Игра на покер със съдбата/Черната Вдовица [незавършен]

Знаеш ли? Понякога си мисля, че хубавите неща просто отминават хора като мен… Някак си… случват се на другиго
Защо така реши?
Ами Малфой…
Стига с тази Малфой най-накрая! Не ти ли писна от нея? Малфой та Малфой! Отпиши я най-накрая!
Да я о-отпиша?
Да, време е вече да се стегнеш!
Животът е странно нещо, нали? Да осъзнаваш колко различни са другите, а дори да не можеш да стигнеш до консенсус със себе си.
Здравейте, аз съм Ремус, най-объркания човек, който някога ще опознаете. Не се лъжете, усмивката ми не е от задоволство. Сладостта от грешките приема по-явно изражение на лицето ми. Но само понякога.
Пет…
Десет…
Двадесет години по-късно…
Стига бе, как стигнах дотук? Свенливото момче, играещо си на „Стражари и апаши” с живота. Ами сега? Вълк във клетка, която сам изградих около себе си… Хаха…
Вярвате ли в кармата? Защото аз не вярвам. Как може да е обратното, при положение, че нещата се развиха така… Че момичето с медната коса и млечнобялата кожа е била мираж?!? И че любовта, с която съм обграден, е най-ужасното оръжие… Как стигнах дотук, по дяволите?
Простичък въпрос, мога да отговоря. Ще ви разкажа една приказка. Обичам приказките, толкова са режисирани. За жалост не мога да режа кадри от живота си. Но да се върнем на въпросната приказка…
Имало едно време...

един вълшебен свят. Където маговете и вещиците съществували… Феи, тролове, духове… Където всеки детски сън приемал действителен образ.
А в една малка къщичка в покрайнините на Лондон… кхъм… на града на сълзите се родило едно малко момченце, най-прекрасното нещо, случило се на неговите родители. Нарекли го… Лун. Дните отминавали, а семейството живеело щастливо, без никакви грижи. Тримата били много близки, обичали се повече, отколкото можели да понесат. Не били особено богати, но любовта им им стигала.
Но дошъл един мрачен ден, облаци помрачили щастието им, а гръмотевици раздирали пространството помежду им. Из небесата прелетял един ужасен маг, на име Лорд Волдемор. И убил родителите на момчето, а то останало само в света. Лорд Волдемор обаче нарочно не покосил с проклятие Лун, защото искал да му причини повече болка. Затова го дарил с един дар, за който всеки бленува, преди да опознае, и проклина като стане част от него. Той му подарил безсмъртието…
Чакайте малко… В приказките не става така, нали? Жалко… В живота обаче е друго нещо, а аз не съм разказвач на небивалици. Ще я карам както се случи, вие сами си решавайте дали да я слушате или не!
Кога станах толкова нервен? Няма значение… А, да, приказката…
Момченцето останало само на света, нямало си нито мама, нито тати… Но затова пък си имало… приют. Прекрасен подарък за Коледа! Там Лун живял известно време, играл си с останалите деца и се кланял на живота, надявайки се той да му върне любимите родители…
Но има-няма време и се случило отново нещо, което помрачило слънчевите му дни. Чувал писъци и чувствал страх, но не можел да разбере защо хората странели от него. Отвреме-навреме се събуждал, обграден от страшни униформени хора, които го гледали проницателно. А малки рани изниквали по тялото му.
Но една нощ се случил трагичен инцидент. Момченцето завинаги запомнило черният чувал и онова прелестно създание. Тъмните плитки, играещите лунички и безжизнените кристални очи.
Съжалявам… Истината боли повече като я изричаш, отколкото като я чуваш. Хората казват, че по търкалящия се камък никога не расте мъх… Те откъде знаят? Странно е… Хаха… Навързват някакви думи, без да ги разбират, и го приемат за истина.... Описват чувства, мисли, правди… с някакви сухи думи. Тези думи, от които толкова боли… Единак! Скитник! Странник! Така ли ще ме наречете? Ще сложите ли етикета, още преди да съм разказал цялата история?... Обиди, клетви, шепот… Еднакво болезнени са, когато ги описваш… без… да… ги… познаваш…

Ама аз наистина се отплеснах от историята. Какво ли става по-нататък с нашето момченце?
Този ден разтресъл спокойствието, което Лун успял да си изгради… отново… Затова когато страшните униформени човекоподобни мумии го повели нанякъде, той решил да избяга. Живял по градинките, спял в прегръдките на кварталните псета и носел крадени чужди дрехи.
Хаха… Представяте ли си малкия бандит? Вярно е, тъжна картина е, но овехтелите джунджурии по слабото му тяло… Представяте ли си ги?
Разказа, разказа! Някой трябва да ми напомня!
Вълчи вой… Колко прекрасен може да бъде? Нямате си и на идея! Обожавам баладата за луната… Толкова мелодична и скръбна. Безсловесна песен, която говори много повече от всяка дума… Но вие не го разбирате нали? Никой не го разбира.
Та момченцето живяло няколко седмици под зоркия поглед на небосвода. Но със снега пристигнала и носталгията по дома. Лун вече чувствал, че майчиното крило го няма и трябва да продължи. Забравената за месец пътека към дома в миг изплувала в съзнанието му. И като кутре той се втурнал към познатата къща, търсейки с жаден поглед майчината приспивна песен и бащината милувка.
Знаете ли какво е да вярваш в нещо, въпреки че осъзнаваш, че е нереално? Не в еднорози и принцеси, такива в моя свят съществуваха. Да вярваш, че ще усетиш родителската подкрепа, когато тя е изчезнала, погребана в ковчега на самотата. Невъзможно, да, но мечтите могат ли да бъдат реални?

Но домът бил празен без най-скъпите хора. Не миришело на топло ястие в лек примес с дървесина и току-що окосена трева. С призраците изчезнал и уютът… Останала една обвивка на някогашно щастие, за да напомня за отминалите дни и да не позволява на Лун да забрави родителската любов.
В празна къща били ли сте? Изоставена, продънен таван от последната буря… И студени завивки. Няма нищо по-болезнено от изоставения дом. Да те изгарят, да живееш всекидневно в спомени… И да бъдеш сам. Не, само някои от вас са губили близък човек… Няма да разберете носталгията, която те поглъща, докосвайки с върха на пръста си стара фотография. Допирът на майчините прибори, чувството да топлиш с длани бащините спомени. И болката когато дойде денят… когато не можеш да изплачеш скръбта си. И почнеш да давиш душата си в сподавени сълзи. Няма по-болезнено нещо от примирението. Просто никой не може да се примири със загубата. Но си слагаш маската на безгрижието и твърдиш, че всичко е наред, че си го преживял. Преживял? Това преживява ли се? То гори завинаги в теб… Така е трябвало да бъде и така ще си остане.
И все пак сълзите засъхват, а мъката се утаява с времето… малко по малко. Остава ти само да вярваш в това, защото иначе няма смисъл за живот.
Та момчето живяло само в изоставената къща, бърлога на скитници и прилепи. Компания му правили сенките, а късметът го спасявал последователно от глад, самота и отчаяние. А Лун самият се учил да живее с демоните си. Преди пълнолуние се заключвал в старата барака, а след – почиствал след върколака в себе си. Изучавал самотата и странял от останалите, защото се страхувал да не ги нарани, или те – него. Замествал хората с книгите…
Е… Тогава наистина вярвах, че книгите са ми най-добрите приятели! Хаха… Колко далеч съм бил от истината само. Имахме прекрасни години с Мародерите, но… По-лесно е без сбогувания… Защото книгите не могат да те наранят, да те изоставят сам на този свят, да те предадат… И все пак само болката тупти във вените ми… И не бих я продал, не бих я заменил и за най-невероятното щастие… за любов… за причина… Никога!

Е, Лун пак успял да подреди живота си и да преглътне ударите са съдбата. Не защото имал особено силен дух или воля, а защото нищо друго не му оставало. Той бил само дете в света на големите, а единаците винаги намират начини да оцелеят!
Ето, споменах думата. Радвате ли се? Нарекох себе си с празна дума, без смисъл или чувство. Както вие щяхте да го направите, независимо от мнението ми. И сигурно е по-добре да се съгласявам с вас, още преди да сте изрекли тези страшни слова. Независимо дали грешите или не. Какво ли щяхте да кажете, ако познавахте поне част от истината? Въпрос без отговор, от най-красивите. Защото дават храна на въображението. А когато не можеш да нарисуваш живота си по свой идеал, ти остава само да го режисираш в мечтите си… Там някъде, скрити между сърцето и душата…
Но дошло едно друго време. Едно писмо от едно вълшебно училище, което промени всичко… Писмо от един непознат, което значело повече и от най-милите думи на най-скъпите хора…
Да, нещата се променят бързо. Всяка капка дъжд, всяка снежинка, всяка усмивка на луната… Никога не се повтарят! Защото всичко в този свят е уникално, но трябва да вярваш в него, за да го почувстваш!

Кой ли писал писмо на онова изоставено от Бога момченце? Да кажем, че приказката най-накрая започвала да става красива за него.
Малко куфарче, в което бил събрал целия си живот. А влакът търкалял своите колела по железните релси.
Чували ли сте звука на железницата?… Това туптене, което сякаш е в такт с ритъма на сърцето ти. Което ти напомня за дома. Странно е, че това, което ме отдалечаваше от вкъщи, ме караше да се чувствам щастлив. Сякаш моето семейство се беше преместило е друга къща и сега аз си отивах у дома. Толкова спомени имам от железницата… Първата среща с Джеймс… Мародерите… Хари… И този. Търсенето на дома из околностите на града на сълзите. Дори незнам защо го кръстих така. Заради тъгата на небето или фактът, че най-голямата болка съм изпитвал тук, в Лондон. Тъжния романтизъм на един забравен от боговете град…
И пропътувало пътя до Примроуз Хил…
Напоследък позната област като Грийнбери Хил. По-скоро квартал, но за мен винаги е бил много повече от мръсна част на голям град. Това е мястото, откъдето най-добре се вижда Лондон. Да седиш на някоя поляна и да гледаш мрачните призраци на сградите, яростното небе и непрогледната мъгла. През нощта да се изгубиш в тревата… и да наблюдаваш възкресението на звездите. Кадифеното небе и мъничките светулки. Да крещиш, да напояваш земята със сълзите си, да бъдеш слаб и никой да не може да те види. И да мечтаеш… Така, както си мечтал някога… И си забравил… Това беше за мен Хълма на Изкуствените Рози…
И така момченцето напуснало околностите, за да посети центъра на града на сълзите. И сърцето му туптяло силно от вълнение. Тази гледка едновременно го ужасявала с мрачността си, но и го привличала. Там, в един стар апартамент, то намерило родителската обич, която толкова му липсвала в лицето на Анабел, неговата леля. Една възпълничка добродушна магьосница с чипо носле и големи тъмносини очи. Къдравата й боядисана в русо коса стигала едва до ушите й, на които висели дълги обеци. Обичала ярките цветове и дантелените рокли. А характерната й червенина подхождала идеално на този неин вид. Носела малки очилца ниско на носа си във формата на полумесец.
Но по-странното било, че тази непозната посрещнала уплашеното момченце с топла прегръдка. Зверчето било отвикнало на човешки ласки и едва-едва отвърнало на тази проява на близост. Знаело, че има по-малко от месец да каже истината, да признае грешките си, но се страхувал прекалено силно.
А тези дни минавали неусетно. Анабел споделяла любовта му към литературата и знанието. Разговарял дълго с нея, изучавал добротата й и се учел да говори с хората за трети път. Учел се да не бъде сам.
Но не само Лун отбягвал истината. Анабел също му дължала едно обяснение, което съвсем скоро щяло да излезе наяве…
Благодаря на Господа, че тогава успях да превъзмогна неудобството си. Какво ли щеше да се случи, ако пълнолунието ме беше изпреварило… И всичко беше в ръцете на съдбата. Няма нищо по-болезнено от това да не можеш да управляваш собствения живот. Толкова боли да си кукла на конци… В ръцете на безмилостния ни Създател…

И един ден всичко излязло наяве. Така, както трябвало да се случи много по-рано, но се налагало стрелките да заплашват с тиктакането си, за да вдъхнат сила в душите им.
-Лун, мисля че ти дължа едно обяснение, въпреки че ти умело не подхващаш тази тема, предполагам от деликатност. –Усмихнала се тъжно Анабел.- Но е време да ти кажа истината, която изгаря душата ми от толкова много време. Не можах да я изрека по-рано, защото ме болеше само от спомена за грешката, която съм допуснала!
Момчето я погледнало въпросително, а после кимнало, мълвейки:
-Аз също трябва да си призная нещо.
-Давай, миличък. Ако имаш тази смелост, която на мен ми липсва в момента.
-Ами… -Започнал Лун тогава притеснено. Оказало се по-трудно да кажеш истината, отколкото предполагал.- Аз… Аз имам някакъв проблем.
-Проблем ли, миличък? Какъв проблем? –Учудила се тогава лелята, гледайки го уплашено. В този миг през съзнанието й преминавали хиляда и един различни проблеми – психически, здравословни и социални. Но нито за миг този, за който говорел малкият Лун.
-Хм… Аз… Аз полудявам през месец… Незнам какво става, просто съм вън от себе си. И не мога да се контролирам… И… върша лоши неща!
Ха-ха-ха… Лоши неща… Тогава наистина бях много заблуден. Не знаех какво се случва с мен, а и не исках и да разбирам. Предпочитах да игнорирам проблема, вярвайки че той ще изчезне от самосебе си. „Лоши неща”… Боже… Нападение над човек да наречеш „лошо нещо”! Да наречеш убийството на невръстно дете „лошо нещо”! Не ви се сърдя, че ме съдите. Трябваше да бъда по-съобразителен, да приема истината седмици по-рано, така можех да спася много хора. Но аз бях едва на десет години, какво повече искате от едно дете, чийто живот се развива с бясна скорост, а то не може да разбере какво се случва? И живях така… Ден за ден, аз и моите демони. Но нямаше достатъчно място за всички ни в душата ми!
Тогава кадифено-сините очи на Анабел се ококорили още по-широко, а устата й зейнала от почуда. Но след кратки описания на въпросните „лоши неща”, тя прикрила с длани отчаяно лице и прошепнала ужасено:
-О, боже, ти си върколак!
Е, тогава за първи път научих името на демоните си… Названието на хроничната ми болест… Както искате го наречете! Аз бях върколак, но трябваше някой да ми го каже, защото никога нямаше да повярвам на собствените мисли за такова ужасяващо откритие!
Помня, че бях чел множество книги… и в някои от тях се говореше за мистични същества, чиито демони напомняха на моите. Но аз отказвах да приема истината… Докато леля ми не ми го каза в прав текст. Ей така „Ти си върколак”, и точка. Но, замислете се, ако усетите, че Дяволът живее в плътта ви, ще го признаете ли някога пред себе си?
И Лун ужасено се сринал на земята. Тази истина му коствала толкова много.
Но, нали знаете, че времето лекува всичко? Бяхме си говорили за това. Ако не лекува, то поне ние, хората, вярваме в това. Е, на Лун страхът от самия себе си се поуталожил тогава дотолкова, че да може да води обикновен разговор. Но никога не се преживява факта, че си различен… че в душата ти живее звяр, който иска да убива… А ти самият обожаваш живота…
И така Анабел измислила начин да се справя с демоните на Лун. Тъй като тя била магьосница, също като родителите му, приготвяла отвара, която отпъждала в заветната нощ Дявола от душата на момчето. И то спокойно преживявало до Новолунието… без нападения и без трупове…
Да, леля ми се оказа много добра в отварите. Впоследствие сравнявах елексирите, с които ме пазеше от Луната Сивиръс с нейните… Честно да си кажа, изгубвах за секунди контрол при тези на Снейп. Не ме разбирайте погрешно, аз съм благодарен за това, което правеше той за мен. Но, погледнато обективно, отварата на сестрата на майка ми беше много по-силна и не изпитвах нито за миг дискомфорт.
Странно беше, че Анабел не беше някаква известна магьосница. Изоставила „Хогуартс” в седми курс, за да отвори малко магазинче за елексири в Хогсмийт. „Живот в шишенце”, мисля че така се казваше. Не, не го търсете на картата на селцето, сега вече го няма там. След смъртта й, мир на прахта й, не успях да взема нотариалния акт за него и хората от Министерството го разрушиха. Незнам какво има сега там, избягвам улица „Сълза и Еднорог №9” в последно време. Спомените ме обгръщат, а и болката е прекалено силна.
Както и да е…
След като Анабел успяла да измисли лекарство за раните в съзнанието му и страстите се поуталожили, дошъл редът и на признанието на лелята.
Честно да си кажа… Бях се замислял един път какъв ли би бил отговорът на този въпрос. Любопитството за малко беше част от съзнанието ми, но тези мигове бързо се заличиха от паметта ми с тиктакането на часовника. Бях просто едно объркано малко дете и войната със звяра в мен беше първата по важност мисъл в главата ми. Другите някак си чезнеха в далечината, както чезне фонът на изящния портрет.
-Ами аз… Аз исках да ти кажа защо се получи така, че аз и ти не се познавахме допреди седмица. Да ти призная грешка, която в момента лежи на съвестта ми…
Народът казва, че най-меката възглавница е чистата съвест. Е, тази поговорка важеше с пълна сила за моята леля. И аз искрено съжалявах, че такава нелепа грешка беше причинила неспокойния й сън нощ след нощ, месец след месец, година след година… Понякога правим глупави неща… А друг път направо нелепи. Но чест му прави на човек не да се научи да не пада, а да се изправя… И да може да каже онези златни думички, които толкова сгряват сърцето и отварят всяка една врата… Извинявай…
Е, хората говорят за чест и достойнство… Но истинската сила е в това да можеш да ги превъзмогнеш и да признаеш, че си сгрешил. А моята леля го направи, макар и малко късно, макар и не на човека, на който трябваше, но го направи. И спечели уважението ми завинаги. Което за някой хора не би означавало нищо, но за нея беше безценно. И не защото ми го беше казала, не защото го чувствах, а защото го знаех. Една от онези аксиоми, за които човек няма нужда от доказателство. А аз, ако не друго, вярвах в хората…
-...Става въпрос за мен и за майка ти, Бог да я прости. Затова което ни раздели. –Тук Анабел замлъкнала гузно, а Лун я подкрепил с окуражаващ поглед. После подела отново.- Трябва да знаеш, че ние като малки бяхме много близки с нея. Имахме прекрасни родители и крилати мечти. Като дядо ти и ние бяхме магьосници. Бяхме необикновени и това ни харесваше. Но, въпреки това, много неща ни различаваха. Майка ти имаше едни качества, аз – други. Биваше я в едни предмети, мен – в противоположните. И, все пак, бяхме винаги една до друга и се подкрепяхме. Баба ти…-Тук Анабел подсмъркнала тъжно, а очите й се напълнили за миг със сълзи.- Баба ти казваше, че трябва да се подкрепяме… че сме най-близките си хора в този свят. И че по-близки няма да открием. Приканваше ни да бъдем опора на другата и да я защитаваме. И ние наистина го правехме, бяхме задружни и искрени. Не се лъжехме, не се предавахме. Вярвахме и държахме на чуждата дума. Но един ден бяхме разделени от трети човек, този, който впоследствие стана твой баща, Бог да го прости… Аз виждах, че вече не съм най-близкият човек на майка ти и от това ме болеше. Ревнувах жестоко сестрата, най-близката приятелка…
Тогава за първи път разбрах защо ревността е един от седемте смъртни гряха. Анабел беше сгрешила жестоко… Но аз не бях съдията в Страшния съд… Нямах правото да я обвинявам.
-…Силом развих антипатия към баща ти. Намразих човек, без да го познавам. О, боже, помоли го да ми прости, ако още заслужавам греховете ми да бъдат опростени, осъзнавайки грешката след толкова много години…
Може би ви изглеждат прекалено драматични думите на леля ми… Но, все пак, това беше драмата на живота й. Да изпитва грешни чувства към непознат и да съди безмилостно.
-…Намразих и нея, покрай любовта им… Презирах ги, защото бяха щастливи заедно! Проклинах ги, че отнеха най-скъпия ми човек, най-близката приятелка. И тогава изгубих връзка с нея. Отворих малко магазинче в едно магьосническо селце, избягах от вкъщи и изоставих най-близкия си човек, семейството си, дома си…
Странно беше да чувам тези слова тогава. Точно когато бях изгубил семейното огнище. Когато Господ ми беше отнел всичко на този свят… А собствената ми леля се беше отказала от най-ценното за мен… от егоизъм. Да, много страшна дума е. Дано Господ и Анабел ми простят, че я изричам. Да, истината боли, но, както казах, аз не бях никой, че да я съдя.
-…Помня, че майка ти ми звънеше по телефона, опитваше се да влезе в този апартамент, посещаваше ме на работа, появяваше се в огъня, пращаше милиони сови... Но аз никога не й отвърнах…
Страшното изречение… Имаше сили да го каже… Аз не бях толкова силен тогава…
-…И съжалявам… Да, съжалявам…
Другото страшно изречение…
-…Помня, че месеци по-късно реших да свържа живота си с един французин, почти непознат. Някога си казвахме „Здрасти!” в училището за магия и вълшебство Хогуартс. Но нищо повече. Бях с него два месеца и реших, че вече е време. Да, странно е това прибързано решение, но тогава аз исках само да докажа правотата си… и че нямам нужда от тях, от семейството…
Още едно… Незнам откъде намери тогава сили за всичките тези думи. Незнам колко трябва да е болката, за да нараниш толкова душата си с истини… Казвайки едно „извинявай”. Онова безценно „извинявай”, което толкова разтапя каменното сърце. Така, както само „Обичам те!” и „Липсваш ми!” могат. А Анабел беше събрала тези три израза в едно простичко, но толкова болезнено „извинявай”, което отекваше в тишината и, надявам се, стигаше до рая, откъдето душите, извървели своя жизнен път, наблюдаваха скръбно мъките на близките си… и се надявам, че е стигнало до ушите на моите родители… И, ако е така, ще им повторя за сетен път… „Обичам ви!”

Малко се отплеснах, не бива така. Още съм в началото на историята, а вече започвам да анализирам чувствата си. Да се върнем към житейската драма на моята леля.
-…Помня в едно писмо ми пишеше, че не трябва да го правя, че Мартен, така се казваше моя годеник, не е за мен, че баща ти го познавал добре и за мен било опасно. Молеше ме да преглътна гордостта си и да я послушам. Аз направих ли го? Не, как мога да се вслушам в чуждите слова… Все пак аз тогава вярвах, че нея не я е грижа за мен… Мислех си, че само иска да се чувствам зле. Вярвах сляпо в своите мисли… Всъщност те не бяха и мисли. Всичко беше напук на семейството… Не за мое щастие, а за тяхно нещастие…
Мисля, че е грях дори само да ти мине тази мисъл през главата, камо ли да я изречеш или наистина да я последваш. Отмъщение, злоба, гняв… Как е възможно всички да ги познаваме толкова добре… Но понятията любов, приятелство и единството да ни звучат толкова странно… И да гледаме учудено човека, който ги е споменал. Любов? Какво е любовта? И отговорът, който успява да обясни толкова простичко… „Обратното на омразата!”.
Да, ние всички познаваме болката, мъката, гнева. Но защо се ограничаваме само с тях?
-…И го направих, да, направих го! Обърках тотално живота си за едното отмъщение… Да изпитващ мъст към най-скъпия ти човек, да, това е грях. И ще ме изгаря цял живот, независимо колко пъти споменавам името на майка ти в молитвите си. Петното от душата никога не изчезва, дори след извинение, след прошка. То винаги ще е там…
Чудя се колко ли такива белези имам по душата си. Много ще да са, няма как да убиеш дете и това да не умъртви част от теб. И демоните не са оправдание, да. Може за пред вас да са, но за мен самия няма нещо, което да опрощава грешки ми. Вън от себе си или не, аз пак съм трябвало да опазя не собствената кожа, а чуждата. А аз не се справях с тази задача всеки път…
-…И го направих, сгреших, но сгреших с гордо-вдигната глава, без да се замислям. Предупреждението на майка ти затвърди абсурдното ми решение. И да, аз го направих… За втори път сгреших, неслушайки най-близките си хора. И, знаеш ли, Лун, най-тъжното беше че се чувствах добре, че те се страхуваха, че страдаха… Тогава тяхната болка беше безценна за мен…
Ето, в този ден научих за две от най-силните и проклети човешки чувства, които дотогава не познавах. Злобата и ревността.
А Лун гледал с някаква смесица от притеснение и страх. Споменаването на тези ужасяващи слова го карало да потръпне… Но не казвал нищо, защото чувствал неудобство. А думите текли една след друга, всяка по-страшна от предишната…
-А самият Мартен се оказа най-лошото нещо в живота ми… Както бях разглезена от светли мечти и безпроблемни дни, той успя да разбие целия ми свят в краката си… С лъжи, с пиянство, с побои… И най-вече с думи… Лун, чуй какво ще ти кажа и го запомни завинаги – няма по-болезнено нещо от думите. Следи всяко свое изречение, интонацията… С думи можеш да разбиеш живот, да убиеш човек и да влудиш приятел. Мери всичко, което излиза от устата ти, защото иначе ще съжаляваш цял живот!
Чуваш ли ме, лельо? Помня словата ти, дума по дума. Но направих грешка, също като теб… Жестока грешка, заради която страдам не само аз, но и онова невероятно момиче, което разкъсва сърцето си в момента със сълзи… Продадох си душата за две думи… Колко болка, колко много болка причиних на себе си и на останалите. О, скъпа моя лельо, защо винаги чуваме словата на близките си, но никога не ги осмисляме?… И грешим отново и отново…

-И този затворен кръг беше част от моя живот цели пет години, докато не реших да поправя тази грешка, макар и не напълно. Изгоних Мартен веднъж завинаги, но никога не успях да погледна майка ти в очите и да кажа, че съм сбъркала. Години наред не поддържах никаква връзка със семейството си, бях сама, но самотата бе по-добър приятел от угризенията. Години по-късно разбрах, че баба ти е починала и, със сълзи на очи, се върнах вкъщи, прегръщайки баща си и молейки го за прошка. Но нямах очи, с които да погледна сестра си. И така до тези дни, разбирайки за случилото се с родителите ти. Трябваше ми много време, за да го преживея, затова и не те взех веднага. Извинявай!
Тогава в очите на Анабел горели сълзи, които разчупили леда в душата на Лун и той й простил всичко, както се надявал, че биха направили родителите му.
И така всичко тръгнало на стари обороти – двамата живели щастливо заедно, сбогувайки се със самотата.
Но един ден пристигнало едно писмо от някакво училище за магьосници, носещо името „Хогуартс”. Канели малкия Лун да изучава вълшебство там, защото явно той беше наследил необходимите качества.
Трябва да кажа, че само по себе си това беше изненада, тъй като аз не проявявах магически способности като малък, както по принцип ставаше. Анабел смяташе, че това се дължи на моето „лунно проблемче”, успокоявайки ме седмици наред, че няма как да
не съм магьосник. Казваше, че върколака отнема всичките ми сили. Което не си беше особено успокоително, защото аз имах големи планове за бъдещето, а лек за тази напаст нямаше.
В писмото от директора Дъмбълдор пишело всичките необходими материали, които Лун трябвало да събере за няколкомесечното си обучение в „Хогуартс”. Различни книги, мантии и дори магическа пръчка. И така двамата се насочили към една вълшебна улица – „Диагон-Али”, където щели да намерят всички необходими
пособия.
Лун, свикнал със странностите на магьосниците, не се учудил много от дългите наметала, островърхите шапки и странните и комични думи, които използваха. И, въпреки това, множеството, събрало се на
тази улица, не можеше да не го възхити. Вълшебниците размахвали пръчки, разглеждали странни предмети и дори летели над главите на останалите, изпробвайки някакъв нов модел метла. Разнообразие на цветове, хора и странности.
Анабел и Лун посетили няколко магазина, от които събрали нещата от списъка. Мантия от магазина на Мадам Молкин, съставки
за отвари от магическата аптека, учебници от книжарницата и даже магическа пръчка от тъмен бук, двадесет и седемсантиметрова с косъм от тестрол от Оливандър. И, накрая, стигнали до Търговския център за сови Айлопс, откъдето момчето щяло да се сдобие с ценен домашен любимец, който щял да поддържа връзката му с Анабел.
Двамата влезли в малкото магазинче, поздравили продавача и се загледали в животните. Имало различни породи и различни цветове, но Лун си харесал една с доста необикновена разцветка. Крилата й били кафяви с оранжево, а тялото й – катранено. Лун опулил поглед, посочил я и казал, че желае нея. Но точно в този момент минало едно високо за възрастта си тъмнокосо момче, взел совата в обятията си и казало:
-Няма пък! Тази сова ще е моя! –И погледнало ядосано Лун.- Мамо, купи ми я!
Сухата светлоока магьосница подала няколко монети на продавача и извела сина си вяло навън. А Лун дори не се обадил, било го прекалено страх да се каже това, което му се въртяло в главата в онзи момент.

Ето че дошъл моментът Лун да започне новия си живот, качвайки се на един вълшебен влак, Хогуартс Експрес, пристигащ на несъществуващия перон девет и три четвърти. Но се налагало момчето да се прости за една година и с жената, която за кратко била заела мястото на липсващите му родители.
-Ще се оправиш, нали? –Притеснила се Анабел тогава, наблюдавайки объркания му поглед.
-Разбира се, всичко ще бъде наред… Или поне така се надявам! –Усмихнал се Лун и прегърнал лелята си.
-Писах на директора за твоя… хъм… проблем, така че не се притеснявай. Той ще се погрижи за всичко!
Лун се повдигнал на пръсти и целунал леля си по бузата, уверявайки я, че всичко ще бъде наред и няма да има никакви проблеми. Тя само се усмихнала тъжно и помахала, следейки как се качва на влака.
Лун засновал из коридорите, търсейки си свободно купе. В тълпата се лутали доста хора като него, затова решил, че, може би, в последния вагон ще открие нужното спокойствие. Той се блъснал в едно тъмнокосо момче и веднага разпознал в него нахалника от магазина за сови.
-Пак ти! –Промълвил непознатия.- Гледай къде ходиш!
-А ти с кого се заяждаш!
И продължил по пътя си към последния вагон. Предположенията му се оказали правилни – в коридора нямало нито един човек.
-Свободно ли е? –Едно тъмнокосо момче с големи кръгли очила вдигнало глава от някакво списание и кимнало положително.- Лун, приятно ми е!
-Джеймс. –Усмихнало се момчето с буйната коса.- Обичаш ли Торнадос?
-Кое? –Лун тогава не разбирал от модерните куидични отбори, списания и програми. Животът с Анабел бил изтъпил чувството му за съвременното.
-Торнадос, най-великия куидичен отбор на всички времена! –Възхитил се Джеймс и се изправил върху седалката, рецитирайки някаква странна песничка, вживявайки се може би малко повече от необходимото в образа.- Никога, никога няма да ни победят! Никога, никога няма да ни разединят! Няма да им се дадем, няма да се предадем! Вдигнете знамената високо, че целият свят да види, кои сме ние, победителите! Т-О-Р-Н-А-Д-О-С!
Лун прикрил лицето си, в опит да спре напушващия го смях. Но, така или иначе, Джеймс бил достатъчно зает следващите минути да марширува, дюдюка и крещи с пълно гърло превъзнесени слова, та не забелязал усмивката на лицето му.
-Съжалявам… Напоследък нямах възможност да следя последните им мачове… -Усмихнал се Лун. Миг по-късно осъзнал, че, ако не подхване някаква тема, Джеймс ще започне бурно да му обяснява всичко, което беше пропуснал от този куидичен сезон. Затова попитал.- За първа година ли ще си в „Хогуартс”?
-Да, само се надявам да не съм от Слидерин. Познавам няколко човека, които желаят да са там… А аз не ги харесвам особено. А и най-тъмните магьосници са излезли от Слидерин. Ти къде искаш да бъдеш?
-Аз не познавам особено добре домовете… Предполагам, че ми е абсолютно безразлично. Все пак отиваме там да учим, нали? Предполагам обучението е еднакво във всичките домове…
-Ти се шегуваш! –Опулил се Джеймс.- Как така да ти е безразлично… Седем години ще бъдем в „Хогуартс”… Не можеш седем години да се отделяш от останалите!
-Аз не смятам да се отделям, просто мисля, че във всичките домове съучениците ми ще са еднакви… Все пак всички сме деца… Какво се различават едните от другите?
-Много! –Почти извикал Джеймс тогава.- Разпределителната шапка ги разделя според характерите им. В различните домове различни качества са на почест. И учениците от тях ги притежават! Как може да ти е все едно?
Лун свил рамене и извадил една овехтяла книга от чантата си, забождайки нос в пожълтелите й страници.
Тогава за пръв път се запознах с Джеймс. Не е истина колко много се променихме след това. Когато най-накрая изоставих книгите и станах част от реалния свят.
Знаете ли, няма нищо по-опасно от това да живееш сред страниците на овехтяла фантазия. Веднъж сбогувал се с реалността, трудно можеш да намериш пътя назад сред мечти и надежди. Един малък свят, където всичко е възможно… А ти трябва да го напуснеш завинаги, за да не изгубиш себе си. Да опознаеш болката, да станеш част от жестокостта и да приемеш всичко, което ти предлага съдбата. Да отвориш широко очите си и да погълнеш истината, не защото е красива, а защото е истинска.

-Не ги ли виждаш? –Опулил се Лупин. Мършавите коне го гледаха с някаква тъжна дружелюбност и мушкаха муцунки в дланите му.
-Кое? –Взрял се Джеймс в нищото и махнал сляпо в пространството.
-Всъщност… Нищо. Призрачни коне, сигурно ми се е привидяло.
Само това ми липсваше тогава – освен лунните ми изцепки и да
виждам невидими коне. Тогава не знаех нищо за тестролите, не разбирахзащо моят но в приятел не ги забелязваше и какво го различава от мен. Ноне ми трябваха повече странности и проблеми, стигаше ми факта, че идните месеци щях да вия около замъка и да плаша съучениците си.
-Хайде да се качваме. –Свил рамене Джеймс и прекрачи прага на каретата.
-Всички първокурсници да дойдат при мен. –Някакъв висок гологлав мъж махал с ръце из пространството.
-Това май важи и за нас!
Лун кимнал и гмурнал в тълпата превъзбудени ученици, следвайки Джеймс.
-Имате в предвид… наистина да се качим в лодките?-Отново наглото тъмнокосо момче. То клатело глава отрицателно и понечило да се върне при каретите.- Без мен!
-Качвай се, Сириус! –Изсъскало му тъмнокосо момиче, бутайки го напред.- Няма да те чакам цял ден!
-Ще те накажат отново заради МЕН ли, Бела? –Усмихнал се широко Сириус, натъртвайки на местоимението „мен”.
-Мълчи, за да не си изпатиш!
-Тихо и двамата! –Развикал се магьосникът, разделяйки ги един от
друг.- Вие трябва да сте Блек – предупредиха ме, че сте малки
разбойници! Познавам Нарциса, слава Богу, че не е драка като вас! Веднага по лодките, и двамата!
Момичето, наречено от Сириус Бела, му се оплезило и скочило в една от тях.
-Дано да не са в моя дом! –Изпуснал се Лун и набързо съжалил.
-Но защо? –Опулил се въпросително Джеймс.
-С момчето се спречкахме няколко пъти наскоро и не мога да го понасям. А момичето явно е същата стока.
-Щом казваш. –Усмихнал се Джеймс и скочил в една от лодките.
Странно беше, че аз мразих Лап преди Рог да го заобича, преди да
го намрази. Толкова бързо се променяха тогава нещата, бяхме толкова
първични, донякъде неопетнени и доста безскрупулни. С годините
загубихме тази откровеност, отблъсквайки ударите на съдбата, но
запазихме и ценяхме плодовете й – братската любов, която никой не
можеше да убие и никога нямаше да престане да пламти с адски пламък. И се радвам, че съдбата събра пътищата ни месец по-късно…

Лун гледал захласнато чезнещия във вечерния мрак величествен замък. Очертанията му ясно го отделяли от кадифено-синьото небе. Във всяко едно прозорче мъждукал игрив огън и то ту се осветявало, ту потъмнявало. Кулите сякаш се приближавали до небето с всеки удар на греблата, а самата сграда градирала неимоверно. Единствено ударите на копитата на невидимите коне и плясъка на водата нарушавали гробовната тишина.
-Хайде, Лун! Рипай! –Усмихнал му се Джеймс от брега. Във възхитата си Лун не бил забелязал, че вече са достигнали целта си.
Гологлавият магьосник повел първокурсниците през градините на „Хогуартс”, насочвайки се право към главния вход. Двете момчета изпивали с поглед тъмната сянка на големия замък и гадаели какво им предстояло идните години…
Доста хора изпитват привързаност към училището, не го отричам. Но смея да твърдя, че за мен и Сириус то значеше много повече. Виждате ли, Лап идваше от свят, чиито граници не искаше да престъпва, беше затворник в собствения дом, налагаха му мисли, които не подкрепяше… Нямаше опората, която да го спаси, и хората, които да му помогнат. На шестнадесет напусна дома си… В момента, в който се почувства сигурен, в момента, в който „прие” истински нашето приятелство с Джеймс… и ни повярва. Всички си мислеха, че той има силата да следва принципите си… Действително, притежаваше я. Но не беше от хората, които понасят самотата. Промени се, времето изтъпи тази му черта… Преживя дванадесет години в самота, само за да отмъсти… и още две в заточение, само за да има отново този шанс. Живееше на ръба, с една мисъл в главата си. Питър… Нарани ни… И се възхищавам на Сириус, че имаше куража да захвърли всичко, само за да отвърне. Кураж, който аз не притежавах, нито тогава, нито сега…
Колкото до мен, аз също имах нужда от подкрепа. Разликата между нас беше, че той не я познаваше.
Е, „Хогуартс” ни даде много… Ако не беше училището нямаше да ги има Мародерите, нямаше Хари да бъде част от живота ни, нямаше да я познавам… За добро или лошо, прекалено много грешки направихме тогава… Бях глупав и наивен и загубих всичко, което ценях… С една-единствена грешка…

-Здравейте, деца! –Усмихнал се един едър професор, който почти достигал рамката на дъбовата врата зад гърба си. Светлото лице и късата коса свидетелствали за младостта на мъжа, а усмихнатите му очи обгръщали с поглед първокурсниците. Дългият му нос леко прикривал тънките му устни и това го правело още по-комичен и добродушен на вид.- Аз съм професор Майлс, Виктор Майлс. Ще имаме повече поводи да се опознаваме в часовете по Вълшебство, а и особено с тези, които ще бъдат разпределени в дом Хафълпаф! Като стана въпрос за разпределянето… А, да, за малко да забравя. Ремус Лупин? –Опулил поглед срещу тълпата Майлс, търсейки момчето, носещо това име.
Лун, чието истинско име било гореспоменатото, излязъл напред и отговорил малко смутено на повика.
Всички ме гледаха учудено… „С какво ли се различава той от нас, че да го викат отделно?”… Сякаш чувам думите им в главата си… Не, тогава не знаеха… Тогава почти никой не знаеше за моите странности. Още се чудя дали не беше по-приятно докато се криех… Или така скривах част от душата си. Едно е сигурно, тогава, когато казах на Мародерите къде изчезвам всеки месец… Това скрепи приятелството ни… Като някакъв пакт… Като връзка, която ни сближи… Единственото прекрасно нещо, което предизвика в живота ми факта, че бях върколак… Това, което създадохме заедно… Най-ценното… Най-истинското… Най-красивото…
Единственото хубаво, което предизвика тайната ми и нейното разкриване… Впоследствие, години по-късно, отново признах истината… Наивно го направих, мислейки че мога да съживя мъртво чувство… Грешка!

-Аз съм! –Свенливо погледнал към обувките си Лун.
-Директорът искаше да говори с теб, преди да започне тържеството! –Усмихнал се отново Виктор.
-Където идва и моята роля! –Една строга, но красива на вид, жена излязла от големите врати, пред които се намирало множеството.- Благодаря ти, Виктор, оттук поемам аз!
Пръстите на високата дама се впили в рамото на Лун и тя го повела по нагоре по стълбите към вътрешността на замъка.
-Аз съм професор Макгонагол, а ти би трябвало да си Ремус Лупин! Приятно ми е! –И, без да показва с нищо колко й било приятно, тя продължила нагоре, държейки го здраво.
Лун се вгледал в чертите й. Минерва била висока и изключително слаба жена, на около четиридесет-петдесет години с тъмни очи и коса в същия тон, вдигната високо на главата й. Очилата й проблясвали на неравномерната светлина на факлите и на стъклата им играело огънче.
Строгият й вид уплашил Лун и той престанал да наблюдава лицето й, местейки поглед по различните картини и коридори на замъка „Хогуартс”. Възхитата му градирала с всяка крачка, обгръщайки света с очи, който щеше да стане негов дом.
Минерва почукала три пъти по вратата и, след като от вътре се чула подкана, тя избутала уплашения Лун вътре.
-Да ви чакам ли, директоре, или да отида в Голямата зала да съобщя за евентуалното ви закъснение? –Попитала професорката, без да прекрачва прага на стаята.
-Не, няма нужда да чакаш, Минерва, благодаря. По-добре отиди при останалите ученици! –Ведър глас й отвърнал и накарал Лун да вдигне поглед към един стол, обърнат към прозореца, на който очевидно седял директорът.
Макгонагол затворила леко вратата, а стъпките й отекнали в тишината.
Директорът се обърнал към Лун, поставил ръце на бюрото си и загледал ведро момчето:
-Здравей, Ремус! Казвам се Албус Дъмбълдор!
До днес помня усмивката му… Странно е, как говоря… за тях… хората, които бяха част от живота ми, които обичах… като за мъртъвци. Но как може да е иначе… съдбата ми ги отне, може би се бях провинил сериозно пред Бога с всичките си грешки… може би затова ме наказа… Сега това няма значение вече…
Усмивките, думите, смеха, сълзите… Помня всичко, всеки детайл, всяка мимика… Чувствам отново и отново как докосваха струните в душата ми… и как звучеше мелодията й…. Толкова далечни, болезнени, мъртви спомени… Живи в сърцето, за да тровят дните ми… но и да ги удължават… Спомени… далечни, искрени, щастливи… на една посърнала усмивка, на един ясен изгрев, на една мила дума… Спомени за света… когато още душата ми не беше мъртва… когато надеждата не беше мъртва… когато чувствата не бяха мъртви…

Албус бил възрастен мъж, изключително висок и също толкова слаб. Дългите му кокалести пръсти барабанели весел марш по масата почти толкова често, колкото често се появявала усмивката на лицето му. Дългата кафява брада, стигаща до корема, сякаш се сливала с косата му в същия цвят и дължина. Ведросините му очи гледали някак си оптимистично на света, често сякаш говорели с думи и се смеели с глас. Поглед, който умеел да изразява всяко едно чувство в душата му и всяка една мисъл в съзнанието му.
-Приятно ми е професоре! –Усмихнал се вяло на свой ред Лун и продължил развълнувано да изучава фигурата на директора.
-Да караме по същество, че твоите съученици са озверели от глад и умора! –Засмял се леко той и продължил.- Леля ти Анабел ми прати писмо, уведомявайки ме за твоите… можем ли да ги наричаме „странности”?
-Разбира се.
-Тя прати едно… хъм… завидно количество отвара, която, както тя се изрази, много добре влияе на проблема ти! Можем да построим цял замък със стойността му! –Усмихнал се Дъмбълдор.- И, все пак, смятам за уместно, за всеки случай да ти предоставя помещение,където да прекарваш… хм… Шоколадова жаба?
Лун се стреснал от този изблик на учтивост. Рязката смяна на темата за миг го зашеметила, но той бързо отвърнал отрицателно на директора.
-Е… жалко. Аз обаче ще си взема една. –Албус понечил към купата и хванал за крачката едно от шоколадовите влечуги, което отчаяно започнало да се мята в ръката му. След като облизал пръстите си, директорът продължил сякаш нищо не се било случило и той не бил прекъснал сам себе си.- Помещение, където да прекарваш пълнолунията. Имаш ли нещо против?
Против? Та аз бях малолетен и несъзнателен убиец… Как можех да имам против да ме отделят за една нощ от останалите, за да не ги нараня? Та аз не исках да го правя!
-Е, тогава значи вече нямаме никакъв проблем. –Усмихнал се отново Албус.- Минерва ще ти покаже къщата след церемонията, за която и двамата ужасно закъсняваме… -И избутал бързо Лун навън.

-Хайде, хайде… -Бутнал го директорът, гледайки окуражително, а Лун свел глава, не разбирайки какво трябва да направи, и понечил към дръжката на вратата.
Помещението, където празнували, хранели се всеки ден и се събирали учениците от „Хогуартс”, се наричало Голямата зала. Таванът бил омагьосан така, че да отразява небесното покривало на света, а свещи летели из въздуха, проблясвайки игриво. Голямата зала наистина била обширна – четири дълги маси се разполагали успоредно една на друга, а там се настанявали учениците от четирите дома. Грифиндор – алено, Рейвънклоу – синьо, Хафълпаф – жълто и Слидерин – зелено. В края на помещението се намирала тъй наречената Височайша маса, която, макар и значително по-малка, заемала челно място на подиума. Там се разполагали учителите, наблюдавайки строго своите възпитаници, яли, пили и се веселили.
Ама че банален приказен израз!
Лун потъркал с пръсти килима, усещайки множество погледи по себе си. Цялото множество сега го гледало втренчено, сякаш чудейки се какво прави там.
Между масите на Хафълпаф и Рейвънклоу, точно по средата на залата, един широк червен килим водел към подиума. А там някъде, в края му, едно тъмнокосо момче му махало енергично.
Това определено беше един от случаите, в които най-много съм се зарадвал да видя Рог! Ха-ха! Те наистина правеха много бели, често ме въвличаха и мен в нехаенето си! Но, въпреки всичките караници, конски и мъмрения, въпреки всичките си незаслужени наказания, всеки път пакостите им предизвикваха усмивката ми, независимо дали тя се забелязваше или не. Те просто си бяха такива и аз обичах пороците и недостатъците им също толкова силно, колкото обичах и тях самите.
Лун преминал с бързи превъзбудени крачки и стигнал до подиума, където се намирали множество деца, приблизително на неговата възраст.
-Какво чакаме сега? –Попитал нехайно.
-Директорът закъснява! –Прошушнал в ухото му Джеймс.- Следва Разпределителната церемония! А ти къде беше?
Лун отвърнал на проницателния му поглед с усмивка и, чувайки затварянето на двукрилата врата, се обърнал, за да се взре отново в директора.
Залата замлъкнала изведнъж и се чували само тихите стъпки на Дъмбълдор, който сякаш за секунди се озовал на подиума:
-Добър вечер, ученици! С радост ви приветствам за завръщането за още една учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуартс”! И, между другото… -Снишил глас мъжът, но така че всички да го чуят.- извинявам се за закъснението! –После повишил отново глас и, пляскайки с ръце, продължил, а очите му светели игриво.- Сега! Тази година няма някакви нови наредби, за което благодаря на господин Литъл, нашия пазач на реда, защото миналата година едва смогнах да изредя всичките забранени предмети! –Усмихнал се ведро директорът и свел глава напред.- Но какво ли ви интересува това? Предполагам, че примирате от глад и нетърпение, така че ще оставя формалностите за след вечеря! Минерва, ако обичаш!
Макгонагол пристъпила напред и поставила едно трикрако столче с овехтяла шапка на подиума, точно пред бъдещите първокурсници. Развила набързо дълго руло пергамент, хвърлила му един поглед и, вдигайки очи към „зайците”, обяснила:
-Който чуе името си, да дойде да седне тук на столчето! –И започнала бавно и монотонно да изрежда фамилии. Уплашените първокурсници пристъпвали плахо към столчето, професорът поставяла шапката на главите им и се случвало чудо. Гънките й започвали да се мърдат, а звънкия й, но хриплив глас, се чувал ясно в тъмнината, докато произнасяла името на дома, където щял да отиде смутения ученик. После масата на съответния дом гръмвала от аплодисменти и овации, но те бързо умирали под строгия поглед на професор Макгонагол.- Блек, Белатрикс!
Тъмнокосото момиченце от езерото пристъпило гордо напред, а Лун присвил очи към нея. Още преди шапката да докосне черната й главица, изкрещяла гръмогласно „СЛИДЕРИН”, а самата Белатрикс, явно доволна от себе си, все толкова гордо се разположила на съответната маса.
-Блек, Сириус! –Лун стиснал ръката си в юмрук. Това било момчето, с което се беше спречкал на няколко пъти в последните дни, а са пристъпваше нехайно към столчето. Шапката седяла изключително дълго време на главата му, предвид периода, който в този ден й отнемало да определи бъдещия дом на един ученик.
Години по-късно Сириус ми сподели точно какви са били думите й, които са звучали в ушите му тогава. „Искаш да бъдеш различен, нали? Може да не го осъзнаваш, но все пак го искаш… Можеш да поемеш по два пътя – този, който желаеш, и този, който ти е писан. Но ще станеш жертва на болката, загубата и живата смърт, ако последваш мечтите си…”, а Сириус не отговорил нищо. Е, поне сега е ясно по кой път си поел, Лап… Съжаляваш ли?... Едва ли, ти винаги си бил достатъчно силен, да изтърпяваш последствията… но ние не бяхме достатъчно, за да те изгубим…

-Лупин, Ремус! –Лун усетил неприятно свиване под лъжичката. Никога не е бил особен смелчага, а тогава би дал всичко, само и само да не се наложи да излезе отпред, на подиума, и всички да го гледат втренчено. Но тази част от церемонията била задължителна за всички. Лун усетил изпитателния поглед на директора и се понесъл колкото се може по-бързо към нестабилното трикрако столче. Секунди по-късно усетил шапката на главата си.
-Може би не го осъзнаваш, но смелостта и дързостта са ти присъщи… -Чул тогава гласа в ушите си, но никой друг не го чувал.- Може би още не са се проявили, може и да ги подтискаш завинаги… И, все пак… ГРИФИНДОР!
Напук на шапката, май успях да ги подтисна. След толкова много смирени години, в които се страхувах да изразя гласно мнението си… Така както правеха моите истински приятели, така както правеше и онова момиче долу преди да вгорча дните й. След смъртта на Джеймс… и Лили… да, тогава определено трябваше да следвам пътя на Лап… Но, все пак, аз се страхувах, страхувах се и до днес. Но онова момиче… онова момиче успя да ме накара да се боря… нарани ме… но и ме научи на много неща, които Лап и Рог не успяха с действията си… Сега дързостта и смелостта да бъдеш такъв, какъвто си не значи нищо… сега думите са далечни и глухи… и вече няма значение какъв съм. И, все пак, да, промених се… Но закъснях прекалено много, за да спася душата си, а и да спася тях… тези, на които държах… призраците на миналото, които виждам не само нощем, но и денем… Защото сгреших… и продължавам да греша… и продължавам да ги наранявам.
Странно е… Преди причинявах болка с това, че нямах смелостта да изразя емоциите си… А сега наранявам с това, че казвам истината… За първи и, може би, за последен път в живота ми. Веднъж за бъдещето и веднъж за миналото… Пред вас и пред нея… За живота и за смъртта… Завинаги…

Грифиндорската маса гръмнала в аплодисменти, а самият Лун, червен като рак до ушите, затърсил място, където да седне и се стоварил на първото свободно, зяпайки Франк Лонгботън, сякаш от него зависеше бъдещето на света.
Поредният от Грифиндор, после Слидерин, Хафълпаф и отново Слидерин. Докато не се стигнало до:
-Потър, Джеймс!
Лун познал в очилатото момче приятеля си и стиснал палци под масата да бъде част от неговия дом… Така поне щял да успее да превъзмогне Сириус, своя най-голям враг… Е, поне тогава…
Враг? Аз никога не съм имал врагове! Врагове имат само тези, които са достатъчно силни… Като Джеймс, като Сириус, като Лили, като нея… А аз нямах… Бях безразличен за всички, освен за приятелите си… Нещо, което промених. Ех, радвайте се, че имахте врагове… Без тях животът няма смисъл, няма конкуренция, няма смисъл… И аз си нямах нищо освен евтиния живот и бездънната душа, където криех всяко чувство… Колко далеч бях от истината, Боже…
-ГРИФИНДОР! –Поредната усмивка. Сега поне щял да издържи, имал приятел зад гърба си.
-Е, тук ли трябваше да влезем? –Усмихнал се Лун.
-Естествено! Много съм доволен! –Ухилил се и Джеймс и посочил празните чинии.- Надявам се скоро да се напълнят, че мога да изям и дракон!
Останалата част от Разпределителната церемония минала без особени вълнения за Лун. Те се запознали с останалите грифиндорци, смели се и („Най-накрая!”) дошло времето на манджата.
Нека да прескочим яденето, няма смисъл да го описвам. А и вие добре познавате „Хогуартс”, няма защо да ви обяснявам къде се намира кулата на Грифиндор.
-Това е Общата стая! Тук ще прекарвате повечето си време! –Казало едно ниско тантуресто момче и легнало на едно от креслата.- Утре на закуската, която започва в осем, ще получите програмите си и ще научите всичко, което ви е необходимо, от професор Макгонагол! А… Забравих! Ето тази стълба е за момчешката, а тази – за момичешката спалня!
-Е, какво ще правим сега? –Свил рамене Лун.
-Мисля, че трябва да си разопаковаме багажа. Казаха че са го донесли, но не вярвам да са го подреждали! –Усмихнал се Джеймс и двамата се заизкачвали нагоре.
Момчешката спалня представлявала обикновена стая с малко прозорче и пет легла, опасани с балдахин. В дъното се намирала малка вратичка, водеща към банята.
-Е, кое си избираш? –Попитал Джеймс и Лун посочил леглото, което било най-близко до прозореца.- Тогава аз ще взема това! –Усмихнал се Джеймс на новото си легло, намиращо се точно до това на нашия приятел.
Вратата се отворила и Лун едва запазил равновесие.
-Ще трябва да те разочаровам! Леглото вече е заето! –Сириус вдигнал заплашително част от устната си и хвърлил един голям куфар върху му.
-Не си познал! –Изсъскал му Лун, вън от себе си от гняв.- Какво? –Джеймс го беше дръпнал настрани.
-Остави го, ще си плати, няма нужда да е днес!
Аз ти повярвах тогава, Рог, а ти ме излъга… Ха-ха-ха… Кой би предположил, че по ирония на съдбата ще се получи така. А ти, Лап… Беше толкова нагъл едно време, високомерен, надут дори… Ха-ха-ха… Пороци, които сега не са ти присъщи, нали? Как се получи, че аз станах от светец в грешник, а вие с Рог – от грешници – в светци? Странно е, че така се преобърнаха нещата… Вашите пороци се превърнаха в качества, а моите добродетели – в недостатъци. Но предполагам че това е начинът, по който историята се пише… в ръцете на някой любител на гротеската…

Няколко месеца по-късно…
-Е, Джеймс, добре ни нареди!
-Не започнах аз всичко! Не забравяй кой пръв се скара с него!
-Нямаше нужда да го целиш със стъклениците по време на отвари пред лицето на Слъгхорн!
-Но той ми показваше неприлични знаци!
-А аз какво съм виновен за това?
-Най-малкото че започна цялата работа, обяснявайки ми какъв е пуяк!
Лун свел глава ядосано. За първи път му се случвало да е наказан. Той не обичал наказанията, мразил ги. Мразил и глупаците, които си ги навличали на главата с тъпите си изцепки. А сега самият той бил част от тях и, при това, без да е виновен за нищо. Просто се бил оказал на грешното място в неподходящия момент… А препарираната златна рибка се оказала прекалено тежка за преглъщане…
Двете момчета повървели мълчешком и се настанили на масата на Грифиндор за обяд. Всичко било претрупано с благоуханни ястия, но и двамата били с навъсени погледи. И всичко отишло по дяволите, след като се чул познат подигравателен глас:
-Ей, плужек, забий си носа в макароните, и без това си на път!
Джеймс обърнал яростно глава, готов да отговори, но Лун го сръчкал и му прошепнал тихо, кимайки към другата част на грифиндорската маса:
-Май говори на него!
Грифиндорецът го разбрал. Белатрикс Лестранж този път не се била обърнала към тях. Подигравала се със Сириус, братовчед си, който точно в този момент бил оголил зъби заплашително.
-Ей, мърша… -Излаял той, но не успял да довърши.
-Мърша ще викаш на майка си, плужек такъв!
-Ще станеш такава, след като свърша с теб! Няма да познаеш къде ти е лицето!
В следващия момент двамата Блек били на пода, опитвайки се да се оставят един-друг без коса.
-Мисля, че вече е време да се намесим! –Промълвил Джеймс.- Всички им гледат сеира!
И двамата се изправили, приближавайки се към биещите се, около които се беше образувал вече кръг от зяпачи.
Джеймс хванал Сириус за рамото и го дръпнал, изправяйки го. Но отнесъл едно круше точно под лявото око. И, в следващия момент, битката вече не се водила от братовчедите Блек, а от Сириус и Джеймс. Лун гледал и не знаел какво да направи. Изведнъж, забелязвайки в далечината приближаващата Макгонагол потръпнал от страх. Още едно наказание? Не, не днес!
Дръпнал ги и ги разделил, говорейки тихо, така че само те двамата чули:
-Нямам нищо против да се трепете, но няма нужда да наказват „Грифиндор”! Писна ми от вас двамата! Уредете си среща, дуелирайте се и се разберете веднъж завинаги!
-А ти, Лупин…
-Да мълчиш, Блек! Довечера, след наказанието, среща при Плашещата върба! –Изсъскал Джеймс.
-К-к-къде? –Направил неприятна физиономия Лун.
-Бъди там! –Изсъскал Сириус, без въобще да се прави, че забелязва Ремус.
-Какво става тук? –Попитала строго Макгонагол, след като най-накрая си беше проправила път през тълпата зяпачи.
-Нищо, професоре, спънахме се! –Направил ангелска физиономия Лун. Тя определено му се отдавала. За разлика от мъчително-изкривените лица на другите двама грифиндорци.
От доста наказания ви спасих, нали? И тримата… Дори и Питър… Защото винаги си навличахте неприятности! Ако имаше една ново-измислена магия, щеше да е изпратена по Снейп, ако имаше една лоша дума, щеше да е избълвана към слидеринци, ако имаше един случай Лестранж да минава по коридора, щяхте да го спънете. Да, вие бяхте Мародери… Играехте си с хората и те пак ви обичаха! Кажете ми аз какво правех там? Хайде, Питър поне ви имитираше… Но аз нито ви подкрепях, нито одобрявах… Само се карах и ви изнасях конско… Съвестта на Мародерите… Май угризенията ми дойдоха в повече последните дни…

-Ремус, Джеймс и Сириус… Имам странното чувство, че занапред ще ми създавате много проблеми вие тримата… -Хорас се усмихна и им намигна заговорнически.
Тримата грифиндорци само си хвърлиха по един изпепеляващ поглед и отново се обърнаха към учителя, за да чуят какво е наказанието им.
-Тъй като сте ми особено симпатични и не смятам, че сте се провинили сериозно… -Слъгхорн се усмихна на собствената си благосклонност.- няма много да ви мъча тази вечер. Просто трябва да наредите тези стъкленици, според вида им на този рафт.
Момчетата хвърлиха по един поглед първо на трите щайги, с разхвърляни жабешки крака, езици от чучулиги и всякакви други лакомства, а после на прашния рафт и кимнаха.
-Естествено, няма да е лошо и да го забършете! Аз ще седна там да прегледам съставките за утрешната отвара, а вие се забавлявайте!
Хорас тупна бащински Сириус по рамото, който го изгледа на кръв и едва не изръмжа. После отиде, сложи си очилата и се загледа в един пергамент.
-Колкото и да се изпепелявате с поглед, това няма да ни помогне да стигнем по бързо до Плашещата върба! Стиснете си ръцете, да го завършим колкото се може по-бързо и да ходите да се трепете! –Подшушнал им Лун умиротворително.
Джеймс и Сириус си хвърлили още един унищожителен поглед, но все пак му помогнали да почисти рафта.
-Люспите от дракон не седят тук! –Намръщил се Лап и, в яда си, блъснал стъкленицата, която се разбила на парченца на студения под.
-Господин Блек! –Втрещил се професорът, приближавайки се до тях и събирайки остатъците от съставката.- Ако имате проблеми с гнева, ще се наложи и утре да ме посетите! Очисти!
Парчетата от стъкленицата и нейния прозрачен оранжев разтвор изчезнаха за секунди и Слъгхорн пак се обърна към момчето:
-Ще пропусна тази случка, но ако отново решите да вандалствате, знайте че часа утре в осем в кабинета ми ви е запазен!
Обърна се, отвори един шкаф, пускайки люспите в една празна стъкленичка, напълни я със същия разтвор, запуши гърлото й и я подаде на вкисналия Сириус. После отново застана зад бюрото си.
-Не си помагаш, Блек! –Поклатил глава Лун, нареждайки останалите съставки на рафта.
Следващият половин час минал без инциденти и скоро тримата бяха свободни да се приберат. Още щом излязъл, Сириус гневно забързал крачка и съвсем скоро изчезнал от полезрението им.
-Е, май е време да тръгваме към Плашещата върба, щото като му гледам спринта, май ще закъснеем! –Усмихнал се Джеймс и понечил да тръгне, но Лун го спрял с ръка:
-Мислиш ли, че това е най-добрата идея?
-Защо да не е?
-Не обичам Плашещата върба.
-Спокойно, няма да те изяде! –Ухилил се Джеймс и тръгнал пред него по коридора.
-Не се съмнявам, че специално мен няма… Но не съм толкова сигурен за вас! –Прошепнал Лун и последвал с клюмнала глава приятеля си.
Държахте, обаче, да се дуелирате, нали? И добре че стана така… Иначе сигурно и до днес щяхте да се мразите… Колко бяхте твърдоглави, Господи, колко бяхте твърдоглави…

-Време беше да се довлечете! –Изсъска Сириус.- Няма цяла нощ да ви чакам да се дотътрите, при положение че само с едно заклинание ще сложа край на дуела!
-Не бъди толкова сигурен, Блек!
Докато Лун гледал с отвращение Плашещата върба. Тя представлявала вълшебно дърво, което оживявало, когато някой го доближавал. Почвало да се върти стремглаво и да се опитва да нападне нахалника. И самият Лун бил виновен за това. Там се спотайвал той при всяко пълнолуние – докосвайки един от корените върбата преставала да се мята и отваряла тунел към една двуетажна къща, разполагаща се край близкото магьосническо село Хогсмийт. Ремус знаел, че тази година учителите са омагьосали дървото и никой не знае още за способностите му. Близостта им с този непознат враг карал косъмчетата по врата му да настръхват.
Може би още тогава трябваше да отида и да докосна корена, за да спестя бъдещите проблеми. Но тогава трябваше да издам тайната си, нещо, което не исках.
-Да започваме! –Изсъскал Сириус и стреснал Лун, който в мислите си бил пропуснал разговора им.- Не знаеш ли да се дуелираш, Потър? –Ухилил му се насреща.- Ще те науча – първо заставаме гръб в гръб…
-Спести сепиите и плужеците, Блек! Знам прекрасно да се дуелирам и то не по-зле от теб! –Свил вежди Джеймс.
-Прекрасно!
Ремус видял как застават гръб в гръб и тръгват да вървят в различни посоки… Една… Две… Сянка в тъмнината… Три…
-ПРОТЕГО! –Лумнаха два еднакви луча в тишината и двамата се стовариха на пет метра по-далеч.
Още тогава разбрах, че нещо не е както трябва. Беше почти невъзможно и двамата да си мислите за една и съща магия, да я изречете едновременно и, на всичкото отгоре, и двамата да уцелите… Бяхте добри, да, но това беше нещо планирано…
От тъмнината излезли няколко фигури на добре-познати слидеринци…
-Регулус, Белатрикс, Луциус, Снейп, Нарциса, Рудолфус и Рабастиан! Каква приятна изненада! –Изсъскал Сириус.- За миг си помислих, че може да не ви видя противните физиономии една вечер!
Странно е, Лап, че точно ти познаваше тези личности по-добре от всички ни… Налагаше ти се да ги виждаш често, колкото и да ги ненавиждаше. Точно ти, който мразеше най-много „благородните” магьосници…
Сириус се изправил и вперил яден поглед в групичката. Белатрикс се приближила и насочила пръчката си към гърлото му:
-И на мен ми е приятно да те видя, братовчеде! Потърка ли пода под краката на Слъгхорн? Излиза ли му подметките?
-Ти явно си много навътре с наказанията при Слъгхорн! Може би ще ми кажеш какъв е вкуса им, защото, за съжаление, нямах възможността да разбера!
-Не се притеснявай, сега ще вкусиш едно заклинание, да не останеш на сухо! –Изсъска му Белатрикс и забоде още по-силно пръчката си в гърлото му.
Кой би предположил, че детската ви ненавист ще градира до убийство? Държахте се по същия начин и с Джеймс, но се привързахте силно.
Някои неща никога не се променят… Но ти не беше от тея хора, Лап…

Една година по-късно…
Всичко се променяло с главоломна скорост. Скоро Сириус станал приятел с двамата ни герои. Малко по малко отношенията им се затвърдявали и престанали да се карат. Това позволило на Лун и Джеймс да разберат, че Блек далеч не бил толкова надут, колкото изглеждал. Обичал погледите да са обърнати към него, но не се възгордявал от това. Просто харесвал възхищението в очите им, но не искал то да е породено от рода му. Бунтувал се срещу остарелите принципи на своите родители, братовчеди, дори по-малкия си брат, който излязъл на сцената две години по-късно. С малко търпение и сдържаност, скоро Джеймс и Сириус станали още по-близки. Тогава се появил и Питър – нисичко, светлокосо момче, уплашено от живота и от всичко, което можело да го нарани…
Предателят… Знаете ли, никога не бих повярвал, че е способен на такова нещо. Не приличаше на такъв човек. Та него го беше страх от всичко! Познаваше ни прекалено добре, за да си мисли че ще му се размине. Явно Волдемор беше по-страшен в очите му от старите приятели…
Не го разбирам! Наистина! Честно да си кажа, аз на негово място щях да треперя при мисълта дори да предада хората, които са ме спасявали, да предада хората, които съм обичал… Какво щеше да остане от мен?
Дните минавали бързо и безвъзвратно… Не предполагали, че ще бленуват някога за тези безгрижни дни на веселите пакости и спокойни часове… Джеймс и Сириус търсели всякакъв начин, по който да разгневят учителите си, да се пошегуват с всеки, който попаднеше пред погледа им… И, макар и безобидни, тези шеги често наранявали хората... Такъв бил Сивиръс Снейп, момчето, на което най-често се присмивали. Бил тих и отчужден от останалите, презрителния му поглед всъщност бил защитна стена срещу тези, които искали да го наранят. И, съвсем често, тези хора били двамата ни приятеля.
Несъзнателно, Сев дал името на малката групичка. Съвсем скоро „Мародерите” било прозвището на четиримата приятеля, въпреки че Лун по-скоро осъждал, отколкото участвал, в детските им закачки с останалите.
Дните минавали, Мародерите се променяли. Знаели тайните си, скоро разбрали и страшните странности на Лун. Приели го, както само обичащия може да приеме недостатъците. И, все пак, Лун винаги таял нещо в себе си, никога не казал всичко, защото искал да запази част от себе си.
Другите трима били безгрижни, това били златните им дни, на които Ремус не можел да се радва, защото му били чужди. Неусетно се оказали големи за старите закачки, големи за живота на децата, големи за шегите. Тогава в живота им влезли други хора, започнали да излизат с момичета, да отсъстват по-често от дивана на Мародерите. Лун стоял настрана и гледал мълчаливо как момичетата минавали през живота на приятелите му. Не виждал заплаха за дружбата им, такава просто не съществувала. Нямало го момичето, което да е достатъчно умно, достатъчно буйно по характер, че да завърти главата им сериозно. Те просто идвали и си отивали, някак неусетно, без да оставят и спомен за себе си.
Лун, от своя страна, не изпитвал чувство, което да го повлече към момичетата. Бил някак си далеч от мислите за тях, предпочитал компанията на Мародерите и на книгите.
Откъде можех да зная че спокойствието ми е временно? Откъде можех да зная, че близо до мен се намира момичето, което ще ме промени толкова, момичето, което ще разбие живота ми? Някак си несъзнателно. Можах ли да предполагам, че съм способен да изпитвам тази обич, тази привързаност, тази любов към хората? Можех ли да знам, че Мародерите са много повече от приятелите ми от „Хогуартс”, можех ли да знам името й, да страня от погледа й и да бъда някъде далеч? Можех ли да променя бъдещето, виждайки го ясно през полузатворените си очи? Аз бях степният вълк, единакът, който се криеше в сянката на дърветата, който странеше от всички и от всичко, от страх, че ще ги нарани в нестихващия си глад. Аз бях този, който възхваляваше със самотен вой Луната, но се криеше от меките й ласки. Аз не бях там, не съществувах. Животът беше нещо, през което минавах несъзнателно. И можех ли да зная, че привидната ми самота е само лъжа, само маска. И щях ли да се защита, и щях ли да остана в сянката на Луната, щях ли да пея тъжната си балада, без да осъзнавам, че тя не е само самотни звуци на носталгия по загубените дни? Щях ли да бъда там, ако не се беше появила?