Приятелите на Пейдж Йънг - Кодексът по Оцеляване

В ноздрите ти се загнездва първо мирисът на онова място, което си наричал „дом” най-дълго през живота си. Това е някакъв вид помен към миналото, което знаеш, че никога няма да можеш да върнеш.
Веднага след това по кожата ти плъзват тръпки на гняв и недоволство – срещу света, срещу хората, а най-накрая - срещу самия себе си.
Едва тогава тялото ти се сгърчва от страх – далечен, ехтящ в ушите ти все по-силно и по-силно.
Предполагам, че светът е една постоянна борба с всичко околно – с природата, с хората, със света. Сигурно това е начинът на съществуване, който наричаме живот. Предполагам, че са важни принципите, разбиранията ти за добро и зло, чувството ти за справедливост, целите, амбициите ти, близките ти.Сигурно светът се върти около това, което е правилно, и това, което не е. И всичко води до въпроса за какво си готов да умреш и за какво би се жертвал да живееш.
Но каквото, каквото и да се случи от гореизброените, ти можеш да оцелееш. С малко хитрост към живота, с малко подигравка и една мъничка доза инстинкт.
Защото сме устроени да намираме изход от всяка ситуация – изправяме се единствено пред въпроса искаме ли да оцелеем или не. Въпрос, на който може да отговори само човекът – индивидуално, вътрешно, лично.
За това време разбрах едно – всичко това е преходно, моментно, маловажно. Човешкият живот е само мерна единица на човешките принципи. И е лесно да пребориш или да се огънеш пред живота.
Но, когато се изправяш против самия себе си, всички тези принципи не важат. Една кръвопролитна гражданска война, в която психиката на човек се обръща против най-неочаквани вътрешни врагове. И пак става въпрос до принципи – неизбежно е. Но тези принципи важат само в онова лично пространство, което наричаш свой свят. А най-трудното изправяне е именно тогава, когато сам повалиш себе си.

„Да заповядаш на себе си е най-голямата власт.”
Сенека

Никога не съм предполагала, че мога да се чувствам така – светът ми е сфера, пълна с камъни и пясък. Камъните са мечтите ми, пясъкът е бъдещето им. Всичко останало е просто рамка, която винаги мога да строша с камъните и да прелея с пясъците.

Глава първа:
„Задача и предели на действие на Кодекса по Оцеляване”

Отчаяният плач събуди цялото ми тяло едновременно, като по команда. Инстинктите ми се преродиха от отчаянието, болката в детското гласче. Това беше дълг на живота ми – светът ми зависеше от него. А още не бях готова да го загубя.
Отворих очи рязко и се повдигнах на лакът, търсейки първоизточника на тази драматична борба за живот, който се оказа подхвърлен до мен. Ръцете ми откриха телцето на човечето и аз го вдигнах към прегръдката си, мълвейки тихо:
-Тихо, малката ми… Тук съм.
Не знаех колко време бях останала така, не знаех какво се беше случило с мен, с Янина или със Сам. Единственото, в което бях сигурна, беше жаждата да я задържа по-близо до себе си и, подвластна на агонията й, да направя всичко, за да я спра.
Дори не се огледах, дори не премислих какво именно се беше случило. Първото, което направих, бе да я нахраня и, възползвайки се от одеялото на леглото, да я обгърна здраво в топлината му.
Беше безумно студено – каменните стени задушаваха дъха ми до болка. Моите сетива бяха замръзнали, но треперещото телце на дъщеря ми ми напомняше именно какво се случваше наоколо. Чувствах го чрез нея.
Можех да остана в скривалището си и да се спотаявам там в страха си. Но се отказах – нямаше смисъл. Магическата ми пръчка беше изчезнала, а тялото ми едва се държеше от чувството за глад и липса на енергия, която съвсем скоро щеше да предизвика множество проблеми и за самата Янина. А това не можех да си го позволя.
Изправих се бавно и, мъчейки се да неултрализирам страха си, излязох от помещението.
Коридорът беше ужасяващо дълъг и в двете посоки. По стените му имаше само врати и факли – нито една картина, нито едно упътване. Просто, вслушвайки се в далечните гласове, поех натам, откъдето идваха те.
След няколкоминутно лутане, застинах пред една от вратите и, чукайки на нея, влязох вътре.
Оказах се в широко холно помещение, пълно с канапета и дивани. Замлъкналите хора се взираха непроницаемо в мен, а жестоката нотка в погледите им ме накараха да потръпна от уплаха.
Някои от тях познавах – бяха старите приятели на Крис от училище. Другите бяха по-възрастни и никога не ги бях виждала в живота си.
Една тъмнокоса жена се приближи с леки стъпки до мен и взря за миг изцъкления си поглед в лицето ми. В следващия момент върна нормалното си състояние и промълви:
-Изчакай.
-Кое? –Не разбрах аз, но вратата отзад мигновено се отвори и аз се обърнах към нея.
Крис, притиснал устни до пребледняване, влезе след мен и промълви студено:
-Добре дошла.
-Къде? –Не разбрах аз, а Крис само отвърна равно:
-В Подземния замък.
Ама, разбира се! Беше толкова логично!
Странното бе, че аз далеч не се чувствах уплашена, въпреки че емоциите ми вече се бяха върнали. Напротив, в онзи миг Слейтър далеч не беше в състояние да ме ужаси по някакъв начин – имах тръпчивото усещане, че вече няма с какво да ме изненада.
Просто исках да знам истината.
-Къде е Сам?
-Задаваш прекалено много въпроси. –Възнегодува Крис равно.
-Кажи ми! –Настоях аз.
Крисчън изви устните си недоволно и рече ниско:
-Не съм длъжен да ти отговарям и няма да го направя.
-Добре. –Примирих се аз.- Кажи ми тогава за какъв дявол сме тук.
-Не помниш ли? Аз ти казах отдавна, че трябва да махнеш детето, за да не стане лошо. А ти, не знам защо, реши, че се шегувам.
Добре, може би бях сгрешила. Може би ако бях взела на сериозно онзи сън, нямаше да се стигне дотук. Но аз бях дала живот на дъщеря си и не бях готова да съжалявам под упрека му за това.
Помнех именно какво ми беше казал. И точно затова обгърнах детето изцяло и промълвих бавно срещу него:
-Няма да докоснеш дъщеря ми и с пръст.
-Това ми позволи да реша без твоето разрешение. –Промърмори Крисчън все така равно, а от устните ми се откъсна тих съсък:
-Само през трупа ми.
В онзи миг лицето на Крис за първи път се озари от някаква емоция. Той се усмихна подигравателно, напомняйки ми онези безвредни времена, когато ме бе подкачал за връзката ми с Кърт или бе намирал за нужно да ме спъва по коридорите на Хогуартс. В онзи миг от всичко това нямаше и следа – просто един озлобен човек, застанал пред мен, който се опитваше да срине всичко в този свят, което обичах.
А за това щеше да си плати. Още не знаех как и кога, но щеше да си плати.
Изведнъж, както си бяхме в хола, всички хора изчезнаха. Рязко, едновременно, без предупреждение, пукане от магипортиране или нещо подобно. Те просто се изпариха във въздуха.
Крис, който не обърна внимание на учудването ми, се приближи до барчето във форма на глобус и сипа чаша с тъмно-кехлибарена течност. Едва тогава вдигна поглед към мен и протегна ръка:
-Това е петдесетгодишен коняк. –Обясни лениво и допълни.- Едва ли си пила нещо подобно.
-Спести ми любезностите. –Изсъсках срещу него.- Няма да ме напиеш.
А Крис само се усмихна леко и рече някак отнесено:
-Не ми трябва алкохол, за да те контролирам. –А после ми махна с ръка, мълвейки.- Ела, сигурно си гладна, а дъщеря ти едва ли ще ме обича, ако заради мен стои гладна.
-Дъщеря ми никога няма да те обича.
-За разлика от теб, а? –Усмихна се Крис и се приближи към мен, наблюдавайки подигравателно смутеността ми.- Колко се мразиш, Пейдж, за това, че ме обичаш?
-Мразя единствено теб. –Промълвих, отвръщайки глава, когато той понечи да докосне лицето ми.
Слейтър се усмихна още по-меко и, противно на волята ми, ме повлече към кухненския бокс в ъгъла.
Дори не понечи да отвори хладилника – извади от един от шкафовете стъкленица с някакъв сивеещ прах и го смеси с чаша вода, наблюдавайки лениво как течността започна да се сгъстява, изпускайки мехурчета на повърхността си. Едва тогава я побутна към мен и промълви:
-Пий.
-За толкова глупава ли ме имаш? –Изсъсках срещу него, криейки ушите на Янина, за да не я подплаша със съскащия си глас.- Няма да се докосна до нищо, което е минало през ръцете ти, камо ли до нещо в този вид. Не си познал.
-Няма ли? –Сбръчи чело Крис и се облегна на плота отзад.- Нека тогава да ти обясня как стоят нещата. Първо, абсурдно е да смяташ, че някой друг освен мен може да се разпорежда тук, камо ли ти. Второ, магическата ти пръчка не е наоколо, а и дори да беше, пак нямаше да можеш да се махнеш без моето позволение. Трето, дъщеря ти зависи от теб и може би е логично да мислиш малко повече за нея и малко по-малко за собствената си особа и желание да ми биеш контра. А и, освен всичко това, ще трябва да избираш между това и нищо. Защото ти гарантирам, че няма да поемеш нищо друго днес – по-добре не се прави на много тежка.
Присвих очи срещу него и промърморих:
-Това е някаква отрова, нали?
-Ако исках да убия теб или дъщеря ти, вече щяха да са ви нападнали червеите. –Смигна ми Крис и се отблъсна от плота.- Знам, че желанието да бъдеш на въпреки на всичко, е по-силно от теб, но ще трябва да се съобразяваш занапред.
Аз се намусих насреща му и прехапах устни.
Едно от нещата, които никога досега не бях успявала да превъзмогна, беше да престъпя думите си, след като съм ги отстоявала толкова ожесточено. Беше някак си обидно да призная правотата му.
В крайна сметка беше прав за едно – можех да си причинявам каквото искам на себе си, но нямах това право с Янина. Колкото и отговорно да беше, тя зависеше от мен. А, след като Крис не беше готов да направи отстъпка откъм яденето, явно аз трябваше да се съобразя с него.
Под развеселения поглед на Слейтър, повдигнах несигурно чашата и, отказвайки се да помирисвам „уханието” й, се насилих и я изпих на екс.
Беше ужасяващо противно. Нещо като смес от сополи, храчки и развалени яйца, но много по-гъсто и ужасяващо.
-Мерлин! –Изграчих през сгърчената си физиономия и, пълнейки една чаша с вода, я изпих на един дъх. Едва тогава, игнорирайки отекващите нюанси на тази буламач, се обърнах ядосано към Крис.- Откъде я извади тази гадост?
-Купих ги специално за теб. –Ухили се Слейтър и допълни.- В следващите дни с това ще се прехранваш.
-Откъде-накде?
-Не искам да прекаляваш с яденето.
Ха, така! Сега щяхме и да се обиждаме!
-Позволявам ти да не се притесняваш за килограмите ми! –Изсъсках обидено.
-Въобще не става въпрос до килограмите ти. Но какво ли се занимавам и аз да ти се обяснявам? –Допълни после и пое отново към хола.
Замислих се за миг, а после взех, че го последвах. Дължеше ми прекалено много отговори, за да му позволя просто да си събере чукалата и да се изнесе. А самият Крис май се беше насочил пак към барчето.
Изчаках го да си сипе отново от своя „идеален” коняк, а после попитах тихо:
-Няма ли да ми кажеш…?
-Какво да ти кажа? –Обърна се към мен Слейтър и се облегна на масата отзад.
-Например… за какво сме тук?
-Казах ти да махнеш детето.
-Добре, ще спреш ли да го повтаряш най-накрая? –Почти извиках от ярост, като този път не успях да притъпя крясъка си за пред Янина и тя се разплака сърцераздирателно. Не я чух – бях прекалено заета да мразя Крис в онзи миг.- Не можеш да ми казваш какво да правя с живота на дъщеря си, разбираш ли? Ти не си ми никакъв, че да имаш право на това! Може да се мислиш за особено силен или могъщ, но аз, Крис, нямам нищо общо с това! Просто престани най-накрая!
Слейтър само се усмихна подигравателно, тип „Врещи си, не ми пречиш!”, и се приближи към мен.
-Ти ми принадлежиш много повече, отколкото предполагаш. –Ухили се още по-широко и протегна ръце към дъщеря ми.- Същото важи и за всичко, което притежаваш. Искам да я видя.
Прегърнах по-здраво телцето й и му обърнах гръб, затваряйки очи:
-Няма да ти я дам.
-Напротив, ще го направиш. –Усмихна се Крис и притисна гърба ми към гърдите си, прегръщайки ме през талията. Ръцете му покриха моите и внимателно ги откъснаха от тялото на детето. Пръстите му я обгърнаха и я вдигнаха над главата ми, а в следващия миг Крис се вглеждаше в чертите на успокоилото се дете.
-Добре, доказа се. –Изстенах срещу него.- Върни ми я.
-Не бъди толкова параноична. Нищо няма да й направя.
Да, бе, да, ей сега щях да му повярвам!
Въпреки, че всичките ми инстинкти ме караха да се нахвърля мигновено върху му и да издърпам дъщеря си от хищните му лапи, имаше и някаква друга сила в съзнанието ми, която просто не можех да превъзмогна.
Янина се беше кротнала в ръцете му, макар толкова трудно да бях успявала да я успокоя. Може би децата имаха някакви предусещания за опасността, но какво ли значение имаше? Крисчън беше прав – ако искаше да я убие, щеше да го направи. Нямаше никакво значение какво именно аз мислех по въпроса.
-Прилича на баща си. –Изплю накрая Сам и недоволно я върна в ръцете ми.
-Е и?
-Нищо. –Сви рамене Крис.- Просто отбелязвам.
И в следващия миг отново ме удари ядът и аз процедих срещу него:
-Няма ли да ми кажеш най-накрая къде е Сам?
-Заслужила ли си да ти казвам?
-А трябва ли да съм?
-Примерно. –Сви рамене Крис и се усмихна.- Просто си търсих мотив. –А после, поемайки си дълбоко въздух, довърши.- Приятелчето ти е тук, просто в момента го разпитват за туй-онуй и… е, знаеш как е… малко е зает. Подразбрах, че това му е навик, а? Да е зает, имам предвид.
Разтресох глава, за да не се отдам на раздразнението си, и промълвих високо и ясно:
-Ако искаш да знаеш нещо, можеш да попиташ мен. Сам няма нищо общо с това.
-А аз си мислех, че и ти нямаш. –Усмихна се самоуверено Крис.- Нали така каза. Малко си противоречиш.
-Мерлин, Крисчън! –Присвих очи и го блъснах с ръка в гърдите.- Искам просто да знам дали Сам е добре, нищо повече! Не смяташ ли, че заслужавам поне това?
Слейтър ме изгледа недоволно, а после промърмори:
-Нищо му няма на мътнорода – можеш да бъдеш спокойна!
-Благодаря!
Разговорът ни не продължи повече – явно и двамата не бяхме в особена кондиция да комуникираме един с друг – напротив, май вече ни беше дошло в повече.
Крис ме остави с бившия слидеринец Иън да ме разведе из замъка, а той самият изчезна от сцената.
Е, с Иън избягвахме да си приказваме, та вниманието ми беше изцяло погълнато от сградата. В крайна сметка осъзнах, че това всъщност беше замък под равнището на земята (да не повярваш, съдейки по името му), в който очевидно се бяха населили адски много хора под опеката на Слейтър, макар и Иън да не ми сподели защо.
Е, хубавото беше, че хората, които срещнахме по коридорите, не изглеждаха зле-настроени спрямо мен. Напротив, бяха си доста добродушни – усмихваха се, докато се запознавахме, и ми обясняваха колко красива била дъщеря ми.
Като цяло това, което разбрах, бе, че това беше играта на Крис – той определяше правилата и той дърпаше конците на всички. Тук всичко произтичаше именно така, както той искаше. Беше въпрос на време да се убедя в тези си предположения.
По едно време дори престанах да слушам обясненията на Иън – така или иначе всичко се повтаряше. Това беше просто една огромна сграда под земята, в която имаше безумно много спални, холове, трапезарии и коридори, всички оборудвани по един и същи начин. Нямаше какво толкова да инспектирам.
Затова се заех с друга задача – да премисля именно какво се случваше и защо бяхме завлечени тук.
Първото, което си спомних за ранните ни взаимоотношения с Крис, беше онази пиянска нощ, в която той се беше опитал да ме прикотка да се преместя да живея при него. Някакво странно предчувствие ме накара да се замисля над възможността той да бе имал предвид не толкова дома си, а именно това място. Просто всичко пасваше идеално – първоначалната му несигурност, страхът да ме принуди, заплахата, която бе отправил на два пъти, а сега и реалното й покритие с действие.
От друга страна, аз действително не можех да разбера какво именно караше Крис да се държи толкова странно. Той не изпитваше някакви чувства към мен – беше абсурдно. По-скоро се амбицираше, мотивираше се да постигне нещо. Тогава още нямаше как да зная дали това нещо се отнасяше към мен или аз му бях нужна за осъществяването му.
През цялото време насилствено вярвах, че със Сам нищо не се беше случило и най-накрая всичко ще свърши добре. Някаква малка част от мен безумно отричаше искреността на Крисчън и бавно, но уверено, разпростираше в съзнанието ми идеята, че само по-зле щеше да става.
Същата вечер някаква странна умора се загнезди в съществото ми и бях принудена да легна да спя едва в четири часа следобед.

В следващите дни нито веднъж не видях Крисчън. Някакви хора ме насочваха накъде да вървя или какво да правя, но от Слейтър нямаше и следа.
Трябваха ми точно три дена, за да осъзная именно каква беше функцията на сивия прах, с който ме захранваха. Всъщност това беше един много печелив метод за буквално, но бавно, сриване на съществото ми. В действителност то ми доставяше хранителните вещества, които едва-едва ме държаха здрава, въпреки че килограмите, които бях оформила покрай бременността, бавно започнаха да се топят.
Но не това всъщност беше най-лошото. Лишена от възможността да се храня редовно и с нормална храна, аз всъщност бях лишена от цялата си енергия. За няколко дни краката ми започнаха да се поддават под тежестта ми, очите започнаха да се затварят почасово, глухата болка се загнезди в мускулите ми и ме принуди да прекарвам почти цялото си денонощие в леглото, полагайки неимоверни усилия, дори и само за да се изправя.
„Крис окончателно ме покори.” –помислих си една вечер и едва тогава го разбрах.
Само аз се хранех с тази гадост, само аз бях лишена от възможността да съществувам нормално. И за всичко това нямаше как да няма причина.
Не искаше да ме убие, просто да ме омаломощи, без по този начин да умори и дъщеря ми. Беше въпрос на цели – а Крис бе започнал да постига своите.
Психиката ми беше сломена. Не можех да мисля, да се съсредоточавам, да се притеснявам – нямах сила за това. Ако тръгнеше по някакъв начин да чете мислите ми, щях да се окажа прекалено слаба, за да му се противопоставя.
А съзнанието, че Крис не мислеше добро нито на мен, нито на Янина, камо ли на Сам, ме амбицира да положа неимоверни усилия, за да регенерирам съзнанието си. Трябваше да поставя психиката над физиката и по някакъв начин да възвърна това, което Слейтър тъй уверено се опитваше да ми отнеме – разума.
Постепенно, мъчейки се да се замислям над повече неща в скучното си ежедневие и опитвайки се да контролирам емоциите си до съвършенство, аз се научих да превъзмогвам умората си и да се боря срещу опита да се унищожи способността ми да разсъждавам.
Тогава още не знаех защо го правех, но разбирах, че е важно. Беше въпрос на време да произтече първият сблъсък. И той не закъсня.

Глава втора:
„Престъпления против отбранителната способност на Републиката,
против информацията, представляваща държавна тайна,
и против чуждестранната класифицирана информация.”

Трябва да се отбележи, че Крис, заедно с целия си ореол на „най-голямото зло”, „хипер-мега-турбо лош герой” и т.н. далеч не поддържаше славата си, когато станеше въпрос до отношението му към Яни.
Още на другия ден след пристигането си бях снабдена с всички онези неща, които бях оставила в апартамента в Кембридж и които ми бяха нужни за нея. Най-малкото за мен не бяха положени подобни грижи и бях принудена да ползвам дългите, широки бели рокли, които бяха оставени в гардероба в стаята ми. Но какво ли се оплаквах и аз? В замъка бяхме в нещо като секта – всички жени ги носеха, а всички мъже бяха облечени в нещо като пижами от същия материал. Не се различавахме по абсолютно нищо – нямаше мантии, гримове и тем подобни. Единствено Крис се разхождаше именно така, както преценеше за добре. Предполагам, че той беше нашият гуру.
Няколко дена след разговора ни, Крис дойде до стаята ми и силово ме измъкна от нея (бях придобила навика да си стоя на тъмно и да си спа в по-голямата част от времето). Но тъй като нямах особен излишък от сили, се примирих с него (почти, де).
-Чакай, чакай малко. –Спрях се рязко в мига, в който видях познатата тъмнокоса вещица, с която бях говорила първия ден.- Няма да оставя дъщеря си тук.
-Кейла е отгледала две деца. –Информира ме Крис провлачено и допълни подигравателно.- И твоето ще оцелее по някакъв начин в ръцете й един-два часа.
Исках да се противопоставя на решенията му, но просто не намерих сили за това. В онзи миг просто исках да му вярвам, защото чисто-физически нямах друг избор. И се примирих.
-Не знаех, че заведението предлага и забавачница. –Промърморих недоволно, когато погледът ми се откъсна от детето, а Слейтър ме избута от стаята.
-Не предлага. –Отсече Крис и, явно решил да не ми обяснява действията си, просто ме завлече надолу по коридора.
Аз нямах и голямото желание да комуникирам с него. Съзнанието за факта, че той дебнеше слабостта ми, ме караше стеснително да му преча да осъзнае немощта ми, мълчейки повече, и усилено да не позволявам на тялото си да му демонстрира с нещо тези си характеристики. Затова до голяма степен се бях съсредоточила в движенията на краката си, макар на няколко пъти да се спънах и едва да не се стоварих на земята.
Крис се направи на недоразбрал.
Когато двамата се спряхме пред някаква врата, Слейтър с демонстративен реверанс ме подкани да вляза и аз мълчаливо се подчиних – натиснах дръжката и пристъпих плахо прага.
Всъщност това, което видях, беше може би най-странната стая, която някога се бе озовавала пред погледа ми. Стените бяха стъклени – през тях прозираха смалените образи на всяка една стая в замъка. В някои от тях се движеха хора, познати и непознати, други пустееха тихо и сякаш потрепваха пред погледа ми уморено.
-Разбирам, че воайорството ти е страст… -Провлачих лениво.- Но беше ли нужно да ми го демонстрираш?
-Мога да ти гарантирам, че използвам тази стая за безкористни цели. –Усмихна се Крис присмехулно.- А и не идвам често тук. Не ми е нужно.
Направих му физиономия тип „Боли ме фара дали идваш, или не” и се загледах отнесено в една от стаите, която болезнено напомняше на моята. Едва тогава се обърнах към него и попитах:
-Значи ти е нужна само отвреме-навреме?
-Може да се каже и така. –Кимна Крис и допълни.- Защо?
-Всичко това има нещо общо с мен, нали?
Крис се усмихна очарователно и, облягайки се на една от стените, отвърна:
-Има много общо с всички външни лица в замъка.
-Аз спадам към тях, нали?
-Не отричам.
-Но ми предстои да стана част от „вътрешните”?
-Може би. –Усмихна се Крис енигматично и допълни.- Не зависи от мен.
-От мен ли зависи?
-Не точно. –Поклати глава Крис.- Да не ми спретнеш някакъв бунт сега?
Поклатих глава и се загледах отнесено в стените. Беше малко страшничко да виждаш едновременно как се развиват толкова много животи. Е, не мога да кажа, че се бях променила коренно – още се интересувах до болка от другите, още копнеех да знам всичко за тях. Просто в последно време бях имала толкова много проблеми, че времето не стигаше за хуманистични хобита.
И, да, в онзи миг си беше страшничко пред погледа ми да минават сума ти хора, които едва ли дори знаеха, че ги виждам. Беше по някакъв досаден начин зловещо.
-Има ли подобни чудесии в баните?
Крис само се ухили небрежно и промърмори:
-Смятам, че предвид обстоятелствата последното, което трябва да криеш, е тялото си.
Може би беше прав. Но за това щях да мисля по-късно.
Просто кимнах и свих рамене:
-Е, защо ме доведе тук?
-Исках да ти покажа нещо. –Заговори Крисчън сериозно и потропна с крак.- Погледни надолу.
Погледът ми се спусна към въпросната посока и аз се взрях в синьото помещение под себе си. За разлика от останалите стени, тази беше заета само от една „гледка”, макар че на пръв поглед не разбрах защо.
Долу нямаше нищо – никакви мебели, никакви прозорци, украси, огледала или каквото и да е. Единствено омекотените сини стени и някакъв човек, когото не успях да разпозная от самото начало. Но това не продължи дълго.
-Сам… -Прошепнах ужасено срещу свитата до една от стените позната фигура.
Сърцето ми затуптя по-бързо и по-бързо, а цялото ми тяло изтръпна. В следващия миг се почувствах като напълно разтърсена и запратена в свят, който не приличаше на моя. А правилата в него бяха различни.
Обърнах се отново към Крис и понечих да кажа нещо, но не измислих какво. В последните години всичко бе било въпрос на инстинкти – нямах нужда от някакви константи, затова и не намирах такива в живота си. Това да заспя на едно място и да се събудя на друго беше нещо нормално за мен.
Но не беше нормално да виждам подобно нещо. Просто не беше нормално.
-Не си гълтай езика сега. –Рече Крисчън и се загледа за миг в Сам.- Не е толкова ужасно, колкото изглежда.
-Не е… толкова ужасно?
-Нека да ти кажа как щеше да стои иначе въпросът. –Нервно ме прекъсна.- Можеше ти да си сега долу на негово място и да се блъскаш в тези стени, мъчейки да се противопоставиш на това, което несъмнено щеше да се случи. При това положение може би щеше да ти се наложи да останеш там месеци, години, докато не се примириш. Но имаше и друг начин да се справим с проблема – можех просто да сложа край на и без това безсмисления живот на малкото ти семейство и тогава, повярвай ми, щях да си имам много по-малко главоболия. Не смей да ме обвиняваш за това, че реших да направя този реверанс към теб. –Допълни после ядосано, а аз, разгневена до краен предел, почти извиках насреща му:
-Ама ти какво си мислиш въобще? Какъв си ти, че да определяш кой как ще живее? За какво, Мерлин те взел, се бориш? –А после си поех дълбоко дъх и довърших ниско и злобно.- Ти си просто едно копеле, което се мисли за много велико!
Един дълъг момент Крисчън остана загледан в мътните ми от гняв очи. Тънките устни ту съвсем изчезваха, бледни, от лицето му, ту отново се очертаваха в несигурна руменина.
Въобще дори не си направих труда да тълкувам реакциите му – не ме интересуваше. Беше ми абсолютно безразлично какво точно си мислеше в онзи миг или какво щеше да направи – яростта ме беше заслепила. Истината бе, че в онзи миг всичко ми изглеждаше абсурдно – някакво момченце, което допреди няколко години бе било просто поредната надувка на Слидерин, сега смяташе, че има правото да се прави на много властен и в реалния живот. Но истината бе, че ние вече не бяхме в „Хогуартс”. А психическият тормоз, отвличането и заплахите бяха прекалено, прекалено далеч от закачките по коридорите на училището и невинните дуели в двора му.
И може би не беше рационално от моя страна да се отдавам на емоциите си. Но тогава просто беше невъзможно да възприемам този „нов Слейтър” на сериозно – все пак може би го биваше в това да изглежда зловещ, но той беше просто една безопасна игла от училище, чието острие често блестеше благородно, но в общия случай бе прибрано на сигурно под кукичката. Или поне така изглеждаше в моите очи.
-Знаеш ли… -Провлачи Крис замислено.- По-сладка си, отколкото си мислех.
Челото ми се сбърчи от недоумение, а от устните се отрони само едно ниско и съскащо:
-Моля?
-Да. –Кимна Крис и въздъхна с усмивка.- Малко си се променила през годините – сега криеш симпатиите, не антипатиите, си към хората. Странно е… Но е по някакъв странен начин очарователно.
-Ти си луд. –Поклатих глава отчаяно, а Слейтър само ми се усмихна още по-невинно и меко:
-Това е относително.
Въздъхнах изморено и, парирайки опита на тялото ми да ме предаде (отново), попитах тихо:
-Какво трябва да направя, за да пуснеш Самюел оттам?
Крис ме измери с поглед и, премисляйки думите си, попита:
-Какво си готова да направиш?
-Всичко.
-Сигурна ли си?
-Да.
Слейтър се усмихна отново и, удължавайки още един миг онази проклета секунда, промълви:
-Нищо.
-Как така? –Стреснах се рязко и го изгледах учудено.- Защо ме попита тогава?
-Беше ми интересно, преценявах те. –Отвърна ми равно и допълни.- Кога ще пусна Сам зависи не толкова от теб, колкото от него. Но на твое място не бих залагал на това.
-Защо?
-Защото, когато го пусна, ще трябва да се сбогуваш с него.
Зениците ми се разшириха и за миг Крисчън съвсем се размаза пред погледа ми. Известно време не предприех нищо – просто се отдадох на стреса си докрай до момента, в който сякаш цялото ми тяло изтръпнах и дойдох на себе си. Мозъкът ми заработи на по-високи обороти от типичните за мен, сякаш за да компенсира временния срив в системата, а устните ми се раздвижиха лениво спрямо желанията на мисълта ми:
-Искаш да кажеш, че смяташ да изгониш Самюел оттук?
-Не, това ще го направиш ти. –Поправи ме Крис, а аз попитах отново:
-Тоест, смяташ да ме накараш да го изпъдя?
-Аха. –Кимна Крис и, поемайки си дъх, продължи.- За всеобщо съжаление, твоят приятел просто няма работа тук. Искам да науча туй-онуй от него, ала след това ще стане практически непотребен. Ти просто ще направиш така, че да не те потърси отново.
-Защо да го правя? –Прекъснах го разконцентрирано.
-Защото ще ти се наложи. –Отвърна Крис и допълни ухилено.- Не ме карай да ти развалям изненадата!
С това негово характерче хич и не исках да се срещам с пословичната му изненада!
Но пък мозъкът ми отказа да се подчини на желанието да не коментираме тази тема с него:
-Искаш да се отървеш от Сам… защото искаш мен?
-Да, може би си права. В известен смисъл искам теб, но определено не в аспекта, в който си мислиш. –Промърмори замислено и се усмихна ангелски.- Ти свързваш всичко подред с флиртове, връзки и любови. А аз, честно да си кажа, далеч нямам такива амбиции спрямо теб.
-Тогава… -Провлачих замислено.- За какво беше всичко дотук? Смисъл, защо се държеше така с мен, след като не си имал това предвид?
Вътрешно се усмихнах и благодарих на себе си за това, че не се изчервих. Връзката ми със Сам до голяма степен беше притъпила емоциите спрямо Слейтър, та в онези мигове трудно можеше да ме засрами. Е, това не важеше за физическите контакти, но тогава беше друго. Крис също притежаваше някакъв тип чародейна способност да омагьосва хората на физическо ниво като Кърт, макар и по съвсем различен начин. Защото Слейтър всъщност предизвикваше някакво много по-силно влечение към себе си от сексуалното. Просто беше писано да е въпрос на време да осъзная защо.
А именно – в онзи миг.
-Исках да те държа до мен, а това беше най-лесният начин – оказа се достатъчно податлива, за да ти завъртя главата, а? –Захили се арогантно, а аз само се смръщих.- Исках да зная, че във всеки един момент, в който понеча да те откъсна от света ти, ще мога да го направя по някакъв естествен начин. Не исках да го правя насилствено – можеше да ми докара само проблеми. Просто не бях сметнал, че може да се появи някакво невзрачно момченце, което да ти завърти главата и да ми провали плановете.
-Самюел не е невзрачен. –Промълвих равно, гледайки право в очите му.- Никога не е бил.
-Да, той е умен, сравнително приличен на вид, мил, нежен мечтател, с когото несъмнено щяхте да си прекарате един прекрасен скучен и невзрачен семеен живот, ако това не пречеше така сериозно на плановете ми. –Отбеляза неуравновесено Крис и, успокоявайки тона си, допълни.- Просто трябваше да дойдеш още в онази нощ, когато те викнах да живееш с мен. Щяхме да си спестим много главоболия.
-Значи това имаше предвид през цялото време? –Попитах тихичко и въздъхнах.- Когато ме покани да живея с теб, когато ми каза, че ме чакаш…
-Да. –Кимна Крис замислено.- Надявах се да ти дойде мозъкът в главата, но си останах с надеждите.
Погледът ми се спусна замислено към фигурата под нас и очите ми започнаха да парят. Полагайки неимоверни усилия, за да противодействам на сълзите, върнах отново погледа си върху Крис и промълвих ниско:
-Защо ми казваш всичко това? Защо ме доведе тук?
-За да те изпитам колко време остава.
-Колко време остава до какво?
-Докато те изгубя завинаги. –Промълви Крис ниско и, правейки една продължителна пауза, довърши.- Обещах ти да те чакам да пораснеш, нали помниш? Сега ти обещавам да не ти позволя да пораснеш до него.
Няколко мига се чудих какво да кажа, но после се отказах – нямаше смисъл. Той несъмнено щеше да изпълни целите си, а щеше да ми ги обясни докрай, едва когато сметнеше за добре.
Спорът беше безпредметен.

Идните дни не се случи нищо чак толкова фрапиращо. В умората си и грижите за Янина намерих силен довод да не излизам от стаята си. Не, че се страхувах от нещо, просто нямах голямото желание да срещам всички хора в онова проклето подземие. Унесени, идентично облечени, идентично застинали в развитието си, те по-скоро приличаха на някакви зомбита, отколкото на истински хора.
Една вечер, когато, изморена, но гладна като вълк, изпълзях с детето от скривалището си и се запътих към близката трапезария, някакъв странен шум привлече вниманието ми. Обръщайки стреснато глава към полу-осветения коридор, аз потрепнах за миг и застинах така.
В замъка цареше една ужасяваща рутина – всички се събуждаха точно в осем, ядяха съответно в девет, дванайсет и шест часа, а точно в девет лягаха по леглата си и всичко потъваше в тишина. Това бяха някакъв тип неписани правила – всички ги спазваха. Беше малко потискащо и аз се стремях да не се съгласувам с тяхната програма, за да не се зомбирам като тях. В крайна сметка придобих навика да излизам много повече късно вечерта, знаейки, че нямаше да срещна никого. Тишината ми беше много по-добра компания от мълчаливите приятелчета на Крис.
Затова беше нормално да се подплаша сериозно от тези среднощни стъпки. Но всичко стана само още по-зле – изведнъж едни крака цъфнаха в осветената част от хоризонта ми и застинаха така.
Сърцето ми спря да тупти от ужас. Знаех прекрасно, че човекът ме вижда цялата – бях съвсем близо до една факла, та трудно можех да се скрия. Просто всичко беше загубено – щях да бъда изядена от някое от зомбитата. Беше неизбежно.
Но инстинктите рядко се съобразяват с мислите. Твърде рядко.
В следващия миг вече тичах през глава без определена посока, мъчейки се да игнорирам градиращия ужас и плачът на Янина. Стъпките зад мен ме последваха тичешком, можех да го разбера дори само по отсечените сблъсъци с пода.
Преследването продължи не повече от минута – в колената ми се появи досадна и трепереща болка, която не ми позволи да продължа нататък. Дъхът ми се беше учестил и сега студеният въздух прорязваше жестоко гърлото ми. Тялото ми агонизираше отново – срещу умората, срещу движението, срещу липсата на сили за това преследване, дори срещу тежестта на ужасеното същество в ръцете ми. Ръцете ми бяха като откилени, краката ми бяха дотолкова наранени от движението, че дори не усещах, когато се свиваха и отпускаха мускулите ми.
Спрях движението принудително, ужасено. В онзи миг просто тялото ми не беше способно да продължи и крачка повече. Знаех, че това можеше да ми струва много, но нямах избор. Облегнах се на стената, придържайки с една ръка плачещета Янина, а сърцето ми затуптя по-силно от съзнанието за опасността, която вече съвсем ме бе приближила.
Когато разбрах, че той е таман на една крачка от мен, ужасът ми ме принуди да извикам, колкото ми сила държеше. Но секунда по-късно викът ми беше задушен в нечия длан, а опитите на тялото ми да се освободя – парирани от нечия прегръдка.
От борбата, тялото ми съвсем се омаломощи и аз почти изгубих съзнание в ръцете на гонителя си. Клепачите ми се затвориха уморено, а тялото се зае с регенерация на силите ми.
В същото време мъжът ме подбутна напред и ме завлече нанякъде. Слепешком нямаше как да разбера къде отивахме, затова просто омекнах в ръцете му и го оставих да ме избута нанякъде.
Отворих очи, едва когато свежият вятър се промъкна в ноздрите ми и събуди тялото ми. Не бях дишала чист въздух от повече от месец, та тази промяна в сетивата ми нямаше как да остане незабелязана.
Първото, което осъзнах, изправяйки се бавно, бе, че съм била оставена направо върху влажната от последния дъжд трева. Второто, което осъзнах, бе ужасяващата липса на Янина в ръцете ми. Явно в последните минути сетивата ми фатално се бяха изключили, та не бях имала възможността да усетя каквото и да е.
Погледът ми се спусна паникьосано по обграждащото ме и аз видях фигурата на похитителя си, държащ ревящото същество далеч от тялото си, наблюдавайки ме в тъмнината. В следващия миг той приклекна до мен и ми подаде детето, което се задави в плача си при допира ми и рязко замлъкна.
Едва тогава вдигнах поглед към лицето му, мъчейки се да го разпозная в тъмнината. Тялото ми бе залято от вълна на облекчение и топлина, а устние прошепнаха едно несигурно «Кърт?».
-Здрасти. –Отвърна ми той, позволявайки ми чрез гласа си да го разпозная финално.
-Уплаши ме.
-Знам, извинявай. –Кимна момчето и се усмихна някъде в тъмнината, все още приклекнал до мен.- Не трябваше да викаш, можеше да събудиш някого.
А аз, сякаш дори нечувайки думите му, попитах:
-От колко време си тук? Не съм те виждала.
-Сега пристигам. –Промълви ниско Кърт и съзнателно отказа да продължи с обясненията си. Просто прикри устните си с ръка и застина така, а очите му проблеснаха на слабата лунна светлина.
-Какво? –Попитах нсигурно, а Розие само промълви ниско:
-Не трябваше да бъдеш тук.
-Ъ-ъ-ъ... Добре. –А после си върнах граматиката и промълвих.- За онова писмо...
Кърт се наведе към мен и постави пръст върху устните ми, оглеждайки се на всички страни. Уверявайки се, че нямаше никого, той отдръпна ръката си и рече:
-Не говори нищо, остави ме аз да говоря. –Кимнах бавно, макар и да не разбрах доводите му, а после се заслушах внимателно в думите му.- Знаеш ли къде си?
Поклатих глава, а той стисна очи до болка, мъчейки се сякаш да се съсредоточи, и промълви:
-Резерват. Чистокръвни. Разбираш ли какво ти казвам?
С пресъхнало гърло измърморих едно „Да” и се заслушах отново в думите му.
-Не трябва да позволяваш да… влияе.
-На кое? –Недоразбрах думите му.
-На теб. –После замлъкна за миг и продължи, сякаш му костваше ужасно много болка да говори.- Ще стане лошо. Ако се бориш, ще го забавиш, ще има време.
-Мерлин, Кърт, защо говориш така? –Ядосах се на неразбирането си, а Розие само се усмихна слабо.
Лицето му се сгърчи от съсредоточеност, а думите се провряха измежду устните му, сякаш не искаше това да се случва:
-Може да влияе.
-Да влияе на какво?
Кърт вдигна ръка, а пръста му докосна слепоочието.
Значи да влияе на мислите. Добре, дотук добре.
Сигурно ставаше въпрос за Крис, нямаше за кого другиго.
-Той е тук. –Довърши Кърт, докосвайки отново слепоочието си. После докосна моето и довърши.- Не тук.
-Искаш да кажеш, че… -Но Кърт постави отново ръка на устните ми и кимна.
Добре, значи Розие се опитваше да ми каже, че по някакъв начин Крис можеше да чува мислите и думите на Кърт. Вероятно същото важеше и за моите.
-Защо съм тук? –Попитах тихичко, сякаш някой можеше да ме чуе.
-Ти знаеш.
-Кое?
-Пророчеството.
Дори нямах време да осъзная казаното, нечие рязко появяване помежду ни ме стресна дотолкова, че за малко не си глътнах езика.
-Крис?
Но Слейтър дори не ме погледна – обърна се ядосано към Розие и го изгледа толкова яростно, че за миг чак ме заболя. В следващия момент от Розие нямаше и следа.
-Ставай. –Обърна се Слейтър към мен, присвивайки очи.- Веднага!
Облегнах се с една ръка на земята и се изправих, свеждайки глава виновно, макар и да не знаех с какво точно бях сгрешила. Но въпросите бяха по-силни от страха ми:
-Къде е Кърт?
-Розие се бърка там, където не му е работата. Затова ще бъде наказан и това въобще не те засяга. Той каза прекалено много.
Устните ми се свиха от недоволство, а ръката се отдръпна в мига, в който Крисчън понечи да я хване. Това го ядоса още повече и той стисна до болка лакътя ми, завличайки ме нанякъде.
Едва тогава осъзнах, че се намирахме на едно скалисто възвишение, под което плисъкът на вълните донасяха мириса на океана, а лунните лъчи трепереха по повърхността му.
Когато се отдалечихме от мястото, където досега бяхме с Кърт, Крис отпусна ядосано ръката ми и се обърна срещу мен:
-Искаш ли Кърт да си изпати? Искаш ли да си плати за твоето любопитство?
Ядът ми се надигна срещу него, но се задави болезнено в гърлото му.
Мерлин, какво не му беше наред на тоя свят! За какъв дявол всичко беше толкова объркано?
-Ако ми беше казал ти, нямаше да се наложи Кърт да ми обяснява. –Отвърнах, не особено убедено в доводите си.
-Ти щеше сама да се сетиш – не трябваше той да се бърка! –Изсъска Крис, а после овладя емоциите си с невероятно самообладание и отвърна почти спокойно.- Ти вече знаеш защо са тук всички, нали?
-За да се опазят чистокръвните?
-Да. –Кимна Слейтър сковано и, очевидно възприемайки идеята да изясни вече засегнатите теми, продължи.- Тук живеят най-умните, най-красивите, най-силните чистокръвни.
-Защо?
-Защото силата им е в колектива и защото те са прекалено застрашени. Ако един от тях бъде наранен, наранени биват и останалите. Не мога да го позволя.
-Но кой, по дяволите, ще тръгна да наранява чистокръвни? –Възмутих се аз.
-Много хора. –Отвърна Крис и допълни.- Тук те са в безопасност.
-Значи ти съзнателно манипулираш маса народ!
-Не е така. –Поклати уморено глава Крисчън и въздъхна.- В началото дойдоха само най-близките ми приятели. Заклеха се да умрат за мен, само и само ако им позволя да ме придружат. Едва после много други поискаха да дойдат и аз просто прецених кой става и кой – не.
-Да те придружат…. Къде? –Не разбрах аз.- Тук ли?
-Където отида. А аз дойдох тук.
-Защо са ти казали подобно нещо? –Сбръчих вежди насреща му.- Що за трагизъм? А и какво толкова смяташ да правиш?
-Мисля, че ти е време да спиш. –Промълви Крис с тон, нетърпящ възражения.- Късно е вече.
Аз кимнах, чувствайки как вълна на умора ме заля отново и болката се върна в самите ми кости. Крис ми подаде ръката си и аз я поех неохотно, позволявайки му да се магипортира с мен обратно в замъка. После мълчаливо ме изпрати до вратата на стаята ми и откъсна ръка от моята.
-Крис?
-М-м-м?
-Защо всички трябва да са заспали след дванайсет?
-Никога не знаеш на какво ще се натъкнеш след полунощ. –Отвърна Крис замислено и, навеждайки се, докосна с устни челцето на Янина, при което юмручето й потърка едното око и тя заспа в ръцете ми.- Тази нощ няма да те буди.
Прекарах последните думи покрай ушите си – не желаех да знам, ако Крис по някакъв начин се бе опитал да повлияе на дъщеря ми – беше прекалено ужасно като твърдение. Просто попитах смирено:
-Няма да… нараниш Кърт, нали?
-Това не е твоя работа. –Отряза ме Слейтър рязко и довърши.- Лягай да спиш.
Е, едно нещо бях научила за Крисчън – споренето с него беше безпредметно. Просто кимнах леко и се вмъкнах в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Глава трета:
„Престъпление против брака, семейството и младежта”


Същата вечер сънят ми бе прекъснат от някакъв ужасяващ кошмар, който пропи в съзнанието ми и буквално ме хвърли в бездните на онова, което мъгълите наричат филм на ужасите.
Пред очите ми се сменяха рязко различни картини, изразяващи всичко, което може да се причисли към категорията “гадно, гнусно и най-вече противно”. Не бяха кървища, не бяха мрачни лабиринти, не бяха трагедии, не бяха ужаси…
Странното бе, че в мига, в който картината се сменеше, аз я забравях. Дори и в съня си. Трудно ми е сега, години по-късно, да си спомня дори една от тях – спомените ми са размазани и несигурни, какво ли остава за сънищата. Цялата ситуация излезе извън релси и ме превърна в човек, готов да се отрече от всичко, че и от живота си, само и само за да запази това, което нарича свое съзнание. Борбата ми беше непостоянна, слаба, затова и много неща изгубих в нея. Най-вече себе си.
Клепачите ми потрепваха едва-едва, докато аз, полу-будна-полу-заспала, бълнувах наяве. В треската си дори видях надвесилата се над мен фигура, за миг дори почувствах дланта върху челото си. После всичко потъна в дълбините на кошмара.
Не мога да кажа колко дълго продължи моят ад – хората казват, че сънят продължава не повече от 9 секунди. Може би. Но моят ад беше безкраен.
Събудих се с писък и рязко се изправих, придърпвайки тялото му между пръстите си, стискайки го до болка, колкото да бъда сигурна, че щеше да има нещо, което да ме задържи в истинския свят. Познах Крисчън по парфюма, само и единствено по него. Оцъклените ми очи ме бяха ослепили – не виждах нищо, освен страха си. Всичко останало тънеше в мъгла.
-Тихо… -Прошепна срещу ми и погали леко тила ми, в слаб опит да ме успокои. В резултат на това пръстите ми се впиха още по-ожесточено в голия му гръб, а ударите на сърцето ми градираха в няколко пъти.
Няколко минути по-късно, осъзнавайки, че се бях свила в прегръдката му и бях замлъкнала, Слейтър се отдръпна леко от мен и бавно прокара дланта си по челото ми, забърсвайки студената пот, плъзнала по него. Примигнах уморено очи и понечих да кажа нещо, но умората ме надви и се отпуснах безпомощно на рамото му, отпускайки хватката около тялото му.
Крис ме придърпа към себе си и застина така. В следващия миг се унесох съвсем и заспах в ръцете му.

Естествено на другия ден нямаше и помен от Крисчън. В един миг даже се замислих дали не е възможно да съм сънувала всичко, но после се отвърнах от тази възможност – когато станеше въпрос за непосредствена връзка между Слейтър и мой сън, беше най-добре да не възприемам второто като илюзорно. До това заключение бях стигнала от опит.
Е, странно беше и още нещо – в онази сутрин не се събудих сама, напротив. Един широкоплещест мъж на около трийсет години почукваше толкова дълго по вратата на стаята ми, че чак накрая успя да ме освести. Когато отидох да отворя, ми беше казано нещо от типа на:
-Преоблечи се и вземи детето. Ще те придружа.
Мерлин! Какво беше пък това? Откога някакви странни хора идваха до стаята ми, за да ме придружават?
Макар и сънена, аз застинах срещу него и, превъзмогвайки несигурността си, попитах:
-Къде ще ме придружаваш?
-Веднага. –Гласеше студеният отговор и аз не понечих да възразя отново. Затворих набързо вратата, свалих едната бяла рокля, за да сложа другата, а после, повличайки Янина след себе си, застинах на прага.
Мъжът ме хвана за лакътя и ме избута от едната страна на коридора, принуждавайки ме, спъвайки се, да подтичвам пред него. Погледът ми се спускаше на всички посоки, мъчейки се да открие някакъв начин да се откъсна от тази ситуация, но безуспешно. Мъжът зад мен изглеждаше толкова свиреп, че дори не намерих сили отново да го попитам накъде ме води и защо. Просто потиснах умората, загнездила се отново в крайниците ми, и се опитах да се съсредоточа върху стъпките си, за да не се строполя на земята от немощ.
Не стига умората, ами в онзи миг и недоспиването ми влияеше доста зле. Чувствах се леко замаяна и отнесена, без дори да мога да разбера дали съм будна, или не. Краката ми се движеха някак си от само себе си, а в един миг едва не изпуснах Янина, забравяйки я в ръцете си.
След няколкоминутно лутане из лабиринта на зданието, слизане и качване по някакви стълби, мъжът ме дръпна и ме накара да спра пред една от вратите. След като видя, че не понечих да вляза, той ме побутна и буквално ме напъха вътре, затваряйки вратата след мен.
Озовах се в едно помещение, което твърде малко приличаше на всички, които бях видяла дотук в сградата. За разлика от тях то беше високо, широко, огромно дори. Лишена от модерните мебели и разни там щуротии и украси, стаята до голяма степен бе запазила старовремския си вид. Каменните стени ме обграждаха отвсякъде – дори отгоре. Смачкваха ме с някаква непредполагаема сила, отнемайки дъха и увереността ми. Сякаш дори не можех да видя края на това ужасно помещение – някои от ъглите му стояха празни, мрачни и неосветени, създавайки впечатлението, че някакво зло ме дебнеше оттам. Но истината бе, че моето зло всъщност се намираше точно насреща ми – просто не бях успяла да го видя в страха си.
След като забелязах Крисчън, поех към него с бавни и неуверени стъпки. Дъхът ми се процеждаше изпод устните, превръщайки се при сблъсъка с въздуха в снопче дим. До онзи миг дори не бях осъзнала колко беше студено – в пъти по-студено от температурата, на която бях свикнала. И това не беше на добре.
Когато се приближих на няколко метра от него, видях безизразното му изражение и се отказах да продължа напред. Погледът ми трепна за миг и се спря върху две фигури, стоящи на известно разстояние от него. Отпред Сам, малко болнав на вид, но що-годе стабилен на краката си, ме наблюдаваше с някаква тъжна меланхолия, чиито първоизточник не успях да идентифицирам. Кърт, чието лице почти изцяло плуваше в тъмнина, бе свел глава надолу и по някакъв странен начин отказваше да ме погледне.
-Какво има? –Попитах, погнусена от собствената си наивност.
Крис само скръсти ръце и промърмори ниско:
-Ти прекали, Пейдж. Затова ще си го отнесеш.
-С какво съм прекалила?
Крис само се усмихна мрачно и ми направи знак да се приближа. Не помръднах и на сантиметър – просто останах загледана в безизразното му лице, устоявайки глупашки принципите си.
-Помниш ли какво ти казах, Пейдж? –Попита ме ниско, а аз, изнервена от тишината и странната си компания, процедих:
-Ти ми каза много неща, Крисчън!
Той поклати глава и ми се усмихна иронично. Очевидно намираше за много забавно да бъде „страшен” или „смъртоносен”, или там нещата, които мислеше, че е. Всъщност за мен Слейтър в онзи миг беше просто човек, който умееше да манипулира много хора. Нищо повече.
-Добре, нека говорим без увъртания. –Промълви рязко и извърна поглед към Кърт, който мълчаливо се отблъсна от стената и се запъти към мен.
Е, това вече не беше на добре! Напротив, в миг като онзи засилил се мрачен човек към теб няма как да изглежда обнадеждаващо. Макар и аз все още да чувствах Кърт близък.
Направих крачка назад, но се спънах в един от камъните и едва не паднах назад. Ръцете ми обвиха тялото на подплашеното същество в тях, а едната длан притисна главичката му към тялото ми.
Кърт, вече непосредствено до мен, протегна ръце към детето и, впервайки небесносините си очи успокояващо в лицето ми, промълви ниско:
-Дай ми я!
-Ще имаш да взимаш, Кърт! –Изсъсках ужасено срещу него, осъзнавайки, че вече не можех да вярвам на никого.
Ръцете на Розие плъзнаха по моите и аз отскочих уплашено назад, притискайки детето по-силно към себе си. Оцъклените ми очи се спуснаха по ъглите на стаята, търсейки нещо, което можеше да ми помогне в миг като този. Осъзнавайки неспособността си да намеря подобно нещо, аз се обърнах почти отчаяно към Сам и изстенах паникьосано:
-Самюел…
Той само поклати глава и дори не помръдна от мястото си. Явно, че в тази стая всички се опитваха да наранят мен и дъщеря ми.
Логично бе да се опитам да избягам от нея.
Затичах се ужасено към вратата и, освобождавайки едната си ръка, започнах да натискам истерично дръжката, мъчейки се да я отворя. Ръцете ми плувнаха в пот и постепенно започнаха да се изхлузват. Едва тогава съзнанието ми възприе факта, че вратата беше заключена.
Обърнах й гръб и се загледах в Кърт, който отново тръгна към мен. Имаше нещо отсечено, безсмислено в движенията му. Изглеждаше като манипулиран, зомбиран или и аз не знам какво. Но това нямаше значение – ако можех да го убия или да го нараня по някакъв начин в онзи миг, никога нямаше да се замисля над възможността да не го направя. Защото, когато ставаше въпрос до дъщеря ми, всичко друго губеше значение.
Отказах се да се крия повече – така или иначе щеше да ме догони. Нямах сили за преследвания. И, въпреки това, заобиколих пресрещащият ме Розие и с бавна крачка се приближих до Роубъри.
-Сам… -Повиках го тихичко, вдигайки изцъклените ми от уплаха очи към него.- Нали няма да им позволиш да ми я отнемат?
Колко наивно! Колко тъпо и доверчиво! Колко глупаво, по дяволите!
Ръцете на Сам обвиха тялото на Янина и аз му позволих да я вземе при себе си, вярвайки, че няма да позволи нещо да се случи на нашето дете.
Едва тогава той се наведе ниско към мен и прошепна:
-Не ме мрази за това.
После ме блъсна назад и аз се озовах в желязната прегръдка на Кърт, който парира опитите ми да се освободя и запуши устата ми с ръка в мига, в който започнах да викам.
-Виж, Пейдж… -Долетя до мен развеселеният глас на Крис и аз обърнах поглед към него, отказвайки се да се опитвам да нараня Самюел с поглед.- Никога нямаше да стигнем дотук, ако поне за миг се беше държала като добро момиче и ме беше послушала. На няколко пъти се опитах да ти кажа какво трябва да направиш, но ти нарочно правеше именно обратното. Не обвинявай приятелчето си за последствията сега.
Разревана от гняв, болка и страх, аз напрегнах всичките си останали сили, за да се откъсна от Кърт и да се нахвърля върху Крис, но те бързо ме напуснаха и се отпуснах в болезнено впитите в рамената ми ръце. Клепачите ми потрепнаха уморено, а от дълбините на гърлото ми се роди едно немощно скимтене, което заглъхна в стържещата устните ми длан на Розие.
Когато отново отворих очи, те паднаха върху лицето на Крис и аз се загледах в него, мъчейки се да не загубя съзнание.
-След като си поговорихме малко с твоето приятелче… -Кимна той към Сам.- Стигнахме до консенсус. Днес той ще си хване партакешите, включително това врещящо същество, което и ти сама не искаше да притежаваш, и ще се махне оттук. В противен случай ще се наложи да ги убия.
Очите ми се ококориха срещу него, а сърцето ми се разтуптя по-силно. От прилива на адреналин започнах отново да се мятам в ръцете на Кърт, докато Слейтър не му махна с ръка:
-Остави я да говори, Розие. Нека да чуем какво има да ми казва.
В мига, в който ръката на Кърт се отдръпна от устните ми, гласът ми отекна писклив и треперещ в помещението:
-Не можеш да ги убиеш, те са…
-Не мога ли? –Повдигна вежди Крис и за миг всичко застина така.
В следващия момент, той махна с ръка и една изпотрошена колона, досега безжизнена и бездиханна в ъгъла, се понесе рязко към мястото, където бяха Самюел и Яни. Под ужасеният ми поглед и пронизителния ми писък, колоната се разби и силуетите им потънаха в прах.
Сърцето ми затуптя неистово, докато сред мъглата не изплува изправящата се фигура на Сам, обгърнал детето в прегръдките си. Тя се закашля задавено, а последвалият й плач беше тих и болезнен, давещ я в хлиповете си.
-Мога ли? –Попита Крисчън студено, а аз само прошепнах тихичко:
-Можеш.
Слейтър се усмихна отново и се приближи с няколко крачки до нас. Обърна се към Кърт и му каза да ме пусне, а после проследи приповдигнато как залитнах и повдигна брадичката ми да се загледам в него.
-Няма да правиш глупости, нали? –Попита ме подигравателно, а аз поклатих глава.
-Не.
-Добро момиче.-Усмихна се още по-широко Крис и прошепна тихичко в ухото ми.- Ходи да кажеш едно „чао” на малкото си семейство и гледай да е убедително, за да не ме принудиш аз да ви разделя. Ще има много кръв тогава.
Очите ми се насълзиха и аз, свела леко глава, пристъпих плахо и спънато към Сам. Прехапах устна и вдигнах насълзените си очи към него, мъчейки се да кажа нещо. Сам ми се усмихна тъжно и ме придърпа със свободната си ръка към себе си.
-Сам, излъгах те. –Промълвих задавено.- Когато казах, че не те обичам… те излъгах.
-Знам, ангелчето ми. –Прошепна той и целуна челото ми.- Знам.
-Ще се грижиш за нея, нали?
-Да.
А после аз, замлъквайки за миг, промълвих:
-Извинявай.
Целунах първо него, после челото на Яни. Когато се отдръпнах от тях, извърнах глава настрани, за да скрия сълзите си. Притиснах с ръка лицето си и застинах така. Само отекващите в празнотата стъпки ми засвидетелстваха това, че вече ги нямаше.
Само това.
Когато всичко потъна в тишина, аз си поех дълбоко дъх и отворих очи. Сълзите бяха изсъхнали по бузите ми и ме караха да чувствам лицето си сковано и безжизнено.
Бяхме останали само двамата с Крис в стаята. Нито една част от съзнанието ми не реагира на саркастичната ми усмивка, по някакъв странен начин бях станала безчувствена към съществото му.
Напротив, не беше само към него. В онзи миг аз изградих около себе си някаква митична стена от антипатия, която трябваше да опази съзнанието ми в онзи кратък миг. Съградена от неусетното ми съзнание, че още имам какво да губя, аз развих псевдо чувството, че не притежавам такова нещо.
Като цяло е трудно за обяснение. Някъде дълбоко в себе си аз знаех, че съм ранима, знаех, че имаше нещо важно в света ми. И именно затова възродих в съзнанието си идеята за непълноценност и несигурност в притежанията.
Погледът ми се плъзна по лицето му, изкривено от усилието да бъде саркастичен и жесток. Съзнанието ми се възроди – аз го контролирах, извеждах го извън себе си. И, каквото и да ми даваше право да го направлявам, щях да го задържа колкото се може по-близко до себе си.
-Няма ли да кажеш нещо? –Подигра ме Крисчън.- След драматичния диалог, на който станах свидетел, съм морално готов да попия целия ти трагизъм…
-Аха. –Кимнах бавно и си поех бавно въздух.- Ще трябва да те разочаровам.
Слейтър се усмихна още по-жестоко и промълви саркастично:
-Колко подло от твоя страна!
-Наистина.
-Нито една думичка? –Попита умолително.
-Нито една.
Слейтър се смути за миг пред апатията ми, а после бързо възвърна самоуверенността си и промълви:
-Не ми казвай, че ми се сърдиш… направо ми се къса сърцето…
-Не ти се сърдя. –Поправих го равно.- Просто не намирам смисъл.
-В кое?
-В това да ти доставям удоволствие. –Заковах студено, а Крис само се усмихна:
-Пожеланото зло е най-опасно, нали знаеш?
-Значи предстои да стане интересно. –Кимнах леко и попитах.- Мога ли да си вървя?
Крисчън, който явно беше видимо разочарован от реакцията ми, поклати глава и промърмори:
-Надявах се всичко да се свърши.
-В какъв смисъл? –Недоразбрах аз.
-Да ревеш, да ми викаш, да се обявиш срещу целия свят и след два-три дена да ме помолиш да ти обърна внимание, защото никой не го прави.
-Значи си ми предвидил и изолация, а? –Попитах го равно и свих рамене.- Доста странни подходи имаш към момичетата…
Крисчън се усмихна непукистично и за първи път в онзи ден аз видях именно онзи човек, когото познавах от Хогуартс – ироничен, настойчив, но и до голяма степен нехаен. От предишното напрежение по лицевите му мускули не остана и следа – този път беше искрен. Най-накрая след толкова много време.
-Не просто към момичетата, а към теб. Ти винаги си демонстрирала отчайваща нужда от мъжко внимание, за да се чувстваш сигурна.
-Разликата е, че сега твоето не може да утоли нуждата ми. –Промълвих спокойно срещу подигравателната нотка в гласа му и допълних.- Не съм сигурна, че оттук-нататък имаш някакъв шанс да предизвикаш интереса ми.
-Колко жестоко от твоя страна да го кажеш. –Ухили се Крисчън.- Не знаеш какви карти държа.
-И това е вярно. Но и ти не знаеш моите.
-Значи ни предстои да си ги разкрием. –Кимна небрежно и допълни.- Май ме смяташ за прекалено предсказуем.
-Сега е моментът да ми докажеш, че не е така.
Крисчън се усмихна и се приближи към мен, побутвайки ме леко:
-Хайде, тръгвай. Предполагам, че вече краката не те държат.
Кимнах и се запътих към вратата, чувствайки погледа му, впит в гърба ми. Не се обърнах да го видя, просто преминах през вратата и последвах мрачния мъж, който ме върна до познатата част от сградата.
Вярно, може би беше странно от моя страна да реагирам именно така. Бе по-логично да се тръшкам, да се развикам на Крис, да направя безсмислен опит да го нараня. И всичко това със сигурност щеше да се случи, ако не осъзнавах, че сме заложили много повече двамата и не е сега моментът да му помагам.
Бе немислимо да живея без Янина – от раждането си тя се бе превърнала в постоянна грижа и компания. Да, може би не бях средностатистическата майка – любовта към детето ми беше по-слаба от допустимото и логично много хора можеха да ме обвинят за това. Просто не бях дорасла да обичам някого безрезервно, бил той и собствената ми кръв и плът. При мен инстинктът беше по-силен от любовта – знаейки, че това е единствения начин да спася детето си, аз предпочитах да се оставя да бъда разделена от него. Разбира се, пазейки надеждата, че отново ще си я върна.
Не ме главозамайваше – дълбоко в себе си знаех, че вероятността да не срещна никога повече детето си, беше ужасяващо голяма. И въпреки това аз щях да се боря. Това беше една прекрасна мотивация, за да противодействам на Крис. Другото нямаше голямо значение.
Колкото до Самюел, беше абсурдно да смятам, че липсата му ще ме нарани силно. Да, една голяма част от мен все още беше силно привързана към него, но тази част вече бе научена да оцелява и без желанията си. Всъщност със Сам не бяхме заедно кажи-речи от мига, в който бях му казала за детето. И бях калена в това да потискам чувствата си към него, така че липсата му не ме плашеше.
И аз отново щях да оцелея, беше неизбежно.

Глава четвърта:
„Престъпления против личността”

Крисчън разви идеята за това да следи плановете си. Постепенно аз бях принудена всеки един ден да посещавам кантара, позволявайки му да знае именно доколко се отразяваха неговите игрички върху съществото ми. Здравите седемдесет и пет килограма, които бях развила покрай бременността, бързо преминаха покрай предишната ми тежест от шейсет и за един месец слязоха до четиресет и седем.
Меко казано аз бях напълно неспособна да съществувам като нормален човек. Умората стана постоянна спътница на живота ми и аз принудително привикнах с нея. Избягвах да стоя на крака, да обикалям и да излизам много-много от стаята си. Прималяваше ми спонтанно и се страхувах да не се строполя на пода, ако изляза от своето кътче в тази проклета къща. Затова и ми липсваше меракът да излизам.
Откакто ми бяха отнели Янина много неща се бяха променили. До онзи момент всичко беше изглеждало черно на бяло – аз не изпитвах тази пословична привързаност към детето, но въпреки това го обичах по своя… студен начин. Не че Яни ми беше виновна за нещо – просто по стечение на обстоятелствата тя бе довела до множество… катаклизми и преобразувания в света ми. За жалост не за добро.
Идеята е, че аз бях далеч от средностатистическата майка – не, че не бях готова да направя абсолютно всичко за дъщеря си, просто не ми идваше отвътре. По някакъв странен начин не бях привързана към това дете. Гледаш го едно такова сладко, миниатюрно, беззащитно, не да кажеш, че на самото бебе нещо не му беше наред. Просто явно на мен ми липсваше тази част от женското съзнание, която го привързва към сладките, миниатюрни и беззащитни същества.
Но всичко това се промени, когато ми се наложи да се разделя с нея. Чувствах се странно разкъсана на парченца – по някакъв странен начин нещо ми липсваше.
Далеч съм от мисълта, че в онзи миг аз действително заобичах дъщеря си. Бях прекалено млада и прекалено неопитна, за да усещам привързаност към това същество. По някакъв странен начин обстоятелствата ме бяха направили безчувствена към нея. И въпреки това аз усещах липсата й. Беше по-скоро физическа, отколкото емоционална липса – сякаш тялото ми се бунтуваше срещу факта, че го нямаше съществото, което от самото му раждане не бях оставяла нито за миг. Разбира се, все по-често се хващах, че се чувствам психически смазана от тази раздяла, въпреки че бързо правих асоциация със загубата на Самюел.
Да, странно беше. В действителност Роубъри, с всичките си грешки спрямо мен, беше реалната причина за тъгата ми в онези дни. Присещайки се за Янина, аз мигновено започвах да се чудя къде ли беше той, как ли се чувстваше, дали беше добре. Вътрешно се укорявах, че страдам за него – едва ли го заслужаваше, пък и аз пренебрегвах в мислите си собствената си дъщеря. И въпреки това не можех да кажа на душата си какво да чувства. Беше въпрос на възприятия.
Е, времето лекува. Дори подобни рани.
Всъщност не беше толкова времето, което ме излекува. Бяха по-скоро обстоятелствата и нечие желание за това.
Желанието на Крисчън.

Промяната в рутината беше нещо страшно, болезнено. Човек в къщата на Слейтър я възприемаше дори като агония. Просто защото всички бяха свикнали с определени… правила. Въпреки че там правилата не се наричаха правила…
Фактът, че Крисчън ме викна в една от трапезариите чак в десет часа вечерта, беше само по себе си промяна. Макар и след онази проклета вечер той да възприе навика да ме вижда по-често и да ми набива компанията си през дългите, монотонни часове, никога не ме беше изкарвал от стаята ми след осем. Това навярно беше някакъв вид поддържане на обичая в къщата – все пак нали всички имахме час на лягане, който спазвахме „по собствено желание”.
Всъщност всичко в тази проклета къща беше „по наше желание”. Той ни бе оставил да правим „каквото си искаме”, стига това „каквото си искаме” да отговаряше на това, което той желаеше. Но иначе всичко беше „по наше желание”…
И най-тъпото беше, че сякаш само аз го забелязвах или поне само аз се бунтувах срещу всичко това.
Избегнах варианта да не се подчиня на „поканата му”. Не, че не можех, но в крайна сметка той щеше да дойде до стаята ми и просто да ми връчи призовката. Затова просто се изправих с тиха въздишка и, потискайки онази проклета умора, с която си бяхме станали най-добри приятелки, се запътих натам.
Чух музика. Отдавна не бях чувала музика и самите звуци в първия миг ми се сториха пискливи, фалшиви. Когато обаче възприех бавната, унасяща мелодия, възприятията ми измъркаха срещу нея и отново си спомних за топлото легло, което бях изоставила зад гърба си.
Песента ми се стори позната – сякаш я бях чувала милиони пъти, но някак глуха и далечна. Дори не можах да си спомня откъде датираха асоциациите ми – просто притворих леко очи и влязох в помещението.
Не бих казала, че беше точно купон. По-скоро събиране на всички, чиито лица бях виждала за времето в къщата. И, въпреки музиката, алкохола и многото усмихнати хора, това не беше купон. По-скоро някаква задушевна атмосфера – мека, деликатна, но по свой собствен начин пошла и арогантна.
Заслушах се отнесено в музиката и прокарах уморения си, размекнат от попитите в помещението меки чувства, поглед по околните. Някои от тях бяха седнали, други прави отпиваха от чашите си и си шепнеха нещо, трети танцуваха на бавната музика. Но имаше нещо общо между тях – всички бяха усмихнати. По един и същи начин – лекичко, деликатно, с блясък в очите и потрепващи леко устни.
Вниманието ми се разтрояваше – мъчех се да следя едновременно всички им. Приглушената светлина ме унасяше още повече и в един миг осъзнах, че лекият аромат в стаята ме замайва неимоверно. Умората ми застина за миг между кожата и вътрешностите ми, а после се изтегли на сребристи нишки от тялото ми.
И тогава го разбрах – сякаш бях пияна, макар и да не се бях докосвала до алкохол от месеци. Самата атмосфера ме унасяше така, че в един миг забравих всичко – Янина, Самюел, умората и загубите си. Всичко изчезна за миг от съзнанието ми и остави вътре една странна мекота, която сякаш ме направи още по-податлива към алкохола, който се стелеше сякаш из самия въздух.
-Здрасти. –Погали нежно слуха ми нечий глас и аз се обърнах назад, взирайки се във физиономията на Крис, която в онзи миг ми се стори по-красива отвсякога.
Аз му кимнах бавно и прокарах поглед по чертите му. Някакво странно явление забавяше всичко в онази стая – гласовете, музиката, възприятията, всичко. Така странно забавена бях и самата аз.
-Харесва ли ти? –Попита ме, разпервайки ръце, за да ме подкани да се огледам.
Пропуснах мига с разглеждането – бях се нагледала на надрусани съзнания. Просто помълчах за миг, неспособна да отделя поглед от лицето му, и прошепнах тихо и...
Бавно... Естествено, че бавно...
-Къде сме?
-Не знам, ти ми кажи. –Усмихна се Крис и ми кимна към останалите.- Те го намират за може би най-хубавото място на земята. Ти как мислиш?
-Оргия. –Промълвих, учудена колко мелодично можеше да звучи тази дума.- Чувствам се, все едно съм на оргия. Но не физическа, а по-скоро психическа.
Крисчън се усмихна развеселено на сравнението ми и промърмори:
-Доста странна асоциация, но по стечение на обстоятелствата много вярна. –После замлъкна за миг, сякаш чакайки да осъзная думите му, и допълни.- Докато си тук, си лишена от разума си. Всички в тази стая се чувстват като в рая сега. Те са слаби, податливи, унесени и по някакъв начин отдръпнати от съзнанието си. И се чувстват по-щастливи отвсякога. Май единствените, които не сме в свои води, сме аз и ти.
-Защо ме викна тогава? Защо стоиш тук? –Не разбрах аз и напрегнах цялото си останало незамъглено сиво вещество, за да разбера отговора му:
-На мен всичко това не ми пречи. –Усмихна се Крисчън и допълни.- Колкото до теб, мисля че ти е нужно да… как да го кажа… да се причислиш към социума.
-Защо?
-За да ме разбереш. –Допълни по-сериозно и ми подаде чашата си с димяща червеникава течност.- Пий! Ще се почувстваш по-добре.
Ръцете ми обвиха тялото на чашата и го поднесоха, треперейки, към устните ми. Отварата се разля меко и унасящо по цялото ми гърло – вкусът й напомняше някаква плътна проба червено вино, която обаче не попари езика ми с алкохолното си съдържание. Напротив, канеленият мирис се загнезди в съществото ми и ми попречи да почувствам каквото и да е.
Изпих я на един дъх, без да осъзнавам колко зависима се почувствах от тази проклета течност в мига, в който тя попари небцето ми. Искаше ми се да пия още, но се спрях подсъзнателно – едва ли щеше да ми дойде добре да се напивам в подобна компания.
В следващия миг образа на Крисчън изчезна пред погледа ми. Бях се обърнала назад и вече по никакъв начин не осъзнавах присъствието му. Просто се взирах унесено в множеството, което се беше разкрило пред очите ми.
В първия миг погледа ми падна на танцуващите. Осъзнах, че обектите на вниманието ми преди няколко минути не бяха просто непознати. В ъгъла, близо до масичката с познатата ми вече течност, танцуваше жената, която се беше грижила на няколко пъти за Янина. Но това вече не беше образа на онази майка, която познавах – напротив. Тя танцуваше с двама мъже. Единият, хванал и разтворил ръцете й, беше притиснал гърба й към гърдите си и телата им трептяха в един и същи ритъм, сякаш въобще не бяха две различни същества. Дъхът й, трептящ сякаш видимо пред погледа ми, попадаше в тялото на застаналия пред нея. И всичко беше толкова бавно, толкова унесено, толкова вълнуващо по своя бавен и унесен начин.
Най-странното беше, че в онзи миг образът на майката въобще не се разчупи на малки стъклени парченца пред погледа ми. Напротив. Той изглеждаше по-хармоничен, по-истински, макар и в своята хаотична същност.
В началото дори не разбрах именно какво се случва – бях заета да следя с поглед фигурите, които ме заобикаляха. Цветовете бавно станаха матови, по някакъв странен начин започнаха да се размазват пред очите ми. Абсолютно всичко беше извън границите на собствената си действителност – просто някакви остатъчни емоции, които потръпваха дълбоко в сетивата ми и заглъхваха неосмислени.
-Здравей. –Промълви някой и аз фокусирах погледа си върху лицето му.- Не се познаваме.
Беше тъмнокос и набит младеж на около двайсет и пет-трийсет години. Съществото му, облято от приглушената светлина, стоеше пред мен високо и по някакъв странен начин непоклатимо. И в хармоничността на тялото му не съществуваше място за недостатъци – не защото ги нямаше, просто защото в онзи миг нямах способността да ги забележа.
-Браян, приятно ми е.
Погледът ми падна първо на меките му кафяви очи, а после с изненада забеляза ръката, която се беше промушила през разстоянието помежду ни. Една широка, мургава длан с дълги и по някакъв странен начин описани пръсти.
-Вдигни си ръката. –Промълвих първосигнално и вдигнах моята на равнището на лицето си, за да му покажа точно какво искам.
-Моля? –Изуми се на странностите ми Браян и аз обясних нетърпеливо:
-Имаш големи ръце.
Браян се загледа за миг в дланта си, а после се усмихна развеселено:
-Това някакъв комплимент ли беше?
-Не точно. –Промълвих, без дори за миг да се замислям, че това можеше да прозвучи грубо.- Имам странното усещане, че съм човекът с най-големи ръце на света. Колкото пъти съм си мерила ръцете с някого, толкова пъти съм се убеждавала в това. Вдигни си ръката.
-А-а-а, не, няма да стане така. –Поклати глава и движението донесе в ноздрите ми аромата на одеколона му.- Няма да се доказваш на мой гръб.
Примигнах миг-два, а после се олендзих насреща му.
Какво пък лошо намираше в това?
-Добре, виж, сигурна съм, че моите са по-големи. Просто искам да се уверя. –Промълвих несигурно и присвих леко очи, за да фокусирам лицето му.- Просто ми дай ръката си.
Браян ме изгледа съсредоточено, а после хвърли един поглед и на ръцете си. Изведнъж ги прибра зад гърба си и ми се ухили:
-А ти какво ще ми дадеш?
-Защо трябва да ти давам нещо? Искам просто да ти видя ръката.
-Ами то не е безплатно. –Усмихна се мъжът и довърши.- Хайде, или това, или нищо.
-Какво искаш?
-Ами… Ако ръцете ми са по-големи от твоите… -Усмихна се на епитета.- Ще направиш нещо за мен.
-Какво?
-Ще го измисля. Съгласна?
Аз свих рамене и кимнах едва-едва, свеждайки поглед към ръката, която беше изникнала помежду ни. Той я вдигна и аз последвах примера му, допирайки своята о неговата.
И в онзи миг видях за първи път човек, притежаващ по-големи ръце от моите. Дори дългите нокти, които бяха станали част от навиците ми в последно време, едва достигаха до вторите фаланги на пръстите му.
Ръката му, грапава и топла, се поизправи. Пръстите му захлупиха моите, а после се преплетоха с тях.
-Доволна ли си вече? –Усмихна се Браян, спускайки леко ръцете ни, очевидно доволен от това странно физиологическо надмощие, което беше завоювал над мен.
Странното бе, че аз се почувствах в някаква невероятна еуфория. Но не защото съществуваше същество с по-мутирали крайници от моите. Просто допирът на дланта му проведе като по електрическа верига някаква странна тръпка, която затопли съществото ми и ми напомни колко всъщност унесена бях.
И колко привлечена бях от него.
Не беше нищо кой-знае какво – просто чисто физическо присъствие. Беше лишено от каквато и да е връзка с мозъка ми – самата идея да се чувствам привлечена от него не беше съгласувана с разума ми. Даже до него щеше да стигне по-късно дознание.
Напълно безмозъчно. Той беше висок и здрав индивид, с когото бях готова да се чифтосам, само защото щеше да ни се роди силно поколение. Самата идея за това ме привличаше – възможността именно аз да се възползвам от него беше просто…. Като печалба на ролетка.
А усещането си беше бая първобитно… Но тогава не ме бъркаше много.
-Какво искаш? –Попитах глуповато, мъчейки се да потисна онова напрежение, което се провираше в кръвта ми през допира ни.
-Нека да помисля… -Провлачи Браян, извъртайки очи.- Искам да не пускаш ръката ми.

Излишно е да казвам, че не аз пуснах ръката му. По-късно, докато събличаше дрехите ми и описваше разнебитеното ми от умора тяло, той сам разтрогна хватката ни.
Не беше против волята ми – исках го още в онзи миг, в който преплете пръстите си с мен. Сама бях решила, че не искам да го спирам, сама го бях последвала. В интерес на истината не бях задължена нито да държа ръката му, нито да танцувам цяла вечер с него, нито да идвам в стаята му.
И въпреки това сега, когато си спомням за това, ми изглежда странно. Беше просто игра на светлината и на емоциите – нищо повече.
Грапавите му ръце, които се стелиха по изтръпналата ми кожа, възвръщаха в съзнанието ми усещания, които не бях чувствала отдавна. Нещо омайващо, което притежаваше и Кърт навремето.
А всъщност нищо не беше толкова хубаво, колкото изглеждаше в действителност. Бяха просто остатъците от една отвара и една умопомрачителност.

Странното бе, че когато се събудих на другата сутрин, съзнанието ми си беше на мястото. Грапавите ръце, които бяха обвили тялото ми, не ме учудиха – сякаш предишната вечер въобще не бях правила нещо несъзнателно, напротив. Помнех всичко – как се бях чувствала, какво си бяхме говорили с Крис, как именно напрежението от допира на ръцете ни ме беше докарало до стаята на Браян. Мислено дори си спомних пътя, който бяхме изминали, придърпвайки се един-друг и целувайки се от време – на време по ъглите на коридорите.
Всичко.
Дори главоболие липсваше. В крайна сметка май сумарно излизаше, че въобще не съм направила нещо, вследствие на отварата, която Крис ми бе дал, и странната атмосфера в онази пуста трапезария.
И въпреки това…
-Ш-ш-ш… -Притисна ме по-силно към тялото си Браян в просъница в мига, в който понечих да се помръдна.
Поех си дълбоко въздух, а после се отпуснах в ръцете му. Явно, че нямаше да имам възможността да се изправя, да огледам ситуацията и да разбера какво не беше наред – аз или всичко останало.
Просто се примирих и се сгуших в прегръдката му, отдавайки се на стелещите се вълни топлина да ме омаят и да ме приспят отново.

Събуждането ми беше леко, по някакъв странен начин програмирано. Изтръпналите ми устни ми напомниха, че съществува и друг свят, освен този на сънищата.
Понечих да промълвя нещо, но Браян ме спря. Беше се надвесел леко над мен и прокарваше грапавия си показалец по устните ми, докато в един момент съвсем престанах да ги усещам.
Мамка му и грапавият човек! Всичко му беше грапаво, дори и характерът!
(Или поне онова, което знаех за него дотук).
След като Браян очевидно осъзна, че ще се наложи да отвърне на изумения ми поглед, чертите му се разплуха отново в усмивка и той прошепна в ухото ми:
-Не си изхабена.
Ей това вече беше неочаквано. Какво по дяволите означава един човек да е изхабен?
Поклатих леко глава и го погледнах с някакво тъжно неразбиране, а той се наведе отново към мен и ме целуна.
Много точно казано. Именно той ме целуна. Аз бях заета да се опитвам да разбера дали устните ми са все още на мястото си и защо по този брутален начин не ги усещах. Прекалено бях заета, за да разбера дали му отвръщах.
Когато Браян все пак се откъсна от мен и ми позволи да проверя местоположението на устните си, се усмихнах смутено и застинах под него.
Да, предишната вечер не се бях чувствала засрамена от действията си. Предишната вечер не бях открила нищо неморално, нищо ненормално в цялата работа. Предишната вечер преспиването с непознат, няколко седмици след раждането на дъщеря ми и седмица след загубата на мъжа, когото смятах за свое бъдеще, и детето ни изглеждаше напълно естествено и допустимо. Без да броим факта, че той беше видимо с поне десетина години по-възрастен от мен, а и тактично бяхме пропуснали момента на размисъл ала „Абе, аджеба, ке играем ли, трицарю?”.
Но в онази сутрин вече не беше така. Бях изхвърлила съвестта си в кошчето, не съжалявах. Имах прекалено много време пред себе си, за да се разкайвам. Но свенливостта… виж, нея не я бях изхвърлила никъде. Беше си на мястото – точно под небцето ми – само чакаше повод за изява.
-Имаше дъщеричка, нали? –Плъзналите по врата ми думи ме накараха да вдигна отново поглед и да се усмихна смутено, кимайки.- Колко е голяма?
-Няма и три месеца. Но нея вече я няма… при мен. –Допълних сковано.
-Аха…
Колко глупаво само. Дори се бях подготвила с отговор на въпроса къде беше запратена Янина и от кого, а той просто… не ме попита?
Всичко това ме накара да се свия още по-смутено и беззащитно под него. Нямаше как да се чувствам уютно, след като не можех по никакъв начин да предположа реакциите му. Колкото до Браян, той очевидно въобще не се притесняваше от мен.
-А баща й? –Попита, продължавайки с неудобните въпроси.
-Какво за него?
-Колко е голям?
-На двайсет. Тази година ще прави двайсет и една. –А после преглътнах срама си и попитах.- Защо питаш?
-Мисля си… -Измърка Браян няколко секунди по-късно.- Колко ли е хубаво се е чувствал мъжът, чието дете си родила…

-Искам отвара против забременяване. Веднага! Не ме интересува какво мислиш по въпроса въобще! Просто ми набави шибаното чудо!
Крис се побутна и се залюля на стола, разсмивайки се искрено. Сигурно щях да кажа нещо хапливо, ако в онзи миг не бях толкова ядосана, че дори не можех да формулирам изреченията си.
-Това има ли нещо общо с Лийтън? –Попита Крисчън подигравателно.- Видях, че с него си тръгна предишната вечер…
-Да, има много общо с него и с тъпата ви секта! –Процедих аз яростно.- Не стига, че цял ден не ме пусна да избягам от шибаната му стая, а трябваше да чакам да влезе в банята, но и току-що ми сервира, че искал да му родя дете!
Яростта се избистряше постепенно в съзнанието ми. Самите реакции на всички тези фанатици ми бяха толкова далечни, толкова чужди. Дори не разбирах именно какво се случваше около мен – беше толкова абсурдно, че не можех да го проумея.
Крис се хилеше насреща ми, побутвайки се с крак, за да не прекъсва люлеенето. Бях лавирала с векове из коридора, търсейки прословутия кабинет, където ми бяха казали, че се намира. И в онзи миг бях много далеч от спокойното си състояние. Много, много далеч…
-О-о-о… -Усмихна се Крисчън омайващо и по познатия начин подигравателно.- Той сериозно те е харесал, за да иска да спиш в стаята му и да му родиш дете. Ех, любов, любов…
-Не ми е до ирония, идиот такъв! Искам да ми намериш веднага отварата и по възможност да накараш този маниак да ме остави на мира! Веднага!
Лицето на Крисчън се изопна леко и приповдигнатото му настроение замря в досадна студенина. Той отпусна стола си на земята и, скръствайки ръце върху бюрото, промълви тихо, но строго:
-Трябва да се радваш, че въобще те е погледнал – той е силен магьосник и мъж, а и притежава с чест своите пари, кръв и име. Погледни се в огледалото – приличаш на инферия. Трябва да се радваш, че въобще ти е обърнал внимание – не си добра партия.
-Виж, не ми е до ОЦУ-та! -(Особено Ценни Указания)- Няма да му раждам дете на този… този… маниак! Дори не знам за какво му е!
Крисчън ме изгледа настоятелно, сякаш мъчейки се да разбере какво се криеше под кестенявата ми косица. Когато всъщност се убеди в предположенията си, каквито и да бяха те, той се замисли за миг и промълви:
-Виж, Пейдж, ще ти го кажа като мъж… -Подреди мислите си и довърши.- Един мъж придобива усещането, че е бил и притежава една жена, едва когато я забремени. И въобще не се учудвам, че е бил толкова прям – би било нормално и ти да искаш именно това. Все пак Браян е добра партия, а ти не можеш и да се надяваш, че ако го отблъснеш, ще имаш възможността да си намериш толкова идеален мъж.
-И защо така? –Сопнах се насреща му.
-Чисто от физиологическа гледна точка нямаш необходимите качества, за да бъдеш пълноценна майка. –А после, виждайки желанието ми да се нахвърля върху му, довърши.- Едва ли можеш да родиш здраво дете в това си състояние.
-Виж, Крис, не съм искала мнението ти. –Изсъсках насреща му.- И можеш да си сигурен, че и на мен не ми се ражда, особено след като въпросното действие съм го практикувала наскоро!
-Е… -Провлачи Слейтър.- Не си права. Браян ще направи живота ти песен, ако му позволиш. Виждал съм го, той е просто…
-Чакай, чакай малко! –Прекъснах го рязко.- Искаш да кажеш, че той има деца?
Крисчън ми се усмихна и кимна леко, мълвейки:
-Таман няколко ще да са. Не мога да ти кажа с точност, тъй като тук малко трудно може да се разбере именно кое дете на кого е. Но със сигурност има деца. Когато някоя жена е бременна с негово дете, той се върти постоянно около нея. Това е някакъв вид черта от характера му – мога да ти гарантирам, че ако му позволиш, никой няма да те докосне по какъвто и да е начин поне в следващите девет месеца. По никакъв начин. Има силно развито чувство за собственост.
Чак ми причерня пред погледа от ужас. Крисчън, който незнайно как разбра това, скочи на крака и ми помогна да се добера до един стол, клякайки под мен. В ръката ми беше набутан някакъв предмет, който по формата възприех като ябълка и поднесох към устните си.
Мислех си, че в мига, в който тръгна да ям след тези месеци глад, ще съм готова да изям цяла маса с ястия. Но грешах – съществото ми предвидливо ме накара да отхапя малко парче и да върна ябълката в ръцете на Крисчън. Той ми даде и чаша с вода и, след като отпих, видимостта ми отново се възвърна. Едва когато превъзмогнах главовъртежа си, аз се загледах в красивите му черти и въздъхнах.
-По-добре ли си?
-Аха. –Кимнах леко и, преглъщайки, промълвих.- Идвате ми в повече… всичките…
Слейтър се усмихна меко и ме потупа по рамото, изправяйки се:
-Винаги можеш да му обясниш, че не искаш това, което той желае. Хората тук са лишени от по-голямата част от отговорността си – тъй като децата се гледат от всички, те не се притесняват да създават такива. Ако за теб това не важи, просто можеш да му кажеш – никой няма да направи нещо, което е против твоите желания, гарантирам ти го.
-Не можеш ли просто да ми дадеш отварата? – Почти проплаках аз. Не, че ме беше толкова страх да кажа в очите на Браян, че не искам дете от него, просто ме плашеше възможността той да е синекдохичен образ на всички в онази проклета къща. Чувствах се странно безпомощна да противодействам на всички им.
-Не мога. –Поклати глава Крис.- Тук не вървим против съдбата – ако е писано да му родиш дете, ще се наложи да го направиш.
Виждайки отчаянието, с което люшнах главата си надолу, Слейтър приклекна пред мен и, галейки коляното ми, заговори с мека усмивка:
-Виж, Пейдж, отношенията и правилата в тази къща са с единствена цел хората да се чувстват добре. Чистата кръв налага много ограничения в прагматична Великобритания – ти няма как да го знаеш. Истината е, че тези хора искат единствено да имат една определена доза свобода и да се чувстват уютно някъде. Създава се едно ново поколение чистокръвни магьосници – те няма да носят белезите на слабост на своите родители. Защото хората тук са слаби – те са морално ограничени от предишните забрани. Техните деца ще са по-силни – няма да се страхуват от нищо. Това искам. Затова им позволявам да правят каквото си искат – ако родителите не са щастливи и децата няма да притежават тази устойчивост, която е необходима за оцеляването им.
Ръката му се спусна по бузата ми и ме накара да повдигна леко лице:
-Ще направя всичко за теб, просто не ме моли за неща, които ще разтърсят цялата тази хармония из основи.
-Когато бях бременна с Янина, ти беше готов дори да ме убиеш. Защо сега не се опитваш да противодействаш на ситуацията? –Попитах задавено, а Крис само се усмихна леко:
-Защото знам, че нито ще се влюбиш в Браян, нито ще успееш да се привържеш към евентуалното ви дете. Затова.
Аз въздъхнах тихо и се примирих. Беше прав – невъзможно изглеждаше да почувствам близко някое същество. Самата атмосфера в сградата беше прекалено далеч от нужната.
Крис пое двете ми ръце в своите и ме накара да се изправя. Обърна ме с гръб към себе си и ме притисна към тялото си, поставяйки едната си ръка на корема ми, а другата – на челото.
-Затвори очи. –Прошепна в ухото ми и аз се подчиних унесено. Едва тогава гласът му отново погали слуха ми.- Мога да отнема цялата ти болка, всичките ти страхове. Мога да те накарам да се чувстваш щастлива и да забравиш всичко, което ти причинява страдание. Трябва само да го поискаш.
Действително, в онзи миг аз бях упоена, спокойна, щастлива. По тялото ми на вълни се разливаше един неописуем покой, който уморяваше слабостта на тялото и мислите ми. Изведнъж аз се озовах там неспособна да си припомня именно кое ме беше карало да се чувствам тъжна – в онзи миг изглеждаше, че е невъзможно да страдам отново – болката изглеждаше глупава, абсурдна. В съзнанието ми имаше място само за тази чудновата радост, която плахо се стелеше по вътрешностите ми, раждайки задоволство и усмивка.
Когато усетих Крис да се отдръпва от мен, всичко бавно замря. Отворените ми очи се взряха в сивата стена, в сивото помещение, в сивата реалност. И всичко изглеждаше именно толкова профанизирано, колкото можех да го видя, единствено след като бях осъзнала какво именно беше истинско щастие.
Не понечих да кажа нещо – не можех. Споменът за онази изкуствена, но красива радост заемаше цялата ми сетивност. Исках просто да го помоля да го направи отново, да бъде по-близо до мен, за да мога да се чувствам така.
И едва тогава осъзнах какво именно привързваше всички тези хора към Крисчън, защо те кръжаха около него толкова замаяно, толкова жертвоготовно. Всички те, че и аз, искахме единствено да чувстваме тази хармония отново, а съзнанието, че тя беше възможна само около Слейтър, ни правеше изцяло зависими от него.
Крис предвидливо изчака да се върна изцяло в действителността, за да проговори отново. Думите му бяха някак по-меки, напомнящи за онези стаени усещания, които умееше да извиква у хората.
-Не трябва да ме съдиш за това, че се опитвам да направя хората малко по-щастливи.
Не отвърнах, просто си поех дълбоко дъх и излязох от стаята, мъчейки се да изгоня от съзнанието си онзи проклет покой, споменът за който все още ме терзаеше.

Когато се върнах в стаята на Браян, за да прибера нещата си, аз бях меко-казано неуверена в себе си и решенията си. Поддавайки се на нежността и топлината му, се отказах от предишните си стремежи – може би грешах. Нямаше нищо лошо в това да се чувствам уютно с него и да го задържа при себе си. Вътрешно знаех, че „връзката ни” не беше никаква връзка - в онзи миг знаех, че много лесно той щеше да налети на друга и да забрави предишните си стремежи. И въпреки това реших да се отдам на емоциите си – не виждах нищо грешно в това.
Крис ме посети още на другия ден. Нещата ми като по команда се бяха пренесли от само себе си в стаята, та той ме завари именно в спалнята на Браян. Усмихна се леко на появата ми и промълви:
-Днес също ще има подобно тържество. Искаш ли да дойдеш?
-Не. –Поклатих глава, радвайки се, че Браян не си беше в стаята.- Изморена съм, а и не съм сигурна, че искам отново да се чувствам така.
-Добре. –Промълви Крис и довърши глухо.- Исках просто да знаеш, че ти мина карантината и вече си свободна да посещаваш тези събирания.
-Карантина ли?
-Да, имах три месеца, за да те обърна, ако пожелая. –Ухили се Крис.- Помага за опазването на централизираната ми власт.
Биейки го, го изхвърлих от стаята.

В идните дни нещата малко по малко започнаха да се променят. Постепенно аз привикнах да съществувам редом с Браян. Той беше симпатичен човек – умееше да ме кара да се чувствам заобиколена от внимание, дори когато бях сама. Някакви странни способности, които и до днес не разбирам добре.
Не говорехме много – нямахме достатъчно теми за разговор. Обикновено зачерквахме въпроса за някоя книга или някой от къщата – никога за това какви се падахме един на друг или какво щеше да се случва за в бъдеще. Бях се пробвала да извлека някаква информация от него по повод Крисчън и тази проклета секта, но това изглеждаше невъзможно. Браян се правеше на ударен и си подхващаше пак старата тема.
И, въпреки че имахме несъответствия в интересите, се научих да се чувствам добре с него. Имаше благ характер – умееше да усмирява пристъпите ми на гняв. При всеки опит да го подкача или да се скарам с него, той просто ми отговаряше нещо меко и сломяваше желанието ми за скандал. Беше нежен и хрисим – не можех да наруша хармонията му, напротив, той се опитваше да я причисли към моите характеристики.
Колкото до проклетите събирания – в началото не ми беше особено лесно. Убедена, че не е препоръчително да се явявам отново на такива, на мен ми се наложи да науча целия им график, защото Браян ги посещаваше всичките. В началото това ме потискаше, макар и да не го връхлиташе като градушка от скандали. Чувствах се по-скоро тъжна, че съм останала недооценена, отколкото гневна, че ми изневеряваше. Впоследствие осъзнах, че не съм права. Връзката ни процъфтяваше, а той започваше да ми отделя все повече и повече внимание. В един момент даже осъзнах, че това си е чиста идилия и всички връзки трябва да се основават на този принцип. Така не си омръзвахме, а отношенията ни се пазеха в рамките на … хм… близкото приятелство?
Но не само семейният статус ми се промени. Същото важеше и за графика ми. След предпоследния разговор с Крисчън, той започна да прекарва много повече време с мен. Да не кажем, че поне по 2-3-4 часа всеки ден бяхме заедно. И то не по моя инициатива (или поне не изцяло).
Вече не говореше за сектата си и не ми разкриваше отговори на незададените ми въпроси. Напротив думите му излизаха извън пределите на личното и придобиваха някакъв екзистенциален смисъл. Разправяше ми какъв би бил за него идеалният свят, защо поддържаше разделението за чистата и мръсната кръв, как ли би изглеждало бъдещето. От време-на време подхвърляше някоя или друга подигравка, спомняше си на глас годините в Хогуартс, а после замлъкваше и се замисляше.
Гледах да не се бъркам много-много в монолозите му – те ме изпълваха с енергия и усещане за живот. Освен това разходките ни често водеха до полянката горе, та се радвах, че пак имам възможност да съществувам на чист въздух, макар и за кратко.
Като цяло тези моменти бяха най-спокойните, най-отпуснатите в тясното ми парче свят. От време – на време той пак използваше способностите си, за да ме отпусне, и в един миг аз се осъзнах като зависима от тях. Вече нищо не ме интересуваше – чаках единствено моментът, в който щях да го видя. И нямаше голямо значение колко грешно ми изглеждаше на моменти това, просто чувството беше по-силно от волята ми.
В крайна сметка се стигна дотам, че след няколко седмици започнах да забравям. Да забравям живота си. Лицата на приятелите ми, на родителите ми, на Сам дори започнаха да избледняват, докато не се стигна до момента, в който ми беше нужно да се замисля, за да си спомня определени детайли. Целодневно аз имах очи и уши единствено за Крис – дори Браян ми изглеждаше бая сивеещ и постноват образ.
Но аз бях хармонична, също като него. Затова и връзката ни не пострада.
Просто не знаех, че това беше само началото.

Глава пета:
„Наказателноотговорни лица”


Излишно е да казвам, че постепенно нещата не започнаха да си идват на мястото, напротив – с времето всичко само още повече се обърка. Месеците започнаха да се стелят глухо, вероломно – дори в най-съсредоточените си часове нямах възможността да следя атмосферата върху календара.
Странното бе, че всеки един миг, прекаран в усамотение, отдавах на опитите да си спомня всичко. Съзнателно се целях да възстановя онова, което бях забравила в компанията на Крис. Но моята съпротива, макар и изконна в своята същност, се оказа повърхностна и слаба. И аз го обвиних в ужаса си.
Истината бе, че всяка една гънка от мозъчната ми кора се съпротивляваше на стремежа ми да възстановя цялото си минало. Дебелокожата ми черепаха не желаеше това, тя искаше онази малоумност, която съзирах всяка сутрин в очите на Браян – спокойна, хармонична, абсурдна на моменти дори. В крайна сметка това беше всичко, за което един човек можеше да мечтае, независимо от жизнените си характеристики – щастие. Бе малко трудно да се съпротивлявам именно на това.
Но аз имах определена опора в борбата си – проклетият инстинкт за справедливост и отговорност. На фона на всички неща, които се бяха случили в последните години, аз не бях готова да се отрека от всичко, за да се превърна в поредния сектант в групичката на Крис. Беше абсурдно.
В крайна сметка се наложи да се боря с глупостта си месеци наред. Докато дните идваха и отминаваха, аз полагах неимоверни усилия, за да вървя против себе си. Избягвах, доколкото това беше възможно, Слейтър, принуждавах се да се чувствам отвратена от пасивността на Браян и останалите, а в малкото самотни часове се хващах за определено малко споменче, което трябваше да ме доведе до големите събития в света ми. Е, трябва да си призная, че в последната категория бях лауреат за наградата „Трол на годината”. Паметта ми все повече се задръстваше, докато не осъзнах, че единствените обороти, на които работи, ми помагаха единствено да не забравям, че все пак е имало време, когато не съм живяла в тази проклета къща. В крайна сметка това беше най-важното.
Така се претърколи първата година от престоя ми в замъка. Светът ми се изчерпваше с ограничените гледки, до които имах достъп. До които Крис ми беше позволил да имам. Това беше просто един малък свят, в който той умееше да царува, контролирайки възприятията ни. Едва когато го осъзнах всъщност разбрах накъде отиваше всичко това.
Крисчън можеше и да е тъпанар, но не беше глупав. Той никога нямаше да вложи толкова енергия в нещо, което беше толкова безсмислено на пръв поглед – все пак беше абсурдно да вярвам, че върховната му цел е да си отглежда чистокръвни като домашни любимци. Не, това беше просто невъзможно.
Всичко това беше просто първата част от плана му. След като веднъж се беше потренирал върху и без това несъпротивляващите се аристократични умове, щеше да му е много по-лесно да филмира и всички останали. Все пак на Крисчън трябваше да му се признае, че беше безумно добър в това.
Неговата сила беше в това да следи едновременно сума ти съзнания. Веднъж проникнал в нечие съзнание, Крисчън се загнездваше завинаги в него. В крайна сметка в онези дни аз за първи път успях действително да обмисля думите на Кърт относно свръхестествените сили на Слейтър. След период на дълъг размисъл осъзнах, че всъщност той имаше достъп до междучерепното пространство на всички в тази сграда. Понякога с ужас го преоткривах в очите или в думите на съквартирантите ми. В един ужасяващ ден го почувствах дори част от себе си. И това беше може би преломният момент в моя живот в Подземния замък.

На пръв поглед онзи ден не се различаваше по нищо от останалите. След като се събудих в осем часа, помотах се малко в стаята и точно в девет часа се явих в близката кухня за закуската си (доколкото този проклет сив прах напомняше на ядене), аз се отпуснах по стар навик в един от фотьойлите и притихнах, заслушана в сънените разговори на околните. Браян, изтощен и леко превъзнесен след вчерашното „празненство”, се стовари до мен с чиния палачинки и ароматно кафе. Едва тогава аз вдигнах поглед с възздишка към него и силом притъпих слюнкоотделянето и завистта си.
Явно не достатъчно успешно.
-Гладна си, а? –Подбутна ме с рамо моят избранник, а аз само свих угнетено рамене и вдигнах поглед към матовите му очи:
-Единственото, което ме спасява от хищническия инстинкт да те нападна и да те изям, е пълната ми неспособност да си спомня именно колко вкусни са палачинките, които ядеш, или месото, което подхранваш с тях по кокалите си.
-Хах, като малка да не си била канибалка? –Усмихна ми се меко Браян, а аз само въздъхнах:
-Ще ми се да съм била. Сега ми останаха само спомените, а за жалост вече и тях почти ги няма.
-Знаеш ли… днес ще направя този реверанс към теб… -Прошепна Лийтън и подбутна чинията и чашата си на преминаващата наблизо жена. После се обърна, прегръщайки ме с една ръка, и ме целуна дълбоко.
Отпуснах се изморено на рамото му и за миг затворих очи, изключвайки съзнанието си. Цялата ситуация беше достатъчно абсурдна и без това. Сякаш при последната целувка бях усетила вкуса на цялата пошлост, която вчера беше обляла тялото на Браян. И не ми пукаше. Той беше щастлив с останалите, умееше да се наслаждава на цялата тази атмосфера чрез другите. А на мен за тази цел ми беше нужен Крисчън – беше ми нужен физически и психически. И с всеки ден тази моя зависимост градираше все повече и повече.
-Браян… хм… исках да те питам нещо… -Промърморих неуверено и се отдръпнах леко от него, за да мога да срещна погледа му.
-Аха?
-Ъм… след като ние двамата с теб за първи път… сещаш се… говорих с Крисчън за теб и… чудех се нещо.
Лийтън се усмихна леко на смутеността ми и промълви отнесено, сякаш в мислите си въобще не беше тук, до мен:
-Питай спокойно. Какво те тревожи?
Кимнах леко и, поемайки си дълбоко дъх, попитах замислено:
-Защо въобще ме погледна в онази нощ? В смисъл… мисля, че Крисчън беше прав, аз наистина не съм типът момиче, което би могло да заинтригува който и да е в тази къща… не и тук.
Браян извъртя очи с усмивка, а после ги застопори отново върху мен и сви рамене:
-Знаеш ли, прекалено много забдълбаваш в нещата, вместо просто да им се наслаждаваш. Не смятам, че е правилно. Но след като толкова много искаш да знаеш… Именно Крис те направи толкова интересна специално за мен.
-Какво имаш предвид?
-Еми, най-малкото отношението му към теб. –Усмихна се Браян и обясни думите си.- Ти си единствената чистокръвна, завлечена тук против волята си. На всичкото отгоре не те затвори в подземията, както прави по принцип с външните. Напротив, ти може би се радваш на най-много внимание от него. Специално внимание. Обърни внимание на нещата, с които се храниш, и времето, което прекарваш с него. Всичко това е твърде нетрадиционно за него, а вниманието на Крисчън е достатъчно, за да ти вдигне неимоверно много акциите. Ако не бях аз, определено някой друг щеше да се опита да те впечатли. Беше неизбежно.
Преглътнах звучно и попиах:
-Значи аз… те привличам, тъй като забелязваш нещо подобно между мен и Крис?
-Може и така да се каже. –Кимна Браян замислено и разроши косата ми, допълвайки сериозно.- Ти си специална, Пейдж. Щом си специална за Крис, ти си специална и за мен, специална си и за всички останали в тази сграда. И, след като предизвикваш толкова силни емоции в него, ние всички ще се радваме да ти служим и да бъдем винаги на твое разположение.
-Но аз не искам да ми служите. –Промрънках объркано и ужасено.
-Това не зависи от теб, а от отношението на Крис към теб. –Промълви Браян и, виждайки угнетеността ми, ме придърпа към себе си и целуна челото ми.- Престани да мислиш над всичко това. Изключи съзнанието си и се наслади на всичко, което ти предоставя този миг. Това е най-прекият път към щастието.
Имаше ли смисъл дори да му обяснявам, че това, неговото не беше никакво щастие? Имаше ли смисъл да му казвам, че всичко това е една прекрасна илюзия, която беше именно толкова близко до реалността, доколкото само наркотиците можеха да отведат човека? И как можех да му кажа, че в този свят няма пряк път към щастието, като дори не бях убедена в съществуването на последното?
Затворих очи и изхвърлих Браян от съзнанието си. Той беше просто поредният заслепен, който се опитваше да отнеме и моето зрение, вярвайки сляпо, че ми правеше услуга. Всички в тази сграда го вярваха.
Но Браян успя да ми отвори очите за едно нещо – аз действително се радвах (избора на глагол е спорен в правдиостта си) на особено отношение откъм Крис. И беше глупаво да пренебрегвам този факт.
В онези кратки минути на покой, сгушена в обятията на Браян, аз се замислих за това с какво ли толкова можех да предизвиквам вниманието на Слейтър. Със сигурност не беше, тъй като беше толкова безнадеждно влюбен в особата ми – ама, че забавно. А и аз не бях кой знае колко добра магьосница, че да вижда в мен добър инструмент за своите бъдещи, несъмнено пъклени планове. И, въпреки това, Крисчън от сума ти години се навърташе около мен, изпращаше ми Кърт, за да ме съблазни, завлече ме в тази дупка, наби ми хранителен режим, а на всичкото отгоре прецака живота ми, откъсвайки ме може би завинаги от Сам и Янина. Е, в крайна сметка Слейтър не приличаше на човек, който правеше излишни движения.
Е, да, Кърт вече ми беше дал отговора на въпроса. Аз знаех т.нар. Пророчество. Но това беше най-идиотското твърдение, което някога бях чувала – аз никога не бях демонстрирала с нищо, че притежавам някакви подобни умения. Та нали ако не беше така, никога нямаше и да погледна Крисчън, камо ли да си позволя да стигна дотук. И може би не ме впечатляваше толкова много самият отговор, колкото причинно-следствената връзка между него и мен. В крайна сметка не бях способна да повярвам в нещо подобно, следователно… може би Пророчеството беше просто символ на нещо… нещо, което не разбирах?
„Все тая” помислих си тогава. Може би просто трябваше да оставя нещата да се развиват от само себе си, пък по-късно щях да спасявам света.
Естествено тази мисъл не беше съгласъвана толкова с разума ми, колкото с умората, която ме повали в онзи миг и ме принуди да отпусна заспалата си кратуна върху рамото на Браян.

-Пейдж… Пейдж, събуди се!
Съзнанието ми потрепна от тази подкана и аз силово потърках очите си, за да мога да се разсъня. ПОвдигайки се на ръце и облягайки се на стената отзад, аз положих неимоверни усилия, за да се откъсна напълно от съня. Едва когато се уверих, че съм възтържествувала над него, от2ворих очи и се взрях в Кърт пред себе си.
-Пейдж, имам да ти казвам толкова много неща, а имаме толкова малко време… -Започна Розие развълнувано и някак напрегнато, но в следващия миг зениците му се разшириха и, приближавайки се към мен, той повдигна леко главата ми, така ч3е ирисите ми попаднаха под непосредствените лъчи на нощната лампа. Няколко секунди по-късно той поклати глава с тъжна усмивка и прехапа устна, свеждайки погледа си.
-Какво? Какво се случи? – Не разбрах аз, а Кърт ми подаде огледалото, оставено на нощното шкафче. Вгледах се дълбоко в ирисите си и чак тогава забелязах червеното петънце в единия от тях. Кърт поеогледалото от ръцете ми и ме накара да се загледам в дясното му око, където видях същото явление.
-Свърши вече. –Поклати глава и подбутна огледалото върху нощното шкафче.- Вече си част от нас.
Аз кимнах с тъжна усмивка и сведох поглед. Дори само по гласа му можех да разбера, че беше видял в очите ми тези на Крис, също така, както аз ги виждах в неговите. Почувствах се странно омърсена и разбита – сякаш аз по някакъв начин бях позволила на Слейтър този достъп до съзнанието и света ми. В онзи миг се почувствах предателка – той не беше нахлул с взлом в съзнанието и душата ми, сякаш аз сама го бях пуснала вътре. А това вече не беше само предателство спрямо себе си, бях предала и много други.
-Ами сега? –Попитах тихо, все още неспособна да вдигна поглед към Кърт от срам.- Какво ще правим сега?
-Сега… Сега ще трябва да се бориш да бъдеш повече себе си и по-малко него. –прошепна Кърт и аз вдигнах бавно поглед към ясносините му очи.- Явно е решил да действа и оттук-нататък всичко ще се промени. Каквото и да се случва, не трябва да забравяш… коя си. Просто трябва да се научих да прекарваш всичко оттук… -Притисна длан към мястото, кдето трябваше да се намира сърцето ми.- …а не оттук. –Докосна слепоочието ми.
Кърт се усмихна леко и въздъхна, изправяйки се. На излизане понечи да каже нещо, но се отказа и затвори тихомълком вратата след себе си.

Е, от онзи момент нататък всичко се променяше. Крис вече до голяма степен имаше възможност да се домогва до мислите ми и добре знаеше, че това ми е известно. И, да, може би бях смазана от факта, че го усещах дор физически под кожата си. Смазана и отвратена. Но всичко това нямаше никакво значение, не и в онази нощ.
Въздъхнах уморено и се огледах. Оказа се, че не бях в стаята на Браян, както трябваше да се очаква. От толкова много време не се бях прибирала в моята си сплня, че чак сега ми се струваше чужда. Но по-странното в цялата ситуаци бе, че до гардероба се помещаваше черен сак, който далеч не ми вдъхваше доверие.
Изправих се бавно и се приближих до него. Прокарах ципа бавно надолу и, взирайки се във вътрешността на чантата, останах изумена. В нея открих собствените си вещи и дрехи – нямаше как да не раюзпозная дрешките на Янина, които всъщност представляваха единствената ми неунифицирана собственост. И всичко това беше безумно странно.
В един миг заспивам на рамото на Браян, напълно убедена във факта, че още е рано нещо да разтресе света ми, а в следващия се събуждам изритана от стаята му с целия си багаж и съзнанието, че Крисчън вече официално е зомбирал и мен. Не трябваше ли… поне да ме предопредят?
Въздъхнах тихо и се изправих, без дори да затворя сака с вещите си. Обгърнах стаята с пглед, чакайки още нещо неочаквано да се случи, а после, осъзнавайки, че нищо подобно нямаше да произтече, се врътнах на пети и излязох от стаята.
В онзи миг моята цел ми се струваше кристално ясна – трябваше да открия Браян и да го попитам какво именно беше предизвикало нашето „скъсване”. Все пак вярвах, че имам правото да знам поне това.
Влизайки в първата стая обаче, намерих не някой друг, а Крисчън, застанал в едно кресло насреща ми с чаша коняк в ръка, сякаш очакващ ме именно в онзи миг.
-Ти все пак дойде. –Усмихна се с крайчетата на устните си, а аз само поклатих глава.
-Надявах се да открия другиго.
Крис се усмихна почти нежно и се изправи. Пое ръката ми и ме накара да вляза, затваряйки вратата след мен. После ме подкани да седна на креслото срещу неговото и попита:
-Искаш ли нещо за пиене? Може би една чаша кафе или малко ром? Предстои дълга нощ и няма да е лошо да се подкрепиш с нещо.
-Мислих, че тези неща са ми забранени. –Промълвих полугласно, наблюдавайки го бездиханно как развъртя магическата си пръчка и ми поднесе чаша с аромаатно кафе.
-Днес имаме повод. А тези поводи са достатъчно специални, за да дават специални правомощия. –Отвърна ми равно и се разположи на креслото си, вдигайки поглед към мен.
-И поводът предполагам е свързан с факта, че успя да се провреш и в моето съзнание.
Крисчън отпи от чашата си и се отвърна с усмивка на равния ми тон:
-Днес ти се предаде, а някои грешки са вечни.
-Моята слабост не е твоя сила, Крис. –Промълвих сериозно и отсечено.- Ти имаш нужда от мен и не си помагаш, опитвайки се да ме унищожиш във всеки един аспект.
Крисчън се усмихна приповдигнато и кимна леко:
-Сега вече мислиш, Пейдж. Само дето допускаш една характерна за теб грешка – мислиш в грешна посока. Може и да те унищожавам, но аз ще те притежавам преди да се сринеш напълно. И ти гарантирам, любов моя, няма да ти позволя да се сринеш, дори и един ден да се опиташ.
Очите ми, застопорени върху каменното му лице, дори не потрепваха. Дълбоко в себе си се ужасявах да премигна, осъзнавайки, че съм длъжна да го наблюдавам постоянно, да не му вярвам, да се опитам да го спра, ако понечи да нападне света ни. Дълбоко в себе си в онзи миг аз за първи път осъзнах, че само аз можех да спра Крисчън Слейтър да унищожи себе си и всички останали. Не защото аз бях специална, а защото той ме беше провъзгласил за такава. И, независимо от това дали беше прав, или грешеше, аз винаги щях да бъда единственият човек, който можеше да го спре. И бях длъжна да го направя.
-Пейдж, миличка… -Започна Крис подигравателно.- Не разбра ли, че вече малко трудно можеш да скриеш мислите си от мен? Кърт беше така добър, че да е готов да си жертва главата за това, а ти сега така целеустремено ми отправяш мислени нападки… Така едва ли ще успееш да ме… как беше… „спреш”?
-Не, Крис, аз много добре знам, че един ден именно аз ще те изпратя по дяволите. –Отвърнах с жестока усмивка на неговата.- Просто ти беше така услужлив именно в този миг да ми го покажеш. Знаеш ли… ха-ха… може би Кърт беше прав – аз наистина съм някакъв вид медиум. Почти мога да визуализирам краха ти.
Крисчън срещу мен се усмихна на жестоката подигравателна нотка в гласа ми и се изправи бавно. Приближи се до мен и ми подаде ръка, която аз поех уверено. Изправих се пред него и му позволих да прекара длан по гърба ми и да притисне тялото ми към своето. Облягайки глава на рамото му, оставих приглушения му въпрос напълно да ме замае:
-Искаш ли да визуализираш ясно едно пророчество?
Усмивката разтегли леко мускулите на лицето ми, а болката в гърдите притъпи всяко друго усещане, мигновено възпламени вътрешностите ми и, отивайки по дяволите, аз завлякох Крисчън след себе си.