Дневниците на Пейдж Йънг - Приятелите

Багажът, с който човек идва на света, се състои от цял куп лъжи и предразсъдъци, с които го е дарил Създателя. С напредването на живота си той се прощава с някои от тях, понякога се връща и ги понася отново със себе си, понякога просто ги забравя. И един ден, когато животът напусне жилите му, го съдят по съдържанието на багажа му – кое в живота си е осъзнал и кое не. А неговите наследници поемат по пътя, който той е начертал. Може би.
Нищо не разбрахте, нали? Разбирам ви прекрасно – ако не го бях видяла с очите си, сигурно и аз нямаше да го разбера. Затова няма да усложнявам думите си повече – оттук-нататък всичко ще казвам ясно и точно. Защото едва ли иначе ще ме разберете.
Става въпрос, че човекът е програмиран да вярва в определени неща от малък. Понякога се случва нещо в живота му и той си променя мнението, понякога не.
При мен не беше точно така. Преходността на чувствата и разбиранията ми се зароди върху основата на преходността на моето време. Истинският човек може би никога не променя възгледите си, но аз не съм такава. Промених се драстично, рязко, многократно. Преминах през най-големите възходи и сривове на собственото си битие. И сега съм тук – истински щастлива, истински хармонизирана със света, истински жива. Защото през всичките тези години не бях вярна на заложените ми разбирания, бях вярна на себе си. Единствено за това мога да бъда съдена.

Моята история започва тук. В един дъждовен майски ден на … година.

Първо правило:
„Не кради ябълката на ближния! Майка му може да е наоколо следващия път.”

-Страхотно! –Процеди се някъде измежду зъбите ми, когато, освободена от влиянието на магията ми, ябълката потрепна за миг в пространството, а после се стовари с глух тътен върху главата на момчето.
В първия миг си мислех да си плюя на петите преди малкият да се свести. Гладът обаче ме пребори и, с вманиачен поглед, вперен в плода, прескочих оградата и се приближих до момчето.
-Добре ли си? –Подадох му ръката да се изправи, но, противно на очакванията ми, нищо не произтече. Едва когато го осъзнах и преглътнах болезнено слюнката, насъбрала се в низините на устната ми кухина, сведох очи към него и се усмихнах едва-едва. Очевидно се страхуваше неимоверно, тъй като ме наблюдаваше стреснато и леко, едва-едва, пролазваше заднешком в посока – далеч от мен.- Хайде, пъзльо, няма да те ухапя! –Присмях му се жестоко, а разсърдената физиономия за миг изтласка уплахата му.
-Ако не се махнеш веднага, ще повикам мама!
-Че и заплашва! –Засмях се искрено и се наведох към него, поставяйки ръце на талията си.- И какво ще й кажеш?
-Че си крадла! И че… че…
-Не съм крадла. –Отвърнах спокойно.
-Си!
-Как ще го докажеш тогава?
Вдигна ръката си и за пореден път ми напомни закуската, до която не бях успяла да се добера.
Само още няколко капки стомашни сокове…
-Е? –Подканих го с усмивка.- Какво за нея? Не съм я откраднала!
-Но щеше! –Ядоса се момчето, изправяйки се рязко и тупайки превзето дрехите си.
-И това няма как да докажеш.
-МАМО!
Е те това беше нещото, което не трябваше да се случва. Разярени майки на лигави момченца. Само това ми липсваше.
-Виж, малкия… -Промълвих, обръщайки се към оградата и сочейки я.- Аз ще си вървя, няма нужда да викаш майка си. Ето, няма ме.
-МАМО!
Е, шансовете ми да избягам сега се конкурираха с абсолютната нула. Затова реших, че ще бъде по-добре да се опитам да поговоря с него, преди да ме е изказал на родителското си тяло.
-Добре, тогава. –Свих примирено рамене.- Искаш ли да ти кажа точно защо го направих?
-Не! –Сви вежди момчето и скръсти ръце.
-Защо просто не ме чуеш? Ако сметнеш, че нямам оправдание, сама ще отида при майка ти, става ли?
Момчето се замисли за миг и тънките му устни се свиха консулсивно. Очевидно не ми вярваше особено, въпреки че го тресеше любопитството.
А аз само това чаках.
-Добре! –Кимна няколко секунди по-късно.- Но ако тръгнеш да бягаш…
-Какво?
-Ще те прокълна! –Самодоволно промълви, вдигайки магическата си пръчка.
-Добре. –Усмихнах се развеселено.- Така да бъде. Как се казваш?
-Нали ти щеше да разказваш! –Присви кафявите си очи троснато.
-Е, да, но мислех първо да се запознаем. Казвам се… Сейнт.
-Що за име е това?
-Е-е-е, нека не се обиждаме на имена. –Усмихнах се почти меко.- Как се казваш?
Лепвайки си една разсърдена физиономия, той проръмжа недоволно:
-Жан.
-Да ти имам нормалното име! –Засмях се подигравателно и довърших по-спокойно.- Добре, де, не се муси така. Бъзиках се.
Жан се намуси демонстративно и ми даде да разбера, че бе време да спра да се закачам с името или възрастта му. В крайна сметка аз сама се усетих, че прекалявам.
Той искаше просто една история. Нещо, което можех да му дам. Затова и го направих.
-Аз не съм от Англия. –Започнах бавно и с усмивка отбелязвах жеста, с който тъй многозначно визира лошото ми произношение.- От Тихуа съм, столицата на… Боливия.
-Боливия ли? –Смръщи се Жан и сбръчи подозрително чело.
-Ами да! Дядо ми, единственият ми жив роднина, изкарваше хляба си в една работилница за чаши. Аз работех при него.
-Какви чаши?
-Чаши, чаши… Чаши като вашите чаши. –Завъртях объркано очи и му посочих бокала върху градинската масичка.
-А защо сега не си там?
-Ами… Не бях особено добра в работата. –Усмихнах се иронично и скръстих ръце.- Даже въобще. Един ден, когато поради непохватността си изпотроших почти целия магазин, на дядо му кипна и той ме продаде за двадесет гроша на едни пирати.
-Пирати? –Присви устни момчето и довърши ядно.- Пирати вече няма.
-О-о-о… Само ти така си мислиш! Има и още как, просто не си срещал.
Жан за миг понечи да възрази, обаче ентусиазмът му секна за разлика от влнението му спрямо моята история. Очите му се поизцъклиха леко, неспособни да подкрепят хладнокръвието, което се разливаше в онзи миг по лицето му. Само по пламъка в тях можех да се убедя в това, че съм го заинтригувала и за момента няма опасност да ме изпорти.
-Какви са? –Попита ме, неспособен да сдържа вълнението си.- Като по книжките ли?
-Не. –Засмях се в отговор.- Не са осакатени и определено не развъждат папагали. В интерес на истината те са много приятни хора.
-Колко време беше с тях?
-479 дена.
-Броила си ги? –Възхити се Жан и очите му блеснаха отново.
-В открито море няма много забавления. –Кимнах отвърдително и довърших.- Единственото, което бях длъжна да правя, бе да чистя и да готвя отвреме-навреме. Затова и не бях особено заета.
-А защо се махна оттам, след като ти е било приятно?
-Виж… След една година и кусур всичко това се бе превърнало в тривиалност. А аз просто не обичам тривиалностите. –Усмихнах му се тъжно.
-И как избяга? Сами ли те пуснаха? Защо? –Изстреля толкова рязко, че чак се задъха от вълнение.
-Не, не ме пуснаха. Акустирахме близо до Лондон, тъй като имахме проблем с кораба. Просто се възползвах от момента и си плюх на петите. Нищо повече.
-И дойде тук?
-Не веднага. –Провлачих тихо и му намигнах.- В началото далеч нямах идеята да крада от вашата къща или да се опитам да вляза с взлом някъде. Затова просто се занесох до една горичка и няколко дена го карах на храната в нея. Поне имах и къде да спя – нощувах в една от плевните на близкото село. Но днес се успах и овчарят ме завари при добитъка. Явно си е помислил, че се опитвам да открадна животните, защото ме подгони с тоягата си. –Засмях се леко, представяйки си гледката.- Преследва ме чак дотук. Имах известна преднина и се покатерих на едно от дърветата. Той само изруга ядосано и се прибра. Затова тръгнах да крада от ябълките ви – прегладняла съм и на просто изгубих контрол. Осъзнавам, че не съм била права, но…
Жан само се усмихна и, вдигайки падналата ябълка, я остави в ръцете ми с усмивка.
Странно е колко сломен се чувства човек в миг, когато някой прави за него малък, но и непознат допреди жест. Да видя как едно непознато момче толкова чистосърдечно престъпва каноните на семейството си за мен, бе повече от неочаквано и стресиращо. Особено в момент като онзи.
Очите ми се ококориха и се насълзиха в крайчетата от изненада. Почувствах се като риба на сухо, сякаш някой съзнателно предизвикваше забравени от бога емоции в мен. Всъщност осъзнавах колко глупаво изглеждам с огромни очи, местещи се ту към Жан, ту към ябълката в ръццете ми, и леко разтворени устни от изненада.
Но пък не ми пукаше.
-Благодаря ти! Много… много… -Почти проплаках, прегръщайки го толкова силно, че чак гърбът му изпука и ми се наложи да го пусна.- Извинявай! Ох…
Жан само се почеса по главата с усмивка и промълви едно смутено „За нищо.”.
Тогава разбрах за първи път, че това няма да е просто „момчето с ябълката”. Може би е било интуативно, може би не. Но аз знаех, че новият ми живот започва оттук – с това момче… Е, и с тази ябълка.

Второ правило
„Внимавай за слюноотделянето на обектите си на желание!”


Това е моментът в историята, когато надълго и нашироко започвам да обяснявам как всъщност се случиха тези неща. Онази, безинтересната част, която всички прехвърляте със строго-прикрита липса на ентусиазъм.
Но не и този път. Всичките тези събития, които произтекоха тогава, са важни, но не достатъчно. Затова и ще ги прехвърля възможно най-накратко – за да не отегчавам вас, а и себе си.
След случката с ябълката, Жан настоя да ме запознае с майка си, която, видите ли, можела да ми помогне. Макар и да не бях изпаднала в състояние на пълно отчаяние, реших да се запозная с въпросната. Все пак в онези дни аз бях в първоначалната степен на собствения си авантюризъм – бленувах да видя и опозная толкова много неща, че не веднъж се оказвах прикована в капан като невъздържано и любопитно животно.
Майката, Руби, беше нисичка и напориста жена на около тридесет и пет, която имаше навика да преувеличава и да се вайка за незначителни неща. Съдейки по тези й качества, бързо осъзнaх факта, че най-вероятно целият й живот се въртеше около това семейство и този дом. Сигурно именно тези задължения я бяха превърнали в рошава и пълничка госпожа, лягаща си дори в леглото с лекосаната си домашна престилка.
Хубавото в цялата ситуация бе, че след половинчасовите обяснения на Жан откъде съм се пръкнала и защо, Руби го изпрати да си учи уроците и не му позволи да присъства на разговора ни. Освободена от присъствието му, й обясних, че съм французойка и, подплашена от масовите безредици във Париж, съм избягала оттам с първия възможен автобус, който се оказал за Лондон. Когато ме попита за родителите ми, й отвърнах простичко, че майка ми е мъртва отпреди години,а баща ми се е опитал да помогне на пилицаите и е бил пребит до смърт във въпросното меле.
Почувствах се почти учудена от реакцията й. Трогната до сълзи, Руби ме притисна силно към себе си и започна да ми обяснява как всичко било наред, как още не съм го осъзнавала, но, когато тъгата ме ударила, трябвало да си изплача мъката и да продължа напред.
Сякаш не го знаех.
Нищо, де, жената бе ръководена от добри помисли и това ме накара окончателно да се привържа към нея. В крайна сметка тя просто искаше да ми помогне, а аз… аз просто не бях сигурна, че желая помощта й.
След няколкоминутно обсъждане на липсващите ми роднини, Руби стигна до заключението, че ще е най-добре за мен да остана в Англия. Така нямало да ми се налага да ровя по кофите, а и те със съпруга й щели да ме съблюдавали. След като той се прибере, са щели да обсъдят въпроса и да измислят какво да ме правят.
В крайна сметка всичко това щяло да доведе до „Хогуартс”. Може би причината, поради която дойдох именно в Англия.
И първоизточника на решението ми да остана.
Е, притеснителният господин Уотърби се оказа добре-настроен към объркани момиченца като мен. След кратка „семейна” дискусия, бе прието на първо четене да остана в дома им. Или поне докато не навърша пълнолетие.
И, да, тогава вярвах, че ще се случи така. Едва ли и за миг съм си помислила, че е възможно да не се случи точно така.
Защото нямах навика да планирам грешките и бягствата си. Или поне тогава нямах.
И така се оказах в къщата на приветливите Уотърби, които набързо ми организираха не само всякакви нужни вещи, но и доста работа в интерес на истината. Тъй като бе есен, тръгнах на училище с Жан. И някъде измежду множеството домашни задължения и уроци, успях да се влюбя в един от по-големите ученици.
Казваше се Франсис и, на базата на завидните си 95 картички „Покемон”, се славеше като един от най-желаните шестокласници в училището. Със самодоволната си усмивка, остро-подигравателните си сини очи и луничавото си лице, далеч не вдъхваше увереност. Но за скромните ми десет години бе като Аполон.
Е, не мога да се оплача от него. В крайна сметка това бе първото ми наистина взаимно чувство на привързаност с експонат от другия пол. Все пак…
Когато се влюбих в онова момченце с оранжевата блузка, с което се засичах в детската градина, той усилено бягаше от опитите ми да го прегърна. Докато веднъж наклоненото му напред тяло при бега не му изигра лоша шега – голямата му глава натежа рязко и той се стовари близо до пясъчника. Повече не го видях.
На седем годинки се влюбих в пощальончето. Беше едно две глави по-висок от мен, но, видите ли, това въобще не ми правеше впечатление. В началото той се отнасяше с мен като с досадно дрънкало, но впоследствие пунктовете на опасността ми явно скочиха драстично. Един ден, когато го видях отдалеч и се изправих срещу му в целия си блясък, не успя да набие спирачката навреме и мина през мен. След като една седмица останах в болница с няколко счупвания, разбрах, че са го уволнили. Така и не разбрах къде изчезна.
На кораба си мятах смутени погледи с един възчерничък младеж. Навярно ме е възприемал като малка развратница, защото веднъж, когато го последвах до каютата му в опит да се вмъкна вътре, той паникьосано тръшна вратата и затвори всички ключалки.
Е, това разбира се са само по-големите ми детски любови. Имаше и още много други – помня дори как обяснявах на мама, че смятам , когато стана голяма, да се омъжа за татко. Но влюбванията от този тип бяха твърде краткотрайни.
Ех, след това значително лирическо отклонение от отклонението, е редно да изведа извода, че имах бая опит с неосъществени влюбвания. За най-несъзнателните ми години бе характерна постоянната и трагична влюбленост в кой ли не. Затова и, след първоначалното ми влечение към този луничав приятел, за мен бе повече от учудващо, че той действително отвърна на чувствата ми.
Всичко тръгна от няколко бележки, в които някоя приятелка „поверително” доносваше на мен или съответно на него за въпросните омешани усещания. В крайна сметка, възползвайки се отново от това „интимно” посредничество, се озовахме заедно в широкия двор под погледа на цялото училище, наредилосе по прозорците да наблюдава. Че и учителският интерес хванахме. Но аз в онзи миг не си мислех за това, защото бях свела толкова ниско глава, че вратът ми се бе схванал от усилието.
Резултатът от целия този срам бе тонове червенина по лицето ми, едно обменяне на дланова пот и една целувка по бузата. Оттам-нататък ние вече бяхме гаджета.
Всичко това продължи точно девет месеца. Нашето „ходене” се състоеше в това да се хващаме отвреме-навреме за въце, да се червим пред хората и вътрешно да се гордеем, че, видиш ли, ние сме едни от малкото, които могат да се похвалят с това да имат „гадже”.
Е, един месец след края на учебната година връзката ни бе прекратена с огън и мълнии. И по-точно – бе прекратена заради Франсис.
Човекът очевидно се бе почувствал глупаво пред вдетиняването на нашата връзка, та взе, че ме целуна по устата. Едва по-късно осъзнах, че далеч не е бил толкова голям разбирач, за колкото го смятаха всички.
Езикът ми бе въвлечен в нещо като центрофуга – в определени моменти дори преставах да чъвствам връхчето му. Освен това устата ми се напълни с нещо гнусно и слузесто, което впоследствие идентифицирах като слюнка. И далеч не беше моята.
Един шамар с яростния крясък: „ЗА МАЛКО ДА МЕ УДАВИШ!” и дим да ме няма. Не илязох от вкъщи около една седмица. Едва тогава Жан ме заведе до близката изоставена къща, която бе обагрена в симпатичните надписи „СЕЙНТ Е КУРВА!”.
Е, не може да се каже, че не беше полезно изжививяне. В крайна сметка това бе първият ми досег с така наречената „споделена любов”. За прекрасните изживявания може да се поспори, но пък до голяма степен бе един тип първи сблъсък с тази главозамайваща и невидима стена, до която така или иначе щеше да доведе всяка една от връзките ми и за в бъдеще.
Но както и да е. Игнорирах любовната си мъка и се центрирах върху приключението, наречено „Хогуартс”. Тъй като бях на единадесет години, ми предстоеше последното лято преди домогването до тази изконна цел.
Тук е моментът да кажа, че Жан всъщност се оказа именно на моите години. При първата ни среща го бях нарекла многократно „малкия”, но очевидно бях сгрешила – просто бе по-нисък от мен.
Това едва ли можеше да опорочи лятото ми – той бе достатъчно интересен персонаж, за да роптая срещу присъствието му, което заплашваше да продължи много повече от предполагаемото.
Защото, като пълна моя противоположност, Жан бе прагматик до корена на костите си. Имаше стриктен график за всеки свой ден и сякаш следваше един, начертан от привидението, план за живота си. Беше ученолюбив и интелигентен, за разлика от мен; подреден и педантичен, за разлика от мен; песимист и черногледец… за разлика от мен. И, естествено, подвластно на авантюризма ми, любопитството ми към него градираше гороломно с всеки изминал ден. И може би щеше да се пръсне и да се изпари мигновено, ако не бе тъй загадачно затворен в себе си.
Също за разлика от мен.
Е, животът сред един работохолик, една върла и всеотдайна домакиня и едно дребно и мрачно момче не можеше да се нарече връх на целевото съществуване, но аз съумявах да разнообразявам ежедневието си. Няколко безобидни номерца спрямо Жан, няколко безследни изчезвания за не повече от два дена и няколко магиики довеждаха до моментното вдъхновение, а после до смъмряне и рязък спад на настроението. Но, въпреки това, онези дни в дома на Уотърби ме принудиха окончателно да се привържа към странните им, по мое мнение, личности. А липсата ми на обект на обожание доведе до… Е, до още по-нетърпеливото ми очакване на първи септември.

Трето правило:
"Избягвай да лъжеш за името и месторождението си. Някои хора не обичат."

Влакът забави скорост и лениво и гръмогласно намали ход, застивайки на перона.
Покрай прословутата точност на Уотърби във всяко едно отношение, се оказах на Кингс Крос тридесет минути преди въпросното отпътуване на влака. И, въпреки това, имаше някакво необяснимо очакване, което, трептящо някъде из въздуха, ме караше да въртя главоломно очи във всички посоки и да попивам с интерес всяко едно лице, което попаднеше под обектива ми.
-Хайде, деца, настанете се преди влакът да се напълни. –Подкани ни господин Уотърби, потупвайки ме почти бащински по рамото.
-Но аз искам да…
-Качвай се, Сейнт! –По-остро ме прикани Руби (Вероятно в онзи миг още ми бе ядосана за това, че, катерейки се по едно от портокаловите й дръвчета, го бях сринала със земята. Странно беше колко всъщност тежка се оказах, въпреки че винаги съм се имала за почти неспособна да удържа на вятъра.).- Ако толкова държиш, после може да слезеш отново за малко.
Аз кимнах сломено и, хващайки куфара си за дръжката, се затичах към все така мрачния Жан, който вече се качваше по стълбичката.
-Добре, че дойдохме достатъчно рано. –Намусено анализира, взирайки се през прозореца на купето в тълпата превъзбудени ученици отвън.- Не ми се ще да мисля как щях да оцелея, ако ми се налагаше да споделям едно купе с някой от тях!
Аз вдигнах леко ококорените си очи към него и застинах така. Зает с това да вади възглавничката си за пътуване, да почиства с някаква вълшебна кърпичка масичката на купето и да постеля множеството си носни кърпички върху седалката, Жан много по-малко приличаше на дете от всеки мъж на средна възраст, с когото бях имала честта да се запозная. Той просто ненавиждаше суетнята, новите хора. Отчасти Жан ненавиждаше и мен. Но ме ненавиждаше братски – просто бях твърде различна от него. И, въпреки това, се чувствах горда, че въобще ми позволява да деля едно помещение с него. Това не бе често срещано явление, особено спрямо другите деца. Умираше си да говори за политика, власт и пари с възрастните, но бе тотално сляп за чисто детските радости.
Което може би бе най-големият му недостатък.
-Е, -Промълвих някак отнесено.- Те сигурно не са чак толкова лоши. А и ще бъдем цяла година в тяхна компания, така че…
За тези думи си изядох един убийствен поглед и просто не събрах достатъчно смелост, та да отвърна. Просто сведох леко глава и въздъхнах.
След петминутна сръдлива тишина просто не успях да се стърпя и излетях на перона. От Уотърби не бе останала и следа – явно не бяха свикнали на дълги сбогувания и просто се бяха върнали към предишния си начин на живот.
Това донякъде ме успокои – за Руби поведението на Жан бе еталон за изисканост, съзнателно детство и амбиция. За нея моят модел на поведение бе твърде близко до абсурдното и инфантилното. Затова и нейното отсъствие ми позволяваше да бъда толкова абсурдна и инфантилна, колкото си бях по принцип.
Погледът ми се спускаше жадно и невъздържано по всяка една фигура наоколо. Задържайки го за миг върху някое дете или родител, мигновено започвах да си създавам някакви евентуални истории за него. Това беше пиршество на фантазията и моите скромни откъм логика психоанализи, довеждаха съществото ми до чувство на бурно и невъздържано вълнение.
Исках да ги познавам всичките, да съм част от живота им, да ги преоткривам. Искаше ми се да науча толкова много неща за тях – откъде са дошли, как са живели, какви са мечтите им за бъдещето.
В онзи миг го осъзнах – болезненото влечение към отделния човек щеше да ме преследва завинаги, щеше да извръща погледа ми към видения от автобуса бедняк и да ражда отново и отново усмивката ми. Но тогава този хуманизъм бе още в зародишна фаза… или поне не водеше до толкова много сринати животи. Бе що-годе безопасен.
Усмихнах се меко на едно червенокосо момиченце, което, тътрейки куфара след себе си, ококори ужасено очи срещу мен и, явно-считайки ме за луда, побърза да се скрие в един от вагоните.
След като на няколко пъти бях блъсната, тълпата буквално ме понесе към вратата, а вагонът ме погълна с някакъв завиден за всеки физик вакуум. И пак се озовах вътре, но този път без желанието да воайорствам хората на перона. А и без време за това.
Скланяйки глава, просто побързах да стигна до вратата на нашето купе и се вмъкнах вътре.
Най-странното бе, че дори не се учудих на това, което съзрях. Един русокос и лукав на вид младеж буквално бе притиснал главата на злощастния ми приятел към допреди малко обгърнатата с носни кърпички седалка. Съдейки по злорадата усмивка и хилежът, най-вероятно Жан в този момента си „плащаше” за някоя остра реплика, отправена не към когото е трябвало.
В стаята имаше още две момчета – едно по-високо и мургаво, както и едно тантуресто и трудно-подвижно на вид. Те просто се смееха безмозъчно на създалата се ситуация.
-Моля, не го бийте. –Чак се учудих колко инфантилно прозвучаха иначе сериозните ми думи. И, ако се съдеше по реакцията на останалите присъстващи, определено изражението ми не бе по-малко детинско.
-Ха, вижте го това, малкото. –Захили се русокосият, отпускайки хватката си около Жан и приближавайки се до мен.- Още малко и ще се разплаче. –Довърши лигаво и ощипа грубо едната ми буза. Но по-странно бе, че очите ми действително се насълзиха. Явно, че се вдетинявах неимоверно в компанията на хора, мислещи ме за прекалено малка.- Мама ли те научи на вълшебната думичка?
Оказах се неприятно-подтисната пред невъзможността си да отвърна на този въпрос. Затова просто опулих леко очи и с ужас забелязах, че вече именно аз бях обект на подигравките им.
Но именно в мига, в който бях готова наистина да ревна от уплаха и чувство за накърнена гордост, вратата зад мен се отвори и някой буквално се спъна в мен, поваляйки тримата непознати със себе си.
-Страйк! –Сепнато се откъсна от устните ми, когато, подвластна на болката от забодената в гръбнака ми обувка, се изправих несигурно и се люшнах леко, мъчейки се да приведа в ред вестибуларния си апарат. Неуспешно. Озовах се отново на земята, но този път не понечих да се изправя.
Нахълталият се беше изправил отдавна и, явно ядосан от цялото това меле, почистваше с досада лекосаната си мантия.
-Дяволите да ви вземат, кретени такива! –Изръмжа срещу останалите трима и рязко хвана шишкото за яката, набучвайки носа му в ръба на мантията си.- Знаеш ли какво е това, Тортън? Това е „Версаче”! А знаеш ли какво си ти? Ти си кретен!
Чувството ми за справедливост бе леко накърнено – какво право имаше пък този да обвинява някого за това, че сам не бе догледал къде точно върви. И, въпреки това, едва ли тези тримата бяха особено добра мишена за моето съчувствие и съжаление.
Едва след като нареди всички познати в стаята подред, той се обърна към Жан, а после и към мен. Наситено-зелените му, тъмни очи блеснаха за миг с досада, а от устните се промъкна едно лаконично:
-Това купе е заето, зайци! Хайде, махайте се!
Тътрейки се измежду високите фигури като из лабиринт, аз достигнах панически до Жан и, хващайки го за рамото, го завлякох навън, барабар с куфарите. Когато се отдалечихме по коридора на разумно разстояние от предишното ни купе, аз се спрях и се обърнах към приятеля си:
-Аз ще отида да потърся места. Ти стой тук, ей сега се връщам. Между другото, добре ли си?
Но не дочаках отговор, защото изпитвах отчайващата нужда да се стоваря някъде и да скрия лицето си от срам. В първото купе дори не успях да вляза – беше заключено. Второто, третото, четвъртото, та и н-тото се оказаха заети от някакви по-възрастни от нас момичета или момчета, които сякаш изпитваха необяснимо удоволствие да ме изхвърлят възможно най-грубо от ареала си. Накрая, изтормозена и тотално сломена, се затътрих към вратата, водеща към другия вагон, и се обърнах посърнало към мъжът, пазещ входа й:
-Може ли да мина?
-Влакът е в движение, момиче. –Отвърна ми строго.- Само префектите и Пола могат да минават.
Как въобще не бях забелязала в цялата олелия, че вече не сме на перона!
-А… Как мога да стана перефетка?
-Като за начало порасни! –Отвърна ми и грубо ме изтласка към вътрешността на коридора. Аз сведох леко глава и, спъвайки се в килима, се завтекох към Жан.
Бе седнал на земята в почти достолепна поза и, почиствайки последните остатъци от мръсотия по дрехите си, се взираше педантично в ръцете си.
-Никъде не ни пускат, а не е позволено да се прехвърляме в други вагони. Ще трябва да останем тук, Жан. –Промълвих смутено и се стоварих на земята до него.
Той само вдигна към мен жестоките си, кафяви очи, и процеди тихо:
-Не искам да ми говориш!
Е, явно че моята лемава защита се бе оказала засрамваща за него. А аз, тотално натъжена от цялостното развитие на нещата, дори не понечих да му обясня.

Два часа, няколко сритвания и тонове тишина по-късно:
-Жан, аз… -Изправих се бавно, опитвайки се да игнорирам пълното вкочанясване на тялото си.- Ще отида да се преоблека, както ни казаха. Можеш и ти да го направиш… Да…
Малкият Уотърби все още ми се сърдеше, но поне вече окончателно не бях готова да приема доводите му за основателни. Да не желаеш помощ от момиче bе някак си… сексистко. Или поне в моите очи беше такова.
Завтекох се към тоалетната и, сливайки се със стените на вагона, изчаках кудкудякащите госпожици да оправят тоалетите си в магически-разширеното хигиенно пространство. Едва когато се уверих, че вътре няма никого, влязох на пръсти и се заключих в една от кабинките, преобличайки се сякаш в следващия миг стените щяха да се срутят и всичките ми съученици да видят прилично-бабешкото ми розово, дантелено бельо. Е, противно на очакванията, нищо подобно не се случи. Едва когато се озовах напълно облечена и спретната, се поотпуснах малко и се обърнах към дългото, изписано с маркери, огледало.
За единадесетте си години бях нисичко и сравнително невзрачно момиче. Липсваха русите букли или пък светлосините, като маниста, кукленски очи.
В интерес на истината аз бях твърде далеч от онова, което възрастните откриваха за „сладко” и „очарователно” в едно дете. Тъмнокафявата коса, отрязана на каре, се допълваше от абсурдния ми бретон, тип черта. Затова пък бузите ми, достатъчно огромни и без това, се подчертаваха идеално от прическата ми. Устните, някак сплескани като в менгеме между въпросните значителни страни, бяха, макар и прилични по мое лично мнение, прекалено червени, а и прекалено големи за мащабите на главата ми.
Но пък всеки си има своето очарование.
Стига това очарование да не се състои във факта, че приличаш на лошо-настроен към всичко човешко булдог. С много елегантна уста…
Е, в лицето ми все пак имаше нещо, което що-годе харесвах. Очите. Тогава бяха тъмнокафяви до черни, бая значителни по размери и обиколени от прилични мигли. И, макар понякога тези фарове (защото действително приличаха на такива!) да придаваха толкова неземна тъпота на изражението ми, аз бях склонна да се примиря с тях.
Или поне докато не намерех начин да ги променя.
Е, след онзи поглед в огледалото, аз тотално се отчаях от външността си. Цупейки се почти до рев, прокарах на няколко пъти пръсти през косата си, докато тя не достигна до малко под раменете. Направих същата процедура и с останалите кичури, докато не ги изравних, а после удължих бретона, разделяйки го на път.
Тук е моментът да спомена, че имах малко по-различни способности, отколкото английските ми връстници. Малко по-развити. Там, откъдето идвах, малките магьосници се раждаха с определени способности – нямахме нужда от магическа пръчка, за да вършим някои от по-тривиалните действия. А и магията до голяма степен бе проникнала много по-дълбоко в нас, отколкото във великобританските ни приятелчета.
Всичко това обяснява факта как, при запознанството ни с Жан, бях издърпала ябълката от клоните на онова кръвожадно дърво без магическа пръчка. Бе ми купена такава едва непосредствено преди заминаването за „Хогуартс”.
Май Руби се страхуваше повече от мен, отколкото можеше да се предполага.
Е, тази промяна далеч не бе толкова крайна и видима, колкото желаех. И, въпреки това, останах доволна от постигнатото – в последната година дори не се бях сещала да се погледна в огледалото. И нямаше как да осъзная, че вече не бях длъжна да изглеждам така.
Доволна от постигнатото, се усмихнах на изображението си и се завтекох към коридора, тъй като влакът вече бе започнал да забавя ход.
-Жан, хайде, ставай! –Настойчиво го сбутах, забелязвайки как вратите на купетата бавно започнаха да се отварят.- Сега, като се напълни, въобще няма да можем да излезем!
Вдигна поглед към мен, само за да ме дари с част от сръдливото си настроение, но очите му рязко се изцъклиха срещу мен. Той постоя няколко секунди в недоумение, а после, съвсем забравяйки факта, че не ми говори, попита:
-Мерлин, какво си си направила на косата?
-Удължих я, естествено. –Сбръчих чело срещу него и прокарах ръка по главата си.- Не ти ли харесва?
-Не, не, харесва ми. Просто откакто те познавам косата ти беше все в едно и също положение. А сега е…
-Дълга? –Довърших с усмивка.- Има една отвара, която не позволява на косата да расте. Пила съм я. Просто преди малко реших да си променя прическата, това е.
-Как?
-Е как? С магия, естествено.
Жан замлъкна за миг, а после процеди нещо средно между сръдливо и несръдливо:
-Забранено е да се ползва магия извън „Хогуартс” до пълнолетието.
-Ти какво си? Магьосническа конституция ли? –Захилих се срещу него.- А и е забранена само с магическа пръчка. Хайде ставай, че скоро някой като нищо ще мине през нас и ще изругае на всичкото отгоре.
Жан кимна бавно и се изправи, хващайки дръжката на куфара си. Няколко секунди по-късно вече бяхме на вратата и, след като „Хогуартс Експрес” спря, слязохме и се огледахме (Тъй като в коридора нямаше прозорци, нямахме възможност да се насладим на гледката, която несъмнено се бе разкрила пред очите на другите ученици много по-рано).
Замъкът се разливаше като черна сянка сред тъмносиньото небе. Кулите му разцепваха нощната тъмнина с очертанията си, светлините мъждукаха в мрака като мънички мъгли в обкова на неуверена мъгла. Отражението в езерото потрепваше едва-едва под ласките на вятъра – формата му се менеше ежесекундно – ту обемиста и разплута, ту вталена и извита. До слухът ми достигаха единствено шумът на листата и тропотът на конски копита.
Обърнах поглед и едва не подскочих от ужас – близо до гарата бяха струпани десетки карети, теглени от ужасяващи, някак безплътни коне. Преглътнах звучно и отместих погледа си оттам. Може би бяха като кучетата – ако не им обръщах внимание, навярно нямаше да ме изядат.
Или поне така се надявах.
Учениците бавно започнаха да пълнят гарата с крясъците, телесата и куфарите си. Тълпата бавно започна да ни понася нанякъде и ние с Жан все по-неистово започнахме да се съпротивляваме. Докато някой не кресна:
-‘СИЧКИ ПЪРВОКУРСНИЦИ ТУК!
Тълпата се стресна за миг от този гороломен глас и ние се възползвахме от недоумението й. Навеждайки се напред и стискайки силно дръжките на куфарите си, двамата с Жан се завтекоха по посока на гласа. И, тъй като бяхме наобиколени от множество високи хора, така и не бяхме подготвени за последвалата среща.
-Ох. –Процеди се измежду зъбите ми, когато, притиснала с ръка челото си, се изправих след сблъсъка. Отворих постепенно очи и осъзнах, че явно се бях всекла в някакво грамадно и ужасяващо бедро, което, незнайно откъде, бе цъфнало пред физиономията ми.
-Не се блъскай, малката! –Смъмри ме полувеликанът, когато вдигнах бавно поглед ча-а-а-а-ак до лицето му.
Не отвърнах, защото и без това нямаше какво. А и купищата връстници, които постепенно ни наобиколиха, привлякоха вниманието ми.
Едно от момчетата беше възниско и приличаше по-скоро на канибал, отколкото на спокоен и уравновесен човек. Смръщвайки се многократно, той едва не ми се нахвърли в мига, в който по погрешка оставих куфара си върху крака му.
Имаше и едно момиченце – русокосо, синеоко, достигащо едва до брадичката ми. Ококорвайки огромните си очни ябълки, стискаше нервно дръжката на сака си и страхливо измерваше околните с поглед.
Разбира се, наоколо ми имаше и много други и аз измервах всекиго от тях с толкова много интерес, колкото можеше да накара куртоазията да си изкопае гроб, да скочи вътре, да се закопае и да си тури надгробна плоча за капак. Но това бе обичайното ми поведение.
Когато всички се събрахме, великанът ни поведе към езерото и лодките, които ограждаха брега му.
-Това е опасно! –Разгневи се сърдитото човече.- Няма да се кача вътре! Ами ако лодката се обърне?
-Сега или никога. –Усмихнах му се чистосърдечно.- Кога отново ще имаш шанса да се повозиш в лодка по езерото на „Хогуартс”?
-Когато умра! –Изрева малкият и дори в първия миг се изплаших, че очите му ще изскочат от злоба.
Точно в този миг великанът се намеси и побутна момчето към една от лодките:
-‘Айде, качвай се. Нищо няма да ти се случи. Ще се кача при теб.
-С този на борда обръщането на лодката определено ще бъде значително по-силно статистики вероятно. –Констатира Жан мрачно и понесе куфара си към една от останалите лодки.
Аз просто си замълчах и припнах след него.
В мига, в който аз, Жан и още едно момче се настанихме удобно в лодката, тя потрепна за миг, а после отплава бързичко към замъка в далечината. Същото се случи и с останалите. В следващия момент цялото езеро сякаш зашепна някакви неразбираеми думи под натиска на невидимите гребла.
-Здрасти. –Ръкувах се аз с непознатото момче и с интерес се загледах в дълбоките му, почти черни очи. Той ми се усмихна също и се представи, а аз ловко избегнах задължението да му казвам името си.
Казваше се Уилям и, по собствените му думи, бе обикновено момче от предградията на Лондон. Сестра му учила в училището в дом „Рейвънклоу”, та и той се надявал да влезе там, макар и да съзнавал липсата си на нужните качества.
Виждайки недоумението ми, Бил се зае с това да ми разказва за различните домове с толкова патос, че не успях да потисна усмивката си. Затова пък ми даде доста полезна информация.
Е, щеше да бъде глупаво да съдя по хората спрямо това в кой дом са попаднали. Все пак избягвах да си правя подобни прибързани заключения. Но пък можех да пресметна едно-друго. Все пак в Слидерин влизаха само чистокръвните, в Грифиндор – смелите, в Рейвънклоу – умните, а във Хафълпаф – добрите. В крайна сметка това бе само едно от качествата на тези хора, не значеше чак толкова много. Но пък беше достатъчно, колкото да науча по нещо за всеки един.
-Ти къде искаш да влезеш? –Попита ме Бил развълнувано.
-Ами аз… -Провлачих несигурно, сбърчвайки нос от недоумение.- Не съм мислила досега. Но, където и да вляза, ще бъда щастлива.
-Дори в Слидерин? –Нервно се изсмя Уилям.
-Дори там. Въпреки, че няма шанс за това – минала съм покрай чистокръвието. Но пък не виждам защо Слидерин да е една идея по-ниско от останалите домове.
Уилям стрелна с поглед Жан, сякаш за да се увери, че не е опасен, а после се наведе към мен и прошепна развълнувано:
-Те са злобни и са готови на всичко, за да постигнат целите си. Онзи-който-не-бива-да-се-споменава е учил там! Също и всичките негови поддръжници.
-Кой не бива да се споменава?
Уилям се насили видимо и, стискайки очите си до болка, прошепна на пресекулки в ухото ми:
-Волд-дем-мор.
Е, сега е моментът да кажа, че в мига, в който пристигнах в Англия, знаменитият британски черен магьосник таман бе свален от поста си на „най-голямото зло”. Поради тази причина изопнатите нерви на Руби не й бяха позволили да ме остави сама на улицата. Затова пък аз наех твърде малко за Волдемор – главно от думите на майка ми преди години. А и в онова време никой не бе достатъчно смел, за да говори открито за него, макар и вече да бе убит.
Затова моите познания относно Риддъл бяха твърде повърхностни и недостатъчни. Стигаше ми да знам, че всички британци се страхуват от него, за да избягвам да споменавам името или бившето му съществуване.
Просто кимнах отсечено и свих рамене:
-Е, може би действително домът си поддържа лошата слава. Но пък това не значи, че всичките му ученици са такива, а и винаги има някоя и друга черна овца в семейството.
Бил само ме погледна подозрително и, очевидно решавайки да ме избягва, докато не види в кой дом ще попадна, се загледа глупаво в замъка отпред.
Аз пък вече се бях разговорила и нямаше вероятност да прекратя диалога, макар и с друг човек. Затова се обърнах към Жан и го попитах:
-А ти къде искаш да влезеш?
-Където хората са по-малко, а ученето – повече. –Отвърна ми, без дори да ме поглежда.
След това рязко затапване, просто си поех дъх и кимнах, заглеждайки се в очертанията на замъка. Явно, че на разговорът ни не бе писано безгранично бъдеще.

Учителката, която ни пое от „обятията” на Хагрид, се казваше професор Бътън и явно, че бе нова в училището или поне на поста. Имаше бурна, сива коса, стелеща се на различни нюанси по раменете й. Странното бе, че невероятно много приличаше на мишка или поне на мишкоподобно. Чипият нос, тънките устни и леко изцъклените, сиво-кафяви очи допълваха невероятно външния й вид. Само опашка й липсваше. Или поне миши ушички.
-Значи… ще изчакаме да ни викнат… да… и после… ще отидем вътре… нали? –Мълвеше отнесено и на пресекулки срещу нас, обръщайки нервен поглед към високата врата зад себе си.
Очевидно притеснението й бе обхванало и голяма част от моите бъдещи съученици. Те приказваха нервно и смутено един с друг, отвреме-навреме стискайки мантиите си между пръсти, отвреме-авреме хапейки устни до кръв. Сякаш единствено аз, Жан и намръщеното човече не се бяхме филмирали съвсем. Но, докато другите двама изглеждаха по същия начин, както и на перона, аз развълнувано обръщах поглед ту към учителката, ту към вратата след нея. Гласовете вътре ме привличаха като магнит и в определени моменти имах неопределимото желание да разблъскам всички и да влетя вътре, за да видя какво именно се случва.
Е, не го направих. Но това се подразбира.
-Значи… Хайде, първокурсници… Май е време да влизаме… Да, да, време да влизаме. –Промълви няколко минути по-късно учителката, а Жан само се наведе към ухото ми и промълви:
-Трябваше да ни провери първо.
Потиснах желанието си да му кажа, че това са бели кахъри. В крайна сметка той най-много щеше да ме изгледа на кръв и да ми се разсърди.
Обичаше правилата това момче. Обичаше ги толкова силно, колкото мразеше всички околни. Те бяха основа на това, което наричаше свой морал. Затова и тъй често се уповаваше на тях.
Вратите се отвориха широко и залата замлъкна изведнъж, впервайки поглед към „новите попълнения”.
Едва в този миг аз наистина се притесних и мигновено се опитах да избягам нанякъде. Е, не ми се отдаде. Колоната след мен бе толкова плътна от глътнали езика си малчугани, че ми се наложи да въздъхна отчаяно и да се обърна отново напред.
Тръгнахме с бърза крачка, преминавайки между две от четирите дълги маси, разположени в самата сърцевина на залата. Погледът ми, в началото впит до болка в обувките ми, постепенно трепна за миг към останалите ученици, а после се извиси до летящите във въздуха свещи. Вторачена в тях, се препънах в една гънка на килима и се стоварих с гръм и трясък на земята.
Залата гръмна в смях, подсвирквания и ръкопляскания. Изправяйки се, бузите ми пламнаха още по-силно, докато, в края на пътя ни, не се почувствах като обагрен в ярките слънчеви лъчи домат.
Директорката, високата и достолепна професор Макгонагол, стрелна останалите ученици със строг поглед и всички гласове мигновено заглъхнаха. Едва в този миг всички първокурсници се наредихме в една редичка на подиума отпред и застинахме така.
Професор Бътън, която едва не изпусна трикракото столче и шапката, които държеше в ръце, смотолеви едно смутено „Извинете, професоре!” към директорката и нервно постави носените предмети едно върху друго (не столчето върху шапката, разбира се) пред нас.
Бих ви изпяла песничката на Разпределителната шапка, ако имах достатъчно памет, че да я помня все още. А и едва ли щеше да бъде възможно и при това положение, тъй като бях прекалено съсредоточена в това да изучавам обувките си и, отвреме-навреме да вдигам любопитен поглед към масите.
Е, успях да намеря четиримата стари познайници от купето на масата, която трябваше да бъде слидеринска по думите на Бил. Странно бе, но не изпитах дори някакво чувство за неприязън спрямо тях. Те се бяха държали грубо, но пък сигурно с години наред бяха пътували именно в това купе. С какво право някакви изтърсаци като нас с Жан имаха право да провалят традициите им?
След като шапката изпя песента си за превъзмогнатите трудни времена, светостта на просветата, славните Основатели и бъдещия разцвет на магьосническото общество, професор Бътън нервно се опита да разтвори пергамента с имената им, но той потрепна между треперещите й ръце и се стовари в краката й. Вдигна го под погледите на шумящата тълпа отпред и започна да привиква учениците:
-Алън, Ерик. –Звучеше името на първия мъченик за магьосничеката вяра на випуск …
Едно русокосо момче с трептящи зеленикави очи заситни към столчето толкова бързо, сякаш се надяваше всичко да свърши, преди да е започнало.
Бътън вдигна шапката от столчето и, след като въпросният Ерик се настани на него, постави плътно шапката върху русолявата му глава.
-ГРИФИНДОР! –Прозвуча почти шокиращо викът на шапката и масата на въпросния дом гръмна в аплодисменти, докато малкият Ерик, превит на две от срам, се спускаше към тях.
В същото време ново име привлече вниманието ми, а едно набито момче се насочи към столчето:
-Андерсън, Майк!
-ГРИФИНДОР!
Последваха го „Бейли, Кели” („Хафълпаф”), „Бърнес, Кевин” („Хафълпаф”), „Картър, Джоузеф” („Рейвънклоу”), „Чапман, Джули” („Рейвънклоу”), „Куук, Чарлс” („Грифиндор”), „Диксън, Рой” („Слидерин”), „Фишър, Трейси” („Хафълпаф”), „Грей, Матю” („Грифиндор”), „Хил, Мегън” („Хафълпаф”), „Хънт, Хенри” („Слидерин”), „Кинг, Денис” („Хафълпаф”), „Найт, Кенет” („Рейвънклоу”), че и много други. Уилям, по фамилия Лойд, бе разпределен в „Хафълпаф”.
Е, тук е моментът да кажа, че станах разногледа да следя всичко едновременно – злочестата професор Бътън, сумтящата директорка, развълнуваната тълпа, разпределяните ученици, че и говорещата си сама шапка. Но, когато чух познато име, погледът ми се обърна към вървящото към столчето момиче и застина върху него за постоянно.
„Майлс, Линда”. Бях чувала фамилията на това невзрачно момиченце. След усилена мисловна дейност и няколко удара по темето, възстанових информацията. Това бе един от чистокръвните родове на Обединеното Кралство. Преди години, когато баба ми патетично ми показваше родословното ми дърво (собствено производство), не веднъж бе наблегнала на английските ми корени (може би именно защото тя бе англичанка, че и коренячка). А тези английски корени се свързваха най-вече с фамилията „Майлс”.
„Страхотно!” подметнах саркастично наум и продължих да се взирам в темето на девойчето.
Е, нямах особено влечение към роднини, ако трябва да съм точна. В интерес на истината не понасях такива. Единственото нещо, което ми вдъхваше доверие спрямо това момиче, бе фактът, че тя навярно не ме познаваше.
В миг на инфантилна лудост се усетих, че и аз не исках да я познавам.
-СЛИДЕРИН!
Ех, че късмет! Е, какво друго можеше да се очаква, след като цялата й фамилия бе със синя кръв.
Последваха я още сума ти имена, които допълниха „цвета” на четирите дома. Едва тогава дойде времето на Жан да бъде разпределен.
Шапката дори не се замисли – изпрати го право в „Рейвънклоу”, а наблюденията на Бил започнаха все повече да се избистрят в съзнанието ми като верни. В крайна сметка, ако Жан не отидеше при „умните”, кой друг щеше да го направи?
Последваха още няколко имена, а после и моето:
-Йьнг, Пейдж.
СТОП!
Тук е моментът да кажа, че истинското ми име не е Сейнт. И, не, не съм родена в Боливия, камо ли във Франция.
И-и-и… Имам проблеми с казването на истината. От отдавна.
Бе време и Жан да го научи.
Сякаш почувствах погледът му, вперен до болка в лицето ми. Сякаш целият свят ме съдеше за грешките ми в онзи миг. За това, че бях излъгала, че продължавах да го правя.
Макар и да нямах причина за това.
Е, хората не обичат лъжците. И може би са прави. Но пък нито една моя лъжа, изречена през тези години, не е имала за цел да нарани някого или да го накара да се чувства зле. И, не, нямах за цел да се променям в очите на другите. Просто имах малък проблем с въображението.
Няма смисъл да коментирам всичко това сега – дълго време щях да бъда жертва на невинната си лъжа откъм Жан. Затова да преминем по същество.
„Слидерин?” – попита ме шапката на подсъзнателно ниво.
„Не искам”
„Защо?”
„Защото, ако исках роднини, никога нямаше да избягам от вкъщи”
„Ако не те пратя там, ще се наложи да те пратя при хипитата!”
„По-добре, отколкото при родата!”
Сякаш даже почувствах как шапката се намръщи, преди да изкрещи:
-ХАФЪЛПАФ!
Да, може би пропуснах да кажа още нещо. Малко съм… чистокръвна. Но далеч не се гордея с това, затова и тъй често го премълчавам. В онова време исках просто хората да ме приемат такава, каквато съм, а не да съдят според кръвта ми.
Пътят ми към масата на Хафълпаф бе съпроводен от бурни аплодисменти от въпросната. Аз побързах да седна на един от столовете и едва тогава вдигнах глава към околните.
Тъй като бях последната в списъка, вниманието на всички веднага се насочи към новите в дома.
-Ей, хлапе! –Захили се някакво момче до мен, което очевидно бе поне с няколко години по-голямо.- Добре ли си? Бая здраво се стовари!
Когато ме побутна с рамо, аз се вгледах в него за миг. Правилните му, мургави черти, се допълваха от светлокафявите до жълтеникави очи и кестенявата коса, падаща около лицето му. Аз му се усмихнах смутено и кимнах едва-едва.
-Стига, Иън! –Скастри го момиче с къса руса коса и зеленикави очи.- Не помниш ли какво се случи, когато ние бяхме първокурсници.
Момчето се направи на ударено и сви рамене.
-Ти обърна лодката в езерото!
-Е, голяма работа! –Засмя се въпросният Иън и сви рамене.
-Голяма е! Та аз бях вътре!
Последвалият спор мина някак покрай ушите ми. Постепенно той затихна, а после окончателно замлъкна в мига, в който директорката отново се изправи и се покашля ниско.
Явно тази жена всяваше респект.
-Измина повече от година от момента, в който магьосническият свят претърпя такова ужасно сътресение, но и извоюва такава значителна победа над злото. –Започна бавно Макгонагол, взирайки се постепенно във всеки един от нас.- След ужаса на онзи трагичен втори май, в който ние всички се разделихме с множество роднини, приятели и познати. Последната година всички вие бяхте разпределени в чужди училища, докато „Хогуартс” бъде възстановен. И тази година това се случи. –Допълни бавно и се загледа отново в тълпата ококорили очите си ученици.- Искам да ви приканя тази година да учите повече, да държите повече един на друг и да не позволявате никога повече някой от вас да достигне онези крайности на човешкото себелюбие, което доведоха магьосническият свят до всичките тези трагедии, които вие видяхте с очите си.
Тя замлъкна и, осъзнавайки че това е краят на речта, залата гръмна в аплодисменти. Аз също започнах да ръкопляскам енергично, макар и да не разбирах съвсем това, което тя казваше. Но звучеше толкова трагично и тържествено, че можех да се вдъхновя само и единствено от гласа й.
Махна с ръка и залата утихна.
-Започвайте да се храните и… добър апетит. –Процеди се измежду тънките й устни и Макгонагол се върна обратно на учителската маса.
Аз кимнах и обърнах поглед към чинията си. В мига, в който изведнъж цялата маса се отрупа с храна, подскочих и едва не се стоварих от стола.
Тези хора не предупреждаваха ли, преди да развъртят пръчката?
Имаше много ястия, така че аз, решена да импровизирам, запознах да опитвам от всичко по малко. Едва десетина минути по-късно някой ме прекъсна, точно когато се бях нарамила със спагетите.
-Не е нужно да бързаш толкова. –Засмя ми се Бил, кимайки към храната.- Няма да изчезне изведнъж.
Аз изсмуках спагетите, които се стелеха от устата по брадичката ми, и, преглъщайки, отвърнах с усмивка:
-Страхувам се, че това може да ми е последното ядене.
-Защо така реши?
Аз кимнах заднешком с глава към рейвънклоуската маса и се наведох леко към Уилям, шептейки:
-Жан, момчето, с което бяхме на лодката. Имам тръпчивото чувство, че ще ме докара до гроба, а после ще плюне право върху чистак-бърсак новата ми плоча.
Уилям се ухили и сви рамене:
-И защо така?
-Да кажем, че направих една… грешчица.
-Значи не се приемаш за виновна? –Усмихна се Уилям и напълни чинията си с пудинг, тъй като явно вече се бе наял.- Едва ли това ще му се хареса. Изглежда малко… сухар.
Аз кимнах едва-едва и обърнах поглед към масата на Рейвънклоу. Жан се бе разположил на края на масата и, обгърнат само и единствено от празни столове, се бе прегърбил над чинията си и очевидно нямаше влечение към храната в нея.
Изпитах рязък порив на съжаление към него. Когато бяхме в мъгълското училище, той нямаше никакви приятели, затова гледах непрекъснато да му правя компания и да не го забравям. Фактът, че живеех в дома му, явно бе допринесъл за едно много по-лесно и безболезнено сприятеляване помежду ни.
Сега, когато щяхме да бъдем разделени изцяло, не исках и да знам колко трудно щеше да му е да се впише в общата картинка.
Изглеждаше невъзможно.
Обърнах се към Уилям и свих тъжно рамене, а после се заех с това да тършувам из останалите в чинията ми макарони.

Общата стая на Хафълпаф се намираше вдясно от главното стълбище на първия етаж и се разполагаше точно на същото място като кабинета по Отвари, само че от другата страна на подземията. Представляваше високо и добре-затоплено помещение с продълговата форма и множество удобни, светлосиви канапета. В центъра на стаята се помещаваше бронзовата статуя на усмихнатата Хелга Хафълпаф в реални размери, която придържаше с едната си ръка везни, а с опакото на другата прикриваше леко устните си.
Всичко останало в общата стая бе жълто и сребърно. По стените висяха знамена и шалчета, килимите, че и самите свещници бяха в тези характерни за дома цветове.
Макар в първия момент да се почувствах потисната от факта, че се намирахме под нивото на земната повърхност, недоволството ми бързо се стопи. Различите по големина и форма прозорци, които опасваха цялата външна стена, бяха омагьосани така, че гледаха към езерото и вероятно пропускаха всички следобедни лъчи дори до най-вътрешните ъгли на помещението.
А аз винаги бях обичала светлината.
Е, не може да се каже, че се почувствах на място. Имах малко по-развинтена фантазия и не веднъж малко (да, бе, да!) преиначавах истината. Вероятно Уилям бе прав, когато на вечерята ми прошепна доверително и някак тъжно, че във Хафълпаф идват не толкова лоялните и добрите, колкото тези, които за никъде другаде не ставаха.
Е, аз не се оплаквах. Самият Бил явно силно се бе надявал да попадне при сестра си в Рейвънклоу, но пък аз не бях имала никакви надежди. Затова и не бях разочарована от разпределянето си.
До спалните водеха два кръгловидни тунела, вървящи в двете противоположни посоки. Силният наклон бе омекотен от стъпалата, така че, учудващо, нито един не се стовари на земята.
След половинминутно спускане по слабо-осветените от факлите тунели, първокурсничките, водени от едно русокосо девойче с вдигната на висок кок коса, която явно се падаше префект, се оказахме в едно кръгло помещение. Наоколо ни имаше само кръгли, дървени врати, които бяха разнообразявани единствено от факлите, трептящи под подемните течения.
-Това са момичешките спални. –Съобщи префектът и взе една от факлите, доближавайки я до вратата до себе си. Върху дървото имаше сребърна табелка, посочваща числото „1”, в низините на което жълт язовец се бе свил на кълбо.- Това ще бъде вашата спалня в следващите седем години. С всяка следваща номерът тук ще се изменя според курса ви. Багажите са ви вътре. Закуската е в осем, а часовете започват от девет часа. Утре на закуска професор Спраут, ръководителката на дома ни, ще ви даде програмите и карти, чрез които ще можете да се ориентирате в замъка. Всичко ясно ли е? Добре. Лека вечер. –Завърши момичето набързо и, бутайки чевръсто факлата в стойката, се затича нагоре по стълбите.
Очевидно не й се занимаваше с някакви дребосъци, вместо да се радва на компанията на приятелите си.
След няколко мига на недоумение едно от момичетата хвана смело дръжката на вратата и я бутна навътре. Останалите три се мобилизирахме и мигновено се скупчихме зад нея, когато тя пристъпи в стаята.
Свещите лумнаха мигновено и осветиха тесничкото продълговато помещение. Четири легла със сребърни завивки опасваха цялата стена срещу ни. До тях бяха струпани багажите ни, а на малките нощни шкафчета се поместваха високи свещници с трептящи едва-едва пламъци. Имаше два гардероба, и двата с разтворени врати. Бяха разделени наполовина, сякаш за да демонстрират факта,, че щеше да се наложи да ги споделяме с другиго.
Имаше само един прозорец, макар и широк, и една вратата от вътрешната стена на стаята, която навярно водеше в банята.
След няколкоминутно мълчание и взиране в помещението, аз се обърнах към другите момичета и се усмихнах леко:
-Аз съм Пейдж Йънг, приятно ми е!
Донякъде бях запомнила имената и лицата им още от разпределянето. Но пък, както казват хората, повторението е майка на знанието (и баща на затъпяването).
Мегън Хил бе именно онова момиченце, еталон за детската красота, което ми бе привлякло вниманието, докато се събирахме около Хагрид. Наблюдавайки я в онзи миг се уверих в едно – тя очевидно по принцип си изглеждаше нон-стоп уплашена. Приличаше на най-свенлива от четирите ни – най-малкото тя най-тихо смотолеви името си и първа се зае с оправянето на багажа, сякаш за да не й се наложи да се включи в разговора ни.
Кели Бейли представляваше симпатично на вид мулатче, което сякаш гореше от нетърпение да види всичко и очевидно страдаше от висока степен на енергичност. Ръцете й не спираха да ръкомахат, докато обясняваше нещо превъзбудено, а, когато замлъкнеше или беше лишена от тема на разговор, кехлибарените й очи шареха по всяко ъгълче на стаята, търсейки си предизвикателство, забавление или пък работа.
Естествено, за мен всичко това бе добре-дошло. На фона на всички, с които се бях запознала от идването ми в Англия, сякаш това момиче най-добре пасваше на характера ми.
Въпреки, че винаги бях общувала с различни хора.
Трейси Фишър, затова пък, бе доста противоречива по характер. Е, нямаше как да го разбера от началото, но пък имах такива предположения ще оттогава. Които се потвърдиха впоследствие, де.
Мръсно-русата й, права като дъска коса стигаше едва до раменете. В тъмнозелените й очи и бледите черти имаше някаква мудност и пасивизъм, които обаче твърде често залъгваха хората. В интерес на истината, тя бе момиче, което рядко споделяше искрено мнението си за едно или друго. Или поне така си мислеха останалите. По-скоро самата тя доста често си менеше мнението. В частност винаги пред опасността от конфликт.
-Е, Хафълпаф не е толкова зле. –Костатира Трейс, когато Кели я попита развълнувано.- Не съм мислила преди къде искам да вляза, така че не съм разочарована.
-Мама казва, че единствено тук хората са искрени и истински. –Засмя се Бейли, подскачайки леко на ръба на леглото си.- Във всички други домове се парадирало с нещо – или с кръвта, или със знанията, или с дързостта.
Аз се усмихнах лекичко и се заех с това да прибирам багажа си в гардероба.
Цяла вечер слушах излиянията на Кели за това как във Хафълпаф сме най-красивите, най-добрите и все най-най, за каквото и да ставаше въпрос. Всичко това не ме дразнеше, напротив, само още повече провокираше любопитството ми към нея. Много скоро то щеше да се изпари, тъй като бе открита личност и доста скоростно щях да я опозная в детайли. Но пък бе хубаво наоколо си да имаш такъв човек.
Не след дълго и аз последвах примера на останалите и, посещавайки банята за един душ, се шмугнах между топлите завивки, прехвърляйки всичките си впечатления от този емоционален ден.
Единственото, което бе сигурно, бе, че още на другия ден трябваше да поговоря с Жан. И то спешно.

-Жан! –Развиках се подире му и, виждайки как отворената ми (явно) раница изплю всичките ми учебници, се спрях за миг. Забелязвайки как той продължи надолу по коридора, ударих една майна на всичките ми учебни принадлежности и, хвърляйки чантата на земята, се затичах след него.
Обедната почивка бе настъпила и чак сега бях съумяла да го намеря из замъка. Незнайно защо, не се бе появил нито не закуска, нито на обед. Чувствайки странната си неспособност да го открия където и да е, нямаше как да пропусна възможността да говоря с него сега.
-Хей! –Спрях го, поставяйки ръка на рамото му.- Стой малко! Искам само да поговорим!
-Нима? –Присви очите си срещу мене.- Как да ти викам? Всъщност, има ли нещо, за което не си ме излъгала? Сега е моментът да го направиш!
-Виж, не се гордея. –Промълвих глуповато и сбърчих чело.- Не трябваше да го правя, беше глупаво, подло, лицемерно, ужасно, грешно, тъпо, нетактично, неблагодарно и ужасно! (Започвах да се повтарям.) И не очаквам да ми простиш! Но наистина, наистина много съжалявам, Жан!
Един дълъг миг кафявите му очи бяха впити до болка в моите. В следващия устните му се разтвориха едва-едва и някъде измежду тях се промъкнаха думите:
-Не искам да те виждам, Пейдж, Сейнт или каквато и да си! Стой далеч от мен и от живота ми!
Поех си дъх, за да отвърна нещо умолително, но нямах възможност да го направя. Жан се обърна и тръгна надолу по коридора, а аз, чувствайки безпомощността си, се разтреперих и не намерих смелост да се затичам отново след него.

Четвърто правило:
„Организирай времето си разумно.
Липсва ти обект на желание.”

Пак достигнахме до незначителен период от живота ми. А именно – приблизително две години и половина, в които целият ми свят бе достатъчно глупав и безсмислен, че да има нужда от по-подробно повествование.
Първи курс премина, барабар с множество разностранни емоции и събития. В крайна сметка можех да тегля чертата и да заключа, че се случиха следните неща:

1. Почти всички професори ме намразиха, тъй като все не успявах да събера достатъчно разсъдъка си, че да си напиша домашните (или да се сетя да го направя).
2. Въпреки това, успях да стигна до втори курс!
3. До голяма степен се сприятелих със съквартирантките ми. Трите с Триш и Кели бяхме неразделни. Е, Мегън още не бяхме успели да я приобщим, но скоро и това щеше да се случи.
4. Започнах малко по малко да се… цивилизовам. Донякъде успях да привикна с идеят, че в „Хогуартс” всичко се въртеше около магьосничеството. Не бях свикнала на това – в общия случай предпочитах да се държа като обикновено момиче, отколкото да размахвам нон-стоп пръчката си с или без причина.
5. Намерих си врагове. Е, това се очакваше, де. Линда Майлс, моята непозната роднина, която, вплитайки се в средите на Слидерин и затъвайки бая надълбоко вътре, изведнъж стана много наперена и не веднъж ми се наложи да се изправя срещу нея. Не нещо друго, просто не обичах да гледам как някой се държи с другиго зле без каквато и да е причина. А Линда си падаше бая злобарка.
6. Шест следва от пет. Научих се да правя кракозалепящо проклятие, да поливам хората с вода по коридорите, да спъвам хората и т.н.
7. Седем следва от шест. Научих се да бъда наказвана. Бая добра станах в това.
8. Сприятелих се с Уилям и той някак си зае мястото на Жан в живота ми. Бях свикнала да контактувам с момчета, пък в това пусто училище въпросните или се срамуваха да извършват въпросната дейност с момиче, или пък се чувстваха прекалено велики, за да се занимават с дребосък като мен.
9. Е, научих се да бъда самотна. Колкото и глупаво да звучи това. Някак си винаги, където и да съм била, бях обградена от хора. А там, в „Хогуартс” сякаш, въпреки че имаше толкова маси народ, всички бяха някак си разделени – според курсовете, според домовете, според интересите, че дори и според заложбите си. Тъй като не бях свикнала с тези неща, не веднъж се оказах заклещена между стената от две лошо-настроени едно към друго микрообщества. Е, не беше особено приятно.
10. И, да, научих се да бъда мразена. Но не по Франсовия начин, а лицемерно, прикрито. Без някой да смее да ми каже право в лицето каква съм или пък какви са родителите ми, например.
11. Не ми остана време да се влюбя.

Е, след тази емоционална и малко разочарована среща с действителността, се наложи да се разделя с новосъздадените ми приятели (а и врагове) и да се върна в онази къща, която трябваше да наричам свой дом.
В цялата ситуация имаше една уловка обаче. Жан не им бе казал истинското ми име. Освен ако Руби не ме бе канонизирала за светиня, откакто срутих със земята легендарното й портокалово дръвче (да, и аз се учудих, но тя още го помнеше).
Беше меко-казано неприятно да се прибера в дома на Жан. Предвид отношенията ни, това ми се струваше ужасно и някак неприлично. Но, когато, хванала здраво дръжката на сака си, не последвах тримата Уотърбъргови, загледана като изоставено кученце след тях, татко Кристофър явно забеляза липсата ми.
-Сейнт, какво правиш? Идвай тука веднага!
Жан извърна за миг поглед към мен, а после, вирвайки брадичката си, продължи напред с майка си.
Не мога да кажа че не ми се искаше да си плюя на петите и да не видя всички им до края на живота си. Срамът ми бе достатъчно силен, че да не искам повече никога да се връщам в това семейство. Но бях длъжна поне да им обясня защо се случва така.
Същата вечер аз събрах една семейна среща и надълго, нашироко и бая по-емоционално отколкото трябваше им обясних, че всъщност името ми е Пейдж и не съм нищо повече от една канадка с ужасно произношение на родния си език. На всичкото отгоре допълних, че доведеният ми баща ме е биел. Извиних се многократно (да не кажем, че го правех на всяка втора дума), а после се разревах.
В цялостната картинка не ме учуди абсолютно нищо. Руби, разгневена до краен предел, реагира точно като сина си половин година по-рано. Би ми една дузпа и, решавайки никога повече да не ми обели и дума (но все още неспособна да ме изрита като въшливо псе на улицата), изчезна от трапезарията. Жан остана все така мълчалив и някак пасивен, а господин Добрият-татко ме потупа по рамото и се усмихна:
-Постъпила си много лошо, С… Пейдж. Но няма нужда да плачеш сега. Станалото-станало. –А после се наведе към ухото ми и прошепна.- Ако бях минал през всичко това, сигурно и аз нямаше да съм склонен да споделям само и единствено истината за себе си.
И, повдигайки се бавно, отиде да успокоява емоционалната си съпруга, чиито викове срещу мен чувах в главата си не един или два часа същата вечер.
Е, дори компанията на Жан не беше по-дълготрайна. Избърсвайки устата си със салфетката и хвърляйки я в чинията, той се изправи и се качи на втория етаж, където подочух тропването на вратата на стаята му.
Руби, за разлика от сина си, бързо се палеше, но и бързо угасваше. Едва седмица по-късно тя ме прегърна майчински, но някак си все още укоряващо, и, карайки ме да й обещая, че повече никога няма да ги лъжа, някак си сякаш ми „подари” извинението си за рождения ми ден.
Месеците до новата учебна година преминаха все тъй мудно, колкото бях и предполагала. Тъй като Жан ме избягваше упорито, в повечето време от скука аз даже хващах учебниците. Е, скоро и това ми омръзна и добих навика да се излежавам на моравата отвън, да обикалям околните улици и да се интересувам от политика.
На няколко пъти Уилям, Кели и Трейси идваха вкъщи и си имах забавление. Всичко останало бе сиво и досадно ежедневие, което сякаш убиваше всичките ми мозъчни клетки бавно и болезнено.
И (няколко века по-късно) дойде отново заветния първи септември, ние отново отидохме на заветния перон на гара Кингс Крос, отново се качихме на влака. Това, което беше различно, бе фактът, че Жан си плю на петите и, въпреки желанието ми да го поканя при нас поне да не седи сам, ме игнорира напълно отново.
А аз, примирявайки се с реалността, намерих приятелките си и се присъединих към тях.
В компанията на Кели винаги можеше да научиш множество ненужни пикантерии за всеки един ученик от училището. И този ден не се различаваше по нищо.
-Сещаш ли се за Кърт Розие, Пейдж? –Подпука ме още от вратата, а, съдейки по физиономиите на другите две, явно бе обяснявала за това досега.- Сега ще е трети курс, слидеринецът, гаджето на Линда?
Аз повдигнах лакътя си и, оголвайки го, демонстрирах един от изрядните ми белези във форма на бая грамадна капка:
-Заля ме цялата с отровата на Хорурел и лежах няколко дена в Болничното крило. Естествено, че го помня.
-Е, скъсал я е. –Захили се Кели на физиономията ми.- Нали къщата ни е близко до тяхната? Сестра ми видяла как Линда го молила и му падала в краката, докато той се опитвал да се отърве от нея. Стана голям скандал. Грандиозен. Чак онази лудетина, отчаяна и озлобена до краен предел, повика родителите си. Видях с очите си как под глезените й натяквания и пристъпи двете фамилии се скараха. Представяш ли си?
-Няма лошо. –Свих рамене в отговор.- И аз бих я скъсала, не виждам защо се учудваш толкова.
-Това е Линда, Пейдж. –Натърти ми Кели с иронична усмивка.- Не помниш ли колко дълго му се дърпаше и как прилично го бе поставила под чехъл. Та той търкаше подлогите в Болничното крило заедно с теб, когато ви наказваха двете.
-Още един лош спомен. –Смръщих вежди и напипах едно легендарно място на главата си.- Станало е като част от черепа ми.
Е, очевидно Кели осъзна, че не съм много разговорлива, когато станеше въпрос до Линда, изгората й или пък техните взаимоотношения. А и подмятанията на Бейли често преминаваха в злобнички, а аз избягвах да се включвам в такива разговори. Изпълваха ме с негативизъм.
Премина и тази година. Бързо и неусетно – някъде между гороломно прерасналите ми домашни и наказания. Пък и какво друго можеше да се очаква?

1. Имахме нова учителка по Пророкуване. Намрази ме.
2. Линда ме намрази още повече и стана още по-опасна. Не стига, че само търсеше удобен момент, за да ме нареди хубавичко, но вече бе много по-хитра и изобретателна.
3. От плещите ми се смъкна този товар, наричащ себе си Кърт Розие. Сега май бе по-зает с това да втъжнява живота на бившата си приятелка.
4. В отношенията ни с Бил, Кели и Трейс нищо не се промени. Единствената разлика бе, че Мег се поотпусна значително и за нула време стана част от компанията ни. Смееше се често, пърхаше с мигли наляво и надясно и сякаш с всеки следващ ден ставаше все по-мила и очарователна.
5. Ха, пет следва от четири. След няколко закачки, купища натяквания и подигравки от мен и Кели и няколко „невинни” разходки в двора на „Хогуартс”, Мег и Бил се сгаджосаха. Но, след като се бе отпуснала, всичко това можеше да се очаква. Тя бе самото очарование в женски, той – в мъжки вариант. И двамата мили, понякога повърхностни, но изключително неконфликтни и чистосърдечни. Е, за дългогодишната им връзка нямах нужда от чаени листенца, за да се усетя.
6. Заради мен Хафълпаф изгуби кръгло сто точки и за известно време бях мразена от всички, че и от приятелите си. След като не успях да устоя на Забранената гора, навлязох доста навътре и даже взех, че се изгубих. После, освен омразата на съучениците си, получих и една симпатична табелка с мащабен надпис „Безотговорница”, която за един месец едва не откъсна врата ми. Но това бяха рисковете на професията авантюрист.
7. Прославих се сред другите хафълпафци, тъй като снимката ми, на която се усмихвах беззъбо (имах само детски снимки!), бе постоянно на таблото „Наказани за деня”.
8. Жан продължаваше да ме мрази. Научих (от кой ли?), че съвсем се е узубрил. Посещавал всички възможни (че и невъзможни) часове, пишел непрекъснато всичките си домашни и заработвал по сто точки месечно на Рейвънклоу. В дома му се възхищавали доста, но ентусиазмът им затихнал, когато той намръщено ги отблъснал веднъж-два пъти. За мен това не беше изненадващо.
9. Новите попълнения в дома ми се оказаха по-ужасни от зверчета. Непрекъснато кряскаха, гонеха се из общата стая и взривяваха това или онова. След няколко опита да ги усмиря и една ставна травма, се отказах. Явно такъв ми бил късметът.
10. Отново не ми остана време да се влюбя. Май наказанията ми бяха станали новата страст.

Лятото премина под същата звезда, както и предишното. Скучно, дълго, ужасно.
В очакване на първи септември.

Пето правило:
„Никога не се заяждай с човек, на когото не би поверила кирливите си ризи!”

-Ох, моля ви, престанете! –Изстена Кели, удряйки чело в учебника по трансфигурация.- Не можете ли поне за малко да потиснете хормонния елемент и да ме оставите да си доуча тази проклета трансфигурация?
Бяхме започнали училище едва преди няколко дни, а вече бяхме затрупани с домашни. Но, докато Кели и Трейс бяха заети с изучаване гънките на учебниците, останалите трима далеч не бяхме особено сгърбени от училищните задължения. И, докато аз витаех хаотично из пространството, правейки абсолютното нищо по цял ден, Мег и Бил сериозно се бяха взели. Ама наистина сериозно.
-Завиждаш, Кели! –Захили се Хил, стискайки леко брадичката на гаджето си, завъртайки леко главата му.- Никога няма да си имаш такова красиво и добро момче.
-Да, бе! И нечистоплътно! –Изсъска Бейли и заплашително посочи с пръст бил в мига, в който той понечи да се възмути от твърдението й.- Не си го и помисляй, господинчо! Била съм в спалнята ви и знам точно къде се намира купчинката ти с бельо!
-Един ден, когато се оженим… -Завири нос в неговия Мегън.- Обещавам да ти пера цялата купчинка всеки… божи… ден…
Всичко завърши с няколко по-тихи влюбени гукания помежду им и звучно „джвак” за капак.
Кели изсумтя ядосано и отново завири нос в учебника. Трейс си стоеше все тъй неподвижна.
Аз се усмихнах лекичко на сладникавата история пред себе си и се свих по-удобно в креслото, което преди година или две бях нарочила за свое.
Тъй като Общата стая на Хафълпаф се намираше в опасна близост с кухнята, нямахме навика да посещаваме Голямата зала за закуска и обяд. В общия случай стигахме дотам само и единствено за вечерята, а през останалото време все се намираше някой, който да скочи до кухнята и да нахрани цялото хафълпафско население.
Поради тази причина в този мек, слънчев септемврийски обяд повечето ми съкурсници се бяха излегнали по моравите отвън или пък в канапетата в Общата стая. Всичко бе някак лежерно и спряло или поне на мен ми изглеждаше така в онзи миг.
Напоследък наистина си бях лежерна и спряла. Но това предстоеше да се промени.
-Хей, хайде да се поразходим някъде, а? –Попитах отчаяно, след като се осъзнах като сляло се с канапето парче лой.- Има доста време до Билкология, а и направо от езерото ще отидем в оранжериите. Съгласни?
Бях посрещната от топлото и меко „Ура!”.
Ама друг път.
-Абе, хора, вие сериозно ли не можете да проумеете, че аз т-р-я-б-в-а да мина този проклет тест, по дяволите! –Разкряка се Кели и скочи яростно на крака.- Майната ви!
Е, това беше мило, предвид факта, че ни обърна гръб и ни би дузпата. Но пък аз бях длъжна да опитам.
-Трейс? –Обърнах се към повцепенилото се момиче, което не издаваше никакви признаци на живот. Наведох се към нея и махнах през разфокусирания й поглед, което очевидно подейства.- Идва ли ти се?
-А-а-а! Не… ъ-ъ-ъ… Не, не.
В мига, в който понечих да се обърна към влюбените, се отказах. Някак си начина, по който бяха застанали, не ме караше да се чувствам напълно в свои води. А те умееха да бъдат много непридирчиви към обстоятелствата и свидетелите си.
Поради тази причина просто се изправих от креслото и се запътих замаяно нагоре по стълбището към тайната врата на дома ми.
Странно бе, но се чувствах прекрасно да не мисля за нищо и да не правя нищо. Дори докато се разхождах не осъзнавах, че го правя, камо ли защо. Просто блуждаех нанякъде и се стелех по коридорите, без дори и най-повърхностна мисъл да се загнезди в съзнанието ми за повече от части от секундата.
Успях да се осъзная, чак когато се намирах вече в двора на „Хогуартс” и пред погледа ми в далечината се мярна една доста интригуваща сценка.
Линда, очевидно покосена от несравнима мъка, подтичваше зад отегчения Кърт и плачливо го дърпаше за мантията, опитвайки се да избълва поредната си доза молби. Самият четвъртокурсник очевидно бе имунизиран откъм детски сълзи, та не й обръщаше много-много внимание – навярно не толкова защото не искаше да й дава напразни надежди, колкото от досада.
Е, сценката свърши с нещо изръмжано от русокосеца, което очевидно закова Линда на място и не й позволи да го последва отново. След няколко секунди Кърт, очевидно прекалено мащабен, за да се размине с мен в иначе тесния двор на „Хогуартс”, ме изблъска малко в страни, профучавайки в посока на замъка. Е, давайки ми достатъчно време да се възхитя на матовия си тен, разбира се. Но това бе негов навик, нямаше нищо общо нито с мен, нито с едва-забележимото ми присъствие.
Погледът ми падна върху отчаяната Линда на десет метра от мен. Маниерите й рязко се измениха в мига, в който тя също ме видя. И в усмивката й имаше нещо зловещо.
-Я виж ти – момичето с подлозите! –Приближи се до мен и ми се присмя на последното наказание.
-Е, поне не съм „момичето с отчаяното от живота бивше гадже!
Може би бях малко груба. Малко. Но пък дебелокожо като Линда не се засягаше лесно.
А и, съдейки по онази й физиономия, и Кърт не беше слабото й място.
-Може би защото си нямаш такова. –Смигна ми ала „Нека те е яд, че момчетата не те харесват!” и направи още една крачка към мен.- Но не затова съм тук.
-Аз си мислех, че си тук, за да се влачиш след Кърт.
-Да го виждаш наоколо? –Попита ме някак префърцунено.
-Пътят му минава покрай мен.
Линда само се усмихна на очевидно безуспешните ми опити да я обидя и сви рамене:
-Все едно. Исках просто да ти кажа, че знам малката ти тайна и далеч не смятам да я крия. Хубаво е да бъдеш малко по-откровена, Пейдж, една идея по-откровена с приятелите си.
Преглътнах звучно и издържах погледа й, сякаш въобще не ме плашеше. А някъде дълбоко в мен нещо изрева предупредително.
Бе ужасно да стоя пред нея и да се правя на много уверена в миг, когато осъзнавам, че човекът, който би ме разфасовал и изпратил в отделни колети по част на всеки мой познат, всъщност вече е закупил въпросните пощенски марки. Не беше особено приятно да го зная.
-Какво имаш предвид? –Разтрогнах досадната тишина с възможно най-много досада и пренебрежение в думите си.
-Сещаш се… -Захили се Линда.- Това с роднинската ни връзка и твоето прекрасно семейство. Едва ли искаш приятелите ти да научат малката ти тайна.
-Защо си мислиш така? –Засмях се нервно и някак истерично.- Просто не е ставало на въпрос. Гордея се с кръвта си! –Добавих после с толкова патос, че сякаш се видях как вдигам бойно ръка и сбръчвам чело като за рецитал на Хитлер.
-О-о-о, не можеш да ме заблудиш, Йънг! Аз не съм някоя от слабоумните ти приятелки. А и, ако се гордееше с кръвта си, нямаше да си сред тези изроди, а щеше да си слидеринка като мен. Затова… -Провлачи ужасяващо.- Не се опитвай да ме излъжеш.
Може да се каже, че на определени теми бях много страхлива. Особено когато идеше реч до мен или до моя живот.
Да, навярно беше глупаво. В крайна сметка аз просто отчаяно пазех вссичко около себе си в тайна, макар и да нямах ясно обяснение за първоизточника на това явление. Караше ме да се чувствам несигурна. И, дори когато смятах един човек за близък, трудно споделях с него нещо мое. Е, спомен или мисъл, разбира се, не толкова мастилницата и перото си.
Сигурно беше глупаво от моя страна да се огъна пред Линда заради нещо такова. Все някога някой щеше да научи. Бе въпрос на време. Но пък ми бяха слаби ангели.
-Какво искаш? –Попитах я делово.
-Ех, сладуранката ми тя. –Излигави се срещу ми и сви рамене.- Веднага се предаде. Доста несериозна компания за закачки си. Но както и да е – нека стане твоята. Да започнем с домашните…
Дори не я оставих да довърши:
-Човек, аз своите не мога да си напиша, пък твоите.
-Ще изкараш малкото ми откритие безпредметно. –Усмихна се почти очарователно.-Добре, тогава, накарай Кърт да се върне при мен.
-Мисията невъзможна, а? –Засмях се почти искрено и я измерих с поглед от главата до петите.- Идеята е да се проваля, нали?
Линда се нацупи насреща ми и ми хвърли един ужасяващ поглед.
Трябва да му се признае на това момиче – беше в разцвета на красотата си (и то не по върховете на дългата си до кръста коса като мен). От мига, в който я бях видяла за първи път, се бе променила невъобразимо. Невзрачното момиченце приличаше в онзи миг на твърде самоуверена кукличка, която очевидно се ползваше до немъгълското подобие на перхидрола. И, напук на желанието ми, не можех да отрека, че й седеше прекрасно. Тъмносините й очи, изразителни до немайкъде на фона на кравешкия ми поглед, направо блестяха върху матовата й кожа. Устните й, сякаш изписани от художник, стояха толкова естествени и розовеещи, колкото моите червени като домати никога нямаше да бъдат. Пък и беше наддала, дявол да я вземе! И то точно там, където трябваше.
Да не говорим, че все още си беше нисичка. На фона на факта, че бях по-висока от всичките ми съкурсници (барабар с момчетата), че и на повечето по-големи, аз искрено и корисно й завиждах. И в цялата тази работа нямаше никаква благородност. По-скоро кръвожадното ми желание да я разрежа през стомаха и да се вмъкна вътре.
А това трудно щеше да стане.
(Или поне болезнено.)
Е, външният вид далеч не бе първоизточника на чувствата ми спрямо това същество. Тя беше манипулативна, злобна, отмъстителна, жестока, невъзпитана, глупава фльорца, дискриминираща не само нечистокръвните, че и някои чистокръвни. И може би вътрешно съм искала чрез неприязънта си да я променя. Демек, приемаме, че омразата ми е била с благородна цел. Но аз не бях човекът, който можеше да го направи, или поне тогава не бях.
Защото ми беше ударила слабото място. А в онези дни аз имах доста такива.
Представете си сега едно сито. Аз имах толкова слаби места, през колкото вода можеше да се провре през въпросния инструмент.
Както и да е, важното в онзи миг бе, че се огънах пред нея. И се огънах бая.
-Казвай сериозно какво искаш. –Процедих изпод зъби.- Сега ти се е паднало да ме манипулираш.
-Аз ти казах вече. –Допълни, почти невинно ококорвайки стъклените си очички срещу мен.- Искам да ми върнеш това, което ми принадлежи.
-Кърт може да е безгръбначно, но чак пък неодушевено… -Отбелязах мрачно и вдигнах отбранително ръце в мига, в който Линда ме погледна с онзи нейният лош поглед.- Добре, де, все едно. Как очакваш да стане това?
А тя просто сви рамене и измърка:
-Не знам. Ти реши. Имаш време до Коледа.
А после отхвърли коса и с цялата си наглост се изнесе към замъка.
Страхотно. Сега аз щях да заемам мястото на Линда в полите на мантията на Кърт. Само това ми липсваше. Разглезено момиченце и самодоволен садист на малки, нечистокръвни тюленчета.
Именно, Кърт не знаеше, че съм чистокръвна. И не трябваше да научава. Камо ли останалите.
Су-у-у-упер.

Шесто правило:
„Половото сношение е нещо сложно и трудноизпълнимо.
Да се използва само при нужда.”

Постоях известно време, загледана отчаяно в повърхността на езерото. Може би бе по-добре да кажа на Линда да си гледа работата, пък после да си мисля как да си оправям живота. Все пак, ако трябваше да убедя Кърт да се върне в лапите й… Е, май нямаше смисъл от усилия. Едва ли някой беше способен на това.
Но пък трябваше да опитам. Или поне хората така казват, преди да направят най-глупавите грешки в живота си. А аз смятах именно това да направя.
Мисълта ми рязко секна в мига, в който погледът ми случайно падна на „Хогуартс” и вървящата из двора фигура. Присвих очи срещу нея и потвърдих предположението си – тази прегърбена и слабичка фигурка определено принадлежеше не на кой да е, ами на Жан. Можех да го позная дори само по стъпките – умерно бързи, умерено бавни, умерено нервни и спокойни. Сякаш мереше дори дъха си всеки път, в който понечеше да си поеме такъв.
По-странното бе, че около му нямаше никого другиго. Мигновено съобразих факта, че имахме билкология с Рейвънклоу, та просто Жан се готвеше за пореден път да подрани за часа. Нямаше лошо. Единственото лошо бе, че часът ни почваше в два, а бе едва един. Жан нямаше навика да се разхожда безцелно, а и се бе насоил към мен.
При това разкритие ме удари паниката. Нима искаше да ме заговори? Сега, две години по-късно, да дойде и небрежно да каже дума-две, след като дори през ваканцията бях под един покрив с него, а не бе го направил? Беше абсурдно. Реакцията ми нямаше как да е заучена.
Щеше да се наложи да импровизирам. А аз не бях добра с импровизациите.
За няколко секунди сякаш се оказа на десетина метра от мен. Дори можех да разгранича бръчките на намръщеното му лице и да видя как ръцете бяха свити в юмруци в мантията му. Само по гънките.
Изпитах неистов ужас. Как се очакваше от мен да реагирам въобще?
Естествено, аз направих най-глупавото възможно – една крачка назад. Резултатът беше твърде плачевен – кец, пълен дотолкова с вода, че чак стъпалото ми джвакна умряло, но, затова пък, никакво мгическо изчезване на фигурата пред мен.
В мига, в който се спря и вдигна поглед към очите ми, прехапах устни и закърших ръце, опитвайки се да му визуализирам ужаса си. Но той някак си малко се интересуваше от това.
Едната му ръка напусна топлите обятия на джоба и юмрукът блесна пред мен. Обърна ръката си и я разтвори, а аз зяпнах неразбиращо срещу съдържанието й.
Малко глухарче, сякаш непокътнато между железните му пръсти, блестеше на последните есенни лъчи слънце. Цветовете му потрепваха едва-едва, а цялото му, лабилно в ръцете на вятъра, същество се помръдваше на милимунди, а после застиваше отново.
В мига, в който едно от „чадърчетата” (условно казано) се откъсна от него и полетя нанякъде, пастта ми зейна от въодушевление и аз проследих целия му път, докато не кацна на носа ми. Очите ми се впериха към съответното място и аз, все така зяпнала от невъобразим възторг, прокарах бавно и нежно пръст по повърхността му и го взех в ръка. И тогава го осъзнах.
Казах ви, че са ми слаби ангелите. Дори ви казах, че чувствата ми спряо хората не познават тези граници, характерни за морала, възпитанието или дори пълната мозъчна достатъчност. Пък дори и да не съм ви го казала, вие със сигурност вече го знаете.
А знаете ли какво направих аз в онзи миг?
Най-нелогичното, естествено.
Скочих на врата му и го целунах.
Трябва да си призная, че сега, години по-късно, далеч не бих реагирала по този начин на жеста му. Не съм се променила, още приемам твърде навътре малките неща. Затова пък в съзнанието ми се разви една пагубна морална нишка, която от извествно време ми налага определено отношение. Просто не съм вече толкова импулсивна в действията си, макар в чувствата си още да съм такава. Предполагам, че това е едно от нещата, които обществото ми наложи. Може би именно затова съжалявам сега.
И може би реакцията бе малко спонтанна за прагматик като Жан. Именно при тази мисъл, се отдръпнах от него няколко секунди по-късно. От сериозния натиск, който бях указала върху му, устните ми бяха изтръпнали и притиснах повърхността им с ръка. Не ми се мислеше как ли точно се чувстваха неговите в онзи миг.
Сведох смутено глава и един дълъг миг останах неподвижна, надявайки се той сам да проговори нещо или поне да си тръгне. Но това не се случи и ми се наложи да вдигна очи към него.
В първия миг дори се стреснах. Жан стоеше срещу ми и ме гледаше някак си… спокойно. През главата ми мина мисълта, че явно това не се беше случило. Но пък се примирих и приех действителността.
Вдигнах отново моментално сведения си поглед и застинах за миг срещу ми. И после се случи „вулканът от думи”.
-Виж, не беше пр-равилно да го пр-равя, но ти беше толкова мил и така дойде пр-ри мен, че дор-ри… Не знам дали съм била пр-рава, но р-реших, че, след като си тук, след като ти р-реши да дойдеш и…
Излишно е да казвам, че в онзи миг думите ми бяха напълно нелогични и глупави. Честно казано, да обяснявам действията си не ми беше сила, особено имайки се предвид, че аз далеч не можех да открия грешността на въпросните. Бях твърде далеч от общественото възприятие за правилно и грешно, така че в миг като този бях напълно неспособна да реагирам съзнателно.
След известен период на говорене на глупости, Жан ми се усмихна със своята крива усмивка и хвана ръката ми. Погледът ми се оцъкли леко върху сплетените неи пръсти, а после се насочи отново към него.
Е, това беше прекрасен начин да ми затвори устата. Очевидно доста добре практически приложим.

Не може да се каже, че останах изненадана от последвалите събития. В крайна сметка с Франсис хващането на ръка беше върховна демонстрация на обич. Бе логично да очаквам това да означава началото на отношенията ни с Жан.
И не грешах.
След като се сгаджосахме с Уотърби, всичко бавно и полека започна да си идва на мястото. Бях твърдо убедена, че съм влюбена в него – да, бях израстнала, но пък никой никога не ми беше подарявал цвете. Или глухарче. Само по себе си това бе достатъчно добра причина да осъзная чувствата си към него.
Изяснихме отношенията си бързо и нервно. Явно той имаше не повече (да не говорим, че имаше по-малко) опит от мен в тези неща, та и двамата не държахме особено да коментираме въпроса. Затова и бе прекрасен фактът, че се разбрахме без много думи. Просто си го решихме смутено и взехме, че тръгнахме.
Е, доста по-приятна тема бе изясняване на проблема със сърденето. Поне там не бяхме задължени да се изчервяваме или да свеждаме поглед. Жан даже ми се извини за действията си, което направих и аз. Каза ми, че се чувствал много наранен от лъжата ми, но пък не трябвало да реагира така, камо ли толкова дълго да ме избягва. А това вече си беше достатъчна причина да висна на врата му и да го целуна отново. Но този път малко по-истински.
Не мога да кажа кой бе виновникът за това. Май и двамата се научихме един от друг и странното бе, че не попаднах отново в центрофугата, камо ли да се задавя със слюнката му. Самият Жан явно не страдаше с проблеми в отделянето й.
Даже беше доста хубаво в интерес на истината. Краката ми се замая, а главата ми се завъртя. Отпуснах се дотолкова в ръцете му, че чак за малко не паднах на земята.
-Тръгнала си с Уотърби? –Шокирано възкликна иначе флегматичната Трейс, след като излязохме от оранжериите и Жан се забърза към следващия си час.- Защо?
Това беше наистина глупав въпрос. Но пък май ми се налагаше да отвърна.
-Така се получи. –Свих рамене и допълних към намусената физиономия на Бейли.- Стига, Кели, Жан ми е много близък приятел. Аз живея в дома му.
-Но той е… намусен зубър! –Това ли бе най-милото, което успя да измислиш, Кели?
-Аз пък съм добронамерено хипи. Един за друг сме! –Засмях се искрено.
Уилям се откъсна от прегръдката на Мег и търкайки кокалчетата си в главата ми, промълви почти майчински:
-Не, ти си хипи глупаче!
Това даде началото на забавна ръкопашна борба направо върху влажната от дъжда трева. В крайна сметка Уилям надделя и цяла сецдмица ходех с изписано върху челото ми определени – „хипи глупаче”.
В интерес на истината единствено Мег и Бил приеха с въодушевление новата ми връзка. Е, Уилям ме подбъзикваше, а Мег непрестанно ми искаше подробности след всяка една среща с Жан, но пък си беше приятно да имам някаква подкрепа.
Трейс бързо върна пасивизма си и престана да се вълнува от моите похождения. Затова пък Кели известно време се държеше много рязко и принудено с мен. Но всичко това бе нормално. Бейли не обичаше да дели своите притежания, а някак си аз се вписвах идеално в грагата й „приятели”. Да не говорим, че очевидно чувстваше мен най-близка.
Скоро и на нея й мина, де. Някак си успя да се примири и, осъзнавайки че бе до мен много повече от Жан, започна благородно (или не толкова) да злорадства.
В този момент (две седмици по-късно) реших, че е време да излезем заедно. Шестимата. А прекрасен повод за това бе посещението в Хогсмийт.
-Къде са? –Нервно погледна часовника си Жан, докато двамата вече десета минута наблюдавахме как останалите ученици се процеждаха през контрола на професор Бътън.- Закъсняват ужасно.
Беше малко глупаво да му обяснявам, че приятелите ми нямаха навика да цепят секундата. За тези две седмици бях осъзнала, че твърде трудно щях да променя възприятията на Жан. В началото си мислех, че може да се е променил, но не се беше. За две години не бе мръднал въобще. Единствено бе станал малко по-висок. Но за жалост това не рефлектираше върху характера му.
Обвих тялото му с ръце и се притиснах към гърдите му (добре, че бе един от малкото, които ме биеха по височина). И пак зачакахме.
Появиха се едва няколко минути по-късно. Очевидно Мег си бе търсила розовата панделка, която пазеше очите й от къдриците. За Жан това не беше добро оправдание, но пък поне не отбеляза нищо. Само се намуси значително.
-Ей, сръдльо! –Поздрави го Кели, удряйки силно гърба му.
Но на Жан чувството му на хумор бе твърде уязвимо. И това далеч не му се хареса. Разтърка нараненото място и, хвърляйки един надменен поглед към Бейли, ме повлече след себе си към госпожа Бътън.
По пътя езикът му се отвърза и двамата с Кели започнаха да се карат. Тъй като ми стана неприятно, отпуснах ръката му и изостанах, присъединявайки се към останалите трима. Трейс ме потупа утешително по рамото и продължихме мълчаливо напред.
До „трите метли” двамата бяха изговорили (и изкрещели) толкова тежки думи, че вече дори нямаха какво да си кажат. Седнали със скръстени ръце и сърдито-присвити погледи в двете различни посоки, тишината бе обгърнала разстоянието помежду им. След няколко опита на Бил и Мег да разведрят обстановката, осъзнахме, че това нямаше как да стане. И потънахме в тишина.
Около половин час осъзнах невъзможността си да оправя нещата. И, хвърляйки един извинителен поглед към Бейли, хванах изтръпналата от напрежение ръка на Жан и го изведох от заведението. Нея имаше кой да я успокоява.
Тръгнахме бавно и някак непукистично към замъка. Именно това ме накара да се чувствам толкова не на място до разгневения Жан. Да се беше развикал, да беше се нахвърлил върху мен, каквото и да е, просто да не реагираше така.
-Не искам да се карате. –Промълвих полугласно, когато осъзнах, че той първи нямаше да заговори.
-Нито пък аз. –Гласеше твърдият му отговор.
Аз го изпреварих с два скока и застанах пред него, ххващайки лицето му в ръце:
-Не искам да се ядосваш. Кели е малко костелив орех, но иначе е добричка, ще видиш. Просто не искам да избирам между вас. Ще се опиташ да се спогодиш с нея, нали?
Колко смирена и умолителна бях. Навярно именно затова Жан не се нахвърли върху мен, че не вземам страната му.
Откъсна ръцете ми от лицето си и, стискайки едната между своите, се усмихна криво:
-Добре, Пейдж.
Нямах навика да чувам името си често. Хората страняха да го използват, пък и аз не държах на това. Поради тази причина ми беше толкова трудно да възприема невъобразимото желание на Жан да го повтаря в почти всяко изречение. Особено откакто бяхме тръгнали.
Но това нямаше голямо значение. Прехвърли ръка през врата ми и ме притисна леко към себе си в мига, в който отново поехме по пътечката. Листата се откъсваха от дървета покрай нас и падаха на талази върху калдаръмената повърхност под краката ми. А в тишината помежду ни се чуваше жалният вой на октомврийския вятър.

След като Кели ми се отсърди за случая, си поговорих и с нея по темата. Макар в последвалите масови срещи двамата с Жан да избягваха да говорят един с друг, поне се радвах, че липсваха конфликтите. Неусетно останалите трима приеха Уотърби и някак си съумяха да привикнат към проклетите нишки на характера му. А те не бяха лесни за преглъщане – аз знаех най-добре това.
Връзката ми с Жан представляваше нещо нервно и насилствено-забързано. Бях принудена да отговарям на неговите изисквания за поведение, да спазвам неговите правила. Но не се оплаквах от това – с всеки ден все по-силно се привързвах към него и осъзнавах колко всъщност силни бяха чувствата ми към него. Не като с Франсис или с пощальончето.
Трябваше да мине един месец, за да се отпусне изцяло в мое присъствие. Или поне толкова, колкото позволяваше характерът му.
Говореше с мен за много неща – за училище, за останалите ученици, за семейството и за разбиранията си за света дори. Също като мен, Жан избягваше да коментира себе си, което донякъде ме успокояваше. И, въпреки това, аз нааучих много за него, той – много за мен. Единствената разлика бе, че той се опитваше да ме промени.
-Престани да хвърляш бележки, Пейдж!... Мерлин, напиши си домашното, Пейдж!... Непрекъснато губиш точки на дома си, Пейдж!... Престани да закъсняваш за час по трансфигурация, Пейдж!... Време ти е да откриеш къде се намира библиотеката, Пейдж!... Помисли за бъдещето си, Пейдж!... Не говори с пълна уста, Пейдж!... Не викай сред хора, Пейдж!... Оправи си ризата, Пейдж!...
И т.н., и т.н…
Тази педантичност далеч не ме дразнеше обаче. В крайна сметка аз бях съгласна с него – държанието ми не отговаряше на възрастта или на възпитанието ми. И наистина имах много неща да изглаждам в маниерите си. Но пък тези постоянни забележки ме подтискаха и често довеждаха до неприятни ситуации. Някое и друго задавяне, спъване, падане или пък омазване на всичките ми принадлежности с мастило. Бях станаа толкова напрегната, че само някой да ме потупаше по рамо и подскачах като ужилена.
В други моменти се натъжавах и, наблюдавайки отмерените, плавни действия и мисли на Жан, ми се искаше да бях на негово място. Изглеждаше толкова сигурен във възприятията на себе си и на света си! А аз бях просто един свободен електрон, който се прикрепяше към другите и някак си смучеше от техните характери. Сякаш си нямах свой собствен.
Е, не мога да си изкривя душата и да кажа, че връзката ми с Жан беше нещо лошо или неприятно. Напротив. Просто имаше моменти, в които той буквално ме паникьосвае със строгите си думи и безжалостния си поглед.
В останалото време той бе мил и внимателен, колкото и странно да беше това. Отпускайки се в присъствието ми, Жан придоби навика да ме притиска към себе си и да стои така сума ти време наред. Знаех, че вътрешно в себе си той далеч не бе толкова безчувствен и строг, на колкото се правеше. Тъй като се различаваше от останалите и те тъй рядко го приемаха, той се държеше зле с тях, за да ги държи настрана. Но с мен не беше такъв още от самото начало на връзката ни. Сякаш фактът, че ме познаваше толкова добре покрай живота в дома му, някак си го успокояваше. И не се притесняваше от мен – двете години на отчуждение сякаш го бяха привързали към мен още по-силно. И това ме караше да се чувствам още по-уверена в чувствата си към него.
Той беше аутсайдерът с минало, настояще и бъдеще; аз бях отворката без нито едно от трите. И по някакъв извратен начин се допълвахме.
И това ми стигаше.
Имахме навика да се виждаме в обедната почивка и да се разполагаме в двора или близо до часовниковата кула. Жан не избягваше да яде с останалите ученици, така че аз носех храна и си организирахме нещо като пикници. Понякога си прекарвахме добре, понякога не чак толкова. Но гледах да не се отказвам от срещите, тъй като той винаги учеше цяла вечер, а и не обичаше да го правя. Е, виждахме се и всяка събота, като прекарвахме целия ден заедно. Понякога виках и някой от другите, понякога не. Но пък съботите също бяха изцяло запазени за Жан, тъй като в неделя той не излизаше от стаята си, а аз се чувствах отговорна за отношенията му с останалите хора.
-Нека да останем още малко. –Промълвих, притваряйки очи и свивайки се върху му.
Двамата с Жан се бяхме разположили върху една от пейките в двора, тъй като, макар че ноемви бе към края си,, времето бе необичайно топло. Той бе седнал, а аз се бях излегнала, посравяйки глава на гърдите му. Имаше нещо упояващо в начина, по който ритъмът на сърцето му ме успокояваше.
По-скоро имаше нещо неправилно в абсурдитизма на това да ставаме в осем часа всеки ден. Но това беше друг въпрос.
Бе петък, двадесетина минути преди два. Жан леко нервничеше, че ще закъснеем за час, но се чувствах толкова неспособна да се изправя и да поема към изключително интригуващия час по История на Магията.
Но тогава друго нещо зае свободната част от съзнанието ми.
-Жан…
-Какво?
-Мислил ли си… -Започнах несигурно, все така играейки си с копчето на мантията му, срещу което трудно щях да се изчервя.- Дали не трябва да… да го направим?
Тишина.
Бе логично да очаквам такава реакция. И въпреки това се оказах неподготвена.
Няколко секунди хапах устните си, нервно усещайки колко напрегнато беше тялото под мен. Когато всъщност осъзнах, че така няма да получа отговор, се повдигнах на нивото на лицето му и застинах така.
Жан ме гледаше също така спокойно, както когато го бях целунала за пръв път. Лицето му беше обтегнато около черепа му почти до пръсване, а кожата около устните му бе побледняла. Единствено ноздрите на правия му нос и ъгълчетата на кестенявата коса потрепваха едва-едва и показваха някакъв признак на живот.
-Е? –Попитах почти нехайно, поставяйки брадичка върху ръце, разположени на гърдите му.- Какво мислиш?
Устните му се извиха едва-едва и всичко в мен се преобъра. Такава реакция у него никога не бях виждала, а Жан имаше навика да реагира винаги по един и същи начин на определена провокация.
И това не беше на добре.
-Откъде ти дойде на акъла? –Попита ме кротко и съзнанието ми се сгърчи пред наложителността да избера дали да вярвам на думите или на тона му.
-Просто си го помислих. Но не е нещо важно, просто си го мислех… принципно.
Жан кимна едва-едва, очевидно приел глупавия ми отговор, и промълви:
-Но ние сме заедно само от месец и половина.
-Е, да, но си мислех, че можем просто да пробваме, а? –Поразвърдах си езика, осъзнавайки че очевидно той не се опитваше да ми противоречи, а просто се учудваше от желанията ми.- Не е задължително, де. Просто ми е интересно да видя за какво става въпрос. –А после преглътнах звучно и попитах.- Ти… правил ли си го?
Колко глупав въпрос!
-Не, а ти?
Ставахме все по-глупави.
-Ами… не. –Отвърнах му искрено и свих рамене.- Е? Ще го направим ли?
Жан отмести за миг поглед от мен, а после го върна върху лицето ми и се усмихна едва-едва:
-Наистина ли го искаш?
-Още не знам. –Усмихнах му се в отговор.- Предстои ми да разбера. Просто ми е… любопитно.
А Жан само сви рамена някак благородно и отвърна:
-Щом това искаш…
Надигнах се на ръце иотърках нос в неговия, притваряйки очи. Няколко секунди по-късно, изнервен от играта ми, Жан придърпа лицето ми и ме целуна дълбоко.

Разбрахме се да го направим на другия ден вечерта. Опознал в детайли всички книги за „Хогуартс”, Жан знаеше, че на четвъртият етаж се намираше спалнята на професорите по Саянтистика – разпознаване на информация по материя. Предмет, отдавна премахнат от програмата на училището като изучаващ ученици на прекалено кодирана в обществото ни сега информация. Като цяло – запусната спалня, където трудно някой щеше да се мерне.
В началото Жан не беше много въодушевен, де. За него промъкването вечерта и спането в чужда спалня не бяха много в реда на нещата. И, въпреки това, в крайна сметка той се съгласи. Очевидно в онзи ден бе силно подвластен на желанията ми. И изглежда взех най-доброто решение, решавайки да не злоупотребявам с това.
Часовете в петък минаха гороломно и се оказахме на вечеря в Голямата зала. Бяхме трите с Трейс и Кели, тъй като другите двама отново се бяха покрили.
-Какво ще правим утре? –Попита Трейс развълнувано.- Мачът е от дванайсет, тъй като се предполага, че сутринта ще вали.
Куидичът бе едно от малкото неща, които вълнуваха русокосата ми приятелка. Когато ставаше въпрос до него, тя мигновено се въодушевляваше до такава степен, че всичките й потиснати чувства изплуваха на повърхността на съзнанието й. Емоциите се преливаха и почти плавно преминаваха от дива радост към сприхава злоба. И във всичко това имаше някакво очарование, което сякаш само аз усещах.
-Голяма работа! –Изсумтя Бейли нервно.- Слушаме за този мач от началото на учебната година! Спри се малко! Не ти зависи живота от изхода му!
-Напротив, зависи ми! –Ядоса се Трейс срещу нея.- Аз играя в този отбор, Кели, забрави ли? –Аз пък забравих да ви кажа – от началото на годината Фишър бе гончийка. Титулярка. Не спираше да ни го напомня.- Ако бием утре, ще спечелим сума ти точки, а и си нямаш представа какъв купон ще си спретнем само! Радостта и очакването отново я обгърнаха.- Професор Спраут пак ще си подпийне и ще стане страхотно! Просто страхотно!
-Купоните след куидичен мач са глупави, защото сме само хафълпафци. Предпочитам нещо по-мащабно!
-Ако искаш пък идвай! –Озъби й се Трейси и се обърна мигновено към мен.- Пейдж, ти ще дойдеш, нали?
-Ами а-а-аз… няма да мога.
-Защо? –Стресна се Фишър от отговора ми.
-Защото утре вечерта ще спя с Жан.
Кели се задави със спагетите си, а Трейси, превъзмогвайки потреса си, се обърна към нея и я потупа по гърба, докато Бейли не се възстанови.
Може би бях една идейка по-пряка, отколкото се налагаше. Някак си не намирах за смущаващо да споделям с хората всичко, което се отнасяше до отношенията ми с тях. Дълго време смятах тази си черта за качество, сега малко се съмнявам, че е такова. Но това няма особено значение.
Двете не отвориха повече дума за това. Навярно се страхуваха да не изтърва някоя и друга подробност, която не искаха да чуват. И навярно опасенията им бяха оправдани.
Просто се направиха на неразбрали и, доколкото разбрах по-късно, дори не казали на Бил и Мег къде съм. Но това сякаш можех да го очаквам.
Лишена от възможността да коментирам с някого въпроса, почувствах как ужасът бавно започна да ме завладява. Хубаво бях накарала Жан да го направим, но исках ли го наистина? И какво трябваше да очаквам от всичко това?
По-късно щях да разбера, че дори да бях говорила с някого, едва ли щях да съм подготвена за това, което се случи.
Но пък моят ужас растеше гороломно. В миг на отчаяние дори се замислих да говоря с Жан и да го оставим за по-нататък. Но се отказах бързо – кой знае колко щеше да ме намрази, ако се опитах.
А времето си течеше.

Двадесет и четири часа по-късно аз несигурно се люшках по празните коридори на „Хогуартс”, чудейки се дали да треперя от ужас или да се опитвам да да се успокоя. Хафълпаф бяха били Рейвънклоу и скоро щеше да започне купонът по случай победата.
А аз само можех да си мечтая да съм там.
Нищо, де, щях да си сърбам попарата. Просто не предполагах колко солена щеше да се окаже тя.
Открих Жан, облегнат леко на въпросната врата и наблюдаващ ме с някаква полуусмивка.
-Извинявай за закъснението, трябваше да… -Но не ми се наложи да си фантазирам.
-Нищо. Хайде, влизай, отключих я.
Протегнах ръка към дръжката на вратата и, поемайки си дъх, я отворих.
Помещението беше прилично. Състоеше се от едно сравнително шисоко легло, тъмно бюро и стигащ до високия таван шкаф, пълен с какви ли не предмети, между които не успях да намеря асоциация. Явно отдавна всички специални приспособления, нужни за преподаването на предмета, бяха изтърбушени и захвърлени някъде, оставяйки това помещшение ужасно празно и депресиращо.
Мигновено осъзнах, че Жан бе изчистил всичко, преди да дойда. Не бе възможно една стая да седи толкова добре, след като от векове не бе използвана.
-Еми… значи… аз ще… да. –Завърших многозначителния си монолог и, разполагайки се на леглото, започнах да събувам обувките си. Стремях се да избягвам погледа му, тъй като ме смущаваше само още повече. А аз и без това не бях особено спокойна.
Жан се приближи към мен и повдигайки брадичката ми, ме целуна. Постепенно аз, решавайки да вложа цялата си паника в тази целувка, го придърпах по-силно към себе си и я направих меко казано варварска. Оварварих нежната целувка. Но пък имах нужда от някакъв отдушник.
-Всичко наред ли е? –Попита ме стреснато Жан, откъсвайки се от хватката ми.
Очевидно стиснатите ми до болка очи бяха реагирали върху обхвата на устните ми, та той бе усетил, че не реагирам много наред.
-Да, да… Просто… Да. –Кимнах и му позволих да ме целуне отново, мъчейки се да не стискам очите си и да не се опитвам да си изкарам стаха върху езика му.
ПОстепенно тялото му предизвика напрежение в гръбнка ми и аз се отпуснах назад, оставяйки го да ме притисне с тялото си.
Странното бе, че дотук Жан с нищо не показваше, че това му е първият път. Напротив, действаше си доста спокойно, сякаш дори не му правеше впечатление, че ние сериозно бяхме тръгнали да го направим.
Може би ме беше излъгал. Но така щеше да е по-добре. Един знаещ беше по-добре от двама не знаещи. Или поне звучеше успокояващо.
Постепенно ръцете му плъзнаха по кожата на гърба ми и тя изтръпна упойващо. Почувствах необходимост и аз да направя нещо подобно, затова взех, че направих същото. В мига, в който ръцете му плъзнаха под ръба на дънките ми, аз върнах моите върху врата му. Не смятах за правилно да мачкам задните му части.
Няколко залъгалки по-късно Жан буквално хвана и тръгна да ми сваля блузата.
Грешка. Това беше последният път, в който облякох поло с ластична яка.
В мига, в който я дръпна, толкова рязко платът се впи в гърлото ми. Започнах да се задавям и задъхвам, Жан пък – още по-силно да дърпа блузата. Съответно – все по-силно да души мен.
Когато от устните ми се откъсна жален вой на задушаващо се същество, Уотърби рязко дръпна пръчката си и скъса блузата ми с помощта на някакво заклинание, което не чух.
-Мерлин, добре ли си? –Надвеси се над мен и ме разтресе леко, за да отворя очи.
Тъй като бях останала съвсем без дъх и дишах като риба на сухо, само кимнах едва-едва и му направих знак да почака. Една минута по-късно му се усмихнах малко непохватно и промълвих тихо:
-Да, всичко е наред. Лош подбор на облеклото.
Жан се усмихна леко и сведе поглед към оголените ми гърди.
Мерлин, това му се вика неудобство. Може би нямаше да му се разсърдя много да не задържа погледа си толкова много върху притежанията (или липсите) ми.
Повдигнах се на врата му и го елунах. Явно това беше единствения начин да сложа край на този, продължал прекалено дълго, неприятен момент.
Всичко тръгна отново по старому. Десетина минути по-късно някак си се примирих и го оставих да насочи целувките си малко по-надолу. Само по себе си усещането беше бая странно. Може би ако не бях толкова изнервена, щеше да ми хареса. Но тогава нямаше как да знам.
Но и този период отмина и Жан усилено започна да се опитва да махне дънките ми. Бяха малко вталени, така че му се наложи да седне на леглото и да започне да ги дърпа. И, точно когато успя, се случи отново.
Гафът. В опит да му помогна със свалянето, кракът ми излезе извън контрол и го ритна конската. В лицето. Жан изхвърча назад и се стовари на един метър от леглото.
Покрих се с одеялото и скочих на крака, протягайки ръце към него.
-Боже, Жан, добре ли си?
Той потърка удареното място с ръка и кимна, изправяйки се.
-Да. Ама искам да предложа нещо, а? Хайде сами да се съблечем.
Предложението бе прието с пълно мнозинство и двамата се заехме с въпросното действие. Аз свърших доста по-рано, тъй като имах малко да махам, така че легнах на леглото и се загледах празно в тавана, стискайки ръба на одеялото. Чувствах странен страх да погледна към него. Не исках да виждам в какво именно се състоеше разликата между момчетата и момичетата. Каквото и да бе, не исках да го виждам.
Жан се приближи бавно до леглото и, повдигайкии одеялото, се настани върху мен и облегна чело върху моето.
Погледите ни се срещнаха и аз се усмихнах смутено. Ръката му плъзна по бузата му, а устните – върху моите. Постепенно свободната му ръка се плъзна по бедрото ми и аз за първи път осъзнах колко голи бяхме в действителност. Допирът с кожата ми я караше да настръхва от някакво странно чувство за изненада, което подсъзнателно поддържах. А в подобна близост на същество, което не бях аз, се чувствах странно потисната.
Ръката му повдигна леко крака ми и го застопори някъде на талията си, а после направи същото и с другия ми крак. Поддържаше целувката, въпреки че вече дори не можех да затворя очите си от недоумение.
-Готова ли си? –Прошепна в устните ми няколко секунди по-късно, а аз преглътнах бавно.
-Да. А ти?
-Мисля, че да.
Мисли? Мисли?!? НЕ Е СИГУРЕН???
По дяволите! Това беше изненадващо. Като гръм от ясно небе.
Гръм, който явно не беше уцелил правилното небе.
Очите ми се стиснаха толкова силно, че крайчетата им се просълзиха. Захапах долната си устна и застинах така, притиснала ръка до гърдите му, за да не мърда.
-Добре ли си? –Прозвуча гласът му някак си отдалечен и аз просто му направих знак да замълчи.
Усещането утихваше бавно, правопропорционално на градиращия ми гняв. И от цялата тази работа нищо хубаво нямаше да излезе.
Отворих очите си бавно и фокусирах глуповатото му притеснено изречение.
-Мерлин, откъде го научи това? –Изсъсках на пресекулки, присвивайки очите си срещу му.
-Ъ-ъ-ъ… -Стресна се от злобата ми Жан.- Чета книжки.
-Ако още веднъж те заваря в библиотека… ще те убия!
Явно, че тази искрена заплаха съвсем го стресна, тъй като Жан се вкамени над мен. Злобата бе започнала малко по малко да утихва, заместена от едно досадно чувство за неопределимо недоволство срещу случайността всичко това да се случи именно на мен.
Когато се успокоих съвсем, погледнах малко по-миролюбиво Жан и промълвих меко:
-Мисля, че нещо не си дочел.
-Какво?
-Мястото.
Жан ме погледна неразбиращо и сви леко рамене:
-Но аз…
-Убедена съм, че не е там, Жан! –Скастрих го малко по-остро, отколкото исках. Резултатът беше очарователен – Жан ме изгледа потресено, а после започна да реди извинения.- Стига толкова. –Прекъснах излиянията му благородно.- Както и да е. Просто грешка.
-Какво ще правим сега?
-Ще се махнеш от мен. –Отвърнах му с някакво недоверие към собствените си думи.- БАВНО!
Очевидно истеричният ми писък го бе стреснал. Бавно се откъсна от мен и, някак подплашен, че вече освободена ще се хвърля да го бия, понечи да стане от леглото.
-А, не! –Спрях го намусено и хванах ръката му, дърпайки го отново върху себе си.- След това, което се случи, вече го няма вариантът „няма да го правим”. Щеш, не щеш, ще ти се наложи. Няма да ти позволя да обезпредметиш целия този фарс току-така! Ще го направиш! И то като хората!
Звучах като майка му! Но пък какво ли можеше да се очаква? Не стига целият ужас, който преживях, ами и сега да подвие опашка и да го остави за друг път. Поне сега бях настроена на вълна „Давай, пък каквото ще да става!”.
Жан понечи да възрази, но се отказа. Очевидно намираше гневът ми твърде основателен и справедлив, та дори не смееше да ми прогтиворечи. А и знаеше, че, ако го направеше, само щеше да си изпати. Бях достатъчно ядосана, за да съм твърде далеч от характеристиките на гореспоменатото хипи глупаче.
Започнахме всичко отначало. Само дето този път липсваха задушаващите яки и конските ритници. Затова пък те бяха заместени от нервността на Жан и съответстващите й гафове – челен сблъсък на лицата ни, едно ухапване между треперещите зъби и опасност от изпадане от леглото, вследствкие на тремор на ръцете.
Е, минахме и тази част и пак дойдохме до моментът с нацелването. След едноминутно уверяване в достоверността на избраната дестинация, Жан най-накрая го направи. И този път бях сигурна, че е познал.
Болката пак беше значителна, но далеч по-поносима от предишната. Явно гимнастиката си беше свършила работата.
От успокоението, че е нацелил, Жан се поотпусна малко и престана да нервничи. Целувките и реакциите му се върнаха към предишната нежност и се успокоих съвсем. Явно, че не беше толкова страшно, колкото очаквах. Камо ли пък той.

15 минути по-късно
-Ъ-ъ-ъ, Жан? –Повиках го проточено и се взрях в очите му.- Знаеш ли какво трябва да се случи?
-Откъде? –Не ме разбра той, все така клатейки се върху ми.
-От книжките.
-Не. Не пишеше. Но спокойно, предполагам че като се случи, ще разберем.
Много хубав отговор.

Още 15 минути по-късно
-Усещаш ли нещо? –Попита ме Жан без да спира действието си, сякаш се страхуваше, че щеше да развали нещо така.
-Освен натрапчивото чувство, че нищо не правим ли? –Попитах го язвително, но погледът му ме прониза като трион на максимална мощност, та довърших троснато.- Не, нищо не усещам. Или поне нищо приятно, де. Ти?
Жан изкриви физиономията си, сякаш не му се искаше да отговаря, но после промълви на пресекулки:
-Харесва ми, но е някакво… невероятно досадно харесване.
На фона на моето досадно нехаресване, мисля че нямаше от какво да се оплаква.

Половин час по-късно
-Гладна съм. –Изтърсих рязко. Вече дори не ме болеше, по-скоро само ми напомняше отвреме-навреме за себе си.
-Не ми помагаш особено. –Изръмжа Жан, който очевидно все повече и повече се ядосваше на ситуацията. В крайна сметка той не бе добър в губенето и в неуспеха в поетите начинания. Но пък това не го оправдаваше да изнервя и мен. И щеше да си го получи! Далеч не бях добронамерена, когато стомахът ми стържеше, а някой се клатеше безрезултатно върху ми.
-На теб и Мерлин не може да ти помогне!
След поредното нечленоразделно изсумтяване от негова страна, разговорът пак утихна.

Още половин час по-късно
-Нищо няма да стане така, Жан. Хайде, откажи се. Бъгави сме – не ставаме за тая работа. –Вече започвах да мрънкам.
-Замълчи малко! Мисля, че се случва нещо!
Да, бе, да!

Още 15 минути по-късно
-Спри се, Жан! –Ядосах се тотално.- Ако искаш да се самодоказваш – давай! Но не с мен, а с възглавницата!
Лицето му помръкна и аз мигновено съжалих за думите си.
Той искаше всичко да стане като хората. Едва ли бе предвидил душенето, ритника, объркването и продължителността на целия този фарс. Просто така се бе получило. И, докато аз все повече прехвърлях вината върху него, той сякаш все повече започваше да се самобичува.
-Но не можем просто… да се откажем. –Промълви отчаяно.- Може би просто нещо не е наред. Да сменим позата, а?
-Не, Жан. –Промълвих меко и погалих леко бузата му, оставяйки го да сгуши лице в дланта ми.- Нищо няма да се промени.

Една минута по-късно
-Мисля, че се разбрахме да спреш. –Натъртих грубо и това тотално го сломи. Придърпвайки одеялото след себе си, Жан се отдръпна бавно от мен и седна на ръба на леглото, облягайки глава на ръката си.
Извих се леко и се придърпах към него, прегръщайки го силно някъде на кръста.
-За нищо не ставам! –Изстена Жан и въздъхна тихо, а аз се усмихнах насреща му.
-Говориш глупости – ти си най-умният човек, когото познавам. А и това, че нищо не направихме днес, нищо не значи – просто не ни беше ден. Ще видиш, всичко ще се оправи.
-Ще стана за резил.
-Откъде-накъде? –Учудих се искрено.- Това са неща между теб и мен. Не е нужно някой да разбира.
А той само поклати леко глава и скри лице в ръцете си. Едва тогава чух гласът му отново.
-Ти не разбираш.
-Обясни ми.
-Аз… -Жан отново разкри лицето си и се загледа в стената отпред.- Писах на майка ми, когато ми каза, че искаш да го направим.
Шок и ужас. Очевидно връзката между Руби и Жан беше именно толкова силна, колкото изглеждаше на пръв поглед.
Но не бях в настроение да го обвинявам за портенските му умения.
-Тя ли… -Започнах внимателно.- …ти каза какво да правиш?
-Да. –Кимна ми в отговор.- Изпрати ми и въпросните книги. Но на думи всичко изглеждаше много лесно и… различно. Коренно различно.
Аз се усмихнах леко и докоснах с устни парчето кожа, което се бе оголило пред лицето ми. После се усмихнах меко и прошепнах:
-Ти си добър в много неща и особено в теорията. Просто трябва да я приложиш на практика и може би ще се получи като по книжките ти. Нямаме достатъчно опит в това, а и явно не бяхме готови да го направим. –После си поех дълбоко дъх и довърших.- Следващият път ще оставим нещата да се развиват от само себе си, няма да ги насилваме. Бе глупаво от моя страна да организирам всичко това като туристическо мероприятие.
-Ами майка ми? –Попита ме Жан, обръщайки се към мен.- Какво да й кажа?
-Кажи й, че всичко е наред – едва ли ще поиска да научи подробностите.
Жан се усмихна леко и, карайки ме да разтрогна хватката си, ме придърпа към себе си и ме целуна.
-Извинявай много и… Благодаря.
-За нищо. –Усмихнах му се меко и кимнах с глава към дрехите ни.- Хайде да се махаме оттук, че съм на път да колабирам от глад…

Седмо правило:
„Не повиквай нещо,
ако не си готова да ти се обадят със същото.”

-Е, как беше? –Въодушеви се Мег, а аз, прекалено разконцентрирана от цикламената й панделка, забих за миг.
-Нищо особено. –Отвърнах провлачено.- Да кажем, че не се случи като по книжките.
-Как така по книжките?
-Не ти трябва да знаеш.
Преди по-малко от половин минута бях изтърсила на Мегън, че току-що бях преспала с Жан. Тъй като останалите две ги нямаше, Хил имаше прекрасната възможност да се въодушевлява пред разнебитената ми психика и физика в онзи миг.
-Помня първия ми път… -Провлачи русокоската, а аз зяпнах насреща й.- Беше на новогодишното парти при Кели…
-Чакай, чакай малко! –Спрях я рязко и оцъклих поглед срещу нея.- Ти си го правила?
-Да. И то отдавна. –Сви рамене ала „Ама ти какво очакваше?”.- Скоро ще стане една година оттогава.
Аз направо не можех да си кажа заглавието. Нима беше възможно Мег и Бил действително да са спали заедно? И то три седмици след като са тръгнали?
Къде бях бляла през цялото това време???
-Мерлин, ти си била на дванайсет! –Възмутих се искрено, а Хил ми го върна троснато:
-А ти си на тринайсет! Няма голяма разлика! –А после очевидно се успокои от мислите си и ми ги визуализира детайлно и замечтано.- Още от първи курс знаех, че Уилям е момчето, което искам да ми е първият, че и последният. Просто бе въпрос на време да успея да се добера до него. А и, след като говорихме за това, той сам пое инициативата. Сам го организира и сам го превърна в една от най-красивите нощи в моя живот, тъй като…
-Спри се. Не съм сигурна, че искам да чувам нататък. –Изстрелях моментално и въздъхнах отчаяно.
Как можеше на нея всичко да й бе толкова кристално ясно, а аз дори да не бях сигурна дали ми се ядат спагети или макарони? Как можеше да съществуват хора, за които всичко в бъдещето им бе толкова предначертано, толкова програмирано, толкова черно-бяло, просто и красиво?
И за какъв дявол ми го набиваха в очите?
Да, може би бях импулсивна. Доста по-импулсивна от другите. Една крайна импулсивност, която едва в онзи миг проклех за първи път.
Мег просто знаеше какво иска, знаеше как да го постигне и как да се радва от постигнатото. Аз не знаех нито едно от трите.
-Значи… тогава вие… всичко беше наред, така ли? –Възхитих се насреща й.
-Е, не мога да ти кажа, че не болеше. –Сви рамене насреща ми и се усмихна още по-широко.- Но пък Бил беше толкова мил и нежен, че сякаш дори не забелязах болката.
По дяволите и каръкът, който съм!
-Ами след това вие… правихте ли го пак? –Растеше неудобството пропорционално на завистта ми.
Мегън ме погледна стреснато и, когато се увери че говоря сериозно, отвърна:
-Поне веднъж на седмица.
Погледът ми се замъгли, а ужасът ми градира. Единствено любопитството продиктува последния ми въпрос:
-А харесва ли ви?
-Разбира се.
Бях тотално съкрушена. Под уплашените въпроси на Хил аз се разревах от самосъжаление и, понасяйки след себе си една кърпа, се заключих в банята. Седях на пода под топлата струя на душа почти един час. Едва когато се успокоих напълно, се върнах в стаята и, с радост отбелязвайки факта, че другите спят, се шмугнах в мекото легло и се помъчих да забравя всичко, случило се тази вечер.

През следващите дни се успокоих, де. Постепенно възприех, че просто не е било писано да се случи. А и уроците даваха прекрасен повод за разконцентриране от мислите ми.
Постепенно възприех идеята, че безумно искам между нас с Жан да се получи толкова добре, колкото между Бил и Мег. Донякъде спортният ми дух се обаждаше и ме караше все по-силно и по-силно да се центрирам в идеята да го осъществя. И, въпреки това, не предприех никакви действия.
След инцидента бях твърдо решена повече да не насилвам отношенията ни с Жан. Желанието ми да конкурирам Мегън не бе достатъчно добра причина да преживеем още един подобен ужас. По-скоро се надявах всичко да си дойде от само себе си. Може би на някой купон или пък някое натискане.
И в цялата обърквация дори не можех да осъзная, че Жан не ходеше на купони, а и ние не се натискахме. По-скоро се гушкахме или целувахме невинно. А това трудно щеше да предизвика спотаената ни по лично мое мнение силна сексуална енергия.
Поне бързо превъзмогнахме срама си и скоро всичко помежду ни тръгна по старому. А това доведе до освобождаването на място в съзнанието ми за другите проблеми, които си бях организирала.
Забелязвайки Линда за пръв път сякаш от месеци, рязко си спомних именно какво знаеше тя за мен и как можех да я спра да изпорти за това на всички. И не ми стана приятно.
Същата вечер аз влязох в Голямата зала някак си рязко. Никой от приятелите ми нямаше да ходи на вечера заради утрешното контролно по История на Магията. Но аз имах други, по-важни задължения.
-Може ли да поговорим, Кърт? –Промълвих почти спокойно срещу познатият широкоплещест гръб на слидеринеца.
Всички на масата се обърнаха изненадано към мен, а после започнаха злобно да ме одумват. Не ми направи впечатление – те така или иначе непрекъснато одумваха някого. Бе въпрос единствено на време да дойдат и моите петнадесет минути слава.
Кърт ме изгледа изподвежди и за миг дори не отвърна. Впоследствие подхилкванията и подигравките на приятелчетата му (отправени и към него), очевидно безвъзвратно го ядосаха и той изсъска срещу мен:
-Какво искаш, глупачке?
-Идиот ли си, Кърт? –Попитах го напълно сериозно.- Коя от думите в „Може ли да поговорим?” не разбираш? Мога да ти я обясня.
-Ах, ти, малка, проклета ку-у-у…кумявке! –Довърши сдухано, докато директорката минаваше покрай нас, а после допълни по-ниско.- Ще си изпатиш!
-Недей, достраша ме! –Изплезих му се нагло.
-И има нужда, мътнорода такава!
Е, това си беше грубичко. И, макар никога да не се бях гордяла с кръвта си, този епитет ме убиди. Не с прякото му значение, колкото с вложеното в него пренебрежение.
Хванах купата му със супа и я обърнах върху главата му. Повдигайки леко вежди и врътвайки се на пети, поех към изхода от Голямата зала.
Кърт ме настигна едва в коридора. Хващайки ръката ми и дръпвайки ме, въпросният предизвика бруталното ми сблъскване със стената и пада нето ми на пода. Преди да успея да се опомня, той се наведе към мен и изсъска така, че да се насладя на дъха му на пиле:
-Утре вечер, точно в дванайсет часа до Плашещата върба. Бъди там, ако не искаш да те извадя от долната ти дупка и да те заровя в подлозите в Болничното крило!
Супер. Това щеше да бъде интересно.
-Мислех, че имаш малко чест. Излъгала съм се. –Промълвих, задъхано изправяйки се и прояснявайки погледа си.
-Какво имаш предвид?
-Малко долно е да се дуелираш с по-малък ученик. Камо ли с момиче.
-Ти не си момиче, Йънг! –Процеди злобно насреща ми.- Ти си мътнород!
Е, тук малко грешеше. Но нали точно това целях – да запазя тайната си. Трябваше да убедя Кърт да се върне при Линда…
По дяволите! Карайки се с Розие, съвсем бях забравила, че трябва да го помоля да се върне при нея. Не да го дразня и да се дуелирам с него!
От глупава по-глупава. Беше станало част от битието ми.

Е, нашият дуел не се състоя. Наказание по Отвари. Духах си носа над казана с Отварата за Настроение и той експлодира. Мерлин, откъде можех да зная, че сополите са толкова взривоопасни!
Кърт явно ме бе чакал, тъй като още на другия ден разпространи слуха, че съм „мътнородно пиле”. Прякорите ми ставаха все по-експресивни.
Уредихме си нов дуел, но именно по време на промъкването ми ала френската комуна взех, че се сблъсках с портрета и при падането загубих съзнание. Другият ден прекарах в Болничното крило, а последвалата вечер в кабинета на професор Спраут, хранейки някакви флорочавета.
Сами разбирате, че дуелът ми с Розие бе отменян многократно. Имах странното умение да се въвличам в неприятности, точно когато друга неприятност заплашваше да ме изравни с пода. А Кърт бе доста добър в това.
Трябваше да мине почти месец, за да се състои въпросното мероприятие. За това време абсолютно нищо не се бе променило – нито Жан, камо ли аз, да не говорим за останалите. Просто навън бе станало някак си по-студено, а пък Коледната ваканция гороломно приближаваше.

Е, дългоочакваният момент дойде на 18 декември, четири дена преди края на училищните ни мъчения за определен срок. След щателно писане на домашни, следене в час и внимаване с обграждащите ме предмети, аз най-накрая се домъкнах до таз пуста Плашеща върба, която май се бе превърнала в обичайно местообитание на този горски звяр, Кърт.
-Време беше! –Изсъска насреща ми, още преди да се приближа.- Няма да те чакам повече! Започваме на момента!
-Ах… -Прехапах устна и попитах.- Айде само да се разберем нещо, а?
-Какво?
-Да има някаква печалба от цялата тази работа. –А после довърших нехайно.- Напреме-е-ер… Ако аз спечеля, ти ще тръгнеш отново с Линда.
Очите на Розие се ококориха толкова силно, че насмалко не изскочиха от орбитите си.
-Моля? –Сепна се той.- Това ли искаш? Защо?
-Харесвате ми като двойка.
Това бе най-долната и недостоверна лъжа, която някога бях изричала. А с лъжите доста ме биваше. Бавно губех форма.
-Не ти вярвам! –Присви вежди Кърт и изсумтя.- Какво целиш?
-Виж, няма да те лъжа. –Отвърнах малко по-смирено.- Не исках да се дуелирам с теб, затова и толкова време се опитвах да го избегна. Просто, тъй като ми е ясно, че ще ме победиш, казах първото, което ми дойде наум. Нищо повече.
А така! Вкарай малко логика и най-недостоверната лъжа се превръща в нож с две остриета. Поне вече не използвах лъжата за запълване на времето си, а за някакъв вид облагодетелстване. Въпреки че не бях сигурна, че това е хубаво.
Кърт лапна въдицата веднага. Погалила мъжкото му его, той нямаше как да не приеме условието ми. Затова пък постави и свое – нещо, което не ми се хареса:
-Една седмица ще правиш точно това, което ти кажа.
-Няма да ти бъда робиня. –Изстрелях яростно.
-Ти поиска да има условия.
Е, при това положение трябваше да се примиря. Не исках да се стига дотам да нямам дори шанс да сложа край на целия този фарс. Затова просто се примирих.
-Едно… Две… Три! ПРОТЕГО! –Изкрещя Кърт, а аз дори нямах време да реагирам. Заклинанието се заби право в гърдите ми и ме блъсна в дървото отзад, оставяйки ме без дъх.
Отворих очите си бавно, някак неуверено дали желая да виждам това, което несъмнено бе пред погледа ми. И не грешах.
Кърт бе насочил магическата си пръчка право към лицето ми, а в очите му проблясваше някаква озлобеност и възторженост, която никога преди не бях виждала.
Едва по-късно щях да разбера, че в онзи миг той бе изпитвал невероятно удоволствие да ме мъчи. Може би подсъзнателно бе вярвал, че така измъчва всички нечистокръвни на тоя свят. Това така и не научих. Но и нямаше значение.
-Хайде, Йънг, защитавай се! –Захили ми се жестоко, а пръчката му опря челото ми.- Или пък те е прекалено бъзе, а?
Ръката ми стисна пръчката и я вдигнах рязко, но тчно в този миг Кърт ме ритна и аз се стоварих на земята, изпускайки я. Наведе се и вдигна единственото ми оръжие пред очите ми. И чак тогава го осъзнах.
Никога не бях била добра в Защита срещу Черните изкуства. Дори елементарните проклятия, на които Кели ме учеше, се бяха оказали прекалено сложни за изпълнение. Затова пък Кърт бе с една година по-голям от мен и твърде често бе имал възможност да упражнява силата си.
А моят опит в дуелирането бе ограничен до липса.
И направих това, което би направило всяко наплашено същество – спънах Розие и се затичах към гората, криейки се като малко дете. Е, може би не всяко, но все пак именно това направих.
Не се реших да влизам по-навътре в гората, вече се бях парила по този начин. Просто се скрих зад едно от дърветата на първа линия и се загледах в мястото, където трябваше да е Кърт.
Изправи се бавно, някак несигурно – очевидно и той бе ударил главата си някъде. Започна да тръска снега от мантията си рязко, разгневено. А това не беше добър знак за мен.
-Излез, Йънг! Така или иначе ще те намеря… Не е хубаво да ме ядосваш, нали знаеш?
Че знаех, че не е хубаво, знаех. И именно затова склоних. Макар и уплашена до побъркване, аз все пак бях склонна да му повярвам и да изляза – той бе прав – рано или късно щеше да ме намери. Кърт не го биваше в признаването за победен.
Пристъпих напред бавно и несигурно. Имаше нещо ужасяващо в начина, по който снегът изскърца изпод краката ми. Може би защото именно в онзи момент Розие обърна глава към мен.
-Добро момиче! –Засмя се ужасяващо и, все така насочил пръчката си към мен, започна бавно да се приближава.
Главата ми забуча от ужас. Край вече – това беше. Някъде наоколо щеше да се прокрадва изпод снега надгробната ми плоча. Визуализирах го прекрасно. „Пейдж Малкълм Йънг, обичана осиновена щерка, любящо фригидно гадже, изявена ученичка върху таблото с наказания в „Хогуартс”. И аз стояйх и си представях как Руби се е надвесила над въпросното парче камък и го забърсва с носната си кърпичка, редейки гневно: „Мерлин, Пейдж! Да си беше почистила стаята!”
Просто следях Кърт в далечината и целият ми живот минаваше не като на филмче, а като на прожекция на победителите „Златна малинка”. Симпатично.
Но товгава друга мисъл се загнезди в съзнанието ми. Бе сигурно, че не съм способна да се защитавам, камо ли да нападам Кърт. Но щеше да е изключително глупаво и слабохарактерно да се предам – може би щях да си платя, но щях да запазя поне едно парче от честта, която не бях изхарчила безразсъдно, още откакто бях дошла във Великобритания. За мостра. Можеше и да ми потрябва в следващите две минути живот. А и Руби може би щеше да се смили да напише на гроба ми „умряла достойно в магьоснически дуел”, ако имаше поне едно доказателство, че Кърт всъщност не бе убил парцалена кукла, която през цялото време се е занимавала единствено и само с люшкането си.
Ръката ми се плъзна напред и застина срещу един камък момежду ни. Кърт, който очевидно се развесели още повече от „ха, насам, ха, натам” методите ми, започна да ме реди почти майчински:
-То се е изплашило, миличкото… Не се притеснявай, мъничето ми… Сега ще видиш колко хубаво ще си изкараш…
И беше прав. Камъкът последва желанията ми и, повдигайки се във въздуха, се трясна право в стомаха му, поваляйки го с глух стон в корема в снега.
Подейства ми като студен душ. Какво ли щеше да стане, ако бе станало както исках в началото, и камъкът се бе разбил в лицето му? Кърт можеше да е мъртъв! Мерлин, аз можех да съм убийца!
Затичах се към него и се хвърлих на колене до гърчещото се от коликите същество. Ръката ми потрепна леко върху бузата му, а сълзи на страх и ужас се загнездиха в очите ми.
-Не исках, Кърт… Не исках, наистина… Добре ли си? Трябва да отидем при мадам Помфри, трябва да…
Но не довърших. Нещо сякаш премина през тялото ми и обгори вътрешностите ми. Очите ми се изцъклиха, а съществото ми престана да се подчинява на желанията ми. Почувствах как пожарът в стомаха ми позатихна, но бе заместен от вцепеняваща болка в слепоочието. Болка, която пищеше в ушите ми, болка, която потъмняваше очите ми, болка, която накара цялото ми тяло да се свие на фльонга и да застане в поза, твърде неудобна за прибиране в ковчег и запращане под гореспоменатата плоча.
Явно щеше да се живее.
Няколко секунди по-късно писъкът в ушите ми утихна, а тялото ми си пое дълбоко дъх сякаш за първи път от векове. Неспособна дори да се задържа на краката си, аз просто развързах фльонгата и се излегнах в снега, мъчейки се да проясня погледа си.
Над себе си разпознавах три фигури – определено момчета, ако трябваше да се съди по маниерите им. Но определено не се опитваха да свестят мен, напротив, бяха се заели със спасяването на звяра който тъй инцидентно бях надвила.
Постепенно слухът и зрението ми започнаха да се връщат към обичайните киловати мощност. Преживеният токов удар явно не бе довел до окончателен взрив в системата.
При тази мисъл се почувствах като полуопустошен АЕЦ. Но все пак имах някой и друг работещ блок.
Започнах да разпознавам гласовете – и тримата бяха приятели на Кърт. От они тип момчета, които те блъскат по коридорите и викат подире ти „ПАЧАВРА”, сякаш колкото по-често го повтаряха, толкова по-голяма ставаш. А аз отдавна бях най-пачаврената пачавретина в цялото училище, та познавах добре медните им гласчета.
Едва когато вдигнаха Кърт на крака и той им разказа колко съм тъпа, четиримата се обърнаха отново към мен, очевидно чудейки се какво точно да ме правят. А на мен ми беше твърде близко до „все едно”-то. Тялото ми беше толкова амортизирано, че предпочитах да си умра, само и само да не ме карат да се изправям отново.
Разпознах в единия Пол Кери – самоувереният нехранимайко, който имаше навика да ме спъва. До него беше Питър Авери – дребничката порта на Слидерин. Последният беше не кой друг, ами моят „Приятел с Версачето”. Е, с него нямах никакви отношения, от онзи случай с „прескочи кобилата”.
Или пък може би „спъни се в кобилата” е по-точен епитет.
Все едно. Това беше Крисчън Дейвис, изнеженото синче на великобританската аристокрация. При него имаше друг момент – той беше прекалено „по-по-най”, дори за да се гаври с мътнороди като мен. Може би именно затова за две години и половина неговата злоба познавах най-косвено.
-Мамка ти! –Процеди Кърт и, насочвайки пръчката си към мен, изля целия си гняв върху ми. Тялото ми се повдигна на опасно разстояние от земята, а после рязко се сблъска с най-близкото дърво, при което звукът от счупването на носа ми сякаш проехтя във ек из околността.
(Или поне в главата ми. Тя беше достатъчно разтърсена, за да се превръща в статично и благоприятно за ехтеж пространство.)
Бях прекалено разтърсена от удара, че и от предишното проклятие, за да почувствам истински болката. Просто се отпуснах в обятията на снега (пръв приятел в онзи миг) и се оставих на упойващото усещане нещо топло и лепкаво да се спуска по брадичката ми.
Но не бях познала. Нов вик „Уингардио Левиоса” доведе до сблъсъка ми със срещоположното дърво. Този път гърбът ми пое удара. Огъвайки се почти на невъзможен ъгъл, гръбнакът ми буквално изхриптя и сякаш още съвсем малко злоба бе нужна и щеше да се счупи на две.
Като солета. Чувствах се като солета. Една много лесно-подхвърляна и чупена солета.
А май цялата сол върху ми бе вече изпотрошена. На Кърт му оставаше да счупи единствено гръбнака ми.
В мига, в който се усетих отново засилена към поредното добродушно дърво, което щях да прегърна, някой извика „СПРИ!” и тялото ми рухна право на земята. Очевидно някой от тримата глупаци се бе усетил, че ще стане набързо съучастник в убийство и бе дръпнал пръчката от ръцете на разгневения Розие.
А това бе добре-дошло за мен.
Започнаха се диви свади и викове – четтиримата явно се караха за това дали да ме погребат до това дърво или до онова. Нямаше значение. Важното бе, че продължиха едно десет минути, така че имах достатъчно време да се посъвзема и да почувствам цялата болка, за която не бях намерила време досега. Вероятно говорехме за нещо от типа на две-три счупени ребра, няколко стомашни разкъсвания (ако можех да съдя по кръвта под езика ми), поредната деформация върху и без това ужасния ми нос, отток под лявото око и една счупена китка. Възможно бе да съм си разместила капачката при падането, но не бях сигурна.
И в миг като този се обади инстинктът за самосъхранение. Един много, много несъхранителен инстинкт.
Повдигайки се едва-едва на ръце, единственото, което направих, бе да предизвикам новата партида повръщана кръв, която буквално бликна от устата ми.
И тогава се предадох. Рухнах по гръб и реших, че ще се мре. Но не бях познала как.
Оказа се, видите ли, че Кърт ме бе засилил за последно не към кое да е дърво, ами баш към Плашещата върба. И за мое удивление бая ме бе приближил, преди да го спрат останалите.
Видях моят гробар. Един приличен клон, който очевидно бая се бе засилил право към лицето ми.
Хайде, де. Мозъкът ми ще натори този двор и тази почва.
Амин.
(И всичко потъна в мъгла…)

Когато отворих очи, всичко бе толкова замъглено, че се зачудих дали не съм попаднала в Чистилището. Мътна история, разбирате ме.
Над мен се бе надвесила някаква фигура и аз й се усмихнах глуповато:
-Чиста съм като краставица, Свети Пешо!
А фигурата само изцъка с език и си продиктува, очевидно записвайки в картона ми, „Силно неврологично увреждане”.
Това беше Мадам Помфри, разбира се. И едва ли лесно човек можеше да я сбърка със Свети Петър, но пък аз си бях бая ветеран от „войната”. Беше ми простено.
Едва тогава обърнах внимание към собственото си състояние. Бях меко казано мумифицирана. Всяка част от тялото ми сякаш бе притисната със здрави бинтове, които ме караха да се чувствам болезнено изтръпнала. Или може би не бях толкова превързана, а просто имах болезнена нечувствителност след приложения на практика научен труд на Кърт спрямо издръжливостта на човешкото тяло.
-Пейдж, миличка, чуваш ли ме? –Надвеси се над мен лечителката и погали леко бузата ми, за да привлече разфокусираното ми внимание.- Пострадала си тежко и ще трябва да си почиваш известно време. Изпий това.
Подчиних се и се насладих на дозата тръпки и по гърлото си. Въпреки това сетивата ми се проясниха и аз се усмихнах леко.
Осъзнах, че съм без едно око. Образно казано, де. Лявото ми око бе обгърнато от миришещия на болница бинт и сякаш бе практически неизползваемо. Единственото, на което се надявах, бе да е още на мястото си. Мерлин, та очите бяха единственото нещо, което що-годе харесвах в себе си! Не бях готова психически да разваля чифта им!
Вниманието ми се насочи към крака ми, виснал малко по-високо от останалата част от тялото. Опитах се да се повдигна и да видя какво му е пък на него, но не успях. Целият ми торс бе толкова силно притиснат между непожалените от мадам Помфри рула бинт, че дори не можех да се свия. Явно от мен щеше да излезе лечителка – безпогрешно бях различила счупените ребра. Направо бях машина.
Очевидно сестрата не беше пощадила и още нещо – болкоуспокояващите. Чувствах се страшно замаяна и унесена. Но някак си го предпочитах пред болката.
-От колко време съм тук? –Попитах умаломощено и затворих очи.
-От два дена, миличка.
ДВА ДЕНА!?! ДВА!!!
Страхотно. Професор Макгонагол сигурно вече би бе запазила всяка своя вечер от девет до дванайсет до края на седми курс. Бях пропуснала теста по трансфигурация. По-добре да бях умряла на място.
Но после реших да не се тормозя за невъзвратимости (пу, че хубава дума!). Просто напрегнах за пореден път гласните си струни и промълвих по-ниско:
-Ъм, мадам Помфри?
-Да?
-Кой ме доведе дотук?
Лечителката се смръщи ядосано и, поставяйки ръце на хулбоците си, скръцна със зъби:
-Тряскане на врата ме събуди през нощта и те намерих подхвърлена на едно от леглата. Още не се знае кой точно е бил, но, който и да е, най-вероятно никога повече няма да види „Хогуартс” на живо! Срамота! Директорът заплаши, че ще го изпрати в Магисъбора с обвинение за нападение над непълнолетна! Аз сама, ако разбера кой е, ще…
Но вече не я слушах. Явно четиримата не бяха събрали смелостта да признаят вината си. Но, предвид всичко, случило се с мен в последните ми спомени, бе похвално, че въобще ме бяха спасили от онзи месояден клон. Дори ме бяха донесли до Болничното крило. Звучеше почти мило. Може би щеше да бъде такова, ако именно Кърт не ме бе докарал в състояние на мумифициран труп, молещ се на господа да запази чифта си що-годе сносни кравешки очи.
Но, колкото и да бях ядосана, не можех да позволя на нито един от четиримата да бъде изключен и, още по-малко, отведен в Магисъбора, заради този в самото си начало почти безобиден дуел. Чувството ми засправедливост бе засегнато от съзнанието за собствената ми грешка. Ако не бях толкова истерична в пазенето на същността си, никога няма да подскоча така, осъзнавайки че Линда е част от тайната ми. Ако не се бях съгласила да убедя Кърт да се върне при нея, никога нямаше да отида и да се скарам с него. А ако не се бях скарала с него, никога нямаше да ни се наложи да се дуелираме един срещу друг. Той щеше да продължи да ме обижда и да ме блъска по коридорите и всички щяхме да сме щастливи и доволни от живота.
А цялото това голямо „ако” бе свързано доста именно с мен. И, макар да не целях да оневиня Розие, не исках моите „ако”-та да стават причина за неговата среща с Азкабан.
-…та ни остана единствено да се надяваме ти да знаеш… -Чух отново гласа на мадам Помфри над главата си.- Е, видя ли кой ти го причини?
Поех си дълбоко дъх и се случи отново:
-Не помня нищо. Наистина. Дори не знам къде съм била. ПОмня само как вечерта си лежах в леглото и учех по трансфигурация. –Дано мадам Помфри да наблегнеше и на този факт пред професор-директор Макгонагол.- И после нищо.
Лечителката посърна, а после ми се усмихна меко:
-Нищо, миличка, ти не си виновна. Просто говедото, което ти е причинило това, очевидно е пренастроило паметта ти и…
Че беше говедо, говедо беше. Но не подсъдимо.
Повече от думите на лечителката не чух, тъй като очите ми се затвориха и заспах омаломощено.

-Боже, Пейдж, боли ли те още? –Прошепна тихо Жан и се наведе към мен, докосвайки с устни челото ми.- Добре ли си?
-Да. –Усмихнах му се топло и хванах подадената ми ръка.- В процес на регенерация съм.
Беше 23 декември – последният учебен ден преди ваканцията. Бях прекарала вече четири дена в болничното крило и по тялото ми не бе останал почти нито един бинт. Под опеката на мадам Помфри и в нежната (до очарование) компания на Уотърби всичките ми рани зарастваха с необикновена скорост. По думите на лечителката още утре щеше да ме изпише – просто искала да се увери в стабилността на състоянието ми.
При мен стоеше единствено Жан. Със способността си да омайва по-възрастни жени и с красноречието си, той се бе оказал единственият ми близък, допуснато до леглото ми. Не бях виждала останалите от дни и всичко това бе ужасно, тъй като щяха да се прибират по домовете си утре. Само Жан и аз щяхме да останем – трудно някой щеше да обърне внимание на надписа „ЧУПЛИВО” в Хогуартс Експрес – знаех го от опит. Уотърби очевидно не искаше да ме оставя сама.
Поредната мила постъпка от негова страна. Бая мил бе станал, откакто мадам Помфри едва ме събра.
Е, може би малко измених на истината. Жан не беше еднинственият ми посетител. Предишната нощ в Болничното крило се бе промъкнал не кой да е, ами самият Кърт. Потискайки желанието си да се скрия някъде от страх какво щеше да ми причини този път, се направих на заспала и проследих с половин око нервните му кръгове. На няколко пъти тръгна да ме събужда, но се отказа. После въздъхна тихо и излезе от Болничното крило.
Навярно искаше да ми се извини или поне да ми благодари, че не го бях издала. Но в онзи миг не бях във физическо състояние да имам каквито и да е отношения с него. Не вярвах, че някога отново ще бъда.

Когато мадам Помфри ме изписа на другия ден, влакът бе заминал преди повече от час. Но учудващо се оказах сама. Жан го нямаше никакъв, въпреки че бе казал, че ще ме вземе от Болничното крило и ще ми помогне да стигна до Общата стая на Хафълпаф (все още не си бях възвърнала напълно силите, че да обикалямм целия замък). Но него го нямаше. Чаках го половин час. Когато осъзнах, че явно нещо му бе попречило, реших да се придвижвам сама. И някак си, опирайки се на стените и влачейки се по парапетите, достигнах до подземията.
Най-странното бе, че Общата стая приличаше меко казано на кочина. Бях абсолютно-сигурна, че нямаше никого – хората от дома ми никога не прекарваха Коледа в „Хогуартс”. Това беше нещо като традиция. И бе странно да оставят Общата стая в този й вид.
Едва тогава забелязах, че някаква пожълтяла статия опасваше целия под, че и стените. Наведох се бавно, заради едва отекващата болка в ребрата, и взех един от намачканите и претъпкани листове хартия.

„ТАЙНАТА НА СЕМЕЙСТВО ЙЪНГ”

И тогава разбрах всичко. Очевидно Линда се бе изнервила и действително бе разпространила моята „тайна”. И едва ли го беше направила само в Общата стая на Хафълпаф.
Вече можеше да се каже, че всичко бе излязло наяве. Според статията дядо ми, Едгар Йънг, се бе опитал да отвори Стаята на тайните, но не успял. Разгневен от неуспеха си, той тотално се влудил и за половин година избил семействата на няколко свои нечистокръвни съученици. Е, бил хванат и била отхвърлена теорията, че е поддръжник на Черния лорд – тогава той бил едва в началото на „кариерата” си на злодей. Затова пък бил изпратен в Азкабан. Той бил и първият затворник, оженил се в магьосническия затвор. Тъй като бил единствено дете, а дългогодишната му приятелка била бременна, с помощта на пари под масата и солидни връзки прадядо ми осигурил „тържеството”. Няколко месеца по-късно се родил баща ми, Майкъл, когото прадядо ми набързо изпратил в Канада, тъй като се страхувал от реакциите на обществото. И цялата история продължаваше с баналната развръзка за женитбата на родителите ми и моето раждане. За капак имаше и снимка от петата ми годишнина. А някои черти на лицето ми никога не се бяха променили.
И цялата тази пикантерия публикувана в брой от 1992-а година – достатъчно отдавна, за да се забрави, но пък достатъчно скоро, за да шокира всички сега. Дори си нямах и идея, че някога, когато и да е било това, канадските магьоснически журналисти се бяха интересували така живо от семействоото ми. Но явно се бе случило и това.
Едва няколко години след убиването на Волдемор, подобна история въобще нямаше да доведе до увеличаването на фенклуб-а ми, напротив. Приятелите ми навярно ме мразеха, тъй като в ранно детство бяха загубили някой близък, заради такива като дядо; а и аз ги бях излъгала. Познайниците ми (главно от Грифиндор и Рейвънклоу) вече категорично щяха да възприемат слидеринското отношение към мен. Затова пък нито един слидеринец нямаше да ме припари – така само щеше да напомни, че и неговият род е имал това-онова с Черната магия.
Вече официално щях да изпадна от обществото. Аутсайдер. Страхотен предколеден подарък, няма що.
На леглото ми имаше бележка от Кели. Разпознах ядосания й почерк по резките, удъжени букви.

„Майната ти, Пейдж! Говоря от името на всички ни! Как можа да не ни кажеш за всичко това? Върви по дяволите с целия си род! Не искаме да те виждаме повече!”

Беше по-мила, отколкото можех да очаквам. Затова пък потрошеният ми подарък от Бил ме посрещна на другата сутрин под елхата. Рамка с изпочупено стъкло и гледащи ме от снимката шест добре познати лица. Благодаря! Беше мило.
Писах на Жан, обяснявайки му, че не съм искала да се получи така и че съм се страхувала да им кажа истината, защото съм очаквала да реагират именно така. Извиних му се милион пъти, но това не подейства въобще. Писмото ми бе върнато от училищната сова неотваряно. Името върху плика ме бе издало.
Едно на ръка, че не получих нито един подарък, не получих и нито едно писмо. Дори обичайните учтивости на татко Уотърби ми бяха спестени на онази Коледа.
Единственото, което ми оставаше, бе да отворя прозорците на общата стая и да се наслаждавам на начина, по който снежинките се разтапяха по лицето ми. Изтръпналата ми от студа кожа дори не ми позволи да осъзная мига, в който от очите ми започнаха да се спускат сълзи. А, няколко часа по-късно, заспах свита на дивана.
И не ставаше въпрос до самата Коледа – през целия си живот не се бях чувствала толкова сама и толкова изоставена от всички.
Навярно имаше защо.

Осмо правило:
„Разучи козовете на противника си,
преди да ти се наложи да се сблъскаш с тях.”




Като цяло едно нещо не можеше да ми се отрече – имах невероятния талант да се забърквам в най-невероятните възможни неприятности. Понякога дори се чудих как съумявам винаги, дори когато не съзнавах точно с какъв мозък съм направила това или онова, да прецаквам именно себе си по толкова жесток начин.
След като мина деня, определен за подобаващата на случая депресия, се настаних удобно на креслото си и се заех с това да премислям ситуацията. Имах в излишък озлобени неприятели, а пък имах и озлобени приятели. Факта, че всички бяха заминали, беше в моя полза – все се надявах повечето да изпозабравят за приятните ми дървени разклонения и да си гледат своята работа. Е, не и приятелите ми, де. Не се надявах на разбиране от тях, тъй като избягвах да мисля за всичко това. Може би вътрешно знаех, че всеки от тях приемаше по различен начин действията ми и сякаш всичко това ме плашеше. Предпочитах да знам, че трябва да извърша една и съща болезнена процедура с всеки един от тях. Но не беше така.
А Жан… не се и надявах да ме погледне повече. Очевидно това се отнасяше и за родителите му. Та той ме ненавиждаше цели две години! Сега ли щеше да ми прости лъжата?
И всичко това водеше само до един изход – задънената улица с „вкъщи”-то, свързано с Уотърбъргови, и невъзможността да се вмъкна в дома им дори като снаха.
Нещата бяха на път да се променят. Отново.
Но на мен не ми се искаше да обмислям именно в онзи момент факта, че пак бях станала бездомница. В последно време ми беше станало навик.
Е, Коледа бе минала и вече нямаше толкова сериозна причина да се натъжавам. Идеята да остана няколко дена сама не бе от най-положителните, но пък вече нямаше как да го променя – щеше да ми се наложи да привикна към ситуацията.
В началото тръгнах да поуча, но бързо се отказах от това. Не бях изпаднала толкова, че да запълвам времето си с учебниците. Затова пък си спомних, че не бях яла от доста време – стомахът ми надигаше жален вой и чак сама не знаех как не съм го чула досега. Затова се облякох на бърза ръка и излязох от Общата стая.
Подминах кухнята почти с пресъхнало гърло – мечтаех си да се скрия вътре и да постоя малко с домашните духчета, вместо да се набивам на очи на съучениците ми. Но така беше по-добре – колкото и да не ми се искаше, трябваше да се направя, че всичко е наред, и да не се крия по мишите дупки. Какво щеше да ми помогне това? След няколко дена, когато останалите се върнеха, нямаше да има достатъчно много миши дупки в Хогуартс, че да се крия всеки път, когато имаше заплаха някой да ме види.
Обядът бе към края си и затова на масата в центъра на залата имаше само няколко ученика и професор Бътън. Около им се спускаха малки и пъстроцветни снежинки, които капваха върху нечия коса или се плъзгаха по блестящия под. Бе все така пищно както и предишните години – множеството елхи, украсени с всякакви прекраснотии, гирляндите по стените, чорапчетата по камините, ненужните дядо-коледовски шапки по главите на всеки, достатъчно глупав че да намира този артикул като изключително важна част от облеклото си (професор Бътън). Всичко това оформяше тазгодишния коледен кич, който трябваше да повдига настроението, но, напротив, на мен винаги ми действаше депресиращо.
Приближих се с няколко крачки към масата и се загледах за миг в присъстващите. Едно тъмнокосо и будно на вид момче от трети курс сърбаше чевръсто супата си, наблюдавайки изпод вежди двама слидеринеца, сякаш щяха да се опитат да му изядат храната. Разпознах в него Джоузеф Картър – полуприятелят на Жан, който имаше навика да му благодари многословно за всяка заработена точка. До него второкурсничка от Грифиндор премрежваше сивите си очи, мъчейки се да „оцелее” в компанията на по-големи от нея ученици. Очевидно се смущаваше от факта, че не ги познава, и дори не докосваше храната. А в погледа й имаше нещо мое – искрата, с която аз бях наблюдавала онази легендарна ябълка. Кой знае колко бе прегладняла.
Приближих се до масата с бавни, несигурни стъпки. Погледът ми попадна върху двамата слидеринци, които досега не бях имала честта да разпозная в гръб.
И естествено те бяха Крисчън и Кърт. Хората, които най-малко исках да виждам. Онзи четвъртък, двайсет и шести беше повече от малшансов за мен.
Кърт се задави с поетата храна, а Джоузеф се зае все по-ожесточено да пие супата си, наблюдавайки предупредително ту мен, ту двамата слидеринци.
Откога върху мантията ми светеше зелената емблема?
Както и да е, щеше да ми се наложи да свикна да ме възприемат като слидеринка. В крайна сметка май от самото начало си бях за там – въобще не трябваше да се заемам да споря с Разпределителната шапка – тогава поне нямаше да ме мрази цялото училище, само ¾ от него.
Крисчън дори не се посрами да ме изгледа любопитно. Зелените му очи се врязаха някак насмешливо и остро в лицето ми и сякаш в онзи миг можех да разчета всеки оттенък на мисълта му.
В следващия миг и останалите се извърнаха към мен. Дори грифиндорката ококори очите си към мен и устните й се разтвориха леко – от страх или любопитство, нямаше значение. Кърт пък бързо се обърна отново към чинията си и демонстративно си намери друг обект на изучаване. Явно все още не бе напълно готов да подвие опашка и да ми се извини.
Но това, което най-много ме учуди, бе реакцията на професор Бътън. Тя изцъкли очи от страх и, иззаеквайки нещо, пое чинията си в ръце и избяга от Голямата зала, барабар с нея.
Е, вече плашех дори и професорите. Дано и Макгонагол да се уплашеше така, когато часовете бъдеха възстановени.
Тази реакция малко стресна останалите и Крис, явно потискайки желанието да не го прави, ми махна с ръка да седна.
Мамицата ви значи! Нямаше да се съобразявам с предразсъдъците на някакви прагматични, ограничени островитяни!
Стоварих се върху стола до смутливата грифиндорка все така ядосана и потисната от целия този фарс. И какво се случи? Джоузеф и грифиндорката си плюха на петите и ме оставиха с двамата кретени на една маса. Страхотно! Вече официално бях призната за най-неприятна личност в цялото училище, след като тези двамата приемаха компанията на слидеринци, а моята – не. Да не говорим за професорската реакция на всичко това…
Дори не бях вече гладна, но не смятах по никакъв случай да се махам от тази проклета маса. Който искаше да си върви – можеше спокойно да го направи. Аз бях в правото си да съм част от това училище, макар и да се бях превърнала за отрицателно време във всеобщ враг.
Помежду ни се възцари някаква нагла тишина, която само още повече ме доизнерви. В крайна сметка имаха два варианта – да ме размажат като вестник мухата (което се бяха опитали да направят преди няколко дена) или да ми се извинят. И естествено не се случи нито едно от двете.
-Какво правиш тук? –Изплю камъчето Крисчън и ме изгледа някак си нагло.
-Храня се.
-Да, бе. –Усмихна се присмехулно, играейки си с нервите ми.- Не ти личи.
Действително, макароните ми (мазни и продълговати) стояха недокоснати в чинията ми.
Но пък той нямаше право да ми казва какво правя и какво не.
Грабнах лъжицата и, навирайки я рязко в лепкавата хранителна смес, му я показах демонстративно и я бутнах в устата си.
Топено сирене, кашкавал и някакъв натрапчив вкус на подправки, които изгориха гърлото ми. Твърде нетипичен мехлем за изопнатите ми нерви.
Хранопроводът ми се сви конвулсивно, веднага след като преглътнах, и, неспособна да направлявам тялото си, повърнах току-що поетата храна на пода до обувките си..
Може би щеше да бъде по-добре да бях имала предвид факта, че не съм яла от два дена. Тогава сигурно нямаше да се стигне именно до този механизъм на отделяне на полусмлени хранителни продукти.
Кърт скочи на крака, в първия момент отвратено, а пък после притеснено. Приближи се до мен (познах го по обувките – как може човек да носи все една и съща марка обувки!) и, размахвайки пръчката си, почисти прекраснотията от пода.
Повдигнах се бавно, набирайки се на повърхността на масата, и се излегнах върху нея, някак си игнорирайки погледа на Крис.
Много нехарактерен начин за извинение, Кърт! Може би ако почнеше да търчи след мен и да събира повръщането ми, се заемаше с бая трудоемка работа.
-И сама можех да го оправя… -Промълвих прегракнало, а гърлото ми се задави от стържещото усещане и се закашлях. Очевидно двамата го възприеха като нова повръщателна тревога. Но не бяха познали.
-Не си особено чевръста с пръчката. –Отвърна ми Розие и, въпреки желанието ми, трябваше да се съглася с него. Бях меко казано напълно неспособна да правя магии с магическата си пръчка. Което ми създаваше само още по-забавни проблеми с учебния материал.
Но всяко зло за добро. Както ми намекна и Кърт.
Явно бе решил, че последната му забележка не бе достатъчно мила, за да извини побоя, който ми беше спретнал. А него явно не го биваше в изговарянето на думата „Извинявай”.
-Но ти можеш други неща, нали? Онова с камъка беше страхотно!
-Спести ми го, Кърт. –Прошепнах, затваряйки очи.- Нито смятам да ти се сърдя, нито да те обвинявам, камо ли да те портя за всичко това на Макгонагол.
Това донякъде запуши устата му и останах обект единствено на вниманието на Крис.
-Имам един въпрос… -Аз пък имам опасни стомашни сокове.- Има ли някаква връзка между Линда и дуела ти с Кърт?
И двамата с Розие вдигнахме поглед към непукистичната физиономия на Дейвис.
-И да има това не е твоя работа! –Натъртих несигурно и му хвърлих един не особено убедителен страшен поглед.
-Какво имаш предвид? –Наля масло в огъня Кърт, а Крис само сви рамене.
-Условието ти за победа в дуела е твърде странно. Пък и видях въпросната статия в чантата на Майлс.
Ударих чело в ръба на масата и въздъхнах. Какво още можеше да се случи днес?
Кърт явно дори не знаеше какво да каже. Просто си представях рибешката му физиономия до мига, в който успя да събере остатъците от мозъчни клетки по ъгълчетата на черепахата си:
-Тя те е изнудвала да ме накараш да… Ужас.
-Ужас е самото ви съществуване и на двамата. –Прошепнах тихо и въздъхнах, изправяйки се.- Мисля, че в последно време имам непоносимост към слидеринското присъствие. Извинете ме.
А после се надигнах несигурно и излязох от Голямата зала.
Коридорите бяха безобразно пусти. Срещнах единствено едно малко момченце, което се затича през глава, след като му прошепнах едно изтерзано „Бу!”. Явно в последно време се бях превърнала в невъобразимо страшно чучело.

Няколко часа по-късно бях толкова отегчена от пребиваването си в Общата стая, че се отказах от изолацията и поех из коридорите на „Хогуартс”. Краката ме отведоха до соварника, а очите се спуснаха по прозаично заскрежената околност на замъка.
Хоризонтът, който се разкриваше пред мен, стигаше сякаш до края на света. Една ужасяващо грамадна снежна маса белота беше скрила и най-издадените части от околността от очите ми. Единствено дърветата на Забранената гора все още напомняха зеленината си, понесли на гърба си зимните сълзи.
Приближих се до масата и, разбутвайки обичайно разположените върху й пергаменти и мастилница, се разположих по турски върху й. Облегнах ръце зад себе си и се загледах в пейзажа отпред. Но покоят ми не изтрая дълго.
Вратата се отвори с неприятно изскърцване и на прага й се появи не кой да е, ами самият Кърт. Усмихна ми се някак спокойно, а после се привърза малка бележка към крачето на една от совите и я изпрати в непозната за мен посока. Едва тогава се обърна към мен, сякаш очакваше нещо.
Изтерзано отпуснах краката си и понечих да сляза от масата и да си тръгна, но той ми махна с ръка и попита:
-Не се притеснявай от мен.
-Не се притеснявам, мисля за здравето си. –Отвърнах му някак провлачено.- Сам каза, че съм зле в магиите – ако ме бутнеш от кулата, едва ли ще мога да се спася.
Розие се усмихна и последва примера ми, сядайки върху масата.
Моята маса.
Пу, че неприятно.
-Не вярвам да се стигне дотам.
-Защо не? –Попитах го спонтанно и довърших.- В крайна сметка за теб съм пълната тъпанарка. Можеш да решиш просто да се отървеш от мен по трудния начин.
Кърт се усмихна едва-едва и се загледа в гледката пред нас. Едва няколко секунди по-късно отвърна нехайно:
-Може би си права. Но вече не бих го направил.
-И защо така?
-Защото си чистокръвна.
Кратко, точно, ясно. Ето за това не исках да се знае произхода ми – вече само можех да се надявам хората да ме възприемат без предразсъдъци. Било то положителни или не.
-Явно ти се радваш повече, отколкото аз. –Изсумтях ниско и въздъхнах.
-И защо за теб е толкова ужасно, че дори си готова да бъдеш спукана от бой, само за да не разбере някой?
Обърнах очи към него и издържах погледа му няколко секунди. Очевидно намираше цялата ситуация за много забавна.
Напук на мен.
-Защото сега цялото училище ме мрази за това.
-Аз не те мразя. –Противоречи ми провлачено.
-Но ме мразеше преди да го разбереш!
Какво ли можех да очаквам от персонаж като Розие? Естествено, да ми се усмихне и да кимне.
В крайна сметка стигнах до едно заключение – когато всички врати се затворят пред теб, винаги слидеринската се отваря. Затова пък през цялото останало време именно тя е в постоянно състояние на затвореност.
Въздъхнах леко и понечих да сляза, но Кърт хвана ръката ми и ми попречи.
-Какво? –Попитах отчаяно и се загледах в него.
-Глупаво е да се срамуваш о потеклото си. Особено, когато е чистокръвно.
На тази сериозност не й отиваше персоната му.
-Глупави сте вие, англичаните, че ме карате да се срамувам от него.
-Това няма нищо общо с нас. –Намигна ми Розие и сви рамене.- Ако не го приемаше като свой недостатък, нямаше да го скриеш. А, ако не го беше скрила, нямаше да настроиш всичките си приятели против себе си с обявяването му.
Имаше нещо невъобразимо дразнещо в Кърт и това беше неописуемата му склонност винаги да казва неща, които другият не иска да знае, а разбира че са верни.
-Извинявай, ти знаеш по-добре! –Заядох му се детински и му се изплезих.
И тогава се случи нещо неочаквано. Придърпвайки ме спонтанно към себе си, Кърт взе, че ме целуна.
Знам, че звучи много страшно, знам, че звучи абсурдно, но така се случи. Мисля, че целият ми живот е пълен само и единствено с абсурдитизми. Всичко, което ми се случи, бяха някакви действия, напълно лишени от логика и дори от трезва мисъл. И най-глупавото беше, че тогава далеч не го намирах за такова. Бях някак свикнала с хаоса и безпорядъка в живота ми. И сякаш именно него намирах за първоизточник на моя авантюризъм. И го харесвах. Напук на всички и на всичко, аз го харесвах.
Устните на Кърт бяха някак меки и топли. Езикът му се вмъкна в устата ми толкова неусетно, че чак не успях навреме да осъзная, че отвръщах на целувката му.
Само още миг.
Поставих ръка на гърдите му и се отблъснах бавно, свеждайки поглед. Дъхът му по лицето ми ме смути и чак почувствах как целите ми бузи пламнаха.
-Не мога, Кърт.
-Напротив, даже много добре можеш! –Засмя се срещу мен, но аз си наложих да не го слушам и продължих:
-Аз съм с Жан.
-Но той не е с теб явно. –Отбеляза отново с някаква болезнена искреност, която за пореден път удари именно в съвестта ми.
-Ти си с Линда.
-Стига, ти се шегуваш!
-А пък и не смятам, че нещо би могло да се получи между нас.
-Откъде-накъде?
Е те в този момент се ядосах дотолкова, че вдигнах поглед към тъмносините му очи и, пренебрегвайки факта колко близо всъщност се бях оказала до лицето му, изсъсках:
-Преди да разбереш, че съм чистокръвна, ти за малко не ме уби, идиот такъв! Забрави ли? Защото аз не съм!
Скочих от масата рязко и излязох от соварника, дори без да се обръщам назад.
Беше ми писнало от всички. Ако искаха да си изкарват нервите,к нека го правеха. Но не заради предразсъдъците и не върху мен!

На другия ден гневът вече не ме тресеше – напротив, донякъде дори ми беше гадно, че бях реагирала така. В крайна сметка Кърт не беше виновен за моите грешки – не ме беше изнасилил, просто ме беше целунал. А и нямах право да се гневя на него, само защото бях сгафила.
И то сериозно.
Може би най-достоверният довод на Кърт бе, че връзката ми с Жан бе тотално и безвъзвратно опропастена. Нима дори за миг бях решила, че той ще се върне и всичко ще си бъде както преди? Мерлин, та той беше настроил дори татко Уотърби против мен, откъде-накъде щеше да ми прости? При случката с името той въобще не бе изтропал всичко на родителите си, а и те не бяха реагирали толкова зле. Явно кръвта ми бе доста по-добра причина за скъсване на всички взаимоотношения, в сравнение с една лъжа за името и месторождението ми.
Както и да е, след като бях прекарала предишната вечер в сълзи по разрушената си връзка с Жан, в онзи ден аз далеч не бях в състояние да се виждам с хора. Затова, игнорирайки обекта, назоваващ себе си „Голямата зала”, посетих на два-три пъти (депресантско) кухнята, а после се отпуснах в едно от канапетата в Общата стая, подсмърчайки и гълтайки невъобразимо количество сладолед. И във всичко това имаше нещо успокояващо.
Може би вътрешно адски много се срамувах от реакцията си пред Кърт. Не стига, че момчето бе понечило да ме целуне, въпреки че пред него през устата ми се бяха ширили дългите нишки на кашкавалените макарони, но пък го бях отблъснала така. Съвсем не беше правилно да реагирам така. Може би трябваше да избягвам изневерите, но пък не толкова грубо.
Е, всичко това си имаше своето очарование – далеч не се бях виждала като толкова жалка картинка. Никога. А и, след като се посъветвах с огледалцето, осъзнах, че червенината супер много ми отива (имах странния навик да ставам на червени петна по време на рев). Колко жалко, че мразех червеното, откакто майка ми намираше за нужно да ме облича само и единствено в дрехи в този цвят.
И тогава, докато си ревах и си гледах сладоледа, се чуха нечии стъпки и под вратата ми се появи някакъв къс пергамент.
Изтръпнах цялата и започнах да се оглеждам паникьосано. Когато осъзнах, че бях единствената в Общата стая, ми прищракна, че бележката беше за мен.
Дълго премислях дали всъщност исках да се приближа до нея. След като преглътнах страха си, се приближих бавно и я вдигнах.
Беше покана за някакво парти в Общата стая на Рейвънклоу. Очевидно, тъй като бяхме останали прекалено малко хора в замъка, рейвънклоуци се бяха отказали от снобизма си и бяха решили да викнат всички на купона си, включително и мен.
След като аз бях поканена, кой ли можеше да не е? Госпожа Норис? Не, нея определено са я поканили. Може би единствено Пийвс, но пък той със сигурност щеше да дойде.
Ех, явно щеше да е масово парти.
В първия миг бях готова да хвърля бележката и, разревавайки се, да започна отново да нагъвам този проклет сладолед. Но после се замислих за нещо друго.
Рано или късно щеше да ми се наложи да се покажа пред останалите. Включително Кърт. Има-няма няколко дни и отново щяхме да сме на училище – беше въпрос единствено на време. А и на чест. А, видите ли, аз имах достатъчно малко останала чест, за да не си позволя тя отново да понесе новия удар. Щях да се появя там в пълния си блясък и с високо вдигната брадичка, пък каквото ще да става!

Леко минах покрай пълния блясък, тъй като изгорих косата си на маша и ми се наложи да я отрежа. До рамената. На каре. Отново. Само, че този път не беше толкова безобразно късо.
А и моментът с „вдигнатата брадичка” леко го изпуснах, тъй като набарах една пъпка малко под въпросното място и ми се наложи да й видя сметката. Резултатът бе едно червено петно което нямах голямо желание да показвам демонстративно.
Въпреки всичко това, аз все пак тръгнах уверено надолу по коридорите и се насочих към Общата стая на Рейвънклоу. На поканата я имаше паролата, та не ми беше трудно да вляза.
Рейвънклоуската Обща стая твърде много приличаше на нашата – е, нямаше я брутално натруфената стая на Хелга, но пък бе сравнително подобно. Високите стени, украсата, канапетата – всичко беше сходно. Е, прозорците им бяха с по-нормални размери, но пък и това си имаше своето очарование.
Добре, де, въобще не обърнах внимание на стаята. Хванахте ме. Но все пак аз бях съсредоточена в това да видя кой, аджеба, бе в самата стая.
Е, не може да се каже, че имах тази възможност. Някой ме хвана изотзаде и притисна очите ми с ръце. Обръщайки се, въздъхнах тихо пред ухиленото изражение на Кърт и му позволих да се наведе към ухото ми (музиката бе прекалено силна, за да го чуя по друг начин):
-Наложи ми се да открадна още една покана, за да те я уредя да дойдеш!
Ама, че доблест.
-Значи ти си ме поканил. –Посърнах аз, крещейки в ухото му.- А ти си бил. Вече официално съм най-мразената личност в това училище.
Кърт ме побутна да вляза по навътре, промълвявайки нещо от типа на „Това не е важно.” в ухото ми.
Подчиних се неохотно и сведох поглед в мига, в който осъзнах че в стаята имаше доста повече ученици, някъде към тридесетина. И по-лошото бе, че всички гледаха мен.
-Какво си направила с косата си? –Попита ме, докато си проправяхме път нанякъде си, а аз само свих рамене, отказвайки да му обяснявам за злочестата ми среща с пресата.- Харесва ми.
А така де! Или Кърт бе решил да ме сваля, или имаше доста странни разбирания за смисъла на думичката „Извинявай”.
И определено беше първото. Но в онзи миг не бях особено настроена да отблъсквам когото и да е. Макар, че очевидно това ми беше някакъв вид талант.
Хващайки ръката ми, Розие ме завлече през танцуващите злонамерени персони към далечния ъгъл на стаята. Когато всъщност стигнахме дотам, се озовах в доста странна компания.
Макар и доста предсказуема.
Слидеринци. Крисчън, още един петокурсник (да, Дейвис бе именно с две години по-голям), една третокурсничка, която някак цупливо се здрависа с мен и един шестокурсник, който никога през живота си не бях виждала. Бая смесено население. Но явно всички като мен се бяха примирили със ситуацията и бяха дошли на купона.
На който явно само слидеринци не танцуваха.
Но както и да е, привикнах и към тази компания. На масичката пред инсценираното сепаре се помещаваха няколко бутилки бая твърдо огнено уиски, както и няколко чаши. Като цяло май си подпийваха стабилно другарчетата. Нямаше лошо. А аз досега нямах близка среща, но ми предстоеше да заимам – Кърт се грижеше доста за това.
Причината да се отпусна дотолкова в тази нетрадиционна компания се криеше във високата музика и отслабената светлина. Поради първото общувах само и единствено с Кърт, който беше седнал до мен. Поради второто едва ли някой успя да забележи новата ми прическа.
-Не ти ли се пие? Едва отпиваш! –Извика в ухото ми Розие, а аз, ща не ща, изпих чашата до дъно.
Срам, не срам, трябваше да се държа на определено ниво. Не ставаше да изръся, че това е първия ми досег с алкохола – как ли щяха да реагират новите ми „приятели”, които определено добре си подпийваха, съдейки по количеството на складирани бутилки.
А алкохолът далеч не беше най-приятното нещо, което бях навирала силово в устата си. Целият ми хранопровод се подпали като с клечка кибрит. Даже се замислих дали сладоледът нямаше някакви бензинови свойства. Очевидно не, след като не опарих ухото, мълвейки в ухото на Кърт:
-Има цяла вечер за това.
А пък в неговата усмивка имаше нещо определено не на място. Не, самата усмивка си беше на мястото – между брадичката и носа. Но пък изглеждаше някаква… нетипична.
Изправи се рязко и ме повлече след себе си. За моя изненада някой друг дръпна ръката ми от другата страна, та се почувствах някак си неразтегаема. Очевидно двамата дърпатели не смятаха така.
Розие отпусна ръката ми и се приближи до масата. Едва тогава се обърнах и видях, че именно третокурсничката ме беше дръпнала от другата страна. И не изглеждаше много добронамерена.
Караха се около половин минута. Най-накрая Кърт махна с ръка в знак, че не я слуша, и ме повлече малко по-грубо към инсценирания дансинг.
Е, след като веднъж се бях сблъсквала с гнева му, не бях особено ентусиазирана да пробвам отново.
Добре, де, това бе пусто оправдание. Но какво пък – в онзи миг всеки, който искаше по някакъв начин да се залепи за мен, бе добре дошъл. Пък въпросния начин… щях да го преглътна.
Песента беше бърза, така че бях завлечена в някакъв доста енергичен танц, по времето на който се чувствах някак…. Огледана отвсякъде. Но какво пък.
Кърт бързо се успокои. Което пък си беше добре, тъй като не ми се искаше отново да заставам на пътя му.
И естествено, напук на всичко, песента се смени с една бавна, провлачена мелодия, която дотолкова ме унесе, че чак за малко не се стоварих на пода, залитайки.
В интерес на истината алкохолът си бе казал тежката дума вече. Не ми се повръщаше и далеч не ми беше зле, но пък всичко ми беше някак унесено и забавено. А тази песен далеч не разведряваше съзнанието ми.
Кърт ме дръпна към себе си и усетих как тялото ми буквално се прилепи към неговото. Пък той далеч не си поплюваше. Осъзнавайки липсата ми на ентусиазъм, повдигна ръцете ми и ме накара да ги преплета някъде на врата му. Затова пък неговите застинаха ниско на талията ми.
Прекалено ниско.
Но далеч нямах желанието да го избутвам от себе си. Напротив, беше си прекалено приятно някой да те прегърне, макар и с някакви мръсни помисли и то толкова прилепнато.
Затова просто оставих главата ми да клюмне на рамото му и се опитах да проясня съзнанието си, пък току-виж започнех да мисля трезво.
Ако приемем, че онова ми действие бе следствие на алкохолът в кръвта ми.
А то не беше.
И в това имаше нещо прозаично. Движенията на Кърт бяха толкова меки, толкова бавни, толкова уверени, че аз до голяма степен просто се размеквах в ръцете му. Той просто имаше невероятната склонност да омаломощава момичетата. Заучено, прекалено самоуверено, донякъде на шега, но го правеше. А аз дори нямах амбицията да се противопоставям на топлината, която обвиваше тялото му.
Лицето ми неусетно се скри още по-дълбоко в рамото му и той обърна глава към мен. Вече дори не бях сигурна, че се клатим в стария ритъм, нямаше и голямо значение. Дъхът му попари лицето ми, а неговото се оказа в непосредствена близост. В следващия миг предната част на бузата му застина върху мо9ята и всичко замря. Вече дотолкова бях объркана в емоциите и чувствата си, че сякаш тотално се сринах в ръцете му. Краката ми се подкосиха и почувствах хватката му по-силно около кръста ми. Очите ми просто клюмнаха и затвориха капандурите, така да се каже.
На това вече му се викаше усещане. Не някакъв нервен акт на привързаност от Франсис, не някоя братска прегръдка на Жан. В цялата същност на Кърт имаше нещо, което ме правеше изцяло подвластна на неговите действия и на неговите мисли. Имаше някакво усещане за момента, за нуждите на човека до себе си или и аз не знам какво. Истината бе, че в онзи миг аз бях изцяло и напълно негова – не защото бях длъжна да бъда, не защото някой ме беше накарал.
Само и единствено защото беше усетил от какво имам нужда.
А това бе достатъчна причина да превърна именно него в човека, с който исках да бъда.
И естествено именно в мига, в който отворих очи и се загледах в неговите, музиката бе брутално сменена от някого и всичко отиде по дяволите.
-Стои ли ти се още? –Попита ме, все така без да разтрогва прегръдката.
И аз се предадох.
-Не.
Кърт стисна ръката ми и бавно започна да си прокарва път през множеството. А аз просто се влачех след него, скрила наполовина лицето си, страхувайки се че някой можеше да види сълзите, които се търкулваха по бузите ми.
Чувствах се ужасно – да предавам Жан, да скачам на първия срещнат, веднага след като видех гърба ми. И то именно Кърт, именно човекът, който толкова време се бе отнасял толкова ужасно и с двама ни.
А аз… просто не можех да спра и да направя правилното. В онзи миг бях напълно неспособна да направлявам действията си, макар и да знаех какво ужасно нещо бях на път да направя.
-Плачеш ли? –Попита ме рязко, когато се оказахме в коридора и той се обърна към мен.
-Ушите ми бучат. –Излъгах го безочливо.- Прозявах се, за да ги отпуша.
-Плачеш, когато се прозяваш?
-Плача по много поводи. –Отвърнах този път искрено и го оставих да зарови ръка през бузата в косата ми, мълвейки:
-Ще видиш как всичко ще се оправи.
„Но не и така…” допълних мрачно и му кимнах с усмивка.
А после го последвах надолу по коридора, гледайки да не се замислям над факта, че правех огромна грешка.
Ужасна грешка.
Или поне тогава изглеждаше така.

Девето правило:
„Когато някой ти намекне, че не искаш да знаеш нещо,
не го питай за какво става въпрос.”


Събудих се доста преди Кърт. В интерес на истината далеч не бях заспивала, че да се събуждам, но това беше подробност. В пет и половина прецених, че вече е нормално да си тръгна.
Облякох се бавно и, тихо затваряйки вратата след себе си, се запътих надолу по коридорите на подземията.
Трябваше ми известно време да намеря скритата врата, която извеждаше от тази част от замъка. Но имах късмет – шестокурсникът, с когото се бях запознала предишната вечер, случайно се появи, клатушкайки се, и дружелюбно ми услужи с необходимата посока.
А аз само това чаках.
Прибрах се в нашата част на подземията за отрицателно време. Дори сама се зачудих как успях да стигна толкова бързо. Нещо в последно време бях придобила навика да излизам от Общата стая на Хафълпаф и после да се връщам тичешката и с подвита опашка.
Запътих се направо към банята и, отпускайки се под топлия душ, се замислих за всички неща, които се бяха случили в последните дни.
Несъмнено вчерашното изпълнение бе просто моментно усещане. Вярно, остатъците от прекарването ни с Кърт все още караха кожата ми да изтръпва, а съзнанието да ме предава, предизвиквайки какви ли не халюцинации относно бъдещите ни отношения.
Розие нямаше сериозни помисли относно мен. Той просто бе пробвал и аз се бях оставила. Лека проява. В последните дни нямаше нищо, с което можех да се гордея – просто гаф след гаф, грешка след грешка.
Несъмнено в очите му сега изглеждах лесна – навярно бях такава. Но пък знаех, че в онзи миг аз бях изпитвала чувства към него. Не защото той беше добър, не защото беше правилно. В усещанията ми към Кърт нямаше нищо правилно – напротив, съвкупност от неправилности, които заплашваха за в бъдеще да допринасят за много по-ужасяващи действия.
Едно беше сигурно – веднага щом Жан се върнеше, щеше да се наложи да скъсам с него. Е, вероятно фактът, че той ме мразеше, щеше да направи нещата много по-лесни. Но във вероятността да се разделя с Уотърби имаше нещо…. Страшно, тъжно, непоносимо. Обичах го, винаги щях да го обичам. Просто усещанията ми към Кърт бяха променили усещанията ми към Жан. И сега те изглеждаха някак… различни, макар и все така силни. Просто силни по малко по-различен начин…
Но в онзи миг това нямаше значение. Щях да кажа на Жан какво бях направила – беше немислимо да го излъжа. Не и за това. Предпочитах да го знае, да ме мрази, но не и да си мисли, че той е виновен за развръзката на отношенията ни.
И определено нямаше да е приятно преживяване. Но за всичко това трябваше да си мисля преди да се оставя на кърт пък „Каквото ще да става”.
Е, „каквото ще”-то се беше случило. Нямаше от какво да се оплаквам.

Полежах малко, а после се изправих и отидох на закуска. Не че не исках отново да се скрия, просто ми беше писнало от всичко това.
Заварих на масата няколко професори, злонамереният Джоузеф, очевидно преживелия тежка вечер Крисчън и малката грифиндорка.
Все още някой ми хвърляше по някой и друг любопитен поглед, но този път не бе нищо фрапантно. Може би присъствието на директорката ги възпря да действат – нямаше никакво значение.
Хапнах малко, осъзнавайки че стомахът ми съвсем скоро щеше да изстърже кухините си, ако н му дадях нещо по-апетитно за ядене. Едва след това се изправих и тръгнах да си ходя.
Крис ме настигна в коридора и ме бутна към входната врата.
Не бях предвидила студа на двора. Е, и Крис не бях предвидила. Но пък в парещият дъх на вятъра по небцето ми имаше нещо необяснимо изтрезняващо.
-Студено ли ти е? –Попита ме, но не успях да отвърна, тъй като той съблече зимната си мантия и покри с нея раменете ми.
Слидеринската учтивост вече ми идваше в повече. Почувствах как нещо се надига в мен – не знаех дали бе гняв, разочарование или повръщане, но то бързо си се върна на мястото си и ме остави да съществувам нормално.
-Какво има? –Попитах го направо, когато послушно го последвах на разходка около езерото.
Крисчън се усмихна с половин уста, а после се загледа нагоре и, пъхайки ръце в джобовете на панталоните си, забави малко ход.
-Предположих, че имаш нужда от нещо изтрезняващо и понеже и аз имам реших да те изведа.
-Можех да дойда и сама.
-Но нямаше да го направиш, а? –Усмихна ми се насмешливо, а аз само още повече се сгуших в мантията му, стремейки се да игнорирам парещите остатъци от парфюма му по ноздрите си.
-Нямам нужда от съжалението ти. –Отвърнах тихо и притворих очи – главата ми бучеше ужасно.
-Не те съжалявам.
-Ами?
-Радвам ти се.
Забавно. Да му се чуди човек какво приятно намира в наблюдението на някакво лековато момиче с объркана психика!
-Вчера спа в подземията, нали? –Попита ме директно. Много деликатен човек.
-Зависи кои подземия имаш предвид.
-Не увъртай! –Захили се насреща ми и допълни.- Няма значение, вече ми стана ясно.
Трябваше да направя няколко крачки, за да може гневът да се избистри в съзнанието ми. Той ми се подиграваше – грубо, жестоко, невъзмутимо. Просто си играеше с нервите ми и това по никакъв начин не го караше да се чувства зле, напротив, сякаш му доставяше някакво перверзно удоволствие да се забавлява с грешките ми.
-Каквото и да съм направила, това не ти влиза в работата! –Изсъсках ожесточено и се спрях, присвивайки очи.
-Права си, не ми. –Кимна Крис с усмивка.- Но пък ти не се криеш много, когато решиш да си вършиш „работата”.
За миг бях забравила малкия факт, че далеч не бях единствената, която знаеше какво се бе случило предишната вечер. И Крис не беше виновен за това – те всички знаеха, скоро и цялото училище щеше да разбере за това докъде бях паднала. И тогава… Е, тогава щях да съм най-лекото момиче в училището.
Очите ми започнаха да парят и, правейки някаква физиономия, която трябваше да спре сълзите. Но в мига, в който понечих да избягам, а мантията му падна от раменете ми, Крисчън ме хвана за ръката и ми се усмихна някак меко и успокояващо.
-Хайде, дребосък, нищо чак толкова не си направила. –Промълви тихо и намести отново мантията върху ми.- Правил съм същите грешки. Но иначе никога нямаше да се науча.
А после се усмихна още по-широко и вдигна качулката, а главата ми се скри някъде измежду вътрешността й. Ръката му застина на раменете ми и ме придърпа към себе си. Тръгна отново да върви, пречейки ми да махна качулката от главата си.
Започнах да се боря още по-ожесточено, докато най-накрая не успях да се освободя. И, виждайки усмивката му, се усмихнах и аз. Може би наистина всичко щеше да бъде наред. Просто трябваше да почакам и да видя.

Срещнах Кърт инцидентно по коридорите на „Хогуартс”. Не че смятах да се крия от него, след разговора с Крис бях възприела някаква самоувереност, която не ми позволяваше да подвия опашка отново. Просто не очаквах да се засечем по този начин.
-Ей! –Усмихна ми се меко в мига, в който ме забеляза.
-Хубав поздрав. –Върнах усмивката му.
-Виж, Пейдж, искам да поговорим нещо, а?
Но не изчака да му отвърна, просто ме замъкна в най-близкия кабинет, който се оказа този по вълшебство.
Нямах голямото желание да отдаваме толкова голяма чест на „разговора си”. На мен ми бе ясно, че с Кърт отношенията ни започнаха и свършиха миналата вечер. Навярно го тресеше някаква гузна съвест, щом намираше за нужно да ми обяснява надълго и нашироко защо именно не можем да бъдем заедно. Каква доблест! Само нечифтокопитното му липсваше, за да си окачи табелка с надпис „принцът на белия кон”.
Разположих се на един от чиновете, а Кърт последва примера ми, скръствайки крака отгоре му.
И се усмихна. Ама, че малшанс, че трябва да къса малки развратни момиченца с развинтени фантазии! Този човек имаше холивудска усмивка.
-Е? –Свих рамене, напомняйки му, че не съм дошла дотук, за да стана жертва на нечия лудешка усмивка.- За какво сме тук?
-Да те видя как си. –Ама че глупост!- И да те питам защо се изниза така тази сутрин.
Свих рамене и извъртях очи. Когато осъзнах, че нямаше да мина с този „отговор” промърморих бавно:
-Да си отспя.
-Не ти личи да си спала. –Кимна към лицето ми.- Кръговете под очите ти са многозначителни.
-Имам синдрома на подпухналите очи, вследствие на алкохола. Някакъв тип алергия е.
Кърт се усмихна отново и отвърна някак нехайно:
-По принцип ли лъжеш много или само мен?
Кога пък успя да си направи такива дълбоки заключения?
-По принцип.
Ето, бях искрена. А той бе някак си прекалено ухилен, за да се възприеме за правилно предвид ситуацията. Щеше да разбива мечтите ми, Мерлин, можеше да се държи малко по-сериозно!
-Е… Защо си тръгна?
-А защо трябваше да остана?
-Щеше да ми е приятно да останеш.
Ама, мътните го взели, та нали именно той спеше като заклан! Какво значение имаше дали имаше някой в леглото му през нощта, след като той посмъртно нямаше как да го осъзнае!
Но не бях в настроение за спорене. Особено пък с Кърт. Затова просто свих рамене и промърморих:
-Не съм знаела, извинявай.
Розие скочи на крака и се приближи до моят чин разполагайки се между краката ми. Твърде неприятна поза. По-скоро напрягаща.
Ръката му повдигна леко брадичката ми и почувствах как в следващия миг щеше да се случи отново. Щях да бъда тотално туширана и да се влача след краката му.
Също както Линда. Вече все повече разбирах какво именно я караше така неистово да се бори за Кърт, макар на пръв поглед да не изпитваше силни чувства към него. Просто се нуждаеше от него – чисто физически. Също както мен.
-Не, Кърт, спри! –Изстенах побутвайки го неуспешно от себе си.- Няма нужда да го правиш.
-И защо така? –Прошепна в ухото ми, прокарвайки долната му част между зъбите си.
Избутах го от себе си и промълвих рязко, вдигайки поглед към него:
-Няма нужда да си мил или внимателен. Разбирам всичко. Няма нужда дори да го обсъждаме. Моля те.
Главата му се отдръпна леко назад в недоумение, а после той попита направо:
-Няма ли?
-Да, разбирам всичко прекрасно. Вчера беше просто… грешка. И не очаквам нищо от теб. Просто го забравяме и край, става ли?
Този път недоумението бе заменено от някаква неприятна физиономия, тип „Как можа да го кажеш?”. Дори успях да разчета върху лицето му детайлите на наранената чест и някакво глухо недогувание срещу думите ми.
-Наистина ли си мислиш, че съм го направил просто така?
-А защо го направи? –Свих рамене някак несигурно и се усмихнах тъжно.
-Мерлин, Пейдж! –Процеди гневно и се откъсна от мен, правейки един кръг в помещението, сякаш за да се успокои. После се приближи отново до мен и довърши все така ясно.- За такъв ли ме мислиш? Смяташ, че бих те използвал, а после бих ти казал едно „Извинявай” и бих ти казал да си вървиш? Затова ли си тръгна така?
-Ами Линда?
-Мерлин, Линда е егоистка! –Изсъска насреща ми и сякаш още повече се разгневи.- Мислиш ли, че ако исках да бъда с нея, нямаше да бъда? За толкова глупав ли ме имаш?
Почувствах се като хлапе, като наивно, глупаво хлапе, на което по-възрастен четеше конско. И в думите му имаше някаква правда – откъде-накъде ми бе дошло на ума, че Кърт би се върнал при Майлс? Та той по-скоро я ненавиждаше.
Сведох глава и се заиграх с ръба на мантията си. Цялата история започваше да става прекалено дебела.
-Мерлин, Пейдж, слушай ме! –Изсъска рязко и грубо ме накара да вдигна поглед към кръвясалите му очи.- Вчера бях с теб, защото го исках! И защото все още го искам! Защо се опитваш да ме убедиш, че вътрешно съм безумно влюбен в Линда? Ако не искаш да бъдеш с мен, можеш просто да ми го кажеш!
Айде отново. Този път аз бях инициаторката. И, целувайки го, всъщност осъзнах колко сигурна се чувствах до него. Въпреки всичките простотии, въпреки крайностите на характера му, Кърт бе човек, който умееше да ме кара да се чувствам уверена в себе си.
А пък останалото щеше да дойде по-късно.

-Не, не, стой! –Побутнах го в мига, в който едната му ръка се плъзна на гърба под блузата ми и получих дежа вю.
-Какво?
-Ам… Айде да го караме малко по-кротко, а? –Попитах, с всяка дума все по-неуверена в себе си и в желанието си да продължавам.- Все пак… вчера… и сега… днес… а?
Кърт се усмихна и ми кимна леко, отпускайки хватката си около тялото ми. Отдръпна се леко и ми остави място да сляза от чина.
-Както кажеш.
Ръката му се прехвърли около рамената ми, а аз преплетох пръсти с неговите, усмихвайки се.
Решихме да отидем до соварника, за да подишаме чист въздух. Бе завалял ситен сняг и малките ледени късчета потрепваха едва-едва по лицата ни, преди да се разтопят безвъзвратно. Небето бе ясно и светло – човек дори не можеше да повярва, че наистина вали. А всичко под нас бе потънало под бялата пелена на снега.
-Кърт?
-М-м-м? –Отвърна ми нечленоразделно и се усмихна едва-едва. Беше ме прегърнал доста неангажиращо, навярно страхувайки се отново да не изквича, че ме притиска.
-Защо скъса Линда? Ти каза, че е егоистка, но… какво имаше предвид?
Усмихна ми се меко и, придърпвайки ме към себе си, ме прегърна отново, този път челно.
-Наистина ли искаш да знаеш? –Прошепна в ухото ми.
Ъ-ъ-ъ… Имаше ли причина да не искам?
Това не беше на добре.
-Аха. –Отвърнах несигурно, а той само ме притисна още по-силно към себе си, замълчавайки за миг.
-Не ми пускаше.

Десето правило:
“Когато си в нечия игра, трябва да играеш по нейните правила.
Същото важи и за чуждите легла.”



Добре… Да преговорим какво се случи дотук.
Бях спипана от едно момченце да крада ябълки от двора му, та това даде начало на новия ми живот. Впоследствие учих в едно мъгълско училище, където успях да се влюбя в най-неподходящия възможен, та всичко свърши с анонсирането на целия квартал, че съм била „курва”.
Но мина и това и се оказах в новото ми училище – „Хогуартс”. Успях да се сприятеля с някои хора и да се намразя с други. Лъжите ми бавно започнаха да се разкриват и бая народ ме намрази на етапи. Затова пък, две години по-късно, тръгнах за втори път с момче – ученолюбивият интроверт, с когото делях един покрив през летно-зимните ваканции. След поредната разкрита лъжа относно живота ми, бях намразена от цялото училище, че и от него. Затова пък намерих за удачно да преспя на първа среща (макар, че то дори и среща не беше) с момчето от „вражеския лагер”, което не само за малко не ме уби дни по-рано, но и бе бивше гадже на злонамерената фльорца, която всъщност не доведе до побоя, скъсването ми с Жан, а и намразването ми от цялото училище. А в мига, в който реших, че Кърт е човекът, който ще ми помогне да изляза от калта с нежността и закрилата си, той ми изтърси че едва ли не е с мен, тъй като аз съм лека, за разлика от Линда.
Чудесно. Определено с всеки изминал ден животът ми ставаше все по-розов. И именно аз си го правех такъв.

Е, в онзи миг с ръка на сърцето можех да кажа, че се ненавиждам. Самата идея, че съм двайсет пъти по-долнопробна от най-омразната ми личност, бе сама по себе си достатъчно основателна, за да си тегля ножа. Но пък какво можех да направя? Каквото направех, за да оправя нещата, ме забъркваше още по-надълбоко във… фекалиите. Просто трябваше да се примиря и да гледам да го давам по-… пасивно в идните дни.
Затова, както си бях прегърната от Кърт, аз просто си поех дълбоко дъх и ревнах.
-Чакай, чакай… Какво стана? –Попита ме внимателно откъсвайки се леко от мен.
Дори не разбираше колко ужасно нещо беше казал.
-Щастлива съм… -Изхлипах и ревнах отново – този път с глас.

Кърт ме успокои лесно – той притежаваше това качество. И въпреки това не успя да ме накара да забравя какво се беше случило или пък какво предстоеше да се случи. Просто вече не плачех – иначе всички други мисли си бяха на място в главата ми.
Направихме го отново още на другия ден. Кърт очевидно бе забравил обещанието си да го кара по-полека и отново ме докара до онова състояние, в което и да исках, нямаше как да му откажа. Предстоеше ми да разбера, че всъщност той до голяма степен бе пристрастен към тези прояви.
Е, всичко мина като хората. Отново. После пак се чувствах ужасно омърсена, макар по времето на самото движение дори да не ми беше минавало през ума, че мога да се усещам после така. Единствената разлика бе, че този път не си бих камшика към Общата стая на Хафълпаф, ами някак послушно останах в леглото и силом заспах.
Тези два дена, от 29 до 30, преминаха под знака на постоянната компания на Кърт и на неговите приятели. Някак силом се запознах с двамата, които бях срещнала на купона в Общата стая на Рейвънклоу. Третокурсничката се оказа приятелка на Линда и ревностна фенка на техните взаимоотношения. Което доведе до пренебрежителното й отношение към мен и всичко свързано с мен. Казваше се Ребека Авери и бе нисичко на вид, тъмнокосо момиче с ангелски очи и змийски език. Подобна на Линда, де. С какъвто се събереш – такъв станеш.
Петокурсникът, Питър Темпъл, бе много по-приятна компания от нея. Веселяк и шегаджия по характер, той смътно напомняше на слидеринец. Всъщност Питър бе човекът, който най-леко и безболезнено ме прие в компанията им. Затова пък не го срещах често, тъй като двамата с Крисчън имаха навика да изчезват за часове и на въпроса „Къде бяхте?” да отвръщат с многозначителни усмивки и свиване на рамене.
Е, това не пречеше на Дейвис да ме подкача всеки път, когато ме видеше, де. Напротив, забележките му ставаха все по-арогантни и невъздържани, понякога засягащи дори и Кърт покрай мен. Но пък, за разлика от всеки друг случай, Розие не се нарамваше с това да ме защитава от Дейвис. Напротив, след тези няколко дни в компанията само и единствено на слидеринци, осъзнах че в дома им имаше нещо, което не присъстваше в моя – йерархия. Дори непознатият шестокурсник от купона, Лийтън Цабини, се отнасяше към Крис някак по-смирено, макар да бе по-голям. И в цялата ситуация най-странното бе, че Дейвис с нищо не демонстрираше на какво именно се дължеше свойството на всички слидеринци до него да му се подчиняват безпрекословно. Напротив. Той бе все тъй весел и все тъй ироничен, сякаш не забелязваше, че всички щяха да легнат в краката му, ако само промълвеше „черга”.
Всичко това предизвика невъобразимото ми любопитство към него – може би единственото усещане, извън креватните изпълнения с Кърт, което напълно ме откъсваше от тежките ми мисли.
А моето любопитство по начало не водеше до нищо добро.
Крис бе може би най-красивото момче в училището. Или поне беше такъв за мен, въпреки че никога не бях чувала за някое негово гадже или нещо подобно. Макар преди години, когато за първи път го бях срещнала, явявайки се спънка в краката му в „Хогуартс Експрес, косата му да бе късо остригана, сега тя се спускаше на кадифено-кестеняви ивици около лицето му. Тъмнозелените очи се присвиваха присмехулно, а меките (на вид!) устни бяха почти винаги разтеглени в усмивка. Дори носът му, напук на моя, бе безобразно правилен и пасваше идеално на матовата му кожа и леко-изразените скули. И всичко това вървеше с високата стройна фигура и леко-изразените мускули (в които се бях убедила при разходката около езерото! Не от друго!).
И в целият този Давид [без къдриците (и слава богу!)] имаше нещо грешно и нещо невъобразимо очарователно. В частност той беше именно идеалът за благородник – пренебрежителен, ироничен и безспорно, ако не нечий чужд, то поне мой идеал за красота.
А пък в характера му не личаха оттенъците на каквато и да е заповедност. Сякаш не той ги караше да му се кланят, а те имаха невъобразимо продължително сецване в кръста.
Дори Кърт. Ревнив до немайкъде (не ме питайте как успях за три дена да го осъзная – не искате да знаете), той абсолютно по никакъв начин не реагираше на неопустошимото желание на Крис непрекъснато да ме побутва, да ме причаква в коридорите и да ми се нахвърля от засада, събаряйки ме на земята.
Детска му работа.
Но Кърт продължаваше да си мълчи. И дори в тона, с който се обръщаше към Дейвис, имаше все повече уважение и кучешка привързаност, сякаш искаше да му каже „Мерси, че тушираш гаджето ми по коридорите, о, Ювиги!”
Но и към това привикнах – нямаше как. Явно щеше да ми се наложи да прекарам повече време в компанията на тези хора, за да разбера там скритите им тайни.
Е, всяко чудо за три дни. На 31-ви сутринта учениците бавно започнаха да щъкат по снежната пустош през замъка, мъчейки се да се доберат до нашата крепост.
Щеше да има бал, тип новогодишен. Затова и всички се бяха засилили да се връщат, навреме за него.
-Кърт… Кърт! –Побутвах го настойчиво и нервно, мъчейки се да го събудя.
Бях станала преди един час и, забелязвайки приидващите тълпи ученици, се бях уплашила неимоверно. Несъмнено именно тази миграция щеше да стане причина за преждевременната ми смърт.
-Ъх? –Изстена той, а аз се наклоних по близо до лицето му.
-Учениците се прибират, трябва да ставаме.
Дори не забелязах кога ръката му се повдигна на ужасяваща височина и, отпускайки се, се стовари върху ми и ме стовари на леглото до него, обхващайки талията ми:
-Спи!
Е, хубава работа! Аз се чудех къде да се дяна от страх, пък той ми викаше „спи!”.
Но оловната ръка промени намеренията ми – явно че нямаше да мога да се промъкна отново от леглото, а и, честно да си кажа, нямах и това желание. Нямаше шанс да се оставя масата да ме разкъса на парченца. Кърт ми беше нужен.
Прекарах единия си крак върху неговите и се сгуших на гърдите му, оставяйки дъхът му да се стели по главата ми. Така беше по-добре. Едва ли някой щеше да ме подкачи, докато бях обгърната именно от този чифт ръце.
Е, не може да се каже, че заспах. Напротив, бях си бая будна даже. Ослушвайки се като някакво уплашено животно, аз сякаш бях като някаква антена, поемаща всички звуци в замъка. И тези стъпки, които ме заобикаляха отвсякъде далеч не ме караха да се чувствам кой знае колко уверена в себе си.

Кърт се събуди около два часа по-късно. Прозявайки се и разтягайки се, той ми позволи да се отдръпна леко и да го изгледам с някакво очакване.
И естествено погледът ми бе възприет грешно:
-Искаш ли да…? –Ухили ми се лъчезарно и понечи да се протегне към мен, но аз, ужасена до краен предел, го цапнах с един стар брой „Пророчески вести” по ръката.
Мерлин, докъде го бях докарала!
-Оу, извинявай… Ти… аз… Ние трябва да ставаме! –Допълних с толкова доза достоверност, че чак главата ми започна да кима като онези, кучешките, по багажниците на мъгълските коли.
Кърт се намуси леко, а после въздъхна и, очевидно примирил се с моята липса на сексуалност, се изправи и започна да се облича.
-Няма ли да ходиш да се къпеш? –Попита ме неразбиращо, когато забеляза, че аз си бях останала все така по бельо и свита в леглото.
-Ъх… -Промълвих нечленоразделно, а после закърших ръце и довърших убито.- Страх ме е.
-От какво? –Сепна се Розие.- От водата ли?
-Другите ученици се върнаха и… Знаеш всички неща, които се случиха около мен, та… Аз…
Кърт въздъхна бавно и сви рамене, кимайки ми някак снизходително:
-Добре, тогава. Не искам да те вкарвам в Общата стая, защото, след като са се прибрали всички, можем да си имаме проблеми. И във вашата Обща няма да успея да вляза… Но имам нещо предвид. Хайде, обличай се и да тръгваме.
Аз рипнах да се оправям, преди да се е разубедил. Няколко минути по-късно бях толкова добре закрита отвсякъде, че чак сама се учудих на умението си да се дегизирам.
-Ам… Нарочно ли си се скрила така? –Попита ме Кърт, обръщайки се към мен.
-Не, не… -Смотолевих, но не успях да измисля достоверна лъжа, затова просто си замълчах.
Качулката се спускаше ниско над очите ми, а мантията бе закопчана от копче до копче сякаш дори облеклото можеше да ме издаде. Затова пък слънчевите очила стояха таман на място.
Но бързо бях разкрита. В мига, в който излязохме от стаята, насреща ни се появи един твърде болезнен и за двама ни субект – Линда. А тя явно знаеше именно какво предназначение имаше помещението зад нас.
Приближи се с няколко скока, но, правейки крачка назад, не успях да я спра. Ръката й хвана рязко качулката ми и я дръпна назад, а другата грабна очилата и те се натрошиха в краката ни.
В началото така се уплаши, че чак подскочи една крачка назад. В следващия миг се озлоби отново и изсъска ужасяващо в лицето ми:
-Ще съжаляваш, Йънг… Просто не знаеш колко жестоко ще съжаляваш!
И именно в този миг Кърт се намеси. Дърпайки ме за ръката назад, той застана между двете ни и, от позицията на по-висок и малко по-масивен от мен, процеди заплашително към бившата си приятелка:
-Не смей да я заплашваш, Линда! Ако я докоснеш и с пръст, ще ти се наложи да се разправяш с мен!
А тя се усмихна очарователно насреща му и измърка:
-И на теб ще ти дойде умът.
А после се врътна на пети и изчезна зад вратата, водеща към Общата стая на слидеринци.
Кърт постоя няколко минути, загледан след нея, а после ме дръпна рязко за ръката и аз се оказах лице в лице с него, свела леко глава.
-Няма да й се даваш, разбра ли ме?
Е, в начина, по който хвана брадичката ми и изсъска това насреща ми, имаше нещо заплашително към самата мен. Може би вътрешно Кърт все още беше много зле настроен към Майлс, та се надяваше да се сбием двете и аз да победя. Все едно ме насъскваше за предстоящия бой с петли. Може би така щеше да се почувства горд с мен.
Това нямаше значение. Аз отново бях повлечена след него, докато не се спряхме пред една врата от другата страна на подземията и не останахме така.
Успокоен от разходката, Кърт промърмори нещо насреща й и тя се люшна бездиханно. Оглеждайки се дали имаше някой в тази част на коридора, той ме побутна да вляза и ме последва.
Оказахме се в баните на префектите от Слидерин. Широко и продълговато помещение, чиято сърцевина бе заета от огромен басейн, пълен с мехурчета, около който бяха наредени шест душа със слушалки, големи колкото капаци на кофи за боклук.
Но имаше нещо не на мястото си. И то се намираше в басейна.
-Крис! –Изписках истерично и направих крачка назад, блъскайки се в Кърт зад мен.- Мерлин, какво правиш тук?
-Не е ли очевидно? –Присмя ми се той жестоко и се ухили.
Кърт, който едва в онзи миг осъзна какво се случваше, хвана ръката ми и ме избута назад, очевидно възприел идеята да се махаме.
-Мерлин, ти не си префект! –Озъбих се на нахалника и забих пети в пода, за да не може Розие да ме издърпа.
Затова пък той намери за добре да ми удари една зад врата. Много мило!
-Не се притеснявайте от мен! –Отвърна Крис снизходително.- Разполагайки се.
И познайте какво се случи? Кърт се спря и се зае да се съблича.
Идиот!
-Глупак такъв, няма да се събличам пред тоя! –Изкрещях срещу Розие, а той отново ошамари тила ми.
-Кърт, престани!
Е, имаше заповедна нотка в гласа на Крис. За първи път. И аз му бях доста благодарна, защото, благодарение на него, не стигнехме до момента с „три за щастие”.
-Спокойно, аз ще се махна. –Кимна Крисчън с усмивка, а после се набра на ръба на басейна и се зае да излиза.
-МЕРЛИН! –Изписках аз, закривайки очите си. Сякаш дори почувствах подигравателната усмивка на Дейвис, всечена в лицето ми.
Чу се цопване на вода, а после нечии мокри стъпки. Гърбът ми, опрян в гърдите на Кърт, полепна още по-плътно към тялото му в мига, в който усетих как някой се спря пред нас и ме потупа по темето:
-Не се плаши, хлапе!
Хайде малко ирония и дим да го няма.
Отворих очи, едва когато вратата се хлопна. Оглеждайки се притеснено и осъзнавайки, че Крис вече го нямаше, се обърнах и буквално се сблъсках с гръдния кош ма Кърт.
-Няма да му говориш така, разбра ли ме? –Изсъска насреща ми в мига, в който се загледах в кървавите му очи.
-Той няма никакво право да ми се заяжда, а ти, ти нямаш никакво право да ме биеш! –Забодох пръст в гърдите му гневно.
-Разбра ли ме?
-ДА, РАЗБРАХ ТЕ!
Понечих да си бия камшика, но Кърт ме хвана за лакътя и поклати глава.
Присвих очи срещу него и, все така ядосано загледана в него, започнах да се събличам. Когато привърших с това занимание се наведох, вдигнах дрехите си и ги захвърлих по него.
Насочих се към един от душовете – не смятах, че искам да се топя в басейна, имайки се предвид именно кои части на крисчънското тяло допреди миг бяха потопени вътре.
Водата започна да се спуска по тялото ми топла и ароматизирана. Досегът й с кожата ми ме успокои главоломно и до голяма степен ме унесе.
Имайки се предвид размерите на слушалката на душа, върху ми се сипеше сякаш дъжд от благовонна вода. Нито една част от тялото ми не остана суха, макар и да не почувствах нужда от кислород.
Ръката на Кърт мина диагонално по тялото ми и аз се обърнах към него, впивайки устни в неговите. След този скандал намирах нещо необяснимо привлекателно в него – може би факта, че не разбирах напълно действията му и това провокираше любознателността ми. Но това нямаше никакво значение – крайните, полюсни емоции на Розие бяха като магнит за чувствата ми. И, колкото по-груб беше на моменти с мен, толкова по-силно бе влечението ми към него.

След къпателния мотив психическото ми състояние бе твърде близко до спокойното, унесеното и непукистичното. Не ме беше еня за останалите – или поне преди да се срещна с тях.
На път за подземията на Хафълпаф, съпроводена от Кърт, аз едва не се опитах да се скрия в самия него. Всички ме гледаха толкова озлобено, прегърнала слидеринец, че дори не бях сигурна, че искам да се разделям с него.
Май беше време да се преквалифицирам в слидеринка.
-Не искам… -Измрънках, когато Кърт понечи да пусне ръката ми, тъй като бяхме стигнали до вратата на Общата стая, а той се наведе и ме целуна за довиждане.
-Хайде, върви. –Неумолимо ме обърна отново с лице към въпросния портал и ме потупа по дупето, избутвайки ме напред.
После си тръгна. Ей, така. За този човек нищо ли не значеше факта, че последните няколко дена не се бяхме разделяли?
Поех си дълбоко дъх и протегнах ръка към вратата.

Единайсето правило:
„Преди да се отдадеш на чувствата си, се увери,
че знаеш към кого са.”

В мига, в който затворих вратата след себе си и вдигнах поглед към останалите, всичко в Общата стая замлъкна и маса чифтове очи се впериха в лицето ми. Някои от хората бяха мои добри приятели, други поздравявах смутено отвреме-навреме, а трети дори не можех да наричам свои познати. Но между тях имаше нещо общо – всички те бяха дотолкова озлобени към мен, че май най-разумното решение бе да се обърна и да си тръгна.
Глъчката бе секнала – същото важеше и за движението в стаята. Сякаш аз бях най-забавното нещо, чието наблюдаване можеше да се практикува в онзи момент.
Поех си дълбоко дъх и, финтирайки между озлобените към мене статуи, се насочих към тунелите.
Шмугнах се в спалнята ужасено и, потрепвайки леко, все още не особено климатизирала се с враждебната среда, в който се бях оказала, се облегнах на вратата и въздъхнах.
Е, не ми беше нужно много време, за да осъзная, че присъствието ми явно бе прекъснало нещо. Шумоленето, което бе съпроводило елегантната ми поява на това празненство, сега бе замлъкнало гробовно. И навярно не бях аз причината, не…
Отворих очи и прецених с поглед ситуацията. Трейс, в началото стресната от появата ми, се посъвзе бързо и ми махна скришом с ръка, демонстративно казвайки ми с устни едно безшумно „Здрасти”. Явно поне тя не ме мразеше – просто останалите държаха да го прави.
Имахме прогрес.
Мег, която бе все в онзи, нейния типичен кукленски вид, се поизправи леко, сякаш за да ми демонстрира превъзходството си, а после ми кимна леко и отчуждено с глава.
Но със сигурност най-лицеприятна бе реакцията на Кели – тя ми се озъби насреща, но, решавайки да запази някакво ниво, ме загърби демонстративно и се зае отново с оправянето на тоалета си.
Честно да си кажа не изпитвах голямото желание да я провокирам да ми обяснява именно колко точно ме мрази. Затова просто си замълчах. Преобличайки се в пижамата си и шмугвайки се в топлото легло, аз просто се завих през глава и се отдадох на топлината на собственото си тяло. И там някъде, скрита под чаршафите, за първи път се почувствах спокойна от бая време насам. А очите ми просто се затвориха и неусетно дори за самата себе си, заспах.

-Пейдж… Пейдж, събуди се!
Гласът на Трейс ме накара да отворя болезнено очи.
Мерлин, никъде ли не можеше човек да си почине в този замък! Ако не беше Кърт да ме събужда с някакви мръснишки предложения, щеше да бъде Фишър с неповторимото й свойство да гледа по най-кравешкия начин, независимо от това какво се случеше около нея.
-Ах… Какво има?
Е, аз бях малко нерва-човек. Събуждането за мен бе голям проблем – определено се случваше при някоя и друга пожарна тревога или поне така ми казваха винаги. Защото аз бях доста трудна за събуждане. Пък и те бяха доста добри в обясненията си.
Бе някакъв вид морална обремененост.
-Десет часа е.
-Е и?
Едва тогава фокусирах съществото на Трейси и осъзнах, че нещо определено не беше наред. Нямаше навика да се облича в лилави рокли.
-Балът. –Ударих се по челото и се стоварих от собствената си сила.- Колко съм глупава!
-Мислех, че не искаш да идваш, но… -Провлачи Фишър по обичайния за нея начин.- ми се наложи да те събудя.
-И защо така? –Попитах, откривайки само една пролука за окото ми между средния ми пръст и показалеца.
-Заради това.
Трейси се изправи и аз се загледах нехайно в роклята й. Макар и прекалено семпла по кройка, описваше тялото й по невероятен начин. Платът се преливаше – от тъмно на гърдите до светло-лилаво до прозрачно на краката. Единствено напръстника, който повдигаше една част от роклята й я разчупваше едва-едва. НО със сигурност това бе най-перфектната рокля за нея.
Фишър извади един голям, но тесен пакет в цвят бордо. За жалост, наложи ми се да се примиря с факта, че бе хубаво пакетче – макар и в нюансите на този ужасен цвят – червеното.
-Розие ми го даде и каза, че е за теб. –Промълви Трейс сякаш не бе уверена, че не се бе набъркала в нещо, в което не искаше да има пръст.
Поех пакета в ръце и се поизправих, облягайки се на стената. Знаех, че Фишър вече го бе видяла, та дори не се скрих от нея – нямаше смисъл.
Момчето се бе погрижило за облеклото ми. Дългата, черна рокля с гори рамене и леко разтворена в долния край ми пасна като по чудо идеално. Дупето ми, оличностявано не веднъж с „войнишка каска” и „барабанче” като по чудо този път не щръкна. Това беше добре – много добре.
С радост установих, че в горната част на роклята се събираше и сутиенът ми – тъй като не бях особено надарена, той бе артикул, който използвах и в съня си. Меко казано се бяхме сраснали с него. Добри приятелчета. Навсякъде заедно.
Но и той трябваше да се пере, де. Добре, че имах още няколко.
Както и да е, Кърт като по чудо се бе справил много добре със задачата. На всичкото отгоре, съдейки по малките камъчета, които се виеха по корема ми, определено се бе изръсил добре.
Вече не бях просто лекото момиче, ами и започваха да ме купуват. Едно беше да ми подари цвете или някаква друга дрънкулка, но пък цяла рокля.
Къде му беше умът?
-Защо ти подарява такова нещо?
Обърнах се рязко към Трейс и се загледах в невинната й физиономия. Нима наистина искаше да й отговарям на този въпрос?
-Виж, Трейс… -Започнах, сядайки на леглото до нея.- Докато ви нямаше се случиха някакви неща и…
Но не довърших. Сега оставаше да й кажа в прав текст, че в последно време се бях превърнала в креватната девойка на Кърт, та сигурно и тя щеше да ме намрази завинаги. Също както останалите.
Нали хората казват, че на човек му трябва една висока за пред хората и една ниска за в кревата? Защо аз винаги се бутах не там, където ми беше мястото?
-Аха… -Кимна Трейси и осъзнах, че тя далеч не разбираше толкова добре, на колкото се правеше. Но пък едно беше неоспоримо – далеч не й се оставаше в една стая с мен.- Ама аз трябва да вървя… нали… после ще си говорим!
-Трейс, чакай! –Спрях я грапаво.- Защо дойде тук? Смисъл, къде са останалите?
-Кели изчезна, а сред семейните се разрази скандал. Гръм и мълнии. Айде, ще се видим по-късно.
Браво на нея! Остави ме сама, след като изсипа върху ми толкова много информация. Но какво ли повече можех да очаквам.
Нямаше смисъл да тълкувам сътресенията в групичката ни – те и без това ме бяха изхвърлили оттам, та едва ли имаше смисъл. Просто трябваше да се подготвя за бала и да отида.

„Чакам те пред входната врата. Идвай по-бързо, че закъсняваме.”

Имах неописуемото желание да съдера роклята от гърба си. Самата идея да свързвам облеклото си с Кърт бе ужасяващо цинична – как така той щеше да купува дрехите ми? Нима скоро щеше да започне да ме издържа и да ми плаща храната, само за да не се превърна в егоистка като Линда и… да не му пусна?
Мерлин, цялата ситуация беше ужасна. И определено с Розие имахме храна за разговор – щях да отида на срещата с тази рокля и надълго и нашироко щях да му обясня какво му бе забранено да прави за мен. А после щях да се върна и да изгоря тази рокля!
Приготвих се бързо, прекалено бързо за определената ми по пол кокетност. Просто завързах по странен начин косата си и поех към стълбището.
Кърт се бе изтупал в един изискан, тъмносин костюм, който по изключение закриваше всяка част от тялото му, с която се гордееше. Косата му бе пригладена назад, а блясъкът в очите му с всяка следваща крачка ме убеждаваше, че не ми се щеше да отивам пи него. Усмивката му бе все тъй перверзна.
-Изглеждаш прекрасно. –Ухили се насреща ми и, хващайки ръката ми, ме накара да се завъртя около оста си.- Стои ти прекрасно!
-Крис, искам да поговорим… -Прекъснах го аз и леко се доближих до него, за да не се налага да викам.- Роклята… тя наистина е много хубава, но… Не бива да ми подаряваш такива подаръци. Прекалено е скъпа, не искам да изглеждам странно и другите…
А той само се усмихна и отмести косата ми, шептейки в ухото:
-Другите, другите, другите, другите… -Довърши многозначително и, прегръщайки ме с една ръка, повдигна с другата брадичката ми.- Виждаш ли някого наоколо, Пейдж? Няма никакви „други”. Има само аз и ти. Разбра ли ме?
А аз кимнах енергично и му позволих да ме прегърна още по-плътно.
Това бе направо наказуемо! Не стига, че сам ме бе докарал до момента да се чувствам като най-долнопробното същество в това училище, ами сега с усмивка на уста смееше да ме размеква така! Кърт бе зло! Голямо зло!
Твърде късно го осъзнавах.
-Хайде да влизаме, а?
Той ме отпусна леко и аз кимнах в отговор, за което сякаш си заслужих една топла целувка.
Супер. Вече не само ме купуваше като домашен любимец, когото иска да поразходи за едно-две кръгчета на повод, ами смееше да ми подхвърля и лакомства.
Страхотно!

Отпих леко от чашата и съвсем се замаях. Бяхме в Голяма зала от около половин час и, слава богу, Кърт бе решил да ме пусне да си почина малко от танците.
Поносимостта ми към алкохола обаче деградираше гороломно. Бях едва на третата глътка от пунша, а вече трудно можех да си кажа заглавието. Светлините от свещите по стените се размазваха пред погледа ми и трепереха някак досадно пред погледа ми. Вече трудно се задържах на крака – бях се облегнала на масата зад себе си и именно тя ме държеше да не се стоваря под нея.
И именно тогава се случи. Ушите ми забучаха и миг по-късно сякаш съвсем оглушах. Ококорвайки очи от недоумение, бързо изтрезнях. Какво им ставаше на всички? Защо продължаваха да се усмихват и да си танцуват, сякаш нищо не се беше случило? Нима нещо в мен не беше наред?
„Значи наистина Йънг се е хвърлила на врата на Розие… Колко долно!”
Чакай, чакай малко! Кой го каза това?
Главата ми започна да се върти на триста и шейсет градуса, но след малко осъзнах, че наоколо ми нямаше никого. Единствено Крис, който очевидно много сладко си лафеше с една русокоска на масата зад мен.
„Линда не е излъгала… Тя наистина е курва!”
„Как успя да се принизи толкова ниско… за три дена?”
Сърцето ми започна да бие по-силно в гърдите ми, докато аз все по-отчаяно се опитвах да открия първоизточника на различните гласове, които отекваха в съзнанието ми. Безуспешно. Никой не говореше на мен, никой дори не ме поглеждаше.
Нима халюцинирах?
„Линда обаче е хиена… Как само предсказа, че Йънг ще се появи с нещо скъпо върху евтината си кожа! Ха-ха-ха…”
„Никога не би могла да си купи тази рокля сама… Тя винаги е била толкова мърлява… и евтина. Много бързо й порасна работата!”
„Ей сега ще погледне насам!”
Пръстите ми върху масата се бяха впили болезнено в дървото, докато очите, несъмнено изцъклени и пълни със сълзи, търсиха безуспешно първоизточника на всички тези непознати гласове.
„Тъжно ми е за Жан – едва ли някога е вярвал, че се захваща с подобна кучка. Добре, че не е тук да я види – кой знае колко неприятно щеше да му стане!”
Това вече беше грубо. Сълзите започнаха да се търкалят по бузите ми и, неспособна да издържам повече, стиснах очи и запуших уши с ръце в опит да ги спра.
Неуспех.
„Чудя се кой ли ще е следващият? Може би някой учител? Целта оправдава средствата, а, Йънг?”
„Ей го – идва. Сега сигурно ще потанцуват малко мръсни танци, преди да се усамотят някъде….”
„На всяка кучка мястото й е в леглото!”.
В мига, в който почувствах ръката на Кърт върху рамото си, го избутах рязко и се затичах към вратата, без дори да се обръщам назад.
„Внимавай къде стъпваш, кучко!” –Изкрещя някой в съзнанието ми, когато без да искам се блъснах в някого.
Веднага след като излязох от Голямата зала, не издържах и рухнах на студения под, закривайки лицето си с ръце. Някой, очевидно неочакващ да се излегна върху плочките така внезапно, се спъна в мен и изсъска:
-Мерлин, Йънг, предупреждавай преди да седнеш да си почиваш!
Единственото, за което бях благодарна в онзи миг, бе фактът, че бях чула думите, а не мислите на въпросния човек. Към вторите май имах непоносимост.
Останах на земята около половин минута. Не бях сигурна, че исках да се изправям отново. Всички тези хора бяха останали зад гърба ми – те бяха затворени зад голямата дървена врата. Докато бях от другата страна, аз бях в безопасност. Нищо друго нямаше значение.
Изправих се бавно и понечих да тръгна към подземията, но сенките на някакви ученици в далечината ме подплашиха и, без дори да се опитвам да спирам сълзите си, се затичах през глава, мъчейки се да избягам колкото се можеше по-далеч от всички им.

Дъхът ми се спускаше на фази измежду разтворените ми устни и, галейки леко гърба ми, изчезваше някъде извън полезрението ми. Кожата бе настръхнала и се свиваше и отпускаше конвулсивно на места, неспособна да се справи със студа. Единствено хриповете все още предизвикваха задавянето. Леденият дъх на вятъра се всичаше в гърлото ми и задушаваше дробовете ми – караше ги да се свиват конвулсивно и някак програмирано раждайки болката в гърдите ми.
Вратата се отвори с проглушително скърцане и аз притиснах краката си още по-силно към себе си, сподавяйки в тях сълзите си.
Стъпките се приближиха до мен и застинаха от едната ми страна. Някой приклекна до мен и промълви равно:
-Къде е роклята ти, Пейдж?
Познах го само по гласа и поклатих леко глава, отказвайки да отвърна.
-Няма ли да ми кажеш?
Ново поклащане с глава.
Явно се примири, защото познах по скърцането на дъските под нас, че се изправи.
Исках да се махне, исках да изчезне както преди миг бе изчезвал дъхът ми.
Но май в онзи ден никой не бе способен да разчете желанията ми.
Ръцете му понечиха да разтрогнат хватката на моите около тялото ми, но аз се напрегнах още повече и не му позволих. Всичко това доведи единствено до нов прилив на сълзи в очите ми, който не успях да възпра.
Едната му ръка се шмугна някак под моята и я откъсна от треперещото ми тяло. Пътят му до другата бе освободен и той съунмя да я откъсне от несъмнено посинялата ми кожа много по-лесно и безболезнено. Дърпайки леко ръцете ми нагоре, ме накара да се изправя, а после и да сляза от стола. В мига, в който отпусна дланите ми, те покриха лицето ми плътно.
Едва няколко секунди по-късно нещо меко и топло потрепна върху гърба, а после обгърна цялото ми тяло. Пръстите, впили нокти до болка в лицето ми, бяха откъснати и прекарани през ръкавите на зимната му мантия.
Бавно, прекалено бавно.
Ръцете му обгърнаха тялото ми и ме притиснаха силно към неговото. Аз просто се разтреперих още по-силно в обятията му в опит да спра напиращите сълзи.
Останахме така достатъчно дълго, за да се успокоя. Изпращайки всичко по дяволите, аз изтърках страните си в гърдите му и някак си успях да се овладея. Едва тогава той се отдръпна едва-едва и аз се осмелих да отворя очи.
Крис ми се усмихна нежно и, прокарвайки палец по бузата ми, забърса една току-що предала ме сълза. После прокара ръка през косата ми и притисна леко главата ми към гърдите си.
-Добре ли си вече? –Попита ме някак по между другото и аз кимнах унесено.- Хайде да влезем в замъка, става ли? Ще измръзнеш така.
Поклатих леко глава и си поех дълбоко дъх.
Сплете пръсти с моите и, прекъсвайки прегръдката, ме поведе към стола, дърпайки ме да седна на едното му коляно.
Не се церемоних много – той ме беше видял полугола, нямаше какво толкова да се стеснявам толкова. Затова седнах и напълно невъзмотимо положих глава на гърдите му, позволявайки му да ме прегърне отново.
По-скоро молейки го да го направи. В онзи миг дори не ми пукаше дали бе нагло или настойчиво от моя страна. След всичко, което бях чула за себе си, предполагам че вече нищо не можеше да ме уплаши или нарани.
Нищо.
-Ще ми кажеш ли какво се случи?
Тишина. Преглътнах звучно и промълвих грапаво:
-Предполагам, че бях натровена… Чувах мислите на всички около мен, а преди това… не се чувствах добре.
Крис ме прегърна по-силно и се усмихна едва-едва:
-Когато бяхме на твоята възраст с Йън си бяхме решили да изпробваме Отварата за Легитимантика. Изпих едва няколко глътки от нея преди един купон вкъщи. Докато не изгоних всички им, не успях да чуя собствените си мисли. –Намести ме леко върху крака си и довърши.- Научих много неприятни неща за себе си, но пък… беше полезно.
После замълча за миг и поде отново:
-Знаеш ли кой ти я е сипал? Видях Линда да се върти около масата ни, докато бяхте с Кърт на дансинга…
-Като нищо да е тя. –Промълвих тихо и килнах леко глава настрани.- Няма кой друг да е.
Помежду ни се възцари отново тишината. По напрегнатостта на мускулите по ръцете му съдех, че не бе сигурен дали иска да задава следващия въпрос. И все пак го направи:
-Какво ти казаха?
Преглътнах шумно сълзите си и затворих за миг очи.
Всичко това беше свършило, не ме интересуваше повече. Не трябваше да ме боли – не беше истина. Просто трябваше да го изхвърля от съзнанието си и всичко щеше да бъде наред. А имаше само един начин за това.
-Заради Кърт е… и Жан. Мислят ме за… за…. –Дори не понечи да ми помогне – може би беше по-добре така.- …за курва, задето се случи всичко това.
Тялото ми се напрегна, а гърлото пресъхна. Дори не успях да заплача – май си бях изплакала всички сълзи за днес. И, въпреки това, не се чувствах по-добре.
-Нормално е.
-Кое? –Сепнах се насреща му и се поизправих леко, колкото да видя лицето му.
-Да те смятат за курва.
Това ме удари като с тиган по главата. Ококорих очи насреща му и попитах, без дори сама да се осъзнавам, че го правя:
-Моля???
-Защото те никога не биха последвали емоциите дотам, докъдето ти го направи.
Това вече си бе объркващо. В онзи миг дори не знаех какво трябваше да си мисля – обвиняваше ли ме или ме оправдаваше? В думите му имаше някаква скрита истина, която май само той си знаеше.
А лицето му – с меката усмивка и затворените очи – не реагираше въобще. Оставаше си все тъй спокойно и безжизнено. Само устните се мърдаха отвреме-навреме, шокирайки ме напълно с излиянията си.
-А ти какво мислиш? –Попитах го направо, изучавайки лицето му, съсредоточена едновременно в него и в органа на сълзоотделянето си.
-За теб ли?
-Да.
Крис облегна глава на стената отзад и отвори очи, усмихвайки се. Ръката му се плъзна отново по бузата му, но този път не за да изтрие някоя сълза, а по-скоро от някакъв рязък порив на нежност, който иначе тъй трудно можеше да просъществува в съществото му.
-Мисля… -Провлачи леко, загледан някъде в бузата му, а после рязко върна очите си върху мен.- Мисля, че си едно объркано същество, на което е даден лош пример за справяне с проблемите.
Усмихнах се тъжно и се сгуших отново на гърдите му. Във всичко това имаше нещо успокояващо – бях се опасявала да чуя нещо много по-иронично и дори малко грубо. Самият факт, че бе извъртял така нещата, че да не ме нарани с думите си, бе сам по себе си достатъчно мил, за да ме успокои. И в онзи миг аз се почувствах именно сякаш ми пукаше много повече какво мисли Крис, в сравнение с всички онези, които бях срещнала в голямата зала днес.
И, размекната от думите му, зарових отново глава в гърдите му и заплаках. Отново. Не бях сигурна от какво точно бе предизвикана тази ми реакция, но не успях да я спра.
-За каквото и да плачеш…. Недей. –Прошепна, обръщайки глава към мен и целувайки леко челото ми.- Не заслужава.
Повдигнах лице и се загледах в неговото.
И в онзи миг въобще не ми пукаше за последствията.
Въобще.
Надигнах се на ръце и понечих да го целуна.
Крис прекара ръка по врата ми и ми попречи, усмихвайки се тъжно за секунда:
-Недей.
И аз го послушах. Не го попитах защо, не го попитах дали проблемът бе в него или в мене. Просто кимнах леко и се отпуснах върху гърдите му.

Дванадесето правило:
„Търси преимуществата си именно там,
където никога не би погледнала.”

Прехвърляйки крака през тялото му, аз съвсем се отпуснах и бавно затворих очи.

На другата сутрин се събудих в собственото си легло точно в седем и половина. Някой нахал се бе надвесил над мен и ме гледаше маюлко сепнато.
След кратко възспоменание на всичките ми приятели и неприятели, разпознах кукленското изражение на Мегън, представено ми на тепсия в нечовешко-ранния час.
-Ей. –Поздрави ме малко сепнато, явно спомняйки си факта, че се водихме скарани.
Само и единствено любопитството можеше да я накара да забрави всичките си предишни изказвания.
А аз нямах навика да предизвиквам чуждото внимание с хубавите си черти.
-Кажи ми, че сънувах!
-Кое? –Не ме разбра Хил и отметна една непокорна къдрица от лицето си.
-Последните няколко месеца… поне.
-Ъх, не. –Смути се Мегън.
Кимнах бавно и се повдигнах на ръце, облягайки се на стената отзад. Кели и Трейс очевидно бяха в страната на сънищата, тъйкато от леглата им се разстилаше тихо похръкване.
-Защо съм тук? –Попитах, разрошвайки косата си.
-Преди двадесетина минути Слейтър те донесе и каза, че си прекалила с алкохола. –Изстреля Мегън и ококори малко очи.- Бяхме се притеснили за теб – Бил видял роклятата ти, разкъсана измежду клоните на Плашещата върба и…
-Чакай, чакай малко! –Протегнах ръка и спрях потока от думи.- Нали бяхте скарани? Подочух нещо такова.
А Мег се усмихна и кимна леко:
-Бяхме, но се сдобрихме, докато те търсихме из двора на училището.
-Е, вие доста сте се филмирали значи. –Свих рамене.- Нищо чак толкова не ми се случи. Просто… -Замислих се в опит да си спомня лъжата, която Крис бе издрънкал.- Малко прекалих с алкохола.
Мег ме изгледа няколко секунди несигурно, а после попита, явно отказвайки се да говори с недомлъвки:
-Виж, Пейдж, не бяхме прави да реагираме така на Кърт и на онази история с дядо ти. И, въпреки това, ако има нещо между теб и Крис можеш просто…
Само това оставаше! Явно всички под ред бяха решили, че за да ме домъкне някое момче, задълбжително съм спала с него.
Ама пък след моите последни изпълнения какво ли можех да очаквам?
-Защо реши така? –Попитах я невинно.
-Ти беше по бельо.
-Беше ми горещо.
-И взе да се събличаш? –Не повярва Мегън.
-Пияна глава. –Отвърнах й убедително и довърших.- Между мен и Крис няма нищо – просто е намерил случая за удачен да ми се подиграе. Аз съм с Кърт.
Последното изречение започна да ехти многократно в съзнанието ми.
Бях усложнила още повече нещата. Искаше ми се да знам, че вчера наистина съм налетяла на Крис, само заради алкохола. Или пък съм била лабилна, или нещо такова. В крайна сметка далеч не бях готова да си призная, че имам някакво влечение именно към него. Той бе толкова странен, а аз толкова непостоянна. Далеч не можех да си позволя подобно залитане.
Всички тези мисли само ми напомниха за Жан. Той не се беше прибрал за новогодишния бал, но съвсем скоро и това щеше да се случи. А тогава щеше да ми се наложи да му обясня именно защо не мога да бъда с него и… евентуално да прикрия присъствието на Кърт в живота ми за… известно време.
Все пак далеч не исках Уотърби да ме намразва отново. Може би след известно време щяхме да се помирим и отново да бъдем приятели.
Но аз си бях утопистка по природа.
А мястото на Крис в цялата ситуация бе извън пробклема. Щеше да ми се наложи да си го повтарям многократно в идните дни, докато кожата ми изтръпваше при спомена за допира му.

Половин час по-късно с радост заключих, че след вчерашното ми „изчезване” никой от приятелите ми вече не ми се сърдеше. Стремяха се да избягват темата за корените и прелюбодеянията ми и аз им бях благодарна за това. Достатъчно се бяха загнездили в междучерепното ми пространство, за да имам нужда да ги коментирам и с останалите.
Освен това си наложих да забравя за отварата, която Линда ми бе сипала в чашата. Дори и тези мисли да бяха наистина на всички в това училище, поне знаех, че има няколко човека, които не ме мразеха. А и не исках да се занимавам с Майлс – злобата и без това я загрозяваше достатъчно, за да се опитвам да направя същото.
Не казах нищо на останалите за всичко това – не им трябваше да знаят. Те не искаха да обсъждат действията ми, тъй като ги намираха за грешни. Ако това бе нужно, за да запазим приятелството си - е, можех да се съобразя.
Същия ден Кърт намери за удачно да загнезди езика си в устата ми, именно преди да понеча да го представя. И то на маса. В Голямата зала. Пред всички.
Той просто нямаше никакво чувство за възпитание.
-Мерлин, Кърт! –Изсъсках, отблъсквайки го от себе си.- Ужасен си! –А после се обърнах към приятелите си и процедих по-злобно, отколкото бе нужно.- Това е…
-С мътнороди не общувам. –Прекъсна ме рязко и, врътвайки се на пета, се засили към масата на Слидерин.
Наблюдавайки реакциите на останалите пред себе си, едва успях да осъзная, че гневът ме бе туширал напълно. След толкова многото неприятности, които преживях, заради неговата особа и глупавата чиста кръв, този идиот смееше да се явява пред приятелите ми и да реди снобарски изречения, пълни с неприязън, снизхождение и обида.
Не беше познал.
Изправих се рязко и, прескачайки пейката, се засилих към него с толкова злост, че дори не успях да се спра. Хвърлих се върху му и двамата се стоварихме на земята, претърколявайки се в краката на очудените рейвънклоуци.
-Ах, ти… проклет… кретен… такъв… -Мълвях, удряйки главата му в пода отдоло. Бях се разположила върху му и, притискайки врата му в ръцете си, се чудех какво повече искам – да го удуша или да му разбия главата. Дори не осъзнавах, че работех и по двата въпроса.
В Голямата зала нямаше професори, та се наложи близкостоящите хафълпафци и рейвънклоуци да ни разтървават. По мое лично мнение грифиндорци и слидеринци бая се забавляваха на гледката. Но това нямаше значение.
Когато един набит шестокурсник ме откъсна от Кърт, започнах да се мяттам в ръцете му, да креща нечленоразделно и да
Ритам въздуха.
Прилично поведение на една изискана дама.
Но това нямаше значение.
Кърт, който бе успял да се изправи без чужда помощ, се приближи и ме хвана за ухото, карайки рейвънклоуецът да ме пусне. А после, под погледа на всички развеселени в залата, ме изкара от нея. За ухото.
-Какво си мислиш, че правиш? –Изсъска, притискайки ме към една от стените и вдигайки ръцете ми над глава, за да не мога да го ударя.- Какво ти става?
-Нищо не ми става, Мерлин да те вземе! Ти си идиот! Кретен! Тъпанар! Как можа да кажеш това?
Кърт, който като по чудо не се беше ядосал, се загледа миг-два в безспорно изцъклените ми от злост очи и отвърна:
-Твоите приятели не са мои приятели и никога няма да бъдат.
-Но аз не се държах така с твоите, нали? –Процедих насреща му и се опитах безсупешно да се освободя.
-Те не са мъгълокръвни!
Но, преди да понеча да отвърна още по злобно, устните му покриха моите и задъушиха вика ми. Тялото ми започна да се съпротивлява, мъчейки се да го отблъсне, но всичко завърши с неуспех. Ръцете ми все още бяха приковани към стената, а близостта му не ми позволяваше да го изритам така, както заслужаваше.
Но наглостта му не стигна само дотук. Явно отново отдал се на неповторимата си разгоненост, Кърт дори си позволи да плъзне ръка под полата ми.
Само как щеше да съжалява.
Използвах цялото си тяло, за да го отблъсна от себе си, но успях единствено да разкарам лицето му от своето. Поемайки си дълбоко дъх, избухнах насреща му:
-ТИ МАЛОУМЕН ЛИ СИ? НЕ ИСКАМ ДОРИ ДА СЕ ДОБЛИЖАВАШ ДО МЕН, РАЗБИРАШ ЛИ, НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ВИЖДАМ ПОВЕЧЕ!
Но пък явно не бях достатъчно убедителна, тъй като Кърт само ми се усмихна тип „Щом казваш.” И целуна ухото ми, шептейки:
-Вчера развалиха плановете ни за вечерта, но… може днес да си наваксаме пропуснатото, а?
-ЩЕ НАВАКСВАШ САМО ПСУВНИТЕ МИ! –Изкрещях срещу него и, вън от контрол от ярост, се изплюх право в лицето му.
Хватната му около мен се отпусна, докато, изненадан до краен предел, Кърт понечи да изтрие храчката, а аз, чакала именно този момент, го изблъсках от себе си и се затичах към хафълпафските подземия.

С радост научих, че всъщност нахвърлянето ми върху Розие бе спасило приятелството ни с останалите. Те сякаш въобще бяха забравили обидата му – само с патос се удивляваха на това как съм го повалила или пък на разказа ми за случилото се в коридорите.
-Това е… мега яко! –Заключи Кели захласнато, махайки превъзбудено с ръце.
-Де да можех да се съглася. –Отвърнах й убито и потънах отново в креслото, размишлявайки над ситуацията.
Кърт се бе държал непростимо, но и аз не бях цвете за мирисане. В крайна сметка цял живот му бяха промивали главата с глупости относно значението на чистата кръв в магьосническия свят. Какво повече можех да очаквам от него? Ако му бях обяснила надълго и нашироко, че приятелите ми с нищо не са по-лоши от него, а камо ли мен, бе много по-вероятно да ме разбере.
А аз се бях държала непростимо.
-Розие те дебне на вратата. –Ухили ми се едно непознато девойче от четвърти курс.- Разбий го, момиче!
Да, ама друг път. По-скоро той щеше да направи гореспоменатото с мен.
Но не споделих мнението си гласно – бе хубаво да знам, че, не само че вече не ме мразеше, но маса народ ме боготвореше за деянието ми.
Бе друг въпрос, че аз не се гордеех с него.
Излязох в коридора някак машинално. Бе време да си изсърбам попарата и евентуално да му обясня какво бе предизвикалодействията ми.
Но не ми се наложи – той пак не беше ядосан. Какво му ставаше на този човек? Преди ме мразеше, когато се изрепчвах на Крис!
-Виж, Кърт… -Започнах полека и несигурно измерих усмивката му с очи.- Не бях права, но… Иска ми се да се държиш по-мило с приятелите ми. Моля. Аз ги обичам и, ако ще имаме някакви отношения за в бъдеще, ще трябва да се научите да се спогаждате, въпреки различията си… Какво мислиш?
А той се усмихна по-широко и се приближи до мен, повдигайки брадичката ми:
-Мисля, че ще стигнем до консенсус… След няколко часа насаме.
Стига, бе! Този човек наистина ли нямаше нищо друго в главата? Нима, дори когато бидеше наплют, си мислеше пак за това?
Е, какво пък ндоволствам и аз. Все едно не се примирих с желанието му. Донякъде бе вид използване – манипулирах го ужасно, за да извлека някакви облаги. Но пък далеч не се дърпах срещу близостта му, а и знаех, че това ще предизвика по-хуманното отношение към приятелите ми.
В крайна сметка в онзи ден аз за първи път осъзнах колко първобитни са мъжете. Мислейки си само за едно, човек можеше да извлече от тях каквото си поискаше. Бе въпрос единствено на съзнание и на желание. Всичко друго бе в кърпа вързано и поднесено на тепсия.

Действително, в идните дни съумях да запозная Кърт с останалите. Е, той все още се държеше малко преднамерено и като не в свои води, но въпреки това си беше напредък.
Жан и останалите ученици се върнаха в Хогуартс два дена след бала. Бях лишена от възможността да му обяснявам действията си, тъй като, точно когато се засилих да говоря с него, Кърт отново предяви желание да демонстрира някакво чувство на собственост върху мен. Забелязвайки реакцията на Жан, се отказах да го заговарям – едва ли щеше да ми обърне внимание. Той просто ме изгледа с най-голямата омраза, която можеше да изплува върху ирисите му, и ме подмина.
Дълго време след това не успях да видя очите му – бе постоянно със сведена глава и отказващ да комуникира с никого, дори вече и с учебниците.
Е, те това вече беше достатъчна причина да се намразя и да си тегля ножа. Но не го направих. Тези в кухнята се оказаха прекалено тъпи за дебелокожото ми същество.

Тринадесето правило:
„Когато нямаш пътеводна звезда, следвай бенките.”

През следващите два месеца не произтече нищо чак толкова фрапиращо. Постепенно се научих да контролирам Кърт и да го използвам за лични изгоди. Изцяло паразитни способности, но трябваше да намеря за какво да се хвана, за да не ми се наложи да му бия дузпата.
Най-малкото имах достатъчно причини за това.
След като бях опознала и без това не особено многопластовия му характер, Розие трудно можеше да ме впечатли с нещо. В интерес на истината, връзката ни беше монотонна до отчаяние. Навярно той нито за миг не си бе мислил, че е така – това нямаше значение. Отегчаваше ме до смърт – с ревността, с принципите, с наина си на говорене и с дишането си дори. Затова възприех идеята сама да дърпам конците на тази връзка – иначе просто нямаше да се получи. И, докато се виждахме рядко, странях да го въвличам сред приятелите ми и започнах да му отказвам нощни забавления, нещата бяха почти приемливи.
Едва в онзи период развих странната си антипатия към момчетата. Имаше нещо, което адски много ме дразнеше в тях – не знаеха какво искат или, в обратния случая, искаха нещо твърде първобитно или пошло. И, колкото повече Кърт ми споделяше именно какво в сексуалния акт намира за новаторство или авантюризъм, аз се почувствах ужасно прагматична. А това далеч не ми харесваше.
Може би се дразнех на Кърт именно за това – до него не се чувствах себе си. Изтерзана от присъствието му, ставах все по-мрачна и раздразнителна, а най-лошото бе, че прекрасно го осъзнавах. А нещата далеч не вървяха на добре.
Единствената ми опорна точка, пречеща ми да се превърна в мълниеносно облаче, в онова време бяха приятелите ми. Изяснявайки отношенията си и извинявайки се взаимно, успяхме да възобновим изгубеното и да си наваксаме. А ситуацията не се бе променила въобще – Мег и Уилям бяха все тъй наивни и любвеобилни, Кели все още не сдържаше поривите на езика си, а Трейс пак си беше същото сиренолюбиво същество с отнесена от вихъра същност.
Е, елементът Кърт внасяше някакви промени, де. Докато той лемаво се опитваше да поддържа сносни отношения с приятелите ми, за да не остане на сухо, аз намирах за нужно всеки път да го скастрям и да му се карам. А той ставаше все по-смирен с всеки изминал ден – като кротко агънце ококорваше очи срещу мен и още малко и щеше да изкара изпод езика си едно жално „Бе-е-е!”.
-Йънг!
Изчакай да се доизкажа, кретен такъв!
Та… Да, известна свежест в живота ми внасяха и новите ми слидерински приятели. За разлика от Линда, която, като стара такава, все по-изобретателно измисляше средства да ме злепостави, останалите далеч не бяха зле настроени към мен. Едно „Здрасти” и „Лека нощ” си казвахме винаги.
Но с определени персонажи това беше невъзможно…

Спрях се рязко и извърнах глава назад, за да срещна една до болка позната физиономия.
Тази на Крис.
-Здрасти. –Кимнах му рязко, едва прикривайки желанието да подпаля гумите и да се изнеса.
След неуспешния опит да го целуна, се чувствах малко или много неприятно в компанията му. Не стига, че първа бях подела инициативата, но ме бяха и отрязали. За първи път. А това не рефлектираше добре върху егото ми на леко момиче.
Но, каквото и да си говорим, не в егото беше проблеът. Беше си странно изживяване да лежиш цяла нощ гола върху някого, после той да те занесе до леглото, а на другия ден да продължи да ти се подиграва сякаш нищо не се беше случило. Най-малкото ми бяха слаби ангелите откъм физическо докосване – за мен прегръдката си беше всъщност достатъчна причина за развитието на едни дълги и пълноценни отношения между двама влюбени.
А присъствието на Крис в цялата схема правеше последното неизбежно.
Ама и аз си правех сметки без кръчмаря…
Добре, ще го кажа в пряк текст – бавно и невъзвратимо аз се влюбих в Крис. Може би това влюбване беше неоснователно, но кое ли от моите можеше да се нарече основателно! Просто смятах, че след едно толкова внимателно и нежно отношение към собствената ми невнимателна и груба натура, трябваше да очаквам едва ли не да ми предложи годеж.
Но може би си бях такава по принцип и просто Жан и Кърт не ми бяха намерили цаката овреме. Първият ми подари глухарче по случай началото на връзката ни, вторият бе на принципа „от вратата – за краката”. Реално погледнато те бяха твърде далеч от разбиранията ми за идеалност.
Не че Крис бе цвете за мирисане, но ставаше поне за гледане. Другите двама и за това не ставаха.
Но да се върнем на идеята.
-Защо си тръгна от Голямата зала? –Изтърси насреща ми, мъчейки се да нормализира дишането си.
Аз просто свих рамене и изплюх камъчето:
-Ами… Наядох се?
-А, да! –Удари се по челото Крис и, навеждайки се напред, подпря ръка на едното си коляно за опора.- Исках да ти… кажа нещо.
Ама разбира се! Оставаше да ме преследва из коридорите, само за да се гледаме.
Не че имах нещо против гледането…
-Исках да те попитам дали си свободна тази събота?
Колко нехайно звучи.
-Това подвеждащ въпрос ли е? –Погледнах го недоверчиво, а Крис само сви рамене невинно:
-Въобще не знам за какво става въпрос.
-Последният път, когато ми зададе подобен въпрос, ме насади да чиста подлогата в изолатора, само за да не разтръбиш на цялото даскало колко бенки имам по корема си.
-Ама ти беше забавно, нали? –Засмя се Крис, който явно съвсем бе забравил случая.
За разлика от мен.
-Не, не беше забавно. –Намусих се насреща му и допълних ужасено.- Беше гнуссно, миришещо и трудоемко.
-Е-е-е! –Прекъсна ме Слейтър и замаха с ръце, за да се защити.- Не беше длъжна да го правиш.
А аз само свих устни и допълних:
-Но ако не го бях направила, ти щеше да кажеш на всички и щеше да плъзне слух, че съм спала и с теб.
Дори не знам как се изтърси изпод устните си. Но, както и да се беше случило, определено след чуването му доведе до рязък прилив на задушаваща топлина и още по-задушаващ срам.
Мерлин!
А Крис ми се усмихна чаровно, облягайки се на стената, и демонстративно изтресе:
-А искаш ли?
СПРИ!
Аз какво съм, абонирана за нимфомани ли?
Не, Мерлин, не искам! Искам да се омъжа за теб, да си имаме малка спретната къщурка в прерията (с две липи отпред – не са задължителни), ти да се прибираш всеки ден от работа на бял кон, да си имаме едно-две щъкащи дечица и едно голямо куче тип сан-бернар и едва тогава… евентуално… може би… при определени обстоятелства… и много навиване… бих спала с теб.
И, както можеше да се предположи, не казах нито едно от гореспоменатите думи. Аз и дума не успях да вържа, какво оставаше за изречение:
-А-а-а… А-а… А-а-а… -С тези иззаеквания, проврени малко под ококорените ми от стрес очи, всъщност му казах, че не съм такъв човек.
Но той май не ме разбра.
-Имаш време да помислиш до събота. –Захили се още по-луциферски той и допълни.- Рожденният ми ден е тогава и ще го празнуваме в една къща в Хогсмийт. Чувствай се поканена… барабар с бенките. –Намигна ми заговорнически и продължи пътя си нанякъде по коридора.
Аз останах, все така заекваща след фигурата му.
Едно беше да се бъзика със семейните ни задължения с Кърт, съвсем друго бе да навира и себе си в уравнението.
И това повлия твърде зле на психиката ми в онзи ден – всеки път, когато ми се наложеше да казвам нещо, аз повтарях познатото вече „А-а-а… А-а… А-а-а…”. Едва когато ми се наложи да споделя компанията на Кърт, осъзнах колко всъщност бях привлечена от предложението – било то на бъзик или не. Но самоуверенността ми, естествено, трая едва докато не видях отново Крис.

В крайна сметка се стигна дотам, че не намерих начин да си отглътна езика и да кажа на Слейтър, че няма да ходя. Беше ми достатъчно неловко в компанията му, за да си я налагам и в почивните дни. Затова и реших да изтърся на Кърт:
-Кажи на Крис, че няма да идвам на рождения му ден.
Явно бе очаквал нещо по-интимно, докато бе цеклувал врата ми.
Да си бе купил пееща плюшена играчка!
-Оф-ф-ф… -Изпуфтя и се отдръпна от мен, изнервяйки се леко на отношението ми.- Именно сега ли намери да ми го кажеш?
Ами кога? То и без това нашите срещи протичаха по един и същ начин. И думите ми все щяха да бъдат не на място.
-Да. –Отвърнах му сковано.
-А защо не му го каза на него?
Хубав въпрос.
Защо не му го казах на него ли? Ами… защо ли?
-Страхувах се как ще реагира.
Тц, и лъжите не бях премахнала от инвентара си. Но със същество като Кърт често те бяха единствения подход.
-Е, ще му кажеш ли?
-Разбира се. –Кимна Кърт, който явно се беше примирил с разговоримостта ми в онзи ден.- Но сигурна ли си? В смисъл, ще бъде много готино и…
-Да, сигурна съм.
Това беше краят на разговора. Бях се отървала леко – нито щях да ходя на този проклет рожден ден, нито щеше да ми се наложи да се полемизирам с повода.

-Ей, Йънг! –Спря ме Крис за пореден път по коридорите в съботаю на обяд.- Помисли си сериозно за довечера. Можеш и да оставиш бенките.
Все едно, че, ако тръгнех нанякъде, те нямаше да ме последват.
Е, аз действително послушах съвета му. Доста късно в интерес на истината – едва в осем часа. Вече всички бяха заминали, та придвижването ми беше усложнено, но все пак…
Стигнах до заключението, че аз действително не искам всичко да продължава така. Тези слидеринци ми бяха скапали живота – кой пряко, кой косвено. След като бях стигнала до такава степен на гневност спрямо тях, сигурно бе по-добре да реша проблема. И в онзи миг не знаех дали този купон щеше да доведе до скъсването ми с Кърт, забиването ми с Крис или биенето на една майна подред на всички.
Просто си пуснах билетчето „Втори тото шанс” и зачаках известие от лотарията.

Четиринадесето правило:
„Следващия път използвай телеграма.”

Пристигнах на посоченото място едва към единайсет часа. Благодарение на факта, че Крис бе настоял да ми остави адреса за всеки случай, успях някак си да се добера, следвайки насоките му.
Но не закъснях заради това. Просто Мег, с която неволно бях споделила къде отивам и че от тази вечер донякъде зависеха бая неща, бе преценила че е изключително важно да ме направи „много шукаритетна”. В крайна сметка нея бая я биваше в това – момичето не излизаше от вратата на спалните ни без грим, прическа и завидно-пасващо й облекло. Тя и пред нас не се показваше без въпросните – ставаше два часа по-рано, за да е напълно готова за училище. И всичко това й доставяше неимоверно удоволствие.
Е, аз се оказах спретната в една нейна поличка до малко над гколяното, един ефирен кафяв потнник, пристегнат под бюста (или в моя случай – сутиена), и бая разнообразен грим. По лицето ми имаше всичко, а сякаш нищо не беше сложила. Не я разбирах много-много, но това си беше – докато тя си бе играла с барбита, аз си бях губила времето с робити. Нямаше как да я настигна в „женските работи”.
Къщата предсставляваше именно това, което бях очаквала. Три етажна, с магическа порта, музика, чуваща се още от двора на Хогуартс, специален гараж за най-модерните магьоснически метли и какво ли още не. Вътре всичко бе оборудвано със най-стилните, най-скъпите и най-чупливите неща. Но явно за това на никого не му пукаше – нито една ваза не бе прибрана, пък, ако някой счупеше нещо, всички просто започваха да се хилят неистово.
Влязох вътре почти незабележимо – гъмжилото в главното помещение бе толкова солидно и толкова центрирано в музиката, че чак в първия миг се зачудих дали именно това бяха учениците от Слидерин. Е, постепенно всичко си дойде на мястото… май.
Точно насреща ми забелязах Крис. Ухилен до уши и танцуващ с една удивително красива руса седмокурсничка, той изглеждаше твърде близо до еуфорията. Естествено, за разлика от мен.
Не че правеха нещо кой знае какво, не че можех да му казвам какво да прави, не че исках да го правя или да се чувствам супер излъгана и натъжена, но допирът на гърба й в гърдите му, начинът, по който я бе прегърнал и, танцувайки зад нея, галеше кожата на корема й…. не беше правилно. Или поне в обстановката на моята илюзия за щасливо петчленно семейство с куче, бял кон и къщурка в прерията, русокосото момиче не трябваше да се чувства като у дома си.
Но какво си въобразявах и аз.
Обърнах се да си тръгвам, но на вратата някой постави ръка на рамото ми и ме накара да се обърна.
-Все пак дойде. –Ухили се Крис, а ръката му остана върху бузата ми.
Твърде дълго.
-Обривам се. –Отвърнах задавено, откъсвайки дланта от страната си.
Почувствах се адски глупаво. ДОшла дотук, нагласена, едва ли не влачеща се като черво след някаква илюзия, която явно далеч не принадлежеше на мен. Все пак той ме бе отрязал, откъде-накъде смятах, че това не пречи на женитбата ни?
Поех си дълбоко дъх и, възприемайки идеята да опазя честта си поне пред него, го попитах:
-Къде е Кърт?
Дейвъс като по-висок услужливо се огледа и по едно време замръзна, взирайки се нанякъде. По лицето му не трепна нито мускул – просто усмивката му загасна постепенно и се възстанови лъжливо, едва когато се обърна към мен.
-Не е тук. Искаш ли да се разходим?
Вторият въпрос бе зададен прекалено бързо. А и бях сигурна, че го е видял. Просто не искаше да ми каже.
Защо?
-Не. Ще го потърся.
Крис спря порива ми да разблъскам тълпата, препречвайки ми пътя с тяло. Опитах се да мина от едната му страна, но той се премести отново.
Изнервенал разгневена и разочарована от вссичко, аз го изблъсках от себе си и се качих на един стол, взирайки се по ъглите на стаята.
И тогава го видях. Моят възлюбен, опрял гръб на стената отзад, бе оставил една леко разсъблечена по моите стандарти девойка да му танцува мръсни танци… хм… персонално. С две думи дупето й се опираше твърде често именно там, където не трябваше. А погледът му го следеше внимателно.
Твърде внимателно.
Е, и ръката на бедрото, повдигнала и без това липсващата й препаска, не бе осожебено обнадеждаваща. Но явно аз бях пристигнала именно в кулминационния момент.
Притискайки се за последен път до него, девойката хвана ръката му и, усмихвайки се, го поведе нагоре. Сладка картинка. Получих диабетна криза.
Слезох от стола и видях, че очевидно и Крис бе наблюдавал цялата сценка. Кършейки пръсти пред мен, той се опита да ми каже нещо, но не успя.
Хубава работа. Бяхме си разменили ролите.
Повдигнах се на пръсти и извиках в ухото му:
-Аз ще тръгвам. Не му казвай, че съм идвала, моля те.
И излязох отвън. Направих само няколко крачки, преди Крис да се довтее до мен и да ме хване за лакътя, пречейки ми да продължа:
-Няма ли да направиш нещо? –Попита ме, наблюдавайки сепнато реакциите на лицето ми.
А аз просто се усмихнах и отвърнах някак не на себе си:
-Не виждам смисъл да правя драми.
Крис се загледа в мен продължително. Очевидно или не вярваше на думите ми, или не разбираше точно смисъла им. Не бях сигурна.
А после той ме дръпна за ръка след себе си и ме прикани да седна на стълбището пред входната врата. Миг по-късно той се озова до мен.
-Добре ли си? –Попита ме съчувстствено, а някакво гласче в главата ми изкрещя истерично „Не отново!”.
-Да, добре съм, защо?
-Изглеждаш… не на себе си.
Аз се усмихнах продължително и, свеждайки глава, се засмях тихичко. Не че нещо бе чак толкова смешно, просто в онзи миг цялата ситуация ми изглеждаше абсурдна. А явно за Крис абсурдната бях аз.
-Радвам се, че знам. –Усмихнах се, след като превъзмогнах пристъпа си на идиотизъм.- По-добре е така.
-И кое му е по-добрето? –Попита ме напълно сериозно Крис, а аз само свих рамене.
-Поне вече знам, че не съм сгрешила.
-С кое?
-С желанието да скъсам с него.
Крис се поразмърда леко, а после, отпускайки се назад, се излегна на стълбите, загледан в небето отгоре.
Сега и на романтичен ли щеше да ми се прави?
Допрях колената си едно у друго и, опирайки лакти на тях, оставих главата ми да висне на дланите. Мълчанието се бе проточило прекалено дълго, а аз не обичах тишината. Караше ме да рразмишлявам върху неща, над които не исках. И в крайна сметка стигнахме до естественото сменяне на етапите на психиката ми – депресирах се тотаялно.
-Какво ще правиш сега? –Стресна ме гласът на Крис и аз обърнах глава към него. Все още лежащ на стълбите, той дори не ме погледна – взираше се с някаква слабаи неискрена усмивка нагоре.
-Ами аз… -Заекнах несигурно и премигнах миг-два, докато отговорът не се избистри в съзнанието ми.- Идните дни ще се видя с него и ще му кажа, че просто нещата не се получават.
-И няма да го заядеш за изневярата?
Аз се усмихнах едва-едва и промълвих по-тихо:
-Не знам дали помниш, но и аз бях на път да направя такава.
Крис до мен се поразмърда, но аз този път не го погледнах. И без това се чувствах неудобно да се изповядвам насилствено пред човек, който смятах за твърде привлейателен.
Но явно Мерлин не беше на моя страна в онзи ден.
Крис се изправи до мен и ме побутна с рамо, карайки една усмивка да огрее лицето ми.
-Знаеш ли, че ти си най-милото хлапе, което познавам? –Прошепна в ухото ми, сякаш някой можеше да го чуе.
Аз извих леко устни и свих рамене:
-Не вярвам. Забърках големи каши.
-Е… Сега имаш време да ги поправиш.
Отново замълчахме. Но този път не се впуснах в депресантски мисли, напротив, в съзнанието ми изплува един друг въпрос:
-Крис?
-М-м-м?
-Щеше ли да ми кажеш какво е направил Кърт, ако не го бях видяла?
Погледът ми се вторачи в неговия малко прекалено остро за свенливостта ми. Но не го отвърнах – той ми дължеше този отговор.
-Защо ме питаш това? –Промълви някак сепнато и отвърна на погледа ми.
-Интересно ми е.
Нова доза тишина. Започвах да се пристрастявам към нея, мъчейки се да разгадая мимиките на лицето му в нейното продължение.
Но то не беше безкрайно.
-Едва ли. –Изстреля рязко и се облегна отново на стълбището.
Някъде вътре в мен започна да се формира кълбо на негодувание. Да, той беше приятел на Кърт, но нямах ли право да знам истината за гаджето си? Откъде-накъде той щеше да решава какво трябва и какво не трябва да знам? За какъв дявол?
-Чакай малко! –Изсъсках насреща му.- Не стига, че непрекъснато ме тормозиш, не стига, че намираше за много забавно да ми се подиграваш през цялото това време, ами сега ми викаш, че не би ми казал, ако не го знаех! По дяволите, Крисчън, аз каква съм? Човекът, с когото се гавриш ли? Защото ти беше много забавно да се опитваш да ни спънеш с Кърт през цялото това време, да се правиш на загрижен за мен и да се разхождаш гол насам-натам, ама, виж, когато нещата опрат до това да наквасиш собствения си приятел, си много принципен!
Поех си дъх да продължа, но Слейтър не ми даде възможност. Изправяйки се, той промълви равно:
-Не съм казал, че бих ти го спестил, заради приятелството ми с Розие.
Подаде ми ръка да се вдигна, но аз я избих и се изправих сама, процеждайки между стиснатите си ззъби:
-Извинявай, ти заради мен, разбира се! Господин Загриженост!
А Крис само поклати глава отрицателно и се загледа в мен.
Изнервях се все повече и повече до момента, в който дори се разтреперих от гняв. Понечих да кажа нещо, но яростта не ми позволяваше да мисля трезво/
-АМИ ЗА КАКВО? –Изкрещях накрая.
Хвана ръцете ми, предвидливо осъзнавайки опасността да бъде ударен, и промълви в ухото ми:
-Защото така искам.
Прозвуча няколко четрильона по-грубо, отколкото някога ми бе говорил. Ужасно рязко, гневно, настървено и с някаква отчайваща нотка ненавист, която съвсем ме сломи.
Отпусна китките ми рязко и се отдръпна от мен, оставайки един миг загледан в мен. В следващия прескочи на по две стъпалата и трясна вратата на къщата зад себе си.
А аз какво направих ли? Ми, ревнах. Тихичко, едва-едва, заревах и, влачейки якето след себе си, поех по дългия път към Хогуартс.

На другия ден, след едбна безсънна нощ и хиляди сълзи, несъмнено разрушили структурата на възглавницата ми, аз се запътих към Голямата зала с идеята да стоя там, докато Кърт не се появи отнякъде.
В интерес на истината аз далеч нямах причина да лея тези крокодилски сълзи. Напротив, дори не бях сигурна какво точно бе имал предвид Крис с думите си и дали те наистина бяха насочени срещу мен. Просто се чувствах адски срината – и от изневярата, и от объркаността си, и от чувството, че развалям всичко, до което се докосвам. Та моят рев бе малко… неправилен. Но това не ми пречеше да си рева.
Цял ден избягвах компанията на всички – не исках да говоря с тях. Единственото, което исках, бе Кърт да се появи и просто да се свърши целият този фарс.
Всички слидеринци се изнизаха на въряолица едновременно по време на вечеря. Явно събуждането днес бе било тежко и махмурлийско, та не бяха смогнали да се донесат по-рано.
Видях първо русата приятелка на Крис и тъмната на Кърт, хванати под ръка и шушнещи си нещо секретно. Сигурно и на двете им се бе отворил парашутът вчера. И, доколкото можех да предявявам собственост над хора, май ги бяха ощастливили именно моите момчета.
Защото си бяха мои пък. Макар и да не им личеше. Особено на Крис – на него май трябваше да му го кажа.
Естествено, веднага след това на вратата се появи самият Слейтър. Малко подпухнал от алкохола, но все така ухилен, както го познавах винаги. С тази разлика, че дори не ме погледна, когато, срината на масата на Хафълпаф, му махнах.
Моят човек май се оказа именно в края на веригата. Разбутвайки множеството махмурлии от Слидерин, аз го улових едва на вратата и го изведох направо навън.
-Пейдж… -Усмихна ми се глуповато и ме целуна някак отнесено по устните.- Толкова се радвам да те видя. Трябваше да дойдеш вчера – беше страхотно.
Как да му кажа, че не се съмнявам?
-Виж, Кърт, трябва да поговорим за нещо… -Но в следващия миг в главата ми се яви живописна картина – лепенка, залепена върху косамата плът, бе изтръгната рязко. Тази картина промени всичко и аз изстрелях рязко.- Късаме.
-Моля? –Стресна се няколко секунди по-късно Кърт и ме изгледа неразбиращо.- Какво?
-Късам те. –Не по-бавно от предишното.
-Ама… защо?
-Има друг. –Отвърнах на прима виста, а после лъжавизаторът ми съвсем се бъгна.- Има няколко други. Не можем да сме заедно. Късаме.
Звучах като телеграма. Тъ-тъъъ-тъ-тъъ… Още малко и Морзовата азбука щях да започна да използвам.
-Късаме защото… си се влюбила в… няколко други? –Не повярва Кърт.
-Аксел, Дъф и Слаш от Гънс н’ Роузес. В сърцето ми има място само за тях.
Боже… Побърквах ли се? Защо говорех толкова… несвързано?
-Но аз те обичам.
Това бе върхът. Той ме обичал.
-Аз пък обичам прекалено силно себе си, за да си позволя да обичам и теб! –Изсъсках и, обръщайки се, напуснах залата.
Елвис напусна сградата. А Кърт остана да гледа стреснато след него.