Mon Ange/Моят Ангел [разказ]

„Сийл - името, което мразя! Точно това име, което ми причини толкова много. И защо? Никога няма да разбера.
Сигурно няма да ми повярвайте, но никога не съм предполагала, че ще стигна дотук. Аз бях горда, смела и най-вече самовлюбена. Светът се въртеше около мене, а аз го презирах и гледах отвисоко на останалите. Знам, вие ме мразите, мразите ме заради това което бях. Смятате, че съм си го заслужила, мислите, че каквото повикало-такова се обадило. Истина е, заслужавам го. Аз сама мразя себе си и бих дала всичко, за да мога да върна времето назад, да променя живота си, не за да ме съжалите, а за да не тегне на съвестта ми този товар.
Сийл… Трябваше да се досетя. Никога не можеш да имаш всичко… А аз го имах… И животът ми зашлеви такъв жесток шамар…
Наистина е странно… Смяташ, че другите са по-низши от теб, че никога техните мъки и страсти няма да те засегнат. А в един момент ставаш един от тях. Чувствата ти стават част от техните и осъзнаваш, че не се различавате.
Смешно е, нали? Даже аз се смея, мислейки си за това колко далеч бях от истината. Живях си в заблуждение. Глупаво момиче! Всички са еднакви и ти си оставаш част от стадото безмозъчни животни, колкото и да се заблуждаваш, че не си. Има добри и лоши… Но и те не се различават. Ние сме едно цяло, а на мен ми трябваше толкова много време, за да го осъзная…
Помня първия си ден в „Хогуартс”. Онова самовлюбено нагло момиченце, което смяташе, че никой няма право да й заповядва. Защото е Сийл… Защото има чиста кръв..
Кръв ли?
Тази кръв, която тече в жилите ми?
Не, тя е мръсна кръв, аз я направих такава. И я предадох на децата си. Тази проклета зараза, която тече във вените им… Толкова гнусна, толкова проклета от Господа…
Да… Освен това станах религиозна. Никаква друга сила, освен божествената, не можеше да ме върне на земята. Но аз не стъпих, аз се сгромолясах болезнено в краката ви… Там, където ми е мястото, сред тинята на обществото.
А тогава… Тогава още не знаех, не разбирах, а и нямаше да повярвам. Бях глупава и наивна… Хей, ето едно момиче, което ми се усмихва! Да знае само какво ще й се случи!
Ха-ха-ха! Смешно е, нали? Това грозновато момиче, без особени качества и дарби, но с чиста кръв! Да… Определено сама съм си виновна. И не ви обвинявам, че ме мразите. Вие ме проклехте преди да отворя очите си за първи път. Аз сама се проклех, като видях отражението на душата си.
Но какво оттова? Тогава не би ми пукало! Все пак всички момчета си падаха по мен, а всички момичета ме мразеха. И това ми харесваше. Харесваше ми да чувам как ме проклинат учениците, чиито сърца бях разбила. Хранех се с чуждата болка и омраза. И вие наистина ме мразехте. Колкото и да се въртяхте около мене, вие не можехте да търпите нито една моя дума, нито едно мое движение. И аз го усещах с всяка част на съзнанието си. Цялото ми тяло потреперваше от задоволство, когато излизах с приятелите или проклинах родителите ви. Защото аз бях центъра, а вие бяхте около мен, само за да храните душата ми с отчаянието си.
Помните ли, че никой от вас не излезе на дуел срещу мен. Много загубихте, никога не съм била особено надарена с магически способности. Маската, с която прикривах душата си, беше много реална, нали? Гледахте кафявите ми очи и не смеехте да ми кажете истината в очите. Защото погледът ми беше страшен, нали? А аз вярвах в себе си, въпреки че нямах причина за това.
Празна обвивка! Винаги ще си остана такава. Но вие не го разбирахте.
Имаше една двойка в училището… Чудя се дали сега бих имала силата да ги разделя по този начин, толкова безчувствено.
Обичаха се истински. А аз не познавах любовта тогава, не знаех какво е това. Разбирах само че е силно и че прави хората уязвими. Прекрасен повод да нахраня самолюбието си, нали?
Момичето се казваше Кери… Помня я ясно, защото смяташе, че ми е приятелка. Какво заблуждение, нали? Да изпитваш топли чувства към човек, който има каменно сърце. А тя беше много повече от мен… Беше красива, умна и добродушна… Но беше мътнород! Ха-ха-ха! И аз наистина се смятах за нещо повече от нея.
Приятелят й беше по-голям от нас. Сега, може би, бих го определила като много добро момче. Но тогава той си беше „проклет и противен олигофрен”. И аз го мразех. Просто така, без причина. Исках да го мразя, затова го правех. Винаги ставаше това, което исках.
Помня как хапех устни насреща му. Въртях очите си замечтано и въртях перото във всички посоки. Оставих го сам да се влюби в мен, но не може да се каже, че не го прелъстих. Все пак забелязвах наивния му поглед. Но на него му трябваше време. А аз такова нямах! Трябваше да ги разделя на момента! Да видя сълзите им, да почувствам болката им.
Дръпнах го за мантията в женската тоалетна. Знаех, че Кори е вътре. Нахвърлих му се направо там, върху средната мивка. Той даваше всичко от себе си, за да не ми отговори. Бореше се. А аз гледах лявата врата. Чаках да видя русата глава на Кори.
И я видях. Странно е, и за миг не се бях замисляла какво правя. Нямаше план, целият театър беше на прима-виста.
Звучен шамар, започнах да сея обиди, да го удрям… Секунди по-късно се скрих в една от тоалетните. За да се порадвам на мъката им, толкова искрена.
Фактът, че той не искаше да й изневерява, караше сърцето ми още повече да подскача от радост. Защото страдаха и двамата… А аз се криех там, в тоалетната, гледайки над вратата мъката им. И злорадствах.
Топлото чувство на наслада, което облива тялото ти нежно… няма по-прекрасно чувство. Или поне тогава нямаше.
Не, аз наистина бях самовлюбена! Използвах чуждите чувства към мен, за да ги наранявам. А вие бяхте просто силуети. Нищо друго.
Зад гърба си нямах никого. Но това не ми пречеше, не. Хората само ме дразнеха и аз нямах нужда от тях.
Помня, че имаше едно момче, което успя да разтупти сърцето ми. Не го помня добре, май беше мургав. Сещам се само за факта, че ме отряза. УЖАС! ТРАГЕДИЯ! Та аз съм звездата на училището. Аз съм повече от другите.
И тази обида може би стана повод за първата привързаност, която съм изпитвала към някого. Не за друго, а защото не ме уважаваше.
Не му трябваше много, за да хлътне. Както и на мен, за да го разлюбя… Разлюбя ли? По-скоро намразя. Направих му живота черен.
Но той си го заслужаваше, нали? Все пак аз винаги намирах оправдание за злобата си и за проклетия си характер.
Да, аз бях всичко… И важното беше, че си вярвах.
Завърших училище. Но така и не пораснах.
Често се чудя, какви трябва да са родителите ми, за да създадат такова зло? И да бяха лоши, аз бях сто пъти по-проклета от тях. Сеех мъка и болка. Защото ми беше приятно.
Тогава станах част от Черния Орден. Ще кажете, че съм си намерила мястото. И така си и беше.
Единственото лошо беше, че нямах големи магьоснически възможности. Трябваше да се уча да убивам. Което си беше скучно, защото аз причинявах повече страдания, мъчейки хората психически.
И все пак го направих. Станах една от смъртожадните ми и злобата работеше в моя полза.
И, въпреки това, там приятели не намерих. Което си беше нормално. Аз не бях човек, който може да има такива. Аз не бях създадена на този свят, за да обичам и да страдам от това. Другите бяха на земята за това. Аз имах по-висши цели.
Да, да! Тогава си вярвах, че съм специална. И Дъмбълдор, и Волдемор, както и всички останали, бяха по-низши от мен.
Въпреки че се подчинявах на Черния лорд, той никога не спечели уважението ми. Никой не беше достатъчно заслужил… всички те бяха еднакви. И аз им позволявах да смятат един или друг за техен главатар. Все пак аз бях на върха на йерархията, а мравките, които лазеха в краката ми, не бяха важни.

Знаете ли… Държейки шишето от отварата в ръката си изпитвам задоволство. Някаква злокобна радост, която никой друг не би успял да изпита. Смъртта може да ти се види много прекрасна, ако наистина я желаеш, не за да нараниш другиго, не за да избягаш от себе си, просто заради самата нея. Усещаш как отровата малко по малко те убива. И е толкова приятно... Единственото лошо е, че може да не успея да завърша разказа си. Да, наистина! Това е разказ, не предсмъртно писмо. В писмото обясняваш защо го правиш, извиняваш се, молиш за прошка… С една дума, караш останалите да страдат, четейки за това колко си бил добър и как, едва ли не, те са виновни, че се самоубиваш. Аз пиша разказ, защото нито искам някой да ме съжалява, нито някой би го направил. Вие ме мразите прекалено много, нали? А на мен, честно да си кажа, усещайки как живота ми се изплъзва, ми е все едно за вас. Вървете по дяволите с цялата си злоба. Аз вече съм се запътила натам!

Рабастиан Лестранж.
Ах, този глупак… Как успях въобще да го обикна. Въпреки че този, който отваря очите на слепия и ушите на глухия винаги се превръща в ангел.
Е, моят „ангел” беше далеч от невинността. Натресен ми беше, както можеше да се очаква.
Един ден баща ми ме повика, за да ми каже – „Хей, Меропа, утре ще се жениш”. А аз просто го погледнах изпод вежди и му отговорих „Щом казваш!”
Честно да си кажа, тогава ми беше все едно. Аз винаги щях да си остана центъра на света, каквото и да ми се случеше. Не вярвах, че някой може да промени този факт. А се оказа че е възможно.
Но, чакайте малко! Не се учудвайте! Аз бях толкова далеч от реалността. Аз не виждах света през очите си. Аз съзирах само себе си – тази прекрасна умница, която знае всичко. В голямо заблуждение бях.
А сватбата… Толкова смешна с целия си разкош. Та аз го виждах за пръв път (а и той мен също), какво значение имаше този брак. Чистокръвни сме, гордостта ни задължава да си понесем отговорността. Но целия този маскарад… Да ми минават непознати, да целуват бузите ми, да обясняват, че е прекрасно да сме толкова влюбени… Я стига!
А моят „ангел” беше прекрасен – черна коса, стигаща до ушите му, тъмносини очи, в които потъваш, меки устни, които сигурно биха били прекрасни на допир. Ако той те обичаше, разбира се. Беше висок, което ми харесваше. Но всичко това беше една голяма глупост. Мазната усмивка, която беше лепнал на лицето си беше толкова изкуствена. Години по-късно го осъзнах.
Маски… Всички носехме маски тогава. И ни харесваше. И двамата се правехме на щастливо влюбени… Все пак тази сцена беше организирана заради нас, тази публика желаеше да види нашата игра. И актьорството ни се отдаваше. Е, поне на него. Мен ми беше безинтересна цялата ситуация.
А най-големият смях беше първата брачна нощ. Тогава за първи път волите ни се сблъскаха. Помня че искаше да легна на леглото. Кой? Той ли ще ми казва?
И после скандал. Шамари. Ритници. Познайте как завърши този спор? Кой спечели? Вероятно е тогава да съм заченала първото си дете, Анастасия. Плодът на омразата никога не може да е обичан. То и така се получи – моята проклета кръв заедно с омразата, с която се случи всичко това. И Стас се превърна в зверче.
Толкова е странно… Някога можех да изпитвам не чак любов, но поне някаква привързаност към нея. А сега я мразя, мразя я, защото ме свързва с моя „ангел”. Но какво друго можехте да очаквате? Аз, която ненавиждам всички ви да изпитвам майчинска любов? Стига, това е невъзможно. Таях някакви чувства, но те се изпариха набързо, още щом разбрах, че това дете ще стане още по-зло и от мен самата.
И така, моят „ангел” успя да ме укроти. Дивото животно всеки път се обаждаше в мен, но той винаги го убиваше. Жестоко и болезнено. Той ме убиваше психически и физически. Думите и ударите му бяха много жестоки и безчувствени.
И това ме накара да се влюбя в него. Да, аз бях мазохистка, приятно ми беше да ме нараняват. С всяка сълза, с всяка капка кръв аз все повече проглеждах. Сега аз бях част от света, той вече не беше в краката ми. Никой, никой не се интересуваше от моето мнение. Аз бях нищожество, аз не съществувах. И това уби моето самолюбие.
Да, аз се сгромолих. Паднах от облаците, където ме беше извисило самочувствието ми. А няма нищо по-болезнено от това да видиш истинския свят, след като години си се заблуждавал.
Жестокости, болка и отчаяние. Едно кълбо от тези „низки” чувства беше обхванало душата ми.
„Ангелът”… Кой го нарече така. Той беше Дявола, роден, за да ме мъчи. И прекрасното му обаяние ме караше едновременно да го презирам и обичам.
А на него му беше все едно… И от това болеше най-много.
Второ дете. Не по-желано от първото и не по-обичано. Майкъл – малкото чудовище, създадено, за да ме мрази. И за да бъде обект на моята омраза.
Знаете ли, като обичаш само себе си, си способен само на омраза. Любов можеш да почувстваш единствено към човека, който убие предишното ти Аз. А това убийство е най-болезнено.
Но какво ли разбирате вие? Вие винаги сте стъпвали на земята, виждали сте всичките гадости, които ни обграждат и сте ги приемали. Не можете да разберете човек, който не е като вас. Също като мен. Не, аз не ви разбирам, въпреки че живея във вашия свят. Вие сте нищо, също като мен, но сте различни.
Човек е създаден, за да разбира себе си. Той има собствена истина и тя му стига. Затова на вас не ви пука за мен, затова на мен не ми пука за вас. Простичко, нали?
Защо го правя ли? Да ви казвам ли защо се самоубивам? Има ли смисъл? Не, няма. Вас не ви интересува, а и няма да разберете. И, въпреки това, аз ще го разкрия.
Изпих тази отрова в името на любовта. Ха-ха-ха, смешно е, нали? Все пак съм създадена само от омраза. И, въпреки това, аз го правя. Защото искам да вярвам, че както на този свят има зло, което аз познавам, като част от себе си, има и добро. Аз бях пречупена, защото моят „ангел” мразеше по-силно от мен. Да, вярвам, че е възможно. Мога да прочета в погледа му, докато ме удря, а аз се наслаждавам на вероятността повече да не се помръдна от мястото си, да изстина като камък или да се превърна в пепел. Самолюбието, гордостта, злобата… Вече в душата ми няма нищо. И от животът ми няма смисъл. Остана само съвестта да ме мъчи и да помни всяка болка, която съм ви причинила.
И аз умирам самотна. Усмихната, но самотна. Радвам се, че с едно мое действие предизвиквам вашето щастие, дължа ви го. Обърнах омразата си към себе си, за да ви доставя малко радост. И единствената ми надежда е, че съм успяла.
Сбогом, приятели мои, ще се видим в отвъдното!”