An Assonance of Life (Част Втора)

Глава 1

God Is My Oath

Една седмица по-късно…
-Дай, ще го оправя. –Промълви напрегнато и настоятелно хвана лицето й с ръце, така че да не може да го извърне.
Крайчето на кърпата напористо избърса капките кръв, които се стичаха от устните й. В движенията на пръстите му прозираше досада и напрежение, въпреки че лицето му оставаше все така безизразно.
-Престани! –Сопна му се Егер, когато той спря да почиства устните й, но не пусна лицето й.
-Наистина ли искаш да се появиш по този начин? –Изсъска мъжът и придърпа едно червило от тоалетката, ограждайки с него устните й.
Анальезе стисна очи от гняв, мускулите й се напрегнаха, но не се опита да възроптае отново. Самата ситуация бе достатъчно неприятна, за да може да изрази недоволството си с думи. В момента най-истински чувстваше непоносимостта, която с времето бе развила към любовника си. В него вече не можеше да открие вниманието, което й липсваше в брака. Той бе също толкова досаден и безличен, колкото и самият Флориан. Единствената промяна, която налагаше връзката им, бе, че неприятната компания бе колонизирала и остатъка от времето й. Докато не беше с Флориан, бе с Арнолд и обратното. Всичко това излизаше от контрол в моменти като този, когато досадата вземаше връх над адреналина и слабата, едва горяща вече страст.
Докато го оставяше да оправи пораженията върху лицето й, Анальезе осъзна за първи път, че имаше двама съпрузи. Досадни, неприятни, тривиални до монотонност. Вече дори не се криеше от Егер, дори не се опитваше да се скрие. Адреналинът от скритата връзка бе изчезнал отдавна. Сега нарочно се опитваше да демонстрира изневярата си явно, така че Флориан да научи. Тогава отново щеше да има някакъв смисъл от този живот.
А Флориан бе прекалено глупав, за да го осъзнае, прекалено сляп, за да го види, прекалено глух, за да го чуе.
Изнервена до краен предел, жената отби ръката му с толкова много гняв, че очите й просветнаха в кърваво.
-Не… ме… докосвай! –Изсъска в лицето му, а дъхът й се учести.
Кубек остана загледан в изопнатите й от ярост очи. Русите й, златни, коси се спускаха несресани и несигурни около лицето й. Тънките й устни се бяха свили до етап, в който дори не приличаха на такива. Ярко-зелените очи потрепваха импулсивно, докато белезникавата кожа попиваше светлината от лампата.
Сержантът наблюдаваше яростта й с някаква носталгия и неразбиране. В последно време имаше чувството че тя го възприема по-скоро като задължение, отколкото като нещо друго. Знаеше, че връзката им в този си немарлив вид, бе продължила прекалено-дълго, за да запазят онова влечение един към друг, на което се бяха радвали в самото начало. И въпреки че и сам бе изгубил страстта си към нея, се чувстваше странно-наранен. Причината за това се криеше във факта, че не вярваше, че тя въобще някога го бе обичала.
Кубек я пусна рязко и сведе леко глава. Никога нямаше да могат да унищожат напрежението, което се бе изправило помежду им като стена. Знаеше го прекрасно. Затова просто въздъхна тежко и седна на един от столовете.
Анальезе, която вече примираше да си го изкара на някого, още повече се разгневи от тази му реакция и нервно навлече дрехите си. Едва тогава се извърна към Арнолд и погледът й го изпепели:
-Какво си се разплул така?
-Защо не?
-А защо да? –Сопна му се ядосано и процеди.- Престани да се правиш на света вода ненапита! Погледни докъде я докарахме!
Арнолд започна да разтрива слепоочието си, за да не си позволи да се ядоса. После си пое дъх и промълви бавно:
-Докъде я докарахме?
-О, ти не знаеш! –Засмя се злобно Анальезе.- Забравих да ти кажа…
-Забрави да ми кажеш какво? –Напомни й Арнолд неохотно.
Анальезе се приближи към него с меки, гальовни стъпки и, опирайки ръце на облегалките на стола му, се наведе над него. Носът й докосна за секунди неговия, а дъхът погали устните му, когато се усмихна.
-Чакам дете, Арнолд… -Прошепна бавно и фанатично.- Чакам дете от теб.
После се изправи леко и започна да се смее с някакъв луд сарказъм, който се заби дълбоко в съзнанието на сержанта.
-Писна ми от глупости! –Процеди Кубер ядосано и се изправи.- Махам се оттук!
-Нима не ми вярваш? –Попита го, все още обладана от дивото си въодушевление.- Ще имаш време да се убедиш.
Кубер остана няколко минути без да помръдне. После присви очи и попита ниско:
-Не ме лъжеш, нали? –Анальезе върна сериозното си изражение и поклати глава.- Откъде знаеш, че не е от съпруга ти?
-Флориан не ме е докосвал от месеци. –Отвърна му ясно.- Малко ще е трудно да родя от него.
Сержантът затвори за миг очи и промълви бавно и строго:
-Тогава се постарай да го направи в скоро време. –Промълви хладно.- Защото нито смятам да поема отговорност за това дете, нито да го приема като свое.
Анальезе издържа гордо думите и погледа му. Едва тогава промълви бавно:
-Това е краят, нали?
-Да. –Кимна сержантът рязко.
-Добре. Можеш да си вървиш.
Кубер не дочака втора покана. Взе нещата си и излезе от стаята.
В мига, в който остана сама, Анальезе за първи път се почувства предадена. Но въпреки болката и чувството, че можеше да изгуби всичко заради човек, който я бе изоставил в най-тежкия момент, нито една сълза не озари студените й очи. Бледната й ръка се вдигна бавно и застина на корема й.
-Сега, бебчо, вече ще стане интересно. –Усмихна се слабо и се зае да подреди стаята си.

Същата вечер Флориан се прибра късно през нощта. Съблече дрехите си, изтощен от тежката работа, хвърли си един бърз душ и се шмугна под одеялото.
Анальезе се обърна към него и, облягайки се върху гърдите му, започна бавно да го целува.
-Мислих, че спиш. –Прошепна мъжът в мига, в който устните им се разделиха.
-Чаках те. –Отвърна му ниско, прокарвайки ръка по голите му гърди.- Исках да те видя…
Лицето й се сведе надолу и устните започнаха да си прокарват път по гърдите му, докато тялото й се отпусна изцяло върху неговото, потрепвайки леко от вълнение.
Ръцете на Флориан откриха лицето й в мига, в който тя започна да спуска езика си по корема му. Накара я да се надигне и да сведе очи към него:
-Уморен съм, Лиз, може ли да го оставим за утре?
Тя добре знаеше, че това „утре” нямаше да дойде. Бе загубил интереса си към нея отдавна, някъде измежду непрестанните мобилизации и скандали на онзи проклет лейтенант, точно когато бе престанал да чувства и собствения си син като роден. Флориан просто отдавна бе изоставил сакралното в света си. Точно тогава и самата тя го бе стъпкала с глупавата си, безчувствена изневяра.
Анальезе не успя да скрие разочарованието си от всичко това. Кимна му печално и го целуна леко, стискайки очите си, за да не позволи на сълзите на огорчение да покълнат в тях. После се отпусна на леглото и въздъхна.
Точно няколко секунди след това детето, което спеше в същата стая, се разплака горчиво и пронизително.
Анальезе спря Флориан с ръка в мига, в който се опита да стане, и се изправи на свой ред в леглото:
-Стой, аз ще го видя. –Промълви в сумрака и се приближи до леглото на тригодишния Джулиен, вдигайки го на ръце.
Детето се усмихна лъчезарно на проявеното внимание от страна на майка си и започна ожесточено да демонстрира речника си:
-Джо… иска… види тати…
-Татко ти е тук, Джо. –Нежно го ощипа по нослето.
-Не този тати… -Отвърна детето, ококорвайки очите си.- Друг тати.
Анальезе застина, без да смее да се обърне. Импулсивно усети как Флориан се повдигна на една ръка и, загледан в лицето на сина си, попита тихо и с треперещ глас:
-Какво каза, Джо?
Точно в този миг Анальезе се обърна към него и в очите й заиграха сълзи. Тя пребледня силно и промълви:
-Трябва да поговорим.
Това бе удар, който Егер не бе очаквал. Той бе слабо-образован и машинизиран до последната си мисъл, до последния си нерв. През годините, в които се бе борил да нареди едновременно семейството и работата си, нещо в същността му се бе прекъснало. Бе изгубил чувствителността си относно бъдещето. Сега, години по-късно, разумът му просто отказваше да функционира нормално. Не можеше да открие причинно-следствените връзки, губеха му се случки и думи, бе загубил чувствителността си към бъдещето и вече дори не можеше да предположи какво щеше да се случи след секунди. Всичко бе първично, физическо, лишено от своя смисъл и своята логика. Затова и сега дори не можеше да разбере защо му се бе случило такова нещастие. Той се грижеше за семейството си, подсигуряваше го материално с безкрайни усилия, нямаше как да види, че ги ощетяваше във всяко друго отношение. Пред себе си Флориан бе чист, не бе дал повод, не бе дал причина за подобно предателство. Той бе измамен, почернен.
Първата емоция, която се загнезди за секунди в съзнанието му, бе тъпа, глуха болка по нещо загубено, макар и нещо, което не ценеше силно. Тази носталгия, тази пустота, която обхвана съществото му, градира с главоломна скорост, превърна се в нещо много по-обемно, не толкова центрирано, някак блудкаво и неопределено. Не бе само Анальезе, имаше купища същества и неща в света му, които го предаваха, които не го ценяха достатъчно, които бе загубил безвъзвратно. Частната болка мигновено бе възприела общ характер. Всичко бе грешно, неправилно, нелогично и ужасяващо.
И Флориан, също както и много други преди него, обвини мигновено целия свят за собственото си неблагополучие. Той го намрази – искрено, спонтанно, импулсивно и искрено. Сърцето му изпомпа отрова във вените му, отрова, която щеше да тече редом с кръвта му много по-дълго, отколкото можеше да предположи. Отрова, която един ден щеше да унищожи по такъв начин живота му, че никога нямаше да съумее да го изгради наново. Отрова, която някои наричаха сила, други – прокуда. Омраза.
Пред очите на Егер падна тъмно перде. През плътната му материя нищо друго нямаше значение, нищо друго, освен силната ненавист към целия свят. Той кимна на Анальезе рязко и се изправи, следвайки онзи остатък от чистия разум, който му помагаше да осъзнае невъзможността им да се карат пред детето. После излезе от стаята и я изчака в хола.
Жената влезе след него с неуверени крачки и проследи обтегнатата му, облегната на стената фигура. Лицето му бе леко сведено надолу, мускулите бяха напрегнати до пръсване. В самата му стойка прозираше един импулс, едно напрежение, което щеше да опустоши всичко в мига, в който му дадеше сила.
Самата Анальезе се почувства странно смазана от това стечение на обстоятелствата. Бе мечтала да се отърве от досадния си любовник, а в мига, в който това се бе случило, бе загубила пълнотата на съществуването си. Пълнота, която бе отдавала на сина си, но всъщност именно Арнолд, противно на догмите на морала, бе предизвиквал. Бе мечтала да провокира Флориан, да му каже за грехопадението си, да предизвика света му и да се наслаждава на болката му. Сега, когато това се случваше, Анальезе осъзнаваше безнадеждността на ситуацията си. Макар и работохолик, макар и флегматичен, макар и пасивен, съпругът й всъщност бе много повече част от нея, отколкото бе предполагала. Едно остатъчно чувство, утайка на една истинска любов. Това я разделяше от триумфа пред порочното й отмъщение. Слаба емоция, градираща в сърцето й, показвайки грешката, която бе допуснала. И в съзнанието й Егер бавно ставаше все по-добър и по-мил, правопропорционално на себеусещането й.
В онзи миг Анальезе съжали за първи път. За пасивността, за глупостта, за омразата и за изневярата си. За първи път истински осъзна действията си и се прокле. Пасивността към живота изчезна, заместена от носталгията по това, което несъмнено щеше да изгуби в следващия миг.
-Предполагам че нещо съм пропуснал. –Промърмори Егер, след като осъзна, че тя нямаше да наруши тишината.
Анальезе кимна отнесено с изражението на човек, който щеше да пропусне самото падение, отдавайки се на болката по него. Тя сведе леко глава и промълви.
-Да седнем да го обсъдим.
-Сядай, ако искаш. Нямам желание за това сега. –Скастри я хладно Егер и я изпепели с поглед.- Кой е той?
-Това няма абсолютно никакво значение. –Отсече глухо Анальезе.- Става въпрос до теб и мен.
-„Теб и мен” го няма вече. Искам да знам кой е този, който застана между нас. –Изсъска Флориан с ненавист.
Анальезе се приближи до масичката. С треперещи ръце си наля чаша евтино уиски и я изля в гърлото си. После, подкрепена донякъде от алкохола, донякъде от плацебо-ефекта му, вдигна очи към съпруга си и рече:
-Няма да ти кажа името му.
-Грижиш се за благополучието му, а? –Усмихна се злобно Егер, който вече съвсем бе загубил връзката с разума си.- Колко благородно!
-Има кой да го съди. –Прошепна Анальезе.
-А кой да съди нас?
Анальезе мигновено почувства упрека в гласа му и се сви в опит да се защити. Главата се сведе още по-ниско, а погледът се загуби някъде в обувките й.
Флориан, който вече едва удържаше гнева си, се приближи с няколко крачки към нея. Хвана раменете й, разтрисайки я цялата, и я накара да вдигне поглед към него. Едва тогава изръмжа:
-Кажи ми с какво предизвиках това? Не те ли обичах достатъчно, не се ли грижех за теб, не се ли борех по цял ден за това на теб да ти е добре? Кажи ми с какво съм грешен пред теб, с какво съм виновен за всичко това! Хайде, съди ме!
Анальезе потрепна за миг и не успя да отговори мигновено. Очите й се бяха изцъклили от уплаха, сякаш досега бе спяла дълбок сън и чак сега се събуждаше. А това, което всъщност виждаше, далеч не бе лицеприятно.
Както бе свила ръце върху гърдите му, тя облегна глава на тях и притвори очи срещу мекотата на кожата му. Сълзи обляха страните й, а тялото й се разтрепери от досега с болката.
Егер, тотално смаян от тази й реакция, не понечи да я отблъсне, макар и съществото му да се напрегна още повече. В тази двойственост на действията всъщност прозираше колебанията на емоциите му. От стреса, през моментната болка и опустошителния гняв, сега чувствителността му сякаш бе изчезнала напълно. Не можеше да осъзнае и осмисли емоциите си, не можеше да ги предрече или да им се отдаде. Просто стоеше така, както бе застанал преди секунди. Тялото бе последвало примера на сърцето и разума, сега бе неподвижно също като тях. Нямаше как да реагира на всичко това. Бе невъзможно.
Анальезе си пое дълбоко дъх и, позволявайки на сълзите да си прокарват път по страните й, зашептя:
-Всичко започна преди две години, когато ти беше в командировка в Унгария. Тогава за първи път осъзнах, че нищо не се е променило - теб те нямаше от много по-дълго. Ти работеше постоянно, нямаше те вкъщи, когато Джо проходи, нямаше те толкова дълго… -Гласът й се загуби за миг, а после отново зашептя тихо и наронено.- Една от вечерите полудях… не успях да… Оставих Джоузеф на Леа и излязох навън. Сама. Тръгнах по улиците безцелно, тук, из Грац. Краката ме отведоха в един от баровете. Дори не знам защо отидох там. Стоях сама на бара и пиех алкохол. Така, напук на всичко. По едно време при мен дойде един мъж и ме викна на тяхната маса. Приех само защото ми бяха познати, от армията. –Анальезе замлъкна отново, а после прошепна още по-тихо.- Алкохолът и гневът ме умопомрачиха… и тогава стана за първи път…
Егер стоеше и дори не можеше да помръдне. Съзнанието му бе замръзнало, а някаква тъпа болка в гърдите му зае цялата му чувствителност. Нямаше как да осъзнае, че това свиване щеше да го преследва до края на дните му и един ден щеше да го убие.
Анальезе си пое дъх и скри лице в гърдите му. Знаеше, че има още много за казване, знаеше, че има още много ужасяващи тайни, които трябваше да му разкрие. Единствено тази мисъл мобилизира съзнанието й така, че да успее да заговори отново:
-Месеци наред не го виждах. Но тогава имаше една вечер, помниш ли?... Тогава ти не се прибра, а аз те чаках до самата сутрин… На другата вечер се свързах с него и отново го видях…
-Оттогава ли…? –Откъсна се от устните му тихо.
-Да. –Отвърна Анальезе, а после си пое дълбоко дъх. Тялото й се разтрепери, очите се стиснаха, а гласът й пресекна в липсата й на увереност.- Аз… Чакам дете от него, Флориан…
В първия миг Егер въобще не реагира. Той прекара няколко пъти последните й думи през главата си, уверявайки се, че ги е разбрал правилно. Когато всъщност осъзна това, което му бе казала, Флориан вече дори нямаше сила да реагира. Нямаше сила да се развика, нямаше сила да я удари, нямаше сила да заплаче или да я нарани. Единственото, което усещаше, бе умората от всичко. От дните, от хората, от живота. Чувстваше се емоционално изстискан и захвърлен настрана. Всичко това вече не можеше да го нарани. Не бе останало какво Анальезе да разруши с действията или думите си. Вече нямаше какво.
Ръцете, които все още бяха върху рамената й, я отблъснаха леко от него. Очите избегнаха нейните умело, дланите се откъснаха от досега й. Егер се обърна и тръгна към вратата. Едва на прага се спря и промълви бавно и глухо:
-Събери си нещата и се сбогувай със сина ни. Парите ми са в палтото, вземи колкото са ти нужни. Когато се върна след няколко часа, искам да те няма.
После затвори вратата след себе си.
Анальезе се бе навела напред и през оцъклените й от ужас очи се стичаха сълзи. От устните й се отрони тих стон, а тялото се плъзна надолу по стената и тупна с тъп звук на земята. После стъпките му по стълбите заглъхнаха и всичко потъна в тишина.

Глава 2

Voyager Through Life

-Цигара?
Бет се подвоуми за секунда, а после протегна ръка към кутията и си взе една. След като я огледа недоверчиво, пое и запалката и я запали с действието на човек, който нямаше този навик. Когато димът достигна дробовете й, той ги сви и задави мигновено. Бет се закашля и едва не изпусна цигарата. Впоследствие се зае с това да я игнорира като явление и да я опитва по-нарядко и по-колебливо.
Леа Валцак обърна главата си към Фаркеш. Вниманието, което предизвика младото момиче в нея, бе далеч от първичното, предизвикано от кашлицата. Това, което всъщност жената откри в Бет, бе една безспорна истина – момичето далеч не бе отдавна в това положение. Тя бе нова жертва, все още кървящо животно, което скоро щеше да замре напълно, за да се прероди в новата си, дебелокожа същност. Ако още се тровеше от цигарите, ако още скръстваше така ръцете и краката си от притеснение, ако още трепереше по този начин всеки път, когато не бе сред познати… то пред нея имаше още дълъг път. И този път нямаше да е особено лек и приятен. Лея го знаеше добре.
Нейното пътуване бе започнало отдавна, твърде-отдавна, за да се нарече банално или тривиално. Имаше нещо, което я разграничаваше от другите, това бе волята й да променя съдбата си. Воля, заради която си бе патила не веднъж.
Валцак бе родена преди тридесет и три години в Краков, Полша под името Леокадия, което впоследствие германците бяха изменили по собствен вкус. Когато те бяха нахлули в Полша през 1939-а година, тя бе била едва на тринайсет години. Крехката й възраст не бе попречила на пленяването, както на цялото й семейство, така и на много други. Разтурени в суматохата, Лея и родителите й се бяха изгубили. „Странната война” бе дала възможност на германската войска да се върне в земите си, завличайки известна част от поляците след себе си. Една от тях бе и самата Валцак.
Впоследствие в света й бяха се случили поредица от събития, които бяха подплатили свободолюбието й със солидно количество житейски опит. За период от половин година тя бе била метреса на един германски войник, мобилизиран преждевременно и убит някъде по времето на настъплението в Дания. Това бе дало възможност на много немобилизирани да се възползват от несигурността на положението й.
При влизането на Червената армия на територията на Германия през 1945 година, Лея се бе възползвала от суматохата и се бе наредила в един камион, в който няколко дезертьора от фронта бяха открили спасение. До границата всичко бе преминало добре. Малката войска, която австрийците бяха оставили на пункта с райха, всъщност бе дала отпор на германските войници. Невъоръжени, уморени и ранени в общия случай, те бяха пленени и най-вероятно щяха да изгният в някой Залцбургски затвор. Колкото до Леокадия, тя, разпозната по мекия говор като всичко друго, но не и германка, се бе спасила от тази съдба. Лейтенантът я бе изпратил при генерала в Залцбург, който, въпреки зрелите й деветнайсет години, я бе харесал и прибрал при себе си. През трите лета, които бе прекарала в компанията му, Лея се бе превърнала в изкусна метреса и интелектуалка. Бе завоювала правото си пред генерала на Залцбург и бе заминала за Виенския университет. Там, учейки се и възползвайки се от дарбите на двадесет и две годишното си тяло, бе събрала не малко знания и шилинги. Преимущества, които й бяха позволили да прави с живота си каквото си поиска, миг след като бяха изтекли четирите й години за бакалавърска степен. Тогава тя бе напуснала столицата, отегчена от пищността на греховността й, и се бе озовала в голямото, но уютно селище Грац. Бе отново сред войници, тъй като тук се съсредоточаваше една значителна част от Източната армия. Попадайки сред тях, бе използвала чара си, за да върти на малкия си пръст не един или двама генерали и майори. Когато я обхващаше пасивността и меланхолията от чувството да бъде вещ, тя даряваше с нежността си и ниските прослойки на армията, понякога даже и цивилни. Това бе моментен изход от ужаса да знае, че е продажна. Сега бе независима, преуспяла на тържището на плътта, все още запазила голяма част от красотата и изящността си. Медните коси все още блестяха на слънчевите очи, кожата все още пазеше светлия си, плътен цвят, зелените очи все още преливаха в най-светлите и тъмни нюанси на изумруда. Дори самата й фигура бе запазила формите си, макар и вече привличайки мъжките погледи не с невинността, а със зрелостта си. Имаше достатъчно пари, за да прави с живота си каквото си поискаше. Но за първи път осъзнаваше, че въпреки всичко това, нямаше къде да отиде, нямаше къде да избяга, нямаше за какво да жертва богатството, интелигентността и красотата си. Те бяха безпредметни в похабената й младост, в липсата й на семейство и истински приятели.
Сега, докато гледаше Беатрис, тя й завиждаше. За наивността, за младостта, за факта, че имаше човек до себе си, който, макар и не близък по душа, щеше да осмисли живота й. За Лея всичко това бе вече невъзможно. Тя бе просто богата метреса, която щеше да изгние в златото и самотата си на продажница. И в това имаше нещо потискащо, което я задушаваше и я караше често да изпада в меланхолия и депресия.
-Женена ли си за него? –Попита изведнъж Лея, подкачена от младостта и невинността на Бет.
Фаркеш се стресна от рязкото нарушаване на тишината. Откакто Бернард я бе домъкнал тук и я бе оставил с тази красива, богато облечена жена, не бяха си промълвили и дума. Сега това обръщение към нея стоеше странно и потискащо. Затова тя просто ококори очи срещу новия образ в света си и поклати глава отрицателно.
-Хм… -Възкликна Леокадия замислено и обърна поглед към вратата, зад която бе изчезнал Краус.- От колко време си с него?
-Около две години. –Отвърна й тихо.
Лея ококори очите си развълнувано. Войниците нямаха навика да протакват тези неща. Животът им бе низ от скучно ежедневие и изненадващи мобилизации. Всеки ден можеше да се наложи да напуснат града, дори страната си, и да загинат за каузата. Затова и семейните им начала се развиваха много бавно в младите години, когато вълнението и красотата на кръвта ги възбуждаше тъй силно, и много стремглаво в зрелите, когато осъзнаваха невъзможността да осмислят света си единствено и само с войната. След определена възраст те преставаха да търсят смъртта и започваха да бленуват живота. И тогава нервността предизвикваше напористите им, несигурни и стремглави действия. Лея знаеше много за тази им фикс-идея.
Казаното от Беатрис насочи интереса й не към момичето, колкото към самия Краус. Леокадия разви желанието да опознае този войник, който действаше толкова бавно и внимателно. Бе виждала любовта, знаеше, че тя можеше да съществува между две подобни същества. Цивилна жена и войник. Самите Егер бяха доказателство, че можеше и това да се случи. Но Бернард и Беатрис далеч не изглеждаха толкова хармонична двойка, колкото бяха били някога Флориан и Анальезе. Краус и Фаркеш бяха нервни, несигурни, колебливи елементи, между които никога нямаше да може да процъфти истинската любов. Силни чувства може би да, но не и истинска любов. Валцак го виждаше ясно.
Тя се обърна към момичето и, изпълнена с любопитство, промълви:
-Я виж ти… Защо така?
Бет не отвърна веднага. Сведе поглед от смущение, което обля страните й в червенина. Съзнавайки пасивността си в ситуацията, момичето отвърна кратко и несигурно:
-Не знам.
-Нима той не го желае?
Бет се почувства засегната от директните думи на жената. В тях имаше някаква насмешка към нея, някакъв укор дори. Наскърбена от всичко това, Фаркеш вдигна леко главата и отвърна студено и ниско:
-Иска го.
-Ами тогава?
-Имаше работа.
Лея се усмихна на рязкостта на момичето. Накърнявайки честта й, Валцак бе предизвикала характера й. Предпочиташе студенината на място на смущението.
-Ти си момичето, с което Враницки се позабавлява на деня на Независимостта, нали?
Вратата се отвори и оттам се появиха Бернард и Хенинг. Беатрис, чиито очи се бяха напълнили със сълзи на болка и отчаяние, се спусна към единствената фигура в тази стая, на която можеше да се опре. Тя потъна в обятията на стреснатия Краус, а глухите й хлипове отекнаха в гърдите му.
Първото, което направиха двамата мъже, бе да обърнат поглед към изящната жена, седнала направо върху масата. Бе скръстила крака и, наблюдавайки ги арогантно, пушеше играта си с дразнещо вълнение и порочност.
-Нямаме честта да се познаваме. –Хладно изсъска Бернард. Откъсна се от Беатрис, приближи се до Леокадия и целуна ръката й с толкова омраза, че кожата й сякаш се вледени.- Бернард Краус.
-Майор. –Усмихна се Лея при вида на звездите върху мундира му.- Това момиче завоюва поста ви в леглото на Враницки, нали?
Сякаш дори въздухът в стаята замръзна. Бет, чийто плач бе секнал, бе обърнала ококорените си очи към гърба на Краус. Самият Бернард трепереше от гняв и омраза, които стоварваше с погледа си върху арогантната усмивка на жената под себе си. Единствен Хенинг успя да върне бързо самообладанието си и обърна уплашен поглед към двамата.
Бернард вдигна ръка и й зашлеви звучен шамар. Леокадия присви усмихнатите си очи към него и промълви приповдигнато:
-Това отговаря на въпроса ми. Благодаря.
В този миг полковникът застана помежду им и избута Бернард и Бет към вратата:
-Ще се видим скоро.
Едва когато ги изгони, полковникът обърна разярен поглед към Лея.
-Какво си мислиш че правиш?
-Казвам истината. –Усмихна се Валцак и скочи от масата, насочвайки се към вратата на кабинета. После се обърна, осъзнавайки че той не бе помръднал, и промълви с усмивка.- Идваш ли?

Прекараха пътя към дома в мълчание. И двамата имаха различна причина за това. Докато Бет гледаше звездите на мундира му и се изяждаше от въпроси, които досега не си бе задавала, Бернард бе толкова ядосан, че се страхуваше да си отвори устата, защото не знаеше какво щеше да последва от това.
За първи път майорът проговори едва когато бяха вече в апартамента. Той, все още в мрачното си настроение, виждайки треперещите ръце, с които Бет се опитваше да свали якето си, я хвана за кръста и я вдигна да седне на един шкаф в коридора. Разкопча копчетата с резки движения и, взимайки връхната дреха в ръка, я бутна да слезе:
-Ходи да се къпеш. –Промълви лаконично през стиснатите си от яд устни и проследи пътя й до спалнята. Едва тогава се обърна към огледалото и, сдържайки желанието да скъса мундира си, го свали с такъв замах, че едно от позлатените му копчета се стовари с глух стон на земята. После отиде в кухнята и се зае с една забравена от Бога бира, която вероятно нямаше и да види в хладилника, ако не го бе преровил целия. Седна направо на плота и, опирайки глава на шкафа отгоре, започна да я пие с досада. Отварянето на вратата десет минути по-късно успя да привлече вниманието му.
Бет, мокра до последния си кичур коса, стоеше на вратата по една дълга бяла риза, която несъмнено бе на Краус. Той я изгледа неразбиращо. Едно на ръка, че несъмнено бе бързала, за да завлече след себе си първата хваната дреха, съвсем друго бе, че изглеждаше потиснатата, някак смутена. След случката в офиса на Хенинг, бе трудно да приеме тази й измъченост пред него. Бе по-логично да го презира може би, но не и да го гледа, все едно тя бе сгафила.
Едва тогава ръката, която бе крила зад гърба си, премина между двама им и Краус обърна поглед към нея. Млечнобялата кърпа, която Бет държеше между треперещите си пръсти, бе изпъстрена с ивици кръв. В първия момент майорът се стресна, но после върна самообладанието си и пое плата в ръка. Прекара го през пръстите си и вдигна поглед към Бет, която бе свела още по-ниско глава:
-Откъде дойде това?
Фаркеш поклати категорично глава и мократа й коса съвсем закри лицето й.
-От тебе ли?
Бет се поколеба за миг и кимна несигурно.
Бернард преглътна звучно, а после, хвърляйки кърпата в мивката, стисна ръката на Фаркеш и я поведе надолу. В несигурността си дори забрави да заключи вратата. Просто я повлече след себе си надолу по стълбите.
Започна да звъни на вратата нервно, продължително. Няколко секунди по-късно просто задържа пръста си върху копчето и коридорът се огласи от приглушеното трептене на звънеца.
Ървин излезе на вратата на пожар. Когато видя Краус и момичето, той се хвана за сърцето и изхриптя:
-А аз... помислих си... въздушна атака... ох...
-Може ли да влезем? –Прекъсна го майорът и Луегер се отдръпна, за да ги пусне. После отиде, сипа си чаша вода, изпи я на един дъх и тялото му се успокои. Едва тогава лекарят извърна поглед към двамата.
-Е? Какво има?
-Тя... –Посочи безцеремонно Краус.- Явно си е направила нещо отново.
Фаркеш рязко вдигна главата си и, оцъкляйки погледа си към Бернард, започна да го дърпа за ръката, докато Краус не се обърна към нея.
-Не... не съм! Не съм!
Бернард извъртя очи, демонстрирайки недоверчивостта си, а после ги закова отново в Ървин.
-Просто виж какво й има, става ли? –Издърпа я за ръката и я накара да отиде при лекаря, въпреки че Бет продължаваше да го разубеждава.
-Добре. –Кимна Ървин и стисна дланта на момичето, за да й попречи да се дръпне отново.
-Аз ще отида до часовоя, за да го уведомя за преместването. Ще си свършил ли дотогава?
-Предполагам. –Кимна Луегер и изпрати Краус с поглед. Едва тогава се обърна към Бет, която се бе кротнала в болката по неверието на майора, и промълви меко.- Кажи сега какво се случи?

Краус успя да свърши работата за по-малко от половин час. Просто уведоми за предстоящото си преместване, спомена датата му и прояви готовност да остави апартамента точно в този вид, в който го бе намерил преди сума ти години. После си запали цигара и пое по пътя назад.
Това, което всъщност ставаше в главата на Краус, силно напомняше земетръсна дейност. В последните дни се бяха случили много и ужасни неща, които за негово съжаление тепърва щяха да се отразяват на света му. Спокойствието, хармоничността на ситуацията го притесняваха, напрягаха. Предпочиташе да каже на Бет всичко и да се свърши. Да й каже това, в което несъмнено щеше да повярва скоро. И ако не съумееше сама, щеше да се намери някой като Аликс или Леокадия, който да й го каже в пряк текст.
Бернард знаеше, че всичко това бе грешно, знаеше, че наистина не бе имал възможност да промени случилото се на деня на Независимостта. Знаеше собствената си правда – тя бе константна истина, която само емоционалната обвързаност можеше да преиначи. А Бет имаше много общо със случилото се. Нямаше как да го промени.
Не след дълго тя щеше да започне да го обвинява, че я е продал, мъчейки се да завоюва собственото си благополучие. Дори и да не бе гласно, щеше да го направи. И колкото и ужасно, унизително и противно да бе това твърдение, Бернард нямаше да има как да го промени.
Това, което всъщност го оскърбяваше най-много, бе фактът, че не го бе направил. За първи път се бе държал толкова внимателно с момиче, за първи път се грижеше за друго човешко същество и, да, за първи път му пукаше. Макар и да бе насилствено, това усещане за привързаност бе достатъчно-силно, за да предизвика негодуванието му срещу несправедливостта. И, колкото и да бе сигурен какво щеше да се случи, все пак си оставаше неподготвен за него.
Краус изсумтя в негодувание. Бе вече пред вратата на Ървин, а беше толкова отчужден в черните си мисли, че дори не бе разбрал кога бе стигнал дотук. Все повече и повече време започваше да отделя за размисъл, факт, който замъгляваше трезвата му мисъл. Бен знаеше добре какво се случваше с войниците, когато се заблеяха на фронта. Затова нямаше право на грешки. Никога. Грешките бяха недопустими.
Трябваше да се промени отново. Да върне онази част от себе си, която все още го свързваше с действителността. Защото, докато се бе опитвал да предизвика емоциите си, бе станал пленник на разума си. А това бе най-прекият път към гроба.
Приемайки тази си мисъл за неоспорим факт, Бернард я запамети на почетно място в съзнанието си и, уверявайки се в достъпността й, прочисти разума си и позвъня на вратата.
И тогава на нея се появи един жизнерадостен, ухилен до уши Ървин. Краус мигновено съобрази, че на такава умопомрачителна радост и инфантилност бе ставал свидетел неведнъж в детството си. Когато Луегер измислеше нещо по своему «щуро» или «забавно», той ставаше точно такъв. За малкия, отчужден и потиснат от загубата на родителите си, Бернард това бяха едни от най-ужасните моменти. Затова и първата емоция, която се загнезди в съзнанието на зрелия, строг мъж, бе меко-казано отрицателна.
-Чакаме те от толкова дълго... Хайде, влизай, влизай... Какво висиш на вратата? –Ървин го потупа по гърба, докато минаваше покрай него. Факт, който само доужаси Краус и го накара да се страхува като малко дете от това, което щеше да последва. Това бе вероятно ретроспективна реакция на уплахата му от клоуна, когато Луегер го бе завлякъл в ранна детска възраст в цирка.
Бет стоеше на кушетката със стиснати крака и поглед, впит в стъпалата си. Виждайки разликата между реакциите на двама им, Бернард мигновено съобрази, че вероятно поводът нямаше да се понрави и на него. Той мрачно седна на стола, който Луегер му бе отредил, и се загледа в очите на домакина.
Ухилен до краен предел, лекарят се отдаде на вълнението си:
-Първо на първо трябва да ти кажа, че не се е наранила, както ти си мислеше. Не те е излъгала. –Отхвърляйки едната опасност, Краус като виден песимист се замисли колко ли можеше да са ужасни другите, но разсъжденията му секнаха от приповдигнатия глас на Ървин.- Имаме си момиченце!
Това бе почти възторжен вик. Изтръпнал в недоумението си, Краус проследи разперените ръце и широката усмивка на баща си, и запази мълчанието. Майорът поклати глава, стремейки се да покаже за протокола неодобрението си пред тази лудост, и попита мрачно:
-Какво имаш в предвид?
Ървин почти се учуди на въпроса му. Той хвърли един поглед на Бет, а после върна очите си върху Краус. Дори не можеше да разбере защо те не се радваха като него.
Мрачността им попи вълнението му. Лекарят сви устни и отвърна:
-Цикълът й дойде. Явно за първи път.
Няколко секунди Бернард премигваше срещу баща си. Едва след като се увери, че бе чул правилно, промълви:
-За какво, по дяволите, говориш?
-Месечен цикъл, мензис, менструално неразположение... –Ървин почувства неспособността си да извлече повече синоними на явлението. Не за първи път му се случваше да проклина Виенския университет, че не го бе научил на тези медицински термини.
Но и нямаше нужда. Бернард си нямаше и идея за какво ставаше въпрос, никакви синоними нямаше да му помогнат. Той просто въобще не знаеше какво представляваше месечният цикъл. Не му и трябваше. Никога не му бе трябвало. Досега.
Осъзнавайки всичко това за части от секундата, Ървин се сепна от изненада и смотолеви:
-Ама ти наистина не знаеш, нали? –Бернард поклати глава, а Ървин съвсем се стъписа.- Ами... аз тогава... май ще се наложи... да, ще се наложи да ти обясня...

Един час по-късно, стъписан и донякъде ужасен, Бернард за първи път можеше да каже, че бе напълно-запознат, както с женската анатомия, така и с детайлите около случващото се някъде вътре в нея. Всичко това го плашеше невъобразимо - дори по пътя към апартамента бе оставил Бет да върви пред него, защото се страхуваше, че огромен звяр щеше да излезе от корема й и да го изяде.
Едва когато влязоха, нещо друго привлече вниманието му. Бет все още бе склонила виновно глава и сякаш не бе сигурна в думите на Луегер, че това, което се случваше с нея, всъщност не бе нито, подсъдимо, нито неморално. Това накара Краус съвсем да забрави за уплахата си и да обърне очи към нея. В страха си момичето дори не смееше да помръдне от мястото си.
Отдавайки се на моментния си порив, Краус постави ръце на страните й и, навеждайки се, я целуна по устните. После се изправи и зачака някаква реакция, сякаш жестът му твърде красноречиво бе демонстрирал липсата му на намерение да я наказва за всичко това. Няколко секунди по-късно, точно когато Краус започна да се притеснява, Бет рязко го прегърна. Ръцете й опряха на гърба му, а лицето й се отърка в гърдите му.
Краус почувства странна топлина по тялото си. Той се усмихна и погали гърба й, в опит да я успокои. Тялото й продължаваше да трепери до неговото, а пръстите да се свиват и отпускат някъде на гръбначния му стълб, подбудени от несигурността й.
-Хайде... –Промълви меко майорът, отпускайки прегръдката и стискайки ръката й.- Нали няма от какво да се притесняваме?
Краус дори нямаше възможност да осъзнае, че в мига, в който бе изрекъл тези думи, той самият бе престанал да възприема цялата тази «кървава война в корема й» (както щеше да я нарича по-късно) за някаква заплаха за себе си или за нея. Думите му бяха рикоширали в съзнанието й и се бяха върнали с още по-гороломна сила в неговото. И това го бе променило.
Отдавайки се на първата драма, която бяха решили заедно, (защото за Бернард наистина бе такава), майорът за първи път почувства истинско усещане спрямо Беатрис. Изпращайки всичко по дяволите, той си позволи да забрави напълно мрачните си мисли и предсказания. И в онзи миг Бернард за първи път се промени истински.

Глава 3

God Is My Oath

Очите й се спуснаха към легълцето и краката сами я отведоха дотам. Докосна бузата му леко, нежно, така че да не прекъсне съня му. Колко глупаво изглеждаше това сега!
Анальезе знаеше прекрасно, че бе безпредметно да се бори за сина си. Флориан бе прекалено наранен от глупостта й и никой, никой нямаше да иска да й помогне, ако се опиташе да запази Джулиан до себе си. Кой щеше да повярва на една жена? Кой щеше да повярва на жена, която бе изневерявала на съпруга си, докато той бе изхарчил цялата си младост на безценица в армията? Кой щеше да заложи на чувствата й, вместо да следи действията й?
Бе глупаво дори да го моли. Това, което всъщност й бе дал Флориан - парите, времето да го напусне и нещата, които да вземе - всъщност беше максимума, който нараненото му съзнание можеше да й предостави. Лиз не се и съмняваше, че всичките тези отстъпки бяха постигнати, благодарение на факта, че още я обичаше. Но тази любов нямаше да я спаси – разумът на Егер я задушаваше. Не трябваше да се уповава на нея.
Наведе се към детето и го целуна по челото, шептейки:
-Пак ще се видим, Джо… Един ден ще се видим отново.
Очите й се напълниха със сълзи, които Анальезе не понечи да изтрие. Искаше да ги чувства по кожата си, да усеща болката си с цялото си същество – и физически, и психически. Това бе символичен жест към света, който напускаше, един вид сбогуване с всичко, което не бе ценяла достатъчно през годините. От толкова отдавна не бе плакала, от толкова години… сега тези сълзи съпътстваха катарзиса й, запълваха същността му емоционално, правеха момента истински. В онзи миг нямаше нищо по-важно от това.
Анальезе стисна очите си и въздъхна. Искаше да се сбогува с Егер, искаше да го прегърне, да го целуне, да му се извини, въпреки че знаеше колко безпредметно щеше да бъде това. Искаше да успокои съзнанието си, да знае, че го е направила. Въпреки че нямаше да получи нищо от това, въпреки че една дума не можеше да опрости греховете й… просто го искаше.
Преглътна това желание. Не заслужаваше да й бъде простено, не заслужаваше това, за което бленуваше. Тя бе просто една грешна жена, какво повече от омраза можеше да търси в съкрушения свят?
Стисна ръцете си в юмруци и, откъсвайки погледа си от най-милото, най-родното същество, излезе от стаята. Празнотата я изпълни в мига, в който обърна поглед към хола. Колко много неща беше постигнал Флориан за тези години! През толкова много мъки бе преминал, за да имат всичко това! А тя го бе предала. Бе в реда на нещата сега да остави всичко това тук. Не можеше да вземе парите му, не можеше да завлече вещите, които й бе купил през тези години. Тази идея се конфронтираше със съвестта й.
Анальезе хвърли един поглед на куфара, в който бе събрала най-нужните си вещи. Приближи се до него, седна на пода и го отвори. Прекарвайки дрехите покрай погледа си, Егер пъхна ръката си в едно от малките джобчета. Оттам издърпа стара, черно-бяла фотография на двете най-ценни същества в света й – съпругът и детето й. Докосна леко повърхността й с треперещите си пръсти и я прибра в джоба на лекото си палто. После в ръката й попадна медальона, който Флориан й бе подарил преди години, още когато бяха в гимназията. Дълги години се бе опитвала да отвори почернялото парче сребро, но така и не бе успяла. Отдавайки се на сантименталността си, Анальезе целуна повърхността на благородния метал и също го прибра в палтото си. Едва тогава се изправи и затвори куфара.
Рухна на масата, придърпвайки след себе си лист хартия и писалка. Позволявайки на сълзите да се спускат по бузите й, започна да пише върху листа:

„Дори не знам какво точно се очаква от мен да ти кажа. Дори не знам как се случи, че точно ние стигнахме дотук. Никога, абсолютно никога не съм предполагала, че може да се случи така. И дори и да е имало такава възможност, никога не съм искала всичко да свършва така.
Исках просто да ти кажа всичко – за това как съм се чувствала, какво съм си мислила и защо съм го направила. Не искам да останат недоизказани неща сега, когато сигурно за последен път комуникираме помежду си. Смятам, че ще е по-добре и за двама ни да не крия нищо.
Когато всъщност се случи всичко това… Аз се отдадох на първичното, мъчейки се да те нараня. Не искам да си мислиш, че някога съм го обичала или че някога съм мразела теб. Абсолютно в нито един миг от дългото ми умопомрачение не съм изпитвала такива емоции. Отидох при него, мъчейки се да върна болката, за която те обвинявах. Никога не съм го чувствала близък и, да, никога не съм го предпочитала пред теб. Това бе немислимото отмъщение, продиктувано само и единствено от любовта ми към теб и само към теб. Оръдието на това отмъщение нито за секунда не бе повече от такова за мен.
Не смятам да те убеждавам в правотата или чистотата си – отдавна ги загубих. Превърнах се в същество, което презирам силно. Колкото повече си мисля за всичко това, толкова по-силно се убеждавам че мястото ми не е при вас с Джо. Не защото не искам да съм близо до вас, а защото не искам близо до вас да е това ужасно същество.
Сигурно е отвратително, подло и неморално да го кажа, но, да, аз изпитвах удоволствие, докато бях с него, Флориан. Плътско удоволствие, което в началото бе предизвикано единствено и само от отмъщението, впоследствие премина в нещо, което липсваше между нас, а го получавах от другаде. Просто… след всичко не исках да те лъжа за това.
Предполагам, че всичките тези думи само още повече те карат да се отвращаваш от мен. Предполагам, че в момента изглеждам долна, отдадена на несправедливата си ярост и лудешки порив към грозното и долното. Но може би така е по-добре и за двама ни. Искам да вярвам, че никога повече няма да ме почувстваш близка, никога повече няма да ме потърсиш или да си спомниш за мен. И това не го казвам с цел да предизвикам съжалението ти, напротив. Просто не искам още веднъж да те нараня.
Странно е, но всъщност чак сега осъзнавам тези неща. През последните месеци аз мислех само и единствено за гнева си. Ръководех се от него, обичах го и му се отдавах напълно. Абсурдно е това да бъде оправдание за всичките ми падения, не искам да бъде такова. Просто искам всичко да излезе наяве.
Срещах се с него, докато ти бе на работа. В твоя апартамент, в твоето легло. Звучи ужасно, нали? И, въпреки това, е истина. Странно е колко долна ще изглеждам в очите ти, докато четеш тези редове… но е така. Няма как да променя миналото, няма как да си върна любовта ти, да си върна сина ни или пък чистотата на съзнанието си. Никога повече няма да мога да гледам на света по начина, по който го гледах преди. Единственото, което може да променя, е бъдещето. Затова и казвам всички тези неща. Не искам вече да открия пътя си назад към теб, не искам повече да живееш в този фарс, в който сама те забърках. Не искам да те боли. Сигурно не ми вярваш, но е така. Прекалено много държа на теб, за да го позволя.
А сега ще тръгвам. Завинаги, обещавам ти. Няма да се върна повече тук, няма да плача и да падна в краката ти, молейки те да ми простиш. Ако някога те видя на улицата, няма да те повикам, обещавам ти. Няма да те моля да видя сина си. Не го заслужавам, наистина. Не бих искала майка му да е такава, каквато съм аз в момента, каквато навярно и ще умра.
Имам само една молба към теб. Когато Джо започне да разбира… моля те, умолявам те… каквото и да му кажеш за мен, кажи, че съм го обичала повече от всичко друго. Искам да го знае.
Сега си отивам. Взех със себе си единствено дрехите, с които съм, медальона и една ваша снимка. Парите ти няма дори да докосна, същото важи и за другите неща, които имам благодарение на теб. Не смятам че е редно, след като те нараних така, точно защото те проклинах за това, че толкова силно се опитваш да направиш живота ни по-хубав. И, макар и блудница, не съм била с теб за тези пари. Взимайки ги, аз просто бих стъпкала всичко човешко, което е останало в мен. Спомените. Другото опорочих с действията и омразата си.
Е, сбогом, Флориан. Предизвиквам те да ме забравиш. Дано дните ти без мен бъдат много по-хубави от това, което ти причиних през тези години.
И… Извинявай. Искрено. Нека това извинение изтрие спомена за мен и постави началото на новия ти живот.

П.П. Халката е на нощното шкафче.”

Флориан се изправи и, подрусвайки с една ръка Джо, го върна в легълцето, все още стискайки писмото в ръката си. После се върна в хола и се приближи до упоменатото шкафче. Брачната халка блестеше на слабата светлина от лампата в силните си, златни нюанси. Бе мъничка и дребна, през годините все по-често бе започнала да се изхлузва от дългите, тънки пръсти на Анальезе. Егер откри в това някаква луда, мнима символика за нещата, през които бяха минали. Той стисна пръстена в ръката си и го вдигна на нивото на очите.
Спомни си всичко, през което бе минал за това проклето парче метал. Спомни си усърдието, с което бе работил на две места, за да подсигури мизерното съществуване на себе си и на едно същество, което толкова бе ценял. Спомни си всичко това и я прокле за болката, която му причиняваше сега.
Халката представляваше всичко, което бе техния брак. Златен обков върху грозно желязо. Празна, ненужна вещ - бяха я обезценили. Затова и сега не струваше нищо.
Егер затвори рязко очи, а после ги отвори и хвърли халката през прозореца. Това заслужаваше Анальезе. Това бе заслужила за годините, в които го бе лъгала, за годините, в които му бе изневерявала, за годините, в които го бе презирала. А той? Какво бе заслужил с всеотдайността си? Нея? Явно трябваше да върне всички тези години назад и да се промени. Явно грешката му бе изначална. Явно не трябваше да държи толкова силно на определен човек. Явно това бе грешно.
Очите му се върнаха отново върху листа в ръката му. В пристъпа си го бе смачкал и превърнал в парче боклук. Нима тя не бе направила точно това с него?
Действително всичките тези думи го бяха наранили невероятно. Действително той никога повече нямаше да почувства онази себеотдайна любов, с която се бе обръщал към съпругата си. Вече нямаше смисъл от това.
Егер се приближи до газената лампа и, взимайки кибрита в ръка, запали пергамента със замах, демонстриращ силната му увереност в правотата му. После, отдавайки се на емоциите си, отиде с горящия лист в кухнята и го хвърли в мивката. Наблюдавайки възпламенените думи, от устните му се откъсна само една приглушена истина:
„Толкова си мъртва, Лиз…”

Глава 4

Voyager Through Life

На другата сутрин всичко бе точно както преди. Двамата не коментираха случилото се вечерта, защото го смятаха за прекалено странно и анормално като явление. Краус го намираше за неправилно.
Самият Бернард не бе свикнал с този тип отношения. Той бе започнал да се привързва към Бет, а това донякъде го плашеше. Чувстваше се странно безсилен и раним пред нея, някак обезоръжен, обездвижен. Бет бе затворила очи върху ръката му. Беше се събудила в прегръдката му. Това донякъде го навеждаше на мисълта, че щеше да свикне дотолкова с нея, че когато тя започнеше да се съмнява в него, щеше да му е прекалено-трудно да се откъсне.
Враницки бе оставил върху й следите на предателството. По последвалите, несигурни думи на Фаркеш, той не я бе наранявал целенасочено или поне не изглеждало така. И, въпреки това, имаше нещо ужасяващо и противно в тези синини. Сякаш бяха създадени, за да му напомнят какво точно се бе случило преди дни.
Всичко това бе грешно. Не трябваше да се получава така, не трябваше тя да е жертва на амбициите му.
Краус вдигна погледа си към Бет срещу него. Беше навела глава над макароните и ги разбъркваше с вилицата си. Противно на очакваното, бе свикнал с мълчанието и смущението й. Тя заговаряше все по-рядко и по-рядко, някак си улисана в мислите си. Беше се надявал с времето да се научи да разчита премълчаното, но това не се бе случило. Все още пазеше тайните си за себе си, все още се страхуваше да демонстрира някаква емоция, някаква мисъл или желание. Тя все още бе непозната. И във всичко това Бернард откриваше нещо тъжно и потискащо на фона на чувствата, които тепърва започваха да се зараждат в него.
Но какво можеше да се очаква от момиче, което бе изгубила родината, семейството, а после и девствеността си по толкова безсмислен и глупав начин?!
Бернард се улови в съжаление към нея. Това съжаление предизвика желанието да й помогне, да направи дните й по-хубави, такива, каквито заслужаваше. И макар това дело да беше прекалено-частно, за да промени света, Краус почувства градиралото си честолюбие.
Вдигна очи малко по-целенасочено към нея и промълви:
-Исках да поговорим.
Бет вдигна погледа си към него и за няколко секунди го изгледа стреснато, сякаш бе виновна за нещо пред него. Нещо, което не съзнаваше.
Когато върна самообладанието си, Фаркеш остави вилицата, която така и не бе използвала по предназначение, и отвърна лаконично и тихо:
-Добре.
-Става въпрос… -Започна Краус, също оставяйки приборите настрана.- За това, което несъмнено си си мислила и преди. Навярно си се чудила какво искам от теб или защо си тук. Сигурно знаеш отговора. Просто исках да знам дали го желаеш.
Бет рязко прочисти съзнанието си. Тя се отказа да се чуди за какво говореше Бернард – той сам щеше да й каже. Не искаше да насилва ситуацията, не искаше да се плаши безпричинно. Просто щеше да изчака.
Бернард си пое дъх и попита:
-Мислех си… Би ли искала да се омъжиш за мен?
Стресна се рязко от въпроса му. После нервите й се успокоиха и очите й затърсиха отговора някъде по повърхността на масата.
Да, в общия случай Краус бе прекалено-строг и прекалено-груб към всичко. Да, в една част от съзнанието й още отекваха думите на красивата жена в офиса на Хенинг. И, да, те бяха ужасяващи. Всичко, свързано с него, бе ужасяващо. Думите, действията, случките, които навличаше с чепатия си характер и които убиваха в немарливостта си и последните й връзки с миналото. Убийства, които й костваха много болка и сълзи.
И, въпреки това, имаше друга движеща сила в действията й.

-Да оцелея…

-Предпочитам го. –Прозвуча гласът й глух и далечен. Краус се загледа в сведените й очи и попита мрачно:
-Предпочиташ пред какво?
-Пред това да остана сама.
За първи път тази сутрин очите й срещнаха неговите. В тях прозвъня някаква носталгия, някаква самота и тъга.
Краус почувства как болката й попи в него. Имаше нещо безнадеждно в отношенията им, нещо, което дори искреното му желание да я направи щастлива нямаше да успее да промени. Крахът на всичко това бе предречен от самото начало. Но лудият фанатизъм на Бернард не му позволи да го осъзнае.
-Искаш ли го? –Попита я тихо, а после допълни.- Питам те само дали го искаш.
-Исках много неща… Сега нямам желание за нищо. –Отвърна му глухо, свеждайки поглед.- Прави с мен каквото решиш.
Краус осъзна, че вече всичко бе изгубено. Бяха се случили прекалено много неща, за да очаква от нея да го гледа с обикновени очи. През грубия попечител, към гневния домакин, сега Бернард се опитваше да докаже истинските си чувства спрямо нея. Бе глупаво да вярва, че след като се бяха случили толкова неща помежду им, тя можеше по някакъв начин да гледа на него като на спасителен пояс. Той сам я бе изпратил в дълбините на своенравния океан. Никога нямаше да може да изтрие миналото, каквото и да направеше. Но това не успяваше да унищожи отчаяното му желание да се опита.
-Тогава сигурно е по-добре да не го правим. –Констатира бавно и непроницаемо Краус.- Не искам да…
Не довърши. Забрави думите, които искаше да каже, в мига, в който черните очи на Бет се впиха в него. Те отново проблясваха със страх, който го стресираше, тъй като не можеше да открие първоизточника му.
Бет преглътна шумно и промълви ниско:
-Не искам… не искам да оставам сама… на улицата.
Краус се сепна за миг, а после промърмори:
-Това не означава, че ще останеш на улицата. Ще бъдеш известно време при мен, после с Ървин ще измислим нещо… Ще се изучиш, ще работиш и един ден ще имаш собствен свят и ще можеш да правиш каквото пожелаеш.
-Аз… не искам да оставам… сама…
Бернард мигновено съобрази, че накъсаността на смисъла и последователността на думите й се дължеше на хлиповете, които задушаваха дробовете й. Фаркеш спонтанно отново бе изпаднала в болката си, отново бе отнесена и потънала в самата й същност.
След мигновено разсъждение над ситуацията, Краус за първи път осъзна това, което бе премълчала. Тя се страхуваше, че ако не се придържаше към него, то щеше да изпадне в онзи свят, от който се ужасяваше тъй силно. Макар и да не го искаше истински, Фаркеш осъзнаваше, че за да оцелее в този свят, трябваше да се свърже не само привидно, но и в действителност с майора. Единствено бракът можеше да й осигури тази стабилност, за която бленуваше.
По-страшното в цялата тази ситуация бе, че Фаркеш за първи път имаше действително участие в кошмарите си. Тя вече не беше просто наблюдател на този суров свят, тя го бе почувствала, бе принудена да го приеме като част от себе си в един ужасен ден, денят на Независимостта. И Бет разбираше истински, че Враницки бе имал шанса да се възползва от нея, само благодарение на висшия си чин. Ако не се омъжеше за Краус, всеки щеше да има това право над тялото й, просто защото не бе достатъчно силна. А това бе една прекалено мрачна прогноза, за да й позволеше да се сбъдне.
Краус почувства неизмерима тъга от всички тези открития. Нямаше как да промени всичко това, но не можеше и да се научи да не го желае. И, съзнавайки прекрасно ,че казусът между отказа му да се ожени за нея против волята й и страха да я остави сама никога нямаше да се реши безболезнено, той бе изправен пред избор. И този избор щеше да свърши зле, но нямаше как да промени това.
Бернард стана от стола и, клякайки в краката й, прегърна треперещото тяло на Бет и я притисна към себе си. Отмествайки част от косата, прошепна в ухото й:
-Не плачи, няма смисъл да плачеш. След като го искаш, ще го направим. Повече няма да ти се случи подобно нещо, обещавам ти.
Бет прекара ръце зад врата му и скри лицето си в него. Постепенно хлиповете й стихнаха, а тялото напълно се отпусна под успокоението на несекващите му думи.

Бернард затвори вратата след себе си и метна обувките настрани с някаква приповдигнатост, която не отиваше на жеста му. Той се надвеси през вратата на хола и, откривайки Бет, влезе вътре с веселата си походка.
Бяха вече ранните часове на следобеда и Фаркеш по стар навик се бе захванала с някаква книга. Тя дочете абзаца си и вдигна въпросителен поглед към него. Отговорът не закъсня:
-Току-що говорих с Ървин и той няма да може да дойде. Затова пък Франц се съгласи. –После възбудата му секна и вметна колебливо.- Сигурна ли си че го искаш и то точно днес? Случиха се прекалено много неща в последните дни, може би трябва да почакаме всичко да утихне, а пък после да мислим какво ще правим.
Бет спонтанно се почувства като ранено, изоставено същество. В несигурността му откриваше по-скоро намек към нея, отколкото чистосърдечното желание да го направят като хората. Бе странно, но всъщност Фаркеш се чувстваше наранена от тези му думи. Може би той просто не я искаше около себе си вече, но му бе твърде неудобно да се изрази в пряк текст. Може би и Аликс, а и самата Бет, бяха надценили честолюбието на Краус. Да, твърде вероятно бе накрая Леокадия да се окажеше права.
А и с какво въобще можеше да го заинтересува, помисли си Бет. Не бе красива, не бе сръчна, не бе кой-знае колко интелигентна или общителна. Докато тя се срамуваше, страхуваше от него, докато тя мълчеше пред думите му, свеждаше очи пред погледа му, отвръщаше неуверено на жестовете му, нима през всичкото това време той бе имал възможността да запази влечението си към нея? Нима онзи пламък, който бе просветнал в очите му преди две години, можеше да устои на дългите месеци невзрачни отношения? И сега, когато той всъщност вече я бе имал, не беше ли безпредметно влечението му, не беше ли досадно лутането му между гнева и отчаянието, единствените чувства, които Бет всъщност можеше да предизвика в един мъж? Не беше ли прозрачна?
Всичко това я плашеше до полуда. Не, Бет не усещаше горчилката на отхвърлеността, тя не бе привързана към Бернард с някаква обич. Това, което всъщност я плашеше, бе вероятността той просто да се отегчеше от нея и тя да изпаднеше в света, който бе разрушил по този жесток начин миналото й. Не можеше да го позволи.
Всъщност Беатрис възприемаше майора именно като по-голям брат. В съзнанието й не бе имало време да се закорени усещането за това, кога той се отнасяше с нея като с жена, а кога – като с невръстно същество. Бе изтръгната прекалено рано от света си, за да натрупа достатъчно житейски опит в тази сфера. Тя в известен смисъл дори не откриваше съществените разлики в двата пола. Чисто в житейски план, бе съвършено неука. Това предизвикваше всъщност несигурните й мисли и разсъждения спрямо Краус.
Но, да, за нея той беше като по-голям брат. Или поне трябваше да е такъв, въпреки факта, че винаги бе била единствено дете. Фаркеш бе гледала в училище как по-големите братя взимаха съучениците й, развеждаха ги, купуваха им бонбони, а после ги отвеждаха нанякъде. А именно това се бе случило и със самата нея. Но пък нито един от тези братя всъщност не бе изоставял съучениците й. Нима те с Краус щяха да бъдат първите такива?
Фаркеш се почувства накърнена, натъжена и потисната от тази мисъл. Макар и прекалено импулсивен, Краус бе човекът, на когото се опираше. Ървин се бе изгубил като образ в мига, в който бе съзнала привързаността на майора към себе си. Всичко това, подкрепено от факта, че живееше с него, тотално изтриваше образа на Луегер в ролята на неин покровител. Защото Бет се нуждаеше единствено от такъв и щеше да даде всичко на Бернард, само и само за да не я изоставеше.
Повалена и потисната от всички тези грешни размишления относно майора, Бет тотално се срина. Тя вдигна леко главата си, така че смътно да вижда през премрежените си очи озадачената от мълчанието й фигура на Краус, заигра се нервно с крайчеца на полото си и промълви безсилно:
-Какво искаш да направя?
-Как така? –Сепна се Бернард, който си нямаше и ни най-малка представа какви драми се развиваха в съзнанието й.- Как така какво искам?
Бет преглътна глухо и обясни:
-Какво искаш да направя, за да… за да не ме оставиш?
В първия момент Краус се напрегна от недоумение. Впоследствие мускулите му се отпуснаха и устните му заиграха с лека, неподправена усмивка.
-Нищо не искам от теб. –Промълви снизходително, а после се осъзна и върна сериозността на тембъра си.- И няма да те оставя сама. Не си ме разбрала правилно - просто мисля, че е по-добре да го отложим за известно време.
-Ще направя каквото поискаш.
При тези убити думи на Фарке, чак сърцето на Бернард се сви. Той повдигна брадичката й с ръка, така че погледът й срещна неговия. Едва в онзи момент осъзна, че бе най-добре да действа на момента, преди тя съвсем да полудееше, отдавайки се на кошмарите си.
-Добре. –Кимна смирено срещу нея.- Нека да е днес. Отиди да се облечеш, а аз ще предупредя Франц. До десет минути съм тук.
А после излезе от апартамента.

Това, през което минаха, трудно можеше да се нарече „сватба”. Двата часа в църквата бяха по-скоро прибързано четене на молитвеника от страна на един отец, отколкото свещено бракосъчетание. Административната работа се бе приключила с два подписа и промяна във фамилията на Фаркеш. Официални дрехи нямаше – бяха тръгнали с ежедневните си. Същото важеше за музиката и гостите, които почти изцяло липсваха. Франц и Алис бяха дошли, за да станат свидетели на бракосъчетанието. И толкова. Бернард нито имаше желанието да измъчва себе си с пиршества, нито имаше желанието да измъчва Бет с протакване. Този тип събитие бе най-добре съгласувано и с двама им. И въпреки това, майорът не успя да изгони натрапчивото чувство от съществото си, че всъщност това не бе истинско бракосъчетание. Всичко това го правеше суеверен и недоверчив пред бъдещето. Краус просто си пожела това усещане да бе грешно.
-Е… -Усмихна се Фрейс, облягайки се на червената си спортна кола и усмихвайки се широко.- Доволни ли сте вече? Трябва да си призная, това бе най-непретенциозната сватба, на която съм присъствал.
Краус се усмихна слабо и мерна с поглед лицето на Аликс. Имаше нещо в очите й, което го накара да се притесни за двама им с Франц. Или по-скоро да се притесни за нея.
-Така е по-добре. –Отвърна отнесено Бернард, връщайки погледа си върху мъжа.- Разбрах, че къщата била точно до твоята. Откъде такъв късмет?
-Не е късмет, приятелю! –Потупа го по гърба Фрейс.- Изнудих… -Името на Враницки приседна в гърлото на мъжа и той обърна пастелните си очи към свилата се зад Бернард Беатрис. Франц се закашля фалшиво и промени края на изречението си изкусно.- Изнудих няколко важни клечки за това.
Краус му кимна в знак на благодарност, а после всички се качиха в колата. И докато двамата майори с напрегната приповдигнатост коментираха квартала на домовете си, на задната седалка не се промълви и дума. Аликс, опряла ръка на мястото, където щеше да стои прозорецът, ако колата не бе кабриолет, изпълняваше стриктно заръката на Фрейс повече никога да не говори с Беатрис. А от своя страна Фаркеш бе прекалено-развълнувана от промяната в света си. Макар и да не бе сигурна дали тази промяна бе добра или лоша, това бе някакво предизвикателство, имаше някакъв адреналин в самата й същност. А когато слезеха от колата, Бен щеше да отдаде блясъка в очите и зачервените й бузи на силните въздушни маси, които я бяха обливали в самите жили.

Един час по-късно Бернард влезе в хола и се зае с една бира, скопирайки с поглед нещата в стаята, които трябваше да събере в идните дни по повод преместването. Дори не съзна кога Бет бе влязла в стаята.
-Аз… -Прошепна тя бавно, привличайки вниманието му. Краус за секунда съобрази, че плашливостта и свенливостта отново бяха нанесли тежкия си удар върху съществото и разума й. Тя потрепваше едва доловимо, докато ръцете се бяха заиграли една с друга в порива на дивата и неконтролируема несигурност.
-Какво има? –Попита я меко.
-Не знам какво да правя.
Краус се усмихна искрено, придърпа ръката й в своята и се загледа в катранения й поглед:
-Не трябва да правиш нищо, Бет. Нищо не се е променило.
Той я придърпа за ръката и я принуди да се разположи странично в скута му. Целуна врата й, а после я прегърна силно и я притисна към себе си. Бет обви врата му с ръце и положи несигурно глава на рамото му. И така, в неговите обятия, тя наистина почувства сигурността, която той излъчваше с цялото си същество. Упоена от това усещане, забрави всичко друго и му се отдаде напълно.

Глава 5

God Is My Oath

Същия ден Анальезе, измъчена от безсънието, нощното си скиталчество и изживяното страдание, стисна зъби и пое към един от по-заможните квартали на Грац. Тъй като не бе седнала нито за миг, някъде на зазоряване краката финално бяха преминали дългата преграда между военните общежития и градчето. Сега те бяха отпаднали и изтръпнали от дългата среднощна разходка, но лутането на съзнанието бе попречило на нервите да усетят всичко това. Бе прекалено отдадена на чувствата си, за да обърне внимание на нещо физическо, което подсъзнателно още повече изостряше агонията й – изчистваше я от странични влияния и пренасяше действието й върху материята. Сега болката й вече не бе само душевна, бе еволюирала в стадий, който несъмнено щеше да доведе до умопомрачение, ако някое човешко същество не я върнеше в света, към който принадлежеше.
Краката й спряха по навик пред една ниска и пищна къща в светлорозов цвят. Модерността на архитектурата и гамата й я караха да изпъква ярко на фона на старовремието на останалите постройки в центъра. На прозорците липсваха типичните за Грац пролетни цветя, което говореше ясно за меланхоличността и мързеливостта на господарката й. Прозорците бяха широко отворени – отчаян опит на някоя прислужничка да изгони дима на цигари и задушаващи парфюми, които вече се бяха превърнали в постоянни обитатели на жилището.
Анальезе сведе тъжните си очи към вратата и премина малкото, спретнато дворче. Ръката й натисна звънеца и тя зачака на прага.
Няколко секунди по-късно на входа се появи младичка и пухкава прислужница, чиито румени бузи рязко контрастираха на бледността на Анальезе. Тя кимна към гостенката и промълви:
-Госпожа Валцак излезе за малко, госпожо Егер. –Отвърна информативно прислужницата, отдавайки се на тривиалността да среща всеки ден едни и същи хора. Ареалът на Леа бе широк, но рядко се изменяше, а дългата служба на Емалина й бе наложила монотонните контакти на господарката й. Сега дори да искаше, не можеше да обърне достатъчно внимание на гостенката, така че да види всичко, което бе изписано върху лицето й в онзи ден.
-Може ли да я изчакам вътре? –Попита Анальезе в мига, в който осъзна, че меланхоличната прислужничка нямаше да я покани сама.
Емалина се усмихна отнесено и разтвори по-широко вратата с думите:
-Подполковник Шварц също чака госпожата.
-Подполковник Шварц значи… -Повтори Анальезе със слаба възбуда при споменаването на кръга, който обхващаше продажността на Лея.
Прислужничката кимна и почервеня цялата. Егер усети досадата, която изпитваше сега от развратността на всички жени, обитаващи тази къща. Именно Валцак й бе помогнала да се свърже с Арнолд преди време, именно тя бе бдяла над покварата между двамата. Месеци наред закрила над едно прелюбодеяние. И докато някога тази сексуална революция я бе очаровала и въодушевявала, сега изглеждаше просто досадна. Дори не я мразеше, защото бе покварила и собствения й свят.
Изгони това натрапчиво чувство за цикличност и обреченост и влезе вътре, без да обръща каквото и да е внимание на претенциозната обстановка. Емалина я въведе в трапезарията, представяйки я глухо и съобщително. Шварц кимна на жената и момичето излезе от стаята.
Анальезе отвърна отнесено на погледа на подполковника и седна на едно кресло, облягайки брадичка на ръката си. Мислите й запрепускаха по призмата на чувствата и постепенно се изгубиха в мътността им.
Шварц, който се почувства неудобно от тази потискаща тишина, се понамести в креслото си и промълви първото, което му дойде наум:
-Как сте, госпожо Егер?
Анальезе се обърна към него с изражението на човек, който обвиняваше някой в апострофиране. Усмихна се иронично на някаква саркастична и лудешка мисъл в главата си и отвърна:
-Не за дълго, подполковник. Не за дълго.
Бруно се стресна на странния отговор и промърмори насечено:
-Страхувам се, че не ви разбирам.
-Това е най-малкият проблем помежду ни, подполковник. Просто най-малкият ни проблем. –Усмихна се Анальезе и отново го игнорира.
Шварц, който не знаеше дали да се чувства засегнат от отношението й, или не, се смути и се заинтригува още по-силно от уискито, което Емалина му бе предоставила тъй щедро.
Неусетно минаха минутите до завръщането на Лея. Тя хвърли палтото си, очарована от вниманието на гостите си, и побърза да влезе с цялата си пищност в трапезарията.
Бруно понечи да се изправи при вида на великолепната си домакинка, но липсата на реакция от Анальезе го принуди да запази спокойствие. Естеството на отношенията им с Лея не му позволяваше да поставя себе си пред Егер. Във всяко друго отношение той имаше право първи да се порадва на вниманието на светската жена, и чинът, и полът му го позволяваха. Но не и сега.
Лея обърна внимание първо на него. Тя му кимна с двусмислена усмивка и промърмори някаква напудрена баналност. Едва тогава всъщност зърна Анальезе.
Валцак мигновено съобрази, че с приятелката й се бе случило нещо потресаващо. Лицето й бе бледно, лишено от остротата и арогантността на безразличието й. Сега в него съществуваше единствено някаква светла мисъл и пълното морално корабокрушение, или поне така изглеждаше в очите на полякинята.
В действителност тя добре познаваше емоционалните нюанси на Анальезе. Чистото съзнание за грешката бе просветило съзнанието й и сега вече в съществото й не порокът поставяше кървавия си отпечатък. Плътското, безличното удоволствие се бе изместило от някакво просвещение, което отекваше глухо в пребледнялата й кожа, а тъмните сенки доказваха истинността на откритието й.
Валцак мигновено съзна, че се бе случило нещо значимо, нещо, което бе предизвикало този катарзис. Изпита неприятното чувство на досада и едва доловима уплаха от това, което щеше да произтече между двете им. Макар и да не съзнаваше напълно падението си, Лея чувстваше с цялото си същество упрека, който Анальезе отправяше със самото си дихание към света й. Това я задушаваше и потискаше, раждаше известна неприязън към съществото, което щеше да се опита да го разруши. Затова и поздравът й прозвуча сухо и отчуждено.
-Да поговорим насаме, Лиз. Стига, разбира се, господин Шварц да ни извини…?
Бруно сви рамене с изражението на човек, който далеч не желаеше вниманието да пада върху него. Прожекторите в онзи момент щяха да осветят лице, което твърде много не приличаше на почтения му пост.
Анальезе кимна отнесено и последва домакинята в другата стая. Когато Лея затвори вратата, тя се обърна към гостенката си и промълви с нервна усмивка:
-Предполагам, че не си тук, защото си се загрижила за мен…
Анальезе кимна бавно и се загледа в домакинята сякаш я виждаше за първи път. Гримът сега изкривяваше лицето й, шикозното облекло по-скоро караше фигурата да изглежда неодушевена, парфюмът не съдържаше есенция на сила, напротив. В него прозираше някаква кукленска суета и той задушаваше сетивата на Лиз.
Тя игнорира всичко това, уби емоциите в пасивността си, удави чувството на неприязън в безизразната си усмивка. Бе загубила лика си в мига, в който се бе сродила с подобни хора. Сега за Анальезе беше безсмислено да демонстрира чистотата на съзнанието си – грехът отдавна я бе умъртвил. Гузната съвест вече нямаше цена. Оставаха й само нещата, на които я беше научил този търговски свят. Колкото и да ги отричаше, Анальезе знаеше, че само те я спасяваха от пълната безличност.
-Не, не съм тук за това. За съжаление. Случи се нещо.
-Какво по-точно? –Заинтригува се Лея с любопитството на светска клюкарка.
Анальезе просто се усмихна по-широко в лудостта си и промълви:
-Вчера казах всичко на Флориан. Разделихме се.
Чашата с коктейл, която Лея в идолопоклонничеството си винаги държеше в ръка, стана жертва на силните й емоции. Пръстите й се обвиха по-силно около нея и миг по-късно из стаята се разхвърчаха тънки парченца стъкло. Очите на Валцак се оцъклиха, а Анальезе само се усмихна:
-Да. Напуснах го. Или той ме изгони. В момента няма голямо значение.
-О, миличка… -Понечи да я прегърне Валцак, но Анальезе й попречи с ръка и промълви:
-Моля те, спести ми го. Стига ми и това лицемерие да съм тук.
-Защо лицемерие? –Учуди се домакинята.
-Защото ти ме докара дотук. Виж, Лея… -Започна Егер, която почувства, че е започнала да прекалява.- Просто исках да ти кажа всичко това. Нервите ми не са в ред, така че не искам да се засягаш от думите ми.
-Не се засягам. –Отвърна снизходително Валцак.- Кажи ми какво ще правиш сега. Оставаш при мен, нали? Къде са ти нещата? Ще повикам Емалина да подготви стаята за…
-Не. –Прекъсна я Анальезе.- Няма да остана тук.
-Ама как така? Къде смяташ да отидеш?
-Никъде. Не съм решила още. Както се получи.
Лея изгледа приятелката си сякаш бе умопомрачена. Оцъкли погледа си от ужас и прошепна:
-Не си в положение да се отдаваш на случайността, Лиз. Трябва да легнеш и да си почиваш, не да се самобичуваш заради случилото се.
Анальезе се усмихна слабо и процеди:
-Положението ми? Положението ми изисква всичко друго, но не и внимание и специално отношение.
-Ти си бременна, Лиз!
-Да, от любовника си!
Валцак сви рамене от защитна позиция:
-Не трябва да се съдиш прекалено строго. Ти не си виновна, че съпругът ти те лишаваше от…
Лея не довърши, тъй като кървавият поглед на Анальезе я бе разконцентрирал. Жената премести тежестта си нервно от единия на другия крак и реши по-обстойно да обмисля думите си следващия път.
В действителност Анальезе се чувстваше много наскърбена от думите на приятелката си. Това прехвърляне на вината върху Флориан сега й се струваше подло и ниско, въпреки че много дълго време сама го бе правила. Самата идея в онзи миг да се накърнява честта му за сметка на нейната, бе абсурдна.
-Съпругът ми правеше това, което бе добро за семейството ни, докато аз в това време се въргалях в леглото с негов колега. Той по никакъв начин не може да бъде обвинен в това, че е продиктувал упадъка ми. Той не е виновен за нищо. –Обясни сдържано през злобата си Егер.- Разбрахме ли се?
Лея кимна с досадата на жена, която се бе нагледала на подобни краткотрайни „просвещения”. Бе убедена, че много скоро Анальезе отново щеше да се обърне и да се опита да върне предишния си начин на живот. Навярно щеше да подмами отново Флориан, а месеци по-късно щеше да възобнови прелюбодействата си с още повече страст. Във всичко това Валцак дори не се съмняваше. Тя отдавна сводничеше с приближените си и не веднъж бе ставала свидетелка на подобни излияния. Нямаше причина да приема това като истинско и сакрално в прецедентността си.
Валцак се усмихна фалшиво и сипа малко шампанско в опразнената си вече чаша. Подобни високопарни разговори я дразнеха и уморяваха. Затова реши да пропусне по-голямата част от диалога, приключвайки с възраженията си. Анальезе така или иначе щеше да се опомни съвсем скоро, нямаше нужда да отдава такава важност на думите й.
-Добре. –Кимна жената покорно.- Не искаш да останеш при мен и не искаш да пазиш детето си. Добре. Но поне ми кажи защо си без багаж и с колко пари разполагаш.
Егер вдигна очи и в тях проблесна огънчето на триумфа над покварата:
-Оставих нещата си там. Не исках да се възползвам от парите му. Не смятам че е правилно.
Валцак отпи още по-сериозна глътка от шампанското си и, правейки неприятна физиономия, промърмори:
-Смяташ да се шляеш по улиците на Грац без шилинг в джоба си?
-Май така се получава.
-Толкова си неразумна! –Възкликна Лея впечатлено, но сериозността на ситуацията бързо попари възбудата й.- Лиз, послушай ме… Не можеш да правиш така. Излагаш на риск не само живота си, но и този на детето си заради единия авантюризъм. Остани тук няколко дена, ще си поговорите с Флориан, ще се разберете. В крайна сметка дори да решите да се разделите окончателно, няма смисъл да го правите по този начин. Всичко това е абсурдно!
-Има много абсурдни неща в живота ми, Лея… -Промълви Анальезе глухо.- Но това не е едно от тях. И, не, не смятам по никакъв начин да се свързвам с Флориан. Това е и една от причините да не искам да остана тук. Това бе най-разумното решение, което можехме да вземем пред създалата се ситуация, и аз не смятам по никакъв начин да се отричам от думите си.
-Наричаш разумно това да напуснеш дома си бременна без един шилинг в ръка и нито една дреха? –Възмути се Леа.- Това да останеш без дом, да се отречеш от сина си и да откажеш на съпруга си да се покае? Лиз…
-Съпругът ми няма за какво да се покайва. –Възрази Егер злъчно.- Аз трябва. Това и смятам да направя.
Валцак погледна тъжно приятелката си. Да, Анальезе щеше да се осъзнае, но може би прекалено късно. Сега просто не бе възможно да й се помогне.
Лея се замисли за това, което Егер толкова целенасочено си причиняваше. Да, тя щеше да се върне обратно и да помоли за помощ. Но нима тогава пораженията върху психиката й нямаше да са прекалено- ериозни, за да могат да се поправят?
Лея обичаше Анальезе с любовта на жена, която изпитваше влечение само към покварени същества. Единствено смелостта на Егер да върви срещу патриархалността я привличаше, смелост, която самата Валцак познаваше до болка. Смелост, която дълги години бе била движещата й сила, дълги години я бе спасявала от поражението. Сега, когато този пламък тлееше наспивно в очите на Анальезе, Лея знаеше, че я губеше завинаги. И макар и коравото й сърце да бе обвито в дебел слой поквара и лъжи, имаше нещо тъжно и потискащо във всичко това.
-Кога тръгваш? –Попита я Лея тихо.
-Още сега.
-Нека ти дам някакви пари… колкото да имаш нещо в джоба си… ако се случи нещо…
-Не. –Отсече Егер.- Не искам подаяния.
Лея потрепна от ужас, а после придърпа Анальезе и я притисна към себе си:
-Веднага щом се устроиш някъде, искам да се свържеш с мен… нали? И се пази, малката!
Преглътна звучно, докато изпращаше с поглед Егер. Вътрешно знаеше, че едно галено и лабилно същество като Анальезе нямаше как да оцелее в света отвън. Дълбоко в себе си се молеше нещо да се случеше и тя да се върнеше назад, там където бе сигурно за нея. Но и знаеше, че Лиз никога нямаше да го направи. Може би в остротата на очите й, може би в строгостта на чертите й, може би в бледността на кожата й, но Валцак ясно разчиташе всичко това. И въпреки болката, която задуши гърдите й, в очите й не проблесна нито една сълза. Противно на желанието й, те оставаха сухи и безизразни. В онзи ден, докато се проклинаше, че не може да страда за хората в света си, Лея за първи път осъзна безличността на съществуването си.

Глава 6

Voyager Trough Life

Новият ден посрещна двамата Краус в трепетно приготовление за преместването. След като разбра, че къщата всъщност е готова, майорът побърза да привърши със задълженията си и да се прехвърли в новия дом. Застояването го потискаше.
Бет бързо възприе идеята за преместването - намираше в него промяната, от която така силно се нуждаеше. Затова и се зае да помогне на Бернард и да забърза, доколкото това бе възможно, цялото действие. С общи усилия прибраха всичко за няколко часа. Едва в късния следобед, игнорирайки влиянието на грозно празната стая, двамата се отпуснаха на дивана в хола, за да си починат.
-Предлагам още днес да викна кола и да се пренесем. Ключовете са в мен, така че няма да има проблем. –Обърна се за първи път към нея в онзи ден. Бет вдигна поглед от чашата с чай, която топлеше ръцете й, и кимна отнесено. Едва няколко минути по-късно Фаркеш осъзна точно какъв бе смисълът на думите му и отново извърна главата си към него.
-На колко време път се намира къщата?
-Ами… Предполагам не повече от двайсетина минути с кола. –Отвърна й несигурно Краус.- Нали бяхме заедно в къщата на Фрейс. Близо до нея е. От другата страна на града.
-Аха…
Краус вдигна поглед към Бет и се загледа в нея с интерес:
-Защо питаш?
-Ами аз… -Смути се Фаркеш.- Чудех се дали ще виждам чичо Ървин…
-Чичо… -Усмихна се Краус и мигновено се върна към темата на разговора.- Е, предполагам, че няма да е толкова често, колкото досега.
-Ще мога ли да идвам сама?
-Едва ли. –Поклати глава Бернард.- Знаеш какви са шофьорите. Ще трябва да идваме двамата, когато не съм на работа, разбира се.
Беатрис сведе леко глава и въздъхна. Единствените хора, които наистина познаваше тук, бяха Бернард и Ървин. Сред другите все не съумяваше да се чувства комфортно, не съумяваше да се отпусне. И докато Луегер бе единственият, който умееше да разнообразява скучните делнични дни, в къщата нямаше да има кой да й помогне да се бори със самотата. Тъй като между двама им с Краус бе сключен мълчалив обет да превърнат думата „майор” в табу, Бет нямаше как да знае дали тя вървеше под ръка с повече задължения и работни часове, или не. Съдейки по Фрейс, бе логично новият пост да освободи по-голямата част от времето на Бернард, но Бет знаеше, че Франц бе лентяй по природа и може би Краус щеше да отсъства още повече.
Свиквайки с него и потискайки страха си, Беатрис мигновено бе станала зависима от Бернард, но в едно ново отношение. Не толкова физически, колкото психически. Тя осъзнаваше колко свързани бяха всъщност и знаеше, че той бе единственият, на когото можеше да се уповава сега. Нуждаеше се от него, защото самотата и досадата я ужасяваха. И докато преди използваше всеки един миг, за да избяга колкото се можеше по-надалеч, сега прекарваше цялото си време с него. Липсата на друга опора диктуваше факта, че го следваше по петите навсякъде. Но досега никога не бе оставала истински сама. Краус винаги я оставяше при Ървин, когато излизаше, винаги имаше някой покрай нея. Сега кошмарите преливаха в самотата и самата идея за нея я плашеше.
Бет вдигна очите си към настоятелния поглед на Бернард и промълви ниско:
-Аз познавам само него…
-Е… -Сви рамене Бернард.- Време е да опознаеш и други хора. Ето Аликс винаги е насреща за размотаване, тя и без това по цял ден няма какво да прави. А и в квартала има и много други интересни хора. Няма да скучаеш.
Бет кимна несигурно. Нямаше как да скучае, особено ако щеше да споделя компанията на Аликс. Поне досега не бе скучала с нея. Но пък не й се вярваше, че Фрейс можеше да се окаже приятна събеседница за разговор, не и за приятен. В интерес на истината Беатрис се страхуваше от това, че Аликс отново щеше да й отвори очите за неща, които май не желаеше да вижда. Докато гъркинята акцентираше върху определени ужасяващи подробности в света й, тя съзнателно потискаше Бет. И макар и пророчеството, че Краус искаше да се ожени за нея, да бе изглеждало ужасяващо, а в последствие самата Фаркеш да бе настояла за него, имаше нещо неприятно в самата същност на Аликс.
Колкото до „другите”, то Бет се ужасяваше от вероятността да завързва нови познанства. Всичките й контакти досега бяха диктувани от наложителността или случайността. Те се бяха развивали бавно и болезнено, потискани от затворения й характер и несигурните чувства. В частност познатите на Бет се ограничаваха с родителите, които по право бяха част от живота й, учениците от училището, с които й се бе наложило да се запознае, а сега и натресените й от съдбата Ървин и Краус. Не бе имала възможност да потисне свенливостта си и да опознае по-добре хората. В действителност Беатрис знаеше много малко за тях. Тя не умееше да разсъждава над реакциите им, не умееше да реагира чистосърдечно и умело в отношенията си с останалите. Бе лесна жертва за лъжци, скъперници, негодници, просто съдбата не й бе наложила да ги среща по пътя си. Или поне не и досега. Самата идея тепърва да върви срещу интровертността си, бе ужасяваща.
И въпреки това, Беатрис не сподели тази си уплаха с Бернард. Едно ниско гласче й напомняше да се държи на определено разстояние от него поне засега. Този човек, така грубо бе нахълтал в света й, срутил моста й с миналото, прекратил всичките й стари контакти… Да, той й бе упора, да, той бе единственото същество, което съществуваше в интимното й пространство. Бе нахълтал насилствено вътре, но вече нямаше път назад. Или поне за сега. И тя щеше да крие тайните си от него колкото се можеше по-дълго. Защото несъзнателно усещаше, че ако той се добереше и до тях, от старото й Аз нямаше да остане и следа.
Бернард наблюдаваше слабите оттенъци на тези мисли върху лицето й с някакъв флегматичен интерес. Той отдавна бе свикнал да я наблюдава умислена и мълчалива, бе имал своите възходи в разгадаването на емоциите й, бе имал и своите падения. Всичко това понякога го изморяваше и потушаваше интереса му към нея. В други мигове пламъкът се разрастваше и любопитството го удряше като всеобхватно чувство, като гняв, като пламването на барут с клечка кибрит. Мигновено, всепоглъщащо, опустошително. Но този път не беше такъв.
Бернард придърпа кутията си с цигари и запали една, облягайки врата си на дивана и издишайки дима. Когато почувства погледа й върху себе си, той се повдигна отново и промълви с безизразен глас:
-Какво има?
Бет се сви леко и промълви:
-Може ли… Може ли да си взема една?
Бернард се усмихна слабо и хвана кутията в ръката си. Вдигна я на нивото на лицето си и промълви:
-Това са боклуци, Бет. Не трябва жена да се трови с тях. Затова ми обещай, че няма да го правиш!
Беатрис сведе виновно глава и кимна, а Краус се наведе към нея и я целуна. В това време ръката му стисна кутията и я смачка. Когато се откъсна от устните й, се отдръпна леко и се усмихна на учудването й:
-Не е редно аз да го правя, след като не ти позволявам на теб, не смяташ ли?
Фаркеш не съумя да постави мислите си в ред, че да отговори така, както той желаеше. Бернард я дръпна към себе си и я прегърна, притискайки я с ръка към тялото. След като успя да възвърне контрола над мускулите си, Бет се отпусна с въздишка и се остави на тази силова прегръдка, за която дори не знаеше причината. Постави на първо място примирението си пред волята му и за пореден път си напомнил, че той всъщност имаше неоспорими права над нея. В крайна сметка самият факт, че я гледаше и че я пазеше, изискваше определени неща в замяна. И Бет щеше да му се подчинява, докато нервите я слушаха, а хладнокръвието потискаше паниката. После вече щеше да загуби контрол.

Къщата, която армията им бе отредила, бе далеч от пищността на тази на Фрейс. Бе едноетажна, мъничка, съставена единствено и само от спалня, холче, кухня, баня и нещо като килер. Стените й бяха празно бели, но затова пък носещи информацията, че бе чисто нова. За мебелите също не се бяха погрижили достатъчно, защото имаше само диван и легло. Кухненското обзавеждане се състоеше от печка и мивка, колкото до тоалетното – то бе съставено само от тоалетна и душ. Краус с неприязън забеляза скъперничеството на армията, а Бет мълчаливо заключи кои от качествата си Франц бе използвал, за да се сдобие с толкова хубава и обширна двуетажна къща.
Бернард, който също направи съпоставката с дома на приятеля си, се разгневи неохотно и спонтанно. Единственото нелогично в ситуацията бе, че всъщност беше ядосан на себе си. Тази, която бе завоювала къщата на Фрейс, всъщност беше Аликс, в това нямаше и съмнение. Можеше и да не му го беше казал лично Франц, но Бернард го познаваше достатъчно добре. Това, което всъщност го обиди, бе съзнанието, че и той бе действал по същия начин, за да се сдобие с по-нормален дом. Можеше и да бе насилствено, но го бе направил. Ядът му рикошира във Фрейс и се обърна отново към него. Цялата тази история го влудяваше.
Така, ядосан до краен предел, Краус започна да разопакова нещата с такъв замах, че от време-на време нещо даваше жертва. Бет, която забеляза напрегнатостта му, реши да не го показва с нищо и се зае да подреди нещата си.
-Трябва да купим мебели… и завеси… и… -Започна Бет несигурно два часа по-късно. Разопакованото имущество прикриваше донякъде голотата на къщата. Това й бе дало смелост да възвърне самоувереността си и да посмее да прекъсне вече утаения му гняв.
-Няма да стане сега. –Отвърна й сопнато.- Не са ми давали заплатата от месеци. Ще се наложи да почакаш със завесите.
Бет се смути и кимна отнесено. Бернард, който съжали за резките си думи, я дръпна в скута си и зарови глава във врата й. Устните му попариха кожата под ухото й, а ръката застина на ханша, придърпвайки блузата нагоре. Фаркеш се разтрепери цялата, но не понечи да се отдръпне.
Когато Бернард всъщност осъзна, че я бе сплашил, отдръпна лицето си от врата й и отключи хватката си около нея. Беатрис стана прекалено бързо, за да се счетеше за нормално, а после се обърна към него, тъй като беше задържал ръката й.
В гнева си Бернард бе забравил първоизточника му. Промърмори нещо извинително и отпусна дланта й.
В действителност ядът му бе избил в нова насока. Съзнанието, че вече бяха женени, го караше да изисква определено отношение от нея. За Краус, който далеч не бе толкова неопитен в отношенията си с жените, бракът бе спонтанна причина да предизвиква близостта й. Самият му факт бе достоен повод за определено количество интимност помежду им. А и в крайна сметка интимността не беше нещо съществено и сакрално за него.
Освен всичко това, Краус си бе променил погледа върху Бет, както и сам бе предрекъл. След двете години, в които я бе усещал като неразумно и понякога досадно същество, единствено фактът, че я беше имал, можеше да промени цялостното му отношение към нея.
От друга страна, Бернард добре разбираше и нейните доводи. Едва ли, имайки се предвид всичко, случило се досега, възрастта, опита и страха й, можеше да се отпусне пред него и да реагира, ако не добре, то поне непредубедено към вниманието му. Всичко това беше логично.
Едва след като прехвърли тези мисли през съзнанието си, Бернард вдигна поглед към фигурата й. Чувството за виновност, че го е отблъснала, не й позволяваше да излезе от стаята, страхът от него не й позволяваше да се приближи. И така, между две усещания, тя стоеше пред него и го наблюдаваше малко неуверено, сякаш се надяваше той да й каже какво да направи.
Краус се изправи и я дръпна към себе си. Прегърна я през кръста и, опирайки чело о нейното, промълви тихо, но ясно:
-Трябва да изгладим всички тези неща, нали? Малко по малко, но ще се наложи. Трябва да ми помогнеш за това, нали знаеш? Не мога сам да го променя.
-Кое? Кое трябва да променяш? –Сепна се Бет, която се почувства странно несигурна и засегната от думите му.
-Отношенията ни.
-Защо?
-Защото не бива да се страхуваш от мен.
Фаркеш се замисли за миг, присвивайки устните си. В следващия момент тя отново отвърна на погледа му и промълви с равен тон:
-Няма повече.
-Не става точно така. –Усмихна се Краус на наивността и чистосърдечието й.- Въпреки, че щеше да е хубаво.
Въздъхна и се отказа да коментира темата. В крайна сметка малко или много сега Бет бе много по-спокойна в присъствието му, отколкото в който и да е момент преди. Самият факт, че не се беше отдръпнала като попарена от прегръдката му, че го гледаше в очите, дори, че отговаряше на думите му, бе достатъчно свидетелство за прогреса й. Бавен, мъчителен процес на приобщаване към средата. Последното, на което трябваше да се отдава, бе нетърпението. В крайна сметка сам бе предпочел нея пред дадена местна девойка, която определено щеше да е много по-сигурна и много по-уверена в тези среди. Бе предпочел Фаркеш пред стотиците други - по-умни, по-опитни, по-красиви същества. Същества с изградена ценностна система и морал. С изграден характер. Привличането му към лабилността и драматичността на Бет се преливаше с усещанията, които тя предизвикваше с другите си качества, така че Бернард не можеше да изтъкне причината да се нуждае от нея с известна точност. В крайна сметка вече се бе отказал от това.
Краус потисна насилствено желанието си да я прегърне или да я целуне. В обърканата й увереност имаше нещо, което го привличаше, но не желаеше да се отдава дотолкова на емоциите си. Затова просто отдели лицето си от нейното и погали с ръка бузата й, промълвявайки:
-Е, май ти е време за сън. Утре ще взема парите и ще трябва да обиколим магазините. –После се наведе и докосна с устни челото й, откъсвайки и втората си ръка от гърба й.- Лека нощ, хлапе!
Проследи с поглед пътя й до спалнята и се усмихна иронично на цялата ситуация. Тази нощ щеше да прекара извън леглото и дома си, навярно или в компанията на Франц, или в тази на някое леко същество, или в тази на разредения алкохол в някой задушен бар. Тази нощ и част от следващите щеше да се съобрази с нея. Пък може би скоро тя сама щеше да пожелае компанията му и от този момент щеше да се говори за истински брак помежду им. Не от мига на подписването, както си бе мислил наивно.

Глава 7

God is my Oath

След като излезе от къщата на Леокадия, Анальезе направи няколко крачки и чак тогава осъзна в каква безизходица се намираше. Всичките й приятели, всичките й познати всъщност бяха близките на Флориан. Меланхоличността и отчуждението не й бяха позволили да създаде покрай себе си контакти, които нямаше да се разрушат при евентуални проблеми между нея и съпруга й. Сега, чувайки за цялата история, нито един от тях нямаше да й подаде ръка. С Арнолд вече се бе разделила, а прагматичността не й позволяваше да остане при Леокадия. Оттук-нататък всичко бе неизвестно. Може би щеше да успее да намери мястото си, може би не. В онзи миг всички тези мисли слабо касаеха съществото й.
Механично пресече улицата и започна да се разхожда безцелно. Съзнанието й бе заето с равносметка за отминалите дни и нямаше възможност да обмисли какво щеше да прави оттук-нататък. Бе прекалено отнесена, за да се съсредоточи върху нещо определено, така че мислите й се рееха из сенките на миналото. В тях нямаше последователност, нямаше логика, просто едно мнимо усещане за самота.
Измина един час, преди Анальезе да осъзнае къде се намираше и какво се случваше около нея. Бе преминала чак в един от крайните квартали на Грац, а май така и нямаше да успее да открие изход на моралния си конфликт в пространството на действителността.
Осъзнавайки го, Анальезе се спря и се озърна с нервността на човек, който се чувстваше смазан между тези жилища. Откривайки вдясно от себе си малък и спретнат парк, тя загърби бетона и се запъти натам.
Разположи се на една от пейките и се огледа. Тъй като бяха настъпили едни от най-острите дни на есента, в парка нямаше никого. Потиснати от сивото си ежедневие или вродената си монотонност, хората в този квартал не бяха усетили нуждата от промяна, не бяха усетили потребността от чист въздух и няколко минути спокойствие. Анальезе мигновено пречупи липсата им през призмата на емоциите си – осъзна колко сляпо и безцелно бе съществувала години наред, също като тези забързани хора, в същата меланхолия и същата илюзия. Стори й се странно, че едва сега забелязваше грешките на съществуването си, че чак сега ги преосмисляше. Колко ли неща щеше да промени, ако поне за миг се бе поспряла, се бе опитала да прекрати порочното си съжителство с пошлостта и греха и просто за миг бе анализирала чувствата си? Едва ли тогава щеше да е готова да жертва Флориан заради едното сиво развлечение.
Анальезе се стресна, осъзнавайки че съществото й се беше отпуснало и за малко не бе заспала с отворени очи. Едва тогава си спомни колко изнурена всъщност се чувстваше. През нощта не бе мигнала, а два дена подред бе изгубила в на пръв поглед безгрижно и безвредно скиталчество. Сега всичко това изглеждаше абсурдно. Дори самото й положение там, на пейката в парка, някъде из покрайнините на Грац.
Защо бе оставила парите на Флориан? Защо не взе поне няколко шилинга, колкото да има какво да хапне и къде да преспи? Бе захвърлила всичко в едното упорство. Сега гордостта й пречеше да се върне да се върне и да го помоли за пари, камо ли да поиска прошка - самоуважението бе срутило всичките й мостове назад. Сега можеше да следва пътя си напред, само това й оставяше. Не можеше да върне миналото.
Мислите й плавно преминаха към това, от което се бе отрекла. Какво ли бе казал Флориан на Джо? Беше ли питал за нея? Дали не бе казал на сина й, че нямаше да се върне? Нима повече нямаше да може да го вижда?
Анальезе сведе поглед към корема си, сякаш той можеше да й отговори на въпроса „Защо се отказах от тях заради теб?”. В онзи миг тя за първи път осъзна, че ненавиждаше това същество в себе си, презираше го от цялата си душа. Макар и да не й се гадеше, макар и да не се чувстваше толкова зле, колкото докато износваше Джулиен, това дете бе символът на падението й. То се появяваше точно в мига, в който всичко тътнеше в разруха. Възраждаше се, докато част от нея умираше. Нима това недоразвито, уродливо подобие на човек имаше право на това?
Гневът замести презрението, но отекна в студенината на характера й. Нямаше да му посегне, нямаше да се отърве от него. Колкото и да бе силна ненавистта й, тя нямаше да прелее границите на хладнокръвието й. Бе приела отговорността за този живот, нямаше да се отрече от него. То бе задължение. Щеше да го роди, пък след това да става каквото ще. Съдбата на детето след раждането му щеше да остане неясна, но докато не видеше свят, то щеше да е живо и здраво. В това Анальезе нямаше нужда да се заклина, тъй като бе сигурна. Самата й ценностна система отричаше дори само мисълта за такова злодеяние. Затова дори не се опита да го тълкува.
Около половин час по-късно Анальезе дойде изцяло на себе си. Разсъдъкът й се прочисти от мислите за проблемите в света й и се зае със задачата да ги реши с такова упорство и разсъдливост, че чак сама забрави предишните си мисли. След като пътят назад към сакралното „вкъщи” бе така категорично препречен от гордостта й, бе наложително да открие място, където да пренощува и евентуално да яде. Липсата на средства я правеха лабилна и несигурна пред хазарта на утрешния ден, но детето, което носеше в утробата си, евентуално можеше да смили някого. Трябваше да открие дом или заведение, в което да измоли някакъв тип работа, което изглеждаше като предизвикателство за вечно почивалата Анальезе. Самата идея да заработва сама съществуването си я привличаше силно в лика си на неизвестността, но това бе просто инфантилната радост пред промените, които настъпваха в живота й. Наслоен страх по небцето, който преливаше в кисел адреналин, когато прекараше през езика си сладката неизвестност. Букет от емоции, с които щеше да се сбогува в мига, в който промените наистина станеха част от живота й, а не само мечтана екстремалност.
Анальезе заключи съзнанието си за тези мисли и за тези усещания. В онзи миг те просто щяха да бъдат следствие от силата й и, за да ги постигнеше, трябваше да ги пренебрегне поне засега. Имаше много повече проблеми, които трябваше да реши, преди да се наслади на тази игра със сетивата.
Затова и игнорира всичко останало. Разумът й заработи с още по-високи обороти и започна да разисква най-различни възможности за действие. Първоначалната идея да се опита да си намери мястото в някоя къща се стопи мигновено. Едва ли някой щеше да се съгласи да наеме жена, която виждаше за първи път, а и бременността нямаше да й е от полза. Дори и да не го кажеше от началото, то щеше да си проличи с времето.
По тази причина Анальезе се замисли за варианта да обиколи кръчмите, баровете, страноприемниците. По тези места винаги се намираше някаква работа, а собствениците нямаха навика да се привързват към подчинените си. Емоционалната близост между двете прослойки бе целенасочено избягвана. Този факт щеше да провокира готовността им да приемат чужд човек в заведението си, знаейки че при най-малкия пропуск щяха да го изгонят, а при най-малкия грях дори да посегнат на здравето му. Самата Анальезе нямаше защо да се страхува от второто, защото никога нямаше да посегне на чуждото. И всичко това правеше идеята за работа в някакво заведение идеална за нея.

„Добре… -Помисли си Егер с усмивка.- Време е да направим нещо по въпроса”. Изправи се и пое надолу по улицата, по която бе дошла до това място и тези разсъждения. Сега всичко зависеше от това, което можеше да направи с остатъците от живота си. Имаше право на ново начало, всичко дотук вече нямаше значение или поне нямаше да има такова с години наред.
Подмина няколко от заведенията по пътя – пренебрегна ги заради лошото разположение или несигурния произход. Искаше просто да знае, че там, където отиваше, щеше да е пространство на определена хармония и определен мир. Не се и надяваше да попадне на мил и любезен работодател – след войната и последните събития в света бе трудно да се открие подобно явление в границите на консервативния Грац. Желаеше просто да не бъде на ръба. По-голямата част от заведенията сякаш съвсем скоро щяха да рухнат – не искаше да поглъщат и нея със себе си.
Спря се едва на една от главните улици – „Хауптплац”. Едноетажна дървена кръчма привлече вниманието й с уютната светлина, която излъчваше, и изящните цветя, с които бяха окичени прозорците. От една страна Анальезе знаеше, че това бе признак за прекомерна суетност – навярно собственикът беше добре изтупан мъж на място, държащ на квалификацията на персонала си; от друга - навярно посетителите бяха важни клечки. И двете не й бяха в полза – какво можеше да предложи? Неопетнените си от труд ръце и нероденото дете?
Не, беше абсурдно. Навярно дори нямаше да се обърне внимание на молбата й. И въпреки това, Анальезе не можеше да пропусне да опита – това изглеждаше като съвкупност от всичко, за което някога бе мечтала.
Приближи се с бавни и отмерени стъпки, а после влезе вътре, игнорирайки звънчето, което развя гласа си по повърхността на празните маси в ресторанта.
Не се бе объркала – това несъмнено бе заведение, което, ако не от аристократи, то се посещаваше поне от спретнати и прилично обезпечени хора. Стените бяха изчистени и бели, тук-таме разнообразени от някоя и друга картина на малоизвестен художник. Каменно-снежните маси бяха покрити с рубинени дантелени покривки, а върху им мънички лампи разчупваха консерватизма на останалия облик на заведението.
Единственото движение, което Анальезе забеляза, бе на един висок и слаб четиридесетгодишен мъж, който само за миг вдигна поглед към нея, а после отвърна вниманието си отново към парите, които очевидно броеше.
За възрастта и простотата на облеклото си, той имаше твърде благородни черти. Очите му бяха всечени в черепа, носът бе прав, досущ гръцки, овалът – обострен от студенината на зелените му ириси. Единствено набръчканите ръце напомняха унесено факта, че този човек бе припечелил всичко, благодарение на собствения труд, не отдавайки се на случайността.
-Заведението е затворено. –Промълви отнесено, все още прокарвайки парите през ръцете си.- А и не толерираме просията.
Анальезе издържа косия поглед, който й хвърли, и промълви леко и насечено от преглътната обида:
-Не търся просия. Търся работа.
Колко просто й изглеждаше всичко това в онзи момент! Щеше да помоли, щеше да й се даде. Колко лесно всъщност превъзмогваше гордостта си! Колко бе лесно да дойде тук и да каже ясно и точно, че всъщност се нуждае от нечия помощ! Помощта на този човек! На фона на милитаризираното общество, което я бе обграждало цял живот, този мъж, занимаващ се с прехраната на случайни минувачи, изглеждаше нищожен, принизен. Нямаше как да й откаже каквото и да е – тя бе закърмена с високите ценности на военните, бе отраснала и бе цъфтяла сред ценности и предизвикателства. Нямаше как това префинено общество да не я приеме с отворени обятия и почести!
-Не се занимаваме със забавата на клиентите си. –Съскайки, процеди собственикът.- Потърсете по-надолу.
-Познавам Грац достатъчно добре! –Изскърца със зъби Анальезе.- Не съм курва!
-Какво търсите тук тогава? –Промълви равно собственикът.
-Работа! Казах ви вече!
Анальезе почувства колко глупаво всъщност изглеждаше в очите му. Сигурно облеклото й бе неспретнато, сигурно косата й бе сплетена, сигурно очите й бяха кървави и обагрени в тъмни кръгове на недоспиване. От друга страна, тя му се явяваше тук със скъпото си палто и изнежена душевност. Какво очакваше да си помисли?
-Не съм курва. –Повтори отново гласът й като ек, сякаш само за да потвърди смирението, което бе засвидетелствала в съзнанието си.- Не съм работила, но сега ми се налага. Можете ли да ми предложите нещо?
Мъжът остана няколко секунди взрян в парите, а после ги прибра в джоба си умислено и вдигна поглед към русокосата жена до себе си. Едва тогава устните му се разтвориха и оттам излезе унесения отговор, свидетелстващ колко далеч беше този диалог от съзнанието му:
-Не търсим персонал в момента. Потърсете другаде.
Анальезе осъзна, че това бе най-категоричния отговор, който можеше да получи. Престъпването на гордостта отново щеше да й коства много. Затова, в плен на гнева си, излезе от заведението без дори да се сбогува.
Студеният дъх на нощта пресекна устата и се заби кръвожадно в гърлото й. В този проклет град времето се менеше постоянно! Но какво друго можеше да очаква?
В първия момент понечи да слезе по стълбището и да си тръгне. Едва впоследствие си спомни, че нямаше накъде. Бе прекалено късно да обикаля заведенията, а идеята да прекара поредната нощ върху някоя от тези мръсни пейки, пълни с нечистотии и бактерии, я отвращаваше.
Слезе няколко стъпала надолу и седна на стълбището. В действията й нямаше дълбока логика – просто се надяваше преградата, която кръчмата поставяше между нея и северния вятър, да я спаси от агонизиращата нощ. Сгуши се в палтото си и притвори очи. Лишенията бяха нещо нормално в последните дни – просто щеше да ги игнорира – обстоятелствата я бяха научили на това.
Съществото й се отпусна, духът се успокои. Гневът отдаде място на умората и тя се наслои на вълни по тялото й. В следващия миг очите й се затвориха и я отдадоха в ръцете на съня.
Едва половин час по-късно Анальезе чу в главата си познатото иззвъняване на звънеца и някой грубо препъна крака си в талията й. Едва тогава съществото й се събуди рязко от съня и зениците се изостриха от първоначален ужас.
Собственикът на заведението изтри със замах израза на недоволство от лицето си. Той се извини едва-едва, а после подаде ръката си на Анальезе, която отби помощта му и се изправи сама.
-Интересно ми е… -Започна мъжът, присвивайки очи срещу нея.- Какво се е случило с теб?
-Моят живот не е обект за задоволяване на любопитството на непознати! –Изсъска Анальезе, все още разгневена от грубото събуждане.
-Странно е именно жена като теб да няма къде да отиде.
Наглостта в тона му се удави в недоумението на това социално разслояване, на което я бе подложил. Егер примигна миг-два, а после промърмори сухо:
-Каква жена?
-Красива, на първо място. –Промълви мъжът равно.- Изтънчена и пренаситена. Несъмнено от аристократски произход.
-Не. –Промълви отсечено.- Не съм аристократка.
-Тогава от интелигенцията.
-Откъде-накъде?
-Пренебрежителното поведение и безсмислената упоритост. –Отвърна мъжът и чак тогава, присещайки се, допълни.- Няма да те приема в персонала си. Не ми трябват изтънчени госпожички.
-Не съм го и поискала. –Изсъска язвително.
-Значи просто… реши да поспиш?
Присмехулният му тон накърни честта й жестоко. Ударът върху личността й бе кръвожаден, най-лошото в него бе правдивостта на тези малки детайли, които обръщаше срещу нея. Тя действително нямаше какво да прави – беше без дом, без прехрана, без бъдеще. Беше нищо пред него – макар и образована, макар и заучена в определени висши ценности, принципи и идеали. В момента те не струваха нищо. Този човек бе съвкупност от притежания, които липсваха болезнено именно на нея. И именно в онзи момент. Колко още можеше да се призини?
-Работата ми трябва. –Промълви Анальезе убито.- Това е.
Мъжът я изгледа за миг, а после протегна дланите си:
-Дай си ръцете. –Промълви и пое рязко нейните с дланите нагоре. Грубо изтласка ръкавите на палтото й нагоре, а после вдигна поглед към очите й и кимна бавно.- Готов съм да те наема дори само за да видя как тялото ти се руши.
Анальезе не намери какво да отвърне. Мъжът отпусна ръцете й, оставяйки в едната няколко шилинга:
-Това не са подаяния. –Уточни строго.- Ще ти ги удържа от заплатата. Сега ще отидеш надолу по улицата и ще отседнеш в страноприемницата „Кетори”. Кажи на домакинката, че Никлас те изпраща. Изкъпи се и се наяж – утре те чакам точно в шест и половина тук - да видим какво ще излезе от теб. И още нещо – това не е постоянна работа, така че не залагай на несигурно!
Анальезе кимна покорно, а после попита:
-Откъде си сигурен, че ще ти върна парите?
-Жените като теб не крадат.
-Но лъжат. –Възрази тихо Анальезе.- Бременна съм. Май е редно да го знаеш.
Мъжът, носещ името Никлас, се усмихна насмешливо, а от устата му се откъсна само:
-Ето, че пъзелът започва да се нарежда. –А после допълни конкретно.- Стига да си способна да работиш, детето ти не ме интересува. Не очаквай да правя компромис за това.
-Не очаквам. –Отвърна му кратко, а Никлас само се усмихна по-широко.
Може би си прокарваше експериментите през нея, може би изграждаше авантюризма си върху падението й, може би си купуваше обект за ирония или просто желаеше да наблюдава нечие мъчение законно. Това нямаше значение. За Анальезе в онзи миг бе важен само фактът, че идната нощ нямаше да спи на открито и за първи път щеше да сложи нещо в устата си от дни. Какво значение имаха горделивостта и честта? Нали отново щеше да живее… нормално?
Двамата не си казаха повече нищо. Разделиха се по пътя, когато Никлас зави по малките улички, вероятно към дома си. Егер щеше да прекара първата спокойна нощ от дни. В онзи миг я ценеше повече от личното си разбиране за достойнство и чест.

Глава 8

Voyager Trough Life

Бе късна вечер и слънцето бе залязло преди миг, обагряйки небето с най-пищните цветове на заника. След дългия ден на пазаруване и размотаване из Грац, Беатрис и Бернард чувстваха умората в самата сърцевина на костите си.
Не можеха да обвинят деня в безцелност – бяха свършили огромно количество работа по къщата. Оставаше единствено да монтират бялата техника и да окачат пердетата.
Силите не им стигнаха за това. Около седем часа те, капнали от умора, се строполиха на леглото и заспаха така.

На другата сутрин се събудиха на разсъмване. Бернард бе приготвил закуската и настоятелно я повика да хапне. И така двамата се озоваха на масата един срещу друг.
-Няма ли да ядеш? –Попита Краус, забелязвайки как съпругата му буквално си играеше с храната.- В последно време не се храниш редовно.
Бет вдигна поглед от юфката към него и застина за миг така. В следващия момент отвърна сухо и отнесено:
-Не съм гладна.
Бернард остави приборите и се облегна на стола, скръствайки ръце.
-Искам да изядеш всичко. –Продума бавно и строго.- Този път искам да изядеш всичко.
Беатрис го погледна със смесица от недоволство и страх. Вероятно строгият му глас я бе подплашил и сега не бе сигурна дали не бе сбъркала нещо. И това нещо навярно нямаше нищо общо с храната отпред.
-Хайде. –Кимна Краус към храната.- Яж!
Бет измери чинията с поглед и, вдигайки ококорените си очи към него, поклати панически с глава.
В първия миг Бернард дори не знаеше как да реагира. Бе странно да я принуждава да прави нещо такова – тя трябваше сама да чувства нуждата от храна. От друга страна, въпреки че й бе ясно колко неправилно бе това действие, упорито му се противопоставяше.
Нямаше никакъв смисъл. Нима откриваше способността да се конфронтира с него именно заради нещо толкова… битово?
Бернард почувства как гневът започна да го облива на горещи вълни. Тя му се доказваше. Защо? Защо й беше да му се зъби именно сега?
Краус нямаше как да осъзнае, че ядът му произлизаше именно от факта, че Беатрис никога не го правила досега, никога толкова категорично. Преди тя се бе подчинявала смирено на всичко, което й кажеше, сега се опитваше да се бунтува.
Жестоката нишка на характера му се обтегна до скъсване и изскриптя приглушено. Отново бе предизвикала гнева му, но за първи път целенасочено.
Изправи се и се приближи с няколко стъпки до нея. Прегръщайки и притискайки гърба й към гърдите си, Краус парира всяка възможност на Беатрис да реагира или да се освободи. Едната му ръка стисна челюстта й, разтваряйки я между пръстите си, другата вдигна пълната лъжица и тя свърши някъде на езика й. Тялото на Беатрис потрепна под неговото, челюстите се задвижиха нервно, а миг по-късно храната се спусна по хранопровода й с дълбок и тътнещ звук от преглъщане.
В първия момент Бернард остана доволен от постигнатото. Принуждавайки я веднъж да преглътне, вече нямаше да има нужда да я приканя отново. Но не беше познал.
Тялото й рязко се изпъна напред, разтрогвайки хватката му около рамената й. Потрепна за миг, а после, прилепяйки се напълно към краката си, Беатрис повърна на земята.
Бернард рязко изскочи назад и премигна миг-два, докато осъзна точно какво се беше случило. Избледняла и омаломощена, Беатрис вдигна лицето си върху едното коляно и отърка устни в пижамата си.
Едва в този миг Краус се опомни напълно. Той се приведе към нея и я вдигна на крака, мълвейки мрачно:
-Стига сега! Недей да се цапаш.
Подкрепяйки я да не залита, Бернард й помогна да стигне до банята и я остави там. Самият той се върна в кухнята и започна с досада и оправдана доза отвращение да събира остатъците от полу-смляната храна, събирана явно с дни.
Едва след като се увери, че по ръцете му не бе останала и следа от инцидента, Краус се върна отново в банята. Завари Беатрис, обгърнала тоалетната чиния и поставила глава от омаломощение върху й. Косата й – сплетена и разпиляна от нечистотии, се прокрадваше някъде изпод пръстите й.
Краус я повдигна и я разсъблече, все така смръщен и мълчалив. Бутна я под душа и щателно изми всяка част от тялото й, мъчейки се да игнорира отвращението, с което го изпълваше цялата тази случка. Загърна я в хавлията и й помогна да измие зъбите си. Едва тогава я вдигна на ръце и я занесе в спалнята. Изтри тялото й от водата, а после навлече отгоре й суха пижама и я сложи да спи.
Едва на излизане прегракналият от дразнението глас на Беатрис го спря:
-Извинявай. Не исках да…
-Просто трябваше да ми кажеш. –Процеди Краус в отговор.
Бет нямаше възможност да разсъждава над това дали в онзи миг Бернард не я хокаше и не й бе ядосан. Умората я стовари с топлината на одеялата и очите й се скрепиха плътно.
В следващия миг тялото й се отпусна, а съзнанието последва пътищата на съня.

Беатрис се събуди едва късния следобед. Киселият вкус по езика я накара да извие мъчително глава и да се свие на кълбо.
Никога не се чувстваше добре след следобеден сън. Това бе нещо, което по принцип не си позволяваше, но този път не бе имала друг избор. Затова пък болката в главата й попречи да разсъждава върху отминалото и Бет се изправи бавно на ръце. Погледът й се спусна по обагрените в късното слънце стени, през застиналия дъх на помещението до тишината, която се стелеше на талази някъде из пространството.
Стана бавно от леглото и излезе от стаята. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че беше напълно сама. Едва тогава разбра, че Бернард отдавна беше излязъл и едва ли щеше да се върне скоро.
На вратата се позвъни и Беатрис подскочи от уплаха. Ужасът се преупи през отсъствието на Бернард и заглъхна в нейната самота.
В първия момент се замисли над варианта изобщо да не отваря. Чувстваше се странно безпомощна да защити себе си или къщата при евентуално нападение. От друга страна, контрира се Бет мигновено, това бе някаква параноя, която само доказваше какво дете беше в действителност.
След кратка мисловна борба момичето реши да погледне през шпионката и едва тогава да реши дали желае да отваря или не.
Аликс бе застанала пред вратата и нервно чоплеше ноктите си. Бет потисна онова гласче, което й напомни всички онези сривове, които Фрейс бе предрекла, и отвори бавно вратата.
Беше облечена в раздърпан анцуг, а косата й се бе разпиляла от кока във всички посоки, обагряйки рамената й с цветовете на ръждивото злато. Едната й ръка отново притискаше малкото момченце към гърдите й, очите отново щателно преценяваха всичко друго, но не и зависещото от нея същество.
-Няма ли да ме пуснеш да вляза? –Тросна се Фрейс пред Беатрис и, когато осъзна, че домакинката явно въобще не може да отреагира на появата й, я избута с тяло и влетя в къщата.
Очите на Аликс започнаха с досада да изучават преддверието, а когато се умориха от това, застинаха срещу лицето на Краус.
-Отидоха в града преди четвърт час. –Промълви, оставяйки детето в краката си и побутвайки го настоятелно с ръка, за да го изгони от погледа си.- Реших да дойда да те видя.
Беатрис знаеше, че Аликс лъжеше. Навярно това беше просто поредното поръчение на Франц, срещу което не се беше противопоставила. Може би зад всичко това стоеше именно Бернард, който се опитваше да я изманипулира чрез Фрейс. Най-вероятно всичко беше просто игра, на която Бет не можеше да се противопостави, а и не намираше причини за това. Ако Бернард искаше нещо от нея, щеше да го направи за него безропотно. Бе само въпрос на ловкост да прозре желанията му през реакциите на всички тези хора, които сам поставяше помежду им.
-Искаш ли нещо за пиене? –Попита Беатрис отнесено и присви за миг поглед срещу детето, което се опитваше неуспешно да влезе в спалнята, блъскайки се във вратата.
-Не, мерси. –Поклати глава Аликс и довърши троснато, проследявайки погледа й.- Не се безпокой за Феликс, аз имам грижата за това.
Бет мигновено си спомни, че не трябваше да си позволява подобни волности. Аликс бе много по-умела в тези игри, много по-закоравяла в безправието и хаоса им. Тя имаше и много по-силни връзки в това общество. Ако съумееше да се сприятели с нея, може би щеше да оцелее в този свят. Но това нямаше да стане, ако я съдеше за майчинското й отношение към собствените й деца.
"В крайна сметка... -Запита се Беатрис.- какво ли разбирам аз от деца?"
-Извинявай. Просто го забелязах, в реакциите ми нямаше скрит подтекст.
Аликс прие думите й неохотно и, макар и да знаеше, че са лъжливи, не коментира повече въпроса. Просто последва домакинята си в хола и се строполи на дивана, опъвайки краката си върху него.
-Е? –Усмихна се Фрейс самодоволно.- Как се чувстваш като омъжена жена?
-Никак. Нищо не се е променило.
-Ха-ха, така ли? –Засмя се Аликс искрено, а после добави снизходително.- Колко си лековерна…
Бет вдигна неразбиращ поглед към гостенката си и сви рамене в знак, че не разбира. Аликс се поизправи на дивана и се надвеси към нея, мълвейки приповдигнато:
-Не знам какви са ви отношенията, но мога да ти кажа едно – Бернард е болезнено нетърпелив.
-Сигурно. –Кимна Бет и допълни ясно.- Но рядко го демонстрира.
-И сприхав.
-Да, такъв е.
-Егоист, нервак, егоцентрик…
-Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? –Разгневи се Бет на тези видни нападки срещу Бернард.- Да ме убедиш, че ще си патя за всичко това? Може би си права! Но след като не мога да го променя, има ли някакво значение? –После замлъкна за миг и, свеждайки кръвясалия си поглед, допълни тихо.- Едно не мога да разбера… Защо толкова силно иска да го мразя?
Аликс дори не успя да реагира в първия момент. Беше си мислела, че злобата й е оправдана и не би предизвикала нечие неверие, камо ли това на наивното момиче отпред. Бернард се беше изразил ясно и точно – копнееше Беатрис да го презира. Най-вероятно това бе следствие на факта, че не искаше да я разочарова, а търпението му се бе изчерпало отдавна. Но това не беше работа на Аликс – нямаше смисъл да го знае, не трябваше да задава неразумни въпроси.
В крайна сметка всичко това й бе болезнено непознато. Франц не беше играл подобни пиеси с нея – бе й показал още в първите минути на познанството им точно за какво е в дома му и точно какво иска от нея. И, не, никога не я беше лъгал. Лъжеше безобразно всички останали, но не и Аликс. И може би именно този факт беше първоизточник на тази перверзна вярност, която споделяше с него.
-Разбирам. –Промълви Аликс, сваляйки маската на насмешката.- И може би донякъде си права да го обвиняваш за това. Но и ти не го предразполагаш към друго.
Бет вдигна изненадан поглед към Аликс и рече сепнато:
-Как така не го предразполагам? Нима аз съм виновна за всичко това?
-Да, Краус се държи лицемерно и, да, опитва се да те манипулира. Но именно ти го принуждаваш да прави всичко това. Ако не се дърпаше от всичко, което…
-Да се дърпам? –Възмути се Беатрис.- Единственото, което направи за мен Бернард беше да ме прекара през деветте кръга на ада и да ме излъже за всичко това накрая! Ти не знаеш нищо!
Аликс издържа една минута погледа й, а после отвърна студено и натъртено:
-Бернард те отглежда като писано яйце от три години! Ако не беше той, сега щеше да си захвърлена в някой бардак и щеше денонощно да се продаваш, за да имаш какво да сложиш в проклетата си уста, която сега използваш, за да го нагрубяваш!
-Не, Аликс! –Рязко изсъска Беатрис.- Ако не беше Бернард, сега щях да имам родители и дом! Не да бъда държанка на човек, който е прекалено сринат дори за да се отдава на пороците си!
Фрейс присви очи срещу нея и поклати глава, усмихвайки се едва-едва.
-Ако не беше той, сега щеше да си мъртва. А тогава нямаше да има значение дали родителите ти са живи, или не.
Бет мигновено осъзна, че Аликс знаеше много повече неща, отколкото можеше да се предполага. В частност, Фрейс знаеше неща, които Краус съзнателно бе изтрила от паметта си отдавна. И всичко това я нараняваше безумно.
Да, може би Аликс беше права. Може би съзнателно мразеше Бернард, защото не искаше да обвинява себе си за всичко това. И, да, ако не се беше опитала да избяга от лагера, никога нямаше да стигне дотук. Но означаваше ли всичко това, че не трябваше да има доверие… и на себе си?
Бет облегна глава на ръката си и въздъхна тихо. Искаше да оцелее, безумно се надяваше на това. Сред тези сурови хора, сред тази жестока действителност единственото, на което можеше да се уповава, бе на самата себе си. В крайна сметка вече дори на себе си не трябваше да има доверие. Защото, както Аликс й беше напомнила, Беатрис бе допуснала не една грешка в живота си. Просто преди беше била прекалено сляпа, за да го осъзнае, и прекалено лицемерна, за да го приеме.
Аликс защитаваше света си именно така, както Бернард би направил. Тя беше негова жертва, но реагираше също като своите нападатели. Защото Аликс оцеляваше. А Бет само се опитваше да противодейства на себе си.
Нима това означаваше, че… бе по-жестока и от тях?
-Какво иска от мен?
-Иска това, което иска всеки мъж от съпругата си. Нищо повече. –Промълви Аликс бавно и сведе леко погледа си.- Той може да е всякакъв, но държи на теб. Иначе нямаше да те пази така и нямаше да се вълнува от твоето мнение.
Беатрис кимна, все още не напълно сигурна, че вярва на думите й. В следващия миг се изправи и кимна към Аликс:
-Има червено вино. Искаш ли да пийнем по една чаша?
Аликс кимна отнесено и, изпращайки Беатрис с поглед, също се изправи, за да потърси сина си. Няколко минути по-късно отново бяха в трапезарията. Аликс придържаше малкия Феликс към дивана, отпивайки бавно от чашата. Несъзнателно двете бяха сменили темата на разговор и сега тя се въртеше около безопасни обекти, които нямаше да ги провокират отново да се изправят една срещу друга.
-Проходи преди месец, но още не е проговорил. –Промълви Фрейс, прокарвайки ръце по челцето на сина си.
-Това притеснява ли те?
-Не. –Поклати глава Аликс и вдигна поглед към Бет.- Нормално е. В крайна сметка в началото ми беше трудно – първо дете е, а Франц не ми беше особено в помощ.
-Значи си го отгледала сама?
-Що се отнася до сменянето на пелени, къпането, храненето, приспиването и непрекъснатия контрол, да. –Кимна Аликс и се усмихна срещу сина си.
-Ами Франц? –Учуди се Беатрис.
-Когато има възможност, прекарва времето си с него. Франц е в отпуска от няколко години, но я поддържа с ходене по разни забави и непрекъснати срещи с шефовете си. В крайна сметка няма кой знае колко повече време отпреди - просто ангажиментите са му по-различни. Но всичко това с децата е прекрасно, макар и да е уморително в определени моменти. Феликс е до мен непрекъснато – дава някакъв смисъл на цялото това монотонно съществуване в къщата. –Усмихна се Аликс и кимна към сина си.- Понякога е досадно, но пак го предпочитам пред къщната работа и придружаването на Франц по въпросните мероприятия.
Беатрис вдигна поглед от шишето с вино и се загледа сепнато в Аликс.
-Нима често те води по подобни събирания?
-Доста даже. –Кимна бавно Аликс.- Няма как да знаеш, защото си била само два пъти. Но към всичко това се привиква някак си. И пак е доста неприятно преживяване. Затова се радвам, че отново чакам дете - това означава, че поне няколко месеца Франц няма да ме задължава да правя такива неща. Казвам ти, децата са прекрасно нещо – дават привилегии, които не си се и надявала да имаш. А и мъжете омекват. Като родиш дете на Бернард ще разбереш именно за какво говоря.
Бет се смути за миг, а после изпи виното си наведнъж, пълнейки отново чашата. Вече усещаше как главата й започва да се замайва, но не искаше да спира да пие сега. Колкото повече поемаше, толкова по-трудно й беше да разсъждава над всичко това и толкова по-добре се чувстваше. Сякаш самата й кожа излъчваше топлина, която я успиваше и я замайваше леко, но във всичко това имаше някакво очарование, което безумно я привличаше.
-Дете… -Повтори Бет отнесено.- Не боли ли?
-Всяко хубаво нещо в този живот боли. –Засмя се Аликс на наивността й.- Но само някои от тях си заслужават истински. Децата са едно от тези неща.
-Едва ли Бернард иска деца от мен.
-Защо реши така? –Учуди се Аликс.
-Защото, ако искаше, щеше да спи с мен. –Развърза езика си Бет и се усмихна глуповато.
-Не бъркай собствените си предпочитания с неговите. –Засмя се Аликс, осъзнавайки колко пияна всъщност бе събеседницата й.
Точно в този момент вратата се отвори и някой затършува из коридора, а после влезе при тях в трапезарията.
Бернард прецени набързо ситуацията и, кимайки към Аликс, промълви глухо:
-Франц те търси. Можеш да си вървиш.
Аликс, още по-усмихната отпреди, се изправи, повличайки детето след себе си, премина разстоянието до вратата и, усмихвайки се приповдигнато, се завъртя около оста си пред Бернард и изчезна от погледа им.
Краус остана няколко минути загледан до болка в мястото на гърдите си, където момичето се бе отъркало с тялото си. В следващия миг се примири с реалността и вдигна поглед към видимо пияната Беатрис.
В първия момент се ядоса безумно на всичко това. Не му стигаше инфантилността и повръщането й, а сега я бе открил в състояние, което трудно можеше да се нарече трезво. Впоследствие видя възможност за действие и се примири с обстоятелствата – явно така трябваше да бъде.
Приближи се към креслото, където Беатрис едва не бе заспала в плен на унеса си, вдигна я на ръце и я остави на леглото в спалнята. Издърпа долнището на пижамата й и се излегна върху й.
Беатрис обгърна в унеса си врата му с ръце и, все още със затворени очи, прокара устни по брадичката му.
Нещо в Бернард прещракна и той застина така. Да, можеше да се възползва от състоянието й днес и да утоли желанията си за кратко. Утре Беатрис нямаше да помни нищо и всичко между тях щеше да си е както преди. Но от това нямаше да спечели нищо освен моментно удоволствие, а Бернард имаше много повече неща да изглажда в отношенията си с нея и те нямаше да се променят от едно подобно действие.
Не желаеше да я насилва. Това щеше да е неприятен и безсмислен декаданс в отношенията им, а и нямаше да е съпроводен от удоволствие нито за единия, нито за другия. Затова му оставаше само едно – да я накара да го поиска сама.
Ръцете му плъзнаха по тялото й, а дъхът на алкохол попари устните му. Бет потрепна под докосванията, които съзнанието й не можеше да почувства овреме, притисна се несъзнателно към него и, накъсвайки дъха си, застина така.
Ръцете му изследваха вътрешността на бедрата й, дупето, гърдите и талията й. Бавно и умело докосванията му пареха кожата й и я караха да настръхва, докато устните лениво предизвикваха изтръпването на нейните.
Бет унесено осъзна, че Бернард съзнателно предизвикваше това странно напрежение в тялото й. Въпреки това, съществото й беше прекалено неумело, за да се противопостави на усещанията си, и Беатрис бавно започна да трепери под допира с грубите му, но безумно горещи длани, докато размътеното й съзнание потъваше отново и отново в намеренията му, давейки се предсмъртно в плътността им.
Противно на цялата леност на усещанията, Краус рязко прокара ръка между краката й и тялото й се изви под контрола му. Бедрата се плетоха едно в друго, заклещвайки дланта му и засилвайки усещането. Дъхът се насече мигновено и сякаш съвсем застина някъде в дробовете й, докато цялото внимание на размътеното й съзнание се насочи към допира на дланта му.
Докосването се усили и Бет рязко се повдигна към врата и прокара ръце по гърба му в опит да успокои емоциите и дишането си. Другата му ръка за миг застина на лицето й и Бернард започна да я целува бавно. Освободена от неконтролируемото чувство на допир между дланта му и най-интимната част на тялото й, Бет съумя да се съсредоточи върху устните и отвърна на знаците на езика му.
Бернард рязко отново прокара пръсти между краката й и този път усещането за неконтролируема слабост бе толкова силно, че Беатрис не успя да му се противопостави. Тялото й започна да се гърчи под неговото, а ръката му застина, притисната към кожата й. В следващия миг Бет се отпусна умаломощено под него и притвори очи. По цялото й тяло се разля топлина, която я унесе съвсем и я накара отново да заклещи дланта му между бедрата си, предизвиквайки силово още няколко по-слаби и накъсани гърчове.
След няколко секунди Бернард осъзна, че всичко бе свършило и изтегли ръката си, наблюдавайки чертите й все така строго и непроницаемо както преди. Освободената длан я придърпа към него за талията, Беатрис безпомощно и унесено се подчини на желанията му и заспа мигновено върху гърдите му. Краус изсули одеялото върху раменете й и застина така.
Това определено не беше най-лесното решение, но май бе най-правилното. Предизвиквайки тялото й, съвсем скоро Беатрис щеше да е много по-зависима от него, отколкото щеше някога да си позволи съзнателно. И не след дълго тя съвсем разсъдъчно щеше да почувства нуждата от близостта му и тогава щеше да я контролира напълно.
А единственото, което Бернард някога бе бленувал, бе пълен контрол над себе си и над останалите.

Глава 9

God Is My Oath

Странноприемница „Кетори” представляваше някакъв вид грубо пришита кръпка между светлите и ниски блокови комплекси на улицата. За разлика от останалите, тя беше единствената, която видимо не беше ремонтирана отпреди войната. Мазилката се лющеше, а и контрастираше на фона на светлите и разноцветни блокови пространства със сивотата си. Противно на това, всичко по оформлението на странноприемницата беше сходно с тенденциите на уличката. Беше триетажна сграда, слепена и от двете страни с другите. Стилът беше пищен и представителен, но не и поддържан. В интерес на истината странноприемницата беше единствената сграда на улицата, която се отличаваше с немарливо отношение от своят собственик.
Виждайки всичко това, Лиз се усмихна иронично. В Грац жителите поддържаха висок статут на живеене, тъй като непрестанно се конкурираха за приза „Образцов дом”. Поддържана открай време, тази тенденция на спортсменски дух бе наложила определени предразсъдъци в очите на околните.
Анальезе можеше да си представи с какво око гледаха хората на странноприемницата. Несъмнено тя беше „свърталище” и „дупка” по думите им. Подобно скъперничество на стопанина сигурно излизаше в очите на жителите на Грац като най-изявен признак на грехопадението и липсата на морални ориентири. В крайна сметка обществото в градчето беше болезнено консервативно – славейки се като затворена и елитаризирана общност, Грац гледаше с лошо око на всичко различно. В тази закоравялост жителите откриваха традициите, но Лиз знаеше, че не беше това. Отказът на Грац да приеме иновациите във всяка една тяхна разновидност всъщност беше проекция на факта, че градът съществуваше в една заблуда, красива фантазия, която можеше да се поддържа единствено с понятия като „Обичаи” и „Традиции”. В крайна сметка всичко това беше безсмислено – никой не смееше да оспорва чистотата на съзнанието и на телата. Не защото нямаше поводи за това, просто защото никой нямаше да повярва. Тази красива заблуда бе паднала като бяла перелина пред взора на Грац и неговите обитатели просто нямаше как да видят или приемат тези неща. Присъдата на Анальезе беше да остане зряща завинаги.
Всички тези мисли минаваха главоломно през съзнанието й, докато стоеше и гледаше с лудешка усмивка сивеещата кръпка отпред, носеща романтичното име „Кетори”. Също като нея, странноприемницата бе тук, за да покаже истинското лице на този забулен в лъжи свят. Защото под ударената набързо боя по фасадите на сградите наоколо се таеше облик, не по-малко грозен и неприятен за окото, отколкото „Кетори”. Прозаичността идваше от факта, че бе твърде лесно за човека да отвърне зор.
Чрез тази странна алегория със странноприемницата Анальезе осъзна една жестока истина в света си – тя никога нямаше да бъде част от всичко това. Каквото и да се случеше оттук-нататък, тя бе болезнено отчуждена от социума. Съзнанието за пошлостта я правеше грозна и противна в очите на останалите, също както тази сграда отпред.
Можеше да си тръгне, можеше да забрави за всичко това и да замине. Но съзнанието за мястото, където бе реализирала своите грехове, нямаше да може да й позволи това. Тя щеше да умре в Грац, също както беше живяла в него години наред. Нейният живот принадлежеше на Грац и това щеше да бъде олтарът, където щеше да очисти света и душата си. Беше въпрос на време.
След тази трагична поанта, Анальезе разклати динамично глава, мъчейки се да изхвърли тези мисли от главата си. Истината беше, че дори те да бяха верни, с нищо нямаше да й помогнат оттук-нататък. С тъга Лиз отбелязваше факта, че бе много по-лесно да се залъгваш за нещата, отколкото да ги приемаш в техния суров, нелицеприятен вид.
Мъчейки се да забрави всичко това, тя пое с уверени стъпки към олющената светлокафява врата на странноприемницата. Понечи да почука от куртоазия, но мигновено осъзна, че тя вече й е непотребна. Кой въобще чукаше на вратата, влизайки в странноприемница? Беше абсурдно. Единственото, което спаси съзнанието на Анальезе от ожесточената критика, на която тъй често се подлагаше напоследък, беше съзнанието й за непознатостта на това измерение на света й. В крайна сметка никога досега не беше стъпвала в странноприемница, как можеше да знае всичко това? За пръв път й се налагаше да пробива нов път, различен от досега следвания, сред консервативната средина на Грац и този авантюризъм малко по малко започваше да я замайва. Адреналинът на ситни бучки в ноздрите й, страхът, полепнал по трахеята й, гордостта, предизвикваща стомашните й тикове… Всичко това беше чувственото възпоменание за смисъла на всичко това – новото начало. Единственото жестоко в цялата ситуация беше несигурността й, че иска да е част от всичко това пред себе си.
Пое си дълбоко дъх и се усмихна. Толкова години на повърхностно, материално съществуване, отдадено на стремежите на плътта и отровата на гнева. Сега цялото това кълбо от отдавна забравени емоции я замайваше, опияняваше. Мислите препускаха по съзнанието й по-главоломно, отколкото Анальезе някога отново щеше да позволи. В онзи миг й се искаше да се върне към старото си Аз, към онзи момент в живота си, когато беше спряла да разсъждава над колизиите в света си и се беше оставила по течението. И това не беше психическо безволие, напротив, физиката беше доминантна в него. Светът беше низ от материи и техните притежания, не от мисли и печални разсъждения. Лиз знаеше, че не успяваше да се задържи на повърхността на материалното, тъй като бе изгубила всичките си притежания в неговата сфера. Ако искаше да се оттърси от всичките тези мисли, тя трябваше по-бързо да се прикрепи към физиката, преди психиката да нанесеше фаталния си удар върху й. Иначе Анальезе щеше да обезумее, знаеше го със сигурност.
Бутна вратата отпред и застина на прага. Цялата сграда се огласяваше от нечии викове, чиито първоизточник Лиз откри в придържащата новородено жена, бълваща змии и гущери срещу мъжа пред себе си.
И двамата не бяха австрийци, Анальезе го виждаше ясно. Здравият им загар напомняше на испанския, тъмните коси се спускаха на тежки вълни помежду им. Дори виковете им – отчаяни и гневни – не бяха на немски.
Лиз щеше да стои с векове, загледана в тази интересна двойка до стълбището, ако в същия миг до двамата не се беше появила възрастна на вид жена, която ядосано избута мъжа до вратата и буквално го изхвърли, проклинайки го под нос. Едва когато затвори вратата след него, тя се обърна към Анальезе, покрай която беше минала в процеса на въдворяване на ред. Тогава и Егер успя да види лицето й.
Астрид Грюн, както се казваше управителката на странноприемницата, беше висока и възкокалеста австрийка, чиито дълбоко всечени очи представляваха някакъв вид сензори за нередности. Жълтеникаво-кафяви и помръкнали, ирисите й обхождаха всичко в околовръст, независимо дали това беше в официална или битова обстановка. В крайна сметка Астрид не беше жена, която някой можеше да обвини в грях – религиозна до немайкъде, тя представляваше ходеща говорителка на бога, ако приемем факта, че библията всъщност е неговото завещание за човеците. Поради тази причина беше абсолютно невъзможно някой да я обвини в нещо и тя да приеме неговата критика – според каноните на християнството Астрид беше полубожество, съвсем друг въпрос беше, че битовата реалност далеч не отговаряше на библейската. В крайна сметка стремежът й да налага божествените притчи на практика беше почти комичен в неосъществимостта си, макар и да пасваше идеално на душевна й извисеност.
Въпреки всичко това, Астрид беше здраво стъпила на земята под краката си. Библията я вдъхновяваше в битовите условия, но далеч не я главозамайваше. Единствено чувството за недоказуема справедливост продължаваше да отеква в ежедневните й „приключения”. Също както в този случай. Испанката, Палома, продължаваше упорито да изневерява на съпруга си, а той безпомощно се опитваше да се бори с нейната невярност посредством скандали, заплахи, но никога и активни действия. В крайна сметка в тази ситуация решението на Астрид по казуса беше следното – майката, символизираща проекцията на Богородица на земята, беше нещо като свещено животно. То нямаше как да е напълно перфектно, тъй като беше човешко създание. В така-създалата се ситуация Астрид се уповаваше на идеята за прошката. Затова пък съпругът на Палома нямаше никакво право на прошка, тъй като нараняваше майката. За самото прелюбодеяние беше обвинен мъжа, с който тя спеше, тъй като в Десетте божи заповеди се казваше „Не посягай на жената на ближния си…”, а въобще не се коментираше повинността на въпросната жена при положение, че освен всичко тя беше и майка.
В заключение за целия този триъгълник Астрид обвиняваше всички други, но не и Палома. Прилагайки библейските притчи в реалността всъщност Астрид категорично се отдалечаваше от универсалната и екзистенциална справедливост, но просто нямаше как да го осъзнае. Библията за нея бе и програма, и устав, и кодекс на живота. Всички други закони на съществуването за нея бяха човешки извращения на божиите постановления и затова тя ги презираше изконно.
Всъщност самия живот на Астрид предразполагаше тези й възприятия. Невзрачна и плаха като момиче, тя беше останала стара мома и логично бе потърсила своята „употреба” в редиците на божественото. Щеше да бъде прекалено жестоко за остаряващата вече жена да възприеме, че не божественото я отделяше от социума, а именно характерът, външността и психиката й.
Астрид неслучайно беше останала чужда на пламтежите на сърцата на местните ергени – в самата й същност имаше нещо стържещо и скриптящо. На движенията й бе чужда женската гъвкавост, клетвите „Анатема” бяха далеч от женските такт и състрадание. Грюн не притежаваше нито едно качество, нито една черта, които да я прикрепят към някого в този свят. В крайна сметка тя сама беше проклела човешкия род, отказвайки да приеме собствената си невъзможност да бъде част от него.
Когато погледът й падна върху разчорлената и видимо недоспала Анальезе, тънките устни на Астрид се свиха от недоволство. Егер беше твърде далеч от догмите в света на Грюн, тя й приличаше повече на нагла уличница, отколкото на покайваща се за земните си грехове жена. И всичко това несъмнено се дължеше на упорития и остър поглед на Лиз, несломен и неутихнал гняв към цялата вселена, който несъмнено нямаше да се угаси лесно.
-Странноприемницата приема гости до дванадесет часа. –Процеди измежду зъбите си Астрид и мерна с кос поглед часовника си.- Сега е дванадесет и десет.
-Прекрасно. –Разгневи се Лиз и довърши грубо.- Виждам, че за Вас е напълно невъзможно да ме приемете. –После си пое дълбоко въздух и промърмори.- Предполагам, че ще ми се наложи да отида другаде.
-Правилно предполагате, госпожице.
-Все още съм госпожа! –Процеди Егер и си пое дълбоко дъх, за да не избухне.
Астрид, от своя страна, се учуди силно на тази отметка. Не беше логично да е сбъркала толкова сериозно в предположенията си – Лиз не приличаше на жена, спазваща божиите закони. И въпреки това, тя беше омъжена, факт, който вдигаше с една единица пунктовете й пред Грюн.
-По работа ли сте в града? –Попита домоуправителката и се загледа проницателно в потрепващите устни на събеседницата си.
-Не, откакто се помня съм си се в Грац! – Изсъска Анальезе, подразнена от този неоправдан интерес към личните й работи.- Никлас от ресторанта на „Хауптплац” ме изпрати тук, нямаше как да предполагам, че вслушвайки се в съвета му, предизвиквам толкова сериозно неудобство у вас!
Лиз се обърна и понечи да излезе – умората, гневът и накърнената гордост не й позволяваха да остане безучастна спрямо подобно отношение. Можеше и да не е най-перфектния наемател, но тази дупка едва ли можеше и да се надява на нещо по-добро. В крайна сметка това, което най-много подразни Анальезе, беше фактът, че откакто се беше разделила с Флориан, сякаш целият Грац бе възприел присърце идеята да я умори с недружелюбността, гнева и съмненията си. В последните дни тя бе преминала през множество премеждия в този проклет град, невъзможността на опитите да пречупи волята й я бе разгневила още повече. Сега, сблъсквайки се отново с изконната човешка злоба, Лиз нямаше как да пренебрегне себе си и да подвие опашка отново. Може би Флориан имаше право да я презира, може би бе осигурила на Никлас сцена за сарказъм, може би всички хора в Грац с право не приемаха нея, непознатата. Но беше напълно неприемливо да остави една непозната жена, домоуправителка на странноприемница, да се отнася преднамерено с нея. Астрид нямаше за какво да я съди – нима вече беше стигнала дотам, че да бъде обвинявана в неизвършени от нея престъпления? Собствените й грехове не бяха ли достатъчни?
Точно преди да затвори вратата, Грюн постави ръка на ръба й и не й позволи. Когато Анальезе се обърна, тя промълви безизразно срещу кървавия й поглед:
-Трябваше да кажеш по-рано, че Никлас те изпраща.
-Само с изпратените от него хора ли се държите човешки? –Изскърца между зъбите си Лиз.- Или пък може би странноприемницата е пригодена само за негови гости?
-„Кетори” е и винаги ще си остане собственост на Никлас. –Промърмори Астрид напрегнато и разтвори по-широко вратата.- Ще влизаш ли?
Прекарвайки мислите през съзнанието си, Лиз въздъхна и премина отново прага на странноприемницата. Астрид затвори вратата след нея и я поведе мълчаливо по стълбището надолу, докато не се озоваха в малка, но добре оборудвана стаичка. В самата й сърцевина се помещаваше широкото двойно легло, огряно от лунните лъчи, процеждащи се от малкото прозорче в горния край на външната стена. Когато Грюн запали лампата, Анальезе направо се порази от реалните очертания, които придобиха мебелите. На слабия оттенък на лунната светлина всичко бе изглеждало зловещо, потискащо и донякъде занемарено. Но явно това беше изцяло грешно впечатление, тъй като стаичката беше направо прелестна. На фона на занемарените фоайе и коридори Лиз дори не можеше да повярва, че това е истина.
В действителност в стаята имаше множество удивителни неща – от златистия балдахин над леглото, през малките, изящно-изрисувани картини по стените до ситната дантела на масичката и китайската ваза с орхидеи отгоре. На фона на меките бежови стени се открояваха гардеробът, нощните шкафчета, масата и рамката на леглото със своя еднороден буков цвят. Цялата стая сякаш бе окъпана в мекота и беше почти невъзможно човек да не се възхити на този уникален интериор.
-Но… -Анальезе се обърна към Астрид и въпросително посочи към коридора.
Грюн присви устни и промълви безизразно:
-Това е стаята на Никлас.
-Но тогава аз защо съм тук? –Попита Лиз неуверено.
-Защото настаняваме гостите му в тази стая. Винаги е било така.
Анальезе се закова от ужас. С телеграфния си стил Астрид й беше напомнила отново, че не трябва да губи концентрацията си нито за миг. Ето, беше се вслушала в думите на този непознат, само за един момент бе била наивна и ето докъде беше довело всичко това. Стремежът да избяга от греховете си беше довел до нов грях. Този път се бе осъзнала навреме, но не трябваше да си го позволява отново.
-Добре… -Започна Анальезе заплашително и направи крачка към Грюн.- Искам да знаете, че този път не сте познали. Нито Вие, нито Никлас или както му е името. А сега, ако обичате, отдръпнете се от вратата и ме пуснете да мина.
Астрид вдигна незаинтересуван поглед към Егер и промълви сухо:
-Никлас не живее тук. А освен това той никога не е посещавал леки жени. Именно затова ми е толкова чудно какво е видял във Вас.
Анальезе понечи да избухне, но в следващия миг мислите нахлуха в главата й и съзнанието й отново се изостри. Жената отпред нарочно я предизвикваше, а и ако се отдадете на гнева си, Лиз щеше да изпусне възможността да спи в меко легло, което не й се беше случвало от дни. А това вече бяха солидни доводи, за да запази самообладание и да игнорира думите на жената.
-Вие не ме познавате. –Процеди измежду стиснатите си от напрежение устни.- Колко ви дължа за стаята?
Астрид се съсредоточи отново върху змийските очи на Егер и попита:
-Да ми дължите ли?
-Никлас ми даде няколко шилинга в аванс, за да се разплатя с вас.
-Значи ще работиш в ресторанта? –Попита Грюн безизразно, а Лиз само кимна студено.- Пази си парите тогава, имаш нужда от тях. Никлас никога не е давал тази стая под наем, че да плащаш за нея. Дал ти е парите, че да си купиш някакви прилични дрехи.
-Тогава защо не ми го каза?
Астрид въздъхна и промълви:
-Защото е искал да следя да не ги изхарчиш за глупости. Задръж ги, утре в обедната почивка, когато Никлас те пусне, ще отидеш до някой магазин и ще си купиш нещо прилично. Не можеш да ходиш така. –После Астрид извъртя очи с досада и попита без видимо оживление.- Гладна ли си?
-Не.
-Лека нощ.
Анальезе не отговори, просто изпрати с поглед Грюн, която изчезна зад вратата, а стъпките й продължиха монотонно да потрепват в тъпанчетата на Егер.
Всичко беше толкова саркастично – озлобеността на Астрид, подигравките на Никлас, дори този пълзящ в гърлото й треперещ ужас пред евентуалното отваряне на вратата. Дълбоко в себе си Анальезе знаеше, че всичко това беше нормално – откакто се помнеше тя познаваше едно парченце свят, едни хора, едни занимания, една ценностна система. Сега бе грубо изтласкана в останалия, непознатия свят. Страшното бе, че в нито един момент нямаше как да знае дали се бе установила, или не – толкова години бе била част от едно затворено общество, че сега беше напълно неспособна да се ориентира извън него. В крайна сметка всичко опираше до това да прецени доколко си струваше всичко това.
Лиз се контрира мигновено – не беше сега моментът за депресии. Каквото и да се случеше, тя трябваше да оцелее, нали в тази борба се помещаваше съществуването? В крайна сметка винаги бе било така, просто в различни измерения. И докато преди най-тежките моменти в света й бяха неосъществените ласки, сега явно трябваше да мине през много по-сериозни премеждия, за да се нарече човек. Естествено всичко това беше въпрос на възприятия, но нямаше ли да се чувства по-пълноценна, пренебрегвайки всички трудности?
Анальезе изведнъж го осъзна – именно чувството за безсмисленост на живота, света и миналото й я правеше толкова податлива на тези тежнения. Ако сега можеше да е сигурна в правдивостта на която и да е част от съществуването си, щеше да е много по-силна.
Но всичко това беше невъзможно – новият свят разрушаваше стария, но самият той още не бе започнал да се съгражда. Именно затова тя бе обречена да стане част от цялата тази пародия, беше обречена да оцелее в нея.
С тези мисли Лиз заключи съзнанието си онази нощ. Сърцето пулсираше между Моцарт и Варгнер, изкарвайки на полето на чувствата ту любовта, ту омразата. В това време разсъдъкът трепнеше, спотаен в сенките на картините отпред, а съзнанието се луташе бездомно из праха на миналото.