено дъх и се отпуснах до стената, спускайки се по нея, тъй като колената ми се огъваха – навярно все още покосени от ужаса ми.
-МИС ХИЛТЪН! –Паола се спусна след мен и, с помощта на останалите момичета, които явно бе събудила с виковете си, ме изправи и ме завлече някак си до стаята, където се свих на леглото и заспах.

-Нищо ми няма. –Процедих за пореден път в онзи ден. Откакто се бях събудила, мис Хилтън ме тормозеше, опитвайки се да ме убеди, че не съм наред или че трябва да й кажа именно какво ми се беше случило.
А аз въобще не смятах да го правя.
От една страна, се срамувах, от друга, не я чувствах особено близка, за да коментирам с нея подобни неща. В това общежитие никого не чувствах достатъчно близък за това.
Но категоричното решение да не казвам на никого нищо, всъщност бе следствие от факта, че не исках да връщам кошмарите в съзнанието си. Исках да го забравя, а постоянните въпроси не ми помагаха за това. Да разкажа целият този фарс само щеше да ме принуди да го преживея отново. А аз не исках.
-В какво си се забъркала, глупаво момиче? –Изсъска насреща ми мис Хилтън и, виждайки как аз демонстративно отвърнах глава настрани, се разтресе от гняв и излезе, блъскайки вратата след себе си.
Още на другия ден имах посетител – татко Уотърби. Намери ме седнала на леглото и четяща някаква книга. Приближи се бавно и се разположи на леглото до мен, а аз бавно дочетох абзаца си и затворих четивото си, оставяйки го да лежи в скута ми.
Лицето ми се обърна към това на Уотърби и аз застинах мълчаливо срещу него. Сините му очи ме гледаха някак изтерзано и смирено, а слънчевите лъчи се спускаха по набраздената му от бръчки кожа. А кестенявата коса се полюшваше леко от течението, което бяхме образували, за да се спасим от тежката жега.
-Какво ти се е случило, Пейдж? –Попита ме тихо и понечи да дойосне лицето ми, но аз изгорих ръката му с погклед. Смутено и някак неразбиращо Уотърби прибра протегната си ръка и въздъхна тежко.- Кажи ми какво се случва?
Какво се случва ли? Това ли искаше той?
Ако искаха да знаят какво се случва с мен, никога нямаше да ме изгонят така от дома си и за месец да не дойдат нито веднъж да ме видят, нали?
Какво се случва?
Гневът започна да се избистря в съзнанието ми. Гневът срещу този човек, срещу неговата наивност, срещу негоото лицемерие. Гневът срещу всички, които ме бяха докарали до момента, в който дори не исках вече да се усмихвам, превръщайки се бавно в мизантроп, отдден на идеята да отмъсти на създателите си.
Но не реагирах – не исках. Нека да си тръгне – не го исках до себе си вече.
-Ако си се забъркала в някакви… каши… винаги можеш да ми кажеш… и да оправим нещата заедно… -Продължи с глупостите мъжът пред мен.- Ако искаш можеш да се върнеш вкъщи, а?
Не бленувах. Не и вече.
Само ми кажи какъв е проблемът, защото аз наистина не разбирам какво се случва. –Допълни отчаяно и аз въздъхнах тихо.
След още няколко опита да ме заговори, Уотърби се отказа. Прегърна ме мълчаливо и ме остави сама.
Не, не можех да го мразя, колкото и да го исках, не можех. Той не бе виновен за моите проблеми. Нито той, нито останалите. Просто не бях мислила, когато трябваше. Това бе единственото предателство и аз го бях извършила сама.
Взех огледалцето от нощното шкафче и се ззагледах в чертите си. Оттокът около дясното ми око бе започнал да спада, а мястото, където ме беше ухапал, вече не кървеше. Напротив, бе наситено с алени отпечатъци, където зъбите му бяха прерязали кожата ми. Вътрешен кръвоизлив.
Това, заедно с изчезващите вече синини по тялото ми, всъщност оформяха моята физическа неизправност. Но аз знаех, че бе въпрос на време всички белези да изчезнат. И с психиката ми щеше да се случи така.
Все някога.

Няколко дена по-късно, около два часа през нощта, бях събудена от нечии викове. Очите ми се разтвориха изтерзано, а съзнанието ми се прочисти, за да идентифицира думата, която повтаряше този ненормалник.
Оказа се моето име.
В първия миг, идентифицирайки гласа, понечих да се направя на ударена и да не отвърна. Размърдването на Лейла, свидетелстващо наближаващото й събуждане, ме разубеди. Последното, което исках, бе да свързват личността ми с този луд.
Изправих се, опитвайки се да разбудя мускулите на краката си, и се приближих до прозореца, отваряйки го леко.
Фигурата на Крис сепна виковете си и от резкостта на това действие, залитна на една страна.
-Какво правиш тук, по дяволите? –Изсъсках приглушено срещу него, а Слейтър само ми се усмихна глуповато (бях на втория етаж, та можех да го видя, въпреки че бе безумно тъмно) и отвърна:
-Слез долу!
-Никъде няма да слизам! –Процедих, навеждайки се напред.- Прибирай се вкъщи, Крис!
-Не. –Отсечено ми отвърна и поклати глава.- Слез долу.
-Пиян ли си, Крис? –Ядосах се насреща му и довърших рязко.- Прибирай се!
Крис поклати леко глава и, вдигайки ръка да притисне болката в челото си, ми демонстрира полуопразнената бутилка огнено уиски.
И това беше то. Завтекох се да обличам якето си, а няколко секунди по-късно, очевидно осъзнал липсата ми на прозореца, Крис отново започна да крещи името ми и ме принуди да се покажа отново на прозореца.
-Спри! –Изревах насреща му.- Сега слизам, само не викай!
И се затичах надолу по стълбите, все още чувайки наполовина тъжните, наполовина ядосани нотки в гласа му, докато викаше отново и отново името ми, убеден че се опитвам да го излъжа.
Обиколих сградата тичешком и застанах пред него, присвивайки леко очи и тросвайки се нервно:
-Какво ти става, по дяволите? Не трябва да си тук! Махай се веднага!
Крис смени опората си на другия крак и ококори очи срещу мен, опитвайки се да въплъти единия ми образ в другия. Защото определено ме виждаше поне двойно.
-Здрасти. –Ухили се насреща ми няколко секунди по-късно.
-Здрасти ли? Здрасти? –Изнервих се още повече, а после гневът ми се измести от някаква странна загриженост за него.- Как ме намери?
-Просто знаех.
Хубав отговор.
-Виж, Крис, наистина трябва да се прибираш – не си в състояние за нощни разходки. Прибери се, поспи малко, а утре, ако толкова държиш, можеш да дойдеш тук да си поговорим.
Колко бях дипломатична само! Дори сякаш той го забеляза изпод алкохолната си еуфория.
-Не мога. –Поклати глава насреща ми, а аз попитах сепнато:
-Защо да не можеш?
-Не мога да се магипортирам.
-Хвани автобуса.
-Не им познавам линиите.
Да, вярно, съвсем бях забравила, че Крис не харесваше мъгълските неща. А всички други магьоснически методи за придвижване извън магипортирането бяха прекалено опасни и явни.
-Пейдж, кой е това? –Стресна ме съненият глас на Лейла, която се бе навела из прозореца и ни наблюдаваше изпод затварящите си клепачи.
Крис понечи да й отвърне, но аз притиснах с ръка устата му и не му позволих. Сега не беше моментът за себехвалства на основа дълголетието на неговия род и чистата магьосническа кръв в жилите им.
Само това ми липсваше.
-Никой, Лейла, ти сънуваш. –Промълвих убедително насреща й.- Ако сега не се върнеш в леглото, кошмарът с паяците ще се повтори отново!
И то подейства. Бе логично момиче, което направо примира при вида на паяк да е сънувало кошмар с такива – най-малкото аз имаха арактофобия и ми се беше случвало.
Лейла ме изгледа ужасено и се затътри към леглото.
Обърнах се към Крис и откъснах ръка от устата му, но в същия миг нечий друг глас ме накара да я върна на предишното й място и да извъртя глава към общежитието.
От прозореца на банята се показваха главите на Паола, Стефани и Роуз най-отгоре. Всички ме гледаха с ококорени от любопитство очички. Всъщност май гледаха Крис.
-Пейдж, той ли те викаше? –Попита къдрокосата глава на Стефани и измери Слейтър с поглед.- Приятел ли ти е?
-Не не ми е приятел! –Отвърнах троснато, притискайки по-силно устата на Крис, когато той се опита да каже нещо.- Моля ви, прибирайте се. Ще ми навлечете проблеми.
Но вече беше твърде късно – медният глас на мис Хилтън се процеди през прозореца на банята, докато тя разбутваше зяпачките:
-Какви са тезаи тропоти, момичета! Засрамете се! Кой е виновен за това? –Но не й се наложи да гадае, тъй като точно в този миг тя овладя прозореца и се загледа гневно в мен.- Какво правиш там, Йънг? Кой е това? По дяволите, момиче, прибирай се веднага!
Е, всичко може би щеше да свърши благополучно, ако именно в този миг Крис не бе вдигнал ръката си с огненото уиски към мис Хилтън в някакъв вид тост.
Твърде неразумно.
-Ах, ти, никаквице, с алкохолици ли спиш? Сега ще видиш ти! За всичките си последни изпълнения… -И изчезна от прозореца, затътряйки се надолу. Затова пък на него се появиха отново трите познати глави.
Този път не им обърнах внимание. Върхнах погледа си върху Крис и откъснах ръка от устните му, шептейки да мълчи. Той ми кимна послушно и след малко увещаване, ми позволи да взема бутилката от ръката му. Прекарах тялото си под другата му и, придържайки го за кръста, го поведох надолу по тъмните улички.

Двайсетина минути по-късно аз се наведох и, придържайки Крис, го оставих да се разположи на пейката в близкия парк. Знаех, че дотук мис Хилтън едва ли щеше да дойде, та спокойно можехме да си починем.
А аз имах ужасяваща нужда да си почина.
-Тежиш ужасно, Крис. –Изстенах срещу него и се отпуснах на пейката до него.- Трябва да отслабнеш.
Затваряйки очи, аз мигновено почувствах опита му да се добере до бутилката в ръцете ми и я извадих извън обсега му, мълвейки ядосано:
-Не, не си познал! Ти беше дотук! Достатъчно проблеми ми създаде с алкохолизма си! –А после си поех дълбоко дъх и попитах малко по-спокойно.- Е? Защо дойде?
-Да те видя. –Отвърна ми невинно и сви рамене.- И да те викна да дойдеш при мен, за да не стоиш в тази дупка.
Той… бодеше ли се?
Как си представше идеята да живея с родителите му и него в една къща? (Все едно не се беше случило така с Жан, но онова беше различно). Какво не му беше наред на този човек?
-Крис… ти… добре ли си? –Попитах го бавно и ясно, а той само сви рамене.
-Защо да не съм?
-Не си говорил с мен от рождения си ден, а сега идваш тук, за да ме викаш да дойда да живея с родителите ти. Не ти ли се вижда… странно?
-Ха, второто не е вярно! –Усмихна ми се развеселено.- Викам те да живееш при мен, не при родителите ми. Те не живеят с мен.
Ставаше все по-абсурдно и по-абсурдно. И, колкото и да исках да му кажа, че съм съгласна, мислено си представих картинката на пияния конник на белия кон. Бе невъзможно да се случи – нямаше как да се задържи на седлото.
И именно тази картина успя да върне мозъка ми в главата, а моята малка мечта – където й бе мястото – при невъзможните бленувани събития.
-По-голяма глупост не бях чувала от години насам. –Изтърсих насреща му, тъжно отбелязвайки колко пиян всъщност изглеждаше.- Съвземи се.
-Защо да е глупост? –Изнедоволства насреща ми.
-Ами… като какви ще живеем в къщата ти?
Крис ме изгледа миг-два неразбиращо, премигна, а после изтърси ала „Ама ти какво си мислеше!”:
-Като приятели.
-Ние не сме приятели, Крис. –Отвърнах му мрачно.
-И защо да не сме?
-Защото откакто се познаваме или ти ми се подиграваш, или ми правиш компания в депресивните ми моменти.
-Е, и? –Не ме разбра той.
-Това не е приятелство.
-Естествено, че е.
-И откъде-накъде? –Загледах се в ядосаните му черти.
-Ако това не е, кое е?
Е, в този момент аз осъзнах, че имаше нещо невъобразимо гадно във властта, която човек притежаваше – тя изменяше възприятията му и го караше да се чувства самотен, независимо колко хора имаше наоколо си. Цялото това подчинение на всички познати го подтискаше и той просто бленуваше да знае, че има някой около себе си, който не е там, защото се чувства задължен.
И май този човек в света на Крис бях аз.
В онзи миг, наблюдавайки как светлината на нощната лампа сновеше по сбръченото му от недоволство лице, аз за първи път изпитах съжаление към него. Не бях сигурна, че имам пправото на това, просто той далеч не изглеждаше толкова щастлив, колкото се водеше, че трябва да е.
-Ясно. –Промълвих тихо и се усмихнах.- Но не мога да живея при теб, Крис.
-Защо не?
-Ти си по-голям от мен, и двамата сме непълнолетни, освен това моето семейство определя къде ще живея и къде не. –Отвърнах му кротко, а той процеди нервно:
-Уотърби не са ти семейство, дори настойници са ти.
-Но всичките си притежания дължа на тях. –Противоречих му провачено.
-Остави всичко тогава, аз ще ти дам пари.
-Стига, Крис, ако можеше да се чуеш сега, щеше да се хванеш за главата.
-И защо така?
-Защото си пиян и говориш глупости. –Отвърнах кротко, а той се изправи рязко и почти извика насреща ми:
-Мерлин, не съм пиян! Защо всички се опитват да ме убедят, че не знам какво искам???
Сведох леко глава и я подпрях на ръката си. Далеч не смятах да отговарям на тези негови пристъпи на самосъжаление. Щях да го изчакам да си изплаче мъката и чак тогава евентуално щях да кажа нещо.
Но не бях познала, тъкй като Крис замлъкна и се отпусна отново на пейката. Еда няколко минути по-късно той се обърна към мен и ме попита бавно и равно:
-Няма да дойдеш, нали?
А аз само поклатих глава.
Крис въздъхна и се усмихна леко насреща ми. После повдигна брадичката ми и я обърна към светлината, мълвейки:
-Какво ти се е случило? Били ли са те?
-Ха-ха-ха, не. –Прихнах почти мигновено.- Как успя да си го помислиш? Не, не, паднах по стълбите преди няколко дни – знаеш ме колко съм спъната.
Крис ми се усмихна меко и се наведе към ухото ми, шептейки:
-А знам също колко много обичаш да лъжеш.
Понечи да се отдръпне, но застина, наклянайки леко главата си пред лицето ми. Устните му се бяха озовали на сантиметри от моите, а дъхът му пареше леко повърхността им.
В следващия миг се наведе леко и поклати с глава. Удари ме леко по брадичката и обгърна лицето ми с ръце:
-Извинявай, добре ли си?
Аз му кимнах малко сломено и той се изправи, подавайки ми ръка:
-Хайде да вървим. Ще те изпратя до вас и ще се магипортирам – вече не се чувствам пиян.
Поех ръката му и се изправих, оставяйки го да ме поведе по пътя обратно. И естествено, както след всяка друга среща с Крис, и в онзи миг се почувствах ужасяващо празна и сломена. Това май никога нямаше да се промени.

-Аз ще тръгвам. –Промълви, когато спряхме пред вратата на общежитието.
Аз му кимнах леко и го оставих да ме дръпне за ръката и да ме прегърне.
-Сигурно ще дойда да те видя отново. –Усмихна се меко и ме ощипа леко по брадичката.- Ако имаш някакви проблеми, винаги можеш да ме потърсиш. Чао и извинявай отново за безпокойството.
Ръката му се откъсна от моята и той се запъти към една от задънените пресечки наблизо. С рязко Пук! Крис изчезна от погледа ми. Едва тогава от устните ми се откъсна едно приглушено „Чао.”.

Шестнадесето правило:
„”Да” не винаги е „да”, а „не” не винаги е „не”.
Особено в твоя случай. Промени го!”

Е, мис Хилтън все пак си го изкара на мен на следващия ден. Бе твърдо убедена, че Крис ме бе пребил, та, бягайки с него, не си бях направила голяма услуга.
Но аз просто реших да не й противореча – нямаше смисъл. Едно си баба знае, едно си и приказва. Нищо нямаше да постигна с обяснения.
-Пейдж, кой беше този вчера с теб? –Усука се около мен Стефани и допълни въодушевено.- Много е готин.
-Не знаех, че ходиш с толкова готино парче. –Допълни Паола и се ухили глуповато. Аз просто си поех дъх и промълвих:
-Не ходя с него.
-Супер. Ще ме запознаеш ли с него?
О-о-о, не, нямаше да се разберем така.
-В почивка сме. –Промълвих сопнато.- Много кратка почивка!
А после се изнесох от стаята и ги оставих да гледат неразбиращо след мен.
Не че смятах Крис за нещо мое, просто не исках именно мои „приятелки” да се увъртат около него. Това нямаше да го позволя.

Август мина почти неусетно – някъде измежду постоянните ми разходки, които смело бях възобновила, и хаотичното изучаване на учебниците.
Често се улавях да се оглеждам и да вися на прозореца, чакайки нещо да се случи. Чакайки Крис да се върне по-точно. Но той не се върна.
Скоро от Уотърби ми бяха изпратени и учебниците, нужни за следващата година в Хогуартс. И аз започнах да се подготвям за нея.

-Знаеш ли, знаеш ли, знаеш ли какво научих? –Посрещна ме още на вратата на купето Кели и аз се усмихнах – беше ни станало традиция.
Радвах се безумно да ги видя всички на едно място – Бейли, Мег, Бил и Трейси. Малко пораснали, малко променили се, но все толкова усмихнати и лъчезарни. След трите месеца с момичетата от гимназия Вигърстоун, приятелите ми бяха нещо като глътка свеж въздух.
-Какво, какво, какво научи? –Ухилих се срещу мургавата си приятелка, докато качвах куфара си над седалките.
-За твоят приятел от Слидерин, Слейтър. –Застинах без да мога да се помръдна.- Сгаджосал се е с русата девойка, Сиси.
-Анастасия. –Поправих я малко по-остро, отколкото се налагаше.- Казва се Анастасия.
Е, това вече си беше удар. Същото това момиченце, което ми беше отнело Кърт, беше затвърдило успеха си с Крис. И най-тъпото беше, че ми пукаше. А не трябваше.
Останалите очевидно решиха, че реагирам така, заради Кърт. Затова и помълчаха малко, а после се разговориха на друга тема.
Това обясняваше факта, че Крис не се върна да ме види. Явно просто имаше склоннос към бивши гаджета на Розие.
Пък и аз какво си мислех? Единственото, което чувстваше към мен, бе влечението да ме заяжда и да ми навлича неприятности. В това нямаше нищо, ама нищо сексуално.
Въздъхнах тихо и се излегнах на мястото си. Имайки се предвид влечението да му отвърна със същото, предстоеше още една тежка година.

На вечеря нямаше нищо кой знае колко странно или нетипично. Всъщност може би имаше, просто аз бях заета да следя масата на Слидерин.
Въпросната Анастасия беше висока и снажна девойка – с наситеносини очи и права руса коса, която падаше чак до кръста й. Но не цъфнала като моята, а напротив – жизнена, здрава и подредена. Тънкото й, стройно носле, барабар с тънката й, стройна фигурка обаче не бяха достатъчни. Трябваше да навре невероятно сладката си муцунка именно в тази на Крис и демонстративно да прокарва ръце под блузата му, докато той й шептеше нещо изключително нежно и интимно.
Ама, разбира се. Защо не? След като забърса Кърт, защо пък да не се метне на Крис?
Като стана въпрос за Кърт…
Обърнах глава, но не успях да го намеря. Нямаше го никакъв – нито на масата на Слидерин, нито където и да е. КОгато бях търсила приятелите си из купетата на „Хогуартс Експрес” единствено него никъде не го бях намерила.
И това ми даде прекрасен повод за изява.
Изправих се без да казввам нищо и се завтекох към масата на Слидерин с толкова тежки стъпки, че чак си въобразих, че клатя земята. Приближих се до мястото, където бяха двамата влюбени и най-демонстративно побутнах Крис по рамото.
Той вдигна тъмнозелените ми очи и ги присви едва-едва при разпознаването ми.
-Къде е Кърт? –Попитах го направо – малко по-злобно, отколкото трябваше.
-За какво ти е?
-Отношенията ми с Кърт не ти влизат в задълженията.
А Крис, който явно също се беше изнервил, навярно от явяването ми не-където-трябва и не-когато-трябва, отвърна съскащо насреща ми:
-Те ми влизаха доста време, та няма от какво да се притесняваш.
-Какво имаш предвид? –Попитах го, махайки с ръка на русокосата кукла да замълчи.
Крис само ми се усмихна нагло и отвърна:
-Това, че знам всеки… мръсен… детайл…
В този миг почувствах как цялата Голяма зала замръзна или поне тази й част, към която спадаше слидеринската маса. Всички, очевидно чули думите му, впериха напористи погледи в лицето ми. Не отвърнах на нито един от тях – бях заета да изучавам каратите на наглата му усмивка.
В следващия миг ръката ми свърши със звучен шамар върху лицето му. Куклата, която явно бях ударила с лакът в засилката си, се изтърси назад, а после и на земята.
Няколко от хората на масата се изправиха и понечиха да се хвърлят върху ми, но Крис ги спря с ръка. Лицето му, отвърнато настрани от сблъсъка с дланта ми, се извъртя бавно към мен и застина така. В следващия миг той се изправи и, хващайки ръцете ми, за да не мога да го ударя отново, изръмжа в ухото ми:
-Ако не бях аз, той дори нямаше да те погледне!
А после бях изблъскана толкова силно назад, че гърбът ми се заби в този на една рейвънклоука и двете се стоварихме с трясък под рейвънклоуската маса.
Чух църковното „Алелуя” в главата си при удара й с невероятно твърдия под. СЪзнанието ми се изтегли в предната част на черепа и започна да вибрира болезнено някъде зад челото ми.
Няколко минути по-късно се оказах съвзета и наобиколена от сума ти народ, наблюдаващ ме притеснено, барабар с остатъка от учителите.
-Не, нищо ми няма. –Промълвих бавно и махнах с ръка, изправяйки се.- Нищо.
-Кой те удари? –Започнаха да ме разпитват един през друг професорите.- Какво се случи? Къде те боли? Да не падна?
Те ли бяха луди или аз? Да не бяха ослепели за части от секундата?
Погледът ми се спусна между тях и застина на слидеринската маса. Нямаше никого. Н-И-К-О-Г-О. Бяха изчезнали безследно.
Аз ли си въобразявах или в Слидерин се развиваше някаква секта, боготворяща наглите хора и умееща да хипнотизира всички останали?
Избутах хората около мен и бавно, клатушкайки се се завтекох към Общата стая на Хафълпаф, където смятах да си сложа лед на главата и да умра.
И, да, нищо кой знае колко странно и нетипично не се случи иначе.

Още на другия ден, в часа по История на Магията, се заех с размисъла относно това, което се беше случило.
Думите на Крис бяха многозначителни – според тях Кърт бе тръгнал с мен и ме бе свалял въобще, само защото Слейтър така му беше казал. Вече идеята, че този идиот знаеше всичките ни креватни изпълнения, не ме притесняваше въобще. Фактът, че Кърт не бе имал никакво… ама никакво… абсолютно никакво… влечение към мен.
Това вече бе неприятно.
Но мислите ми бързо се отместиха от персоната на Розие – нещо друго ми беше направило по-силно впечатление вчера. А именно – фактът, че никой не бе видял как Крис буквално се опита да ме изравни със земята, сгазвайки ме и плюейки отгоре ми. А и изчезването на всички слидеринци беше съмнително… твърде съмнително…
Да не говорим за изчезването на Кърт…
-Защо ме гледаш така? –Изплува пред погледа ми нечия игрива усмивка. После от нищото се появи и останалото му
Тяло.
Беше Джош Бийкъл –високото и набито момче с матова кожа, къса кафява коса и трапчинка на брадичката си. Същински Джон Траволта – поне в лицето. Грифиндорец до мозъка на костите си и нрав, известен сред масата като благ и незлоблив. Е, малко подигравателен, но всеки си имаше своите кахъри.
Стресната от думите му, аз се хванах за чина и се вцепених.
-Но какво стана? –Попита ме сепнато.
-Земетресение! Земетресение!
Думите ми бяха повторени из цялата стая, докато учениците, ужасени, пистящи и истерични започнаха да тичат към изходите. Някои дори скочиха през прозореца – слава богу, че бяхме на първия етаж.
Осъзнавайки колко безумно щеше да бъде само аз да си остана там, грабнах всичките си неща и, прихващайки уплахата на съучениците ми, се затичах ужасено из коридорите на Хогуартс.
Едва след няколко минути осъзнах, че всъщност нямаше от какво да се страхувам – нали именно аз бях дала изкуствената тревога. Затова и, отказвайки се да се връщам за остатъка от двойния час, се запътих към двора на училището за разходка.
Джош ме настигна едва няколко минути по-късно. Бузите му бяха зачервени, а усмивката светеше игриво върху лицето му:
-Ей, това беше страхотен номер, Пейдж! –Захили ми се невъздържано и ме потупа по рамото.- Никога нямаше да се сетя.
-Само не ме издавай на професора… -Помолих отчаяно.- Не ми се ходи на наказание още от първия ден.
Е, Джош до голяма степен бе не по-малко опитен от мен в бърсането на подлогите и тем подобни простотии. Именно на този факт се уповавах в онзи миг.
-Добре, но… при едно условие.
-Какво? –Попитах го бавно и несигурно.
-Да се поразходим.
А после, без да чака съгласието ми, Бийкъл ме хвана под ръка и, ща не ща, бях завлечена след него.
-Пейдж, ти ли беше това? –Потупа ме някой по гърба и аз се обърнах да видя лукавата физиономия на Кели. Но ентусиазмът й бързо се стопи в мига, в който видя Джош, увил се около ръката ми.- О-о-о, вие се сваляте! Добре, ще ходя при тези, които вече са се свалили и са на фаза „консумиране на връзката си постоянно”.
А после троснато се обърна и се запъти към махащите ми Мегън и Бил.
-Но ние не се сваляме. –Поклатих енергично глава и се обърнах към Джош за потвърдение.- Нали не се сваляме?
-Не, определено не се сваляме. –Кимна ми той.
Оставаше и да се сваляме – той си имаше приятелка. Всъщност, имаше си приятелка откакто го помнех – Тери Кръш – невзрачната третокурсничка от Грифиндор.
Ние просто се разхождахме… около езерото… държахме се под ръка… и си говорехме за незначителни неща… а той ми се усмихваше…
О, боже, ние се сваляхме!
Откъснах се рязко от хватката му и, заставайки на една крачка безопасно разстояние от него, промълвих ужасено:
-Джош, ти си имаш приятелка!
-Виждаш ли я наоколо? –Попита ме засмяно.
-Това нищо не значи!
-Ти каза, че си имам. А аз, ако я имах, щях да си я нося навсякъде. –Ухили се още по-широко.
-Да не си скъсал с Тери? –Попитах го недоумяващо, а той просто ми смигна и понечи отново да хване ръката ми, но аз я дръпнах.
-Не съм казвал такова нещо.
-Тогава какво правиш, по дяволите? –Недоумявах си аз.- Защо ме сваляш?
-Не те свалям. –Промълви, а после се самопоправи.- Добре, де, малко те свалям.
-Но защо?
-Защото ми харесваш. –Това ли беше небаналната реплика, която трябваше да ме тушира?- А, колкото до Тери… Тя е… Мисля, че отношенията ни малко се изтъркаха за две години.
Сега какво очакваше? Да му се хвърля на врата да го съжалявам?
Точно в този миг започна обедната почивка, та на входната врата се пръкнаха не кой да е, ами най-любимата ми двойка – Крис и Сиси. И за всеобщо нещастие главата на Джош се оказа твърде близо в мирогледа ми до тях… Макар и не на фокус…
-Като се замисля… -Провлачих, игнорирайки предупредителната аларма в главата ми тип пожарна и фокусирайки лицето на Бийкъл отново.- Нямам нищо против да ме сваляш.
А после аз придърпах ръката му като в менгеме и го завлякох след себе си около езерото. В началото Джош ме гледаше прекалено подозрително, но после явно обясни действията ми с неприличното ми поведение миналата година. И май затова стана доста разговорлив и ухилен.

Еуфорията ми позамря, когато стомашните сокове заразграждаха вътрешностите ми отново. Наложи се да се разделим по-рано – не бе препоръчително Тери да ни вижда заедно. Затова го направихме на стълбището, „съвсем случайно” точно пред погледа на Крис.
-Ок, ще се разберем за утре. –Усмихнах му се жизнерадостно аз и се повдигнах леко, дарявайки го с най-показно нежната си и страстта целувка. После пръстите ни се откъснаха и аз го изпратих приповдигнато.
Е, не че Джош беше чак толкова добър в целуването, но вниманието на Крис ми бе достатъчно, за да услади и най-неприятното усещане.
Сигурно дори целувка с Франсис. Въпреки че не бих пробвала отново.

Седемнадесето правило:
„Не си прави сметки без кръчмаря.”


Няколко минути по-късно, на масата на Хафълпаф:
-Пейдж! –Почти изсъска в ухото ми Мегън, а устните й се нацупиха от неодобрение.- Какво правиш с Джош, Мерлин те взел? Той си има приятелка.
Аз се усмихнах, глуповато отпивайки от тиквения си сок, и свих рамене:
-Еми… Харесахме се…
-Но той си има приятелка! -Сряза ме Хил.
-Той е на път да я скъса. –Оправдах се мигновено и понечих да довърша, но момичето се наведе към ухото ми и започна да ме реди с ужасяваща интонация:
-Не можеш да се хвърляш на чуждите гаджета! Те са заедно вече две години, дори повече от мен и Бил! Все едно да започнеш да се сваляш с него, само защото ти харесвал и, видиш ли, наскоро сме се сдърпали! Не можеш!
Е, това беше очаквано, де. Явно хората сдълготрайни и розови връзки се подкрепяха взаимно – бяха като части от едно голямо цяло, което в онзи миг искаше да ме залее и да ме задуши изпод масата си.
-Не, Мег, не го приемай така! –Опулих очи срещу нея и свих рамене.- Никога не бих посегнала на Бил… Не, не се обиждай, просто ти принадлежиш на Мег.
-Много си права. –Усмихна се Уилям и се млясна едва-едва с приятелката си.- За какво става въпрос?
Хил, която се беше сгушила в прегръдката му, се обърна назад и му обясни мрачно именно какви ги бях навързала.
В първия миг Уилям се смръщи, но после лицето му се отпусна и той промълви спокойно:
-В крайна сметка, след като Джош я е свалял, значи връзката му с Тери не върви на добре. –Мег го сръчка с лакът, а Бил довърши към нея.- Не ме бий, така е. Ако не е Пейдж, ще е някаква друга – или човекът иска да си прави модерен харем, или намира в нея качества, които Тери не притежава. И в двата случая няма смисъл да съдим Пейдж – той сам си е виновен.
-Ох, чувате ли се въобще? –Тросна се Мег на пейката и се обърна гневно към приятеля си.- Значи ти смяташ, че би било правилно някоя да те сваля?
-Всички са добре дошли за това – стига да знаят, че за мен има само едно момиче. –Прошепна накрая и двамата отново се взеха – този път сериозно.
Аз бях щастлива, че на разговора бе сложен край. Беше ми приятно да намирам думите на Уилям за верни – те бяха в моя полза.
Погледът ми се спусна към масата на Грифиндор – ръката на Джош, обгърнала кръста на приятелката си, се заиграваше с ръба на мантията й. В следващия миг, все така заслушан в разговорите на масата си, Бийкъл прекрати прегръдката и се наведе напред на масата, обяснявайки нещо разпалено.
Явно Тери по принцип си страдаше от липса на внимание. Дори когато тя понечи да му каже нещо, Джош й махнйа с ръка и продължи да разправя нещо на един от приятелите си.
Момичето се изправи бавно и, прескачайки пейката, се запъти към изхода. А той сякаш дори не забеляза липсата й.
Да, определено нещата между тях не бяха наред. И по-важното бе, че не ги развалях аз.
В същия миг на вратата се появиха моите любимци. В мига, в който стигнаха до средата на стаята, Крис прекара ръка на кръстта под блузата й и я подбутна да отиде на масата на Слидерин. Самият той отиде не къде да е, а на масата на учителите и, навеждайки се леко, заюпочна да коментира нещо с директорката.
Е, те това вече беше странно. Никога, ама никога не бях виждала по време на хранене някой буквално да отиде и да започне да си приказва сладко-сладко с директорката на Височайшата маса. Беше абсурдно – това бяха неписани правила, които всички следвахме. Откъде-накъде този идиот щеше да се мазни по този абсурден начин?
Макгонагол му кимна леко и Крис се изправи, обърна се и пое към изхода от залата.
На изпроведяк ми хвърли един замислен поглед, а после изчезна зад вратата.
Добре, какво му ставаше на този човек? Откога се бе превърнал във всеобщ любимец? Вярно, префектската значка грееше на гърдите му, но едва ли именно това го бе направило толкова самоуверен, замислен и сериозен.
В онзи миг осъзнах, че имаше нещо адски грешно в Крис. И, не, определено не намирах всичко това за нещо в реда на нещата. С всяка изминала секунда се уверявах, че Слейтър просто се различаваше от останалите. И това далеч не ми вдъхваше увереност.

На другия ден аз, игнорирайки непрестанните и възвишени коментари на останалите относно леката ни вторнишка програма, се запътих към Голямата зала. Не ми се занимаваше да им слушам куткудяканията – само това ми липсваше.
Тръшнах се на пейката и чак подскочих в мига, в който някой промълви в ухото ми:
-Днес на обедната?
Обърнах се към Джош и го избутах от себе си ядосано:
-Трябва ли да го правиш пред цялото училище? Да, добре, днес обедната. На езерото.
Той ми се усмихна малко нервно и се върна там, където му беше мястото – на грифиндорската маса.
С ужас отбелязах факта, че далеч нямах никакво влечение към него. Навярно емоциите в последните дни ми бяха дошли в повече, та в момента се опитах да се отърва от всякакви подобни.
Но сутрешната поща явно не беше на моето мнение. Подхванат от четири здрави на вид бухала, един кашон намери за етично да ми се стовари направо в чинията. Много мило.
Бележката отгоре гласеше:

„Не го отваряй пред всички!”

Да, бе, да, той щеше да ми каже какво да правя! Особено след като се пишеше „анонимен”.
Кашонът започна да трепери, сякаш вътре в него нещо се блъскаше. Обмислих варианта да избягам надалеч, но това едва ли беше добра идея – ако някой искаше да ме убие, щеше да е по-добре наоколо ми да имаше живо пиле.
-Какво е това? –Насочи погледа си към тресящия ми кашон Трейси.
-Не знам. –Отвърнах й неубедително и го побутнах към нея.- Искаш ли да го отвориш?
-Да, бе, аз съм глупава! –Нацупи се Фишър, но продължи да наблюдава колета ми.
-Е, май ще се наложи сама да го отворя.
Поех си дълбоко дъх и… еми… отворих го. Не успях да реагирам навреме, тъй като нещо дребно, космато и бяло сестрелна към мен и заби мокрия си нос в моя, душейки го.
От изненада скочих назад и, спъвайки се в пейката, паднах назад, повличайки и нея след себе си. По този начин успях да съборя половин Хафълпаф. Но де да беше само това.
Същото това дребно, космато и бяло нещо се стрелна по масата и, бутайки всички чаши, окепази цялата закуска. Накрая, забивайки ноктите си в единия край на покривката, я съдра и дръпна след себе си. Едва тогава припна развеселено и ме събори, таман изправила се, отново на земята.
В първия ммиг реших, че се готви да ме изяде. След като всъщност осъзнах, че близеше лицето ми, го хванах в ръце за тялото и го повдигнах с идеята да видя някакво коте или тем подобно.
Но нещо днес не всичко ставаше така, както исках. Протегнала нос, за да души моя, отгоре ме гледаше една остра муцунка, едни кафяви очи и като цяло една…
ЛИСИЦА!
-Ъх… -Уплаших се аз от звяра и, повдигайки се плавно, я оставих настрани, побутвайки я по дупето да си върви там, откудето бе дошла. Тя се завъртя и ме изгледа още по-усмихнато, скимтейки насреща ми.
-Госпожице Йънг, укротете домашния си любимец! –Отекна в главата ми гласът на професор Макгонагол.
Понечих даа й кажа, че не ми е домашен любимец и далеч не искам да я укротявам, но погледът на директорката ме смути.
-Ей, ти… -Започнах възможно най-дружелюбно към съществото.- Хайде, чиба…
Лисичето извъртя глава настрани, а после демонстратично се уви около краката ми.
-ВЕДНАГА! –Изквича директорката.
Преценявайки по-голямото зло, аз хванах косматото чудо и, отдръпвайки го на въззможно най-голямо разстояние от тялото си, се затичах с него към вратата.
Веднага щом тя се тръшна зад мен, се наведох и оставих лисицата на земята.
В мига, в който се отдръпнах, животното потрепна и взе, че се трансфигурира.
-Няма да те изям, де. –Ухили ми се червенокосо момиче, а белезникавозелените й очи ме измериха преценяващо.
-К-к-как го направи? –Заекнах, правейки крачка назад.
-Кое?
-Тр-р-рансфиг-г-гурирането.
-А, не, аз просто заех едно тяло на заем. –Изцъка с език лисичо-човекът.- Нямам си мое човешко.
Продължих да я наблюдавам няколко секунди, докато не се убедих, че зювярът нямаше да се появи отново. Едва тогава попитах малко по-спокойно:
-Ама ти защо си тук?
-Как защо? –Сбръчи вежди чудото.
-Ами… Защо на мен? –Прозвуча отчаяно.
-Е-е-еми, явно съм твоят нов домашен любимец. Ще видиш, че ще ние много готино заедно. –Засмя се приповдигнато.
-А-а-а… Задължително ли е да те… ъм… приемам?
Тя се нацупи леко, а после промърмори:
-Не искаш да ме ядосваш!
Това си бе добър довод. Наистина не исках.
-А ти…. Какво си всъщност?
-Китайска лисица. –Изпъчи гърди по животински и допълни самохвално.- Следващите шестстотин-седемстотин години ще си правим компания.
И в онзи миг ми причерня.

-Ох… -Изпъшках, когато някой ми помогна да се изправя и ме подхвана, за да не се изтърся на земята.
Онова животно пак бе до мен, пак в краката ми, но този път имаше нещо различно. Далеч не бях уплашена от него, напротив, в онзи миг го намерих за твърде сладко даже. Като цяло беше бяла, но крайчетата на косъмчетата й бяха по-скоро сиви. Същото важеше и за муцунката. Като цяло беше доста симпатично животинче.
Извъртях глава и се загледах в този, който ме поддържаше. И кой си мислите, че се оказа той?
-Слейтър, пусни ме веднага! –Който си е помислил, че бях забравила за грубостта му, се е объркал сериозно.
Крис демонстративно отпусна хватката си около кръста ми и ме хвана, едва секунда преди да се сблъскам отново със земята.
Моята любима земя.
-Ти друго забавление освен да припадаш, да се спъваш, да падаш и да буташ някакви неща нямаш ли си?
Избегнах отговора умело – едва ли щеше да ми хареса. И, въпреки голямото ми желание да бъда горда и да му кажа да припка след дяволите, си замълчах. Май беше по-добре да ме подържи малко.
Но не бях познала. След няколко секунди на размисъл (едва ли), Крис буквално се възползва от мен – накичи ме на рамото си като някакъв аксесоар и тръгна нанякъде.
-Е-е-ей! –Скарах му се ядосано, удряйки го по гърба.- Пусни ме!
-Да, бе, ей са! –Изцъка с език.
-Ще те ударя!
-Давай!
И аз го ударих… няколко пъти. Никакъв успех.
Едва тогава забелязах лисичето, което припкаше след нас.
-Ей, косматко… -Промълвих ниско към него.- Направи нещо!
Но онова не реагира.
-Крис?
-М-м-м?
-Ще ти бръкна в дупето. Ако не ме пуснеш, де. –Допълних смутено.- Нямам голямо желание, но май… ъх… не ме карай да го правя, моля те.
Крис се засмя непринудено и, едва сдържайки пристъпа си на веселост, изфъфли:
-Моля, заповядай. Дупето ми е само твое.
Идеята да му покажа откъде изгрява слънцето си беше добре, но пък не исках да го прилагам на практика.
-А-а-ах! –Изквича на умряло в мига, в който захапах гърба му толкова силно, че чак ченето ме заболя.
Ръката му се стрелна към ухапаното (и все още заръфано) място и той започна да ме бие по главата. Неуспешно. Блъсна ме в една стена, но аз продължих да натискам.
Най-накрая хвана носа ми и, от липсата на кислород, ми се наложи да отпусна захапката си.
Именно в този миг той ме пусна на земята и аз се стоварих на нея – колената ми си оставаха все така желеподобни. В това време той се зае да разтрива нараненото място.
-Мерлин, ти си ужасна! –Изсъска срещу мен.
-Не трябваше да ме предизвикваш. –Ядосах се и аз и се изправих, опирайки се на стената отзад.- Къде ме водеше?
-Как къде? В Болничното крило естествено! Ти къде си мислеше! –Изрева насреща ми и ми удари едно „Инкарцерус”. Тялото ми беше привързано толкова силно с въжетата, че в първия миг секна дъха ми.
А онова, глупавото, вместо да помогне, дойде и забоде нос в лицето ми, душейки ме.
-Изтръпна! –Изсъска срещу мен Слейтър и ядосано ме вдигна отново на рамото си.- Сега можеш само да се надяваш да те заведа в Болничното крило!
Понечих да отвърна, но въжетата, притиснали устните ми, задушиха опита ми.
Страхотно. Сега кой знае какво щеше да ми причини този психар!
И, тъй като единствения ми избор на гледка бе между гъза на Крис и земята, се загледах настойчиво в нея. Постепенно се озовахме на тревна площ, та осъзнах, че нещата не отиваха на добре. Започнах да се мятам по-ожесточено в ръцете му, докато не почувствах как прехвърля предната част на тор,са ми отново пред себе си и ме хвърля напред.
-Диффиндо! –Промърмори, миг преди солената вода да се напъха най-безпощадно във всяко отверстие по тялото ми.
Студът ме обгърна за секунди, а мозъкът ми запищя от рязката промяна на влажността на нервите ми.
Изправих се колкото се може по-бързо и започнах да плюя водораслите, напъхали се в устата ми.
-Мерлин, порасни! –Изсъска насреща ми и, врътвайки се, се завтече с тежки стъпки към замъка.
След тези дунми аз се отпуснах назад и оставих над повърхността на водата единствено очите си.
Крис да ми каже да порасна – ей това вече беше обидно!

Няколко минути по-късно аз едва не се сблъсках с Джош на стълбището.
-Мерлин, какво ти се е случило? –Попита, вдигайки един от сплъстените ми от водорасли мокри кичури.
-Реших да поплувам. –Свих рамене невинно и довърших.- Хайде да ходим на Пророкуване. Заедно ли имаме.
-Да… -Кимна Джош.- Да тръгваме. Ъм… А то? –Посочи лисичето, което се тътреше след краката ми послушно.
-То явно идва с нас.

Кабинетът по Пророкуване бе не по-малко луд от самата професорка. Забулените със шалове светлини, кадифените стени, множеството звездни кълба и чашките за чай бяха достатъчни, за да накарат един психично здрав човек да се почувства като пълен глупак.
Професор Трелони – очилатата муха на учителския клуб – започна рукомахчески да ни обяснява къде да се разположим, че да не разсърдим слънцето, луната или някоя друга изключително опасна за разсърдване звезда. Голяма, зъбата и изключително опасна звезда!
-Тази година… -Промълви с патос и с онзи характерен унесен глас.- …ще се занимаем с гадаене на ръка! –Завърши многозначително и замлъкна. Ама тая и аплодисменти ли очакваше?- Както и да е, може сега да не сте много въодушевени, но ще видите как съвсем скоро ще се влюбите в този пророчески похват! –Захили се тя и се приближи до мен, дърпайки грубо ръката ми и взирайки се в нея.- Виждам… виждам нещо бяло и космато…
-До мен е, затова го виждате! –Процедих аз, а Джош до мен прихна да се хили.- Ей, Шаро, мръдни се малко професорът да види и нещо друго освен теб.
Трелони дори не повярва на наглостта ми. Целият клас бе започнал да се подхилква тихичко, а тя ме наблюдаваше опулено изпод 200-диоптериевите си очила.
-Вън! Веднага! Наказание! Днес! Осем часа! Кабинета ми! Вън!
(Изхабих си възклицателните!)
Аз се изправих и изцъках с език на лисичето да ме последва. След няма и половин минута двете бяхме отвън.
-Браво, браво! Вече започваш да ми харесваш. –Ухили се познатото вече червенокосо момиче.
-Да, да. –Кимнах нервно и се обърнах към нея.- Как ти е името?
-Деши.
-Що за име е това? –Сопнах се насреща й.
-Китайско, естествено.
Поех си дълбоко дъх и промълвих:
-Добре, Деши, би ли ми казала откъде-накъде се трансфигурираш в нечии тела и ме следваш като кученце по петите?
-Такава ми е работата. –Сви рамене момичето.- Все пак нали съм китайска лисица?
-Щом казваш. –Свих рамене и се завлякох по коридорите, а съществото се превърна отново в лисица, за да може винаги между краката ми да има нещо меко, в което да се спъвам.

Осемнадесето правило:
„Запомни, че понякога стереотипите не важат.
Особено във връзките.”

Както бяхме и запланували, същия ден с Джош прекарахме обедната почивка заедно. Скрити до задната стена на замъка, можехме да сме сигурни, че приятелката му нямаше да се появи. Отникъде.
Ако става на въпрос, чувствах се твърде нехарактерно в ролята на предатело-похититело-крадецо-убиецо-изнасилвача, който принуждава това мило грифиндорско ангелче да съгрешава. Моят не особено изчерпателен опит с момчетата започваше и завършваше само и единствено с вярност. Да, може би по едно време бях на път да изневеря на Кърт, а и тръгването ми с него може би бе вид изневяра спрямо Жан, но пък те това никога не ми се беше случвало. Аз буквално бях втората цигулка, третото колело на мотора и тем подобни. Буквално се бутах между шамарите с висшия идеал да се домъкна до Джош. А най-тъпото беше, че аз дори… не го харесвах.
Абсолютно, ама абсолютно никакво влечение нямах към него. Докато Жан ми бе близък като приятел, а Кърт просто… беше добър в тея неща, Джош не ме очароваше с нищо. Ни-щич-ко. Не че беше лош на външност, не че беше глупак, не че имаше чепат характер или нещо подобно – той просто не ми правеше никакво впечатление. Ама никакво.
Но, имайки се предвид, че първопричината на последните ми похождения беше сгаджосването на Крис с Анастасия… пак беше добре, че „първият попаднал” не представляваше някакъв урод – във физическо или психическо отношение. При грешка на природата – и двете. Но това по никакъв начин не променяше създалата се ситуация.А тя се изчерпваше с наложителността да се натискам твърде неуверено в желанието си за това с персона, която далеч не бе способна да предизвика каквото и да е чувство в мен. И това не вървеше на добре.
-Това животно… ъх… опасно ли е? –Попита ме Джош, кимайки притеснено към Деши.
-Не, въобще.
-Защото изглежда… малко хищно…
-Храни се само с котешка храна. –Възразих убедително, а после допълних.- И се храни редовно.
Джошуа ми се усмихна нервно и покри с устни моите. Нямаше как, щях да го науча да се целува, ако ще това да беше последното нещо, което щяхъ да направя, преди да се удавя!
-Искам да те питам нещо, става ли? –Промъцах, отдръпвайки се леко от него и оставяйки краката ми да се люшкат безучастно под пейката.
-Ам… добре.
Тук е моментът да споделя, че аз доста силно желаех да променя гореспоменатите характеристики на отношенията ми с Джош. Не за друго, просто не бях готова да се огъна и да го скъсам. След като бях захапала, образно казано, Крис, нямаше да си позволя да го отхапя.
-Вие с Тери сте от… ъх… две години заедно, нали?
Джош ми кимна замислено и върна погледа си върху мен:
-Е, и?
-И сте… доста близки, нали?
-Естествено, че сме близки. Питай направо, Пейдж? –Допълни, изнервен от заобикалките ми около тем, която май не смяташе за нужно да бъде част от разсъжденията ми.
Направо? Сам си го поиска.
-Спал ли си с нея?
Ето го моя любим шокиран вид.
-В какъв смисъл? –Размърда се нервно Джош, а аз само го скастрих с един кос поглед:
-Помисли отново и пробвай пак!
-Но защо питаш? –Започна да избягва темата, а аз просто промърморих:
-Защото ме интересува. Не трябва ли.
-Не е твоя работа!
-Ако ти си моя работа, и отношенията ви с Тери са! –Процедих насреща му бавно.
Джош ме наблюдаваше едно двайсетина секунди, сякаш се надяваше да отстъпя и, извинявайки му се, да забравя въпроса си и никога повече да не го задам.
Но той бе глупак, ако вярваше в това. Нямаше никакъв шанс да притъпи любопитството ми или да ме накара да се отрека от въпросите си. Когато си навиех нещо на пръста, аз го получавах – бе неизбежно. Макар и да не се гордеех с това, аз бях способна да се домогна до всичко, независимо от нещата, които трябваше да жертвам, и тези, които щяха да жертват останалите.
Явно ме познаваше много по-слабо, отколкото можех да предполагам. В частност, явно въобще не ме познаваше.
-Добре. –Примири се угнетено насреща ми.- Ще ти кажа, но нали не ме питаш с идеята после да ми го върнеш, да ме заплашваш или каквото и да е?
Добре, може би беше възможно да обмислям подобно злодеяние, но само при определени обстоятелства. А тези обстоятелства се въртяха около силните, неразрушими чувства към Джош.
Което само по себе си изчерпваше въпроса.
-Естествено, че не. –Сбърчих чело недоволно.
-Добре тогава. –Въздъхна Джош и сякаш се насили да върне погледа си върху лицето ми, мълвейки тихо и насечено.- Ако искаш да знаеш дали съм спал с Тери – да, спал съм. Не виждам за какво ти е да го знаеш обаче.
-Е, не ме яж, де! –Усмихнах се насреща му и допълних.- Просто искам да се убедя в две неща.
-Какви неща?
-Да кажем, че откакто допуснах определени грешки, избирам по-щателно компанията си. –Намигнах му развеселено и застинах така.
Действително, хората се учеха от грешките си. Или поне аз се мъчех да го правя. Имаше определени неща в Жан и Кърт, които някак си бяха предначертали края на отношенията ни. Затова този път смятах да се уверя, че с Джош нямаше да имаме поне такива неща.
-Но… Ти каза две неща, а попита само за едно? –Недоумяваше Джош насреща ми.
-Реших, че за днес ти стига.
Джош се начумери и ме побутна леко с рамо:
-Това означава ли, че и вторият въпрос е на същата тематика?
-Ам… май. –Прехапах устна и свих рамене.
-Добре, питай, след като вече си започнала. Но после ще ми кажеш именно какво целиш, разбрахме ли се?
-Предполагам. –Кимнах и мигновено си спомних какво беше казал Джош преди малко. Направо?- Колко често го правите?
От възмущение Джош чак скочи на крака и цял се разтрепера насреща ми.
-Мерлин, как можеш да питаш такива неща? –Изстена след като няколко минути си бе отварял и затварял устата като риба, мъчейки се да промъца нещо.
-Е, просто ми е интересно. –Свих рамене аз.
-Интересно? Интересно??? Мерлин, Пейдж, нямаш правото да се интересуваш от взаимоотношенията ми с Тери! Особено в този аспект! Та ние… сме заедно от вчера!
Ама той много сериозно си играеше с нервите ми! Вярно, може би бях прекалила с рязкостта, но пък Джош явно въобще не осъзнаваше върху колко тънък лед скачаше с багер на гърба си.
И беше време да му го напомня.
-Виж, Джошуа! –Изправих се и, тъй като бяхме що-годе еднакви на височина, довърших право в лицето му.- Ако си мислиш, че съм умряла да ви знам пикантериите – много се лъжеш. И не мен не ми е приятно – просто се налагаше да проведем такъв разговор. Но, честно да си кажа, идеалът ми за живот-мечта не се изчерпва с ролята ми на втора цигулка! Не забравяй, че не аз дойдох при теб, а именно ти започна да ме сваляш!
Очен комбат. Любимото ми. Незнайно защо, почти всички смятаха, че е ужасно неприятно и трудно да издържиш нечий поглед. Аз пък, откакто се помня, никога не бях извръщала очи от подобна битка.
С две думи, крахът на Джош беше предначертан още от самото начало.
-Извинявай. –Прошепна, свеждайки поглед към обувките си.- Просто тази тема… не ми е приятна.
Е, имаше бъг в „твърдия” ми характер – когато някой ми се извинеше, тотално губех способността си да му се сърдя. Или поне тогава беше така.
-НИщо, нищо… И аз не бях права. –Усмихнах се внимателно и свих рамене.- Все пак това са си изцяло ваши взаимоотношения – нямах право да те разпитвам. И, въпреки това, ако нещо те приятеснява, винаги можеш да ми го кажеш.
Джош вдигна поглед към мен и за миг застина така. В следващия миг устните му се разкривиха леко и той промълви:
-Да кажем, че, когато го пробвахме, нещата не се получиха като хората.
-На мен ли ми го казваш? –Възкликнах насреща му и се усмихнах горчиво.- Моят… първи път беше фарс… катастрофа… ужас тотален…
Джош се усмихна нервно и се поразмърда, преди да промълви:
-Е, едва ли е бил чак толкова лош.
-Защо си мислиш така?
Боже, та ние с Жан на няколко пъти за малко не се осакатихме! Беше ли възможно на някого да му се е случвало нещо по-ужасно от това?
-Фал-старт. –Изплю с видимо усилие Джош.
Няколко мига да го осмисля… Значи нещо е започнало преди Момента с главно „М”. Значи…
Ох… Чак мен ме заболя.
-О, Боже, това е ужасно! –Не успях да се сдържа, поставяйки ръка на устата си, за да скрия потреса си.
Е, май Джошуа се бе надявал на нещо по-пасивно, не толкова на ужаса в очите ми. Но пък какво можех да направя?
-Извинявай. –Изфъфлих, потупвайки го по рамото, тъй като бе свел глава.- Просто… ам… ужасн-… ох… незнаех, че… мамка му!...
Джош сви леко рамене и вдигна посърнал поглед към мен с явната идея да смени темата:
-Е, защо искаше да го знаеш?
Е, след като той искаше да смени темата, аз нямах нищо против – още по-малко, след като знаех, че именно аз го бях накарала да се унижи по този ужасен начин.
-Еми… Аз… -Май не беше толкова лесно да си го кажа направо…- Имам разни лоши преживявания по темата, та исках да се уверя, че…
-Спокойно, нямам такива амбиции спрямо теб. –Прекъсна ме Джош и слава богу.
Е, май имаше нещо много хубаво в нашата връзка – и двамата се бяхме парили от едно и също нещо, та нямаше да ни се наложи да го практикуваме.
Странното бе, че именно в онзи миг аз почувствах за първи път някакво влечение към Джошуа. Може би бе някакъв тип съпричастност или съжаление, но действително0 го почувствах много по-близък. Най-малкото фактът, че ми беше споделил нещо толкова лично и унизително, ме караше да съзнавам връзката, която имахме. А и в онзи момент Джош за първи път не беше… изкуствен. Напротив, беше естествен. И, гледайки разрошеното, объркано и уязвимо момче, всъщност се почувствах сякаш той бе котвата, която ми пречеше да се откъсна от всичко земно. А тази ситуация притежаваше своето очарование.

-Мег, моля те. –Изстенах срещу приятелката си около два часа по-късно.- Знам, че не приемаш действията ми, но просто… Явно, че те двамата имат проблеми помежду си и не мога да го оставя така. Не го видя днес – беше като изоставено помиярче. Явно и той самият е не по-малко объркан от мен, просто искам да се опитам да му помогна.
-Проблемите на двойките се решават от двойнките, а не от трето лице, което се мъчи да превърне връзката в геометрическо тяло с три ъгъла! –Изсъска безжалостно насреща ми Хил и вдигна ръка, за да попречи на Бил да се намеси в разговора ни.- Ако си мислиш, че им помагаш на връзката, като се натискаш с Джош, много се лъжеш!
-Виж, Мегън, правила съм много грешки. –Опонирах й категорично и въздъхнах едва-едва.- Но познавам в невероятни детайли объркаността. Такива, каквито дори не можеш да си представиш. И знам, че, за да се обърне към мен, с Джош определено нещо не е наред. Ако сега го разкарам, той просто ще се хвърли на друга. Разбираш ли, той така или иначе ще изневери. След като знам, че имам шанса да му помогна да се върне в правия път, защо да го депресирам и да го предизвиквам още повече?
Мегън дори не тръгна да ми отговаря – явно я бях ядосала бая. Просто, както си вървяхме тримата, тя взе, че забърза напред и остави и мен, а и приятеля си, зад себе си.
-Е, ако това те успокоява, аз поне съм на твоя страна. –Усмихна ми се Бил и ме побутна леко с рамо.
Аз кимнах и въздъхнах едва доловимо. Едва след това се обърнах към него и изстенах, сякаш защитавайки се:
-Толкова много глупости направих напоследък, че сякаш дори когато се опитвам да направя нещо добро, то пак излиза ужасно! Наистина, може би първоизточника на решението ми да тръгна с Джош не беше кой-знае-колко безкористно, но сега вече не е…
-Стой, стой малко! –Прекъсна ме Бил и ми хвърли от онези угрижени погледи, които тъй рядко се закотвяха върху муцуната му.- Значи не го харесваш?
-Ъх, казах ли го?
-Не. –Поклати глава Уилям все така сериозно.- Но се подразбра. Харесването не спада към „користните” мотиви за начало на връзка.
Браво, Пейдж! Само каши забъркваш и най-тъпото е, че винаги са такива, които опропастяват именно твоята репутация.
Шампионка в дисциплина саморазобличение! Браво!
-Прав си. –Въздъхнх тъжно и, тъй като все още чувствах погледа на Уилям, пъплещ по лицето ми, довърших съкрушено.- Направих го напук на един човек.
-Кой човек?
Уилям обаче усилено провокираше лъжевизатора ми. А той беше насъбрал бая мощ за изразходване.
-Жан. –Промълвих с толкова правдоподобна злост, че за миг дори си повярвах.- След онази случка той продължава да се държи все така грубо! Заради тъпата му сръдня ми се наложи да живея три месеца в онази дупка, далеч от всичко, което обичам! И на всичкото отгоре ме накара да се чувствам като боклук и за какво? Защото прародителите ми са били такива и такива! Мерлин, заслужава да си забоде носа в земята!
-Пейдж… -Прекъсна ме Уилям внимателно.
-Да!
-Наистина ли си мислиш, че ще ти повярвам? Защото… -Замлъкна за миг и въздъхна.- ….те познавам и истинската „ти” не би казала подобно нещо.
Премигнах миг-два, а после сведох леко глава и въздъхнах:
-Прав си…
-Какво се случва с теб? –Попита ме внимателно и обясни въпроса си.- Още от миналата година се държиш странно и премълчаваш някакви неща. Другите май не го осъзнават, но с теб се случва нещо. Какво? Кажи ми, обещавам да не казвам на никого, просто се притеснявам за теб.
Моята диагноза… Моята диагноза се казваше…
-Крисчън Слейтър. –Отвърнах убито.
-Шестокурсникът? –Кимнах срещу него, а Уил се намръщи.- Мислех, че сте приятели.
-Някакъв много странен сорт приятели ще да сме. А и аз си мислех много за отношенията ни, но дотук нямам късмет в определянето им. Така, че няма нужда да се опитваш…
-Значи го харесваш? –Попита ме Уилям направо.
-Ъм… много рядко срещано явление.
-Той те харесва? –Пробва наново.
-Не бих казала.
-Ами какво?
-Виж, нещата са бая объркани и за мен. –Преглътнах звучно насреща му.- Единственото, което мога да ти кажа със сигурност, е, че бая лоши неща се случват заради него.
-Смисъл, много лоши неща правиш заради него или той предизвиква много лоши неща по принцип? –Недоразбра Уилям.
-И двете.
Уилям се замисли за миг, а после се обърна отново към мен и се усмихна слабо:
-Явно си достатъчно объркана и без това, за да те дообърквам и аз. Но трябва да знаеш едно – правенето напук не води до нищо хубаво. Дори и да успееш да си изпълниш идеята спрямо Джош, гледай накрая да не нараниш себе си.
-Е, няма да ми е за първи път. –Въздъхнах аз, а Уилям ме придърпа в странична прегръдка и се усмихна:
-Нали знаеш, че всичко ще се оправи?
Защо ли ми звучеше познато?...

Деветнадесето правило:
„Който дърпа лисицата за опашката,
ще научи нещо, което не може да бъде научено по друг начин.”

-Хайде да влизаме, че и без това закъсняхме достатъчно, а и Макгонагол не се причислява към фенклуба ми. –Промълвих и тръгнах да влизам в кабинета, но Уилям ме спря с ръка.
-А къде се дяна косматкото ти? –Попита ме подозрително, а аз обърнах поглед назад.
Деши я нямаше никъде. Или поне не се виждаше. Можех да се закълна, че, докато се карахме с Мег, именно тя ме бе спъвала по този безобразен начин. Но къде се беше дянала сега?
-Е, ще се появи отнякъде. –Свих рамене.
-Не е ли… опасно да я пускаш така? Все пак е лисица, нали?
-Спокойно, безвредна е.
Само колко уверена бях в думите си! Нямаше как да знам колко жестоко грешах за това същество!
Но, съдейки по факта, че носеше глава на раменете си, нямаше как да не се заблудя.

Десет минути по-късно:
-Извинете, професор Макгонагол, пазачът на дивеча вика спешно една от ученичките ви.
Погледът ми, който и досега си беше забит в лицето на вмъкналия се в стаята седмокурсник, сякаш намери за удачно да бъде още по-настоятелен след тези думи.
Спомнях си смътно името му – Самюел Роувъри. Беше от „Рейвънклоу” и, доколкото можех да организирам мемоарите си в онзи миг, бях чувала за него в разговорите с Жан. А Уотърби благоговееше пред него – очевидно момчето беше бая образовано, културно и отговарящо на идеалите му за перфектност. А това хич не беше малко – все пак Жан доста рядко понасяше своите връстници, камо ли да им се възхищава. А и префектската значка върху гърдите на Самюел говореше в негова полза.
Иначе беше високо и що-годе стабилно обикновено момче. Тъмните му очи стояха някак като бръмбари в очите му, черната коса бе постригана късно, а устните често се извиваха в усмивка. Като цяло беше симпатяга, макар и да не притежаваше външните черти, които се смятаха за комерсиални, но и безумно красиви. Сам по-скоро спадаше към обикновения тип момчета, които се усещаха като по-големи братя на всички околни.
Макгонагол се намуси и скръсти ръце под гърдите си. Със сигурност щеше да го изгони веднага, ако не беше именно Самюел. А всички възрастни в това училище имаха безумна слабост към него, включително и директорката. Някак си способността му да се обосновава и да говори учтиво буквално смъкваха всички прегради за него.
-Кажи на Хагрид, че това му е за последно! –Промърмори Макгонагол, очевидно ядосана на собствената си неспособност да му откаже.- И се връщай по-бързо на час, Сам.
Тя му говореше на галено! Не само на първо име, напук на всички останали ученици, но и на галено!
-Разбира се, професоре! –Усмихна се меко младежът.
-Коя ученичка?
-Йънг, Пейдж Йънг.
Аз? Аз ли? Защо аз?
Хагрид – мен? Но защо? Аз не му трябвах!
Макгонагол ме стрелна с един от най-убийствените си погледи. Страхотно! Само това ми липсваше!
-Тръгвай, Йънг! –Изсъска, забелязвайки колебанието ми.- Веднага!
Хванах учебниците си и се завтекох към вратата. Самюел я отвори пред мен и аз се шмугнах навън, последвана от него. Едва след като затвори вратата, се обърнах към него и го погледнах стреснато.
-Е, какво си глътна езика сега? –Усмихна се Роувъри.- Не се безпокой, Хагрид не те вика, за да ти се кара нещо. Той въобще не те вика.
Чакай, чакай малко… Какво означаваше това?
-Ами? –Попитах настоятелно.
-Едно момче ме помоли да те изкарам от часа и си викам „Защо не?”. –Усмихна се насреща ми и ми намигна.
Явно, че Самюел се грижеше за популацията на бъдещите-евентуални пейджджошчета от вид „да-не-му-се-случва-никому” или поне така си мислеше. Несъмнено смяташе, че прави добро на природата.
Какъв наивник.
И бе ясно, че именно Джош го е помолил.
-Тичай, чака те при часовника.
-Ам, мерси. –Промъцах насреща му и се завтекох в указаната посока, а Деши, която се бе появила в краката ми отново, рипна след мен.

Но моите предположения се оказаха грешни, също като тези на Роубъри. Нито бях викната за любов, нито бях викната от Джош.
-Ти… ти ли накара Самюел да ме изкара от часа? –Попитах несигурнйо, взирайки се в кръвясълите очи на Крис.
Слейтър, който бе седнал на каменната пейка, се изправи бавно и се обърна в целия си внушителен ръст насреща ми.
-Трябва да се разберем нещо… -Започна, плитайки в думите си някакъв съскаш мотив, който далеч не ми се хареса.
-Първо кажи за какво иде реч, пък после ще ти кажа финалното си мнение… -Изстенах в мига, в който той направи крачка към мен и хвана ръцете ми за лактите, а аз неуспешно се опитах да се освободя.
-Не ми е до остроумия, Йънг! –Изсъска насреща ми и ме разтресе, за да вдигна уплашен поглед към него.- Знаеш ли колко ми е писнало от теб, знаеш ли?
Но лошото бе, че и аз започвах да се изнервям. А това не беше на дебре чисто физически.
-Колко?
За този въпрос си изядох една толкова жестока циганска плесница, че чак пред погледа ми цъфнаха теменужки… Образно казано.
-Не ме интересува какво знаеш, предполагаш или мислиш, не искам повече никога… никога… да разбирам, че си споменавала името или съществуването ми пред когото и да е! Разбираш ли ме?
Едва след няколко секунди теменужките се оттеглиха и ми поазволиха да видя изкривеното от злоба лице на Крис на сантиметри от моето.
Исках да му отвърна нещо, да се откъсна от хватката му, но не направих нищо. Просто го гледах с широко разтворени от шока очи и мълчах.
Постепенно яростта се изтегли от лицето му, а хватката му около ръцете ми се поотпусна. Скоро той съвсем ме пусна и рязко ме придърпа към себе си, прегръщайки ме до болка.
Абе, какво му беше на този човек? Не беше ли способен поне за миг да бъде нормален?
Прегръдката беше кратка, дъхоотнемаща и почти способна да ме умори. В следващия миг той се отдръпна леко и ми се усмихна криво:
-Извинявай, уплаших те… Не исках… -Придърпа ме в една по-контролируема прегръдка и довърши в ухото ми.- Само…. Недей повече да ме коментираш пред приятелчетата си, става ли?
Това да не беше… новата тактика? Да ме помоли същото нещо, което бе забил преди малко с опакото на ръката си в бузата ми?
Е, колкото и да искам да го отрека, това бе печеливш ход. Макар бузата ми да продължаваше да гори, а споменът за грубостта му все още да пъплеше по кухините на черепа ми, прегръдката и нежността му бяха достатъчно добра причина да захвърля честта си в жълтия контейнер и да се отрека от нея в държавен вестник. В онзи миг бях готова на всичко, само и само той да е доволен от мен и да се отнася така с мен за… по-дълго.
Освен да му го призная, разбира се.
-Върви на час да не ти се карат. –Промълви меко и ме побутна напред, усмихвайки се тъжно.- И извинявай отново.
Обърнах се и понечих да му кажа нещо, но единственото, което видях, бе ръба на мантията му, който се развя за миг, а после изчезна зад стената.
Хайде отново. Онова потискащо, смазващо усещане за непълноценност и угнетеност, което ме преследваше всеки път, когато Крис изчезнеше от погледа ми.
Склоних глава и се усмихнах тъжно на топката косми в краката си:
-Хайде, Шаро… Време ни е да си ходим…

Няколко крачки по-късно:
-Не се казвам Шаро, а Деши! –Изгледа ме ядосано някакво червенокосо девойче, облегнато на стената.- Нарочно ли го правиш?
-Не, наистина. Просто умът ми беше другаде, извинявай, че съм толкова ужасна стопанка.
Е, никой не можеше да ме обвини, че лъжа. В онзи миг аз бях толкова срината, че бях готова да поема на плещите си всички нападки, независимо дали те бяха основателни или не.
Познатото вече девойче сви рамене и пое рамо до рамо с мен.
-Исках да те питам нещо… -Промълвих отнесено, мъчейки се да избутам Крис от съзнателната част от мозъка ми.- Ти каза, че заемаш човешки тела, нали така?
-Аха.
-Ами… А самите хора… смисъл… духа им къде отива?
-Сигурно си почива някъде. –Захили се Деши и почука демонстративно по бедрото си (притежателното местоимение е спорно, но иначе ще ми се получат подобни дълги пояснения).- Това тяло ми харесва – напоследък твърде често е свободно, та няма нужда да си търсся друго.
Даже почувствах как устните ми се свиха в ужасяващацепнатина. Свободно?
-А как се освобождава тяло? –Попитах несигурно.- Смисъл… Какво й е на момичето в момента… истинското имам предвид?
-Тя боледува бая. –Отвърна нехайно Деши и довърши, преди да си засвири някаква мелодийка с уста.- Май е болна от някоя от тези, неизлечимите мъгълски болести. Бая сериозна работа. Само се надявам да не вземе да пукне, че тогава ще трябва да преотстъпя това тяло на червеите. А е жилаво, такова, свежичко вътре…
Преглътнах звучно и продължих към кабинета по Трансфигурация. С приятели като Крис и домашни любимци като Деши, меко казано, бях загубена. И най-глупавото бе, че не можех да се отърва ни от единия, ни от другия – макар и по различни причини.

Късно същата вечер петимата се бяхме разплули в Общата стая на Хафълпаф. Кели и Мегън играеха на магьоснически шах и, съдейки по ужасяващите забележки на първата, очевидно Хил побеждаваше. Колкото до Бейли, тя не беше особено добра в губенето, също като мен. Но, за разлика от моята особа, Кели имаше непреодолимото желание да се състезава във всички начинания и по всички дисциплини – независимо дали бе подготвена или не. Същото важеше и за игрите – привличаха я невъобразимо, макар някои от тях далеч да не й бяха ясни. И, въпреки това, всяка загуба неизменно водеше до едно и също:
-Мамиш! –Процеди Кели, забола нос в една от фигурките.- Това не е царица, че да я слагаш където си искаш! Това е пешка!
-Именно, пешка е. –Усмихна се Мегън, която искрено се забавляваше на ситуацията, макар и силом да се опитваше да прикрие този факт.- А пешките могат да се движат само с една позиция напред и диагонално напред.
-А-а-а, не! Не могат да се джижат диагонално! Само офицерите го могат това! –Редеше я Кели и продължаваше да спори и да се обяснява всеки път, все по-експресивно и на все по-висок глас.
В това време Трейси, която днес замалко не бяха изритали барабар с котела от часа по Отвари, тъй като опърли цялата черепаха на професора, явно се беше заела със щателното научаване наизуст на съставките на фибралната отвара. Е, нямаше лошо да се пообразова малко – това определено бе най-слабият й предмет, а и едва я бях,е отървали с дружни усилия от наказание, след като намери за уместно да изкоментира, цитирам, „и без това голото теме на професор Къркинс”. Все пак поне имаше шансове да се справи – аз отдавна се бях отказала от двубоя с Трансфигурацията, в който, зажалост, тя победи убедително. Да не кажем, че аз не забих ни един удар в трансфигуриращото й се лице… никога… Явно ми беше писано все този предмет да ме поваля.
Колкото до мен – аз се бях отпуснала на дивана и, придърпала лежащото телце на Деши върху корема си, отнесено разрошвах козината й.
В самото начало на вечерта мислите ми бяха завладени единствено и само от Крис. Откъде беше научил за разговора ми с Уилям? И, по-странното, защо намираше този незначителен лаф за толкова неприятен за него самия? Страхуваше ли се от нещо или просто намираше коментарите ми за неуместни? И защо, Мерлин го взел, не реагираше веднъж еднозначно? Сега, след като ме бе зашлевил и прегърнал наведнъж, дори не можех да разбера какво наистина искаше този човек. Въобще беше ли успокояването му искрено или напротив – дали не ме беше заблудил? Може би, осъзнавайки готовността ми да го послушам, бе предпочел да не си печели черни точки. Или пък не? Не него въобще не му пукаше за моето мнение, не трябваше да извъртам всичките си предположения около себе си. В крайна сметка може би бе целял именно това – хем да ме накара да си мълча, хем да ме обърка, та сама да не мога да разбера мотивите му.
А може би, само може би… бе бил искрен? Ъх. Хубаво щеше да бъде.
Постепенно си спомних и за всички странни неща около него. За годината, откакто се бяхме запознали, мистериите около Крис не се разнищваха, напротив, умножаваха се гороломно – като държан в клетка заек, пуснат сред харем от апетитни, заешки мамчета. Първо беше склонността му да подчинява всички слидеринци; после начина, по който се бе държал с мен на рождения си ден; пиянската история под прозореца на общежитието ми и абсурдната идея да живея в дома му; излиянието, че връзката ми с Кърт бе била просто един фарс, барабар с опита за убийството ми и изчезването на цяла слидеринска маса като по учебник за фокусници; а сега и това – подслушване на мой разговор по незнам-и-аз-какъв начин и гнева му по повосд факта, че съм му споменала името. Що за странна птица!
Ами Кърт? Защо го нямаше, къде беше изчезнал? Дали това имаше нещо общо с Крис? Защо ли не се и съмнявах?...
-Какво си се замислила? –Приклекна до дивана Уилям и погали нервно Деши.- Пак ли по онзи проблем?
-Не, не. –Отсякох категорично и скалъпих набързо една лъжичка.- Мислех си за Джош и това как именно да процедирам с него.
-Е? Какво ще правиш? –Усмихна ми се Бил.- Ще му покажеш колко лоши и проклети могат да бъдат момичетата или напротив – ще го научиш как да прави нещата правилно?
-Май нито едно от двете. По-скоро обмислям да му докажа колко силно обича Тери.
-И как ще стане това?
-Още не знам точно. –Провлачих с усмивка и довърших.- Мисля като за начало да се сприятеля с него, а след това да го оставя сам да види, че връзката ни е далеч от любовната.
-И мислиш, че това ще помогне?
-Надявам се. –Въздъхнах тихо и се загледах в рошавата глава на животинчето.- Все си мисля, че една приятелска връзка ще му помогне да осмисли приоритетите си. И може би това ще го стимулира по някакъв начин да бъде по-изряден в чувствата си към Тери. Не знам… Нищо не знам.
-Уилям! –Прекъсна рразговора ни острият тон на Мегън.
Виждайки присвитите й очи и стиснати до болка юмруци, Бил се наведе нервно към мен и докосна с устни челото ми, а после се изправи. Понечи да целуне и Хил, но тя не му го позволи. Поради тази причина Уилям се изтегли в момчешката спалня с ниско сведена глава.
Аз се размърдах, чувствайки упоития поглед на Хил и, карайки Деши да се изправи и да скойкне на пода, същото направих и аз (без скачането на пода, разбира се). Едва тогава вдигнах поглед, пълен с досада към русокоската и кимнах към нея, за да започва и свършва по-бързо с натякванията.
-Не искам да се приближаваш до Уилям, разбра ли ме? –Изсъска гневно срещу мен.- Стой далеч от него?
-Стига, Мег, не сме деца. –Провлачих с досада.- С Бил просто си говорихме, а и той сам дойде при мен.
-Нали днес ви видях колко се забавихте по коридорите преди Трасфигурация!
Ама Мег сериозно имаше проблеми с неоснователната ревност!
-Да, защото си говорихме. –Провлачих, твърдо убедена, че не ми трябва още един конфликт – особено със същество, което имаше едостъп до стаята ми.- Той ми е приятел от четири години, а и е твое гадже. Мислиш ли, че бих направила подобно нещо?
-Не е като да не си го правила!
Е, те това вече нямаше да й го простя! И, не, нямаше да го преглътна!
-Така ли? –Процедих студено и присвих очи.- Ок, нека така да бъде!
А после се врътнах на пети и се запътих към момичешките спални, твърдо убедена, че няма да й проговоря повече, каквото и да се случеше.

Двадесето правило:
„Разумът е най-лошият приятел на човека.”

Още на другия ден въведох някои промени в ежедневието си. Не ми се занимаваше да провалям настроението на останалите, затова се отказах от идеята да седя близо до Мегън и другите. На няколко пъти изгоних Уилям, който явно сериозно се опитваше да ми помогне. Затова пък компанията на Кели и Фишър бе добре дошла, когато Хил не беше наоколо. Все пак аз бях скарана само с последната, нямаше смисъл да избягвам другите две.
Е, не мога да кажа, че ми беше зле. На закуска се разположих до някакви по-големи от мен ученици, с които се запознах, и те до голяма степен подобриха настроението ми. Беше приятно отново да си говоря с някого за общи и неангажиращи неща – самата аз имах възможността да преосмисля всичко, което се бе случило, и да си направя определени планове за бъдещето.
Трябваше да изпълня мисията си относно Джош и колкото се може по-бързо да се оттегля от картинката. Мегън беше права за едно – не трябваше да удължавам този фарс. Колкото по-бързо се справех със задачата си, толкова по-бързо нещата щяха да се наредят.
А и, за протокола, не трябваше да се възползвам от някого, за да направя мръсно на Крис. На него очевидно не му пукаше, а и не беше честно спрямо Джош. Просто трябваше да действам малко по-разумно следващия път.
Колкото до Крис… Съдейки по отношенията му с Анастасия, очевидно бе просто невъзможно да я изместя. В онези трезви мигове дори не го исках. Това, за което копнеех, бе да изгоня Слейтър от съзнанието си и да оправя последните магарии. Това бе най-важното.

Идните месеци не се случи почти нищо чак толкова фрапантно. Напротив, нещата бавно започнаха да се нареждат по местата си и обстановката около мен се нормализира.
С Мегън се сдобрихме, след като тя осъзна абсурдността на думите си. В крайна сметка това доведе до поредното ми привличане към компанията и оправянето на ситуацията в Общата стая на Хафълпаф.
Колкото до Крис – той бавно престана да ми прави впечатление. Вече не ме засичаше по коридорите, не ме подкачаше и много често дори пропускаше да ме поздрави. Единственият ни разговор до средата на февруари бе започнат от мен и представляваше нещо такова:
-Крис, може ли да поговорим за нещо?
-Аха. –Кимна ми той и нетърпеливо проследи как съучениците му започнаха да влизат в замъка.
Явно шестокурсниците бяха имали билкология точно преди нас. Затова и бях успяла да го засека на средата на двора сред цял куп януарски снежинки и ветрове.
-Исках да те питам за Кърт. –Промърморих несигурно и започнах да се взирам в чертите му, мъчейки се да предскажа евентуалната ярост, която можеше да ги загрози изведнъж. Но не бях познала.- Ако не искаш… няма нужда да ми казваш. Просто не се разделихме като приятели и се притеснявам за него… Добре ли е?
Крис върна погледа си върху мен и, присвивайки замислено очи, промълви:
-Не се притеснявай, нищо му няма. Просто вече не учи в това училище.
-А… Ще се върне ли? –Допълних внимателно.
-Едва ли.
След това Крис ми се извини и се затича към замъка, явно притеснен, че ще закъснее.
Е, май беше нормално.
В същото време връзката ни с Джош бавно започна да деградира, правопропорционално на прителството ни. Постепенно започнахме да говорим повече, престанахме да се прегръщаме, целуваме и т.н., тъй като и двамата се чувствахме неудобно. Малко по малко той започна да ми разказва повече за себе си, за Тери, за отношенията им. Под разговорите ни в съзнанието му започна да се оформя една вина, която впоследствие той си позволи съвсем пряко да изрази. В крайна сметка аз го окуражавах да говори за всичко това и постепенно стигнахме до този момент:
-Пейдж, мисля си… -Промълви несигурно в края на един януарски ден.- Май е време ние с теб да…
-Да се разделим ли? –Довърших със слаба усмивка.
-Да, точно. Не, че ти нещо не…
-Знам, Джош, и аз тъкмо това си мислех. –Намигнах му игриво и довърших.- Ценя те повече като приятел, а и след като ми разказа повече неща за Тери, не искам да заставам помежду ви.
Джошуа се усмихна също и склони леко глава:
-Чувствам се ужасно, че й изневерих. Дори не знам какво точно си мислех тогава. –А после вдигна глава към мен и ме попита.- Да й кажа ли… за нас?
-Не. –Отсякох категорично.
-Но аз искам тя да знае.
-Ти може би искаш, но тя със сигурност не иска. –Отвърнах му тихо и свих рамене.- Ти беше объркан и сгреши – не искаш тя да страда заради грешките ти, нали?
Джошуа бързо се съгласи с мен – вярваше ми безумно и следваше сляпо всеки съвет, който му давах. Няколко седмици по-късно сякаш нещата между него и Тери се възстановиха в някаква доста по-идеална форма. Той вече не я пренебрегваше, а връзката им се превърна в някаква наркотична зависимост един от друг. Известно време бях забравена от Джош, но по-късно той ме запозна лично с Тери и на няколко пъти излизахме тримата на разходка или нещо подобно. За мен самата да видя отблизо тази двойка беше повече от приятно преживяване – дори само идеята, че съм успяла да помогна, бе достатъчна, за да ги наблюдавам в голяма част от времето, прекарано в Голямата зала.
И аз отново бях сама. Чувството за самота отново се появи и се разви някъде в стомаха ми, но този път не съжалявах за нищо. Това бе сигурно единствената връзка, в която не съжалявах за нищо.
Но явно не бях познала.
-Пейдж. –Повика ме полу-познат глас и аз се обърнах към Самюел, за да го видя.
В последно време се случваше бая често да се намира наоколо. В интерес на истината на няколко пъти се бяхме заговаряли на някакви незначителни теми, но нищо сериозно. Напротив, явно и на Сам му беше направило впечатление отношението на Жан към мен, та на няколко пъти се опита да ме накара да говоря с него.
-Аха. –Кимнах му с усмивка и се спрях. Закъснявах за Грижа за Магически създаяния, но нямах нищо против да пропусна началото.
-Виж, знам, че вече коментирахме темата, но… -Провлачи Сам и довърши сериозно.- Исках да те питам дали имаш някакви ангажименти за неделя?
Свети Валентин! Той да не би да…
Не, определено не бяхме коментирали темата! Тази тема не я бях коментирала и със сивото ми вещество! Не можеше така изведнъж да…
-Ъ-ъ-ъ… -Айде отново! Високоинтелектуалните ми отговори. Страхотно.
-Нали има посещение в Хогсмийт, та ще ходим няколко човека и…
Няколко човека? Мерлин, той… да не би да…
-Поканих Жан да дойде с нас. –Боже, слава богу!- И… успях да го убедя. Та се чудих дали не си съгласна да дойдеш с нас, пък току-виж сте си оправили взаимоотношенията…?
На Свети Ва;лентин… с Жан… Самюел… и някакви други рейвънклоуци? Що за абсурдна ситуация!
-Сам… -Започнах, привличайки вниманието му върху себе си.- Наистина оценявам факта, че се опитваш да оправиш нашите проблеми с Жан, но… Не мога да разбера защо го правиш?
-Виж, става въпрос, че някога и на мен ми беше трудно да контактувам с хората. –Отвърна ми кротко Роубъри.- Опитвам се да му помогна, защото знам, че се чувства зле и, може би ако оправи отношенията си с теб, ще стане малко по-разговорлив.
-И защо реши така?
-Предчувствие и малко опит в тея неща. –Усмихна ми се Самюел и довърши сериозно.- Просто пробвай, не искам нищо повече от теб. Сигурен съм, че той иска да се сдобрите, просто… разбирам го. Моля те!
О-о-о, не, точно сега ли? Откога всички се бяха усетили, че не умея да отказвам, когато някой ме молеше и ме гледаше с кравешки очи?
-Нашите отношения с Жан бяха малко не просто приятелски, та подобно излизане по случай Свети Валентин… може да бъде разбрано неправилно от него. –Започнах да увъртам.- Не е добра идея. Може просто да си поговоря с него по друго време, а? Поне няма да…
-Да го кажем така – аз те каня! Просто ела. –Допълни драматично и предложи.- Искаш ли да ти падна на колене и да…
-Не, не, Сам! Престани! –Изписках, когато той взе, че се стовари на въпросните стави и хвана ръката ми, започвайки драматично да ме моли пред цялото училище.
Страхотно! Само серенада ми липсваше за пълна хармония!
-Добре, добре, спри! –Изстенах накрая и го дръпнах на крака, мърморейки.- Ще дойда! Но при едно условие – ако не се получи, няма повече да ме молиш за това! Никога!
Сам се усмихна и постави ръка на сърцето си, обявявайки:
-Честна скаутска!
-О-о-о, не ми излизай с американизми! –Скастрих го грубо.- Говоря сериозно!
-И аз. –Усмихна ми се Сам и ми козирува, тръгвайки надолу по коридора.- Ще се видим в неделя!
Да, страхотно.
Не, че имаше нещо лошо в това да се сдобря с Жан, но след толкова много опити и сума ти време никакви контакти помежду ни, цялото това движение изглеждаше безпредметно. И, докато Самюел бе непоправим оптимист, аз с всеки един ден се уверявах все повече във факта, че черните очила бяха много по-намясто от розовите. Особено в обстановката на приятелството ми с Уотърби.
Е, всичко това нямаше значение в онзи миг. Бях се съгласила, защото не исках да разочаровам Сам, а и тайничко си мечтаех веднъж-завинаги с Жан да си изясним отношенията. Или щяхме да се намразим, или щяхме да станем отново приятели. От много колебания крайностите вече ми бяха станали любимите забавления рано сутрин…
По-късно, когато вече бяхме в Общата стая, казах на останалите, че този път няма да съм с тях на посещението. За моя радост никой не реагира лошо – май вече ми бяха свикнали на глупостите. По-скоро се учудиха на споменаването на Жан, но аз избегнах темата. Исках първо да видя какво именно щеше да се случи.

Когато дойде заветният миг, аз дълго време седях пред огледалото в спалнята и се оправях. Исках да изглеждам небрежно, сякаш не се бях контила и въобще не ми пука. Но непукистизмът не ми се получаваше – явно колкото повече мислех за това, толкова по-зле се получаваше.
-Какво мислиш, Деши? –Обърнах се към кълбото косми в краката си и то кимна утвърдително.
Е, бях далеч от основната си цел, де. Косата ми беше вдигната високо на лайненце, от което се спускаха няколко кичура. И сякаш бях прекалил с желанието да съм непукистка – изглеждах таман наконтена. Това беше като, че ли като ефекта на врялата вода – колкото по-гореща бе, толкова по-студена изглеждаше.
-Откога си говориш сама? –Попита ме Кели, тръшвайки се на леглото си и взирайки се в мен.- И защо си се наконтила така?
-Не си говоря сама, говорих си с нея. –Кимнах към Деши, а после въздъхнах, обръщайки се към огледалото.- Наистина ли изглеждам толкова натруфена?
-Дъ! Изглеждаш като Мег в най-себичните й периоди!
-Ха-ха! Много забавно! –Изсъсках саркастично и се обърнах към огледалото, тросвайки се.- Исках просто да изглеждам непукистична!
-Значи си прекалила с непукистизма! –Изсмя ми се Кели и допълни.- Трябваше да излезеш така, както се събуди…
Е, вярно, може би сутринната ми свежест щеше да се доближи повече до нормалното ми, ненаправено същество. Но имах ли смелостта да се явя така?
Погледът ми се плъзна по повърхността на огледалото, докато едната ръка унесено развързваше възела, който се бе образувал между косата ми и повърхността на ластика.
За тези няколко години доста от чертите ми се бяха изменили, но и много други бяха останали същите. Върху лицето ми се бе загнездила някаква острота, която, макар и да бе вследствие на бавно зараждащата се непоносимост към всичко и всички, донякъде съумяваше да притъпи старите ни, торбести приятели. Придобила навика да присвивам очите си, те вече не гледаха с предишната тъпота, а биеха на пасивно-агресивни. Това, което съществено се промени в тях, бяха ирисите – от тъмнокафеви до черни, сега те биеха по-скоро на лешникови.
Същото що-годе произтече и с косата ми. Малко по малко тя започна да изсветлява до момента, в който осъзнах, че буквално преливаше от тъмнокафяво в русо по краищата. Е, това не беше най-големият проблем – някога плътна и гъста, сега косата ми приличаше по-скоро на непрестанно-заплитаща се слама от 2-3 клечки. Изтъняла от не знам какво, вече трудно можеше да се нарече прилично окосмение по скалпа – по-скоро грозна карикатура на това, което някога бе била.
Единственото, което остана що-годе същото, беше устата. Но, лишена от огромните бузи, сега тя до голяма степен изглеждаше бая по-добре. Или поне аз така се заблуждавах…
-Ох, майната му… -Прошепнах ядосано и подсвирнах на Деши да става и да тръгва.
Едва на вратата се спрях и се обърнах към Кели:
-Да си прекарате добре, ей! –Усмихнах се строго, а момичето само ми махна с ръка и се излегна върху леглото.
По пътя за двора на няколко пъти бях спирана от някакви хора, които намираха за нужно да ме забавят още повече.
Ех, беше ми писано да бъда мразена. Ако не от другиго, то поне от Жан.
Като стана на въпрос… В мига, в който слязох до долу, го видях за първи път от… месеци. Не толкова, че не го бях засичала, колкото че избягвах да се заглеждам в лицето му. Това ме караше да се чувствам някак си обидено-виновна, което си беше достатъчно странно като комбинация, за да не изгарям от копнеж да я изпитвам върху плещите си. Но в онзи ден щеше да ми се наложи… за последно, дано.
Погледът ми падна върху лицето му с любопитството на човек, който виждаше отдавна-забравена снимка от детството си. А въпросната фотография не се беше променила бая, ако трябва да съм честна…
Беше същият – единственото, което се бе променило в него, бе ръстта. Малко бе пораснал за изминалите месеци, та ме надвишаваше с едно определено количество сантиметри. Главата му беше малко по-сведена от обикновеното, та не успях да инспектирам очните му ябълки за старата, до болка позната мизантропия. И, макар това донякъде да ме уплаши, донякъде ме и успокои. Поне не ми се налагаше да се срещам веднага с омразата му.
-Нея ли чакахме? –Изсъска Жан, когато се приближих до него и за първи път осъзнах, че явно бях дошла последна.
Омразата в очите на Уотърби беше някак си потушена от една пасивна антипатия и тъга.
Почувствах се като човек не на мястото си. Очите ми започнаха да шарат главоломно по лицата на околните, докато не застинаха объркано и безпомощно срещу Жан. Опитах се да кажа нещо, но от гърлото ми не се откъсна и звук. Когато осъзнах неспособността си да реагирам, аз просто затворих уста и застинах срещу него, молейки се вътрешно някой да ме избави от ситуацията.
И като никога на Господ не му беше паднала батерията от разговори с глезли като Линда.
-Ех, погледнете какъв хубав ден е днес… -Възторжено обяви Самюел, прегръщайки мен от едната страна и Жан от другата.- Не го разваляйте сега.
Не успях да отвърна, защото той ни завлече към портала и не ни позволи да се отдръпнем от него, докато не се наложи да представяме пълномощните си.
Странен човек.
Както и да е, след като минахме, аз се обърнах към останалите от групата и се запознах набързо и малко смутено с тях.
Три момичета и две момчета. Бая народ, въпреки че тепърва ми предстоеше да разбера, че всъщност Сам имаше много повече приятели, отколкото можех да си представям.
Или да си мечтая.
Първото момиче, с което се запознах, бе седмокурсничка от Грифиндор със звучното име Дебора Дерби (Това второто не ме питайте как го запомних да го изговарям… Комбинацията между двете го прави невъзможно.) Слабичко и русоляво момиче с леко невзрачни и уморени черти, които странно ми напомниха на Трейсиевите. Как да е, самата Дебора притежаваше своя чар, макар и в изтощителността на вида си.
Второто момиче беше, по нейни думи, петокурсничка от Рейвънклоу и притежаваше онази приказна виталност, която тъй благоприятно рефлектираше върху психиката ми. Беше къдрокосо и зеленооко същество с лек характер и звънък смях. И това безспорно бе момиче с невероятно много чар в себе си – дори когато само се усмихваше, сякаш цялото й лице заиграваше и се озаряваше от живителната енергия на безгрижното й съществуване. Очите й заиграваха, чипият нос се сбръчкваше леко в ъгълчетата, а цялото й тяло започваше да излъчва невероятно много позитивизъм. И несъмнено това бе едно много слънчево същество – такова, каквото всеки човек бе хубаво да има до себе си, за да се чувства добре. Напомняше ми за ранната Мегън, която напоследък бе станала доста по-затворена и ревнива. Но, как да е.
Последното момиче беше нисичко и чувствено на вид – до голяма степен това бе едно от най-красивите момичета в училището (естествено красиви, не надуваеми кукли). Бе също петокурсничка от Рейвънклоу и на външен вид представляваше нещо такова – къса, черна коса на каре, леко надвишени, но невероятно утиващи й килограми, големи тъмносини очи и червеникави устни. Така звучи все едно описвам себе си в неосъзнатите си години, но момичето нямаше нищо общо с мен, гарантирам ви го. Нищо във физиономията й не беше в прекалени количества, а и не долових никакви булдогски зачатъци в мимиките й. А очите й бяха толкова изразителни, че чак я проклех за късмета да си намери на сперматозоидово ниво толкова добри гени…
Двете момчета бяха меко казано сходни – различаваха се малко по височина и още по-малко по черти. Явно бяха близнаци – не еднояйчни, но все пак подобни. Единият бе малко по-висок, другият имаше малко килца отгоре. И, въпреки това, имаха що-годе сходни физиономии – светлолики, луничави и на пръв поглед приветливи. Имаше малко лукавство в светлокафявите им очи, но това сякаш само още повече усилваше чара им.
След краткото ми опознаване с останалите, аз обърнах поглед отново към Жан. Застанал малко по-встрани от нас, той сменяше нервно опората си от единия крак на другия и явно, че се чувстваше неудобно в желанието да си тръгне.
Колко добре го познавах…
-Ам… Извинете ме за миг. Продължавайте напред, ние ей сега идваме. –Промърморих отнесено към новопознатите ми и ги изпратих с поглед. Едва тогава направих няколко плахи крачки към Жан и застинах на половин метър от него.
След толкова много време дори не знаех какво точно да му кажа. Много често се бях хващала да провеждам въображаеми диалози с него, да го обвинявам за някои от грешките си, да го подреждам добре в главата си, изтъквайки му колко точно ме бе наранил с предразсъдъците си. Но на живо не беше толкова лесно.
В крайна сметка, колкото и уверена да бях звучала в главата си, колкото и в правото си да бях била там, аз далеч не можех да обвинявам Жан за всичките тези неща в реалния свят. Бяха се случили много неща и, да, донякъде и той бе виновен, че отношенията ни се бяха спекли. Все пак той косвено бе причината да се хвърля толкова уверено в обятията на Кърт; именно той ме бе наранил така с многогодишните си сърдения; именно той бе настроил родителите си срещу мен; именно заради него цяло лято бях живяла сред онзи ужас… Но имаше и нещо друго.
Ако не беше Жан, никога нямаше да имам място, което да нарека свой дом. А аз какво бях направила? Първо го бях излъгала, после му бях изневерила, а най-накрая смеех да споря в главата си кой бе по-виновен аз или той. Що за идиотщина беше всичко това?
Тези неща прехвърчаха през съзнанието ми за части от секундата. И, както можеше да се очаква, убиха цялата ми увереност.
-Жан… -Повиках го тихо, а лицето ми се изкриви от недоумение как точно да постъпя.- Може ли… само да поговорим… нищо друго…?
След почти едноминутно мълчание осъзнах, че явно нямаше да получа отговор. Само по себе си това чудо ме обезоръжи – все пак, след като отказваше да отвърне на подобно питане, какъв ли разговор ни предстоеше. И въпреки това аз бях обещала да опитам.
Промуших ръка през неговата и промълвих тихо „Хайде да вървим.”, а той тръгна след мен, без дори да ме поглежда.

Неизвестно-колко минути по-късно:
-Жан, исках да ти кажа толкова много неща, че…
-Ами, казвай.
Е, тази студенина ме уби. Въпреки, че този път нямаше да се откажа.
Отпуснах хватката си около ръката му и с няколко скока се озовах пред него. Едва когато вдигна поглед към мен, си поех дълбоко дъх и започнах:
-Помниш как те излъгах нали? Още преди години, когато се запознахме. Не исках да знаеш каква съм и откъде идвам точно затова – не исках да ме мразиш. –Изстрелях почти на един дъх и продължих.- Целият ми живот до идването ми в Англия беше просто един непрестанен повод за тълкувание на корените ми. Не се гордея, ясно? Абсурдно е да смяташ, че бих се гордяла с нещо, което толкова дълго криех от теб! Най-малкото ти не ми беше просто дружката за лятото, аз те чувствах като свой приятел и като свой брат! Никога нямаше да скрия нещо от теб без причина!
-Ти трябваше да бъдеш искрена! –Изсъска Жан, а очите му се изцъклиха от злоба насреща ми.- Мерлин, ти живееше в дома ми!
-Ако аз бях искрена, ти щеше ли да бъдеш толерантен? –Опонирах му бавно и допълних.- Или щеше да реагираш, също както реагира, след като го разбра?
-Поне нямаше да си ме излъгала!
Ръцете ми се свиха в юмруци от гняв и обида, а устните отвърнаха машинално:
-Аз веднъж те излъгах, не помниш ли? И те излъгах именно затова. Ти тогава ми прости, а сега не искаш, нали? И знаеш ли защо, Жан? Защото ти в момента не ме мразиш за това, че съм те излъгала! Мразиш ме за това, че родителите ми от н-то коляно не са били „добри хора”. Е, майната му, аз тях дори не съм ги познавала!
Затишие пред буря.
Хайде отново!
-Майната му на кое по-точно? –Изсъска Уотърби насреща ми.- На леля ми или на братовчед ми? Защото и двамата бяха запратени там от хора като твоите родители!
-Прародители. –Попрявих смутено, все още ошаметена от последните му думи.
-ПРАРОДИТЕЛИ! –Изкряска Жан и замлъкна насреща ми.
Отне ми известно време, за да вдигна поглед от краката си и да измисля точно какво да кажа. Да, на фона на глупавите ни караници два погубени човешки живота далеч не ми бяха в най-голяма полза в спора, но…
-Ти трябваше да ме познаваш по-добре за това време. –Промълвих прегракнало насреща му.- Трябваше да знаеш, че аз нямам нищо общо с тях…
-Откъде да го знам? –Изсъска той и присви очи.- Всичко, което си ми казала досега, е било лъжа! Може би и ти цялата си една…
Но не го оставих да довърши:
-Лъжа ли? Може би съм. Но никога не бих наранила нито теб, нито родителите ти съзнателно.
-А онова със слидеринеца какво беше за теб?
Дъхът ми секна за миг, а погледът ми се избистри. Всичко това отиваше не на добре.
-Беше глупост, усещане, порив. Както искаш го наречи. Но със сигурност не беше изневяра – ако не помниш, именно ти ме изостави, след като бях пребита като куче, да остана сама и от всички страни да ме обвиняват, че историята на рода ми е такава и такава. Ти направи същото, което и другите – изостави ме, точно когато имах нужда от теб.
-Пребита като куче от същия този слидеринец, нали? –Изсъска Жан насреща ми и за миг всичко замря.
Главата ми се люшна леко напред, а на устните ми се появи някаква налудничева усмивка, която и сама не успях да определя.
-Виж, Жан… -Промълвих, вдигайки прояснен поглед към него и говорейки по-твърдо, отколкото някога си мислех, че е възможно.- Аз направих много грешки – не се гордея с тях и не искам да си ги спомням повече. Понякога бях объркана, понякога буквално не бях на себе си, а в други случаи просто реагирах импулсивно. И, да, може би Кърт беше най-голямата ми грешка, но именно той ми помогна да преживея онези моменти, в които всичките ми най-близки хора се отвръщахте от мен. И, да, навярно много съм те наранила с грешките си, но и ти нарани много мен. Защото, докато ти бе зает да следиш действията ми, да ми се караш или да ме съдиш всеки път, когато сгреша, и да ме обвиняваш за неща, които не съм направила, аз се опитвах да оправя живогта си. И извинявай много за всичко, което съм ти причинила, но няма да ти позволя отново да ме събориш на земята, след като толкова дълго време се опитвах да се изправя.
Понечих да си тръгна към замъка, но Жан ме спря с ръка и ми се наложи да се обърна.
Е, след всичко, казано дотук, меко казано нямах желание да разговарям повече с него. Винаги щеше да се случва едно и също – всеки път, когато сгафех, той щеше да се появява и да ми натяква за това. А на мен, тъй като прекалено силно държах на мнението му, всеки път щеше да ми е все по-трудно да се справя със ситуацията.
И във всичко това имаше някаква безнадеждност.
-Знаеш ли, че именно това исках да чуя през цялото това време?
Погледът ми се спря някак объркано върху усмихнатото му лице, а челото се сбръчи от недоумение:
-Моля?
-Да. –Кимна Жан и се усмихна още по-широко.- Проблемът не беше толкова в родата ти, колкото в историята с Розие. Беше някак много унизително след последните…
-Знам. –Прекъснах го уморено.- Знам.
А Жан само кимна леко и продължи:
-Просто исках да знам защо си го направила. Нито за миг не се бях замислял, че може и да не е било напук на мен.
-Защо просто не ме попита?
-Знаеш ме, комуникацията не ми е силата.
Аз се усмихнах внимателно и допълних:
-Трябва да го оправиш това. Време е.
-Да. –Съгласи се Жан и се усмихна.- Хайде да вървим, че изостанахме.
А аз кимнах и го последвах.

Оказа се, че Жан действително бе прикрил ревността си зад паравана на немалоизвестните ми вече родители. Явно до някаква степен е бил толкова покосен от действията ми, че се бе затворил за целия друг свят. Оказа се, че всъщност не той е казал на родителите си за разкритията около миналото ми – просто в „Пророчески вести” бяха намерили за нужно да споменат поне малко за него. Истинският срив бе дошъл след връщането на Жан в училището.
И аз донякъде го разбирах. Той нямаше много приятели и му се налагаше да се уповава на това, което има. А аз просто си бях направила заключенията прекалено бързо.
-Ех, помислихме си, че никога няма да стигнете дотук. –Усмихна се Сам, когато ние най-сетне ги настигнахме, макар и в „Трите метли”.
-Успяхме. –Върнах му жеста с усмивка и се разположих на масата заедно с Жан.
-Е, какво ще правим днес? –Ухили се по-дебеличкият от братята, назоваващ себе си Рупърт Гръндж.
-Еми, какво? Ще поседим малко тук, пък после ще пообиколим улиците и… да… -Отвърна замислено момичето с карето, Саманта Ръж.
Няколко секунди по-късно Самюел заключи с усмивка:
-Явно няма по-добри предложения, та ще ни се наложи да последваме този план.
Останалите се съгласихме и се заговорихме за някакви общи неща.
Постепенно придобих по-ясна представа за Роувъри, съдейки по приятелите му. Очевидно харесваше около себе си да има различни хора, макар и тези хора да имаха една обща черта – разговорливостта. Но всичко това не избиваше в някакви спорове, не, по-скоро беше една приятна среща с неприкритите интереси на личности, които не се опитваха да ги наложат другимо, но и приемаха чуждите.
Е, разговорите ни не бяха особено смислени, но постепенно всички започнаха да говорят за бъдещите си планове. И ситуацията се промени.
-Приеха ме с пълна стипендия в едно мъгълско висше заведение, не ви казах. –Обади се и Сам равно.- Кембридж. Не знам за какво става въпрос, но ми го препоръчаха, а и там има прилично образование по Международни отношения – надам се да ми помогне за Министерството.
-Чакай, чакай! –Прекъснах го аз объркано.- Не знаеш какво е Кембридж?
-Аха. –Отвърна ми смутено Сам.- Приятелите ми от немагьосническия свят ме посъветваха да кандидатствам там.
-Кембридж е едно от най-елитните мъгълски учебни заведения в Обединеното Кралство. –Обади се Жан с усмивка.
-Да. –Кимнах аз и попитах.- Какво искаш да работиш в Министерството?
Сам се усмихна и отвърна:
-Нещо в отдела по Международни връзки, ала-бала. Още не знам точно, но са ме приели стажант. Надявам се да имам време и за двете неща.
Аз се облегнах назад и въздъхнах.
Това бяха хората с амбиция – знаеха къде отиват и защо. И, в случай, че се казваха Жан или Самюел, можеха и да изпълнят мечтите си.
За разлика от мен. Аз си оставах свободен електрон, чудещ се какво точно очаква от живота си.
-Ами ти, Пейдж? –Обърна се към мен Самюел.- Какво искаш да правиш оттук-нататък?
-Искам… Искам… -Щеше да е тъпо да кажа, че не знам какво искам. А уредбата на заведението беше някак на моя страна.- Искам да танцувам!
Имах една голяма страст към определени музикални изпълнение. Мъгълски музикални изпълнения.

Ooohhh, just a little bit dangerous…

Изведнъж се оказах на крака и изцяло извън контрол. Имаше нещо в този миг и в тази песен, което ме накара буквално да скоча и да започна да си танцувам под погледа на цялата, шокирана от действията ми, клиентела на заведението. Е, беше нормално, все пак едва ли досега им се беше отдавало момент да видят как пощръкляло създание се вихри на липсващия дансинг на връх Свети Валентин и то в сравнително трезво състояние.

You pack your bag, you take control
You're moving into my heart and into my soul
Get out of my way, get out of my sight
I won't be walking on thin ice to get through the night

Казвам сравнително, защото с помощта на Самюел се бях уредила с два бирени шейка, които нямаше как да не ми повлияят… любвеобилно или поне танцувално.
Все пак неспособността ми да държа на алкохол беше пословична.

Hey where's your work? What's your game?
I know your business but I don't know your name

Постепенно и последната капка свян изчезна от съзнанието ми. Малко по малко възприех проявата си като следствие на лекия процент алкохол в кръвта ми и онова прозаично влечение към музиката, което и без това отдавна ме преследваше.
А и кел файда да сядам сега, след като половината училище ме беше видяло да рипам и да се развихрям без причина? Все пак вече се бях изложила достатъчно. Поне щях да си направя кефа и да се порадвам, преди да ме удари срамът.
-Hold on tight - You know she's a little bit dangerous… -Запях, хващайки леко двете ръце на Жан и дърпайки го да се изправи.
Неразбираемо дори за мен, той не се противопоставяше дълго. Секунди по-късно, наблюдавайки ме малко смутено, Уотърби висна прав и някак прекалено вдървен пред мен.

She's got what it takes to make ends meet
The eyes of a lover that hit like heat
You know she's a little bit dangerous

Ръцете, все още поддържащи неговите, го накараха да се раздвижи леко, а после, вдигайки едната нагоре, се завъртях около оста си.
Веднага щом се обърнах обратно, видях как масата ни бавно започна да се изправя. Първа скочи на крака жизнерадостната петокурсничка Шърли Браун. Тя успя да вдигна двамата братя и Дебора, а Сам повлече след себе си Саманта. Изведнъж се оказах обградена от хора, споделящи моя срам, и това беше меко казано успокояващо.

You turn around, so hot and dry
You're hiding under a halo, your mouth is alive
Get out of my way, get out of my sight
I'm not attracted to go-go deeper tonight

Усмивката ми градира мигновено, а някой, смилил се над нас зад бара, увеличи звука на мах и изведнъж се оказахме като в една много светла и пренаселена дискотека.
Макар и дотогава да не бях била на дискотека или каквото и да е нощно заведение, просто знаех, че няма как те да представляват нещо толкова светло. Беше невъзможно. Или поне не трябваше да се чувствам толкова гледана от някакви заковани за столовете си хора.

Hey, what's your word? What's your game?
I know your business but I don't know your name

Наобиколена от няколко нови и малко стари приятели, аз се отпуснах напълно и, обръщайки се към тях, съвсем забравих за всички останали.
Именно това доведе до стреса ми, когато няколко секунди по-късно осъзнах, че бая хора се бяха изправили и, също ухилени до уши, танцуваха и пееха колкото им глас позволяваше.
Ех, това вече си беше странно. Явно не само на мен определени песни ми реагираха доста разтоварващо… и определени слаби алкохоли, де…

Няколко минути по-късно:
-Боже, това беше велико! –Възхити ми се Шърли и започна да си танцува самобитно.- Никога нямаше да се сетя!
-Какво имаш да се сещаш? –Усмихнах се малко смутено.- Просто трябва да си идиот като мен и идиотщините ти се получават.
Току-що бяхме излезли от „Трите метли” и стояхме отпред пред погледа на всичко живо в заведението.
И естествено срамът вече ме беше преборил. И без това танцувах смешно, само това публично порицание ми трябваше, за да се изчервя като домат и да се опитам да се скрия някъде.
-Е, глупости сега. –Побутна ме с рамо Маркъс.- Внесе страхотно настроение.
Дамз, нямаше как вдървените ми движения да не внесат настроение. Прав беше.
Ама не настроение за мен.
-Хайде да се прибираме. –Обади се и Жан, поглеждайки часовника си.- Имаме десетина минути преди да затворят портата.
-Е-е-е, стига де… -Провлачи Самюел разочаровано.- След това раздвижване бива ли да се приберем?
-Абе не знам за теб, аз обаче искам да се наспя, а утре ме очаква среща със зомбито. –Изстена Шърли отчаяно.
Другите се съгласиха с нея и аз поех след тях към Хогуартс. Самюел обаче ме спря и ме дръпна, мълвейки ухилено:
-А, не, на теб няма да ти се размине днес. Свети Валентин е, а аз те поканих, така че ще трябва да се съобразиш. –А после махна на останалите, които се бяха обърнали назад, и довърши.- Тръгвайте, ние оставаме.
Ние ли? Чакай малко, аз въобще не участвах в това решение! Никой за нищо не ме беше питал!
-Утре сме на Трансфигурация, а аз… -Понечих да промъцам нещо, но Самюел ме прекъсна:
-А-а-а, не. Отиваме да се почерпим.
Боже, тоя човек наред ли беше? Та аз бях много, много зле в почерпено състояние. Не трябваше да се стига дотам!
-Хайде, тогава. –Приближи се до мен Жан и ме прегърна леко, мълвейки в ухото му.- Така е много по-добре.
Кое е по-добре? Да бъда отвлечена и напита ли?
Жа-а-а-а-ан…
Но той някак си не успя да чуе гласа в главата ми. Не знам защо – винаги се бях имала за доста добра телепатка, но явно не можеше човек да е добър във всичко…
Все едно аз бях добра в нещо!
Все тая…
Останалите също ни изпратиха с едно бързо „Чао” и поеха по пътеката. Що за идиотщина!
Едва когато осъзнах, че никой нямаше да се обърне и да викне „Ей, Йънг, ти не беше ли наказана днес?”, аз въздъхнах уморено и се обърнах към Самюел.
В цялата ситуация нито за миг не ми беше минало през ума, че той можеше да избива с един куршум два заека и то все част от мен. Все едно се целеше едновременно в двата ми бели дроба и, виждате ли, беше улучил. Хем да ме сдобри с Жан, хем да ме напие и прелъсти (тюх, че ужасно звучи). И естествено бе хубаво да направи последното пред Уотърби, за да се увери, че това нямаше да доведе до някакви лоши последствия в отношенията им. А аз просто бях улеснила нещата неимоверно. И естествено кой оставаше прецакан? Пак аз.
-Това ли беше идеята още от самото начало?
-Нещо такова. –Сви рамене Сам и довърши с крива усмивка.- Казах ти, че аз те каня, мислех, че го знаеш.
-В контекста звучеше другояче. –Отвърнах малко прекалено тихо и сърдито и реакцията не закъсня.
-Ако искаш, можем да се прибираме. Не знаех, че така стои въпросът и…
Вдигнах поглед към него и осъзнах, че реагирах супер глупаво и инфантилно. Все пак какво лошо имаше в това да изляза някъде със Сам? Той беше свестен и ме бе поканил. Само защото никога не си го бях представяла от този ъгъл, не значеше, че задължително трябва да го отрежа.
Бях започнала прекалено много да мисля. А това ми вредеше.
-Не, не. –Свих вежди и се усмихнах меко.- Просто не го очаквах, нищо повече. А и… След като веднъж вече съм приела, бива ли сега да се откажа? –Намигнах му заговорнически и той грейна.- Е, къде ще ходим?
-Ей сега ще видиш… -Дръпна ме към себе си и двамата се магипортирахме.

Ужасно, ужасно, ужасно е! Вие ти се свят, боли те главата… Не, хора, вярно, че е много бърз начин за преминаване от точка А до точка Б, но магипортирането не важи. Въобще! По-скоро бих ходила пеш!
Е, как да е – озовахме се в Лондон – този град просто нямаше как да не го позная. Особено когато се намирахме в Сити-то, нали все пак именно тук бях осъществявала по-смелите си разходки? Не, че бях идвала именно на онова място, но все пак ми беше познато по начина на подреждане на сградите, улиците, ала-бала.
Сам ме повлече след себе си, още преди да се огледам напълно. Секунди по-късно се озовахме пред някакво заведение, навярно бар. На една масичка отвън се бяха разположили някакви здрави мъжаги в черни блузи и оглеждаха малкото влизащи отвсякъде.
-Тя е с мен, момчета. –Усмихна се на мъжагите и те ни пуснаха да минем само с едно продължително и някак си неспособно за анализ „Са-а-а-ам…!”. Навярно беше някакъв намек за мен, но нямаше как да го разбера.
Самото заведение представляваше слабо-осветено кръгло помещение на два етажа. Неоновите лампи сякаш бяха заслепени от обикновените, та, слава богу, зъбите ми не бяха станали сини. Барът бе всъщност най-значителното на първия етаж. Имаше кръгла форма и буквално опасваше цялата стена. Няколко бармани развъртаха бутилките в ръцете си, сипвайки отвреме-навреме на някого от малкото клиент.
Музиката беше слаба, едва-едва се стелеше по стените на помещението, позволявайки ни да си говорим спокойно и да се чуваме. Беше някакъв класически рок, който сигурно много щеше да ми влияе, ако не беше толкова приглушен.
-Хайде. –Кимна ми към една част на бара и се разположихме там.
-Какво да бъде, Сам? –Попита рижавият барман, бършейки една чаша.
Аз понечих да кажа нещо, но Роубъри не ми позволи и поръча вместо мен.
Е, вярно, може и да нямаха огнено уиски тук, но все пак трябваше да опитам, нали?
Погледът ми се плъзна по бармана, който в непосредствена близост до нас развърташе някакви бутилки. В същия момент Самюел промълви:
-Харесва ли ти?
Тъй като ми беше неудобно да говоря пред непознатия, кимнах леко и обърнах поглед отново към бармана. В този момент той побутна две чаши върху бара към нас и, бършейки ръцете си в една кърпа, изчезна зад една врата.
Е, такава чаша като моята не бях виждала. Беше много висока и като конус в горния й край. Прозрачната течност вътре миришеше уникално вкусно, а черешката ме привличаше неимоверно.
За разлика от нея, чашата на Сам бе в голяма степен обикновена, макар и триъгълна. Вътре се стелеше някакво кехлибарено вещество, което смътно напомняше на мирис на огненото уиски.
-Какво е това? –Кимнах към чашата, която неубедено бях взела в ръка.
-Мартини Биянко. –Отвърна Сам и допълни с усмивка.- Не е отровно, спокойно.
Аз си поех дълбоко дъх и отпих.
Е, може да се каже, че това беше най-хубавото алкохолно нещо, което бях пила. Бе малко сладко, но сякаш именно това го правеше толкова примамливо и приятно на вкус.
След като оставих чашата, аз кимнах към Сам, в знак, че ми харесва, и попитах:
-Е, откъде ги познаваш тези хора?
-Работех тук известно време миналото лято. –Сви рамене Роубъри.- Просто исках да съм сигурен, че няма да ни направят проблеми на входа.
-Аха. –Кимнах с някакво инсценирано разбиране.- А защо музиката е толкова тиха?
-Още е прекалено рано – едва осем и половина е. Към десет ще увеличат.
Кимнах отнесено и отпих от мартинито. Хубавото на цялата ситуация бе, че щях да мога да си поговоря с него. Когато увеличеха музиката, това щеше да бъде невъзможно.

Оказа се, че Сам бе дете на мъгълка и магьосник със стабилни финансови способности. Е, той не ми го каза направо, но успях да се досетя. Очевидно баща му от доста време го юркаше да бъде по-упорит и да се увенчава с повече успехи, та амбицията на Сам бе меко-казано невъзможна за опустошаване. По-странното бе, че, колкото и да го слушах, така и не успях да потвърдя предположенията си, че навярно той далеч не желае да бъде винаги най-най, напротив, очевидно рейвънклоуецът дори не осъзнаваше колко силни бяха стремежите му. Той намираше тези неща за нормални – да се бори, да учи, да работи – това бяха някак програмирани в съзнанието му идеали, които не съзнаваше като особено високи или особено абстрактни.
И именно оттам произлизаше фактът, че Сам далеч не приличаше на онези, които с ръка на сърцето можех да нарека зубъри. Той умееше да уравновесява мечтите си с истинския живот и донякъде именно това го правеше толкова нереална проба на идеално за възрастта си момче.
Е, за тези два часа аз до голяма степен имах възможността да го опозная в детайли. И Сам беше в голяма степен нормално момче и то нормално в най-добрия смисъл на думата.
-Остави ме сума ти време да разправям за себе си. –Промърмори с усмивка Роубъри и допълни.- Да няма някаква особено зловеща тайна около теб, която да се опитваш да скриеш, карайки ме да обяснявам за себе си?
-Не. –Свих рамене.- Около мен няма нищо интересно. –Но после нещо ми прещракна в ума и допълних.- Освен онази история с прадядо ми, предполагам, че знаеш за какво става въпрос.
-Едва ли има човек в Хогуартс, който да не знае.
-Да. –Кимнах несигурно и допълних.- Бая си изпатих за това.
-Хората понякога са жестоки.
-Понякога. –Кимнах аз и замлъкнах.
В същия миг старата песен свърши и започна някаква нова – по-бърза и много по-висока. Осъзнах, че явно е дошъл моментът да увеличат музиката.
Едва тогава се обърнах и установих, че заведението бе почти изцяло пълно. Всички места по бара бяха заети, а в центъра имаше сума ти момичета и момчета, малко по-големи от нас, които разговаряха приповдигнато и танцуваха леко. Когато музиката гръмна, много от хората се изправиха и започнаха да се развихрят на по моему познатата песен на Оливия Елтън Джон и Джон Траволта.
Поех чашата и понечих да си пийна от третото мартини, забола поглед в тълпата, но Сам натисна ръба й и ме накара да я оставя:
-Не се увличай. –Усмихна ми се и хвана ръката ми.- Ела да потанцуваме.
Е, трябваше да му се признае на човека – беше прав. Явно мартинито, макар и сладко, ме беше позамаяло. Осъзнах го, едва след като се изправих на крака и мироглледът ми се люшна като Титаник преди момента със засмукването.
В това състояние смятах, че далеч не съм добра идея за танцуване. Все пак светлините ми се сливаха, на всичкото отгоре усещах тялото си някак си на забавени кадър. И все пак реших да му се доверя – може би малко раздвижване щеше да регенерира трезвеността ми.
Най-хубавото бе, че Сам не сметна за нужно да ме притисне към себе си или нещо такова. Макар да си танцувахме заедно, бяхме на едно един метър разстояние, та не ми се наложи да му мисля много-много.

Половин час по-късно:
Хайде, отново бавната песен. Явно ми беше писано винаги да танцувам на бавно.
Сам ме придърпа към себе си и, прекарвайки ръцете ми около врата си, остави своите някъде ниско на гърба ми.
Аз си поех дълбоко дъх и се опитах да фокусирам лицето му, но, тъй като не ми се отдаде, поставих внимателно глава на рамото му и затворих очи.
-Лошо ли ти е? –Попита ме внимателно, а аз само изскимтях нещо нечленоразделно, което трябваше да значи „Малко.”.- Искаш ли да се прибираме?
Отворих бавно очи и се загледах в лицето му, непосредствено до моето. Поклатих леко глава и, отдръпвайки се от рамото му, се повдигнах леко и впих устни в неговите.
В началото дори се стреснах, осъзнавайки какво точно съм направила. Почувствах се донякъде смутена и тръгнах да се отдръпвам, но ръцете му ме притиснаха по-силно до тялото му, карайки ме да изтръпна и да се успокоя.
Явно, че това не беше напълно самобитно желание. А в цялостната му реакция имаше нещо успокояващо и меко. Може би това беше първата целувка в живота ми, която не беше нервна или опасно-пасивна, но не и ужасяващо-главозамайваща. Напротив, всичко стоеше учудващо естествено в емоциите ми – имах определено привличане към Сам и той имаше такова към мен. И всичко звучеше повече от логично.
Когато се отдръпнах от него, сведох леко глава, мъчейки се да скрия моравия цвят на лицето си. Някаква слаба, смутена усмивка се появи върху устните ми, а връхчетата на пръстите ми, все още около врата му, потрепнаха леко и докоснаха кожата на тила му.
-Явно съм сбъркал. –Усмихна се Сам меко и, прегръщайки ме отново, довърши в ухото ми.- Умееш да преследваш емоциите си.

Двадесет и първо правило:
„Не забравяй, че най-честото проявление на авантюризма е всъщност пълната липса на мебел.”


Е, какво можеше да се очаква от логична целувка като тази? Естествено, че логична връзка.
Сега, трябва да отбележим, че Сам повярва в искреността на решенията ми едва на другия ден, когато мартинито вече не беше способно да им повлияе. Очевидно до голяма степен бе възприел действията ми в онази вечер като следствие от алкохола. Но това беше нормално – той още нямаше как да го знае, но колкото и лошо да ми действаше етанолът, той никога не замъгляваше разума ми. Колкото и да се клатех и да падах, аз винаги знаех накъде отивах – просто ми беше по-трудно да стигна дотам.
Но съмненията му паднаха още на другия ден, когато аз, в някаква невероятна еуфория от преживяното, му се хвърлих на врата още на закуска. Е, май се беше оказал прав – не бях от типа хора, които прикриват чувствата си.
И така се даде началото на новата ми връзка – в началото малко по-неуверена, но впоследствие пълна с чувства и приятни емоции.
Едно от най-хубавите качества на Сам (защото той имаше много такива) бе всъщност способността му да се разбира и да прави добро впечатление на много, различни по нрав, хора. Именно това спомогна за бързото му приобщаване към приятелите ми. Дори Кели в деня, в който представих Сам като мое гадже, трябваше да се съгласи, макар и насила:
-Не е лошо момчето.
А всъщност Самюел беше много повече от това. Не стига, че умееше да казва на всекиго по нещо добро, но и беше много мил и внимателен с мен. Най-странното бе, че не ме насили за нито едно нещо през цялото това време – аз сама придобих необходимостта да бъда непрестанно до него, сама изпитах нуждата да оправя поведението и оценките си в училище, сама започнах да споделям с него всичко, което ми минаваше през ума. Той беше човекът, на когото се доверявах сляпо, и то не защото той ми го налагаше, а защото аз така исках. И това ме караше до голяма степен да се чувствам сигурна около него.
Е, това със споделянето май беше най-големият му триумф, макар и той никога да не намери за нужно да ми го натяква. Досега не бях имала човек около себе си, на когото по никакъв начин да не се страхувах да кажа, каквото ми дойдеше на ума. Напротив, винаги се бях стремяла да пазя в тайна някакви неща, за да запазя това, което наричах „свое”. Със Сам просто се чувствах така, сякаш „моето си” не значеше нищо, ако не беше „наше”.
И, напук на очакваното, това не ме караше да се чувствам по някакъв начин угнетена или тъжна. Напротив, захранваше ме с още повече увереност и желание да развивам тази връзка като първата, която всъщност не беше с предвещан край още от самото си начало.
А всичко се получаваше точно така, както трябваше. Дори сама не можех да повярвам, че това не бе някоя сапунена опера, ами собствения ми живот. Всичко беше по някакъв… банален начин идеално, а аз сякаш никога не бях вярвала, че подобно нещо може да ми се случи. Момче, с което да мога да говоря, да искам да бъда постоянно, да се чувствам добре. Дори по едно време се замислих как въобще съм можела да живея без него, защото в онова време Самюел беше всичко за мен. Абсолютно всичко.
Е, всяка монета си има две страни, де. Навярно тази връзка ви звучи прекалено обсебваща и донякъде деградираща. Не за друго, просто защото животът ми се осмисляше не от мен самата, а от наличието на Сам наоколо. И навярно и това е вярно като твърдение, но имаше и още нещо – като го погледна сега, от дистанцията на времето, осъзнавам, че това безспорно бяха най-красивите и щастливи мигове в живота ми. И едва ли съм способна да съжалявам за това.

Като цяло във връзката ми със Сам имаше нещо, което не бе притежавала нито една друга моя до онзи момент – сериозност. И то не досадна, строга, напротив – той беше човекът, който умееше да ме разсмее най-лесно. Просто в един миг осъзнах взаимоотношенията ни като зрели, не толкова заради възрастта му, колкото заради чувствата, които споделяхме в нея.
Е, да, чували сте го много пъти, но това бе действително първият път, в който аз обикнах някого и действително го осъзнах. Защото това не беше Жан, за да наричам приятелството любов, не беше Кърт, за да манипулира емоциите ми на физическо ниво, не беше Джош, за да го съжалявам, а и далеч не беше Крис, за да ме обърква дотолкова, че сама да не знам къде се намирам, какво мисля или какво чувствам.
Като стана на въпрос, това беше периодът, в който съвсем забравих за Слейтър. Дори не го забелязвах вече, бях толкова заета да търся Сам около себе си, че Крис просто дори нямаше възможност да ми направи впечатление.
А връзката ми процъфтяваше с всеки изминал ден като розово храсче. Също толкова невероятно и донякъде сладникаво. Но вече бях толкова далеч от желанието да критикувам емоциите си, че се бях отдала изцяло на усещането.
Е, не бях станала втора Мегън, де. Напротив, учех се от нея какво именно не трябва да правя. И все пак може би малко, съвсем малко напомнях за нея – ако не по друго, то поне по щастието си. Е, и по факта, че се стремях със Сам да сме като дупе и гащи, де. Но това са подробности.
Боже, толкова много суперлативи наредих, че чак сама се изплаших. Не знам, може би целият този фурор в душата ми произтичаше от факта, че всичко си идваше на мястото в хронологически план. В началото бе просто едно харесване, което впоследствие премина през любов в някакъв странен емоционален взрив, който нарекох „може би най-силната обич в живота си”.
А тогава още нищо не бях видяла…

-Надявай се! –Стисна ръката ми Сам и ми попречи да тръгна към мис Хилтън.
Вече бяхме излезли на гара Кингс Крос и бях решила да се сбогувам с него набързо, току-виж се оказало по-лесно. Той обаче явно беше замислил нещо друго.
-Няма да се връщаш там. –Поклати глава отрицателно.
-Това, че се сдобрихме с Жан, нищо не значи. –Изфъфлих тъжно и кимнах към двете фигури в далечината, които принадлежаха на двамата Уотърби.- Те още ме мразят, заради онези разкрития.
-Никой не е казвал, че трябва да се връщаш при тях. –Отвърна ми Сам замислено и отпусна ръката ми.
За моя най-голяма изненада Роубъри взе, че се насочи право към сърдитата от закъснението ми мис Хилтън. И под погледа ми той взе, че се запозна с нея.
Ей това вече беше неочаквано! Вярно, красноречието на Самюел беше пословично, но пък нима вярваше, че то ще повлияе и на Хилтън? Не, това беше невъзможно!
И въпреки това аз не понечих да отида при тях – нека да се пробва, пък ще видим какво ще излезе. В крайна сметка моето присъствие едва ли щеше да спомогне за развитието на разговора.
Не след дълго мис Хилтън започна да рови нещо в чантата си и звънна на някакъв телефон, ухилена до уши. Сам се обърна към мен и ми смигна, което така и не разбрах как да го тълкувам, затова просто го изгледах неразбиращо и останах на мястото си. След като затвори телефона, мис Хилтън, още по-ухилена, извади някакво тефтерче и написа нещо на едно от лисчетата, подавайки го на Сам, заедно с още нещо. Не след дълго той се обърна и с няколко скока се приближи до мен, а ухилената ми домооправителка ми махна, врътна се на пети и изчезна в тълпата.
-Боже, какво й направи? Да не си я орочасъл? –Шокирах се аз, когато Самюел припряно ме дръпна след себе си нанякъде.- Тя ми… помаха… на мен…
-Нищо не съм й направил – жената имаше нужда от внимание. –Усмихна се Роубъри и ме поведе нанякъде.
Бях толкова шокирана от цялото стечение на обстоятелствата, че не успях да запитам логичния въпрос, чак докато не се оказахме под самата гара в нещо като гараж:
-Но… какво става?
-Отвличам те. –Усмихна се Сам и изключи алармата на една Тойота Авенсис до нас.
-Но… Как така? Ами мис Хилтон?
-Не се безпокой за нея. –Промърмори ми приповдигнато и ме побутна да седна на седалката до шофьора.
-А ние къде отиваме?
-Вкъщи.

Да-а-ам, беше нормално да се чувствам малко стресирана, след като иначе кротката ни връзка изведнъж прие такива значителни мащаби. Изведнъж аз се оказах не осиновена, ами не знам какво от Самюел. Оставаше само да се оженим и да си народим куп деца.
Но шокът и ужасът не се бяха загнездили трайно в мен, напротив. По време на пътуването еуфорията бавно започна да се избистря в съзнанието ми и в един момент се оказах силно въодушевена от факта, че щях да споделям дома на най-значимия човек в живота ми.
-Не знаех, че имаш кола. -Ухилих се и започнах да я разглеждам впечатлено.
Не, че не бях виждала мъгълско превозно средство, но си беше доста готино да се возя в таковата на Сам.
-Е, вече знаеш. –Отвърна ми отнесено, когато спряхме на един светофар в Лондон. Ръката му хвана моята и я придърпа върху своята на лоста.- По-удобно е, защото не трябва да мисля как ще изглеждам пред приятелите си немагьосници, а и от една страна е приятно.
-Да караш ли?
-Да, ще трябва да те научим и теб. –Усмихна се той и пое отново, тъй като бе светнало зелено.
-Ами… родителите ти? –Започвах да говоря несвързано, тъй като мисълта ми течеше прекалено бързо под катализатора „вълнение”.- Те дали няма да имат нещо против?
-Да караш курсове ли?
-Не, да живея у вас, глупчо.
-Те заминаваха за няколко месеца в Америка. –Отвърна ми Сам замислено, а после добави.- Но ние не отиваме там.
-Ами къде?
-В моя апартамент.
-А-а-а… Къде? –Недоразбрах аз.
-Кембридж.

Оказа се, че новият ми дом се намира на известен брой километри северно от Лондон. Пътувахме почти два часа, макар че това се дължеше главно на спирането на всяка бензиностанция и онази заигравка с автомивката, не толкова на разстоянието.
Как да е, озовахме се пред един симпатичен блок в готически стил – бежовият цвят на жилището контрастираше с черните орнаменти и рамки на прозорци. С две думи – това си беше някакво луксозно здание и далеч… далеч не приличаше на студентско общежитие.
Портиерът ни насочи към въпросното жилище и се озовахме в тесничък, но приличен на вид тристаен апартамент. Стените бяха боядисани, пода – паркетиран, прозорците – озавесени… имаше само един проблем:
-Мерлин, къде са мебелите? –Попитах стресирано и, срещайки погледа на Сам, двамата се разхилихме приповдигнато.
-Хах... -Пое си дъх и изфъфли.- Баща ми ми беше пратил едно писмо по повод на апартамента, но…
-Не си го прочел? –Ухилих се аз.
-Прочетох го до момента, в който се казва, че вече си имам такъв. –Поправи ме Сам и се обърна полу-тужно, полу-развеселено към сака си.- Сега ще ми се наложи да преровя всичко, за да разбера за какво всъщност иде реч…
-Ха-ха-ха, явно! –Усмихнах му се и демонстративно започнах да разглеждам апартамента.
Единственото като мебел, което имаше в къщата, бяха тоалетната, мивката и душа. Ако това можеше да се счете за мебел, де. Всичко останало беше пусто.
След като установих, че няма какво толкова да се гледа в необорудвано жилище и поогледах гледките през прозорците, се върнах в първата стая и се срутих на земята.
Още от малка имах един навик – винаги, когато имах време и възможност, се излежавах на земята по гръб и гледах глупаво тавана. Е, за някои хора това може да звучи странно, но аз го намирах изключително забавно.
Как да е, след като поизучавах тавана, шумът в другия край на стаята привлече вниманието ми и се повдигнах на лакти, заглеждайки се в тършуващия Сам.
-Еврика! –Почти извика той, вдигайки победоносно къса пергамент.- Намерих го.
Аз долазих до него и облегнах брадичка на рамото му, заглеждайки се в разкрачения почерк отпред.
-Ето… -Посочи ми някъде на шестия-седмия ред и зачете.- „Имах проблеми с магазина, та хамалите ще дойдат след не по-малко от едва-две седмици. Остани в Лондон – обещаха да звъннат, когато се наканят да ги докарат.”
-Ох…. Божей… -Захилих се аз, а Сам сърдито ме побутна, за да се спра, но това само още повече усили хилежа ми, който завладя и него самия.
-Не се смей, не е смешно! –Скастри ме, макар сериозността да не му се отдаваше.- Какво ще правим сега?
-Ще оцеляваме. –Свих рамене и се усмихнах, облягайки се назад.- Какво друго да правим?
-Можем да се върнем в Лондон. Ще се магипортираме и…
-А, не. –Скастрих го ядосано.- Това чудо повече няма да го практикувам.
-Е, не ми се кара обратно… -Изстена Роубъри и се отпусна назад, облягайки глава на бедрото ми.- Ох-х-х…
-И знаеш ли какво остава тогава като вариант? –Усмихнах се аз и се наведох, търкайки нос в неговия.- Оставаме тук.
Захапах леко долната му устна и го целунах.
-Сървайвър. –Усмихна ми се Сам и, поставяйки ръка на тила ми, ме придърпа и ме целуна отново.

Двадесет и второ правило:
„Дъждът е един много, много лош слушател.”

Излязохме да обиколим града и пътьом накупихме провизии. Бисквити, чипсове, солети, хляб, някакви консервирани гадости – все неща, които знаехме, че няма нужда да готвим и същевременно няма да се развалят при липсата ни на хладилник. И тоалетна хартия. За нея специално бях изрична.
Хубавото бе, че се оказа, че Сам имаше някакви пари в себе си, а и мис Хилтън му бе дала моите джобни. Това малко поопустоши чувството ми за неудобствно и ме накара да сесъглася като за първа вечер да си вземем китайско.
Вечерта свърши в сладки приказки, малко замеряне с храна и предаване на сладко-кисел сос по орален път (демек с целувка, вие какво си помислихте?). В крайна сметка в десет вечерта се оказахме капнали от умора и неспособни да си задържаме клепачите там, където им беше мястото, а именно – горе, не долу.
-Мисля… *прозяв* …че можем да си организираме нещо меко от дрехите. Дай си там… *прозяв* …пуловери, мантии, каквото дебело имаш.
Леглото ни представляваше един куп от дрехи, върху който се излегнахме право на земята и се завихме с училищните си мантии.
Но сънят бързо ме напусна – започнах да се въртя от неудобство и постепенно да размествам и без това нестабилното ни ложе.
-Ей, кротни се малко. –Скастри ме в полусъница Сам.- Какво се случва там?
-Студено ми е и ми е неудобно. –Изхленчих глезено.
-Ела тук.
Премигнах миг-два, а после се приближих червеидната до него, позволявайки го да ме обгърне с една ръка. Сгуших се в една дупчица, която образуваха гърдите му, и притворих очи.
Трябва да се отбележи, че не усетих нищо сексуално в тази прегръдка. Нито нещо сексуално беше опряно в крака ми, нито имаше изгледи да се опре там. Напротив, Сам целуна челото ми и съвсем се унесе.
Е, тук е моментът да кажа, че аз не бях спала с него. Ни в буквален, ни в преносен смисъл – някак си в Хогуартс нямаше предпоставки за това, а и не си бяхме уреждали подобни туристически мероприятия, както някога бях направила с Жан. А и, от друга страна, нито бяхме коментирали въпроса, нито май имахме желание за това.
Явно, че то щеше да си дойде естествено. А в това нямаше нищо лошо.
Няколко секунди по-късно, упоена от афтършейфа и топлината на кожата му, облегнах чело на гърдите му и се унесох.

Бавното, постепенно свикване с обстановката на доста липси предизвика утвърждаването на чувствата ни. Каквото и да си говорим, времето до докарването на мебелите беше много забавно, но и много голямо предизвикателство. Все пак никога не ни се беше налагало да „оцеляваме” в подобни условия, та просто нямаше как да не възникнат определени трудности.
-Но тя е куче. –Обяснявах с някаква полуусмивка на иконома.- Нова порода е, затова не сте виждали подобно.
Да, и с Деши имахме определени проблеми. Това животно просто отказваше да ме остави някъде, та постепенно бях свикнала да я мъкна насам-натам със себе си и непрестанно да разубеждавам хората, че е полярна лисица.
Е, мисля че успехът на тая мисия бе предречен още от самото начало, тъй като едва ли някой щеше да има желание да се конфронтира с окротителка на диви зверове. Но това не бяха единствените проблеми, които домъкна Деши след косматото си туловище.
-Ох, махни я. –Чувах все по-често забележките на Сам, който далеч не се разбираше с домашния ми любимец.- Вържи я на каишка за някоя от вратите. Още малко и ще ме изяде.
И, действително, Деши имаше някаква странна непоносимост към Роубъри, която май беше споделена. Защото, докато двамата се бореха кой да бъде по-близко до мен, често се демонстрираха зъби, настръхнали козини и тояги.
Е, до сериозни проблеми всъщност не се стигна – стремях се да ги раздалечавам един от друг, тъй като не ми се искаше да гледам този мортал комбат между човека и китайската лисица. Някак си щеше да ми дойде в повече.
На втория-третия ден тримата свикнахме с празната обстановка и донякъде се научихме да се оправяме в нея. Лежейки по пода, смеейки се и намирайки се на работа, двете седмици минаха и Сам беше предупреден, че ще се започне донасянето на мебелите.
А ние нямахме нищо против това.
В крайна сметка, след един ден на трепетно внасяне на покъщината и разполагането й на определените места, апартаментът финално прие облика на може би най-ефирното и кислородно място, което бях обитавала.
Мебелите не бяха много, така че далеч не се получи претрупано. Това бяха просто две нощни шкафчета, едно легло, един гардероб, маса с няколко стола, диван и, разбира се, кухненското оборудване. Самото пространство се оказа прекалено мащабно за запълването му с гореспоменатите – да не говорим, че Сам още не си беше донесъл всичките вещи, та по рафтовете нямаше нищо.
-Това е моята част. –Промълвих убедено и започнах да редя дрехите си по три от четирите разделения на гардероба същата вечер.
Сам, появил се изненадващо зад мен, ме издебна в мига, в който хванах да си прибирам дрехите, и, обгръщайки ме през корема, ме вдигна във въздуха и ме задържа така.
В първия момент ме удари паниката и, ритайки, се опитах да го накарам да ме пусне. В мига, в който той го направи, Сам се оказа на пътя ми за гардероба.
-Ей! –Подвикнах му сърдито, когато започна да рови в дрехите ми и да ги бута на земята.- Недей!
Опитах се да го избутам от гардероба, но това се оказа безпредметно. И аз естествено намерих друг подход. Засилих се леко и скочих на гърба му, обвивайки тялото му с крака и удряйки го леко по главата.
-Ох… Мерлин, за какво това? –Изстена Сам, залитайки леко под бремето на тежестта ми.
-Казах ти, че това е моята част от гардероба!
-Не е задължително да ме убиваш за това. –Промърмори и, приближавайки се до ръба на леглото, падна върху него.
И познайте кой се оказа под осемдесеткилограмовото същество на Сам? Аз естествено.
В началото вярвах, че с постоянство всичко се постига. Именно затова в първите десетина секунди останах прикрепена към гърба му, мъчейки се да игнорирам натиска върху съществото си. Впоследствие обаче се примирих – явно че така нямаше да стане. Пропълзях някак си изпод него и излязох на бял свят отново.
Но това беше само началото на войната.
-Е, наигра ли се? –Подигра ме Сам, обръщайки назад глава, за да ме види.
Аз се усмихнах едва-едва и, пролазвайки до него, се наведох и го целунах.
-Мое? –Прошепнах, сочейки му гардероба отпред, а той само отвори едва-едва очи към мебелта и склони:
-Твое.
А после, още по-ухилена, седнах върху него и го целунах отново.

-Боже, как ме удари умората само… -Изстенах аз и се строполих върху гърдите му.- Днес беше един мно-о-о-ого дълъг ден.
-Аха. –Процеди се накъде над главата ми и Сам довърши убито.- Утре ще ходя до Министерството, така че мисля да взема колата и да започна да пренасям багажа на връщане. Идва ли ти се?
-И ще ме вържеш на каишка пред Министерството? –Попитах го, унесено прекарвайки ръба на ризата му между пръстите си.
-Не, ти ще останеш в колата. –Ухили се Сам уморено и довърши по-сериозно.- Ще отидеш да видиш приятелите си, някой и друг магазин да разгледаш, да си купиш някоя и друга пижама…
-Че аз си имам пижама. –Изправих глава и се опулих насреща му.- За какво ми е?
-Тарзан има по-хубава пижама от теб. –Иронизира ме Сам, а аз му се намръщих замислено:
-Тарзан няма пижама, той има само препаска…
-Именно.
Аз се намръщих и, изправяйки се, се загледах в облеклото си.
Вярно, беше малко овехтяла и окъсяла, но въпреки това още си беше що-годе симпатична…
Добре, де, не беше. Но затова пък ме топлеше добре и си беше мекичка. Нямаше да си сменям пижамата, само защото той не можеше да оцени достойнствата й!
-Няма да си купувам нищо!
-А ще дойдеш ли?
-Не. –Обърнах се към него и допълних.- Няма смисъл – ти ще бъдеш там по работа, а аз само ще ти се моткам в краката.
-Може би си права. –Прозя се Сам и, повдигайки се на ръка, се тръсна назад. Барабар със себе си, повлече и мен.- Хайде да спим…
Аз се поразмърдах леко в желязната му прегръдка и промрънках:
-Са-а-ам, трябва да се завием.
А той само изпуфтя, хриптейки, и се изправи. Отметна одеялото, а после вдигна мен и ме остави на вече отвитото място. Приплъзнах се към моята страна и, проследявайки го как загаси лампата и се върна до леглото, го изчаках да се разположи и се придърпах към него.
Да, имах навика веднъж като привикна с нещо, да имам нужда от него постоянно. Същото важеше и за спането със Сам – откакто той ме беше придърпал към себе си преди две седмици, вече не можех и да си помисля да затворя очи, докато не се уверя, че съм го приковала здраво между пипалата си.

На другия ден той за пореден път ми поднесе кафето в леглото. Беше ме разглезил неимоверно, та вече дори не можех да отлепя очи, без да помириша познатия кадифен аромат.
-Тръгваш ли? –Попитах го, облягайки се на стената и поемайки пластмасовата чаша в ръцете си.
-Дамз.
-Ще караш внимателно, нали?
Сам се усмихна непринудено и отбеляза:
-Говориш като майка ми.
Намусих се леко и поклатих глава:
-Просто се притеснявай.
-Недей тогава. –Промърмори Сам и се приближи до леглото, навеждайки се и целувайки челото ми.
-Ела тук. –Възнегодувах, дърпайки го за врътовръзката отново към себе си и впивайки устни в неговите.- Сега вече можеш да тръгваш.
-Ти какво ще правиш? –Попита ме Сам на излизане.
-Ще подредя нещата, ще обиколя малко из квартала… ще видя.
Той се усмихна и излезе, затваряйки вратата след себе си.
В първия миг, в който се озовах сама, погледът ми плъзна по стаята и се спря за миг върху Деши, свила се на кравай в краката ми.
Глупавото беше, че от много, адски много време не се бях оказвала сама, освен в тоалетната. Сега, когато единственото живо същество в стаята беше полу-човек полу-животно, нямаше как да се чувствам конфортно. Да не говорим, че още не бяха донесли техниката, та реално погледнато дори не можех да си пусна някакъв телевизор или уредба да ми пили на главата и да имам чувството, че не съм напълно сама. А тази потискаща тишина беше просто ужасна.
Оставих кафето на нощното шкафче и се изправих. Сам беше прибрал пердетата, та големите прозорци в стаята осветяваха всяко кътче вътре.
Първо се заех с дрехите. Избрах тези, които бяха за пране, а другите подредих в гардероба. Сам беше сложил своите в пералнята, та ми остана единствено да я пусна. Едва тогава се заех да подреждам и неговите дрехи в гардероба, което за жалост ми отне твърде малко време. В девет часа се оказах изцяло без работа и забавление. Едва тогава се обърнах към кафето и повлякох след себе си на верандата една кутия пурети, които някой беше подарил на Сам.
Не, тогава още не бях пушачка – просто пробвах. Е, беше малко задушаващо, но постепенно привикнах към вкуса и успях да отбележа неговите каества.
Така, застанала по пижама на верандата в хубавото блокче в Кембридж, пиейки кафе и пушейки пурети, се облегнах на парапета и се загледах заинтригувано в хората долу.
Всички те, натъкмени и униформени, бързаха занякъде, влизаха в колите си, стиснали между зъби ръба на чашите си кафе, търчаха по улиците, пазейки прическите си от вятъра с ръце и т.н. Всички те имаха някаква работа и задължения. А аз седях на терасата в красивия блок на красивото ми гадже, което беше отишло на работа, и, пушейки неговите пурети и пиейки кафето, което той ми беше купил, се чудих какво да правя. Ужас. Почувствах се като паразит, като свинска тения, която насилствено беше завладяла съществото на Сам и не му позволяваше да си живее живота. И в това имаше нещо досадно и адски обидно.
Май трябваше да си намеря работа или нещо такова. Не ми се мислеше какво щеше да стане, когато Сам тръгнеше редовно на работа и на лекции.
Небето потъмня, съпричастно с емоциите ми, и след няколко минути заваля дъжд. Хората отдолу се разтичаха в различни посоки и не след дълго улицата се опразни. Останах само аз, протягайки ръка към дъжда и надвесвайки се на парапета, за да може водата да се стича в корените на косата ми.
Дъждът ме успокояваше неимоверно. А аз имах нужда именно от това – успокоение.
Там, оставяйки водата да удря ръцете и лицето ми, за първи път осъзнах, че не всичко е такова, каквото изглеждаше. Сега, когато Сам го нямаше и бях сама, всъщност за първи път се замислих и разбрах, че съм приемала прибързано нашата връзка.
Неоспоримо бе, че аз го обичах, още по-неоспоримо бе, че той обичаше мен. Това дори не бях склонна да го обмислям, тъй като го знаех някак си изконно. Но имаше други неща, които така и не бях могла да видя в отношенията ни дотук.
Да, Сам беше много мил и внимателен с мен – той безспорно беше човекът, до който винаги можех да се чувствам сигурна, но и обичана. Но той беше с три години по-голям от мен. Вярно, и преди бях имала взаимоотношения с по-големи, но със Сам беше различно. Самият му начин на мислене беше много по-зрял от моя – той беше отговорен, алтруист, победител във всички битки, които досега си беше организирал с живота. Бе завършил училище преди по-малко от месец, а вече беше приет в мъгълски колеж и му предстоеше да започне работа. Имаше дори собствен дом. А аз, не стига, че нищо не знаех за това, което предстоеше да ми се случи след пет минути, но се прикрепях към него толкова силно, макар единственото, което да правех с това, бе да го спъвам.
В моя свят всичко беше преходно – местообитанието, приятелите, принципите ми дори. Сам, напротив, беше до болка моногамен и последователен. И, след като за толкова малко време се беше насочил към работата и живота на възрастните, а аз така усилено се бутах в живота му, че и в дома му, не беше ли опасно вероятно след няма и няколко седмици… какво? Да ми предложи брак?
Не ме разбирайте погрешно, Сам беше страхотен човек и най-вероятно именно той щеше да се окаже човекът до мен в идните 50-60-70 години. Но той действаше прекалено бързо… аз за жалост бях застинала на една фаза и отказвах да помръдна. Може би щяха да са нужни години, за да разбера дали съм готова да отдада целия си свят на друг човек.
Та аз бях само на 15, какво се очакваше от мен? Всъщност, какво правех? За пет месеца бях пристанала на Сам и сега съвсем уверено го заблуждавах, че съм достатъчно зряла, за да бъда част от сериозна връзка. А не бях, далеч не бях.
Може би беше време да му покажа, че нещата стават прекалено стремглаво за мен. Да се върна в общежитието и да позабавим темпото.
Но кого заблуждавах въобще? Беше невъзможно да се откъсна от Сам, той беше центърът на света ми, човекът, без който се чувствах толкова самотна и убита като в онзи миг. Никога нямаше да мога да се откъсна от него. Не и сега.
В този миг мисълта ми тръгна в съвсем друга посока, приемайки, че така или иначе няма как да прекратя затвърдяването на връзката ни, след като просто сама не го желаех. И естествено аз се обърнах именно към обратното.
В онзи миг за първи път ме изплаши фактът, че нашите отношения бяха почти платонични. Е, това е много крайно твърдение, де, но донякъде аз така ги чувствах. Не, че сексът и по-скоро липсата му ме влудяваше или караше да се чувствам непълноценна, не. Вече беше минала година и половина от последния път с Кърт, а мен така и не ме беше досърбяло за такова нещо. Даже си беше странно… Но това е друга тема на разговор.
Просто беше притеснително. И то не толкова фактът, че не бяхме спали заедно, колкото този, че той по никакъв начин не показваше да е привлечен от мен по подобен начин. Самюел някак бе успявал да ме спира именно в моменти, в които правех целувките една идея по-страстни, макар и аз чак сега да го осъзнавах. И, да, той неоспоримо ме отблъскваше, просто не бях имала способността да го асимилирам досега.
А това значеше проблем. Въпросът бе къде беше тоз пусти проблем – в мен или в него?
И едно беше ясно – още същата вечер щях да разбера.

Двадесет и трето правило:
„Заложи на пижамата.”

Последвалият ден прекарах в непрестанно почистване и подреждане на и без това почистената и подредена къща. Деши припкаше след мен, докато аз се занимавах с къщната работа толкова съсредоточено, колкото едва ли някога бях била. В крайна сметка имах нужда да правя нещо, за да не мисля за всичките неща, които и без това бяха обримчили сивото ми вещество като в клетка.
След като в пет часа осъзнах, че вече наистина, ама наистина няма какво да оправям вкъщи, сложих на Деши каишката и я изведох навън.
Е, може би това не беше нужно, де. Все пак бях определила лисичето ми като нещо средно между котка и куче, та я бях научила да си върши работата в котешката тоалетна. И, въпреки това, използвах двувидното й същество, за да я гледам като животното, което ми е удобно в момента. Все пак, ако имах котка, нямаше да имам ангажимента да я изведа на разходка, нали?
Хората ме гледаха някак стреснато, но, слава богу, човешкият вид бе измислил една порода кучета, които много мязаха на лисици, та имах оправдание. Лошото бе, че не знаех как се казва, та се получаваха сконфузени ситуации, но… оправях се.
Когато се прибрах, се оказа, че е едва седем часа. И, тъй като от Сам нямаше ни вест, ни кост, а аз не исках да му звъня, все едно си нямам друга работа, взех, че легнах да поспя, докато той се върне.

Събудих се, именно когато вратата на спалнята се отвори и една, приглушена от тъмнината, фигура остави някакъв кашон на земята и тихичко се зае да се съблича.
-Будна съм. –Промълвих с прегракналия си от съня глас.- Можеш да светнеш.
Сам се приближи до моята страна на леглото и, клякайки, запали нощната лампа.
След като зениците ми привикнаха със светлината, аз неуверено отворих очи и се загледах в лицето му.
-Колко е часът? -Повдигнах се на ръка и се обърнах невиждащо към часовника в дъното.
-Около два. –Отвърна ми, стискайки дланта ми и докосвайки я с устни.- Заспивай.
А после се изправи и отново се зае да се съблича. Аз обаче вече бях прекалено заинтригувана, за да легна и да си доспя. Затова се облегнах на таблата на леглото и го изгледах един дълъг миг, преди да попитам:
-Къде беше?
-В Лондон. –Ухили ми се Сам, а после поясни.- Видях се с едни приятели, които не бях срещал от години, та се заговорихме и така…
-Сред тези приятели имаше ли момичета?
Е, те този въпрос дори аз не знам как ми дойде наум. Всъщност, не, знам. Той беше достатъчно логичен, предвид отношенията ни, за да има честта да бъде зададен.
-Моля? –Извърна поглед към мен Сам и застина за миг така. Явно очакваше да се отрека от думите си или нещо подобно, но си остана с очакването.- Ти наистина ли?
-Аха. –Кимнах замислено.- Интересно ми е.
-Да, имаше момичета. Не разбирам какво интересно намираш в това.
-Харесваш ли някоя от тях?
Очите на Сам се ококориха срещу моите и един дълъг миг той остана така, явно неспособен да отвърне на иначе спокойния ми въпрос. След като отглътна езика си, Роубъри застина за миг, а после възнегодува:
-Що за въпроси са това, Пейдж? Не ми ли вярваш?
-Ние с теб имаме проблеми, а ти се прибираш в два часа през нощта и смърдиш, сякаш сутринта си се полял с женски парфюм. Много натрапчив женски парфюм.
Е, беше нормално и аз да се изнервя все пак. Всъщност не идеята, че той може би ми бе изневерил или бе имал такова желания, а фактът, че го отричаше, ме дразнеше най-много. Все пак, предвид днешните размишления, бях склонна да приема някакво залитане и да го използвам, за да поправим нещата, които не бяха наред в нашата връзка. Че бях ревнива, бях, но ревностно пазих именно емоционалните си отношения с даден човек. Една физическа изневяра можех да преживея.
-Какви проблеми имаме пък ние? –Намръщи се Сам, а аз замлъкнах за миг.
Далеч не бях склонна да му казвам, че липсата на каквато и да е сексуалност бе притеснителна за мен. Не, че не можех – на него можех и бях готова да кажа всичко. Но ако сега му кажех, нямаше да мога да се уверя на практика. Бе по-добре да не го предупреждавам за намеренията си.
-Това не обяснява парфюма. –Върнах темата отново върху него и Сам се изнерви.
-Прегърнах стара семейна приятелка! –Процеди той.- И, да, права си – имаме проблеми, щом ти смяташ, че бих ти изневерил!
А после повлече пижамата след себе си и изчезна от стаята.
Първите минути, в които останах сама, ми дадоха да разбера, че бях реагирала ужасно. Беше абсурдно да смятам, че Сам би направил такова нещо – с какво бе провокирал подобно отношение дотук? Та той никога, ама никога не се беше заглеждал по друго момиче, не ме беше дистанцирал, дори не ме беше отбягвал. А на всичкото отгоре – аз живеех в дома му, по дяволите! И то по негова инициатива! Колко по-идиотски можех да се държа?
Изправих се бавно и, увита в одеялото, заситних към вратата. Влязох в хола и, виждайки го излегнат на дивана, се приближих и застинах за миг така. Когато нещата окончателно се избистриха в главата ми, се излегнах от вътрешната страна, наполовина върху него, и го покрих с одеялото.
-Извинявай, че…
-Ш-ш-ш… -Прошепна ми Сам и ръцете му обвиха тялото ми.
Отпуснах глава на гърдите му и затворих очи.

На другата сутрин всичко вървеше по старому. Събудих се от мириса на кафе и нечия усмивка разтрогна съня ми.
-Добро утро. –Поздрави ме Сам и аз му отвърнах със същото, поемайки кафето в ръцете си.- Искам да поговорим за вчера.
Беше се разположил на ръба на дивана и някак сериозно следеше начина, по който се облегнах назад и оставих кафето на масичката.
-Беше глупаво. –Промърморих някак сконфузено.- Просто цял ден бях сама, ти се прибра късно, а и бях спала, преди да се върнеш.
-И не смяташ, че имаме някакви проблеми, така ли? –Попита отново Сам.
-Не. –Излъгах го жестоко.- Не смятам.
Сам се усмихна леко и скочи на крака, мълвейки:
-Искам да ти покажа нещо тогава.
Погледът ми го проследи, когато той се приближи до донесения вчера куфар и извади от него някаква кутия. Едва след това я донесе при мен и я остави в скута ми.
Оказа се копринена пижамка с потник и широки и дълги почти до колената панталонки в някакъв зелено-син цвят.
-Ти май сериозно не си фен на облеклото ми. –Засмях се срещу него и го целунах, допълвайки.- Много е хубава.
И така всичко взе, че се нареди. Сам някак си забрави за последната ми издънка, а аз още повече се центрирах в идеята да разбера дали опасенията ми, че нещо не ни е наред, са верни.

Същата вечер излязохме с него и някакви негови приятели на някакъв клуб. Възползвайки се от възможността, танцувах възможно най-провокативно до него, мъчейки се да не излезе прекалено цинично. Сам не ме отблъсна – заиграваше се с мен, макар и да бе съмнително, че осъзнава намеренията ми за довечера.
И естествено, след като се прибрахме и се изкъпах, използвах пребиването му в банята, за да навлека новата си пижама и да се разположа на леглото, прибирайки крака под себе си.
Сам влезе в стаята, препасан с една кърпа на кръста. Когато ме видя той престана за миг да търка другата кърпа в мократа си коса и се усмихна:
-Виж колко добре ти седи. Пък ти не искаше да си купуваш…
Аз отвърнах смутено на усмивката му и го накарах да се приближи. Дърпайки го към себе си, го целунах дълбоко и продължително. Разликата бе, че когато устните ми се откъснаха от неговите, не му позволих да се изправи, напротив – принудих го да облегне крак на ръба на леглото и скрих лице в сгъвката на шията му.
Зъбите ми пробягаха леко по врата му, а после го притиснах по-силно към себе си и замръзнах така, целувайки кожата му бавно и внимателно.
-Трябва да се облека, Пейдж. –Промълви някъде на рамото ми, а аз само изскимтях нещо негативно и притиснах цялото си тяло към неговото.- Пейдж…
-Не… -Откъснах се от врата му и довърших някъде върху устните му.- Не трябва. –И го целунах.
В началото Сам оказваше известна съпротива, макар и тя да беше прекалено неуверена. Очевидно и той не знаеше какво точно да направи, защото ту се опитваше да се откъсне от мен, ту с нищо не го показваше.
В крайна сметка аз откъснах устни от него и ги отърках настоятелно в неговите.
-Това ли искаш? –Прошепна Сам срещу лицето ми, а аз само кимнах слепешката:
-Аха.
Тялото му се откъсна от моето и аз недоволно примижах с очи. Ръцете му преминаха под потника и, застивайки на талията ми, ме придърпаха към него.
Тялото ми се отпусна в ръцете му, а езикът му обиколи пъпа ми, завличайки металът на обицата леко след себе си. Ръцете ми застинаха в косите му и аз го притиснах по-силно към себе си си, извивайки се леко нагоре. Именно в този миг устните му покриха плътно пъпа ми и някаква странна тръпка премина през тялото ми и откъсна от устните му някакъв нечленоразделен звук.
Затворих очи и съвсем се унесох. Имаше нещо невероятно упояващо в начина, по който устните му потрепваха горещи нагоре и надолу по корема ми. И аз дори нямах възможност да разсъждавам над всичко това – вече не ми пукаше дали все пак имаше някакъв проблем – знаех, че няма, макар и на подсъзнателно ниво.
И, да, начинът, по който ме опияняваше допирът му, смътно напомняше за усещанията, които само Кърт бе успял да изтръгне от тялото ми досега. Но имаше нещо различно – фактът, че аз обичах Сам, и то не защото той умееше да ме кара да се чувствам така, а защото го усещах като част от себе си едновременно физически и психически.
Когато той се надвеси над мен, ръцете ми плъзнаха бавно и треперещо по гърдите му, описвайки всяка извивка на корема му. Тялото му, надвесено наполовина върху мен, не ме притискаше – напротив – опияняваше ме. Затова и, когато Сам заговори, отворих очите си толкова болезнено:
-Това сигурно ти е…
-Не. –Отвърнах му полугласно и врязах устни в неговите.
Очевидно този отговор го успокои, тъй като ръката му се провря под потника ми по-смело, карайки кожата там да настръхне и да потрепне срещу допира му.
След няколкоминутни заигравки, ръцете му стиснаха ръба на горнището ми и аз стреснато попитах:
-Не може ли да…?
-Ако не искаш… -Промълви полугласно, а аз отвърнах:
-Не, просто… -Но не довърших, тъй като Сам протегна ръка и загаси нощната лампа. Усмихнах се леко и промълвих.- Мерси.
Повдигнах се на ръце и му позволих да съблече потника. Едва след това, все така изправена, го открих в тъмнината и впих устни в неговите.

Двадесет и четвърто правило:
„Чети между редовете.”

На другата сутрин не се събудих от мириса на кафе, а упоена от парфюма на тялото, което бях притиснала към себе си в просъница.
-Добро утро. –Прошепнах, повдигайки лице към това на Сам.
Бяхме легнали един срещу друг и бях спала непосредствено до врата му, парейки кожата му с дъха си. Ръцете му бяха обвити около талията ми, а краката ни някак се бяха преплели в някакъв ужасяващ възел.
-Добро утро, поспаланке.
-Колко е часът? –Попитах го на мига и той сви рамене.
-Почти единайсет.
Сам имаше навика да се излюпва в седем, та днес очевидно бе решил да промени рутината си, оставайки в леглото при мен.
И аз го оценявах. Не, че не бях влюбена в сутрешния аромат на кафето, но неговата прегръдка някак по ми допадаше.
-Пейдж, теб вчера… -Започна Сам сериозно.- …заболя ли те?
Аз се усмихнах едва-едва и отвърнах полугласно:
-Няма нищо общо с теб. Проблемът е в моя телевизор – знам го от опит. –А после, виждайки го, че се готви да каже нещо, довърших.- Забрави ли, че аз го поисках? Това беше най-красивата нощ в живота ми, наистина.
Сам се усмихна криво и не отвърна. Едва тогава осъзнах, че имаше и още нещо:
-Притеснява ли те, че… съм го правила и с други? –Попитах смутено, а Сам се стресна насреща ми:
-Но те… повече от един ли са?
Ох, че неприятно. Единствените неща, които не си бяхме споделяли досега, бяха именно около тази тематика. И май бяхме сгрешили с това.
-Аха. –Смутих се аз и допълних от отбрана.- Двама са, не повече.
Сам замлъкна за миг и се спря в мига, в който тръгна да казва нещо. Когато премисли думите си, промълви:
-Не, не, не ме притеснява. Просто си мъничка и… свикнах да те възприемам като нещо уязвимо, невинно и най-вече – само мое. Нищо повече.
-Аз все още съм само твоя. –Отвърнах, тъй като не се сетих какво друго да кажа. После допълних.- Ти затова ли избягваше този момент толкова дълго?
-Аха. –Потвърди Сам и въздъхна срещу смарангясаното ми изражение.- Извинявай, глупости говоря. Относно теб съм малко егоист.
-Няма лошо. –Усмихнах се аз и отърках нос в неговия.

И ето, ние вече нямахме никакви прегради помежду си. Всички песимистични мисли някак си изчезнаха от съзнанието ми и на тяхно място се загнезди усещането, че не мога да съществувам без него. Отново. Но този път то бе много по-силно и много по-опустошително.
И именно така премина цялото ни лято – той започна по-често да ходи до Лондон по работа, а аз седях в проклетата самота и го чаках с векове. После се връщаше и животът ми отново имаше смисъл.
А Сам явно беше зает с това да го осмисли напълно:
-Знаеш ли? –Промълви една вечер, връщайки се от работа и заварвайки къщата по стар навик чиста до блясък.- Бих се оженил за теб.
-Поласкана съм. –Захилих се, изчаквайки го да се излегне до мен, за да го целуна.- Ако ми предложиш и аз бих си помислила.
Сам се повдигна рязко на леглото и започна да мълви възторжено:
-И ще си купим къща извън града… И ще живеем там… И ще имаме мно-о-ого деца… И…
-По-кротко, жребецо. –Захилих се аз, дърпайки го за ръката, за да се излегне пак до мен.- Внимавай колко дини взимаш под мишниците си – сам ще си ги носиш.
-Какво имаш предвид?
-Ако си мислиш, че ще стана ферма за деца, много се лъжеш. Ще ти се наложи да се размножаваш с пъпкуване… -Засмях се срещу недоволната му физиономия.
След няколко секунди на размисъл, Сам ме накара да се излегна по гръб и демонстративно приближи устни до корема ми:
-Няма да я включваме в сделката, нали? Само ти и аз, никаква Пейдж, щом не желае да участва… А? Какво мислиш?
Беше допрял ухо до потрепващия ми от смеха корем.
-Какво каза? –Попитах го, виждайки самодоволната му усмивка.
-Съгласи се.
-Тогава удрям едно вето. Където съм аз, там са и репродуктивните ми възможности. –Усмихнах се отново.- Разногласията помежду ни се решават главно от мен.
-Тогава… -Започна Сам, излягайки се върху мен и целувайки врата ми.- Ще трябва да прилаская теб…
-Нямам нищо против. –Отвърнах му и, придържайки главата му, го целунах.
Тук е моментът да кажа, че вече далеч не се занимавах с предишните умопомрачителни мисли относно това дали Сам избързваше във връзката ни, или аз просто бях прекалено спряла за нея. В крайна сметка дори не се сещах за това. Някак измежду процъфтяващите ни отношения се бяха изгубили и страховете, и опасенията ми…

Е, не мога да кажа, че всичко в нашата връзка не беше желирано до пръсване. Даже в определени моменти се стрясках и осъзнавах, че всичко това е прекалено нереално хубаво, за да е истина.
И май не грешах. Макар да бе още рано, за да го знам.

Те бяха цели три години на разбиране, нежност, страст и най-вече любов. Три години, в които той беше всичко за мен и аз май бях всичко за него. Не толкова, защото се насилвахме за това, просто защото се оказа неизбежно.
Помня как, когато заминах за „Хогуартс” отново, изисквах от него да идва до замъка всеки божи ден. В началото той го правеше, но когато започнаха тези негови безкрайни семестри, аз просто осъзнах, че беше невъзможно. Започвахме да се чуваме по каминения телефон, понякога по мобилния, но го правихме всеки божи ден. Едва към края на петата ми година в училището се примирих с факта, че и двамата бяхме прекалено изтощени и заети за това. Останаха ни само събото-неделите, когато и двамата бяхме по-свободни, та той идваше да ме вземе в петък и ме връщаше едва в края на уикенда. Разбира се, това стана възможно, благодарение на необикновената връзка между Макгонагол и Сам, които явно, че чудесно се разбираха. Макар и тя да не се разбираше с мен.
Нищо, де, всичко това бе добре дошло. Двата дена в Кембридж ме отърсваха от училищните простотии и регенерираха нервите ми. Като цяло бях станала много нетърпелива за тези златни уикенди, тъй като в училище просто не ме свърташе, а и сякаш мислите за Сам, когато го нямаше, бяха много по-интригуващи за сивото ми вещество от учебните предмети. Което пък доведе до една мотивационна лекция от него за значението на образованието и моето стягане в час. Е, не че конското много ми рефлектира, бях имунизирана откъм родителски обаждания, но пък заплахата, че следващата седмица няма да дойде да ме вземе, ако не си оправя Слабия по Отвари, подейства. В крайна сметка се научих едновременно да си мисля постоянно за него и да изкарвам що-годе прилични оценки.
И именно така започна седмата ми година В „Хогуартс”.

Седейки с вперен в прозореца поглед, аз отнесено слушах воя на железните колела по релсите на „Хогуартс Експрес”. Главата ми се бе люшнала и опряла у стъклото, а погледът вяло застиваше към безсмислена и странна точка в нищото.
-Пак те няма, Пейдж! –Възнегодува Кели, привличайки погледа ми върху себе си.- Не сме се виждали от три месеца, а ти вече проявяваш симптоми, че ти досаждаме! Трябва ли да се обиждаме от това?
Аз се размърдах леко и се загледах в приятелите си.
От всички единствено Мег не беше мръднала и на сантиметър. Макар и в погледа й да се четеше известна доза зрялост, тя все още лесно можеше да бъде сбъркана с тринайсет-четиринайсет годишна. Порцелановата коса, ниският ръст и русите, кукленски букли спомагаха за това.
Бил, прегърнал я от едната страна, вече далеч не приличаше на онова неосъзнато момченце от първи курс. Тъмните му очи бяха поизсветлели с годините и сега поддържаха в очите му някакъв плах, кехлибарен огън, който само още повече подсилваше безобидността на изражението му. Бе пуснал косата си да расте и тя меко покриваше ушите му.
Но това, което най-много се промени в Уилям, бе телосложението му. В последно време той се беше издължил над мен, а и бе заякнал. Не прекалено, но достатъчно, за да изглежда добре, независимо какво навлечеше отгоре си. И в цялата работа Мег имаше някакъв пръст.
Е, отношенията им си бяха почти същите като преди. Донякъде дългата връзка ги беше накарала да се чувстват сигурни, та сега не бяха непрекъснато заедно. Но това не беше някакъв вид опит да се разнообразят отношенията им – просто двамата бяха решили, че е хубаво да обръщат внимание и на другите хора в замъка, защото така или иначе им беше ясно, че ще споделят дните си още бая време напред.
Това доведе до заздравяване на отношенията на останалите с тях, а и до създаването на много нови приятелства. Мег, повлечена от „красотата” на руните, се бе записала да изучава предмета, та в онези дни намираше за нужно да ходи и на специалните сбирки на техните любители. Именно така тя създаде първите си истински приятелства от онова време, в което я бяхме асимилирали между себе си.
Бил пък от пети курс играеше в отбора по куидич като пазач, така че малко или много започна да прекарва значително време с останалите от екипа. Той никога не бе имал лоши отношения с някого, но, въпреки това, можеше да се каже, че най-силни връзки се образуваха в света му именно между нас и отбора по куидич.
Като стана дума, Трейси беше привлечена за капитанка, та неслучайно в последно време бе станала малко по-горделива, но и малко по-отворена към останалите хора. Съзнанието й беше дотолкова заето с играта, че тя сякаш не чуваше и не виждаше нищо друго. Прекарваше на терена всяка свободна минута, а в останалото време постоянно говореше за него. Накрая съзнанието, че тя явно ще търси бъдещето си именно в спорта, само ни удари по главите. В началото ни фрапира, но впоследствие свикнахме с мисълта. Все пак това беше начинът й да бъде себе си.
Е, външният й вид също се беше променил бая. Сега бе израснала почти до моите височини, косата й беше боядисана в черно, а пасивните зелени очи бяха изпълнени с живот и чувства. В онези дни аз бях сигурна, че откривам именно нея от приятелките си като най-красива – крайностите на чертите й покриваха донякъде колебливата й емоционалност и допълваха цялостното й излъчване. Неслучайно в последно време тя беше сменила няколко момчета – неуверена в мислите си, на няколко пъти беше пробвала късмета си с някой и друг от отбора или просто момчето, което беше срещнала в клуба. Постепенно се бе превърнала в такава личност, която умееше да привлича като магнит мъжките погледи, а характерът, привикнал да приема равнодушно всички недостатъци на останалите, спомагаше да възприема хората без излишни предразсъдъци. И, макар да твърдеше, че бе неспособна да се чувства истински привързана към някого, тя го умееше. Макар и не в крайностите на тези чувства у Бейли.
Самата Кели все още бе нисичкото и мургаво момиче с мекия поглед и поразяващия език. Макар по външност само да бе израснала леко, чертите й донякъде се бяха изострили, умъртвявайки предишната пухкавост на лицето й. Още намираше за нужно да коментира всеки възможен, но вече го правеше с малко повече самоирония и малко по-малко злоба. Напротив, забележките й в онези дни караха дори жертвите им да се усмихват. Не за друго – те все още бяха все така верни, просто не бяха толкова грубо изказани.
Тя все още не се беше отдала на дадено влечение към мъжки индивид, та май се оказа, че именно тя чакаше своя малък принц. Затова пък всичко това не важеше за Жан, който в онзи ден дори не пътуваше с нас. По думите на Кели през лятнатга ваканция бе пламнало нещо между него и една от петокурсничките в Рейвънклоу. И някак бавно, постепенно нещата и там се развиваха.
Само аз си седях все на същото, отнесено в мисли по Сам, положение.
-Извинявайте. –Промърморих, ядосвайки се сама на себе си колко неспособна бях да се чувствам добре тук и сега.- Дори не знам какво да кажа.
-Спокойно, ние го знаем. –Кимна Мег и се усмихна леко.- Не знам как въобще се оправяш…
-Е-хей! –Захили се Кели.- Вие го изкарахте все едно един човек няма как да си прекарва добре, ако има сериозна връзка.
А аз се усмихнах отнесено към нея и промълвих:
-Не и ако тази сериозна връзка постоянно е възпрепятствана от глупости като училища, университети и работни задължения.
Действително, в последно време ми се беше наложило да си набия в главата, че не всичко се върти около връзката ми със Сам. По-миналото лято, когато за първи път се бях запознала със семейство Роубъри, именно те с похвалите си, че не откъсвам Сам от ангажиментите му, ме бяха накарали да го осъзная. И, колкото и трудно да бе да го виждам почти само през летните вечери, още по-трудно бе, когато в уравнението се включеше и един замък и купища домашни.
А в цялата работа имаше нещо ужасяващо.
-Е, поне цяло лято бяхте заедно, нали? –Отбеляза Бил замислено.- Изкарай само тази година, пък после ще имаш цялото време на света да бъдеш около него. То не остана.
-Аз съм просто един от трите стола. –Промълвих след една тежка въздишка и довърших.- Няма значение дали е лято, дали ходя на училище, или нещо друго – той просто е прекалено зает. Не е до едната година.
Вярно, аз нямах право да го обвинявам за всичко това – той и без това се мъчеше достатъчно, горкият. С тези си думи по-скоро недоволствах от факта, че обстоятелствата се бяха стекли така, че да ми се налага да го деля с някакви си там институции. Беше досадно и някак си неприятно.
-Това е животът, Пейдж – не всичко става именно така, както ние искаме. А за жалост от любов не се живее. –Сви рамене Бейли, а Мег й противоречи на мига:
-Ти ще кажеш!
-Вие сте друг случай. –Захили се Кели и за миг из купето ни се разнесе тишина.
Няколко минути по-късно Трейс и Бил подпукаха някакъв разговор относно тазгодишното първенство, та аз останах сама да си мисля онези ужасни неща. След известно време стигнах до заключението, че съм изцяло неспособна да променя нещо в цялата тази връзка. Не можех просто да взема и да прецакам бъдещето на Сам, само защото аз си нямах такова и целият ми свят се изчерпваше с чувствата към него. Бе глупаво и егоистично.
Впоследствие, мъчейки се да се отърся от мислите си, бръкнах в джоба на палтото си и изкарах оттам свития пергамент.
Бях получила писмото в средата на лятото, но все още имах навика да го нося в себе си. Донякъде Сам негодуваше срещу това ми решение, но впоследствие сякаш прецени, че няма от какво толкова да се притеснява – по някакъв странен начин сам се спираше, когато се опиташе да изревнува или нещо подобно.
Ръцете ми го разтвориха бавно, а очите се спуснах стремглаво по издължения, изкусен почерк.

„Знам, че вече си разбрала всичко. Искаше ми се сам да ти го кажа, но ти просто не ми остави изход. Предполагам, че тогава те е заболяло и наистина съжалявам за това. Не беше такава идеята просто. Слидерин даде началото на множество чуми в магьосническия свят и ще продължава да го прави. Не трябваше да бъдеш замесена, но явно е било неизбежно.
Просто исках да ти кажа, че не всичко е такова, каквото изглежда. Навярно след толкова години си си направила определени заключения за мен и за останалите – имай едно наум, че те винаги могат да се окажат грешни. Не за друго – просто цялата ситуация стана опасна за теб и не трябва да се огъваш пред нея. Имай едно наум, че още е прекалено рано да знаеш кой е срещу теб и кой - не.
Разбрах оттук-оттам, че вече си нормализирала живота си. Радвам се да го чуя. Придържай се към това, което смяташ за сигурно, пък, когато нещата започнат да се случват, да имаш на какво да се опреш, за да им се противопоставиш.
Е, предполагам, че е глупаво да ти пиша сега – едва ли за теб целите ни взаимоотношения са били от особена важност, че да те връщам след толкова години отново към тях. Аз те манипулирах и ти го знаеше. Просто исках да знаеш, че въпреки всичко държах на теб. И още държа.

Не показвай това писмо на никого, дори и на най-близките си хора. Моля те.

Сбогом и дано съумееш да се отърсиш от всички неща, които несъмнено ще се случат. От това зависи вече не само твоя живот.”

Писмото не беше подписано от никого. Не беше и адресирано. И, въпреки това, аз знаех от кого е – просто нямаше как да не го осъзная.
Не бях получавала вести от Кърт, още откакто преди години той беше напуснал „Хогуартс”. Имаше нещо дълбоко сантиментално в личността му и емоциите, които предизвикваше в мен. Именно затова ми бе трябвало повече от месец, за да реша именно какво да му пиша и дали да рискувам да му пратя писмото.
Накрая целите ни взаимоотношения бяха свършили така:

„Ти беше много повече от това и винаги ще бъдеш.”

И така всичко беше приключило.
В онези дни, в които съзнанието ми беше заето с мислите за Кърт, имах навика да се изолирам някъде и да си спомням за него. Годините бяха изтрили някои от подробностите около връзката ни, но аз все още помнех усмивката му и начина, по който ме караше да се чувствам сигурна.
Във всичко това нямаше нищо любовно или сексуално, напротив. Страдах по спомена за него, както по спомен за много скъп приятел, когото преждевременно бях загубила. И имаше нещо ужасно във връзката между нашите взаимоотношения и всички глупости, които се бяха случили около мен в онези години. И, въпреки всичко това, аз все още го чувствах близък, макар и да не помнех какъв цвят бяха очите му или колко абсурдно мека беше кожата му.
След като преминах периода на възпоменание на образа на Кърт, аз постепенно започнах да осъзнавам, че всъщност писмото му не беше сантиментално, а напротив, предупредително. Очевидно Кърт се притесняваше от нещо, но нямаше възможността да ми го каже направо. Притесняваше се от нещо, което „несъмнено щеше да се случи”. И аз знаех, че това не беше на добре.
В началото избягвах да мисля глобално за проблема, опитвах се да го свеждам до личното и интимното, но в последствие се отказах – беше безпредметно.
Затова пък осъзнах едно – в цялата работа бяхме забъркани не само аз и Кърт, но и слидеринци, навярно и Крис, пък можеше и да става въпрос за Черна магия. И, колкото повече мислех над всичко това, толкова повече се убеждавах, че е ужасно.
Но всички тези страхове бяха притъпени от тенденциите в съзнанието ми в онова време. Моят малък свят започваше и завършваше със Сам и аз бях сигурна, че стига той да не бе засегнат, аз щях да оцелея. Именно идеята, че можеше и ние да пострадаме, променяше увереността ми в бъдещето.
Сам неведнъж ме беше питал какво ми е и защо в последно време съм толкова тъжна. А аз си бях замълчала – страхувах се, че ако споделя кошмара си с него, той ще да стане реалност. И си бях замълчала – в онези дни се бях научила да мълча.
Самият Сам, макар и да беше прочел в изблик на ревност писмото, така и не бе обърнал внимание на предупреждението, което лъхаше от него. Когато по-късно ме беше питал дали знам за какво става въпрос, аз бях отвърнала, че именно покрай Кърт и слидеринци се бяха случили най-неприятните преживявания, които му бях разказвала, та навярно това беше слидеринският начин да ми се извини и да ме придума повече да не допускам грешките на миналото.
Сам остана доволен от отговора ми. Аз пък си останах все толкова отнесена, натъжена и притеснена. Но все още именно надеждата, че Кърт можеше да се е объркал, поддържаше съзнанието ми в крачка. И именно тази надежда бе основата, която използвах, за да излъжа Сам.
Което май беше най-голямата грешка в живота ми.

Двадесет и пето правило:
„Няма как да знаеш
кога именно светът се срутва под краката ти.”

В „Хогуартс” нищо не се беше променило. В интерес на истината дори се учудих колко нормална изглеждаше последната ми година там. Донякъде аз бях толкова отнесена в мислите си около Кърт, Крис и Сам, че въобще не бях способна да почувствам носталгията на това последно начало. Просто някак си нямаше място в съзнанието ми за тъга около този малък свят, който именно бе създал проблемите ми.
В крайна сметка някъде измежду притесненията и другите мисли годината бавно се търкулна и приближи до логичния си край. Беше вече средата на април, а аз някак си още не бях осъзнала точно какво се случваше около мен.
-Реши ли вече какви ТРИТОН-и ще полагаш? –Подпука ме Кели една сутрин.- Няма вече за къде да се офлянкваш – остава по-малко от месец!
-Ах, аз и това ли трябваше да реша? –Фокусирах се върху нея.- Ще… ще го помисля, да…
Мислите ми уклончиво започнаха да разискват проблема, който току-що ми беше сервирала на закуска Бейли.
Е, за мен нямаше голямо значение кои предмети именно щях да избера – аз въобще не се бях насочила към някаква професия, та май това не беше от съществено значение. Затова пък имаше един проблем – макар и в последно време да се бях стегнала покрай побутванията на Сам, далеч не се чувствах сигурна в способностите си да мина ТРИТОНИ-те. По който и да е предмет.
Все пак това бяха сериозни изпити и се изискваше да изкарам „Надминаващ очакванията”, за да си осигуря завършването в „Хогуартс”. А това далеч не беше толкова лесно, колкото изглеждаше.
Постепенно темата на масата се смени и аз потънах в летаргия. Едва когато Кели изръси едно до болка познато име, аз подскочих от изненада и се загледах в нея:
-Да не те ужили пейката, Пейдж? –Засмя се насреща ми Бил, но аз не му обърнах внимание, защото бях заета да се взирам в Кели:
-Слейтър ли спомена?
-Аха. –Кимна ми тя объркано и довърши.- Защо питаш?
-Какво за него? –Продължих с блиц интервюто, а момичето старателно повтори думите си:
-Сякаш и на него презадоволеността му се е отразила зле – отдал се е на някакви курвенски истории, алкохол и тем подобни. –После замлъкна за миг и довърши.- Показвал си очите много рядко от вкъщи, а и всички, които са го виждали, ми намекнаха, че нещо не му е в ред. Ако не се лъжа, последният път дори изглеждал, все едно се е бил с някого.
-Тоест?
-Омърлян, посинен… не знам… Не съм се интересувала.
-Аха. –Кимнах аз и сведох поглед към чинията си с пържени филийки.
Е, не можеше да се каже, че тези неща не бяха притеснителни. Напротив, чувствах се ужасно да разбирам подобни новини за човек, на когото по някакъв начин бях държала. Но в цялата работа имаше нещо, което всъщност до голяма степен ме успокояваше – фактът, че в целия разказ нямаше нищо обезпокоително на екзистенциално ниво. Ако той смяташе да си проваля живота, хубавото бе, че това не засягаше „общото благо”. Дотогава бях спокойна.
Коремът ми се сви на топка и аз сведох очи. Откакто бяхме заедно със Сам това беше първия път, когато аз действително си спомних за съществуването на Крис. И беше по някакъв начин ужасно да знам, че светът му се руши, докато аз живея с мисълта за приятеля си. Просто беше някак егоистично.
Точно в онзи миг една закъсняла сова влетя през прозореца в горния край на Голямата зала и стремглаво се насочи към мен. В първия миг се изплаших, че ще се забие в чинията ми, но не бях познала – животното, макар и в своя стремглав полет, кацна изящно на рамото ми, забивайки леко ноктите си в кожата ми.
Игнорирайки погледите, насочени към мен, побързах да сваля малкото парче пергамент, прикрепено към крачето на совата, та да мога да я откъсна от плътта си по-бързо. Когато успях да го направя, животното изписука ниско и, без да чака да напиша отговор, излетя.
Пръстите ми свалиха, треперейки, връвчицата около пергамента, а очите се спуснаха стремглаво по думите:

„Чакам те.”

Лаконично. Бе петък, та несъмнено тези думи бяха написани от Сам. Не че имаше име, не, просто нямаше как по друг начин да си обясня подобна кореспонденция.
Деши, сгушила се в скута ми, провеси врат и подуши пергамента в ръцете ми.
-Ставаме. –Промърморих и, усмихвайки се леко на възможността да видя Сам по-рано от обикновено, се изправих и се обърнах към останалите.- Ще изляза за малко – измислете нещо за пред Бътън.
-Чакай, чакай малко! –Викна Бил след мен.- Къде рипна?
-Сам е подранил. –Усмихнах се приповдигнато и, завличайки чантата си след себе си, хукнах към вратата.

Когато стигнах до къщата на Хагрид, се спрях и се огледах.
Със Самюел имахме навика да се срещаме на това място – беше достатъчно далеч от множеството ученици, но можех да стигна бързо.
Но нещо не беше наред – него го нямаше никакъв. Предполагах, че за да ми праща сова, че ме чака, явно е стигнал вече. Но не бях познала – от Сам нямаше и следа.
Започнах да се оглеждам на всички страни, но така и не видях никого. Само нечии крачки, отекващи в главата ми:
-Сам? –Повиках несигурно и се обърнах към гората – нямаше никого. В мига, в който отново се завъртях към замъка, се сблъсках с някого и подскочих като ужилена.
Беше Крис – леко разрошен и на пръв поглед болнав. На лицето му грееше някаква злокобна усмивка, а зелените очи се бяха присвили едва-едва насреща ми.
-Не очаквах да ме сбъркаш с… приятелчето си. –Усмихна се още по-широко и наклони глава настрани, когато направих крачка назад.
-А-а-аз… не знаех, че… -А разумът ми мигновено се върна и отвърнах малко по-свързано.- На бележката нямаше подател, а днес го чакам да дойде и…
-Не трябваше да ме бъркаш с него.
Преглътнах звучно и вдигнах по-уверено погледа си към лицето му. Наблюдаваше ме с някаква полу-усмивка и по някакъв странен начин сякаш очакваше да кажа нещо. А аз просто не знаех какво.
-Е, как си?
Крис се засмя звънко на наивността ми и вдигна подигравателните си очи отново върху мен, мълвейки приглушено:
-Наистина ли искаш да знаеш?
-Не знам. –Отвърнах искрено, а той промърмори студено:
-Тогава ме попитай нещо, което искаш да знаеш.
Почувствах се странно объркана и смутена. В първия миг се смее и по някакъв жесток начин се подиграва с мен, а в следващия ми се кара и е толкова груб.
Изхвърлих от съзнанието си мислите за странните му реакции – нямаше смисъл да занимавам разума си с тях. Предпочетох да измисля разумен въпрос, какъвто той явно искаше да чуе.
Какво бях длъжна да го питам? Къде е Кърт, защо е толкова странен, защо имам чувството, че нещо лошо ще се случи, или пък защо всички му се подчиняваха? Да го питам защо ме е толкова страх от него или какво, по дяволите, иска от мен? Какво? Какво трябваше да го питам?
Поех си дълбоко дъх и, позволявайки съзнанието ми да понесе още един удар откъм Крис, попитах тихо:
-Каза, че ме чакаш. Защо?
-Защо те чакам или защо го казах? –Попита ме Крис сериозно и наклони леко лице напред.
-Защо ме чакаш. –Отвърнах смутено.
Крис се усмихна леко и отвърна:
-Чакам те от много години, Пейдж. А на теб ще ти трябват много повече години, за да разбереш защо.
-Какво имаш предвид? –Опулих се насреща му, а Крис само се доближи до мен и прошепна в ухото ми:
-Че ти трябва много повече време от очакваното, за да пораснеш. А аз съм търпелив. –После се отдръпна леко от мен и прокара ръка по бузата ми, усмихвайки се очарователно.- Само не ме предизвиквай да се намесвам в целия процес.
В следващия миг от Крис нямаше и следа. Започнах да се въртя около остта си, търсейки го, но той просто беше изчезнал.
Най-глупавото бе, че не бе възможно магипортирнето в пределите на Хогуартс. А ние определено бяхме разположени в тях.
Е, „Ние” е пресилено местоимение, де.
След няколко секунди осъзнах факта, че от него действително нямаше и следа. Нямаше смисъл да го търся – беше изчезнал.
Поемайки обратно към замъка, аз прехвърлих през главата си разговора ни. Едно беше ясно – Крис явно системно прекаляваше с алкохола, та вече дори не можеше да говори смислено. В онзи миг нямаше как да открия по-логично обяснение на всичко, казано дотук.
Но нещата се променят.

Същата вечер Сам дойде, както се бяхме разбрали, и за няколко минути се озовахме отново в познатия вече апартамент в Кембридж. Жилището, което до голяма степен се бе превърнало в семейното ни гнездо.
-Никакво внимание не ми обръщаш… -Измрънка Сам, докато аз, приседнала на ръба на леглото, отпивах от гнусната, плътна отвара против забременяване.
-Ела ти да я изпиеш тая гнус тогава! –Промърморих, когато той се приплъзна до мен и обгърна тялото ми с ръце.
Сам се ухили, когато поднесох стъкленицата към устните му, и отблъсна ръката ми:
-Мензисът ми е достатъчно редовен, а и се страхувам да не надебелея.
Облегнах глава на рамото му и въздъхнах:
-Ужасна е.
-Не я пий. –Прошепна в ухото ми и целуна слепоочието ми.
-Аха, така ще стане. –Усмихнах се измъчено и изпих проклетата гадост на един дъх. Едва тогава се обърнах към него и впих устни в неговите.
-Това вярно е гадно. –Изстена Сам, когато откъсна устни от моите и направи някаква измъчена физиономия. Аз просто се излегнах върху него и промърморих уж строго:
-Я не се глези!

Разбрах го едва няколко седмици по-късно. Изглежда, сякаш беше невъзвратимо. Някак потискащо и ужасяващо в самата си същност.
Изпитите вече бяха минали преди няколко дена, та поне обстоятелствата не ми попречиха да ги взема. Бях се справила с това. С това да.
Влакът забавяше ход, а сърцето ми се разтуптяваше все по-силно от натрапчивото чувство за страх и неизвестност, което се бе загнездило в мен още от мига, в който се бях осъзнала. Погледът ми се луташе бездомен по повърхността на стъклото, а звукът от заглъхващия тропот на железните колела се бе слял с пулса ми – в началото заселил се в ушите ми, а сега скрит в някаква проклета кухина на тялото ми, откъдето само можех да го почувствам, не и да го чуя.
Не бях виждала Сам от онази вечер, когато ме беше върнал обратно в Кембридж. Той беше решил да не се виждаме, за да не се разсейвам от изпитите. И така може би беше по-добре.
-Пейдж… Пейдж… -Повика ме някой и аз фокусирах погледа си върху надвесилата се над мен Мегън.
-А-ах, да? –Разтърсих леко глава, за да се опомня.
Угриженото лице на Хил ми спомогна за това. Те не знаеха – страхувах се да им кажа. Струваше ми се ужасно да го изрека на глас – по някакъв мазохистичен начин се заблуждавах, че няма как това да е истина, няма как да се случи на мен, няма как да е реално…
Отрицание. Нищо повече от едно проклето, малодушно отрицание, което имаше за цел да срине и последната част от психиката ми, строейки въздушни кули направо върху почвата на съзнанието ми.
И те не знаеха нищо. Но, въпреки това, нито за миг не ме бяха притискали да им кажа какво именно се случваше – навярно изпусках някакъв вид отрицателна енергия, която ги беше пазила далеч от мен в последните дни. И по-добре.
-Трябва да слизаме. –Промълви Мег внимателно и ми се усмихна неуверено.
Аз й кимнах и се изправих, повдигайки се на пръсти, за да достигна с треперещите си ръце куфара. В мига, в който се изпънах и понечих да го достигна, пред погледа ми мигновено ми причерня и аз залитнах леко.
-Добре ли си? –Попита ме Бил, който набързо ме беше хванал, преди да се стоваря на земята. Помогна ми да се изправя, а аз само промълвих, притискайки с ръка челото си:
-Да, всичко е наред… Изправих се прекалено рязко.
-Аха. –Кимна Бил, очевидно без намерението да ме разпитва за какво иде реч, и, протягайки се нагоре, хвана дръжката на куфара ми и го повлече със своя надолу по коридора.
А аз просто си поех дълбоко дъх и го последвах неуверено.
-Ще се чуваме, нали? –Усмихна се Кели малко тъжно и принуди всички ни да се присъединим към една „семейна” прегръдка.
Другите започнаха да се уговарят, а моят поглед, спрял се на ведрото лице на Сам, не ми позволи да се включа в разговора им. Просто промълвих едно тихо „Чао” и завлякох куфара си към него.
-Какво се е случило с ангелчето ми? –Попита ме Сам угрижено и ме притисна с ръка към себе си.- Какво има?
Аз просто го оставих да ме притисне към себе си и промълвих грапаво:
-Нищо, всичко е наред. Просто ми е тъжно, че няма да се върна повече в Хогуартс.
Сам се отдръпна леко от мен и, опирайки чело о моето, каза:
-Разбирам те. Просто гледай напред.
Как можех да го направя, след като именно бъдещето ме караше да се чувствам толкова срината и неспособна да контролирам живота си?
Когато се качихме в колата и Сам потегли, облегнах глава на прозореца и се загледах навън.
Валеше отново. Капките се спускаха хаотично по повърхността на стъклото, сливаха се и се скриваха от погледа ми.
По едно време колата отби и Сам излезе от нея. Проследих го объркано до момента, в който отвори вратата ми и клекна до мен.
-Ей… -Прошепна, прокарвайки ръка по мократа ми от сълзите буза.- Защо плачеш?
А после се понадигна към мен и ме прегърна, което предизвика още по-силните ми хлипове.
Дори не се опитах да му кажа за какво става въпрос. Просто впих пръсти в гърба му и, уплашена до ужас от възможността да го загубя, го притиснах по-силно до себе си.
Имаше време да разбере.

Двадесет и шесто правило:
„Понякога мечтите убиват.”

Същата вечер дори не ми се наложи да разсъждавам повече над всички тези неща – бях заспала в колата и Сам ме беше пренесъл у дома.
На другия ден нито един от двама ни не поде темата. Нямаше и кога.
-Искаш ли да остана при теб? –Попита ме угрижено на сутринта.- Само кажи и ще измисля нещо.
-Не, няма нужда. –Прошепнах с въздишка и довърших с почти убедителна усмивка.- Всичко е наред. Тръгвай – това е важно.
Той кимна леко и, целувайки ме по челото, излезе. Работата беше по-важна от моите кризи.
Обаче нещо не бях познала. Още в мига, в който станах от леглото, ми прилоша, и се затичах към тоалетната, едва сдържайки сутрешното гадене там, където му беше мястото. Стрелнах се в банята и, дори без да прибирам косата си, изповръщах всичко, което бях яла предишния ден.
После, омаломощена психически и физически, се облегнах на тоалетната чиния и вдигнах поглед. До вратата, наблюдавайки ме заинтригувано, Деши душеше едва-едва въздуха и дори не мигаше. Понечих да й кажа нещо, но тялото й лумна в пламъци и изчезна от погледа ми.
Сигурно щях да се уплаша, ако не бях виждала и преди този номер. Моят домашен любимец имаше доста странни навици, с които за жалост за последните четири години ми се беше наложило да свикна.
Изправих се, облягайки се на мивката, и започнах да мия зъбите си. Когато осъзнах, че няма да успея така да се отърва от гадното усещане, събух пижамата си, захвърляйки я направо на плочките, и се пъхнах под душа.
Минути по-късно, измита по няколко пъти от горе до долу със сапун, шампоан или съответно паста за зъби, се загърнах в една от кърпите на закачалката и излязох бавно от банята.
-А-А-А-А! –Изкрещях в паника и за миг обмислих идеята дори да се заключа в тоалетната.
Просто беше безсмислено.
Точно насреща ми се беше пръкнал не някой друг, ами самият Крис. И, съдейки по погледа му, беше много ядосан.
-Мерлин, Крис, какво правиш тук??? –Изпищях паникьосано и се огледах, надявайки се да видя наоколо някой добронамерен.
Останах си с надеждите.
Крис направи няколко крачки към мен и протегна ръка, която аз, свивайки се ужасено до стената, отказах да поема.
-Ела. –Промълви ниско, а аз, преглъщайки звучно, се подчиних. Имаше ли въобще смисъл да му противореча на този лунатик?
Дръпна ме леко към себе си и обгърна талията ми с ръка, притискайки тялото ми към неговото. Лицето му се отърка странично в моето и цялото ми същество се разтрепери от някакво сладникаво напрежение, което ме накара да изтръпна цялата и да затворя очи, опиянена от допира с кожата му.
Едва когато, напълно сломена, отпуснах лице на рамото му, Крис погали ухото ми с топлия си дъх и промълви ниско:
-Махни детето, Пейдж… Трябва да махнеш детето.
Тези думи ме стреснаха и аз оцъклих поглед от ужас. Вдигнах глава и, поставяйки ръце на гърдите му, се опитах да се отблъсна от него. Хватката му се стегна още по-силно около тялото ми, а пръстите на свободната му ръка се впиха в кожата на тила ми, пречейки ми да помръдна глава.
-Не ме карай да те наранявам. Трябва да махнеш детето. Искам да го махнеш.
Очите ми се напълниха със сълзи и аз започнах по-отчаяно да се дърпам от него, мъчейки се да се освободя от допира и от думите му.
Крис отдръпна ръка от тила и впи пръсти във врата ми, докато липсата на кислород не ме накара да се люшна безпомощно и да облегна цялото си тяло върху него, затваряйки очи.
Хватката се отпусна и той ме обгърна с две ръце, притискайки ме още по-силно към себе си.
-Не искам да те наранявам. –Зашепна отново бавно в ухото ми.- Но ако не ме послушаш, ще направя това, което е нужно. И ще съжаляваш, Пейдж. Ще умрат и двамата. Не ме карай да правя нещо, което не искам.
Дори нямах силата да отговоря, просто, хриптейки, си поемах насечено дъх, мъчейки се да се справя със сълзите си.
-Само махни детето.
Впи отново ръка в тила ми и ме накара да вдигна глава, фокусирайки лицето му.
Устните му пробягаха по моите рязко, неусетно, едва-осезаемо. А после всичко потъна в мрак.

Събудих се с писък и, облята в пот, се загледах ужасено в тъмнината. Бях отново в леглото си и отново беше нощ.
Обърнах се настрани и, съзирайки тялото до себе си, изкрещях отново. Скочих на земята и се разтресох цялата от ужас.
-Пейдж… Пейдж, добре ли си? –Обади се познатият дълбок глас на Сам в мига, в който светна нощната лампа и аз ужасено обърнах сънената си физиономия към него.
-Аз… Той… Какво се случи? –Изхриптях отчаяно.
-Прибрах се вечерта, а ти спеше непробудно. –Обясни ми притеснено Сам.- Реших да не те будя и… легнах да спя.
-Значи… всичко това беше сън? –Попитах насечено и притиснах по-силно одеялото към себе си.
-Твърде е вероятно да е било просто кошмар. –Промълви Сам без капка подигравателност.- Хайде, ангелче, лягай. Обещавам повече никакви кошмари тази нощ.
Аз го изгледах няколко секунди недоверчиво, а после заситних към леглото и се отпуснах в топлата му прегръдка.
-Благодаря ти. –Прошепнах няколко минути по-късно.
-За какво?
-Че си тук.
-Винаги ще бъда тук. –Отвърна тихо Сам и ме целуна по челото.- Искаш ли утре да поговорим за всичко това?
-Аха.
-Добре, заспивай сега.
-Обичам те. –Прошепнах няколко секунди по-късно.
-И аз те обичам, ангелчето ми.
И, успокоена от факта, че всичко се беше оказало сън, аз повярвах на Сам и заспах непробудно.
И беше прав – бях привършила с кошмарите за онази нощ. Просто не знаех, че други кошмари тепърва предстояха да стават реалност.

-Сам. –Повиках го тихо, обръщайки лице към него.- Искам да поговорим за нещо.
Бяхме се разположили на дивана и досега се бяхме взирали в някакъв глупав, сладникав филм по телевизията.
Взе дистанционното и някак механично изключи телевизора. Едва тогава се обърна към мен и промълви сериозно:
-Какво има?
-Аз… Сам, ние с теб сме заедно от… повече от три години, нали?
-Да. –Кимна някак сковано.
-И… всичко досега беше толкова хубаво… и… всичко беше наред… и…
-Какво се е случило, Пейдж? –Попита ме угрижено, забелязвайки несигурността ми.
И тогава се случи. Понечих да кажа нещо, но от гърлото ми излезе един тих, приглушен стон. Очите ми се насълзиха от усилието, а аз започнах да кърша ръце, мъчейки се да игнорирам онази част от съзнанието ми, която беше сгърчена в агония.
-Можеш да ми кажеш всичко. –Прошепна, вдигайки внимателно брадичката ми и прокарвайки за части от секундата устните си върху моите.- Всичко.
-Сам, аз… -Преглътнах хлиповете си и довърших сподавено.- Чакам дете от теб….
В първия миг очите на Сам се разшириха от недоумение, а устните му потрепнаха леко. Когато той всъщност осмисли думите ми, лицето му се отпусна в мека усмивка, а гласът му се стрелна помежду ни:
-Това ли беше ужасяващата драма? –Попита и в следващия миг ме притисна силно към себе си.- Ангелчето ми…
Дори не знаех как да реагирам, просто скрих глава в рамото му и застинах така, докато той не взе лицето ми в ръце и не промълви непосредствено срещу мен:
-Всичко ще се оправи, нали знаеш? Всичко ще бъде наред…
Аз кимнах леко и, поемайки си дъх, довърших угрижено:
-Говорих вече за това… Няма да има проблем – просто трябва да отида в „Свети Мънго” и за по-малко от час-два всичко ще бъде наред.
Сам се оцъкли срещу мен и за миг устата му зейна. Когато успя да превъзмогне стреса си, той промълви насечено:
-Ка-акво имаш предвид?
-Детето. –Напомних несигурно.- Просто ще отида в болницата и… няма да го има.
Сам ме изгледа втрещено, а после се отдръпна от мен и се изправи. Започна да се върти в кръг и нервно да притиска с юмрук устните си. Когато мислите му се разясниха, той застина срещу мен и, наблюдавайки ме с кървавите си и оцъклени от паника очи, попита тихо:
-Ти… искаш да го махнеш? Нашето дете? Да убиеш нашето…
Нима… Нима и за миг си бе помислил, че мога да го задържа? Че въобще…. Имам този избор?
Бях на осемнадесет години, току-що бях завършила училище, светът ми беше ужасяваща смес от емоции, в която никога досега не бях могла да се ориентирам… Не бях психически готова за това, аз бях просто дете.
Всичко това беше абсурдно.
-А-аз… -Потрепна долната ми челюст, докато, свивайки се на кълбо, наблюдавах реакциите на лицето му.- Не мога, Сам… Не мога да оставя това дете… Ние не сме…
-Какво не сме? –Прекъсна ме рязко.- Какво?
-Не сме готови за това. –Почти проплаках насреща му.
Сам замръзна за миг, а после сведе поглед към земята и прошепна:
-Заедно сме от три години и половина, Пейдж, живеем заедно… Никога не сме се карали, никога не сме имали каквито и да е проблеми… Самостоятелни сме материално и психически от години… И се обичаме. Какво повече искаш, за да си сигурна?
-Не говори така, Сам. –Промълвих приглушено срещу него.- Аз съм на осемнайсет години, не очаквай от мен да се държа като възрастна – не съм такава.
-Не смяташ ли, че връзката ни е достатъчно сериозна, за да можем да направим тази крачка? Мерлин, аз те обичам, Пейдж! Искам да прекарам живота си с теб! Не го ли искаш и ти?
Устните ми се разтвориха, но не успях да отговоря. Не исках, не можех да отговоря.
Разбира се, че го обичах, разбира се, че той беше най-важният човек в живота ми… Но не бях готова да се обрека завинаги на него, не още…
-А аз… -Започна Сам наново с някаква тъжна усмивка.- А аз си мислех, че няма значение кое ще се случи първо… Защото вярвах, че така или иначе ще се оженя за теб и…
Погледът ми се насълзи срещу неговия, но не успях да му кажа това, което искаше да чуе.
Сам, който ужасено притискаше с ръце лицето си, потрепна за миг и промълви грапаво:
-Не знаех, че… нещата стоят така… Наистина не знаех, че ти… Нямаше да…
И тогава разбрах всичко. Защо, как, кога се беше случило всичко.
Защото имаше едно нещо, което можеше да срине връзката ни, и това бях аз. С цялата си нерешителност, цялата си нелепост и цялата си наивност.
Нищо повече.
-Ти си… го направил… -Прошепнах, криейки с ръка устните си и свеждайки поглед.- Ти си го направил.
Очите ми вече не бяха пълни със сълзи. По някакъв странен начин цялата ситуация беше толкова логична, толкова посредствена и банална – нямаше нужда от моите сълзи. Беше безпредметно да плача.
-Трябваше да се сетя. –Промълвих глухо и затворих за миг очи.- Колко съм глупава.
Изправих се бавно и тръгнах към спалнята, но Сам хвана рязко ръката ми и ме обърна към себе си.
Вдигнах поглед към блестящите му от сълзи очи и застинах така. Ръката ми се плъзна по бузата му и му се усмихнах леко и несигурно:
-Няма за какво да плачеш.
Сам ме придърпа към себе си, опирайки чело о моето, и прехапа устна в слаб опит да попречи на емоциите да го надвият.
-Не исках да…
-Знам. –Прошепнах и отърках лице в неговото.- Но го направи.
Откъснах се от него и отидох в спалнята да събера нещата си. Едва половин час по-късно го намерих на дивана, опрял чаша огнено уиски в челото си и затворил очи. Приближих се тихо и взех чашата, оставяйки я на масата отпред, а после се разположих до него и го накарах да положи глава в скута ми.
Ръцете ми преминаваха, треперейки, през косата му, галейки нежно всяка част от лицето му.
Беше се преборил със сълзите и му бях благодарна за това. Просто, отдавайки се на наркотичното влияние на болката върху съществото ми, го притисках към себе си, лъжейки го отново.
Отместих главата му от скута си едва няколко часа по-късно. Беше започнало да се развиделява, та първите лениви лъчи на слънцето играеха по стената отсреща.
-Обичам те. –Прошепнах тихо и го целунах по устните, а после стиснах дръжката на сака си и промълвих, миг преди да изляза.- Но не мога да ти простя.

Вратата се люшна пред мен и на входа й се оказа разрошеният от сън Жан. Той премигна миг-два, а после ми се ухили и ме прегърна:
-Ей, какво правиш тук? Не вярвах, че повече ще те видя! Така избяга от перона, че…
Но не продължи, тъй като очевидно забеляза сака в ръката ми и промълви едно сърцераздирателно „О-о-о.”.
-Жан, може ли да поговорим? –Попитах го смутено.
-Да, да, разбира се, влизай…
-Не искам родителите ти да разбират, че съм… била тук. –Промълвих тихо, а Жан, стреснал се за миг, кимна и, повличайки якето си, излезе, повеждайки ме към една пейка на улицата отпред.
Двамата се разположихме и, след като минаха секундите на неудобство, аз се загледах в краката си и реших да говоря направо:
-Забърках се в една каша и сега… Не знам какво да правя. Нямаше при кого другиго да отида.
Жан кимна леко и промълви:
-Казвай, пък ще видим какво ще правим.
Вдигнах поглед към него и застинах така за миг, а после промълвих бавно и тихо:
-Бременна съм.
Жан се стресна, но бързо се овладя и промълви:
-Ъх… Ами… Честито. –Но после, явно осъзнавайки емоциите ми, допълни неуверено.- А Сам?
-Напуснах го.
-Защо?
-Защото той го направи, без дори да говори с мен или поне да ме предупреди.
Жан кимна леко и прехапа устна. Усмихна се криво и попита:
-Искаш ли да се върнеш вкъщи?
-Не, няма как да стане. –Поклатих глава и въздъхнах.- Още съм трън в очите на майка ти, а сега съвсем ще се отрече от мен, ако разбере, че съм бременна.
-Аз ще говоря с нея и всичко…
-Не, не искам да го правиш. –Прекъснах го рязко.- Но все пак благодаря.
-Тогава… Как мога да ти помогна?
И сега какво? Щях да му поискам пари? На него, на Жан? Откъде, Мерлин, той щеше да има подобни средства?
-Можеш ли… да повикаш баща си?

Господин Уотърби мигновено се отзова на молбата ми. Предложи ми да остана в дома им, но аз отказах. Предложи да ме придружи в болницата, но аз отказах.
Исках просто да отида, да го направя, да се изолирам някъде сама и да се опитам да си подредя живота. Да започна да работя и да върна парите на Уотърби, тъй като нервите не можех…
Исках да избягам от всичко и най-вече от Сам. Знаех, че той ще ме потърси и просто не можех да му позволя да ме намери. Не трябваше.
Не се реших да се върна в общежитието – уплаших се, че там може да ме открие. Установих се в един долнопробен хотел в покрайнините на Лондон.
И бях права в решението си – след няколко дни телефонът ми започна да звъни денонощно. Изключих звука му и го оставих в стаята. Просто нямаше да издържа.

Стаята тътнеше в някаква ужасяваща изкуствена светлина. Мирисът на отвари и бинтове се загнездваше неприятно в ноздрите ми и съвсем опияняваше съзнанието ми.
Докторката говореше нещо вече двадесета минута подред. Не я слушах – трябваше да се насиля за това.
Едва когато въпросителният й поглед ме извади от унеса, аз се стреснах и изстрелях машинално:
-А? Извинете, не слушах внимателно.
-Питах ви дали желаете да започнем с процедурата. –Обясни моногамно лечителката и допълни.- Първо ще изпиете една отвара за болката и едва тогава ще ви дам другата. Болката, по думи на пациентки, е незначителна. До два часа ще ви изпишем и могат да се появят само хормонални смущения. Ако се случи нещо такова, ще се върнете отново тук и ще ги овладеем.
Чак се възхитих на търпението й да повтаря думите си отново и отново. Очевидно беше свикнала в тази стая да влизат объркани съзнания, които нямаха навика да слушат говорещите хора.
Кимнах леко и сведох поглед към корема си.
Е, това беше. Минути ме деляха от момента, в който щях да се отрека от това безобидно същество в себе си.
Но нямах какво друго да направя – не можех да го гледам сама, не можех да се върна при Сам. Нямах дом и нямах пари, а това дете… просто не му беше писано да живее.
-Сигурна ли сте? –Попита ме лечителката внимателно, а аз просто облегнах глава назад и затворих очи, мълвейки грапаво:
-Махайте го! Не го искам!
„Нашето дете?...”

Епилог:
„Последно”

Направих крачка напред и почуках смирено на познатата врата. Нечии стъпки отекнаха в празнината и миг по-късно пред мен изплува фигурата на Самюел.
Приближих се леко до него и под насълзения му поглед оставих детето в ръцете му. Няколко секунди го държеше паникьосано, а после, отдавайки се на емоциите си, го прегърна здраво, сякаш плашейки се да не му го отнема отново.
-Той… той е жив… -Шептеше под рева на уплашеното дете.
-Тя. –Поправих го лениво и попитах.- Може ли да вляза?
Сам се залепи за вратата и ми позволи да се върна в познатия апартамент. Много неща се бяха променили за тази половин година. Пердетата бяха спуснати, макар навън да беше прекрасен слънчев ден, беше мръсно и наоколо личаха следите на нечии алкохолизъм и депресия.
Раздялата ни явно му се беше отразила сериозно. Вероятно всичко в света му беше западнало – нямаше как да е иначе. Все пак цял живот Самюел бе имал всичко – колко ли тежко беше понесъл загубата?
Сам ме въведе в хола и аз бавно седнах на дивана. Наблюдавах радостта, озарила очите му със сълзи, докато се взираше в дъщеря си, целуваше челото й, люлееше я в ръцете си и я притискаше внимателно към тялото си.
Дори не знаех какво изпитвах към тази гледка – в последните месеци бях имала време да размисля и да осъзная колко всъщност бях намразила всичко около себе си.
Бях се върнала при Уотърби и те бяха приели блудната си дъщеря. Руби непрекъснато ме бе убеждавала, че се чувствам толкова отчуждена от всичко, поради бременността. Но аз не бях сигурна в това.
-Как се казва? –Обърна се към мен Сам, а аз отвърнах равно:
-Янина. Роди се преди няколко дни, на тринайсти януари.
-Аз… Благодаря ти, че… -Но не успя да довърши, защото гласът му пресекна.
-Че не я убих ли? Или че я доведох тук?
Сам отвърна на жестокостта ми с тъжна усмивка и промълви:
-И за двете.
-Ти каза, че това е наше дете. –Промълвих равно.- Не бих убила или наранила нещо, което е било част от нашата връзка.
Сам кимна тъжно и, прехапвайки за миг устни, попита сломено:
-Колко време ще останете?
-Няма да оставя дъщеря си да страда от нашите грешки. Оставаме тук. –Сам, завладян от някакъв тип невярваща в себе си еуфория, понечи да се възхити, но аз, скачайки на крака насреща му, изстрелях през разплаканите си от ярост очи.- О, не, спести ми го! Не го правя за теб! Никога не бих се върнала при теб, ако я нямаше нея! Никога, Самюел! Не те обичам вече и едва ли някога ще мога да те обикна отново! –А после гласът ми се пречупи пред сринатото му изражение и довърших приглушено.- Правя го за нея… Просто защото вярвам, че тя никога няма да ме нарани с мечтите си така, както направи ти.
Сам кимна сломено и сведе глава към детето, което се беше разплакало от виковете ми.
Изведнъж рязко пук! разцепи тишината помежду ни и, ужасена до краен предел, направих крачка назад.
-САМ, ЗАЛЕГНИ! –Изкрещях в паниката и ужаса си, но се оказах прекалено бавна.
Последното, което видях преди да се строполя на земята, беше начинът, по който Сам се срина безжизнен, а бебето изчезна някъде под него.
Последното, което чух беше болезненият плач на беззащитно същество, задушаващо се под мъжкото тяло над себе си.
Последното, което усетих, беше парещият мирис на познатия до болка мъжки парфюм.
После всичко изчезна.