Бялата Зима - L'Hiver Blanc [незавършен]

Хронология:[/b]

8 януари 1960, „L'Ascèse” - Рождения ден на Виктор. Трин се кара с Франсис.
9 януари 1960, „L'Ascèse” - Вик и Трин "разговарят"
16 февруари 1960, „L'Ascèse” - Вик и Тринити са заедно, без знанието на Франсис.
16 август 1961, Bercy, Paris, France - Тринити се разделя с Виктор и заминава за Англия. Среща се с Ордена на Феникса и Дъмбълдор, от когото разбира как да спаси сестра си.
29 януари 1962, Los Angeles – Лолита и Виктор са заедно в командировка. Опитват се да комуникират за първи път.
30 януари 1962, Los Angeles – Виктор събира смелост да се извини, че я е залял с огнено уиски.
8 април 1962, Location: Unknown - Тринити намира Констанс и й обяснява какво трябва да направи, за да се разменят
9 април 1962, Location: Unknown - Констанс се среща с Волдемор и му казва за детето. Разбира, че смятат да я преместят. Отива до тоалетната, откъдето Трин трябва да я измъкне, но тя не се появява.
5 март 1962, Paris – Виктор демонстрира някакви чувства към нея
15 април 1962, “Nicene coffee”, Paris - Зачеването на Ник.
16 април 1962, Gard del’Est, Paris - Вик се събужда в апартамента на Тринити и разбира какво се беше случило.
21 юни 1962, “Saint-Mort” maroir, Paris – Двамата играят голф в имението
24 декември 1962, Les Champs-Elysée, Paris – Лолита се съгласява да се ожени за него
14 май 1963, Backer City – Състои се сватбата на Виктор и Лолита, откъдето тя е отвлечена от смъртожадни.
15 август 1969, Backer city - Лолита отнася един солиден побои.
15 ноември 1977, Backer City - Лола разбира, че ще се ожени за Нот, и защо Волдемор ще я използва.
19 ноември 1977, Backer city - луциус Малфой идва в къщата и им казва, че ще оправи ддокументите. Едуард се напива и се нахвърля на Лолита
23 декември 1977, „Saint-Mort” manoir, Paris – Виктор прибира Николас от училище за зимната ваканция. Среща се с Волдемор, който му казва, че иска да убие Тринити и че съпругата му чака дете от друг. Карат се с Тринити.
24 декември 1977, „Saint-Mort” manoir, Paris – Виктор си спомня за Лолита. Имат… кхъм… близки отношения с Тринити.
24 декември 1977, „L'Ascèse” - Вик отива при директорът Бише и оставя солидна сума там.
24 декември 1977, Backer city - Лолита разбира, че ще й се наложи да се срещне с Волдемор.
24 декември 1977, Великий Новгород, Россия - Констанс казва на дъщеря си, че ще напускат Русия.
25 декември 1977, Backer city - Лолита и Едуард се спречкват... отново
25 декември 1977, Backer city - Ник, Вик и Тринити са в имението.
26 декември 1977, Backer city - Лолита се събужда, посетена от доктора. Нот й напомня, че след три дни ще отидат при Волдемор.
28 декември 1977, Backer city - Лолита решава да даде шанс на Едуард и да се опита да се научи да живее с него.
29 декември 1977, Backer city - Лолита и Едуард отиват при Волдемор
26 август 1980, Godrick Hallow - След три години, прекарани в изолация, Лейла се приготвя да замине за първи път за Хогуартс

Когато ми казвахте, че не съм достоен…
Когато ми казвахте, че не съм достатъчно силен…
Грешахте.
Всичко предстои да се случи.
Може да не сте там, да го видите. Може да не сте способни да го познаете.
Но, когато мислехте, че можете да направлявате бъдещето… Когато мислехте, че съм слаб…
Създавахте света, който аз можех да следвам. Светът, който щеше да сбъдне кошмарите ви.
Защото аз не съм като вас, прави бяхте. Но тепърва ще узнаете, че топлият полъх е само предвестник на опустошителна буря.

23 декември 1977, „Saint-Mort” manoir, Paris*
-Хайде, Ник, размърдай се!
Отегчение. Винаги това отегчение. Извъртях очите си и се загледах в приближаващата се черна фигура. Целият този фарс вече излизаше от контрола ми.
Коледа. За какъв дявол точно Коледа?
Стиснах китката й и я извъртях болезнено. Трин изстена леко и се опита да се измъкне от хватката ми, но не й позволих.
-Пусни ме, по дяволите! –Изсъска тихо.- Не искаш всички да видят какъв задник си в действителност!
-Не знаеш нищо за мен, Тринити! Знаеш за какво е всичко това!
-Знам! Пусни ме веднага, Виктор, веднага! Иначе ще им разкажа за всичко!
-Не ме разсмивай, глупачке! –Отпуснах ръката й, а тя потърка китките си.- Нищо няма да кажеш. Не ти стиска!
-Не аз съм голямото бъзе, а…
Не довърши. Николас беше вече достатъчно близо, за да ни чува. Просто ме стрелна с изпепелителен поглед, а гневът й се отрази на малкия:
-Дяволите, къде беше досега? Ако не беше… Кълна се, щях собственоръчно да те изкормя, мърльо такъв! –Процеди гневно.
Извъртях очите си и се облегнах на стената. Николас беше тогава само четиринайсетгодишен, а аз имах досадната задача да създам от него наследника на Черния лорд. Проклето дете. От него трудно щеше да излезе мъж.
Стиснах ръката й и я отделих от малкия, докато му се караше и се готвеше да го удари.
-Изчезни, Тринити! Веднага! –Изсъска срещу нея и я блъснах настрани.- Хайде, червей, време е да се прибираме вкъщи.
Трин понечи да ми възрази, но не посмя, след като я изгледах на кръв.
-Казах ти да се махнеш. Ходи където искаш, само не пред очите ми, разбра ли? –После бутнах Николас и го повлякох към колата. Поне знаеше кога не е добре да приказва.
***
-Ти не си ми съпруга, а ти, Николас, не си ми никакъв! Млъкнете преди да съм ви дал на кучетата!
После се магипортирах в щаба и влязох направо при Лорда. Склоних леко глава в знак на уважение, което не изпитвах. Всичко беше една проклета роля и щеше да се промени. Но, за да дърпам конците, трябваше първо да се науча някой да дърпа моите. Което се оказа по-сложно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
Краката ми се подкосиха насилствено, подвластни на мислите и желанията му. Колената ми опряха в пода, а очите ми се напълниха с кръв, затова свалих поглед надолу.
-Ти си просто подчинен, Морт! –Изсъска влечугото.
-Излъгали сте се, Господарю, аз не съм на никого подчинен. –Процедих иронично, а ръката ми на пода потрепери от гняв, чувайки съскащия му смях.
-Забавен си, Виктор, цялата тази гордост ме забавлява искрено. –После гласът му охладня и той процеди.- Но ще трябва да се научиш как да говориш!
Не му отговорих, беше ми втръснало от него. Беше просто един образ, който трябваше да търпя. И просто едно влечуго, на което трябваше да се подчинявам по наследство.
-Кажи ми нещо, Виктор, как ли се чувства Лола сега? –Изсъска насмешливо.
-Тя се оправя и сама! –Изсъсках разгневено. Само това ми липсваше точно в момента.
-Не ме лъжи, Виктор, за всичко това не ти е все едно. –Изсъска Волдемор насмешливо.
-Не ви лъжа, господарю. Ако си мислите, че още съм тук, заради малката, сте се излъгали.
-От устата ти излизат само змии и гущери! А и не ти е безразлично, иначе отдавна щеше да си се отказал. Нима вече си я отписал?
-Ако на вас ви е нужна повече, отколкото на мен, съм способен да ви я отстъпя. В леглото беше добра, но иначе си е точно досадна. Отървахте ме от грижите за това неблагодарно същество.
-Още не съм го направил и точно там е проблемът, нали, Виктор? –Присмя ми се в лицето.- Ти искаш всичко да се свърши колкото се може по-бързо. А има още години.
-Извинете, господарю, но не смятам, че взаимоотношенията ми със съпругата ми би трябвало да ви вълнуват.
-Ако от това зависят толкова много неща, защо пък не? Истината е че нямаш близки хора, трябваше да намеря някого, когото да използвам, за да те подчиня.
-А защо аз да трябва да отглеждам Николас? Ако е заради Бялата Зима, може би сте се объркали. Никой не е отварял Залата от десетилетия. И аз нямам нищо общо с това, нямам и желанието да имам.
Волдемор се усмихна, но не отговори. Настана неприятна тишина, която аз използвах, за да се изправя. Той нямаше право да ми заповядва. И никога не бе го имал.
-Защо ме повикахте, Господарю? –Изсъсках накрая. Нетърпението ми взимаше връх.
Подсмихна се злокобно, а аз изсумтях.
-Отърви се от Тринити?
-Какво?
Веждите ми се сбърчиха от удивление. Нима той наистина искаше от мен да убия майката на наследника му? Тя беше просто играчка, безопасна игла. Волдемор сам я беше лишил от магическите й възможности, сякаш ги беше погълнал в себе си, за да я обезвреди. Винаги по лесния път поемаше. А сега Тринити беше просто едно нищо, което обитаваше дома ми. Дотогава вярвах, че я използва, за да ме тормози. Но това отношение към нея, след всичко случило се, беше ненормално, даже възхитително. Бях си мислил, че вече съвсем е забравил за нея. Поредната използвана играчка.
-Не влияе добре на Николас.
-Никой не му влияе добре! Той е разглезен, глупав, противен червей! –Почти извиках при спомена за последните изцепки на проклетото хлапе.
-Не злоупотребявай с благоразположението ми! –Изсъска Волдемор.- Това се отразява на съпругата ти, а може и да се отрази на детето й.
-Нея и без това достатъчно я тормозите! –Чак тогава осъзнах думите му и погледът ми се замъгли.- Какво дете?
-Определено не твоето.
Всичко изчезна.
***
-По дяволите, къде е шибаната Зала? ТРИНИТИ!
Псувни, шумотевица и забързани крачки. Вдигнах погледа си към нея – имаше светло-кестенява коса, която стигаше до гърдите й и потресаващо-сиви очи. Гледаше ме озлобено от стълбите, явно се беше заляла с нещо след вика ми.
-Трябва да те убия. –Промърморих спокойно, продължавайки да ритам с крак кашоните.
-Да ме убиеш ли? –Чак й завидях за това хладнокръвие. Май нищо не можеше да я уплаши.
-Да, влечугото реши така. Ела тук, че нямам време да се занимавам и с това. Всъщност, не, стой, по-добре направо на двора, та да не те нося после.
-А, ако поискате, мосю Морт, мога направо сама да си изкопая гроба и послушно да легна вътре.-Изсмя се тя, правейки саркастичен реверанс.
-Няма да е никак зле. Викни Марк да ти помогне с копаенето, не искам ми засегнете розите. След десет минути ще дойда да те прокълна и така. –Отвърнах замислено. Къде ли можеше да се намира проклетата Зала?
-Ще има да взимаш! Няма да си мръдна пръста за твоето удобство! –Изсъска срещу мен. Взех стълбите за секунди и я притиснах до стената, впивайки пръсти в шията й:
-Ти имаше всичко за кратките минути слава! Сега си му безполезна!
-Е, и? Няма да те улеснявам с нищо!
-Ох, по дяволите! Ще ме извиняваш, Трин, но сега нямам време да се занимавам с теб и капризите ти! Веднага щом свърша работа, ще дойда да приключа и с това!
-Пак ли Лолита? –Изсмя се насреща ми, хриптейки от задух.- Разбери го, жива няма да я видиш. За нея ще е по-добре да я убият!
Потреперих от ярост и я блъснах в стената, оставяйки я да се свлича бавно по нея:
-Не се сравнявай с нея, тя не е слаба като теб! Какъв ти е проблемът, Тринити? Искаше да се умреш, уредено е! Не се меси в неща, които не са твоя работа!
Доближи се леко към мен и прокара ръце по врата ми. Захапа ухото ми и прошепна:
-Независимо от това дали съм жива или не, все някога ще научат! И двамата! Личи му, личи му прекалено много. Не можеш да го скриеш от черния лорд. Не и още дълго.
Извих ръката й зад гърба й и изсъсках:
-Остави ме сам да оправям грешките си! Ти си едно нищо и скоро въобще няма да те има! Не се бъркай!
-Грешките не се поправят с нови, Вик! –Изсмя се зловещо, докато заключвах вратата.

14 май 1963, Backer City*
Зениците ми се разшириха от ужас, докато виждах тези картини. Някога бях имала способността да виждам слабо в бъдещето. Бях фокусирала отделни ужасяващи картини, които обаче не можех да разгадая. И бях виждала тази дупка, бях я виждала и преди. И, взирайки се тогава в стените й знаех, че ще остана там за дълго. Счупените стъкла, залостените прозорци и прашните мебели. Едва ли можех да предполагам колко дълго това щеше да бъде мой дом.
Всичко беше учудващо спокойно за похищение, поне така трябваше да изглежда. Въпреки окаляната ми рокля, въпреки оковите, свързващи ръцете и краката ми, въпреки липсата на оръжие и тъмните фигури… Въпреки това, всичко трябваше да бъде наред. Но аз не го виждах така.
Виденията ме сломиха още на прага. Размитите образи бяха приели ясни очертания. Нервите ми бяха обтегнати и можех да почувствам и най-малкото движение, и най-лекото чувство.
Осъзнавайки безпомощността си, се бях отказала да се боря, още преди. И, въпреки че ме бяха освободили, въпреки че не ми бяха причинили нищо… се страхувах. В първият момент бях на олтара, усмихвайки се на човека, който съм обичала… в предишния живот. В следващия аз бях сред руините на някогашна къща, готова да стана жертва на една негова грешка.
-Какво искате от мен? –Бях проплакала няколко часа по-рано. Двамата не ми бяха отговорили. Сякаш се страхуваха от мен, сякаш бях проклета, сякаш не искаха да ме докоснат дори… Сякаш бях ценна… За тях, за смъртожадните…
Сега от сълзите ми не бяха останали следи. Бях заспала изтощена направо на килима в хола, някой ме беше покрил с одеало. Сега, събуждайки се, следях с треперещ поглед нищото. Двамата приказваха нещо тихо, което не разбирах. Бяха свалили качулките си, което не предвещаваше нищо добро за мен. Нямаше да изляза жива оттук… или поне не скоро.
Не забелязвах лицата им, бяха размити. Трябваше ми време, за да ги видя, а сега още го нямах. Чакаха нещо да се случи. А това нещо почувствах до мозъка на костите си, точно преди да се случи.
Видях Виктор и видях Лорда. Отново и отново, различни картини. Видях съпруга си, приведен насилствено на колене, нещо, което никой не можеше да му го причини… Или поне аз не вярвах, че е възможно. Бях там, а всъщност ме нямаше… Само усещането, че съществувам във въздуха, който той дишаше.
Когато се вдигнах във въздуха сякаш бях полужива. Очите ми бяха притворени срещу черната фигура, а чувствах как магически натиск във врата ми ме задушава. Ледените му ръце докоснаха бузата ми, а аз съвсем се унесох от студа и желанието да избягам, дори и в смъртта.
-Това ли е момичето? –Изсъска остро.
-Да, господарю. –Отвърна по-възрастния от похитителите ми.- Съпругата на Виктор Морт.
Черният лорд не отвърна, а разгледа чертите ми. Нямах сила дори да се гърча от липсата на въздух. Пръстите на краката ми едва-едва докосваха пода.
-Тя ще остане тук години. Нот, ти ще изкараш стажа си при нея. Розие, ти ще останеш известно време, после ми трябваш.
-Господарю, извинете, но коя е тя, как да се държим с нея?
-Не е твоя работа, Нот. И, въпреки това, за момента просто трябва да я задържите тук, не ви налагам да я изтезавате, няма причина за това. Ако поискам нещо такова, ще ви уведомя.
Загубих баланса си и нещото освободи гърлото ми. Тупнах на земята и стиснах в ръката си масурите на стария килим, опитвайки се да запазя съзнание. Да проумея случващото се…
Но не можах… Всичко пред погледа ми причерня и загубих съзнание.
***
Паниката бавно се изместваше от хладно спокойствие. Бързо свикнах с живота в тази съборетина, донякъде опознах двамата ми съгледвачи.
Уилям Розие беше около тридесетгодишен, със строго лице и мълчаливи очи. Имаше бронзова кожа, сякаш всеки ден откарваше няколко часа в полза на вида си. Нещо, което той със сигурност не правеше. Черната му коса беше късо-постригана, а катранените очи довършваха мистицизма на лицето му. Беше по-висок от мен, но не прекалено. За едната седмица, която прекарахме заедно, не успях да науча нищо за него, той беше прекалено отчужден.
Едуард Нот беше с мръсно-руса коса и изумрудени очи. Беше висок и на моменти подигравателен. Когато Розие си тръгна, той започна все повече да проявява лукавия си характер. Беше още млад и искаше само да се докаже пред господаря си. А аз бях средството, което можеше да изпълни мечтите му. Нищо повече и нищо по-малко.
Трябваше ми месец, за да се отпусна напълно и за да приема присъствието му за даденост през цялото време. Имаше още много да учи за живота, въпреки че в работата действаше с финес.
Не успях да свикна напълно с присъствието, не успях да го приема. Винаги беше или прекалено близо, или прекалено далеч.

Пояснения и преводи:
*„Saint-Mort” manoir, Paris - (фр.ез.) - Имението "Сейнт-Морт", Париж. Имението на Виктор. По принцип "mort" на френски означава"мъртъв", а "saint" означава "свети".
*Backer City - (англ. ез.) "backer" - "крепител"

L'amour, c'est rien !
Quand c'est politiquement correct
On s'aime bien
On n' sait même pas quand on se blesse
L'amour c'est rien...*
Mylene Farmer - L'amour c'est rien

24 декември 1977, „Saint-Mort” manoir, Paris
Прекарвах вечерта с чаша огнено уиски и следейки оживено сенките, които хвърляше огънят върху стената. Бях изпратил Николас да спи, не исках да ми се шляе наоколо, само защото утре беше Коледа. Голяма работа, някакъв си празник. Нямаше голямо значение.

24 декември 1962, Les Champs-Elysée, Paris*
Вдигна ме за ръце през кръста и вятърът се разля в косата ми. Докато обвивах ръце около врата му и се сгушвах в прегръдката му, картините се размиха и аз се усмихнах. Притиснах се по-близко до него, защото се уплаших, че ще падна. Писъкът ми беше нещо средно между паника и смях.
-Вик, пусни ме, моля те! –Не успях да скрия смеха си, а той поне престана да се върти.
Той се усмихна, докато, успокоена от липсата на центрофугата, в която бях погълната допреди миг, погалих с ръка бузата му.
-Може би избързах. –Засмях се срещу него, без да свалям поглед от очите му.- Ти си непредсказуем, не знам дали трябва да ти вярвам.
-Вярвай ми, никога няма да позволя да се случи нещо с теб! Никога!

24 декември 1977, „Saint-Mort” manoir, Paris
-Може ли да седна тук?
Махнах й с ръка да прави каквото иска. Преди шестнайсет години бях обещал нещо, клетва, която бях престъпил. Трябваше да намеря Залата. Само това имаше значение.
Тринити се разположи на дивана до мен и почувствах погледа й по лицето си. Бях я пуснал да излезе от килера, още когато Николас беше решил, че е забавно да се опита да подпали къщата. Още не бях решил какво да правя с нея. Черният лорд желаеше да я убия, но аз бях свикнал с присъствието й. Запълваше някаква дупка в пространството, макар и с несъщесвеното си съществуване. И бях свикнал да е наоколо, да си играе с нервите ми, да капризничи дори.
Там беше разликата – Трин нямаше какво да губи, затова и не се страхуваше от всичко това. При нея всичко беше ден за ден. А аз не можех да си позволя да сбъркам.
Прокара голото си стъпало по крака ми и застина върху моето, а ръката й се заигра с копчетата на мантията ми.
Отблъснах ръката й и се поизправих, за да й попреча да ме докосне отново:
-Престани! –Прошепнах.- За теб е само една игра, нали, Трин? За мен вече не е. Когато осъзнах че има какво да загубя, престана да бъде забавно.
Поставих ръката си на устните й, за да й попреча да проговори. Тя захапа леко пръста ми и се усмихна:
-Не се ли отказа вее… от нея? –Прокара коляно по дивана, приближавайки се отново към мен.- Няма да я пусне, Вик, запомни го. –Усмихна се самодоволно.- Познавам го, той няма да го направи, защото няма смисъл да я оставя жива. Той иска ти да си в редиците на подчинените му, нищо друго. А знае, че, приемайки Ник никога повече няма да те види. Не е толкова глупав, за колкото го мислиш, Вик. Винаги получава това, което иска. Копнееше за син – получи го. Няма значение кой е бащата, Волдемор притежава наследник, защото вярва в това. Искаше да бъдеш под негов контрол – колкото и да отричаш, ти си му изцяло подвластен. Тя е просто пионка, няма значение. В момента може вече да е мъртва, ти няма как да разбереш.
Опитах се да стана, но тя ме дръпна отново до себе си. Прокара ръка през косата ми и зашептя нежно в ухото ми:
-Минаха шестнайсет години, Вик… Шестнайсет… Време е да продължиш напред.
Тялото й се плъзна до моето, а погледът ми не трепна. Гледах съсредоточено нищото, опитвайки се да осмисля думите й. Изви врата ми назад и устните й потрепериха върху моите. Не отвърнах на целувката й. Можех лесно да я отблъсна… Но беше права.
Прекара единия си крак между моите и се разположи на коляното ми. Топлото й тяло трепереше на сантиметри от мен, но не отвръщах на желанието да я докосна. Захапа устната ми и се усмихна:
-И ти ще станеш като мен. Някога.
А ръката й се плъзна надолу по гърдите ми.
-Има време, ще се примириш.
Стиснах в шепа косата й и я извих рязко назад:
-Не си познала човека.
После се повдигнах и впих яростно устните в нейните, притискайки до болка ръцете й отстрани. Нямаше да стана тяхна жертва… Нито на Волдемор, нито на Тринити… Още нищо не бяха видели.
***
Когато дойде сутринта, плъзнах поглед по голото й тяло. Без вина, не можех да чувствам вината си от това. Не беше изневяра, защото аз вече нямах съпруга. Тя беше изчезнала завинаги, може би нямаше да срещна очите й отново. Бях сам и продължавах да се боря. Защото, дори и без цел, аз трябваше да вървя напред… Трябваше да се боря, защото само това ми беше останало. Спрях ли, значи бях изгубил всичко.
Увих кърпата около кръста си и влязох в банята. Половин час по-късно търсех с поглед Николас из градината. В изумрудена мантия със сребърни маншети. Сякаш отивах по-скоро на бал, отколкото до проклетото училище. Но това хората обичаха да наричат “етикет”, особено във Франция. Още не се бяха отказали от кича и лицемерието. Нисши същества, укриващи греховете си в учтиви думи. Задължителните фамилиарности, характерни за един стар магьоснически род, като Морт.
-Питър! –Викнах по дребният слуга, който случайно минаваше по коридора.- Намери Николас и ми го доведи. Ще ви чакам в стаята му.
Не дочаках отговор, аз заповядвах – те изпълняваха. Винаги бяхме действали по тази схема и винаги беше работила. Нямаше причина да изменяме повърхността, след като отражението ни беше угодно.
Ник обитаваше широка и висока спалня със следи на типичен тинейджерски манталитет. Красивите ми старинни мебели бяха увити в гирлянди, стилните тапети бяха нашарени от грозни плакати на куидични играчи. Завивките на леглото се търкаляха наполовина на пода, а дрехите на момчето се намираха на отчайващо-неподходящи места, като например нощната лампа.
Въздъхнах, опитвайки се да потуля гнева, който напираше в душата ми. Не исках дете, никога не съм искал. А ми се наложи да отглеждам насилствено такова. При това бурно, енергично, нагло дори… Отворко. Ако зависеше от мен нито той, нито Тринити някога щяха да прекрачат прага на имението ми, храмът на благородническия ми род.
Когато Николас довтаса най-накрая, не приличаше на нищо. Сякаш се беше въргалял в калта. Стиснах зъби и го повлякох за ухото към банята, бутайки една кърпа в ръцете му:
-Нали знаеш, че днес трябва да ходим до „L'Ascèse”*?!? Мерлин те взел, какво забавление намираш във въргалянето в калта? Можеше поне веднъж да се отнесеш сериозно към задълженията си! Ако си мислиш, че парите, които давам за глупавото ти училище, са ми излишни, много си се излъгал! Merde*, какви си ги мислеше? –Парата излизаше от кабинката на душа, а аз бях дал за малко свобода на яда си. Вече три години бях плащал за частния колеж за магьосници, за колежът, който Волдемор искаше да завърши сина му. Парите не ми се свидеха, просто исках да си излея гнева, а не можех да му кажа защо толкова държа да се отнася сериозно към нещата си.
От малък го закърмиха с лъжи – за мен, за Тринити, за всичко. На мен ми се беше наложило да поддържам теорията, че съм негов баща. Иначе в главата му щяха да се родят неудобни въпроси, от които Волдемор се страхуваше.
Според глупавото пророчество, не беше препоръчително Лордът да разкрива истината на сина си. Не беше препоръчително дори да го познава, поне докато не навършеше седемнайсет. Затова и Николас беше съвършено-непознат на Риддъл. Щеше да разбере всичко, имаше още само три години… Волдемор щеше да получи наследника си, а аз щях да върна съпругата си… Но нещо ме караше да мисля, че не всичко щеше да мине по вода.
Когато Ник излезе от банята, бях извадил една що-годе чиста мантия, с която да се облече. Не възрази по никакъв начин на насилственото оправяне на косата и множеството ми забележки. Чувстваше респект към мен и, до някаква степен, това правеше съжителството ни по-поносимо. Сигурен съм, че сред приятелите си бълваше змии и гущери по мой адрес. Но това не беше проблем – важното беше че не ми противоречеше. А това беше начало – ако не на някакви отношения баща-син, то поне на някакво спокойствие вкъщи.
-Хайде! –Заповядах му, приемайки що-годе сносния му вид. Двамата тръгнахме надолу мълчаливо, а аз му показах вратата.- Върнънт чака отвън, отиди при него. Аз имам малко работа.
Николас кимна кисело, но ме послуша. Виждайки гърба му, се обърнах и се запътих към стаята си. Тринити беше в същото положение, в което я бях и оставил. Вече беше осем часа, а тя спеше дълбоко, сякаш никога не смяташе да се събуди.
Повиках я от вратата, достатъчно силно, за да ме чуе. Тя притисна одеалото към тялото си, изправяйки се леко и гледайки ме сънено и уморено.
-М-м-м? –Притвори още малко очите си и аз процедих хладно:
-Нямам време да се оправям с теб. Забранявам ти да напускаш имението. Като се върна, ще се разберем.
Тя кимна, готова да се подчини на желанията ми. Аз се врътнах на пети и излязох от стаята.
-Къде е Николас? Нали не си го изгубил от поглед?
-Не, мосю, в колата е.
-Добре, Върнънт. На господарката й е забранено да излиза. –„Господарка”… Тя нямаше никаква власт нито над мен, нито над къщата ми. Но икономът нямаше как да знае това. А и нямаше причина да го знае.- Уведоми външните.
Той кимна послушно и се оттегли назад, явно готов да звънне на охранителите на портите на имението ми.
Седнах отзад в лимузината и затворих очи, потъвайки в кожените седалки. Беше досадно да използвам мъгълските превозни средства, но за момента бяха необходими. Трябваше да излезем от имението, за да се магипортираме.
Когато отворих очи, Николас се беше взрял кротко през прозореца. Проследих погледа му и отегчено се взрях в картините от имението, което познавах наизуст.
-Защо ме викат в училището ти, Николас? –Попитах го след поредната доза мълчание и отчужденост.
Той върна погледа си върху мен и ме погледна с добре-изиграна изненада:
-Защо трябва да има нещо? Просто за някои предмети от свободно-избираемите има нужда от родителски контрол.
Удари точно там, където искаше. Четвърти курс в училището бяха възможни допълнителни предмети, които по принцип не се изучаваха. И, тъй като в „L'Ascèse” учеха само наследниците на благородническите фамилии, там имаше и доста „нелегални” материи, които пряко засягаха Черната магия. Волдемор беше настоял наследника му да запише всички тях, а това за Ник беше нещо ново. Нямаше да знае какво общо има той с Черната магия, нямаше и как да му кажа. И, знаейки че това е тема, която не обичам да засягам, я използваше, за да ме сложи на мястото ми.
-Разбирам. –Отвърнах му хладнокръвно.- И, все пак, с мосю Бише можехме да говорим и по друг начин.
Ник замълча – прехвърляхме си топката и едва ли мислеше, че аз ще се предам лесно.
-Директорът така е преценил. –Отвърна ми нагло, гледайки право в очите ми. Изсумтях недоволно и изсъсках:
-Не ме разигравай и не смей да ми се надсмиваш, Николас! Аз не съм някой от пъпчасалите ти приятели! Не го забравяй!
Той се отвърна отново към прозореца, а аз отказах да го разпитвам каква беля беше извършил последната година в училището. Все пак след по-малко от десетина минути щях да знам, нямаше защо да се нервирам предварително.
***

-Мосю Морт, толкова се радвам да ви видя! –Усмихна се широко червенобузестия и прилично-охранен директор Бише.
-Не мога да се похваля със същото. –Отвърнах мигновено-отдавайки се на чувствата си за ненавист към въпросния. После се осъзнах къде се намирам и допълних.- Защото всяка наша среща несъмнено е свързана с някаква изцепка на сина ми.
Бише, който за миг беше зейнал срещу мен, се засмя насилствено и изкуствено и ми намигна. Подтискайки гнева си от тази мимика, приех поканата му и двамата с Николас се разположихме на столовете в кабинета му. Пердета от сатен, персийски килим, маса от махаганово дърво, мебели от кафява кожа, пейзажи на известни мъгълски художници, позлатени химикалки, листове с водни знаци, фина дърворезба по шкафовете… Бише отделяше солидно количество от моите пет хиляди галеона годишно за собствения си уют. Скъперник и чревоугодник…
-Уважаеми мосю Морт, повиках ви тук главно заради предметите, които искате Николас да запише като допълнителни. –Постави очилата си на дебелия си нос и се взря в някакъв лист.- Доколкото разбирам, това са Отвари за напреднали, Дуелиране, История на забравените/забранени магии…
Изпуфтях недоволно. Използваха странни имена на предметите – така че да не се разбира колко нелегални бяха. „Отвари за напреднали” щеше да звучи по-конкретно като „Отрови за напреднали”. „Дуелирането” си беше точно „наука” за не-особено позволени проклятия, а „Историята на забравените/забранени магии” всъщност по-скоро се свързваше с практикуването и изучаването на съответните, отколкото с историята им. Но Лордът така беше преценил.
Може би беше редно да изпитвам бащински чувства към собственото си дете, но беше невъзможно, колкото и да се опитвах. Единствено ненавист и отчуждение.

29 януари 1962, Los Angeles
-Е, Виктор, работим от няколко години заедно в един и същи отдел, а дори ”Здрасти” не си казваме. –Промълвих бавно и се усмихнах. Той ми хвърли един равнодушен поглед и отпи от огненото си уиски.
Двамата с Вик някога работихме в отдела „Международни връзки”… Някога, преди години. Той беше човекът, с когото никога не се бях научила да комуникирам. Винаги мълчалив и някак прекалено горделив. Може би студенината му се дължеше на факта, че аз не бях с благородническо потекло, че не бях с чиста кръв, не бях от заможно семейство, не бях отраснала в голямо имение със стотици прислужници. Че бях едно нищо пред него – двадесетгодишно момиче от мъгълско семейство, без трезор в „Ганьие”*, без солидно магьосническо образование. Момиче с проблеми…
Още от малка виждах неща, които другите не виждаха. Различни образи и случки, които с времето се превръщаха в реални.
Това беше и причината да реша да се опитвам да разговарям с него, след като преди това се бях отказала. Впоследствие, видях лицето му в съзнанието си и знаех, че ще се случи нещо. Не бях сигурна дали ще е добро или не, но бях човек на рисковете. Затова, виждайки го, реших че трябва да направя опит да го опозная, независимо каква беше причината.
Впоследствие, месец по-късно ни бяха възложили обща задача като най-добри от англо-говорящите. Тази задача беше Америка.
И така се бяхме озовали в магьосническото кафе в Лос Анджелис.
-Не общувам с мътнороди. –Отвърна ми рязко, но това не ме обезкуражи.
-Общуваш, в момента това правиш. А и ние работим като общуваме с хората. –Отвърнах с усмивка.
-Да, тази работа не е за мен, доволна? Остави ме да си изпия уискито! –Сопна ми се той.
-Защо толкова мразиш хората?
-Защо реши, че ги мразя?
-Защото не общуваш с никого, винаги си студен към всички.
-Нямаш правото да ме анализираш. А и не ме познаваш!
-Точно затова искам да те опозная.
-За да ме анализираш ли? –Изсъска недоволно. Аз свих рамене и му отвърнах:
-Обичам да помагам на хората, а ти не ми изглеждаш щастлив.
-Да съм ти искал помощта, мътнород проклет? –Изръмжа в лицето ми.
-Не, но аз пак ти я предлагам. –Усмихнах се отново.
-Не е ли време да млъкнеш? За да те изругая, очевидно искам да престанеш да ми обясняваш глупости!
-Не се чувствам обидена. –Обясних му спокойно.- Аз действително съм мътнород. И пак се гордея със себе си. А ти не ми изглеждаш доволен от това, което представляваш.
Огненото уиски се разля по лицето ми и от алкохола очите ми се просълзиха. Започнах да трия ядно клепачите си, опитвайки да спра паренето, но безуспешно.Не можех дори да ги отворя.
-Ей, добре ли си? –Долетя гласът му, но не отговорих. Просто продължих да се опитвам да спра паренето.
След няколко минути, ме вдигна на ръце и ме закара в близката мъгълска болница. След като ми промиха очите и всичко се оправи, излязох от стаята, а него го нямаше. Продължих до улицата, хванах едно такси и се прибрах във френското посолство, където бяхме отседнали.

30 януари 1962, Френското посолство в Los Angeles
-Аз…. Извинявай за вчера. –Зяпнах срещу него от почуда. Нима той наистина беше преглътнал гордостта си, че да ми се извини?
Бързо се окопитих и му се усмихнах топло:
-Няма никакъв проблем. А и иначе нямаше да успея да те накарам поне малко да ме приемеш като човешко същество, нали? Хубаво е да знам, че с леки наранявания може да се направи от благородник-човек.
Не успя да спре леката усмивка при тези мои думи, което ме накара да усетя топло чувство към него. Май имаше шанс за този човек и май само аз вярвах в него.

5 март 1962, Paris
Усмихнах й се леко. Бяхме в кафенето на Министерството и прекарвахме обедната почивка в приказки. Едва ли преди това бях възприемал някого като близък. И едва ли преди това бях я възприемал като жена.
Имаше леко-начупена кестенява коса и ясносини очи. Беше нисичка, стигаше едва до брадичката ми. Обличаше се в постни дрехи, определено непредизвикателни, но не защото нямаше самочувствието, че е красива. По-скоро заради факта, че не обръщаше голямо внимание на външния вид – както на своя, така и на чуждия.
Тя беше вечно усмихната, вечно щастлива и позитивна. Пълната ми противоположност.
И, въпреки това, беше единствения човек, с който можех да разговарям спокойно, който ме караше да се усмихвам, дори да се смея. Може би заради непустошимата й вяра в хората и любовта й към тях. Може би, защото тя притежаваше това, което на мен ми липсваше.
Тя понечи да каже нещо, но аз я прекъснах, завладян от някакво вдъхновение, което не бях чувствал преди:
-Ш-ш-ш. –Усмихнах й се и протегнах ръка, галейки с опакото на дланта си бузата й. Тя ме изгледа неразбиращо и се усмихна смутено.
Върнах ръката си и я поставих върху нейната.
-Да не си пиян? –Усмихна се тя, а аз отвърнах:
-По-трезвен не съм бил.

21 юни 1962, “Saint-Mort” manoir, Paris
Прекара ръцете си от двете ми страни и ги долепи до тялото ми, сплитайки длани над моите на стика. Стрелна с поглед топчето, а аз обърнах лицето си назад и захапах ухото му, за да го разконцентрирам. Погледът му мърдаше от топчето до дупката в далечината и обратно, а усмивката се беше появила на лицето му.
Прокара едната си ръка по долната част на корема ми и, застивайки под пъпа ми, ме натиска леко, та тялото ми, както и неговото, се извиха под определен ъгъл, което ме накара да се разсмея.
-Приемаш го много ненасериозно. –Скастри ме с усмивка и продължи, когато се поуспокоих.- Най-важното е колко силно ще удариш. Движението е от цялото тяло, не само от ръцете. Тях почти не трябва да ги мърдаш. Само от кръста, ето така. –Пътят на стика беше последван от въртеливо движение на телата ни и свърши със свит лакът над рамото му.- Разбра ли? Просто трябва да мериш силата си.
Отпуснах ръцете му, обърнах се с лице към неговото и се усмихнах на изненадата в очите му. Прекарах ръка по тила му и го придърпах, заигравайки се с езика му. Ръцете му направиха опит да замахнат със стика, но ударът едва ли се оказа особено успешен, защото предметът се стовари леко на земята. Усмихнах се и отделих устни от неговите, засмуквайки устната му.
-Колко добра съм в голфа? –Усмихнах се, оставяйки го да захапва леко кожата на врата ми.
-Едва ли има по-добра от теб. Роден талант си. –Отвърна ми с усмивка, а дъхът му погали лицето ми.

Пояснения и преводи:
*Любовта е нищо
Когато всичко е политически наред
Обичаме се
Не знаем дори кога ще се нараним
Любовта е нищо...
*Les Champs-Elysée, Paris - Шанз-Елизе
*„L'Ascèse” - (фр.ез.) - Аскетизъм (Лишение от всички човешки радости). Произнася се "Лаксез".
*Merde - (фр.ез.) - "По дяволите"
*"Ганьие" - "gagner" - (фр.ез.) - "Печеля" (пари). Това е името на магьосническата банка в Париж.

Obsédée du pire
Un peu trop physique...
L'envie de frémir
Est pharaonique !
...Fi de l'ascèse !
Ma vie s'enténèbre
Moi sans la langue
Sans sexe je m'exsangue !*
Mylene Farmer - L'amour c'est rien

15 април 1962, “Nicene coffee”*, Paris
Обърнах поредната чаша огнено уиски и главата ми съвсем се замая. Сигурно вече бях изпил повече от половин литър, щом въобще не можех да фокусирам случващото се. Тринити беше опряла ръка на коляното ми и се усмихваше с някакво пиянско обаяние, което, в онзи миг на умопомрачение, сметнах за очарователно. Тя винаги беше знаела как да придърпа в мрежите си един мъж, и преди беше използвала триковете си срещу мен.
Отпи от чашата си и се обърна към мен, оставяйки я на масата. Впи до болка устните си в моите, а тялото й се отърка в моето.
Предлагаше ми се, нещо, което беше заложено в характера й още от малка. Беше се научила да получава своето, предоставяйки тялото си на мъжете. Прекалено искрена в намеренията си, за да се зачете като цинично. А, точно в онзи момент, аз бях готов да й простя всичко.
Езикът ми неохотно отвърна на знаците на нейния, а ръката й се плъзна нагоре по бедрото ми, застивайки от вътрешната му страна.
После преметна крак през моите и впи устните си във врата ми.
Прекалено пиян, за да мисля трезво, аз прокарах ръце по краката й под черната пола и раздрах с нокти бедрата й, докато хапех ожесточено врата й. Премрежих поглед срещу пердетата, които разделяха ВИП сепарето от останалата част от кафенето. Прозрачен сатен, който меката светлина компенсираше и правеше почти непрогледен.
Прокарах ръка през пространството срещу него и скоро там вече имаше дебела стена в шарките на изчезналите дипли шоколадов сатен.
Опря челото си в моето, а учестеният й дъх по лицето ми, ме накара да потреперя. Тялото й се изви леко назад, а аз прокарах ръка нагоре от корема към гърдите й. Наведох се напред към нея и разкъсах дантеления, втален потник, с цвят на шампанско, който слабо прикриваше тялото й. После устните ми се спуснаха по кожата й, импулсивно, прекалено завладени от страстта, за да действат целенасочено. Не можех да контролирам тялото и мислите си. Исках само да я притежавам отново.
Мислите за Лолита бяха изчезнали, в онзи миг тя не съществуваше, тя не беше жената, която обичах, и жената, на която исках да предложа брак. Нея я нямаше… Сякаш никога не беше била част от живота ми. Съществуваше само Трин в ръцете ми, момичето, което беше прекарало половината си живот в леглото ми, жената, която щеше да ме нарани съзнателно.
Захапах нежната кожа на корема й, а тя изстена, отпускайки косата си да пада свободно на пода.
Ръката ми се стрелна нагоре към устните й, докато целувах кожата й. Тя захапа пръста ми, а очите й се замъглиха от желанието. Повдигна се леко към мен и прошепна:
-Не тук!
Няколко монети паднаха на масата, а със звъна им изчезнахме и ние двамата.

16 април 1962, Garde de l’Est*, Paris
Събудих се с остро главоболие и желанието по-скоро да сваря отвара против махмурлук. Прокарах ръка по навик по чаршафа, но Лолита я нямаше. Чак тогава отворих очи, тъй като не бях свикнал тя да се събужда преди мен.
Чак тогава осъзнах, че не се намирам в имението си. Чак тогава осъзнах, че за първи път виждах този апартамент.
Сърцето ми се сви от лошото предчувствие, че вчера се беше случило нещо. Още не можех да възвърна напълно паметта си, затова дори не съобразих, че бях преспал с Тринити… Точно с нея…
Изправих се бавно и бързо навлякох дрехите си, чувствайки се прекалено объркан, за да обърна достатъчно внимание на външния си вид.
Запътих се с неуверена крачка към коридора, откъдето долитаха звуци от кафемашина.
Отваряйки вратата на кухнята, застинах и направих инстинктивно крачка назад. Тринити седеше с чаша кафе в ръката си, и, с цялата си сутрешна прелест, ме наблюдаваше от плота. Дантелените й боксерки и сатененият потник тотално ме убедиха какво се беше случило вчера. Скрих с ръка зейналата си от ужас уста, и не посмях да помръдна.
Остави кафето на плота и скочи на земята. Приближи се до мен и захапа врата ми, мъркайки:
-Вчера беше… неповторим. –После се усмихна на ужасеното ми изражение и се запъти към масата, включвайки телевизора.- Можеш да си тръгваш когато решиш. Аз получих това, което желаех.
Потреперих от страх какво ли беше то. После се обърнах към нея и гневът ми се избистри на повърхността на съзнанието ми:
-Ще ме изнудваш за пари ли? Това ли искаш? –Изсъсках срещу нея, твърдо-решен, че няма да й мине номерът.- Смяташ да ме заплашваш, че ще кажеш на Лолита?
-Парите ти не ме интересуват, Вик. Нито съпругата ти. –Усмихна се ужасяващо.- Имах нужда от теб и те получих. Една отвара, няколко уискита и аз пак те контролирах. –Засмя се злокобно, а аз я погледнах с почуда.
-Отровила си ме?
-Малко, колкото да се поддадеш по-лесно. А и аз така или иначе щях да получа това, което желаех, беше просто въпрос на време, което не желаех да губя. Искаш или не, Вик, винаги си бил в краката ми. Затова те обичам, скъпи, защото всичко е по-лесно. По-лесно се поддаваш.
-Блуднице… -Процедих, отвратен от нея, а тя се усмихна.
-Просто получих облагаемото от стар приятел.
-За едното чукане? За това ли разруши живота ми? –Процедих озлобено, присвивайки очи.- Защо не избра от групата , която събираш в леглото си?
Тринити се изправи и се приближи до мен, шептейки:
-О, не, Виктор, не става въпрос до чукането. –Усмихна се леко.- Исках да… забременея.
Пред погледа ми причерня и краката ми се подкосиха. Не успях да отговоря, просто свалих поглед надолу, прекалено уплашен от желанията и целите й. Прекалено уплашен, за да си простя, че го бях позволил.
-И го получих, Вик. Аз винаги получавам това, което искам. –Целуна устните ми, а аз бях прекалено потресен, за да се отдръпна.- Ще ставаш баща. –Процеди саркастично накрая и се засмя грубо.
Намерих сили единствено да се свлека на дивана и да се опитам да събера главата си. Тринити се приближи и седна на пода в краката ми, облягайки глава на коляното ми и масажирайки с ръка бедрото ми.
-Защо… Защо от мен?
-Ти си един сантиментален спомен за мен.
Устната ми потрепна, докато вдигах студените си очи към нея.
-Какво искаш? –Попитах хладно. Не беше време да се пазаря с нея, не можех да си позволя да загубя Лолита, само тя имаше значение. И бях готов да дам всичко на Тринити, само за да не отвори устата си за детето.
-Аз ли? Не, Вик, от теб нищо повече не искам. –Засмя се тя.- Искаш ли да чуеш цялата история? Добре, ще ти я разкажа. След като се разделихме, както знаеш, заминах за Англия да работя. По ирония на съдбата се озовах в примката на най-опасния Черен маг, Волдемор. –Засмя се отново, а аз потреперих при споменаването на това име.- Ти го познаваш добре, все пак ме последва на Острова. Та… Се оказа, че въпросният желаел да има наследник и реши аз да бъда майка на сина му. Така стигнах, окаляна, изнасилена, цялата в рани, до килията в щаба му. Успях да се отърва оттам едва преди една седмица, под предлога, че мога да те убедя да застанеш на страната му. Той ме заплаши, че ще ме убие, ако не се получи. Аз го излъгах, че съм бременна. И ме пусна за срок от няколко седмици.
-Замълчи! –Процедих, ужасен от думите й.
-Не, не, стой, тук идва най-интересното, Вик! –Засмя се тя.- Аз не бях бременна, знаех го и го чувствах. Реших да спретна един номер на стария и да му рода чужд наследник. И, ето къде идва твоята роля. След като Волдемор предизвика най-отвратителните дни в живота ми, аз реших да предизвикам неговите, без значение колко щеше да ми коства. Познавайки те, той имаше още едно желание – да бъдеш в редиците му. И, използвайки те за донор, можех да те накарам да се присъединиш към него. Така щях да му върна за всички злини, а на теб… -Прошепна, галейки крака ми.- За това, че ме остави.
Сърцето ми се сви от този разказ и ръката ми импулсивно хвана нейната и я стиснах жестоко, удряйки с цялата си сила лицето й. От устната й се спусна капка кръв, а смехът й огласи помещението.
-Не можеш да ме убиеш, Вик. Това означава ти сам да се простиш с живота си. Волдемор не би простил убийството на наследника си.
-Ще му кажа какво си направила! И че детето не е негово! –Изскърцах със зъби, удряйки й остър шамар, но тя само се засмя още по-гръмко от новата доза болка:
-Мислиш ли, че ще ти повярва? Аз съм бременна, Вик, преди малко проверих.
-Ще провери детето!
-Едва ли ще може, ако е мъртво. –Прихна отново.- Разбери, го, Вик, безсилен си, няма как да се бориш. Или ще ме убиеш и ще трябва и сам да се простиш с живота си… или ще се присъединиш към Волдемор и ще се опиташ да запазиш останките от живота си… или ще кажеш всичко на наивната ти, смахната женичка и ще се опиташ да я задържиш, въпреки жестоката истина. Имаш избор! –Засмя се грубо и разтърка ръката си, възползвайки се от потреса ми.- Признай го, Вик, изиграх те! Сега си във водовъртежа, също като мен. И няма да се отървеш по-лесно, отколкото аз бих.
Свалих глава и вплетох отчаяно пръсти в косата си. За една секунда всичко се беше променило… и нямаше вече път назад.


Пояснения и преводи:
*"Обладана съм от злото
Малко прекалено физически
Завистта да летя
Е фараонична.
Аскетизъм...
Животът ми потъва в сенките
Моята страст към езика
Без сексът съм ранима..."

Това е цветът на Тринити!
*“Nicene coffee” - (англ.ез.) - Прекалена придирчивост
*Garde de l'Est - Парк в Париж, както и квартал.

So if you meet me
Have some courtesy
Have some sympathy, and some taste
Use all your well-learned politesse
Or Ill lay your soul to waste...*
Guns n'Roses - Symphaty for the Devil

24 декември 1977, „L'Ascèse”
Как можех да го обичам? Как можех да се държа нормално с него, съществото, което завинаги промени живота ми?
Ако не беше Тринити, ако не беше Николас, тя нямаше да е толкова далеч сега. И аз нямаше да съм още тук.
Тръснах главата си, за да мога да се съсредоточа върху червендалестото лице на мосю Бише, който от няколко минути ми обясняваше нещо разпалено, но не го чувах.
-Е, съгласен ли сте, въпреки всичко? –Усмихна се насреща ми, а аз реших да не рискувам, затова попитах без притеснение:
-За кое, Бише? Извинявайте, не слушах много съсредоточено. –Той се усмихна лукаво и ми намигна:
-Обичам искрените хора, мосю Морт. –После направи кратка пауза и резюмира думите си.- Дългогодишният ни професор по Дуелиране, мосю Тиери, беше възпрепятстван да се върне в училището…
Нещо не беше наред. Тиери беше нисък, очилат професор, с двадесет години стаж, далеч неприличащ на потенциален „възпрепятстван да се върне” професор.
-Какво се е случило с него? –Прекъснах го рязко и изсумтях, осъзнавайки колко неприлично беше това възклицание.
Бише премигна срещу мен няколко пъти, очевидно впечатлен от интереса, който бях проявил малко прекалено-нетактично. За миг се ядосах, че си бях позволил тази волност да бъда толкова прозрачен в мислите си за него. Затова върнах спокойното си, каменно и пренебрежително лице, сякаш това беше нещо нормално.
-Скъпият Тиери не съм го виждал от миналата година. –Отвърна, когато се посъвзе, директорът.- Изпрати ми писмо, че спешно заминавал при чичо си на Острова*, тъй като бил тежкоболен, а нямало кой да го гледа.
Вдигнах вежди от почуда и се замислих. Тиери бяха стара благородническа фамилия (както и всичко професори и ученици в „Лаксез”), може би щях да успея да проуча въпроса за мнимия му чичо и без да се налагаше да издавам опасенията, мислите и предположенията си на дъртия клюкар. Само щях да изляза от кабинета и цялата преса щеше да гръмне с историята на живота ми. Можеше и да стане по-прикрито.
-Разбирам. Та какво за него? –Върнах го към предишната тема, за да не задълбавам.
-А, да. –Подсети се и продължи.- Наложи се да намерим нов преподавател. –Обясни простичко.
-Няма проблем. –Изстрелях малко прекалено-нервно.
-Но той… кхъм… -Наведе се към мен и прошепна.- Той е жена.
-Е? –Не разбрах какво имаше в предвид. Вярно е, по моето време в „Лаксез” нямаше място за професори от слабия пол. Но си мислех, че това беше просто характера на директора.
-В историята на „Лаксез” никога не е имало преподавателКА! –Възмути се и се изправи рязко, започвайки да кръжи нервно из кабинета. Изпуфтя няколко пъти, а после процеди недоволно.- Никога не бих го позволил, ако не беше толкова наложително. Разбирате ли, драги ми мосю Морт, „Лаксез” е един от най-елитните магьоснически колежи, всеки, абсолютно всеки магьосник би желал да бъде част от нашите ученици. –Завърши величествено речта си, а после се обърна към прозореца и продължи с доста по-скромен тон.- Но, за жалост, това не се отнася и за преподавателите. Тук, както знаете, приемаме само наследници на магьоснически родове. Нещо, което се отнася и за нашите преподаватели – всички те имат солидно родословно дърво зад гърба си. Но на зряла възраст малко хора желаят да се връщат в „Лаксез”. –Процеди тихо и отчаяно.- Всички намират прекрасна реализация и без чина „професор в елитен магьоснически колеж”. Затова и стигнах до тези отчаяни действия да…
-Чистокръвна ли е? –Попитах го рязко – беше ми омръзнало от всичките тези дълги и отегчителни думи. Исках само да го спра.
Трябваше да играя ролята на благородник, трябваше да държа на чистата кръв. По задължение. Те нямаше как да знаят, че самата ми съпруга няма нито един магьосник в рода си…

14 май 1963, Saint-Mort” manoir, Paris
Погледът ми се плъзна по приближаващата кола в далечината и сърцето ми потрепна. Обърнах погледа си към огледалото и се взрях в собственото си отражение. Кестенявата ми коса беше вдигната в стегнат кок високо на главата ми. Бях се опитала да изправя леките къдрици, но се беше оказало безуспешно. Очите ми бяха подчертани с много лек грим, а устните останаха недокоснати.
Бялата ми рокля се спускаше леко като морски вълни по тялото ми. Липсваха й обичайните дантели, деколтета и акценти.
Всичко това беше, защото никой не трябваше да разбира за сватбата. Виктор беше поискал така.
Той тогава нямаше живи роднини вече. Целият му род беше зачеркнат от лицето на света. И не се срамуваше от мен. Просто мечтаеше да бъдем заедно без други да се опитваха да ни разделят.
Защото Виктор се страхуваше от пресата, от сплетните и от вниманието върху себе си. Беше предпочел да остане в сянка, въпреки че почти всички магьосници във Франция знаеха от кой род е. Промяна, която беше настъпила по време на връзката ни. Промяна, която дълго не успях да си обясня. Но вече знам.
Беше ми разказвал, че някога е обичал славата, че някога е копнеел за нея.
Някога, преди години…
Че е учил в „Мелбаш”… Беше достатъчно.
Страхуваше се че тези истини ще ме накарат да се отдръпна. Но за мен това нямаше значение. Всички ние имахме своето минало… И нещата, които не бихме искали да си спомним…
***
Вратите се отвориха с трясък и гласът на свещеника замря. Очите ми се стрелнаха към изхода и потръпнах в момента, в който Виктор прелетя назад и се удари в хладната стена, обляна във фрески. Писъкът ми отекна няколкократно от ужас, а две фигури се затичаха към нас. Чу се шумолене на мантии и удар, който проехтя из залата, докато единият пристегна китките ми назад. Опитах се да се измъкна, мятайки се в ръцете му и крещейки, наблюдавайки как черен лъч се заби в гърба на Виктор и той се стовари безжизнен на земята.
Смъртожадният, който беше застанал до него, вдигна главата му за косата, без да чува виковете ми, и се взря в очите му, а после кимна.
Чувствайки свободата си, се свлякох на пода до Виктор и вдигнах, през сълзи, главата му на скута си. Кожата му беше ледена.
Обсипах с целувки лицето му, а кръв се разля по бялата ми рокля. Чувствайки учестения му дъх по кожата си, сълзите се усилиха и прокарах бавно ръка по главата му. В момента, в който почувствах алената кръв по пръстите си, някой ме дръпна назад и стисна силно китките ми.
-Не… Моля ви… -Проплаках тихо, когато ме накараха да се изправя, а после закриха очите ми с някакъв плат.
Из стаята прозвуча глас от вратата и аз се обърнах с надежда натам. Тъмнината ме беше обгърнала, а страхът градираше от неизвестността. Опитах се да използвам моментната разсеяност на похитителите си и понечих да освободя ръката си, но хватката я пристегна толкова силно, че изстенах от болка.
-Нот, Розие. –Поздрави студено някой от вратата и аз потръпнах от нова вълна страх, примесена с надежда. Гласът беше женски, съскащ сякаш отрова във въздуха.- Промяна в плана. Мъжът идва с мен. –Нареди заповеднически и стъпките й отекнаха в безмълвната църква. Опитах се да отместя превръзката от очите си, но беше невъзможно.
Когато стъпките й заглъхнаха, мъжът, който придържаше ръцете ми, процеди срещу нея:
-Чии заповеди са това?
-На Черния Лорд. –Изсъска жената и едно заклинание отекна над хлиповете ми.- Какво си мислехте, че вие ли ще го заведете до господаря? Много самоуверено. –Изкиска се присмехулно. После рязко изстреля.- Не ми противоречи, Нот! Ти точно нямаш никакво право да го правиш!
-Ах ти… -Изсъска недоволно другият мъж.- Ще видиш кой какво…
-Мълчи, Едуард! –Каза бавно и заплашително този, който ме придържаше, и аз почувствах как нервите по тялото му се обтегнаха.- Дай да видя! –Довърши после към жената и едната му ръка пусна моите, явно улавяйки нещо. Секунди по-късно каза.- Добре, тръгваме.
Дръпна ме грубо и загубих опората на краката си. Свлякох се на земята с мисълта да положа всички усилия, за да не им позволя да ни разделят.
-Не… Вик… Недейте! –Сякаш никой не ме чу. Единствено пискливият, ужасяващ смях на непознатата.
В същия момент някой удари главата ми и загубих съзнание.
Май бях сгрешила. И май лицето му щеше да потъмни облаците с дъха на първия полъх на есента.

8 януари 1960, „L'Ascèse”
Червилото се размаза леко по брадичката ми, а аз се усмихнах на отражението си в огледалото.
Беше три и половина през нощта, а досега бяхме на купона, организиран в общежитието на Мелбаш по случай рождения ден на Виктор.
Огледалото се беше запотило от парата и аз го изтърках с опакото на ръката си, за да виждам пламъка, който гореше в очите ми.
Няколко мокри кичура падаха пред очите ми, а ръцете ми, впити до болка в ръба на мивката, потрепваха едва-доловимо от задоволство.
Още чувах ударите по вратата на стаята си. Всеки следващ караше усмивката ми да градира още повече. Накрая не успях да се сдържа и се разсмях.
-ОТВОРИ ВЕДНАГА! –Гласът му раждаше едни нови, непознати измерения на задоволството. Ударите му – музика за ушите ми, бяха на път да срутят общежитието.
Притиснах по-здраво хавлията и се върнах в стаята, която делях с Жаклин Пери. Една широка, луксозна спалня, пълна с лъскави мебели и посребрени предмети. Пръстите ми докоснаха огледалото, когато минах покрай него, за да взема ключа от нощното си шкафче.
-Трин… Моля те… Накарай го да спре… -Изстена русата от леглото в края на стаята. Беше си легнала преди няколко часа и явно досега си беше поспала прекрасно. Досега.
„Да знаеш как само ще го накарам да спре…” засмях се наум и кимнах в тъмнината, когато ключовете подрънкаха в ръката ми.
Излязох в коридора и затворих внимателно вратата на спалнята. Толкова често беше ставала свидетелка на скандалите ни с Франс, че вече я съжалявах, та чак се чувствах виновна.
Отключих бавно, така, както си бях по хавлия, а вратата се тресна рязко, от което аз се забих в стената отзад.
-Ох, дяволите… -Изстенах отегчено и свалих погледа си към него.
Беше висок и тъмнокос. Катранените му коси се спускаха „нехайно” около изпитото му, бледно лице. Безплътните сивеещо-сини очи се рееха с ненавист из пространството.
Ръката се вдигна и почувствах горящата си страна, вдигайки насмешлив поглед към него:
-Какво ми доказа с това? –Попитах го саркастично и се изсмях в лицето му.
-Защо си мислиш, че искам да ти докажа нещо? –Процеди вбесен, готов отново да ме удари.
Аз се наведох към ухото му и прошепнах:
-Защото този живот е нищо, ако останеш без доказателства, че някога си го притежавал. –Завърших победоносно, притискайки тяло към него и прехапвайки устни на сантиметър от неговите.- А след нас има само кални стъпки. –Усмихнах се меко, а ръката ми докосна ръба на кърпата, дърпайки го леко и плавно надолу. Когато тя се плъзна по тялото ми, я притиснах към гърдите му и се върнах в банята.
Прокарах стъпало през димящата вода, а няколко от свещите, които по ръба на ваната изгаснаха от плисъка на водата. Почувствах топлината й с цялото си същество и извъртях бавно главата си нагоре. Чувайки стъпките му дори не отворих очи.
Просто го излъгах още един път.

9 януари 1960, „L'Ascèse”
Събудих се навреме, като никога. Усмихнах се на топлината, с която дебелото одеало обгръщаше кожата ми. Умората ми действаше като наркотик – чувството за задоволство, разсеяността, замайването дори.
Присвих очи и се усмихнах. Франсис го нямаше. Факт, който нямаше как да не предрече един прекрасен ден.
Изправих се на леглото и потърках очи, пооправяйки сатенената нощница върху тялото си. Загледах се във фигурата до огледалото.
Жак се беше привела напред и прокарваше четката по косата си. Златистите кичури докосваха леко голия й кръст, а във въздуха сякаш блестеше златист прах. Нежните, бледи ръце я докосваха с върха на пръстите си, карайки я да се стели още по-буйно по гърба.
Когато ме забеляза в отражението, се обърна с усмивка към мен и ясносините й очи блеснаха с онази доброта и наивност, които толкова дълго време си бях налагала да понасям, а тогава – обожавах. Алените устни се извиха отново и аз се възхитих на това колко красива изглеждаше рано сутрин.
-Добро утро, Трин! –Усмихна ми се меко.- Реших да те събудя по-късно, след вчерашните проблеми…
Аз се засмях искрено на тази й дискретност и се изправих, сядайки направо върху тоалетката и премятайки крака си пред огледалото. За миг обърнах глава към него и прихнах отново, заемайки се да изтрия остатъците от червилото с цвят на бордо.
-Не се притеснявай, нищо не е станало. –Усмихнах се, обръщайки очи отново към нея.- Но ти пак пропусна екшъна.
-Не е за мен този твой екшън! –Усмихна ми се.
Беше права – не беше за нея. Тя предпочиташе спокойствието, сякаш имаше студена кръв.
И, въпреки това, беше в Мелбаш. Въпреки това беше горделива, също като нас с Вик. Взираше се с часове в огледалото, отказваше каквито и да е било взаимоотношения с момчетата, сякаш беше над тези неща. Ледената кралица.
***
Мелбаш… „Спирт в буре барут”, както казваше дъртият развратник, директорът, „мосю Журьон”. Ха-ха…
Действително, беше прав. Нашият дом беше най-взривоопасната комбинация персоналности, която някой можеше да създаде.
Всичко беше гордост. Всичко! Сблъсквахме се непрекъснато, то не бяха дуели, не бяха побои, не бяха скандали и истерии. Истината е, че в общежитието на Мелбаш никога не можеше да му стане скучно на човек. Това беше напълно невъзможно.
Ето защо Журьон (Или както му викахме, Жужи) беше заложил на сигурността. Разбира се, докато не обикаляше момичешкия дял на общежитието, вживявайки се възхитително в образа на воайор*, директорът стриктно следеше за мира. Както викаше самият той „Следя ви изкъсо!”, което си беше чиста заплаха, имайки се в предвид колко точно изкъсо ни следеше.
Но това нямаше значение. Или поне в онази сутрин.
Понечих да отворя вратата на залата за хранене, но някаква ръка, която се вкопчи в рамото ми, ме спря. В първият момент си помислих че това е крейнсейнецът, който бях мернала с полезрението си. Затова се обърнах рязко и изсъсках:
-Какво си мислиш, че правиш, зуб… -Не успях да довърша, защото усмивката, която се роди на лицето ми заглуши думите, които бях подготвила като защитни за момента „тревога: набези”.
Беше с около глава по-висок от мен. Кестенявата коса подчертаваше ониксовите му очи. Ясно-изразените скули даваха оттенък на бледата му кожа. Тънките устни потрепваха, а ноздрите се извиваха заплашително, когато беше ядосан. Кокалчетата на пръстите му често побеляваха от скрита ярост.
В очите му вечно играеше пламъкът на непокорството. Вечно се бунтуваше срещу всичко и всички. Семейството му беше познало само проблеми в негово лице.
Ръката му докосна брадичката ми и повдигнах леко лице нагоре.
След едно солидно количество тишина, се усмихнах и промълвих:
-Как прекара вчера, Вик?
Не очаквах отговор, той не говореше много. Беше си такъв от самото начало. С хладното изражение и мистично-катранените очи.
Изучаваше и следващите няколко минути лицето ми. После се усмихна съвсем леко, с крайчеца на устните си, и влезе в залата за хранене, а аз останах потресена от цялата сцена. Замислих се дали точно той, точно Вик беше момчето, с което бях прекарала вечерта и заради което се бях скарала с Франсис.
Е, май нямаше голямо значение тогава.

*(angl.)"И ако ме срещнеш
Притежавай някаква благовъзпитаност
Притежавай някаква симпатия и някакъв вкус
Използвай всичко, научено от белетристиката
Или ще погреба душата ти..."
*Острова - нещо като прякор, с който французите наричат галено Великобритания
*Воайор - човек, който се възбужда от това да наблюдава други хора... Отблизо.

'Cause nothin' lasts forever
And we both know hearts can change
And it's hard to hold a candle
In the cold November rain...*
Guns n'Roses - November Rain

15 ноември 1977, Backer City
-Добро утро. –Поздрави той и се приближи бавно до мен. Почувствах как тялото ми се бунтува срещу близостта му, но не се обърнах. Просто продължих да се взирам в пържените филийки, които цвърчаха в тигана. Реших, че така ще го понеса по-леко.
Ръката му се плъзна по корема ми, а аз присвих очите си надолу, опитвайки се да игнорирам болката и безнадеждността. Топлите му устни се врязаха във врата ми, а очите ми се напълниха със сълзи.
Рязко ме пусна и ме обърна към себе си, опитвайки се да хване погледа ми.
-Какво има? Защо трепериш? –Попита с тон, който дори щеше да звучи мек, ако не беше произнесен от неговата уста.
Затворих очи, търсейки опора в ръба на плота и се заставих да се успокоя. Когато сълзите престанаха да парят очите ми, се осмелих да срещна неговите и да прошепна с глух, прегракнал глас:
-Всичко е наред, нищо ми няма.
Обърнах се отново към печката, оставяйки го да се настани на масата. Минута по-късно оставих чинията пред него и се обърнах с мисълта да се махна колкото се може по-бързо от тази стая.
Ръката му стисна китката ми здраво и в пристъп на паника се опитах да се освободя.
-Ш-ш-ш! –Заповяда ми да мирувам и кимна към празния стол до него.- Седни!
Последното, което исках, беше да му се подчиня. Но нямах избор. Белезите по гърба ми ме бяха научили на едно – рано или късно, той получаваше това, което искаше. Не защото беше прекалено силен, не защото беше прекалено умен или прекалено красив, не. Причината беше че във войната на шахматната дъска между белите и черните фигури има много пионки, но само две царици. Нещо, което нямаше как да разбирам тогава.
Така се бяхме озовали тук, дърпани от две полюсни сили. С Вик нямаше как да знаем, че корените на цялата игра бяха толкова дълбоки. И още не се бяхме научили да не вярваме на никого. Защото всички целяха да получат нещо. Ние двамата искахме само да бъдем заедно. Предполагам че бяхме наивни… но поне бяхме себе си.
Разположих се на стола и се вгледах в масата, сякаш от вина. Той се зае със закуската, мажейки филийките с боровинков конфитюр. От време-навреме чувствах погледа му по лицето си, но не реагирах. Бях се примирила с властта му да ме подчинява на желанията си, но за тези тринайсет години не се беше научил да ръководи мислите и чувствата ми. След множество обидни думи по адрес на Вик, Едуард пак не беше успял да убие вярата във съпруга ми. Той беше още единствения в света ми, още беше причината ми да се боря и да съществувам. Само за да го видя отново. Нот не можеше да убие тази част от мен, в която живееше Виктор. Това беше извън властта му.
Бутна празната чиния към мен и очите му се присвиха. Ръката му повдигна брадичката ми и ми наложи да срещна погледа му.
-Какво искаш от живота, Лола? –Попита ме тихо.
-Моите мечти не са подвластни на твоята сила. –Отвърнах в прилив на смелост и той ми зашлеви звучен шамар.
-Няма да ми говориш така!
Не отговорих, кимнах леко и свалих погледа си към земята.
Бях осемнайсетгодишна, когато се омъжих за Виктор. Сега, навършила трийсет и една, Нот беше почти на четиридесет.. Мисията му беше продължила повече, отколкото се беше надявал. Май Черният лорд съвсем беше забравил за съществуването ни.
Понякога ми ставаше тъжно за него – Черният знак на китката му беше провалил целия му живот. Тринадесет години беше прекарал в тази къща, тринадесет години с мен.
Разбира се, доста често се случваше някой от приятелите му смъртожадни да ни навести. Тогава очите му се оживяваха от любопитство, от спотаената страст към кипящия живот, който беше напуснал за една мисия и за едно чувство. Чувството да бъде полезен.
Година след отвличането ми, след като се поуспокоих, се бях опитала да разговарям с него. Но това никога не се получаваше – той беше много затворен по характер и, колкото и да желаех да го опозная, за да направя годините ни заедно по-поносими, толкова пъти удрях на камък.
Беше лукав, весел, избухлив дори, но като ставаше дума за самия него сякаш преминаваше в безплътен.
След като пристигна новината за седемнайсетте години, които щяхме да прекараме заедно, Едуард беше решил да установи своите правила в къщата. Дотогава не го беше направил, защото не знаеше как да се държи с мен. После се отпусна и реши да направи своите дни по-приятни за сметка на моите.
Цялата къщна работа беше оставена в моите ръце. Първата година почти не бях почивала, защото трябваше да оправя изцяло всичко в онази дупка. После беше по-лесно, но пък Едуард беше педантичен към чуждата работа. Когато нещо не беше както трябваше, той ме нараняваше – дълбаеше с нож успоредни линии по гърба ми, които с времето преминаваха в незаличими белези. За да ме научи на подчинение. Или за да не седи и просто наблюдава как преминаваше живота пред очите му. Нямаше голямо значение.
Периодичността намаляваше с времето, когато се научих да правя, да говоря, да действам както той желаеше. Нямаше смисъл да се бунтувам – магическата ми пръчка отдавна беше счупена на трески и безполезна, хвърлена с боклука. На къщата бяха направени защитни заклинания, които не ми позволяваха да прокарам дори ръката си извън обсега на къщата и двора. А и той беше винаги наоколо, готов да удари с юрук и да насини лицето ми. Просто трябваше да чакам и да се моля или Вик да успее да направи това, което искаха от него, или да ме убиеха. Но аз вярвах, че ще се измъкна от онази дупка – може би не същата, но жива.
-Ще се омъжиш за мен. Идния вторник. –Процеди бавно и отпусна лицето ми. Сърцето ми се сви при тези думи, а ръката ми потрепна леко. Очите ми се насълзиха, но си наложих да запазя самообладание. Той не можеше да ми го причини, нямаше правото.
-Не… можеш… -Прошепнах бавно.- Аз съм… омъжена за Виктор.
-Напротив, мога. –Изсъска срещу мен.- А и ти не си съпруга на Морт. Знаеш ли защо, Лола? Защото ние влязохме преди да се бракосъчетаете! –Завърши победоносно, изгаряйки ме с поглед.
-За какво ти е? –Изсъсках срещу него, присвивайки очи. Хладнокръвността и покорството ме бяха напуснали в момента, в който осъзнавах, че мога да загубя всичко. Че можех да загубя Виктор.
Ако веднъж магьосник се свържеше с друг, тази връзка никога не можеше да се скъса. Никога не можеше да се разведеш с някого, беше завинаги. А вечността ме плашеше, ако в нея не присъстваше човека, който обичах.
-Как така за какво ми е? –Не ме разбра Едуард.
-Ти ме ненавиждаш. –Изсъсках срещу него.- Искаш само да се отървеш от мен, за да компенсираш живота, който си пропуснал. Аз не съм ти нужна, аз…
-Грешиш. –Прекъсна ме хладно, а ръката му върху масата потрепна.- Ти нищо не разбираш! Аз съм вързан тук, при теб, от тринайсет години, Лолита, тринайсет! Най-вероятно ще ми се наложи да остана още четири!
-Откажи се! –Вбесих се аз.- Кажи на Волдемор, че не искаш да го вършиш повече!
-За да ме убие ли? –Попита бавно и заплашително. Аз не отговорих, нямаше какво да кажа след този въпрос. Той продължи да ме гледа още няколко минути на кръв, а после процеди бавно.- Спрямо каноните на благородническите родове, аз отдавна трябваше да съм създал поколение. Особено имайки се в предвид, че съм последният, носещ тази фамилия. –Замлъкна за малко, а после каза.- Не мога да напусна тази къща, не мога да доведа някоя тук, че да се омъжа за нея. И няма закъде повече да отлагам.
-Аз съм мътнород! –Казах, сякаш защитавайки се.- Нямам един магьосник в семейството си!
-Това никой няма да го разбере! –Отвърна ми.- Ще се погрижа за това!
-Ще им кажа!
-Няма да имаш тази възможност. Излизайки от тази къща, ти ще дойдеш в моята. И ще се погрижа че, освен с мен, няма да комуникираш с никого другиго!
-Н-нали… Нали щяхте да ме пуснете… да се върна при Виктор… -Прошепнах ужасена от мисълта, че напускайки този затвор, щях да попадна в друг. Последната надежда умираше с този разговор, а той стоеше и ме наблюдаваше студено.
-Черният лорд не си е и помислял да ти позволи да се върнеш при Морт! –Изсъска злобно.- Не би го направил.
-Защо?
-Защото си ценна за него. Защото ти трябва да разбереш къде е Залата. –Отвърна бавно.
-Залата ли? –Не разбрах аз.
-Бялата зима. –Отвърна тихо.
-А аз как ще разбера?
-Ти си ключът, ти си връзката. –Отвърна, а аз потръпнах.- Ти си тази, която може да изведе наследника на Волдемор до Залата. Затова те влечеше Виктор, не заради любов. Ти не го обичаш, той не обича теб. Чувствате нуждата един от друг, само защото той е господарят на Бялата зима, а ти си ключът, водещ към нея.
-Лъжеш! –Изсъсках, ужасена от думите му. Не можех да повярвам, не исках да повярвам, че той говореше истината.- Лъжеш! Аз го обичам, винаги съм го обичала!
-Защото част от теб е човешко същество. А другата е запленена от тайните. И човека в теб е подвластен на желанията на съдбата ти. –Отвърна тихо.
-Не, не, не е така! –Извиках ядно, а той блъсна чинията с ръка и тя се разби с трясък на земята. Ръцете му стиснаха силно моите и ме накара да се изправя. Завлече ме към банята и вдигна лицето ми към огледалото. Отказвах да отворя очи. Никога не го бях правила, защото знаех какво щеше да се случи…
-ОТВОРИ ОЧИТЕ СИ! –Извика вбесен, а тялото ми опря болезнено в ръба на мивката. Очите ми се напълниха със сълзи и се опитах да се освободя, но той стисна силно шията ми и се задавих.
Когато магическата му пръчка опря гърлото му и изкрещя „Круцио”, знаех какво ще последва, но, въпреки това, се оказах неподготвена.
***
Ръцете му ме повдигнаха леко, а главата ми продължи да се люшва безучастно, без да мога да го променя. Още чувствах спомена от болката във всяка една фибра от тялото си. Още чувствах безнадеждността, страха, желанието да умра на място… Само за да не продължи да го прави.
Ръката му отново хвана шията ми и ме накара да вдигна лицето си нагоре. Продължавах да стискам очите си, за да не срещна отражението си в огледалото…. И това, което щеше да последва.
-Отвори ги! –Заповяда хладно и аз се подчиних. Нямаше как да издържа гнева му отново.
За миг срещнах отражението си, а после то изчезна. Картините се върнаха, отново и отново… Смъртта, болката, ударите… Размиха се във водовъртеж и всичко изчезна. Единствено снежнобелия фон, който ме нараняваше. Загубих чувството за съществото си, само болката, истерията, паниката и страха… Че я виждах отново.
***
Свличайки се на пода, зарових ръце в косите си, късайки ги и крещейки нечленоразделно. Той докосна клепачите ми и Залата изчезна. Сега виждах само катранените плочки през премрежения си поглед. Треперех от студ, който ме обгръщаше отново и отново. Прехапвах устни от желанието да се махна, да умра.
Докосна ме, а аз се опитах да се отвърна от ужас, но тялото не ми се подчиняваше. Вдигна ме на ръце и ме занесе до спалнята, където ме остави да легна на леглото и ме зави с няколко одеала. Топлината ме опияни и заспах, загледана в размазаната му, черна фигура.
***
-От колко време спа? –Попитах го, когато отворих очи и го намерих на стола срещу леглото, вперил мрачния си поглед в мен.
-От няколко часа. –Отвърна ми студено.
Изправих се леко, чувствайки болката с цялото си тяло. Исках само едно… исках само да разбера всичко… исках да го разбера в онзи ден.
-Кажи ми… Разкажи ми всичко, което знаеш.
Едуард ме изгледа с непроницаемия си поглед и започна с ледения си глас:
-За да се отвори Залата са нужни тримата – ключът, властелинът и наследника на злото. Това е единствения начин, няма друг. Ако бъде отворена веднъж, никой няма да има силата да я затвори отново. За това мечтае Волдемор, за нейната сила. Манипулира Виктор, за да събуди тайните, които той още не знае. Следва заповедите на пророчеството да не се приближава до сина си, за да не му повлияе силата му. Защото наследникът притежава по-големи възможности от господаря, защото наследника е един от тримата.
-Ами Виктор? –Попитах разтреперана.
-Той трябва сам да открие пътя към залата. Само той може да я намери, само ти можеш да я отвориш, и само наследникът може да навлезе в нея. Това е пророчеството за Апокалипсиса.
Прехапах устната си от противното чувство, че той навярно говореше истината. Опитах се да запазя самообладание и прошепнах откъсъчлено:
-А защо… защо не мога да съм с него?
Едуард се изправи и се приближи до леглото, изгаряйки ме с поглед. Замълча няколко секунди, а после устните му потрепериха и той промълви:
-Защото целта на властелина и ключа е да опазят Бялата зима и да спрат наследника.
Присвих очи от ужас и скрих лицето си в ръба на едно от одеалата. Ръката му докосна главата ми и я погали леко, а меките му думи се забиваха болезнено в съзнанието ми:
-Вторник ще се омъжа за теб. След като изтече времето, ти ще ме последваш в имението Нот. Един ден ще срещнеш отново Морт, но после пак ще се върнеш при мен. Това е Лолита… Това е твоето и моето бъдеще. Нито ти, нито Виктор, можете да го промените. Примири се.

19 ноември 1977, Backer city
Бях се свила на топка в ъгъла, притискайки крака до гърдите си в опит да спра напиращите сълзи. Знаех, че нямаше как да избягам, знаех че нямаше какво да направя. И все пак не можех да го приема.
Чух пронизителното скърцане на пантата и примрях от ужас. Прекалено рядко в къщата идваха други хора. А днес беше вторник… Един мрачен, дъждовен, ноемврийски вторник. Ден, който щях да проклинам дълго, след като се превърнеше само в лош спомен, кошмар…
Инстинктивно се долепих до стената и се свих още повече. Стиснах очите си в ужас, но бях сгрешила. Никой не отваряше вратата на спалнята.
Откъсъчлено чувах гласовете долу, но не можех да разбера думите. А и не исках. Нямах нуждата от това.
По челото ми бяха избили няколко капки пот, които не понечих да избърша. Впих пръсти през дългия пуловер право в кожата си. Бях го опънала върху присвитите си голи колена. Стъпалата ми се бяха вкочанили от допира на ледения под, но, въпреки това не бях помръднала.
Едуард не спеше на спалнята. Никога не ми беше посягал. И беше избягвал да навлиза в тази стая.
Затова бях свободна да прекарам тази последна, кризисна нощ сама, свита в ъгъла до вратата, треперейки, опитвайки се да оставя студа да изгони тежките мисли от съзнанието ми.
С течение на нощта на няколко пъти бях осъзнала, че от очите ми текат сълзи, които не чувствах. Сигурно бяха кръвясали, сигурно под тях имаше тъмни кръгове. Сигурно устните ми бяха побледнели от студа, от уплахата. От чувството за безизходица.
Но нямаше как да го знам. Огледалата връщаха виденията, виденията – паниката и смъртта. Не исках, не можех да го направя…
Цялото ми тяло беше напрегнато, вкочанено от дългото обездвижване и студения под. Ръцете ми се бяха впили една в друга и мръсните ми, неподдържани нокти се забиваха отново и отново в студената ми кожа. Дори не го чувствах.
Разтресох леко глава и неподвижния ми поглед плъзна по тях. Дълбоки морави следи бяха останали по ръцете ми. Свалих бавно ръкавите, защото знаех, че скоро той щеше да дойде, а не исках да види. Изправих се на крака и присвих очи, чувствайки болката от обездвиженото си тяло. Прехапах устни и се приближих бавно до прозореца, притегляйки с ръка завесата.
Загледах се във високата ива*, чиито клони се спускаха леко около короната й. Издигаше се високо и се разливаше из пространството, с подвластни на студения, ноемврийски вятър клони. Последните листа оголваха тънката й снага и падаха безпомощно на земята. Нежните клони бяха раздирани от студения вятър и трепереха неудържимо, сякаш от болка.
Отворих прозореца и вдъхнах ледения въздух. Небето потъмня и силен гръм удари, предвещаващ буря. Но аз не затворих прозореца.
Взрях се нагоре в купестите облаци и забелязах как първите капки се отрониха от небосвода.
Дъждът градира с неконтролируема сила. Запленена от силата, с която се разбиваше в оцветената с листа почва на двора, протегнах импулсивно ръка, за да го почувствам.
В следващия миг блесна виолетова светлина и защитната магия ме отхвърли рязко назад и с писък се забих в стената. Почувствах главата си замаяна, свличайки се на пода, и легнах, присвивайки се, оставяйки се в ръцете на неопустошимата си тъга. Сълзите се отприщиха и започнаха да се ронят по пода, докато забивах безпомощно пръсти в него.
Не ме болеше, просто бях ударила леко главата си. Не беше болката… беше безнадеждност, чувството, че всичко това наистина се случваше и аз наистина нямаше да мога да избягам… Чувството, че никога нямаше да го срещна отново… че никога нямаше да съм отново свободна… че никога нямаше да обичам отново.
Вратата се отвори и видях бързите му стъпки, когато се затича към мен. Изправи ме и ме остави да се опра на стената, премрежвайки поглед срещу гнева, който се опитваше да потуши в очите и душата си.
-Какво се опитваш да направиш? –Процеди срещу мен.- Да се убиеш ли?
Обърна глава към прозореца. Точно там, където трябваше да е стъклото, се разливаха нежни, светло-виолетови, безплътни вълни.
-Опита се да избягаш ли? –Попита ме рязко, връщайки изумрудените си очи върху мен.
-Не… -Отвърнах му малко-унесено.- Исках да почувствам дъжда…
Притегли ме за рамената ми към себе си и ме тресна отново силно в стената.
-Не… ме… лъжи… -Процеди с презрение.
-Не те лъжа… -Отговорих през насечения си дъх.
-Прекалено мек ли бях с теб, че да се държиш по този начин? –Изсъска в лицето ми.- Мислиш си, че можеш да ме лъжеш ли?
Махна с пръчката си и ръцете ми се пристегнаха болезнено зад гърба ми една към друга. Дебелите въжета се врязаха жестоко в кожата ми, а погледа ми се замъгли.
-Какво се опита да направиш? –Попита ме за втори път.
-Исках… дъжда… -От вълнението и болката думите ми бягаха. Единственото, което желаех беше да кажа истината… Независимо колко щеше да ми струва.
Върха на магическата му пръчка се оцвети в огненочервено и аз се опитах да се освободя, чувствайки паниката, врязала дълбоки корени в душата ми. Замятах се безпомощно, докато пръчката не допря врата ми и не усетих изгарящата си, сякаш с нажежено желязо, кожа. Сподавих вика си, с единственото желание да ме пусне. Няколко секунди по-късно отворих очи, осъзнавайки, че магическата му пръчка вече не беше врязана във врата ми. Кожата сякаш още гореше, просто не по същия начин.
После пусна рамената ми и аз се свлякох надолу, страхувайки се да не ме докосне отново. Но Едуард нямаше това намерение.
Той се отпусна на леглото ми и скри ръце в косите си. Тежката му въздишка ме накара да обърна очите си към него. Не помръдваше…
Понечих да кажа нещо, но се отказах. Свих краката си и се изправих бавно, без да свалям поглед от него. Пръчката му беше захвърлена на леглото, но се отказах да правя поредния безумен опит да се измъкна. Бях се примирила, това беше невъзможно.
Той вдигна глава и разкри лицето си. Мръсно-русата коса се стелеше около хладното му лице. Изумрудените му очи се врязваха безумно в мен и в един миг реших, че иска да ме убие. Но не го направи.
-Хайде да вървим. –Промълви бавно и докосна рамото ми, повеждайки ме към вратата. Не се възпротивих, просто сведох глава надолу и слязохме в мрачната трапезария. Големият прозорец гледаше към двора, където плачещата върба още сякаш стенеше под напора на дъжда и вятъра. В полите й се беше образувала малка локвичка от дъжда, а мрачния обед не хвърляше почти никаква светлина в помещението.
Взрях се в сенките на мебелите, които познавах до болка. Стари, захабени, опърпани, непотребни… За които се бях грижила толкова много, докато ръцете ми на окапеха… И които пак изглеждаха все толкова зле… все толкова мрачни… Въпреки скандалите и ударите на Едуард.
Погледът ми се спря на една висока фигура, която се беше обърнала с лице към широкия прозорец. Полите на мантията се спускаха леко и изящно около високата му фигура.
Едуард светна с ръка лампите и мъжът се обърна към нас. Сивите му очи сякаш изпиха кръвта от тялото ми, а русата му коза се разля по гърба му. Студените му черти се опънаха още повече и той се приближи леко към мен. Аз направих импулсивно крачка назад, но опрях в Едуард, който ме наблюдаваше безизразно.
-Лола, това е Луциус Малфой. –Каза безчувствено, а аз не обърнах внимание на думите му. Този нов враг ме ужасяваше повече от Нот, защото не го познавах. И се ужасявах от присъствието му.
Ръката му в черна кожена ръкавица се стрелна към лицето ми и, въпреки опитите ми, той го повдигна и се взря в чертите ми.
-Значи това е момичето? –Провлачи с леден глас.
-Да. –Отвърна му бавно Едуард.
-Добре. Лолита, нали? –Аз кимнах леко, наблюдавайки чертите му ужасено.- Тъй като работя в Министерството, аз ще оправя документите. Никой няма да узнае че е с мръсна кръв. –Обърна се към Едуард, продължавайки да изпива лицето ми, сякаш бях интересен музеен експонат.- Не се притеснявай за това.
-Защо трябваше да идваш дотук? –Попита го хладно Едуард. Явно с Луциус не бяха първи приятели.
Малфой вдигна ръкава си и разкри черния знак, горящ на китката му.
-Затова. –Процеди бавно и заплашително.- Господарят държеше всичко с малката да е наред.
-Той ми я е поверил отдавна. И нито един път не съм му давал повод да се съмнява във верността и отговорността ми. Затова и ми позволи да се оженя за нея.
-Да, ти получи наградата за вярното си и скучно служене. –Кимна Луциус.- Но не вярвам да мислиш, че ти се доверява на сляпо.
Едуард потрепери, почувствах го. Но не отвърна.
-Аз ще вървя, имам достатъчно работа. –Процеди другият мъж.- Лек ден!
А после мина покрай нас и излезе от къщата.
Едуард пусна ръката ми, а после ме освободи от въжетата.
Понечих да се върна в стаята си, но той ме спря с ръка:
-Никъде няма да ходиш. Ще стоиш тук!
Кимнах леко и се разположих на дивана. Нещо в мен отказваше да приеме, че всичко това се беше случило. Едуард беше изнервен, но отказваше да ми го покаже. Може би се страхуваше че отново ще избухне и ще ми посегне. Лесно се палеше, но и лесно му минаваше. И, въпреки това, след като изгори кожата ми, беше реагирал нетипично за себе си.
Изчезна зад вратата на кухнята и се върна с бутилка огнено уиски. Погледа ми плъзна по полу-празното стъкло. Той отдавна пиеше и то в големи количества. Знаех, че не трябваше да му се мяркам пред погледа. По принцип ме изпращаше в стаята ми, сега ми беше наложил да остана.
С ужас наблюдавах как алкохолът запълваше стъклената чаша и прехапвах устни от страх. Не исках да го виждам още веднъж пиян…

15 август 1969, Backer city
Ослушах се и се успокоих. Трясъците бяха изчезнали, всичко беше потънало в тишина. Очите ми обгърнаха стаята, потънала в тъмнина, и се спряха на вратата. Исках единствено да отида и да изпия чаша вода… Откакто ме беше изпратил следобеда, бях спала, обезпокоявана от виковете и ударите. Сега, събуждайки се часове по-късно, гърлото ми беше пресъхнало и ми се гадеше от следобедния сън. Исках само чаша вода…
Изправих се леко, опитвайки се да не вдигам шум. Взрях се в стрелките на часовника, които показваха дванайсет и половина през нощта. Преглътнах горчиво и станах от леглото, докосвайки леко пода със стъпалата си. Промъкнах се до вратата и натиснах леко дръжката, а пантата изстена оглушително.
В първия момент реших да се върна бързо в леглото и да се направя, че въобще не съм се събуждала. Но жаждата ме надви, а и тишината беше останала ненарушена от неговото присъствие.
Излязох в коридора и намерих опипом вратата на банята. В този момент почувствах рязката болка в рамото си, а после сблъсъка със стената. От устните ми се отрони капка кръв, а главата ми се замая. Дробовете ми се свиха болезнено, преди да осъзная, че съм на земята. Някой ме изрита силно в корема и кашлицата, която бях възпирала, се отприщи от само себе си. Кръвта сякаш попи във въздуха, а тялото му се сви конвулсивно от последвалия ритник. От болката и страха застинах импулсивно, а той бутна с крак рамото ми, за да се претърколя по гръб.
-Ставай! Изправи се веднага! –Крещеше, а замъгленото ми съзнание повтаряше виковете му в ек.
Единственото, което чувствах, беше болката. Единственото, което проникваше в мислите, беше факта, че трябваше да се изправя.
Обърнах се по корем с нова вълна от разкъсваща болка в корема и прокарах ръце по пода, повдигайки се леко. Новият ритник, придружен с гневно ръмжене, ме стовари отново на земята. Нервите ми запротестираха срещу болката. Мускулите ми се опънаха и аз направих нов опит да се изправя, но нов ритник разби носа ми и ме стовари отново. Кръвта, течаща от ноздрите ми, се сля с тази от устата ми и издадох тих стон. Свих се отново и новият удар размъти съзнанието ми съвсем. Слабо-осветената му фигура загуби мрачното си обаяние и всичко изчезна.

19 ноември 1977, Backer city
Сега не бях вече толкова малка, не бях толкова наивна. Наблюдавах със скрит ужас всеки път, когато вдигнеше бутилката. Очите ми се присвиваха срещу него, но не изричах и дума. Отброявах секундите до момента, в който той щеше да се обърне към мен.
Избягваше очите ми, но знаех, че това не е за дълго. Взираше се със замъглено от алкохола съзнание в кехлибарената течност, която секунди по-късно блестеше леко по устните му.
Опитваше се да избяга от нещо, което го следваше навсякъде… Чувството, че нямаше как да се измъкне, го беше погълнало.
Очите му потъмняваха, а из тях по малки криволичещи пътеки се разливаше кръв.
Наблюдавах всичко това тихо, безучастно… Без да притежавам силата да го спра или да избягам. Просто отмервах времето до момента, който ме застигна на края на бутилката.
Юмрукът му се сви конвулсивно, а кокалчетата побеляха. Тюркоазените му очи ме прободоха като кинжал и аз се изправих инстинктивно. Направих крачка назад, наблюдавайки как той също стана от мястото си. Когато гърба ми опря в стената, изпитах панически страх. Обърнах се към вратата и се опитах да я отворя, но ръцете ми трепереха прекалено силно. Когато почувствах, че няма накъде да бягам, се извърнах към него и потреперих. Очите ми се оцъклиха срещу обезумелите му черти, а ръцете ми се изпънаха напред като щит.
-Едуард… -Прошепнах ужасена, в опит да върна ясното му съзнание, взирайки се дълбоко в изумрудените му очи, търсейки мекотата, с която понякога проблясваха те. Но от нея не беше останала и следа – сега те бяха като на обезумяло животно, което смяташе всеки момент да се нахвърли върху мен.- Едуард, чуй ме… умолявам те…
Но той не ме чу. Отби ръцете ми, а аз се приплъзнах настрани по стената. Затичах се в момента, в който се почувствах извън обсега му. Паническия страх, че беше по петите ми, сякаш попиваше чак в дробовете ми.
Краката ми сами ме отведоха към стълбата, но той изникна пред нея. Ужасът ми градира неимоверно и аз се обърнах рязко, затичвайки се към кухнята. Затиснах с тялото си вратата, чувайки бавните му стъпки в съзнанието си. Сега вече нямаше накъде да бягам – само една врата водеше към кухнята, тази, която се беше оказала преградата помежду ни. Очите ми се врязаха панически по сенките на кухненските плотове, търсейки нещо, което можеше да ме спаси.
Единият от шкафовете образуваше ъгъл в средата на помещението със стената. Можех да се скрия зад него, залагайки на размътения му от алкохола поглед. По стените висяха ножовете, които щяха да ми послужат за оръжие.
В отчаяното си състояние аз вече въобще не премислях ситуацията. Съвсем бях забравила колко вярно се беше оказала убеждението ми, че никога нямаше да мога да избягам.
За този дълъг миг, през който обхождах стаята, устните ми потрепваха и, без да чувам собствения си глас от ужас, шептях някакви молитви, които някога бях учила в един парижки параклис. Главата ми се извърна нагоре, а очите се затвориха, потрепвайки леко с клепачите. По челото ми избиха ситни капки пот и всичко замря за един ужасяващ миг. Миг на болка, отчаяние, мрак и тишина.
В следващия момент силният удар по вратата едва не ме изхвърли напред. Опрях ръцете си и се извъртях с лице към нея. Потреперих при следващия удар, чувствайки как вратата се открехваше и ме избутваше назад, приплъзвайки се по снежнобелите плочки, които вчера дълго бях търкала до блясък.
Дръпнах една каса вино и затиснах с нея вратата. Знаех, че нямаше да издържи много, тъй като повечето бутилки бяха празни. Затова се втурнах, стиснах един от ножовете по стената и се скрих зад плота. Няколко остриета се удариха с дрънчене в земята, потрепвайки леко.
Наложих да успокоя дъха си, докато пулсът ми се ускоряваше с всеки следващ удар, а тялото ми подскачаше панически.
Един последен удар изблъска касата от вратата и няколко бутилки се счупиха, заливайки снежнобелите плочки с тъмночервени пръски, сякаш от кръв.
Прехапах устна и съвсем спрях дишането си, чувайки ударите на сърцето си в главата. Стиснах по-силно дръжката на ножа, усещайки бавните му стъпки.
Но го бях подценила. Той беше осъзнал, че се намирам зад ъгловия плот. Беше се досетил по разпилените ножове, че един от тях е в мен. Беше разбрал, че го чакам, че искам да го нараня. И беше действал рационално.
Докато аз очаквах да се появи отстрани, се оказах неподготвена за реакцията му. Той се беше провесил на плота и стисна силно разпиляната ми коса, повдигайки цялото ми същество нагоре. Истеричният ми вик разцепи нажежената обстановка, а ножът в ръката ми се стрелна към гърлото му, когато почувствах цялото си тяло притиснато към повърхността на плота. Той стисна китката ми, преди острието да докосне гръкляна му. Ръката му се пребори с моята и ножът падна на земята, издавайки тих, злокобен стон, който попи дълбоко в душата ми. В момента, в който ръката ми се освободи, се изправих и се опитах да го отблъсна от себе си, но ръцете му отново заключиха моите, без да мога да помръдна. Изви ги жестоко над главата ми, а устните му сякаш прогаряха врата ми. Опитах се да го ударя с крака си, но двата бяха безжалостно разделени от неговото тяло. Притисна ме назад, към плота, а ръцете му се плъзнаха нагоре по бедрата ми, повдигайки леко пуловера, който сега не можеше да ме защити. Очите ми се напълниха със сълзи, осъзнавайки че вече нямаше къде да избягам. Присвих очите си срещу него и едва успях да прошепна:
-Моля те… недей…
Не ме чу. Всичко беше за това. Без алкохола нямаше да има тази смелост, нямаше да има тази дързост. Затова беше повдигнал чашата толкова пъти тази вечер, затова беше оставил уискио да замъглява очите му. Защото знаеше, че не е редно, а чувстваше че няма избор… Защото не го беше направил нито веднъж през тези тринайсет години… Притежавайки необходимата сила, той не ми беше посегнал… не и така… Защото не искаше това от живота, не искаше да бъде свързан с мен, не искаше да похабява дните си… И единственото, което запълваше замъгленото му съзнание беше мисълта за наследник, за дете… за нещо, което можеше да запълни смисъла на живота му от тук – до края. Нещо, което можеше да получи само от мен. Нищо друго.
Миг преди да почувствам разкъсващата болка си спомних… Бях отказала да спя с Виктор преди сватбата… Мисълта за това ме накара да се усмихна… Не беше някакъв родов закон или задължение… тайно се бях страхувала от този момент, защото не бях стигала преди това до него… А и ми харесваха намусените физиономии, които правеше, щом го отрежех… Толкова сладки, неподправени, може би страшни на бледото му лице за някого, но не и за мен… Защото го обичах и знаех че той също ме обичаше… В очакване до първата брачна нощ, която така и не дочакахме…
Рязката болка ме накара да се извия нагоре и стонът се отдели от устните ми. Чувствах я с цялото си същество… Отново и отново… На ужасяващи вълни, които сякаш ме раздираха отвътре. Молех се само да свърши по-бързо, само болката да спре… А тя се завръщаше отново и отново… без да отшумява и без да заглъхва… Сякаш всеки път все по-силно…
В онази ужасна нощ ме болеше повече за Вик, отколкото за тялото ми, които се гърчеше и бореше ожесточено с ударите и докосванията му. Болеше ме повече, че виждах неговото лице пред себе си… Болеше ме повече, че обичах него… а не бях до него, а не чувствах близостта му, а не носих неговата фамилия… и никога нямаше да имам тези малки неща отново… никога нямаше да имам шанса да ги притежавам… Защото не ги бях оценила достатъчно… И той нямаше да се върне отново… защото принадлежеше вече на миналото…

*Защото нищо не е вечно
И ние двамата знаем, че сърцата са способни да изменят
И е трудно да държиш свещта
В студения ноемврийски дъжд...
*Ива - другото име на Плачеща върба

Et si tu n'existais pas
Dis-moi pourquoi j'existerais
Pour traîner dans un monde sans toi
Sans espoir et sans regret
Et si tu n'existais pas
J'essaierais d'inventer l'amour
Comme un peintre qui voit sous ses doigts
Naître les couleurs du jour
Et qui n'en revient pas...*
Joe Dassin - Et si tu n'existais pas...

16 февруари 1960, „L'Ascèse”
Останах, загледан през прозореца навън. Знаех, че всеки момент тя щеше да отвори вратата и да влезе, осъзнавайки че аз нямаше да й отворя.
Никога не се бях замислял преди, тя беше просто кадър от живота ми. Момичето, решено да премине преградите ми, без да знае колко щеше да с опари, докосвайки ме.
Тогава беше само това… Не знаех, че, в края, аз щях да пострадам.
Когато ръцете й обхванаха тялото ми, а дъхът й погали кожата ми, се отдръпнах от нея, за да не чувствам близостта й. Разположих се върху дивана, впервайки замислен поглед в тавана.
Тринити го беше направила прекалено лесно. Много момичета се бяха домогвали до леглото ми, нито една не успя да го повтори.
Така бях устроен. Не можех да ги почувствам, не и както те ме чувстваха. Допусках ги до себе си, само за да проверя дали някоя от тях не може да ме накара да настръхна и да усетя близостта й.
Навярно не аз ги привличах, по-скоро името и парите. Сигурно търсеха в мен мистиката, уповавайки се на легендите за Бялата зима… И за моята връзка с нея.
Навярно бях интересен, различен… В първия момент.
Навярно те си мислеха че бяха интересни, различни… Навярно вярваха.
Това нямаше значение. Те не можеха да ме променят, те не можеха да ме доближат, не можеха да ме накарат да почувствам нещо… или да разкрия нещо за себе си.
Сигурно съм бил като предизвикателство за тях. Доказваха ли се? Пред кого?
Тринити беше различна… Не заради сексът, не заради красотата си, не заради мрежите, които увиваше около жертвите си. Те не можеха да ме засегнат…
Тя ме спечели с друго, макар че никога не го осъзна. Оставих я да мисли, че съм просто поредният, който изпепеляваше с докосванията си… Тя вярваше в това… Вярваше в силата на тялото си. Винаги щеше да вярва в него, защото само това й беше останало след руините на живота й. Ако бях казала, че не е това, щях да я стрина, защото щеше да се почувства безпомощна, жалка, слаба…
Има хора, които вярват в себе си, които не го правят и такива, които не биха понесли да бъдат други… хора, които не се познават и никога нямаше да се опознаят… Вътрешно го знаеше, но не го приемаше… Знаеше, какво беше тя за мен, защото това бях аз за нея. Огледален образ…
-Ти си като мен, Виктор. –Шептеше онази вечер в ухото ми, притискайки тялото си към моето.- Никога няма да бъдеш друг, защото и аз никога няма да бъда друга.
А тогава всичко беше толкова по-различно. Впоследствие обърнахме огледалото и се озовахме с главата надолу.
Тогава тя изневеряваше… после го правих аз.
Защото беше различна. Във всяко едно нейно движение има нещо, което ме привличаше. Начинът, по който се научи да стопля кожата ми и да кара сърцето ми да ускорява хода си. Нещо, което правеше несъзнателно…
Лолита беше друга, различна… Към нея ме притегляше… никога няма да разбера какво.
Лолита обичах, Тринити беше част от мен. Част, която толкова дълго се опитвах да забравя, че съществува…
Тумор, който ме убиваше бавно… За който в началото не предполагах… Защото в същността си той трябваше да се появи изненадващо, поразяващо всичко, което някога бях притежавал…
Защото връзката между нас беше вечна. Колкото и да го отричах, тя беше такава.
Трябваше да го забравя, за да боли после достатъчно. Достатъчно, за да ме убие.

24 декември 1977, „L'Ascèse”
-Да, чистокръвна е. –Отвърна Бише, кимайки, сякаш му бях нанесъл кръвна обида.
-Тогава няма никакъв проблем. –Отсякох и побързах да подкарам по същество, тъй като не исках да прекарвам повече време при този неприятен търтей.- Кажете ми защо ме повикахте, Бише? Какво е направил този път?
Погледът ми се плъзна към Николас, който ме удостои с най-омразното си изражение. Усмихнах се леко – нямаше как да знае защо не можех да го обичам. Нямаше как да знае какво е поискала Трин от мен, защо го е направила и как.
Живот в лъжа. Точно като мен. Аз познавах половината манипулации, той нито една.
Трин беше казала че е била при Волдемор. Лъжа. Но Ник дори това не знаеше.
Волдемор искаше от мен да отгледам сина му. Лъжа. Ник не беше негов син, а и Черният лорд желаеше да намеря Бялата зима.
Тринити искаше да отмъсти на Волдемор. Лъжа. Искаше да скрие съществуването на друг човек.
И още много други… Те нямаха значение.
Мислех, че Ник е виновникът за всичко, мислех че той трябваше да търпи гнева ми.
Бише направи неприятна физиономия, но ми отвърна:
-Миналата година синът ви едва не вдигна училището във въздуха с фойерверки. –Обясни простичко.
-Това ли е всичко? –Попитах го, прикривайки яда си и вадейки пачката ненадписани чекове с моногамен знак на банката „Ганье”, готов да му връча с отвращение един.- На колко оценихте щетите?
Знаех, че щеше да ме излъже, знаех, че скъперникът щеше да изсмуче колкото се може повече от галеоните ми. Но тогава това не ме интересуваше особено – исках само да се прибера колкото се може по-бързо у дома, да излея гнева си върху Ник, и всичко да свърши отново.
-Имаше много опустошени произведения на изкуството… -Започна той нагло.
-Колко? –Прекъснах го, чувствайки как съвсем скоро гневът ми щеше да прелее. Не можех да си го позволя.
***
„Весела коледа, Бише! С тези пари можеш да я прекараш на Луната!” помислих си, точно преди да затворя вратата след себе си.
***
След като поступах Ник и се уверих, че боят му е подействал възпитателно, гневът още ме обливаше.
Трин мълчаливо се беше разположила зад мен на креслото. Допираше тялото си към гърба ми, а голите й стъпала едва-едва трепереха върху краката ми. Прокарваше пръсти през косата ми с нежност, която не й беше типична. Това ме караше да притварям леко очи, чувствайки как пръстите й шареха по едната страна на врата ми. Взираше се в кожата ми и устните й отвреме-навреме я докосваха леко, сякаш по навик.
Беше странно да бъде толкова близо до мен след толкова много години… След предишната вечер нещо се беше отприщило, сякаш мислено се бях отказал от борбата за Лолита…
А Трин сякаш не беше забелязала как точно бях пребил собствения й син… Сякаш за нея той беше прозрачен…
-Това няма да ми попречи да те убия. –Промълвих бавно, без и с един жест да се опитвам да я отблъсна от себе си.
Тя погали бузата ми с усмивка и се облегна назад, взимайки от близката масичка кутията цигари. Запали една и, издишайки дима, краката й се преплетоха върху моите, а тялото й се изви леко от задоволство.
-Защо си мислиш, че целя нещо? –Измърка леко, а аз отвърнах.
-Защото ти никога не правиш нещо просто по чувство. –Отвърнах й спокойно и почувствах усмивката й, като каза:
-Може би е време за промяна…

24 декември 1977, Backer city
Беше навечерието на Коледа… Първата коледа, която щях да прекарам със…
Не, беше прекалено ужасяващо, за да е вярно.
Мислено претеглях фактите и стигах до заключението, че вече наистина всичко беше свършено. Аз никога нямаше да успея да бъда с Вик, никога повече нямаше да го видя, никога повече нямаше да го почувствам…
Едуард беше казал, че ще ме залости в имението си. Вярвах му… Той имаше дързостта, имаше безчувствеността и правото да го направи… Откакто бяха подписани документите, аз бях негова вещ… Не трябваше да очаквам от него да се превърна в нещо повече… Не беше в силата ми…
Откакто беше минала онази ужасяваща нощ, аз не бях на себе си. За първи път бях уплашена от него, за първи път разбрах, че той наистина щеше да го направи, наистина щеше да срине живота ми… за да даде смисъл на своя.
Мислех, че няма да има силата да ме погледне след това. Но грешах.
Вече не се чувстваше неудобно, вече нямаше никакви предели. Откакто носех неговото проклето име, сякаш вече не бях човешко същество. Той имаше правата над мен да ме направлява и да ме подчинява на своите желания.
Не бях заченала. Наложи му се да ме докосне пак и пак…
Не ми вярваше, смяташе че го лъжа кога съм в овулация… Затова проверяваше сам…
Докато наистина не заченах детето му. Тогава всичко се успокои, дори и да ми посягаше не беше толкова груб, сякаш му дължах нещо, което не исках да му дам…
Скандалите секнаха и утихнаха… Случваше се да се разгневи, но не стигаше до насилие… Поне не като преди. Може би бях омекнала в очите му, може би пазеше наследника си… Нямаше значение, аз само можех да се радвам от това.
Стисна силно лицето ми и го изви към светлината. Притворих очи примирено, чувствайки умората от всичко, което се беше случило за тези години.
После, виждайки покорността ми, го отпусна и промълви:
-Господарят иска да те види, ще го посетим след няколко дни.
Не отвърнах, нямаше какво да кажа, нямах право на дума.
-Искам да се държиш прилично, за да не съжаляваш после. –Заплаши ме с треперещ глас, а аз кимнах и сведох главата си надолу.
Зачудих се какво ли можеше да иска Черният лорд от мен… Спомних си нелепите думи на Едуард за Бялата зима и връзката ми с нея. Не бях сигурна, че му вярвам, но нямах причина да не му. Просто се бях отказала да мисля по въпроса, бях прекалено нищожна, прекалено маловажна, прекалено слаба, за да мога да променя нещо. Просто щеше да се наложи да изчакам да видя какво щеше да постигне Вик… и в какво щеше да се провали.

24 декември 1977, Великий Новгород, Россия
Притиснах я леко към тялото си, за да улови ударите на сърцето ми. Вдигнах бавно погледа си към Кремъл в далечината. От мрачното небе се откъсваха едри снежинки и се разбиваха в каменните му стени.
Отделих я леко от себе си и изтрих сълзите й. Знаех, че всичко това я нараняваше, но нямаше как да й помогна.
Тя, малката, невинната… С толкова неясно бъдеще и толкова ужасяващо минало…
Не знаеше нищо…
Колко ли щеше да ме мрази иначе? Дали някога щеше да ме разбере, дали някога щеше да научи?
Сега нямаше значение. Тя си заминаваше завинаги от Русия, страната, която смяташе за своя родина от малка. Повече нямаше да види приятелите си, повече нямаше да се върне тук… Нямаше как да го знае…
Чувстваше се слаба, безпомощна, ранима… Толкова я нараняваха обстоятелствата, които дори не познаваше…
Самият въздух, който дишаше, беше пропит с отрова, която само нея убиваше…
-Мамо… Аз… аз го обичам…
-Тихо, мила, тихо… -Шептях отчаяно. Не можех да й кажа, че, ако знаеше всичко, Максим дори нямаше да може да съществува в съзнанието й.
Не знаеше коя е, защо е на този свят…
Познаваше само лъжите, лъжите, които бях скалъпила, за да я предпазя от истината… Истината, която един ден щеше да я застигне… Но само през трупа ми…

Преводи и пояснения:
*Ако не съществуваш
Кажи ми,защо трябва да съществувам
Да се влача в света без теб
Без надежда и без смисъл
И ако ти не съществуваш
Аз ще се опитам да поканя любовта
Като художник,който рисува под пръстите си
Раждането на цветовете на деня
Без да ги е сънувал...

Я знаю, чем скорей уедешь ты,
Тем мы скорее вечно будем вместе.
Как не хочу, чтоб уезжал,
Как я хочу, чтоб ты скорей уехал,
Возьми меня, возлюбленный, с собой.
Я буду тебе парусом в дороге.
Я буду сердцем бури предвещать,
Мне кажется, что я тебя теряю...

Заслонивши тебя от простуды
Я подумаю: "Боже Всевышний!...
Я тебя никогда не забуду...
Я тебя уже никогда не увижу... "*
Из К.ф. Юнона и Авось - Я тебя никогда не забуду

24 декември 1977, „Saint-Mort” manoir, Paris
Когато Трин се наведе към ухото ми, се отдръпнах като попарен. Тя отново го направи, този път прокарвайки ръце по гърдите ми, нещо, което ме успокои донякъде.
-Ти няма да ме убиеш, Вик, не можеш. –Прошепна нежно в ухото ми.- И няма отново да се доближиш до Лолита.
В първия момент не отвърнах по никакъв начин. Замислих се, че тя може би знаеше нещо, което беше неизвестно за мен. После въздъхнах и промълвих бавно и спокойно:
-Вероятно си права и за двете. Това, обаче, не мени пътя ми.
-Вик, Вик, Вик… -Усмихна се и целуна врата ми.- Твърдоглав до последно. За какво се бориш? За чест и за слава ли? Когато разбере истината за Ник, ще убие и двама ви, знаеш го. Каква цена ще имат тогава достойнството и смелостта ти?
-Правя го, защото не искам да се превърна в същество като теб, Трин. –Отвърнах бавно, без да си помислям или да искам да я обидя или прекърша. Така или иначе това не беше по силите ми.
-Но ти си като мен, Вик, винаги си бил. –Отвърна ми нежно.- Казах ти го преди години, казвам ти го и сега. Където съм аз, там си и ти. Твоята любима… -Промълви иронично.- Тя не може да те задържи. Чакаш я и се бориш за нея, не защото я обичаш, а защото предизвикателството да я имаш те привлича. Прекалено си проклет, за да обичаш.
-Не. –Отвърнах кратко и, разплитайки хватката на краката й, се изправих, обръщайки се с лице към нея. Загледах се в несресаната й, цъфтяща коса, в празните й, сиви очи, в грубите й, слаби ръце. Колко малко беше останало от момичето, което някога успя да запали огън в душата ми, който и до онзи ден гореше, макар и слабо припукващ и треперещ.- Не. –Повторих твърдо, без да откъсвам поглед от нея.
Тринити се усмихна зловещо и загаси цигарата в пепелника. После се изправи и застана на сантиметри от мен. Почувствах как дъхът й погали гърдите ми, но не реагирах. Просто продължих да се взирам в мъртвите й очи, без да познавам и да искам да споделя тяхната болка. Болка, която ми беше непонятна тогава.
-Никога няма да бъде твоя отново, Вик… Никога няма да бъде твоя. –Прошепна бавно и погали лицето ми.- Не ги познаваш, не знаеш на какво са способни… Ти виждаш само надеждата. След толкова много години трябваше да разбереш, че той няма да спази обещанието си. Явно, въпреки предположението ми, ти се оказа по-слаб и по-наивен, отколкото можех да си представя. –Изведнъж рязко повиши глас и чертите й се изкривиха в гневен пристъп.- Глупак! Какво си мислиш? Че не са я докоснали? Че ще ти я върнат? Че ще се ожените и ще живеете щастливо? Че ще сте същите седемнайсет години по-късно? Седемнайсет години, които тя е прекарала с онези чудовища, а ти си живял в златната си къща, с десетките си слуги и позлатена фамилия! Тя, мътнородата, изпратена за заложничка на Черния Лорд, тя, глупавата, безполезната… Още да е жива… Глупак! Никога няма да го разбереш!
Спрях ръката й рязко и импулсивно, миг преди да ме зашлеви. Думите й, толкова истински и горчиви, щяха за цял живот да горят в съзнанието ми. Тя беше права, до последната дума беше права… Тогава нямаше значение…
Вдигнах китката й високо и изсъсках на милиметри от лицето й:
-А в какво да вярвам, Тринити, кажи ми в какво да вярвам!
После я отблъснах от себе си и присвих очи, когато се стовари на земята.
Когато се изправи бавно и вдигна очите си към мен, те бяха безизразни. В тях нямаше живот, нямаше чувства, нямаше емоции…
-Вярвай в мен. –Прошепна ми тогава.- Вярвай в мен, защото…
Преди да се усетя, юмрукът ми се разби в стъклената маса и парченца се разлетяха от въздуха.
-ЗАЩОТО НЕ СИ МЕ ПРЕДАВАЛА ЛИ? ЗАЩОТО НЕ СИ МЕ НАРАНЯВАЛА? ЗАЩОТО МЕ ОБИЧАШ ИЛИ ЗАЩОТО АЗ ТЕ ОБИЧАМ? –Блъснах я още веднъж и тя се заби в стената отзад.- ЗАЩОТО ТИ ПУКА ЛИ, ЗАЩОТО ЗАСЛУЖАВАШ ЛИ, ЗАЩО? КОЯ СИ ТИ В ЖИВОТА МИ, КОЙ СЪМ АЗ В ТВОЯ? КОЛКО ПЪТИ ПОМИСЛИ ЗА МЕН, СЛЕД КАТО ЗАМИНА, КОЛКО ПЪТИ ПОМИСЛИ АЗ КАК ЩЕ СЕ ЧУВСТВАМ, ПРЕДИ ДА УНИЩОЖИШ ВСИЧКО, КОЕТО НЯКОГА СЪМ ИМАЛ, ЗАРАДИ ЕДНО ОТМЪЩЕНИЕ? ОТМЪЩЕНИЕ ЗА ЧУЖДА ГРЕШКА, НО И ЗА ТВОЯ!!!
-Ти нищо не знаеш, Виктор! –Изсъска срещу мен.- Отказваш да видиш нещата, защото знаеш, че истината боли! Ти никога не си имал нужда от нея…
-ПО ДЯВОЛИТЕ, АЗ Я ОБИЧАМ! –Изкрещях, вън от себе си. После гласът ми се пречупи и потрепери.- Обичам я, винаги съм я обичал…
Облегнах се на стената, защото почувствах, че в следващия момент болката щеше да ме застигне. Не можех да й позволя да ме погълне, не можех да й се отдам. Трябваше да устоя, да устоя отново.
-Ти не си нищо, Трин, никога не си била… Ти ме нарани, но това не те прави победител… -Шептях отчаяно.- Ти загуби повече от мен…
Тя не отвърна, въпреки че се отблъсна от стената и се опита да ме докосне. Аз отбих ръката й и изсъсках, вдигайки глава:
-Не ме докосвай! Няма причина да ти вярвам, Тринити, никога не е имала… След… след всичко, което ми причини!
-Вярвай ми, защото съм до теб… -Прошепна и ръцете й се плъзнаха по гърба ми, притискайки тялото й към моето.- Вярвай ми, защото съм до теб сега… Не защото бях добра… не защото ще бъда… Не защото го заслужавам или някога ще го заслужа… А защото съм тук…
Упоен от думите й, не я отблъснах и не отвърнах. Просто я притиснах по-силно до себе си, колкото да чувствам топлината на тялото й. Притворих очи и я оставих да шепти в ухото ми думи, които не бях сигурен, че разбирам наистина.
-Вик… -Промълви, отърквайки лицето си в моето.- Ще бъда до теб до самия край… Независимо дали спечелиш или загубиш, аз ще бъда тук… Обичам те!

25 декември 1977, Backer city
Измих чиниите и, уморена от всичко това, се облегнах на плота и притворих очи. Цял ден безсилно наблюдавах как се наливаше. Мълчах, когато ме нагрубеше, и изпълнявах точно това, което ми казваше. Знаех, че не трябваше да го предизвиквам.
В онзи ден нито веднъж не се обърна към мен по име, нито веднъж не ме поздрави за Коледа, с нищо не показа, че нещо се беше променило. Предполагам че всичко беше същото. Единственото, което се беше променило, бях аз.
В онзи ден, мразовитата Коледа на седемдесет и седма година, аз се бях отказала от надеждите, бях се отказала от мечтите, бях се предала на случайността и съдбата. В навечерието на празника бях сънувала Вик, един непознат, студен Вик… Смътно копие на онова, което обичах преди безброй години. Не можех да видя хората около него, но можех да почувствам емоциите му… и онази празнота, която го обгръщаше. В онзи миг осъзнах, че сме разделени завинаги…
Сутринта довя чувството за сила и желанието за борба. Реших да спечеля уважението на човек, с който съдбата толкова насилствено беше свързала живота ми. Реших да го науча да ме обича, да науча себе си на това… А, ако това се окажеше невъзможно, да бъда добра и мила с него, докато покорството ми го умилостивеше. Предполагам че съм си правила сметката прибързано…
Беше едва привечер, когато събрах смелост да изляза от кухнята, часове след като се бях скрила там от гнева му. Подадох леко глава от вратата и го фокусирах, погълнат от тъмнината, върху креслото с чаша в ръка. Спокойствието и бездвижността му ме окуражиха и пристъпих бавно в трапезарията.
В първия момент изпитах желанието да се прибера по-бързо в стаята и да се надявам, че той щеше да остане в хола. После обаче ми дожаля от болката, която излъчваше тялото му във въздуха, и се приближих. Спрях, когато лицето ми потъна в лунната светлина и той вече можеше да ме разпознае.
-Какво искаш? –Изръмжа грубо, без да вдига поглед от чашата, която пресуши.
Не му отвърнах веднага, въпреки че студеният му глас не ме уплаши. Премислих бъдещите си думи и промълвих спокойно:
-Исках да се уверя, че си добре.
-Да ти изглежда, че нещо не ми е наред? –„Да” прокънтя истината в съзнанието ми, но не му я споделих.- А и коя си ти, че да се интересуваш от мен?
-Съпругата ти. –Прошепнах неуверено.- Ела да ти помогна да си легнеш.
-Не ме докосвай! –Изсъска, отблъсквайки ръката ми.- Не си ми длъжна, а и не искам помощта ти!
-Да, не съм. –Отвърнах спокойно.- И, въпреки това, искам да ти помогна.
В този момент той вдигна кръвясалите си очи и те ме пронизаха рязко, а тялото ми предателски потрепери.
-Вещица! –Изсъска гневно.- Защо си мислиш, че си ми притрябвала? Защо си мислиш, че имам нужда от теб? Ти ще ми родиш син, после ще бъдеш безполезна! Не искам да си мила или любезна, затова и аз няма да съм мил и любезен с теб! Няма да го промениш!
-Аз и не искам. Ела, Еди, нека ти помогна…
-НЕ МЕ НАРИЧАЙ ТАКА!
Чашата се разби в стената, а аз се отдръпнах назад. Учестеният му, хриптящ дъх ме уплаши и осъзнах, че съм прекалила. Постоях няколко секунди, чудейки се какво да направя първо, после се спуснах към стената и събрах с треперещи ръце остатъците от стъклото. Когато се изправих и обърнах, почувствах удара му с цялото си тяло и за миг ми притъмня.

26 декември 1977, Backer city
Бавно отворих очите си и съзрях смътно двете фигури. Когато съзнанието ми се избистри, болката в тила се завърна и дъхът ми се учести.
Силуетът, който беше до леглото ми, се размърда, чувствайки че съм се събудила, и побърза да вдигне клепачите и на двете ми очи, светейки в тях с нещо, което проклех заради дразнението, което ми причини.
-Добре… -Промълви лекарят, който в последствие разпознах като такъв.- Ще се отърве с главоболие, хубаво е да си почине идните няколко дни, защото си е ударила лошо главата.
-Детето? –Попита Нот студено, а аз, разпознавайки гласа му, потънах в завивките и суеверно се опитах да се защита с тях. Въпреки че нямаше от какво.
-В тази фаза на бременността е прекалено трудно да се разбере. –Отвърна медикът, прибирайки светещото пособие в джоба на гърдите си.- Но, съдейки по реакцията на тялото й, не се е случило нищо сериозно. Има здрав организъм, не може да го загуби толкова лесно. И, въпреки това, не е препоръчително да… се случват такива неща.
-Оставете ни! –Изсъска Едуард към него. Аз понечих да възразя, но вече беше късно – бяхме останали само двамата в спалнята.
Той се приближи до леглото ми и се надвеси над мен, подпирайки се на ръцете си от двете страни на главата ми. Аз извърнах лице, за да не срещам погледа му.
-Ако нещо се случи с детето ми, светът ще ти се стори тесен! –После замлъкна и довърши незаинтригувано.- След три дни ще отидем при Господаря. Постарай се да си се оправила дотогава!
После се обърна и си излезе, а аз, успокоена от отсъствието му, притворих уморено очи и се оставих на изтощението си.

28 декември 1977, Backer city
Последните два дена, които бях прекарала в стаята, донякъде бяха поуталожили чувствата на страх, безпомощност и безнадеждност. Тъй като в къщата бяхме само двамата, на Едуард му се налагаше сам да се оправя с домакинството, което, имайки се в предвид магическите му способности, които отдавна не беше използвал, едва ли му тежеше. Другото, по-лошото в случая, беше, че трябваше да се грижи за мен предвид обстоятелствата, в които бях поставена. Бях сигурна, че това ще го смути и ядоса, но не се случи точно така.
Три пъти на ден носеше храната ми право в стаята. Нито веднъж не я докоснах, преди да излезе, нито веднъж не го погледнах. За първи път го направих, вечерта преди да заминем за щаба на смъртожадните.
Едуард влезе с неохота и блъсна подноса върху нощното шкафче. Аз се обърнах към него, впечатлена от факта, че се беше задържал повече от няколко секунди в стаята, взирайки се в мен.
Когато срещнах погледа му, омекнах от странно чувство за безпочвена вина. Не бяхме си проговаряли от онази вечер, а сега сякаш се виждахме за първи път.
Едва осмисляйки го, осъзнах, че той не беше пил оттогава. Нещо, което съвсем срина леда, обвил душата ми, и се обърнах към него по-топло и по-меко от всякога, търсейки тема да го заговоря:
-Какво има? –Почувствах гласа си прегракнал от дългите монолози с тишината. Виждайки, че той не понечи да отвърне, реших да повторя въпроса си, прояснявайки гласните си струни, но думите му ме прекъснаха:
-Какво трябва да има? –Върна ми въпроса, а гласът му прозвуча незаинтригувано, но спокойно.
-Нищо, не изглеждаш на себе си.
-Отдавна съм забравил да бъда „на себе си”.
Поразмърдах се под завивките и за първи път осъзнах, че той, вързан в тази къща с мен, носеше същите окови като моите, чувстваше същите решетки около съществото си, беше точно толкова лишен от свободата си, колкото бях и аз. Също беше жертвал половината от живота си. Беше споделял килията с мен. И, всеки път когато ме беше удрял, всеки път, когато ме беше нагрубявал и презирал, всъщност ми беше давал само доказателство, че още се бореше да се освободи. А, ако веднъж отвореше килията, моята свобода щеше да бъде неприкосновена като неговата.
Това заключение ме накара да поставя под съмнение всяка емоция, на която импулсивно се бях отдавала през тези четиринайсет години съвместно съжителство. Съжалих, че, вместо да се опитам да му помогна и да му дам кураж, го бях проклинала и ненавиждала, защото бях отказала да видя очевидното. Въпреки че той можеше да излезе и да си тръгне, така щеше само да се обрече на смърт. И Едуард, също както мен, нямаше право на избор.
Виктор… Аз никога нямаше да го видя отново, никога нямаше да потъна в прегръдките му, да почувствам отново, че съм му нужна, че сърцето му бие за мен. Никога нямаше да го имаме отново, онова чувство, което ни успокояваше, възраждаше, онова чувство, което бяхме споделяли преди. Защото истината за силите ни не можеше да промени миналото, но обричаше завинаги бъдещето ни. Носейки бремето на дълга, ние нямаше да можем да бъдем обикновени хора, нямаше да можем да обичаме отново. Защото, знаейки до какво щеше да доведе близостта ни, нямаше да позволим да се доближим отново един до друг. Поне аз нямаше да го позволя.
В онзи миг аз повече от всякога вярвах в думите на Едуард за Зимата. Вярвах, че с Вик не сме просто годеници, не сме просто хора, че да се осланяме и ръководим от чувствата си. Ако още веднъж се съберяхме, нямаше да има свят, който да споделяме, не свят, а руини.
Не е любов, Вик, вече не е… Преди, докато не знаехме истината, я притежавахме. Сега тя вече не може да просъществува, знаейки че не тя ни привличаше и не тя ни караше да копнеем да бъдем заедно отново.
Аз нямаше да го забравя, никога нямаше да го забравя, никога нямаше да престана да се надявам, че един ден щяхме да се съберем, никога нямаше да престана да вярвам, че ще бъда до него отново… Но никога нямаше да се отдам на чувството, никога нямаше да се ръководя от него, за да не подхранвам силата на Лорда умишлено. Вик щеше да ме преследва завинаги – в сънищата, в мечтите, в кошмарите и в страховете… Нещо, което ми беше инстинктивно заложено, също както на него. И аз цял живот щях да се боря с призрака му, пречейки му да се материализира и да извърши немислимото…
-Ела тук. –Казах бавно и вдигнах ръката си, изправяйки се на леглото. Той помисли, а после, явно решавайки, че нямаше да го изям, се приближи и седна на леглото.
Аз протегнах ръка и увих горната част на блузата му в пръстите си, а после го придърпах рязко, така че тялото му да притисне моето върху леглото. Впих устните си в неговите и продължих да задържам близостта му с ръка, докато не почувствах натиска на устните му върху моите. Тогава, припознавайки предишното чувство за безсилие, се оставих в ръцете му.
Никога не бях правила подобно нещо преди, аз бях толкова неопитна, той – толкова груб. Може би чувството, което ме караше да желая да запазя това последно същество в живота си, само ме учеше как да реагирам и как да се държа.
В мига, в който кракът му се плъзна между моите, се отдръпна рязко и изстреля:
-Това няма ли да се отрази на…
-Не. –Усмихнах му се аз и преплетох езика си с неговия, готова да му оставя поводите в мига, в който го пожелаеше. Защото нямаше да се осланям повече на миналото и да си създавам въздушни кули, че отново щях да имам онова, на което някога държах. Каквото и да станеше, аз щях да оцелея, и един спомен нямаше да може да промени това…

*Знам, колкото по-бързо си тръгнеш,
Толкова по-бързо ние навеки ще бъдем заедно
Как не искам да заминаваш,
Как желая да си тръгнеш по-скоро.
Вземи ме, любими, с теб.
Ще бъда платното по пътя ти.
Със сърце ще предвещавам бурите.
Имам чувството, че те губя...

Подслонявайки те от студа,
Аз ще си помисля: "Боже Всевишни,
Никога няма да те забравя...
Никога няма да те видя отново..."
(Част от песен към операта "Юнона и Авось")

I know the fear of dying,
Heard it from a meltdown blast.
I know that lord have mercy,
It soon will pass.
I know it.
I don't wanna be cheated,
I can't go on, in a world where love is beaten.
I can't go on.
Where love is defeated.
Can't go on...

29 декември 1977, Backer city
На следващата сутрин, аз бях повече от изтощена. През нощта Едуард не беше заспал и, всеки път когато в полусъзнание се обръщах настрани, ме събуждаше и аз отново затварях уморено очи на рамото му. Предполагам че това, от което беше странял в юношеските си години, сега, опознал го, желаеше по-силно от всичко. Онази близост, която някога бях споделяла с Виктор, а сега инвестирах в бъдещето си… Моето лично, не общото ни с Виктор, моето.
Беше едва пет и половина, а аз, отказала да притворя очи, се бях повдигнала на облегалката на леглото. Притисках, почти насилствено главата му към корема си, знаейки колко объркан се чувстваше в момента. Това беше нещо, което умеех до болка, което знаех как да контролирам и направлявам така, както го исках. Бях прекарала дълги нощи в прегръдките на Виктор, без веднъж да ми направи и лек намек, че желае нещо повече от това. Предполагам, че, ако го беше поискал, нямаше да му откажа, не и след тези месеци, в които той се беше превърнал в смисъл на моя живот. Не ме беше притискал, може би щеше да е по-добре да не го беше направил.
Да, аз реагирах ирационално. Помагах на един развален човек да се почувства жив отново, въпреки че той ме беше наранил неистово. Може би точно заради това държах на Едуард, може би не. Докато Виктор се беше държал толкова нежно, толкова внимателно, Нот ме беше променил. Сега, след всичките истини, промяната и познанието струваха повече от чувствата.
И така, вяла, уморена, унесена, дори смазана от собствените мисли, аз наблюдавах как първите слънчеви лъчи играеха в нежни цветове през пердето, по тавана. Ръката, която не се впиваше понякога дори грубо в косата му, държеше запалена цигара, бълваща дим из осветения, прашен въздух. Не мога да кажа кое чувство, коя емоция ме беше накарала да я запаля, нямах този навик. Предполагам, че това беше следствие от катарзиса, през който преминавах, и катаклизмите, което раздираха душата ми онази сутрин. За първи път почувствах, че съм предала Виктор, за първи път осъзнах, че щях да плащам със съвестта си всяка бъдеща дума, всяко бъдещо движение, всяка бъдеща мисъл. И пак нямаше да ги променя.
Едуард се повдигна, опирайки се от двете ми страни с ръце, и впи устни в корема ми, което ме накара да затворя очи, скривайки сълзите, предизвикани от предателството. Носех неговото дете, лежах в неговото легло, чувствах неговите докосвания, поощрявах ги дори… и, най-лошото, не се чувствах грешна спрямо Виктор. Смятам че това беше най-голямото ми предателство.
Легна до мен на леглото, а аз скрих лице в шията му, донякъде смутена от сълзите, които все още толкова несигурно играеха в очите ми. Ръката му застина на талията ми, не нежно, по-скоро притежателски, нещо, което ме накара да се почувствам сигурна и да притворя клепачите си.
-Какво е чувството? –Попита ме тогава, а аз въздъхнах във врата му.
-Кое чувство?
-Да си бременна.
Усмихнах се леко и отвърнах прегракнала:
-Нямам и на представа, досега нищо различно не съм усетила. Предполагам че е прекалено рано. Но сигурно е приятно.
Той замлъкна неудобно за миг, а после попита отново:
-А какво е чувството да си вързана с човек, когото ненавиждаш?
Вдигнах се рязко на лакът и го погледнах стреснато. Той извърна поглед от очите ми, сякаш смутен от нещо.
-Защо реши, че те мразя? Аз не те мразя, наистина.
-Но не ме и обичаш.
Действително, беше прав. Как беше възможно въобще да го обикна, докато споменът за Виктор, въпреки годините, въпреки чувствата, все още беше толкова пресен и ясен.
Отпуснах се на рамото му и промълвих:
-Има време за всичко, не ме притискай до стената, опитвам се, но не е толкова лесно, колкото изглежда. Остави ме да свикна с всичко това, после всичко ще тръгне както трябва.
-Обещаваш ли? –Прошепна, обръщайки лице към моето.
-Да.
Наведе се и докосна с устни челото ми, а аз затворих очи. И така, кълнейки се на другия, в онази сутрин аз за първи път губех Виктор, за първи път се прощавах с него. Скоро от него нямаше да остане и спомен, само горчивият вкус в устата и болезненото свиване в гърдите. Прокълнати думи върху пожълтелите страници на историята. И, щом толкова лесно се отрекох от него, не е било любов, нали?

25 декември 1977, „Saint-Mort” manoir, Paris
Докато наблюдавах разговора между Ник и баща му, за пръв път почувствах, че те наистина бяха там, наистина бяха били толкова дълго време. Обля ме топлото чувство, че имах семейство, че имах хора, на които да държа, за които да живея.
За толкова много време, чак сега бях успяла да почувствам сина си като такъв. Винаги между нас имаше преграда, още от самото му раждане го бяха разделили от мен, уплашени, че ще повлияя на сина на Волдемор… Колко глупаво звучи сега, колко глупаво звучеше и тогава…
Спомних си онзи ден, в който за пръв път бях срещнала Волдемор. Чувствах се толкова уплашена, лъжейки го, затваряйки ядно съзнанието си за легитимантиката, която ми прилагаше. Той не можеше да узнае тайната ми, иначе всичко щеше да е изгубено.
Тогава, подвластна дори и на вятъра, се бях врекла, че нямаше да му позволя да се добере до истината, да се добере до наследника си… В онази нощ, в която я бях заменила, бях изгубила всичко… но бях спечелила смисъл.
Играех ролята на живота си, залагайки бъдещето си на карта, опитвайки се да спася чуждото. Така ме бяха научили в Ордена… Така трябваше да направя… Бях длъжна, длъжна бях на света ни…
Странно е да знам, че погубих себе си за сестра си и за бъдещето на всички тези хора, от които принудително бях изолирана. Странно беше да пестя истината пред Виктор, да подхранвам вярата му, че мога да бъда толкова жестока към него, сякаш заучено, наизуст.
Странно, но и невъобразимо лесно. Все пак той вярваше, че аз съм черна фигура на дъската, можех ли да му кажа, че катранената роба само криеше цвета й, можеше ли той да го разбере?
Констанс… Дали беше добре в онзи миг, дали беше успяла да се спаси, къде беше, колко беше струвала моята жертва? Изолирана, забравена, аз нямаше как да знам, дали агнецът ми беше умилостивил боговете. Имаше още три години, три дълги години… тогава картите щяха да паднат на масата. Едни щяха да се изненадат, други, като мен, да се смутят, трети щяха да се сринат… Дотогава… Дотогава Тринити Сърду щеше да танцува изкусно с катранената си маска, без веднъж да се осъмни в достоверността и силата на ролята и живота си…

26 август 1980, Godrick Hallow
Вратата се пооткрехна и гърлото ми пресъхна, докато правех сух жест на присъстващите да замълчат. Изправих се и се приближих, хващайки нахалника за китката. Срещу мен стоеше младо тъмнокосо момче, с няколко сантиметра по-високо от мен. Очите му, като дълбините на океана, проблясваха тревожно срещу мен.
-Кой си ти, момче? –Попитах го рязко, следейки мимиките на лицето му.
В този миг Минерва ме изблъска леко, разтрогвайки хватката ми около ръката ми, и го перна леко през врата.
-Колко пъти трябва да ти обяснявам, Блек, че когато кажа „секретно събрание”, това означава секретно!
-Но, професоре, аз съм част от Ордена, пълнолетен съм! –Измрънка младежът, отдръпвайки се от обсега на ръцете на Макгонагол.
-Да, но днес, специално, новобранците нямат място в залата за заседания! –Ядоса се жената и аз реагирах импулсивно срещу следващите й думи:
-Как ти е първото име? –Това рязко-сменяне на темата очевидно подейства като мехлем за създалата се ситуация. Той се обърна към мен и отвърна с лека усмивка:
-Сириус Блек, приятно ми е.
Понечих да се представя, доверявайки на младежа своето име, но Минерва ме спря с един знак на ръката си. Явно на Сириус Блек щеше да му се наложи да спечели доверието й напълно.
-Качвай се горе в стаята и престани да любопитстваш! –Смъмри го, очевидно поохладила страстите, смутена от моето присъствие на сценката.
-Аз исках само да попитам дали мога да пратя една сова до Питър, тъй като…
-Петегрю отказа да се присъедини към нас! –Повиши глас професорът.- Ако той удържи на мнението си, последното нещо, което ни е нужно, е да доведе тук смъртожадните!
-Но той не…
-Не подлежи на обсъждане! –Процеди жената, а после повиши рязко тон.- Горе, веднага!
Сириус направи неприятна физиономия, а после се стрелна по широката, триумфална стълба, опасваща първия дом на Албус Дъмбълдор, а ние се върнахме в залата.
Тя представляваше високо и позлатено помещение, изцяло в бяло. На стените контрастираха тъмната маса, буковите столове, кадифените, шоколадови пердета на прозорците, аплиците, спускащи мъждива светлина, и портретите от четирите ни страни.
На дългата, кръгла маса имаше много незаети места, тъй като Албус беше викнал само най-приближените си на това събрание. Ведросините му очи не горяха с унесеност, а се стелеха сериозно и проницателно по лицето ми. След толкова години, аз за пръв път го виждах, въпреки че много пъти бяхме комуникирали. Явно създалата се ситуация променяше нещата…
-Кой беше? –Попита ме бавно, а аз отвърнах сухо.- Сириус е един от младежите, които ще придружат Лейла до Хогуартс и ще бдят над нея. –Обясни ми той.- Мога да вярвам на всички тях, доказвали са го, и, въпреки това, смятам че за момента им е рано да разбират всички истини около нея. Мисля, че това ще повлияе зле на мисията им, защото ще променят погледа им върху нея.
-А, докато разберат, какво ще им кажеш за дъщеря ми? –Попитах го, разполагайки се на едно от свободните места.
-Нищо. –Отвърна ми искрено.- Нека сами стигнат до истината, дотогава няма да ги поощряваме, но няма и да ги лъжем. Те са будни момчета, ще се досетят бързо. Дотогава ще ги оставим да си вършат работата.
-Как са имената на тези момчета?
-Освен Сириус, Ремус Лупин, Джеймс Потър, Франк Лонгботъм и Тед Тонкс. –Отвърна ми Макгонагол, взирайки се в мен.- И петимата са от моя дом и мога да гарантирам за тях. Специално Блек е малко буен, но, когато стане въпрос за нещо важно, ще се отнесе сериозно.
-Блек не беше ли стара английска чистокръвна фамилия? –Попитах ги леко неуверено в младежа.
-Действително. –Кимна Дъмбълдор.- Но Сириус далеч не напомня на своите роднини.
-Добре. –Кимнах бавно, подтискайки напрежението в гласа си.
Настана кратка тишина, която само припукването на факлите рушеше.
-Виж, Констанс, извинявай, че се наложи толкова дълго време да прекарате тук, изолирани от… -Започна Дъмбълдор, но негодуванието ми при спомена, ме надви и го прекъснах грубо:
-Като в карантина, нали? –Засмях се раздразнено.- Дъщеря ми не е монахиня, Албус, запомни го! Никога не ми се беше налагало така да я ограничавам, така да я наранявам! Не смяташ ли че вашата игра на добро и зло малко или много разрушава света й? Не смяташ ли че ми беше трудно преди три години да я накарам да напусне всичко, което някога е познавала, всичко, което някога е смятала за свой дом? После да я оставя, изолирана, сама, да се чуди какво се случва. А сега да отида и да й кажа, че има нов свят, който да споделя със съдбата си. Забрави за това какво аз чувствам, забрави какво ми беше да накарам собствената ми сестра да загуби всичко, забрави женитбата за смъртожадния, забрави годините, дълги като векове, в Русия! Аз знам истината, затова не ме боли. Ами тя? Как се чувства дъщеря ми, докато вие си играете с нея, замисли ли се веднъж за това?
Издържах минута погледа на Дъмбълдор. Не исках да си спомням всичко, което бях причинила на Лейла, не исках да знам колко много я болеше да се лута в този непознат свят, не исках…
-Знаеш, че нямах избор. –Отвърна ми сухо.- Можех да я убия, можех да я пратя при баща й, знаейки, че това ще развали магията. Кой от двата варианта избираш, Констанс, кой по ти харесва и кой е по-добър за дъщеря ти?
Не отвърнах, а сведох поглед към масата, опитвайки се да поставя ред в хаоса, настанал в главата ми. Къде беше това място, което нямаше да ни боли, къде?
-Има още по-малко от година, после…
-После какво, Албус? –Ядно повиших глас, вдигайки кървавите си очи към него.- После какво? Дори Тринити да се спаси, дори Лордът да не разбере, дори момчето да не умре… какво ще се промени за Лейла? Тя цял живот ще се слива със сенките, търсейки мястото си в света, и никога няма да го намира, защото няма как да знае, че такова място всъщност не съществува… -Гласът ми замря, а погледът ми, пълен със сълзи, се спусна по присъстващите. Толкова чужди, толкова безпристрастни към нашата болка. Какво ли знаеха те за света ни, с който толкова умело си играеха? Какво бяха загубили, какво бяха спечелили? И можеха ли някога да го разберат?

29 декември 1977, Backer city
Потърках очите си, намествайки ризата му по тялото си. Свалих я, влизайки в банята, и оставих горещата вода да се спуска по тялото ми, галейки ме в мътната пара. Това бяхме ние, това виждахме около себе си, толкова сляп беше взорът ни…
Нямаше голямо значение, аз щях да играя до край, без да се смущавам от паденията си и без да се възгордявам от триумфите си. Сега беше време да се срещна с Лорда…
Облякох дрехите, които Едуард ми донесе. Отдавна не ми се беше налагало да се обличам с чисти, нови неща, отдавна не бях слагала мантия да прикрива тялото ми. Тези тринайсет години бях прекарала в стари пуловери, раздърпани, оцапани тениски, избелели, захабени и учудващо-широки дънки. Сега, обличайки прилепналите, черни панталони и катранената тениска, се почувствах за първи път жива от години насам. Въодушевена, сресах измитата си коса, оставяйки я да се спуска по раменете ми.
Едуард изникна зад мен и ме притегли към себе си, поставяйки ръка на корема ми. Гърба ми опря в гърдите му и аз се усмихнах, сякаш за първи път от векове насам. Измърках, извивайки глава назад, докато устните му докосваха нежно врата ми. Сякаш отново бяхме живи, сякаш двамата бяхме открили начина да се възродим от пепелта за един кратък миг. Сякаш го обичах, сякаш той ме обичаше, сякаш бяхме свободни, сякаш бяхме щастливи.
Обърнах се към него, опирайки чело в неговото и притваряйки унесено очи.
-Ще трябва да се подсигуря, че няма да избяга, нали знаеш? –Промълви бавно и смутено.
-Знам. Вярваш ли ми? –Попитах го, взирайки се дълбоко в очите му.
-Вярвам ти. –Прошепна той, а аз се откъснах от него и протегнах ръката си към него:
-Значи и аз ти вярвам.
Целуна китката ми, преди върху нея да проблеснат за миг златни белезници, свързващи я с неговата ръка, а после да се изгубят отново. Усмихнах се леко и го последвах, оставяйки къщата, в която се бяха разбили мечтите ми завинаги, далеч зад гърба си. Един кратък миг аз бях свободна, един кратък миг аз бях жива отново… Миг, който щях да помня винаги…

Пояснения и преводи:
Познавам страха от смъртта
Чух за него от разтопения вятър
Знам, че Господът има милост,
Всичко това скоро ще премине
Знам го
Не искам да бъда мамен
Не мога да продължа напред в света, където любовта е покорена
Не мога да продължа напред
Където любовта е поразена
Не мога да продължа напред...

I close my eyes, only for a moment, and the moment's gone
All my dreams, pass before my eyes, a curiosity
Dust in the wind, all they are is dust in the wind
Same old song, just a drop of water in an endless sea
All we do, crumbles to the ground, though we refuse to see
Dust in the wind, All we are is dust in the wind
Don't hang on, nothing lasts forever but the earth and sky
It slips away, all your money won't another minute buy *
Kansas - Dust in the Wind

16 август 1961, Bercy, Paris, France*
-Виктор, пусни ме! –Извиках яростно, чувствайки колко малко всъщност желаех да го направи.- Пусни ме, Мерлин, не мога да те гледам вече! Толкова много време, а ти си пак същия – скучен до мозък на костите си! Не искам да имам нищо общо с теб! Не ме интересуваш, аз държах на Франсис, наистина, просто исках да го накарам да ревнува! Останах с теб заради парите! Вече дори не мога да те търпя, дори заради тях не мога! Искам да се върна при него, а ти ме остави намира! Достатъчно време изгубих с теб!
Рязко ме пусна, а аз положих цялото си самообладание, за да не позволя на чувствата да ме направляват. Знаех, че го наранявам жестоко, знаех, че той искаше да ми предложи брак, бях видяла пръстена… знаех че ме обичаше, знаех че аз го обичам…
Аз трябваше да го лъжа, трябваше да го наранявам, трябваше да разбия връзката ни на парчета. А Вик трябваше да остане във Франция, не да ме следва, не…
В миг на слабост очите ми се напълниха със сълзи, наблюдавайки болката му, беше и моя. Обърнах се рязко и се затичах колкото се може по-бързо. Не знаех, дали е по петите ми, не знаех дали ме беше проследил с поглед. Просто се скрих в една задънена улица и се магипортирах.

16 август 1961, Godrick Hallow, England
Вратата се отвори бавно и аз влязох вътре, следейки, разтреперана, едно лице, което познавах…
-Жак? –Ахнах и моментално забравих всичко друго.- Жак, какво правиш тук?
Жаклин Пери, моята очарователна съквартирантка в „Лаксез”, сега ме наблюдаваше топло и поемаше ръката ми. Не бях я виждала от повече от година, бях загубила следите й отдавна.
-Здрасти. –Усмихна се топло и ме прегърна, а аз, прекалено потресена, не успях да й отвърна много умело.- Присъединих се към Ордена, когато завърших. –Обясни простичко.
-Значи си тук отдавна? –Смаях се аз, чувствайки се неудобно от факта, че не се бях потрудила повече, за да я открия.
-Ами… -Унесе се тя, нещо, което толкова й отиваше. Тази вятърничавост, която толкова харесвах в училище.- Всъщност, си бях във Франция, тъй като се наложи да действам там. Когато узнах за сестра ти… Съжалявам, Трин.
Аз, моментно забравила Констанс, се опомних и отвърнах набързо, едва ли много-много убедена в думите си:
-Спокойно, нали затова съм тук. Скоро всичко ще бъде наред, ще се погрижа. Тя… Наивна е, но всичко ще мине по план…
-Госпожице Сърду, добре дошлa в Англия! –Познах Албус Дъмбълдор, съдейки по снимките му, които френската преса често публикуваше по страниците си. Поех ръката му, връщайки студенината и решителността в очите си.
-Благодаря ви. –После, без да мога да се стърпя, изстрелях.- Къде е тя? Аз ще направя всичко, точно както го казахте. Само трябва да ми кажете къде е, от колко време е там, какво се е случило и откъде, Мерлин, знаете за това.
Албус кимна бавно, като се усмихна на изблика ми, така контрастиращ на студената ми маска. После ме поведе след себе си и влязохме в тъй наречената Зала за Заседания, където останахме тримата с Жак.
-Нещо за пиене, госпожице…
-Наричайте ме Тринити. –Поправих го нетърпеливо.
-…Тринити? –Усмихна се отново.- Вие можете да ме наричате Албус.
-Добре. Значи, не искам нищо за пиене, Албус, искам да науча всичко за сестра си. Какво се е случило с нея? Кога? Въобще как се стигна дотам, че се наложи да…
-Едно по едно, Тринити, едно по едно… -Постави край на тирадата ми Дъмбълдор.

8 април 1962, Location: Unknown*
Отне ми година да открия скривалището на смъртожадните. Бях приемала Многоликова отвара, приемайки облика на нисшите поклонници на Черния Лорд. Бях преровила всички карти, вслушвайки се в спомените на Дъмбълдор за Волдемор. Бях останала с впечатлението, че Щабът на Черния Орден хем се намира някъде на явно и населено място, хем е скрит от погледа на натрапниците.
За тези няколко месеца се бях срещнала с Виктор, който ме бе последвал в Англия. Тогава, вслушвайки се в предположенията на Дъмбълдор, му позволих да се приближи до мен, надявайки се че Черният лорд ще се свърже с него, както твърдеше Албус. И, действително, в началото на шейсет и втора година той го направи.
Така, на осми април същата година, аз за първи път успях да се домогна благополучно и да премина защитите на щаба, магии, които с помощта на Дъмбълдор, бях покорила.
-Стас… Стаси… -Шептях тихо и притеснено под прозореца. Чувайки раздвижването в килията, сърцето ми трепна от вълнение, а цялото ми тяло импулсивно се напрегна да улови всяко леко движение. Почувствах как някой от другата страна се изправи леко и нокти изскърцаха по каменните плочи.
-Кой е там? –Гласът от отсрещната страна потрепери и аз почувствах как вълна на облекчение заля цялото ми същество.
Тя беше, нямаше как да я сбъркам. Въпреки годините, в които съдбата ни беше разделила, въпреки всичките несгоди по пътя ни, ние пак бяхме заедно, макар и в това окаяно положение, макар и на ръба между живота и смъртта.
-Стас! –Едва не извиках, мигновено забравяйки обстоятелствата.- Аз съм, мила, Тринити! Сега ще те измъкна!
-Трин! –Промълви тя потресено, а аз се огледах, спомняйки си за какво бях дошла. Трябваше да открия начин да я извадя оттам, нямаше как да е невъзможно. Всичко беше въпрос на време и търпение, които, за съжаление, не притежавах.
-Стас, чуй ме добре! –Промълвих тихо.- Има ли някой около теб?
-Не, пазачът е заспал на вратата! –Отвърна ми тя и понечи да изрази недоумението си.- Какво правиш тук, как ме…
-Не е сега времето за това. –Отвърнах й хладнокръвно. Бях си върнала пълния разсъдък и самообладанието, които така ми бяха нужни в онези кризисни времена. Нямах право на грешки, всичко трябваше да стане точно както следваше.- Стас, знаеш ли защо си тук?
Последва кратка пауза, през която чувах ударите на сърцето си. Дъмбълдор ми беше обяснил всичко, знаех го. Въпросът беше дали се беше случило немислимото или не.
Не желаех да я тормозя, да й напомням всичко, което беше преживяла в последните дни. Беше ми неудобно след толкова много години да задавам толкова директни, интимни и болезнени въпроси. Но и трябваше да знам истината…
-Т-той… той… -Гласът й трепереше, а аз сякаш чувах през стената учестения й от болка дъх.
-Бременна ли си?
Последва нова доза тишина, през която чувствах как притеснението ми се надигаше вътре в мен.
-Да…
Ударих юмрука си в стената и подпрях чело на нея. После, налагайки си да не губя самообладание, обърнах погледа си нагоре към прозорчето с решетките, и изстрелях:
-Казала ли си му вече?
-Не, не искам той да…
-Утре сутринта трябва да му кажеш. Вечерта ще се върна отново. Трябва да се увери, Стаси, задължително. Не знам как, просто го накарай да те провери. Като се стъмни ще се върна отново тук и ще те измъкна. Имате ли тоалетна или нещо такова?
-Да, на няколко метра от килията.
-Има ли прозорец или външна стена?
-Да, има.
-Добре. –Отвърнах задъхано.- Това щабът на смъртожадните ли е?
-Не, не, тук просто държат пленници. Като ме завлякоха преди време видях, че няма нищо такова. –Отвърна ми бързо, явно долепена до стената като мен.
-А има ли някой друг освен пазача и теб в помещението?
-Не, тук не водят никого другиго. Винаги съм сама.
Въздъхнах бавно и завърших:
-Накарай го да викне Онзи-който-не-бива-да-се-назовава на заран. Кажи му че си бременна, не казвай нищо друго, той никога повече няма да те нарани. Вечерта, точно след залез, отиди до тоалетната и почукай по стената. Ще доведа хора, които да те съпроводят до Щаба на Ордена. Каквото ти кажат там, това прави. Ще разбереш, че от всичко това зависят много повече неща, отколкото си предполагала.
-Ами ти, Трин? –Попита след няколко секунди.
-Мен не ме мисли. Хайде, аз ще тръгвам.
-Ще се върнеш, нали?
-Кълна ти се!

9 април 1962, Location: Unknown
На сутринта след разговора ми с Тринити сърцето ми прескачаше сякаш всеки свой втори удар. Колкото и да се бях опитвала, не бях съумяла да заспя през нощта, въпреки че умело изиграх съня си за пред пазача. Той не трябваше да разбира, че съм развълнувана или притеснена.
След нощта бях стигнала до убеждението, че всичко това наистина засягаше не само мен и Тринити. Очевидно Орденът на Феникса, за когото дотогава само бях чувала, знаеше повече от мен, вероятно повече и от сестра ми. Щом бяха стигнали дотам, че да ме спасяват, значи вече не бях обикновената играчка на Тъмния лорд, вече бях нещо повече… Дори тогава да не знаех дали това е добре или не… сега ми е пределно ясно.
Смътно знаех, че Тринити щеше да заеме моето място в тази килия, но се опитвах да игнорирам тази неприятна мисъл. Исках само да се махна, само да избягам, само да забравя тази част от живота ми, в която присъстваше това място, тези хора, този задушен въздух, пълен с напрежение и омраза. Полъх на кръв, смърт, насилие и ненавист. Мразех всичко там, мразех дори себе си за това, че бях част от него. В онези дни на неведение и болка аз предпочитах да умра на място, вместо да се опитам да градя живота си след тези събития. По-скоро мъртва, но не и омърсена…
И, въпреки това, след разговора с Тринити, се бях убедила, че не бива да си позволявам тази волност да играя с живота си. Може би, ако беше дошъл някой друг, щях да строша главата си в стената, вместо да му позволявам да види това, в което се бях превърнала. Суха, омърсена, разкървавена, изнасилена, озлобена, безжизнена… Някаква сянка на живот, в която никога не бях вярвала че мога да се превърна. Нещата, които си мислех, че могат да се случат само на другите, ме бяха сринали за това време, което бях прекарала там… Всичко, в което бях вярвала, тогава нямаше цена…
Но Трин ми беше дала нов смисъл за живот, ново чувство, ново усещане… Тя щеше да жертва живота си за мен, можех ли да се предам, знаейки че тя ще страда от моята наивност и глупост? Не! Щом толкова неща опираха до мен, аз не можех да бъда слаба, не и отново. Щях да послушам всяка тяхна дума, щях да последвам всяка тяхна заповед, само и само за да знам, че не съм се предала на поражението, след като толкова хора се бореха за мен…
Но тогава още не знаех толкова много неща. За Бялата зима, за Ордена, за Волдемор… Това име, което на времето толкова ме плашеше, а сега изричам с неохота… Бореше се за нещо, което не разбирах… Но това нямаше да ме спре да отвръщам на напора, да противодействам на злите му намерения… Колкото и да бях слаба, колкото и да бях нищожна, аз имах нещо, което той искаше! И тогава, чак тогава, осъзнах, че мога да го поваля, да го победя… Само благодарение на това нещо… Дете.
-Аз… -Започнах умело-изигравайки собствения образ, който им бях демонстрирала дотогава. Пазачът се обърна към мен, позволявайки ми да видя сухото му, набраздено от бръчки лице.- Аз съм…
-Какво? –Сопна ми се рязко.- Ти си какво?
-Аз съм… бременна.
В този миг смъртожадният грейна от лошо-спотаеното си щастие, че повече няма да се налага да виси в една килия с мен. Или поне не толкова дълго. Докосна с палец Черния знак на китката си, а аз, следвайки инстинктите си, се спотаих в един от ъглите на килията си. Сърцето ми потрепваше от вълнение, дъхът ми сепваше, а гърлото ми пресъхваше при мисълта, че отново щях да видя Волдемор. Тръпки ме побиваха от неговото присъствие, от мисълта за него, от спомена за всичко, което ми беше причинил.
„Той никога повече няма да те нарани.” беше казала Тринити. Тези й думи потушаваха донякъде ужаса от бъдещата среща, но как можех да й вярвам? Тя никога не беше познавала Волдемор, никога не се беше срещала с него, никога не беше знаела какво е да бъде в ръцете му, да бъде безсилна, да бъде наранена… Тя не познаваше нищо от всичко това, през което аз бях минала. Нищо. Как можех да й вярвам тогава?
„А може би така е по-добре.” си помислих тогава. Щях да съм също толкова ужасена, също толкова плаха и несигурна, нямаше да може да разбере, че имах надежда, нямаше да може да види пламъка в очите ми.
В онзи миг, в който усетих, че студът ме залива на вълни, бавно стелейки се с невидима завеса нагоре по краката ми, си наложих да забравя всяка надежда, да я убия, да я унищожа. Казвах си, че няма как Тринити да излъже Волдемор, че никога нямаше да може да премине защитите, че никога нямаше да изляза отново. Насила върнах отчаянието, насила родих агонията, насила се научих отново да бъда ръководена от безверието. А той… хранейки се с болката ми, щеше да бъде уязвим… Вярвах го.
Когато се появи в черен облак, смъртожадният падна на колене, а аз се свих в ъгъла, наблюдавайки го ужасено. Цялата омраза, която излъчваше, вдървяваше тялото ми, вкочаняваше разума, исках само да се измъкна, само да избягам, само да умра на място, но не и да бъда там, с него…
Волдемор се обърна рязко към пазача и изсъска грубо и разгневено:
-Имах важна задача, а ти ме викаш! Моли се да не е за нищо!
-Не, аз, Господарю… -Промълви подмолно и уплашено.- Тя, тя… -Посочи ме, а аз се сгуших още по-силно в ъгъла, примирайки под кървавия поглед на Риддъл.- Тя каза… каза че е…
-Че е какво, пихтиест червей такъв? –Разгневи се Тъмният Лорд.
-Че чака дете.
В този миг сякаш всичко спря под погледа му. Имах чувството, че стоя в безтегловност, че съм изчезнала за момент, че времето е спряло. В онзи дълъг миг, в който не знаех как ще реагира, какво ще ми причини, какво…
На лицето му се появи лека усмивка на задоволство, толкова човешка, толкова нормална форма на радост, която дори Волдемор не можеше да прикрие.
Обърна се към мен и влезе в килията ми, без да казва нищо. Аз се разтреперих и се дръпнах настрани, заравяйки пръсти във влажния каменен под. Тялото ми се разтрепери конвулсивно от близостта му, сетивата ми замряха за момент и само една мисъл успя да си проправи път през съзнанието ми: „Какво ще направи сега?”.
Почувствах как тялото ми се вдигна под пръчката му, противно и неподвластно на желанието и мисълта ми. Намерих се безпомощна, ужасена, чужда на себе си и на света. Притворих очи от страх, просто исках да свърши колкото се може по-бързо, да се махне, да изчезне, да не го видя повече, да умра, но да не го видя.
Пръчката се вдигна в ръката му и нещо сякаш се изтръгна от тялото ми, преди да се стоваря глухо и неподвижно на земята. Смътно забелязах кървавия дим, който се стелеше пред лицето на Тъмния Лорд. На усмивката му, ужасяваща, цинична, станах свидетелка единствено аз. После чертите му върнаха студенината и безизразността си, когато се обърна към пазача, за да му каже нещо. Аз обаче не успях да задържа клепачите си отворени и изпаднах в безсъзнание. Така и не разбрах какво беше казал Волдемор на пазача…
***
Когато се събудих от Черният лорд не беше останала и следа. Пазачът беше сменен с друг, по-суров на вид, по-страшен донякъде, който не ме изпускаше от очи. Когато се повдигнах от земята, осъзнах, че в килията ми бяха произтекли промени. Имаше вече легло, нещо, което отдавна не бях виждала, както и солидно количество храна върху една маса, която, въпреки че не изглеждаше вкусна или префърцунена, ме накара да се почувствам доста по-добре. И, въпреки всичко, тъмнокосият мъж в края на стаята наистина ме ужаси и предпостави към лоши помисли.
Ами ако не успеех да се измъкна оттук, заблуждавайки го? Отърсих се от тази мисъл и погледнах прозореца горе. Хвърляше бледо сияние по тавана, ясен знак, че скоро щеше да се стъмни.
-Утре ще те изведем оттук, приготви се! –Стресна ме с хладния си глас смъртожадният и аз подскочих импулсивно.
-А-а… К-къде? –Попитах насечено от уплаха.
-Там където ще си на сигурно място, близо до Господаря. –Отвърна ми хладно и безчувствено.
А аз продължих да се стаявам в тъмнината на килията, хвърляйки по един скрит поглед към прозореца.
***
Когато настъпи заветния миг, аз, със разтреперан глас, го помолих да ме заведе до тоалетната.
-Ще стискаш! –Отвърна ми ядно и сякаш всяко чувство в мен за миг замря.
-Ама аз… Не е добре з-за… за детето. –Отвърнах на пресекулки, мъчейки се със зъби и нокти за онази светлинка, която ми беше останала.
И, явно се получи, защото той склони, знаейки че Волдемор има нужда от здрав наследник. Пусна ме и аз се завтекох в мрачната тоалетна. Остана пред вратата, с гръб към мен, тъй като не я затвори. Аз, с туптящо сърце, почуках съвсем леко по стената, стаявайки дъх.
В първия момент абсолютно нищо не се случи, което довя паниката в цялото ми същество. Ами ако бях бълнувала? Ако Трин не беше дошла? Ако ме беше забравила? Свлякох се до стената и скрих лицето си с ръце, борейки се с болката, която ме обливаше на пресекулки… Всичко бе било само сън, само илюзия, халюцинация, лудост… Аз отново бях сама…

Пояснения и преводи:
Затварям очите си, само за един миг и него вече го няма
Всичките ми мечти минават пред очите ми
Прах в ръцете на вятъра, те са само прах в ръцете на вятъра
Същата стара песен, просто капка вода в безкрайното море
Всичко, което правим, рухва на земята, въпреки че отказваме да го видим
Прах в ръцете на вятъра, ние сме само прах в ръцете на вятъра
Не вярвай, нищо не е вечно освен това море и това небе
Изслипва се надалеч, парите ти не ще могат да купят още една минута
Прах в ръцете на вятъра, ние сме само прах в ръцете на вятъра
*Бърси - Квартал в покрайнините на Париж
*Неизвестно местонахождение

Я тебе посвящал все песни свои,
Я себя открывал - что хочешь бери.
Я с надеждою ждал, когда же тронется лед,
Только в сердце любимом
Любовь не живет.
А я и не знал,
Что любовь может быть жестокой,
А сердце таким одиноким,
Я не знал... Я не знал...
Но, все равно,
Я тебе желаю счастья.
Нам незачем больше встречаться...
Я все сказал... Я все сказал...*
Филип Киркоров - Жестокая Любовь

9 април 1962, Location: Unknown
Първото, което направих, след като се озовах вътре, беше да насоча за части от секундата пръчката си към смъртожадния и да го зашеметя. Сестра ми, уплашена от рязката ми поява, изкрещя нещо нечленоразделно, а аз се обърнах към нея и я накарах да замълчи:
-Тихо! –Прошепнах, разкопчавайки с треперещи пръсти горнището на дрипавата пижама. Бях толкова концентрирана в действието си, че не проговорих, докато не привърших с него. А тя, виждайки увереността и строгостта ми, не посмя да се възпротиви или да попита какво се опитвах да направя. Нещо, което със сигурност вълнуваше съзнанието й тогава.- Свали си дрехите! –Прошепнах заповеднически и, без да обръщам внимание на неувереността на погледа й, се заех с моите. Предвидливо бях облякла черната мантия направо върху бледата кожа и бельото, сигурна, че времето щеше да бъде най-големият ни враг. Блъснах плата в ръцете й, дърпайки нейната пижама и я нахлузих върху себе си. Едва тогава се обърнах към зашеметения смъртожаден, когото бях покосила в гръб. Очевидно точно в този миг той беше в полу-будно състояние, излегнат на пода. Върнах очите си върху Констанс, оправяйки припряно дрехите й, и чак тогава се загледах в огледалното си изражение.
Бяхме еднояйчни близначки, идентични до последната бенка и последния кичур коса. Единствената ни разлика беше в татуировката на врата ми, която, подарък от родителите ми, беше начинът да ни различават. Бях я изтрила временно от кожата си, въпреки че трудно някой щеше да я види поради необичайното й място. Сега вече родителите ми не можеха да се надяват на късата коса, отдавна я бяхме заличили от облика си.
Взирайки се в чертите й, аз разраних колената си, така че между двете ни не остана почти никаква разлика. Удължих косата си, сплъстих я, и заприлича на нейната – неподдържана от повече от година. Това беше последното, което имах да свърша.
Посегнах с треперещи ръце и свалих от врата си огърлицата на Четиримата, вещ, която ми беше позволила да се магипортирам, въпреки защитните магии.
-Върни я на Дъмбълдор! –Промълвих тихо и сниших още малко гласа си.- Направи точно това, което ти кажат! Дори да е неморално, дори да е болезнено, каквото и да е! Обещаваш ли ми?
-Ами ти?
-Закълни се, Констанс! –Изсъсках разгневена, а тя притвори очи и кимна.- Сега върви!
След като сестра ми изчезна от погледа, долепих ухо до стената. Чух думите, които си казаха, и се успокоих. Дотук всичко беше минало по план.
Насочих пръчката си към главата на смъртожадния и го накарах да се изправи и обърне отново с гръб към мен. Шептейки „Обливиате”, изтрих спомена му за нападението, и го върнах отново в нормалното му състояние, излизайки неуверено от тоалетната.
Той се обърна и ме поведе към килията, а аз влязох вътре безропотно и мълчаливо. Трябваше ми малко време, за да обмисля точните си думи и точното си поведение. С Констанс бяхме толкова различни, а последният път, когато я бях видяла, беше преди десет години. Какво се беше променило в нея, какво беше същото? И как аз можех да го изиграя?...

29 декември 1977, Location: Unknown
Беше обед, а аз прекарвах тези прекрасни часове с Лорд Волдемор, най-Великият Черен Маг на всички времена, дрън-дрън… Едва бях влязъл, когато почувствах колко студ лъхаше от съществото му в помещението. Не успях да разгранича на какво се дължеше този гняв, но донякъде и не исках да знам. Едва ли аз можех така да влияя на настроението му, а и той имаше навика да ме вика отвреме-навреме, колкото да се позабавлява за моя сметка. Затова краката ми крачеха уверено, без следа от страх или притеснение, а с онази гордост, с която обичах да противодействам на лудешката му себичност.
Този път не реагирах както обикновено, не го оставих да контролира тялото ми, а сам присвих коляно пред стола му, свеждайки глава. Когато се изправих, се опитах да разчленя изражението на лицето му през тъмнината, но това се оказа невъзможно.
-Подчинението ти случайно да е знак, че приемаш вината си с готовност и си готов да изтърпиш последствията от нея? –Прокънтя в ушите ми леденият му глас, а аз се усмихнах, без да мога да спра подигравателните мисли, които препускаха в онзи миг през съзнанието ми.
-Но каква вина, господарю? Аз изпълнявам точно желанията ви и не съм се провинил в нищо. –Промълвих саркастично и привидно-удивено.- Колкото до поклона, може би тук не е прието така, но ние, във Франция, го наричаме възпитание. –Едва ли в думите тогава е съществувала тази незаинтересованост, която евентуално беше в състояние да ме спаси от последвалия сблъсък със една от преградите.
-Подиграваш ли ми се, Морт?
Прочистих устата си, плюейки насъбралото се количество кръв и прояснявайки гласа си за отговор. Въпреки гнева и злостта му, сблъсъкът се беше оказал учудващо-безболезнен, съдейки по глухото ми хриптене и слабите наранявания. Изправих се на крака и се усмихнах леко:
-Ни най-малко, господарю! –Отвърнах спокойно и се загледах отново в тъмната сянка, където трябваше да се намира лицето му.- За какво ме повикахте?
-Уби ли я? –Гласът и думите му ме смазаха и ме накараха да се сепна. По тялото ми побиха тръпки и аз си припомних смътно, че той беше наложил да убия Тринити… Да я убия…
-Кого, господарю? –Отвърнах смело, когато успях да възвърна самообладанието и дързостта си.
Последва нов сблъсък с познатата ми вече преграда, която този път, въпреки приятелските ни отношения, не реагира по-мило на посещението ми, напротив. Оказа се по-груба, вероятно вследствие на предишните ни взаимоотношения.
Изправих се отново, малко по-бавно и неуверен в контрола над краката си. Вдигнах глава и се вгледах в него, присвивайки очи. После поклатих глава и потвърдих убеждението му с думите:
-Не съм.
Волдемор се разтресе от гняв, видях как цялото му същество потръпна. Ако разговорът ни беше различен вероятно тази му реакция щеше да ми достави удоволствие, но сега говореше само лошо за съдбата на Трин. Нещо, което в онзи миг далеч не ми се нравеше.
-КОЙ СИ ТИ, ЧЕ ДА ОСПОРВАШ ЗАПОВЕДИТЕ НА НАЙ-ВЕЛИКИЯТ МАГЬОСНИК НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА??? –Изкрещя в яда си, а цялото ми тяло беше залято с нова вълна ужас и хлад. Преглътнах бавно и върнах сериозното изражение на лицето си. Сега не беше време за подигравки, въпреки че много ми се искаше да изкажа на глас твърдението си, че не води първенството в тази категория.
-Тринити нито за миг не е имала възможността да повлияе на Николас. –Започнах бавно и високо.- Със смъртта й абсолютно нищо няма да се постигне, освен да се обърне вниманието на магьосническото общество към нас.
-Мерлин, какво ме интересува пък то! –Ядоса се Волдемор, който прозираше вече недобре обмислената ми тактика за оправдание. И, въпреки това, съзнанието ми работеше на пълни обороти, затова и продължих разпалено:
-Защото година е била в неизвестност, всички знаят, че това има нещо общо с вас, господарю! Ако я убия, ще си спомнят всичките тези неща и ще се запитат защо не сте свършили тази работа още в началото! Първо ще ви набедят за милостив, после обаче ще се осъзнаят че това е прекалено недостоверно и ще започнат да душат! Първият, когото ще набедят, ще бъда аз, а покрай мен погледите ще паднат и върху Николас. Тогава, господарю, Дъмбълдор със сигурност пръв ще се сети за какво става въпрос! Бихте ли рискували да опорочите плановете си заради смъртта на една нищо и никаква безпомощна?
С така добре-обмислената си тактика, аз почувствах в онзи миг триумфа си над Черния лорд. Знаех слабите му страни, познавах страховете му, знаех как можех да го разубедя. Животът на Тринити не му беше нужен, но и аз имах ораторските възможности да изкарам смъртта й опасна. Единственото качество, което можеше да го накара да я помилва.
-Прекрасно-обмислено! –Изсъска Волдемор, раздразнен от поражението си.- А защо не ми каза това, когато ти дадох тази задача?
-Защото, господарю, страхувам се че, също като вас, реагирах прибързано на възможността да се отърва от нея. В еуфорията едва не стъпих накриво.
-А защо не ми каза по-рано?
-Защото се страхувах че ще реагирате така. –Оправдах се на мига.
-А откога толкова се вълнуваш от моята несполука, Морт? –Изсъска срещу мен.- Откога стана толкова загрижен?
-Откакто тя засяга и мен! –Завърших триумфално, знаейки че с увереността и хладнокръвността си го бях победил. Победа, която още не сладнееше, но, по-късно, щях да почувствам истински. Сега не беше времето да се отдавам на подобни емоции, не и пред него.
Унесът ми беше прекъснат от почукването на вратата и вида на някакъв непознат смъртожаден, който, напълно-игнорирайки присъствието ми, се поклони машинално и поиска позволението да говори, което не закъсня.
-Пристигнаха. –Промълви кратко и, очевидно-очаквайки отговор, не се оттегли, а остана неподвижен.
Волдемор сякаш потръпна и за първи път се изправи, очевидно развълнуван от нещо. Нямаше нужда да чакам много, за да разбера какво.
Черният лорд слезе по стълбите и за пръв път светлината огря подигравателното му, змийско изражение. Приближи се до мен и махна, предвещавайки реванша си, с ръце:
-Покани ги да влязат!
В този миг обърнах глава към вратата и застинах от неприятното чувство, че щеше да се случи нещо лошо. В онзи миг дори и не подозирах какво можеше да е то, просто интуицията ми нашепваше да се махна колкото се може по-бързо и да не се обръщам назад. А аз, верен на ината си, останах неподвижен.
Тогава я видях… За първи път от четиринайсет години насам. Вървеше със сведена надолу глава, притваряйки очи, стискайки ръката на друг.
-Лола… -Прошепнах, преди да успея да надвия болката и да остана безмълвен.
Когато тя вдигна ясносините си очи и те се врязаха болезнено в мен, сякаш всичко се завъртя и за миг ми притъмня. Почувствах как в душата ми пулсира желанието да ги убия, да ги убия всичките и да я спася. Желание, което щеше да ни погуби…
Очите ми се плъзнаха по разранените й ръце, по посинените й очи и изнемощялата й фигура. Заля ме нова вълна на гняв и желание за мъст. Още по-разрушителна от предходната.
Тя извърна погледа си от мен, а аз продължих да се взирам в нея, търсейки жената, която някога тъй силно бях обичал, търсейки онова желание за живот, което щеше да ме предизвика да погреба тялото си в това помещение и душата си в този мрак, но не и да позволя да ми я отнемат отново… Желанието, което не открих…
Мъжът, който стискаше ръката й, я отпусна и аз посегнах към нея. Лолита се отдръпна рязко и вдигна измъченото си лице към мен. Очите й, пълни със сълзи, ме пронизаха жестоко и аз направих машинално крачка назад.
-Много време мина, Вик. –Прошепна безмилостно и изтри сълзите си с ръка.
-Колко драматично! –Долетя до съзнанието ми подигравателния смях на Волдемор и в този миг гневът за пореден път тържествуваше в съществото ми. Проследих как се плъзна зад гърба й и прокара ръка отстрани на тялото й. Стисна в дланта си челюстта й и безмилостно изви лицето й към светлината. -Виждаш ли, Морт, не сте толкова неуязвими, колкото си мислиш!
Още преди да извадя пръчката си, заклинанието Круциатус се удари в гърдите ми и сломи тялото ми, макар волята да остана непоклатима…

29 декември 1977, Location: Unknown
Няколко минути, след като изведоха Вик, аз още не можех да удържа сълзите си. Очите ми отново и отново ме предаваха, давайки мълчаливо път на болката и на отчаянието. Свела надолу глава, аз нямах силата да се обърна отново към Едуард, нямах силата да се обърна отново към лорда.
Ръцете ми, треперейки, се впиваха в черната тениска, без да мога да ги удържа. Не исках да го наранявам, но нямах избор – аз трябваше да бъда силна, трябваше да го отблъсна от себе си, трябваше да го боли… трябваше да го боли, трябваше да не вярва в мен, за да не ме последва. Той не знаеше за всичко, ако знаеше, нямаше да си позволи да ме приближи, нямаше да вдигне очите си пред мен… нямаше да рискува толкова много за една любов…
Едуард хвана отново ръката ми, аз понечих да се отдръпна, но не ме пусна. В хватката му имаше твърдост и грубост, която по-късно отдадох на присъствието на Волдемор. Нямаше как да ми позволи да бъда своеволна пред него…
-Колко прекрасна е срещата на влюбените, нали, Нот? –Присмя ми се саркастично, когато присвихме колена в полите на катранената му мантия. Почувствах как тялото на Едуард се напрегна от ревност, но останах безжизнена, докато той насилствено не ме вдигна от влажния под.
Виждайки, че съпругът ми (колко страшно звучи!) не смята да отвърне на тази провокация, Волдемор се усмихна триумфално и описа кръг около двама ни. Кървавите му очи всеки път все по-жестоко се впиваха в мен, чувствах хладнината и силата му с цялото си тяло. Сподавях отново и отново болката и страха си, мъчейки се да остана хладнокръвна пред присъствието му.
Но тези надежди се сринаха на парченца, когато Черният лорд се спря пред мен и вдигна с ръка лицето ми. Въпреки нежеланието си, срещнах погледа му и потреперих. Знаех, че жалката ми защита в онзи момент беше безполезна и глупава. Знаех, че щях да следвам насилствено онова, което той ми кажеше. И Едуард, въпреки сегашните ни взаимоотношения, щеше да наблюдава безмълвно краха ми. Но какво можех да желая от него? Единствената защита, която можеше да ми предложи за пред лорда, беше нещо, което вече бях получила – брака ми с него. Оттам-нататък съдбата ми беше неопределена, също както неговата.
-Знаеш защо си тук, нали, мътнороде? –Изсъска ледено в лицето ми, а аз затворих очи, борейки се с ужаса, който предизвикваше близостта му.
-Да. –Отвърнах тихо.
-Добре. –Кимна лордът и се обърна към Едуард, който гледаше бездушно право напред.- Признавам, Нот, беше рискован ход да й кажем всичко това, но май малката се оказа безсилна да въздейства на клетия Морт, както и ти самия предположи. –Едуард кимна бавно, а аз сведох отново глава надолу, освободена от вниманието на Волдемор.- Беше важно милият ни Морт да се увери, че тя е жива и здрава, защото в последно време доста на хазарт действа. Колкото до нея, предполагам че ще оцелее още три години в безмилостната ти компания, нали?
Едуард потвърди, а мен ми се прииска всичко това да свърши по-бързо. От студа, който лъхаше от лорда, сякаш съзнанието ми се беше вкочанило, а волята – пречупила за пореден път.

29 декември 1977, Backer city
Връщането в къщата премина мълчаливо и сякаш бездиханно. Едуард се обърна за първи път към мен, едва-когато се разположи на дивана и си сипа чаша огнено уиски. Изглеждаше изтормозен и изнервен, въпреки че тогава още не разбирах защо.
-Нима още вярваш, че можеш да се върнеш при Морт? –Попита ме тихо, убивайки ме с поглед. Все още стоях права пред него, познавайки по изражението му, че щеше да последва неприятен разговор, от който, така или иначе, нямаше да мога да се скрия. Затова и се отказах да отлагам отговора си.
-Не, нито го вярвам, нито го искам. –Отвърнах му искрено, подтискайки онази надежда, която вероятно до самия край щеше да ме преследва като призрак.
-А защо реагира така?
-А как трябваше да реагирам? –Прошепнах глухо.- Не съм го виждала от години, а го обичам, обичам го повече от живота си…
-Не се ли разбрахме нещо по повод тези ти думи? –Изсъска той.- Те са точно толкова бездушни, колкото тази къща тук! Това твоето към Морт дори не се приближава до любов!
-Но, след като някога съм го вярвала, значи е било! –Потреперих нервно.
В онзи миг помислих, че ще ме удари, че ще ми се развика, че ще ме нарани. Но не го направи. Продължи да ме гледа няколко минути, преди да промълви бавно:
-Ходи в стаята си, Лолита!
Понечих да възразя, но той ме сряза рязко:
-Не е молба, а заповед!
Присвих очи срещу него. Откакто му бях позволила да се доближи до мен, се чувствах по-уверена в компанията му, чувствах по-силно контрола си над него. И, при все това, сега не беше времето да го демонстрирам. Затова се завъртях и се качих в спалнята, треперейки под студените чаршафи. Вечерта той също легна под завивките, но нито за миг не ме докосна. А аз продължих да се взирам в стената, без намерението дори да се опитвам да го умилостивя или разубедя. След като той не вярваше в мен, значи щях да си спечеля отново доверието му, но не и с думи и не с молби…


Пояснения и преводи:
*Аз ти посвещавах всички свои песни
Доверих ти се - което искаш, вземи!
С надежда очаквах мига, в който ледът ще се разтопи
Но само в любимото сърце
Любов не живее
А аз дори не знаех,
Че любовта може да е жестока,
А сърцето толкова самотно,
Не знаех, не знаех...
Но, както и да е,
Пожелавам ти щастие,
Няма причина да се виждаме отново,
Казах ти всичко, казах ти всичко...