An Assonance of Life (Част Първа)

Предговор:
Дървените лагери, които унгарците обитаваха, представляваха широки, тъмни и претрупани с груби дюшеци помещения, които по никакъв начин не можеха да спасят замръзващите в самите си кости хора от студа. От няколко седмици австрийското правителство се опитваше да създаде нормални условия за премръзналите бежанци, но на този етап това се беше оказало непосилно. Няколко проекта за жилищни сгради бяха вече приети и финансирани от държавните лица, но построяването им щеше да отнеме време. И, въпреки че вятърът се усилваше и жулеше жестоко премръзналите крайници, нищо не бе способно да им помогне.
Солидно количество от бежанците бяха настанени по хотели и жилищни сгради в околността, но повечето нямаха възможността да се вредят за тях, тъй като сред тях бяха главно спасилите се държавни лица. Храната беше оскъдна, условията – сякаш настървени срещу хилядите, настанени в импровизираните дървени жилища. И, въпреки това, в тази студена и мръсна земя имаше някаква утеха, която само те можеха да почувстват.
След 1956-а година двеста хиляди унгарци бяха принудени да напуснат домовете си, подбудени от избухналата революция. Много от тях бяха убити в опита си да преминат границата, останалите бяха преследвани до самите покрайнини на Австрия. Америка, Канада, Англия, Швейцария, Франция, Западна Германия, Белгия и други бяха приютили по над 5 хиляди души. И, при все това, най-голяма част от принудително-изселените унгарци беше останала в границите на Австрия, изплашени от дългия път и опасността, която може би го съпътстваше. По този начин в дървените убежища се бяха настанили над 8 хиляди бежанци, на които бяха чужди хората, климатът, земята и езикът на Австрия. И, въпреки това, те се чувстваха защитени.
Още през първия ден от престоя им в страната, австрийското правителство бе приело забрана за напускане на определената им територия. Уплашени от взривовете, произтичащи на километри от границата им с Унгария, домакините не изключваха възможността за избухване на епидемия на тяхна земя. По този начин те бяха поставили бежанците под едногодишна карантина, пазена от няколко стотин австрийски войници, разположени на двадесетина метра един от друг, и висока телена ограда. Факт, който създаваше задушевната атмосфера на затвор в самия лагер.

Глава 1

Voyager Through Life

-Беше писано да бъда до силен мъж.
-И с какво това те промени?
-Наложи се и аз да бъда такава.
-Защо мислиш така?
-Защото, ако не бях, нямаше да оцелея. А той не беше човек, който щеше да се върне за едно слабо същество.
-Значи беше трудно?
-Откакто се помня всичко в живота ми беше само трудности. Преживях най-големите сривове и възходи с него. Това ме промени.
-Нима искаш да кажеш, че за тези години се научи да обичаш врага?
-Враг… Той беше единственото същество, което бе до мен през тези години.
-Ами политиката? Родината? Домът?
-Проповядвах само една политика – тази, която можеше да ми помогне да оцелея. Родината и домът бяха просто променливи.
-Тоест, ти откри дома си на чуждата земя? Тук, в Австрия?
-Смятам че земята не може да бъде частна собственост на отделна нация или народ. Можеш да откриеш своето парче свят навсякъде.
-Значи приемаш страната ни за свое убежище? Чувстваш се щастлива и защитена тук?
-Не. Никога няма да мога да приема дадено място като сигурно или защитено. Престанах да се уповавам на държавната власт в мига, в който тя ме изостави преди години. Вярвам само на него.
-Значи не си религиозна?
-Господ ме изостави преди много-много години. Тогава и аз се отрекох от него.

27 ноември, 1956 година
Погнусено от слабата храна и вкочанено от студа, едно момиче намери възможността да подобри условията си на живот далеч от лагера. Едва тринадесетгодишна, Беатрис търсеше изхода в продължение на няколко дълги дни. Един мразовит петък успя да открие пролука в телената ограда и живата стража отвън – снегът бе оформил дупка под преградата, която ги разделяше от света. Прехвърляйки фактите, тя реши да изчака онзи момент от напредналата нощ, когато войниците отвън притваряха уморено очи, облягайки се на някой кол от оградата и отдавайки се на умората, студа и скуката.
Беатрис беше нисичко за възрастта си момиче, чиито черни като оникс очи наблюдаваха света с някакви като че ли вградени в тях недоверие и страх. След избухналата революция всичко в света й се бе сринало и сега се налагаше да го гради наново. Върху какво? Върху черната земя, между заскрежените дървени дъски, където тъгата сякаш отекваше в стените и се връщаше обратно в дробовете. Където хората вдишваха и издишваха болката, разочарованието, носталгията по отминалите дни.
Макар и вече в съзнателна възраст, Беатрис далеч не разбираше напълно ситуацията, в която бе попаднала. Да, родителите й бяха обяснили всичко от край до край. Да, тя знаеше, че са избягали, защото са били в опасност, знаеше, че са били в опасност, защото са били принудително част от дадена политика, знаеше, че са били част от нея, не защото са искали, а защото такъв е бил режимът. И, въпреки това, цялата ситуация й бе напълно непонятна. Допреди месец единственото, което бе виждала от света, бяха били високите, пищни сгради на Будапеща, тъмните, мътни води на Дунав и тихото жужене на заводските машини, което сякаш се възраждаше само през нощта, когато ревът на колите стихнеше и върху асфалтовите улици се загнездеше покоят. Сега, седмици, дни, часове по-късно, тя бе захвърлена в страна, която не познаваше, с хора, които срещаше за пръв път, но сякаш бяха заедно отдавна. Трудностите и опасността ги сближаваше като нация, но Беатрис нямаше как да разбере или да реагира естествено върху тази промяна. За нея те все още бяха чужди.
Затворена между телената ограда, задушавана от липсата на свобода, замръзнала от ледения дъх на вятъра, тя далеч не приличаше вече на жизненото и вечно-усмихнатото момиче, което тичаше игриво по улиците на Будапеща, отново закъсняващо за час. Грижите, които се бяха отразили върху лицата на родителите й, се бяха пречупили през нежната й кожа и сякаш очите й бяха изгаснали завинаги. Осъзнавайки сериозността на ситуацията, но без да може да открие причината за нея, Беатрис беше просто едно объркано дете, което животът бе сринал с един-единствен обрат. И, докато волята още се бореше някъде дълбоко в гърдите й, усмивката бе замръзнала завинаги в някаква печална гримаса, която може би един ден някой бездарен поет с горест щеше да опише.
Затова и бягството звучеше логично и добре-обиграно в очите й. Наивно вярваше, че като премине отвъд оградата, ще получи свободата си обратно. Вярваше, че можеше да помогне на родителите си, да намери храна, помощ, меко време дори. Някаква промяна, от която болезнено се нуждаеше и за себе си, и за близките си. Промяна, която можеше да предизвика единствено тя.
Като всяко дете, Беатрис вярваше в неограничените способности на хората, вярваше в добротата им. Смяташе, че като излезе сама в тъмното, като се пребори със страха от непознатото, мрака и трептящите спусъци отвъд телената ограда, ще засвидетелства желанието си и ще предизвика по-добрите дни. Отвъд границата на лагера, отвъд грубите войници и скупчените джипове, там някъде имаше място, което можеше да споделя с родителите си. И щеше да го намери сама, защото иначе щеше да развали магията.
Всички тези наивни и светли мисли бяха довели Беатрис до заключението, че това, което искаше да направи, не трябваше да бъде споделяно с никого – нито със сухите жени, които сипваха супата, нито с връстниците, с които се бе запознала покрай лагера, нито даже с родителите й. Тайничко знаеше, че те нямаше да й позволят, нямаше да й повярват че може да се справи, нямаше да я подкрепят.

-Вярваше ли наистина във всички тези неща?
-Да, вярвах. Вярвах че съм способна да спася останалите от всички неволи, които съдбата ни беше предрекла. Вярвах, че съм способна на всичко това.
-А осъзнаваше ли, че може нещо да се провали, нещо да не произтече така, както си се надявала?
-Нито за миг. Тогава мислех, че стига да имам силното желание, мога да направя чудеса.
-Сега не го ли вярваш?
-Сега не вярвам в чудеса. Но още вярвам в себе си. Различно е.
-Нима?

Когато падна нощта, а западът сякаш попи последните слънчеви лъчи, изсмуквайки ги назад по рохкавия сняг, всички обитатели на лагера побързаха да се приберат в дървените постройки, в опит да стоплят вкочанените си души. Загърнаха се здраво с одеялата и, въпреки ранния час, побързаха да затворят очи и да заспят, преди застояването на едно място да вкочани окончателно крайниците им.
Същото се случи с Беатрис и семейството й. Те деляха една стая с над десетина други хора и беше наложително да се съобразяват с останалите.
Бет бе зиморничава още от бебе. Студът караше кожата й да посинява, а устните да потъмняват до наситения нюанс на моравото и виолетовото. По тази причина майка й, Маржит, я покри и със своето одеяло и я притисна към себе си, топлейки я с тялото си. Беатрис притвори очи и облегна глава на рамото й, отдавайки се на умората.
И, въпреки че сънят погълна съзнанието й, тялото бе напрегнато и сякаш настроено за това, което бе решила да направи. И така, няколко часа по-късно, Беатрис отвори бавно очите си и те се плъзнаха предпазливо по ъглите на тъмнината, сякаш самият мрак я застрашаваше и следеше. Когато зениците й се разшириха достатъчно, за да разпознава безпогрешно силуетите на определени неща в помещението, момичето отмести внимателно ръката на майка си настрани и се изправи безшумно. Не стоя дълго, вгледана в спящите си родители, в онзи миг Фаркаш, както бе фамилията й, имаше много по-важни неща за правене. А и дори не си и помисляше че това можеше да се окаже последният път, в който бе толкова близо до тях. Тогава подобна мисъл нямаше как да си проправи път из размътеното от авантюризъм съзнание.

-Видя ли ги отново, преди да се случи… инцидента?
-Не.
-Разбра ли защо?
-Години по-късно се заех с това да открия причината да ме потърсят толкова късно. Тръгнах по следите им, но нямах възможност да стигна до отговора.
-Защо?
-Защото имаше много други важни неща в живота ми. Като например сина и мъжа ми.
-Искаш да кажеш, че родителите ти не бяха сред приоритетите ти тогава?
-Не го изкарвай така.
-Кажи ми каква е истината.
-Родителите ми винаги са били хората, на които ще бъда най-много задължена, които ще обичам безкомпромисно. Просто… След като прекрачих онази ужасна преграда, в света ми произтекоха промени, такива промени, каквито не можех да пренебрегна. Когато дойдоха за мен, аз вече година бях прекарала със съвсем различни хора, на съвсем различно място. Бях се научила да бъда друга, да се уповавам на други неща в света си. Бях се научила да оцелявам. Ако се бях опитала да направя нещо, сега щях да споделям смъртта им.
-Не намираш ли това грешно? Не смяташ ли, че е вид предателство?
-Не. Каква утеха щеше да бъде да умра с тях? Каква утеха може да има в това да се предам толкова рано?
-Не знам. Свикнала съм да задавам въпросите, не да отговарям на такива.
-Това те прави пасивен наблюдател.
-Не. Това, че не изразявам мнението си не значи, че нямам такова. Просто не го споделям, запазвам мислите и разсъжденията за себе си. Налага се да гледам по-мащабно животите на хората.
-Това ли наричате „социология”?
-Да, това. Но не е тема на нашия разговор.
-Права си. Искаш да научиш нещо от мен, затова и изучаваш живота ми, нали?
-Да, не виждам нищо грешно в това.
-Права си. Добре, по темата: В онзи миг аз имах избор – да умра за миналото си или да живея за бъдещето. Аз избрах това, което всеки разумен човек би избрал.
-Наричаш се безчувствена.
-Не. Решението, което взех, бе изпълнено с емоции. Просто имаше сблъсък на две усещания. Аз избрах това от тях, което нямаше да ме заведе в гроба. Избрах това чувство, което нямаше да замъгли разума ми.
-Плачеш. Нима още си толкова уверена в действията си?
-Никога няма да забравя това, което направих, и, не, никога няма да си го простя. И, въпреки това, аз реших да се боря. В това няма нищо срамно. Това, което направих, или по-скоро това, което не направих, ще лежи вечно на съвестта ми. Но, да, взех правилното решение.

По този начин Бет се измъкна внимателно от помещението и, примирайки от студ, клечейки, за да се скрие от евентуалните наблюдатели, започна да се прокрадва към пролуката, която по-рано бе открила в оградата. С радост забеляза че в нощната пелена нито една фигура не се размърда и не напусна мястото си. Всичко досега бе точно така, както и се бе надявала. Нямаше право на грешки.
Когато се доближи до склада с храна, Беатрис го заобиколи и се скри отзад. Пролуката се намираше точно там, а сянката на съборетината криеше лицето й от светлината на мъждукащата лампа. Фаркаш въздъхна облекчено и се загледа в оградата.
След като събра достатъчно кураж и за пореден път провери дали двамата войници, стоящи най-близко, бяха добре-задрямали, тя се приближи до нея, сви се и премина през дупката. Първата мисъл, която се загнезди в съзнанието й, беше, че бе свободна. Лекото щипане някъде на гърба й доказа, че навярно се бе одраскала на стърчащата тел. Калта, която бе полепнала по дрехите й от досега с кишата, сякаш мигновено се навлажни и Бет почувства как вкочаняващият студ, който бе забравила в малкото си приключение, сега връхлиташе тялото й на вълни, а мокрите одежди само засилваха усещането, вместо да го потушават.
Едва след тези няколко-секундни разсъждения, Фаркаш се сепна и дочу звук, който въобще не й хареса. Зениците й се разшириха и се спуснаха към войника от лявата й страна. Автоматът, висящ диагонално на корема му, потрепваше, съпътствайки разбуждането на мъжа.
Момичето примря в плен на вкочаненото си съзнание. Дори желанието да избяга тогава се пресичаше в ужасените й очи и Бет не можеше дори да помръдне. В този миг главата му се извъртя за части от секундата към нея и всичко сякаш замръзна. Беатрис се разтресе цялата от ужас, а пулсът й се ускори неимоверно. В мига, в който войникът направи крачка към нея, Фаркаш се обърна на пети и се затича с всички сили към гората. Чуваше виковете му след себе си, но не ги разбираше. Единствената мисъл, която можеше да намери път в съзнанието й тогава, бе паническият страх от смъртта и желанието да се спаси от ужасната гонитба, която сама си бе организирала с неразумните си действия.
Докато спринтираше между дърветата, Беатрис чувстваше с цялото си тяло всеки сблъсък с някой клон или някаква друга преграда. Леденият въздух се забиваше като с хиляди иглички в гърлото й и я караше да се задушава. Дробовете й се свиха, а очите – премрежиха. Миг преди да осъзнае точно какво се случваше, покрай нея прелетя куршум и се заби в прасеца й. Беатрис се стовари безпомощно в снега, а ужасеният й вик отекна в призрачната гора.
През парещата болка и насълзените си очи, момичето забеляза как десетина фигури в далечината прехвърлиха оръжията си на гърба си и се затичаха към нея. Паниката, която я обзе, уби всяко друго чувство в съзнанието й, и Беатрис се опита отново да побегне, но болката се загнезди за пореден път в крака й и Фаркаш се стовари на земята.
Отчаяна и предала се вече, очите й се напълниха със сълзи и те влединиха още повече поруменелите й от тичането и студа бузи. Ръцете се стрелнаха към раната и я притиснаха силно, мъчейки се да спрат кръвта, стичаща се, лепкава и топла, между пръстите й.
Точно когато войниците я достигнаха и един от тях понечи да насочи оръжието си към нея, нещо ги спря и те замръзнаха. Фигурите пред очите на Беатрис се изправиха и козируваха кратко и нервно. После един от тях направи крачка напред и кимна с глава. Беатрис така и не разбра какво се случваше, макар погледът на войника да й намекваше, че определено имаше някой зад нея, когото не можеше да види, поради неудобното си положение.
Войникът прехапа устна и заговори на немски, факт, който далеч не учуди момичето, но не й спомогна да разбере думите му.
-Лейтенант Краус!
-Старши сержант Рейтофер. –Кимна провлачено фигурата отзад.- Бихте ли ми обяснили какво точно прави това момиче тук? И защо, по дяволите, куршумите, които свистят наоколо, се чуват чак на пътя?
-Момичето се опита да избяга, сър. Опитахме се да я хванем, казахме й да спре, но тя не го направи.
-Може би не знае езика. –Процеди този, когото бяха нарекли Краус.
-Тя хукна да бяга и, след като я предупредихме, нямаше какво друго да направим, освен да я стреляме по нея, сър. –Сбърчи челото си младокът, който бе видимо смутен от създалата се ситуация.
Фигурата отзад замлъкна за миг, а Бет изстена от новата вълна болка, която обви крака й и го накара да изтръпне. Краус се вгледа в тила й за миг, а после тъмносините му очи отново се впиха безжалостно във войника отпред.
-Как е избягала?
-Не знам, сър.
-Тогава ти си отговорен. Има наредба всяка вечер да се проверява оградата. Кой провери днес?
Рейтофер замлъкна, а тънките му устни сякаш съвсем изчезнаха върху светлата кожа.
-Ясно. –Процеди хладно Краус.- Всичко ми е ясно. В мига, в който ми видите гърба, започвате да своеволничете.
-Не е така, сър. –Заекна другият, но не продължи, защото не знаеше какво да каже.
-Утре, старши сержант Рейтофер, ще има санкции за всички ви. И ти ще си имаш сериозни проблеми.
После Краус се обърна и, смятайки въпроса за приключен, понечи да поеме отново по пътя си. Гласът на сержанта, нервен и несигурен, го накара да спре и да се обърне отново към него:
-Какво да правим с момичето, сър?
Очите на Краус се присвиха от презрение и той промълви с досада:
-Знаеш заповедите. При преминаване на границите на лагера се стреля без предупреждение. –После замлъкна за миг и довърши.- Убий я, естествено!
Рейтофер запримига на парцали, а всяка руменина от лицето му се изтегли. Той замлъкна за миг, а после промълви тихо:
-Но, сър, тя е само дете. Нямаше как да ни разбере, а и едва ли, ако има някаква зараза, това бягство е способно да зарази когото и да е.
-Да беше проверил оградата, по дяволите! –Ядоса се Краус и кимна към момичето в краката си.- Убий я! Такива са заповедите.
Лицето на Рейтофер се сбърчи от ужас и той импулсивно направи крачка назад. Очите му се изцъклиха и се впиха първо в момичето, облято в сълзи, после отново в лейтенанта, който го наблюдаваше с презрение.
-Не мога да го направя, сър. –Прошепна толкова тихо, че другият не го чу. Останалите войници се размърдаха паникьосано, наблюдавайки с ужас създалата се ситуация.
-Какво каза?
-Не мога да го направя, сър! –Почти извика Рейтофер и очите му проблеснаха в тъмнината.
Краус остана няколко секунди загледан в подчинения си, а после се усмихна и заклати глава, сякаш не искаше да повярва, че това се случваше. Когато вдигна очите си, те се присвиха срещу сержанта, а той самият изръмжа ниско:
-Войник, който не може да убива… Ако допускаха такива като теб преди известно време на бойното поле… щеше да бъде изключително-мъчително воюване. –Завърши Краус бавно и протегна рязко ръка към треперещия младок. Издърпа оръжието му и, без да промълвява и дума, насочи дулото към гърлото на момичето в краката си. Пръстът се плъзна към предпазителя и го дръпна бавно назад с движението на човек, който цял живот бе правил точно това.
В мига, в който Беатрис се опомни от умопомрачителната болка и неразбраните слова, очите й мигновено се напълниха със сълзи. Студеното дуло опираше брадичката й и, изплашена до смърт, Фаркеш вдигна лицето си нагоре и отвори бавно очи, сякаш се страхуваше, че това, което видеше, щеше да е последната картина от този свят.
Над нея се беше навел висок мъж с къса светлокафява коса. Брадата му, прорасла преждевременно на места, придаваше някаква твърдост на изражението му, която трудно можеше да се постигне, предвид формата на лицето му. Тъмносините му очи, като буреносно небе, блестяха с някаква зрялост и дълбочина, които контрастираха на кожата, непозната на дълбоки бръчки и следи на времето. Бялото петно над лявото му ухо тотално сложи край на желанието на Беатрис да прецени възрастта на мъжа, който всеки момент можеше да отнеме живота й. Обгоряло от слънцето, подложено на какви ли не температурни инверсии, лицето му по никакъв начин не можеше да загатне годините му.
Беатрис, чувствайки потрепващото под брадичката й дуло, продължи да го гледа още няколко мига, а после притисна рязко очи, сякаш от страх да не види собствената си смърт. Вече бе забравила болката в крака, напрегвайки цялото си съзнание, за да издържи на ужаса, който бе вкочанил разума й. Освен мракът в съзнанието й се загнезди и натрапчивата тишина, пулсираща в ушите й. Сякаш дори леденият вятър се ослушваше зад клоните на дървото отсреща и се страхуваше да извие пронизително жалния си вой.
В същия миг крясъкът на куршума изсвистя и писъкът му отекна в далечината, повторен в ек от ъглите на гората. Върна се на звукови вълни обратно там, където групата хора бе застинала, и прокънтя в ушите им за втори път. Дълбок и вибриращ звук, който едва-едва подразни тъпанчетата.
Беатрис отвори бавно и несигурно едното си око, а после и второто. Това, което видя, се различаваше коренно от разбиранията й за ад, рай и отвъдното по принцип.
Краус бе дръпнал спусъка настрани от нея и куршумът се бе изгубил някъде из дърветата. Дълбоките му очи сякаш се бяха вкаменили и не изразяваха никаква емоция.
Той върна оръжието на шокирания Рейтофер.
-Но, сър…
-Момичето е мъртво. –Процеди лейтенантът с тон, който безспорно можеше да убеди най-знатния идалго в най-очевидната лъжа.- Всички разбрахте, нали? –Обърна се към останалите сержанти и те закимаха енергично.
-Момичето е мъртво, сър. –Потвърдиха с някаква смесица от раболепие и страх.
-Добре тогава. Тя идва с мен. А вие сте изпълнили заповедите си.
-Да, сър.
Краус прокара отегчен и подозрителен поглед по лицата на всички в групата. След като се увери, че страхът им бе прекалено силен, за да са по някакъв начин заплаха за самия него, лейтенантът кимна към един нисък и набит войник:
-Бьолер.
-Да, сър?
-Смяната ти свърши, нали?
-Преди десет минути, сър.
-А защо все още не си се прибрал?
-Сержант Егер не е пристигнал, лейтенант. Няма кой да ме замести.
-Така значи… -Промълви Краус с тон на човек, който за една нощ бе открил много неразбории в уж подредения си свят. Неразбории, които, дори и да не бидеха наказани впоследствие, щяха да му послужат като много силни козове един ден.- Освобождавам те от поста ти днес, Бьолер. Ще се върнеш до лагера, ще вземеш кола и ще дойдеш да ме вземеш от пътя. Разбра ли?
-Да, сър.
-Колкото до вас… -Започна, обръщайки се към останалите.- Връщате се на постовете си, за поведението ви ще говорим утре. А на Егер споменете, че работата не чака семейните задължения. Ако още веднъж закъснее, един ден ще го пенсионират като обслужващ сержант*. Хайде, махайте ми се от очите.
Краус проследи с присвити очи как подчинените му си плюха на петите, преди да е успял да ги хване в друга нередност. Едва когато се наредиха около оградата, лейтенантът се обърна към момичето в краката си и се загледа в нея. Трябваше му няколко мига да осъзнае, че точно нейната глава бе накарала крака му почти да изтръпне с тежестта си. Беатрис, омаломощена от загубата на кръв, бе припаднала, а Краус, в желанието си да въдвори ред сред сержантите, се бе оставил изтръпването само да го разгневява още повече.
След като се наруга мислено, че толкова-съсредоточено бе отбягвал проблема в краката си, мъжът се наведе и вдигна момичето на ръце, което не бе трудно, предвид разликата в килограмите им. Главата на Фаркеш се люшна и челото й опря в гърдите му. Изправяйки врат, за да не му пречи момичето, Краус вдигна камуфлажната раница, в която държеше оръжията и личните си вещи, преметна я през рамото си, и пое с бавни крачки към края на гората, където асфалта разцепваше вековния живот на буковете.

-Не те е убил.
-Не.
-Знаеш ли защо?
-По-късно го питах, но не успях да получа еднозначен отговор. Не е човек, който говори за емоциите си в един или друг момент.
-И все пак?
-Покрай приятелите му научих, че след края на войната* е загубил голяма част от увереността си. Докато преди нея решавал всичко със замах, след това често обмислял по-задълбочено избора си. Може би се дължи на това.
-Едва ли. По принцип ветераните са по-скоро озлобени, отколкото опитомени.
-Да. Затова и аз не повярвах на това твърдение. Трябваше да срещна един негов приятел, майор Фрейс, за да разбера истина, която да звучи малко по-правдиво.
-Какво ти каза той?
-Че към края на войната част от австрийската армия е била на унгарска земя, колкото да се подсигури от внезапно и „предсмъртно” нападение. Двамата с Фрейс били сред капитаните. И през тези седмици сравнително-мирно пребиваване, Бернард загледал унгарска девойка, която изчезнала с връщането им на австрийска земя. След този случай, полковникът разбрал и, вместо да го предаде на Военния съд, го понижил в лейтенант.
-Какви са били доводите му?
-Укриване на пленници и съзнателно предизвикване на дрязги между двете държави непосредствено след края на войната.
-Но ставало въпрос само за едно момиче, нали? Не за половин народ.
-Да. И, въпреки това, частното престъпление се приемало като общо в армията. Така ми каза Фрейс.
-Ами момичето? Какво станало с нея?
-Взели я и дирите й се загубили. Въпреки че майорът не бе убеден, че те са довели, в края на краищата, до унгарската граница.
-Какво общо е имала тя с теб?
-Единствено външността и родината.
-Значи подполковник Краус е бил влюбен в момичето и й търсил заместничка?
-Не смятам че има изречение, в което могат да съществуват думата „любов” и името на Бернард на едно място. Не е такъв човек.
-Тогава каква е била причината да те завлече след себе си?
-Бунтуване срещу свалянето на звезди от мундира му. Ха-ха-ха… Опазване на свободата си. Израз на независимост. Не мога да кажа точно какво си е мислил тогава. Но със сигурност не е било свързано с някаква дълбока привързаност към онова момиче, камо ли към мен. Просто бунт.

*Oбслужващ сержант - най-нисък ранг в армията, заемащ длъжността да приготвя яденето и да се грижи за хигиената по време на война.
*Втора световна война (1939-1945) – Съюзниците (Великобритания, Франция, СССР, САЩ и други) срещу Страни от оста (Германия, Италия, Япония и други), в която надмощие взимат първите. Австрия заемала страната на Съюзниците, докато Унгария се присъединила към страните от оста.

Глава 2

Voyager Through Life

Когато Беатрис отвори очите си, тя забеляза сух човечец на години, надвесен над долната част от тялото й. Откри първоизточника на вниманието му в прасеца, който бе пострадал при гонитбата. Макар внимателно да попиваше с мократа кърпа кръвта, Фаркеш се опита да се дръпне от него, тъй като раната щипеше ужасно. Едва тогава мъжът вдигна тъмните си очи към нея и я изгледа, сякаш се учудваше, че е тук.
-Говориш ли английски, момиче? –Попита я на въпросния език, но по недоумението й разбра отговора. Въздъхна тежко и затвори за миг очите си. Когато ги отвори, взе една спринцовка от масичката и й я показа, а после демонстрира и иглата, с която трябваше да зашие раната. Беатрис в началото не бе особено въодушевена, но реши да не се бунтува срещу упойката. Тялото й се отпусна, а погледът и съзнанието й се разбунтуваха в меланхолията си. Не почувства нищо от зашиването на раната, като и от превързването, което несъмнено бе излишно-стегнато, тъй като пръстите на крака й изтръпнаха за секунди.
Краус влезе в стаята и се приближи тихо до кушетката. Тъмносините му очи не се спряха нито веднъж върху нейните. Впиха се за миг в крака, а после изпитаха и лицето на стареца, въпреки че той не вдигна поглед. Едва когато привърши с нараняванията по тялото й, лекарят вдигна досаден поглед към Бернард и изписка разгневено:
-Много загрижен си станал нещо!
Краус му се усмихна подигравателно и кимна към ръцете му:
-Тези ръце са ме лекували и мен. Знам точно какви белези оставят и точно колко „заинтересован” си от болката на пациентите си по време на лечение.
-Моята работа е да спасявам животите на войниците. –Ядоса се старецът.- Не съм от разкрасителната индустрия. По-добре със здрави телени конци, отколкото с обикновени! Не ме учи да работя!
-Просто исках да се уверя, че работиш правилно. –Усмихна се снизходително Краус.
-Повярвай ми, справям се и без експертното ти медицинско мнение! –Избухна лекарят и посочи Беатрис, която ги гледаше в някаква мелахолия.- Какво въобще прави това дете тук, по дяволите? Тя е от бежанците, нали?
Лейтенантът се приближи до масичката и взе един скалпел, прокарвайки думите на стареца покрай ушите си. Загледа се толкова заинтересовано в острието, че съвсем престана да обръща внимание на околните.
-Глупак! –Наруга го лекарят и дръпна с отсечено движение скалпела от ръцете му. Хвана раменете на Краус и го разтресе, което предизвика новата усмивка на Бернард.- Какво си мислиш че правиш? Не си играй с огъня, Бернард, не веднъж вече си се парил! Защо продължаваш да ги предизвикваш?
Краус, който явно се разсърди от споменаването на отминалите неприятности, се отдръпна назад, а в очите му заиграха огньове. Но за човека пред себе си изглеждаше по-скоро като сърдито момче, отколкото като страшен военен.
-Нямаха право да го правят! –Процеди с твърд и сърдит тон.
-Но го направиха! И имат властта да го правят и за в бъдеще! –После старецът замлъкна за миг и започна поучително, поставяйки ръка на рамото на мъжа пред себе си.- Ти си в армията от много време, Бен, трябва да го проумееш най-накрая, да го приемеш! Като станеш главнокомандващ ще имаш пълната свобода да правиш каквото ти е угодно. Но доникъде няма да стигнеш с това упорство, единствено уволнение можеш да си докараш! Ако е такова положението, по-добре сам напусни!
Краус си пое бавно въздух и го издиша рязко, бълвайки срещу лекаря:
-И какво ще правя, ако се махна от армията? За тази проклета армия се отказах от образованието и младостта си! Не мога да захвърля сега всичко на вятъра, Ървин, не мога да се откажа сега!
Ървин Луегер бе от години лекарят в поделението на Краус. Бе бил близък приятел на родителите му, които бяха умрели в автомобилна катастрофа, когато Бернард беше едва на седем. Оттогава Ървин го бе прибрал в дома си, а после го бе препоръчал и в армията. През дългите години, в които Краус ту се бе издигал до високите чинове, ту бе понижаван до старши сержант, Луегер бе единственият човек, който го подкрепяше, в когото вярваше и който можеше да му повлияе по някакъв начин.
Ървин бе ставал свидетел на невероятните постижения на осиновения си син на бойното поле, бе виждал с очите си как сам предизвикваше по-висшестоящите да го понижават в чин. С мъка гледаше как всичко, което Краус постигаше с много усилия и кръв, впоследствие пропиляваше от гордост или свободолюбие. Това бе посивило косите му преждевременно и го бе застарило. Затова и Ървин използваше всеки един удобен момент, за да вкара здрав разум в главата на сина си, но рядко успяваше с тази си цел.
-Армията не е за революционери, Бернард. –Промълви му с горчивина и изкриви лицето си.- Главната движеща сила на армията е в подчинението.
Краус сведе ядосан поглед, но не отвърна. Мразеше да го поучават, но дължеше много на стареца и не смяташе, че е коректно да го контрира. А и нямаше с какво.
Ървин, който разбра, че Бернард по никакъв начин нямаше да го послуша, въздъхна тежко и кимна с глава към момичето:
-Кажи ми за нея.
-Онези малоумници са виновни. –Подхвана отново гнева си лейтенантът.- Избягала от лагера и, понеже не успели да я спрат, стреляли по нея.
-Нямаше ли заповед за стреляне без предупреждение? –Учуди се Ървин.
-Да. –Кимна Краус.- Но не я убили. Аз се прибирах пеша и чух изстрелите. Отказаха да я застрелят, когато им го наредих. –Процеди през зъби и допълни мрачно.- Рейтофер…
-А ти защо не я уби? –Промълви студено Луегер.
-Защото онези нещастници бяха виновни! Твоята прехвалена армия! Не проверили оградата, моля ти се!
Ървин изцъка с поглед, който показа на Бернард, че е недоволен от него, не от войниците. И, въпреки този факт, Луегер не каза нищо направо, просто промълви:
-Това момиче трябваше да е мъртво. Само проблеми ще създава.
-Няма никакви проблеми да създаде. –Възрази Бернард.- Никой няма да разбере за това.
-Трябва да научи езика, за да е безопасна, нали знаеш? –Погледна го косо Ървин, а Краус само кимна.- Добре… Това е глупост, простотия и лукс, заради който ще си платиш един ден. Но каквото и да кажа, няма да ти променя мнението, затова ще си замълча.
Краус се усмихна благодарствено на Ървин за това, че не му бе тръснал поредното конско.
-И още нещо – утре можеш да дойдеш да си я вземеш.
Лейтенантът хвърли един бегъл поглед на Беатрис и излезе от стаята.

Когато се събуди, Беатрис разтърка челото си в опит да спре главоболието и да си спомни това, което бе пропуснала покрай меланхолията от упойката. Стаята, в която се намираше, помнеше мътно. Часовникът, който показваше четири и половина, нямаше как да й каже дали бе ден или нощ.
Фаркеш се изправи бавно и се приплъзна към рамката на леглото, опирайки се на здравия си крак. Когато гърбът й опря в таблата, тя се наведе настрани и включи нощната лампа.
Помещението, в което се намираше бе голо и празно, сякаш бе създадено само и единствено за сън. Леглото, макар и широко, меко и топло, изглеждаше потискащо с желязната си рамка и сивите си чаршафи. Нямаше гардероб, само едно тъмно-кафяво шкафче, опряно в ъгъла на тясната стая. Прозорец също липсваше, което даде отговор на изумлението на Беатрис пред тази пълна тъмнина, в която се бе събудила преди миг. За осветлението се грижиха желязната нощна лампа и висящата направо от тавана крушка. Никакви вещи не се виждаха, затова Фаркеш реши да задоволи любопитството си с това, което щеше да открие в нощното шкафче.
Дърпайки горния рафт, Беатрис извади от вътре някакви бумаги, в които разпозна писма на непознат за нея език и една-единствена черно-бяла снимка. Очите й се спуснаха към фотографията, на която се виждаха трима души, навярно семейство. Нито един не й бе познат, затова остави снимката при писмата на леглото. Ръцете й намериха дръжката на долното шкафче и го издърпаха. Зениците й се разшириха при вида на пистолета, но, въпреки ужаса си, тя протегна треперещи пръсти към него и го вдигна внимателно в ръка.
Точно в този момент някой отвори вратата и в усмихнатата физиономия припозна лицето на Бернард. Застина така, сякаш бе крадец, хванат в действие.
-Значи вече се чувстваш като у дома, а? –Усмихна се още по-широко Бернард и направи крачка напред, но нещо го спря. Линиите на лицето му се обтегнаха, а очите се загледаха някак разконцентрирано в тези на Беатрис.
Бе забелязал оръжието. Макар и Фаркеш да не представляваше особено-жестока убийца, това парче желязо в ръцете й лесно можеше да отнеме живота му, дори и инцидентно. Със сигурност бе зареден, а Краус нямаше как да й каже да го остави на леглото, защото тя нямаше да го разбере.
След мига на импулсивен страх, Бернард претегли фактите, придаде си вид на човек, който не е съзрял нищо нередно, приближи се до леглото и застина. Взирайки се в очите й, позна моментния ужас от факта, че я беше намерил заровена в собствените му вещи. Прецени ситуацията и реши, че дори да знаеше как да го застреля, със сигурност не можеше да махне предпазителя. А и бе твърде-вероятно въобще да не тръгне да прави нещо, подплашена от нахълтването му.
Протегна бавно ръката си към нейната, без да престава да я гледа право в очите, сякаш за да не я уплаши. Пръстите му обвиха дулото на пистолета и го дръпнаха нагоре.
Беатрис, в чиито очи се мъдреха пламъчета страх, отпусна хватката си и се разтрепери, веднага след като ръката й престана да допира желязното оръжие. Продължи да го наблюдава, докато вадеше патроните от пълнителя и ги прибираше в джоба на панталона си, сякаш в следващия миг щеше да я нападне и Фаркеш просто трябваше да бъде нащрек. Напрежението, което бе сковало всичките й нерви, караше треперенето да изглежда още по-явно и някак рязко.
Когато Краус обезвреди пистолета, той го хвърли небрежно на леглото до нея и отново се загледа в очите й.
-Сега поне можеш да си играеш колкото искаш с него. –Промълви сякаш на себе си и мислено се наруга, задето изпитваше такава нужда да говори, въпреки факта, че не го разбираше.
Тези думи, макар и подкрепени от безизразния тон, който Бернард толкова често използваше в ежедневието си, за да не разкрива определени емоции, всъщност не успяха да успокоят кой-знае колко Бет, въпреки че тя престана да трепери.
Забелязвайки това, лейтенантът взе отчаяни мерки. Ръката му обви китката й и я дръпна малко по-грубо, отколкото се налагаше, към себе си. Краус мигновено позна грешката си.
Изплашена до краен предел, Фаркеш започна да се дърпа назад, очите й се напълниха със сълзи на ужас, а движенията й станаха отсечени и резки. Макар и да не се опита да го удари, Бернард рязко отпусна хватката си, стреснат от тази реакция на собствената му гостоприемност. Бет се стовари на леглото и стисна силно завивките, сякаш те по някакъв начин я успокояваха.
Едва тогава Краус осъзна, че вероятно се бе отнесъл към нея с някакъв тип грубост или напрежение, макар и да не ги разпознаваше в себе си. Сигурно бе помислила, че иска да я нарани, заради факта, че бе тършувала в нещата му. Едва при тази мисъл, той осъзна всичко и се усмихна някак подигравателно на самия себе си.
Изтри усмивката импулсивно, преценявайки че и тя можеше да стане новият повод за страх на Беатрис. Направи го леко, сякаш сам си бе досадил. Смени я с някакво рязко намръщване, което трябваше да бъде прието като сериозно и успокоително.
Краус нямаше голям контрол над лицето си. Докато променяше със замах тембъра и тона си, му бе напълно-непосилно да контролира правилно лицевите си мускули. Колкото и да се опитваше, не успяваше да измени чертите си към това изражение, към което се стремеше в даден момент. Бе толкова несръчен в изразяването на дадени чувства и емоции, колкото всъщност бе и в изпитването им. В съзнанието на Краус имаше едно кълбо от разноцветни явления, които той предполагаше, че се наричат усещания. Тези явления всъщност бяха така силово-умешани през годините на агония, че сега му бе трудно да ги разграничи, колкото и да го желаеше. Във всеки един момент чувствата му се групираха и го връхлитаха гороломно, така, както не можеше да ги припознае. Затова и предпочиташе да не разкрива тази си слабост, коментирайки я по какъвто и да е начин.
Поради тази причина лейтенантът нямаше как да знае, че „успокоителната” му физиономия, всъщност можеше лесно да притесни Бет, ако тя посмееше да се загледа в него. Но в онзи миг не й достигна дързост за това.
Краус обиколи леглото и мина от страната, на която се бе излегнала. Бавно и внимателно прокара ръцете си съответно по гърба и сгъвките на колената й. Грубата му кожа одраска леко плътта й, но Бет не се осмели да възнегодува. Бе прекалено-уплашена, за да го предизвиква, но не достатъчно, за да пренебрегне факта, че бе напълно невъзможно да му се противопостави по какъвто и да е начин. Поради тази причина, Фаркеш се кротна рязко в обятията му и прехапа устна, когато усети че я вдига на ръце.
Без да се осъзнае, Бет бе вплела пръстите си в одеялото така, че го бе повлякла след себе си. Краус забеляза това и притиснатите й очи и осъзна че тя буквално бе напрегнала всяко мускулче по тялото си така, сякаш в следващия момент щеше да хукне да бяга.
Поиска да се засмее, но не си го позволи от куртоазия. Грубите му маниери и без това му бяха причинили достатъчно неприятности за няколко минути, не смяташе, че моментът е удачен за ирония. Затова започна да я върти леко, надявайки се да отпусне завивките. Неуспешно. Бет толкова ужасено се бе вкочанила, че това му действие само я накара да се вкопчи още по-ожесточено в одеялото.
-Ш-ш-ш… -Отрони се от устните му, докато Краус, тотално стресиран и объркан от реакциите й, се почувства като малко, страхливо дете. Игнорирайки тази мисъл, лейтенантът се замисли как беше възможно да излезе от положението, в което бе поставен.
Остави я на леглото, все така вкопчена и вкочанена. Издърпа от ръцете й одеялото, но Бет, още със стиснати очи, го откри и отново се вкопчи в него.
При това действие Краус не успя да скрие усмивката си. Той претегли фактите и, поставяйки цялото одеяло върху нея, я вдигна на ръце, барабар с него.
-Ако те успокоява… защо не? –Усмихна се иронично и я понесе към вратата на стаята.

Когато Бет почувства пода под краката си, тя отвори рязко очи, страхувайки се да не падне. Това, което видя, представляваше сравнително-широка, но изключително постна баня. Душът се извисяваше толкова високо, че й се стори че допира отвреме-навреме тавана. Тоалетната бе в цвят, който сякаш я задушаваше в сивотата си. Мивката бе просто едно мръсно място, до което не искаше да се приближава.
Едва след като огледа обстановката, Бет се обърна назад и буквално се сблъска с Бернард. Изпусна одеялото, стряскайки се, и се разтрепери. Краус се наведе и вдигна завивката, прехвърляйки я през ръката си. После сведе поглед към Беатрис, която правеше плашливо крачки назад, мъчейки се да му избяга. Потисна още една усмивка и промълви, хвърляйки й една кърпа в ръцете:
-Изкъпи се. –Виждайки недоумението в очите й, я подблъсна напред към душа. Въпреки тази явна подкана, Бет продължи да го гледа неразбиращо.
Краус за първи път осъзна колко много му досаждаше това с различните езици. Беше абсурдно да се прави на идиот, само заради едно обикновено момиче, което и без това не бе демонстрирало нищо друго, освен различни фази на неописуем ужас. Момичето, заради което си залагаше главата, въпреки че не знаеше дори името й. В местните бардаци имаше много по-интересни същества от нея.
Бернард се почувства като първия глупак. Зачуди се какво ли са си помислили подчинените му, когато бе престъпил собствената си дума, само заради това дете.
Краус бе в апогея на силите си, не беше богат, но и не беше беден. Гонеше тридесет и четвъртата си година и, въпреки всичко, това не се бе отразило нито на външния му вид, нито на характера му. Не беше учен, но притежаваше онази човешка интелигентност, която можеше да се постигне само и единствено с житейски опит и на която нито една книжка не можеше да научи. Бе кариерист, имаше своите сривове, но и имаше своите възходи в областта, която тясно следваше още от неосъзната възраст. Ордените за храброст и почестите му бяха познати. В това си положение Бернард можеше да притежава почти всяка чаровна и чевръста девойка, макар и не от аристокрацията. А, ако беше по-настоятелен и целеустремен, можеше да се добере и до леглото на дадена сладострастна и влюбчива по-възрастна херцогиня. Само ако го пожелаеше.
И, въпреки това, Краус стоеше втренчен в едно нисичко, още недоразвито тринадесетгодишно момиче с бледа кожа, черни очи и матово-руса коса. Едно мръсно, ранено създание, което трябваше да е мъртво преди повече от ден, а той жертваше собствената си кожа, а и собствените лейтенантски звезди, за нея.
Спомни си укора в погледа на Ървин. И, наистина, къде му беше умът? Държеше се като разглезено хлапе, което просто трябваше да получи това, което искаше. В очите на Ървин се бе отразил характера му като безумно-инфантилен, като маниакален на тема инат.
Бернард премигна миг-два, а после рязко се върна в реалността. Очите му зашариха по цялата стая, сякаш подготвяше някакво голямо приключение, някаква голяма и коренна промяна в света си. Когато те отново паднаха на вцепенената Бет, Краус застина така, припомняйки си всичко, което бе видял покрай нея. Мигновено реши, че момичето не е кой-знае колко безопасно за себе си, а и за останалите, затова прибяга до отчаяни методи. Изхвърча от банята и рязко я заключи отвън. Бе наложително да говори с Ървин точно в онзи момент на просвещение, което за пръв път го осеняваше. С цената на всичко.

-Ърл! –Затропа по вратата Краус, осенен от своето вдъхновение.- Ървин!
През малкото стъклено прозорче видя как една нисичка фигура се размърда с досада и се приближи към вратата.
След като отключи, Краус направо влетя вътре, без да казва и дума. Хвърли един поглед на стаята, колкото да се увери, че няма никого, а после застопори очите си върху Луегер отпред.
-Трябва да поговорим! –Изстреля рязко, а лекарят само го изгледа сърдито.
-Трябва ли да ти обяснявам, че този кабинет не е изповедалня? Не го ли научи за тези години? –После замлъкна рязко и пламъче на притеснение проблесна в кадифените му, кафяви очи.- Да не се е случило нещо?
-Случиха се много неща. Всъщност осъзнах много неща. –Заекна от вълнение Краус и направи кратка пауза, преди да продължи.- Това, което правя в момента е глупаво…
-Еврика! –Прекъсна го Луегер сърдито, но Бернард не му обърна внимание.
-Всъщност осъзнах, че не искам това. Цял живот съм бил в армията, умея единствено това. И, по дяволите, добър съм в работата си, а през цялото време само се спъвах нарочно. Спъвах се сам, защото не вярвах че ще се справя наистина. Сам не си вярвах, сам се и провалях, разбираш ли, Ърл? Просто сам си го направих! –От вълнение очите на Краус се бяха изцъклили ужасяващо и в онзи миг той приличаше силно на умопобъркан. Луегер съобрази на момента, че това състояние далеч не бе нормално и всичко, което направеше лейтенантът в онзи миг, щеше да бъде грешно.
Приемайки това си мнение, Ървин продължи да слуша разсеяно емоционалната реч на довереника си, макар и мислите му да летяха далеч. В момента Краус бе толкова не на себе си, че, ако направеше нещо, по-късно щеше да съжалява жестоко. Така лекарят стигна до заключението, че се налагаше да го спре във всяко начинание, независимо дали бе грешно или вярно в очите му.
-Добре, добре! –Спря словоохотливостта му, вдигайки ръката си.- Кажи ми какво си намислил.
-Няколко неща. –Развълнува се Краус.- Първото ще бъде да започна по-усилено да се боря за поста майор. Ще се заема сериозно с мисията около бежанците, ще ги стегна и ще ги накарам да маршируват така, че сам господин генералът ще се възхити. Ще си намеря една девойка, която да се грижи за къщата, докато ме няма. И после ще щурмувам поста на…
-Чакай малко. –Прекъсна го Ървин.- Ами малката?
Бернард премигна няколко пъти, мъчейки се да си спомни през умопомрачението си за Беатрис. Когато образът й изплува в съзнанието му, лейтенантът се ухили идиотски и промълви:
-Е, то това всичко беше само шега, нищо сериозно.
-Шега, шега, ама друг път! –Ядоса се Ървин.- Веднъж вече са те понижавали точно заради същата проява, майорската фуражка ще я унищожиш за втори път в мечтите си!
-Е, какво да направя? –Сви рамене Краус невинно.- Ще я върна в лагера, нищо не съм й направил. А и да съм, тя нищо няма да каже. Стига, Ърл, вярваш ли наистина че нещо такова може да ми се случи, само заради едно дете?
-Да, по дяволите, защото съм го виждал! Ти си талант в това да си проваляш живота по най-глупав начин! –Скара му се Луегер с тон, който напомни на Краус един разпален хитлерист-пленник, когото някога бе застрелял след подобна реч. После Ървин успокои малко гласа си и промълви.- От лагера могат да обадят, че са завлекли момичето, а после са го върнали. Само това ти трябва – блудство с невръстни бежанци. Ние сме след война, Краус, Военният съд ще те обезкости.
-Какво предлагаш да я правя? –Сопна се Краус, който чувстваше егото си накърнено от този сериозен удар по плана му. Удар, който несъмнено самият Бернард разпознаваше като заплаха.
Ървин се замисли сериозно над ситуацията, съзнавайки, че от сина си в момента нямаше да получи нито една добра идея. Бе невъзможно да я убият, не и след като се беше разчуло вече из военните блокове, че Краус си е хванал държанка. Не можеха и да я представят като австрийка, защото си нямаше и понятие от езика. Можеха да я изпратят в някакъв приют или бардак, но така пак бе възможно един ден тя да отиде и да срине света им. Трябваше да я задържат, докато Бернард проявеше отново влечение спрямо нея. Използвайки я по един или друг начин, лейтенантът щеше да я научи на езика, притежаваше търпението, което се изискваше за това. А един ден, дори и да се намразеха двамата, щяха да могат да я пуснат да си върви. Един ден, когато и двамата бяха пораснали достатъчно, че да не се държат като деца.
И точно тогава го осени идея.
-Малката ще остане при мен.
-Как така при теб? –Учуди се Краус.
-Така. Ще можем да кажем че е била ранена по време на емиграцията и просто съм я прибрал тук, за да мога да й помогна. Имам причина…
-…имаш и алиби. –Довърши фразата Бернард и се усмихна меко. Наведе се и прегърна стареца.- Боже, какво щях да правя без теб?
„Не знам за теб, но аз щях да си живея царски…”
Ървин реши да не споделя тази мисъл със сина си и се отдаде на детската му радост.

Глава 3

Voyager Through Life

Ървин Луегер бе нисък и червендалест петдесетгодишен мъж. Интелигент по душа и живот, той бе син на висш австрийски офицер с благороден произход и простичка селска жена. Изоставен от единия си родител, Ървин бе белязан завинаги не с неговите маниери, не с неговите пари и подмолност, не с войнишката му фигура, колкото с професията му. Макар и работата в армията да бе дошла неусетно.
Майката на Ървин, въпреки че бе необразована, бе видна лекарка в родното им селце. Дълги години беше работила, за да удостои сина си с правото да учи и да стане интелигентен човек. Самата тя го бе научила на първите стъпки в медицината, стъпки, които, макар и много общи, бяха всъщност в сериозен разрез с това, което наричаха „лекуване” във Виенския университет.
Така Ървин, който бе приет във въпросното висше заведение, набързо бе изхвърлен от мнимите професори, които предпочитаха дадена рана да изглежда добре, отколкото да бъде безопасна за в бъдеще.
И, въпреки че да стане лекар бе голямата му мечта още от детска възраст, Луегер бързо си бе стъпил на краката след този удар и се бе заел с пътуване и изучаване на различни езици. Освен родния му немски, владееше почти в съвършенство френския и английския, а и лесно се разбираше на италиански.
През златните си години Луегер бе практикувал не една или две професии. Опитът му се простираше от най-евтиния работник до този на богатата буржоазия. Едва покрай войната бе намерил мястото си в медицината, приемайки службата на доброволец и демонстрирайки завидни умения в лечението. Армията бе забелязала това и го бе привлекла към себе си като един полезен и даровит лекар, макар и без диплома. Впоследствие Ървин бе демонстрирал благодарността си за това доверие, предоставяйки на военните и знаменития Краус, когото познаваха от най-дребните сержанти до самите генерали.
Като цяло Луегер имаше завиден опит в не една или две области. Той бе амбициозен, интелигентен човек, но лишен от онази фанатичност на тема власт, която бе погубила не един или двама като него. Бе стъпил толкова здраво на земята, че изглеждаше немислимо за познатите му (а той имаше много такива) да загуби ума си като всеки амбициозен човек.
Появата на Беатрис в апартамента му, не бе нещо, което можеше да го уплаши. Имаше опит с жените, макар и този опит да бе по-скоро пасивен, отколкото действителен. Познаваше и децата по същия начин. Бе по-скоро психолог, отколкото човек, който разбираше хората от собствения си живот. Бе ги наблюдавал мълчаливо с години, така че те не можеха да го удивят или да го развълнуват силно.
Но не беше човекомразец. Омразата бе присъща на тези, които бяха в центъра на обществото и презираха тайно крайните му точки. Ървин понякога наблюдаваше човека с насмешка и малко ирония, но те бяха предизвикани от силната му привързаност към дадена социална група и дадени същества. В усмивката му нямаше презрение, може би доза себелюбие, но не и омраза.
Поради тази причина между него и Беатрис бързо се завързаха поносимост и покой, които така силно бяха липсвали в онзи злощастен ден между нея и лейтенанта. Седмици по-късно те преминаха в доверие, а не след дълго щяха да се превърнат в нещо по-силно, досущ като отношенията между баща и дъщеря.
В първите дни Ървин се стараеше да не й натрапва присъствието си, защото желаеше първо да свикне с обстановката, да има нещо, на което да се опре, преди да развие и някакви взаимоотношения със самия него.
Луегер залагаше през цялото време на това, което бе научил за хората в годините наблюдение. Постави се мислено на нейно място, претегли страха, ужаса и всичките й чувства, и стигна до вярната „рецепта”, която щеше да позволи на Беатрис да позабрави старите си корени и да се обърне по-скоро към бъдещето, отколкото към миналото. Прецени, че бе важно да изманипулира така емоциите й, че да приеме по-леко това, което бе загубила, заради своеволния му довереник.
И точно относно Краус бе първото твърдо решение, което Ървин взе. Бернард по никакъв начин не трябваше да се среща с Беатрис, той бе човекът, който моментално щеше да й напомни случая и да запрати по дяволите всичките му усилия да опази психиката и здравия й разум. Затова Ървин ловко предотвратяваше евентуалните им срещи, което се улесняваше от факта, че Краус продължаваше с болната си амбиция и бе взел присърце идеята да си намери жена, която да образува в списъка му тикчето срещу точката относно семейство. Умопомрачението му бе толкова силно, че не виждаше по-далеч от носа си.
Разбира се, това бе добре-дошло и за Ървин, и за Бет. Той бавно започна да я посещава по-често. В началото не обръщаше поглед към нея, демонстрирайки й спокойствие, което тя бързо възприе и попи в самото си същество. По-късно започна да се усмихва и да й говори, макар и да знаеше, че не може да го разбере.
Следвайки благозвучието, Ървин предпочете да й приказва на френски, вместо на немски език. Вторият звучеше твърде-грубо и враждебно и Луегер не можеше да го отрече, въпреки че му бе роден. А и изборът му подейства благоприятно на самата Беатрис, която малко по малко започна да възприема френските думи като нещо нормално и обичайно.
Предпоставяйки я по този начин, Луегер с усмивка забеляза как два месеца след случая с Бернард, Фаркеш започна да разбира по логичен път думите му. Бавно но сигурно логиката достигна знанието и тя, научавайки определени изрази и думи, започна да ги използва в началото плахо, но впоследствие и много по-уверено.
Точно в онзи момент Ървин прецени за удачно и започна да й показва и да я учи на френски думи, демонстрирайки ги. Едва половин година по-късно Бет под зоркия му контрол умееше вече да приказва умело на френски и да разбира горе-долу немския. И, точно в онзи така важен миг, Бернард си спомни за това, което беше изоставил преди година.

Това, което припомни на Краус за унгарката в действителност бе фактът, че напоследък доста малко време прекарваше с Луегер. Той винаги много тактично го гонеше на десетата минута от престоя му в кабинета и донякъде Бернард се хвана в ревност спрямо приемния си баща. Едва тогава в съзнанието му се върна онова познато чувство за нужда да прави напук на околните. Това, което щеше да направи и сега.
Влизайки в апартамента-кабинет на Луегер, Краус тресна вратата, така че старецът да го чуе и да заприпка да види кой е. Лейтенантът зърна досадата и разочарованието в очите на баща си, който сякаш се надяваше повече на полу-обезглавен войник, отколкото на неразумния Бернард.
-Не се радваш да ме видиш, а? –Усмихна се с половин уста войникът.
-От теб очаквам само проблеми! Във всеки един момент. Не очаквай да подскачам от радост като те видя, Бен! –Смъмри го Луегер и смени рязко темата, тъй като не му се водеше обичайната лекция на тема „Къде грешиш”.- Казвай кое е последното безумие, което си решил да ми споделиш, преди да приложиш в действие?
Краус самодоволно се усмихна и нагло се излегна на кушетката, вдигайки мръсните си обувки върху нея. Това подразни силно Луегер, но той не му направи забележка, защото донякъде всичко това бе безсмислено.
-Е? –Настоя нетърпеливо и нервно лекарят, наблюдавайки изпод вежди сина си.
-Ами… -Провлачи Краус, за да отдалечи момента на новината.- Мислех си… Май е време да си прибера малката.
-Кой? –Не разбра или по-скоро се направи, че не разбира лекарят.
-Унгарчето.
-Има си име! –Смръщи се Ървин, който малко или много се почувства засегнат, че искаха да отнемат неговите заслуги толкова насилствено и със замах.- Беатрис Фаркеш.
-Така ли? –Изуми се наужким Бернард.- Не знаех. Как разбра?
-Тя ми каза. –Начумери се още повече Луегер, който вече предчувстваше провала си.
Макар и това да бе първоначалната идея, Ървин вече не бе толкова твърдо-убеден, че е наложително да ги събира отново. Момичето се бе оказало по-схватливо, отколкото можеше да се очаква от възрастта и социалното й положение, и този факт смътно напомняше на Луегер собственото му детство. Не желаеше да хвърля на вятър всичките си усилия, връщайки я на неразумния Краус. Още утре нещо можеше да му щукне и да я нарани, да я изплаши или дори да я захвърли някъде. А усилията на Луегер струваха повече от посредствените и променливи настроения на сина му.
И въпреки всичко това, лекарят разбираше прекрасно, че е напълно-невъзможно да спре Бернард в желанията му. Той щеше да се бори със зъби и нокти за нея, не защото имаше някаква нужда от това, а просто, за да го изкара извън нерви. „Е, -помисли си Ървин.- няма да му се отдаде тази възможност”.
-О-о-о, ама тя говорила. –Ухили се Краус, чувствайки, че щеше да отнеме на Луегер нещо по-ценно, отколкото си мислеше.- Това е прекрасно.
-Говори на френски. –Уточни Луегер, колкото да види втрещеното изражение на довереника си.
-Ама защо на френски?
-Не знам… -Усмихна се замечтано лекарят.- Айфеловата кула, Париж, романтика, ала-бала…
-Научил си я да говори на френски? –Сепна се Краус ужасено. Той посмъртно не разбираше никакъв език с изключение на немския. Това бе своеобразното отмъщение на Луегер спрямо онзи миг от юношеството му, в който категорично бе решил да се откаже от образованието си, за да стане войник, въпреки мнението на баща си.
Ървин кимна, прикривайки насмешливата си усмивка. Бернард срещу него едва ли не се разсърди:
-Но защо й е този проклет език, по дяволите? Нали трябваше да научи немски, за да не изглежда подозрителна?
-Е… -Възкликна лекарят.- Тя ще усвои и немския след известно време…
Краус изсумтя. Това бе централен удар срещу егото и търпението му и той го осъзнаваше напълно. Въпросът бе дали щеше да я прибере, само за да направи мръсно на Ървин, макар и мъчейки се с невъзможността им да комуникират, или щеше да изчака, запазвайки гордостта си, но предизвиквайки търпението си.
Бернард прокле баща си мислено. Знаеше че тази дилема щеше да го научи на нещо, независимо кое от двете решения избереше и всъщност точно това го дразнеше жестоко. Макар и да беше на тридесет и четири години, Ървин продължаваше да го поучава като малко дете. По-деликатно, индиректно и мнимо, сякаш искаше да му покаже властта си над него, но и да го предизвика.
Бернард си пое рязко дъх и промълви:
-Предпочитам да го усвои покрай мен.
-Така ли? –Учуди се наужким Луегер, поддържайки огъня на играта.
-Да. –Кимна сковано Бернард с жестовете на човек, който правеше всичко възможно, за да не избухне.- Реших все пак да се върна на първия си избор.
-Какво имаш в предвид?
Краус едва-едва се усмихна. Сега бе негов ред да нанесе своя удар и не смяташе по никакъв начин да го омекотяваше с каквото и да е… било то и с доза истина.
-Смятам точно нея да задържа при себе си.
Ървин пребледня леко и се скова. Когато върна самообладанието си, промълви:
-Смисъл, смяташ да я прибереш, докато не ти омръзне отново ли?
-Ами… -Провлачи Краус отново.- Всъщност ти какво толкова си се заинтересувал? Нямам точно определени планове. Предполагам, че ако всичко е наред, ще я оставя доста дълго при себе си. Досадно е сам да се грижа за къщата.
При тази нападка Луегер чак се разтрепери от гняв. Неговият шедьовър щеше да бъде вързан да пере мръсните чорапи на Бернард, сякаш пред нея нямаше много повече перспективи, отколкото пред самия лейтенант. Със склонността си към езиците, която Луегер сам бе открил, от Беатрис щеше да излезе блестящо момиче с прекрасно бъдеще във високите прослойки. А арогантният Краус щеше да я върже на едно място и насила да убие всичко, което бе научила. Бе немислимо. Но по-немислимото бе Ървин да демонстрира негодуванието си явно. По-късно щеше да има достатъчно възможности да върне ученичката си.
-В крайна сметка… -Усмихна се леко-нервно Луегер.- Всичко това твърде-слабо ме вълнува. Гледай само да не си създадеш още проблеми.
Тази студена незаинтересованост донякъде подразни Бернард, но той реши да не се предава още.
-Тя е тук в момента, нали? –Попита той, кимайки към вратата на тясното холче.
-Да. –Отвърна импулсивно Ървин, а после добави малко по-притеснено.- За какво ти е?
-Да я взема със себе си, разбира се. –Ухили се Краус.- Асансьорът не работи, а не ми се занимава за втори път да тичам по етажите.
Ървин преглътна звучно този удар. После кимна сковано и тръгна към вратата, следван от Бернард.

След като почука, Луегер влезе бавно в стаята, съзнателно препречвайки видимостта на Беатрис спрямо Краус.
-Привърши ли с думите? –Промълви с лека усмивка лекарят на френски, кимайки към изоставената тетрадка на мъничката масичка.
Беатрис се бе променила значително за тази една година. Рязката разлика в условията, умствения труд, хубавата храна и преломната възраст бяха изменили значително блясъка в очите й. Подкрепен от някакво чувство за значимост, сега в наивния й поглед прозираше някаква отстоявана и заслужена с труд гордост, която придаваше още неосъзната зрелост на цялостния й вид. Бе дръпнала на сантиметри, както и на килограми, така че вече не приличаше на бедно същество, което не бе имало възможността да се развие напълно с годините. От несигурността и страха не бе останала и следа. Сега в самите й черти се бе загнездило едно чувство за сигурност и уют, което в съзнанието на Луегер можеше да разруши само непредвидим и груб образ като този на Краус.
Тялото й бавно бе приело някаква оформеност, която преди бе липсвала. Талията постепенно бе започнала да изпъква в контраст на гръдната обиколка и таза. Косите й, някога сплетени и редки, сега се бяха заздравили в самите си корени и се бяха сгъстили, оформяйки дълга и дебела плитка, прехвърлена небрежно на една страна. Тъмните мигли се бяха издължили, а лицето бе приело хладна, овална форма, която рязко му бе придало женственост, за която някога не можеше и да се мечтае.
Сърцето на Ървин се сви от негодувание. Да, Краус бе съзрял в това същество външния и вътрешния потенциал, бе видял примирението, което щеше да изкара качествата й до невъобразими величини. Бе го почувствал, но някак си подсъзнателно в безразсъдието и невнимателността си. Самият Луегер по никакъв начин не бе могъл да предположи, че от това момиче можеше да излезе нещо, за което ясно прозираше потенциалът сега. Въпреки мъдростта си, се бе отнесъл с предразсъдъци в началото.
Но вече не беше така. Ървин прекрасно осъзнаваше, че диамантът, който бе видял Краус преди година, бе бил грозен, невзрачен и безформен, а самият Луегер всъщност го бе ошлайфал и превърнал в това, което представляваше сега. Бе глупаво да се разрушава целия потенциал на Беатрис, само заради капризите на Бернард. Бе горчиво и неприятно за Ървин да се откаже от Фаркеш, надявайки се скрито лейтенантът да загубеше отново интерес към нея, нещо, което бе в характера и в непостоянността му. И, въпреки това, нямаше друг избор.
Беатрис кимна и промълви едно тихo и гордо “Oui” през усмивката си. Бе се заела с една френска книжка, която бе открила в библиотеката. Макар и прекалено-сложно като думи, прекалено префърцунено и сладникаво като сюжет, Фаркеш бе преоткрила в това четиво шанса да докаже знанията си. Едно дълго-подтискано себелюбие, което така невинно търсеше пиедестал сега, когато увереността бе достатъчна, за да пребори смущението.
Ървин се усмихна едва-едва и продължи да стои вкаменен до прага. Бет го гледаше с невинните си очи, сякаш бе диво и беззащитно горско животно, което бе опитомил до фаза, в която щеше да е опасно да пусне отново на свобода. Бе болезнено-зависима от него, болезнено-ранима към всеки друг човек, защото можеше да се уплаши или, напротив, да се довери на някой непознат и да свърши с куршум в гърба.
Луегер смътно осъзнаваше факта, че чувствата му спрямо Беатрис не бяха изцяло предизвикани от успеха и усърдието й. Съзнанието му бързо бе осъзнало факта, че я възприемаше като същество, което го караше да чувства още по-близко в ранимостта си. Същото усещане, което някога бе изпитвал и покрай Бернард. Бе го прибрал, когато Краус нямаше на кого да се опре, бе съзрял в очите му стремежа за големи дела, потенциала да достигне с невъобразима лекота висоти, които хората рядко достигаха, отдавайки целия си живот на дадена кауза. Бе видял в Бернард онази способност да получи всичко, което пожелаеше истински. Сега го виждаше и в Беатрис. И също като с Краус, и във взаимоотношенията им с Фаркеш се бе родила тази близост, поради съзнанието на Ървин за безпомощността й.
Единственото, което виждаше като перспектива от взаимодействието между двете същества, които бе възприел като собствени деца, бе възможността единият, ако не и двамата, да похабят и убият способностите си. Потенциалът се пресичаше в смес с различен такъв. Щяха да се унищожат. Но Бернард вече бе прекалено възрастен и съзрял, за да успееше Ървин да повлияе на решението му, както можеше да повлияе на нейното. Затова щеше да му се наложи да чака и да се надява, че един ден щеше да има повод да го вразуми.
Луегер рязко спря тези си мисли и блъсна незабележимо за Бет Бернард, който едва ли не се бе долепил до гърба му в опит да я зърне. После, без да се опитва да разчупва сериозното си и угрижено изражение, промълви бавно и ясно на френски:
-Идвам при теб с лоша новина, Бет. Нещо, което не успях да предотвратя, но, надявам се, ще имам тази възможност за в бъдеще. Разбираш ли ме? –Попита накрая, както бе свикнал да прави, още откакто Фаркеш имаше твърде слаби познания във френския език.
Беатрис кимна, въпреки че Луегер вече знаеше, че го е разбрала. Начинът, по който се бяха свили зениците й от страх, му бе засвидетелствал факта, че тя не само бе чула думите му, но и много добре знаеше, че щеше да й се наложи да напусне дома му. Заболя го вътрешно, но не позволи на този факт да пречупи гласа му:
-Помниш ли лейтенант Краус, Бет? Този, който ти спаси живота преди година. –Поясни Ървин, а момичето кимна сковано.- Знам, че имахте определени дрязги с него, но ще се наложи да си изгладите отношенията. Известно време ще трябва да останеш при него.
Фаркеш стисна здраво книгата си и се разтрепери.
-Но защо? –Отрони се от устните й отчаяно.- Не може ли да остана тук?
-Не, миличка. –Поклати бавно глава Ървин.- Наложително е и аз нямам власт над това. Но, повярвай ми, Бернард не е толкова страшен, на колкото се прави. Той е безопасна игла, инатлив по характер, но не и опасен.
Краус направи още един опит да се намеси в неразбираемия за негов разговор, чувайки името си, но това отново не му се отдаде. Негодуванието се надигна по хранопровода му и се удави в гърлото му при едно рязко изсумтяване.
-Да… -Промълви бавно, виждайки напрежението в изражението на Беатрис.- Той е тук и иска да те вземе сега.
Фаркеш се разтресе от ужас. Почувства се предадена, продадена, безразлична, но това не роди гнева й към Луегер, само един глух стон на болка, който не бе чувала в последната година. Преоткри се слаба и беззащитна, неспособна да се бори с това, което се случваше в живота й в последно време. Почувства се като играчка в ръцете на тези мъже, които я подхвърляха и донякъде я използваха според интересите си. Но и това усещане не успя да роди така бленувания гняв към Луегер. Гняв, който щеше да притъпи страха и разочарованието й.
-Ще те виждам ли? –Едва ли не проплака безнадеждно, мъчейки се да прикрие отчаянието, което й се струваше безумно-страшно в онзи миг.
-Не се притеснявай за това. –Усмихна се Ървин горчиво. После се размърда от натрапчивото чувство за Бернард, който смущаваше този деликатен момент и побърза да положи край на ситуацията, преди да се е разчувствал прекалено.- Трябва да знаеш, че Бен не разбира езика ти. Ще се наложи да наблегнеш на немския, защото иначе просто не ми се мисли как ще комуникирате. –Беатрис кимна несигурно с жестовете на човек, на когото даваха последни съвети как да извърти главата си в примката за по-безболезнено, докато я бесеха на гилотината.- И още нещо… Най-голямата слабост на Бен е фактът, че няма достойно образование, както и че не разбира от нищо, освен от това, с което се занимава. Добре е да го имаш в предвид.
Фаркеш кимна и, преглъщайки звучно, се изправи. Чувстваше, че това бе краят на разговора и на този уютен и спокоен начин на живот, който бе водила в последната година. Сега бавно-придобитата гордост я хвърляше в някакви слаби и несигурни пориви на смелост, които смяташе за нужни, предвид наученото в последно време.
Ървин се смръщи, за да не се сгърчи лицето му от болка, и се отдръпна от вратата, така че Бернард да успее да пристъпи напред.
Очите на Краус цинично се впиха право в гордата и някак предизвикателно-застаналата Беатрис. Погледът му бързо откри това, което се бе променило в нея – от дрехите, с които Ървин я бе снабдил, през тялото, към странната твърдост, която се бе отбелязала сякаш завинаги в изражението й. Всички тези неща се накараха да се усмихне арогантно, възприемайки труда на Луегер спрямо неговата собственост като нещо прекрасно, резултатно, но не и заслужаващо благодарност или признателност.
Тъмносините му очи се присвиха леко срещу нейните ониксови с насмешка, която Беатрис сметна за груба и нетактична. Тя издържа подигравателния му поглед, свивайки се леко, което сякаш още повече го развесели.
-Какво си направил с помиярчето ми? –Засмя се Бернард с някаква театрална носталгия срещу смръщения и сърдит Луегер.- Това по-скоро прилича на породисто животно.
-Ако под породисто разбираш благородно… -Изсумтя Ървин, когото това пренебрежение напълно изкарваше извън нерви.- то тя никога не е била „помиярче”. Може да е дъщеря на комунисти, но на благородни такива.
-Ха! –Удари се по челото Краус.- Значи казваш, че на всичкото отгоре е и от аристокрацията?
-Така изглежда.
-Тогава много се радвам, че не ми позволи да я изхвърля на улицата. Прав си бил.
Беатрис, която хващаше само отделни думи от разговора, почувства достойнството си накърнено от високия тон на Бернард, от грубите му жестове и от подигравателно-присвитите му очи. Обърна ониксовия си поглед към Ървин с някакъв укор, на който лекарят отвърна с отчаяно свиване на рамене.
Покрай тази една година Луегер я бе научил да се чувства равнопоставена както с него, така и с всички останали. Този факт я бе подтикнал към иначе-наказуемото и невъзпитано критикуване на по-възрастен мъж от нея самата.
Краус, който в триумфа си бе станал прекалено-посредствен и недосетлив, съвсем не забеляза това мълчаливо възмущение срещу собствената му особа, което със сигурност щеше да накърни честта му. Той се ухили отново на Ървин с изражението на човек, който винаги получаваше това, което искаше, и промълви с надежда:
-Е, надявам се поне малко вдява на немски, нали?
-Много малко. –Информативно и сухо промърмори Ървин.- А и едва ли ще разбере думи като „пране” или „чистене”. –Допълни после сопнато.
-Е… -Разочарова се видимо Краус и отново застопори очите си върху тези на Беатрис.- Ще измислим нещо. Ще й го демонстрирам.
„Глупак!” изкрещя в съзнанието си Ървин. „Не заслужаваш нито лейтенантската фуражка, нито това момиче, нито което и да е ценно нещо в глупавия си живот! Не ги заслужаваш!... но, по дяволите, притежава ги…” допълни накрая, когато мисълта му се прекъсна от яда, който го обзе. Реши да го изгони колкото се можеше по-бързо, защото вече дори не можеше да търпи арогантността му.
-Хайде, тръгвайте! Не ми се занимава повече с вас! –Промълви на немски.
-Е… -Сепна се Краус.- Ами… мисля, че ще е грубо да я задърпам по етажите…
-Последвай го, Бет! –Промълви с досада на френски към нея. Докато минаваше покрай Ървин, Фаркеш чу едно сподавено и озлобено „Merde!”, което я накара да се усмихне в отчаяната си и искрена нотка.

Глава 4

Voyager Through Life

В мига, в който вратата на кабинета се затвори, очите на Бернард паднаха отново върху дръзкото изражение на момичето. В първия момент го обзе някакво учудване, после го завладя паниката. Какво щеше да прави това същество? Как щеше да го храни, как щеше да го гледа? Как въобще щеше да комуникира с нея, при положение, че тя дори не разбираше езика му?
Краус импулсивно се прокле за решението, което бе взел, без дори да обръща внимание на факта, че Беатрис не беше просто някакъв предмет, а представляваше и някаква отговорност. Лейтенантът знаеше как да заповядва, знаеше как да строява и да се грижи за сержантите си, но смътно съзнаваше, че това момиче не бе войник и следователно имаше нужда от други грижи. Жените, които се въртяха около него, или бяха леки, или си бяха коренячки и достатъчно-възрастни, за да се оправят сами. Не бе свикнал да се грижи за някого, това му изглеждаше глупаво и някак… неестествено. Загубата на родителите в миналото го бе научило да се оправя сам, очакваше това и от останалите. И, въпреки този факт, това напористо изражение и зависимостта на Беатрис го дразнеше със съзнанието, че трябваше да се грижи за нея.
Бернард не бе готов за това. Бе водил егоистично съществуване цял живот, не се беше нуждаел от някого, всичко в света си бе градил около себе си. В ограничените възгледи, в предразсъдъците, в тесногръдието му нямаше място за други хора. Ървин бе просто образ, който отговаряше на изискванията му. А това неосъзнато и неприказливо същество нямаше как да съвпадне дори с очертанията на неговите схващания.
Обмисли сериозно възможността да повика Ървин и да му върне откраднатото. Но гордостта се обади и Бернард въздъхна. Щеше да се наложи да се справи с това предизвикателство. Той бе войник, бе мъж на тридесет и кусур години, бе се бил във Втората световна война, бе проливал собствената си кръв по чуждата земя. Нямаше как да се остави да побегне като уплашен заек пред едно такова слабо и плашливо същество.
Краус тръгна нагоре, следван от стъпките на Бет. По стълбите бавно започна да осъзнава, че раждаше омразата към нея с цялото си същество. Предизвикваше я насила и нарочно, желаеше да я ненавижда. Единствената мисъл, която се процеждаше през размътеното му съзнание, бе, че Ървин отново го бе изиграл. Оръжието на този пореден удар бе просто предмет, върху който щеше да излее гнева си. И Беатрис щеше да плати жестоко за дързостта, с която Луегер се бе отнесъл.
С тази мисъл Краус влетя разгневен в дома си. Нетърпеливо изчака плахите стъпки на Беатрис след себе си да прекрачат прага и ядно блъснаха вратата.
При този трясък Фаркеш подскочи като ужилена, но бързо върна хладнокръвието в съзнанието и упорството в очите си. Спомни си съветите на Луегер, но прецени че сега не бе удачния момент да си играе с огъня. Загледа се въпросително в Бернард, който бе захвърлил обувките си на двете различни посоки в коридора и се бе заел с една бутилка бира.
Беатрис донякъде се смути от държанието му. Очакваше малко или много да й обърне повече внимание, да й каже (или покаже) какво искаше от нея, да й се развика или поне да демонстрира някакво отношение. Фактът, че бе принудил Ървин да се откаже от нея, свидетелстваше в съзнанието й за някаква потребност, която можеше лейтенантът да има от нея. Но нейната логика категорично се различаваше от тази, която следваше Бернард.
Фаркеш постоя няколко минути като наказана, стискайки нервно дръжките на чантата, в която се намираха всичките вещи, придобити покрай благосклонността на Ървин към нищетата, в която се намираше. Въздушните течения и трясъците на вратите й свидетелстваха, че новият й попечител съвсем я бе забравил в гнева си. И, въпреки съзнанието за грубостта на характера му, Фаркеш се чувстваше неловко в желанието си да не стои като наказана до вратата.
Пое си дълбоко въздух, а очите се спуснаха по тесния и малък коридор. Точно срещу нея се поместваше банята, знаеше го от смътните спомени отпреди година. До вратата за банята бе спалнята. Помещението, в което бе влязъл Бермард, вероятно бе кухнята, а чрез нея сигурно се стигаше и до хола.
Макар и напълно-права в мислите си, Беатрис не спечели нищо от тях. Тя все още променяше несигурно опората си ту на единия крак, ту на другия, прекарвайки нервно ръка по дръжката на раницата. Никаква логика или психология не можеше да й помогне в онзи миг да се почувства като у дома или да осъзнае какво се очакваше от нея.
Бернард с досада осъзна несигурността й. Той за пореден път се хвана в презрение спрямо нея и рязко се изправи, за да избегне изпадането в крайности. Върна се някак троснато в коридора и кимна към нея:
-Не смяташ ли да се събуваш? –Сепна я твърдия му глас.
Бет се опомни за секунди и проследи погледа му към обувките си. С някакво виновно смущение изхлузи вехтите си маратонки и се закова отново срещу него, този път по чорапи.
Цялата тази несигурност подразни Бернард, който изпуфтя ядосано срещу нея и се запъти към вратата срещу спалнята, за която Фаркеш бе предположила, че води към трапезарията. Помисли малко и, стискайки нервно дръжката на чантата, се запъти бавно и несигурно след него.
Фактът, че бе настоял да се събуе, донякъде успокояваше съзнанието й, което не можеше да приеме да влезе без покана в жилището му. И, въпреки това, пръстите на краката й се свиваха несигурно при всяка следваща малка и бавна крачка, която правеше противно на желаниета си.
Когато стигна до вратата, осъзна, че тя бе оставена отворена, може би точно заради нея. Застана на прага и очите й се плъзнаха по широката и празна сива стая. Покъщнината в хола се състоеше от едно старо радио, дръглив на вид диван, невзрачна картина, която положително бе по-скоро сувенир, отколкото истинско изкуство, и малка масичка, възприела най-резките и груби черти на геометрията. Бяла, стъклена врата водеше към омрежения с решетка балкон.
Фаркеш почувства натрапчивото чувство, че се намира в поддържан на пръв поглед затвор. Голотата на всичко, което се мяркаше пред погледа й, говореше за някаква липса на въображение, морална извисеност и интереси. Всичко, което бе видяла в този апартамент, бе толкова постно, толкова пусто, сякаш тук никога не бе живял никой.
Бет имаше проницателността, която можеше да й помогне да стигне до много истини за характера на домакина, съдейки по дома му. Малко неща убягваха от погледа й, почти нямаше такива, които да я затруднят в твърденията, които описваха. И точно тази проницателност я накара да се почувства потисната, смачкана от живота. Тук нямаше нищо, което по някакъв начин можеше да засвидетелства някакво вълнение, някаква емоция, нещо силно, на което можеше да се уповава в бъдещите си дни.
Очите й загледаха някак разсеяно Бернард, който се бе разположил на дивана, вдигайки крака върху масата, на която се разполагаше полупразната му бира. Вестникът в ръцете му потрепваше леко, сякаш от него струяха купища емоции и рикошираха в гърдите на лейтенанта.
В този миг и Беатрис се хвана в някаква слаба и неопределена ненавист към домакина си. Той изглеждаше толкова безличен тук, където трябваше да се намира част от него. Мястото, което бе неговата крепост, което трябваше да е експресивно като личността му или поне това, което й бе показал от нея. Тази празнота, която разяждаше дома му, безспорно бе попила и в характера и душата му. Скрита дълбоко интровертност, която я плашеше, отвращаваше и притесняваше. И всичко това, само защото Бернард бе престанал да бъде отворена книга за нея в мига, в който бе прекрачила прага на дома му.
-Какво? –Сопна й се Краус, раздразнен от арогантно-втренчения й, блудкав и замислен поглед. Почувства че, реагирайки по този начин, Беатрис му се подиграваше едва ли не, че не можеше да прочете съзнанието й.
Фаркеш се стресна и подскочи, а после заби виновен поглед в земята.
-Защо седиш на едно място? –Ядоса се на смущението, сигурен знак, че бе мислила нещо за него. Това съвсем изопна нервите му и Краус се изправи със сепнати и резки движения. Отиде до вратата и, заставайки пред Беатрис, се загледа безмилостно в лицето й. Вдигна брадичката й и удари леко бузата й, притискайки челюстта, за да я накара да го погледне.- Ти май си нямаш работа, а?
Бернард си бе спомнил факта, че този ден трябваше да докладва на старшите за последните събития около организирането на бежанците. Преди няколко седмици лагерът бе разпуснат, след като подозренията за епидемия бяха развенчани, а жилищата – построени. В последните дни Краус, който бе отговорен за това всяко семейство да бъде настанено по отделните блокове, се чувстваше като рецепционист в долнопробен хотел. Въпреки усърдието, което влагаше във всяка безсмислена заповед, която му възлагаха, старшите, патили си вече достатъчно с него, отказваха да го повишат в звание или да му възложат работа, която да отива на лейтенантската му фуражка. На това се дължеше и лошото настроение, в което попадаше в мигове като този. Като цяло състояние на духа, което криеше само от Ървин от нежелание да признава грешките, допуснати в миналото.
Бет не реагира по никакъв начин на грубостта му. Тя хващаше отделни думи от речта му, които бяха прекалено-недостатъчни, за да разбере точните му доводи. Въпреки всичко това й бе ясно, че моментът не бе подходящ за демонстриране на характери, и Фаркеш бе готова да развее бялото знаме безпрекословно.
Бернард я дръпна за лакътя и, бутайки я в банята, хвърли след нея един парцал. Пусна топлата вода и с нея изпълни кофата. По-красноречив в жестовете си не можеше и да бъде. Фаркеш го разбра мигновено.
В следващия момент Краус се запъти към прага и, мятайки шлифера си отгоре излезе, заключвайки вратата с такъв замах, че Беатрис в миг си помисли, че бравата щеше да се счупи. Погледът й падна върху парцала на земята и, въздишайки тежко, нави крачолите на панталоните си до малко над колената, а после коленичи върху плочките и се зае с работата.

Половин час по-късно Краус хвърли отмерено-злобен поглед на шофьора на джипа. Александър Рейтър бе просто един войник на нисък пост, който изпитваше необяснимо удоволствие от това да раздразва, провокира и коментира по-висшестоящите от него самия. Бернард отдавна познаваше лукавата му усмивка и парливия му език и, въпреки това, в онзи слънчев и заледен декемврийски ден имаше нещо особено противно в същността му. Лейтенантът нямаше как да осъзнае, че това „особено противно” нещо всъщност бе собствения му поглед не само върху сержанта, но и върху целия свят.
Сградата, в която се помещаваше военната мощ на Австрия в източния регион, бе дълго и продълговато здание, скучно до последната си тъмносива керемида и до последния си решетъчен прозорец. В него нямаше нищо, което можеше да развълнува по някакъв начин дадено същество – всичко бе просто, грубо, лишено от разкоша, с който гиздеха военните във Виена. Единственото, което по някакъв начин разведряваше мрачната сграда, беше широкият двор, в който необезпокоявано бяха намерили дома си сума ти дървета от най-различен вид и десен.
Краус, който бе свикнал с тази подтисната атмосфера, въобще не обърна внимание на нищо, помещаващо се в периферното му зрение. Той скочи от колата и, без да си прави труда да благодари на Рейтър, се запъти с мрачна стъпка към бюрото на чиновничката във фоайето.
-Име. –Процеди незаинтересовано без да вдига мътните си очила от протокола пред себе си.
-Бернард Краус. –Отвърна й сухо.
-Регистрационен номер.
-46-98264.
Едва след този студен диалог сухата жена за първи път вдигна безличните си, сиви очи към него. След като се беше идентифицирал като военен и протоколът бе потвърдил това, отношението на госпожа Квинт се бе подобрило спрямо него. Всекидневно в сградата на армията идваха десетки цивилни, които тормозеха цялото чиновническо общество с капризите, желанията и „глупостите” си, както ги наричаше самата тя. Студеното безразличие на военните и ясните им, точни поводи за посещение, бяха добре дошли за изтерзаното й, изсмукано от човешки подробности морално съзнание.
-При кого отивате, лейтенант? –Попита го, взимайки слушалката на телефона в ръце и готова да набере номера на въпросния кабинет.
-Полковник Шварц.
-По повод?
-Контролен доклад.
-Известено ли е за идването ви?
-Да.
Докато госпожа Квинт набираше телефона на кабинета и разговаряше с пухкавичката секретарка на полковника, Краус почувства известно съжаление към тази невзрачна жена. Тя бе слаба, кокалеста, лишена от младостта и въодушевлението си. Бе се омъжила за нисш войник, който до настоящия ден не бе постигнал почти никакви успехи в работата си. Нямаха деца, затова и Квинт бе решила да се привърже към стола в това безогледно фоайе и по цял ден да прави едно и също, докато това еднообразие не погълнеше и последната останала воля за живот в добре-изразените й жили. Самият факт, че използваше интонация, само когато разговаряше с военни, показваше колко невъзратимо-погубено бе съществото й в тази мрачна моногамия на военния чиновник. Един ден той знаеше, че на нейното място щеше да се появи друга жена, малко по-бъбрива, малко по-саможива, която щеше да измести Квинт след края на безсмисления й живот. И новата чиновничка щеше да свърши един ден не по-добре от предшественичката си, но никой нямаше да забележи това.
-Полковникът ви очаква. –Усмихна се леко Квинт и, виждайки с периферията на зрението си сянката, която се бе наредила след Краус, върна погледа си върху протокола и започна с предишните си безизразни и безинтонационни въпроси.
Краус се запъти направо към широкото стълбище, в някакъв унес се качи до третия етаж и стигна до вратата. Малка златна табелка гласеше „Полковник Шварц”. Бернард натисна звънеца и зачака да му отворят.
Кабинетът на Шварц представляваше едно фоайе, в което се намираха бюрата на секретарката и чиновника му, а в самото дъно се помещаваше вратата към собствената му стая. Краус мина и сухо изрецитира отново номера си на жената, която го изпревари, за да го представи, и го пусна да влезе.
-Донеси чаша кафе на лейтенанта, Астрид. –Заповяда с усмивка полковникът и, след като Бернард му козирува вяло, се изправи да стисне ръката му.- Прекалено-рядко ни посещавате, лейтенант. –Промълви с лукава усмивка.- Трябва ли това да ни обижда?
-Прекалено-малко има за докладване. –Контрира го Бернард и се отпусна на креслото от другата страна на бюрото.
Бруно Шварц беше среден на ръст, червендалест човек. Малките му очички блестяха на фона на широкото му, едро лице. И, въпреки че в съществото му имаше нещо грозно, пропаднало, той все още умееше да вдъхва почит у подчинените си.
Бе навършил вече четиридесет и петата си година и бе пред пенсиониране. Голото му теме свидетелстваше възрастта му, но в нея нямаше мъдрост и почит. Просто един глупак, издигнал се по погрешка, който, макар и да не бе показал големи качества, не бе дал и възможност на висшестоящите да го свалят от поста полковник.
Колкото до Краус, той изпитваше силна антипатия към Бруно. Бе му подчинен, откакто го бяха понижили в чин лейтенант, и самият Бернард трудно възприемаше работата да е зависим точно от такъв човек. И, въпреки това, до голяма степен бе свикнал.
-Имам добра новина за теб като стана на въпрос. –Ухили се Бруно и малките му, прасешки очички светнаха.- Генерал Враницки иска да те поканя на едно от празненствата, след като сложиш окончателно край на историята с унгарците. Знаеш ли какво означава това, Краус?
-Премии, наказания или повишения, сър. –Отвърна сухо Бернард, а после довърши.- А може и нищо да не означава. Уважаемият генерал Враницки не мисли непрестанно за работа, напротив, той предпочита приятелските взаимоотношения.
Това, което изрази с тези си думи Бернард, бе всъщност фактът, че въпросният генерал не бе напълно с разума си. След като бе видял как собственото му семейство бива избито покрай Втората световна война, нещо във Враницки бе прещракало и доста често той имаше пристъпи на учтиво и интелигентно умопомрачение. Без да забравя маниерите си, генералът ступваше от бой даден сержант, убиваше някоя и друга лека жена или просто се подиграваше с армията като цяло. Бе напълно-неспособен да води войска, защото мозъкът му бе отслабнал от пристъпите и Враницки гледаше на дадени военни маневри като изключително-интересни постановки за куклен театър.
Разбира се, това бе известно на главнокомандващия, но, въпреки това, вече няколко години след войната той оказваше да уволни или пенсионира генерала. Факт бе, че Враницки имаше роднинска връзка с тогавашния министър-председател, така че имунитетът му по време на мандата бе сигурен. През цялото това време в армията предвидливо си затваряха очите пред всяка безумица на генерала, мъчейки се да връзват ръцете му, доколкото това бе възможно.
-Действително, генералът е доста интригуваща персона. –Раболепно преиначи истината Шварц.- Но, въпреки това, смея да предполагам, че той ще възложи на теб задача, която малко повече ще отговаря на званието ти. Кой знае, с малко упорство можеш да получиш големи премии. И, естествено, едва ли тогава ще имаш желанието да забравиш любимия си полковник. –Смигна му накрая, а Краус побърза да извади доклада и да прекрати неприятния разговор. Дори само идеята да раболепничи и да се възползва от едно слабоумно същество, за да се издигне в армията, му се струваше долна и нечестлива. Затова запрати мислите за предстоящото празненство в дъното на съзнанието си.

Краус се прибра в дома си едва към десет и половина вечерта. Бе постоял известно време в лагера, колкото да стегне сержантите, а после бе походил пеш до предградията. Нощната хладнина на декември, пълният с кислород леден въздух, самотата и мракът бяха му дали възможност да обмисли последните събития в живота си.
Враницки несъмнено го викаше с някаква причина. Мекият му, безумен характер изключваше възможността за глоби и понижения. Вероятно се бе присетил случайно за Бернард и искаше да го обсипе с цялото си „приятелство”, което се изразяваше в пари, имоти, звания и престижни мисии. И, въпреки това, Краус не изпита някакво въодушевление от този факт, напротив, почувства се отчужден и обезчестен спрямо колегите си. Налагаше се да се присети някой луд генерал за него, за да бъде повишен или да бъдат удостоени с нещо постиженията му.
Тази мисъл обиди Бернард, който отдавна се бореше за майорския пост, а сега навярно всички щяха да решат, че му бе подарен от един слабоумен. Всички усилия в тази една година, целият къртовски труд, цялата глупава история с бежанците се бяха оказали безполезни. Той щеше да е просто поредният награден фаворит на един умопомрачен генерал.
Краус се замисли отново за лагера. Седмица след бягството на Беатрис, няколко бежанци бяха вдигнали всички бежанци на крака. Сред бунта, сред лозунгите да не се приближават до децата им се процеждаха и други едни викове. Още тогава унгарците бяха недоволни от всичко между тази телена ограда. Още тогава се бяха бунтували срещу строгия режим и студенината на Австрия.
Повикан спешно от подчинените си, Бернард бе дотичал в лагера и, изпразвайки револвера си във въздуха, бе успокоил тълпата. Това, което им бе казал тогава, бе, че Беатрис е мъртва, защото такива бяха заповедите, че карантината скоро щеше да мине и че скоро щяха да ги настанят по жилищата. Бе изрекъл три долни лъжи, защото ръководството така искаше.
В действителност никой от министерството не бе кой-знае колко въодушевен от новите си граждани. Предразсъдъците, на които ги бе научила войната, още напомняха че това бяха мъжете, които бяха вдигали оръжие срещу тях. И, въпреки това, бе настъпил моментът да се действа дипломатически. Предизвикването на нови свади между народите щеше да бъде пагубно, предвид разрушителността на току-що завършилата война.
По този начин бежанците бяха останали лъгани цяла една година. Сега, когато наистина вече имаше къде да ги настанят, австрийското министерство, противно на желанията си, трябваше да им позволи да напуснат лагера. Защото, колкото и да го отричаха, всички в страната се чувстваха по-спокойни и уверени, докато бежанците бяха между решетките.
Самият лейтенант бе просто достолепна фигура, уважавана пионка, която армията развяваше, когато имаше нужда от силна ръка, но малко власт. На военните бе удобно Краус да остане в низините на армията – така всички можеха да го използват за каквото си пожелаеха. Както бе и сега.
Бернард осъзнаваше всичко това и може би това бе единствената причина да не откаже посещението си при Враницки. Никой друг не би позволил повишението му, защото всички се страхуваха че после точно техните глави щяха да паднат. Краус осъзнаваше, че дори да завладееше цяла Унгария с петдесетте си сержанта, това, което щеше да получи, щеше да е по-скоро орден за храброст, отколкото майорска фуражка. А Бернард не искаше повече железа в дома си – те не носеха нито уважение, нито задоволение, нито прехрана. Бяха просто залъгалка за тези, които армията съзнателно отказваше да повиши в чин. А такива в Австрия имаше много.
Неусетно Бернард бе достигнал до самата врата на апартамента си. Той се спря за миг, сложи край на мислите си, решавайки да се възползва все пак от благоволението на слабоумния генерал, и отключи вратата.
Беатрис очевидно бе решила да почисти навсякъде и сега коридорът лъщеше с някакъв блясък, какъвто Бернард никога не бе виждал в него. Въпреки това, Краус не си направи труда да почисти калните си от кишата по мръсния път обувки, и направо ги събу незаинтересовано. Запъти се към хола, в който видя момичето, излегнало се в полусън на дивана. Това своеволие го подразни и той се приближи до нея.
Фаркеш се стресна, виждайки го, и рязко се изправи, търкайки очите си с ръце. Ръмжейки нещо несвързано на немски, Краус я дръпна за ръката и я повлече след себе си към спалнята. Блъсна я на земята до леглото и хвърли след нея едно бодливо, вълнено одеяло.
-Да не си си помислила, че ще те оставя да спиш в хола? –Изръмжа Краус, когото годините в армията бяха научили на недоверие и скрит страх от саботаж.- Тук ще спиш!
Беатрис разбра намека му и, разтривайки лакътя, който бе натъртила при падането, се излегна на килима и се покри плътно с одеялото.
В това време Бернард си пусна един леден душ и се преоблече в пижамата си. Лягайки на леглото, той започна да се върти, разкъсван от безсъние и тежки мисли. Половин час по-късно осъзна, че и друго нещо му пречеше да заспи.
Свита на земята, Фаркеш трепереше видимо и зъбите й тракаха, въпреки отчаяния й опит да ги заглуши. Краус се изправи и светна отново нощната лампа, докато момичето се сви още по-отчаяно, правейки се на заспала.
-Хайде! –Глухо промълви Бернард, изправяйки се и дърпайки я, за да направи същото. После я бутна към другия край на леглото и рече.- Лягай. Утре ще мислим друг вариант.
После легна отново и загаси лампата, а Фаркеш продължи да стои несигурно до ръба на леглото.
-Лягай! –Заповяда й студено и този път Беатрис се шмугна под завивките, а вледенените й крака бавно се стоплиха между двете одеяла. Не след дълго тя заспа, упоена от мекотата и топлината на леглото.

Глава 5

Voyager Through Life

Това, което всъщност отличаваше Краус от другите хора, бе склонността му да изпада в различни настроения според обкръжението му. След като възприемаше даден човек по един или друг начин, Бернард се отдаваше на отделни емоции, които сякаш самото му съзнание раждаше в съществото му, когато го видеше. И това не бе някакъв вид лицемерие, а просто склонността на лейтенанта да променя светогледа си според обектите, които виждаше в периферията на зрението си.
Точно поради тази причина настроенията, които го обвиваха в присъствието на Фаркеш, бяха всъщност първични и естествени. Тя не бе някакъв вид събеседник, не умееше да предизвиква определено отношение от него, не бе посредник в някое друго взаимоотношение. В действителност за емоциите на Бернард Беатрис бе като огледало. Те се излъчваха от цялото му същество, рикошираха в нея, и се връщаха с още по-голяма сила в него самия. Това бе и причината за влошаването на настроението му след нейната поява.
Но Беатрис не бе определена призма, по-скоро криво огледало, което по някакъв начин изменяше същността на Бернард. Защото, колкото и прозрачна да бе пред него, Фаркеш не бе безплътна и той го осъзнаваше.
Това бяха последните дни, преди да се разпусне лагерът окончателно. Краус бе претрупан с досиета, паспорти и документация, които, по негово лично мнение, щяха да отиват повече на някой чиновник, отколкото на войник. Тъй като страдаше от болезнена невнимателност, на Бернард му се наложи буквално да експлоатира по такъв начин Беатрис, че тя да няма време дори да му се мярва пред погледа. Криво-ляво й бе обяснил сутринта, че трябва да измие прозорците, пода, шкафовете в кухнята, плочките в банята, да подреди, да почисти праха, да излъска всички обувки, да изпере всички възможни дрехи и тъй нататък. С две думи, Беатрис бе ангажирана с толкова много и безсмислена работа, че нямаше да успее за няколко дена да я свърши като хората. Имаше за цел тотално да преобрази апартамента, въпреки че той бе достатъчно чист и без това. Но педантичността налагаше по-строги закони.
Фаркеш се отказа да търси смисъл или обяснение за действията на попечителя си. Прие твърдението, че той просто я малтретираше за удоволствие, и така или иначе щеше да й се наложи да свърши всичко това. Затова се зае сериозно с работата си.
Идните дни преминаха под знака на напрежението, работата и мълчанието. Докато Бернард довършваше с документацията, Фаркеш все още се бореше с проблемите на жилището. Остана учудена колко много мръсотии, плесен и прах намираше всеки път, когато хванеше дадена стая по-внимателно. Сякаш те никога не бяха почиствани нормално, а само отгоре-отгоре. Тя се бореше по цял ден с разграждащото се жилище, ядеше слабо и в частност това, което намереше в хладилника, а привечер спеше на дивана, тъй като Бернард бе решил, че е прекалено-глезено да я оставя в собственото си легло, а прекалено жестоко - на земята.
Три дена по-късно Краус приключи с документите, събра всичките бумаги в една дебела картонена папка, ухилен до уши, и я остави върху масата. Отиде до банята, за да измие лицето си, но се препъна и за малко не разби главата си в отсрещната стена.
-Ох, боже! –Ядоса се, мъчейки се да се задържи на крака върху хлъзгавия под. Едва тогава се загледа надолу и видя, че това, в което се беше спънал, бе превитата Беатрис, която бе стиснала ръцете си и го гледаше право в очите.
Зениците на Краус се присвиха срещу нейните и той попита сухо, отмествайки темата от това, че я бе изритал в ребрата толкова жестоко в слепотата си:
-Защо нищо не правиш?
Чувайки глагола „правя”, Беатрис продължи да го гледа още няколко секунди с тъжния си, мълчалив поглед, а после изпъна двете си длани към него. Краус ги пое в своите, навеждайки се леко, и се загледа в тях. Кожата й се бе напукала и започнала да се бели от отровните препарати, които бе докосвала с голи ръце. На места плътта бе така-силно раздразнена и разядена, че кървеше и багреше дланите й в мораво-червено.
Бернард чак се възхити от неспособността си да вижда по-далеч от носа си. Тези рани определено не бяха от днес или от вчера, но със сигурност не бяха белези от книжките на Луегер.
Краус клекна до нея и се загледа в лицето й, въртейки го към светлината от лампата. Бе пребледняла, но в някакъв невзрачен нюанс на жълтото. Ноздрите й бяха зачервени, а устните – обагрени с афти по краищата си – ясен признак че вероятно я тормозеше някаква кашлица, за която не бе разбрал.
Пред себе си имаше две перспективи – можеше да превърже ръцете й и да изчака няколко дни, докато кашлицата се успокоеше, а раните заздравееха. Но бе по-добре да я заведе при Ървин, който можеше да провери дали не се бе натровила от изпаренията на препаратите. Пред така-поставения въпрос, първата възможност му се стори теоретична, но не и практична. Затова вдигна Беатрис на крака и я поведе надолу към кабинета на военния лекар.

Ървин отвори вратата и се загледа в посетителите си. Очите му с ужас установиха пораженията, които Бернард бе нанесъл върху Бет, и погледът му се закова гневно върху Краус. Луегер дръпна момичето в кабинета и присви очи срещу сина си. Тръгна да му казва нещо, но се отказа. Махна с ръка и затвори вратата пред лицето му.
-Ще трябва да изчакаш малко, Бет, имам пациент в момента. –Промълви бавно и я изпрати в стаята с тъжен поглед. После се обърна към войника на кушетката и промърмори.- Срам и позор, Фрейс.
Светлокосият и синеок мъж се повдигна на лакти и се усмихна иронично. Правилните черти на лицето му оформяха някаква студена, немска сивота, примесена с топлия, руски тъмносин поглед. Като цяло майор Фрейс бе изключително-красив, висок и достолепен мъж на годините на Краус, който обаче предизвикваше твърде-много въпроси с външния си вид. Никой не бе чувал за него, преди да постъпи в армията, а миналото му бе неясно. Затова и предвид външния му вид, голяма маса военни изпитваше наслаждение от това да си представя историята на родителите му. Един от тях, впрочем, бе Александър Рейтър, сержантът, когото използваха лейтенантите и старшините за шофьор.
Ървин взе фенерчето си и започна да свети с него в ясносините ириси на пациента си, проверявайки реакциите на зениците му. Франц, както бе първото име на майора, продължи да стои, облегнат на лакти и наблюдавайки вратата в ъгъла с някаква арогантност, която се пречупваше в красивите му, елегантни черти и го караше да изглежда по-скоро още по-красив, отколкото груб. Придаваше някаква мекота на израза му.
-Коя е тази девойка, Ървин? –Изплю камъчето накрая Франц, усмихвайки се широко.- Не ти ли е малко късно за това?
Луегер изпепели пациента си с поглед. Нещо в майора винаги му бе напомняло за Краус и, въпреки това, циничността засилваше спокойствието, което се излъчваше от Фрейс, докато вледеняваше още повече съзнанието на лейтенанта.
-Не ти влиза в работата, майоре. –Сви вежди Ървин и издърпа дългата, мускулеста ръка на Франц, проследявайки начина, по който тя зарастваше.
Преди няколко месеца самоувереният Фрейс се бе почерпил и сбил в една от кръчмите в града. Тъй като нямаше откъде да познават името и властта му, пияниците го бяха ступали дружно и здраво. Оттоците по красивото му лице не бяха оставили и следа, но пък едната му ръка бе направо премазана с нещо тежко и твърдо, което според Ървин определено бе някакъв вид желязна тръба. Няколкото счупвания и размествания искаха дълго и търпеливо лечение, така че от известно време Луегер бе издал болнични на майора, забранявайки на шефовете му да го изпращат на мисии извън района.
-Хм… -Възкликна Франц след известно мълчание.- Не е австрийка.
-Мислиш ли? –Подкачи го Луегер и допълни.- Много мислиш. Не е полезно за един войник.
-Защо иначе ще говори на френски?
-Може би защото ми е ученичка по френски.
-Не ми пробутвай тези номера. –Усмихна се Фрейс снизходително.- В нея няма нищо австрийско. Погледни й само косата и ще разбереш.
-Може би си прав. –Килна глава Ървин и постави ръката му отново на кушетката, вдигайки очи през очилата си към Франц.- Не съм се запознавал отблизо с толкова много австрийски, с колкото ти си имал честта.
Фрейс се засмя непринудено и прошепна:
-Но пък си се запознавал с чужденките. Стига, Ървин, не ме лъжи на дребно. Знам, че не е австрийка. А и намесата на Бен ми дава някаква представа за нещата… -Смигна му мистериозно и се засмя на киселата физиономия на лекаря.
-Стъпваш в дълбоки води, Франц. –Смъмри го Ървин сковано.- По-добре не се занимавай с чуждите работи.
Франц се усмихна отново и замлъкна, позволявайки на Луегер да довърши мълчаливо контролния преглед.

Когато Фрейс излезе от стаята, Ървин повика Беатрис и, миейки медицинските си пособия, които бе използвал за майора, я покани да седне на кушетката.
-Как си, Бет? –Попита я загрижено, оставяйки мокрите инструменти върху кърпата на масата.
Фаркеш се настани по-удобно на кушетката и вдигна празен поглед към Ървин.
-Аз… В последно време не съм особено… -После замлъкна от неудобство, а Луегер довърши глухо:
-Щастлива?
Бет не отвърна на въпроса му, а лекарят се приближи към нея.
-На какво се дължат всичките тези поражения? –Попита, вдигайки едната окървавена ръка.
-Препаратите. –Отвърна сухо момичето.- Мисля че те са причината… или поне би трябвало.
-Звучи логично. –Кимна й бавно и взе едно шишенце йодов спирт от масичката, напоявайки една марля с него.- Трябва да ги дезинфекцирам, сигурно ще щипе.
Беатрис кимна и притисна очи, докато Ървин промиваше раните по дланите й. Когато свърши с това, тя отново отвори черните си очи и се загледа в лицето на Луегер, сведено над ръцете й. Лекарят придърпа една медицинска пудра и посипа обилно и двете й длани. След това ги притисна здраво с бинт и чак тогава отвърна на погледа й.
-Предполагам, че се е уплашил да не си се натровила. –Отвърна на погледа, наблюдавайки лицето й.- Иначе едва ли щеше да те доведе тук, само заради ръцете. Кашляш, нали?
-Слабо. –Кимна Бет и допълни.- По-скоро свиря.
Ървин придърпа стетоскопа и, поставяйки слушалките в ушите си, прокара ръка с микрофона по гърдите й, а Бет потрепна от досега със студения метал.
-Дишай дълбоко. –Промълви й тихо и Беатрис последва заръката му. След като преслуша внимателно дробовете й отпред, я накара да се обърне и направи същото с гърба й. След две минути отдръпна слушалките от ушите си и остави стетоскопа да виси на врата му. Взе една клечка за уши и промърмори.- Отвори уста.
Прокара памука по лигавицата й и извади клечката, прибирайки я в една стъкленица, за да не се замърси пробата. Извади една спринцовка и, притискайки с ластик ръката й, й взе кръв.
-Дръж го. –Каза й, подавайки малко памуче с йод. Извъртя лицето й към силната лампа и се загледа в цвета му.
-Мислиш, че съм се натровила, нали? –Попита го със слабо подобие на усмивка.
-Така изглежда. –Кимна й Ървин и отпусна брадичката й.- Ще се наложи да изпратя пробите и да видим дали действително е така. Ще се наложи да ти правим промивки, ако са засегнати само дробовете, а ако е стигнала и до кръвта, ще трябва да се пречисти. Стискай палци да греша и да имаш някаква алергия. Тогава ще се отървеш само с рентген.
-Прекрасно. –Иронизира Бет и облече пуловера, който бе захвърлила заради прегледа.
-Не се притеснявай. –Промълви Луегер бавно.- Препаратите наистина са отровни, но не са кой-знае колко опасни. Ти си била само няколко дни в такава среда, а и го хванахме навреме. Въпреки че не мога да разбера защо Бернард те е оставил да заприличаш на това, за да те доведе дотук. Прекалено-много години е бил покрай мен, за да не може да отличи обикновено натравяне.
Беатрис се усмихна и промълви:
-Защото едва днес ме видя.
-Как така чак днес те е видял? –Учуди се Луегер, който знаеше, че от една седмица Фаркеш не бе при него.
-Мисля че имаше някаква работа. Организира ми така деня, че да не му се мяркам пред погледа. Трябваше да се спъне в мен, за да ми обърне внимание. –Промълви с някаква горчивина, която определено се дължеше на самотата и накърнената гордост, с които бе прекарала последната седмица.
„Документацията за бежанците. –Помисли си Луегер.- Не е искал да разбира, че сега освобождава родителите й. И по-добре, че не я е докоснал, можеше и по-зле да е.”. Ървин й спести тези си мисли, изми ръцете си и промълви сериозно:
-Извини лошите му маниери. Бен изгуби родителите си много рано и, когато го прибрах у дома, нямах достатъчно време да се занимавам с възпитанието му. А и армията го научи да бъде груб.
Бет кимна импулсивно, но не понечи да отвърне. Настъпи глуха тишина, която Луегер наруши с думите:
-Хайде, ела да легнеш да поспиш. Страхувам се да не те повали някаква треска. Аз ще отида да дам пробите, та да разберем дали притесненията ни са напразни.
Фаркеш кимна и се изправи. Луегер й даде някаква пижама да се преоблече и я зави добре. Отиде до телефона и звънна на чиновника в сградата, за да му поръча да повика някой шофьор. Облече дебелото си палто, взе пробите и се запъти към болницата.

На следващия ден телефонът в кабинета иззвъня и чиновникът го свърза с рецепционистката на болницата, за да му съобщи резултатите. Луегер благодари и звънна отново за кола. После отиде в спалнята да събуди Бет, която вече бе повалена от треската.
-Хайде, трябва да отидем в болницата.
Попи с ръкава си студената пот по челото й и й помогна да се изправи. Загърна я в едно палто, за да не я кара да се преоблича, и двамата тръгнаха надолу към изхода.

Минаха още няколко дена, преди лекарите от частната болница да я изпишат. Ървин не се бе решил да рискува, водейки я във военната – това щеше да предизвика неудобни въпроси, на които едва ли щеше да може да отвърне. След прочистването на кръвта и силните антибиотици, които потиснаха и унищожиха треската още в зародиш, Бет се върна в блока малко пребледняла и уморена, но определено здрава. Ървин прецени че в идните дни бе най-добре да яде обилно и разнообразно, затова и отказа на желанието на Бернард да я види.
Въпреки че бе логично Луегер да се сърди на Краус, това му се струваше невъзможно в онзи миг. Самият факт, че лейтенантът не й бе посегнал, предизвикваше някакво чувство на топлина у лекаря. Той с мекота осъзнаваше, че Бернард се бе държал много по-отговорно, отколкото можеше да се надява човек, и това го караше да се гордее.
Една седмица Луегер отказваше да ги срещне. Когато, обаче, Беатрис върна цвета на лицето си и стана отново жизнена и усмихната, Ървин отиде при нея и каза:
-Време е да се опитате за втори път. –Промълви бащински.- Въпреки нежеланието ми, очевидно присъствието ти се отразява добре на Бен и имам надежда, че ще успеете да се помирите. Той се притеснява за теб, знае, че не е бил прав.
Фаркеш не отвърна и не показа с нищо, че е чула тези думи. Някакво странно чувство я караше да се бунтува срещу твърденията на Луегер, защото нямаше как да ги осъзнае. И, въпреки това, не смяташе да му противоречи по никакъв начин.
Когато Краус дойде да я вземе, тя отново заби погледа си в неговия с още по-силно упорство и някак осъдително. Бернард предпочете да не задържа очите си върху нейните. В начина, по който сведе погледа си, я нямаше онази насмешка, напротив, в жеста прозря покорност. Това накара Бет да се сепне за миг и донякъде да се почувства също виновна, макар да осъзнаваше, че това усещане беше лъжливо и неправдиво.
Ървин говореше някакви неща ту на немски, ту на френски. И, въпреки явния разговор, и Бернард, и Беатрис не внимаваха особено-много. Чувстваха се като смъмрени деца, които непознатият език нагрубяваше и караше да се смаляват.
След като Луегер привърши с думите си, той почувства гордост от мъдрите си слова и ефекта им върху двамата, които възприемаше като собствени деца, без да знае, че виновните им погледи далеч не се свързваха с неговата многоезична реч. Точно тогава в стаята се почука и Франц се появи на прага в обичайното си приповдигнато настроение. Красивото му, саможиво лице смути момичето и тя отново забоде поглед в земята.
Самият Фрейс забеляза странното трио и това донякъде провокира любопитството му.
-Май пропускам нещо, а? –Ухили се срещу Бернард, който вече бе вдигнал погледа си.- Нещо криеш, лейтенант, внимавай да не реша да ти заповядам да ми кажеш какво.
-Мълчи, Франц. –Ядоса се Краус, а в погледа му просветна ядно пламъче. Мразеше когато приятелят му се шегуваше с поста му.
Майорът се усмихна и очите му застинаха отново върху Беатрис.
-Кое е това момиче? –Попита рязко с глас, който накара нервите на Бернард да се изпънат. В следващия миг Фрейс се усмихна насмешливо и започна да размахва пръст пред лицето на приятеля.- Ах, ти пак си започнал да мърсуваш с…
Ървин замахна с ръка и уж случайно удари Франц по счупения лакът.
-А-а-а! –Извика от болка майорът, а очите му се присвиха срещу нараненото място.
-Е, дългът ме зове! –Подскочи Луегер и, бутайки Бернард и Беатрис навън, дръпна Фрейс в кабинета.- Явно въобще не зараства като хората…
Останалото заглъхна в самотния коридор. Двамата се спогледаха за миг и Краус не се опита да притисне усмивката, която бе предизвикало действието на Ървин.
-Е, май няма какво повече да правим тук. –Промълви после и се запъти нагоре по стълбата, а Беатрис го последва без да обели и дума.
По пътя нагоре в съзнанието на Фаркеш кънтяха думите, които Ървин й бе казал, преди да дойде Бернард. „Има два, коренно различни свята в главата на Бен. В единия той е просто войник – убиец, пионка, тиранин, подлец, развратник, мъстител. В другия е това, което е лично негово – самотник, интроверт, страхливец, свенливец дори. Той няма да те нарани, защото вече си част от втория и защото в него Бен не е способен да посегне на друго човешко същество. В момента той се самоизяжда от факта, че ти е причинил зло. Възползвай се от това и го научи да се отнася с теб така, както ти искаш. И никога не допускай да изпаднеш отново в другия му свят, защото тогава, Бет, ще те убие, без да му мигне окото”. Все още не можеше да ги осъзнае напълно, но разбираше че това раздвоение на личността на попечителя й бе опасно. Страхуваше, че една грешна стъпка можеше да доведе до ужасяващи последствия.

Денят мина спокойно, тъй като Бернард бе прекалено гневен на себе си, за да си позволи по някакъв начин да подкачи Фаркеш. Той бе донесъл книгите й от Ървин и ги бе оставил мнохозначително на масата в хола. Виждайки с някакво горчиво чувство как Бет дори не се опита да се добере до тях, Краус стисна зъби и напусна дневната, оставяйки я да прелиства жадно страниците. Самият той се приведе в леглото над документите на родителите й и се зае с това да проследява миналото им.
Едва вечерта Бернард си позволи да отиде в хола и завари Фаркеш, заспала на дивана върху една от книгите. Той се наведе и я вдигна на ръце, за да я пренесе и постави на леглото. Шмугна се от другата страна и затвори очи, отдавайки се на угризенията, които бяха обхванали съществото му.

На другия ден Краус се събуди рано, след като бе прекарал зле нощта. Това, което всъщност тормозеше съзнанието му, бе фактът, че всичко около него се рушеше гороломно. Той съзнаваше, че Бет вече малко или много бе част от живота му. Затова и трябваше да се погрижи повече да не се случват такива неща – това щеше да му виси на съвестта, щеше да го спъва за в бъдеще. Бе важно Бернард да успокои нещата в отношенията им, ако искаше по-нататък да не си създава проблеми.
Лейтенантът бързо направи яйца на очи и ги сервира, заедно с чаша мляко. Самият той нямаше навика да закусва, така че постави прибори само за Беатрис.
Едва тогава отиде и я събуди. Беше се завила през глава и спеше необезпокоявано. Бернард постави бавно ръката си върху рамото и промълви:
-Хайде, време е да ставаш.
Бет се стресна и подскочи в леглото, но, виждайки го, се успокои видимо. Разтърка очите си и се загледа в него въпросително.
-Направих закуска. –Промълви, потискайки онова чувство, което продължаваше да го тормози всеки път, когато й заговореше, знаейки, че не можеше да го разбере. И, въпреки това, се чувстваше по-уверен, докато обясняваше действията си по някакъв начин.
Фаркеш премигна няколко пъти неразбиращо срещу него, а после се изправи, за да го последва и да разбере какво всъщност й бе казал.
Първото нещо, което мина през главата й, когато видя закуската, бе, че ако Ървин бе прав в твърденията си за Бернард, нямаше да е лошо по-често да предизвиква такива пориви у него. Фаркеш не съзнаваше напълно с какво бе провокирала това топло отношение, но смътно се досещаше, че вероятно Краус си мислеше, че му е сърдита по някакъв начин. И, въпреки топлината, която обви съществото й при този жест, едно хладно възпоменание я накара да вледени чертите си, разполагайки се на масата. Именно лейтенантът бе човекът, който едва не я бе убил, именно той я бе гледал с насмешка, именно той бе я отвлякъл от лагера и довел дотук, за да я върже с тежката работа около апартамента му. В очите на Бернард вероятно тя бе просто робинята, която неусетно бе измъчил до предела на възможностите й. Тези малки жестове, които правеше с книгите, спането в леглото, липсата на работа и закуската, бяха просто реакции на факта, че едва не бе изгубил съществото, което трябваше да чисти след него. Всички тези неща бяха просто затишие пред буря, малки жестове, които лицемерно правеше, за да забули очите на лекомисления Ървин с „добротата” и „промяната” си. Самата Беатрис се зарече повече да не си позволява да се хване толкова лесно в капаните, които Бернард дори не залагаше за нея.
Самият Краус далеч не гледаше по този начин на нещата. Той действително бе затворен по характер и самотата в апартамента само го бе потискала още повече. Приемайки, че вече бе прекалено късно, за да върне Фаркеш към предишния й живот, лейтенантът просто бе решил да остави това същество в дома си, вместо да го изхвърля на улицата. Чувстваше се отговорен за несполуките й, а вече бе прекалено късно, за да се връща назад.
В действителност Бернард не знаеше какво точно да очаква от този вид експеримент. Той не си бе заложил някаква цел да я направи щастлива, да се сприятели с нея, да я научи на немски и да я изпрати в училище, или пък някакви подобни грандомански планове. Просто бе решил да види как щяха да потръгнат отношенията им и да реагира според това, което се получеше. Прекалено много години бе живял в самота, за да изхвърли сега това момиче от дома си. Плановете му относно нея бяха с неопределени черти и трайност. Но последните събития му бяха помогнали да се отърси от умопомрачението, което го бе обхванало напоследък.
След като Фаркеш привърши със закуската и се преоблече, Бернард я хвана под ръка и я завлече извън апартамента. Тъй като щеше да ходи в лагера, той бе предпочел да я остави на грижите на Ървин, с когото Бет и без това се чувстваше по-спокойна. Така през деня тя щеше да има компания, Луегер щеше да има слушател, а самият Краус нямаше да се притеснява за това какво оръжие още можеше да открие момичето в дома му.
Защото Бернард нямаше навика да забравя детайлите, нямаше да измени на себе си и сега.

Денят, който Беатрис прекара при Ървин, премина в благотворен за съзнанието й умствен труд. Луегер, който се радваше като малко дете на всяка среща с възпитаничката си, се бе възползвал от възможността да възобнови уроците по немски. Сега той разнообразяваше интересните романи, които й предоставяше на френски, с изрази на родния език, които старателно превеждаше и повтаряше. Докато Бет четеше, той я удостояваше с цялата щедрост на благоволението си пред знанието – носеше чай със шоколадови бисквити, често оправяше възглавничките й, предоставяше й силна и мека слънчева светлина, която на талази връхлиташе в тесния и продълговат хол.
Самата Фаркеш се чувстваше по старому приласкана от тези малки жестове, които правеше за нея всеотдайният, но сприхав Ървин. Тя наблюдаваше усмивката му с някакво дълбоко чувство на благодарност, но и леко-притеснено. Защото, въпреки прекрасните часове, които бе прекарала тук, в съзнанието й още се бореха страшните подозрения относно мнимото внимание на Краус. А и, колкото и добре да прекарваше, нямаше как да изтрие от съзнанието си факта, че не след дълго Бернард щеше да се върне и да я прибере в онова мрачно и потискащо-пусто помещение, няколко етажа по-нагоре. И там нямаше да я има мекотата, която сякаш се излъчваше от съществото на Луегер.
Защото, колкото и да се стараеше Краус, той никога нямаше да може да изтръгне изцяло от душата си онзи човек, който бе, когато шинелът притискаше гърдите му. Онова ужасно, жестоко същество бе впило ноктите си дълбоко в сърцето му и отровата циркулираше ежедневно в кръвта му, правейки и най-внимателните му докосвания – груби, и най-меките му думи – ужасяващи.
Всичко това Фаркеш разбираше полу-съзнателно, полу-инстинктивно. Времето, което спокойствието в отношенията й с Краус бе дало за размисъл, бе достигнало върховната си цел – за миг бе доказало в съзнанието й онова, в което Ървин се бе убеждавал с години. В Бернард действително живееха двама коренно-различни човека, самоизключващи се, противоречиви. Фаркеш не бе вече способна да противоречи на тези думи на лекаря. Но страхът, че най-малкото й действие можеше да върне другото лице на лейтенанта, дълго щеше да прави съня й несигурен, а реакциите й спрямо него – наситени с подозрение и предразсъдъци.
-Е… -Привлече вниманието й върху себе си Луегер в мига, в който, разтърсена от страховете си, Бет бе затворила мъничката книжка на Морис Дрюон.- Хареса ли ти?
Момичето се усмихна слабо, някак отнесено, и промълви:
-Прекрасна е. Лека, занимателна и поучителна. Но ме притеснява фактът доколко нещата, които научих от нея, са исторически факти.
-Какво значение има това? –Сви рамене Ървин и се разположи на облегалката на дивана, придърпвайки романа в ръцете си и отваряйки го на първата страница.- „Историята е изживян роман.” –Допълни отнесено и свали очилата си, вдигайки очи към Бет.- Всяка книжка е един живот. Няма значение дали е пълна с факти, или не, тя е такава. Защото променя нас.
Бет сви устни и не отвърна. Искаше да вземе дейно участие в разговора, да е съпричастна, да се вълнува, но мислите, които бяха помрачили съзнанието й, пречеха да се отдаде на този кратък философски спор.
Ървин се усмихна на реакцията й и я побутна на шега с рамо.
-Нещо днес не ти е до приказки, а?
Фаркеш вдигна черните си очи към него, а после се смути внезапно и смотолеви:
-Извинявай.
-Няма нужда да ми се извиняваш за подобно нещо. –Усмихна се Ървин и се изправи, връщайки романа на мястото му в библиотеката. Когато се обърна, той се загледа по-проницателно в чертите й и промълви със сериозен тон.- Да не ти е казал нещо лошо? Или да е направил?
Ървин не уточни за кого ставаше дума, но Фаркеш мигновено съобрази, че въпросът бе обвързан с личността на Краус.
Чертите на лицето й се изпънаха, пречейки на мускулчетата по него да изразят дадена скрита емоция, и тя отвърна с лека усмивка:
-Не, нищо не е направил. Даже се държа много мило днес.
-И, въпреки това… -Ървин се отказва да довършва изречението си. След като не се бе случило нищо сериозно, той предпочиташе да не се бърка във взаимоотношенията им. Въпросите и напътствията бяха напълно-излишни. Затова просто се приближи до нея и я прегърна, усмихвайки се.- Повярвай ми, всичко ще бъде наред. Ако не го вярвах, нямаше да го допусна.
Бет се остави в прегръдката и се отдаде безропотно и блажено на свежата чистосърдечност на Луегер. Покрай всички мисли, очаквания и събития се хващаше все по-рядко сред хора, които по толкова явен начин демонстрираха една или друга емоция. Това я успокои значително и Фаркеш заключи благодарствено, че се бе нуждала точно от това и точно в този миг. Оцени жеста на стареца по достойнство и си обеща никога повече да не подлага думите му на съмнение.

Глава 6

Voyager Through Life

-Добре. –Килна глава настрани Краус и премери тълпата пред себе си с поглед. Хлътналите бузи и празните, наситени с безразлична ненавист, очи, не съумяха да победят в сблъсъка със суровия му поглед. Цялата картина отпред не бе тъжна, не бе трагична, напротив. В очите на Краус се отразяваше една маса нечисти и грозни създания, в чиито лица омразата към него и хората му бе разрушила всичко чисто, всичко красиво. Бернард смътно осъзнаваше че бе редно да ги съжалява по някакъв начин, но, противно на това му чувство, изпитваше някакво силно отвращение, сякаш грубостта на чертите и характерите им можеше да го зарази с морална чума. Нямаше как да разбере че именно той бе „болният”.
Камионите, които армията бе осигурила, бяха разнебитени и мръсни коли, в които някога се бе носила храната на отиване на фронта, а на връщане – трупове. Непочистени добре, някои от тях миришеха на мърша и мухъл. Но шофьорите сякаш не бяха обърнали внимание на това.
Дъхът на бежанците все още се пресичаше от обгърналия ги телен затвор. Двама от сержантите стояха от двете страни на портата, а останалите бяха строени в разпуснат строй зад лейтенанта си. До камионите имаше двойка войници, готови да се качат след тълпата и да затворят вратите.
Бернард отново обиколи тълпата с поглед, а после пое по-уверено папката в ръката си и, преди да върне очите си върху нея, каза ясно и високо:
-Оттук-нататък вие ще бъдете разпределени в жилища, които правителството отпусна за вас. От днес започва вашата интеграция в Австрия. Правителството ще осигури работа и образование на всеки един. След една година ще се издадат вашите паспорти и ще имате възможност да напуснете страната. Дотогава няма да имате това право. –После замлъкна за миг и отново се загледа в тълпата. Очите му се присвиха, а после спазмът премина и Краус се напрегна отново, наблюдавайки с периферията на зрението си преводача, който повтаряше думите му на унгарски.- Всеки ще получи възможността да изучи немския език, а един ден, ако желаете, Австрия ще ви приеме като свои законни граждани. Сега… -Разконцентрира се за миг и се загледа в списъка, сякаш той можеше да му помогне да постави в ред съзнанието си.- Ще викам един по един. Който чуе своето име трябва да дойде тук и да получи легитимацията си, която трябва да пази като очите си. След това се качва в посочения камион и стои мирно, докато колата не се напълни и не тръгне. Всичко разбрано ли е?
После, без да се спира, за да чуе отговора на последния си въпрос, Краус сведе поглед към списъка и започна да изрежда високо имената на бежанците. Унгарците бавно и несигурно излизаха през портата, сякаш се страхуваха, че някой щеше да ги застреля в гърба; взимаха документите и се качваха по камионните.
Бернард наблюдаваше всичко това унесено и незаинтригувано. Гласът му трепереше от вълнение пред чувството, че скоро щеше веднъж-завинаги да се отърве от тази досадна и унизителна мисия. Пред погледа му се явяваха картините на войната, генералния щаб, далечните земи и кръвта, която обливаше ръцете му във фантазията. Бе го обзело странното привличане към жестокостта, към чувството да държи нечий живот в ръцете си, да го направлява, да го измъчва, да го убива дори…
Защото Краус виждаше във войната някаква перверзна романтика, която често ставаше част от последните години на някой отдаден на работата си военен. В манията му имаше нещо ужасяващо, нещо иронично и нещо жестоко. В душата му дремеше съзнанието на генерала, който искаше да управлява света с помощта на ума и оръжието си. Някакъв странен тиранизъм, който го завладяваше в мигове като този, когато имаше силата и възможността да си мечтае за бъдещето.
Всички тези блянове рязко изчезнаха от погледа му в мига, в който механично произнесе името "Фаркеш". Зениците му, които се бяха разширили от миража, се свиха с гороломна скорост, а погледът му затърси фигурата, която щеше да излезе от оградата.
Маржит бе ниска и лабилна на пръв поглед жена с червеникава коса и бледи, сини очи. Търсейки отнесено приликата й с Беатрис, Краус успя да я открие единствено в несигурността на движенията и овала на лицето. Устните на Маржит бяха бледи и тънки, докато тези на Бет притежаваха някаква миниатюрна изваяност, която напомняше по-скоро италианска или гръцка, но не и унгарска.
Жената пред него бе с ниско чело и изморено лице. Времето на революцията беше погубило свежестта на кожата и усмивката й. Трапчинките, които някога бяха потрепвали игриво върху бузите й, сега подсилваха всяка една пасивна емоция, отекваща като предсмъртен стон върху изражението й. И в тази меланхолия имаше нещо болезнено, нещо тъжно, което умееше да предизвиква вниманието на околните, да ги отплесва от думите или жестовете й. В действителност всичко, което Маржит правеше, оставаше незабелязано, пасивно, някак отдалечено.
Краус й подаде легитимацията и я изпрати с поглед към камиона. Когато почувства, че отдава прекалено много внимание на тази жена, което можеше да се сметне като странно, лейтенантът повика съпруга й.
Вилмъс Фаркеш представляваше нисичък и сух човечец, вече застаряващ. Краус с интерес забеляза, че по лицето на светличкия мъж нямаше дори и помен от някакъв характер. Бръчките бяха някак невзрачни, не бяха белези на някогашна ярост или радост. Очите бяха тъмни, досущ като на Беатрис, но лишени от блясъка, който винаги отекваше в нейните. При Вилмъс те сякаш поглъщаха невзрачно всичко в света, но не го отразяваха. Имаше мъничко, спихнало лице, по което личаха маниерите на работохолик и човеколюбец. Като цяло нисичката фигурка бе изцяло-лишена от всякакво мъжество, гордост или пък интелектуално изражение.
Краус мислено заключи интересния факт, че всъщност семейство Фаркеш далеч не бяха бързали с децата. Запазеното лице на Маржит го бе заблудило, но сега бе абсолютно-сигурен, че двамата бяха на поне по петдесет години.
Това заключение го впечатли за кратко, но после Бернард бързо върна вниманието си върху списъка, който тепърва започваше, и въздъхна, махайки с ръка на първия шофьор да тръгва, тъй като камионът вече бе пълен. Двамата сержанти скочиха при унгарците и залостиха вратите, за да не изпадне някой. После моторът изръмжа, заглушавайки за миг имената, които се отронваха пасивно от устните на лейтенантът, и машината се загуби в облака прах, който гумите бяха вдигнали.

Маржит, която се бе свила до преградата на камиона, прикри с ръка устата си, за да не допусне на праха да достигне трахеята й. Въздъхна дълбоко и се загледа в лицето на съпруга си.
Годината, която бе минала от загубата на Бет, се бе оказала недостатъчна, за да се примирят. Тя не бе просто тяхното дете, тя винаги бе била центърът на света им, най-важното същество в затвореното им общество. Дълги години лекарите бяха уверявали Маржит, че нямаше абсолютно-никакъв шанс да има деца, дълги години се бе предавала на какви ли не шарлатанства, за да се сдобие с такива. Бракът им с Вилмъс бе продължил седемнадесет лета, преди да се случи най-голямото щастие в простичкия им, лишен от блясък живот. Сега тази многоизстрадана и дългоочаквана рожба бе станала жертва на събитията, бяха я изгубили неусетно, някак унесено. Маржит още не можеше да осъзнае напълно факта, че Бет вече не съществуваше.
Тя се загледа с някакъв примирен, жален поглед във войника, който седеше до нея и пушеше цигара. Бе млад, прекалено-млад, за да познава важните неща в живота, прекалено-млад за да ги цени или да ги разбере. Тези мъже ги обграждаха постоянно в последната година. Бяха бледи, пасивни към живота и това, което се случваше в него. Светът им се оформяше от няколко близки, няколко желания, няколко неизпълними мечти. Виждаха около себе си само едно малко, ограничено парче земя, в което трудно можеше да се прояви някакво истинско, самородно чувство.
Маржит отново си спомни за детето, което бе загубила заради тях. Очите й се притвориха, главата й клюмна леко напред, а ръцете потрепнаха. Тя бе слаба, нямаше права, нямаше власт, нямаше пари дори. И, въпреки това, можеше да го удари, можеше да го нагруби, да се опита да излее мъката си върху този сержант. Но нямаше да го направи, нямаше смисъл от това.
Маржит нито бе глупава, нито бе наивна. Тя знаеше, че няма правото да обвинява този или онзи войник, този или онзи австриец, заради това, че дъщеря й бе мъртва. Заповедите идваха отгоре и едно слабо отмъщение в низините нямаше да успее да нарани онези генерали и министри, които в лукавството си бяха станали причина за тази трагедия. А този млад мъж бе просто човек, който стоеше от другата страна.
Жената се размърда вяло и се обърна към него, мълвейки на заглушен и несигурен немски:
-Как е името ви, сержант?
Вилмъс се поразмърда от странната илюзия, че съпругата му разговаряше с военния. Когато осъзна, че това не бе просто мираж, се оцъкли и се вкамени от вълнение.
Унгарците, които успяха да чуят въпроса й сред ръмжането на мотора, също се обърнаха заинтригувано и се загледаха в двамата.
Егер бе мургав, млад сержант с изражението на човек, комуто далеч не бяха непознати мечтите, за разлика от осъществяването им. Плътните му устни реагираха и на най-малката радост в живота му, защото бе кален в твърди и жестоки условия. Гонеше двайсет и петата си година, а вече имаше зад гърба си Военната академия, жена и невръстно дете. Развиваше мечтите си успоредно, мъчейки се за отрицателен период от време да постигне всичко, за което бленуваше. Точно тази нетърпеливост му докарваше не един проблем в семейството и в работата. Флориан се разкъсваше в желанието си да просперира в армията и да бъде добър съпруг.
В началото бледничката му жена бе повече от всеотдайна спрямо амбициите му. Тя ежедневно се опитваше да снеме от гърба му повечето задължения, които по принцип падаха върху плещите на мъжете. Раждането на сина им обаче бе донесло много щастие, но и определена доза отчуждение в душата на Анальезе. Тя бе станала по-дръпната, по-мълчалива и избухлива в компанията на постоянно-липсващия си съпруг. С дете на ръце, раздразнена от липсата на внимание, Анальезе бе открила липсващото й чувство в прегръдките на чужд мъж, факт, който довеждаше до напрегнатата атмосфера в дома им. Наивният Егер, макар и разтревожен от пасивността й, далеч не бе достатъчно прозорлив, за да го осъзнае.
На тези проблеми се дължеше и фактът, че бе закъснял за служба в деня, в който Бет бе избягала от лагера. Многото безпричинни скандали обтягаха миролюбието му, а силната привързаност към Анальезе не му позволяваше да противоречи на дребнавите й заяждания и грубите й забележки.
Точно такъв тип мрачни мисли раждаха студенината в очите му онзи ден. Хладнината, която изпитваше към всичко околно, бе реакция на руините, които настоящето му оставяше след себе си. Слабото съзнание, че семейството му се разрушаваше, всъщност помрачаваше погледа му над света и го правеше раздразнителен и сприхав.
-Егер, госпожо. –Отвърна с хладен и непроницаем тон сержантът.- Флориан Егер.
Маржит се загледа по-дълбоко в него и след кратка пауза промълви бавно:
-Имате ли семейство, сержант Егер?
Флориан потрепна от личния въпрос и от раздразнението, че всички в камиона бяха обърнали погледа си към него, чакайки отговор. След няколко-секундна душевна дилема, сержантът прецени, че ако демонстрираше раздразнението си от въпроса, щеше явно да заяви, че имаше проблеми в личния си живот. Нещо, което остатъкът от гордост, който Аналиезе още не бе съумяла да унищожи, нямаше как да му позволи.
-Имам, госпожо. –Кимна й утвърдително, а Маржит снижи гласа си така, че само той да я чуе:
-Би ли било много арогантно от моя страна, ако ви помоля за услуга, сержанте?
-Определено ще бъде. –Кимна й горчиво и се загледа в бледите очи на събеседницата си.- Но, след като сте започнала, по-добре довършете до края.
Фаркеш мислено се съгласи с думите му. Преглътна болезнено и промълви:
-Помните ли момичето, което избяга преди една година от лагера?
Егер се замисли за миг, извъртявайки очи, а после кимна неубедително и рече:
-Смътно си спомням за какво ставаше въпрос. Въпреки че не съм бил тогава на работа. –Довърши с някаква горчива нотка, спомняйки си причината да закъснее за пост.
Маржит пое този удар мъжки и не остави на лицето си да изрази отчаянието, което предизвикаха последните му думи.
Въпреки, че не вярваше вече да получи някакви сведения, тя реши да докара разговора до някакъв край, който можеше да постави завършек на бъдещите им отношения:
-Това дете бе моя дъщеря. –Промълви глухо и сведе очи под съжалителния поглед на Егер. Сметна тази му снизходителна физиономия за обидна и неприятна.
Флориан не знаеше какво да каже. Той смътно си спомни разговора, който бяха водили сержантите след въпросната нощ. В съзнанието му излизаха шеги и подигравки спрямо лейтенанта, който явно не я бе застрелял, въпреки заповедта.
Егер набързо отхвърли всичките тези спомени като измислица и игра на размътеното му съзнание. Дори само идеята за размекнатия Краус му се струваше смешна и недостоверна.
После в съзнанието му се загнезди друг един спомен. След края на почивката, когато бяха коментирали момичето и шантавото поведение на Бернард, Рейтофер се бе приближил до него и го бе заплашил, че ако не си държи езика зад зъбите за това, което бе чул, щеше сериозно да си изпати.
И в този миг Флориан си спомни цялата история. Момичето, което бе намерило дупка в оградата, факта, че бяха стреляли по нея, че Краус бе чул изстрелите и се бе върнал, скандала, който бе вдигнал на подчинените си, а после неспособността му да натисне спусъка, завличането й нанякъде и заплахата, която бе отправил към подчинените си. Всичко в съзнанието му си дойде на място и зениците му се разшириха. Месеци след случая лейтенантът бе озаптил негодуванието в лагера с три лъжи – че скоро карантината ще падне, че жилищата са почти готови и че момичето, което бе избягало от лагера, бе застреляно, каквато бе изричната заповед. И цялата тази теория пасваше идеално с миналото на Краус като бунтуващ се войник със склонност към унгарските момичета и неприятностите.
Пред погледа му просветна. Жената, която бе свела очи пред него, спомняйки си мъртвата дъщеря, нямаше как да знае, че детето й най-вероятно бе живо и здраво. Това съзнание, това съжаление, което изпитваше към нея, роди лудото желание да й каже всичко, да я увери, че нищо лошо не се случило с момичето. Порив, който желязното хладнокръвие успя да спре, още преди да стане прекалено-късно.
Не веднъж му бяха напомняли да си държи езика зад зъбите по въпроса. Не веднъж го бяха заплашвали с какво ли не. Не еднократно армията го бе учила да пази тайните на висшестоящите и да внимава с уронването на авторитета им. Тези своеволия често завършваха зле и то зле за този, който им бе дал гласност.
Егер прецени ситуацията и реши да успокои Фаркеш, доколкото това бе възможно, без да замесва и своята кожа в уравнението. Затова каза тихо:
-Това е наистина ужасно. Съжалявам много. Ние, обикновените войници, нямаме право на дума.
Маржит кимна с лека усмивка и изтри ядно сълзите, които трепереха в ъгълчетата на бледите й очи. После вдигна погледа си към него и промълви горчиво:
-Знам. Просто… За тази една година трябваше да сме го приели със съпруга ми. Но сега ми се струва невъзможно. Исках просто да попитам, да се уверя, че наистина всичко е свършено… някак си да престана да се лутам в предположения и празни надежди. И да продължим живота си със съпруга ми. Вече не сме първа младост и не е време за… -Маржит не успя да довърши от горестно вълнение. Тя присви устните си, а после, напрягайки ги в неискрена усмивка, попита.- Имате ли деца, сержант Егер?
-Имам син. –Кимна сковано Флориан.
-Пазете го. Не знаете какво недоразумение или каква случайност могат да ви го отнемат.
Тези думи тотално сринаха цялата защита на Егер. В порив на умопомрачение той, без да мисли за последствията, се наведе към ухото й и прошепна бавно:
-Дъщеря ви е жива.
Маржит се разтрепери, а зениците й се разшириха. Пулсът се ускори и сърцето заби в развълнувания си и ударен марш.
Беатрис бе жива… Беше жива…

Когато Бернард се прибра във военното жилище, той бе много уморен и отегчен от безсмислието на задълженията си. Когато позвъня на Ървин и видя ухилената му физиономия, просто бавно му благодари, че бе наглеждал Бет, и го помоли да я извика, страхувайки се, че крехкото му спокойствие можеше да стане жертва на въодушевлението на Луегер.
Лекарят се смръщи недоволно и процеди:
-Нещо май не си в настроение, а?
-Не, не съм. –Кимна Бернард и допълни сухо.- Просто я повикай и да се прибираме. Искам да си почина.
-Може да остане да спи тук. –Промълви лекарят с някаква твърдост, която засегна честолюбието на Краус, и той присви очите.
-Нищо няма да й направя, Ървин, престани с глупостите! –После замлъкна за миг, опитвайки се да озапти нервите си и промълви тихо, сякаш се страхуваше, че ако повишеше тон, щеше да се разгневи жестоко.- Моля те, би ли я повикал?
Луегер искаше да възрази, но прецени, че това не беше най-удачният момент. Затова просто повика Беатрис и й каза нещо на френски на излизане. Думи, които дори малко не засегнаха лейтенанта, който по принцип толкова мразеше да го игнорират от разговора по този грозен начин.
Когато влязоха и се събуха, Краус се обърна към Бет и промълви бавно и отчетливо, надявайки се да го разбере:
-Аз си лягам. Прави каквото поискаш.
Фаркеш кимна и го изпрати с поглед към банята. После се запъти към хола и взе една от книгите, които Ървин й бе дал.
След като се изкъпа, Краус легна в леглото си и притвори очи. Точно когато започна да се унася, си спомни за нараняванията на момичето и се изправи с отегчена въздишка. Без да светва лампата, отиде в хола и извади туба с някакво мазило от един от шкафовете. Клекна в краката на Беатрис и, под уплашения й поглед, започна да развързва бинтовете, които още притискаха бавно-зарастващите й рани. Една по една, намаза и двете й ръце с гела, а после отново ги превърза.
-Ако не ми се мяркаше отвреме-навреме в съзнанието, съвсем щях да забравя за теб. –Промълви с някаква смесица от укор и угризение, която тотално обърка Бет, неразбрала думите му. Бен погледна миг-два неразбиращото й изражение, а после се изправи и докосна с длан бузата й. В следващия миг вече бе до шкафа, а после – в спалнята. Фаркеш остана да се чуди над странното му държание, мислейки си какво точно можеше да е казал с този вулкан от пуфтежи и неблагозвучни думи, които слухът й идентифицираше мигновено с немския език.

Последвалата седмица премина спокойно и меланхолично, тъй като от спадовете и възходите в настроенията на Краус не бе останала и следа. Сега те бяха изместени от равно и леко-пасивно чувство за светоусещане, което радваше околните с липсата на грубост, но и огорчаваше с липсата на мекота.
Самият Бернард окончателно привърши мисията по настаняването на бежанците за тези няколко дена. Имаше известни проблеми, тъй като в началото жилищата сякаш не стигаха, но после всичко се бе нормализирало. Просто архитектът беше пригодил и таванските помещения за живот, въпреки че по принцип австрийците нямаха този романтичен, френски навик.
След като изнесе пълния си доклад относно унгарските бежанци пред Шварц, Краус сложи и края на чиновническата работа около тях. Полковникът го бе демобилизирал за срок от два месеца, което бе един вид награда за добре-свършената работа. Самият Бернард не се радваше особено на този вид отплата, тъй като Шварц продължаваше да отбягва темата за заплатата, която лейтенантът не бе получавал от няколко месеца. Донякъде тази липса на постоянен доход потискаше Краус, въпреки че за момента имаше достатъчно спестени пари. Но и самата идея два месеца да не върши нищо смазваше съзнанието му.
Бет продължаваше да прекарва значително количество време с Ървин, който още по-амбицирано се бе заел с идеята да я научи на родния си език. Вечер, когато Бернард се прибираше, той я взимаше със себе си и се опитваше да демонстрира някакво внимание, тъй като се страхуваше че хроничната му студенина към хората можеше да я уплаши или засегне. Говореше й, правеше й компания, докато четеше книгите, макар и самият той никога да не бе имал каквото и да е влечение към литературата. Зае се с идеята да не я оставя гладна и, въпреки неспособността си, винаги измисляше нещо, което да можеше да приготви и да остави за нея.
Краус се зае също и с къщната работа, защото не бе имал време да направи нещо по нея след отравянето й. Беатрис набързо пое инициативата да помага наравно с него, макар и да нямаше достъп до препратите, които я бяха сринали преди. Чувстваше се по-пълноценна, помагайки му, защото виждаше, че самият той по цял ден работеше, а тя просто се занимаваше с разни романи. Самата Фаркеш намираше за неприятно да го оставя да се справя с всичко сам.
Когато минаха няколко дни от края на мисията, Краус успокои окончателно изтерзаното си съзнание и реши, че е дошъл моментът да изведе Бет малко из района на военния квартал. Бе началото на януари и едва ли щяха да срещнат много любопитни очи. А и, дори и да имаше такива, Бернард не се притесняваше истински. Бе често-срещано явление да се замъкват млади момичета тук, въпреки че правилникът строго го забраняваше. Но и на охраната на входа не им бе чуждо влечението към жените, та пропускаха безразборно всякакви привлекателни същества, без дори и за миг да си помислят, че едно от тях можеше да е шпионин или атентатор, също както и един мъж.
Бернард живееше отдавна с тези принципи и затова ги познаваше до болка. Със сигурност появата му с Бет щеше да стане повод за много шеги и измислици сред хора като Рейтър, но пък едва ли някой от висшите прослойки на армията бе склонен още да вярва в тези сплетни. Особено когато такива най-много се раждаха около техните особи. Приемането на сериозно подобно твърдение от персона като шофьора означаваше публично признаване на всички подлости, в които въпросният обвиняваше. И, макар да имаше и верни неща в думите на Рейтър, генералите далеч не бяха склонни да ги признават. Не ги и уволняваха, защото това също щеше да демонстрира някакъв страх или ненавист, които можеха да се изпитват само към човек, който изкарваше кирливите им ризи.
Като цяло генерали, майори и тем подобни бяха с вързани ръце пред хитреци като Рейтър. Нито щяха да послушат думите им, нито щяха да ги оспорят, нито щяха да ги уволнят. Те просто пренебрегваха съществуването на сплетници в армията, защото така бе по-удобно за всички им.
Сляпо-претегляйки тези факти, Краус обясни що-годе с жестомимики идеята си на Бет и тя кимна, а после се зае с обличането си. Фаркеш си мислеше, че ще повикат и Ървин с тях, но остана разочарована – Бен мълчаливо мина етажа на лекаря, без дори за миг да се спре. Тя не осъзнаваше, че бе абсурдно да се разхождат наоколо тримата, а и бе още по-немислимо тя да излизаше с Луегер сама. Военното съсловие налагаше някакво отношение към жените в границите на квартала, което бе твърде-непривично на стареца, а лицето му – познато до болка. Затова и поне на този етап, в който Бернард не бе изявил гласно някакви отношения с Беатрис, тя нямаше да има възможността да излиза с лекаря.
Точно такива бяха в онзи миг мислите на Бернард. Липсата на разходки в последната година, бе избледнила лицето и здравата руменина по бузите й. Макар и проветрявана по всевъзможни начини, бе немислимо да я отглежда в затворена среда. Тактиката с парника бе невъзможен за прилагане върху човек. Досега никой не бе виждал Бет, така че нямаше да възникнат неудобни въпроси. Франц можеше и да бе наперен, но Бен не веднъж се бе уверявал в неговите приятелство и тактичност.
Краус правеше тази крачка нарочно, предизвиквайки собствената си решителност. Истината бе, че тази невинна на пръв поглед разходка, щеше да доведе до твърде сериозни промени в живота му.
Тридесет и четири години Бернард бе споделял цялото си време единствено със себе си. Бе живял егоистично, някак като за последно. Бе рискувал ежедневно целия си свят, бе го залагал на хазарт, бе го пропилявал, бе го и печелил наново. Сега, след толкова години, донякъде Краус се гневеше на себе си, че не бе изградил нищо върху основите на земетръсния си нрав, а донякъде тога го караше да се чувства непълноценен. Работата му бе незадоволителна, образованието му бе посредствено, контактите – жертви на моментния импулс на съзнанието му. Бе настъпил моментът за промяна, за съзряване.
Бернард отчаяно желаеше всичко това. Години наред бе разтеглял неизживяното си детство, години наред се бе държал като първото безумно хлапе. Чувстваше прилива на адреналин всеки път, когато си помисляше да започне нещо ново, да скъса връзките си с инфантилността. Плашеше го, а страхът разпалваше и опожаряваше онова, което бе останало от умопомрачението му. Караше съществото му да трепери от вълнение, както някога се бе чувствал единствено и само на фронта. А оттогава не бе имало нещо, което да предизвика духа му по този начин.
Това, което всъщност си мислеше Бернард спрямо Бет, бе доста блудкаво и мътно. Той се ръководеше по-скоро от желанието за промяна, отколкото от конкретното оръдие за тази промяна. От време-на време се замисляше по-задълбочено върху ролята, която щеше да й осигури в живота си. Въпреки тактичното му отношение към нея, Краус не смяташе, че самата Фаркеш имаше право на избор в тази каша. Всичко щеше да свърши така, както той пожелаеше. Което бе и на теория, и на практика вярно, въпреки че ако й бе представил правото на избор за протокола, това щеше да му придаде един блясък, който можеше да му е полезен за в бъдеще.
Но Краус не мислеше толкова дълбоко над това за какъв го смяташе Беатрис.
В действителност, пред Бернард имаше само две възможности, при положение, че отхвърляше тази да изхвърли момичето от дома си – да я направи своя държанка или да я направи своя съпруга. Първото бе прекалено покварено спрямо толкова младо момиче, второто пък беше прекалено прибързано. И, въпреки нетърпението му по въпроса с промяната, щеше да му се наложи да почака.
Мислено, Краус отхвърли напълно първия вариант. Не искаше да става свидетел и участник в подобен упадък на толкова наивно същество. Бе виждал с очите си как подобни момичета за отрицателно време се превръщаха в леки жени, които непрестанно се въртяха, отдадени на сладострастието и порочността си, около майорите.
Оставаше само един вариант – този, който щеше да нанесе най-сериозен удар върху света му, който щеше да го измени най-категорично, щеше да предизвика най-голям контраст с миналото. Този, който в крайността си най-много отиваше на полюсния темперамент на Краус.
И тогава, точно в онзи момент, в който излизаха от сградата, Бернард се реши твърдо да направи тази крачка в живота си, независимо от това колко щеше да му струва.
Когато взе това решение мислено, той задържа вратата и отнесено се загледа в Беатрис, докато тя излизаше, вперила погледа си право нагоре. Да, тя притежаваше някаква странно и необяснимо очарование. Да, по думите на Ървин, тя бе изключително-схватлива, а в доброто й възпитание се бе убедил и сам. Да, тя бе много по-малка от него, точно двайсет години бе разликата във възрастта им. Но не това бе провокирало решението му.
В интерес на истината Бет се бе появила в живота му точно в миг, в който бе несигурен в себе си, в качествата си, в живота си. Точно в единствения миг, в който бе възможно да предприеме такъв грандиозен „ремонт” в света си. Това, което бе спряло пръста му на спусъка, бе желанието за бунт, слабият спомен за миналото, в което бе направил точно такъв тип стачка срещу ръководството. Но впоследствие идеята за по-сериозни действия се бе изяснило в съзнанието му и бе стигнало своя апогей точно в този момент, докато се разхождаха двамата навън. Една лабилна идея, в началото на шега, а сега толкова сериозно-пуснала корените си в разсъдъка му.
За любов не можеше да се говори. Познаваха се прекалено-слабо, комуникацията помежду им бе сякаш прекъсната от строежа на Вавилонската кула. Флиртът също отсъстваше във взаимоотношенията им, тъй като тя бе прекалено-малка и наивна, за да го предизвиква съзнателно или не. Приятелство в мълчанието не съществуваше, за привързаност нямаше достатъчно трайност на тези мълчаливи контакти. Тя бе просто една мистерия, която го привличаше добросъвестно. Просто едно същество, което бе оцеляло прекалено дълго в света му, за да остане незабелязано. И в частност – първото такова същество.
Бернард бавно прекара всичко това през съзнанието си, та да може да избере бъдещите си действия спрямо Бет. Според закона, такъв съюз не можеше да се извърши. Но Франц бе влиятелен приятел – щеше да издейства издаването на документи за самоличност, а и имаше опит с агенти по бракосъчетанията. Така че чисто формално Бернард нямаше да има никакви проблеми.
Но друго нещо притесняваше Краус, докато той наблюдаваше с ъгълчетата на очите си лицето й. Той не обичаше да получава нещо наготово, да се възползва от едно или друго благоприятно обстоятелство. Винаги бе отказвал нещата, които висшестоящите му предлагаха, без да ги е заслужил. Така щеше да направи и сега.
В онзи миг, когато Бернард извърна поглед към Бет, в очите му просветна пламъчето на амбициозния човек, който щеше да се бори като за последно, макар и да знаеше, че накрая така или иначе щеше да получи желаното. Щеше да направи така, че сама да го поиска, сама да пожелае всичко, което бе решил, без да се допитва до мнението й. Щеше да разтегли времето до сбъдването на мечтата, но щеше да я завоюва сам. Търпеливо, бавно, внимателно. И, преди да го постигнеше, щеше да е постигнал желаната промяна вътрешно. А Беатрис щеше да бъде наградата, която доброволно щеше да връчи сама-себе си след известен период от време.
Бет не видя този пламък в очите му.

Глава 7

Voyager Through Life

Сградите, които Министерството на Вътрешните работи бе изградило за военните от източния регион на Австрия, се издигаха над черната земя – тъмни, ниски и разнебитени. Почвата не позволяваше изграждането на по-високи от осем-етажни здания. Затова и архитектът ги бе проектирал дълги, понякога дори с ъгли по себе си, виейки се като змии измежду охкавата пръст. Самата площ, върху която се побираха тези петнадесетина блока, бе лишена от растителност и досадно-ограничена на фона на многото здания. Редките дървета бяха някак дръгливи, впили ужасяващите си, голи клони в пространството, душейки го измежду катранените си пръсти. Висока тухлена ограда възпираше достъпа на цивилни, а охраната на входа щателно проверяваше легитимациите на всички посетители. „Или почти всички”, както Фрейс обичаше да конкретизира с усмивка ситуацията, въпреки че самият той отдавна не живееше в лагера. Всеки пост от майор нагоре вървеше с къс земя в близост до града, както и различна по мащабите си къща. Франц също притежаваше такава.
Бет почувства силна антипатия към всичко, което се побираше измежду тези тухлени стени. Строгият стил на архитекта не бе отпуснал дори пукната пара за украса на зданията. Даже боята, с която бяха покрити тухлите, бе сива и, въпреки че на места се бе олющила, никой не си бе направил труда да я повтори.
Момичето имаше натрапчивото чувство, че е следена отвсякъде. Блоковете хвърляха сянка върху всяка уличка и правеха обстановката още по-ужасяваща. Тук-там се мяркаше някой и друг пиян сержант; компания, очарована от отпуската си; гневен полковник, мъмрещ провинил се войник. Някои от тях се спираха и подхвърляха няколко думи към Бернард, демонстрирайки различните си темпераменти и постове. Някои погледи се впиваха в лицето й и миг по-късно й ставаше ясно, че бе коментирана от събеседника.
Самата Фаркеш бе прекалено смутена и уплашена, за да се вслушва внимателно в немската реч – единственият й шанс да разбере едно или друго. Неусетно ръката на Краус бе стиснала нейната и Беатрис с ужас и свенливост се опитваше да се откъсне внимателно от него. Дланта й се бе запотила от допира, макар че студеният януарски въздух вледеняваше безмилостно гърлото й.
Бет се почувства безпомощна. Искаше да му обясни, че й е студено, да го накара да пусне ръката й, да се приберат по-скоро, защото се ужасяваше от тези голи улици. Но се смущаваше да покаже с жестове тези си мисли, а страхът бе вкочанил съзнанието й до такъв етап, че й бе трудно да подреди смислено изречение дори на френски. Единственото, което още бе закоравяло в разсъдъка й, единствените изречения, които гороломно се перифразираха в главата й, бяха част от родната реч.
Минути по-късно излязоха на главната улица и всички сгради пред погледа й сякаш изчезнаха. Сега единственото, което виждаше, бе охранителния пункт и входа в лагера, към които очевидно се бяха запътили. Периферното й зрение се замъгли и изчезна в сумрака. Бет се успокои значително и дори си позволи една слаба, изпълнена с надежда, усмивка при мисълта, че може би разходката им щеше да продължи извън пределите на това ужасяващо военно предградие.
Точно когато бяха вече на петдесетина метра от пункта, се появи кола на пътя и шофьорът наби рязко спирачки на портата. Бернард се спря за миг, дърпайки ръката на Беатрис, за да не й позволи да направи и крачка повече. Обзе го странно чувство на безпокойствие. Не бе виждал никога колата отпред, а в скоростта, с която бе карала, имаше нещо подозрително.
Двете предни врати се отвориха и от тях изскочиха мъж и жена, които, викайки, се затичаха към лагера.
Всичко стана за секунди. Двамата охранители излязоха от кабината и, вдигайки оръжията си, заплашиха, че ще стрелят. Семейство Фаркеш нито чуха, нито разбраха думите им. Бяха разпознали дъщеря си и в пристъп на безумно желание да я притиснат към себе си бяха навлезли в охраняемата зона.
За части от секундата Краус видя като на забавен кадър тичащите към тях родители на Фаркеш, викащите войници, начина, по който импулсивно бе прекарал Бет пред себе си, пречейки й с ръка през рамената да помръдне дори на сантиметър.
Съзнанието му замръзна, точно както бе замръзнало времето в онзи миг. Краус чу гласа си да вика нещо, но знаеше, че вече бе късно. Другата ръка опря на талията й и я завъртя така, че Беатрис се оказа лице в лице с него. В следващия миг я понесе надолу след себе си, клякайки, секунда преди куршумите да разкъсат въздуха някъде над главите им.
Когато Бернард отвори очи и си пое рязко въздух, му се стори, че бе прекарал в това положение много по-дълго, отколкото бе нормално. Нито пусна треперещата Фаркеш, нито понечи да се изправи. Облегна лице на рамото й и се загледа в гледката пред себе си.
Единият от войниците набираше с нервни движения номера на централата. Другият се бе приближил и бе обърнал тялото на господин Фаркеш, търсейки документите му за самоличност.
Маржит бе просната по лице на земята. От устата й се спускаше вадичка кръв, която капеше тихо върху вледенения паваж. Очите й, бледи и безизразни, бяха оцъклени срещу нищото. Езикът й се подаваше леко в долния край на устните й.
Това, което се виждаше от Вилмъс, беше единствено обезобразеното му лице. Куршумът, който бе отнел живота му, бе влязъл под лек ъгъл право в главата му и бе разкъсал кожата на челото му, несъмнено раздробявайки мозъка му на парчета.
-Краус! –Викна по него войникът, който се опитваше да идентифицира труповете. В кадифените му, кафяви очи се четеше някакво възмущение и укор.
Бернард присви устни и поклати леко с глава, в знак, че не можеше да говори сега. Неусетно бе притиснал по-силно Фаркеш към себе си. Единственото, което го успокояваше, бе фактът, че разликата в ръста им не й позволяваше да види нищо освен гърдите и рамената му.
Той я притисна още по-силно, за да е сигурен че нямаше да успее да се обърне, и се изправи, повличайки я след себе си. По ръцете, които бе опряла в гръдния му кош, се спускаха сълзи на ужас и паника, които мокреха палтото му.
Лейтенантът разбра мигновено, че това, което в момента й пречеше да изпадне в пълно умопомрачение, бе фактът, че не виждаше нищо и бе безсилна да промени това. А когато мигновения страх стихнеше, тя щеше да потърси причината за гърмежа и тогава… тогава щеше да види родителите си, брутално-застреляни, поради една глупава заповед и една изпълнена задача.
Краус я подхвана за кръста и мина от едната й страна. После, уверявайки се, че главата й бе добре-наместена на гърдите му, я вдигна на ръце и, без да обръща внимание на сърдитите охранители, я понесе надолу към блока.
Впоследствие Бернард се убеди в правотата на мислите си. Точно преди да влязат във входа и той да я пусне на земята, Бет се размърда и ококори очи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. Нещо, което спонтанно изплува пред очите й, когато краката й докоснаха земята, а дланта му притисна здраво нейната.
-НЕ! –Отекна викът й на унгарски във входа. Тя започна да се дърпа назад, очите й се разшириха и потънаха в мътните дебри на сълзите. Лицето й пребледня като тебешир, а морави петна избиха по бузите й.
Краус я дръпна по-силно към себе си и риданието й попи в шлифера му. Ръката му обхвана гърба й и, навеждайки се, той отново я вдигна на ръце. Хлиповете, жалните стонове и тихите сълзи заместиха някъде между етажите ужаса и паниката, които бе изпитала в първия момент, но не бе им дала отклик от потрес. Тя се кротна в ръцете му, стисна очи и изхлипа жално, стискайки колкото се може по-силно ръба на дрехата му.
Когато стигнаха третия етаж, Бернард натисна звънеца с ръката, която придържаше гърба й. След секунди на прага се показа Ървин, а лейтенантът дори не поиска покана. Блъсна лекаря и се насочи към вратата на спалнята, бутайки я с крак. Остави Беатрис върху леглото и проследи с мрачен поглед как тя се сви на кълбо, а тялото й започна да трепери под безмълвните хлипове, които давеха гърлото и задушаваха дробовете й. Едва тогава Краус се приближи до Луегер, който наблюдаваше гледката потресено от вратата, и промълви ниско:
-Дай й някакво успокоително… приспивателно… каквото и да е, само да заспи на момента.
Ървин подскочи, стреснат от гласа му и изваден грубо от потреса си. Той припна към кабинета и след по-малко от няколко секунди се върна в стаята и се приближи до леглото с някакво шишенце. Ръката му се плъзна по тила й и я повдигна леко, давайки й да пие от течността. След като пое приспивателното, хлиповете на Беатрис бавно започнаха да стихват, а ритъмът на дробовете й се нормализира. Едва тогава Ървин и Бернард се оттеглиха тихо в кабинета.
-Какво стана? –Прошепна Ървин ужасено. Очите му се бяха изцъклили срещу намръщеното лице на Краус. Бе необичайно напрегнат, което личеше и по самата му, изопната като струна, фигура.
-Стана много лошо. –Отвърна Краус бавно и се облегна на облегалката на един стол.- Тя току-що осиротя.
Ървин потрепна, а от устните му се отрони само едно тихо:
-Ти се шегуваш!
-Не. –Поклати глава Бернард, а нещо горчиво сякаш изпълни гърлото му в мига, в който довърши тихо.- Престанах да се шегувам в мига, в който престана да бъде забавно.
Ървин разбра тези думи правилно. С тях Бернард се признаваше за виновен по обвинението за създаването на поредица от трагедии в семейство Фаркеш. Увлечението, което бе почнал на шега, комедията, която бе писал, неусетно се бе превърнала в трагедия. И Луегер разбираше точно как се чувстваше Бернард, защото и той самият се чувстваше именно така.
-Но к-какво са правили тук? –Изгледа го старецът ужасено.
-Търсили са я, какво да правят.
-Ти нали им каза че е мъртва?
-Да, казах им. –Кимна Бернард бавно.- Но някой друг им е казал нещо различно. Те просто са повярвали на това, на което са искали да вярват.
Ървин прехапа долната си устна, докато тя не избеля като тебешир, а после извърна тъжните си очи към вратата, водеща към спалнята, сякаш самата тя бе Беатрис.
-Какви са ти плановете оттук-нататък?
-Нямам планове. –Поклати глава и се усмихна горчиво.- Сега обаче, искам или не, тя остава при мен.
Ървин се усмихна слабо на добросъвестността му, а после се загледа в обувките си и промълви някак отнесено:
-Двамата бяхте там, нали?
-Да.
-И са минали преградата, без да казват и дума?
-Крещяха и тичаха към нас от щастие, че ще видят дъщеря си. Добра причина да умрат. –Допълни мрачно накрая и си пое рязко въздух, който издиша бавно няколко секунди по-късно.
Ървин започна мислено да преценява ситуацията. Бернард бе поставен в положение, което далеч не бе завидно. Самата Беатрис щеше да има много да страда, но все някога нервите й щяха да се успокоят. А една грешка можеше да доведе лейтенанта до затвор с някакво смешно и доживотно обвинение в държавна измяна.
Затова и Луегер не се отдаваше на желанието да съчувства на Беатрис. Родителите й бяха просто сенки, за които бе чувал. Фактът, че съдбата на собствения му син висеше сега на косъм, бе достатъчно важен, за да замести ужаса и горчилката на непредвидената смърт. Трябваше да се действа бавно и логично, стъпеше ли накриво, Краус щеше да фръкне. Налагаше се да мобилизира целия му разум, който сигурно сега бе леко разтърсен от случката, произтекла на метри от него и на един характер разстояние.
-Двамата дали имат документи?
-Със сигурност. –Промълви Краус мрачно.- Предупредих специално да се носят винаги; едва ли са тръгнали да прибират дъщеря си и да доказват, че е тяхна, без да вземат легитимациите си.
-Добре. –Кимна Ървин с някаква делова тревога.- Значи няма какво да лъжеш. За Бет обаче трябва да отричаш до последно. Кажи им, че си я срещнал на пътя за дома, че си я намерил в някакъв бардак, каквото и да е, само не истината.
-Разбира се. –Кимна Краус и усети как косъмчетата по врата му настръхнаха.- Те ще искат да говорят и с нея обаче. Когато настъпи време инспекторите да разровят случая, ще трябва да й обясним какво да каже. Всъщност… -Замисли се изведнъж.- Едва ли ще иска да лъже, след като чуе истината.
-Беатрис е умно момиче. –Поклати глава Ървин.- Ти си грешен пред нея, но пък си и някаква опора сред всичките тези проблеми. Тя няма да се опита да жертва единственото сигурно нещо в света си само за да ти отмъсти. Но е възможно да ти се разсърди.
-Нека се сърди. –Отвърна Бернард ясно и отсечено.- Има защо. Докато още осъзнава кое е „грешно” и „правилно”, значи разумът й не е засегнат.
Ървин кимна утвърдително.
-Тогава ни остава само едно. –Рече лекарят бавно.- Ще отричаме до последно че сме имали и най-малка представа откъде може да е дошла. Тя ще потвърди, че не е казала нищо за произхода си, ще ме послуша. В така-създадената ситуация е важно да премахнеш всички подозрения и веднага след това да действаш. Какво мислиш да правиш с нея?
Бернард не отвърна веднага. Загледа се в лицето на лекаря и се замисли за това колко странно щяха да прозвучат думите му. После въздъхна и изграчи:
-След като вече не й остана никого… май ще се наложи да довърша това, което започнах толкова безумно.
-А именно?
-Ще я оставя вкъщи, а след известно време сигурно ще се оженя за нея.
Нервите по тялото на Луегер се изпънаха от потрес. Очите му се ококориха, ръката в джоба на шлифера се разтрепери.
Дори не можеше да повярва на това, което бе чул; в частност не можеше да повярва чии точно бяха тези думи. Те стояха чужди, неискрени и фалшиви пред Ървин. Самият факт, че си въобразяваше, че ги е чул, изкарваха Луегер умопомрачен.
-Извинявай, страхувам се, че не те разбрах правилно. –Смръщи се Ървин, а Краус само присви очи и процеди:
-А какво да я права? Да я изхвърля, да я оставя при някого? –После помълча за няколко секунди и довърши, свеждайки поглед.- Не мога да го направя, след като аз я докарах дотук.
Ървин мълчаливо се съгласи с думите му. Очите проследиха конвулсиите по лицето на лейтенанта с някаква мека строгост.
Действително Бернард бе проявил някаква съвестност, в която едва ли някой можеше да го обвини преди. Опитваше се да постъпи правилно, но странното бе, че за първи път това „правилно” на Краус съвпадаше с общоприетото. Да, този факт смущаваше и учудваше Луегер, но не бе някакво користно желание, напротив, бе промяна за добро, а Ървин никога не бе преставал да вярва, че е възможно един ден на лейтенанта да му дойде акълът в главата. Единствено дългото му отсъствие предизвикваше това вълнение и неверие.
Луегер постави мислите си в ред, укорявайки се безмълвно, че му е толкова трудно да повярва, че е възможно Краус да се промени. С насилено, изкуствено доверие, лекарят се усмихна слабо и кимна с глава:
-Така е най-добре.
Краус разтри челото си с ръка и застина за миг така. Трябваше да изиграе картите си по такъв начин, че да се спаси от затвора и евентуалните усложнения, които съпътстваха всяко едно подобно разследване. Трябваше умело да излъже наглите юристи, да подплати думите си с доказателства и хладнокръвие. Точно в онзи момент, Бернард трябваше да изхвърли от съзнанието си всяка мисъл, която можеше да го отплесне от главната цел. В това число спадаха Ървин, Бет, Франц и всичко, което не се причисляваше към работата му.
-Трябва да вървя. –Промълви сухо и се поизправи.- Не знам колко време ще им трябва, за да стигнат до факта, че Бет е тяхна дъщеря. Дано да е достатъчно, за да може да се успокои. –Замлъкна за миг, а после промълви с нервна усмивка.- Все още се надявам, че може би дори ще повярват че е мъртва. Май си оставам мечтател въпреки всичко…
Ървин кимна и безмълвно и изпрати Краус до вратата, без да вдига поглед към него. Когато я затвори, се облегна на нея и скри лицето си с ръка. След отклика на тази слаба истерия, Луегер отново върна самообладанието си и отиде при Беатрис, знаейки, че тя вече спи. Единствената му подбуда тогава бе гузната съвест.

Когато Бернард се върна на входа на лагера, вече бяха пристигнали полицията, един тантурест подполковник и една линейка, готова да качи двата трупа в мига, в който тантурестия кажеше. Няколко лентяи бяха наобиколили любопитно групата и подхвърляха тук-там някоя шега, на която милиционерите отвръщаха със строг поглед.
-А, Краус! –Разбута събралите се единият от охранителите и го съпроводи до групата, споменавайки, че той бе бил при тях по време на стрелбата.
Бернард кимна и обърна поглед към труповете. Вече и двамата бяха пребъркани и обърнати по гръб, така че да се виждат мъртвите им, изцъклени очи. Този факт даде на Краус да разбере, че вече бяха разпознати и щяха веднага да ги отведат в моргата. Фаркеш бяха оставени да лежат в кръв само за да се предизвика неговия ужас и да си каже цялата истина.
Заради този факт, Бернард обърна погледа си към събралите се и промълви сред „тактичната” тишина, която му бяха предоставили щедро:
-Тези са от лагера.
-Нима? –Ухили се иронично Рейтър, който също се бе присъединил към групата. Със сарказъма в гласа си показваше ясно, че за него Бернард не разбираше сега този факт.
-Да. –Кимна сухо Бернард.
-Не бяхте ли вие отговорник за тази група, лейтенант? –Обърна се към него тантурестият, мустакат подполковник.
-Бях. –Наблегна Краус и кимна към Фаркеш.- Преди два дена официално предадох ръководството.
Тълпата се размърда, сякаш досега бе стояла вцепенена. Краус не обърна внимание на насиления ужас, тъй като всички около него бяха свикнали на такива картини. Просто само той предпочиташе да не се преструва на втрещен от двата трупа в краката си.
-Възможно ли е да са търсели вас, лейтенант? –Обърна се към него полицейския офицер.
-Всичко е възможно. –Отвърна му невъзмутимо Краус, а после довърши, за да замаже грубостта си.- Не съм имал отношения с нито един от унгарците. Същото важи и за тези. Как е фамилията им?
Офицерът отвори отново легитимациите и промълви:
-Фаркеш.
Краус се замисли за миг, а после сведе поглед към офицера и промълви някак сухо и безизразно:
-Това беше фамилията на момичето, което бе застреляно по време на опит за бягство от лагера.
-Застреляно? –Ужаси се лекарят, който нервно играеше с треперещи пръсти със стетоскопа си. Очите му, зад дебелите стъкла на очилата, бяха силно-опулени от изненада и някакъв първичен страх.
-Да. –Кимна Краус и го погледна предизвикателно.- Върша си работата. Изрично ми бе заповядано да убия всеки, който се опита да излезе. Разбира се, тази заповед важеше и за подчинените ми. Не виждам нищо странно в това.
-Кой я е застрелял? –Попита го с упрек офицерът, който го наблюдаваше с доза ненавист, която обаче Бернард не сметна за опасна.
-Доколкото знам, бил е сержант Рейтофер. –Отвърна невинно.
Сред групата мълчанието впи ноктите си във въздуха и тишината се разстла на парцали около лицата на присъстващите. Краус мигновено усети, че всичко щеше да мине без Военен съд. Изведнъж, без да го прави съзнателно, бе изиграл най-силните си карти в реда, в който можеше да спечели най-много. Дори сам се възхити на случайността, че толкова разсеяно бе объркал толкова много хора, всички готови да го хвърлят на съда с най-голямо удоволствие.
Офицерът се размърда първи и припряно каза на лекарите да приберат труповете. После се обърна към останалите и ги прикани да се разотиват. Много от зяпачите, огорчени от бързото и непикантно разрешаване на случая, побързаха да се приберат, ядосани на факта, че бяха жертвали за нищо времето и здравето си в този студ. Други, по-упорити като Рейтър се отдръпнаха само колкото да позволят на лекарите да качат мъртъвците на двете носилки и да ги оставят в линейката.
Едва тогава офицерът отново се обърна към Краус и промърмори:
-Значи казвате, че най-вероятно е отмъщение?
-Не, просто казвам, че е възможно да е отмъщение. –Поправи го Бернард невинно.- Нямам никаква представа какво иначе са можели да правят тук тези хора.
-Хм… -Промълви подозрително и се обърна към охраната.- Вие казахте, че са викали нещо, нали? Помните ли точно какво?
Краус се обърна също към охраната, сякаш и на него му бе интересно да разбере. Но мъжът само поклати глава и промълви глухо:
-Викаха, но на унгарски.
-Може би името на лейтенанта? –Подсказа му офицерът напрегнато.
-Не съм сигурен.
Офицерът въздъхна. Въпреки подемът, който бе имал днес, за добра и пълноценна работа, въпреки желанието му да открие някаква дълбоко-скрита тайна в цялата история, в онзи миг всички факти потвърждаваха думите на Краус. Тези хора бяха дошли тук, единствено и само за да отмъстят по някакъв начин. Виждайки самия Краус, бяха хукнали към него, покосени от гнева и лудостта на силно-наранените хора. Охраната се бе опитала да ги спре, но, виждайки бега им към лейтенанта, бяха решили, че това са атентатори. И всичко бе свършило с два трупа и нула обвиняеми.
-Добре… -Заключи с някаква леност, която го обхващаше в мига, в който приключваше със задълженията си за деня.- Ще напиша доклада. Очевидно тук няма нищо подсъдимо или нередно. –После се обърна към охраната и промърмори.- Ще са ми нужни имената ви.
Двамата сержанти кимнаха и се заеха да диктуват. През това време, все тъй студен и намръщен, Краус ликуваше вътрешно. Докато труповете на родителите на Бет се качваха в линейката, а един сержант яростно чистеше асфалта от кръвта им.

След като всички се разотидоха, а на пункта останаха само Бернард и охраната, той се приближи към този, който бе говорил с офицера, и промълви двусмислено:
-Радвам се, че все пак реши да спасиш и двама ни.
-В ущърб на истината. –Намуси се сержантът ядосано. Самият факт, че евентуалното разследване щеше да се отрази и на тях, му досаждаше.
-Понякога трябва да избираш между истината и работата. –Усмихна се Краус отнесено.- Ако не бяхте пускали момичета безразборно тук, щеше да можеш да ми създадеш проблеми.
-Аз все още мога. –Озъби се сержантът като разярен дъждовник.
-Да, но така ще навредиш и на себе си. –Усмихна се иронично Бернард.- Симбиозата е правилното решение. Винаги е било така.
После се врътна на пети и си тръгна.

Глава 8

Voyager Through Life

Бернард се върна при Луегер, колкото да му каже през вратата, че всичко е наред и няма да се води разследване. После спомена, че е уморен, и се прибра в апартамента си.
Въпреки че се тръшна на леглото и скри лицето си с ръка, Краус далеч не бе изнурен. Това, което всъщност тормозеше съзнанието му, бе фактът, че този инцидент категорично променяше ситуацията. Трябваше да говори отново с подчинените си, да уреди документите на Бет чрез Фрейс, който със сигурност щеше да поиска да чуе цялата истина. И в същото време трябваше да внимава за Беатрис, тъй като тя, макар и за момента упоена, щеше или да изпадне в някаква меланхолия, или да истеряса, или да се опита да го убие по някакъв начин. В този миг Краус трябваше да е готов да очаква всичко от нея и да не я изпуска от поглед, не и ако искаше да следва решенията, които бе взел по-рано.
Това предизвикваше в света му смъртта на двамата Фаркеш – гняв, умора, проблеми, грижи и лека, иронична усмивка. Самата загуба минаваше покрай погледа му без да успее да предизвика някакви емоции.

Бернард постоя в това си положение няколко часа. Навън се смрачи и ситен сняг започна да се спуска и да цапа улиците с меката си влажност. Леденият вятър бе изчезнал и температурите се бяха покачили. Затова и малките снежинки едва достигаха мръсната земя, преди да се разтопят.
След дълъг размисъл, Краус прецени, че за момента бе най-добре да използва Ървин, за да й обясни нещата, а после да я прибере при себе си и да я подкрепи, каквото и да значеше това. Самата идея да й спестява истината бе глупава. Болният зъб трябваше да се извади на мига, въпреки болката, която щеше да предизвика. После щеше да зарасне много по-лесно.
С времето. Отново търпение, отново разтягане.
Краус се улови в тихо-бушуващ гняв, който досега не бе усещал. Трябваше да го потуши в зародиш, защото след време, когато всичко бавно щеше да започне да се нормализира, той щеше да го завладее напълно, спонтанно, и щеше да обезсмисли всичките усилия и търпение. С това също трябваше да се заеме.
Прехвърляйки през главата си всичко, което бе намислил, Бернард скочи в обувките си и се запъти към кабинета.
-Спи ли още? –Промълви някак лениво пред Ървин.
-Да. –Кимна лекарят и го пусна да влезе.
-Ще се наложи да я събудим.
После се обърна към Луегер и обясни думите си:
-Искам да свършим с всичко това още сега. Няма смисъл да я лъжем, ще кажем всичко до последната дума. За тази цел трябва да ми помогнеш.
Лекарят кимна машинално. Бе напълно съгласен с Бернард и не намираше в протакането някакъв смисъл. Щеше да е най-добре да каже всичко, а и, превеждайки думите на Бернард, щеше да има възможността да ги смекчи. Затова го последва безропотно в спалнята.
Беатрис сякаш не се бе помръднала за това време. Все още бе свита с лице към стената, все още стискаше одеялото по същия, абсурдно-беззащитен начин. Единственото, което Краус идентифицира като промяна, бе фактът, че косата й се бе разрошила и разхвърлила по възглавницата. Но това не бе нещо, което можеше да помогне или попречи в бъдещия разговор, затова го игнорира.
Бернард седна на края на леглото и протегна ръка към рамото й, разтрисайки я леко. Беатрис отвори сънено очи и се загледа през треперещите си клепачи първо в лейтенанта, после в лекаря, който стоеше прав на половин метър от леглото. Извъртя се към тях и, облягайки се на гардероба, който бе залепен за мебела, промърмори вяло и някак отнесено:
-Какво се е случило?
Ървин не преведе, защото знаеше, че Краус е разбрал. Просто извърна погледа си към лейтенанта, което впоследствие направи и Фаркеш.
„Не си спомня” помисли си Бернард мигновено. После си пое въздух и промълви:
-Какво сънува, Бет? –Попита впервайки очите си право в нея. Тази съсредоточеност я смути, а френският превод на Ървин я обърка и накара да извърти глава към лекаря и да отвърне:
-Не знам. Нищо определено.
След този отговор и превода му на немски, Беатрис извърна отново глава към Бернард, объркана тотално от втренчения му поглед. Преглътна звучно и прецени, че трябваше да гледа него, вместо лекаря, който явно се явяваше само посредник.
Тази суматоха я притесни мигновено. Зачуди се какво ли трябваше да е станало, докато е спяла, че да й се обръща такова голямо внимание. В действителност, силните успокоителни така бяха дрогирали съзнанието й, че чувствата й бушуваха объркано, смесвайки се в някаква гама от емоции, пречещи й да си спомни точно всички последни събития. Помнеше слабо Бернард и лекаря, помнеше, че трябваше да ги чувства познати, помнеше интеграцията и революцията, но нещо между тях се губеше. Големи периоди от време, които се бяха изпарили в онези кратки мигове от съзнанието й. Странното бе, че това дори не я притесняваше.
Краус остана все така застинал, с очи, вперени в нея. Строгостта на изражението и напрегнатостта на тялото му я караха да се смущава и страхува от разговора и от самия него. И, въпреки това, някакво усещане все още я пазеше от това да заспи изтощено.
-Това, което сънува, Бет… -Започна бавно и ясно Краус.- …всъщност е това, което се случи.
В първия момент Фаркеш погледна стресирано Ървин и Бернард, а после зениците й рязко се разшириха. Това, което мина през погледа й, бе сюреалистично, ненормално, по някакъв начин абсурдно и нематериално в действителността. Струваше й се толкова странно дори да го повярва, че сякаш двамата мъже до нея бяха по-скоро изкривени от илюзията подобия на хора, които познаваше. И, въпреки това, сметна, че щеше да бъде неучтиво да им каже да се разкарат от собствения й, шантав сън, затова просто опули очи и попита:
-Какво имаш в предвид?
Гледаше го право в очите през блудкавата пелена, която успокоителното бе оставило като следа върху ирисите й. Разбрала факта, че Ървин бе само посредник, тя намираше повече смисъл в това да следи жестовете и мимиките върху лицето на Краус, вместо върху това на пребледнелия Луегер.
-Преди една година, докато още бяхме в лагера, имахме заповед за стреляне без предупреждение. –Започна Бернард бавно, давайки време на Ървин да преведе.- Тоест, всеки от лагера, който се опиташе да излезе, трябваше да бъде застрелян. Разбираш ли?
От унесеността на Бет не бе останала и следа. Сега тя го наблюдаваше напрегната като струна. Устните й бяха стиснати от спомена дотолкова, че пребледняха значително. Тя кимна сковано и Краус продължи:
-Когато ти избяга, бе редно те да те убият още от първия изстрел. Аз просто бях наблизо, но също не го направих. Затова и толкова време те държим настрана от всички, затова и не ти позволихме да се върнеш и да ги видиш. Ако се беше разбрало, че си още жива, щяха да ме осъдят. –Тук Краус замлъкна за миг и довърши по-тихо.- Родителите ти мислеха, че си мъртва.
Пръстите на Бет, изведнъж превърнали се в бледи, слаби и дълги пипала, досущ като кости, обхванаха здраво завивките, а мускулчетата на лицето й се сгърчиха. Ужасена до краен предел, Фаркеш се загледа в тялото си, сякаш за да се увери, че все още бе жива. Когато привърши с това си действие, тя вдигна поглед към Краус и замига развълнувано. Нещо вътрешно й подсказваше, че този разговор нямаше да свърши добре, но все пак чувстваше възбудата си от тази увлекателна приказка, макар и увлекателна в абсурдността си.
Мъртва? Как можеше някой дори да повярва на подобно нещо? И Бернард да жертва собствената си кожа за нея? Абсурд!
-Ами после? –Преведе думите й Ървин машинално и почувства гърлото си пресъхнало, а гласът си – дразнещо-грапав и някак стържещ тихо и бавно по ръба на въздуха.
-Явно някой от хората ми е казал истината на родителите ти. Не знам кой. –Уточни впоследствие и замлъкна отново за миг.- Днес, когато дойдоха тук, за да те видят…
Бернард не успя да продължи на момента. Бе му сложно да подбира думите си така, че да не бъдат резки или груби, при положение, че той по никакъв начин не се чувстваше емоционално-засегнат от всичко това. Да, бе осиротял в детска възраст също като нея и, въпреки това, когато на него му се бе случило, Краус бе прекалено малък, за да съумее да страда истински за важните неща в света си. Впоследствие бе развил пълна нечувствителност към тях до този миг, в който буквално не можеше да си представи какво точно представляваше болката по изгубеното. Бе амбициозен, бе се провалял не веднъж в работата си, но смътно осъзнаваше, че това не бе същото като да загубиш единствените си близки на този свят. И, поради тази причина, самите му думи сякаш бяха изречени от друг, толкова пасивно-информационни, колкото щяха да бъдат ако изнасяше доклад по дадена мисия.
-Давай, аз ще ги перифразирам. –Промълви Ървин бавно, сякаш прочел мислите му.
При тази демонстративна подкрепа, Краус си пое въздух и довърши по-уверено:
-Тъй като не се идентифицираха, а нахлуха в предградието… родителите ти бяха застреляни от охраната.
Ървин повтори изречението бавно, правейки паузи на няколко места, мъчейки се да намери по-меки думи. Когато привърши с това, в стаята се разстла тишината. Беатрис наблюдаваше сепнато Краус и сякаш не смееше да отмести поглед от него. В следващия миг слаба, лудешка усмивка озари лицето й, а тялото й се отпусна постепенно, докато сякаш съвсем не се размекна между чаршафите.
-Добър опит! –Изсмя се Фаркеш и допълни иронично.- За малко да се хвана.
В началото Ървин бе толкова потресен, че не съумя да преведе думите й на немски. В следващия миг промърмори, без да отмества погледа си от нея:
-Тя смята, че я лъжем.
-Нима? –Изгледа я Краус подозрително, а после гласът му сякаш изстина и всякаква мекота изчезна в очите му.- Напомни й тогава за разходката ни до входа и двамата, които се затичаха към нас. Напомни й колко силно приличаха на родителите й и как бягаха, за да я прегърнат, как два куршума прелетяха над главите ни миг, след като й попречих да види какво се случва. Кажи й го!
Ървин се поколеба за миг и изгледа лейтенанта с укор, че го бе поставил в такова положение. После упрекът премина в страх и най-накрая в някаква слаба увереност, че това, което правеше, бе правилно. Той се обърна към Беатрис и промълви насечено и несигурно:
-Не си ли спомняш… случката при входа? Били сте двамата с Бен… родителите ти са се затичали към вас и…
Ървин не довърши. Тайничко на всяка фраза се бе надявал Фаркеш да си спомни и да не му се налага да довършва. И очевидно някое божество бе отговорило на молитвите му.
Тялото й се разтресе, а очите й се напълниха със сълзи, докато от устните й се отронваха някакви несвързани и деформирани от давенето й фрази. Ръцете се вдигнаха с насечени движения към лицето и го покриха плътно, докато ноктите се забиха някъде в скалпа й.
Луегер, който се сепна рязко от тази й реакция, се опита да я придърпа в прегръдка, но Краус му попречи с ръка и промълви тихо:
-По-добре сам да се оправям.
Ървин искаше да направи нещо, но се почувства отчужден и някак си нетактично-натрапен. В онзи миг на смут в съзнанието на лекаря се роди пагубната мисъл, че именно той се държи инфантилно, именно той не разсъждаваше. След промяната на Краус, толкова рязка и категорична, сякаш той бе деградирал, сякаш лекарят бе попил неговата вдетиненост. Това го смути и накара да се почувства глупав и някак неразумен. Потискайки това усещане, Ървин се усмихна нервно и направи крачка встрани.
Проследявайки тези емоции на баща си по лицето му, Краус се обърна отново към Беатрис, която все още не се бе разридала с глас, въпреки че задухът явно градираше главоломно. Той откъсна ръцете от лицето и се загледа в кожата й. От сълзите по бузите й се бяха появили наситено-морави петна. Макар да сведе глава, сълзите продължиха да се спускат по страните й, докато едва си поемаше дъх през устата.
-Ш-ш-ш. –Откъсна се от устните му, докато по традиция прокара ръце под гърба и колената й.
„Като се венчаем, поне няма да се чувствам длъжен да я пренасям през прага. Цял маратон направих с нея на ръце в последно време” помисли си с усмивка и рязко върна сериозното си изражение, укорявайки се в лекомислие. И въпреки това привидно себе-възпитание, Бернард така и не можеше да възприеме тази трагедия с цялата й сериозност. Самата идея за това му се струваше абсурдна.
Далеч от тази нечувствителност, Ървин трепереше под самобичуването си. Той се отдръпна от пътя на Бернард и притвори бавно вратата след него.
Очевидно бе, че нищо не се развиваше така, както трябваше. Напротив, беше се случило точно най-доброто възможно, контрира се Луегер мислено. Никой дори не бе закачил Бет, тя скоро щеше да има документи, рано или късно щеше да научи езика и може би при малко повече давност на съвестността на Краус, да се омъжи. Самият лейтенант бе излязъл жертвата за пред съда и единствената, която щеше да му създава някакви проблеми заради случката, щеше да бъде самата Фаркеш. Може би щеше да се разсърди, да се опита да го нарани по някакъв начин, да го игнорира. Но, рано или късно, щеше да се примири със случилото се. Защото нямаше друг избор.
И въпреки че не се беше и надявал на толкова добро развитие на събитията, Ървин далеч не бе спокоен. Бе прекалено-отдаден на хората, за да приеме с леко сърце смъртта на двама цивилни, прекалено чувствителен, за да я игнорира като факт, както правеше Бернард. Защото Ървин виждаше много по-далеч, отколкото лейтенантът щеше някога да може. Защото светът му не се изчерпваше с тримата човека, които причисляваше към близките си, и с едната работа. Защото в самото съзнание на Ървин имаше много повече пространство, много по-малко лимити, много повече мъдрост и много повече чувствителност, отколкото при Краус. Причината, поради която Бернард щеше да заспи като къпан онази нощ, а Ървин нямаше да успее да притвори очи.

Първото, което Бернард направи, след като влязоха в апартамента, бе да завлече Бет в банята. Пусна топлата вода на душа и, сваляйки палтото й, й подаде кърпата. После я остави да се изкъпе и отиде през това време да смени чаршафите на леглото. Нямаше отговор на това защо точно в този момент се бе хванал с тази работа, но не си и задаваше въпроса.
След като привърши с това, нервно огледа вратата на банята. Вече двайсет минути от Бет нямаше и следа, а звукът от течащата вода още огласяше с глухо бумтене стените. Някакъв тих, вибриращ звук, който в онзи момент толкова лесно можеше да скапе нервите му.
След период на кратка дилема, Краус се приближи до вратата и почука. После отвори леко и се загледа през парата към фигурата на Бет до мивката. Кърпата бе силно-пристегната някъде над гърдите й, а тя очевидно не бе чула влизането му. Вниманието й бе приковано към нещо върху лявото й бедро.
Бернард мина неусетно за нея до душа и спря водата. Чувствайки промяната, Беатрис се обърна рязко и зениците й се разшириха. Ръката издърпа кърпата надолу, но бе вече късно.
Върху крака й зееше широка, но повърхностна рана, сякаш бе дълбана бавно и болезнено от някого. От повърхността й се спускаха няколко, непотушени все още, вадички кръв, които шареха надолу по коляното, през прасеца и около петата се сливаха с водата на пода.
Първото, което Бернард погледна, бяха ноктите й. Безобразно-изпочупени, през тях прозираше тъмно-морави остатъци.
Всичко бе ясно.
Краус се приближи до нея и стисна китките й в пространството между двамата.
-Сега поне е ясно, че не може да ти се вярва. –Промълви, наблюдавайки я право в сведените надолу очи.- Поне вече знам, че не трябва да те оставям сама. Само не разбрах какво спечели от това…?
Бет се опита да се откъсне от него в мига, в който паниката й започна да градира. И въпреки това, Бернард не й го позволи, а я дръпна след себе си към хола, затваряйки вратата на банята.
След като проми раната и я превърза с помощта на една марля, Краус изряза ноктите на ръцете й до самата плът, а очите на Бет бавно започнаха да се пълнят със сълзи.
Чувстваше се толкова неспособна да се справи с всичко това, толкова беззащитна да даде някакъв отклик на агонията, която бе завладяла душата й, толкова несръчна, за да я пренесе върху тялото си и да се успокои. Малко по малко, необходимостта от физическа болка бе изместил всяка разумна мисъл от съзнанието й. Искаше само да я боли, не за да предизвикаше нечия чужда емоция, не за да се убие или накаже. Просто имаше нуждата да чувства нещо материално, нещо физическо, което бе способно да отвлече вниманието й от нравствения срив, който преживяваше. Защитна реакция, която смазваше чистия й разум и я превръщаше в лабилна и чуплива порцеланова кукла, лишена от ясно съзнание и здрава психика.
Краус знаеше всичко това, но му изглеждаше невъзможно да го приеме. Предпочиташе да я върже, да я затвори някъде, да я остави да преживее целия ужас за отрицателно време, а после да се успокои и да заспи. Самата идея за параван само щеше да отдалечи момента на приемането за неоспорима и необорима реалност всичко, случило се дотук. Самият факт, че бе скрил всички кухненски прибори, всички оръжия, всичко, което можеше да й позволи да се нарани, бе само по себе си вид протест, макар и неуспешен. Тя пак бе намерила начин да посегне на себе си. Нещо, което Краус не смяташе да позволява отново.
Лейтенантът набързо превърза отново ръцете й, а после я накара да се изправи и я заведе до спалнята. Извади дрехите й и, отказвайки да я остави отново сама, се обърна и я изчака да се преоблече.
Самата Бет, облята в сълзи, нахвърляше с треперещи ръце пижамата върху себе си. Очите й отново и отново се премрежваха от бушуващата в тях болка. Ръцете й продължаваха вяло да се подчиняват на неговите желания, въпреки че главата й бумтеше в агония под умората и отчаянието, с които се бе сдобила, благодарение на плача.
След като се облече, Бет седна на ръба на леглото и Бернард я принуди да легне, завивайки я плътно с дебелото, зимно одеяло. Едва тогава той, преценявайки ситуацията, се изкъпа и преоблече също. Когато се върна в спалнята, съществото й все още потрепваше конвулсивно от хлиповете, които давеше в страха си да не го разгневи. Очите му мярнаха този факт и, когато легна на леглото, той я придърпа към себе си и обви ръце около треперещото й тяло. В началото Фаркеш бе напрегнала всичките мускулчета по тялото си, смутена от близостта му, но после умората я пребори и тя затвори очи срещу топлината, която се излъчваше от тялото му, и безнадеждността, която бе изплакала през очите си. Всичко се завъртя в необяснима гама от спомени и усещания, а после сънят крепко успокои съзнанието й и й позволи да заспи дълбоко и спокойно.
Самият Краус увеличи с няколко минути деня си с това действие, тъй като и сам се напрягаше от близостта й, но после затвори бавно очи и главата му се отпусна уморено на възглавницата. Сринат физически от последните събития, Бернард не успя да обърне внимание на факта, че бе прегърнал някого. Факт, който несъмнено щеше да развали съня му, тъй като бе свикнал да спи сам, а в съня си бе егоист. Но нямаше сили дори да разсъждава правилно над собствените си реакции. Просто затвори очи, поставяйки бавно главата си на шията й и престана да се бори с умората.

Още на другия ден Краус позвъня продължително и напористо на звънеца. Действията му бяха някак резки, лишени от изящество или някакъв вид такт. В тях прозираше нервността на човек, когото бяха ранили, но отказваше да си го признае. Човек, който бе изгубил спокойствието, но не и гордостта, която го принуждаваше да прикрива раната върху съзнанието си.
На вратата се появи ниско, но наперено момиче. Бе вече на деветнайсет години, макар и къщната работа да не бе успяла да остави следите си върху нея. Кожата й беше матова, с тъмен тен, на който противоречаха мръсно-русите коси, вързани немарливо ниско на тила, и слабата, макар и здрава, фигура. Брадичката й бе леко-вдигната, въпреки че годините бяха попречили на праволинейното носле да се вири самоуверено както някога. Устните й бяха плътни и някак разчертани. Върху тях личеше всеки един специфичен детайл на усмивката й. Върху изразителното й лице именно те винаги разкриваха най-ясно мислите и чувствата й.
Но най-забележителното в самото същество на Аликс, бяха всъщност очите й. В тях се преливаше пищността на кехлибара в пълния му блясък, който слънчевите лъчи разкриваха. Жълтото се сливаше със светлокафявото по краищата на ирисите й, а катранът чернееше в самата им сърцевина. Янтарът сякаш преоткриваше света в очите й, гледаше го насмешливо, подигравателно, игриво. В самия й поглед трептеше жизнеността, която цялото тяло никога нямаше да може да изрази напълно. Преливаше се, пречупваше се и отекваше отново и отново, ту по-силно, ту по-леко, но никога заглушено и никога предсмъртно. Самите й очи представляваха много по-силно индивидуалността й, отколкото речта, характера или действията й. В тях прозираше всичко, от алфата до омегата, което съществуваше в съзнанието и душата й. И, макар и на моменти малко жестоки, тези очи бяха най-красивото нещо, което Бернард някога бе виждал и което Бернард някога можеше да оцени.
Момичето изпухтя демонстративно, виждайки го, и се облегна троснато на рамката.
-Къде е Франц? –Попита я направо Краус, тъй като нямаше желание да се занимава отново с възпитанието й. Отдавна се бе отказал от тази си цел – Аликс бе просто невъзможна. Самият им съюз с Франц бе апогей на приликата и душевните близнаци. Вдетинени, безразсъдни, лентяи до безумие, двамата бяха лика-прилика.
-Да ти приличам на секретарка? –Озъби се Аликс.
-Кажи ми къде е Франц!
-Тук е!
Краус замлъкна, очаквайки да изтича да го викне. Но, както винаги, остана разочарован от нея. Тя действаше просто напук. Нито бе глупава, нито бе недосетлива. И въпреки това, изпитваше необяснимо удоволствие от това да изнервя хората.
Бернард си напомни мислено всичко това и се отказа въобще да се занимава с нея. Просто я блъсна вътре и тръгна по стълбата нагоре.
-СВАЛИ СИ ПРОКЛЕТИТЕ ОБУВКИ, КРАУС! –Разкрещя се Аликс, вън от себе си от ярост. Бернард я игнорира категорично.
Откри майора, клатещ се по навик на стола зад бюрото. Държеше в ръката си лист, когото наблюдаваше с неприкрит присмех и малко досада. Когато видя Краус, Фрейс се ухили и върна стола си в нормалното му положение, хвърляйки листа настрана и изправяйки се.
Бернард дори не се опита да отвърне на приветливия му поздрав, въпреки че стисна ръката му и небрежно се тръсна на стола от другата страна на бюрото. Очите му просветнаха и обиколиха вяло цялото помещение, разузнавайки го като чужда територия.
Кабинетът на Фрейс представляваше една обикновена, разтурена стая, покрита с купища слънчеви лъчи и малко мебели. Единственото нещо, което я различаваше от другите помещения в къщата, бе всъщност бюрото. Самата атмосфера бе ведра, навярно предизвикана от светло-сините тапети, с които архитектът направо бе прекалил.
-Каква приятна изненада! –Ухили се Франц и очите му засвяткаха игриво.
„Очевидно е много доволен от факта, че го отървах от документите. Прозаично.” Помисли си Бернард, а на глас каза кисело:
-Отиди го кажи на жена си.
Фрейс се усмихна още по-широко и се залюля отново на стола си, вдигайки крака на бюрото и повличайки след себе си една пура.
-Не я обвинявай за липсата си на чувство за хумор. –Ухили му се иронично.
-Чувството й за хумор е прекалено обидно.
-А ти си прекалено сприхав.
-Нима? –Усмихна се Краус замислено.- Не го бях забелязал.
-Аликс не е конфликтна личност. –Защити я Фрейс през смях, палейки пурата си. Издиша пушека и промълви почти мъдро.- Тя е индивидуалистка.
-Не е конфликтна, защото ти се разбираш с нея. –Забеляза Краус приповдигнато и също запали пура, допълвайки.- А ти се разбираш с нея, защото не ти пука.
-А на теб пука ли ти?
Краус отвърна на усмивката му и вдиша дима на пурата. Разговорът за темпераментната Аликс за миг му бе позволил да забрави всички последни събития. Осъзнавайки този факт, той почувства как лицето му се изопна от напрежение, а едната му ръка се впи до болка в облегалката на стола.
-Е? –Попита Фрейс през усмивка.- Едва ли си дошъл тук, за да се оплакваш от Аликс. Все пак тя спада към моя инвентар, не към твоя. –Допълни накрая и отново се ухили, промълвявайки насилено строго.- Започвай да ходатайстваш!
-Това подигравка ли беше? –Смръщи се Бернард, който бе твърде чувствителен на тема постове в компанията на Фрейс.
-Не, заповед. –Засмя се майорът, а Краус процеди:
-Не прекалявай с превземките. Не вярвам че си забравил кой ти помагаше да вдигнеш автомата, тъй като сам нямаше достатъчно сила за това. Да не говорим че получи поста преди няколко години. До този етап не си и мръднал от него.
-Ха, да не се разсърди, приятелю? –Потупа го по рамото Фрейс и отново се заклати върху стола, добавяйки нехайно.- Аз може все още да съм си майор, но сега ти си лейтенант…
-По-добре отколкото да запецна на едно място и да ме е страх да направя нещо, да не би да си загубя поста!
Франц се усмихна небрежно. Бе свикнал отдавна с острия характер на Краус, така че тези нападки не го впечатляваха или вълнуваха. Затова той просто се усмихна миролюбиво и промълви:
-Мен ми харесва да съм майор. Парите са добри, дават ми тази къща, канят ме по вечеринки… Хубаво е. А и не съм амбициозен като теб. Ще оставя мястото на генерала за теб. –Усмихна се отново, а после промълви.- Хайде сега сериозно. За какво си дошъл?
Бернард се замисли за миг над тактиката, която щеше да предприеме. Хвърляйки всички маски, той реши да говори направо, тъй като, след като бе зависим от Франц, нямаше да има възможността да прикрие един или друг детайл. Затова и искреността щеше само да му бъде в помощ.
-Трябват ми фалшиви документи.
Фрейс не успя да сдържи запушилия го смях.
-Да не си нелегален?
Краус се сепна за миг и му трябваше малко време, за да върне мислите си в ред. Той заклати глава с досада и процеди:
-Не за мен, идиот такъв!
-Ами… -Скръсти ръце Франц заинтригувано.- Тогава за кого?
-Помниш ли преди няколко дена, когато дойде при Ървин и бяхме тримата с едно момиче.
-Да… Смътно.
-За нея.
Усмивката на Франц се разшири още повече, а очите му заиграха с насмешка.
-Знаеш ли, Бен… -Промълви замислено.- Ти започваш все повече и повече да приличаш на мен.
-Декаданс. –Вметна Краус и отмести очи от лицето на Фрейс, който го наблюдаваше ухилено, макар този поглед да му действаше като най-безмилостен упрек.
-Значи наистина не е австрийка? –Усмихна се Франц на тази му реакция.- Така и предположих, когато я видях. В нея няма абсолютно нищо, което да…
-Ще ми помогнеш ли, или не? –Сряза го Краус, а тъмносините му очи се врязаха в тези на Фрейс с такъв гняв, че майорът за малко не се стовари от стола си.
Франц бавно върна и четирите му крака на земята и се надвеси леко над бюрото, отвръщайки възможно най-миролюбиво:
-Разбира се, че ще ти помогна. Просто ми е интересно да…
-Какво?
Фрейс изсумтя. Грубите маниери на Бернард често ставаха причина за възмущението му, но този път бяха направо непоносими. За човек като Фрейс, който приемаше всичко, от изнасилването до убийството, за правилно и редно, стига да бе извършено с достатъчна изтънченост, тази липса на възпитание бе направо наказуема.
Красивото лице на Франц се изпъна от недоволство, а бледите му устни промълвиха сухо:
-Няма да си мръдна и пръста за теб, ако не ми кажеш на момента за какво става дума. Не съм тук, за да ти правя услуги, не съм длъжен да търпя поведението ти и нападките ти спрямо съпругата ми. Така че или говори направо, или се махай веднага от къщата ми.
Бернард кимна едва-доловимо. Този тип разговор беше на негова територия, тази сериозност, тази рязкост на думите му бе привична. Предпочиташе я в пъти наместо предишните подигравки и учтивости, тъй привични на Фрейс.
-Това вече е разговор. –Промълви глухо, а после допълни.- Въпросното момиче е от бежанците. Нали ти бях казал, че имаше едно, което се опита да избяга и бе убито? Е, жива е.
Фрейс се сепна леко, но продължи да гледа втренчено Краус. Всяка следваща изцепка на лейтенанта бе все по-груба, все по-явна, все по-демонстративна. Имаше някаква ужасяваща градация в целия му живот и Фрейс го знаеше добре. Затова не понечи да му казва мнението си, просто му кимна и изчака да продължи.
-Явно родителите й са разбрали, не знам от кого. Вчера дойдоха в предградието и станаха жертва на охраната. Убиха ги за жалост пред очите на двама ни.
-Ясно. –Кимна Франц, напълно безчувствен към трагедията на Фаркеш.- Но защо толкова спешно се нуждаеш от документите й?
-Страхувам се, че офицерът може да се разубеди и да започне да души около мен. А тогава ще ме завлекат в съда.
Франц облегна глава на скръстените си ръце и живите му, пастелни очи се загледаха втренчено в масата. След няколко минути на размисъл, той вдигна поглед към Краус и промълви:
-Ще ги имаш още утре.
-Колко?
-Не можеш да си го позволиш. –Промълви Франц бавно.- Ще ги платя аз, а парите ще ми дадеш, когато имаш тази възможност. Но искам да знам друго… Защо си готов да жертваш първо честта, после работата, а сега свободата и парите си, заради някакво девойче? –Сви устни Франц, сякаш мъчейки се да го разбере.- Никога не бих го очаквал от теб. Аз съм способен на този тип авантюризъм, но за теб е непривично. Не и за едно момиче.
Краус осмисли въпроса му за части от секундата. Той се усмихна леко и промълви бавно:
-Предполагам че нямам отговор на този въпрос. Просто съм в такъв етап от живота си.
Франц прехапа долната си устна и се усмихна. И сякаш точно предизвикана от мислите му, Аликс влетя в стаята с едногодишно момченце на ръце, копие на баща си. Тя се намуси демонстративно на Краус и тотално го игнорира, обръщайки се троснато към съпруга си:
-Би ли помолил милия генерал Враницки да престане да се върти около мен и да ме опипва най-нагло всеки път, когато направя грешката да мина покрай него?
Фрейс се ухили с детската си насмешливост и я смъмри приповдигнато:
-Не бива да си груба с драгия ни гост.
-Аз не съм груба! –Ядоса се Аликс и рязко откъсна ръката на детето, която се бе впила в ключицата й с някакво адско ожесточение, добавяйки иронично и хапливо.- Просто не искам да го оскърбя.
-Надеждата умира последна. –Добави Фрейс към Краус и двамата си размениха усмивки.- Какво прави той тук?
-Откъде да знам?
-Откъдето можеш да попиташ. –Отвърна вежливо на острата нотка в гласа й Франц и се изправи, обръщайки се към Бернард.- Май ще се наложи да прекратиш избягването на Враницки.
-Май да. –Кимна мрачно Бернард и също се изправи, следвайки домакините си надолу към първия етаж.

Генерал Враницки бе петдесет и седем годишен мъж с кръгло лице и добродушен, безвреден израз. Младите, енергични години на война бяха побелели косата му почти изцяло, въпреки че разпуснатият живот бе смекчил някога острите му скули. Алкохолът бе предизвикал увисването на бузите; липсата на ясен, здрав разум бе изтрил от очите му подчинителния, строг пламък. Сега лицето му изразяваше една развалина, руини от едно бивше могъщество. Много хора го превъзнасяха за нещата, които бе направил в живота си, но всъщност самите те бяха жалки останки от едно значимо минало. И колкото и уважение да предизвикваха в чуждите очи, толкова и отвращение се спотайваше, дълбоко скрито, насила потушено, в чуждите души.
Самата му стойка – ниска и енергична някога, сега представляваше по-скоро разплута и смалена фигурка на застаряващ и непотребен ветеран от войната. Много от по-низшите го ласкаеха, печелиха благодарение на раболепието си множество облаги, възползваха се користно от слабия му ум и това им помагаше да просперират. По тази причина Враницки винаги бе заобиколен от много и шумна, добронамерена компания, носеща със себе си дъха на евтин женски парфюм и парливия мирис на скъпото вино. Но в това, разбира се, нямаше нищо неморално или неправилно или поне в това вярваха участниците. Когато нервите на генерала се обтегнеха до онази фаза на умопомрачението, в която ставаше опасен, войниците тактично се оттегляха, а това, което оставяха при Враницки, най-често бе някоя никому-ненужна „компаньонка”. Дори и нещо да се случеше с нея, това бяха жени, за които на никого не му пукаше, жени без минало и бъдеще, без близки и роднини. Жени, чийто живот струваше не повече от три шилинга, платени на дамата, управляваща сметките на най-близкия публичен дом. И, докато един или друг си отиваше за тази цена, много печелеха и постове, и ордени, и пари, и имоти, благодарение на слабоумния Враницки.
Самият Краус гледаше на всичко това пасивно и сравнително преднамерено. Тези „пиршества”, които войниците си организираха, не бяха новост за него нито в жестокостта, нито в развратността си. Самият Бернард бе участвал дейно в някои от тях, особено тези, които се бяха състояли непосредствено след една или друга спечелена битка по време на войната. Те не бяха в състояние да го накарат да се смути, да отвърне поглед или да се погнуси. Тези гледки бяха част от съществуването му още откакто го бяха приели в армията. В тях намираше по-скоро някакъв романтизъм, някакво очарование, някаква носталгия по отминалите дни. Защото сега, когато нямаше битки, когато нямаше кръв и смърт, нещо в тях липсваше.
Разбира се, Бернард все още посещаваше такива мероприятия от дъжд – на вятър. По-скоро по съветите на рутината, отколкото по собствено влечение. Правеше го по-рядко, особено по времето на мисията с бежанците, която бе помрачила настроението му и изпарила желанието му за празненства. И въпреки това, тези неща бяха нормални. Дори самият факт, че се случваше след Враницки да остават трупове, не го впечатляваше особено много.
Това, което действително го дразнеше, бе раболепието, което цареше в негово обкръжение. Това лицемерие го отвращаваше и го караше да гледа с ненавист всеки, който се опитваше по някакъв начин да се възползва от слабоумния генерал. Не защото му бе мъчно за самия Враницки – просто му се струваше долно да се принизяваш до това ниво.
И дори сега в погледа му проблесна ненавист, когато съзря усмивката на Фрейс. В нея имаше нещо машинално, нещо величествено, нещо, което го отделяше от долнопробните фаворити на генерала; това нещо бяха благородните му маниери. И въпреки това, във Франц също дремеше онова паразитно същество, което бленуваше да извлече от госта си всичко, което лудостта и слабия разум на Враницки бяха способни да дадат.
-Каква неочаквана изненада! –Ръкува се топло Франц с генерала и се разположи на креслото срещу неговото.- Надявам се не сте забравили напълно лейтенант Краус?
Бернард потуши едно неприятно изсъскване и пое ръката на генерала с пасивност, която се явяваше най-силната симпатия, изпитвана някога от него спрямо Враницки. После също седна на креслото до Франц и се обърна с нервно негодувание към часовника. Последното, което искаше в онзи момент, бе да седи в тази къща с тази компания. Но щеше да му се наложи да остане за малко, колкото демонстративната му антипатия да не преминеше границите на общо-приетия етикет.
-Аликс! –Викна подире й Франц и момичето се появи на вратата, не по-малко намусено отколкото преди.- Виждам, че още не си предложила на високопоставения ни гост питие.
-Значи мога да бъда спокойна за зрението ти. –Язвително му отвърна и присви очи предизвикателно.
-Направи го. –Промълви с тон, малко по-мек от заповедния, но определено нетърпящ отрицание.
Бернард знаеше прекрасно, че това, с което Аликс привличаше приятеля му, бе именно непокорното поведение, инфантилната сръдливост и непремерените жестове и думи. Това, което всъщност липсваше в собствения характер на Франц, който винаги добре-обмисляше всичките си действия. Но мирът, който се бе разпрострял между двамата, далеч не бе толкова либерален, колкото майорът го правеше да изглежда. В тази хармония имаше нещо извратено, нещо анормално и абсурдно. И това бе фактът, че Фрейс далеч не бе почитател на матриархата, колкото и странно да звучеше това в очите на незапознатите с характера му, но свидетели на реда в дома му.
Самият Краус, който отдавна бе в обкръжението на майора толкова надълбоко, че понякога чак се отвращаваше, не бе толкова наивен да вярва в тези неща. Той знаеше, че Фрейс позволяваше на Аликс да му се качва на главата само когато прожекторите бяха приковани в него. Бернард бе ставал свидетел на ужасяващи скандали, шамари и псувни, с които Франц я засипваше в мига, в който настроението му не бе по обичайно приповдигнато, а тя се опиташе да своеволничи. В действителност Аликс живееше под много по-строг контрол, много по-строги правила, отколкото Беатрис някога можеше да очаква от лейтенанта. И тя го знаеше много добре.
Това бе и причината, въпреки нервното тряскане на вратата, Аликс да припне до барчето и да донесе и на тримата бутилка малцово уиски, поднасяйки го на разумно разстояние от развратния генерал. После се обърна и излезе под замисления поглед на Бернард.
-Е, лейтенант… От колко време не съм ви виждал? –Ухили се Враницки, чувствайки парещия дъх на уискито по устните си.- Страхувам се че в последно време ме отбягвате. Категорично заявих пред Шварц желанието си да се срещна с вас в най-скоро време. И въпреки това, вие така и не съумяхте да ме удостоите с вниманието си. Трябва ли това да ме огорчава?
Краус отпи по-стабилна глътка от чашата си, колкото да набере сили за поредната доза учтивости, които го отвращаваха, и промълви тихо и с някаква ръмжаща нотка в гласа си:
-В последно време имах много ангажименти и бе напълно невъзможно да уважа една толкова щедра покана, сър. –А после добави полугласно.- Ние, обикновените войници, имаме много задължения.
Последното идваше да докаже на генерала, че докато някои се занимаваха с обогатяването на термина „гуляй”, други бяха принудени да вършат мръсната работа, за да им позволят да увеличават мирогледа си в материален план. Разбира се, тази логична връзка бе прекалено дълга и прекалено сложна, за да можеше размътеният разсъдък на Враницки да я проследи. Мисълта му прекъсна рязко, скъса се като сива нишка, а съзнанието му го върна на нивото на ясните, повърхностни разсъждения:
-Точно от това се страхувах, Бен! –Засмя се генералът непринудено.- Затова намекнах на Бруно да не те преуморява прекалено много. Може би ще се наложи да повторя молбата си отново.
„Само това липсваше… За да ме привлече към ‘баловете’ и да ме отрупа с незаслужени почести, ще вземе да ми издейства и отпусно!” възнегодува наум и отпи от чашата си, за да не му се наложи да отвърне.
-А ти, Франц? –Обърна се генералът към другия мъж.- Не смяташ ли, че подполковник Шварц преуморява нашия приятел? Не сме го виждали в компанията си от доста време.
-Уважаемият подполковник е вързан с чиновническа служба, сър. –Усмихна се Фрейс двусмислено.- Не смятам, че има кой-знае колко други забавления от това да измисля работа на подчинените си.
-Добре казано, Франц. Добре казано. –Повтори Враницки и замлъкна за миг, замисляйки се за това, което искаше да каже преди малко. После се сепна и промълви на Бернард с усмивка.- Вярвам, че след като вече свърши този фарс с горките ни емигранти, ще имаш повече време, за да обърнеш внимание на скромните ни събирания.
„Бежанци. –Поправи го Краус мислено с толкова гняв, че чак ръката му се разтрепери върху облегалката на стола.- Не са емигранти, а бежанци!”
-Надявам се. –Кимна отсечено, а думите му излязоха през импулсивно-стиснатите устни като рязък съсък. Генералът не обърна внимание на тази хладнина, а промълви с усмивка:
-Носи се слух, че ти също си си намерил момиче и смяташ да се задомяваш.
Краус се сепна за миг и очите му паднаха за части от секундата върху Фрейс. После върна самообладанието си и рече почти спокойно:
-Слуховете не винаги отговарят на истината.
-Но много често водят до нея. –Ухили се Враницки.- Стига, Бен, не се опитвай да излъжеш старите кучета. Вече всички в армията знаят, че е имало някакво момиче в апартамента ти, с което никой не си запознал. Няма смисъл да криеш повече.
Краус се усмихна почти срамежливо, когато генералът го потупа по рамото. После изпи на екс уискито си и въздъхна тежко:
-Има нещо такова.
-Защо не я доведеш с теб? Сигурен съм че много ще й хареса. Примерно… на осми май. По случай Победата. След парада определено ще има много голямо тържество.
Краус пребледня видимо, въпреки че само Франц го отбеляза като факт. Самата идея да завлече Бет бе абсурдна, нелогична, ужасна сама по себе си. Фаркеш не говореше езика, страхуваше се от военните и определено нямаше да бъде безопасно да я остави в подобно обкръжение. Всичко това бе извън границите а нормалното и нямаше как да го приеме. Точно преди да избълва вулкан от псувни и обиди, Фрейс се изправи рязко и изстреля:
-Всичко това е много хубаво и не се съмнявам, че лейтенантът ще приеме с удоволствие такава учтива покана. Но мисля, че е време той да си върви, тъй като днес стана инцидент с двама от бежанците и несъмнено трябва да оправи протоколите и да…
Бернард не чу повече. Побеснял от гняв, той се бе изправил и бе последвал Франц към вратата. Точно на прага, майорът стисна рамената му и го разтресе, за да привлече разфокусирания му поглед:
-Каквото и да се случи, ти трябва да отидеш на празника и да я завлечеш, разбираш ли? Нямаш право на избор. Ако не отидеш, или ако не я вземеш, ще излезеш груб или, по-лошото, мнителен. И мен ме е карал да водя Аликс. Нищо не се случи. Затова просто не се и опитвай да му противодействаш… той е генерал, за Бога!
-Той е луд! –Изсъска Бернард и се дръпна рязко от ръцете на Франц, гледайки го с толкова ненавист, че сякаш в очите му пламтяха огньове.- Луд! –Повтори ядно и тръгна през градината към шосето.

Глава 9

Voyager Through Life

Противно на очакванията на Краус, именно пасивността протегна пипалата си и впи дълбоко нокти в душата на Бет, сякаш отнемайки дъха й. Тя бавно започна да вехне, въпреки че не спря да яде, послушно следваше лейтенанта, където той кажеше, не бе и обременена с някаква задължителна работа или някакви потискащи разговори. Защото самата болнавост, която преживяваше, не бе физическа, напротив.
Седмица след случката тя бе живнала малко и вече отвръщаше на Ървин. Лекарят я гледаше с някакво притеснение, но предупредителният, строг поглед на Краус му пречеше да предприеме нещо. Самият Луегер не бе дълбоко уверен в правилността на желанията си, тъй като ясно съзнаваше, че не се ръководеше от разума, а от емоциите си. И въпреки това, с всеки ден му ставаше все по-трудно да я наглежда, все по-трудно да възобновява бавно уроците по немски, все по-трудно да стои безучастно и да наблюдава как Беатрис окончателно губеше всякаква живост и вълнение. Малко по малко тя ставаше безлична. Бе все още толкова будна към учението, все още толкова възпитана, все още толкова разумна и мила. Но в самите й жили сякаш липсваше детското, първичното желание за живот.
Бернард наблюдаваше тези седмици безучастно. Той продължаваше да се грижи за нея, продължаваше да й говори, продължаваше да й обръща внимание във всеки един момент, в който бяха заедно; но никога не коментираше това, което всъщност се случваше с нея. След моментното възклицание, когато бе видял пораженията върху психиката й, Краус никога повече не бе обелил и дума за това, въпреки че Бет продължаваше да полага всички усилия, за да се нарани по някакъв начин. Той отминаваше тези случки мълчаливо, дори лицето му не изразяваше някакво отношение към желанието й да се саморазруши. Пазеше я, доколкото можеше, но не желаеше да я предупреждава, не желаеше да я заплашва и да й дава ултиматуми. Дори и да успееше да я приласкае и да я накара да престане да си посяга, Краус прекрасно знаеше, че това затишие щеше да доведе впоследствие до много по-опустошителни сривове. То щеше да е краткотрайно, лъжливо, несигурно. Защото с всичко това трябваше да се справи сама. Никой друг не можеше да й каже, че бе неправилно, никого другиго нямаше да послуша освен себе си. Самото му намесване щеше да демонстрира само съзнание за тоталния срив. Тази демонстрация щеше да я подтикне към още по-ужасяващите крайности на слабата й психика.
Дори самото намесване в тези случаи Краус бе намалил до минимум. Понякога, чувайки как нощем се опитваше да впие до кръв зъби в нежната кожа на ръцете си, той се правеше на заспал и я оставяше сама да се справя с пристъпите си. Сутрин игнорираше пораженията, които почти винаги бяха нищожни. Рядко Бет наистина успяваше да се нарани сериозно, използвайки изобретателността и разума си. Самото й ясно съзнание донякъде го радваше, тъй като бе своеобразна демонстрация на здрава логика, която бе способна да задуши лудостта й; но и донякъде го притесняваше, защото даваше възможност на материята да си нанесе понякога дори непоправими щети.
По едно време, почти два месеца след смъртта на родителите й, Беатрис внезапно се кротна. Пристъпите на безумна нервност изчезнаха безследно. Безсънието и звуците през нощта заглъхнаха. Изрязаните до кокал нокти престанаха да търсят начин да разкъсат кожата, синините по кокалчетата бавно започнаха да избледняват. Беатрис рязко бе изгубила и последното нещо, което пазеше индивидуалността й - агонията. Сега тя се носеше като сянка и, въпреки разговорите, които провеждаше несигурно на немски, сякаш съвсем изчезна.
В онзи миг Ървин се сгърчи от тъжна радост. Чувствата му се раздвояваха между еуфорията от прекратените мъчения и болката по изгубената индивидуалност. Краус спря с няколко думи безумното му въодушевление.
Самият той не смяташе, че този рязък развой бе здравословен или сигурен. Военната му логика нашепваше, че това бе блъф, съзнателна заблуда, че се е предала. От този ден нататък той ограничи посещенията при Ървин до минимум и то само в негово присъствие. Държеше я под око денонощно, макар и понякога да не го правеше явно, а от засада. Очакваше във всеки следващ момент тя да нанесе фаталния удар върху себе си.
Защото Беатрис се опитваше да го измами в неговата игра. Защото не осъзнаваше, че той бе много по-мнителен и много по-проницателен, отколкото изглеждаше. Защото не разбираше нещата, в които Бернард вярваше силно. Защото не знаеше, че той винаги оставяше противниците си да го подценяват, предоставяйки си способността да ги изненада фатално.
И така, два месеца след тъжните събития в студения януари, Бернард нарочно отпусна контрола си над нея. Върна приборите, макар че запази оръжията. Демонстрира някаква отпуснатост на поста си, която му позволяваше да я следи още по-детайлно. Разпусна всичките си гардове, остави Ървин да се справя с нея както намереше за добре. Рискува всичко в опита да я тества и да й даде възможност да се опита един последен път да сложи край на живота си.
Всичко това бе щателно скрито от всички околни. Дори Франц, който все по-заинтригувано гледаше Фаркеш след издаването на фалшивите й документи, не успя да разбере нищо от Бернард. Краус просто се усмихваше на почудата им с Ървин и мълвеше, че отвръща на Бет със спокойствието и доверието, които заслужаваше. В крайна сметка дори те повярваха на думите му.
Самата Беатрис бе прекалено непроницателна, за да осъзнае подлите ходове на попечителя си. Още в началото на шашмите му, тя сляпо повярва, че той наистина се бе отпуснал и не бе повече заплаха за болезнените й желания. Стана малко по-разговорлива, стремейки се да го подлъже да й повярва. Дори започна да се опитва да говори с него на немски – нещо, което все още не й се отдаваше, въпреки че покрай уроците на Ървин почти винаги разбираше немската реч.
Но, противно на плановете на Бернард, двата месеца отпусно изтекоха преди Бет да се опита да направи нещо. Краус бе призован от подполковник Шварц, който вече бе измислил новите му задължения.
Съзнавайки деликатността на ситуацията, лейтенантът започна да гледа на Фаркеш с подозренията на човек, когото лесно можеха да преметнат поради стечение на обстоятелствата. В самия ден на посещението, той нервно я остави при Ървин, а после го дръпна извън кабинета и затвори вратата след Фаркеш.
-Внимавай с нея! –Изръмжа ниско в ухото на стареца.- Не й вярвам.
-Какво имаш предвид? –Тросна се Ървин, карайки го да пусне плата на ризата му.
-Това, че няма да си посегне. Не й вярвам, че е искрена.
-Да не мислиш, че се опитва да ни излъже? –Сепна се Луегер уплашено. Самата идея за самоубийство му бе противна и неприятна.
-Почти съм убеден. И се надявам, ако го мисли, да се опита да го направи. Ако това стане и го предотвратим сега, едва ли ще имаме повече подобни проблеми.
-Прекалено си мнителен! –Нахока го Луегер.- Едва ли обмисля такова нещо, просто й е дошъл умът в главата. Толкова ли е трудно да го осъзнаеш?
Краус замря за миг, а зениците му се разшириха – сигурен признак, че обмисляше думите на Ървин, но се опитваше да прикрие нещо. Той се наведе отново и промълви спокойно:
-Просто я наглеждай.
Луегер сви рамене примирено и го изпрати с поглед. После се върна в кабината, гледайки на Бет малко по-нервно и несигурно, сякаш бе човек, който можеше да му забие нож в гърба във всеки удобен момент.

Първото, което Бернард установи, беше, че Шварц бе в прекрасно настроение. Нещо, което го изнерви още повече на фона на това, колко напрегнат бе в последно време. Краус се стовари тежко на креслото и опря брадичка на ръката си, готов за поредната доза глупости на началника си.
-Как ти се отрази «ваканцията», Бен? Надявам се да си си отпочинал добре... –Ухили се Бруно на собствената си щедрост.
-Нищо особено, сър. –Контрира го лейтенантът, ръмжейки.
-Е, важното бе да бъдеш награден за усърдната си работа. –Смути се Шварц от грубостта му.
-Още си чакам заплатата за последните месеци, сър.
Бруно игнорира тези му думи с ловкостта на човек, който не веднъж бе избягвал неприятните теми за разговор. Вдигна отново поглед към Бернард и промълви с полу-усмивка:
-Генерал Враницки се бори ожесточено за твоите права, Бен. Дори искаше от мен уверение, че няма да пропуснеш празненството след парада.
-Няма да го пропусна, сър. –Изръмжа Бернард и допълни ядно.- Имам работа, затова може ли да ми дадете указанията и да вървя?
Бруно се сепна от това неприкрито своеволие, а после се успокои импулсивно. Лицето му се изпъна в някакво подобие на сериозност, а усмивката се стопи някъде измежду думите му:
-Нима имаш по-важни ангажименти от служебните, лейтенант?
-Да, имам. Особено ако служебните се изразяват в това да приказвам за ваканции и да споделям времето си с подлизурковци около даден генерал. –Парира го Краус и изсумтя. Бруно само прехвърли документите през ръцете си и промълви насечено:
-Доникъде няма да стигнеш така! Но това не е мой проблем. –После направи кратка пауза и смени рязко темата.- По случай деня на Победата, президентът Шерф ще присъства на парада тук, в Грац. Ти си ангажиран с посрещането и охраната му.
«Или по-скоро с мръсната работа около тях...»
-Ще има и други ангажирани, но на теб се пада най-тежката работа. Ще пристигне късно през нощта, някъде около три часа. Ти ще го вземеш и ще го заведеш на сигурно тук. Ще се наложи да го охраняваш, докато не поеме обратно за Виена.
-Добре. –Кимна лейтенантът лениво.
-За тези два месеца трябва да организираш всичко. Можеш да избереш петдесет сержанта, които пожелаеш. Но трябва да побързаш с избора, защото другите ще бъдат ангажирани в парада. Разбра ли?
-Да.
-Можеш да си вървиш тогава.
Краус се изправи и козирува подигравателно, а после побърза да се махне, преди Шварц отново да бе проявил желание да го поучава.

-Какво се е случило?
Ървин не успя да отвърне. Бе пребледнял значително, очите му бяха кръвясъли и оцъклени. Бернард мигновено съобрази, че нещо не бе наред и това нещо бе Фаркеш. Блъсна онемелия Луегер и се насочи право към спалнята.
Беатрис бе седнала на леглото и свела надолу глава така, че лицето й не се виждаше от разрошената коса. Трепереше цялата, а ръцете, които бе притиснала към гърдите си, бяха почти млечно-бели. Вените по тях бяха изплували на повърхността на нежната кожа и туптяха ужасяващо. Едва тогава Бернард забеляза факта, че китките й бяха превързани.
Противно на очакването, всичко това го разгневи неописуемо. Ядът, който бе потушавал тези месеци, търпението, което бе похабил, вниманието и времето, които бе заделил за цялата тази история... Всичко това изглеждаше сега безсмислено, невъзвратимо-изгубено за някаква абсурдна глупост.
В съзнанието му се яви пагубната мисъл, че бе позволил на Бет да се качи на главата му, също както Франц позволяваше на Аликс. Бе подтискал мнението си седмици наред и сега разумът му крещеше неща, които не можеше да пренебрегва повече. Бе коленичил пред нея, бе я оставил да го разиграва, бе я научил да го прави умело. Сега, седмици по-късно, Бернард се чувстваше като глупак, който сам бе стъпкал и последната следа от достойнството си, заради едно нищо и никакво, невзрачно същество.
Това бе повратният момент в отношението на Краус спрямо Фаркеш. Почувства се излъган, измамен, унижен и отвратен от самия себе си. Заради това същество бе стъпкал всичко, на което някога бе държал. И тя му се отплащеше така... въпреки всички усилия, въпреки цялото време, въпреки деликатността и такта, които бе създал в характера си насилствено, само и само за да й помогне.
Макар и да бе подозирал, че всичко ще свърши така, макар и да се бе опасявал, да бе предричал този миг, Бернард за първи път осъзна колко много го насъскваше срещу нея всичко това. Излъганото му доверие, макар и очаквано, го караше да чувства всичките си усилия в последните седмици безсмислени, пропилени, неоценени. И това бе всичко друго, но не и полезно за Фаркеш.
Бернард стисна ръцете й и я накара да се изправи. Гневът в очите му се разля и ги потъмни, докато целият му поглед не преля в кърваво-червено. Бет отказа да отвърне и това го разгневи още повече. Ръцете му стиснаха толкова силно китките й, че по бинтовете започнаха да се разливат в началото бледи, а после морави ивици кръв. Фаркеш изстена от болка, а краката й се подкосиха, въпреки че Краус не й позволи да падне. Освободи едната си ръка и стисна грубо челюстта й, извивайки главата й нагоре. Когато срещна пълните й със сълзи очи, нещо в Бернард прещракна гневно и той й удари силна плесница, отпускайки китките й. Фаркеш се стовари на леглото отзад, удряйки главата си във стената, изскимтя безпомощно и се сви на кравай, без да се опитва да заглуши риданията си.
Краус понечи да я вдигне, но Ървин стисна китката му и не му позволи да й посегне отново. Въпреки че бе много по-слаб физически, лекарят съумя да се изпречи между двамата и да спре гнева, който питомникът му се опитваше да излее върху момичето.
-Не е това начинът!
-Ами какъв е начинът? Защото дотук пробвах всичко друго! –Изкрещя Бернард, вън от себе си от гняв.- Досега опитах с добро – виж докъде ме докара това... това... същество! –Допълни с толкова ненавист и отвращение, че на Луегер му се стори, че въздухът между двама им замръзна.
-Знаеш, че тя мина през много неща… -Започна спокойно, но Краус го прекъсна ядно:
-Това не е оправдание! Не е никакво оправдание! Направих всичко възможно да се чувства добре! Всичко!
-Тя е дете, Бен! Дете! –Промълви Луегер тихо.- Не очаквай от нея да се държи като възрастен! Не очаквай от нея да реагира рационално или да реагира като теб!
Дъхът на Краус се учести още повече, но той не каза нищо. За първи път наистина чу думите на Ървин и те звучаха толкова логично, че само предизвикваха още по-силно размътеното му съзнание. Свали погледа си от Луегер, защото не искаше да му показва, че го е разбрал. Просто си пое рязко въздух и прошепна:
-И така да е… Оттук-нататък се оправям с нея сам.
-Не. –Отсече лекарят.- Не и днес. Прекалено си ядосан, за да ти позволя да я завлечеш след себе си сега. Утре ще се оправяш. Сега по-добре се прибери и се успокой. Нищо не се е случило.
В първия миг Бернард понечи да възрази по навик. После обаче друга мисъл се яви в съзнанието му, и сякаш засенчи гнева. Той се обърна и излезе от стаята.
Ървин поседя няколко минути, гледайки невярващо в посоката, в която бе изчезнал лейтенантът. Бе толкова сюреалистично, че чак му бе трудно да си го представи като част от реалността. Едва когато Фаркеш изскимтя отново, лекарят си спомни за нея и за всичко околно. Седна на ъгъла на леглото и, галейки рамото й, откопчи двете ръце от лицето й.
-Да видим сега какви са пораженията… -Промълви меко и започна да развива кървавия бинт на дясната й ръка.
Фаркеш, от своя страна, изстена и скри лицето си в завивките – донякъде от срам, донякъде от страх. После хлиповете й бавно заглъхнаха и тя се предаде на умората, причинена от кръвозагубата.

На другия ден, след като избра и уведоми Бруно за списъка на сержантите, които искаше, Краус отиде при Ървин в съвсем различно настроение. Той се усмихна леко от прага и промълви бавно на лекаря:
-Кажи й да се облече и да дойде. –А после, виждайки несигурния поглед на лекаря, допълни с цялата искреност, на която бе способен.- Нищо няма да й направя, наистина. Просто искам да я разходя из града.
-Не съм сигурен, че ще й стигнат силите за това... –Промълви несигурно лекарят.
-Няма да прекалявам.
Луегер постоя няколко секунди, търсейки в тъмните очи на Краус потвърждение на думите му. Когато го откри, кимна отсечено и изчезна от прага.
Когато се върна, лекарят придърпваше Фаркеш за ръката. Тя бе свела глава и така петната по лицето й приемаха някаква странна, плътна форма. Палтото, което й бе помогнал да облече, падаше на леки извивки около краката й, а в притиснатите към гърдите ръце имаше нещо несигурно и лабилно.
-Хайде, Бет. –Подкани я Бернард незлобливо и постави ръка на рамото й, повеждайки я надолу и кимайки благодарно на Луегер.
Когато стигнаха партера на сградата Краус, без да обръща внимание на заинтересования портиер, застана пред нея и постави ръце на лицето й, галейки леко с пръсти страните й. Чувстваше напрежението, което се бе наслоило от страха на малки снопчета несигурност. Това напрежение вкочаняваше съществото, секваше дъха и потъмняваше очите й. Сякаш бе замръзнала в ръцете му.
Всичко това накара Краус да се отврати от себе си, но и да усети някакво парливо потръпване над стомаха си. Откриваше нещо очарователно в цялата тази ситуация, колкото и неправилно и абсурдно да беше. В страха й, в болката й, в загубата, в несигурността. Във всичко това имаше нещо, което го привличаше лудо, безумно, необяснимо. Нещо абсурдно и анормално, което слабо съзнаваше, че трябва да изкорени, но, напротив, съществото му сякаш се подчиняваше единствено на първичното усещане за нередна, неправилна по каноните близост. Бунт срещу всичко, което го обграждаше, бунт срещу самия себе си дори.
Бернард се наведе към нея и, без да казва нищо, впи устните си в нейните. Почувства как те потрепнаха под неговите и бавно започнаха да изтръпват. Едва това усещане успя да го върне към действителността и Краус рязко се откъсна от нея, наблюдавайки несигурно начина, по който нищо по лицето й не доказваше факта, че всичко това се бе случило наистина.
Чувството, което се загнезди мигновено в съзнанието на лейтенанта, накара гърлото му да пресъхне, а едната ръка да потрепне върху устните му. Усещаше се странно несигурен в себе си, наблюдавайки това каменно изражение. Това, което всъщност го стресираше, бе фактът, че дори нямаше как да разбере дали я бе насилил за това или, напротив, тя му го бе позволила по собствено желание. Нищо друго освен тази пасивност, не можеше да го побърка по-силно.
Клаксон на кола го извади от унеса и сякаш разкъса наслоената застиналост на въздуха. Краус обърна импулсивно глава към вратата и видя джипа отпред. Това го принуди да върне здравия си разум и да се обърне малко по-уверено към Фаркеш.
-Да тръгваме. –Промълви ниско, категорично избягвайки темата за това, което бе направил. Стегна връзките на палтото й, които имаха за цел да придърпват яката му към шията, с някаква загриженост, непривична на отношенията им. Насилена, нечувствителна привързаност. После хвана едната й длан, а пръстите й машинално и мълчаливо се преплетоха с неговите. Поредният жест, в който Бернард не успя да открие никакъв отговор на въпроса си. Затова и реши да го забрави в близките дни и да не обръща внимание на факта, че дори не знаеше как да се чувства от всичките тези усещания, сблъскващи се в съзнанието му. На фона на проблемите, номерата и капризите й, сякаш точно те предизвикваха това странно, бълбукащо усещане в тялото му. Сякаш точно тези неща, които го разгневяваха до полуда, всъщност предизвикваха някакво развратно влечение към нея. Точно детинството във всяка нейна реакция, слабостта, несигурността й.
Краус мигновено отдаде тази несигурност на чувствителността си на всичко това, което бе видял през годините. Осиротяването, приемният баща, службата в армията, разврата, пошлостта, виното, бунтуването срещу законите… всичките тези неща навярно бяха засилили до такава степен сетивността му, че сега дори бе трудно да я контролира в едната или другата й форма. Изпадаше лесно в състояния, които не можеше да направлява, състояния, които го обграждаха и давеха в пълнотата на самата си същност. И това бе нормално, нормално за човек, който бе избягвал толкова дълго контактите с други хора, а сега му бе натрапен такъв. Контакт, твърде различен от него, криво огледало на далечен миг от детството му, в който и той се бе чувствал така. Един несигурен, лабилен контакт, който не искаше да поддържа, защото се страхуваше тайно от него, но и не искаше да прекъсва, преоткривайки в него някаква носталгична нотка на миналото, напомняща отново и отново, все по-задушено и по-глухо, за себе си.
Едва когато тази мисъл препусна през съзнанието му, Краус осъзна, че Беатрис вече се бе качила на задната седалка и всъщност чакаха само него. Той изруга приглушено и се тръсна до шофьора. Чак тогава осъзна кой бе той.
Рейтър го наблюдаваше самоуверено, кимайки с глава към задната седалка и усмихвайки се развратно.
-Моля те! Спести ми го! –Въздъхна Краус, подпирайки глава на ръката си.- Просто карай!
Александър последва желанието му, въпреки че още на третия километър демонстрира острия си език:
-Вие, висшестоящите, винаги си уреждате такива момичета. –Промълви с някаква нотка на завист.- Винаги успявате да си намерите някой да ви пере чорапите…
-Глупости дрънкаш, Рейтър. –Процеди Бернард афектирано.- Не съм ти никакъв висшестоящ. Където са сержантите, там са и лейтенантите. А и не можеш да ме излъжеш с такъв плосък и абсурден комплимент!
-Пак си с по-висок пост от мен. –Сви рамене Александър.
-Защото си некадърник, затова!
Рейтър прекара тези думи покрай ушите си, както всеки уважаващ себе си клюкар можеше да прави с умение. После се намести на седалката и заговори отново:
-И въпреки това, ти завиждам. Не че е кой знае какво…
-Тогава защо ми завиждаш? –Издразни се Краус на факта, че коментираха част от неговия живот с такова пренебрежение.
-Тиха е. –Отвърна сякаш между другото Александър, някак си по-плътно, отколкото му бе характерно.- Седи на едно място и дори не вдига главата си, докато говорим по неин адрес. Изглежда прекалено покорна и тиха. Сякаш по-идеална не може и да бъде за целта, за която е създадена.
„Нямаш си и на представа” помисли си Бернард и веднага си спомни, че Рейтър се опитваше да се домогне до факти, които по-късно да разтръби наляво и надясно. Затова просто върна безизразното си изражение и отвърна студено:
-Надявам се.
Остатъкът от пътя премина в непрестанни подхвърляния на Александър, на които Краус дори не понечваше да отвърне. На десетата минута сержантът се умори и просто замлъкна. Това спомогна за успокоението на нервите на Бернард.

Глава 10

Voyager Through Life

Грац бе като сбъдната мечта за очите на Беатрис, които в последните две години бяха привикнали с тъмната, гола земя на предградията и сухите жилищни блокове. Това бе едно коренно-различно място, което тя в първия момент дори не повярва, че наистина бе съществувал през цялото това време в такава близост до тях.
Грац представляваше голям, но изключително сплотен град. Ниските, украсени и наскоро боядисани сгради обграждаха всяко едно ъгълче от селището. В разплутите им, керемидени покривчета имаше нещо успокояващо, нещо ведро и уютно. Малките градинки, които ги обграждаха, предоставяха възможността на напористи зелени храстчета да виреят необезпокоявано на сантиметри от улиците. На по-оголените места, където силният наклон на местността си проличаваше по-явно, се появяваха растения във всички цветове на дъгата. Бялото се срещаше със зеленото и червеното, въпреки ранната пролет. Цветя се появяваха по прозорците, борейки се едно с друго за повече светлина. Борба, която ги разкрасяваше и караше да изглеждат още по-здрави и жизнени.
Сякаш дори небето тук бе по-синьо, по-необятно отколкото в предградията.
Когато колата спря в центъра на града, Фаркеш за първи път си спомни съществуването на Бернард и чувството за близостта му сякаш задуши тази еуфория, предизвикана от околността. Тя се изправи и също слезе от колата, оглеждайки несигурно околността. Ведри, усмихнати и богато облечени минувачи бяха завладели улиците и сякаш ги разведряваха още повече. Дамите бяха облечени в красиви рокли – черни в горната си част, с многоцветни и широки поли. Косите им бяха вдигнати високо на изящни прически, перли красяха нечии високи вратове. Някои от по-богатите господа носеха сатенени ризи и разкопчани черни костюми. Лицата им бяха изчистени, коренно-различни от тези на войниците, които Бет виждаше ежедневно. В тях имаше някаква елегантност, някакъв такт, който Фаркеш не си спомняше да е виждала, откакто бе напуснала Будапеща. И всичко това караше съществото й да се вълнува безумно от тази разходка, въпреки че Краус, приведен над колата, далеч не й вдъхваше подобно доверие.
-След два часа да си тук. –Промълви отсечено Бернард.- Ако се запилееш някъде, ще ти направя живота черен.
Рейтър потегли надолу по улицата, а лейтенантът се обърна лениво към Фаркеш:
-Мисля да отидем да ти купим някакви дрехи. –Промълви отнесено и скопира улицата с поглед.
Бет не отвърна, въпреки че разбра думите му. Тръгна след него и отново го остави да притисне треперещата й ръка в своята.
В действителност това, което Фаркеш изпитваше към Краус, бе единствено чувството за безсилие. Тя виждаше как след една или друга свада Ървин му позволяваше отново и отново да я прибере при себе си. Този факт я караше да се чувства като някакъв тип собственост на лейтенанта, което, макар и да я ужасяваше, я караше донякъде да се уповава на него в моменти като този. Когато самата тя се чувстваше изгубена или беззащитна, тя търсеше неговата близост. Защото, макар да бе груб и на моменти прекалено импулсивен в гнева си, Краус бе зло, което донякъде познаваше. И докато той бе персонаж, който бе неизменно наоколо в последно време, много от другите лица бяха просто непознати. Те, макар и по-уравновесени на пръв поглед, можеха да се окажат много по-опасни. А и Беатрис бе сигурна, че той нямаше да позволи да се случи нещо сериозно с него. Да, сам я бе удрял, да, бе станал косвена причина за смъртта на родителите й и, да, той бе причина за не един или два проблема със здравословното й състояние. И, въпреки това, тя му бе нужна по някакъв начин и Краус не й позволяваше да сложи край на живота си. Този факт създаваше в съществото й някаква анормална сигурност, колкото и неправилна да беше. И самата Фаркеш бе готова да се уповава на нея, след като нямаше никаква друга опора в този непознат свят. Дори Ървин не смееше да оспорва правото на Бернард над нея. А това означаваше, че щеше да й се наложи да се помири със странните настроения на опекуна си и да се научи да ги приема безропотно.
Колкото до случая на входа на блока, Фаркеш бе склонна просто да го игнорира като явление. Това не бе нещо, което можеше да й докаже каква бе ползата от нея, напротив, показваше й го ясно, но Фаркеш отказваше да го възприеме. Този странен, враждебен свят, в който бе попаднала, проповядваше правила, които й бяха непознати. Бе абсурдно толкова възрастен мъж да искаше това от момиче като нея. Това бе влечение, което никога не бе виждала в миналия си живот, а в този трудно щеше да възприеме.
Краус похарчи значителна част от спестяванията си за тези два часа. Купи й няколко чифта панталони, блузи, ново палто и рокля, която бе твърде-зависима от модата, за да спести част от парите му. Беатрис не се въодушеви от всичко това, защото не го намираше за нужно, а и не го разбираше. Затова просто отказа да коментира щедростта му и погледите, които й хвърляха продавачките по бутиците. В тях имаше нещо укорително, нещо подигравателно и нещо строго.

Точно два часа по-късно те се качиха в колата при Рейтър и потеглиха отново, но не в обратната страна. Автомобилът спря едва когато излязоха от града и около тях се разгърнаха нарядко центрирани малки и спретнати къщички. Тази, пред която Александър натисна спирачката, бе двуетажна и наскоро-боядисана в лек, синкав нюанс. Виждайки, че Краус слиза, Беатрис го последва покорно.
-Ще ти звънна. –Кимна Бернард и Рейтър подпали колата, подкарвайки я назад към града.
Едва тогава лейтенантът се обърна към момичето и промълви бавно:
-Имам малко работа тук. Няма от какво да се стесняваш.
На вратата се появи Аликс, отново нарамила дебеличката си едногодишна рожба. Когато забеляза Бет, тя се усмихна иронично и промълви:
-Семейно събиране?
-Мълчи, Аликс! –Сряза я Краус с досада.- Трябва да говоря с Франц.
А после влезе вътре, следван от Фаркеш. Самият Фрейс по чудо се появи на стълбата и, ухилен до уши, слезе на първия етаж. Целуна ръката на треперещата Фаркеш и промълви:
-Ти сигурно си Бет? –Промълви вежливо, но тъй като момичето по никакъв начин не му отвърна, се обърна към Краус.- Ела да поговорим в кабинета. Аликс, предложи на гостенката ни нещо за пиене.
Краус мигновено осъзна грешката си. Оставяше Фаркеш в компанията на толкова несигурно и отмъстително същество като Аликс. Бе глупаво да позволява на този контакт да се състои, но се бе сетил за това прекалено късно. Просто хвърли един несигурен поглед към Бет, а после последва Фрейс нагоре по стълбите.
-Ела тук! –Извика й Аликс от кухнята и Фаркеш безропотно последва думите и гласа й. Озова се в тесничко помещение, състоящо се от кухненски бокс, маса за хранене и барплот, който ги разделяше. Аликс бе оставила детето на ръба на плота и, бъркайки из шкафовете, сякаш дори не съзнаваше колко опасно бе това за него.- Сядай. –Заповяда й и Фаркеш се разположи на един от столовете на барплота. Секунди по-късно пред нея имаше чаша червено вино, а самата домакиня се бе разположила до сина си.- Аз съм Аликс. Теб те знам коя си.
Фаркеш кимна отсечено, без да съзнава дали този тон трябваше да я обижда, или не. Тя просто наблюдаваше чертите на слабичкото същество пред себе си и странните му, разкрепостени маниери. Защото Фрейс бе посрещнала гостите си по къс сатенен пеньоар. Факт, който се стори на Фаркеш лишен от възпитание и такт.
Аликс отпи сериозна глътка от чашата си и придърпа леко детето, което за малко не се стовари на земята. После обърна кехлибарените си очи към гостенката си и ги присви насмешливо.
-Ти не говориш много май, а?
-Да. –Кимна отсечено Фаркеш и се заигра с ръба на чашата си.
-Още си зелена, няма как. –Засмя се Аликс по причина, която другото момиче не успя да открие. Виждайки неразбиращия й поглед, Фрейс обясни.- Гарантирам ти, че след едно известно време няма да ти пука вече. Те искат само едно. Ти сигурно вече си свикнала, а?
-С кое?
-С желанията им. –Ухили се ужасяващо Аликс и допълни.- Аз свикнах с тях, преди всъщност да науча името му.
-Наистина не те разбирам.
-Е... Вярно е, Бернард е малко по-различен. Преди години, когато се оказах в тази къща, съпругът ми бе прекалено щедър към приятелите си. –Тук смехът й отекна звънко, а очите й сякаш проблеснаха.- Така че със сигурност разбирам за какво става дума.
Бет изгледа Аликс неразбиращо. Имаше думи, които не успяваше да си преведе, но въпреки това, бе твърдо убедена, че момичето пред нея коментираше неща, които далеч не съзнаваше напълно. Затова просто сведе ниско глава, чувствайки се неловко, и попита:
-Какво имаш в предвид?
-Ама ти май наистина не разбираш. –Сепна се Аликс и се наведе леко към Бет, ококорвайки очите си от любопитство.- Не си ли спала с Бернард?
В първия момент Фаркеш понечи да отвърне, че откакто се бе върнала в апартамента му, не бе спала никъде, освен в неговото легло. Едва тогава осъзна думите на Аликс или, по-точно, другото им значение. Ужаси се, почервеня цялата и сведе леко поглед надолу.
-Не. –Отсече нервно.- Не… не съм.
Аликс се усмихна и придърпа цигарите си от един от кухненските плотове. Запали една и, издишвайки дима, промълви замислено, взирайки се в стената:
-Я виж ти…
-Какво искаше да кажеш с този въпрос?
-Ти какво си мислеше? –Обърна глава към нея Аликс, говорейки с непривична за нея сериозност.- За какво си мислиш, че си му? Просто вече е узрял за по-сериозни взаимоотношения. Тоест, да има някаква константа у дома. Но не ме разбирай погрешно – това не означава вярност или някаква подобна щуротия. –Усмихна се заговорнически и допълни.- Просто да бъдеш постоянна алтернатива и, евентуално, да пасваш за ферма за такива неща. –Кимна тя към детето от едната си страна.- Е… и чистенето, разбира се.
-Какво означава това?
-Означава че Краус иска да се ожени за теб, глупаче. –Засмя се Аликс, а Фаркеш съвсем изтръпна.- Млада си, чаровна си, а и едва ли преди това някой те е докосвал… Това търсят те, когато решат да връзват някого в дома си. А и, доколкото разбирам от думите ти, едва ли си местна. По-скоро открадната отдалече. –Засмя се Аликс развеселено.- Отнякъде, където трудно можеш да се върнеш. Като мен.
-Унгария. –Промълви тъжно Бет, мигновено забравяйки думите й.- Ти откъде си?
-Гърция. –Усмихна се Аликс и довърши.- Освен това името ми не е Аликс. Просто Франц е малко романтичен, когато му се наложи да измисля наименования на вещите си. Не обича да ги нарича с истинските им имена.
Беатрис затвори очи и се замисли над думите на Фрейс. Действително бе абсурдно да вярва във всичките тези неща. Ако мислеше за такова нещо, Бернард със сигурност щеше да е направил нещо досега. Освен случката във входа той никога не бе демонстрирал каквото и да е привличане към нея. Дори когато я прибра от Ървин, дори тогава сякаш не я искаше около себе си. Изкарваше я да чисти, избягваше я по цял ден, дори се бе бунтувал пред идеята да я оставя да спи в леглото му. Всичко това категорично опонираше на думите на Аликс и те изглеждаха като грубо скроени и абсурдни кръпки върху сатенения плащ на действителността.
Но, от друга страна, за какво друго можеше да му е тя? Откакто се бе натровила покрай препаратите, Краус по никакъв начин не я бе принуждавал да прави нещо по къщата. Когато се хващаше да чисти, то бе изцяло по нейно желание, не насила. Документите, с които бе узаконил съществуването й, струваха скъпо поне по думите на Ървин. Същото важеше и за дрехите, които й бе закупил днес. Всичко това бяха неща, които Бернард по никакъв начин не бе задължен да прави, а след като ги правеше, значи гледаше по-скоро в перспектива. Месеци наред се бе грижил за нея, бе приказвал с нея, бе й позволявал да ходи при Луегер само за да не стои сама в апартамента му, докато го нямаше. И във всички тези неща нямаше никакъв намек за това, което всъщност щеше да поиска един ден в замяна. Защото Фаркеш не бе вече толкова наивна, че да вярва в безкористното добро. Камо ли когато то се обвързваше с Краус.
Стигайки до този извод, Беатрис се замисли за това, че всъщност Краус се държеше по-скоро като неин брат или като неин попечител, отколкото като каквото и да е друго. Все едно му бе натрапена и бе длъжен да се грижи за нея. Но имаше и друг момент – въпреки смъртта на родителите й, въпреки отвличането, въпреки всички здравословни проблеми, които бе причинил с държанието си… Бернард не бе човек, който щеше да жертва собствените си време, пари и нерви за някого, само защото съвестта го подтикваше към това. Фаркеш знаеше, че той много лесно можеше да я върне при Луегер, да я изхвърли някъде по пътя или направо да й тегли куршума, без това по някакъв начин да засегнеше чувството му за справедливост. Познаваше го вече достатъчно добре, за да съзира тази явно изразена черта в характера му. Имаше нещо друго… И единственото, което пасваше на ситуацията… бяха всъщност думите на Аликс.
-Нещо се замисли, а? –Усмихна се игриво Фрейс, а после усмивката й рязко се стопи.- Не го прави повече. Няма да те докара до нищо добро.
-Какво имаш предвид? –Сепна се Беатрис, рязко изкарана от мислите си.
-Едно от първите правила: мисленето не е полезно. –Въздъхна Аликс и после рече.- Също както въпросите и съветите. По принцип не е хубаво да се бъркаш в работата им. В разговор се коментират само строго семейните отношения. През останалото време си само залъгалка и чистачка.
-Мисля, че грешиш. –Промълви Беатрис неуверено.- Не вярвам Краус да иска подобно нещо.
-Мога много добре да ти кажа какво иска Краус… -Усмихна се Аликс подигравателно.- Но ще ме помислиш за вулгарна.
-Не е така. Той никога не ме е…
-Нима го защитаваш вече? –Кимна насмешливо към нея Фрейс.- Няма лошо, но ще се разочароваш. Бернард по никакъв начин не се различава нито от Франц, нито от онзи, Враницки, нито от който и да е долен войник. Когато става въпрос до това, те всички са еднакви. Краус е просто прекалено перверзен, щом си играе на някакви роли да те лъже за какво става въпрос. Повярвай ми, накрая ще свършиш не по-добре от мен.
В онзи миг сякаш дъхът на Фаркеш секна. Треперещата й ръка намери опипом чашата и я поднесе несигурно към устните й. Парливият вкус на виното събуди рязко съществото й и я накара да върне известна част от самообладанието си.
-Пий, пий! –Подкани я Аликс с усмивка, виждайки несигурността й.- Помага. Ако си достатъчно ловка, по-нататък и любовник можеш да си хванеш. За момента само виното може да те спаси.
След като изпи наведнъж питието, вратата на кухнята се отвори и на прага й се появи лейтенантът, който изгледа Аликс с някаква доза недоверие. Тя му отвърна с демонстративно изплезване на език, а после скочи от плота и се обърна към детето, взимайки го в ръце. Бернард забеляза факта, че момченцето се бе заиграло с една вилица, и мислено се зачуди на късмета все още да е живо.
-Хайде, Бет! –Обърна се към нея Краус и проследи пътя й до прага. Търсеше в чертите й отговор на въпроса си доколко глупостите, които й бе наговорили Аликс, се бяха отразили. Но не успя да достигне до някакво заключение, тъй като Фаркеш бе същата като преди. Отново не отвърна на погледа му, отново не отвърна на думите му и отново не показа с нищо, че усеща присъствието му.
Това ядоса Краус, тъй като сега вече имаше кого да обвинява за това. Характерът му бе така устроен, че забелязваше неблагоприятните явления около себе си само когато някой друг имаше пръст в цялата работа. Затова просто изчака Беатрис да излезе, затвори вратата и се обърна се към Фрейс:
-Какво й каза? –Попита грубо, а очите му просветнаха заплашително.
-Само неща, които трябваше да знае и сама. –Отвърна му предизвикателно, заставайки пред него.- Едно не разбрах, Бернард… Какво се опитваш да постигнеш като я залъгваш с всичко това…?
-Това никога няма да го разбереш. –Процеди Краус бавно.- Колкото до глупостите, които си й ги наговорила… Този път ще ти го простя. Но никога повече не се опитвай да се бъркаш в работата ми, Аликс. –После вдигна брадичката й с ръка и, галейки я леко с пръст, промълви студено.- Не веднъж си си патила. Внимавай.
После остана няколко секунди, загледан в присвитите й, кехлибарени очи, обърна се и излезе от кухнята, а после и от къщата.
-Аликс! –Разнесе се гласът на Франц, секунди след като вратата се хлопна. Момичето се сепна леко и намести по-добре детето на ръцете си, а после отиде при съпруга си в антрето. Фрейс я проследи, докато не се приближи на метър от него, и промълви с някакъв неясен тон.- Надявам се не си си показала рогата пред нея.
Устните й се стиснаха от някаква зле-прикрита уплаха, а пръстите й се увиха по-силно около телцето на момченцето в ръцете й, което бе счело този момент за подходящ, за да демонстрира всичките думи, които бе научило за краткия си животец. Франц просто го игнорира и промълви сухо:
-Престани да се бъркаш в чуждите работи. Няма повече да обелваш и дума пред нея за това, което знаеш или предполагаш. Разбрахме ли се?
-Да. –Кимна Аликс гузно и отиде да нахрани детето.

Фрейс се прибра късно през нощта, тъй като дълго време се бе забавлявал с няколко подпийнали чешки офицери в един от баровете в града. Хвърли палтото си на дивана, изкъпа се и се преоблече тихо. Когато отиде в спалнята, Аликс вече отдавна бе заспала, отдавайки се на умората и на факта, че детето се бе укротило най-накрая. Той се излегна в леглото и се помъчи да последва примера й, но алкохолът просто не му позволяваше да затвори очи. Тогава се обърна към нея, или по-скоро към гърба й, и застина за миг така. Ръката му се спусна към голото й рамо и започна да го гали по продължението на ръката й. Когато видя, че момичето упорито не се събуждаше, Франц се приплъзна по-близо до нея и устните му свършиха някъде между врата и тила й. Ръката му откри талията й и я преобърна по гръб под него.
-Франц, моля те… -Прошепна изнурено Аликс, без дори да отваря очите си.- Спи ми се.
-И на мен. –Отвърна й тихо.- Не мога да заспя.
Аликс осъзна че продължаването на спора ставаше безпредметно. Тежестта му притисна тялото й, а дъхът му на коняк попари устните й в мига, в който я целуна дълбоко. После целувките му преминаха върху врата й, а ръката й застина на гърба му.
-Франц. –Прошепна, усещайки пръстите му около корема си.
-М-м-м?
-Какви игри играе Бернард с онова момиче?
Ръцете на Франц проследиха извивките на бедрата й, придърпвайки нощницата й нагоре.
-Не знам. –Отвърна й бавно и я отърва от плата.- Не ме и интересува.
Аликс мигновено осъзна, че щом го казваше в миг като този, Франц със сигурност не лъжеше. Затова вложи остатъка от силите си в това да отвърне на целувките му и да не си позволи да заспи отново.

Глава 11

Voyager Through Life

В следващите дни Беатрис усилено избягваше каквито и да е контакти с Бернард. Oтбягваше го упорито, тъй като думите на Аликс все още ужасяващо кънтяха в ушите й. Всеки път, когато зърнеше дълбоките му, тъмносини очи, нещо в нея панически я принуждаваше да бяга колкото се можеше по-далеч. Не веднъж самият й разум обмисляше възможността да изостави всичко, което й предоставяше този враждебен свят. Единствено ясното съзнание, че това не бе алтернатива и че нямаше къде да отиде, я спираше да премине в действие.
Постепенно, с времето, Беатрис забрави желанието да сложи край на живота си. Същото стана и с агонията, която изпитваше от загубата на семейството си. Те бавно избледняваха на фона на силния ужас, който предизвикваше Краус в света й. Това, което всъщност внасяше промяна в начина й на мислене, бе фактът, че окончателно беше скъсала с миналото. Напрежението, несигурността и страхът бяха ударили такъв жесток шамар на съзнанието й, че вече й бе трудно да се обърне отново към отминалите разочарования и болки.
Самият Бернард несъзнателно й помагаше да го отбягва, занимавайки се все по-съсредоточено с подготовката около пристигането на президента Шерф. Наблюдаваше внимателно действията и реакциите на Бет спрямо едно или друго, но не демонстрираше това по никакъв начин.
Фактът, че тези два месеца до осми май преминаха за нея в присъствието главно на Ървин, спомогна значително за усвояването й на немския. Фаркеш се научи да използва езика свободно, без засечки, макар и отвреме-навреме да грешеше дадено произношение или дадена буква. В речника й бавно започнаха да се трупат думи, които, наслагвайки се върху скелето на основните познания, придобиха някаква форма и начална завършеност. Тя се научи да прави връзка между словата и да открива значението по контекста им, което говореше за систематичните й познания. От своя страна Луегер постепенно напълно престана да използва френския, давайки й възможност да развива другия по естествен път.
Така, в страх и учене, преминаха тези два месеца за Фаркеш. Неусетно бе дошъл мигът Бернард да я представи на останалите и главно на генерал Враницки. Затова той се обърна към нея в навечерието на големия ден.
-Бет. –Привлече вниманието й тихо и ненатрапчиво, премествайки опразнената чиния настрани и палейки цигара. Фаркеш спря да се храни и вдигна малко плахо очите си към него, кимайки, че го слуша.- Знаеш ли какъв ден е утре?
-Осми май. –Отвърна сепнато от странния въпрос. Една лоша мисъл се загнезди в съзнанието й, но момичето побърза да я изпъди оттам.
-Знаеш ли какво се е случило на осми май? –Уточни въпроса си Краус и избълва арогантно облак дим, който я задави за секунда.
Фаркеш се замисли за миг над въпроса му, а после отвърна сухо:
-Денят на Победата.
-Да. –Кимна Краус.- Тази нощ пристига президентът и аз съм ангажиран с посрещането и охраната му. Затова и, когато се събудя, ще те заведа при Ървин, за да не бъдеш сама. А до утре вечер няма да ме видиш. Но не е там въпросът. –Краус замлъкна, а Бет също не промълви нищо. Знаеше, че той така или иначе щеше да й каже „къде беше въпросът”, затова просто го изчака да заговори сам. И не й се наложи да се чуди дълго за какво идеше реч.- С теб сме канени на празненството по случай Победата в дома на един луд генерал на име Враницки. Чувала ли си за него?
Фаркеш си спомни мигновено думите на Аликс и те донякъде я ужасиха. Затова просто кимна отсечено и продължи да мълчи.
-Няма значение. –Промълви Краус, виждайки несигурността на жеста й.- Става въпрос, че трябва да дойдеш с мен там. Вечерта, точно в единадесет часа, ще изпратя онзи нацист, Шерф, да си ходи във Виена. После ще дойда да те взема оттук и ще отидем при генерала.
-Добре. –Отвърна Бет, виждайки, че той очакваше отговора й. Това й се стори арогантно, тъй като знаеше, че нямаше право на избор. Краус не видя недоволството, изписано на лицето й, затова просто промълви:
-Когато отидем там искам да приказваш колкото се може по-малко, само когато ти зададат лично въпрос. Ако има такива, които биха били неприятни или неудобни, ще отвръщам аз. И още нещо. –Промълви с пресъхнало гърло и поглед, който Фаркеш не успя да разбере.- Когато отидем там, искам да не се отделяш дори и за миг от мен, разбираш ли ме? По каквато и да е причина – било то защото ти е зле, ходи ти се до тоалетната или каквото и да е. Просто няма да мърдаш. Аз ще се опитам да направя престоя ни колкото се може по-кратък.
Беатрис прие тежко тези заповеди. В тях се криеше някаква уплаха, която само още повече я ужасяваше. След като той се страхуваше, то очевидно Фаркеш нямаше да има никаква опора. Щом той се страхуваше, очевидно там ги дебнеше някаква опасност, която сам не можеше да предотврати.
Бет не се докосна повече до храната. Тежкото чувство в съществото й бе стиснало дотолкова гърлото, че чак дъхът й го стържеше някак учестено и давещо. Тя побърза да измие чиниите и да легне да спи. Но когато затвори очи, пред тях се явиха какви ли не ужасяващи картини.
Бернард, който също си легна рано, тъй като имаше малко време за почивка, забеляза факта, че бе будна, и някак по инерция я придърпа към гърдите си. В началото Бет се уплаши, че това бе някакво ужасяващо потвърждение на думите на Аликс, но после се отпусна в топлината на тялото му и затвори очи. Краус, уморен от последния ден за подготовка, също се успокои от парещия й дъх по гърдите си и заспа.

Противно на очакванията на Бернард, всичко през деня премина по план. Президентът, дебеличък плешивец с големи торбички под очите, се оказа доста лесен обект за охраняване. Не бе много активен, така че нямаше голямото желание да обикаля музеите, заведенията и правителствените сгради в Грац. Просто пристигна, легна послушно в леглото, което военните му отредиха, а на другия ден излезе за парада.
Самото празненство бе слабо копие на това, което се случваше във Виена. Макар и голям град с множество военнослужещи, Грац предостави на зрителите си зрелище, което се ограничаваше с пет хиляди сержанта от пехотницата и авиацията, няколко танка Леопард 2, и три самолета Сааб 105, които направиха кратка демонстрация във въздуха. Специално по повод президента се изсипаха купища гръмогласни и яростни „Nazi!”, които по никакъв начин не бяха заплаха за него и за работата на Краус. Затова и лейтенантът прибра безпроблемно Шерф, а после с тежка въздишка го изпрати за Виена.
В мига, в който самолетът отлетя, Бернард рязко си спомни за всичко останало. Докато бе на работа, имаше странната способност напълно да игнорира останалия свят. Постепенно в съзнанието му изплува образът на Враницки и поканата, на която нямаше как да откаже. Краус си пое дълбоко дъх и се върна във военните предградия с толкова напрежение, насъбрало се в самите му мускули, че цялото му изражение сякаш се бе сковало от тих ужас.
Точно в дванайсет часа Бет, облечена в новата си рокля и «спретната за случая» по критериите на Бернард, прекрачи прага на огромното имение на генерала. Бе хванала Краус подръка, донякъде насилствено, донякъде по собствено желание. Първото се дължеше на факта, че той бе настоял за това, второто – защото всъщност Фаркеш се страхуваше повече от непознатото, отколкото от познатото.
Така Беатрис се озова в огромното, разкошно фоайе на Враницки. В мига, в който вдигна очите си, те се разшириха от ужас и затрепереха с безпомощни сълзи.
Това, което видя Фаркеш, всъщност коренно се различаваше от това, което видя Бернард; в частност той не видя нищо странно. Пред погледа на Беатрис се размиха картини, които се запаметиха трайно в съзнанието й. Няколко подпийнали войници се бяха скарали и в момента си раздаваха с такава сила юмруци, че самият досег с плътта сякаш издаваше нисък, оглушителен писък. Останалите гости се усмихваха, заобикаляйки ги, подритваха някой от падналите и се смееха високо и грубо на падението им.
Прилепена към стената, лека жена прокарваше начервените си до безобразие устни по врата на някакъв висок и дръглив сержант. През дъгата цепка на полата голият крак притискаше недвусмислено тялото му към нейното.
Някой от стълбата викаше развеселен от пиянството си, а друг хвърляше вази и вещи от къщата, прицелвайки се в отделни хора от фоайето. Някъде в дъното се бяха събрали напудрени чешки офицери, които самохвално се усмихваха и кимаха на всяко момиче покрай себе си, опирайки едната си ръка на колана с толкова себелюбие, че чак Бет се отврати.
На Бернард му бе чуждо това вълнение, което се завърташе като в центрофуга в душата на момичето. Затова и той просто я дръпна към една от вратите, на която стоеше икономът, наблюдавайки безизразно хаосът във фоайето.
-Името ви, хер? –Попита бавно слугата и, когато го чу, се наведе ниско и отвори вратата.
Трапезарията, в която се озоваха, бе коренно-различна в самата си същност. Тя бе по-малка, лишена от хаоса, който цареше отвън, задимена до последния си дъх въздух от аромата на скъпи пури. Мъжете, които всъщност имаха достъп дотук, бяха всъщност елита на армията, заедно с елита на Враницки. Във всяко тяхно действие имаше известна доза такт – дори тези, които вече бяха награбили някоя от наемните жени, я притискаха в някой ъгъл, който оставаше невидим за всеки дори леко размътен от алкохола поглед. От масата за покер се разнасяха възторжени възгласи и стихнали ругатни. Самият Враницки се бе разположил в тесен кръг върху кожените дивани в центъра на стаята. Няколко човека стояха прави, въпреки че имаше място за всички. Други вече безгранично се наслаждаваха на коняка, който никога нямаше да могат да си позволят, а сега им даваха на тепсия.
Бернард се насочи точно натам и завлече след себе си Беатрис. Тя бе толкова ужасена от всичко, което минаваше пред погледа й, че ръката й се бе впила до болка в тази на лейтенанта, търсейки някаква сигурност в него. Когато стигнахa до групата, Краус кимна леко към генерала, който видимо се въодушеви от появата му. Скочи на крака и се зае да поеме топло ръката на Бернард, въпреки че в същото време очите му се взираха в лицето на Фаркеш с недвусмисленост, която я смути.
-Каква приятна среща! Лейтенант Краус, надявам се не сте забравили полковник Хенинг, генерал Шфанценбергер, барон фон Хохенхау…
Мъжете започнаха да се изправят и да поемат ръката на Бернард, поздравявайки го. Но Беатрис бе прекалено-ужасена, за да чуе това, което всъщност си приказваха. Тя чувстваше ръката на Краус, лениво обхванала талията й, и това я караше да се чувства прикована към това ужасно място. Лейтенантът избягваше да отпуска хватката си, въпреки че в този миг нямаше никаква опасност. Тази мисъл накара Беатрис окончателно да се раздели с идеята да мръдне и на сантиметър от него. Самата му паника я изкарваше извън здравия разум и в цялото й същество се зараждаше едно дълбоко опасение, което се наслояваше някъде под езика.
-Седни, Бен, стига си висял прав. –Подкани го усмихнато един висок и зализан костюмар. Краус последва думите му бавно и някак лениво, принуждавайки Фаркеш да се разположи на лявата облегалка на креслото. Тя се подчини безропотно и вдигна свенливо очи към масата пред себе си.
Цигарите, пурите, алкохолът и опиатите бяха разпръснати върху повърхността й с някаква адска Бохемия, която по никакъв начин не вдъхваше доверие на Беатрис. Тя бавно се притисна към ръката на Краус и вдигна неуверено поглед нагоре.
Самите му събеседници бяха вече приятно подпийнали и развеселени. Бяха започнали с алкохола още от девет часа, а сега - изгонили момичетата и усамотени сред мекотата на ароматния дим на пурите. В усмивките, в движенията, в думите им дори имаше нещо, което потискаше и караше Беатрис да ги наблюдава с известна несигурност и плахост.
В това време Бернард имаше сложната задача едновременно да демонстрира собственичеството си върху нея, гонейки с това пияните, които можеха да я сбъркат с някое от леките момичета; но и да не прекалява с вниманието, защото това можеше да предизвика някоя от по-големите риби да му я отнеме за спорта. Във всичко това имаше нещо нечестиво и обидно, но положението му в този свят не му позволяваше да демонстрира мислите си.
След като мина етапът на закачките по повод дългото отсъствие, русокосият полковник Хенинг се обърна отново към лейтенанта и промълви с плътния си, грапав глас:
-Е, Краус, за толкова време колко много си се променил, а? –Ухили се снизходително.- Всички знаехме, че рано или късно и ти ще станеш част от семейните.
Дебеличкият барон, който бе наострил уши, чувайки парливите подмятания, се обърна също към Бернард и промълви изненадано:
-Нима това е госпожата, която открадна сърцето на най-темпераментния войник от Източния регион?
-Надявам се скоро да стане. –Отвърна Краус сухо.
-Нима не се разбирате? –Смръщи се Враницки и му размаха пръст укорително.- Вие, младите, въобще не знаете как трябва да се държите с една млада дама!
-Разбираме се. –Отвърна Бернард и се усмихна насилствено.- Естествено че се разбираме. Просто все още не сме се венчали.
-Да разбираме ли, че за момента само мърсиш името й безнаказано? –Смръщи се Враницки.- Внимавай какво ще отговориш, момче, с всяка дума все повече и повече се закопаваш!
-Не. –Отсече Бернард през нервния си смях.- Не й го мърся, защото аз така или иначе ще се оженя за нея и нищо не е в състояние да ме откаже от това желание.
-Толкова силно обожествяване на жена? –Въодушеви се Хенинг.- Не смятах, че е възможно.
-Ти си циник и песимист, Хенинг. –Ухили се мургавият Шфанценбергер.- И аз дълго време обожествявах жена си. Преди да я видя каква е, де… Но това не означава, че трябва да секваме ентусиазма на младите по повод брака! Нека се женят, да се плодят, пък после ако искат да се убиват и да се развеждат. В това няма нищо лошо.
-Кръговрат на живота. –Усмихна се двусмислено баронът, а после отново се обърна към двойката, която за един миг бе останала в сянка.- Е, кажи ни, Бен, какво е толкова специалното на твоята нимфа? Нима наистина е такова злато?
-Съкровище. –Кимна Бернард отсечено.- А и всичките й качества личат най-добре в моменти като този – обикновени и ежедневни.
В този миг всички погледи на масата се извърнаха към Беатрис. Тя се сви едва-видимо към ръката на Бернард и сведе по-ниско очи. Върху страните й се разля наситена червенина, а устните й потрепнаха от вълнение.
Макар и да бе чула целия разговор, в онзи миг Фаркеш за първи път действително осъзна положението си. Тя бе изкарана на пиедестала, за да я огледат отвсякъде, да я коментират арогантно, да изтъкват качествата и недостатъците й, били те физически или психически. Все едно бе животно, което разглеждаха на търг. И сякаш от одобрението на „експертите” зависеше решението на „купувача”.
Фаркеш изгони мигновено тази пагубна мисъл от съзнанието си. Краус никога не бе демонстрирал кой-знае колко силно вълнение от чуждото мнение. Беше я завлякъл тук, само и единствено защото не бе имал друг избор. Позволяваше да говорят така за нея, тъй като се страхуваше от тях или по-скоро от самия Враницки. До това заключение бе стигнала, благодарение на факта, че ръката му се впиваше най-жестоко в нейната, точно докато говореше с генерала. В онзи миг всички сетива на Фаркеш бяха обтегнати от страх до такъв предел, че бяха способни да доловят и най-малкия жест, да го разтълкуват мигновено, уповавайки се на мобилизирания й разум. И това заключение бе толкова ясно и явно, че Фаркеш не бе в състояние нито за миг да го подложи на съмнение.
-Мълчи. –Кимна Хенинг, сякаш едва сега осъзнаваше какво точно имаше в предвид Краус.- Предполагам е кротка, а?
„Безлична… по-добре безлична!”.
-Да. –Усмихна се Бернард, гонейки пагубната мисъл от главата си.- Никакви проблеми не ми е създавала досега. Никакви капризи, никакви претенции. По цял ден прави само това, което й кажа, а ако не го направя, дори не ме закача и с пръст, докато сам не й покажа, че искам нещо от нея.
-Приятелю, -Промълви Шфанценбергер, поставяйки ръка на рамото му и гледайки го усмихнато право в очите.- мисля че си влюбен!
Смехът им гръмна цинично и предизвика нова червена вълна върху лицето на Беатрис. Приповдигнатото настроение бавно секна, когато присъстващите забелязаха факта, че Враницки гледаше съсредоточено Фаркеш и с нищо не показваше, че шегата му се бе харесала. Това понижи градуса на настроението с няколко пункта, а всички хора започнаха да се извръщат притеснено към лицето на генерала.
-Знаеш ли, Краус… -Промълви с някакви ужасяващи сериозност и фаталност в гласа си.- Би ми се искало да се уверя в качествата, които така силно хвалиш, преди да дам благословията си за този брак.
Сякаш времето в стаята спря. Хенинг откри за подходящ момент да опише с пръсти ръба на чашата си, Шфанценбергер се зае да опознава кълбетата на дима, който се провираше през устните му, Хохенхау започна да следи настоятелно едно блудно същество, което се спотайваше по ъглите на отсрещната страна. Единствена Фаркеш не осъзна точно какво се случваше, затова вдигна очите си неразбиращо и панически потърси отговор на въпросите си. Всичко останало в стаята застина – бавно, болезнено. В тъмносините очи на Краус гърмяха адски бури, макар и лицето му да оставаше мъртвешки-стоическо. Враницки отпиваше на малки глътки от коняка си, а на устните му се четеше някакъв триумф, който Беатрис не можеше да осъзнае напълно.
-Чувствителен съм, когато става въпрос до нея. –Процеди Бернард, без да откъсва поглед от този на генерала.
-Обещавам да бъда много деликатен в желанията си. –Върна му го подло Враницки, чувствайки адреналина от зараждащия се словесен дуел.
Бернард отново помълча малко, опитвайки се да игнорира онази част от разума си, която го принуждаваше да убие на място побъркания генерал. После отвори леко устата си и изсъска:
-Надявам се това не включва никакви действия, които биха я наранили по някакъв начин?
-Не, просто един обикновен разговор. –Кимна отсечено Враницки и, точно преди Краус да отвърне, нечия фигура разкъса дима и се ухили своенравно.
„Франц отново спаси този побърканяк!” помисли си Краус и се здрависа с него.
-Случайно чух разговора ви, господа. –Ухили се Фрейс, а после допълни, чувайки подсмихванията им.- Не, наистина, този път не съм подслушвал. Просто исках да ви уверя, генерале, в добросъвестността и на Бернард, и на Бет. –Промълви с нервна усмивка, поставяйки ръка на рамото на Фаркеш, сякаш бяха първи приятели.- Тя е страхотно момиче, наистина!
-Не твърдеше ли същото и за собствената си съпруга, Фрейс? –Намери повод за шега Хенинг, довършвайки тихо и сякаш поверително.- Нещо не си непрекъснато уверен в това си твърдение вече.
-Напротив, -Усмихна се Франц.- жена ми е прекрасна. Бих ви я пожелал на всички ви, ако това не означаваше да ставам сводник на собствената си съпруга. –Замлъкна за миг, а после разцепи смеха с думите.- Всъщност днес разбрах, че тя отново е бременна! Дойдох тук, за да почерпя!
-Твое ли е? –Засмя се Хохенхау.
-Това е много добър въпрос, бароне. –Кимна му Фрейс, свивайки рамене.- Но няма как да разбера. Единственото, на което ми оставя да се надявам, е че ако не е мое, то тогава принадлежи на някой от вас, господа. За мен би било чест!

По този начин Фрейс ловко смени темата по начин, така че Бернард получи възможността за миг да изпадне в сянката и да се отдаде на отвращението и ужаса, които го изпълваха. Той бе придърпал Бет импулсивно така, че сега тя се бе озовала в скута му, а ръцете му обвиваха тялото й сякаш някаква ужасяваща опасност го заплашваше. Самата Фаркеш се остави в обятията му, тъй като не откри друго решение на уравнението. Макар и насилствена, в тази прегръдка имаше някаква груба нежност, която я изпълваше с доверие. Усещайки факта, че скоро погледите пак щяха да се върнат отново върху нея, Фаркеш се поколеба няколко секунди, а после облегна внимателно глава на рамото му, скривайки лице в шията му. Едната й ръка предпазливо опря на корема му, а тялото й се напрегна от моментна несигурност в действията си. Когато видя, че всъщност Бернард по никакъв начин не противоречеше или обръщаше внимание на тях, Фаркеш се отпусна едва-доловимо и замря в очакване на новата вълна коментари, които щяха да я залеят.
В действителност тя бе прекалено-зелена в тази среда, за да разбира правилно сигналите на групата. Никой на масата, освен самият Враницки, нямаше повече да посмее да отвори дума за Фаркеш. Самият факт, че генералът изпитваше някакво влечение към нея – било то насилствено и напук на Краус или, напротив, самородно; бе достатъчно, за да се запази тактичната дистанция около личността й. В това мълчание по темата имаше нещо съболезнователно спрямо Бернард и нещо страхливо, което не им позволяваше да се намесят в словесния им конфликт с генерала.
Самият Краус гледаше на мълчанието им с отвращение, но и малко благодарност. Той знаеше, че бе абсурдно да очаква да го подкрепят, тъй като това само щеше да им създаде проблеми. И, въпреки това, всички тези мъже, макар и подмазвачи, бяха сериозни и зрели, знаеха какво бе редно, въпреки че не го правеха. Дори само тази мисъл раждаше в Бернард известна прошка спрямо тях.
Това, което всъщност ставаше в съзнанието му, мнимо напомняше на взрив от ругатни и разочарование. Мисълта му летеше с невероятна скорост, докато лицето му оставаше все така каменно. Страхът, който се бе загнездил в съзнанието му, бе следствие на отвращението и чувството за накърнена гордост. Той отново се бе превърнал в личност, с която лудият генерал се забавляваше най-арогантно. Самата му мисъл рядко падаше върху Беатрис, тъй като му бе прекалено неприятно да разсъждава за последствията, а и приемаше егоистично провала. Гледаше по-скоро на тази заплаха като на удар срещу себе си, не толкова срещу нея. И, въпреки това, фактът, че сега тя търсеше упора в него, че дотолкова се бе привързала, че му се доверяваше, само още повече тормозеше съзнанието му. Струваше му се непосилно да извърши ходовете, които щяха да ги спасят и двамата. В тях имаше нещо зловещо и грозно, но бяха единствената му алтернатива.
Една пагубна мисъл се загнезди в съзнанието му и демонстрира пред погледа му ужасните си картини. Всъщност последното нещо, от което трябваше да се страхува Бет, беше влечението на генерала към нея. Краус знаеше, че това влечение не винаги свършваше благополучно и тя лесно можеше да се окаже жертва на лудостта му. И сега, макар и да не бяха изцяло искрени, чувствата му към Фаркеш бяха преминали в сферата на силната емоционална привързаност. Предизвикваше я само и единствено съзнанието, че можеше да загуби нещо свое, но въпреки това тя сякаш разяждаше бавно вътрешностите му.
Краус не бе влюбен във Фаркеш, не изпитваше към нея някакво влечение, било то почтено или не. Емоциите му спрямо момичето бяха прекалено слаби и прекалено несигурни, за да се наричат чувства. Това, което всъщност спомагаше за метаморфозата им, бе чувството за собственост, вероятността за загуба и странният етап от живота му, който едва ли не го караше да я чувства близка. Това не бяха насила създадени чувства, Бернард по някакъв начин бе привлечен от Фаркеш. Но пък бяха насила хиперболизирани усещания, тъй като етапът от живота му бе такъв, че способстваше за градация, била тя положителни или не толкова. Затова и, макар и по-силни, чувствата на Краус спрямо Фаркеш бяха по-несигурни, отколкото нейните. Защото Бет бе сигурна в едно – тя се доверяваше на Бернард. Нямаше друга алтернатива, нямаше и друга възможност. Затова приемаше отношенията си към него напълно съзнателно и разумно, за разлика от несигурните, бурни възприятия на лейтенанта.

Времето, което мина, преди Враницки да изкаже мисълта си, бе около два часа. Генералът се напрегна и промълви през тишината, която се бе разстлала:
-Не смяташ ли, Бен, че е крайно време за теб да върнеш поста си майор? Предвид сватбата и новото същество в живота ти, парите и жилището, на които дава право, със сигурност ще бъдат адски полезни по мое мнение.
Франц обърна погледа си към Бернард, който като по чудо бе запазил хладнокръвието си.
-Безспорно е така. –Кимна лейтенантът.- Но не е задължително. Постовете се печелят и губят, знам го от опит. Това, което остава накрая, е семейството.
Враницки не обърна сериозно внимание на думите му, тъй като вече бе преценил какво ще прави. Самият Краус не бе никакъв фактор за действията му, затова и не бе задължен да следи думите му. Лейтенантът бе само едно нискостоящо същество, което по никакъв начин не можеше да го спре, нито с красноречието, нито с действията си. Генералът просто щеше да поиска нещо в замяна за облагите, които щеше да му предостави щедро.
-Предлагам ти следното, Бернард. –Продължи Враницки.- Аз ще поприказвам малко с твоята изгора… примерно на празненството по случай Независимостта. Ако действително не си преувеличил по повод качествата й, ще те наградя с този пост. Така или иначе си го заслужил отдавна.
Краус не отвърна на думите му. Очите му продължаваха да следят нервно генерала, докато се обърна леко към Беатрис и докосна с устни слепоочието й, а тя се сви още по-несигурно в скута му. Постепенно Франц отново взе думата и смени темата, а разговорът окончателно се измести от двойката.

Един час по-късно тримата поздравиха домакина и поеха към вкъщи. Качиха се в колата на Фрейс мълчаливо, а после той я подкара вяло, сякаш от ясното съзнание, че далеч не бе напълно трезвен.
Десет минути по-късно, майорът промълви, без да изпуска пътя от погледа си:
-Не я погребвай. Има още някакъв шанс.
-Минимален. –Отвърна мрачно Краус, облягайки глава на ръката си и довършвайки тихо.- Дори и да не се случи нещо лошо… аз не съм я докоснал, Франц. Не мога да я оставя така…
Фрейс извърна за миг поглед към приятеля си, а после рече бавно:
-Знаеш какво трябва да направиш.
-Но не искам да го правя, там е проблемът! –Процеди Краус и намали още малко децибелите.- Тя ми вярва, а аз я хвърлям на лъвовете да се оправя сама!
-Ти нямаш право на избор. –Възрази Франц.- Със или без съгласието ти, Враницки ще получи това, което иска. Просто трябва да направиш така, че да не я…
Фрейс не довърши. Нещо не му позволи. Краус въздъхна и затвори очи, промълвявайки:
-Отвратително е да знам, че ако всичко е наред, ще съм я продал за единия глупав пост.
-Можеш да продадеш само нещо, което си предоставил на пазара. –Промълви Фрейс, а после и двамата замлъкнаха. Беатрис, без да предполага за опасността, която бе надвиснала над нея и която двамата коментираха, спокойно се бе отдала на умората, щастлива до безумие, че вече не бяха сред тези страшни хора. А звездите над тях светеха по-силно, разкъсвайки с блясъка си кадифеното небе.

Глава 12

Voyager Through Life

-Говориш все едно тогава нещо се е променило.
-Промени се.
-И какво точно се промени?
-Аз. Не ме разбирай погрешно, прекалено съм далеч от мисълта да те убеждавам, че онзи миг бе по някакъв начин приятен, прекрасен или поносим. Не съм от хората, които променят емоциите си с времето.
-Какво имаш в предвид с това?
-И любовта, и омразата, и страха, и радостта… Не са преходни или поне не са преходни за мен. Не съм способна да се обърна сега назад и да кажа „Колко смешна изглеждам в страха си!” или пък „Бяха хубави времена.”. Липсва ми тази преходност на чувствата. Не мога да си изкривя душата и да започна да ти обяснявам как животът ми с него бе приказка. Напротив, кошмар беше, винаги ще си остане такъв. Бернард не бе нито мил, нито прилежен в чувствата си, нито поносим дори. Той ми показа отблизо най-лошите страни на човека.
-Ако е така, защо сега го защитаваш?
-Защото осъзнах че през тези години далеч не съм се нуждаела от „принца на белия кон”.
-Защо така мислиш?
-Защото с него никога нямаше да оцелея.
-Това любов ли е?
-„Любов” е най-циничното му име.

Първата нощ Краус не се прибра.
Втората нощ се върна в дома си късно, но застина на дивана и остана там, загледан незрящо в стената.
Третата нощ отвори една бутилка коняк, която бе купил с едни от последните си пари, и я пи до сутринта.
Четвъртата нощ повика Франц у дома и, без да му позволява да споменава темата, слушаха до самата заран оплакванията, които течаха по италианската станция.
Петата нощ за първи път се приближи до спалнята, но не се реши да влезе и уби времето с алкохол.
Настъпи последната нощ.

В действителност това, което спираше Краус, далеч не бе някакво извисено чувство за почтеност или чест. Единственото нещо, което го правеше неуверен, бе всъщност отношението й към него.
Бернард бе свикнал на едни съвсем други контакти. Жените, които се въртяха около него, линееха единствено за пари или, напротив, за ласки. В тях имаше някакъв вроден егоизъм, който го отвращаваше, но и с който бе свикнал до болка. И докато те бяха искрени в желанията си, в Бет имаше някаква константна безкористност. Тя нито му се бе отдавала по някакъв начин, нито бе натрапвала присъствието си, нито бе искала нещо в замяна. Несигурните й привързване и доверие бяха се оформяли в съзнанието й цели две години. В тях нямаше нищо фалшиво, нищо прикрито, нищо измислено или насилено. Тя просто бе почувствала сигурност, нещо, за което се бе борил толкова време, а сега раждаше неувереност в съзнанието му.
Кой бе той? Защо толкова малко приличаше на онова, което помнеше от себе си? Защо огледалото така го разкривяваше и деформираше? Защо вече всичко не изглеждаше както преди?
Не, в Краус не можеше да покълне любовта, не можеше да покълне силното привързване или безкомпромисното приятелство. Той бе циничен, арогантен егоист, борещ се единствено за малкото цели, които съществуваха в жестокия му свят. Нито животът, нито смъртта, бяха способни да го развълнуват. Нито сълзите, нито кръвта, имаха сила над него. Нито състраданието, нито радостта, откриваха почва в душата му. Всичко в него, извън плътта, бе замръзнало. Очите му не познаваха красивото, не умееха да го ценят. Ръцете му бяха груби, създадени по-скоро за да убиват, отколкото за да правят добро. Той нямаше кауза, нямаше цел, нямаше мечти, нямаше минало, нито пък бъдеще. Бернард притежаваше само острия си характер, настоящето и влечението към кръвта. И в това нямаше никаква романтика, никакво чувство… защото чувствата просто не бяха част от съществуването му.
Това, което всъщност го спираше, бе една чиста, ясна мисъл. Едно съзнание, едно откритие, едно твърдение и един казус. Тези за Бет.
Че бе дете, че бе сама, че бе далеч от дома си, че бе видяла най-грозните неща от света, че бе ранима, че бе слаба, че бе изгубена в един свят, от който нямаше измъкване. И че единствения човек, на който се доверяваше, бе една развалина, готова да я жертва за глупавите си, егоистични прищевки. Че този човек бе самият той.
Сега това, за което преди бе мечтал, му се виждаше пошло и наказуемо. Вече не искаше това й доверие, не искаше да се опира на него, не искаше да се привързва така силно към човек като него. И в това нямаше нищо иносказателно, никакъв признак на комплекс за малоценност. Защото Бернард харесваше това, което всъщност представляваше. Намираше го за сериозно, на моменти параноично-строго, но пък силно и константно. Той бе оцеляващ, оцеляваше в тази среда, бидейки такъв.
А Бет не беше. Тя не можеше да се оправя сама, бе абсурд дори да я остави за миг навън. Стеснителна и морална, Фаркеш можеше да стане жертва не само на Враницки, но и на много по-слаби и низши злосторници. В нея имаше някаква лабилност спрямо този свят, сякаш бе извадка от някакво друго измерение, която стоеше странно и неправилно на фона на всичко останало тук. Бе въпрос на време нещо да я закачеше и тогава всичко щеше да се срине.
Но този контекст далеч не навеждаше Краус на мисълта, че той бе някаква форма на защитник или покровител, важна фигура, която дотук й бе спомогнала да оцелее. Това, което всъщност се въртеше в съзнанието му, бе ясната мисъл, че оттук-нататък всичко щеше да започне да се руши – и спокойствието между двамата, извоювано с толкова много време и усилия, и установеният ред, дори и самите им отношения. Бе дошъл моментът на промяната. Истинската, рязката промяна. Не женитбата, не животът с дадено същество, не. Това бяха само публични прояви, които не значеха нищо за Бернард. Сега, точно в онзи момент, се налагаше той за пръв път да направи някаква крачка към нея, за пръв път всъщност да има някакви отношения с нея. И то не толкова преди уреденото падение с Враницки, колкото след това. Тогава на Краус наистина щеше да му се наложи да приеме Бет като част от живота си. Тогава щеше да му се наложи да се превърне в част от нейния.
А тази наивност, която течеше във вените й, тази наивност, която се процеждаше едва-едва през устните й, докато спеше… В нея Краус не откриваше нищо прекрасно, нищо добро. Тя бе една пречка, която всъщност налагаше тази промяна в отношенията им. А в онзи миг въобще не помагаше на съзнанието му.
Колебливостта не му бе присъща. Но и бе прецедент, че срещаше същество като Бет – неомърсено, наивно, невинно в младостта си. Лейтенантът за първи път всъщност наистина осъзнаваше, че това, което бе привлякло Фрейс в Аликс, бе именно това, от което той сега се страхуваше. Тази чистосърдечност на Фаркеш го ужасяваше и стресираше. Чувстваше се странно-беззащитен да нарани същество, което всъщност толкова безумно и доверчиво се навираше в устата на звяра. Дори самото чудовище не можеше да възприеме тази лекомисленост и наивност, макар и тя в голяма степен да го улесняваше, чисто физически. Но отпечатъкът върху съзнанието щеше да тлее дълго, защото това всъщност отличаваше Краус от хищника. Съвестта.

Всички тези неща преминаваха през съзнанието на Бернард, докато той наблюдаваше беззащитния й сън. Бе оставил вратата на стаята отворена и светлината се спускаше неправолинейно по килима, по рамката, а после и по самото легло. И въпреки че лицето й оставаше в сянка, Краус имаше натрапчивото чувство, че чува дъха и пулса й. Съзнанието му бе заето с друго, та нямаше как да осъзнае, че те бяха неговите собствени.
Изведнъж всички мисли напуснаха съзнанието му насилствено. От всичките тези размишления нямаше никакъв смисъл и Бернард го знаеше. Те нямаше да променят това, което трябваше и щеше да се случи. Те нямаше как да му помогнат, напротив, пречеха му. Краус предпочиташе да изключи напълно съзнанието си, вместо да изпитва угризения за нещо, което просто трябваше да направи. То бе порочно, но бе единствения изход от така създалата се ситуация. Целта оправдаваше средствата. Или поне в онзи миг бе така.
Беатрис спеше крепко, завита наполовина с дебелото одеяло. Въпреки мекото време, тя продължаваше да настоява за вълненото покривало. Впоследствие Бернард бе склонил глава пред зиморничавостта й и се бе отказал от опитите да го прибере в гардероба.
В това нямаше нищо странно или поне не трябваше да има. Краус го намираше анормално, но бе започнал да се примирява с подобни дребни промени, които налагаше съществуването й в апартамента му.
Така, завита с одеялото, дишаше дълбоко и потрепваше в съня си. Ръката й бе свита до лицето и допираше слепоочието й отвреме-навреме. Бе завладяла известна площ от неговата част от леглото, но това бе в реда на нещата, тъй като в последните дни той дори не бе припарвал до него.
Когато осъзна колко дълго всъщност бе прекарал в това си положение, Краус въздъхна леко и почувства дъха си на алкохол някъде по небцето. Обвини се в слабохарактерност, тъй като дори нямаше сила да се изправи пред нея, без да размъти съзнанието си с етанол. Тогава адреналинът го завладя, волята му бе предизвикана от съзнанието за слабост, а тялото последва импулсите на гнева.
Бернард се наведе над спящата й фигура и отхвърли одеялото на страна, откривайки фигурата й в дългата бяла нощница. Тази, която Ървин й бе купил преди повече от година.
Краус мигновено осъзна, че да изключи съзнанието си нямаше да се окаже толкова лесно, колкото си мислеше в началото. Много малки неща му напомняха факта, че в момента правеше нещо нередно.
Тъй като се оказа безпомощен пред гузната си съвест, лейтенантът реши просто да я възприеме и да не й позволи повече да му попречи. Успокои съзнанието си и седна на ъгъла на леглото. Наведе се към нея мигновено, сякаш се страхуваше да не се разколебае отново. Прекара ръката си под гърба й и я изправи в седнало положение толкова бавно и внимателно, че Фаркеш не се събуди. Тя облегна глава на рамото му и дори не отвори очите си.
Това меко казано не успя да окуражи Бернард, но той последва първоначалното си решение да не се отдава на слабост и размишление. Затова я придърпа, така че да облегне цялата си тежест върху него. Едва тогава откри опипом ръба на нощницата с ръцете си и я издърпа внимателно нагоре.
Стори му се странно и анормално колко лесно всъщност беше всичко дотук. Бет не се бе събудила и в дъха й, все още пъплещ нейде по рамото му, имаше нещо спокойно и обикновено, сякаш нищо не се бе случило.
Краус избута нощницата настрани и върна внимателно тялото й на завивките. После я погледна с известна несигурност и чувство за неудобство.
Това, което всъщност Бернард съзна, бе, че Фаркеш приличаше прекалено-малко на момиче. Някъде между широките, обикновени дрехи, сведения поглед и известното отчуждение, което изпитваше лейтенантът към нея в определен период от съжителството им, Беатрис бавно бе започнала да губи онова нещо, което я бе причислявало по-скоро към децата, отколкото към жените. Макар и все още не напълно развито, тялото й бе започнало да възприема форми, които Бернард съпоставяше мислено с тези на жените, с които бе бил. Разбира се, в телцето на Бет, върху което времето на емиграцията бе наложило най-тежкия си удар, нямаше как да съществуват тези пищни форми, с които местните бардаци се славеха. Поради дългите периоди на глад, Фаркеш така и не бе съумяла да разшири стомаха си до ниво, в което да може да поддържа що-годе нормална телесна маса. И, въпреки това, цветът на кожата, здравината на косите й и пламъкът в очите свидетелстваха за факта, че здравето й не бе засегнато по никакъв начин. Тя просто щеше да си остане такава – нисичка и слаба.
Краус рязко се сепна, виждайки как Бет се размърда под него. Кожата й бе настръхнала от студа, а ръцете явяло докосваха клепачите. Фаркеш се напрегна за миг, а после се сви на кравай около едната му ръка, импулсивно и в просъница, търсейки начини да запази телесната си температура.
Бернард осъзна, че както бе започнал, никога нямаше да успее да сложи край на целия този фарс. Воден от тази си мисъл, лейтенантът се изправи и съблече дрехите си, оставяйки ги на един от столовете до стената. После се обърна и я погледна, сякаш за последен път я виждаше. Истината бе, че оттук-нататък самото му отношение към нея щеше да се промени. Бернард не бе сигурен дали го желаеше, но знаеше едно – налагаше се. В онзи момент тази мисъл бе движещата му сила.
Обърна я отново по гръб, лягайки върху й. От тежестта му Беатрис бавно започна да се разсънва и в мига, в който устните му изгориха нейните, Фаркеш рязко осъзна, че не сънуваше, и оцъкли ужасено погледа си срещу него. Краус разбра това и зарови глава в косата й, притискайки устата й с ръка, за да не се развика. Устните му докоснаха ухото й, а топлия му дъх го погали, когато от тях се отрони тих шепот:
-Не се страхувай от мен. За теб ще е по-добре да не се страхуваш. Не очаквам да го приемеш или разбереш… но по-добре аз.
Беатрис не разбра нищо от думите му. Бе толкова ужасена от ситуацията, толкова стресната от нейната мигновеност, че през замръзналото й съзнание нямаше как да се провре някаква разумна мисъл. Дъхът й се учести, когато се опита да изкрещи, а викът й попи в грубата кожа на дланта му.
Чувайки сподавения й глас, Бернард се изправи леко и, без да маха ръка от устните й, се загледа в изцъклените й, черни очи. На слабата светлина те блестяха едва-едва с толкова много ужас, че чак лицето му се изопна от напрежение, а мускулите на ръцете му се свиха импулсивно. Бет го наблюдаваше, забравила свенливостта в уплахата си. Очите й издържаха погледа му с някаква адска съсредоточеност. Бернард осъзна, че тя просто не го бе очаквала. Въпреки думите на Аликс, въпреки начина, по който я бяха гледали всички, тя не го бе очаквала от него. Той просто я бе предал.
„По-добре аз…” повтори мислено и, затваряйки за миг очи, се наведе и започна да прокарва устни по дължината на врата й. Бет, която се бе кротнала по време на зрителния контакт, тайно надявайки се това да се окажеше сън или Краус да се откажеше от целите си, изпадна отново в паника и започна да се мята под него в опит да се освободи. Когато осъзна, че тежестта му не й позволяваше, Фаркеш се почувства напълно безпомощна и очите й се премрежиха от сълзи. Краус освободи устата й мигновено, надявайки се това по някакъв начин да я успокои и да й вдъхне малко увереност. Едва тогава от устните й се откъсна жален хлип, а очите й се стиснаха, предоставяйки възможност на първите сълзи да си проправят път по пребледнялата й кожа.
Бернард потрепна за миг, а после отново върна самообладанието си. Ръката му погали бузата й, а Фаркеш стисна още по-силно очите си. Тогава лейтенантът отърка устните си в нейните и облегна странично глава на бузата й, затваряйки също очи. Ръката му се спусна надолу по корема й, докато й шептеше нещо успокоително, на което Фаркеш отвръщаше с още по-силни конвулсии и още по-жални звуци, сякаш бе ранено животно, с което звярът дълго щеше да се заиграва, преди да убие окончателно. Пръстите му откриха гърба й и започнаха вяло да галят низините на гръбначния стълб.
Едва в онзи момент Бернард осъзна, че бе почти напълно невъзможно да се справи със ситуацията, наблюдавайки тези й реакции. Бе му прекалено трудно да се съсредоточи, докато тя се тресеше от хлиповете си под него. Тогава си наложи окончателно да престане да й обръща толкова много внимание и, все още със затворени очи, откри слепешката устните й и впи своите в тях. Внимателно отвори и без това трептящата й от сподавените хлипове уста с език и започна бавно да я целува. Неусетно осъзна, че Бет отвръщаше. Навярно бе механично, навярно дори не осъзнаваше че го прави, но го правеше. Сълзите още играеха по бузите й, но фактът, че въпреки това, което правеше, тя отново, макар и несъзнателно, му даваше достъп до себе си, донякъде му вдъхна известна увереност. Ръката измина отново пътя от гърба до врата й и застина там, докато Бернард забърза леко темпото на целувката и клепачите му се изпънаха спокойно, лишени от нервното нежелание да я вижда.
Минута по-късно Бернард, осъзнал за миг вцепенението си, откъсна устни от нейните и отвори очи с намерението да каже нещо. Когато видя колко спокойно всъщност го гледаше Фаркеш, лейтенантът просто онемя. Ръката, която допреди няколко минути бе опряна на гърдите му в паническото желание да го отблъсне, сега съвсем внимателно докосваше кожата му. Бе застинала на едно място, но въпреки това в този жест нямаше напрежение или ужас. Сама бе преценила че иска да я остави върху гърдите му без да се опитва да я използва за бягството си. Бернард откри в това много повече символика, отколкото всъщност имаше.
Сега Бет го наблюдаваше с някаква скрита болка, но не по детски ужасено. Имаше някакво примирение в цялото й държание, нещо, което накара Краус всъщност да се чувства още по-зле. Донякъде го стресна, защото не бе очаквал такава реакция, донякъде му напомни, че всичко, което ставаше, беше насила.
Опря отново и двете си ръце и се намести по-удобно върху нея. Когато вдигна отново очи, тя продължаваше да го гледа по същия начин. Факт, който не му се хареса особено.
-Е? –Попита грапаво Бет, свеждайки леко глава, но неоткъсвайки катранения си поглед от него.- Какво чакаш?
Бернард не бе очаквал да чуе подобни въпроси в тази нощ. Той се напрегна отново и промълви бавно:
-Трябва ли да чакам нещо?
-Така изглежда.
Бернард кимна мрачно и промълви:
-Реакциите ти са ирационални.
-Не е ли по-добре така? –Попита низко Бет и сведе поглед.
-Защо да е?
-Защото ти така или иначе ще го направиш. Аз с нищо не мога да ти попреча. Има ли смисъл въобще да се боря?
-Целувката. –Смени рязко темата Бернард.- Отвърна ми. Защо?
-Не е било нарочно. –Премигна Фаркеш срещу него.- Нямам опит в това.
Бернард продължи да я наблюдава по същия начин. Няколко минути по-късно промълви:
-Защо си мислиш че искам да те нараня по някакъв начин?
-Кой ти каза, че си мисля така? –Прошепна бавно срещу лицето му.- Мисля си единствено, че не те интересува дали ще го направиш или не.
-Защо така реши?
-Защото ти е пределно ясно, че не го искам. –Отвърна му глухо и застина отново.
Бернард си пое дълбоко дъх и сведе очи към устните й.
-Още в началото ти казах, че не очаквам от теб да ме разбереш. Не и сега. Все някога ще се случи и това, но има време дотогава.
-Какво чакаш тогава?
Краус се наведе леко към лицето й и устните му застинаха на милиметри от нейните. Дъхът му потрепна върху кожата й и за миг всичко стихна.
-Ще плачеш ли? –Попита с полу-глас, а думите му плъзнаха по устните й.
-Не. –Отвърна му глухо и затвори очи в мига, в който Краус впи отново устните си в нейните. Механично му даде достъп до себе си и отвърна на целувката му несигурно и неопитно, лишена вече от несъзнанието, че го прави. Разбирайки действията си, Бет си наложи да участва колкото се можеше по-малко в това, поради неопитността си. Затова езикът й отвърна лениво и бавно на знаците на неговия, въпреки че ръката, която бе върху гърдите му, опря цялата си повърхност върху кожата му.
В мига, в който вниманието му бе привлечено от други части от тялото й, Беатрис скри лице във врата му, криейки там страха, болката и разочарованието си така, че той не можеше да ги види. Затвори очите си и се отдаде на желанията му, точно както бе предрекла Аликс преди месеци.

Когато Бет се събуди на другата сутрин, тя почувства цялото си тяло изтръпнало. Премахна внимателно ръката на Краус от гърба си и се изправи, без да откъсва очи от лицето му дори и за миг. Разликата, която бе произтекла в погледа й, бе, че вече не съществуваше страхът от него. След разговора и случилото се предишната нощ, Фаркеш вече дори не можеше да си представи да се уплаши от нещо, което познаваше толкова добре. Нещо като Бернард. Предишната вечер за пръв път бе осъзнала колко всъщност добре разбираше всичко в него.
Намери нощницата си някъде изпод чаршафите и я облече. В това движение имаше някакво смущение, тъй като Бернард не бе буден, а и тя отиваше в банята. Бе невъзможно той да я види отново гола, не и в онзи миг. И въпреки това, Бет се загърна здраво в нощницата и заситни към банята.
С изненада осъзна, че болката, която всъщност чувстваше, бе значително по-слаба от тази през нощта. Бе очаквала това натрапчиво, режещо усещане да я преследва много по-дълго и много по-уверено през идните дни. А сега бе глухо, несигурно, прекалено-лесно да го игнорира като чувство.
Когато топлата вода започна да се спуска на вадички по изтръпналата й от студа кожа, Бет осъзна че всъщност предпочиташе да усеща тази болка. В онзи миг тя дори не се чувстваше омърсена, не се чувстваше по някакъв начин използвана или обезчестена. Противно на очакванията й, в онази сутрин всичко, което се бе случило между тях с Бернард, й звучеше толкова логично, толкова нормално, че чак се отврати мигновено от себе си. И въпреки това, не успя да роди презрението и погнусата си насила.
Чувствайки водата, стичаща се по тялото й, Бет изви главата си назад, така че тя обходи косата й в самите й корени. Имаше нещо порочно в спокойствието, с което приемаше всичко това. Имаше нещо грозно и аморално. Бернард бе станал причина за толкова много катастрофи в света й, че дори самото й съзнателно отдаване бе само по себе си неправилно и ужасяващо. Сякаш сама потъпкваше всичко, което й бе останало, сякаш сама бе обърнала гръб на принципите си. Мигновено си спомни за жената, която бе притиснала онзи войник с голия си крак към себе си в деня на парада. Нима се различаваше от нея? Нима бе по-различна, след като бе позволила на убиеца на собствените й родители да се отнесе така с нея? Нима бе по-различна, след като му бе позволила да й купува дрехи, да я храни толкова дълго време? Нима се различаваше?
Разбира се, Бет бе далеч от заблудата, че предишната нощ бе имала някакъв контрол над ситуацията. Не. Това, което всъщност я измъчваше, бе фактът, че в даден момент бе отвърнала на действията му. Несъзнателно, неразумно и неопитно, но го бе направила. Само по себе си това бе достатъчно жестоко предателство спрямо всичко, което някога бе ценила в този свят.
И, да, онези блудници несъмнено се различаваха от нея. Но това, което всъщност бе причина за тази разлика не беше самата Бет. Просто Бернард не си бе позволил да направи същото това нещо пред толкова много хора. Тя нямаше нищо общо с тази разлика, затова и оставаше равна на всяка друга лека жена в Грац или поне така си мислеше в онази сутрин.
Продажна, лека, отвръщаща на всяка ласка, сякаш бе зажадняла за това. Сякаш имаше нужда от него, въпреки че не го познаваше.
Беатрис осъзна, че парещите капки по бузите й бяха всъщност сълзи. Тя се опря на стената и, без да спира водата, се плъзна по нея и се озова на земята. Присви крака към тялото си и ги обви с ръце, криейки глава в колената си. Водата продължи да си провира път през корените на косата й и, откривайки пътя към лицето, да се слива с глух стон със сълзите й.

Бернард отвори очи десетина минути по-късно. В просъница я бе чул да става и да влиза в банята. Продължителното отсъствие бе предизвикало събуждането му.
Протегна се широко, за да се разсъни окончателно. После обу долнището на пижамата си и отиде в коридора.
Когато почука на вратата, никой не отвори. След като повтори и потрети, се убеди, че Беатрис очевидно нямаше да отвърне, въпреки че звука от водата продължаваше да пъпли по стените. Точно в онзи миг го удари мисълта, че тя може би отново се бе опитала да се нарани.
Когато влезе и я видя свита до стената, осъзна че всъщност нищо подобно не се бе случило. Продължителното къпане бе наводнило банята в известен смисъл и на Краус му се наложи да преджака до другия й край. Завъртя кранчето на водата, а после придърпа кърпата и я хвърли на рамото си.
Бернард се наведе към Фаркеш бавно и, хващайки я за лактите, я вдигна на крака. Въпреки това движение, тя продължаваше да седи с наведена глава, докато капки вода се спускаха от кичурите пред лицето й.
Загърна я с кърпата направо върху рамената и я притисна към себе си, галейки нежно гърба й. Както бе и предполагал, тази сутрин се чувстваше особено зле и отвратен от себе си. Единствено тази мисъл го караше донякъде да съжалява за Бет – за това, което й се бе случило, и за това, което несъмненно щеше да й се случи същата вечер. Една натрапчива загриженост пъплеше по вътрешността на мускулите му и го правеше много по-мил и много по-внимателен, отколкото някога щеше да има възможността да бъде. Но това, което наистина беше променила гузната съвест на Краус, бе всъщност съзнанието му. В онзи ден всичко, което искаше, бе единствено и само да я успокои по някакъв начин. Нямаше как да знае, че причината за срива й, не бе той.
След като й помогна да се облече и да се завие с дебело одеяло, Краус я върна в леглото и тръгна да излиза. Точно тогава гласът й го спря и го накара да се обърне:
-Не искам да си ходиш.
Само по себе си, това бе удар за цялата нервна система на Краус. Почувства се странно-непроницателен спрямо мислите и чувствата й – нещо, което никога не бе предполагал, че можеше да се случи. Всъщност той явно въобще не я разбираше, щом толкова категорично бе заключил, че тя го ненавижда до корените на костите си.
Бет се бе изправила на облегалката и го гледаше с кръвясалите си очи толкова спокойно, че чак лейтенантът се сепна за миг. Когато осмисли думите й и се увери, че наистина ги бе чул, той се обърна и попита сепнато:
-Нима?
-Да. –Кимна Бет.
-Сигурна ли си?
-Абсолютно.
Преосмисляйки думите й, Бернард се улови, че гледаше на нея като на враг на фронта. Очакваше във всеки един миг да му се нахвърли и в самите му мускули се бе загнездило напрежение, на което не можеше да не обърне внимание. Осъзнавайки го, Краус се обвини в боязливост, а после се приближи и седна на леглото значително по-уверено.
-Не го очаквах. –Промълви след кратко мълчание.- Не си ли уморена?
-Уморена съм. –Кимна Бет.- Но не искам да оставам сама.
-Е, мога да повикам Ървин при това положение.
-Няма да се омъжвам за него, нали?
Краус се сепна от рязкостта на думите й. В тях прозираше някаква горчива увереност, която далеч не бе присъща на съществото, което познаваше. Осъзна, че всъщност той й бе вдъхнал тази увереност точно предишната нощ, точно когато бе направил последното нещо, което не й бе причинявал дотук. Бе глупаво да очаква от нея да остане същата след подобни събития.
-Това ще да си го чула от Аликс, нали? –Отвърна й малко по-грубо Краус.
-Не е ли истина?
-Истина е.
-Тогава какво значение има от кого съм го чула? –Попита Бет бавно.- Просто смятам, че това по някакъв начин би трябвало да променя отношенията ни.
Бернард помисли малко над думите й и най-вече над тона й. Когато осмисли всичко, вдигна отново очи към нея и кимна, мълвейки:
-Какво искаш да направя за теб?
-Искам да ми кажеш истината. –Отвърна Беатрис несигурно.- За причината да съм тук, какво ще става по-нататък, дали Аликс лъже, като казва че е имала отношения с теб, и дали смяташ да се отнасяш с мен по начина, по който Франц – с нея.
Бернард премигна няколко пъти, а после в очите му проблесна стоманен блясък. Те се присвиха с някакво презрение, а от устните се отрони:
-Искаш да знаеш неща, които не съм длъжен да ти казвам.
-Умолявам те да ми кажеш. –Прошепна Бет горчиво.- Искам да те разбера.
Краус си пое дълбоко дъх, а после го издиша рязко. Този тип разговор го изнервяше, въпреки че болката в гласа й донякъде го умилостивяваше. И при все това, бе наложително рано или късно да й каже тези неща. Разбира се, не бе длъжен, но по-добре да ги чуеше от него, отколкото от другиго.
-Защо си тук и сам не мога да ти отговоря. –Започна с глас, насечен от негодувание.- На това какво ще се случва по-нататък си отговори сама. И, да, спал съм с Аликс, ако питаш за това. А това, което очаквам от теб, още сам не го зная. Като го разбера, ти първа ще научиш, обещавам ти.
Беатрис за миг замръзна, а после се отпусна отново и сви крака към себе си, търкайки устни в грапавата повърхност на пижамата върху колената си. Когато преосмисли думите му и събра достатъчно увереност, Фаркеш опря брадичка върху капачките си и върна погледа си върху него, мълвейки глухо:
-Може ли да те попитам… още нещо?
-Давай. –Отвърна й Краус безизразно.
-Защо… вчера… защо ти…
-Защо спах с теб вчера ли? –Издразни се Краус на заекването й.
Бет плувна в руменина и сведе отново поглед, кимайки едва-едва.
-Защо не?
-Защо не го направи по-рано? Защо чак сега?
Бернард премигна миг-два, а после попита:
-Какво имаш в предвид с това?
-Просто си мислех, че ако си искал да го направиш, нямаше да го направиш две години по-късно. –Сведе глава Бет.- Странно звучи.
Бернард усети, че без да се осъзнае, й бе позволил да достигне до много дълбоки и неприятни теми. Обръщайки внимание на угризенията си спрямо нея, той й бе предоставил възможност да размисли над всичко това. И сега, когато се случваше, Краус нямаше никаква представа как трябваше да реагира на всичко това, тъй като не го бе очаквал. Това бе удар под кръста, който нямаше как да превъзмогне лесно.
-Няма определена причина.
Бет замлъкна за миг срещу грубостта му, а очите й малко несигурно обходиха лицето му. Когато събра достатъчно увереност, тя промълви тихо:
-Просто си мислех… мислех си, че всичко това има някаква връзка с генерала… и исках…
-Откъде знаеш за това? –Прекъсна я рязко Краус, а очите му се присвиха от гняв.- Кой ти каза?
-Аз… н-никой не ми е к-казал з-за…
-Ами тогава откъде-накъде си мислиш такива щуротии? Откъде ти дойде в главата подобна глупост?
-П-прост-то… беше п-по-напрег-гнат, когато г-говореше с него…
Краус осъзна, че тя не го лъжеше, видя го в очите й. А и, реално погледнато, шансовете някой да й е обяснявал всичките тези неща, бе минимален, всъщност не съществуваше. От деня на парада Бет не бе излизала нито веднъж. Единствено Франц бе идвал в апартамента, но той не бе комуникирал по никакъв начин с нея. Бе абсурдно да повярва на такова нещо. Параноя. Това се случваше с него.
-Права си, глупости говоря. –Кимна Краус и вдигна очите си към нея. В онзи миг осъзна, че колкото и да отдалечаваше момента на откровености, същия ден щеше да му се наложи да обясни всичко за Враницки. Бе по-добре да опровергае доверието й сега, когато го бе попитала за това. Разтеглянето беше немислимо.- Виж, права си че го направих заради онзи побърканяк. Просто… наложи се.
-Какво иска той от теб?
Краус замлъкна и издържа погледа й няколко минути. После сви устни и промълви мрачно:
-Иска теб. Това иска.
-За какво съм му?
-Иска да спи с теб.
Бет сякаш почувства физическа болка в мига, в който гърлото й се сви конвулсивно. Пулсът й потрепна несигурно, а дъхът се учести, докато сълзи пълнеха очите й. Тя притисна краката си към себе си, сякаш точно в онзи миг я грозеше някаква опасност, а после скри лицето си в тях.
Бернард се почувства зле, че й го беше сервирал толкова спонтанно. Приплъзна се по повърхността на леглото и, принуждавайки я да отпусне краката си, я притисна в силна прегръдка. Ръката му опря ниско на тила и започна да гали нежно врата й.
-Ш-ш-ш… -Откъсна се от устните му, когато се отдръпна от нея и постави ръцете си на мокрите й страни.- Няма от какво да се страхуваш. Враницки иска просто да направи напук на мен, нищо повече. Едва ли ще те тормози дълго. Ти не го вълнуваш.
Бет изхлипа в ръцете му и Краус откри, че реакциите й далеч не го предразполагаха да й каже, че всъщност имаше опасност за живота й. След като толкова бързо се бе разстроила, то какво ли оставаше за по-нататък?
-Тихо, Бет. –Прошепна полугласно.- Не е сега моментът да се разстройваш, послушай ме.
Фаркеш вдигна насълзените си очи и, потрепвайки, кимна едва-едва.
-Имам да ти кажа още нещо. –Продължи Бернард с прегракнал глас.- Враницки… той е… той е луд, Бет. Това, че иска да спи с теб, всъщност е последното нещо, от което трябва да се притесняваш. Той може… може да поиска да те нарани.
Бет вдигна очите си към него и Бернард избърса старателно страните й.
-Виж, знам, че те е страх, но просто не е сега моментът за това. Ако ми се довериш, всичко ще бъде наред и нищо няма да ти се случи. Ще го направиш ли? –Бет избърса една сълза, която се бе спуснала по бузата й, и кимна няколко пъти с движението на човек, който бе прекалено нервен, за да реагира рационално.- Добре. Довечера той ще те повика при себе си в един момент. Когато това стане и те заведе в някоя от стаите, искам да не насилваш нещата. Не събличай сама дрехите си и не му задавай въпроси. Най-вероятно в началото ще говори с теб. Отвръщай му така, както иска. Ако попита, например, дали ти харесва компанията му, потвърди. Когато всъщност понечи към теб, отвръщай на ласките му, но не поемай инициативата за тях. Не събличай дрехите му и не го докосвай своеволно. Ако те целуне, му отвръщай. Когато всъщност проникне в теб… -Бет сведе глава от смущение, а Бернард повдигна брадичката й, за да го погледне отново в очите.- Не бива да се срамуваш от всичко това. Още по-малко пред него. Та… когато това стане, -Тактично пропусна глагола Бернард.- реагирай така, както всъщност се чувстваш. Не бива да показваш някаква болка или по-силна емоция. Гледай го в очите, така ще му докажеш, че осъзнаваш напълно в чия компания се намираш. Синхронизирай дишането си с неговото, стига това да е възможно. След всичко това… -Промълви Бернард с отвращение.- вероятно ще гледа на теб много по-сериозно. Точно тогава трябва да си най-внимателна. След като задоволи желанията си, Враницки ще бъде много по-груб с теб. Не показвай емоциите си с думи, но остави жестовете. Когато се смутиш, свеждай глава, ако те нагруби по някакъв начин, остави лицето ти да изрази горчивината. Бъди кратка в отговорите си, но не постоянно. Когато зададе някакъв въпрос, на който отдава повече внимание, отговори му по-многословно, но не и в речи. Ако всичко мине както трябва, ще си невредима и ще се върнеш при мен не по-късно от един час след отиването си. Мислиш ли че ще се справиш?
Бет почувства как ръцете му, все още опрени на страните й, трепереха видимо. Тя се загледа в тъмносините очи на лейтенанта и промълви глухо и тъжно:
-Надявам се.
Бернард се наведе и я целуна, колкото да усети дъха й. После се изправи нервно и се обърна към нея с някаква тромава, фалшива усмивка:
-Искаш ли да хапнем нещо?
Бет кимна и се изправи, мъчейки се да забрави последния разговор поне до вечерта. Когато помириса миризмата на готвено, по хранопровода й се надигнаха кисели стомашни сокове и тя изтича в тоалетната, за да даде сила на отвращението, загнездило се в самото й същество.

-Значи все пак не си успяла да превъзмогнеш ситуацията напълно?
-Нямаше как да го направя. За два дена всичко трябваше да се промени след две години застой.
-И въпреки това, не го попита защо се случва всичко това.
-Не и тогава. В онзи ден бях прекалено стресирана, за да търся първоизточника на така създалата се ситуация. Единствената мисъл, която можеше да просъществува в главата ми, бе, че трябва много да внимавам, ако не искам да се простя с живота си. Много по-късно осъзнах всъщност, че това не е било само и единствено случайност. Виждайки как той пое поста майор, виждайки къщата, парите, почестите, които получи непосредствено след онази вечер, аз за пръв път започнах да се съмнявам в него. Той се държеше по същия начин с мен, не коментираше случващото се с него. Самата аз стигнах до заключението си сама. Това стана и причина за нещата, които направих по-късно.
-Съжаляваш ли за тях?
-Не съм сигурна, че съм способна на това. Да, бях дете, да, бях предадена от него, да, вярвах го. Дори когато научих всъщност всичките подробности около случката, аз не бях способна да му простя. Неприятното е, че няма как да се докаже какво всъщност се е случил между тях с Враницки. Нямаше ясни доводи за едната или другата теория. Това бе просто поредната тайна, която Бернард отнесе със себе си.
-Ако имаше възможност, би ли го питала сега каква всъщност е била причината?
-Не.
-Защо?
-Не бих му повярвала.