Предателят [разказ]

-Да, господарю!
Нот удари пета у мраморния под и склони покорно глава в лек поклон. После вдигна поглед, изгарящ от нетърпение и вълнение.
Черният Лорд облегна глава на кокалестите си пръсти и впери проницателен поглед в Тиодор. Изведнъж се изправи рязко и започна да се върти около младежа, сякаш настървен лешояд вече предчувстваше парливия вкус на мърша. Дългото му черно наметало, стегнато само на шията, го следваше зловещо, а качулата прикриваше неприятните му черти.
Изведнъж той се спря точно пред Тиодор и задиша разярено на сантиметри от лицето му. Бавно свали качулката и впери мъртви очи в неговите. Ноздрите му потрепваха видимо, но лицето му пазеше изражението на каменното спокойствие, толкова присъщо на властолюбивите. Тиодор свали поглед към земята, не успя да издържи на предизвикателството.
Това предизвика зловещата усмивка на Волдемор и той се разположи удобно на каменния си стол, обви брадичка с кокалестите си пръсти и впери изпепеляващ поглед в момчето.
-Тиодор… Доста неприятности причини с твоята недодяланост! –Изсъска Риддъл.- Иска ми се да отдавам това на случайността и младостта, но е невъзможно!
Нот се наведе и постави едното си коляно на вледеняващия под. Според етикетът, щом господарят заговореше, смъртожадните трябваше да се поклонят и да не вдигат глава от обувките си.
-Знаеш, че беше приет тук само заради лоялността на баща ти! Ако не беше Аптимус, посмъртно нямаше да ти бъде оказана тази чест! Ти помогна на Потър да избяга!
Тиодор неволно вдигна глава, за да възрази, но Риддърл за миг си изправи и насочи пръчката си към него. Усети остра болка в слепоочието си и как силите малко по малко го напускат. А Черният Лорд въртеше пръчката си малко, изцъкляше кръвясали очи и оставяше зловещото задоволство да замени каменната хладнокръвност.
Изведнъж болката се премести надолу и ужасяващи колики накараха Нот да изстене леко. Беше свел глава и жертваше всичките си сили, за да не наруши поклона. А Том, или това което беше останало от него десет години по-късно, се хранеше с неговата болка и все повече задълбочаваше проклятието.
Волдемор свали пръчката си и пак се настани на ледения си престол, под хрипливия дъх на смъртожадния.
-Имахте една проста задача, да ми доведете Потър, едно дете, Мерлин ви взел! –Гласът му градираше все повече и повече, докато не достигна до крясък.- Лестранж, Малфой, Розие, Крауч, Нот… Събрах най-силните си поддръжници за тази проста мисия. Какво направи ти, Тиодор?
-Предадох ви, господарю!
Нот се стрелна право нагоре и се заби по лице в каменния таван, после падна зловещо на предишното си място, а болката го обгърна. Трябваше да се изправи… И го направи, но това само още повече разгневи лорда. Той докосна с ледения си пръст лявата китка. Половин минута по-късно от нищото се бяха появили множество качулати фигури, които докосваха с гърбовете си трите стени на просторната бална зала.
Една от фигурите влетя през двукрилата врата, закрачи пред погледа на смъртожадните и падна на дясното си коляно на пет метра разстояние от господаря си.
-Господарю! –Всички склониха главите си.- Честа ми, силата ми, животът ми – във вашите ръце!
И склони главата си към земята.
-Прибери се в строя, Лестранж! Прекъснах мисиите ви с нещо, на пръв поглед, не особено важно! Но изключително притеснително!
Рудолфус се поклони и зае мястото си до стената.
-ПРЕДАТЕЛСТВО! –Изсъска Волдемор.- Напоследък се случва по-често от допустимото, а някои хора продължават да злоупотребяват с милостта и търпението ми! Както знаете, благодарение на Тиодор Нот, още една мисия пропадна! Това е третата за последните месеци, а аз не обичам загубата! Исках да се допитам до вас за съвет как да се справя с дезертьорството в Черния Орден. Някакви идеи как да върна уважението на моите последователи?
Една от качулатите фигури до вратата пристъпи напред, поклони се и заговори с провлачен глас, без да отлепя поглед от черните си обувки:
-Ако благоволите да възразя, вие не сте загубили нашето уважение, господарю!
-Луциус, Луциус… -Изсъска подигравателно Риддъл.- Никога не ми противоречи, особено за неща, които знам, че са истина!
И Лордът замахна вяло с пръчката си. Мантията на Малфой точно на гърдите му се разцепи и по кожата му излезе дълбока прорезна рана, от която зашуртя топла алена кръв. Това накара смъртожадния да потръпне, но не понечи да попие течността.
-И, все пак, Луциус, каква е вашата идея за достойно наказание? –Процеди Том.
-Сектусемпра, господарю!
Една от фигурите потрепна и привлече вниманието на лорда:
-Сивиръс, не смяташ ли че не си заслужил честта да наказвам предателите с твоето заклинание, защото, ако го направя, ще се наложи и ти да изпиташ силата му?
Снейп сведе още по-ниско глава в знак на съгласие.
-Разбирам! –Продължи лордът.- Като за начало, отменям всички празненства и събирания за идния месец, току виж съм ви научил да се подчинявате! –Смъртожадните се поклониха в перфектен унисон.- Потънали сте в разврат и вече ме отвращавате! Забранявам алкохола, опиатите, избиването на мъгъли за удоволствие и, най-вече, посещенията на момичета за следващия месец! –Тих шепот, но безмълвен поклон.- А ти, Тиодор, освен това унижение на честта ти, ще изтърпиш и още едно наказание! Довечера заминаваш за Санкт-Петербург да намериш един друг предател и да решиш съдбата му, заедно с твоята! Ако не извършиш мисията, се моли на Дявола, защото се кълна в нашата свята цел, че ще те намеря и ще изпиташ цялата болка, която боговете познават!
Нот се понесе за пореден път във въздуха, блъсна се в желязната врата и „напусна” залата.Строполи се на студения под и се опита да възвърне дъха си. Всяка въздишка болезнено раздираше дробовете му, а минаващите покрай него смъртожадни сякаш не го забелязваха. Една ниска качулата фигура го обърна с крак по гръб:
-Един ден ще си платиш жестоко, че накърни честта ми, Тиодор! Господарят беше милостив, но ти добре знаеш, че милостта не ми е присъщо качество!
Младежът направи необикновено усилие, за да се усмихне, и каза подигравателно:
-Възпитателните ти методи, татко… не са особено ефективни…
Аптимус го замери с най-отвратения си и злобен поглед и продължи.
-Хайде, ставай! –Нот усети как някой го хваща за раменете и в момента, в който почувства пода под краката си, блъсна Малфой и закуцука под рязката болка по коридора.- Мислиш ли, че ти е останало достойнство, което да защитаваш?
-Млъкни, Драко! –Изкрещя Тиодор.- Аз ще откупя греховете си!
-Да, но как, след като ти не ги признаваш за такива?
Двамата влязоха в спалнята си. Тиодор легна на леглото си, а Драко се разположи на своето и впери поглед в приятеля си:
-Ти знаеше какво ще се случи, когато помогна на Хари, и все пак го направи!
-Не говори глупости, Драко, ти дори не беше там! Стана инцидентно! –Промълви вяло Тиодор.
-Да, не бях, но не смяташ ли, че те познавам достатъчно добре за тези петнадесет години?
Малфой се изправи и се приближи до малкия прозорец със зеленикави решетки. Беше се променил неузнаваемо за осемте години в Черния Орден. Косата му сега стигаше до раменете, защото нямаше време да я оправи. Чертите му бяха приели онази острота, характерна за хората, живеещи в страх и омраза. Бавно се стопяваше от рядкото хранене и среса, а ръцете му трепереха непрестанно, което го ужасяваше, че един ден ще си навлече множество неприятности, заради някое неуспешно-прицелено проклятие. Само очите му напомняха за онова гордо момче, което дърпаше някога конците на „Хогуартс”. Приликата му с Луциус се изостряше с всяка изминала минута и от Драко Малфой сега не беше останало почти нищо.
-Знаеше добре какво жертваме, кълнейки се във вярност на господаря… -Промълви тъжно той, обърна се и се подпря на перваза, разкривайки изпитата си лява ръка. Черният знак пламтеше на кожата му.- Това е символ на болка, самота и жертви, Тиодор! Ние се отказахме от човешките радости в онзи ден! Заклехме се, че ще убиваме най-скъпите си хора, че ще жертваме живота си, ако господарят го пожелае! Продадохме се за една свята цел!
Тиодор се беше изправил и заел с мъчително събличане. Сега беше останал по боксерки, а леките му плочки едва-едва хвърляха сянка на корема му. Нот също беше изгубил детската си външност, но не като приятеля си. Сега беше възмъжал, тялото му беше стегнато, а на ръст беше преминал повечето от смъртожадните. Само разрошената тъмна коса, която непокорно хвърчеше във всички посоки, напомняше на ученика, който още живееше, заключен дълбоко в душата му. Имаше дълги и сравнително дебели устни, които сега потрепваха леко. Широките му ноздри поемаха мъчително голямо количество кислород, сякаш искаше да убие в дъха си нажежената обстановка. Мургавата му кожа беше попила голямо количество от кръвта, множеството белези напомняха за всяка една капка живот, която го беше напуснала с дните сред смъртожадните.
Тиодор посочи с пръст едно лилавеещо петно на корема си, ясен признак за вътрешен кръвоизлив:
-В това ли се заклехме, Драко, в това ли? В смъртта? Стига, наистина ли сме сгрешили толкова много? –И се засмя гръмко, което предизвика пореден задух.
-Мълчи, Тиодор, не си навличай повече неприятности! –Изсъска яростно Драко.- Достатъчно причини на всички ни днес!
-Да, прав си, но това е допустима цена за една висша ценност, нали? Все пак жертваме своята и чуждата кръв в името на един фанатик, не можем ли да жертваме разврата за един човешки живот? –Изкрещя Тиодор и после задъхано замълча. Поемаше си дъх на пресекулки, а гърдите му трепереха на леката слънчева светлина.
-Ти си се побъркал, Тиодор! Отивам да повикам Тамира!
И Драко напусна стаята. Тиодор блъсна ядно бюрото и то се строполи на земята, заедно с него самия.

-Отивам! –Изръмжа Тиодор.
-Не, никъде няма да ходиш!
-Отиди го кажи на Волдемор! –Изкрещя Нот и се изправи рязко, което причини поредна доза болка, но сподави стона си и седна на ръба на леглото.
-Ще говоря с него, няма да ходиш там!
-Това че си му метреса, Тамира, не ти дава никаква власт над него! –Изръмжа отново, а лечителката се отдръпна обидено от него.
Тамира Сийкъл беше високо и изпито момиче на около двадесет години с голям опит в медицината, тъй като беше работила в „Свети Мънго”. Имаше дълга къдрава руса коса, която стигаше до кръста й. Невинните й черти противоречаха жестоко на злините, които беше причинила на близките си, покрай любовта към Черния Лорд. Дълбоките й тъмносини очи контрастираха на светлите й мигли. Малките й, но обемни устни познаваха усмивката само в присъствието на Том Мерсволуко Риддъл. Мъничкото й лице и светлата кожа чезнеха в тъмнината на Щабквартирата на Черния Орден, а рядката среща със слънчевите лъчи изпиваше чертите й, по които се изписваше всяка несгода. Мъничките й ръчички не познаваха топлината, защото, макар че Лордът жертваше най-силните си положителни чувства за нея, сърцето му не можеше да разтопи нито една ласка.
-Не ми говори така, Тиодор! –Прошепна глухо тя, събра медицинските принадлежности и затвори тихо вратата след себе си, а Нот зарови глава в дланите си.
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
-Не прави глупости, Тиодор!
-Ще се сбогуваме ли? –Засмя се момчето и прегърна приятеля си.
-Кой е този предател, който трябва да откриеш? –Прошепна Драко притеснено.
-Това май и господарят не го знае! –Усмихна се отново Нот.
-Не е подходящ момент за сарказъм! –Скастри го Малфой.- Как ще го намериш?
-Много просто, ще търся смъртожаден, който от известно време не се е явявал за мисия при господаря!
-Предателите са много, имаш ли определени имена в предвид?
-Засега не! –Погледна часовника си, беше шест и тридесет и две.- Настъпи минутата! Ако ми се случи нещо, сбогом! –И прегърна за последен път Малфой.
-Дано да не е… -Но Тиодор не чу края на изречението, защото Волдемор мразеше неточността. Колко ли неща щеше да променят тези думи, ако Нот ги беше усвоил? Щеше ли да успее да спаси душата си?
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
Тиодор прекрачи вратата на балната зала и усети студа, който сееше във въздуха Черният Лорд. Стъпките му отекваха глухо в тишината, а черното му наметало го следваше зловещо. Нот удари пак пета в пода, свали качулката си и коленичи пред господаря си.
-Все още стъпваш гордо, Тиодор, въпреки срама! Още дишаш смело, въпреки болката! Това да ме радва ли трябва или да ме ядосва?
-Вярвам, че вие, господарю, ще вземете най-правилното решение! –Отвърна тихо.
-Радвам се, че сме на едно мнение, Тиодор! Използвай пудролиниите в източното крило! И… -Спря го Черният Лорд.- Ако изпълниш задачата, ще се явиш напълно опростен пред мен! Ако ли не, можеш да си запазиш място в гробищата, напоследък не им достига земя за мъртъвците!
Нот отново кимна с глава, покри с качулката лицето си и напусна залата.
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
-Дурак! Глупак! –Хвана лицето си с ръце Николай. Той беше сух старец, верен до гроба на Том Риддъл. Имаше дълги бели мустаци и голо теме. Едва стигаше до раменете на Тиодор, но, въпреки това, го гледаше ядно.
-Какво съм направил е моя работа и никой, най-малкото ти, не може да ме съди! А и не съм дошъл тук на седянка и за да си приказваме! Търся човек без име и без външност в многомилионен град, мислиш ли, че имам време да слушам опяванията на един старец? –Изкрещя Тиодор, а стаята сякаш се разтресе от виковете му. По пепелно-розовите стените висяха многоцветни килими, а натруфената уютна обстановка го изнервяше още повече. Изкусните дървени мебели, решетъчната камина и слабата светлина от полюлея вливаха някаква тягосност в обстановката.
-Позволи ми, тогава, да ти помогна! –Прошепна тогава дядото, а Нот кимна положително.
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
Тиодор затвори вратата на входа и вдъхна освежаващия въздух. Намираше се по средата на Невский проспект и, въпреки множеството димящи коли, атмосферата сякаш беше останала незамърсена. Момчето вдигна маслиновите си очи към небето и се усмихна. Това беше втората му седмица в Санкт-Петербург и вече Белите нощи крадяха тъмнината от лицето на лятна Русия. Бледото сияние, ясния небосвод… Трябваше да потърси предателя, но красотата на нощта не му позволяваше. Затова Тиодор тръгна по светлите улици, наслаждавайки се на необикновеното сияние. Поразходи се малко, после сви по Садовая и, следвайки Мойка, стигна до Набережная. Наблюдаваше как зловещата Нева се сливаше в хоризонта със светлата синева, поглъщаше с поглед малките екскурзионни корабчета, следеше осветените фонтани и как малки разноцветни капки се сливаха с тъмната повърхност на реката. Досега не беше гледал нощните илюминации, които предизвикваха усмивката му в този момент. Погледът му падна на водната повърхност, по която сега се надбягваха изображенията на някои от най-известните световни картини. Усмихна се на ужасеният поглед на Иван Грозний, прегърнал в обятията си разкървавения си син. Беше намерил време да посети Ермитаж и да се наслади на множество произведения на изкуството, но, за жалост, тази картина в момента се намираше в Государственная Третьяковская галерея в Москва.
Всяка нощ Ленинград предоставяше множество забавления на иностранните туристи, докато местните танцуваха в някоя дискотека, спяха или обръщаха чаша след чаша от любимата си прозрачна течност.
А самият Тиодор нито се забавляваше с руснаците, нито се възхищаваше с чужденците. Денем и нощем скиташе по затънтените улички, обикаляше от Индустриальная до Канале Грибоедова, разпитваше за странен човек с британско произношение, посещаваше Медний Всадник , Исакиевский Собор, Кунскамера дори, в опит да забележи някое познато лице, но неуспешно.
Драко не отговаряше на десетките му писма и това, незнайно защо, го притесняваше. Да не би да беше ранен? Или още по-лошо – убит?
Въпроси без отговори, а Тиодор беше в немилост, и последната капка свобода се беше изпарила. И той нямаше как да се върне в Англия, без главата на предателя.
Но не и днес, тази нощ нямаше да гони непознати сенки, нямаше да вика, нямаше да задава празни въпроси, не… Тази нощ щеше да се наслади на това, което го обграждаше. За осемте години в служба на Черния Лорд беше загубил способността да вижда красотата, а тази нощ… Тази нощ тя се забиваше в очите му и той искаше само и само да я погълне… Дори това да означаваше да се прости с живота си.
Беше се облегнал на перваза, с вперен поглед в Зимний дворец. Шареше с очи по цялото му протежение и съзерцаваше сенките на величествените статуи, които докосваха светлото нощно небе от върха на сградата. Наблюдаваше как цветовете на Ермитаж се преливаха в различните му сгради… Зелено, розово, бяло, сиво, синьо… Толкова магически изглеждаха на слабата светлина.
Изведнъж изпита странно влечение към другия бряг на Нева и се запъти към Троицкий мост. Отказа услугата на един местен таксиджия, защото искаше да почувства Нева под краката си. Чуваше водата и й се наслаждаваше. Спря, облегна се на парапета, погълна с маслиновите си очи пейзажа и после ги затвори, за да вдъхне чувството, което предизвикваха Белите нощи в душата му.

Медний Всадник… Най-красивият паметник на нощното сияние.
Фигурата на Петър Първи приемаше мрачността на сянка на фона на светлите малки часове.
Но погледът му падна на една висока женска фигура. Сивите й ръце изглеждаха безжизнени на слабата светлина, а с дългата й кадифено-червена рокля си играеше вятърът. Медната й коса беше вдигната високо и падаше на водопади до кръста й. Но сега вятърът разрошваше прическата й и тя изглеждаше с много повече живот, отколкото фризьорът я беше дарил. Нещо в душата на Нот потрепна неприятно и го накара да направи машинална стъпка назад. Миг по-късно той успя да възвърне съзнанието си и се запъти с бавни тихи крачки към жената. Имаше нещо в самотната й тъга, което му напомняше едно болезнено чувство и един мъчителен спомен… Но не можеше да се сети кой точно, беше го забравил умишлено, а сега той бавно изплуваше от дъното на душата му… А Тиодор му подаваше ръката, която щеше да възвърне живота в него.
Жената разтвори в унеса си обятията си за вятъра, сякаш искаше той да попие в душата й. А сянката все повече се приближаваше към нея.
Тиодор застана пред нея и погълна с поглед чертите й. Тънките й устни, толкова познати, меката й кожа, част от един силует на миналото… Гърдите й се повдигаха едва-едва в съня й, поглъщайки вятъра до дъното на душата си. На тънката й шия висеше огърлица от робини. А на нощното сияние кожата й се къпеше в цветовете на дъгата.
Изведнъж момичето отвори очите си, усещайки дъха му по лицето си.
Сърцето на Тиодор се сви… Тези мъртво-зелени очи, тези очи, които никога не можеше да сбърка… Където водната повърхност се бореше с тихата луна, а бесни урагани раздираха самотата… Онзи забравен свят на неизбежното и мъката, където се беше лутал толкова дълго… И болката, болката, която го изгаряше сега… Същата, както преди години, не по-слаба, напротив – с тройна сила сега раздираше сърцето му. Онзи свят, който някога беше напуснал, сега го убиваше отново и отново… Сълзите горяха в очите му, докато държеше в ръцете си лицето й, когато я прегърна и усети главата й на гърдите си… Същото чувство, същия дъх… Чертите й бяха изменени от времето, дъхът на нощта и самотата ги бяха изкривили… Но нищо не можеше да убие споменът за онзи болка, който гореше в очите й… Онази тягостна любов, онова задушаващо чувство… А сега то ги беше погълнало отново във водовъртежа си и те нямаше повече да вдъхнат животът над повърхността му…
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
Усещаше студената й ръчичка в своята, сърцето му се бореше с мъката, която си причиняваха с всяко докосване. Чувстваше, че тя ще заговори, и я притискаше още по-силно до себе си, защото думите бяха много по-болезнени. Убиваха се един друг с близостта си, но не можеха да я прекъснат… Тиодор усещаше как сълзите му капят по лицето й, чувстваше ги, допирайки устни до челото й в страх да не я загуби. А тя самата не плачеше, не страдаше… в този момент дори беше вледенила дъха си… и той умираше някъде дълбоко в нея. Беше замръзнала за времето, за чувствата, за мъката… и усещаше само баладата на сърцето на човека, чиито обятия я топлеха.
Той се наведе и впи жадни устни в нейните, сякаш за да погълне дъха й и да стане част от нея… Светкавица озари небето… а момичето стоеше безжизнено в ръцете му…
-Не говори… Моля те не говори… -Проплака тихо Тиодор, а очите му потънаха в нов океан мъка… Искаше само да я чувства до себе си, нищо повече… Не усещаше дъжда, не чуваше гърмежа и не виждаше светкавиците… Само двамата в пустиня на чувства и океан от скръб… В този кратък миг съществуваха само те… и само заедно…
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
-Ще си моя… ще си само моя… ще започнем отначало… и ще си само моя…
Думите умираха в тишината… А гърмът се усилваше все повече, но те не усещаха подгизналите си дрехи… Не чувстваха ледения балтийски вятър… и гнева на небето. Само шепотът съществуваше… и близостта, която чувстваха.
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
-Ще тръгвам… Налага се…
-Не, няма! –Стисна силно ръката й и я придърпа към себе си.- Няма да ти позволя отново да ме напуснеш!
-Утре, в полунощ, Царско село, Бальшой Каприз! –Прошепна момичето на сантиметри от лицето му.- Като я видиш, ще я познаеш!
Изплъзна се от обятията му и мрака я погълна. Само звукът от шумолене на рокля напомняше за призрака…
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
-Къде беше?
Тиодор не отговори на Николай, нямаше уши да го чуе и уста да отвърне. Просто стигна до стаята си и се стовари на леглото, притискайки с ръце лицето си. Случваше ли се това? Можеше ли да бъде истина?
По прозореца се почука и Нот подскочи от изненада. На фона на светлата нощ един тъмен бухал удряше ядосано клюн у стъклото. Това не беше сибирската сова, която той се надяваше да види… сигурен знак, че е от нея…
Птицата влетя и кацна на тъмното бюро, пускайки мъничка записка върху останалите книжа. После литна, а Тиодор извика след нея „А отговор?”. После, забелязвайки, че птицата няма да се върне, си помисли „Странно” и насочи поглед към парчето пергамент.

„Забранено ми е да говоря с теб, затова не ми отговаряй. Внимавай, Той знае къде си, знае с кого си, нарочно те прати при нея. Незнам какво ще решиш, Тиодор, затова ти казвам Сбогом… и късмет”

Тиодор потръпна, но отказа да приеме мисълта, че трябваше да убие нея, не, нямаше как тя да е предателката… Та нали беше от Ордена на Феникса… Нямаше как…

Нот се обърна към стражата пред входа в Царско село, за да го упъти. Поглъщаше с поглед малките синьо-златни сгради, високия Александровский лицей …
Служителят му показа една пътека, която минаваше между двете, спомена, че Бальшой каприз е беседка над Подкапризная, улица, разделяща Царскоселските територии на две – частта на Екатерина Велика и тази на внука й, Александър Първи.
И Нот пое по улицата, търсейки мястото. Младата луна беше заслепена от бялата нощ… Улицата цепеше на две дивната растителност, а краят й се губеше в хоризонта. Дъбовете приемаха ужасяващи форми, сенките им чезнеха в тъмнината… Протягаха кокалести пръсти към него и се надвесваха над каменната пътека.
И Тиодор стъпваше бавно, а страхът малко по малко го поглъщаше.
Вик на гарван го изкара от унеса и подтисна дъха му. А някъде в далечината едно тъмно страшилище накара сърцето му да подскочи от радост. Нямаше как, това непременно беше беседката, която търсеше.
С всяка стъпка в тъмнината чудовището се увеличаваше зловещо, както и сянката, която хвърляше на сияйното небе. Тиодор забързваше все повече крачка, докато не се затича. Единствената цел, единственото желание…
Бальшой каприз представляваше мъничка и изящна беседка, разположена на върха на високо мостче, минаващо над улицата. Малка пътечка криволичеше между разноцветни цветя, които сега сивееха на слабата светлина, и достигаше до закътаното местенце. В средата на беседката стоеше един призрак, висока женска фигура… Тази, която Тиодор беше търсил толкова дълго… и толкова безуспешно…
Изумрудено, розово, алено, кафяво, синьо се сливаха в изящна хармония… И предизвикваха всяко чувство, което можеше да погали човешката душа…
Тиодор се затича по кривата пътечка, прескачайки по няколко стъпала. Впи устни в нейните и не се откъсна от нея повече от минута. Имаше нужда от нейните докосвания, от нейната близост…
-Виждаш ли? –Посочи изумрудения пръстен на безименния си пръст.- Тогава ми каза да те повикам, когато имам нужда от теб, помниш ли? Сега имам нужда от теб…
И потъна в обятията му, а очите й – в сълзите… Сълзи на мъка, на безнадеждност… и, най-вече, на болка…
-Тиодор… Тиодор… Тиодор… -Мълвеше безсилно, чувствайки допира на устните по врата си.- Аз… ние… невъзможно е…
Нот се отдели от нея и пери поглед в очите й. Сега те бяха потъмнели, но още гледаха с онази мъртвешка тъга.
-Не те разбирам…
-Аз… Аз… женена съм… -Нот се облегна на парапета, без да може да отвърне.- И имам… имам две прекрасни деца… -Нот изтърка сълзите си.- И, да!... Щастлива съм…
-НЕ ТИ ВЯРВАМ! –Извика той в лицето й.- Дяволите, Елън, не ти вярвам! Ти не можеш да си щастлива с друг, познавам те! Не ме лъжи!
И се стовари на пейката, криейки лице в дланите си. Не искаше да вижда сълзите му, не трябваше, сега беше важно да е силен…
-Тиодор… -Момчето усети ръката под брадичката си и вдигна нагоре лице.- Тиодор… Аз винаги ще те обичам, винаги… -Тя клекна срещу него, перлената й рокля се изцапа сериозно, но те не забелязаха. Замилва лицето му с длани и довърши.- Но това е затворена страница от моя живот…. И е късно вече… Имаше ден, в който можехме да спасим любовта си, но този ден отмина…
Момчето вдигна очи и се загледа в нея безизразно. Само болката потрепваше в тях, те бяха вече мъртви.
-Ние поехме по пътищата си, Тиодор… Направихме го отдавна… И, ако трябва да преплуваш бушуващ океан, да прелетиш над дълбока пропаст… Аз ще се погрижа да го направиш… Точно защото те обичам…
Нот се изправи и обхвана кръста й с ръце, доближавайки я до себе си.
-Какво имаш в предвид? –Прошепна в ухото й.
-Знам защо си тук, Тиодор! Трябва да го направиш!
-Моля? –Той се загледа в лицето й невярващо. Какво се опитваше да му каже.
-Нещата… Нещата, които казах на Макгонагол… Появата ти тук… И Черният Лорд…
Тиодор се отдели от нея и впери ужасен поглед в хоризонта, там, където Подкапризная докосваше светлия небосвод. Можеше ли… Можеше ли да е права?
-Какво си казала на Макгонагол? –Попита я сухо, в опит да сподави мъката си.
-Всичко, което знаех за Волдемор от теб. Всички предположения, всички факти… Всичко!
Предателят… Не предалия Риддъл, предалия него самия… Това клето момиче… с русата коса и мъртвите очи… Любовта на живота му… Сърцето му, душата му… Предателката…
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
Елън се приближи до него и докосна едва-едва ръката му. Тиодор се обърна и впи устните си в нейните… Мигът беше дошъл, но те отказваха да го приемат… Съдбата най-накрая ги беше изправила един срещу друг, изходът беше само един… Но те отказваха да си го признаят… И впиваха отровни устни за последен път, докосваха се, обичаха се… за последен път… Един от тях щеше да напусне другия… Но и двамата нямаха сила за това…
-Обичам те!
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
-Време е, Тиодор! –Прошепна глухо в ухото му. Нот усети, че студената й ръка се плъзна в джоба на якето му, и потръпна от ужас. Тя напипаха неговата длан и постави пръчката в нея, стискайки юмрука му. После намери дясната му китка и насочи оръжието към гърлото си.- Давай, готова съм! –И впери спокоен поглед в него. А той потъна в очите й… отново за последен път… Беше толкова… спокойна… А усмивката й, да, онази, същата като едно време…
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
-Не… -Отвърнах тогава тихо.
-Или ти, или аз, Тиодор! А аз те обичам прекалено силно, за да те загубя! Направи го! В името на любовта ни!
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
--Не… -Повторих отново.
-Тиодор, умолявам те, вразуми се… Не ми го причинявай…
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
--Не…
Тогава тя падна на земята, а роклята й се оцвети в кафяво от калта. Закри лицето си в длани и заплаха глухо. Защо си причинявахме толкова много болка…
-Не плачи… Моля те, Елън, не плачи… -Мълвях объркан, притискайки малкото й телце към себе си, вдишвайки нейния дъх, живеейки в нейното сърце… А тя не продумваше, само разкъсваше душата си с огнени сълзи… А мен ме болеше още по силно, защото тя страдаше… и аз бях виновен…
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
--Няма да го направя… -Прошепнах в лицето й, бършейки ледените й сълзи.- Не мога да го направя… Аз… аз… Не мога да го направя…
-Защо боли толкова много, Тиодор? Защо винаги боли толкова много? –Прошепна ми тогава тя, а аз нямах думи, за да й отговоря, нямах обяснението, което тя желаеше… И силата, която да ни спаси…
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
--Не мога да те изгубя… -Беше казала тогава. А аз не исках да й го причинявам, не и повече мъка, не можех… Убивахме се бавно с любовта си… и нямахме сили да я превъзмогнем…
٭ۣۜE٭ۣۜE٭ۣۜE
--Има само един начин да се сбогувам с теб, Тиодор, само един начин да спра да те обичам, само един начин да те пусна да си тръгнеш… и да напуснеш този свят… Само ако те придружа в отвъдното! Щом не мога да те обичам на тоя свят, ще тръгна след тебе и в смъртта…
И тогава ние се сбогувахме с този свят, прегърнати, щастливи… Да, щастливи в смъртта… Където любовта ни щеше да гори вечно… Аз и любовта на живота ми… С преплетени кървави ръце… С туптящи сърца в едно… И вперили поглед един в друг… С целувка… Онази прощална целувка… Последната, да, но и на-хубавата… Влагайки всички напускащи ни сили в онази последна целувка… Най-хубавата… Най-истинската… Последната… Аз и моето момиче… Елън… Любовта на живота ми… Кръвта във вените ми… Животът ми… и сърцето ми… Моята малка предателка, умираща в безжизнените ми ръце… Предателката…