L'ile D'Utopia /А бяхме някога/ [разказ]

L'île D'Utopia

-Ох, махни тези гадости от косата ми. Не мога да ги понасям. Приличам на някакъв букет от бурени в главата! –Тъмнокосото момиче разтърси рязко главата си и нестабилната прическа, с която беше вдигната косата й, се разхлаби още повече. Няколко цветове паднаха на земята и бяха стъпкани ядно.- Мразя ги тези момини сълзи! Що за противни цветя!
Друго, значително по-високо момиче, облечено в тъмно-бежова рокля, се приближи към нея и с неприкрита усмивка започна да вади от косата й малките цветенца. Под сръчните й ръце и проницателните й тъмносини очи стръкчетата за секунди напуснаха главата й и паднаха леко на тоалетката. Миг по-късно вече косата й беше пусната свободно и високото момиче играеше неусетно с къдриците.
-Всичко това е невъзможно! Казвам ти сериозно, Скарлет, няма да го преживея! Иде ми да се хвърля от този прозорец и, ако не успея да умра, то поне да избягам надалеч! В гората! Където и да е!
Момичето, наречено Скарлет, се усмихна широко и обърна стола на младоженката, така че да се загледа в нея.
-Виж, Редж, напълно те разбирам, но се замисли. Ако „нещастието” не ни беше събрало с Руди, сега нямаше да сме толкова щастливи.
Флинт (все още) изсумтя недоволно и обърна поглед.
-Скарлет, трябваше да стана днес в шест през нощта, за да наблюдавам как имението се пълни с хиляда и един непознати-тъпанари, заплиташ ми косата с някакви си гадни цветенца, а и ми изтърбушиха стаята из основи. Какво щастие виждаш в това?
Лестранж се засмя искрено и обърна отново Реджина към огледалото, играейки си с косите си. Флинт се загледа в чертите й – перлената й кожа сега беше приела по-здрав вид, събирайки лъчите на слънцето в порите си. Сенките под очите й, които я бяха съпътствали през цялата последна година, след бременността бяха изчезнали. Беше наддала леко и сега изглеждаше много по-здрава и много по-красива отпреди. Очите й светеха, а устните й червенееха игриво. Щастието беше изместило тревожността от лицето й и сега тя беше с пъти по-прекрасна отпреди.
Вече по изражението й не беше останало нищо детско, сега тя приличаше на млада жена. И, въпреки това, една бръчка не помрачаваше щастливото й лице, един недостатък не загрозяваше нежната й фигура.
За разлика от нея, за тази една година Реджина почти не се беше променила. Не беше израснала на височина, гените на ниските й родители си бяха казали тежката дума. Огромните й черни очи още гледаха любопитно и игриво света, ръцете й още търсиха начин да извършат някаква беля, устата й още сееше често змии и гущери. А това беше „големият ден”.
В последната си година в „Хогуартс” се беше разделила с Луциус и, въпреки че не го признаваше, липсата му още се усещаше силно. Бяха минали месеци от последния учебен ден, а те не се бяха срещнали нито веднъж. След новината за годежа й с Едуард Нот, всичко се беше преобърнало с главата надолу. Седмици беше премисляла решението си – родителите й щяха да го приемат. Те отлично разбираха влечението й към младия Малфой и я бяха оставили да избира. Но беше чакала прекалено дълго Луциус да я спре, сега вече нямаше път назад.
Спомените бавно нахлуваха в главата й и в душата й се надигаше гняв против него.
Та аз бях готова, бях готова да ти се обрека завинаги, бях готова да отида с теб и накрай света, да се откажа от всичко, което съм имала. Ти не каза и една дума. Беше прекалено горд, за да го направиш, нали?
-Хайде, Редж, престани да се дърпаш, дай да ти оправя косата. –Намуси се Скарлет. Вече половин час Флинт категорично отказваше да позволи на шаферката да изпълни елегантната прическа, която по-рано бяха избрали.- Хайде, де, нали колкото по-бързо свърши, толкова по-добре.
Реджина се обърна към нея рязко и, усмихвайки се, се изправи.
-Знаеш ли, тази рокля не отива на повода, същото важи и за прическата. –Момичето се приближи до гардероба си и извади елегантна черна рокля, слагайки я върху себе си, сякаш за да я мери.- Не забравяй, отивам да празнувам погребението си.
Скарлет се засмя и взе черната рокля, поставяйки я нежно на леглото. После накара Флинт отново да седне пред тоалетката и се облегна на стола. Погледите им се срещнаха в огледалото и двете неволно се усмихнаха.
-Редж, ти сама избра да се омъжиш за него. –Започна миг по-късно шаферката.- Никой не те караше. Защо сега се бунтуваш?
Флинт засрамено свали очите си и промърмори нещо, което Скарлет не разбра.
-Защото се надявах Луциус да се върне. –Повтори малко по-високо младоженката и, след като изтърпя за секунди срама от думите си, изстреля нещо, което звучеше като защитно заклинание.- Ама какво мога да направя? Той се държи като магаре! Никога не прави това, което искам от него! Никога не казва това, което трябва! Аз му казвам че го напускам, а онзи тъпанар седи и нищо не казва! Месеци наред дори не ме потърси! Сигурно пак се е върнал към ергенския живот! Защо пък не? Нали след месец ще се ожени за Нарциса! Що пък да не покръшка малко? То му е в характера!
Усмивката падна от лицето на Скарлет и тя настоятелно изчака Реджина да се взре в нея. После промълви спокойно:
-Това не е вярно, Луциус не е излизал от доста време от имението. Руди ходи почти всяка седмица при него и каза, че не прилича на себе си. Ако си мислиш, че той е по-щастлив от теб, страхувам се че си се излъгала.
Не отговорих, въпреки че нещо в мен заподскача от радост. Значи и на теб ти е зле, така ли? Значи съм спокойна и щастлива.
-Ха-ха-ха… Вие двамата имате доста странна връзка. Или имахте. Как може да ти кажа че Луциус страда в самота, ти да се ухилиш по този начин. Засрами се!
Реджина обаче не се засрами, напротив, усмихна се още по-широко и продължи нещо с тон между сериозното и забавното:
-Е, Скарлет, ти мисля че го познаваш достатъчно добре. И знаеш, че неговата страст е да наранява.
Лестранж се оцъкли невярващо и обърна стола отново, така че да срещне погледа й. Взря се за няколко секунди, а после промълви глухо:
-Ти знаеш.
-Знам какво се е случило между теб и Луциус, да. И, действително, предполагам кой може да е истинският баща на малкия Томас. –Отвърна сериозно Реджина и се усмихна леко.- И, ако може да се каже, че Луциус тогава е бил домашния ми любимец, искам да се извиня за всички проблеми, които ти създаде.
Скарлет стисна с ръка челото си и се стовари на леглото.
-Как разбра?
-Досетих се. На Луциус му личи, като ми изневери. И се досетих че ти си станала жертвата.
-Ами детето?
-Рудолфус беше прекалено влюбен в Бела, мир на праха й, за да може да се хвърли в чуждите обятия. Тя беше единственото момиче, което някога го е задържало толкова дълго, единственото момиче, което някога е обичал. Преди да се появиш ти.
Реджина се изправи от стола и седна на леглото. После се отпусна до Скарлет и се загледа в тавана. Още като малка баща й беше наредил малки светещи звездички във формата на небе. Всеки път, когато беше разтроена, ги наблюдаваше с часове и това я успокояваше неимоверно.
-Как мислиш, той още ли тъгува по нея? –Попита с треперещ глас Скарлет.
Реджина замлъкна и после промълви твърдо и уверено:
-След онази битка се случиха много неща, Скарлет. Смъртта на Лорд Волдемор тотално промени Руолфус, той вече не е толкова обсебен. Сама видя – той успя да изчисти името си, както направиха и много други. Това беше като лекарство за него и Луциус, те най-накрая успяха да намерят покой. И безумно се радвам и за двамата. –Тук Реджина замлъкна за миг и се заслуша в тишината, търсейки правилните думи.- Но Белатрикс имаше по-големи амбиции и те я погубиха. Не се спря, до последния миг не се спря. И опитът й за бягство от Азкабан беше най-глупавата постъпка в живота й.
-Но, Редж, тя ти беше приятелка… -Промълви глухо Скарлет.- Беше ваша приятелка, беше любовта на Рудолфус. Аз ви разделих, аз я тласнах по този път!
Флинт се претърколи и се загледа в шаферката си. После заговори сериозно:
-Да, Скарлет, беше. Но тук главното е че „беше”. Да, тя понесе трудно годежа ви с Руди, но нейният път така или иначе беше предначертан от началото. Наивният й характер и лабилната й психика така или иначе щяха да я тласнат към Волдемор, беше въпрос само на време. В последните месеци, ние бяхме непознати. Незнам за другите, но ние двете, които бяхме толкова близки приятелки преди, се подминавахме безмълвно. И тя ме ненавиждаше, защото не следвах нейните идеали, ненавиждаше ме, защото не реших да я последвам, защото останах на тази страна, където беше ти. Тя мразеше всички ни, мразеше целият свят. Беше станала близка с Рабастиан, а нас ни подминаваше със злобни погледи. На няколко пъти бях убедена, че ще вдигне пръчката си и ще ме прокълне. А, впоследствие, и двамата се погубиха. Не мога да кажа дали съжалявам за тях, не мога да кажа дали ми е тъжно. Някак си аз се бях простила и с двама им много по-рано. И смъртта им не беше особено… впечатляваща.
Двете замлъкнаха и продължиха да се взират една в друга. После Скарлет промълви:
-Руди беше казал, че всичките ми здравословни проблеми, всичките нещастия и проблеми в живота ми ги предизвиква тя. Но никога не ми обясни какво има в предвид.
-И аз не мога да ти кажа. –Промълви тихо Реджина.- Но щом го е казал, значи е истина. Белатрикс криеше тайната си от всички и всичко. А тя несъмнено имаше някаква тъмна, зловеща тайна. Но, Скарлет, ако имаше човек, който познаваше Бела, то това е Рудолфус. Той беше проследил какво се случва от детските й години до самата й смърт. И той винаги е бил най-близкият й приятел. А и цялата тази отчайваща бременност, която за малко не те уби, не смятам че е била в реда на нещата. И истината е една – здравословните ти проблеми престанаха, когато почина Белатрикс. И… Май всички факти сочат към нея.
Скарлет се взря още малко в младоженката, после отпусна глава и затвори очи, сякаш искаше да забрави нещо.

-Успокой се, мила, няма за какво да се притесняваш. –Заговори Реджина минути по-късно.- Рудолфус наистина обичаше Бела, но сега е много по-влюбен в едно момиче и това момиче си ти. Аз го познавам от векове, умея да разпознавам чувствата му. И той отдавна загуби Бела, споменът й бавно избледнява. И, не мога да кажа, че сме я забравили, невъзможно е. От малки ние бяхме приятели, бяхме неразделна група и тя беше част от нас. И всички я обичахме. Но съвсем скоро ще я забравим, гарантирам ти. Тя допусна прекалено много грешки, за да й простим.
След няколко минути тишина Скарлет отново поде разговора:
-Кой още знае? За детето.
-Нямам си и на представа. Аз направих простата сметка и се досетих.
-Ами Луциус? Мислиш ли, че той знае?
Реджина се изправи рязко и Скарлет я последва, сядайки на леглото.
-Не, не, не, не може да знае. –Запротестира Реджина.- Вярно е, той никога не би казал. Но е по-добре за всички да не знае, нали? Нали е по-добре?
Флинт се беше ужасила от мисълта Луциус да разбере че има дете и че точно това дете носи фамилията на най-добрия му приятел. Изглеждаше абсурдно и страшно той да научи.
-Да, по-добре е. С Рудолфус решихме да го запазим в тайна. Смятам че така е по-добре за Томас.
-Не, не би трябвало да знае. Щеше да реагира по някакъв начин.
-Значи мога да съм спокойна за детето си. Незнам как би реагирал Луциус, не го познавам толкова добре. Но Руди отдавна прие детето като свое и го обича като собствен син. Не мога да помрача по някакъв начин щастието им, споменавайки на Луциус каква е истината. Може би е по-добре да си остане нашата малка тайна…
-Може би…
Двете замлъкнаха и прекараха няколко минути замислени в собствените проблеми.
-Хайде да те приведем във вид. Приличаш на австралопитек в главата. –Засмя се Скарлет и се изправи.
-На австрало-какво? –Изцъкли очи Реджина неразбиращо.
-Ама вие в Англия май въобще не учите мъгълска история, нали? –Засмя се Скарлет.- Австралопитек, най-ранната форма на човека. Едно мръсно, несресано и вмирисано маймуноподобно създание.
-Какъв комплимент само! –Засмя се Реджина.- Много си мила!
-И искрена! –Отвърна й с усмивка шаферката и я накара да седне на стола.- Хайде да разплетем това гнездо, все едно си последното убежище на мърлява чапла!
След половин час някак си Скарлет беше успяла да накара Реджина да вдигне косата й и да сложи „тъпите” момини сълзи в нея.
-Грим! –Отсъди безмилостно шаферката и въпреки съпротивата, с която й отговори Реджина, в края на краищата, булката излезе с леки розови нюанси по клепачите и сребърни отблясъци в косата си.- Е? –Попита Скарлет, обръщайки я към огледалото.
-Отврат! –Намуси се Реджина.
-Да, прекрасно е! Съгласна съм с теб. –Засмя се Скарлет.- Сега трябва да измисля начин да те сложа в обувките, нали?
-Не, няма проблем. –Обнадежди се Реджина.- Аз ще сложа тези! –Извади кецовете си, но Лестранж ги издърпа ядосано от ръцете й.
-Не, ще ти се наложи да скочиш в сандалите.
-По дяволите, Скарлет, тази противна рокля е достатъчно дълга! Няма да се виждат.
-И, все пак, ще ти се наложи да ги обуеш!
Реджина изсумтя, но се подчини. И, минути по-късно, вече беше готова.
-Аз излизам! –Промълви и понечи да излезе, но Скарлет я спря с ръка:
-Тц, не може! Не трябва да те виждат!
-Глупави предания и традиции!
-Но младоженецът ще те види и…
-По дяволите и младоженецът! –Изсмя се Реджина и избяга от стаята. Гледката я ужаси – из коридора тичаха странни, непознати хора, носеха цветя и подаръци, подноси с ястия и всякакви „простотии”, както би ги нарекла самата тя. Беше направо изпитание да премине през тясното продълговато пространство, но Флинт щурмува смело минното поле, защото се страхуваше, че Скарлет ще я настигне и пак ще почне да се гаври с външния й вид и да й обяснява за „светостта на брака”. Няколко минути по-късно, почти невредима (една прислужница за малко не разсипа кана вино върху „чудесната й рокля”), Реджина достигна стълбището и, без много-много да му мисли, забелязвайки баба си долу в антрето, се шмугна в стаята на родителите си и, задъхвайки се, се облегна на вратата.
-Редж? Какво правиш тук? –Изкара я от унеса гласът на баща й.
Тя отвори очи и се взря в Орниъс, който оправяше папийонката си пред голямото стенно огледало, усмихна му се леко и се взря в женската фигура, разположена на стола пред тоалетката. Селен обърна погледа си към нея и я озари с мила усмивка. Кестенявата й коса се стелеше на големи букли от вдигната й прическа. Черните й очи гледаха развълнувано и по майчински мило, а алените устни трепереха леко. Мътнозелената й рокля се спускаше по изящната й фигура, а на врата й светеха оникси и изумруди, а нежните дипли разкриваха единия глезен, украсен в изящна отворена обувка, която змия с изумрудени очи събираше.
-Мамо, татко… -Усмихна се Реджина.- Аз… Малко се уплаших!
Селен се изправи и разкри нежната си фигура. Усмихна се и я прегърна, притискайки я към себе си. Отново ухаеше на ванилия, отново…
-Защо, миличка? –Промълви като отпусна прегръдката си.- Нали точно това искаше? От какво може да те е страх?
-Аз… Мисля че използвах сватбата, за да постигна друг цел. И… Не се получи.
-Правила си сметки без кръчмаря, момичето ми. –Засмя се Орниъс и продължи да оправя безупречния си тъмносин костюм. Фигурата му беше стройна, макар и не много висока. Косата му – гъста и тъмнокафява. Погледът му – мечтателен и добродушен.
-Тихо, Неси! –Нацупи му се Селен и се обърна към Редж.- Трябва да я подкрепим!
-Да, мила, права си. Но не може да отменим годежа, защото сметките на Редж са се объркали и господин Малфой не е рипнал след нея! –Засмя се Орниъс.
-Не, аз не искам да се отменя сватбата. –Разсърди се Реджина, после допълни.- Добре, де, искам, но няма да го направя.
-Това вече е приказка! –Усмихна се Орниъс.- Ако Сара продължава да ме охранва така, много скоро този костюм ще ми умалее и няма да мога да дочакам сватбата ти с нерешителния господин Малфой, за да го облека!
-Ох… -Отчая се госпожа Флинт и се обърна отново към дъщеря си.- Добре ли си, Редж?
-Ами аз… Да, да, добре съм. Нищо ми няма. Просто се лигавя. –Усмихна се леко.
-Сигурна ли си? –Разтревожи се Селен.
-Абсолютно. –Момичето замлъкна за малко, а после каза.- Аз ще отида до стаята, че Скарлет още малко и ще се побърка, че „й развалям сватбата”.
И се изстреля от стаята. Но, в действителност, тя нямаше никакво намерение да се връща в стаята си. Ако я срещнеше по пътя си, щеше да бяга със всичка сила.
При тази мисъл, Редж се сепна и свали обувките си – щяха да й попречат да избяга на госпожа Лестранж. Взе ги в ръка и ги скри в една голяма саксия, пълна със сухи цветя. „Ха! –помисли си за момент.- Хайде да видим дали сега ще ми се наложи да ги обуя!”. После стрелна с поглед антрето и въздъхна от облекчение, не разпознавайки никой от „безбройните врагове на народа”, както наричаше семейството си. Или поне онази част от него, в която не влизаха родителите й. Само стрелящи се непознати фигури.
Редж тръгна по боси крака надолу с широката рокля и, виждайки една фигура, се затича към нея и се хвърли на врата й.
-Редж, Редж… Моля те, не ме задушавай! –Засмя се глухо Рудолфус и я прегърна през кръста.
-Не съм те виждала… Не съм те виждала от месец! –Отвърна недоволно Флинт и се отблъсна сърдито от него.- Дори една сова не прати!
-Е, Редж, извинявай. Просто започнахме целият семеен бизнес наново… Трябваше да се отърсим от петната по фамилията… Знаеш как е.
Момичето се усмихна леко, но продължи да стои със скръстени ръце.
-А ти защо си тук? Нали Скарлет трябваше да ти оправя тоалета, разделихме се преди часове. –Сбърчи вежди Рудолфус.- А косата ти хвърчи във всички посоки и на всичкото отгоре тичаш насам-натам по боси крака. Това е против етикета и традициите, но ти винаги си била против етикета и традициите, какво ли се учудвам и аз? –Засмя се Лестранж.
-А ти защо не си при онзи темерут?
-Кой темерут, Редж? –Възкликна изненадано Рудолфус.
-Моят годеник. –Намуси се насреща му.- Кой друг може?
-Ха-ха-ха, ама ти наистина не го понасяш, нали? –Засмя се Рудолфус.- Скарлет ми беше споменала нещо подобно, но те смятах за човек, който никога не би тръгнал против волята и желанията си.
-Да, много забавно, няма що! –Озъби му се Реджина.
-Е, защо се съгласи да се омъжиш за него, тогава? –Попита учудено.
-Не искам да остана стара мома! –Беше първото, което успя да скалъпи.
-Но, Редж, ти си на седемнайсет! –Възмути се Лестранж.
-А вече ми се налага да споря като старче с упоритите си приятели! –Изсъска момичето още по-ядосано от безизходицата, в която я поставяше.
-Добре де, просто ми е интересно защо? Кажи ми и преставаме.
-Любопитството изяде главата на котката. –Изсумтя Реджина и после рязко смени темата.- Няма ли да ми кажеш защо не си при „моя любим”?
Рудолфус се засмя, осъзнавайки колко отчаяно се опитваше да се отърве от въпросите. И, правейки го, всъщност даваше ясен и отчетлив отговор. Затова той реши да се направи на глупак и да не продължава да я тормози:
-Изглежда Еди също не е особено очарован от събитието. И аз не бих бил, та ти ще го изядеш с дрехите! –Изсмя й се Рудолфус и изяде един удар в ръката, който леко потуши приповдигнатостта му.- Доколкото знам напоследък семейство Нот има проблеми с Министерството по повод на имението им в Лондон. Някакво наследство, някакви истории в Магисъбора… Незнам точно. Но, ако съдим по пресата, много е вероятно скоро да им го вземат. А и като нищо да е вярно – не забравяй че държаха тук да е сватбата, въпреки че тяхното имение е много по-обширно.
-Е и? –Изсумтя незаинтригувано за съдбата на бъдещия си съпруг Реджина.
-Еми… Ти знаеш колко си падаше по Амелия в Хогуартс. А и после нали се бяха събрали. Предполагам че родителите му са измислили годежа, за да си уредят ново имение тук.
-О-о-о… Да си уреждат. Но баща ми няма да позволи да се опразни трезора, за да се създаде лукса на фамилия Нот. А и те си имат достатъчно имения, да ходят да си живеят на село! Въобще не ме интересува!
-Сигурна ли си?
-Абе, Руди, станал си ебаси селската клюкарка. Стегни се! –Засмя се Реджина.- Кажи как върви при вас?
-Какво да ти кажа… Всичко е прекрасно. Работата върви прекрасно, Томас е в чудесно здраве, също и майка му. Какво повече мога да желая от живота? –Усмихна се щастливо.
-Ами баща му? –Помръкна момичето.
-Е, Редж, не ми ли личи? Чувствам се прекрасно, всичко около мен се нарежда…
-Не ме разбра. –Прекъсна го Реджина сериозно.- Говорих за истинския му баща.

Зениците на Рудолфус се разшириха и той потрепери. Наведе се към нея и прошепна:
-Какво имаш в предвид?
-Знаеш какво имам в предвид!
Замлъкна за момент, а после, отказвайки да коментира родителите на невръстния Томас, промълви:
-Виждам го рядко и не изглежда добре. Залостил се е в имението и въобще не излиза. Особено след смъртта на госпожа Малфой…
-Естел ли? –Учуди се Реджина.
-Не знаеш ли? Почина преди няколко седмици.
-Леле, това е ужасно… Ами погребението?
-Е, Редж, предполагам че както Луциус не получи покана за сватбата, така и ти – за погребението. –Промърмори тъжно Рудолфус.
-Да… Прав си…
Възцари се тишина за няколко минути. Рудолфус я наблюдаваше и се чудеше как точно да формулира думите си. После понечи да каже нещо и се спря.
-Редж…
-Да, Руди?
-Моля те, умолявам те… -Започна Рудолфус.
-Аз да не съм Мерлин, че да ме молиш? –Засмя се момичето, но Лестранж не обърна внимание на иронията й.
-Не прави нещо, за което ще съжаляваш!
Редж вдигна погледа си към него и се усмихна тъжно:
-Знаеш ли, Руди, аз и той направихме толкова грешки, за които съжаляваме, че сега вече е без значение. Аз ще се омъжа за Едуард – той ще се ожени за Нарциса. Знам, че си оптимист, знам че вярваш до последния момент, но той вече отмина. И няма връщане назад. И както го приемаме и аз и той, така трябва да го приемеш и ти. В тази история няма щастлив край или поне няма щастлив край за нас двамата заедно.
Редж му се усмихна тъжно и стисна ръката, която той й беше подал.
-РЕДЖИНА СЕЛЕН ФЛИНТ (ПОЧТИ НОТ)! –Изкрещя някой и младоженката бързо пусна ръката му и се обърна. Скарлет слизаше с тежки стъпки и гледаше толкова ядосано, че Редж се уплаши повече отколкото когато на хоризонта се появеше леля Анабел с лигавите й целувки и задушаващи прегръдки. Прическата на шаферката се беше развалила от бързането, гримът й се беше поразмазал, а походката й вече не беше фина и изящна, а груба и заплашителна.- ЕЛА ВЕДНАГА ТУК ИЛИ ЩЕ ТЕ ИЗКОРМЯ СОБСТВЕНОРЪЧНО!
Редж мина зад гърба на момчето и го избута напред, говорейки уплашено:
-Мерлин, Рудолфус, озапти жената, преди да ме е изяла!
Момчето, застанало между двете момичета, от които най го беше страх, загуби ума и дума и се замисли чий гняв е по-опасен. Действително, Реджина удряше лошо, но Скарлет имаше повече власт над него, защото можеше да го остави на сухо. Преди да успее да избере по-малкото зло, „русият звяр” вече беше на половината на стълбището и крещеше:
-А, ТИ, РУДОЛФУС ЛЕСТРАНЖ, ПО-ДОБРЕ ТИЧАЙ ПРИ ЕДУАРД ПРЕДИ ДА СЪМ ТЕ ЖЕРТВАЛА РИТУАЛНО! КАК МОЖЕШ ДА СИ ТАКЪВ БЕЗОТГОВОРНИК!
-Мила, недей така, зле е за здравето ти! –Опита се да се измъкне Рудолфус.
-ЗЛЕ ЩЕ СТАНЕ ЗА ТВОЕТО!
-Семеен скандал. Не обичам. Аз ще се омитам, много семейно щастие ви пожелавам! –Засмя се Реджина и изчезна, докато още Скарлет не беше слязла в антрето, а страшният й поглед беше съсредоточен в съпруга й.
Тя се затича навън и вдъхна свежия въздух. За лято беше учудващо прохладно, въпреки че рядко валеше. „Прекрасно време за сватба, миличка!” беше анализирала леля Анабел. Голите й стъпала чувстваха допира на свежата трева, а очите й се рееха из лазурното небе. Лека усмивка се появи на лицето й докато тичаше сред високата зеленина, а лекият вятър разхвърляше косата й. Точно в момента тя имаше нужда от убежище, не толкова от Скарлет, колкото от себе си. Сякаш чувствата й щяха да я застигнат, ако забавеше ход. Скочи и се покатери на дървото, дървото, което от малка използваше за скривалище. Всички го знаеха, но никой не искаше да си цапа дрехите, катерейки се, за да я стигне. И тя се разположи, разположи се там, където листата често бяха крили детските й сълзи на неудоволствие. Но можеше ли да вини някого заради това? Не беше ли сама стигнала дотук, по собствено желание? И какво щеше да се случи, ако не се беше отказала от Луциус? Щяха ли да са заедно? Щеше ли да развали годежа си с Нарциса? Или не?
Галеше клоните и се радваше на грубата им красота. Докосваше листата и се радваше на сякаш вечната им зеленина. И всичко изглеждаше толкова чуждо, толкова непознато сега.
-Реджина! Слизай долу веднага! –Гласът на Орниъс я изкара от унеса и тя му се усмихна:
-Здрасти, татко, как си днес?
-О-о-о, не ми се прави. С часове те издирваме в имението, а ти седиш тук и се криеш като малко дете.
-А може би просто съм малко дете. –Промълви тихо момичето.
После се преметна и скочи на земята пред баща си.
-Защо тогава се съгласи на нещо, което те наранява, мила? –Попита Орниъс тъжно.
-Защото не може винаги да правя това, което искам, нали? –Прехапа устните си момичето.- Един човек ми го каза преди време.
-Един човек, на който ти държеше, и един човек, който пусна да си тръгне.
-Никога не можеш да знаеш какво ще се случи, нали? Аз мисля че бях прекалено независима прекалено дълго време. Време е да порасна, нали?
Баща й я прегърна и прошепна в ухото й:
-По-добре остани завинаги дете, отколкото да бъдеш възрастна, но друга. А и няма нищо по-хубаво от това да останеш дете завинаги.
Когато отпусна прегръдката си, той изтри сълзите й и промълви:
-Хайде, усмихни се, дъще. Ще направим така, както ти пожелаеш. И всичко ще бъде наред.
Реджина преглътна и отговори:
-Не, татко, аз ще се оженя за Едгар. И, кой знае, все някога ще се научим да се обичаме, някой беше казал че е възможно.
Орниъс понечи да отговори, но в този момент една тълпа гримьори, стилисти, роднини и приятели ги наобиколиха и заговориха някакви неща, които Реджина не можеше да чуе в глъчката.
-ДОБРЕ, ДОБРЕ! –Изкрещя накрая тя.- Един по един. Скарлет, какво има?
-Косата ти е на нищо, роклята ти е мръсна и… о, Мерлин… Къде са ти обувките? –Изпищя шаферката, която очевидно доста беше викала на Рудолфус и гласът й беше позаглъхнал.
-Добре, Скарлет, веднага щом се разбера с всички, идвам да ме оправиш и този път няма да бягам, обещавам. –Усмихна й се меко и я отпрати.- Мамо, какъв е проблемът?
-Мила, исках да те питам дали си сигурна, че розите трябва да са черни. Не може ли да направим компромис и да са сиви. Много траурно се получава. –Промълви Селен и, преди да започне да я пита дали е добре, Редж отвърна:
-Оставям ти да решиш, ако искаш се върни на бялото, вярвам ти. –Целуна я по бузата и се обърна към един непознат.- А вие какво желаете?
-Аз съм фотографът и исках да питам кога точно искате да направя снимките – по време на сватбата, след нея? Ще се събирате ли за обща снимка?
-Вие сте специалист, нали? Доверявам ви се.
-Тогава снимката ще е след края.
-Чудесно! –Отвърна Реджина, радостна че се е спасила от трима човека толкова бързо.- Лельо Анабел, колко се радвам да те видя!
-Реджи, миличка, младоженецът може да те види, лоша поличба е… -Започна жената притеснено.
-Веднага се прибирам, лельо. –После се обърна към баща си и го помоли тихо.- Можеш ли да се оправиш с останалите? Каквото и да попитат, отговаряй както искаш, каквото и да поискат – дай им го или поне им го обещай. Вярвам ти, че ще се справиш. Колко време има до пет часът?
-Половин час. –Отвърна Орниъс разтревожено.- И, да, ще се справя с всичките, ти само отиди и се оправи по-бързичко.
-Обичам те, татко! –Целуна го по бузата и изхвърча към къщата.
Взимаше по две стъпала наведнъж и бързаше да се оправи.
-Скарлет, мила, много ти се извинявам! Просто малко полудях, надявам се да не си много сърдита!
Лестранж се обърна и й се усмихна, а Редж се зарадва да види, че прическата и грима, които с бягството си беше развалила, вече бяха поправени и изглеждаха точно като преди него.
-Не, Редж, спокойно, всичко е наред. Кажи къде са ти обувките? –Притесни се само при мисълта.
Флинт повика прислужницата, която седеше пред вратата, която, в бързането си не беше затворила:
-Сара, извинявай че те тормозя, би ли отишла при стълбището? В голямата венецианска ваза се намират обувките ми, би ли ги донесла? Знам че е абсурдно, но…
Не успя да довърши, защото прислужничката се беше усмихнала и изчезнала сред тълпата в коридора.
-Е, ще сядаш ли? –Попита Скарлет, ставайки от тоалетката и, сякаш я беше страх какво ще измисли сега Флинт. Но Редж се разположи напълно спокойно на стола и дори с няколко бързи заклинания успя да върне оръфаната си и кална рокля в искрящ вид. Така, без съпротива, Скарлет успя за петнадесет минути да върне зашеметяващият й вид.- Прекрасна си! –Забеляза накрая.
Редж само се усмихна леко и се изправи:
-Май е време, а?
Скарлет кимна и, след като Редж обу обувките си, двете тръгнаха надолу. Глъчката беше затихнала, сега в къщата нямаше никого. Всички бяха навън, дори прислугата щеше да наблюдава годежа.
-Страх ли те е? –Запита шаферката.
-Не, Скарлет, по-скоро ми е неприятно и тъжно. Но няма нищо, всичко ще се оправи, нали? Винаги се оправя?
Лестранж я погледна тъжно и двете излязоха от къщата.
Точно между входа и градината беше разположен олтара. Гостите бяха насядали по перлени столове, червен килим водеше към венчилото. А оттам ги гледаха падрето, Едуард, облечен в искрящо богат черен костюм и с печална физиономия, Рудолфус, навлечен в тюркоазена официална мантия, както и Регулус, облечен по същия начин. От страната на шаферките стоеше една стара приятелка на младоженеца от детството, облечена в същата рокля като на Скарлет. Реджина въздъхна и с целувка по бузата изпрати госпожа Лестранж, която тръгна към олтара. После до нея се приближи Орниъс и хвана ръката й.

-Готова ли си, миличка? –Попита я тихо
-Да.
-А сигурна ли си?
-Да.
Тогава засвири сватбеният марш и двамата тръгнаха под ръка по червеният килим. Нещо в душата й трепереше, а пулсът й биеше учестено. Очите й пареха, но там нямаше сълзи. Ръцете й трепереха, но в движенията й нямаше несигурност.
Неусетно бяха стигнали до олтара и Реджина вече гледаше ужасено как баща й подава ръката й на Едуард и усещаше как се изкачват по стълбичката. Думите на отеца се размиваха и тя не разбираше нищо от тях. Знаеше само, че когато той се обърнеше към нея и замлъкнеше, тя трябваше да каже „Да”. Едно ясно, болезнено, противно „Да”, което щеше толкова да я нарани впоследствие. И, колкото повече се страхуваше, толкова по-бързо минаваше времето.
-Реджина Селен Флинт, взимате ли Едуард Питър Нот за свой законен съпруг, да го обичате и почитате, докато смъртта ви раздели?
Всичко заглъхна в тишина. Реджина стоеше и наблюдаваше ужасено падрето. После очите й се изместиха към Едуард и срещна неговата мъчна физиономия.
-Редж? Редж, добре ли си? –Шептеше Скарлет в ухото й.
-Аз… Не мога да… Да, да, взимам го! –Върна се отново на земята момичето и направи мъчен опит да се усмихне.
-Пръстените. –Промърмори падрето и Рудолфус започна да бърка притеснено в джобовете си.
-Ето, ето… -Подаде Лестранж кутийката.
Едуард я пое с треперещи пръсти и извади по-малката златна халка. Редж подаде ръката си и той нахлузи пръстена на средния й пръст. После тя взе по-голямата и я сложи на неговия.
-Скъпи влюбени, обявявам ви за…
Но не успя да довърши. Нещо дръпна момичето зад пъпа и всичко започна да се върти. След няколко секунди, вече всичко беше обгърнато в мрак. Лъч светлина проникна през една завеса и Редж потръпна от страх. След секунди някой привърза ръцете й и покри с кърпа очите й. После пое ръката й и свали златната халка.
-Чакай! –Прошепна някой и Флинт застина от уплаха. Чу се отчетливо пук и в стаята се възцари самотата и тишината.
Незнаем колко дълго съм седяла там, незнам колко дълго страхът ме беше обладал, незнам колко дълго треперех и не смеех да помръдна. Знам само, че сърцето ми беше готово да се пръсне…
После се чу отново същият пукащ звук и някой отпусна ръцете й, а дъхът му погали врата й. Поведе я напред, Редж крачеше слепешката, неспособна да каже и дума, неспособна да се противи.
Отвори се някаква врата и заслизаха по някакви стълби. Вървяха, а Реджина чуваше развълнувания шепот на околните. Но никой не й проговаряше, никой…
Походиха няколко секунди и след миг връзката пред очите й падна, а сърцето й подскочи така, сякаш щеше да припадне на място. Същите сиви очи, в които се беше взирала толкова време, същата руса коса, през която беше прокарвала пръсти неведнъж. Тя не се стърпя и се хвърли на врата му, а радостни сълзи заиграха в очите й. Всичко наоколо се загуби, а тя впи устните си в неговите. Той беше тук, той се беше върнал.
Постепенно картината и звука се върна и се чуха радостни викове и ръкопляскания. Реджина отвърна глава, без да пуска врата му, и се загледа натам, а на лицето й се роди усмивка. На столчета се бяха събрали почти всички от онези, които беше видяла преди да изчезне от сватбата – родители, приятели, прислугата дори. После извърна глава на другата посока и изпищя – намираха се пред олтар и друг папа ги гледаше добродушно. Всичко беше в червени рози, бели воали и изумруди. Погледът й падна на Луциус и той й се усмихна. Беше облечен с костюм.
-О, Мерлин… -Не повярва на очите си момичето, а те отново се напълниха със сълзи.
Луциус се освободи от оковите на прегръдката й и падна на коляно.
-Реджина Селен Флинт, ще се омъжиш ли за мен? –Каза с ясен, висок глас.
Момичето надяна пръстена, който й подаваше и се хвърли отгоре му, събаряйки го на земята.
-Ей… Ей… -Промърмори Рудолфус развеселен.- Това е сватба, не публичен дом.
Но двамата не го чуваха, защото се бяха вплели един в друг.
-Рудолфус… Руди!
Лестранж се обърна към Скарлет и й се усмихна:
-Не, мила, извинявай, но нищо не мога да направя. –Засмя се момчето.- И аз не го очакваш. Мерлин, Луциус, можеше да ме предупредиш! Това ли мислеше в тези месеци? –Ритна леко приятеля си с крак, докато те с Реджина се въргаляха по земята.- Оу, Редж, извинявай? Но теб май не те заболя много? На изглежда да те боли много…
-Не, Руди, чуй ме! –Скарлет се беше приближила до него и хванала лицето му с ръце. Той се обърна към нея и й се усмихна.- Аз… Искам да ти кажа нещо.
-Мхм? –Усмихна се радостно.
-Рудолфус, бременна съм!
Лестранж застина за миг и погледът му се разшири, сякаш след секунди щеше да припадне.
-Ъ-ъ-ъ… Моля?
-Бременна съм. –Повтори през усмивка Скарлет.
Рудолфус замлъкна потресен, а после се разсмя:
-От кого, мила?
-От теб, глупако! –Засмя се Скарлет и миг по-късно, Рудолфус я беше вдигнал и я въртеше във въздуха от щастие. След няколко секунди, те вече бяха в същото положение като младоженците на земята.
Регулус и Триша се появиха отнякъде и се заеха да охлаждат страстите между двете двойки, за да може да се състои венчавката, но, уви, неуспешно.
Реджина се беше разположила върху Луциус и шептеше в ухото му:
-Как го измисли?
-То беше ясно от началото. –Засмя се момчето.
-А къде е Едгар?
-На сватбата.
-Как така? –Не разбра Реджина.
-Уредих им сватбата с Амелия. –Усмихна се Луциус.
-Ти си моят любим сватовник! –Възкликна очарована.- Ами как ме доведе тук?
-Е, не толкова романтично. –Засмя се Луциус.- Използвах невнимателността на Рудолфус и, при последната ни среща, откраднах пръстените, които знаех че ще носи навсякъде, заради суеверията на Скарлет. Направих го летекод и го върнах в къщата им. Те така и не разбраха. –Засмя се отново.
-И за колко часа го настрои? –Усмихна се Реджина и го целуна. В този момент устните му бяха по-вкусни отвсякога.
-За секундата, преди да направиш грешка. –Усмихна се Луциус.
-Като каза грешка… Ами Нарциса?
-Беше по-добре и за двама им да не се женим. Тя явно е влюбена в някакъв младеж, желая й много щастие с него.
-Ами баща ти?
-Казах му, че ако не е съгласен да се оженя за теб, нямам нищо против да загубя името, богатството и именията си.
-И той?
-Каза че е важно единствено аз да съм щастлив. –Засмя се Луциус.- А и ти си била чистокръвна, все пак. Според мен се уплаши да не остане без наследник.
-Моите съболезнования за майка ти.
-Няма нищо, минах вече през това.
-Няма ли да ставаме вече? –Засмя се Реджина.- Триша ме дърпа доста настоятелно.
-Трябва да ти кажа още едно нещо, после ще станем. –Усмихна се заговорнически Малфой.
-Какво, Луциус?
-Има още един човек, чиято съдба те интересува, въпреки че не го признаваш. Един човек, когото ние двамата наранихме.
-Сириус. –Промълви Редж тъжно при спомена за края на връзката им.- Какво за него?
Луциус се надигна и прошепна в ухото й:
-Ще се жени за сестра ми.
-МОЛЯ? –Изкрещя с усмивка Реджина.
-Да. –Засмя се Луциус.
-А ти? Нали не се понасяхте?
-Детски истории. Искам само сестра ми да е щастлива. А той може и да не е лош човек.
-Не е, повярвай ми. Ама защо толкова бързо?
-Еми… Явно не са хаотични във връзката си като нас.
-Прав си. Като каза за връзката, мисля че е време да се оженим.
-Мислиш ли? Сигурна ли си че го искаш?
-Момент. Чакай да го премисля. –Замисли се момичето.
-Оу, ще те убия!
-Ами ако се оженим?
-Тогава може и да те пожаля.
-Хайде тогава!
Реджина се изправи и подаде ръка на Луциус. От спретнатият им вид не беше останала и следа. Скарлет и Руди още се прегръщаха, а наоколо се бяха появили още повече хора.
-Ей, семейство Лестранж! –Засмя се Реджина.- Това е нашата сватба, редно е ние да се налазваме, не вие. Сърдита съм ви за цял живот!
-НИЕ ЩЕ ИМАМЕ БЕБЕ! –Извика Рудолфус.
-ТЕ ЩЕ ИМАТ БЕБЕ! –Развълнува се Реджина и отново се хвърли на врата на Луциус.
-О-о-о… Не отново… -Изстена Регулус и несъзнателно Триша се хвърли на врата му, викайки „Те ще имат бебе!”. И тази фраза се повтори хиляди пъти за онзи кратък момент.

Сватбата вече беше минала, гостите се бяха разотишли. Реджина и Луциус лежаха с официалните си дрехи право на тревата пред имението Малфой. Нощта се беше спуснала, а луната рисуваше безкрайните полета и хълмчета с цвят на сапфир.
Главите им бяха долепени, а очите следяха звездите. Ръцете бяха сплетени, така, както щяха да останат завинаги. И, най-накрая, те бяха щастливи, по-щастливи отвсякога….
-Какво кадифено небе… И колко много звезди… -Промълви унесено Реджина.
-Това не е най-прекрасното забавление, което можехме да измислим за първата брачна нощ. –Изсмя се Луциус, а после, след като тя го сръчка, промълви сериозно.- Права си, прекрасно е.
-Искам да остана така завинаги. Не е ли най-хубавото чувство… Най-накрая си мой… И най-накрая всичко е наред…
-Да, Реджина… Аз никога повече няма да си тръгна.
-Обещаваш ли?
-Обещание дава само този, който не е сигурен, че няма да го престъпи. Кой го беше казал? –Засмя се Луциус.
-Не помня. –Отвърна му през усмивка Реджина.
-Редж… Искам да ти кажа нещо.
-О, не, какво отново? –Засмя се момичето.- Имаш още някоя прикрита сестра? Или, може би, си решил да заминеш за Азия? Да нямаш скрито в килера някакво момиче, за което си се оженил наскоро? Или пък и ти чакаш бебе?
-Ха-ха-ха… Не, не, не и не. Ще продължаваш ли да правиш предположения?
-Не, те се изчерпаха. Сега някоя нова „приятна” изненада ли ми готвиш? –Усмихна се.
Неусетно Луциус се беше надвесил над нея и галеше с ръка чертите й.
-Толкова си мил, че чак се плаша какво може да си направил този път. –Засмя се тя.
-Мълчи, разваляш ми концентрацията!
Момичето се усмихна, но не отвърна, а затвори очите си.
-Редж…
-Аз!
-Обичам те!
Очите й се ококориха и тя се преобърна върху него, впивайки устни в неговите толкова ожесточено, че за малко да му изкара дъха. Ръцете й се спуснаха по гърдите му, а устните й – по врата му.
-Моля те, Редж, само не ме изнасилвай! –Засмя се Луциус.
-Боже, колко много те обичам! –Прошепна през сълзи тя и отново впи устните си в неговите.
Луната обливаше с меките си ласки земята, а тревата трепереше в нежния шепот на вятъра. И този миг, само един кратък миг, двама човека имаха всичко, за което бяха мечтали, имаха всичко, което можеха да искат от живота… И за един кратък миг, двама човека бяха галеници на съдбата, за един кратък миг обичаха и бяха обичани. Един кратък миг, който щеше да се разлее във вечността и щеше да продължи от тук – до нищото, от днес – до безкрая. Един кратък миг, който ги събра завинаги, един кратък миг, който променяше света… И го правеше по-красив.
И, ако някога е имало нещо по-силно от любовта на тези двама човека, и, ако някога е имало нещо по-вечно от нея… То това нямаше значение. Защото един кратък миг беше преобърнал света им завинаги… И земята нямаше да се обърне отново, и дъждът нямаше да помрачи деня им отново… Един славен миг… и цял живот любов… Любов, която вече никой нямаше да може да помрачи… И която щяха да пазят в сърцата си… Завинаги!