А бяхме някога... [завършен]

Глава 72

От пейзажа на нощта не беше останала и следа. Макар и прекалено слаба в съзнанието си, беше успяла да ги насочи натам, където желаеше да отиде. Не го бяха коментирали, нямаше смисъл. Той щеше да я последва навсякъде тази нощ… Само тази нощ той беше неин изцяло…
Незнаеше къде е точно, незнаеше как изглежда… Спомените и желанието я водеха. И, въпреки че точното име не изникваше, Реджина знаеше, че са стигнали, знаеше, че са стигнали там, където трябваше.
-Скафел. –Прошепна в тишината името, което гореше в съзнанието й с алени букви, име, което знаеше от дете. Беше разлиствала в детството малка стихосбирка и беше докосвала с любов страниците, дори и преди да успее да ги прочете. Поетите Лейк, Лейкланд, върховете и дългата верига. Вятърът рошеше косите й и тя докосна земята. Бяха на билото на огромен връх, а нощта рисуваше в далечината образа на мъртво езеро, скрито в обятията на планината. Реджина се приближи до урвата и разпери ръцете си, за да почувства ледения и влажен северен вятър.- Виж… безкрая е в краката ни, вечността е в косите ни.
Луциус се приближи под шепота на вятър и, притискайки я към себе си, сплете ръце в нейните на корема й. Беше се успокоила неимоверно… Гореща като нажежена стомана, сега от нея лъхаше студ и унесеност. Пораснала за една нощ, превърнала се беше в жена. Щеше отново да се върне към детето, щеше, но за кратко, щеше, но за друг, щеше, но за последен път… А тази нощ пламъкът в душата й тлееше…
Синевата приемаше достолепните очертания на безграничната урва, по нежните й извивки се стелеше ту ониксът, ту тюркоазът, а още мъртвите дървета прокарваха треперещи пръсти към кадифеното небе. Недокоснати от човешката ръка кътчета, допирайки с треперещи устни безкрая.
Реджина се усмихна и отърка лицето си в неговото:
-Бих останала тук вечно. –Промълви, стрелкайки с поглед небето, което бавно изсветляваше. Сега жълтото изместваше кадифено-синьото и раждаше живописни картини на размиващи се цветове.- Сякаш тук всичко е във възможностите ми…
Луциус отново не отвърна.
-Погледни… погледни колко високо е небето… погледни колко далечен е върхът… погледни колко нищожни сме пред света… а колко силни сме в действителност…
Луциус загледа с треперещ поглед безкрая и промълви глухо:
-Говориш сякаш светът умира.
Редж се обърна рязко с лице към него и се загледа в сивите му очи. Сега не бяха по обичайно присвити, сега беше отворил взора за света. За първи или за последен път. Наблюдаваше блуждаещия му поглед с вълнение, следеше как милваше с очите си мъртвата урва. Колко неспокойни бяха чертите му, колко треперещи ръцете му.
Когато погледът му падна на нея, очите му потънаха в нейните. Усмихна се леко и върна каменното си изражение. Сякаш леденият дъх на вятъра не милваше страните му, сякаш гледката не караше сърцето му да бие до припадък, сякаш нощта не галеше погледа му и не шептеше думи в ушите му. Докато нейният пулс сякаш биеше всяка стотна от секундата, нещо в него беше напълно замряло. И в горещите й ръце тлееха ледените му гърди, и с учестеният й дъх се сливаше тихата въздишка. Сякаш безкрая беше събрала живия от земята и мъртвия от гроба пред предела на света, за един последен миг. И го отричаха, но го знаеха, пренебрегваха го, но го разбираха… И всичко се събираше в последния тон на изпятата балада и в последния стих, посветен на музата Живот.
-Ами ако няма утре? –Запита го тихо, някак уплашено от отговора, който щеше да чуе.
-Винаги има утре, мила, винаги… -Замлъкна за миг и продължи още по-глухо.- Иначе само можехме да дерзаем за щастието си…
Редж го изгледа уплашено. Само очите му разкриваха че нещо се случва в душата му, но какво ли беше то?
-Какво става с теб, Луциус? –Не се сдържа и попита. Устните му потрепериха, но не отвърнаха. И последната червена на лицето му даде път на перлената бледнина.
-Какво става с нас, Редж? –Промълви през шепот минута по-късно. Наведе се и целуна челото й, а тя затвори очи.- Ти гориш.
-Не, просто ти си леден. Студено ли ти е? –Попита го тихо. Знаеше, че от отговора зависеше след колко време щяха да тръгнат да търсят скида. Всичко беше въпрос на минути, но вечността живееше в окръжността им и се раждаше, и умираше в началото и края на месечината. А тя не желаеше да тръгва, нещо я дърпаше към непреодолимите склонове на Лейкланд.
-Не, не ми е. Всичко е наред. Къде сме, Редж?
-В северните части на Лейкландската околия. –Отвърна момичето и отново извърна поглед към езерото.- На върха Скафел, съдейки по гледката. Тоест, би трябвало да сме на три-четири километра от най-високата част – Скафел Пик.
-Значи още сме в Обединеното Кралство? –Попита с усмивка Луциус.
-Смея да твърдя, че даже сме още в Англия. –Усмихна се на свой ред Реджина.
-Това е добре. Толкова дълго се въртяхме, че реших, че ще щурмуваме Антарктика.
-Следващият път, обещавам.
В миг погледите им се откъснаха един от друг и усмивките помръкнаха.
Нямаше да има „следващ път”, нали, Редж? Ти говореше толкова спокойно за бъдещето, толкова непринудено и наивно. Можех ли да предполагам какво щеше да се случи и кой щеше да остане наранен след изгрева на тази нощ? Да, и двамата го знаехме, знаехме че е последна, знаехме че няма да бъдем заедно отново, такива, каквито бяхме. Ти се върна, но различна, чужда, вече не беше всеотдайна, вече не ме обичаше така, нали? Нещо се беше пречупило и това нещо беше ти. Тогава всичко беше ясно, само по погледа ти можех да го прочета. Ти вече не беше дете, вече не действаше, водена от наивна, детска обич, вече го премисляше, нали? Още няколко часа и нямаше да те има. Можех ли да го знам? Определено. Можех ли да го приема? Категорично не. Можех ли да те спра? Никога не съм умеел.
-Ще ходим ли да търсим къщата?
Не исках да напускам върха. Възхищавах се от урвата, с вълнение наблюдавах отблясъка на месечината в отражението на мъртвото езеро, с усмивка галех урвата и нейната бледна синева. Но не това ни спираше, нали? Аз не исках да тръгвам, ти също не искаше. Знаеше, че това ще е последната нощ, в която ще бъда изцяло твоя, последната нощ, в която ще можеш да ме покориш. А на сутринта, Луциус… На сутринта мен вече нямаше да ме има. И ти никога отново нямаше да намериш пътя назад…
-Да. –Отвърна тихо Реджина и стисна ръката му. Не издържа на напрежението и една сълза заигра в очите й. Вдигна се на пръсти и впи устните си в неговите. Усещаше греховно успокоение в прегръдките му, отровен наркотик по устните му и някаква сладост, сладостта да го има, да го има различен. И всяко докосване беше сякаш ново, непознато.
Прокара ръка през врата му и се остави да я притисне към себе си. Когато устните му се спуснаха по шията й, Редж отвори очи и сълзата измина скръбния си път и умря в устните й.
-Трябва да тръгваме. –Шептеше в ухото му, притваряйки леко очи. Но той не я пускаше минути наред.- Луциус, трябва.
Когато чу тези думи се отдръпна от нея и я погледна отново. Неусетно бяха започнали да чувстват другия така, както чувстваха себе си. Единият действаше така, както другият желаеше, в момента, в който той нямаше сили да го направи. И реакцията беше отговор на чуждите копнежи, но и на собствените. А когато трябваше да се разделят, единият щеше да има повече сили от другия, единият щеше да си тръгне, защото другият щеше да бъде слаб. И щеше да го направи, поддържан от собствената и чуждата мощ.
След като стиснаха силно ръцете си, се обърнаха и тръгнаха по лекия източен наклон на Скафел. Дърветата криеха земята от погледите им, а нощта обгръщаше в обятията си пътя, който те сами щяха да трябва да намерят. Картините се размиваха, а сенките играеха под краката им. Светът бавно се подготвяше за новият ден, без да разбира колко различен щеше да бъде той за тях. Тази нощ, тази безкрайна нощ скоро щеше да остане само в спомените, скоро нямаше да остане и следа. Те щяха да изтрият следите си, защото не искаха утре да намерят пътя назад. И това щеше, трябваше да бъде последната нощ. И, ако силата не им позволяваше, то разумът щеше да ги напътства. Но не сега – сега беше още рано…
Започнаха да се спускат надолу и неусетно пред погледа им се появи ново, доста по-мъничко езеро, в което блестяха сълзите на звездите и усмивката на луната.
-Виж! –Посочи Редж едно малко извишение точно до езерото. Там, върху камъните, се разполагаше малка дървена съборетина, изглеждаща прекалено нестабилна за странното си разположение. Едноетажна, с голяма и паянтова тераса, прикрита от жаркото слънце и леденият дъжд единствено от дървен покрив с доста дупки. До къщата водеше тясна, вита, каменна стълба, завършваща със скида и малка куличка от същия материал.
Реджина се втурна надолу към езерото и за секунди вече беше на стълбата и взимаше по две стъпала наведнъж. Луциус потрепери, виждайки колко нестабилна беше бараката и се затича след нея.
-РЕДЖ, СТОЙ! –Планината повтори и потрети виковете му в ехо, но момичето дори не се обърна. В момента, в който вратата изскърца, Луциус се вцепени от страх и, изцъкляйки ужасяващо очите си, проследи с поглед как бараката изстена мъртвешки.- РЕДЖИНА!
Вече беше късно. Неусетно терасата се беше отделила от скида и падаше по скалите към езерото. В един ужасен миг, момчето мерна черната й рокля и се затича натам.
Глухите удари заглъхнаха в безкраен ек, а терасата с тъп звук се заби в леденото езеро. Миг по-късно, тя вече потъваше.
Луциус се затича отново и за секунди взе разстоянието. Без да мисли, прескочи скалния парапет, с който природата сама беше предпазвала от врагове мъртвото езеро. Студената вода го обгърна, а погледът му се затъмни. В мътната вода, в пика на нощта, той почти беше ослепял. В ужаса си видя фигурата й, която потъваше по-бавно. Частта от къщата вече беше преполовила пътя към безкрая.
Луциус се спусна надолу и усети как въздухът му привършва. Притискайки очи срещу напрежението, стисна силно ръката й и я издърпа на повърхността.
Очите на Редж бяха затворени, устните бяха посинели от ледената вода, косата й се разпиляваше, а по лицето й личаха белезите, които бяха оставили скалите при падането. Той я дръпна по-силно към себе си и заплува към брега. Не можеше да разбере дали е жива или не, от главата й течеше струйка кръв и се размиваше в мокрите й коси.
Луната се усмихваше в неземните си нощни нюанси спокойно в мъртвото езеро и името му постепенно придобиваше смисъл, какъвто звучеше като отрязък от някой мит или легенда, но не и от истинския живот. А може би живееха в небивалица, а може би точно в този момент те бяха извън света на живите… Но едва ли го знаеха, едва ли го разбираха… Така, както Луната се прощаваше с господството си при изгрева, така, както слънцето напускаше земята при залеза… Отново и отново… От днес до безкрая…

Глава 73

Луциус се загледа в побелялото й лице и потръпна. Не дишаше, не дишаше въобще. Тези думи бавно нахлуваха в съзнанието, а секундите течаха като на забавен кадър. Стисна силно ръкава на мантията си и го разкъса ядно. Притисна парчето плат към нараненото място. После тръгна да прави изкуствено дишане, но минути по-късно Реджина още не помръдваше.
Нещо мен потрепери и започнах да виждам размазано. Отчаяно разтърсвах раменете ти, отчаяно се опитвах да влея кислород в дробовете ти и да върна пулса във вените си. И сълзи се стичаха от очите ми и ръцете ми трепереха, но ти не го чувстваше нали? Беше глуха и сляпа за болката ми тогава, беше глуха и сляпа за света, който вече не споделяше.


Очите й бавно се отвориха. Вече я нямаше меката хладнина, онова чувство на покой, което я беше обгърнало. Несъзнателно се беше усмихнала и несъзнателно се беше чувствала по-уравновесена отвсякъде. Една минута беше прекарала в пълното блаженство, чувствайки меката течност, с която беше обгърнато тялото й. Изведнъж се беше изправила и напуснала онзи покой. Не отваряше очи, чувстваше липсата на вятър със съществото си.
-Реджина Селен Флинт!
Момичето отвори очи с усмивка и я обля топло чувство. Пред нея стоеше висок рус младеж с достолепно изражение, черти от порцелан и сапфирени очи.
Редж не отговори. Имаше чувството, че той управляваше действията и желанията й. Усмихна му се леко, нещо в душата й шептеше, че е мъртва, но сърцето отказваше да страда. И покоя, който я обгръщаше, се разливаше по тялото й и не оставяше тъгата по живота да я завладее.
-Много странно. Нещо ме кара да те оставя да се върнеш към живите. Защо, Реджина? –Попита с хладно-спокоен глас младежът.
Нещо я жегна в душата и я накара да проговори. Но този път нямаше чувството, че някой я кара да го прави, по-скоро някой й го беше позволил:
-Къде съм? Кой си? Защо съм тук? –Изстреля наведнъж, а младежът само се усмихна.
-Ти си в Отвъдното, аз съм Смъртта, тук си защото умря. –Възкликна той.- Самаил се казвам, приятно ми е.
Спокойствието в душата на Реджина продължи да господства и думите му я накараха да се разсмее:
-Приятно ми е.
-Кажи ми защо нещо ме подтиква да те върна?
Реджина усети как нещо я дръпна и се понесе над него. Беше застанала във въздуха, малко над кървава река. А сега краката й докоснаха мъртвото поле и почувстваха опора.
-Незнам, действително незнам. –Отвърна момичето и се усмихна меко. Той протегна ръката си към нея и тя затвори очи. Чувстваше странен натиск в слепоочието, но нежната топлина още я обливаше и вливаше сила в застиналите жили. След миг натиска заглъхна и тя отвори очи.
-Обичаш, а? И си обичана. Преди няколко дена прибрах баща ти. Сега искаш да прибера и теб.
-Незнам дали искам. Въпреки че звучи добре. –Усмихна се отново, сякаш в просъница, момичето.
-Някой от земята те вика и дразни с това сетивата ми. –Отвърна сериозно.- И познавам смъртен, който щеше да ме моли за теб. И, като разбере за това, ще се върне тук. Човек, който харесах при първата ни среща.
Не разбирах нищо, но чувствах покоя, който лъхаше от Нищото. И нямаше значение какво щеше да реши, влияеше така на чувствата ми, че не изпитвах страх и болка. Просто стоях там – почти безплътна и се усмихвах.
-Млада си, а смъртните ти приятели вече ме ругаят. Верту… Верту носят. И ще скърбите. А около теб има и друга магия. Магия, връщаща спомените. Знаеш ли каква е тя? –Попита я Самуил.
-Не, незнам, но някога исках да се отърва от нея. –Отвърна глухо Реджина и пред погледите й минаха картини от живота – размазани, разпадащи се, безцветни.
-Ирония. А точно тя сега ще те върне на земята.
-Няма да умра? –Попита учудено Реджина.
-Не ти позволява. Той не ти позволява. Странно е, никога не бях виждал това заклинание да се използва, за да се върнат мъртвите. И е силно, влияе ми. Пред очите ми се разливат картините на твоите спомени, пред твоите също. И мога да те прибера в смъртта, но още не си извървяла пътя си. –Той се замисли за миг и после промълви.- Рядко се случва да връщам някой към живота. И, все пак, ти няма да останеш в Отвъдното, не ти е мястото тук. Животът още те дърпа към себе си. –Още една пауза и Самаил проговори замислено.- Наведи се и пий от реката.
Замислих се за миг, но после веднага клекнах. Нямах какво да губя, нали? Какво можех да изгубя?
Кръвта се вряза в сетивата ми и почувствах рязка болка в главата. Чувствата се върнаха и аз се изплаших. Кървавата река, зеления небосвод, призрачното дърво в далечината. Мъртвеца до мен. И тези стрелкащи се светлини в кръвта. Изправих се рязко и го погледнах ужасено, а покоят пак се вля в жилите ми и затворих очи.
-Връщаш се на земята. Задържам чувствата ти, но живите тук са подвластни на болката. Затова ще те върна колкото се може по-бързо. Ти после сама ще намериш пътя си сред живите.
Нещо ме дръпна през рамената и картините се размазаха. Чувствах безтегловността във времето, несъществуващото ми същество в безкрая. А после всичко потъна в мрак и аз отворих очи.

-Луциус? –Изстенах през гадното чувство за безтегловност. Но неусетно картината изчезна и я обгърна мрак.

Беше рано вечерта и светлините още бяха пуснати. Редж се беше разположила на леглото, свивайки крак върху него. Гледаше с някаква смесица от тъга и радост Луциус, който се беше облегнал на стената до нея.
-Аз… Незнам какво да кажа. –Промълви искрено момичето и свали засрамено поглед надолу.- Незнам какво си мислех.
-Просто гнева те е направила неразумна. Стига, Редж, стига с тези детски игри. Превръщаш се в лигла и се чудя ти ли си онова момиче, което се спаси от яда на баща си и успя да избегне заточението си накрай света.
Момичето не отвърна, само го погледна. Но в очите му нямаше гняв, сега той я гледаше спокойно, може би назидателно, но не и озлобено. Сякаш беше направила някаква беля, която, макар и глупава, далеч не беше фатална.
-Още не съм ти казала как избягах. Още ли не искаш да чуеш? –Промълви тихо.
-Не, не искам. –Луциус се отблъсна от стената и седна на леглото си. Излегна се на него и постави глава в скута й. Сивите очи срещнаха черните и ръката й се спусна към косата му.
-Защо? Аз… Един човек ми помогна. Не искам повече тайни. –Прошепна, но Луциус само поклати глава.
-Докато имаме тайни, още можем да направляваме живота си.
-Не те разбирам.
-Не е и нужно. Нашата връзка продължава вече две години. Ако искаме да я запазим, трябва да оставим и нещо за себе си.
-Може би си прав. –Прошепна Реджина, наведе се и го целуна.- Може би не си….

Картината се разми и всичко потъна в мрак. Реджина усети впитите си до болка пръсти в нещо и отвори очите си. Болката я задушаваше, сякаш цялото й тяло гореше и изгаряше. Плътта й беше обляна в ледена пот, а от очите й се пускаха сълзи.
Картината бавно се разясни. Беше впила пръсти в гърба на Луциус и го беше раздрала жестоко, защото усещаше лепкава течност по ръцете си, която несъмнено беше кръв. Тя се отпусна назад и легна на земята, треперейки от ека на болката по тялото й.
-Не… го… Последен път… -Процеди момичето и почувства как Малфой я вдига рязко и я притиска към себе си рязко. Очите й се затваряха от изтощение, а той продължаваше да я държи и да говори неща, от които тя почти нищо не чуваше.- Луциус… пусни ме…
Тази простената молба го накара да я постави леко на мократа трева и да се взре в измъчените й черти.
-Редж… Искаш ли нещо? Само да се посъвземеш… и отиваме в „Свети Мънго”.
Очите й се разтвориха леко от негодувание и тя стисна китката му с ръка:
-Не, никъде няма да… ходим! Той няма да ме върне… Той… не иска… Няма да… умра.
-Не, трябва да те заведа… Ти си зле, не може…
-Мълчи! –Изсъска му с последни сили.- Мълчи…
Луциус замлъкна и не отдели поглед от лицето й. Редж чувстваше как бавно се съвзема и връща силите си. А мисълта да не посети скида… Тази мисъл чак сега се беше появила в съзнанието й. И я плашеше… А той… Той нямаше да я прибере отново… Поне нямаше да го направи днес… И тя щеше да е жива… Щеше да е жива днес…
Половин час по-късно очите й се поотвориха и тя се повдигна на лакти. Още беше леко замаяна, но свежият въздух избистри съзнанието и сетивата й. Тя му се усмихна леко и прошепна:
-Ако не го беше направил, щях да умра. И, все пак, престани най-накрая! Не знаеш какво се случва, недей да ми го причиняваш!
-Редж… Аз… просто не знаех как да те върна.
-Ох… Никога няма да разбереш за какво говоря, нали? –Тя се засмя глухо и каза.- Хайде, искам да отида в къщата.
Луциус стисна здраво ръката й и й попречи да стане. После промълви със заповеднически, сериозен тон:
-Никъде няма да ходиш! Особено в къщата. Отиваме в „Свети Мънго”!
Реджина издърпа рязко ръката му и изсъска:
-Аз се качвам горе! Ти прави каквото намериш за добре!
Момичето се изправи и тръгна с неуравновесени стъпки към бараката. Луциус също я последва и прекара ръката й през рамото си, за да не й позволи да падне по пътя.
-Прекалено е нестабилна! Няма да издържи!
От магическата пръчка на Реджина светна виолетова светлина и се заби в къщата.
-Сега вече ще издържи.
-Редж, как ти е главата?
Момичето несъзнателно прокара ръка през тила си и почувства раната:
-Засъхнала е, нищо ми няма.
-Сигурна ли си?
-Стига сте ми задавали този въпрос! –Възнегодува момичето и двамата се закачваха по каменната стълба. На мястото, където допреди един час се беше намирала терасата, сега на нощната светлина играеха сенките на вековни скали.
-Лумос! –Прошепна Луциус и двамата преминаха бавно по скалната настилка. Вратата на къщата още стоеше отворена, така, както я беше оставила Реджина при падането. Беше дървена и извадена от пантите. Луциус я бутна с крак, а Реджина се освободи от прегръдката му и тръгна напред, прошепвайки „Лумос”.
Светлината озари малък и тесен коридор с три врати. Стените бяха дървени и голи, по тях имаше само леки сини нишки гирлянди, навярно останали от някоя бедна коледа, която Селен и Орниъс бяха прекарали в отшелничество тук. Дървото беше почерняло на места и създаваше неприятно усещане, което досега Реджина не беше чувствала. Момичето се запъти към първата врата и тя изскърца пронизително. Светлината озари мръсна кухня, покрита с гъст слой прах. На ръждясали пирони бяха окачени стари и железни съдове – тенджера, тиган, черпак и други. Имаше една стара газова печка, която беше загубила аления си цвят и сега беше почти мръсно-розов. Една малка масичка, покрита със стара сива покривка, която някога може би беше била бяла. До нея – две столчета –едно трикрако и един с облегалка, но прекалено нестабилен.
-Ужас! –Прошепна момичето, а Луциус хвана рамото й:
-Не забравяй думите на майка си!
Редж се усмихна и кимна. Двамата се върнаха в коридора и влетяха във втората врата, която разкриваше тясна баня със стар железен и прекалено висок душ и мръсна, жълтеникава тоалетна. По пода нямаше плочки – оттам ги гледаха мъртвите студени скали. Мивката беше пожълтяла на места и оттам капеше зловещо-мътна зеленикава вода, изтеглена някога от езерото.
-Богатството е бедност. –Усмихна се отново Реджина и двамата влязоха в спалнята. Там имаше широко двойно легло с желязна рамка и бели чаршафи. Стените бяха голи и сивкави, прозорецът гледаше към езерото, което трептеше леко, а оръфани розовеещи завеси скриваха от поглед част от тъмното небе.
Реджина се откъсна от вратата и се разположи на леглото. На малка масичка се разполагаше една-единствена снимка, покрита с тънък слой прах. Момичето прекара пръсти по повърхността й и родителите й се усмихнаха – доста по-млади, отколкото някога ги беше виждала, но също толкова щастливи, колкото някога ги беше познавала. Бяха застанали пред скида, който изглеждаше много по-чист и подреден, но не особено по-богат. Поне отвън. Реджина обърна снимката и се загледа в надписа.

„А ти си мислеше, че ще сме бедни завинаги, нали, Неси? Май никога не сме били клетници, нали?
Обичам те завинаги, Селен”

Реджина се усмихна и подаде снимката на Луциус, който беше седнал до нея на леглото. Той се загледа в нея и й я върна.
-Намери ли това, което търсеше, Редж?
-Не, Луциус… Намерих повече. Намерих цял свят, свят, който никога не съм познавала, свят, който никога не съм ценяла. А сега щастието е безценно, сега мога да заплатя всяка цена за него. Както са я заплатили те.
Замлъкнах и не отговорих. Тези думи се забиваха в душата ми и кънтяха хиляди пъти, отново и отново, всеки път – все по-силни. А ти ме гледаше и се усмихваше тъжно, защото знаеше, още тогава знаеше, че нашето щастие не може да се купи на никаква цена. Още преди светът да се преобърне и да си тръгнеш. Помниш ли? Помниш ли онзи ден? А можеш ли да го забравиш? Би ли го забравила за мен?
Ръката му се спусна към врата й и устните им се срещнаха.
Време е, време е… Кънтеше в душите ни. Не само моята, аз бях достатъчно срината, с душа от руини и сълзи от страх. А ти беше по-чист, по-силен тогава. И аз щях да пие от твоята мощ и аз щях да те оставя безпомощен… Защото така редеше думите съдбата. И някой трябваше да си тръгне, пиейки силите на другия, оставяйки го тъжен и самотен. И този някой бях аз.
Реджина легна на леглото, без да прекъсва целувката. Тя притвори очи и прокара пръсти по разранения му гръб.
-Не… -Простена Малфой, отделяйки устни от нейните. В гласа му се чувстваше и болка, и молба.
-Да… -Прошепна Реджина.
Ръцете й свалиха мантията му и тя падна до тях на леглото. Устните му се спуснаха по шията й, а тя при нокти в гърба му. Секунди по-късно, Флинт свали роклята си и остана по бельо, а устните му се спуснаха надолу.
-Ще си тръгнеш… -Шептеше на милиметри от кожата й.- Ще си тръгнеш завинаги…
-Ако животът копнее за душата ми… Ако слънцето ражда сълзите ми… Ако с нощта се слива болката ми… Ще си тръгна…

Слънцето едва галеше с първите лъчи тялото ми, а сетивата ми трепереха от уплаха. Ти беше буден, ти знаеше. А аз пиех кръвта ти, сливах се със силата, която ти бях оставила… Пиех отново и отново… И се раждах и умирах в болката ти… И се опиянявах и изтрезнявах в съзнанието си… И живота ме теглеше, но и ме връщаше отново при теб… И скоро всичко щеше да свърши… И скоро всичко щеше да започне отново.
Чувствах изтръпналата ти плът и знаех, че се сбогуваш… Знаех, че никога няма да те видя отново… Никога нямаше да бъдеш същата… Никога нямаше да бъдеш моя изцяло… Една нощ аз те притежавах…
Една нощ аз бях твоя изцяло…
А на сутринта…
А на сутринта…
Времето, света, животът и смъртта ни разделяше…
…разделяше ни и ни отчуждаваше…
Но там някъде…
…още има свят за двама…
И щях да вярвам, че е бъдеш моя изцяло…
…и нямаше да повярваш, че няма никога да ме имаш повече изцяло…
Ти се изправи леко и докосна с устни челото ми. А аз бях затворил очи, за да те пусна, бях стиснал с ръце нищото, за да не те спра… А после нещо изскърца и теб вече те нямаше до мен… И ти вече беше далечна, ти вече беше друга. Обличаше дрехите си и вдигаше косата си. И аз не те познавах и пак те обичах… Пак те обичах такава, каквато някога беше била… Такава каквато някога щеше да бъдеш… И такава, каквато никога няма да станеш… отново.
-Редж…
-Ще живея винаги в спомените… И ще бъда мъртва за живота… И ще боли… Но никога повече… никога повече от сега! И винаги ще те обичам… Но никога няма да имам сила да се върна…
-Ще се срещнем отново, Редж!
-Ще се срещнем само във смъртта… -Замлъкна за миг, а после прошепна през сълзи.- Сбогом…

Глава 74

Слънчевите лъчи погалиха лицето й и Скарлет отвори измъчено очи. Напоследък сънят й бягаше и все по-често се събуждаше от вледеняващи кошмари. Страховити картини преминаваха пред погледа й нощем, сякаш халюцинираше в странни ярки цветове ужасяващи и безформени образи и картини. Чуваше странни сякаш извънземни викове. А през деня тези кошмари се размиваха от действителността и липсата им предизвикваше усмивката на лицето й.
Но Скарлет не разговаряше за това – имаше чувството, че това е нещо странно, срамно дори в абсурдността си. И не искаше да признава, че се плаши от някакви си сънища. Но тя изглеждаше все по-бледа и все по-измъчена с всеки изминал ден и това не беше нещо, което можеше да скрие.
-Мисля, че е време да се прибереш в имението. –Беше забелязал Рудолфус.
-Ще се прибера точно тогава, когато се приберат и останалите. –Отсече момичето тогава.
И, действително, отричаше пред всички нещо да не е наред със здравето й, дори пред него. Смяташе, че това е нещо, с което трябва да се справи сама. И не искаше да приеме, че състоянието й не позволява да завърши последната си година в училище.
Тя все по-често заспиваше в час и се възползваше от възможността да излиза от стаята. Отказваше категорично да яде, но Рудолфус полагаше неимоверни усилия, за да я накара.
Беше едва понеделник, а силите вече й изневеряваха. Гледаше сънено и уморено стената и отказваше да се изправи. Гадеше й се отвратително много, а и имаше чувство, че гори. И, все пак, въпреки ранния час и болката по цялото тяло, тя се изправи и се облече. После слезе надолу по стълбите и се разположи на дивана в Общата стая.
Не след дълго се чу нервен шепот и през вратата за нейно голямо учудване влязоха Мародерите, далеч не в пълния си блясък. Сякаш се бяха търкаляли в калта. Четиримата я погледнаха тревожно, но грешно прецениха настроението й. Очевидно момичето нямаше никакво намерение да ги пита каквото и да е. Само махна уморено с ръка и опря глава на облегалката.
-Аз ще лягам, не мога да гледам. На куче се направих! –Промълви Сириус и се усмихна леко. После се покатери по стълбата и изчезна. Последваха го Питър и Джеймс, а Ремус, който изглеждаше най-зле, се стовари на едно кресло.
-На теб не ти ли се спи? –Забеляза Скарлет, без да отваря очите си.
-Не, ако сега легна, няма да мога да стана за първи час.
Момичето кимна и тишината се възцари отново в стаята.
-Не изглеждаш добре. –Забеляза Ремус, а Скарлет само се усмихна леко:
-Какъв комплимент! Същото важи и за теб.
-Защо не спиш?
-Ремус, аз не те питам, защото ти не искаш да знам, по-добре последвай примера ми.
-Звучи ми като честна сделка.
Скарлет не отговори, просто придърпа едно одеало, което беше оставил някой вечерта, и се зави с него.
-Какво му има на Сириус? –Изненадващо попита Ремус и момичето се обърна рязко към него:
-Какво да му има?
-Държи се странно.
-Нима? –Отвърна незаинтригувано момичето.
-Кажи ми?
-Защо аз трябва да знам? –Вдигна вежди въпросително.- Ти си негов приятел, ти трябва да знаеш. Той не ми е никакъв!
-Имам такова чувство.
-Значи грешиш.
-Може би. Но не смятам че е така.
-Твоя воля. –Отвърна момичето с тон, който тотално прекрати бъдещия разговор, тон, който не търпеше възражение. Затова Лупин замлъкна и не отвори думата отново.
След няколкоминутно мълчание, той отново понечи да заговори, но се спря и замлъкна. Очевидно нямаше да се получи нормален разговор, затова се отказа съвсем. Хвана някаква книга, която другите бяха забравили в Общата стая, и се задълбочи в нея. А Скарлет отказа да заспи, въпреки че не се реши и да стане – страхуваше се че ще й се замае главата и пак ще започне да й се повдига. Затова седеше в полу-заспало полу-будно положение, без да проговори и без да помръдне.

Към осем часа Общата стая на Слидерин вече се пълнеше с хора, които наблюдаваха интериора с полуотворени очи. Но, въпреки това, не се вдигаше глъчка – всички бяха прекалено изморени, за да разговарят оживено, въпреки че съвсем скоро щеше да се състои срещата на Слидерин с Рейвънклоу, тази, от която отборът се страхуваше. Невниманието на Луциус към тренировките, проблемите, които съществуваха между играчите и малкото време до мача най-вероятно щяха да изиграят лоша шега на слидеринци. И, въпреки че всички добре разбираха, че провалът много скоро можеше да настигне дома им, никой не искаше да го приеме.
-Вие въобще събирате ли се на тренировки? –Попита веднъж Ейвъри Рудолфус.
-Не много често. –Беше отвърнал Лестранж тогава. Но лъжата се беше изписала по лицето му. Проблемите между него и Луциус вече сериозно тежаха на гърдите му и не можеше да преживее загубата на още един приятел. В бързането, скандалите, резките промени и самотата беше загубил Бела, Реджина и Луциус. Сега до него стоеше единствена Скарлет, устоявайки единствена на вихъра проблеми и неуспехи. И липсата на приятел се чувстваше силно, особено поради липсата й в дома Слидерин.
Тогава аз не бях сам, тогава бях отлъчен от всички. Ти, прогонена от следствията на моите грешки, Реджина – от гневни и чужди думи, които сякаш сам Дяволът беше поставил в устата ми, Луциус – от предателството… И от това, че го приемах като такова. Той не ме беше предал в действителност, аз не я обичах тогава, помниш ли? Аз обичах само теб, имах очи само за теб. Но той сгреши, не трябваше да ми казва толкова късно, не трябваше да ме оставя да се влюбя в нея. Но, може би, така беше по-добре, може би, така ми даде урок, който да помня за цял живот. И, може би, точно този урок ме прави толкова силен сега, толкова силен пред теб.
Рудолфус облегна глава на ръката си и се опита да се съсредоточи в домашното по Защита срещу Черните изкуства. Напоследък ученето не му вървеше и изоставаше значително. Почти по всеки предмет го наказваха с отнемане на точки, поради липса на домашно. Докато беше със Скарлет, не можеше да губи времето си с уроци. След като останеше сам, не можеше да спре да мисли за нея, за болестта й, за свадата с Луциус и неудобното чувство, което изпитваше в присъствието на Белатрикс. Светът му се беше преобърнал с главата надолу – вече ги нямаха разговорите, нямаха ги закачките, усмивката, която се раждаше на лицето му, когато съзреше някой приятел в Общата стая, ставайки от сън. Тихите стъпки, с които беше крачил около леглото на Малфой, за да не го събуди, бяха заглъхнали. Сега Рудолфус или прекарваше цялото си свободно време в спалнята, или излизаше на чист въздух, или се затваряше в библиотеката. Странеше от всичко и всички, сякаш беше презрян, сякаш той сам презираше света около себе си. Избягваше да остава сам в компанията на бившите си приятели, страхуваше се да не го заговорят, да не го погледнат. Но страховете му оставаха безпочвени – Белатрикс сякаш не забелязваше никого, Реджина стрелкаше с яростен поглед хората наоколо, а Луциус сякаш се сливаше с тъмнината и ставаше безплътен. И тях ги нямаше, вече си бяха отишли. И приятелството, и любовта..
Вратата на Общата стая се отвори и някой влезе с неуверени крачки. Рудолфус вдигна несъзнателно очи и се взря в Реджина. Беше бледа, очите й бяха зачервени, а под тях се бяха появили сенки. Беше с черна рокля, сякаш претърпяла корабокрушение, а по ръцете й личаха ясни следи от наранявания. Той се изправи несъзнателно и смело погледна в очите й – те сякаш бяха посветнели за миг и някак кръвясали. Ръцете й трепереха, а походката й беше несигурна.
Знаех, знаех за погребението, знаех къде отиват и защо. Но не попитах и не казах, мисля че нямаше смисъл. Застанах на пътя й и я погледнах с цялото разбиране и съпричастност, на която бях способен. А тя застина за миг и после се хвърли в обятията ми. Усещах треперещите й пръсти по гърба си и стичащите се сълзи, които за първи път бяха взели връх.
-Свърши се… Свърши се вече…
Прошепна в ухото ми, а аз само погалих косата й, търсейки думи за да опиша това, което чувствах. Вече знаех че не става въпрос до баща й, вече знаех, че болката й е друга, по-позната, но и по-чужда…
Реджина се отблъсна леко от него и изтри сълзите си. После се втурна сред тълпата нагоре и се скри в момичешката спалня. А Рудолфус, потресен от това, което му беше казала, седна на дивана и не помръдна десетина минути. Докато вратата не се отвори отново и вътре не влезе Луциус. Лестранж преглътна гордостта си и се загледа в него по-обстойно, отколкото отношенията им в момента позволяваше. Беше по-блед, по-изморен, но все пак болката не беше сменила каменното изражение. Той проследи с поглед цялата стая и после промълви спокойно, тъй като всички бяха замлъкнали при проявата му:
-Утре в обедната почивка ще се проведе тренировката по куидич. Всички да сте там.
После понечи да се качи, но Рудолфус застана отново на пътя към спалните и двамата се гледаха мълчаливо няколко минути. После Лестранж проговори:
-Как си?
-Прекрасно. –Отговори Малфой и мина покрай слидеринеца.
„Явно днес ще е дълъг ден” помисли си Рудолфус, скривайки с ръце лицето си. Всичко се сгромолясваше с гороломна сила. И нямаше път назад… Поне тогава нямаше…

Глава 75

Регулус въздъхна и отвори очи. Някой категорично отказваше да приеме че Блек спи и се опитваше ожесточено да го събуди. След като светлината, която светеше в очите му, потъмня малко, момчето забеляза седналия на леглото му Рабастиан, който го гледаше с присвити очи.
-Ох, какво? –Изстена недоволно Регулус.
-Ставай, осем часа е! –Промълви Лестранж.
-Е и? Едва ли си дошъл за това. Какво искаш?
Лестранж направи неприятна физиономия и замълча. Не му харесваше, че Регулус вече не се държеше наивно, вече не беше във властта му. Но Рабастиан не беше човек, който позволява хората да си отиват, стига той да не го желаеше. И нямаше лесно да пусне Регулус, поне не и безпроблемно.
-Прекалено много мислиш!
-И все пак? –Вдигна вежди Регулус и хвърли одеалото, изправяйки се.
-Имаш един последен шанс.
-Последен шанс за какво? –Не разбра Блек.
-За да не се превърнеш в родоотстъпник и тъпанар! –Изсъска насреща му Рабастиан, а очите му се зачервиха от гняв.- С този твой мътнород…
-Не я обиждай! –Процеди Регулус.- Кажи какво искаш!
-Искам да ми помогнеш за една… закачка.
Регулус замлъкна малко и на лицето му се появи бледа усмивка. Той се засмя гръмко и се зае да се облича, без да прекъсва смеха си.
-Какво? –Подразни се Рабастиан на реакцията му. Беше свикнал да му се подчинява безпрекословно, да се съгласява с него и да го подкрепя. Сега всичко се беше променило и това не му се харесваше.
-Ха-ха-ха… Защо си мислиш че искам да ти помагам?
-Например защото аз съм единственият ти приятел! –Процеди Рабастиан, а мимиките му далеч не приличаха на приятелски.
-По-добре да нямам, отколкото ти да ми бъдеш такъв! –Изсъска на свой ред слидеринецът.
-Размътила ти е мозъка! –Прошепна яростно Лестранж.
-И по-добре! –Присви очите си Регулус и прекараха няколко минути в мълчание, с вперени кръвнишки погледи един в друг.- Би ли ме оставил да се оправя?
Рабастиан се изправи рязко и отиде до вратата:
-Повярвай ми, ще съжаляваш жестоко!
-Едва ли!

Нарциса се огледа за минута и влезе в Голямата зала. Вече почти всички бяха дошли за закуска и се чуваше оживено бърборене и звук от прибори. Момичето се загледа в масата на Слидерин и се разположи леко до Белатрикс. Сестра й се усмихваше отнесено на йофката си и едва усети присъствието на Нарциса. Беше се разположила в самото начало на масата, точно до вратата, където имаше по-малко ученици и беше по-спокойно. И, въпреки всичко, не изглеждаше по някакъв начин афектирана или отчаяна от отсъствието на приятелите си.
-Добро утро, Бела! –Поздрави момичето и се усмихна леко.- Какво правиш?
-А, нищо, мисля си. –Усмихна се Бела.- Ти какво правиш?
-Нарциса! –Този глас сепна отговора на момичето и ги накара да се обърнат. Рудолфус гледаше ту едната, ту другата, и не проговаряше.
-Да? –Погледна го въпросително Нана и хвърли един поглед на сестра си, която не изглеждаше да се е впечатлила особено.
-Трябва да поговорим.
Нарциса се учуди от този отговор. Нямаха навика с Рудолфус да „разговарят”, но, въпреки всичко, се изправи и му кимна. Лестранж се загледа за миг в гърба на Белатрикс, и после двамата с Нарциса излязоха от Голямата зала. Коридорът беше почти пуст, стрелкаха се само няколко фигури на закъснели за закуска ученици. Рудолфус хвана рамото на Нана и двамата се преместиха малко встрани от множеството, близо до Общата стая на Рейвънклоу. Поне беше напълно сигурно, че никой няма да излезе оттам, тъй като всички от дома бяха много стриктни в дневния си график.
-Е? –Попита Нарциса, все още озадачена, че Лестранж беше решил, че двамата имат какво да си кажат.
-Ще се състои ли сватбата между теб и Луциус? –Попита направо Рудолфус.
Веждите на Нана изчезнаха в косата й от почуда. Какво засягаше това Лестранж? И защо питаше нея, а не Луциус?
-Моля?
-Разбра ме.
-Ами… Аз писах писмо до родителите ми преди един месец. –Промълви Нарциса.- Дадох го на Реджина да го пусне, ако желае. После незнам какво се е случило.
-Тя знаеше ли какво пише в него? –Продължаваше със странните въпроси Лестранж. Нарциса го погледна и понечи да си тръгне, не желаейки да отговаря. Тези неща далеч не засягаха Рудолфус и тя не смяташе че е коректно да му ги говори. Но слидеринецът хвана ръката й и я върна на предишното й място.
-Рудолфус, сериозно ти казвам, тези неща са между мен, Реджина и Луциус. Не смятам че трябва да ти казвам за какво става въпрос! –Отвърна твърдо момичето.
-Кажи ми! –Нарциса почувства хладната стена с гърба си и разбра че няма къде да избяга.- Е, ще ми отговориш ли най-накрая?
Момичето въздъхна безпомощно и промълви тихо:
-Знаеше, показах й писмото. Засякохме се в соварника и тя ми беше ядосана – смяташе че аз съм виновна, че не може да бъде с Луциус. Тогава й показах писмото, в което казвах, че няма да се оженя за него, с каквото и да ме заплашат.
-Според теб пратила ли го е? –Промълви Рудолфус сериозно, а Нана замълча за секунда.
-Ако съдя по „приятелството” ни, със сигурност го е – това й беше шанса да бъде с него и да втъжни моя живот. Но…
-Но какво? –Попита нетърпеливо Лестранж, стискайки силно лакътя й.
-Но не ми беше пратен отговор. Следователно… Мисля… Незнам какво е направила с него.
Рудолфус хвана с ръка челото си и не отговори. Леко поотпусна хватката си и прошепна сякаш на себе си:
-Значи е направила своя избор…
Нарциса се загледа в тревожните му черти и се зачуди защо ли съдбата на Реджина и Луциус толкова много го вълнуваше. Напоследък той избягваше каквито и да е комуникации с който и да е и не изглеждаше да таи същата привързаност към бившите си приятели.
-Добре… -Прошепна момчето.- Кажи ми какво става със сестра ти.
-Андромеда? –Учуди се Нарциса.- Аз наистина незнам…
-Не Андромеда, Белатрикс! –Опули поглед срещу нея. Нарциса недоумяваше какво се случваше с големия Лестранж. Той задаваше въпроси, които я озадачаваха – не смяташе, че иска още да има нещо общо с хората от предишната си компания. Нарциса беше присъствала на сватбата на Рудолфус и Скарлет, беше забелязала как я гледаше по време на ядене, как изчезваше късно вечерта от Общата стая. И предполагаше, че Рудолфус е прехвърлил чувствата към сестра й – към съпругата си. Но сега той говореше и действаше ирационално, ако беше права в мислите си. Или, може би, не беше?
-Какво й има на Бела? –Не разбра Нана или, по-скоро, се направи че не разбира. Напоследък сестра й странеше от всички, усмихваше се на себе си, успехът й в училище падаше, а унесеността се увеличаваше. Но не смяташе че това се дължи на някаква тайна, която самата тя знаеше.
-Стига, Нарциса, кого си мислиш, че лъжеш? –Присви очи Рудолфус.- Знаеш ли какво й е?
-Не, незнам. Държи се странно, но незнам защо.
-Лъжеш ли ме?
-Заплашваш ли ме?
Спокойното лице на Нарциса се беше изменило. Факта, че Лестранж я питаше за сестра й, след като така я беше наранил, така беше скрил следите си… Факта, че стискаше здраво ръката й и не й позволяваше да си тръгне, докато не му отговореше. Всичко това беше убило и последното хладнокръвие и сега тя малко напомняше на онази Нарциса, която всички обявяваха за прекалено невзрачна и безлична.
Рудолфус пусна рязко ръката й и се загледа в нея. Не я беше виждал настървена по този начин. В главата му започнаха да преминават светкавични мисли. Ами ако лъжеше? Ако криеше нещо? Ако го заблуждаваше за писмото и знаеше причината за отчуждеността на Бела? Или наистина незнаеше?
-Имаш ли какво още да ме питаш? –Процеди слидеринката, гледайки го на кръв.- Или свърши с глупавите въпроси?
-Не, нямам.
-Добре тогава, отивам да ям, преди да е свършила закуската!
Врътна се на пети и изчезна в Голямата зала. Рудолфус я последва и, минавайки покрай масата на Слидерин, хвърли един поглед на сестрите Блек. После продължи натам и се разположи по средата на масата, където се беше събрал отбора по куидич и настървено задаваха някакви въпроси на Луциус, който студено и спокойно отвръщаше с по една дума.
Лестранж прие това разположение като събрание на играчите, затова се насочи натам и се разположи между Реджина, която мълчалива и вцепенена се взираше в капитана, и Розие, който отчаяно се опитваше да изгони сестра си Амелия, която винаги смяташе че разбира по всичко повече от всички.
-Май пропускам срещата. –Промълви Рудолфус.- Никой не ми е казал че ще има такова нещо.
Средата на масата замлъкна и те се загледаха в Лестранж.
-Е, май беше време най-накрая да вземете да се съберете да потренирате! Бива ли да си толкова безотговорен, Луциус…
-АМЕЛИЯ! –Извикаха в хор всички от отбора, с изключение на Малфой, Лестранж и Флинт. Те тримата не реагираха по никакъв начин на предизвикателството. Брат й се изправи, стисна силно ръката й и я завлачи против волята й нанякъде.
-Уф… -Промърмори Едуард Нот, който, напук на темерутския си характер, се беше оживил при мисълта за тренировките. Той беше третият гончия в отбора на Слидерин, след Флинт и Тереза Крауч. На масата, точно между него и Луциус, се беше разположил до червенокосият пазач на Слидерин – Николас Уизли. Като цяло, целият отбор, с изключение на двамата биячи и Реджина, беше изключително оживен от вниманието на Малфой към тревогите около бъдещата куидична среща. По тази причина всички те се надвикваха, обсъждайки най-верния план за нападение. От своя страна, Луциус само ги наблюдаваше и попиваше идеите им безмълвно.
-Мисля че трябва да ги бием колкото се може по-бързо! –Изстреля Розие.- Аз предлагам Луциус или Руди да ударят блъджъра по Потър, аз после ще хвана набързо снича.
-Оу, моля ти се! –Презрително присви вежди Тери.- Последният път щяхме да седим още пет часа в дъжда, ако не бяха направили магия за заблуждение на снича!
-Не е правена никаква магия! А и не виждах нищо! –Почти изкрещя търсача.- Не съм виновен че валеше!
-Я не ми говори така! Не съм виновна, че си некадърен! –Изсъска слидеринката и, точно преди да се хванат за гушите, се чу хладният глас на Луциус:
-Тихо! –Изведнъж ги обви тишината, а Малфой стрелна останалите с презрителен поглед.- Реджина минава отново в средата. Нот, ти ще бъдеш вляво, Тери, ти си отдясно. Уизли, ще излезеш малко пред головите обръчи, защото последният път се беше долепил до десния и доста трудно опазваше другите. Розие, времето засега е добре, ще се вдигнеш по-нависоко и ще търсиш снича. И, моля те, когато тръгнеш след него, не прави толкова плавни завои – забавят те. А и Потър се пази много по-малко от теб! Аз ще бъда при нашите голови, малко по-встрани от позицията на Тери, защото тя по-трудно ще се оправи. Рудолфус, ти ще останеш при техните голови и ще пращаш блъджъра по Потър, аз ще се оправя с гончиите. Повече подробности утре, в дванайсет часа, пред фонтана в градината. Разбрахме ли се?
Всички кимнаха и последваха примера на Розие да не задават повече въпроси и да престанат да висят на главата на Луциус. Реджина се изправи, усмихвайки се леко на Рудолфус и излезе от Голямата зала да се поразходи преди първия час. От своя страна, Лестранж не помръдна от мястото си, а напротив, облегна ръце на масата, взирайки се в капитана.
-Защо си тук? –Попита тихо и ледено Луциус.
-Не може ли?
-След като се разделихме с Реджина, си върнах приятеля от самосъжаление. Извинявай че не съм очарован! –Присви очите си Луциус, но Рудолфус не отвърна на предизвикателния му тон. Вече много повече разбираше Малфой, вече до голяма степен знаеше защо реагира по един или друг начин в дадена ситуация.
Знаех, че Реджина си е тръгнала, знаех че тя беше унищожила писмото на Нарциса. Тя го беше изоставила много по-рано, нали? Просто Луциус имаше нещастието да го разбере цял месец и нещо по-късно. Сега тя щеше да продължи, той нямаше. Не беше човек, който може да забравя миналото, нали? Не беше като мен и теб. Лесно изтрихме спомените един за друг. Но Луциус беше верен на чувствата си, много по-верен от нас. И, докато ние идвахме и си отивахме без угризения, той беше в нейна власт завинаги. Нещото, което го погуби. А тя не беше такава, тя не беше като него. Той можеше да обича само веднъж в живота, той никога нямаше да се влюби отново. Но думите не му стигаха, гордостта му беше вечна. А тя… Тя отново щеше да пърха с мигли и да се усмихва. И тя отново щеше да обича. Тя – със сигурност, той – никога.
А сега стоеше и се опитваше да ги заблуди, че нищо не се е случило. Но аз не бях страничен, колкото и да се опитваше Луциус да ме отдалечава от себе си. Аз вече не бях толкова наивен, както някога. И знаех, че събира отбора, за да престане да мисли за Редж, правейки го, защото не искаше. И „хладнокръвието” му най-много свидетелстваше колко го боли.
-Нима? –Вдигна вежди Рудолфус.- Аз пък мисля, че след като ти се издъни, аз съм човекът, който поддържа лошите отношения помежду ни. И, ако аз ти простя, всичко отново ще бъде както преди. А се оказва, че моята прошка излиза като съжаление към теб. Лъжеш се!
Погледнах го и в мен се надигна гняв. Знаеше за какво става дума, най-накрая беше разбрал какво се случва и защо. А аз не исках, не исках никой да знае, защото, когато те знаеха, аз нямаше как да забравя. А бях готов да направя всичко, Редж, за да те забравя, всичко, само и само да не си спомня отново. Но не беше толкова лесно, нали? Аз не бях теб, аз не можех да захвърля миналото и да бъда отново човек.
-Не е прошка, а съжаление! И ти се опитваш да ме излъжеш! –Процеди Малфой през зъби.- Опитваш се да ме убедиш, че ако не беше случая с Реджина, днес, в този ден, ти щеше да дойдеш и да ме заговориш ли? –Вдигна вежди Луциус, а после презрително присви очи.- Мерлин да ме пази от подобни приятели!
Рудолфус се усмихна леко, а после промълви, сваляйки картите на масата:
-Явно не те е опазил достатъчно. И, все пак, аз те познавам достатъчно добре. Може би по-добре, отколкото предполагаш. И, знаейки че няма да преглътнеш гордостта си, аз ще преглътна моята. За добрите стари времена. Все пак ти откакто те помня си боклук, незнам защо да те мразя сега, след като винаги си ми бил най-добрия приятел, въпреки че беше боклук дори и в самото начало. Ето, виждаш ли? Няма смисъл.
Крайчетата на устните на Луциус се извиха малко и той изсумтя недоволно.
-Много мило от твоя страна. За да върна жеста, трябва да ти кажа колко си мекушав, глупав и наивен. Откакто те помня си си все такъв.
-Никаква революция, нали? –Засмя се Рудолфус.- Май ние двамата никога няма да се променим.
-Не, грешиш отново. Променихме се вече, станахме по-постоянни. По-скоро престанахме да крием от останалите че сме такива.
И, въпреки че знаех какво имаше в предвид, колко сериозно и пагубно беше, аз само се усмихнах и не отговорих. Беше прав, както винаги беше прав. И думите бяха излишни, защото се разбирахме и без тях. Без да знаем колко верни щяха да се окажат. Как той ще се погуби, заради немотата си, а аз – заради словата си.

Глава 76
Ne serais jamais dernier de te blesser...
Never would be the last to hurt you...
Никога няма да бъда последния, който те наранява...

-Реджина? –Момичето се обърна толкова рязко, че главата й се замая и за миг й притъмня. Сириус Блек. В целия си блясък – небрежен към облеклото и външния си вид, с ръце в джобовете. Буреносно-сините му очи гледаха с учудване и недоумение непохватните й, объркани жестове, блуждаещия й, неясен поглед и леката, отнесена усмивка.- Ти…
-Аз. Да, да, точно аз. Какво за мен? –Проговори Реджина объркано.
В момента, в който той понечи да хване и да я разтресе, за да се опомни, Флинт се отдръпна като попарена и отскочи на няколко крачки назад. Сириус се вгледа в нея и в безумния й поглед. Нещо в него го накара да отстъпи назад, сякаш се беше натъкнал на диво животно.
-Не… ме… докосвай… -Пошепна на пресекулки под учестения си дъх, а Сириус потрепери:
-Реджина, какво става с теб?
Не отговорих. Прилив на изтрезняваща хладнина ме обгърна и успокои сетивата ми. А аз се отдадох на желанието да съм друга и да избягам. Но и разбрах че никога няма да съм прекалено далеч, прекалено далеч за да не те чувствам, да не те преоткривам в чуждите ласки, да не чувствам дъха ти в чуждите думи. За миг сълзите изместиха гордостта и бях готова, бях готова да се обърна и да се върна при теб. Да потъна в твоите обятия и никога да не те оставя отново. За миг аз знаех, чувствах че е завинаги, чувствах че е вечно… И че нямаше значение по коя пътека щяхме да тръгнем, Луната винаги щеше да осветява пътя ни със сребристи лъчи… И щеше винаги да бъде там, да бъде там за двама… Независимо дали щяхме да открием пътя си към тези двама отново.
И пак се върнах, върнах се към тази, която ти щеше да обичаш занапред, тази, която щеше да причинява сълзите ти сега, тази, която винаги е трябвало да бъда, за да знам какво се случва в сърцето ти – тупти ли бурно в унисон с моето или е замръзнало в лед… Тази, която винаги съм била… Твоята болка.
Разтресох глава и се усмихнах широко. Сега аз бях отново тази, която ти изневеряваше, тази, която те нараняваше. Аз нямаше да бъда отново друга, нямаше, поне така смятах тогава. Но грешах, нали, Луциус? Аз щях да бъда отново невинна, аз щях отново да обичам, аз щях отново да горя от обич. И ти го знаеше. Ти щеше отново да си далеч, отново прекалено далеч, отново прекалено сляп, отново прекалено ням. Но тогава не беше така, тогава Сириус беше поредният, който щях да използвам, за да държа раната ти отворена. Без да зная, че тя ни събираше, че тя беше и моя… Без да зная, че тя щеше да събуди любовта ти… И ти щеше да ме нараниш… Да ме нараниш така, че да не намеря пътя си назад… Назад към онази, която обичаше… онази, за която копнееше… и онази, заради която умираше малко по малко… с всеки изминал ден… бавно и необратимо… като самата любов.

Денят бавно изменяше цветовете си и нюансите играеха по първата, девствената природа. Сякаш животът преваляше в един, мъчително дълъг ден. И сякаш единствен той можеше да го осъзнае и да го почувства. Шепотът бавно се увеличаваше, мислите заглъхваха, а цветовете на света се размиваха.
Но не, не и за него. Той беше прекалено хладнокръвен, прекалено стъпил на земята, прекалено смел, прекалено горд… и прекалено раним. Чувствата бяха глухи, напротив, удряха с жестока сила. Но той нямаше да им се отдаде, нямаше да им бъде подвластен… Не, той не беше такъв. Никога нямаше да бъде… Или?
Рудолфус го сръчка ядно в ребрата, а Луциус се взря в него. Може би, някой ден щеше да е готов да даде всичко, за да бъде на мястото на Лестранж, може би щеше да даде всичко, за да е толкова наивен, толкова далечен за болката и проблемите, които удряха него толкова леко. Може би някой ден, но не и сега. Беше друг ли? Никога не беше бил друг. Никога не се беше променял, никога нямаше да се промени. Нямаше да има силата, не и докато още живееше, не съществуваше. Щеше да дойде времето и той да е слаб, щеше да дойде времето и другите да го разберат. Но той пак щеше да е същия, нямаше да се промени. Светът приемаше нов облик, денят се сменяше с нощта, а дъждът играеше с ефирните лъчи по кожата. Но не и той. Не беше като останалите, нямаше да забрави, нямаше да поиска да забрави. Щеше да носи теглото си, колкото съдбата му беше отредила. И тази болка щеше да го връща назад и да му напомня че някога е бил щастлив и някога е имало нещо, което е осмисляло дните му.
Скарлет се изправи и се приближи бавно да катедрата на господин Вери. Погледът на Луциус отново се фокусира, а Рудолфус се наведе напред на масата им, за да може да чуе нещо от разговора, но неуспешно – с Луциус деляха последния чин. Професорът махна с ръка и момичето излезе от стаята под погледите на останалите.
-Какво й става? –Попита отнесено Малфой.
-Болна е. –Процеди тихо Лестранж, показвайки му че не иска да говори. Луциус последва примера му и също извърна очи към прозореца. Оставаха още само някакъв си двоен по Грижа за Магически Създания и вече щеше да бъде свършило. А професорът продължаваше да обяснява нещо, от което не чуваше и дума.
Вратата се отвори и погледите се обърнаха натам. На прага стоеше Скарлет с несигурна фигура. Цялата беше пребледнял, а очите й бяха прелели в светлосиво с плашещия оттенък на мъртвешко-бялото. Устата й се отвори, за да каже нещо, и от устната й бавно се спусна вадичка кръв, която тя едва ли забеляза, тъй като не се опита да я изтрие или спре.
Рудолфус сякаш през цялото време беше седял и чакал в нисък старт да се върне. Той скочи от стола и за секунди прелетя до нея. Прекара отпуснатата й ръка през врата си и я вдигна на две ръце. Няколко ученици се изправиха, а професор Вери понечи да каже нещо, но Рудолфус махна с ръка:
-Сам ще се справя. –И излезе бързо от стаята.
Коридорът беше замлъкнал преди края на часа. Несигурните му стъпки отекваха болезнено по мраморната настилка и едновременно събуждаха и увереността, и страха му. Какво щеше да каже на лечителката? Истината или не дотам? И кое беше по-добре за нея? И можеше ли да я пусне да си тръгне?
Бутна с крак вратата на Болничното крило. В помещението нямаше никого. Явно че напоследък не бе имало някакви сериозни наранявания сред учениците, а и лечителката най-вероятно се беше прибрала в стаичката си. Рудолфус се приближи до едно легло и постави леко съпругата си върху него, внимавайки с главата й. В момента преди да се отдръпне, грифиндорката отвори очите си, които пак бяха върнали предишния си цвят, стисна ръката му и се усмихна.
В стаята влезе високата тъмнокоса лечителка, яснозелени очи и мила, топла усмивка. Мадам Бигшот беше облечена в бялата си престилка, а токовете на чехлите й тупкаха в тишината. Косата й беше вдигната високо, за да не пречи, а тя гледаше някаква табла и слагаше чавки на някакви имена. Поради майчинство, Мадам Помфри беше напуснала преди две години училището. Сека Лейр я заместваше.
След като вдигна погледа си от документа, лечителката се усмихна топло и промълви:
-А с госпожицата какво се е случило?
-Аз… Тя напоследък не се чувства много добре. –Промълви Рудолфус и жената се приближи до леглото на Скарлет. Вдигна клепача на едното й око и светна с пръчката си в него, оглеждайки го. После се загледа в следите от кръв и я накара да си отвори устата. Като се изправи се вгледа в притесненият Рудолфус и промълви сериозно:
-В какво се изразява неразположението й?
-Тя… Гади й се, не съм сигурен дали не повръща. Прималява й и припада, незнам защо. Задъхва се и е прекалено уморена непрекъснато. Загуби апетита си и имаше страшни болки в корема. А днес очите й бяха странно-посветлели, почти бели.
-От колко време продължава това? –Попита сериозно лечителката.
-Ами от… От една-две седмици.
Жената се намръщи недоволно и процеди:
-Защо ми я водиш чак сега? Ти да не искаш да я убиеш?
-Аз… не… Тя не искаше да дойде.
Мадам Бигшот впери проницателен поглед в него и замлъкна за секунда. После промълви, уверена в думите си:
-Какво й има?
-Моля? –Погледът на Рудолфус се разшири.
-Стига, хлапе, не съм вчерашна. За да не ми казваш и да си толкова нервен, очевидно че не искаш да разбера. И, повярвай ми, нямам никакво желание да се ровя в личния живот на хлапетиите, стига това да не засяга здравето им, разбира се. А сега работата е точно такава. На нея й е направена магия и проклятието ражда тези странни проблеми. По симптомите не мога да разбера магията, но личните ви тайни биха ми били от помощ. Хайде, ако искаш да й помогна, трябва да ми кажеш какво се случва?
Сърцето ми започна да бие с бясна скорост и се почувствах безпомощен. Още никой незнаеше, надявах се и никой да не разбереше. Не знаех как щяха да реагират на тази новина, а и не исках да се разчува, че сме женени. Не, аз не се срамувах от нея, напротив. Тя, със силата си, със чувствата си, със способността си да обича… и с верността си, беше толкова повече от теб и мен. Още тогава го знаех, още тогава го вярвах и още тогава знаех че ще стане така.
-Тя… Бременна е.
-Б-бременна ли? –Очите на лечителката се разшириха от почуда и паднаха на момичето, което неспокойно си поемаше дъх под странната тежест в гърдите.- Как така бременна? Кой курс е?
-Седми. –Промълви несигурно Лестранж.
-А омъжена ли е?
-Да, за мен.
-Оу, боже… -Прошепна ужасена лечителката.- Слидерин, нали? Само там стават такива истории, само там ви женят веднага щом станете пълнолетни. Тези противни чистокръвни фамилии… с остарелите и глупави принципи… Традиции ли? Чудовища!
Рудолфус не отвърна на провокацията. Някак си не беше толкова привлечен от чистокръвието, въпреки средата, в която живееше. С времето, с баловете, с етикета и с традициите беше намразил всичко общо с родословието си. Както ненавиждаше брат си, така ненавиждаше баща си и майка си. И не желаеше повече да има нищо общо с тях.
-Да ми идват всяка година бременни момичета, да се чудя как да ги спасявам… И тук и в „Бел Шамбра” също беше така… И преди това… Да ми ги женят на седемнайсет години за първия богаташ, за първия дъртак… Това момиче има късмет. Поне не са я дали на някой старец, поне има кой да се грижи за нея. Ами другите? Всяка година, Мерлин, всяка година откакто се помня… -Мърмореше недоволно лечителката, тършувайки из един шкаф с медикаменти. Изведнъж се обърна и го изгледа ужасено.- От кой е детето?
-М-моля? –Потрепери Рудолфус.
-От кой е детето, знаеш ли? Имала ли е някакви взаимоотношения с други хора след сватбата? –Рудолфус се чудеше дали наистина желае да отговори на този въпрос.- Кажи ми, момче?
-Аз… защо питате? –Процеди уплашено.
-Не мога да ти кажа. Има неща при това Министерство, които се пазят в строга тайна. Но трябва да ми кажеш.
Мислите запрепускаха ядно в главата ми. Не можех да й кажа, не можех. Беше прекалено лично, прекалено дълго пазено в тайна, за да го кажем сега. Ами ако другите разберат? Ами ако Луциус разбереше? Какво щеше да направи? Сгреших… да, сгреших веднъж. Но можех ли да зная, че моята лъжа ще й коства толкова много и ще ме нарани така? И можех ли да зная, че щях да я следвам през толкова проблеми, без веднъж да разбера, колко много й причини Луциус, колко много й причиних аз и колко много щеше да й причиниш ти? Щях ли да я върна в Америка, там, където принадлежеше? Единственото кътче на земята, където можеше да е щастлива? Или щях да бъда егоист и да я държа близо до себе си? Защото тя нямаше да си тръгне. А аз щях ли да го направя?

Тя се загледа през прозореца. Всичко, което професор Макгонагол обясняваше й беше познато отдавна. Беше изучавала трансфигурация много по-задълбочено, отколкото налагаше учебният материал във френското магьосническо училище в областта Шампань, а именно „Бел Шамбра”. Това бяха последните часове, после щеше да отиде на вечеря. След скандала с Луциус, категорично отказваше да комуникира с когото и да е от училището. Отиваше в Голямата зала или прекалено рано или твърде късно и се наслаждаваше на спокойствието и няколкото закъснели или подранили ученици. Нещо я караше да ги избягва, защото смяташе, че веднага щяха да започнат да й задават въпроси, на които нямаше да може да отговори. След думите, които брат й беше изрекъл, тя се срамуваше да вдигне поглед към останалите. И беше прекарала първата си седмица в „Хогуартс” като отшелничка. Единственият човек, който я привличаше и някак я караше да се чувства сигурна, беше момичето, което я беше успокоявало след първата вечер, Реджина. Но оттогава тя беше прекалено тъжна и унесена, а момичето не желаеше да я заговаря първа.
Чу се звънецът и всички започнаха да събират нещата си. Ерин последва примера им, но нарочно се забави, за да не се слива с тълпата, която толкова я плашеше в оживеността си. Същото направи и Реджина. Когато срещна погледа на малката Малфой, тя се усмихна вяло, сякаш Ерин беше предмет, който я свързваше с нещо, което се опитваше да забрави. Затова Флинт побърза да излезе веднага след останалите.
-Госпожице Малфой? –Промълви някой със строг глас и слидеринката се обърна към професора. Бяха останали само двете в помещението.
-Да, професоре?
-Имам чувството, че прекарвате първите си дни в отчуждение. –Промълви Минерва, без да вдига поглед от документите на бюрото си.- Да не се е случило нещо?
Момичето се учуди. Не смяташе, че Макгонагол я интересуваха чувствата на някакво си шестнадесетгодишно момиче от Слидерин. Но грешеше. Защото тя не беше просто някакво си момиче, въпреки че не го знаеше. Професорът вдигна поглед към нея и я погледна над очилата си.
-Приближи се малко! –Малфой се подчини незабавно. Нещо в тази жена й вдъхваше респект.
Макгонагол се изправи и се взря в очите й. Обърна главата й към светлината и се вгледа още веднъж. После седна отново на бюрото си и пак се зае с документите.
-Има ли нещо, професоре? –Любопитството я изгаряше отвътре.
-Не, госпожице Малфой, още няма. Сега разбирам на какво се дължи тайното ви съществуване. Но вие не знаете, нали? –Вдигна отново погледа си и я изгледа проницателно.
-Незнам за какво говорите. –Искрено и ужасено промълви Ерин. Беше свикнала да се срамува, да се срамува без да знае от какво. Семейството й беше поставило алената буква на гърдите й и тя никога не беше питала защо. А и не искаше да знае.
Макгонагол се изправи и застана пред нея. Изгледа я с някаква смесица от съжаление и строгост и промълви тихо:
-Внимавай какво правиш, мила. Не си родена за любов, никога не я търси. Ще се погубиш.[/size]

Глава 77
Je serais si loin et si près... Comme maintenant.
Would be so far and so close... Like now.
Ще бъда толкова далеч и толкова близо... Като сега.

Ерин влезе в Голямата зала и потръпна. В изумлението си от думите на професора беше забравила за обичайната си предпазливост. Сега почти всички ученици се бяха събрали за вечеря и цялото това множенство я караше да претръпва от ужас. Направи крачка назад в желанието си да избяга навън, но опря в някой, който таман беше преминал прага на помещението. Малфой рязко се обърна към едрото, високо момче и го изгледа ужасено. Кафявата му коса леко и небрежно стърчеше, а шоколадовите му очи гледаха меко и леко тъжно, което изглеждаше почти абсурдно за значителната му фигура. А самата слидеринка стигаше едва до гърдите му.
Вече нямаше накъде да ходи, щеше да се наложи да седне на масата. Затова се врътна, за да не вземе непознатият да я заговори, и тръгна с неуверена крачка, търсейки си свободно място. С радост установи, че далечния край на масата е свободен. Въпреки че незнаеше, там обикновено се разполагаха брат й, Рудолфус, Реджина и Белатрикс. Напоследък само двете момчета. Беше нещо като място, запазено за тях, и никой не смееше да престъпва границите му. А точно тази вечер двамата бяха решили да подишат чист въздух, което беше малко нетипично за тях, тъй като значителните им фигури имаха нужда от голямо количество енергия.
Ерин нервно седна и изгледа залата с уплаха. Страхуваше се, страхуваше се силно… И точно с това предизвика съдбата.
Изведнъж я обгради група от няколко самоуверени на вид момчета и едно момиче, което се беше лепнало за един от слидеринци. Те се разсмяха и се разположиха около Малфой, която с уплаха гледаше резките им движения и нафуканите им физиономии. Изведнъж ужасът надви и тя се изправи, опитвайки да си тръгне. Но тъмнокосото момче, което се беше разположило до нея, стисна ръката й и я върна на масата.
-Изглежда малката Малфой обича вниманието да е върху нея, също като брат си. –Изсмя се един русокосец и се засмя.
-Като стана въпрос за Луциус, той не е тук, нали? –Изхили се един с червеникава коса и лукаво изражение.- Няма да ни се зарадва.
-Ние да не сме олигофрени? –Засмя се този, който я беше хванал.- Въпреки че би трябвало да се радва на факта, че й обръщаме внимание. Май не се чувстваш удобно в това училище, малката? Това лесно може да се промени.
Червенокосият обърна рязко главата й към себе си и се засмя:
-Очите й се противни. Но иначе е хубава, няма да се минем много.
-Внимавай какви ги говориш, Уизли! –Процеди чернокосото момиче, което беше прегърнал с една ръка.
-Ако имаш проблеми, Паркинсън, можеш да си тръгваш! –Процеди й Николас.
Момичето се врътна на пети и изчезна с ядна крачка.
Тъмнокосият усети, че тя се опитва да си тръгне, затова хвана и другата й ръка. После със свободната погали врата й, а Ерин потрепери от ужас.
-Обзалагам се че е девственица. –Промълви той и се усмихна леко.- Ако не беше никога не бих имал нещо общо с нея. Да не говорим е първото момиче от много време във фамилията Малфой. Ма май си е заслужавало! –Засмя се грубо.- Да не бяха тези дяволски очи…
-Малфой са като зараза. –Отсъди русокосият.- Предлагам да не правим глупости.
-Чу как се скараха в Общата стая, нали? –Засмя се този, който бяха назовали Уизли.- Няма го милото братче сега, нали, малката? –Той протегна ръка към косата й и изви главата й назад.- Но не прилича много на Малфой. Да не е мътнородче? Не бих я докоснал ако е.
-Едва ли. Ако беше щяха да я претрепят досега, нали? –Запита тъмнокосият.
Ерин едва не проплака от уплаха. Беше се вцепенила и незнаеше какво да каже. Сякаш се беше вкочанил от страх.
-Еми тогава какво чакаме?
За миг гръмна няколко червени лъча светлина и трите момчета се стовариха далеч от масата. Момичето потрепери от страх и понечи да избяга, но отново се блъсна в някой, който отново беше момчето с мекият поглед и тъмната коса. Той прокара ръка по гърба й и тя скри лице в извивката на шията му, треперейки.
-Ще ви избия зъбите! –Изсъска Монтагю и понечи пак да вдигне пръчката си, но се чуха писъците на професор Макгонагол и строгият й поглед го накара да спре.
-Какво безобразие, Маркъс! –Изписка тя.- Как си позволяваш да нападаш хора в Голямата зала?
-Те я нападнаха, професоре. –Процеди през зъби слидеринецът, без да сваля кръвясалия си поглед от тримата, които се изправяха бавно и болезнено, и без да спира да притиска изплашената Малфой към себе си.
-И все пак това не е достойно поведение! Хорас, би трябвало да кажеш нещо?
-Ама какво, Минерва? –Сви рамене Слъгхорн, който се беше приближил, и се усмихна леко на Маркъс.- Мисля че по-скоро трябва да накажа Уизли, Кароу и Гибон. А трябва да поощрим господин Монтагю за отговорността, която прояви.
-Моля? –Изписка професорът.- Каква отговорност виждаш в това да размахва пръчка в Голямата зала?
Неусетно всички погледи бяха вперени в тях. Слъгхорн вдигна рамене безпомощно и потупа по свободното рамо Монтагю.
Вратата се отвори и в тишината, движението предизвика вниманието на всички. В момента, в който съзря лицето на сестра си зад нечий гръб, Луциус се втурна натам и издърпа яростно Монтагю. После, в гнева си се опита да се хвърли върху него, но Рудолфус, който беше изтичал след него, го хвана силно и му попречи. За един миг Луциус изсъска хиляди ядни обиди към Маркъс и го изгледа с поглед, който несъмнено можеше да убива:
-Никога… не… я… докосвай… -Накъсано процеди Малфой и отново се опита да скочи отгоре му, но Лестранж не отслаби хватката си.
Всички стояха и гледаха заинтригувано сцената. Яростта на Луциус към Маркъс не беше случайна, беше градирала значително в последните две години. Беше ревнувал жестоко от него Реджина, беше побеснявал от всеки един поглед. През цялото това време беше знаел, че Монтагю е първият, първият в живота й. Знаеше, че още таи чувства към нея. И никой не можеше да срине ненавистта им. И никой не можеше да го накара да изревнува по този начин. А сега смееше да докосва сестра му, позволяваше си да го прави.
-Ако се интересуваше от нея, нямаше да се наложи да я пазя от набезите на онези тримата! –Изсъска Монтагю.
Погледът на Луциус падна върху Уизли, Кароу и Гибон, но сега яростта му беше насочена единствено и само към Маркъс. Затова той върна погледа си към седмокурсника и изкрещя:
-Ще те убия!
-Не се прави на загрижен, Малфой! –Отвърна му Маркъс, присвивайки очи.- Видях как се отнасяше с нея! Вие във вашето семейство жените ли биете?
Пореден опит да се хвърли отгоре му. Рудолфус вече едва удържаше приятеля си.
-Няма да го позволя! Не и след Реджина! –Просъска Маркъс и отиде при Ерин, която още малко и щеше да падне в несвяст. Вдигна я на две ръце и тръгна към вратата. А опитите на Луциус да се освободи ставаха все по-ожесточени. Точно преди да излязат, ръката на Рудолфус се плъзна и Малфой се затича към тях. Миг преди да скочи отгоре им, блесна сребриста светлина и около Луциус се затегнаха златисти вериги, които така го стиснаха, че едва не изгуби равновесие. Маркъс му хвърли един поглед, а после излезе от Голямата зала, мълчаливо поемайки ругатните на Малфой.
След като те излязоха, тълпата наобиколи Луциус и веригите паднаха.
-Безобразие! –Извика възмутената Макгонагол.- Никога не ми се е налагало да използвам магия в Голямата зала по време на вечеря! Петдесет точки за това, Луциус. Десет от Монтагю и по двадесет за онези тримата! –Изпищя ядосано.
-Но, Минерва… -Започна с благ глас Слъгхорн.- Вие върнахте дома ми на началото на учебната година!
-Трябваше да ги върна в първи курс! С тези детски изяви! Трябва да се засрамят! Шестокурсници и седмокурсници се държат като шестгодишни!
-Успокойте се, Минерва! Мисля че вече няма от какво да се притеснявате! Всички те ще бъдат наказани и ще осмислят постъпката си. –Промълви умиротворително професор Вери, който, като ръководител на Хафълпаф, беше застанал на първа линия около Рудолфус и Луциус.- Аз мисля че е логично господин Малфой да прекара една вечер в кабинета на Хорас, за да може да се успокои.
-Напълно съм съгласна! –Кимна Макгонагол.
-Аз пък не съм. –Погледна тъжно Слъгхорн.- Страхувам се че напоследък Луциус още малко и ще се пренесе в кабинета ми. Имам нужда от малко почивка от него.
Но и останалите учители подкрепиха наказанието. Самият Малфой беше толкова обезумял, че въобще не чуваше този разговор. Единственото, което разбра, беше когато Рудолфус го бутна леко и му промълви:
-Хайде да тръгваме.
Но Лестранж не позволи на приятеля си да се върне в подземията. Знаеше, че тогава щеше да стане голям проблем и нямаше да има хора, които да го предотвратят. Затова го изведе навън и двамата мълчаливо заобикаляха езерото.
-Ще го убия! –Изсъска накрая Малфой.- Как смее, да го вземе Мерлин!
-Стига, Луциус, успокой се! Нищо не се е случило. Не вярвам да й направи нещо.
-Нищо няма да й направи. И знаеш ли защо? Защото още е влюбен в Реджина! Винаги съм го знаел! Тъпанар! Казвам ти, ще го убия!
-Няма нужда никого да убиваш. Успокой се! –Скастри го твърдо Рудолфус.- Няма смисъл да ревнуваш вече.
-Защото си тръгна ли?
Лестранж не отговори, само се взря в луната и се усмихна тъжно. Младата нощ преваляше, а сякаш денят беше в разгара си. И Рудолфус незнаеше дали има сили за повече емоции този ден.

-Кажи ми паролата за спалнята. –Промълви Маркъс. В общата стая беше напълно пусто.
Ерин се поколеба, но не отвърна нищо.
-Хайде, момиче, нищо няма да ти направя.
След минута Маркъс я остави на леглото и понечи да излезе, но Малфой го спря:
-Не ми каза как се казваш. –Страните й почервеняха от срам и тя благодари на случайността, че факлите припламваха едва-едва.
-Маркъс Монтагю. –Отвърна момчето и, когато тя отвори уста да отговори, той довърши.- Ти си Ерин Малфой, знам.
-Запомнил си името ми? –Учуди се момичето. Само веднъж беше представена и то преди една седмица. Оттогава не беше подавала ръката си на никого.
-Всички го знаят, няма как. Няма как да останеш в сянката, колкото и да се опитваш. –Промълви спокойно.
-Къде отиваш?
-Трябва да се разбера веднъж завинаги с брат ти.
-Защо те мрази?
Маркъс въздъхна и се обърна към нея. После се приближи и седна на леглото й. Разгъна одеалото и я зави с него.
-Прекалено си любопитна.
-Не познавам много брат си. –Призна си тихо и засрамено.
-Защо? –Попита учудено.
-Така се случи. Кажи ми! –Настоя момичето.
-Ами… Бях с едно момиче една година. Най-хубавата година в живота ми. Впоследствие се наложи да се разделим и след това Луциус започна да излиза с нея. И винаги адски много я е ревнувал от мен. –Обясни простичко.
-Защо?
-Защото бях първия мъж в живота й. Но аз никога не съм я дърпал към себе си. В смисъл… -Маркъс замлъкна за секунда.- Още я обичам, но тя обича него. Нямаше смисъл да се бъркам, стига да беше щастлива. Но брат ти много я нарани и тогава възникнаха по-сериозните проблеми. Но и те вече не са заедно, не би трябвало да продължаваме с тези истории. Нито един от нас не може да я направи щастлива – аз я обичам прекалено силно, той също. И всичко това води до страхотни проблеми. Но враждата си остана.
-Реджина ли? –Учуди се момичето, а Маркъс само се усмихна:
-Значи си се запознала. Тя е невероятно момиче, наистина.
Ерин замлъкна и се замисли над думите му. Значи брат й беше тормозил Реджина, значи я беше ревнувал силно и я беше отблъснал. Затова ли беше толкова унесена?
-Ами той?
-Какво за него? –Не разбра момчето.
-Какво знаеш за него?
-Ха-ха-ха… Не смятам че аз съм човекът, който трябва да говори за брат ти.
-Опитай.
Маркъс повдигна леко вежди и започна да подбира думите си. После промълви бавно:
-Брат ти е капитан на отбора по куидич и е бияч в него. Може би малко прекалено самоуверен. Преди излизаше с една компания, незнам дали си чувала. Белатрикс Блек, Рудолфус Лестранж, както и Реджина. Те бяха нещо като главатари на Слидерин.
-Ами ти?
-Аз никога не съм имал нуждата да има някой зад гърба ми или да бъда в център на вниманието. Но тяхната компания се разпадна. Освен това брат ти е префект и отличник, въпреки че само проблеми създава непрекъсното. Много дуели, побои, отваря се често на учителите. Не го познавам добре, нямаше шанс да го опозная. Преди да се събере с Реджина не сме комуникирали много-много, въпреки че сме в един курс. Единственото, което знам за него, е че ще се жени за Нарциса Блек след завършването.
-Ще се жени ли?
-Ама вие вашето семейство сте ми много странни.
-Защо? –Учуди се Ерин.
-Все едно падаш от Марс, сериозно. –Усмихна се Маркъс.- По принцип семейството трябва да е единно. В това му е смисъла.
-Аз пък си мислех че няма смисъл. –Отвърна му с усмивка.
-Сега обаче ти ще ми отговориш. Защо Луциус се държи така с теб? –Попита я сериозно.
-Аз… Прокълната съм.
-В смисъл? Магия?
-Незнам какво е. Просто някак си… Незнам.
-Добре, колко време живя в Англия?
-Докато навърших единайсет.
-А после?
-После ме приеха в „Рутрих”.
-Тоест?
-Германия.
-Ахам… Колко време беше извън Англия?
-Оттогава – досега.
-Ами ваканциите?
-Не съм се връщала.
-Защо се върна сега?
-Накараха ме.
-Кой?
-Баща ми.
-Защо?
-Незнам.
Дъха й се учести от вълнение и от това блиц интервю. Тя замлъкна и се вгледа в очите му, гледаше я с недоумение.
-Значи са се отървали от теб, а преди това са те крили, а сега са решили да те върнат. И нещо е станало. Но ти не знаеш какво. Както и да е. Виж, аз трябва да излизам, докато брат ти не е решил да потроши Общата, защото не може да влезе тук. Ти си легни и се успокой, много ти дойде.
Маркъс понечи да стане, но вратата се отвори и оттам се показа Реджина, която му се усмихна леко:
-Ти май пак си решил да се чувстваш в тази стая като у дома си. –Промълви леко приповдигнато и премина до леглото си. Свали мантията си и започна да се съблича необезпокоявано.
-Не в този смисъл, който му влагаш, Редж. –Усмихна се тъжно момчето.- Може би се надяваш, но аз наистина не мога да…
Не довърши. Флинт се усмихна леко и се загърна в кърпата си. После мина покрай него на път за банята и стисна ръката му за миг, шептейки:
-Един ден ще бъдеш.
-Хубаво е поне единият да го вярва. –Маркъс се врътна и излезе от спалнята с думите.- Лека нощ!

Глава 78
J'etait, je suis et je serai... peine...
I was, am and will be... pain...
Бях, съм и ще бъда... болка...

Скарлет отвори бавно очи и с мъка ги присви срещу светлината. Вече втора нощ прекарваше в Болничното легло, но лечителката категорично отказваше да я пусне да си върви. Говореше, че било „само през трупа й”, а и единственият път, по който би я пуснала, би бил към влака за Лондон. Самата Скарлет не знаеше точно от какво се страхуваше, защо не искаше да остане в „Хогуартс”. Всичките тези проблеми я плашеха, а и не се чувстваше особено добре. Едва ли в това състояние можеше да завърши магьосническото си образование. И, все пак, не искаше да оставя Рудолфус сам. Беше прекалено наивен, прекалено наивен за да се оправя сам.
„Но го е правил… Правил го е толкова години и без теб… Защо да си му толкова нужна?” шептеше присмехулно гласче в главата й, но Лестранж го игнорира. Всичко излизаше извън контрол и, въпреки това, не можеше да се върне… Страхуваше се.
Цялото това застояване действаше зле на психиката й. Непрекъснато й се гадеше и се чувстваше уморена. Но това не беше от болестта, това беше от безкрайния сън и леглото с аромат на лавандула, който вече ненавиждаше. Знаеше че отварите на Бигшот действаха, но създаваха нова болка.
Във всеки удобен момент, Рудолфус идваше при нея и й правеше компания. Но тази вечер в очите му имаше повече твърдост и повече гняв.
-Заминаваш! –Промълви рязко, след като целуна челото й.- В събота.
-Не! –Почти извика от недоволство.- Никъде няма да ходя! Разбери го най-накрая!
-Напротив, тръгваш си! Не ме карай да ставам зъл, Скарлет, просто последвай молбата ми! –Процеди през зъби.- Не мога да те гледам така!
-Гледай си работата! Никъде няма да ходя! –Възропта, а в очите й пресветнаха гневни пламъци.
Рудолфус се наведе към нея и прошепна тихо:
-В събота заминаваш. Със или без съгласието ти. Имам това право да те направлявам, знаеш го. В имението ще се погрижат за теб. Ще идвам всеки уикенд.
Скарлет го отблъсна ядно и го изгледа на кръв, но не отговори. Просто се обърна на другата страна и се зави през глава, показвайки му, че иска да си тръгне. Когато вратата се затвори, ядни сълзи избиха в очите й. Не искаше да си ходи, не трябваше. Щеше да прекара в самота следващите три месеца. Как щеше да издържи? Той как щеше да се справи?
Въпросите нахлуваха един след друг и я плашеха. Всичко това звучеше толкова абсурдно, толкова глупаво.
Когато Ремус дойде да я види същата вечер, тя с половин дума му беше обяснила че си тръгва. Въпреки всичко, Лупин беше останал чужд, беше останал друг. Донякъде й беше опора, но нищо не можеше да я успокои след думите на Лестранж. Очите й се пълнеха с гневни сълзи, но тя ги потушаваше. Това беше част от това, което беше в Англия. И трябваше да го пази до края, ако искаше да оцелее.

Вятърът свистеше покрай ушите му, докато наблюдаваше усмивките, които си хвърляха с Блек. Въпреки че ревността го поглъщаше, гледаше да не й се отдава повече. С Монтагю беше друго, там имаше и други фактори. А Редж вече не беше негова, нямаше правото да се чувства, все едно му изневеряваше.
Съсредоточи се изцяло върху играта, сега само тя го крепеше. Всичко друго беше изчезнало.
Когато играчите докоснаха с крака земята, те се наредиха в кръг около Луциус и той каза високо:
-Липсата на тренировки ви се е отразила сериозно. Но, ако тренираме всеки ден, до събота може би ще сме във форма. Утре, по същото време, тук.
Рудолфус се забави с Луциус на игрището и му помогна да вземе сандъка с топките. Докато вървяха бавно към съблекалнята, Лестранж промълви:
-Ядосваш ли се много?
-На кое? –Направи се на недоразбрал Малфой.
-На Реджина и Блек. –Отвърна глухо.
-Можеш да жалиш само нещо, което е твое, нали? –Усмихна се Луциус.- Реджина винаги е била прекалено свободолюбива, за да бъде с един човек. Предполагам че никога не е била наистина с мен.
-Но тя те обичаше. –Възропта Рудолфус.
-Примерно. –После Малфой рязко смени темата и попита.- Като стана на въпрос за любов, как е Скарлет?
Рудолфус замлъкна неприятно и се намръщи. Не се гордееше с това, което правеше, но нямаше друг избор. Затова само каза:
-Отпратих я да си ходи в Лондон. По-скоро я накарах. Но няма как да продължи всичко това.
-А какво точно й има? –Вдигна вежди Луциус, оставяйки сандъка в килера.
-Бременна е.
-Нима? Честито да ви е. –Отвърна без особено въодушевения.- Заради това ли са всички проблеми?
-Май да. Вече не искам да го мисля, супер неприятно е. Да се надяваме, че постъпвам правилно, отпращайки я.
Луциус кимна леко. Замисли се за Скарлет, защото не искаше да мисли за Реджина. В последните дни беше изглеждала прекалено немощна и прекалено зле, за да е просто болна. Имаше някакъв друг отговор на въпроса. Но Луциус не искаше да го знае…

Когато Реджина се спусна на земята, тя се усмихна на Сириус и се приближи до него, хващайки ръката му и допирайки тялото си до неговото. Взря се в очите му и докосна леко с устни неговите.
-Това не е ли изневяра към дома? –Засмя се леко.
-Готов съм да платя цената й. –Усмихна се и Сириус. После добави тихо и сериозно.- Сигурна ли си че точно това искаш, точно сега?
-Клин-клин избива. –Прошепна.- А аз смятам да обичам отново.
Блек прокара ръка по талията й и се усмихна. Не отговори на провокацията, само докосна с устни челото й и я поведе към съблекалните, където я изчака да се преоблече и отидоха да се разходят по езерото.

Глава 79
Je ne cours pas de ma fortune... et ne vais jamais...
I don't run from my fate... an' never will...
От съдбата си не бягам... и никога не бих...

Редж се поразмърда под завивките и се опияни от топлината им. Беше едва шест часа, а още се чувстваше уморена от вчерашните тренировки. Студеното време и резките физически упражнения й бяха дошли в повече за един ден. Същото важеше и за по-близките срещи с Луциус.
Тя се превъртя и се загледа невиждащо в нощното шкафче. Помнеше всеки един момент от връзката им, но не можеше да прецени дали това я нараняваше, или я правеше по-силна.
След окончателното решение да се раздели с Луциус, беше изместила мислите за него настрани. Надяваше се, че както тя щеше да намери сили да бъде със Сириус, така и той щеше да се научи да бъде с друга. Надяваше се това да е Нарциса, така бракът им може би нямаше да е такъв провал. Но това бяха просто постни мисли, лишени от чувства и действия. Може би щеше да изревнува, може би не.
Не беше размишлявала над този въпрос, а може би и не искаше. И нещо в душата й връщаше спомените, импулсивно, машинално, сякаш за да й покаже, че е постъпила правилно. Лабилно решение, което с всеки изминал ден й се струваше все по-глупаво и все по-несериозно. Защото тя обичаше Луциус. Още го обичаше. И май винаги щеше да го обича.
За миг го изхвърли от съзнанието си, имаше много неща в живота й, за които да страдаше, много неща, върху които да размишлява, много въпроси, които бяха останали без отговор. И едно от тях беше Тиодор, Тиодор Крауч.

Когато докосна със стъпала водата и леко започна да потъва, извика от ужас и страх. Всичко ставаше за части от секундата, слънцето обля стъклото на врата му и светлината се пречупи. Картината изчезна и те паднаха на някаква твърда земя. Реджина потрепери от страх и задъхано се опита да се изправи, но не успя, защото ръцете й още бяха вързани. Почувства неговия допир и трепна. После той я изправи на колена и развърза постепенно ръцете й краката й.
В този момент Флинт за първи път видя мястото, където се бяха озовали. Почти беше сигурна, че е просто малко островче с палми и ситен бледо-бежов пясък. Небето се преливаше в най-нежните тонове на светлосиньото, а слънчевите лъчи леко докосваха копринената му повърхност.
Когато се почувства напълно свободна, се опита да се изправи, но Алазар я върна отново на земята с рязко движение.
-К-кой си ти? Къде съм? Защо ме спаси? К-какво искаш от…
-Не започвай с въпросите, преди да стигнем до отговорите. –Скастри я грубо и седна срещу нея. Свали от врата си стъклото и го прибра внимателно в сака си. Без да я поглежда, хвърли един поглед на часовника си и промълви глухо.- Много скоро ще разбереш не кой съм, а какво съм. Тогава ще ти се представя. Сега трябва да ми отговориш на няколко въпроса. Съгласна ли си?
Редж кимна леко. Какво можеше да направи? Беше безпомощна пред него, а и той я беше спасил. Може би искаше да я убие. Но за какво щеше да му трябва животът й тогава? Тя беше никой. Или поне не знаеше колко много е нужна на човека срещу себе си.
-Така… Първо, добре ли си? Боли ли те нещо?
-Не, всичко ми е наред. –Отвърна нетърпеливо Реджина. Колко ли време щеше да задава глупави въпроси, докато разбереше за какво точно ставаше въпрос? Но се беше излъгала.
-Добре. Кажи ми тогава какво знаеш за майка си?
Очите на момичето се ококориха от изненада. Тези лични въпроси въобще не й харесваха, а и не смяташе, че той има правото да ги задава.
-Теб какво те интересува? –Изрепчи се Флинт.
-Казах ти, че първо аз ще задавам въпроси. –Присви очи Алазар и насочи пръчката си към врата й.
-Какво искаш да знаеш? –Процеди Реджина.
-Ние двамата с теб държим две парчета от пъзела. Смятам, че ако съберем детството и съзнателния й живот ще добием една по-ясна картина за всичко.
-И за какво ти е тази картина? –Учуди се момичето.
-Казах ти, че после ще ти обясня всичко!
-А откъде познаваш майка ми? –Продължи Реджина.
-ОТГОВОРИ МИ ВЕДНАГА ИЛИ, КЪЛНА СЕ, ЩЕ ТЕ УБИЯ!
След този нервен пристъп, Реджина не понечи да възрази. Изгледа го леко уплашено, тъй като от пръчката му хвърчаха червени искри, което беше сигурен знак, че го е ядосала.
-Майка ми беше мила и тиха. Винаги е била такава. Много обичаше баща ми.
-Знаеш ли защо почина? –Продължи той глухо.
-Някакви дългове. Но не знам точно какво. –Отвърна му глухо, надявайки се той да й отговори. Но се беше излъгала.
-Какви на цвят бяха очите й?
Реджина го погледна налудничаво. Какво, по дяволите, го интересуваше това?
-Черни. –Отвърна по инерция.
-Това го знам. Преди да почине, те питам!
-Побеляваха. –Отвърна му невярващо. Може би той знаеше на какво се дължеше този странен ефект. А щеше ли да й каже?
Флинт забеляза как той пребледня, а ръката му потрепери. Прибра пръчката си в елека и тихо изпсува, криейки с ръце лицето си.
-Т-това… Лошо ли е? –Не се сдържа Реджина.
-Лошо е за мен, не за теб. –Отвърна й глухо, вдигайки поглед към нея.- Пренася се само до първо поколение.
-Кое? –Не разбра момичето.
-Клеймото.
Ръцете му се впиха яростно в лицето му и той започна да се клати напред и назад. Реджина примря от ужас и дори не успя да се помръдне. Впи уплашен поглед в него и проследи как тялото му бавно се издължаваше. Косата му премина от тъмнокафява, до прошарено-черна. Дланите му се издължиха и придобиха изящна финост и красота, а пръстите му станаха по-меки, сякаш беше пианист. Секунди по-късно пред нея вече не седеше грубият слуга от имението Флинт. Сега той се беше превърна във висок, прошарен, сивоок и изящен на вид тридесетгодишен мъж. От грубите страни не беше останала и следа. Сега те бяха като изсечени, с ясно-изразени скули и тънки, бледни устни. Задъхваше се от напрежение, но мълчеше. После впи тъмносивите си очи в нея и Редж потръпна от страх.
-Аз… -Не успя дори да довърши, толкова беше ужасена.
Мъжът й подаде ръката си и промълви на пресекулки:
-Аз съм Тиодор Крауч… Мисля че се падам твой вуйчо.
Реджина потрепери, но не пое ръката му. Изви се назад и потрепна, шептейки ужасено и невярващо:
-Аз… Нямам вуйчо.
-Имаш. Поне би трябвало да имаш. След като майка ти има брат и ти би трябвало да имаш вуйчо.
-Лъжеш! –Изсъска срещу него.
-Тъжно е да чуя, че Селен никога не е споменавала за мен. –Усмихна се леко.- И, все пак, не, не лъжа.
Флинт потрепери и се отдръпна още малко, гледайки го уплашено, без да проговаря.
-Е, нали искаше да ме питаш нещо. Давай, сега е момента. Иначе съм на двадесет и девет години, не си ме виждала, защото когато майка ти беше на десет, аз избягах от вкъщи. Може би всички са си мислели че съм мъртъв.
-Защо избяга? –Окопити се Реджина.
-Защото баща ми спеше със слугинята и не можех да го понасям. –Отвърна сухо.
-А защо ме отвлече?
-Защото само ти можеш да ми отговориш на въпросите, които са ми жизненоважни.
-И защо са такива?
-Защото аз и майка ти… -Замлъкна за момент.- …сме болни от една и съща болест.
-Каква? –Не се сдържа момичето.
-Не мога да ти кажа.

Глава 80
Je ne vivrai dans le passe...
I'm not going to live in the past...
В миналото не ще живея..

Седмицата бавно отиваше към своя край, а настроенията в „Слидерин” растяха от леко недоволство, към прикрит страх и неприятно чувство в стомаха. Срещата щеше да се проведе в петък, а отборът използваше всяка свободна минута, за да потренира. Чертите на Луциус се бяха изопнали от напрежение. Не можеше да позволява на чувствата да го преборят, не можеше да дава храна на слуховете, че заради Реджина, Слидерин щяха да паднат. Заради него и Реджина. Беше прекалено горделив, за да докаже със загубата, че всичко това го е наранило.
Беше станал по-студен и по-мълчалив. Но това беше от напрежението по мача, никога не би признал, че бързо-избухналата връзка между Сириус и Редж му е повлияла. Гледаше да не ги забелязва, да не ревнува. Нещо в него ревеше зловещо, но Луциус го подтискаше безжалостно, а на лицето му не трепваше и мускул.
Самата Реджина прекарваше последните дни по-хубаво, отколкото изминалите месеци беше предполагала че може да се чувства. При Сириус беше по-лесно, отколкото предполагаше. Нямаше я още дълбоката привързаност на Маркъс, тази, която съзнателно беше потушавала и така и не се беше научила да контролира, но и я нямаше студенината на Луциус, чувството че е част от нея, че я контролира. Искаше единствено да усеща сладкия спомен по хубавите моменти, да им се усмихва леко и да знае, че е била щастлива с тях. Копнееше да се връща отново и отново към цялата онази болка, за да не намери пътя си назад.
Тогава вярвах, че мога да съм с него, че мога да съм щастлива. Вярвах, че двамата с Маркъс ме бяхте научили не какво да търся, а от какво да страня. И, наистина, Сириус беше толкова различен от вас. Докато Маркъс беше този, който ме обичаше прекалено, а ти – този, който никога нямаше да си го признае, този, който ме контролираше… Докато вярвах в това, аз бях щастлива. Заблуждавайки се, че моите чувства са били единствено огледало на твоите. Но откъде можех да зная? Откъде можех да зная, че, откривайки човек, който ме обича, който се грижи за мен, който се интересува, който е готов да бъде до мен всеки момент, но и да ми даде свободата…? Че, откривайки го, аз няма да открия това, което търся. Откъде можех да зная, че не съм такава, че не искам тази всеотдайност, тази саможертвоготовност, това обожание и това разбиране…? Откъде можех да зная, че притежавайки го, аз щях да го захвърля, връщайки се отново към теб, към хладнината ти, към грубите ти думи и ударите, към строгата реалност и златната нишка, която беше привързала ръцете ми завинаги? И, можех ли да предполагам, че губейки те, мразейки те, тръгвайки си от теб, те заобичах все повече и повече…?
Когато Скрлет се беше върнала в сряда, тя категорично беше отбягвала Рудолфус. Не беше някакъв вид сърдене или наказание просто нещо от него я отблъскваше. Не беше показвал таи хладнина и тази категоричност преди. Беше го мислила за слаб, може би не наистина, но поне пред нея. А сега го усещаше като непознат.
С всеки приближаващ заминаването ден, Рудолфус все повече се затваряше в себе си. Те със Скарлет все още прекарваха вечерите заедно, но в пълно мълчание. И това го подтискаше, но не се оплакваше. Дори да се наложеше да охладнеят един към друг, той беше взел правилното решение. Тя щеше да оздравее. Дали?

Когато Редж обви с ръце раменете му, Сириус се усмихна леко и се загледа в очите й. Също като Луциус, и той не издържа дълго настоятелния й поглед, затова я хвана през кръста и я завъртя на всички посоки. После се усмихна меко и я целуна. Беше четвъртък вечерта, около единайсет часа, а те продължаваха да стоят така, сякаш никога нямаше да се разделят.
-Лека нощ. –Усмихна се момичето.
-Лека. –Отвърна й с усмивка, без да я пуска.
-Така обаче няма да стане, Блек! –Засмя се Флинт.- Аз съм в тази посока, а ти в обратната.
-Еми тръгвай, де!
-Няма да ми е лесно, преди да ме пуснеш.
Сириус се усмихна и я целуна отново:
-Успех утре!
-По-добре пожелай успех на „Рейвънклоу”! –Усмихна се Редж.- Не искаш да ти скрия шапката на финала, нали?
-За мен ще бъде удоволствие такава приятна дама да ми открадне шапката! –Усмихна й се Сириус.
-Не съм джебчийка! –Възнегодува Флинт.
-Открадна сърцето ми! –Присмя й се Сириус.
-О, недей, моля те, късаш ми сърцето с мелодрами! –Засмя се на свой ред Реджина.- А и това си е направо обир!
Сириус се усмихна, но не отговори. Просто я притисна по-силно към себе си и се загуби в уханието на ванилия, идващо от косата й. Усмихна се отнесено и, отделяйки се от нея, й махна леко с ръка, преди тъмнината да го обгърне.
Флинт се усмихна и заслиза надолу към подземията. Когато забеляза Луциус на креслото, застина за миг, а после понечи да се качи нагоре, но гласът му я спря:
-Няма да те изям, Редж, не е нужно да тичаш да се скриеш. –Отвърна глухо и се изправи леко, така че лунната светлина обля лицето му.
-Не се страхувам, Луциус. –Отвърна му глухо.- Просто ми се спи. Утре е мачът и ти трябва да си починеш.
-Мен не ме мисли. Аз не съм се радвал никога на кой-знае какво внимание към особата си от теб. Предполагам че няма значение. –Думите му се забиваха като остриета в душата й и Редж потръпна, шептейки:
-Не говори глупости. Просто…
-…така се получи. Не, не, Редж, няма проблем. Ходи да спиш, мен не ме мисли.
Флинт се поколеба и понечи да отиде при него, но после се спря. Сведе виновно глава и се качи нагоре по стълбите, а вратата изскърца след нея.

Глава 81
Un vie est assez pour plus fautes... et seulement pour un amour...
One life is enough for many mistakes... an' only for one love...
Един живот стига за много грешки... И само за една любов...

Сутринта на масата на Слидерин премина прекалено мълчаливо за очакванията. Когато учениците играеха срещу някой друг дом, обикновено това водеше до много подигравки, смях и веселба на закуска. Но този път не беше така. Осъзнавайки колко неподготвени бяха играчите, никой слидеринец не смееше да твърди, че мачът срещу Рейвънклоу им беше вързан. Единствена Амелия Розие, както винаги прекалено нафукана и прекалено самоуверена, се плезеше на рейвънклоуци и прекарваше пръст по шията си в недвусмислен жест.
Докато Рудолфус хвърляше по един поглед на вратата, очаквайки нетърпеливо Скарлет да изникне отнякъде, Реджина се усмихваше леко и свенливо, а Луциус беше като гръмоносен облак. Едуард Нот мълчаливо ги наблюдаваше и не смееше да гъкне. Другите от отбора се бяха скупчили над главите им и тихо, но разпалено, обсъждаха бъдещата среща.
Когато вратата се отвори и на фона й застана Маркъс, Луциус потрепери от гняв. Още не беше се разбрал с Монтагю по повод на сестра си. А самият Маркъс въобще не се притесняваше от кървавите погледи, които си разменяха. Това беше някак по между-другото. Така или иначе с Малфой винаги бяха имали проблеми. В отношенията им имаше само две фази – когато се мразиха скришом и когато се мразеха наяве. А самият Монтагю не виждаше голяма разлика между двете. Знаеше, че много скоро щеше да му се наложи да се разбере веднъж-завинаги с Луциус, но това слабо го вълнуваше. Обстоятелствата ги бяха поставили от двете различни страни на терена, обстоятелствата и щяха да изберат кой да спечели.
Но тези обстоятелства определено не работиха в полза на Монтагю. Едно от тях, влизайки в Голямата зала, беше премерило няколко пъти ситуацията и беше взело абсурдното решение, че вместо да седне до брат си, може да отиде при Маркъс, където определено щеше да е по-спокойно и по-безболезнено.Без да го осъзнава, Ерин беше наляла отново масло в огъня, заемайки мястото на Реджина между двамата, причината за омразата им. Но, за разлика от Флинт, Малфой беше много по-неопитна в това да бъде повод за нечий гняв – много скоро щеше да се опари от игрите, които несъзнателно разиграваше с чувствата на двамата слидеринци.
Рудолфус забеляза бегло яростния поглед на Луциус и го побутна леко, шептейки в ухото му:
-Успокой се най-накрая! Нека да мине мачът, после ще си оправяш отношенията с Монтагю!
Луциус само изръмжа, но Лестранж знаеше, че го е чул и разбрал. И, въпреки всичко, друг въпрос го тормозеше в момента – къде беше грифиндорката и защо отсъстваше от закуска – нещо, което беше толкова нехарактерно за нея. Или поне за здравото „нея”. В момента, в който си го помисли, Рудолфус осъзна къде, може би, беше проблемът. Той се изправи инстинктивно и махна с ръка на Малфой, който понечи да го спре с думите:
-Имаме още само петнайсет минути.
Когато стигна до грифиндорската кула, осъзна колко абсурдно беше всичко. Как щеше да влезе в Общата стая, след като беше от Слидерин? Какво си беше мислил?
Когато вратата се отвори, Рудолфус се усмихна леко. Приближи се до нисичката и уплашена второкурсничка и се спря пред нея. Чернокосото момиченце беше загубило ума и дума от страх – навярно след множество разговори с по-големи грифиндорци, се беше убедила, че не трябва да има нищо общо с ученици от Слидерин. И, все пак, Лестранж попита направо:
-Имаше ли една светлокоса седмокурсничка в Общата стая?
Момиченцето не отговори, а и не беше нужно. В момента, в който изрече въпроса, портрета на Дебелата дама се отвори и Скарлет прекрачи прага на коридора. Рудолфус съвсем забрави за момиченцето и се приближи към съпругата си, която го изгледа с унесен поглед:
-Как си? –Попита я глухо.- Защо не беше на закуска?
Скарлет се усмихна леко и тръгна с него надолу към Голямата зала.
-Нищо ми няма. Просто цялото това напрежение ми идва в повече. –Отвърна му Скарлет и, въпреки мекия й той, хладнината се чувстваше в жестовете й. Рудолфус прекрасно разбираше защо се случва така – още не другия ден тя щеше да замине принудително и той щеше да бъде виновен за самотата й в имението Лестранж. И, въпреки всичко, вярваше че е за добро и се надяваше това да бъде краят на проблемите.
Когато стигнаха Голямата зала, се наложи да се разделят – Луциус и останалите вече бяха отишли в съблекалните. Скарлет стисна леко ръката му, но не го целуна, не го докосна, не го погледна дори.
И тогава знаех накъде сме тръгнали, знаех, че всичко това щеше да охлади страстите, щяхме да гледаме малко по-реалистично на нещата, лишени от онзи сладък нюанс на чувствата. И, да, може би щяхме да охладнеем, може би щяхме да загубим това, което бяхме имали. Но вярвах, че това ще я спаси, вярвах, че отново ще сме заедно, може би не толкова привързани един към друг, но заедно. Не разделени от малко мъка и малко гняв. Не и от твоя гняв…
Дори и да съм сбъркал, знам че съм имал избора. Не бях толкова слаб тогава, Бел, не толкова слаб колкото пред теб. Единственото истинско нещо в живота ми… Жертва на себичността и злобата ти, на отмъщението и гнева, завистта и мъстта… Усмихваш се… Но ти не знаеш какво е да си имала… Да си го имала всичкото и да си го загубила. При теб имаше само егоизъм, егоизъм и егоцентризъм. Няма как да знаеш, няма как да познаеш и за в бъдеще. Да, аз бях наивен, да, аз бях глупав. Но един живот стига за много грешки… и само за една любов.

Глава 82
La vie dans l'ombre... Et l'espoire dans la lumière...
The life in the shadow... An' the hope in the light...
Животът в сянката... И вяра в светината...


Рудолфус се огледа леко, когато започнаха да се издигат над земята. Времето беше сухо и меко, идеално за куидич. Трибуните зад тях ревяха, но Лестранж ги игнорираше. Беше смръщил вежди, отдавайки се изцяло на мислите за играта. Покрай последните събития не беше имал време да се отпусне. Но сега вече щеше да го направи.
Обърна се за миг и погледна Уизли. Планът на Луциус беше останал непроменен през последната седмица, така че щеше да му се наложи да преследва търсача на Рейвънклоу. Усмихна се леко – досега Луциус никога не беше стигал до такива крайни и отчаяни действия да го задължава да пребива даден играч. Щеше да бъде напрегнат мач, щом Малфой се съмняваше в силите на отбора, значи ситуацията вървеше на зле.
Несъзнателно изхвърли в края на съзнанието си мислите за Скарлет. Но не само той беше обърнал гръб на проблемите. В кратката минута до началото на мача Луциус нервно следеше позициите, които скоро играчите му щях да заемат. Мислеше повече за стратегията отколкото за това как се чувстваше. А и нямаше нужда. Вече нямаше нужда.
Реджина му се усмихна меко, но за сивите очи беше останала невидима. Тя потръпна леко, чувствайки че скоро щеше да започне – чувстваше едновременно страст, еуфория и страх от бъдещото развитие на мача. Но за чувствата още нямаше време.
Когато звукът на свирката изсвистя в ушите й, Флинт се стресна рязко и едва се опомни. Заради невниманието й, сега куофълът беше в ръцете на някакъв рейвънклоуец. Всички летяха ожесточено, стрелкаха се пред погледа й като малки нахални мухи около едрокопитно животно. Чак при тази мисъл, Редж се опомни – беше останала на първоначалната си позиция в последните тридесет секунди – секунди, в които се бяха случили много неща, както разбра малко по-късно – два гола за Рейвънклоу и счупен нос на търсача им.
Редж се хвърли стремглаво надолу и ускори до такава степен, че, опитвайки да вземе куофъла от нападателя на Рейвънклоу, едва не се заби в головите обръчи.
-ВНИМАВАЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ! –Изкрещя Уизли след нея – едва не беше паднал от метлата, виждайки летящата към него Реджина.
Флинт не му обърна внимание, засили се и с рязко движение улови топката. После се спусна надолу и вкара гол.
Публиката гръмна от радостни викове и освирквания, но Редж ги остави да минат покрай ушите й. Имаше един грифиндорец, който не ругаеше след нея, и това й стигаше. Поне за момента.
Когато й отнеха куофъла, за няколко секунди Флинт се разсея и гончиите на двата отбора вече бяха до головите на Уизли. Реджина въздъхна – нямаше смисъл да се стрелва натам, тъй като, ако трябваше да им вкарат един гол, щяха да го направят. Нямаше време.
Тя се спусна леко напред и застана на средата на игрището, наблюдавайки как гончиите се стрелкаха в далечината. Около нея имаше още играчи, но тя не ги поглеждаше. Беше си наложила да следи играта и несъзнателно се беше извърнала само към гончиите, сякаш останалите не съществуваха.
Изведнъж всичко се изгуби в един зловещ водовъртеж на цветове и образи, които я накараха да потръпне от страх и да затвори очи. Рязка болка в главата, а после всичко изчезна.

-Защо ме спаси? –Попита Реджина тихо.
-Защото трябваше да разбера истината. А явно вече не мога да бягам от съдбата си. –Отвърна Тиодор замислено.
-Ами Алазар? –Присети се за миг за слугата.- Какво направи с него?
-Убих го. –Отвърна отнесено и върна погледа си върху момичето, изучавайки стресираната й и неспокойна физиономия. После се засмя глухо и се поправи.- Успокой се, жив е. Просто исках да проверя реакциите ти.
-Откога замисляш отвличането ми? –Попита Реджина с треперещ глас.
-Отдавна. Една-две години. Но все нямаше удачен момент за това. Трябваше да те притисна, за да науча това, което ме интересува. А около теб винаги имаше някой. Като например онзи Луциус беше, нали?
-Не го намесвай. –Изсъска Реджина.- Каквото и да искаш да знаеш, той не може да ти помогне.
-Страхуваш ли се, Редж? –Засмя се Тиодор неприятно.- Не се притеснявай, не желая нищо от младия Малфой. Стига той да бъде в живота ти, съм спокоен и това ми е достатъчно.
-Какво имаш в предвид? –Присви очи Флинт срещу него.- За какво ти е да бъдеш близко до нас?
-Защото, ако знам как да те контролирам, мога да получа множество облаги от това. –Усмихна се тъжно, усмивка, която Редж не успя да разтълкува, затова си наложи да забрави.

После островът изчезна и Реджина почувства каменния му поглед в тила си. Обърна се инстинктивно и зарови глава в сгъвката на шията му. Захапа леко ухото му и се отдръпна, колкото да срещне шоколадовия, кадифен поглед и прошепна, прехапвайки устна:
-Колко време стана, Марк? –Усмихна му се леко, радвайки се на учестения му дъх по кожата си.
-Не помниш ли вече? –Засмя се момчето.
-Не, не, кажи ми го отново.
-Половин година.
-Нима? –Притисна ръце към врата му и заключи хватката си, наблюдавайки го развеселено.- Кажи ми колко много ме обичаш? –Усмихна се леко.
-А-а-а… Няма да ме излъжеш така! –Засмя се Монтагю и се поотдръпна леко, докосвайки с устни челото й.- Не съм толкова глупав вече.
-Защо трябва да си глупав? –Усмихна се на милиметри от лицето му, притискайки очи.- Кажи ми… -Шептеше тихо, докосвайки с устни едва-едва неговите. Маркъс я притисна по-силно и я целуна дълбоко, докато Редж извиваше бавно гърба си назад. Когато се отдели от нея, промълви тихо:
-Много.
-Колко много? –Засмя се Реджина.
-Много много. –Преплете пръсти с нейните и ги вдигна над главата й.- Много. –Довърши и пак впи устните си в нейните.

От очите й се спускаха сълзи, а в далечината всичко беше обгърнато в мъгла. Сива, тежка, задушаваща мъгла. Бела я притисна към себе си и се опита да я успокои. Не каза нищо, защото не знаеше какво. Самата тя не разбираше какво се случваше, как можеше да я успокои?
-Не, не, Бел, ти не разбираш… -Прошепна тихо Флинт, а сълзите блестяха в очите й. Размиваха ги и блясъкът им се отразяваше отново и отново в блуждаещия й поглед. Като крила на нощни пеперуди в прегръдките на есента.
-Какво не разбирам? –Попита Белатрикс тихо. Чувстваше се адски неловко, защото не знаеше какво да каже и как да се държи.
-Не разбираш какво е да си между два свята… Без път назад и без видимост напред. Когато трябва да решиш – твоя ли е болката или да я споделиш. Защото всяка есен листата падат на земята – бавно, тихо, невъзвратимо… и винаги умират в прегръдките на зимата. Не е нещо, което можеш да промениш, но не спираш да го искаш. Защото сме пионки в една игра, която сами си създадохме… и никога няма да унищожим…

Глава 83
Une fille a personne... Tu sera une fille a personne a jamais...
Nobody's girl... You'll always be nobody's girl...
Ничие момиче... Винаги ще бъдеш ничие момиче...


-Не вярваш. –Прошепна тихо в отчаянието си. Бяха изминали само няколко дни, само няколко дни от онова злощастно заминаване. Проблемите се бяха появили, някак изведнъж, от нищото. Неща, които преди не им бях пречили, сега бяха на път да разрушат всичко, което бяха създали заедно, пренебрегвайки различията си и качествата, които ги правеха по-силни.
Луциус гледаше отнесено през прозореца в стаята. Имаше още два дена и щяха да се върнат в Хогуартс, за втора година щяха да преминат заедно преградата на перон девет и три четвърти.
След като Реджина се върна в Англия, тя беше по-отчуждена и по-тиха от всякога. Беше се срещнала с Луциус, но беше отказала да говори с него за това. Беше се превърнало в табу. Тази тайна го правеше по-нервен и по-избухлив от обикновено.
Въпреки това, я беше прибрал в имението Малфой. Сякаш, въпреки караниците и отчуждеността им, той й го дължеше. Реджина никога не бе имала проблеми с родителите му, затова Луциус беше взел това решение на сляпо.
Когато Флинт докосна с трепереща длан брадичката му и обърна лицето му към себе си, сивите му очи я погледнаха с някакво недоверие, което болезнено изстена някъде дълбоко в душата й. Всичко, което ставаше, беше извън контрола й и го знаеше. Не можеше да му го докаже, колкото и да искаше не можеше. Не защото не го обичаше, защото той я обичаше повече.
-Луциус, моля те… -Прошепна тихо, а очите й проблеснаха в цветовете на сутрешната мараня.- Знам, че е трудно…
Не довърши. Впи черните си очи в неговите стоманено-сиви и замлъкна. Колко болка му причиняваше… никога нямаше да разбере. Защото никога нямаше да обича толкова силно, колкото той можеше…
Луциус се изправи бавно и се приближи до прозореца. Точно в този момент не искаше да среща погледа й, защото щеше да се увери, че е бил прав. А тогава всичко това щеше да бъде безсмислено и най-накрая той щеше да остане наранен. Не Редж, той… С неговата безмълвна любов, таяща корени направо в душата му. Той, не Редж…
-Луциус! –Повика го глухо. Беше облечена в дълга мърлява тениска и широк тъмносин анцуг. Седеше, свила крака до себе си на леглото, и го гледаше изтерзано. Всичките тези проблеми й се бяха отразили и сега в очите й липсваше онзи пламък, така характерен за миговете, в които бе истински щастлива. Тъмнокафявата й коса беше сплетена на рехава и обемна плитка, която, преметната отзад на гърба й, отваряше нежното й лице. Точно в този миг тя малко приличаше на момиче – тъгата в очите й не беше характерна за възрастта й, както и бръчиците, които бяха избили високо на челото й.
Луциус се обърна леко и се приближи до леглото, впивайки очите си в нейните. Докосна леко с пръсти косата й, и я притисна към корема си, за да я успокои. Правеше го някак несъзнателно, без сам да го разбира. Погали я нежно по главата, присвивайки уморено очи срещу нея. После, противно на очакванията, проговори тихо:
-Ничие… Винаги ще бъдеш ничие момиче… Това, което не могат да имат… И това ще ги кара да се борят още по-ожесточено за теб… Но ти никога не си била, нали? Никога не си имала нуждата да бъдеш. И никога няма да бъдеш нито моя, нито тяхна… Защото нямаме сили да те задържим. –Прошепна тихо и се отдръпна от нея, доближавайки се отново към прозореца.
Реджина остана в същото положение, без да може да помръдне. Думите му отекваха болезнено в съзнанието й. Очите й се напълниха със сълзи, защото знаеше, че е прав. Парещи, горещи сълзи, които изтри по навик, не защото щяха да я издадат, че наистина е такава. Той разбираше, по-добре от нея и по-добре, отколкото тя някога щеше да го разбере.

„За какво ти е? Ти победи, Нарциса, не си ли доволна?”
„Защото искам да си сигурна, че въобще не желая да ти провалям живота.”

Не желаеше. И не го правеше. Не беше Нарциса виновна, не беше виновен Луциус. Сама се беше докарала до това положение. Сама беше стигнала дотук, газейки през блатното тресавище на съзнанието, оставяйки водораслите да обвиват краката й и да й пречат да продължава напред. Беше изгубила себе си, в желанието да бъде щастлива, беше забравила да чувства… да чувства кое беше правилно и кое не… кое щеше да я нарани и кое щеше да даде смисъл на живота й…

-Какво е, какво е? –Усмихна се и се опита да грабне пакетчето от ръцете му. После започна да кръжи около него, опитвайки се да го хване. Прекара ръце през гърба му, отстрани на неговите, и се опита да го вземе, но неуспешно. Луциус го вдигна високо над главата й и се позабавлява с неуспешните й опити да го достигне.- Луциус, веднага ми го дай, идиот такъв! –Ядоса се накрая момичето и забоде пръст дълбоко в кухата цепнатина между гръдния му кош.- Луциус Абрахас Малфой, дай ми го веднага, преди… преди…
Не довърши, защото, хвърляйки се изненадващо като дебнещ хищник на врата му, двамата се бяха стоварили на земята.
-Ох… -Въздъхна тихо Реджина, оставяйки цветята да я обгърнат, и разпери ръце сред благоуханната трева. Загледа се за миг в лазурното небе, а после затвори очи.
Отвори ги, чак когато нещо погъделичка носа й. Луциус я тормозеше с някакво цвете в ръка и се смееше на начина, по който го сбръчкваше носле недоволно всеки път.
Флинт се изправи на ръце и се усмихна леко. После впи устните си в него и с тежестта на тялото си, го притисна към земята. Прокара пръсти надолу по гърдите му, и стисна силно пакетчето, опитвайки се да го откъсне от ръцете му, но не успя.
-Ох, много ме дразниш! Нали е за мен! –Възнегодува, опирайки нос в неговия.
-Ако аз реша. –Засмя се Луциус.
-А-а-а, така ли се получи? Добре, Луциус, ще видиш ти! –Изправи се леко на ръце и се затича към една дива ябълка. С няколко скока се разположи на един от клоните й и си откъсна от плода, люлеейки леко краката си в празното пространство. Така нямаше как да я достигне, той не можеше да се катери. Или поне никога не го беше правил.
-Хайде, Редж, слизай да ходим на обяд. –Застана под нея и я изгледа начумерено.
-Ако пък искам!
-Ще видиш ти! –Закани й се, а Редж само се разсмя. Без да осъзнава, я беше дръпнал за крака, и се спускаше надолу по тялото му, докато Луциус я държеше да не се изтърси. През това време ядосано го удряше, където свареше, без да си мери много-много силите, които и без това бяха нищожни.
-Ах, ти, проклето, шибано…
Нещо щракна на ръката й и проблесна на слънчевата светлина. Гривната беше сравнително-голяма на широчина с вплетени в среброто оникси. Реджина прокара пръст по нея, а после вдигна погледа си към Луциус. Впи устни в неговите, притискайки се леко към тялото му, а после се отдръпна:
-Нали знаеш колко те обичам, копеле мое любимо? –Усмихна се, опирайки челото в неговото. После прокара пръсти през косата му и му позволи да я вдигне, притискайки силно талията й.

Първата година в „Хогуартс”. Малко чернокосо момиченце току-що беше прието в Слидерин и извървяваше срамния път от подиума до масата, докато всички погледи бяха насочени към нея. Но, въпреки детския страх и напрежението, Реджина беше вдигнала високо глава и ходеше така, сякаш беше господарка на замъка. Разположи се на първото свободно място, и, по ирония на съдбата, беше до едно високо тъмнокосо момче, което още малко и щеше да си качи краката на масата.
-Къде си мислиш, че се разполагаш, малката? –Присмя й се той и очите му блеснаха.
Реджина се обърна рязко към него и процеди:
-Сега ще ти обясня как седят нещата, глупак такъв! Този замък не е твой и аз ще сядам където си реша. А и освен това не съм малка! Ти си малък – интелектуално-обременен си на основа сиво вещество! Разбра ли ме?
Второкурсникът я изгледа с почуда, а после, като се опомни, й се озъби:
-Аз пък ще ти кажа, че ти не си господарка тук и ще трябва да си гледаш работата! Това място е запазено!
-Запазено е само ако аз реша! –Не му остана длъжна Реджина и демонстративно се разположи още по-удобно на стола.
-Какво става тук? –Чу някакъв глас зад гърба си и се обърна. На стола й се беше облегнало русокосо и сивооко момче с хладен глас и с леко-заплашителен поглед я наблюдаваше.
-Тази тук смята, че може да сяда където си иска! –Озъби й се другият.
-И защо така си решила? –Вдигна вежди Луциус срещу нея, а Реджина примря от ужас. Нещо в него го плашеше. Тя се отдръпна леко за миг, но после върна самообладанието си. Присви очи срещу Малфой и изсъска, без гласа й да трепне:
-Защото някакви си тъпанари не могат да ме командват!
Луциус се загледа в нея и Редж се замисли дали щеше да я удари или не. Преглътна ядно и издържа погледа му. После момчето проговори на приятеля си:
-Виждаш ли, Руди, това момиче има воля. Не е като лиглите тук. Ако иска да седи на стола ми, нека остане.
-Ти съвсем се побърка! –Отвърна объркано Лестранж.- Погледни я колко е нагла!
-И ние с теб сме нагли. Значи всичко е наред. –Кимна леко Малфой, без да сваля очите си от нейните. После се изправи се разположи от другата страна на масата, а Рудолфус изпуфтя недоволно.
-Въпреки че този е луд, гарантирам ти, че ще си платиш за това! –Процеди й тихо, така че Луциус да не ги чуе.
-Ще я видим тази работа! –Засмя се Реджина. Беше се поотпуснала след последните вълнения и се зае спокойно със закуската си.

-Ох, да ги вземе Мерлин шибаните дракони! –Почти изкрещя Реджина. Беше вече втори курс, но не й личеше особено, защото порастваше бавно. Затвори ядно прашната книга и я понесе към лавицата.
-Хей, стой! –Повика я някой и Редж се обърна. Момчето, което стоеше пред нея беше слидеринец от трети курс, познаваше го по физиономията. Имаше тъмна коса и меки шоколадови очи. Като цяло, беше по-висок от нея и с добра фигура. Реджина го погледна недоволно изпод смръщените си вежди.- Имаш ли нужда от помощ?
-А ти имаш ли нужда от един пердах? –Озъби му се.- Никаква помощ не искам, мога и сама да се справя с тези гадни същества!
-Не ти личи много-много. –Засмя се момчето, подпирайки се на стената.- Хайде, де, видяло се е, че не си по ученето!
-Абе я не се опитвай да ми кажеш по какво съм и по какво не съм! –Озъби му се ядно.- Знам много повече от теб!
-Докажи го! Кажи родината на драконите!
-Родина ли? Те и родина ли си имат? –Отчая се момичето.
-Унгария. –Отвърна й през самодоволна усмивка.- Видя ли? Нищо не знаеш.
-Какво знам и какво не знам въобще не ти влиза в работата! –Разсърди му се момичето.
-Ей, стой малко! –Започна да се отбранява Маркъс.- Аз само исках да ти помогна.
-Кой ти е казал че искам помощ?
-Личеше ти! А и, освен това, го правя за Слидерин.
-За Слидерин ли? –Не разбра Реджина.
-Да, не искам да губим повече точки!
В следващия момент двамата паднаха на земята, а Реджина започна да хапе ръцете му, докато Маркъс се опитваше да се опази от нападките й. Вдигна се мъгла прах и двамата изчезнаха там.

-Госпожица Флинт и господин Монтагю, наказание за бой в библиотеката, значи? –Усмихна им се Слъгхорн.- Мисля да почистите Трофейната зала. От сега до десет часа. Утре ще проверя как сте се справили. Но един съвет: -Намигна им Хорас.- Кото се харесвате, намерете друг начин да го показвате, без да разрушавате даден кабинет.
-Но ние не се харесваме! –Изреваха и двамата.
-Да, да. –Усмихна им се иронично Слъгхорн.- Хайде, тръгвайте!

Реджина не спираше сълзите, докато търкаше с парцал пода на Трофейната зала. Беше толкова отчаяна, ядосана и огорчена от това наказание, че дори не вдигаше поглед.
-Хей, дай това! –Каза тихо Монтагю. Хвана я под мишниците и я вдигна на краката й.- Ще настинеш! –Реджина не отговори, защото беше твърде отчаяна. Маркъс взе парцала и се зае да довърши нейната работа. След няколко минути, Реджина беше попила сълзите от очите си, а Маркъс беше хвърлил парцала.- Ей, искаш ли да ти покажа нещо? –Флинт не отговори, затова слидеринецът хвана ръката й и я дръпна към изхода. Прокрадваха се необезпокоявани до антрето, а после се шмугнаха през външната врата.- Слушай! –Каза й тихо, а Реджина потръпна. Чуваше се жален вълчи вой, а Луната светеше в пълнолунието си, огрявайки с мек светлина черното езеро.
-К-какво е това? –Уплаши се за миг.
-Не знам. –Отвърна тихо Маркъс.- Но ми харесва.

-Хей, Марк, ще дойдеш ли с мен навън?
-Полунощ е, Редж, какво безсъние те гони?
Момичето се усмихна. Беше вече трети курс, но от детското й личице не беше останала и следа. Имаше странни черти – бледа кожа и големи черни очи. Беше облечена в дълга и широка памучна пижама на мечета и се спускаше надолу по стълбата.
Седна до него и му се усмихна:
-Не знам, нещо не е наред.
-Така ли? Какво? –Попита я Марк спокойно.
-Незнам, нещо. –Отвърна му. За миг погледите им се срещнаха и Реджина свали глава леко засрамено.
-Какво им, Редж?
-Аз… Нищо, нищо ми няма. –Отвърна му несигурно.
Почувства ръката му да милва врата й и вдигна поглед, усмихвайки се с някаква доза неудобство. После затвори очи и впи устните си в неговите. Някак срамежливо.
Отдръпна се рязко и го изгледа паникьосано:
-Аз… Извинявай. –Понечи да стане, но Маркъс хвана ръката й и се усмихна окуражително. Реджина вдигна крака на дивана и постави глава на рамото му, оставяйки неговата да застине на талията й. Потрепна леко от вълнение и от странното чувство, че не контролира ситуацията, а после се успокои и притвори леко очи.

-Ох… -Прошепна рязко, отваряйки очи. Погледът й се изясни и тя се загледа в околните. Всички от отбора бяха в болничното крило, барабар с Бела, Скарлет, Сириус (когото всички гледаха на кръв, но грифиндорецът не им обръщаше внимание), Маркъс и Нарциса. Нямаше го единствено Луциус.
Тя се поизправи на стената и ги погледна учудено:
-Какво е станало? –Попита с прегракнал глас, а Рудолфус отвърна:
-Блъсна те блъджър и получи мозъчно сътресение. Добре ли си?
-Ами… малко ме цепи глава. –Отвърна искрено.- Какво стана с мача?
-Загубихме. Но не си ти виновна, Редж. –Отвърна Уизли.
-Как така сме загубили? –Зениците й се разшириха.- Къде е Луциус? –Попита в ужаса си.
-Няма го. Тръгна нанякъде и не се е върнал още. –Отвърна тихо Рудолфус, притискайки ръката на Скарлет в своята.
Реджина затвори бавно очи и притисна ръка до слепоочието си, проклинайки се за невниманието си… И за всичко, което му беше причинила…

Глава 84
Tu ne les fasse jamais de revenir...
You'll never make 'em come back...
Никога няма дa ги върнеш...

-Оправяй се, Редж. –Усмихна се леко Белатрикс, стискайки ръката й, а после излезе от болничното крило. Всички тези „стари” приятели й идваха в повече на едно място. Предпочиташе да се оттегли някъде на спокойствие и да се вглъби отново в книгата. Вчера Мефисто й беше намекнал, че съвсем скоро щеше да й се наложи да направи още нещо, свързано с първото изпитание. Тези задачи й доставяха някакво дяволито удоволствие, въпреки че бяха толкова мрачни и толкова страшни на моменти. И, все пак, тя откриваше в Мефисто приятелят, който в момента липсваше в живота й.
Като усети ръката на рамото си се обърна рязко и се усмихна непохватно.
-Какво има, Рудолфус? –Попита го с лека усмивка на лицето. Гласът й дори не трепна, обръщайки се към него, сякаш от години те бяха просто познати. Наблюдаваше го спокойно, без никаква реакция да се изписва на лицето й. Само безумното хладнокръвие.
Лестранж хвана раменете й и я разтресе, а после прошепна ужасено:
-Какво се случва с теб, Бела?
-Наистина не знам за какво говориш. –Усмихна се слидеринката.- Чувствам се прекрасно.
-Не ме лъжи! –Процеди Рудолфус, а Бела се взря в очите му за секунда. После през лицето й мина сянка и тя каза с твърд и уверен глас:
-Сега съм заета за сърцераздирателни разговори. Ако имаш нещо точно да ме питаш, питай, ако ли не – остави ме да си ходя.
Лестранж замлъкна за малко и Бела прие това като отрицателен отговор на въпроса й. Затова се обърна и продължи надолу по коридора.
-Защо си толкова щастлива? –Краката й замръзнаха, а ръката й се впи в бедрото до болка.- Къде си през цялото това време? Защо не говориш с никого за нищо? Какво правиш, когато те няма? Защото теб те няма от много време, Бела, от много време вече не си тук!
Слидеринката се обърна рязко и мантията й се изду от движението на въздушните маси. Беше с наклонена напред глава и затворени очи. Когато ги отвори в тях горяха огньове, които накараха Рудолфус инстинктивно да направи крачка назад. Погледите им се срещнаха за части от секундата, присвитите й до болка блатно-зелени очи с неговите изумрудени.
„Какво направи? Господи, Бела, какво направи със себе си?”
В следващата секунда Бела вече я нямаше. Беше изчезнала в тъмния коридор, а стъпките й отекваха болезнено в съзнанието му.
Тогава още просто се отдалечаваше от мен. Не беше толкова отчуждена от света ни, колкото сега. Не беше толкова ужасяваща… По-скоро отнесена, по-скоро объркана… но не и злокобна…
Помниш ли онова време, Бела? Помниш ли онова момиче? Успя ли да я забравиш, успя ли да изтриеш спомена за нея? Аз не успях, запазих я завинаги в сърцето ми… Ти я уби, не аз, а ти. Колкото и да отричаш, знаеш че съм прав.
Сгреших, да, но те обичах. Ти сама избра пътя си напред към тъмнината… И света, в който не можехме да съществуваме заедно…
Никога не би се върнала. Никога не би се върнала за мен. Но и аз не съжалявам, Бела, не съжалявам за нито една своя грешка. Иначе нямаше да знам, че ти не си единствената, иначе нямаше да знам, че съм имал избора… Избора дали да бъда с теб или не. Единственото по-болезнено чувство от грешката - вкуса на безсилието, което те обгръща все повече и повече… Малко по малко, докато съвсем изчезнеш в перлените му обятия… както ти изчезна безвъзвратно преди толкова години…


Блъсна вратата в гнева си и влетя вътре. Нямаше никого – всички бяха или излезли навън, или при Реджина. Бела докосна с пръст слепоочието си, в опит да се успокои. После взе книгата и отново потъна в страниците й.

-Защо си толкова ядосана? –Попита я Мефисто с усмивка.
-Защото нямах избор! Затова! –Изсъска му насреща Белтрикс.
-Какъв избор си нямала?
-Примамихте ме нарочно, накарахте ме да върша тези… неща, без да го искам! Заплашихте ме, че ще ме убиете! Откъснахте ме от всичко, което някога беше важно за мен! –Изкрещя Бела и екотът на собствения глас я обгърна.
Мифестофел се изправи от стария люлеещ се стол и се засмя. Нещо в душата на Белатрикс изрева при тази подигравка и й се прииска да се затича и да го удуши. Но не го направи.
Когато смехът му замлъкна демонът промълви:
-Ти сама дойде тук, сама се нае с всичко това, сама го прие.
-Имах ли право на избор? –Озъби му се Блек.
-Да, имаше. В Обръщението се казваше всичко това. Какво ще загубиш и какво ще спечелиш.
-Мислих го за шега! Мислех те за приятел!
-Значи си била наивна и самотна. –Отвърна й рязко демонът, а в очите му просветнаха мълнии.- Приятелите са само на Земята, Бела! Не можеш да ги търсиш в Отвъдното и на небето. Не пърхат с крила и не махат с опашки! Трябваше да си го научила досега!
Момичето се свлече на коленете си и закри с ръце лицето си. Тялото й потръпна конвулсивно, а после отново вдигна поглед към него:
-Ще мога ли да бъда отново нормална?
-Едва ли. –Отвърна й студено.
-Ще мога ли да върна приятелите си отново?
-Изключено.
-Защо? –Прошепна отчаяно, а Мифестофел върна опустошителния си поглед върху нея.
-Защото никога няма да имаш силата да им кажеш какво си им причинила.
-Нищо не съм им направила! –Проплака отчаяна.
-Напротив, направи много неща. Откакто си в Усмивката, имаш силата да влияеш на околните на земята. Имаш силата да ги нараняваш подсъзнателно. Не го разбираш, не го знаеш, но го правиш. Омразата, която си потушила към даден човек, сега го наранява с пълна сила. И с всяко изпитание тази твоя способност расте и придобива несъизмерими величини. В момента само подсъзнанието ти убива, убива психически и убива физически. Хората, които си ненавиждала, се държат странно и нямат бъдеще, защото са забравили миналото си. Още не си го разбрала, но до края ще го разбереш. За всичко това си единствено ти виновна. Ти ги изостави напълно съзнателно. Не можеш да ги върнеш по никакъв начин. Вече. –Мефисто замлъкна за миг, а после се обърна и продължи.- Колкото повече гледаш назад, Бела, толкова повече ще боли. Защото вече не можеш да върнеш миналото, единственият ти път е напред. Запомни го и престани да хленчиш по „приятелите” си. Ако толкова държеше на тях, никога нямаше да опреш до мен! Затова не съжалявай за тях, още имаш път, по който да вървиш. Независимо дали сама или със спътник самотата!

Глава 85
Des fautes...
Mistakes...
Грешки...

-Забави се! –Долетя ледения, провлачен глас, докато тъмната фигура приближаваше бавно към края на залата. Когато достигна до „трона”, обвит в черна перелина, коленичи и сведе главата си.
-Извинете, Господарю!
Волдемор се изправи леко и се приближи до тъмната фигура. После изсъска леко:
-Провиненията се наказват, Блек, запомни го! –После махна с ръка и силуетът се заби в колоната отзад, но не издаде и звук.- Изправи се! –Подпря ръката хладния под и отново се приближи, превивайки коляно до крака на Риддъл.- Тук ли е?
-Да, господарю, както обещах.
-Нека да влезе!
Вратата в дъното се отвори и през процепа нахлу светлина. Една дребна фигура се спъваше в краката си, чувствайки студенината, която лъхаше от цялото помещение. Домашното духче се приближи несигурно и последва примера на господаря си, падайки на влажния под, без да смее да вдигне поглед нагоре.
-Чудесно! –Усмихна се злокобно Волдемор и се разположи на „трона” си. След миг мълчание, промълви отново.- Защо реши да се присъединиш към мен, Регулус?
Качулатата фигура вдигна леко глава, а после прошепна:
-Защото вие, Господарю, ще отворите вратата към един нов свят, където магьосниците ще са господари.
-Само заради това? –Засмя се ледено Риддъл.- Не се шегувай с мен, Блек, какво искаш?
-Нищо, господарю, просто да ви служа.
Волдемор махна с пръчката си за втори път и Регулус почувства слабост. Сякаш някой го беше хванал здраво за гърлото и не искаше да го пусне. Притвори леко очи, опитвайки се да неутрализира болката и да нормализира дишането си. Когато натискът изчезна, той склони главата си още по-ниско, без да издаде и звук. Устните му пребледняха и потрепнаха, за секунди осветени от огъня. После лицето му отново потъна в ледения мрак.
Риддъл се обърна с гръб към Регулус и мантията му се изви зад него, докато изсъска хладно:
-Свободен си.
Блек кимна леко с глава и се изправи. За първи път погледа му падна на Крийчър, който, очевидно уплашен от Волдемор, трепереше леко, свит на пода. Домашното духче вдигна глава към господаря си и Регулус му се усмихна сковано. После тръгна с бавни крачки към изхода.
-Рабастиан. –Присви очите си срещу Лестранж, който се беше опрял на стената в коридора и със злобна усмивка наблюдаваше стария си приятел.- Какво правиш тук?
-Което и ти. –Засмя се Рабастиан.- Само че аз го правя по-добре.
Блек потръпна за миг и понечи да тръгне, но Лестранж хвана здраво ръката за лакътя му.
-Пусни ме веднага или не отговарям! –Изръмжа Регулус.
-Още играеш малките си игрички, Рег! –Засмя се Рабастиан.- Внимавай господарят да не научи за тях.
-Не би посмял!
-Бих, Рег, бих! Ти най-добре знаеш на какво съм способен! –Усмихна се ужасяващо Рабастиан и се заигра с магическата си пръчка.
-Какво искаш от мен, по дяволите?
-Да осъзнаеш кое наистина цениш в живота си.
Регулус се засмя на тези думи и се изплю в краката на Лестранж, връщайки хладния пламък в очите си:
-Не си ти! И никога няма да бъдеш!
-Ще видим тази работа. –Прошепна Рабастиан, изпращайки го с поглед. Отблъсна се от стената и почука на дървената врата, докато не чу каменното „Влез!”. Когато Рабастиан излезе от помещението, той се чувстваше по-лек от всякога, а в очите му гореше задоволство.

Глава 86
Le rôle de ma vie... Etre le mechant...
The role of my life... To be the bad guy...
Ролята на живота ми... Да бъда лошия...

Ерин потръпна леко и се изправи бавно от леглото си. Не беше отишла на мача, може би беше последната останала в замъка. Беше избягвала седмици наред контактите с останалите. Нямаше нищо против компанията на Реджина и Монтагю, но от останалите странеше. И, най-вече, от Луциус. Той ставаше все по-мрачен и по-мрачен и Ерин предполагаше, че най-накрая всичко щеше да се излее върху нея.
Когато стъпалата й докоснаха студения каменен под, тя потръпна леко. Зави се бързо с одеалото и, сваляйки пижамата, се облече набързо. Не смяташе да прекарва повече време в тази стая. Беше време да поизлезе, а обстоятелствата бяха благоприятни. Сега не трябваше да има никой.
Но не беше познала. В Общата стая намери точно този, който не искаше да вижда. Луциус беше облегнал глава на ръката си и наблюдаваше с безизразен поглед огъня. Ерин понечи да се върне, но се отказа – стъпките й щяха да привлекат вниманието му върху себе си. Заслиза бавно надолу и, точно когато достигна до изхода на Общата стая, гласът на Луциус я накара да подскочи от ужас:
-Ела тук! Веднага! –Процеди хладно.
Ерин присви очите си и сведе глава, заставайки пред Луциус.
-Седни. –Заповяда й отново, а момичето се разположи направо върху каменния под. Чак тогава сивите му очи се впиха в нейните ужасяващо-бели. Без страх. В очите на Луциус не можеше да съществува страх.
Ерин не издържа хладния му поглед и сведе надолу глава. Сърцето й затуптя по-бързо, а дъхът й се учести.
-Какви са ти отношенията с Монтагю? –Изсъска й, а очите му дори не трепнаха. Само се присвиха по-яростно, а устните се изкривиха до болка.
-Аз… Нямам нищо общо с…
-Не ме лъжи! –Процеди с повече ненавист в гласа си, отколкото можеше да съществува.
-Не, аз наистина… -Опита се да довърши, но Луциус се изправи й и зашлеви силна плесница. Тялото й се отпусна до земята, а дъхът й погали килима. Прокара двете си ръце по каменния под и се отблъсна леко. Главата й се люшна надолу, за да скрие сълзите, а премрежения поглед се насочи към обувките му.
-Никога повече няма да ме лъжеш! –Процеди момчето към нея и хвана рязко двете й ръце. Дръпна я и я накара да се изправи. Дланите й почервеняха от липсата на кръв, а болката в китките я накара да изстене за миг. Луциус погледна лицето й за миг, а зениците му се разшириха. Блъсна я назад и момичето за пореден път се оказа на хладния под. Ерин пролази до стената, треперейки от ужас и обгърна с ръце краката си, притискайки ги към себе си. Хлиповете отекваха в ушите на Луциус и той трепереше.
Налагах си единствено да издържа. Да издържа на болката й и да не й показвам, че отеква в душата ми. Тя не трябваше да знае, тя беше прокълната… Прокълната никога да не чуе думите, от които толкова болезнено се нуждаеше. Прокълната като теб, Редж. Но теб аз заклех да не бъдеш обичана. Нея – съдбата.
-Не искам никога повече да разговаряш с него, Ерин! Заповядвам ти! –Добави хладно, присвивайки очите си.- Никога, глупачке, никога!
Момичето изхлипа от стената, а Луциус дори не трепна. Трудно му беше да остава хладнокръвен, но се налагаше.
-Изправи се! Изправи се, по дяволите! –Извика накрая и я вдигна за рамената, блъскайки я силно към стената.- ПОГЛЕДНИ МЕ!
Потънах в очите й, пълни със сълзи и невинност. Знаех, че тя нямаше нищо общо с Монтагю, разбирах го. Но не можех да й позволя да се приближава до хората, не можех. Не беше създадена за това, любовта щеше да я убие. Тя не трябваше никога да бъде обичана, Редж, никога! Никой не трябваше да я обича. Това беше цената, която плащахме за неговите грешки, не за своите. Той знаеше, знаеше че няма да я оставя да се доближи до някого, знаеше го. Затова я изпрати при мен, защото знаеше колко я обичам. Защото знаеше, че ще я пазя от чуждата и своята любов. Така, както него не му се занимаваше да я пази.
Аз можех да я подкрепям, можех да й бъда опора по пътя, който изминаваше заради неговите грешки. Но той не искаше да го позволява, искаше само да ни нарани. Да нарани мен, а после и нея.
Не държеше на нея, никога не бе държал. Тя беше само оръжието, оръжието, което трябваше да ме научи да бъда силен. Не човешко същество, а предмет. Предмет, който трябваше да ме направи негов наследник. Да ме направи това, което съм сега. Чудовище.
-Никога. Повече. Няма. Да. Общуваш. С. Маркъс. Монтагю. Разбра ли ме? –Изсъска накрая, а устните му се присвиха още повече.
Ерин кимна леко и уплашено, а очите й отново се напълниха със сълзи и страх.
Нека всички мислеха, че всичко е заради теб. Нека смятаха, че я ревнувам от Маркъс. Така беше по-безопасно за нея. Така никой нямаше да се доближи отново до нея. Щеше да е добре.
Това беше цената, която плащах, която плащах цял живот. Да не мога да те обичам и да не мога да обичам нея. Заповед. Не защото държах на името и на наследството, защото нямах избор. Защото иначе щях да ви убия. Аз трябваше да играя, толкова дълго да играя тази роля, Редж… Да бъда лошия, да не ти давам това, от което най-много се нуждаеше, да я наранявам толкова жестоко, отделяйки я от всички останали. Пиесата на живота ми… С много повече болка, отколкото вие някога щяхте да почувствате… и много повече болка, отколкото вие някога щеше да познаете…
Не защото исках да бъда такъв… Защото нямаше какъв друг да бъда… И винаги щях да бъда до вас този, който ви нараняваше, наранявайки себе си много повече…

Глава 87
Un jour je chasserai...
One day I'll fly away...
Един ден ще отлетя...

Когато настъпи сутринта, Скарлет продължи да наблюдава играещите лъчи по стената. Чувстваше някакво магическо обаяние към начина, по който светлината играеше първия си танц за този ден. Беше прекарала нощта тежко – сънят я беше напуснал невъзвратимо, а на негово място се бяха върнали странният транс и унесът, които я караха да следи с такава лудешка заинтригуваност светлинния пейзаж на стената.
Нещо в нея я караше да се тревожи за бъдещето, но тя го убиваше с мълчание. Всяка мисъл ставаше жертва на силата й, тази, която се проявяваше единствено в такива моменти – когато щеше да се случи нещо ужасно и тя не можеше да го предотврати.
Скарлет беше момиче, което трудно някой можеше да пречупи. Рядко някой можеше да анализира силата й, която се криеше в очевидното. Малко хора я познаваха такава, каквато беше в действителност. Малко хора знаеха достатъчно за нея, за да разбират действията и думите й. И нито един от тях не се намираше в Англия.
Защото силата й беше в това да бъде непозната, да бъде чужда. Малцината, които бяха опознали по-голямата част от нея, можеха лесно да я пречупят. Но те бяха прекалено далеч.
Скарлет беше отраснала в семейството на чистокръвни магьосници. Родителите й не бяха прекалено заможни, но никога в живота й не беше липсвало нищо. Беше отраснала в среда на любов и свобода. Затова се беше научила да обича и да бъде независима.
Рязката промяна с идването в Англия й беше отнело всичко, на което някога бе държала. Свободата й беше ограничена – от консерватизма на англичаните, от маниерите на хората, от бракосъчетанието й с Рудолфус. И последното беше сломило всичко в нея. Така се беше научила да бъде силна и да устоява.
Тя не обичаше Рудолфус, изпитваше привързаност към него по дълг. Той беше по-скоро съпруг по неволя и приятел по обстоятелства. Оковите, които поставяше съществуването му върху ръцете й, горяха с адски пламък и не й позволяваха да забрави, че той беше виновникът за промяната в живота й. Пряко или косвено, тя беше робиня заради него. Но, колкото и външно да се съобразяваше с порядките, с етикета, със законите на съществуването в консервативна Великобритания, в душата си тя все още беше толкова непокорна, толкова борбена и толкова чувствена, колкото бе и в Америка. Несъзнателно беше запазила тези си черти, без да го осъзнава и без да го цени. И точно това я правеше силна – вярата.
Не беше наивна, знаеше, че най-вероятно никога няма да бъде отново свободна. Но спомените я крепяха и щяха да я крепят завинаги. Независимо какво щеше да й донесе времето, тя щеше да го понесе. Защото беше учена да не се предава и никога нямаше да склони глава пред съдбата.
Скарлет беше дошла в Англия по собствено желание. Пред нея имаше избор – да се омъжи за Рудолфус, да бъде затворница за цял живот, осигурявайки правото на сестра си да избира пътя си, или да откаже и да живее така, както обичаше – ден за ден, но най-вече – свободна. Тя беше направила своя избор и не би се върнала назад. Държеше на думите си и щеше да ги следва цял живот.
Преди да се реша в съзнанието ми изникваха едни и същи слова. „Аз живях достатъчно, видях го всичкото. Ред е на Елизабет да живее.”. Колко струват тези думи сега? Не знам. Бих ли ги разменила за живота си? Никога.
Това беше разликата между мен и тях – те действаха импулсивно, обвиняваха съдбата. Аз до днес не бих казала, че съм се жертвала. Дори сега, когато с мъка отварям очите си. Не беше грешка, никога не е било… Сега сестра ми ще има шанса, който аз нямах, ще има шанса да е такава, каквато иска, не такава, каквато се налага. И пак не е жертва, не съм жертвала нищо. Просто съзнателно се отказах от свободата си и от няколко спомена. Но тогава нямаше да съм видяла всичко, нали? Щях да остана завинаги в Америка, завинаги с хората, които обичах, завинаги в света, пред който се прекланях. Но щеше да е живот на безценица, защото нямаше да мога да го оценя. Явно че е било безсмислено да бъда щастлива, без да познавам щастието. И явно не съм го ценила достатъчно.
Но това няма значение. Аз съм щастлива от победите над себе си, щастлива от загубите от другите. И мисля че беше достатъчно… Достатъчно за един живот…

Когато погледът й се фокусира, Скарлет прокара пръсти по чаршафа и се изправи. Очите й мернаха раздвижването в близкото легло, но тялото не реагира. Беше се научила да изчезва от живота на хората, правеше го леко и с финес. Сякаш никога не беше съществувала.
Два месеца и нещо след заминаването й за Англия, родителите й вече почти бяха забравили за нея. Не беше споменавала нищо на приятелите си, просто беше изчезнала от света им. Все едно никога не бе живяла живота от спомените. И така беше по-добре – без сбогувания, но и без погледи назад.
Така щеше да направи и сега. Просто щеше да събере багажа си и да отиде до големия часовник. Там Рудолфус щеше да я чака и да я отведе. Така, както той желаеше.
Щеше да остане под негов контрол, навярно завинаги. Но той никога нямаше да разбере, че няма силата да я направлява. И, колкото и покорна да бъде, колкото и спокойна, никога нямаше да я сломи. Не и в живота.
Срещата беше за шест часа. В седем щяха да пристигнат няколко доверени лица на Рудолфус, с които щяха да отидат в имението. Рано сутринта, за да не се нуждаеше от обяснения.
Скарлет обърна поглед към будилника на нощното й шкафче. Стрелките сочеха пет часа. Имаше достатъчно време, за да се изкъпе и оправи.
В пет и половина, момичето махна с пръчката си и всичките й вещи се оказаха за секунди в черния сак. Завивките на леглото се изгладих, следите, че някога тук беше живяло момиче, изчезнаха. Сякаш беше призрак – появил се от нищото и изчезнал в мрака за секунди. Безболезнено.
Хвана дръжката на сака и погледна спалнята. Всичко беше точно така, както го беше открила на онази Нова година. Усмихна се леко и присви очи – гледката щеше да й липсва. Хората щяха да й липсват. Щеше да живее на заточение в някое мрачно имение цял живот. Без да може да се върне назад. Оттук-нататък тя беше скитница, търсеща дома си, знаейки, че никога няма да го преоткрие отново. Но това беше нещо, с което можеше да се справи.

Приближи се леко до него и остави дръжката на сака в ръцете му. Вдигна очите си към него и го погледна. Мълчанието се възцари отново – нямаше да проговори. Нямаше да му се моли, да го осъжда. Той имаше тази власт над нея – да й казва какво да прави. Но нямаше властта да направлява чувствата и мислите й. Затова и бе свободна в сърцето си, беше й достатъчно.
Когато видях колко болка имаше в очите й, изпитах гняв към себе си. Прокарах ръка по гърба й и я притиснах към себе си. Наранявах я, но я обичах. И вярвах, че така е по-добре. Убиваше я, но я правеше по-силна. А аз бях прекалено слаб, за да го понеса отново… Да понеса загубата й, така както някога бях понесъл твоята. Защото ти беше различна… и никога нямаше да разбереш…

Глава 88
Parceque j'etais si, mais en fait je n'etais jamais...
Because I was here, but actually have never been...
Защото бях тук, а всъщност никога не съм била…

Имението Лестранж
Когато отворих отново очи, картината от Забранената гора вече беше изчезнала. Както и всеки спомен, че някога съм била там, съм разговаряла с онези хора и съм била такава, каквато желаех…
Сега всичко беше променено. Не само в гледката, но и в обстоятелствата. Сега онази ограничена независимост, на която се радвах последните два месеца, беше вече само спомен, малко непонятен и малко чужд. Някак си бях изместила мислите за него на заден план и сега имаше само един път пред мен. Път, който не желаех да следвам, но не бих се върнала назад.
През широката алея, очертанията с нежните цветове на първата пролет, между лъхащата живот трева и лазурното небе. Право към последния ми затвор и последната ми килия.
Къщата беше сравнително малка, покрита с лек бръшлян, цялата от сивеещ камък. Триетажна, като таванът й завършваше с ниска кула и няколко комина. Цялата къща беше в широки прозорци, които някой скоро беше мил, и те контрастираха на занемарения й вид. С широка, двукрила, кафява врата, каменна арка с орнаменти, широка, затворена тераса, в студените прегръдки на красива решетка от катранен метал. Най-красивият кошмар. Като малък насилствено-забравен спомен, обгърнат от срама на миналото и страха на бъдещето. И аз знаех, знаех, че между ледените й стени се криеха тайни, тайни, които никога не бих поискала да разбера… Защото нямаше да имам сили да ги понеса.
„Затвор”
Рудолфус стисна леко ръката й и прочете мислите й. Обърна се към мъжа, който ги беше придружавал, и му кимна с глава. Старият Ърнест се подчини мигновено и тръгна към къщата. Едва тогава Лестранж промълви:
-Малко е занемарено, но съвсем скоро ще привършат с ремонта. Не бях очаквал толкова рано да се наложи да дойдем тук, затова и планирах всичко да е готово чак за лятото. Но не се притеснявай, до седмица ще привършат с главните промени и вече няма да е толкова мрачна.
Скарлет не му отвърна и не го погледна. Момчето я дръпна за ръката и я притисна до гърдите си. Тя се сгуши леко в прегръдката му и въздъхна. Сега само Рудолфус й беше останал, никой друг. А и нямаше шансове някой друг да успее да влезе в живота й отново, не и през тези каменни стени и тези мрачно-красиви решетки.
Тя кимна леко и притисна ръцете си към гърдите му.
„Затвор” кънтеше отново и отново в съзнанието ми. Но аз сама бях избрала присъдата си, щях да я изтърпя докрай.
Рудолфус прекара ръце по кръста й и сплете едната в другата. Отдели се леко от Скарлет и опря челото си у нейното. Като срещна ясносините й очи, се усмихна леко и прошепна:
-Това е само временно. Всичко ще бъде наред. –Прехапа устна срещу мълчанието й.- Не се предавай сега, моля те. Нали ти се водеше силната.
Усмихнах му се леко на тази доза искреност и наивност и погалих леко с ръка бузата му. Беше прав – аз не можех да се предам, нямах тази възможност. Откакто бях дошла в живота му, се беше наложило да се боря непрекъснато. Да се боря за себе си, да се боря за него… да се боря за това, което ми беше останало… Достойнството и гордостта да вдигна глава, понасяйки последствията на позора си. Да нося алената буква на гърдите си и да не се отказвам, независимо от всичко. Ален… Ален… Алена… Явно името беше последвало съдбата*.
При тази мисъл извъртях лице към къщата, без да откъсвам челото си от неговото. Усмихнах се отново. Не бях се предала, нямаше да го направя и сега..
„Затвор ли? Не и този път…” –Помислих си с усмивка. Този път нямаше да се защитавам от студенината, щях да градя живота си върху руините, които тя оставяше след себе си.
-Ела. –Засмя се и се затича по алеята, докато краката й не загубиха усета на земята - Рудолфус я беше вдигнал на ръце. Пренесе я през вратата и я пусна чак след прага й. Скарлет вдигна погледа си нагоре. Антрето беше просторно помещение, слабо-осветено от старинен полюлей със свещи. Закачалката беше износена, но перфектно-лъсната, както и мраморния под. На нежната му белота контрастираха кървавочервените стени и придаваха странно, ужасяващо очарование на помещението. Шкафът за обувки вардеше строго мястото си, сякаш не отварян от десетилетия. Като цяло, антрето беше прекалено голо и прекалено пусто. Единствено няколкото портрета украсяваха стените му, но Скарлет не се загледа в тях – плашеше се, че можеха да й разкрият тайните, които това ужасяващо имение криеше от години. Тайните, които рода Лестранж хранеше с честа си от векове. А тя не искаше да чува стона на миналото отново.
Трапезарията се оказа много по-светло и уютно помещение. Стените бяха украсени в кремаво, а пода – покрит с светло-бежов килим. Масата беше разположена точно до големия прозорец и цялата светлина я огряваше – с плавни движения играеше своя танц между дантелената покривка и вазата с лалета. Стар стенен часовник отмерваше вяло времето с лъскавите си, медни стрелки. Скарлет се завъртя на пети се усмихна на Рудолфус:
-Тази ми харесва. Лесно ще направя още по-светла и хубава. –Докосна леко ръката му и прибра кремавите завеси, за да отвори гледката за помещението.
-Можеш да правиш каквото решиш. –Усмихна й се момчето, но после погледът му помръкна. Скарлет забеляза тази промяна, но не го показа, защото не искаше да знае.
Кухнята беше дълго и тясно помещение, обградено и от двете страни с нова бяла техника, котли и шкафове. В края й беше камината. Забелязвайки я, Скарлет осъзна, че нямаше тя да готви вътре. Стените бяха прекалено износени, прекалено сивеещи. Пропорциите бяха сметнати за един човек. И, съдейки по плана на шкафовете, това беше помещение, в което някой беше или трябваше да прекарва цялото си време. А Скарлет знаеше, че Рудолфус нямаше да й го позволи.
Приглуши гласа в главата й, който й шепнеше, че това сигурно беше мястото, където съпругите Лестранж преди нея бяха прекарвали целия си живот. Чистене, раждане на деца и готвене, заедно с лаконичност и примиреност. Сринати, поробени жени. Дали някога тя нямаше също да последва примера им? Дали някога, въпреки мекосърдечието на Рудолфус, тя сама нямаше да избере да живее този живот, да се умори да се бори? И щеше ли да се промени съпругът й, щеше ли, осъзнавайки че не може да я загуби, да охладнее към нея? Виждайки че тя го слуша, да се научи да заповядва? И, колко щеше да издържи самата тя?
Наложи си да не мисли за това и вътрешно си обеща, че, заедно с останалите промени, щеше да префасонира и кухнята, независимо че, може би, нямаше да й се наложи точно тя да я ползва. Това беше нещо, което ще направи за себе си… за да не тегнат чуждите грешки на миналото на съвестта й.
Дневната беше от другата страна на къщата, заемайки големината на кухнята и трапезарията взети заедно, тоест, останалата част от първия етаж. На нея се падаха три огромни прозореца, но, въпреки това, вътрешната стена беше повече от мрачна, тъй като помещението беше изключително широко. Явно че ремонтът беше засегнал първо нея и сега всичко вътре беше ново, а, което не беше, беше чисто и внасяше класически стил с вековната си история. Такива бяха библиотеката от тъмно махагоново дърво, пълна с големи, вехти книги, старата маса, гравирана с красивия герб на рода, камината и изумрудено-мраморната статуя в един от слънчевите ъгли. Медните тапети, катранените плочки и мечешката кожа, която ги покриваше, довършваше импровизирания и насилствен уют, който, обаче, умираше в тъмнината.
Скарлет се усмихна леко – трябваше да предположи, че той нямаше да успее да постигне желания ефект, колкото и да го искаше. Беше просто момче, нямаше чувство за естетичното, нямаше как да предположи, че новите стени няма да оправят положението. Малко се поначумери, защото, за да избие нов прозорец, щеше да се наложи да понацапа новите тапети, които той сигурно дълго и трудно беше избирал. Но, все пак беше магьосница, щеше да се справи. Важното беше да набележи точно какво иска да промени и точно как. Ако щеше да живее тук завинаги, трябваше да го промени. Трябваше обстановката да й бъде опора, не да я подтиска. Вече правеше планове за градината - искаше да сложи шадраван и да засади цветя. Щеше да се наложи и да пребоядиса цялата къща. Но за това щеше да има този месец и половина, докато Рудолфус се върнеше от Хогуартс.
По светло-кафявата стълба нагоре достигнаха широк коридор с три врати. Банята още не беше пипната – ваната, кранчетата и самата тоалетна си бяха направо антични и Скарлет предпочете да не се застоява там. Друга врата водеше по стълбище към тавана, където едната стая беше заключена, а в другата личаха сенките на изместени мебели. Явно някой беше решил да скрие нещо, а не беше имал достатъчно време. Но това нямаше значение.
Последната врата отваряше спалнята, откъдето Скарлет чак се възхити от избора на Рудолфус. Цялата външна стена беше заета с дълъг прозорец, разделен от боядисано в бяло дърво. Тънки розови пердета опасваха цялата им повърхност, но не спираха потокът от светлина, който насилствено играеше по вътрешността. Леглото беше огромно и светлокафяво, прикрито с тънък копринен балдахин, докосващ земята с нежните си дантели. От двете му страни две нощни шкафчета от същото дърво, украсени с листа от цветя, на които несъмнено беше направена магия, за да не увяхват. Гардеробът беше огромен и старинен, но я нямаше онази мрачна сянка, която следваше повечето от вековните мебели в тази къща. До прозореца имаше малка кръгла маса с перо и мастилница, а в средата на помещението мъхнатия орнаментен килим разведряваше обстановката. Като цяло, спалнята беше прекалено пуста за големината си, но Скарлет не обичаше натруфеността.
Тя дръпна балдахина и постави коляно на леглото. Спалното бельо беше на нежни цветя, а одеалото беше от пух. Самият дюшек беше повече от мек и за миг през главата й мина, че след болестта, Рудолфус беше решил, че тя ще прекарва много време под завивките. Което едва ли щеше да се случи, въпреки умората, която чувстваше във всяка фибра на тялото си.
Момичето преви и другото си коляно и, сядайки на стъпалата си, се обърна към Рудолфус, който се приближи и седна на леглото пред нея.
-Ако нещо не ти харесва, можеш да я промениш. –Промълви той.- Утре ще дойде главният стилист на…
-Не, не, много ми харесва. –Усмихна се и стисна ръката му.
-Всичко това е ново за мен, не съм го правил. –Заоправда се Рудолфус, а Скарлет му кимна да замълчи.- Ако нещо ти трябва, Ърнест е насреща. Пам ще пристигне в понеделник, за да съм сигурен, че не си сама.
Скарлет кимна признателно. Палома беше тъмнокосата и тъмноока прислужница, която Скарлет беше мернала на сватбата. Беше общувала с нея първите дни, тъй като Рудолфус категорично я беше отбягвал. Беше свито и мълчаливо момиче, което й създаваше проблеми с инфантилните собственици на голямото имение Лестранж. И, най-вероятно и за двете им беше по-добре да дойде в къщата.
-Мадам Тиери ще дойде утре да те прегледа и ще идва тук на няколко дена профилактично. Аз ще поддържам връзка с Ърнест, да знам дали си добре…
-Не ми ли вярваш? –Попита го с лека усмивка и стисна по-силно ръката му.
-Не вярвам, че ще си го признаеш. –Отвърна и докосна челото й с устни.
Последва кратко мълчание. Знаех, че беше прав, но нямаше да го призная и нямаше да го отрека. Него не му трябваше истинската Скарлет, той копнееше за онова момиче, в което се беше влюбил. Не за мен, не. За криво-огледалното изражение на Бела, което откри в тази маска, която създадох за него. Маската, с която безжалостно го лъжех, че го обичам, с която го залъгвах, че и той ме обича. А за него беше по-добре да не знае, да не знае, че отново щеше да търси нейното присъствие и отново щеше да се нуждае от нейната близост. Защото я обичаше, въпреки че споменът за нея сега догаряше, той щеше да се възроди отново и щеше да заглъхне във вятъра. Не защото така исках, защото това беше съдбата му.
-Трябва да тръгваш. –Прошепна, дърпайки рязко ръката си от неговата.
Гласът ми трепереше, а единственото, за което мислех, е да го изпратя по-рано. Исках да остана сама…
Рудолфус я изгледа стреснато и загуби ума и дума. После разтресе глава и попита:
-Защо да си тръгвам, утре е неделя? Аз… мислех да остана. –Довърши сконфузено.
…да премисля нещата…
-Виж, Руди… Имам нужда от малко… почивка… -Говореше, без да вдига поглед от одеалото, с което си играеха пръстите й.
-Почивка от какво? –Вдигна очи момчето.
…и да събера силите, от които се нуждаех…
-Рудолфус… Моля те…
…за да продължа да го залъгвам и да играя тази пиеса.
Смешно е, нали? Сега пиесата няма значение. Няма значение кои са били актьорите и колко дълго, колко красиво, колко лъжливо е било действието.
Той не понечи да възрази. Целуна ме леко и се изправи. Знаех, че го наранявам, но тази болка го изцеряваше. Сега вече сме на края на пътя си заедно… Сега вече може да види, сега вече може да разбере… Но никога не бих му казала.
Отново ще се върне при нея. Чувствам го с всяка своя клетка. Всеки ден, когато го изпращам с премрежен поглед, знам че един ден няма да се върне.
Затова ли е всичко? За това ли беше? Това ли беше съдбата ми, да му покажа истината, лъжейки го? Сега, след като мога ли да кажа, че съм изиграла ролята си, мога ли спокойно да се скрия зад завесата?
Да… Мисля, че гледайки ме на сцената, вие в действително никога не ме видяхте, Рабастиан… Защото бях тук, а всъщност никога не съм била…

Глава 89
Est-ce que tu l'as? Ou tu l'avais perdu à jamais?
Do you have it? Or you have lost it for ever?
Имаш ли го? Или го загуби завинаги?

-Мислиш, че само ти знаеш това място, нали?
Момичето се разположи до него на студената скала и се взря в гледката, която се откриваше пред нея. Кехлибарено-златното се преливаше в нежносиньото на първата луна. Беше едва следобед, но се смрачаваше рано. В далечината се виждаше ято прелетни птици, които се извиваха под чудновати форми и цветовете на крилете им се преливаха на последните медни отблясъци слънчеви лъчи.
Луциус дори не се обърна към нея. Беше провесил крака над пропастта отдолу и се беше навел напред.От цигарата в ръката му излизаше причудлив дим, който бързо изчезваше в полъха на топлия вятър.
-Не съм си го и помислил. –Отвърна хладно и безчувствено.
-Но си се надявал, нали?
Нарциса също провеси крака над пропастта отдолу и се облегна на ръцете си. Причудливите небесни нюанси заиграха в очите й и тя се усмихна леко на мислите, които минаваха през главата й в момента.
Не знаеше какво я караше да се опитва да подкрепя Луциус точно в тези моменти. Не беше любов, не беше приятелство, не беше някакво чувство дори. Тя вече дори не го ненавиждаше, сякаш беше изчезнал от лицето на света, също както всички останали. Не беше и желание да улесни бъдещето си, защото не беше сигурна дали Реджина беше пратила бележката до родителите й. По-скоро някакво далечно и непознато желание да бъде полезна точно на него, точно на човека, който беше сринал всичко в живота й. Нямаше причина, нямаше повод, нямаше смисъл. Просто някакво желание.
Отдръпна се леко, за да се увери, че рамото й не опира в неговото, но Луциус сякаш не забеляза това движение. Просто наблюдаваше как кехлибара бавно се преливаше в индигово, поглъщайки последните слънчеви лъчи в сърцето на нощта.
-Какво правиш тук? –Попита рязко и грубо момчето, без да се обръща.
-Да кажем че това място има сантиментална стойност за мен. –Отвърна му спокойно, а Малфой извърна толкова рязко глава към нея, че вратът му изпука зловещо.- Какво? –Възхити се от тази реакция Нана и го погледна въпросително.
Каменното изражение на лицето замести моментното вдъхновение и Луциус обърна бавно глава към пропастта.
-Не приличаш на човек, който има сантиментални спомени. –Отвърна й тихо и хвърли фаса в пропастта.
-И защо така мислиш? –Хладнокръвно попита Нарциса.
„Защото не знаеш… всичко.”
-Без причина. Просто страниш от всички.
Нарциса се усмихна тъжно и промълви:
-Да не би да чувствам такт в думите ти, Луциус? Не ти е присъщ.
-Явно че в момента всички играем с чужди карти. –Отвърна й хладнокръвно, отказвайки да реагира на провокацията й. Знаеше прекрасно какво искаше Нарциса от него в този момент. Искаше да събуди гнева му, който да се излее върху нея, за да се успокои. Но Луциус не копнееше за спокойствие, никога не бе копнял.
-Е? –Попита го Нарциса отново.
-Какво?
-Какво се е случило пак?
Луциус се обърна рязко към нея и изсъска заплашително:
-Не си ми никаква, че да ти дължа каквито и да е обяснение! Казах ти още в началото как стоят нещата. Аз казвам, ти изпълняваш. Имаш ограничената свобода да живееш, но не смей да поставяш граници на моята! Трябва ли да повтарям думите си наново?
-Не, помня добре всичко, което каза. –Отвърна му спокойно. Тези изблици вече не я плашеха, а и тя отдавна се беше примирила с всичко това.- И, въпреки това…
-Няма никакво „въпреки това”! –Процеди нервно, присвивайки очи срещу нея.- Нямаш правото да се държиш като моя съпруга. Най-малкото все още не си!
-А като човек нямам ли правото да ти помогна? –Попита тихо.
-Не съм ти искал шибаната помощ! На всичкото отгоре, ти си нищо, разбираш ли? Не съм аз виновен за това, не съм го искал! Ти си просто парче месо, което баща ми откупи скъпо, за да обърка живота ми!
Нарциса преглътна обидата и сведе очи надолу, шептейки:
-Не е толкова сигурно, че ще получи това, за което е платил.
Луциус вдигна учуден поглед към нея и гласът му заигра:
-М-моля?
Нарциса не отвърна и избегна погледа му. Луциус протегна ръка към брадичката й, но Блек се извърна.
-Какво каза?
Момичето пак замълча и Луциус стисна силно лицето й, издигайки го на нивото на своето. Впи до болка пръсти в снежнобялата й кожа, а очите му сякаш изгаряха нейните.
-Веднага ми кажи! –Изсъска глухо и, въпреки рева на вятъра, Нарциса го разбра напълно.
-Не мога. –Отвърна и въздъхна болезнено.
-ВЕДНАГА!
Нещо в мен изрева предупредително, че съм на път да сгреша, че не трябва да го правя. Не знаех дали Редж го беше пуснала, не бях получила отговор. Може би вече ме бяха заклеймили като родоотстъпница, може би съвсем се бяха отказали от мен. А, може би, просто не знаеха какво съм се опитала да направя. Само Редж знаеше.
-Исках… -Започна Нарциса на пресекулки.- Исках да откажа брака, написах писмо до родителите си… -Зениците на Луциус се разшириха от страх.- Дадох го на Реджина и… и още…
-И още какво, мътните те взели? –Потрепери нервно Луциус, а Нана преглътна.
-Още не знам дали го е пуснала или не.
Нещо ме прободе и дъхът ми сякаш секна. Ти… Имала си избора, можела си да спасиш и двама ни…
Питаш ли се сега дали заради това съм такъв? Дали заради гнева от факта, че ме беше предала… че ни беше предала, Редж…?
Залъгваш ли се още, че и аз съм имал избора? Забравяш ли насилствено, че аз те пазех от гнева на баща си? Залъгваш ли се, че не съм те обичал достатъчно, че не съм държал достатъчно на теб, че не съм искал да съм с теб достатъчно…? Че съм те лъгал, че съм те манипулирал, че съм те използвал и съм те ненавиждал?
Успокояваш ли се още с лъжите? Създаде ли хармонията в душата си, карайки ме да страдам? Научи ли се да вярваш, да вярваш, че не съм бил до теб, че не съм те уважавал и не съм те обичал? Изпъквайки грешките ми, научи ли се да приемаш своите, да намираш оправдание за тях, както отказваше да приемеш моето?
Получи ли това, което искаше, Редж? Сега, точно в този момент, точно в този миг… Имаш ли го? Или го загуби завинаги?

Глава 90
Vingt-cinquième cadre de la vie...
Twenty-fifth cadre of life...
Двадесет и пети кадър на живота...

Шест… Шест и петнайсет… Седем и пет… Седем и четиринайсет… Седем и двайсет и осем…
Леко замайване и страх. Искаше просто да се махне, да изчезне… Ако не от замъка, то поне от компанията на мълчаливата Бела. Всичко това я подтискаше безумно, просто трябваше да излезе. Просто да стане и да…
Изправи се леко и заситни към банята. Беше неделя рано сутринта, можеше да се порадва на минути успокоение.
Отпусна кранчето на топлата вода и потъна в парещата струя. Остави водата да се спуска по къдравата й коса, игнорирайки болката в гърба от сблъсъка с Луциус. Щеше да го забрави… Умееше да забравя злините.
Докато прокарваше ръце през ръкавите на ризата си, се зачуди къде ли можеше да се скрие. Беше още рано, сигурно никой още не беше станал. Но Луциус не беше от поспаливите.
Краката сами я отведоха към библиотеката. Годините в мазето на имението Малфой и тези в различните училища я бяха научили, че светът в книгите е по-красив, отколкото моделът. Чувстваше че в литературата притежава силата да направлява живота си, който в реалността й липсваше.
Отваряйки вратата към Общата стая, замръзна. Беше очаквала по-скоро да срещне Луциус, отколкото седмокурсника, който почти винаги беше с него. Имаше тъмнокестенява коса, която се спускаше леко около лицето му. Изумрудените му очи бяха присвити срещу огъня, а ръката му потрепваше импулсивно на облегалката на креслото, в което се беше разположил.Другата подпираше брадичката му.
Зениците се присвиха срещу нея, а после клепачите се отпуснаха. В очите заигра спокойствие и топлина, които бяха отсъствали в началото. Рудолфус се поизправи леко и понечи да я поздрави, но, виждайки неудобството й, се усмихна леко.
-Ти си сестрата на Луциус, нали? Не сме имали възможност да се запознаем. Аз съм Рудолфус. –Усмихна се отново и подаде ръката си.
Ерин притисна по-силно книгата към тялото си и слезе на площадката. Ръката на Лестранж увисна в нищото, а тя го погледна уплашено. Той я свали и се усмихна отново:
-Толкова малко да приличаш на брат си. –Довърши мисълта си и се разположи отново на креслото. Облак отново потъмни очите му, а краката опряха на масата.
Ерин погледна тъжно изходът на Общата стая, а после и Рудолфус. В миг на умопомрачение и паника стисна по-силно книгата и се затича към вратата. Спря едва когато достигна до библиотеката. Не искаше да говори с него, страхуваше се, че това щеше да бъде поредния повод Луциус да избухне.
От вратата се насочи направо към библиотекарката, свеждайки виновно глава. Остави книгата на плота и вдигна бавно погледа си – в помещението нямаше никого. Това й вдъхна смелост и Ерин се насочи право към раздела за трансфигурация, предмет, който не обичаше, а обожаваше. Взе един том на „Изменчивост и преобразуване” и се разположи на един от чиновете. Потъна изцяло в страниците, загуби чувство за времето, за мястото и за обстоятелствата…

Някой тръсна камара с учебници на масата пред нея и Ерин подскочи уплашено. Вдигна поглед към нахалника и устата й зейна. Беше високо момче с кестенява коса и зелени очи. Гледаше я въпросително, докато се разполагаше на масата срещу нея.
Очите на Ерин се плъзнаха панически по стаята и тя потрепна от вълнение – беше вече десет и половина и множество ученици се бяха събрали в библиотеката, за да учат за утрешния ден. Момчето срещу нея се беше разположило толкова нагло на масата й, защото всичко останало беше заето.
Малфой потрепери и събра набързо нещата си, изправяйки се. Ако брат й сега дойдеше дотук как ли щеше да реагира? Не й трябваха тези проблеми…
После се затича към Общата стая на Слидерин, твърдо-убедена, че в спалнята щеше да е в пълна безопасност.

Луциус шареше с поглед през прозореца и следеше двете фигури с насилствено хладнокръвие. Ръката на рамката трепереше, а устните бледнееха от липсата на кръв. Тази нощ почти не беше мигнал и сега главата го цепеше жестоко.
Мислите бавно бягаха, а аз не можех да осъзная точно какво се случваше. Исках да приключа с това, да приключа веднъж-завинаги. Отказвах да приема, че няма да е толкова лесно, колкото изглеждаше. Иначе нямаше да стигнем дотук, нали? До този изход.
Не си уплашена и не си притеснена. Въпреки че дъхът ти е учестен, а сърцето ти бие толкова силно. И не трябва – ти се спаси от всичко това, нали това искаше? Да ме напуснеш завинаги. Сигурно така е по-добре, няма голямо значение вече, поне не и за теб. Иначе щяхме да се унищожим… Ти се пречупи много преди да открием правилния отговор… Не успя да издържиш, нали? Беше прекалено сериозно, прекалено тежко, прекалено истинско, за да го приемеш? Май не ни беше писано да сме заедно, нали?

-Махни се от тук, Блек!
Сириус зяпна от изненада и накърнена гордост. Стрелна ръка към пръчката си, готов да отвърне на вероятно нападение, но Луциус дори не потрепна, за да се въоръжи. Реджина трепереше и не сваляше поглед от слидеринеца, който стоеше на няколко крачки от тях.
-Няма да стане, Малфой! Нямаш абсолютно никакво право да…
-Сириус… -Прошепна Флинт, без да сваля поглед от Луциус. Не успя да продължи, само стина ръката му многозначително и я отпусна бързо.
-Не, няма да стане, Малфой! Знам какво си й причинил, няма да ти позволя отново да…
-Нищо не знаеш, Блек, абсолютно нищо. От догадки няма как да знаеш всичко. –Сивите очи на Луциус се стрелнаха към буреносно-сините на Сириус. Гледаше го без злоба, без напрежение и без заплаха. Просто наблюдаваше равнодушно реакциите му, сякаш грифиндорецът въобще не съществуваше, сякаш, дори и да беше там, Малфой не го забелязваше наистина.
-Сириус… Остави ни насаме… Моля те… -Прошепна отчаяно Реджина накрая.
През главата на грифиндореца минаха хиляда и една мисли и той прецени, че е най-добре да я послуша, след като тя това искаше. Щеше да застане на определено разстояние от тях, оставяйки ги да разговарят, но без да позволява на Луциус да я нарани.. По тялото й имаше следи от побой – по врата, по гърба, дори леки резки по лицето, които можеше да се открият, само ако човек се вгледаше. Беше питал Реджина за какво става въпрос, но тя беше отказала да му отговори. И, въпреки това, знаеше, че това са белези от „любовта” на Луциус.
-Добре. –Процеди леко-изнервено. Не разбираше защо тя продължаваше да търпи Малфой. Смяташе, че след всичките скандали, побои и ругатни, не трябваше да има никакво желание да го вижда. Но истината беше, че Сириус прекалено много опростяваше нещата и нямаше как да разбере всичко, което се случваше между двамата слидеринци.
Блек докосна с устни челото й и метна един предупредителен поглед на Луциус, който, обаче, слидеринецът сякаш не забеляза. После Сириус се отдръпна встрани, а двамата продължиха да се наблюдават изпитателно.
Реджина не издържа погледа му и сведе очи надолу. Беше толкова убеден в правотата си, че я караше да се чувства неудобно, макар и да не знаеше, за какво ставаше въпрос.
Минаха няколко минути, докато Луциус проговори. Гласът му беше тих и настоятелен, леко-потрепващ на някои думи. Не можеше да сдържи емоциите си, отново губеше контрол над чувствата си.
-Защо го направи, Редж?
Флинт вдигна бавно катранените си очи към него и се взря в него с цвета на цялата отрова, която измъчваше душата й в момента. Дълбоко в себе си се беше надявала всичко това да е приключено, Луциус да откаже да я погледне, да я заговори, да я забележи дори. Така щеше да й даде време да премине през всичко това, да го осъзнае, да го забрави дори. Това, което тя желаеше повече от всичко… Защото не знаеше дали ще може да приключи всичко това отново.
-Знам какво е направила Нарциса. И предполагам какво си направила ти. –Процеди бавно Луциус, без да сваля поглед от очите й.- Защо, Редж, защо го позволи?
Погледът ми трепна, а ноктите се забиха в дланта ми. Опитвах се да нормализирам пулса си и да не се предавам на чувствата, както правеше и той. Задаваше ми въпроси, на които не исках да отговарям… Защото нямаше да мога сама да приема думите си.
-Не го изпрати, нали? –Попита Луциус, без тялото му да потрепва.
-Не, Луциус, аз…
-Какво? Защо не го направи?
-Аз… Не исках да й… -Започна тихо, но Малфой я прекъсна:
-Нарциса няма нищо общо. Никога не е имала. –Каза бавно.- Както нямаше Скарлет, както нямаха Монтагю и Сириус. Винаги сме били само двамата, нали? Ако искахме, другите нямаше да могат да ни разделят. Сами го позволихме.
-Ти също направи своя избор. –Гневът на Реджина взимаше връх при вида на спокойствието и обвиненията му.
-Да, но аз исках да бъда с теб. И бях готов да направя всичко за теб, стига ти да го желаеше. Имах праг, който не трябваше да прекрачвам, ако исках да те спася. Ти имаше възможността да свалиш всички прегради, но се отказа.
-Виждаш ли, Луциус, това е проблемът! –Изсъска Реджина.- Ти никога не ми казваш всичко, винаги криеш нещо!
-Помисляла ли си си дори за момент, че нямах друг избор? –Луциус продължаваше да говори спокойно и да я гледа право в очите.- Ти просто не си искала да бъдеш с мен, въпреки всичко, през което преминах, заради теб.
-Няма как да знам! Ти нищо не ми казваше! Какво очакваш, Луциус? Да остана при теб, да бъда играчката, с която се забавляваш, докато не си вързан със семейните си отношения? Да търпя ударите, ругатните, тайните и лъжите ти ли? За това ли ме обвиняваш? Че не исках да остана наранена? –Гласът й бавно заглъхваше и се превръщаше в шепот.- Че не исках всичко това да продължава, защото осъзнавах, че те обичам, но нямаше как да знам дали ти изпитваш нещо към мен? Защо си така студен и какво криеш…
Протегна ръка към лицето ми, но се отдръпнах леко. Нямаше да се поддам отново…
-Не, ти не ме обичаш, Редж. Никога не си ме обичала. –Прошепна Луциус.- Ти не можеш да обичаш. Ти просто имаш нуждата да усещаш някого до себе си. Но това не е любов, Редж, не е любов…
Очите ми се напълниха със сълзи при тези думи и аз се приближих бавно към теб, прекалено пречупена, прекалено смачкана, за да направлявам инстинктите си. Сведох очите си надолу, защото не можех да издържа погледа ти. Прокарах ръце по тялото ти и се притиснах към теб, поставяйки глава на гърдите ти, опитвайки се да спра сълзите, размиващи погледа ми. Ти дори не потрепна, не показа че чувстваш близостта ми, не показа, че тази близост кара сърцето ти да бие предсмъртния си марш.
Прекарах ръце по гърба си и отделих ръцете ти, топлейки ги в моите.
-Аз… Вече не мога да издържам всичко това… -Изстена Луциус и отпусна ръцете й, взирайки се в очите й.- Ти имаш втори шанс – не прави грешките на миналия си живот. Защото… най-накрая ще останеш сама, Редж… Аз нямам силата да те задържа… Дано някой друг да я притежава и да бъдеш щастлива. –Прошепна накрая.
Не ме докосна дори, не потрепери. Просто ме погледна и изчезна. Тръгна си. Ти си тръгна, не аз. Ти приключи, не аз. Ти се предаде, не аз. Май това беше нещо, което щеше да остане завинаги… Нещо, което да успокоява съня ни… И да учи сърцето да забравя. Нещо, което щеше да ни остане, когато се разделяхме завинаги… Значи, въпреки всичко, имаше нещо, по-силно от любовта. И това бяхме ние с теб… със съдбите си, душите си, копнежите си… и страха си… Да не бъдем наранени, да не бъдем слаби, да не бъдем жертви, да не се пречупим, да не го преживеем… Нещо, което щеше да живее завинаги в сърцата ни. Да ни събира, но в една илюзия. Да ни разделя, ала завинаги. И лъжата, че сме се опитали, че сме се борили, че сме го искали… но сме го загубили… Двадесет и пети кадър* на живота, който щяхме да забравяме всеки ден, отново и отново… Но да го помним завинаги. Защото не можеш да имаш всичко, нали? Но можеш да изгубиш живота си с една-единствена дума – „Прощавай”…

Глава 91
Juron...
Оath...
Клетва...

Метна един поглед на часовника и отново потъна в мислите си. Нещо го караше да си мисли, че нещо не е наред. Щеше да получи поне една вест, ако Волдемор беше получил това, което желаеше. Крийчър щеше да се свърже с него по някакъв начин.
След като предишния ден Регулус беше довел домашното духче при господаря си, беше разбрал от създанието, че неделя вечерта щеше да последва Риддъл нанякъде. Блек не знаеше накъде и не знаеше защо, също и Крийчър. Едно беше ясно – Регулус имаше лошото предчувствие, че всичко това нямаше да свърши добре.
Вдигна отново погледа си към часовника. Беше шест и половина следобяд. В седем се бяха разбрали с Триша да се разходят на езерото преди вечеря. Но, въпреки желанието му да я види, мислите му все летяха към беззащитното домашно духче, което беше жертвал в името на благоразположението на Риддъл.
Регулус вече съжаляваше за много от решенията си, които беше взимал импулсивно. Приятелството с Рабастиан, който сега несъмнено щеше да му забие нож в гърба, Черният знак, който пламтеше на китката му от началото на учебната година, предложението му да услужи на Волдемор с Крийчър… Едва ли осъзнаваше колко точно щеше да съжалява за всичко това. Предусещаше само, че Крийчър и Триша са в опасност, но нямаше как да им помогне, защото не знаеше какво точно ги заплашваше…
Наложи си да се успокои – все пак още нищо не се беше случило, а и можеше само да си въобразява.
Затова реши да се приготви набързо и да отиде на срещата. После щеше да вечеря и да си научи. Ако дотогава Крийчър не се появеше наоколо, щеше да го повика.
Влезе да се изкъпе, а после се облече и оправи. Имаше още петнадесет минути, така че можеше да си почине.
В стаята влезе Рабастиан, който му се усмихна злокобно и легна на леглото си, заедно с обувките, цапайки чаршафите, които домашните духчета наскоро бяха сменили. Домашни духчета… Крийчър…
Забелязвайки, че в стаята са само двамата, Рабастиан промълви:
-Сигурен ли си какво правиш, Рег? Мисля че ще се опариш, ако криеш тайните си от господаря. –Изсмя се Лестранж накрая.
-Искаш да ме издадеш ли? Издай ме! Вече не се страхувам от заплахите ти! –Процеди хладно Блек.
-Какво става с мътнородата?
-Не я намесвай! –Изръмжа Регулус. Не смяташе да търпи всичко това. Взе мантията си, тъй като вечерно време беше студено, и излезе навън.
По пътя към езерото се сблъска с брат си и се претърколиха на земята.
-Ох… -Изстена Сириус. Вече беше толкова ядосан от всичките истории този ден, че не искаше да чува за никого.
Регулус му подаде ръката си и му помогна да се изправи. След като изтупа дрехите си, Сириус замръзна мигновено, а ръката му потрепери. Регулус проследи ужасения поглед на брат си и стисна силно лявата си китка, но беше вече късно – Сириус го беше видял.
На грифиндорецът му трябваха няколко секунди, за да осъзнае точно какво пламтеше на ръката на брат му. Регулус се възползва от това и хукна през глава из коридорите, като единственото, което желаеше, беше да се измъкне. Виждаше смътно лицата на учениците, които го наблюдаваха неразбиращо как тича между тях. Докато накрая една силна ръка не го стисна и не го завлече в празния кабинет по трансфигурация.
Регулус дори не вдигна поглед към брат си, приклекна до един от чиновете и прокара пръсти през косата си. Сириус се облегна на стената и вдигна поглед към тавана.
За миг се възцари мълчание, докато Регулус не прошепна:
-Ще ме издадеш, нали?
Сириус свали погледа си към него, а в очите му проблясваха мълнии. Той се приближи до слидеринеца и, хващайки го здраво за раменете, го накара да се изправи. Погледите им се срещнаха и Регулус не успя да издържи този на брат си.
-Какво, по дяволите си направил? –Попита тихо и несигурно Сириус. Още тогава той разбра, че Черният знак беше смъртната присъда за брат му.
Регулус се влияеше лесно, беше малък и наивен. Сириус не го мразеше – нямаше причина. Просто се проклинаше всеки ден, че не се е постарал да му повлияе достатъчно, за да го спаси от пътя, по който се беше насочил още от началото.
Братята Блек имаха малката годишна разлика помежду си от една година. За коренно-различните им характери беше повлиял фактът, че Регулус винаги беше целял да изпъкне, да накара родителите си да се гордеят с него. Точно обратното на това, за което жадуваше Сириус.
Големият син беше арогантен, смел, винаги бунтуващ се срещу всичко, което смяташе за нередно и неправилно. Докато малкият се държеше по-свито, по-несигурен в действията и желанията си.
Уобурга, майка им, се беше отнесла много внимателно спрямо по-лесния за манипулиране характер на Регулус, след като беше видяла Сириус в истинската му светлина. Орион пък беше сметнал за нужно да научи синовете си на подчинение чрез бой, наказания и ругатни. Не минаваше и ден през първите десет години, в които той да не беше посегнал поне веднъж на момчетата. И, докато това беше сломило Регулус, ефектът при Сириус се беше оказал точно обратен.
В ранните години, преди да постъпят в „Хогуартс”, двамата се бяха подкрепяли в тези трудни дни. И, макар и прекалено мълчалив за вкуса му, Сириус беше държал на брат си.
Всичко се беше променило, след като грифиндорецът за първи път беше стъпил на перон девет и три четвърти. На Орион му беше останала само една жертва, прекалено беззащитна, за да остане ненаранена. А Сириус беше открил приятели, нещо, което в затворения кръг на благородниците не беше имал шанса да опознае. Оттогава нищо не беше същото – по коридорите братята почти никога не се поздравяваха, не разговаряха, защото бяха прекалено различни. Не се караха, не се биеха, но това беше защото вече не се чувстваха като част от едно и също семейство. Не се чувстваха нито приятели, нито врагове.
Забравяйки за миг брат си, за Сириус бяха отминали години. Когато осъзна, че приятелството между брат му и Рабастиан нямаше да доведе до нищо добро, той се беше опитал да поправи грешките, които беше допуснал, пренебрегвайки семейството заради Мародерите. Но всичко вече беше свършило.
-Регулус! Регулус! –Накара да го погледне.- Трябва… Трябва да се махнеш, трябва да се отървеш!
Не, Сириус го знаеше. За брат му вече нямаше път назад. Беше едва шестнайсетгодишен, а вече смъртта му беше предречена. Щеше да направи една грешна стъпка и Волдемор щеше да се отърве от него по най-болезнения начин.
Ръката на Регулус потрепери, когато я постави върху рамото на брат си. Сириус го погледна втрещен и проследи пътя му до вратата на кабинета.
-Няма да те издам, Рег! –Промълви тихо и ужасено. Регулус замръзна на вратата и сведе глава надолу, без да се обръща. После отвори и изчезна от погледа на Сириус.

-Редж, добре ли си? –Промълви бавно Сириус, клякайки до стола на Флинт на масата на Слидерин. Беше прехапала кожата кокалчето на палеца си и се взираше, треперейки, в пода.
Сириус беше видял как тя тича към подземията, след като се бяха разделили с Луциус. Беше решил, че не трябва да я безпокои точно в този момент.
Сега я намираше на мястото, което заемаше напоследък – до тъмнокосия Маркъс Монтагю, който беше стиснал ръката й. Сириус беше забелязал това, но не беше изревнувал – разбираше приятелството между двамата. Блек беше нов в живота й, Марк беше до нея от началото. А Сириус искаше само тя да е щастлива.
Реджина се обърна настрани към него, без да вдига поглед. Маркъс направи същото и погали с ръка рамото й.
В очите й играеха сълзи. Чак сега Сириус успя да го осъзнае. Затова не смееше да вдигне погледа си нагоре.
Той изтри с ръка сълзите, отказвайки се да я пита каквото и да е. Повдигна се и я притисна в прегръдката си, прокарвайки ръка по гърба й, за да я успокои.
-Ще я заведа в подземията. –Промълви бавно Монтагю.- Ако искаш ти отиди, ще ти кажа паролата.
Сириус вдигна благодарствен поглед към Монтагю, но поклати глава:
-Аз не мога да й помогна. В момента тя не се нуждае от мен. –Направи кратка пауза и довърши към момичето.- Хайде, Редж!
Помогна на Маркъс да я вдигне на ръце и ги изпрати с поглед до вратата. В този ден губеше всички хора, на които държеше. Но не можеше да отиде с тях в Общата стая на Слидерин – той беше просто непознат, нямаше как да разбира. Беше прекалено отскоро в играта и не можеше да й помогне.
Изправи се и се настани до Джеймс на масата на Грифиндор, който го побутна подигравателно и започна да се шегува с него, че си е хванал слидеринка. Сириус не отвърна на провокацията, а замълча многозначително, обръщайки поглед към масата в дъното. Луциус го нямаше, Регулус – също. Може би така беше по-добре.
-Сириус. –Повика го Ремус.
Сериозният му глас го накара да вдигне поглед. Лун го наблюдаваше изпитателно от няколко минути. Блек поклати глава, че не иска да обяснява, оставяйки Опаш и Рог да си шушукат нещо по негов адрес, явно убедени, че странното му държание се дължи на любовна драма. Но те нямаше как да знаят.
Лун почака няколко минути, но Сириус не проговори. Затова извади една книга от чантата си и я постави пред Блек, който вдигна поглед въпросително:
-Какво е това?
-Едно момиче го забрави днес в библиотеката.
-Е, и? –Не разбра Блек.
-Момичето с белите очи. –Промълви замислено.- Сестрата на Малфой. Помислих си, че можеш да го дадеш на някой приятел от Слидерин, за да й го върне. –Довърши замислено.
-Клюка ли чух? –Наостри уши Питър.- Какво за сестрата на Малфой?
Сириус сви рамене, решен да не отговаря на този въпрос, и прибра учебника в чантата си.
Точно когато Мародерите бяха привършили с вечерята си, Маркъс Монтагю докосна с ръка рамото на Сириус и промълви:
-Можем ли да поговорим?
Всички очи се насочиха към Сириус, който сви рамене и последва слидеринеца към изхода. Далече от любопитните уши, Маркъс промълви бавно:
-Аз… Исках само да ти кажа, че Реджина се поуспокои и заспа преди малко. –Явно се чувстваше неудобно от този разговор.
Сириус кимна, благодарен за информацията.
-Просто… Разбираш ли, всичко това е от много време. –Започна Маркъс.- Отдавна се опитвам да я защитя от Луциус, но… Никога няма да разбера какво се случва между тях. Не искам да заставам между теб и нея… Просто… Пази я, моля те…
Сириус вдигна буреносно-сините си очи към слидеринеца, възхитен от думите му. Едва и беше очаквал да чуе точно това в този момент.
Опомняйки се, кимна положително. Маркъс прехапа устна и стисна ръката му за благодарност.
Изведнъж нещо просветна на Сириус и той извади учебника, подавайки го на Монтагю:
-Ще можеш ли да го дадеш на сестрата на Малфой? –Попита.- Забравила си го е в библиотеката и Ремус го е прибрал при себе си.
-Да, разбира се. –Усмихна се леко Маркъс.- Хайде, аз ще тръгвам. Грижи се за нея.
Сириус кимна и го проследи, докато не изчезна от коридора. Отказа се да се връща в Голямата зала, затова се насочи към кулата на Грифиндор.

Глава 92
Rien... D'assassin... Une femme...
Nothing... A murderer... A woman...
Нищо… Убийца… Жена…

„Убий… Убий детето… Убий… детето…”
Отвори очите си и премига срещу светлината.
-Не е истина! Дори не знам за какво говори! –Смръщи се Бела, докато се изправяше, благодарение на ръката, която Мефисто й беше подал.- Не знам какво целиш с това, но аз определено не го мисля! Ако се опитваш да ми въздействаш…
Мифестофел изсумтя недоволно и махна с ръка:
-Заблуждаваш се най-целеустремено. Какво се опитваш да докажеш, Бела? Че още си същата? Че още си наивна и желаеш само тяхното добро? Това е само маска, която скоро ще падне, Бела…Запомни го.
Бела седна на стола и се взря в стара фотография, на която тя и Рудолфус се бяха разположили в градината на имението Блек. Лестранж беше застанал зад нея и я прегръщаше през раменете, борейки се с желанието й да се освободи.
Чернокосото момиче се усмихваше искрено, непоправимо, докато хапеше врата му, за да се освободи. Няколко кичури се разливаха пред наивните очи.
Това беше поредният предмет, който несъзнателно беше изпратила заедно със всеки спомен за Рудолфус в кътчето на забравените. Взираше се в почернялото му от слънцето лице, в дълбоките зелени очи, в които проблясваше щастие. Нима наистина искаше това?
-За кое дете става въпрос? –Попита тихо, без да сваля поглед от фотографията.
Смехът на демона я накара да потрепне импулсивно:
-Ама ти наистина отказваш да го приемеш, нали? Ха-ха-ха… Любовта на живота ти… -Започна, но Бела го прекъсна рязко:
-Любовта на миналия ми живот.
-Ще става баща. Сравнително. –Сърцето на Бела се сви от болка.- Едно прекрасно момченце. С руси коси и сиви очи. Дете, което, ако не беше ти, щеше да живее в един блян.
-Защо да ти вярвам? –Прошепна с треперещ глас момичето.
-Защото, ако можеше добре да виждаш миналото, бъдещето нямаше да крие тайните си от теб. –Отвърна й сериозно.- Ти бягаш от това, което си била, което са били другите за теб, което е бил светът преди теб… Затова не можеш да видиш какво ще бъде след теб.
-Ами аз? Какво ще направя аз? –Очите й се замъгли от сълзи, които се търкулнаха и капнаха върху снимката.
-Ти имаш силата да променяш бъдещето. Мислите ти го променят, копнежите и страховете ти го променят… Ти си всемогъща над животите им… Сама ще предречеш съдбите им. Научи се да чуваш песента на вятъра… и бурята няма да те погълне в обятията си. –Довърши тихо, а гласът му умря в тишината.

Когато отвори очи, първото нещо, което потърси с поглед, беше часовника. Девет и половина вечерта. Още не си беше легнал.
Изправи се рязко и, без въобще да се замисля, с бързи крачки се затича към вратата на Общата стая, така, както си беше – по пижама. Дръпна дръжката и ужасеният й поглед затърси настървено сред учениците неговото лице, но не го откри. Спусна се надолу и се обърна с нечленоразделен въпрос към първия, който се изпречи на пътя й – Маркъс, който таман беше подал книгата на Ерин и, по някакъв странен късмет, беше успял да я извади от спалнята, докато Бела спеше.
-Какво? –Не я разбра Монтагю, а Бела стисна рамената му, треперейки.
-Рудолфус… къде е? –Опита се да успокои дишането си, а очите й се врязаха в неговите.
-Не знам. –Отвърна слидеринецът, наблюдавайки учудено движенията й.- Какво се е случило?
Бела не отговори, не можеше да го направи. Откъсна се от ръцете му и попита Уизли, който само й се изсмя зловещо и не отговори.
Момичето се завъртя в кръг, чувствайки отчаянието си в всяка фибра на тялото си. Срещайки лукавата усмивка на Рабастиан, се обърна към него със същия въпрос.
-Загуби ли го от поглед? –Засмя се грубо момчето.- Намери си го, не съм ти длъжен.
Бела потрепна от жестокия му тон, но бързо се опомни. Втурна се нагоре по стълбите към момчешките спални и влетя вътре.
-Луциус… -Прошепна към русокосия слидеринец, който беше седнал на леглото си и гледаше хладно пространството.- Къде е… Рудолфус?
Малфой обърна рязко главата си към нея, учуден, че я вижда и, след като се опомни, отвърна бързо, без да премисля ситуацията:
-Не знам. Не съм го виждал. –Изправи се, когато тя допря ръка до челото си и въздъхна отчаяно. Хвана ръката й и я накара да го погледне.
„Сиви… сиви… сиви очи… и руса… коса…”… Ужасът ми градира в паника. Колко време не бях съществувала в този свят? Колко време бях изгубила и колко неща бях пропуснала?
-Бела, какво има?
Мекият му тон ме накара съвсем да изгубя разсъдъка си. Дръпнах ръката си от неговата и направих крачка назад. Той беше… той беше…
„Сравнително” прокънтя в душата ми гласът на Мефисто. „Сравнително”…
-Бела, стой! –Викна Луциус след нея, когато Блек се затича по стълбите надолу.- Стой! –Извика и я хвана през рамената, когато достигнаха до коридора. Стонът й отекна в студените стени, а сърцето й се присви от мисълта, че е толкова близо до него.
-Не… Луциус… ПУСНИ МЕ! –Извика ужасено и се отдръпна, когато хватката му отслабна достатъчно. Направи няколко крачки встрани и вдигна очи към неговите.- Аз… Какво причини, Луциус? –Прошепна срещу потресения Малфой, а лицето й се изкриви от болка. Не издържа погледа му повече и се затича, без да следва определен път, просто трябваше да го намери…

-Рудолфус…
Очите ти срещнаха моите и замръзнах. Изпитах неописуем страх от това, което беше се случило. Неописуем срам…
Свалих очите си надолу… Не можех да те гледам, въпреки че ти още нищо не знаеше, нищо не предполагаше…
Отдръпнах се, когато се опита да изтриеш сълзите от бузите ми… Отдръпнах се, когато понечи да ме докоснеш… Отдръпнах се…
Събрах единствено смелостта да се уверя… да се уверя в това, от което се опасявах…
-Ти… чакаш ли дете… от… Скарлет…?
Прошепна неуверено, а аз стиснах силно очите си. Откъде можеше да знаеш? Откъде можеше да разбереш? Ти…
-Аз… да. –Кимна Рудолфус, а Бела се свлече на пода, скривайки ръце в косите си, без да може да удържа риданията си вече.
Наивно помислих, че всичко това е заради любовта ти към мен… Исках да вярвам в нея… Исках да смятам че е било истинско… Че е било истинско за теб…
-Бела, аз…
Отдръпнах се, когато протегна ръката си, за да се изправя. Станах сама… Ти не трябваше да ме докосваш… Просто събрах силите си, за да те погледна.
-Пази… детето.
Очите ми се оцъклиха от ужас срещу теб. Какво се случваше? Какво предричаше? Това ли? Нима ме мразеше достатъчно, за да го причиниш?
-Какво?
Гласът ти беше тих и насечен. Забиваше се в сърцето ми, а сълзите обливаха страните ми. Треперех от страх…. Страх от себе си… От това, което бях, и от това, в което щях да се превърна… От това, което съм сега…
Нищо… Убийца… Жена…

Глава 93
Je trouve, que ces jours d'ignorance etient les plus heureux jours de ma vie...
I think that those days of ignorance were the happiest days in my life...
Мисля, че онези дни на неведение бяха най-щастливите в живота ми…

Регулус потръпна отново от лошо предчувствие. Удари дванадесет часа, а още нямаше и знак от малкия Крийчър.
Вината отново обгърна съществото му и Блек се замисли какво ли в момента можеше да се случва с домашното духче. Беше чувал, че Волдемор има в редиците си познаватели на различни заклинания и проклятия, които собственоръчно измисляха нови магии специално за Черния орден. Които бяха родили „Мосморде”… Които изпитваха проклятията си върху… върху какво?
Студена пот обви цялото му тяло и Регулус потрепери неволно, представяйки си как някой експериментира нови магии върху собственото му тяло. Представи си колко ужасяващи можеха да са те, колко опасни, колко болезнени…
Видя как Крийчър се полюшваше леко и как се стоварваше безжизнен на земята… целия в кръв…
„А защо не използва някои от собствените си духове?” запита един жесток глас в съзнанието му и въпросът проехтя и заглъхна в тих ек. Тъжно, бавно, болезнено…
Регулус нямаше да си го прости.
Крийчър беше от двадесетина години в семейството им. Винаги се беше държал много сърдечно, особено със самия него. След като Сириус беше заминал, само Крийчър беше останал опора на малкия Регулус, само той, само дребното домашно духче. Годината, която беше прекарал сам, беше родила топли чувства в сърцето на Блек към магическото същество. Той го беше възприемал не като прислуга, а като приятел. Беше му подарявал свои неща, които караха духчето да му се кланя, докато Регулус не му заповядаше да спре. Беше го възприемал като човек… Не като човек, като приятел…
А за един проклет миг, беше сбъркал жестоко. За един проклет миг той беше забравил за всичко, което беше направил Крийчър за него. Беше го предал в ръцете на най-жестокия човек, беше го предал съзнателно, с неохота. Само и само за да спечели благоговението му. На кой? На лорд Волдемор?
-Крийчър, ела при мен! –Заповяда с тих, болезнен глас без да може да изтърпи следващите думи на съвестта си, без да може да издържи тежестта на времето…
Чу се ясно „пук!” и домашното духче се олюля и падна в безсъзнание.
След мига на потрес, Регулус се спусна към него и потръпна, забелязвайки отворените, оцъклени, блестящи на светлината от огъня, очи.
-В-вода… -Изграчи ужасено гласът на магическото същество и Блек съвсем се паникьоса. Погледа му се спусна към каната с безцветна течност на нощното му шкафче и след миг тя вече беше в ръцете му. Повдигна главата на Крийчър и започна да сипва голямо количество от водата в устата му. Тя се лееше по лицето на духчето, разливаше се по дрехите му под ударите на ужаса в душата на Регулус.
Когато водата свърши, момчето се обърна към духчето с треперещ глас:
-Искаш ли още, Крийчър? Имаш ли нужда от нещо? Добре ли си?
-Не, г-господарю… -Изграчи бавно. После се поизправи и се олюля.- Крийчър е… добре… господарю… добре е…
После се сгромоляса звучно на земята.

Сириус си изкара ангелите, когато Реджина изненадващо скочи в скута му и впи устните си в неговите, поставяйки ръка на бузата му. От изненадата си дори не успя да реагира.
Не очакваше това да бъде първата й реакция след вчерашната вечер. Всъщност, едва ли си беше и помислял , че ще я види. А тя така го беше стреснала, нахвърляйки му се неочаквано пред всичко живо в Голямата зала.
Потресен, не успя да отговори на целувката й. Тя скочи рязко, метна му един дяволит поглед и, без да обръща внимание на всички очи, които бяха впити в нея, се върна с няколко бързи скока на масата на Слидерин.
Сириус се обърна бавно към приятелите си, които го гледаха с някаква смесица от любопитство и почуда. В следващия миг звънкият смях на Питър огласи залата, а Джеймс го побутна заговорнически с рамо, сякаш искаше да му каже нещо.
Блек не обърна внимание на тези закачки, а заби поглед в ръба на масата и поклати отрицателно глава, не можейки да възприеме реакцията й.
-Стига, Лап, ако на мен някоя така ми скочи пред всички…
-Лили. –Прекъсна смеха си за миг Питър, а после го напуши наново и той се предпази от удара на Джеймс с ръка.
-…щях да съм много очарован. –Усмихна се и Потър и погледът му леко мерна огнената коса на Евънс.
-Шантава работа. –Отвърна по-скоро на себе си Сириус и се зае с препечените филийки.
На съседната маса Рудолфус беше облегнал ръце на масата, полагайки главата си върху тях. Последните дни не беше спал кой-знае колко, а организмът му не беше свикнал със сомнанбулстването и гладуването. Не че си налагаше да страда от липсата на Скарлет, просто нощем очите му не се затваряха, а денем храната го отвращаваше.
Той вдигна едната си ръка и подпря брадичката си на нея, наблюдавайки през полуотворените си очи Луциус.
Точно в този момент Малфой изглеждаше напълно уравновесен. Рудолфус беше успял да научи това-онова за последните събития в живота му и предполагаше, че това щеше да му се отрази сериозно. Мислеше си, че ще бъде агресивен, подтиснат или поне нервен. Но Луциус го беше изненадал с реакцията си.
Беше спал над осем часа, което си беше постижение за неспокойния му сън. Сутринта беше хванал учебника по Вълшебство доброволно и така се беше зачел в него, че Лестранж беше положил неимоверни усилия, за да го откъсне от старите, пожълтели страници.
Разполагайки се на масата на Слидерин, Луциус беше обявил на няколко от куидичните играчи кога щеше да се състои следващата тренировка. После спокойно беше пил от кафето си, разлиствайки с интерес новия брой на „Пророчески вести”, а сега се беше заел с препечените филийки.
Вярно, на устата му не грееше усмивка, но в движенията му имаше някаква лекота, която не му беше характерна, особено след подобни удари на съдбата. Особено, когато тази съдба се свързваше с Реджина.
Помислих си, че за него това беше един вид катарзис. Товарът се беше свлякъл от раменете му. Още страдаше за нея, но най-накрая беше спокоен. Най-накрая всичко беше свършило… А за тях май крахът беше предречен от самото начало…
Изумрудените очи на Рудолфус наблюдаваха всяко едно движение на Луциус. Той най-накрая беше продължил живота си, най-накрая…
А аз? Бях ли успял да се примиря, борех ли се още? Бях ли те напуснал завинаги, връщах ли се мислено? Бях ли те забравил, залъгвах ли се? Обичах ли Скарлет, налагах ли си да го правя? Търсех ли те с поглед, ослепявах ли насила? Мислех ли за теб, гонех ли те от съзнанието си? Доколко бях себе си и доколко бях изгубен в съдбата си?
Ето защо Рудолфус намираше уравновесения Луциус като изключително-любопитен обект за наблюдение. Наистина, лицето му беше малко бледно, но, когато сивите му очи срещнеха тюркоазените на Рудолфус, той леко се усмихваше срещу приятеля си и продължаваше да се занимава с филийките си.
-Ей, добро утро! –Поздрави Реджина и седна на скамейката до Луциус, поставяйки ръка на рамото му. Малфой обърна стоманените си очи към нея и кимна, почти добродушно. Флинт вдигна единия си крак на скамейката, притискайки го до гърдите си, взе една филийка от чинията на Луциус и се зае да я изяде.
-Чакайте малко! Пропускам ли нещо? –Оживи се Рудолфус от покъртителната гледка срещу него. Луциус и Реджина се държаха така сякаш бяха първи приятели, между които никога нищо не се беше случвало.
Двамата обърнаха очи към него неразбиращо, а Флинт се усмихна:
-На драми ли се надяваше, Руди?
-Ох, не! –Отвърна бързо.- Просто ми е някакво… странно…
-Не е голяма трагедия, няма нужда да се избиваме.
Рудолфус зяпна срещу Малфой, виждайки го в съвсем нова светлина. Това не можеха да са думи, които Луциус беше произнесъл, нямаше как да са…
И, точно преди да се увери, че сънува, Лестранж мерна кървавия поглед, който слидеринецът метна на минаващия покрай тях Монтагю. Това го увери, че всичко се случваше в действителност.
Реджина трепна при вида на Маркъс и се изправи леко, с усмивка:
-Аз искам да… -Спря се навреме, осъзнавайки, че края на изречението нямаше да бъде никак благоприятен за обстоятелствата. Затова го промени.- Да кажа нещо на Бела. Ще се видим по-късно. –Махна им приветливо и се насочи към Монтагю.
-Ам… Луциус? –Повика го Рудолфус сякаш беше повече от нормално Малфой да се сети сам как продължаваше въпроса му.
-Да? –Върна му не-особено заинтригувано другият, чиито очи отново шареха по редовете на вестника. Когато Рудолфус не проговори, Луциус вдигна към него въпросителен поглед и зачака търпеливо, сякаш не можеше да се сети и за едно нещо, което да предизвикваше изумлението на Лестранж.- Какво? –Подкани го настоятелно.
-Ъ-ъ-ъ… Не смяташ ли, че след като с Редж се разделихте, не е нормално тя да седи тук, на масата до теб, и да се държите като първи приятели? –Веждите на Рудолфус се скриха в кестенявата му коса.
-И защо да не е? –Върна му топката Луциус.
Лестранж зяпна, сякаш видя професор Слъгхорн в булчинска рокля.
-Защото не ти е в стила!
-Какъв ми е стилът? –Попита спокойно Луциус, а в очите му просветна пламък, който разтърси изцяло Рудолфус.
Едва тогава той разбра, че всичко това беше театър. Луциус далеч не се беше примирил със загубата на Реджина, далеч не се беше отказал от нея. Целеше нещо, оставяйки я да си мисли, че всичко между тях е наред. А всъщност истината беше съвсем друга…
-Добре, какво си намислил? –Попита го направо, а Малфой се направи на ударен:
-Какво да съм намислил? –В един миг загуби контрол и устните му потрепнаха. Това даде нови сили на Рудолфус.
-Хайде, де, не можеш да ме излъжеш! Кажи ми истината!
Извъртях очите си и се замислих. Едва ли имаше за какво да крия мислите си от него, той не беше заплаха за нищо, а аз не кроях пълен план, за да те върна. Аз просто щях да те пусна… знаейки че един ден пак ще се върнеш при мен… Защото ние бяхме такива Реджина. Никога не бяхме искрени, никога не бяхме категорични, никога не бяхме честни един с друг. Играехме си на надлъгванка, губейки магията на чувствата, борейки се за близостта на телата и силата на волята. Всичко беше една игра, Редж… Не печелихме нищо, но и не знаехме какво губим… Мисля, че онези дни на неведение бяха най-щастливите в живота ми…
-Просто реших, че няма смисъл да правя трагедии.
-Как така да няма? –Въодушеви се Лестранж, а Луциус охлади страстите му с един леден поглед.
-Тя пак ще се върне при мен.
-Моля? –Очите на Рудолфус се оцъклиха при тези думи, а ръката му потрепери.- Какво каза?
-Чу ме. Виж, Рудолфус… –Изнерви се накрая Малфой.- Аз познавам Реджина по-добре от теб. Блек никога не е бил заплаха за мен. Виж, някога Монтагю беше, но историята с него беше напълно различна. –Изръмжа при спомена за Маркъс.
-И защо така си мислиш?
-Защото Сириус не е това, което иска от живота Реджина. –Завърши тихо.
-Много си самоуверен. –Изплъзна се от устата на Лестранж и в първия момент той реши, че Луциус щеше да избухне, но не беше познал. Малфой върна погледа си на четивото, отговаряйки му спокойно:
-Не е самоувереност. Сириус е просто залъгалка – ще го използва известно време, ще го накара да лудне по нея, после ще го изхвърли на боклука.
-А защо не можеш да приемеш, че може и да не го направи? –Не се сдържа Рудолфус.
-Защото Реджина не може да е сама. А се заигра с Блек в момента, в който се разделихме. –Замлъкна за малко, а после вдигна очите си към приятеля си и каза.- Не се опитвай да го разбираш, и аз дълго не го разбирах. Но ще видиш, че съм прав.
Приех думите му на сляпо. В тях сигурно имаше горчива истина, но щеше да мине време, докато щях да разбера колко много отрова имаше в тях. Щеше да мине време, преди да разбера всичко за Луциус, преди да се науча да разшифровам думите и действията му. Преди да разбера колко много отрова беше погълнал през живота си и колко много се беше променил…

Глава 94
Que je t'adore beaucoup, depuis toute ma vie... Et que je pourrais etre avec toi a jamais... et tu n'aurais me ruiner pas... Si seulement tu croirais en moi...
That I trully love you, since I remember myself... An' that I could be with you till the end... that I wouldn't lay me in ruins... If only you believed in me...
Че те обичам истински, откакто се помня… И че можех да бъда с теб завинаги… че нямаше да ме сринеш… само ако ми беше повярвал…

Мислиш ли наистина, че това е правилният подход към Реджина? Извинявам се за недискретността си, но не смятам, че тя ще тича след теб. Мълчи, Рудолфус!Не, наистина, тя не е такъв човек…Ти нямаш ли си друга работа? Ам… Не, твоята в момента ми се струва по-интересна. Слушай професор Слъгхорн! Току-виж ти набил малко мозък в главата! Остави го стария дърдорко! Кажи по-добре защо приемаш всичко толкова спокойно? Какво имаш в предвид, Мерлин те взел? Ало… Откъде падаш? Сириус и Реджина цял ден се натискат пред очите ти, да не си ослепял? Ам… Наистина не разбирам накъде биеш. Не ревнуваш ли, по дяволите?????? Да ревнувам ли? Защо? Ох, Мерлин, ти си безнадежден случай… ПОГЛЕДНИ ГИ! Е, и? Не разбирам въпроса ти? Как можеш да не ревнуваш? Добре, добре, вярваш, че тя ще тича след теб. Но, Мерлин, не те ли жегва поне малко тази гледка?

Сивите очи на Луциус се впериха в Реджина и Сириус, които седяха няколко чина пред тях. Отвреме-навреме тя се обръщаше към него и се усмихваше меко, сякаш още малко и щеше да го помоли да се ожени за нея.

Не. Мерлин! Май ти сам изпил от отварата за забрава. Определено из мозъчната ти кора щъкат пихтиести червеи! Хубаво. Може ли да приемам това като край на разговора? НЕ!!! По дяволите, Рудолфус, тя просто си играе с него! Може и да си мисли, че е влюбена в него, но не е. Няма за какво да ревнувам. Как да няма? Та тя сигурно спи с него!!! Е, голяма работа. Приискало й се е, направила го е! Като преспа зимата с Монтагю не мислеше така…Онова беше друго!!! Ние с Реджина бяхме заедно, а и Монтагю е задник! Монтагю е момче, което Реджина е обичала. Затова го мразиш. Не ми давай наклон на пръчката! Просто се притеснявах за нея! Затова тя после беше цялата в синини, след един „разтревожен” разговор с теб... Ти пък откъде знаеш? Случайно тогава ходех с момиче, което спеше в нейната стая, забрави ли? Чакай, чакай малко… Виждал си Реджина гола??? Та… как ще обясниш синините? Не сменяй темата!!! Мерлин, ужасен си! Аз не бях виновен! Ами кой? А и тя не беше гола. Смисъл… беше почти гола. ПОЧТИ ГОЛА??? Не знам какво правят в онази спалня… И защо се разхождат така една пред друга. А и не искам да знам. Мерлин, ти си отвратителен!!! Аз вярвам на това, което видя…

Луциус изръмжа и фрасна Рудолфус по главата, който изскимтя от болка, и погледите на всички се насочиха към тях.
-Някакъв проблем ли има, господин Малфой? –Погледна ги изпитателно професор Слъгхорн.
-Една от кръвожадните мухи избяга от буркана ни и бях принуден да спася Рудолфус от последвалите наранявания. –Излъга неохотно Луциус и издържа погледа на професора.
-Внимавайте повече. –Посъветва ги Хорас и се обърна отново към дъската.

Това беше много грубо от твоя страна, Луциус! Млъкни! Не ми пиши! Запази глупавите си разсъждения за себе си! Не, те двете наистина…

Луциус издърпа пергамента от ръцете на Рудолфус, преди той да довърши изречението си, и го запрати с магия в кошчето.

Отричай колкото си искаш! Знам че съм прав! Обърни се към ученето, Рудолфус, може да ти налее малко мозък в кухата глава!

Действително, точно в този момент Хорас мерна листа, който си прехвърляха позеленелия от гняв Луциус и озадачения Рудолфус.
-Има ли нещо, което трябва да знам? –Усмихна им се подмолно.- Може би съм сбъркал някоя от съставките на отварата за забрава…
-Не, професоре! –Натърти Луциус изнервен.- Бихте ли имали нещо против да седна другаде?
Рудолфус го изгледа намусено, но не отвърна.
-Имате ли основателна причина за това, господин Малфой? –Ухили се учителят.
-Чарът на господин Лестранж ме замайва дотолкова, че не успявам да се съсредоточа върху думите ви! –Изсумтя недоволно Луциус, а учениците не успяха да потушат смеха си. Тази реакция го подразни още повече, както и последвалите думи на професора:
-Смятах, че за седемте години заедно, вече сърцето ви е имунизирано против въпросния чар. –Захили се и Слъгхорн, но после махна с ръка.- Заповядайте до господин Монтагю.
Чертите на Луциус се опънаха от борбата в душата му. Той присви очите си срещу Маркъс, който се беше поизправил, след като беше чул името си, свързано с това на Малфой. За един кратък миг шоколадът срещна стоманата и очите се присвиха заплашително.
Рудолфус мерна разтревожено как Луциус бавно пукаше пръстите на ръката си. После се взря в Маркъс и нервно-потрепващия му крак.
Малфой беше допуснал фатална грешка. Тъй като в подземията бяха и слидеринци, и грифиндорци, имаше само едно свободно място. До най-големия му враг.
Рудолфус никога не беше споделял антипатията на Малфой към другия слидеринец. Маркъс не беше конфликтен характер, по-скоро винаги се обръщаше дружелюбно и приятелски към всички.
Лестранж не беше комуникирал особено много с него, но това се дължеше на гнева на Луциус. Маркъс беше посягал на гаджето и се беше сприятелил със сестра му… Какво ли щеше да се случи, ако Луциус го хванеше да общува и с най-добрия му приятел? Рудолфус не искаше да знае.
Лестранж се отърси от тези мисли и за миг съжали Маркъс. В момента Луциус беше на прага да избухне, а сядането до Монтагю само щеше да му даде повод да си излее всичко върху него. И, докато Рудолфус беше имунизиран срещу гнева на приятеля си, знаейки че никога нямаше да го нарани, на врата на Маркъс сякаш висеше мишена, която приканваше Луциус да го нападне, независимо дали беше спокоен или изнервен…
Рудолфус стисна силно китката на Малфой и му прошепна:
-Никъде няма да ходиш!
-Господин Малфой, цял ден ли ще се занимаваме с вашата особа? –Процеди недоволно Слъгхорн. Явно бяха успели да го изкарат от нерви, което не беше проста задача.
-Професоре, няма нужда… -Започна Рудолфус, но не успя да довърши, защото му се наложи да разтресе рамената на Луциус, за да откъсне погледа му от този на Маркъс. Мускулите на носа му се присвиваха импулсивно и застрашително, което караше Рудолфус сериозно да се притеснява за живота на Монтагю.
-Драги Рудолфус, не смятам, че, след като вие самият сте разсейвали Луциус, имате право на глас. –Тросна се като малко дете Слъгхорн и довърши към Малфой.- Луциус, премести се до Монтагю веднага, преди да съм ти отнел правото да участваш в куидичния отбор на дома ми!
Последната заплаха удари право в целта. Слъгхорн не беше вчерашен, беше научил урока си, че Луциус не се страхуваше от наказания. Затова беше намерил верния подход, за да укротява непокорния слидеринец.
Лицето на Малфой се изкриви от ужас, когато чу тези думи на професора. Очите му се стрелнаха към Хорас и зениците се разшириха. Миг по-късно той върна хладнокръвната си маска и дръпна рязко ръката си от тази на Лестранж, който до последно смяташе, че е по-добре приятелят му да спре да бъде капитан и куидичен играч, отколкото да застане в такава опасна близост с Монтагю.
Нещата на Луциус се треснаха звучно върху масата на Маркъс, а тялото му се стовари на стола до него. Всички нерви по кожата му се опънаха, а сивите му очи се впиха право в професора, отказвайки да се обърне към другия слидеринец.
Слъгхорн поклати недоволно глава и се врътна на пети към дъската, а Луциус почувства напиращия в душата му гняв.
Чувствах близостта му, дишането му, всяко едно негово движение… Треперех обезумял от факта, че беше толкова близо до мен. Проклинах го отново и отново за всичко, през което бях минал заради него… Без да знам че много скоро щях да съжаля за всичко…
Изминаха няколко минути, преди някой от двамата да проговори. Реджина и Рудолфус хвърляха към тях някой и друг скрит, неспокоен поглед, а после се обръщаха рязко, преди пламъкът в очите на Луциус да ги изпепели…
-Знаеш ли, Малфой… Тя е щастлива с него, може би не за дълго, но сега е… -В гласът на Маркъс нямаше и една заплашителна нотка. Той още не се беше научил да ненавижда Луциус, както Луциус се беше научил да ненавижда него. Монтагю виждаше в него поредната жертва на Реджина. Просто поредната жертва…
Маркъс обичаше Реджина до полуда… Още от първата им среща, още откакто се бяха запознали на улицата…
Имението Флинт се намираше в непосредствена близост с имението Монтагю. Някога бяха играли на мъгълски игри на улицата.
За първи път бяха разговаряли наистина едва след пристигането й в „Хогуартс”. Бяха прекалено малки, за да останат хладнокръвни пред всичко ново, което им бе предложило училището… Както и всички други първокурсници, така и Реджина се беше чувствала неловко сред толкова много по-големи и по-отракани от нея самата…
Припомняйки си лицето на другия, тя веднага се беше вкопчили в него като удавница… Още от началото бяха приятели, още от началото бяха неразделни…
Но Реджина, с твърдоглавието и ината си, се беше отцепила от всички, включително и от Маркъс. Това донякъде го беше наранило, защото се чувстваше предаден от приятел, въпреки че с нея се познаваха от толкова кратко…
Времето до втората й година в „Хогуартс” беше заличило всички спомени. Реджина беше минала пътя си сама, докато Маркъс се беше сприятелил с други, по-големи от него момчета, които бяха сред бандата на по-големия му брат, Дейвис. Така срещата им, когато тя беше втори курс, беше възобновила едно приятелство, за което щяха да минат години, преди те да успееха да си спомнят отново…
Маркъс беше осъзнал привличането си към Реджина рано, още когато беше в трети курс, а тя – във втори. И преди беше излизал с момичета, но свенливостта му градираше, що се отнасяше до Реджина, която му беше най-близка от всички в училището. Затова беше чакал цяла една година, преди да посмее да я целуне…
Годината, която бяха прекараха заедно, беше изминала с гороломна скорост. Всичко се беше оцветило в палитрата на чувствата и събитията, които ги бяха наранили.
През тази злощастна година момчетата бяха започнали да се заглеждат в Реджина, нещо, което изваждаше извън нерви по принцип уравновесения Маркъс.
Всичко беше свършило, след като той прекара седмица в болничното крило… Заради ревността си…
Беше предизвикал Идън Кароу, след като той беше дръзнал да докосне Реджина… В пети курс беше предизвикал седмокурсник…
Тогава, ужасявайки се от състоянието му, виждайки го на кушетката в болничното крило, Реджина го беше напуснала… завинаги…
Ужасяващите рани по тялото на Монтагю бяха заздравели. Но една никога нямаше да може…
Той знаеше прекрасно, че сам е виновен за това, в което се беше превърнала Реджина… Знаеше, че сам я е направил такава… И знаеше, че никога не е сама, защото се страхува от самотата… Но и нараняваше останалите, за да не можеха те да не наранят нея… Белег, който сам беше поставил върху душата й…
Беше се проклинал за всичко, виждайки болката и страданията й в онези няколко кризисни месеца след дуела… Белатрикс му беше обяснила деликатно, че не е препоръчително да разговаря с нея… Беше го накарала да се примири… но не и да претръпне…
Знаеше болката на Луциус, отровата щеше вечно да тече във вените му… Болката на Малфой беше и негова… Реджина…
Сега Сириус щеше да пострада… Маркъс нямаше как да го предотврати… Беше се опитвал да насочва Реджина, но никога не се беше научил как да го прави…
Но Монтагю не знаеше едно… Не знаеше, че Реджина истински е обичала Луциус, че връзката между тях беше вечна. Нямаше как да го знае… Той беше само наблюдател… От дълго време беше останал само наблюдател…
-Моля те… остави я… -Шептеше болезнено Маркъс, осъзнавайки, че цялата болка на Флинт щеше вечно да тежи на съвестта му. Защото тя някога беше наивна, обичаше го по детски, не беше поглеждала останалите… Той беше сгрешил само веднъж… За нещастие фатално… За него, за нея и за толкова много хора след тях…
Луциус нямаше как да разбира. Той чувстваше само гнева, болката, разочарованието и яда… Желанието веднъж завинаги да заличи Маркъс… Да го заличи, защото вярваше, че той е заплаха…
Бледните му черти се изкривиха от презрение, когато обърна стоманените си очи към Монтагю. Душата му се изкривяваше от ревност, а съзнанието му помръкваше, оставяйки път единствено на желанието за отмъщение… за унищожение…
-Не се бъркай, Монтагю! Ти отдавна си само бита карта! –Изсъска с леден глас Луциус.
Сърцето на Маркъс се сви от болка. Думите на слидеринеца се забиваха болезнено в душата му и тя стенеше под напора на горчивата истина. Очите му се замъглиха за миг, а после в съзнанието му се появи само една мисъл… само една цел… Трябваше да попречи на Малфой да я нарани… Защото той я нараняваше… Не го осъзнаваше, но я нараняваше…
Сърцето му потрепна при мисълта за игрите, които Малфой играеше с Реджина… При мисълта, че той беше готов на всичко, само и само тя да държеше наполовина на него така, както държеше на Луциус… Само и само да чувства любовта й отново…
А Малфой играеше опасна игра… Игра, която щеше да срине единия… Още оттогава Маркъс знаеше, че този, който щеше да падне, нямаше да е Луциус…
-Не го прави…
Гневът отново изплува на повърхността и тялото ми се разтресе от напушващото желание да го убия… На място… Така, както стоеше и ме гледаше…
Наложих се да се успокоя достатъчно, за да изрека думите, които щяха да те прокълнат завинаги… Думите, които щяха да те превърнат в това, което си сега… Бездушна, безчувствена, безплътна… Думите, които щяха да те убият…
Задавих се от гняв и се разконцентрирах, когато чух отново гласа на професора да споменава твоето име…

-Госпожице Флинт! –Повиши разгневен тон Хорас.- Позволих ви да останете тук, само защото имахте свободен час и ме убедихте, че желаете да се готвите за изпитите ТРИТОН по отвари още отсега! Иначе въобще нямаше да пусна шестокурсничка, заедно със седмокурсниците! А вие с какво се занимавате? Въртите се като обезумяла назад, а сега дори се опитахте да напуснете стола си! Срамота!
Погледът ми се плъзна напред към масата, която делеше със Сириус. Видях отчаянието и страха, с което ни наблюдаваше. Разбрах, че ужасът те беше завладял. Можеше ли да предскажеш собствения крах, Реджина? Можеше ли да предскажеш, че щяхме да стигнем дотук? Опитваше се да се спасиш или се убиваше онази нощ?
Сега те наранявам… Един последен път… Не плачи, недей да плачеш… Ти още оттогава знаеше, че ще стигнем дотук… Още оттогава… Можеше да го предотвратиш, но не го направи… Сълзите вече са излишни, безплътни… Не могат да спасят нито мен, нито теб… Едва ли се нуждаем от живота, изгубили душите си във времето… И едва ли се нуждаем от сълзите, опожарили чувствата в миналото…
-Излезте веднага от кабинета ми! Отнемам десет точки от собствения си дом, заради непристойното ви поведение! –Крещеше Слъгхорн.
Потреперих, издържайки погледа ти няколко секунди. Знаех, че щеше да направиш нещо ужасяващо, не беше в силата ми да те спра… Щях да опитам, без да знам, че рискувам чуждия живот, правейки го… Забравяйки за другите, аз щях да нараня себе си… Но трябваше да те спра… Трябваше…
Реджина събра с треперещи ръце нещата си и излезе от кабинета по Отвари. Насочи се право към мъжката тоалетна, която се намираше срещу него. Хвърли раницата си на пода и сама се разположи върху него, притискайки лице към колената си и молейки се часът да свърши по-бързо. Тя трябваше да разбере, трябваше да го предотврати… Нищо друго нямаше значение…
Когато звънецът удари, се изправих леко, чувствайки сърцето да тупти в гърлото ми. Доближих се до вратата, скривайки се зад ъгъла, в тъмнината на сутринта. Трябваше да се уверя, че и двамата бяхте излезли.
Очите ми се стрелкаха по излизащите в коридора ученици, докато не видях лицето ти. Изпревари бързо останалите, сякаш подгонен от собствения си гняв и ненавист.
Премигнах бавно и забелязах посърналото лице на Марк. Вече знаех какво се беше случило, вече разбирах… Трябваше да разбера само къде и кога… Нямаше да ти позволя да го убиеш, нямаше… Вярвах го… Исках го… Жадувах го…
Когато и двамата изчезнахте от подземията, се втурнах към кабинета, изблъсквайки излизащите ученици, без да обръщам внимание на думите и забележките им. Спуснах се към масата, която бяхте делили допреди малко. Нищо… Нямаше и следа…
После я намерих на пода до задния чин… Точно това, което очаквах… Твоят почерк, загрозен от злобата… Всяка буква, пропита с кръвта ти… Сякаш виждах как Марк те поглеждаше, без да можеше да те спре… Без да можеше да ти обясни, че ти вървеше по неговите стъпки… Че твоята ревност беше не по-малко опустошителна от неговата… Без да може да те убеди, че те обичам… Че те обичам истински, откакто се помня… И че можех да бъда с теб завинаги… че нямаше да ме сринеш… само ако ми беше повярвал…

-Довечера… Довечера няма да можем да се видим… Имам малко работа… -Промълви бавно Сириус, срещайки Реджина пред Голямата зала, надявайки се момичето да не го попита точно с какво беше зает, защото не искаше да я лъже.
Усмихнах се горчиво, знаейки че вечерта и аз имах задължения… Задължения да спася Марк от теб…
На бележката пишеше „дванайсет часа”, помниш ли? В действителност, дуелът беше започнал половин час по-рано… Никога не се осмели да отвориш дума за него отново… Чувстваше ли вина? Или я приписваше на мен?
Щеше да използваш Черна магия… Той – Бяла… Там беше разликата, ти искаше да го унищожиш… Той искаше да те предпази, да спаси връзката ни, за да бъда аз щастлива… Не го разбираше… Май вече няма значение…
А Сириус не трябваше да знае за всичко това. Аз трябваше да играя ролята си… Да играя ролята си само още една вечер… После маските щяха да паднат сами… Защото нямаше да са ни нужни вече…

Вечерта настъпи неочаквано за всички. Сякаш времето препускаше със скоростта на светлината.
След вечеря Регулус се приближи до Триша и й предложи да е разходят на езерото. Тя се съгласи неохотно и двамата излязоха в двора, радвайки се на свежия, пролетен въздух.
Рейвънклоуката до него се смееше звънко и се притискаше към него, карайки го да се чувства по-щастлив от всякога… Само, ако не беше Крийчър…
В мига, в който се замисли за домашния дух, пред тях изникна фигурата на Рабастиан, който изгледа Блек изпитателно, а после хвърли един погнусен поглед към момичето до него.
Регулус инстинктивно застана като жив щит пред Триша, познавайки добре на какво беше способен малкият Лестранж от злоба.
-Какво искаш? –Изръмжа заплашително на бившия си най-добър приятел. Чувстваше, че внезапната му поява не беше случайна и това го плашеше.
-Правата си. –Засмя се злобно Рабастиан, а другият слидеринец усети как Триша потрепери от ужас.- Какво правеше домашният ти дух в спалнята? И защо е още там?
Сърцето на Регулус се сви болезнено от предвещаната буря. Лестранж неслучайно се интересуваше от Крийчър, беше намерил начин да го нарани. Щеше да го използва. А Блек с ужас се присети как сам беше заповядал на съществото да остане при него… Как се беше страхувал какво щяха да кажат и да му направят родителите му… Как беше желал да научи истината за случилото се предишната вечер, но беше решил да изчака, за да не насилва ужасения Крийчър…
-Не го закачай… -Изръмжа заплашително Регулус, чувствайки с всяка фибра от тялото си безизходицата, в която се намираше,.
Той беше зависим от Рабастиан, колкото и да не го желаеше… Той беше влюбен до полуда в нечистокръвна… След като беше позволил преди известно време да жигосат на китката му Черния знак… Ако Волдемор разбереше, най-вероятно щеше да убие и двамата - и него, и Триша… Регулус не се страхуваше за живота си, но не можеше да прежали нейния… Това беше немислимо…
Рабастиан можеше и да каже на родителите му. Тогава ядът, който не бяха имали възможността да излеят върху Сириус, щеше да погълне него самия, с нова, по-силна вълна… Тогава също беше загубен…
В този момент за него имаше два варианта. Можеше да се довери на брат си, да застане на страната на Ордена, надявайки се те да успеят да спасят Триша от желанието за мъст на Черния лорд…
А можеше и да се опита да спре Рабастиан, преди да го беше издал…
В този кратък, ужасяващ миг, Регулус даваше всичко, само и само за да има нещо, с което да заплаши Рабастиан. Можеше да разкрие тайната, че е смъртожаден, но тогава и той самият щеше да си изпати. Щяха да се отнесат благосклонно и да го пратят за известно време в Азкабан… Ако оцелееше, Блек щеше да успее да отиде до гроба на момичето, което обичаше, след като Волдемор му беше отмъстил чрез нея…
Нямаше избор, нямаше с какво да го залъже… Всичко вече беше изгубено…
Можеше само да го забави, докато се присъединяха към Ордена на Феникса… Нещо, което щеше да направи… И беше вече напълно сигурен в това…
-Рабастиан, виж… -Опита се да каже нещо, но Лестранж го прекъсна:
-Зададох ти ясен въпрос, очаквам ясен отговор. –После се усмихна злокобно и довърши.- Чух отнякъде, че духът ти щял да бъде използван за много важно нещо… Някаква строго-пазена тайна на Волдемор. –Очите му пресветнаха, когато видя как зениците на Триша се разшириха от недоумение.- И се чудя… Защо се намира в спалнята ни, хрипти и стене… След като трябваше да е вече мъртъв? –Завърши победоносно.
Регулус се оказа неподготвен за този удар. Тялото му потрепери конвулсивно, а в очите му сякаш проблеснаха сълзи.
Рабастиан се опияни от отмъщението. И, въпреки това, присъствието на нечистокръвната го отвращаваше толкова много, че той реши да не се задържа повече в компанията й. Затова се изсмя, отдалечавайки се от двойката, и извика:
-Моите съболезнования, приятелю! –А сърцето на Регулус се сви от болка.

-Тази вечер приятелите ти са застрашени от съдбата. Защо не си при тях, за да ги спасиш? –Попита я Мефисто, наблюдавайки как Бела кокетно и самодоволно играеше с един кичур от косата си.
Демонът се беше привързал по някакъв начин към нея и сега му ставаше неприятно, че тя толкова бързо губеше всичко човешко, което някога беше имало в душата й. Сега тя нямаше нищо общо с онова момиче, което беше видял преди няколко месеца за първи път. В моментното й състояние нямаше нищо наивно, нищо невинно. И, въпреки че беше свикнал да наблюдава метаморфозите на Последователите, тази нейна същност го нараняваше.
-Защо пък да са заплашени? –Усмихна се Бела, без да го поглежда.- Те си се справят чудесно. Наблюдавай ги само как се нараняват и избиват и ще разбереш каква наслада им носи това. –Засмя се накрая, учудена от собствените си думи.
Мефисто замлъкна за момент, а после промълви бавно:
-Тази нощ миналото им ще се оцвети в кръв… За първи път. В тяхната собствена кръв. Ще го позволиш ли? –Попита я с горчивина, на която тя не обърна особено внимание.
-А какво ще се случи, ако не го направя? –Запита, сякаш я глождеше само любопитството, не страхът.
-Един от тях ще умре. –Прошепна Мифестофел, взирайки се в размазаните с различни забравени спомени стени.
-Кой? –Преобърна се върху леглото и го загледа с любопитство.
-Не мога да ти кажа това, нямам правото. –Отвърна демонът тихо.
-Тогава май ще се наложи да почакаме, за да видим. –Засмя се Бела, а Мифестофел извърна рязко погледа си към нея, сякаш я виждаше за пръв път.
„Нищо човешко… Вече в нея не е останало нищо човешко…” помисли си рязко, преди да успее да игнорира горчивината, вплетена в това си свое заключение.

Триша се отдръпна леко от него и срещна погледа му. Ужасът й градираше с всяка изминала секунда. Защо Лестранж беше споменал толкова спокойно името на Черния лорд? Защо гласът му не беше трепнал нито веднъж? Защо беше споменал Онзи-който-не-биваше-да-се-споменава, най-спокойно пред нея и Регулус? Защо Рег не беше потръпнал от страх?
Ръката й намери лявата му китка, а Блек затвори очи. Нямаше да я спре, не смяташе да го прави. Беше направил прекалено много грешки за краткия си живот, нямаше да предизвика нова такава… Не и още една…
Писъкът й, който заглъхна в слабо-осветения двор, накара сърцето му да се свие от болка. Беше я ужасил, беше я разочаровал… беше я наранил… Но нямаше как да върне времето назад.
-Триш… -Прошепна бавно, а очите му се напълниха със сълзи.- Триш, аз не те познавах… Не знаех какво правя… Не искам да бъда част от него вече… Повярвай ми…
В очите на момичето също играеха сълзи. Един дълъг, болезнен миг тя се взираше в очите му, търсейки истината дълбоко из тях. Постави пръст на устата му и прехапа устна.
-Мълчи… мълчи… -Прошепна глухо.- Не искам да знам повече…
Притисна се към него, а сълзите й се разляха по училищната му мантия. Пръстите на едната й ръка се преплетоха с неговите и тя прошепна:
-Регулус… обичам те… Стари грешки няма да ни разделят.
В този миг Блек за първи път осъзна колко силни, колко истински бяха чувствата им един към друг. За първи път осъзна колко много държеше на това момиче, колко много се страхуваше за нея, колко много я обичаше… За първи път осъзна, че тя се обричаше на неговата съдба, на неговото минало и на неговото бъдеще… Сляпо, без да задава въпроси, без да иска оправдания… Защото го обичаше… Защото щеше да остане с него до края… Докато ужасяващите му грешки го застигнеха… и вече нямаше път напред…

-Колко е часът? –Попита ведро Сириус.
-Осем и половина, но скоро луната ще изгрее. –Отвърна му Питър, а после добави хапливо.- А ти за какъв дявол си толкова весел днес?
-Не знам… Просто съм щастлив от живота. –Отвърна засмяно Сириус и се излегна по-удобно на старото, скърцащо легло.
Той, Питър и Ремус се намираха в Къщата на крясъците, очаквайки пълнолунието. Лун беше бледен и не приличаше на себе си. Приятелите му, които бяха свикнали да стават свидетели на трансфигурациите му, не се притесняваха особено, това беше в реда на нещата.
Джеймс липсваше. Тази вечер правеше поредния си опит да забърше Лили Евънс, която се беше оказала по-опърничава, отколкото беше предполагал. Надяваше се да намери начин да я покани да излязат заедно при последното посещение в Хогсмийт преди края на учебната година. Нещо, което предвидливо беше започнал да прави един месец преди определената дата…
И, въпреки това, Питър и Сириус очакваха пристигането му. Джеймс беше обещал, че, каквото и да ставаше, щеше да се появи навреме. Но споменатото „каквото и да ставаше”, всъщност не включваше това, което всъщност се случи…
Лили най-накрая се беше поддала на безбройните му ухажвания. За това беше спомогнал много скандалът, който беше произтекъл между грифиндорката и Сивиръс Снейп по-рано през деня…
Но Сириус и Питър нямаше как да знаят какво точно се беше случило… И колко щеше да се промени съдбата от отсъствието на Джеймс… И колко щеше да ги промени… неизпълненото му обещание…

-Единайсет и половина. –Изсъска му шепнешком Луциус, приближавайки се до ухото му.- Половин час след полунощ ще говоря с родителите си. Дотогава няма да си жив вече.
Марк го изгледа спокойно и кимна с глава. Не искаше да се дуелира в Луциус, но Малфой не желаеше да го чуе. Единствения начин да спаси Реджина от новата вълна болка, беше да победи слидеринеца в дуела, за да се увереше че ще го чуе… За да не беше наранена… Само това беше важно…
Мястото, което Луциус беше избрал, беше двора на Къщата на крясъците. Предвидливо беше решил да се отдалечат на солидно разстояние от замъка, но и да са на терен, който жителите на Хогсмийт не пристъпваха… Защото Малфой щеше да използва Черна магия… Проклятия, които бяха забранени…
Въпреки, че душата ми ликуваше при мисълта за смъртта му, аз нямаше да го убия… Не, аз исках само да го нараня. Да го нараня, за да освободя пътя си към теб… Никога не бих посегнал на живота му, тогава не бях такъв, какъвто съм сега… Тогава бяхме различни… Всички бяхме различни…
Двамата противници се бяха прибрали в общата си спалня по различно време. Не бяха казали на никого за дуела, никой и не трябваше да разбира. Щяха да будуват до дванадесет часа, когато щяха да се насочат към Хогсмийт…
„Ще се разбера веднъж-завинаги с теб! ” беше го заплашил Малфой, но Маркъс отново не беше отвърнал на провокацията му.
Но двамата нямаше как да знаят, че още един човек беше разбрал за дуела… И нямаше никакво намерение да го пропуска. Човекът, заради чиято поява щеше да се обърка всичко…

Глава 95
Tu as seul colle le tranchant dans ta ame... Ne soit desole pas que elle saigne maintenant...
You sticked the edge into your soul all by yourself... Don't regret that it's bleeding now...
Ти сам заби острието в душата си… Не съжалявай, че сега кърви…

Маркъс и Луциус вървяха един до друг по улицата, водеща към Хогсмийт. Нито един от двамата не проговаряше и не поглеждаше другия. А стъпките им отекваха по асфалтовата пътека.
Из главата на Монтагю се въртяха какви ли не ужасяващи помисли. Единственото, в което беше сигурен, беше че този дуел не трябваше да се състои. Нещо му нашепваше, че това наистина щеше да положи край на всичко, същото, в което се беше заканил и Малфой…
Очите му се стрелкаха из тъмнината, право към застрашителната, порутена къща. Там, някъде в двора й, някой щеше да намери смъртта си… Марк не знаеше как и защо… Но го чувстваше…
Крясъците в тъмнината раздираха съзнанието му. С всяка следваща крачка той се убеждаваше, че това беше грешно. Но нямаше избор, нямаше как по друг начин да му покаже, че греши…
На Маркъс щеше да му се наложи за втори път да вдигне пръчката си срещу Луциус Малфой. Навярно и за последен. Първия път единствено появата на Рудолфус Лестранж го беше спасила. Още помнеше болката, която чувстваше в онази ужасяваща нощ.
Дълбоко в себе си, Маркъс знаеше прекрасно, че не можеше да мери силите си с Луциус. Монтагю беше почти колкото него висок, добре-сложен, с пъргав ум и солидни магьоснически познания. Той не седеше с нищо по-долу от Луциус… Освен с едно нещо… Факта, че не го ненавиждаше…
Пристъпвайки бавно до противника си, Маркъс отказваше да приеме, че щеше да го направи отново… Че щеше да жертва отново живота си в името на нейното щастие. Но пред погледа му нямаше никаква друга перспектива… Трябваше да победи Малфой… Веднъж завинаги… Тогава щеше да знае, че всичко вече е наред. Въпреки че това развитие на нещата му се струваше твърде съмнително…

-Господарю! –Подви покорно крак Рабастиан пред Волдемор, а мъжът махна недоволно с ръка.
-Тук има някаква йерархия! Тук се спазва даден ред! –Изсъска Риддъл.- Откъде-накъде смяташ, че можеш да влизаш и излизаш в помещението, в което се намира Лорд Волдемор?
Рабастиан прехапа устна от страх, но бързо се окопити. Вдигна леко очите си, така че те срещнаха полите на дългата, тъмносиня мантия на Черния Лорд. Докосни с устни крайчеца й и прошепна покорно:
-Позволете ми да говоря, господарю.
Том го изгледа проницателно. Виждаше, че очевидно малкият се вълнуваше силно, и това човъркаше интереса му.
Беше свикнал да привлича невръстните чистокръвни наследници към редиците си. Те лесно се поддаваха и вършеха чудесно черната работа. А и заплахата, която надвисваше над тях, покоряваше напълно родителите им, и Волдемор получаваше всичко, което желаеше.
Регулус и Рабастиан бяха част от новото поколение смъртожадни. Те щяха да му служат вярно, иначе лесно щеше да ги унищожи. Ако видеше някакви дарби в тях, щеше да им позволи да останат в редиците му. Ако ли не, Наджини щеше да пирува в чест на родителите им.
За секунда Волдемор се присети за тъмнокосото момиченце на Дрюела и Сигнъс Блек, на което някога беше издал една от тайните на успеха си. Спомни си колко много го забавляваше мисълта за малката Бела, попаднала в страната не на сънищата, а на кошмарите си…
Пред погледа му преминаха няколко картини от миналото, които той контрира в съзнанието си. Някога също беше следвал Усмивката на Дявола… Нещо, което никой не знаеше и никой не трябваше да разбира…
Загледа се още веднъж в малкия Лестранж и му позволи да говори, опитвайки се да се отърси от спомените…
-Извинете, господарю, но вие не използвахте ли домашното духче на семейство Блек, на име Крийчър, миналата нощ?
Тази дързост разгневи Волдемор и Рабастиан прелетя и се удари право в тавана на високото помещение. После се заспуска стремглаво надолу, а тялото му се разби в белите, мраморни плочки, които се напукаха и изстенаха болезнено при сблъсъка.
-Какво за домашния дух? –Попита го хладно Волдемор.
-Т-той… т-той е жив, господарю. –Изстена болезнено Рабастиан и кръвта му се застича по брадичката, обагряйки мрамора в алено.
-Жив… -Повтори бавно Волдемор, без да влага никакви нотки в гласа си. Лестранж твърдеше, че Крийчър беше жив… Несъзнателно, едно мръсно, хилаво създание се беше превърнало в заплаха за него, най-великия Черен маг на всички времена… Защото го беше подценил… Нямаше как да е истина…

Рудолфус се взираше в часовника, без да може да притвори очи.
Не беше забелязал кога Луциус и Маркъс се бяха измъкнали, точно в онзи момент той беше полу-заспал. А сега дори не знаеше дали са тук или не.
Но нямаше никакво намерение да проверява това. Думите, които Луциус по-рано му беше казал, се повтаряха в ек и го болеше всеки път все повече.
„ПРЕСТАНИ, РУДОЛФУС! Разбери го най-накрая, Скарлет не е тук! Ти сам я изпрати да си ходи, недей да страдаш сега заради собствените си грешки! А и колкото и да ти се иска, Бела не е същата, разбери го! Престани да се бъркаш в моя живот, за да избягаш от своя!”
Луциус прекрасно знаеше колко много тежаха думите му…
Може би, ако не беше случката с Маркъс, той никога нямаше да ги каже… Не и толкова директно. Не и толкова жестоко…
Малфой държеше на максимата, че не трябваше да се бърка в света на другите. Рудолфус го беше предизвикал с цялостното си поведение онзи ден. А Луциус осъзнаваше за него много неща, които самият Лестранж никога нямаше да приеме за верни…
Луциус знаеше, че всичко между Скарлет и Рудолфус беше изкуствено… Всичко… Рудолфус отказваше да го приеме, но Малфой го виждаше в очите му… и в нейните.
Луциус познаваше Рудолфус, знаеше от колко време той гаснеше по Бела. Може би преди самият Лестранж да го осъзнае. Беше се държал встрани, правейки се че нищо не забелязва. Но от погледа му не беше убягнало нищо.
Не желаеше да издава всичко, което знаеше… Но Рудолфус не му беше оставил избор…
Сега всичко, което Лестранж насилствено си беше наложил да пренебрегне, го беше връхлетяло с гороломна скорост, повличайки целия декор след себе си…
Рудолфус най-накрая го призна пред себе си. Той още обичаше Белатрикс, още искаше да е с нея. Ужасно, но вярно. Затова в последните дни неусетно се беше опитвал да се приближи до нея. Но тя беше вече различна, друга, непозната, студена… От момента, в който се бяха разделили, Рудолфус, игнорирайки присъствието й, за да неутрализира болката, беше пропуснал да стане свидетел на метаморфозата й… на катарзиса, през който беше преминала…
За първи път осъзнаваше, че я беше оставил сама, беззащитна, уплашена… Свикнала с приятелството и присъствието му в живота й. Беше свалил всичките й прегради и я беше оставил да се бори сама с бурята… Беше я изоставил по най-долния начин… Защото се беше уплашил…
Не знаеше точно какво се беше случило с нея, нямаше как да знае… Но тя беше наранена, наранена заради него… Защото по време на онзи злощастен коледен бал, беше помислил първо за себе си, беше избягал… Без да мисли какви руини оставя зад гърба си.
След думите на Луциус, всички тези мисли го връхлитаха жестоко и разяждаха съвестта му… Сърцето му се свиваше при спомена за онова малко, наивно, невинно момиче, което беше готово да даде всичко за него… Без омраза, без ревност, без злоба… Какво беше направил той с нея? Беше я изоставил… Сама, безпомощна, ранима…
Кога беше пропуснал живота й, кога беше забравил да предчувства бурите? Колко време щеше да й отнеме, преди собствената й пръчка да се насочеше срещу него… Заради какво? Заради любов… Мислите й щяха да решават съдбата на всички им… Ако го обичаше искрено, щеше да пожертва себе си… Ако го беше обичала, щеше да го убие безжалостно…
А ако… не беше нищо за нея… щеше да я види за последен път… Тогава щеше да е по-добре да беше мъртъв… Знаейки, че никога не е бил и никога няма да бъде… човекът, който беше чувствала през всичките тези години…
Човекът, който я беше наранил…
Който я беше променил…
Който я беше убил преди толкова много време…
Егоистът или безплътния… Рудолфус знаеше кое би избрал… Въпреки че не знаеше какво беше за нея, което го плашеше… Защото чувстваше, че вече го нямаше в душата й… Че беше вече прозрачен, безплътен… несъществуващ…

Русолявият смъртожаден вдигна бавно погледа си към момчето и се усмихна злобно.
Последните дни не беше имал време да седне дори, толкова неща му се бяха струпали на главата.
Меко-казано в момента искаше единствено да продължи да обръща бутилката огнено уиски, вместо да следва заповедите на Черния лорд. И, въпреки това, той знаеше, че не разполага с този избор…
Светлокафявите му очи преливаха между гамите на тъмния бук и блатистото езеро. Дългият му нос придаваше острота на лицето му и го правеше да изглежда като карикатурен герой.
Лакътят му побутна седналия до него смъртожаден. Тъмносините му очи се извърнаха присмехулно към Рабастиан, дебелите му устни се извиха в саркастична усмивка. Беше сравнително-висок с изключително мускулесто тяло и наивно-добродушни черти. Косата му се спускаше отстрани, леко и нежно, придавайки младежки вид на набразденото му с бръчки и белези лице.
Рабастиан го позна, въпреки че го виждаше за първи път в живота си.
Това беше братът на Маркъс, Дейвис Монтагю. Тридесетгодишният смъртожаден, който живееше само за удоволствията, които животът му предлагаше.
Приликите му с Маркъс бяха поразителни. С изключение на бръчките, височината и белезите, те бяха като близнаци. Въпреки че очите на Дейв светеха жизнерадостно, докато пламъкът в тези на Марк беше потушен завинаги.
-Ха-ха-ха… -Присмя се на Рабастиан Монтагю.- Бива ли по този начин да тормозиш Идън, хлапе? За някакво си домашно духче ще разтуриш приятната ни дружинка! –Засмя се накрая, мервайки с ъгълчетата на очите си злокобната усмивка на Кароу.
-Къде е този твой мърльо? –Попита Идън със съскащия си глас.
-„Хогуартс”. –Отвърна бързо Рабастиан, твърдо-убеден, че колкото по-лаконичен беше, толкова по-бързо щеше да получи отмъщението си.
Риддъл беше отказал да повярва на сляпо на думите на слидеринеца. Беше му възложил да отиде заедно с подмолния Идън Кароу до училището, за да можеше да бъде сигурен в думите му.
Рабастиан нямаше как да знае, че Волдемор отказва да приеме, че някакъв си домашен дух можеше да се отърве от страшните препятствия, които беше създал, за да опази медальона на Слидерин. Отказваше да приеме, че който и да е, можеше да го надхитри. Том нямаше как да знае, че тази себичност щеше да му коства парче от душата му…
Но всичко това беше абсурдно… Нямаше как един домашен дух да изиграе самия Лорд Волдемор!
И, все пак, тези мисли на Риддъл бяха много далечни за Рабастиан и останалите смъртожадни. Точно в този момент Лестранж мислеше само и единствено за отмъщението. Регулус нямаше къде да изпрати Крийчър, нямаше къде да избягат… Още тази вечер Блек щеше да се прости с живота си… Рабастиан щеше да се погрижи същата съдба да застигнеше и мътнородата, която дръзна да раздели двамата приятели…
Действително, на Лестранж дори не му и хрумваше, че рано или късно Блек щеше да си тръгне… Че това нямаше общо нито с Триша, нито с някого другиго. Само и единствено с него, с Рабастиан…
Но важното за него беше да се върне в училището, колкото се може по-бързо. Да докаже на Лорда, че не лъже, че Крийчър наистина е жив и наистина е в спалнята на господаря си… Или поне така си мислеше Лестранж…