Le Tombe Des Anges/Гробницата на ангелите (Исла) [завършен]

Il y a beaucoup histories entre les lignes… Et seulement sept ombres, qui ont rencontré la Lumière…
(Има много истории между редовете... И само седем сенки, които успяха да разпознаят светлината...)


Toujours Pur...
(Винаги чист...)
Праисторическия род Блек, водещ началото си преди седем столетия. Векове наред по-късно чистата благородническа кръв продължава да тече във вените на абсолютно всеки представител на огромното семейство. Гордост, смелост и предразсъдъци запълват сърцата им вместо любов, силни магьоснически способности доизграждат характерите им и остарели вече принципи ограничават желаният им. Чисто, просто и ясно – синя кръв. Нищо повече от синя кръв… Гледат слънчевите лъчи, но не ги виждат, чуват песента на вятъра, но не я разбират, докосват нежно земята, но не я усещат! Петнадесет поколения чистокръвни магьосници, затрупани с богатства, власт и гордост, но лишени от любов, приятелство и уважение. Откупили самота за злато и злоба за диаманти от мястото, където дяволът разменя власт за достойнство. Там, където суетата на хората облива света, а мъглата, причинена от алчността им, премрежва погледите на изгубените души. Продават духа си на безценица, защото не разбират че това, което не можеш да докоснеш, не можеш да вдишаш и не можеш да видиш, е безценно. Щастливци са тези, които познаха грешката си, защото греховете им бяха опростени, но са и мъченици, защото те сами не успяха да си простят…
В йерархията на земята праисторическия благороднически род Блек беше сред лидерите, но в тази на небосвода – те вдишваха мръсотията на собствените си злоба, алчност и предразсъдъци. Всеки един от тях заплащаше жестоко за греховете си, но не на земята, не приживе. Защото Господ не виждаше лицата им, не виждаше диамантите, които ги обсипваха. Очите му познаваха само голите души на хората и ги съдеше за постъпките им справедливо, без право на обжалване. Защото пред Страшния Съд всички хора бяха еднакви като обвивка – чезнещи силуети в тъмнината, но различни като съзнание. Душите им пред портите на Чистилището говореха повече, отколкото лицата им приживе на Света…
Седем човека от петнадесет поколения не продадоха душите си на Дявола. Седем, не повече. Само Те отвориха очите си за света и го приеха такъв, какъвто е – без черни и без бели, без красиви и без грозни, без владетели и без роби. Приеха останалите като равни и ги съдеха не по цвета на кръвта им, а по мислите, чувствата, действията и пороците им. Живееха в собствен свят, където въздушните Им кули докосваха лазурния небосвод, слънцето грееше не за луната, а за смъртните, а чувствата препускаха на гърба на вятъра. Мекият въздух беше създаден, за да пълни дробовете на хората с топлина, а земята пазеше в дълбините на сърцето си надеждите им от мрака. В Техния свят злобата и омразата не съществуваха, защото мъглата скриваше лицата им. Седемте представители на рода ги познаваха, но ги криеха от съзнанието Си, за да остане то чисто. Лъчите на луната галеха чувствата Им и заглъхваха, когато злите духове се опитваха да Ги наранят. Облаците прегръщаха студената звезда и пазеха от очите Им, а и от нейните, грозната гледка, на която ставаха свидетели те самите. Историята пазеше в тайна съществуването на омразата, а времето се опитваше да изтрие от паметта на свидетелите срещите им с нея.
Да, Те живееха в лъжа, но тя беше толкова красива и невинна. Опитваха се да спасят душите Си от мрака, който Ги обграждаше от всички страни. Подкрепата, която можеха да осигурят един-другиму, беше невъзможна, защото времето Ги разделяше. И Те живееха в самота сред хората. Блъскаха се в тях, но не усещаха присъствието им, топлината им не можеше да Ги сгрее. Защото Те бяха толкова близо до останалите, но всъщност – толкова далеч. Душите ги разделяха контрастно, като доброто и злото, живота и смъртта, любовта и омразата, черното и бялото. И бяха осъдени да живеят в самота, обградени от същества, които не разбират, принципи, които не споделят, мечти, които не бленуват, и чувства, които не познават. Бяха осъдени да извървят пътя на съдбата Си през камъни и тръни, да се борят безуспешно с реалността, да изпитат цялата болка, която земята и небето познаваха. Криволичеща пътека, целяща да ги накара да загубят себе си и да познаят не болката, а омразата. Водеща до един единствен изход, до който те всички достигнаха…

٠•°¤ۣۜ๘ﱢﱟﱞﱡ۩ﱡﱞﱟﱢ ¤ۣۜ๘°•٠


1. Isla, qui ‘s’est mariée au moldu Bob Hitchens’
(Исла, която ‘се омъжи за мъгъла Боб Хитченс’)
2. Phineas, qui ‘supportait les droits des moldus’
(Финиъс, който ‘защитаваше правата на мъгълите’)
3. Marius, ‘un Cracmol’
(‘Мариус, ‘безмощен’)
4. Cedrella, qui ‘s’est mariée à Septimus Weasley’
(Сидрила, която ‘се омъжи за Септимус Уизли’)
5. Alphard, qui ‘a légué d’or à son neveu-fuyard’
(Алфард, който ‘даде злато на племенника си-беглец’)
6. Sirius, qui ‘a enfui’
(Сириус, който ‘избяга’)
7. Andromeda, qui ‘s’est mariée au moldu Ted Tonks’
(Андромеда, която ‘се омъжи за мъгъла Тед Тонкс’)


٠•°¤ۣۜ๘ﱢﱟﱞﱡ۩ﱡﱞﱟﱢ ¤ۣۜ๘°•٠

Dix octobre 1872 – Un jour commun. Ou pas?
(Десети октомври 1872 – Един обикновен ден. Или не?)

-РЕБЕКА –Изкрещя Нигелиус. Това беше името, с което я наричаха, обяснявайки на останалите, че самата Исла е умряла още като бебе.- Къде си, да те вземе Мерлин? Ако ми се наложи да изкача стълбата, за да те открия, ще съжаляваш.
Исла се затича надолу, оцапана с прах, тъй като досега беше чистила скрина в стаята на Еладора.
-Виждаш ли това, Ребека? -Ядосано се озъби баща й, хвана я за рамото и я събори на четири крака на пода.- Това, Ребека, е петно. А знаеш ли какво трябва да направиш ти? Да го почистиш! Толкова ли е трудно да го проумееш?
-Но, татко, ти можеш да го махнеш с едно движение. -Изхлипа Исла.
-Първо, никога не ме наричай "татко". Аз имам само една дъщеря. -Ядоса се още повече той.- И второ, не те ли е срам да ми говориш така? Ако не ти възлагахме работа, ти нямаше нищо да правиш. Трябва да се радваш, че още си тук, въпреки че за нищо не ставаш!
-Извинявай, но... -Започна Исла.
-Не ме интересува, неблагодарнице. -Извика мъжът.- До довечера искам цялата къща да е изрядна.
Това беше обичайния тон, с който й говореха.
Тя никога не можеше да свикне с омразата, която изпитваха членовете на семейството й към нея.
И, все пак, Исла започна старателно да търка петното, което не излизаше и не излизаше. След няколко часа, момичето вече беше почистило и подредило цялата къща.

Toujours Pur… Ou jamais Heureux ?
(Винаги чист… Или никога Щастлив?)

Исла се огледа и осъзна, че и да иска, не може да направи повече, за да я обикнат родителите й. Всичко беше лъснато до блясък и дори старите и непотребни шкафове, събиращи прах на тавана, сега изглеждаха като нови. Тъй като рода Блек имаше многовековна история, къщата беше затрупана с подобни „реликви” – никому потребни, но, въпреки това, пазени, сякаш за да напомнят на собствениците, колко повече всъщност бяха от останалите хора. Малки антики, стоплящи гордите им души и каращи усмивки да огряват погрознелите им от злоба лица. Да, характерите им се четяха като на книга в очите им. Но това не беше нещо, което погледът може да познае, а ръката – да усети. Множество от тях даже блестяха пред останалите хора с хубостта, типична на един истински благородник – светли и буйни коси, тънки и студени устни, високо чело, строг поглед, мека и снежнобяла кожа, висок ръст и каменни черти. Голяма част от тях имаха и някакво божествено обаяние, което караше околните да ги боготворят и да им се подчиняват безусловно. Но малките жестове, тези, които хората толкова рядко забелязват, разкриваха истинските им лица зад маската на богоравния. Усмивките им бяха ту строго аристократични и изкуствени, сякаш създадени от етикета, ту злоради. Ъгълчетата на устните им се извиваха съвсем леко и никога искрено. Смехът и радостта им бяха непознати, маските бяха деформирали напълно емоциите им и те рядко успяваха да ги идентифицират. Но доброто възпитание по онова време струваше много повече от чувствата. Познаваха само злобата, защото приемаха света като разделен на две части – те и останалото човечество. Защото рода Блек беше много по-висш и близък до Божественото дори и от останалите благороднически фамилии. Гордостта беше заложена в характерите им и рядко някой имаше смелостта и желанието да я изкоренят от сърцата си.
Смях... Едно отдавна-забравено понятие. Защото смехът не може да живее в душата на човек, който не познава истинската обич и радост.
В очите им рядко се раждаше пламъче на вълнение, защото те бяха безчувствени. Гледаха света с отвращение и не приемаха, че са част от него. Бяха статуи, на чиито лица само омразата можеше да роди емоция. Брадичките им потрепваха леко, челата им се сбърчваха, очите и устните – присвиваха. И само яростта можеше да рисува тези буреносни пейзажи на лицата им. Свят на лъжи и маски, където Бога се беше вселил в душите им и останалите трябваше да им се подчиняват и да ги почитат безкомпромисно и безропотно.
Но, въпреки че беше много различна от тях, Исла не можеше да надникне толкова дълбоко в душите им. Те сами я бяха създали толкова наивна и страхлива. Да, страх беше породило тяхното отношение, от бъдещето, от хората, от това, което можеха да й причинят. Това дълбоко детско чувство, което по-късно нито приятелството, нито разбирането, нито любовта, не можаха да изкоренят.
Живееше в света на благородниците, но не беше част от него. Прекарваше дните като момиче от третата класа, но не се чувстваше у дома си и там, защото беше отцепена от хората със съдба като нейната. Живееше като вълк единак, но нямаше силата и смелостта му. Самотата беше най-добрият й приятел, а презрението – най-честия спътник.
Вярата... Надеждата... Отдавна-забравени чувства. Затова й трябваше толкова много време да осъзнае колко много й даряваше този на пръв поглед обикновен ден, десети октомври 1827 година.

La Vie des Oubliés
(Животът на Забравените)

Исла хвана с грубите си ръце торбата, която изпускаше във въздуха някаква зловонна миризма, и се запъти към вратата. В антрето забеляза, че една суха старица почиства с кърпа и без това блестящия от чистота шкаф за обувки. Сара Паркър – петдесетгодишна жена, която беше изгубила радостта, чувствата и младостта си в тежкия живот на прислужница. Ниската класа и позорното потекло бяха убили жизненото момиче, което някога беше живяло в нея. Мъгълка по произход, със смесена кръв на негърка и бял работник, Сара беше свикнала с живота в Голямата къща – беше се приспособила към презрението и омразата, с която обливаха магьосниците всеки човек, живеещ в нея. Обитаваше заедно с петчленното си семейство малка съборетина, предоставена й от „благосклонните господари”. Мъжът й, Ърни Паркър се беше пропил в отчаян опит да избяга от действителността, която ненавиждаше толкова силно, и беше оставил трите момчета изцяло на грижите на старата прислужница. Но тя не е оплакваше. От шестнадесетгодишна беше част от подчинените на рода Блек и беше усвоила нужните й за оцеляване търпение, покорност и глупост. Ръцете й бяха груби и силно сбръчкани, а лицето светло и безизразно. То не познаваше вълнението и винаги изразяваше една и съща безличност. Ниският й ръст и сплетената й коса допълваха идеално образа й на невзрачна и озлобена старица, непознаваща понятията лично мнение и воля.
-Хей, момиче, къде отиваш? –Сара беше възприела маниерите на останалите от фамилията и се отнасяше към момичето като към равна. Високото потекло на Исла, милостивият й характер и вродената й добронамереност не можеха да се сравняват с мнението на господарите. Даже прислугата беше по-висша пред момичето, накърнило достойнството на този аристократичен род.
-До сметището. Нали може?
-Разбира се! Даже е препоръчително пред това да си клатиш краката по цял ден! –Старата вещица говореше тихо и озлобено, с толкова типичен глас за стариците, които животът не е благословил.
Исла килна главата си виновно, въпреки че не знаеше къде точно е сбъркала. Тя нямаше право да пита или оспорва, имаше това да мълчи и изпълнява. Затова стисна още по-силно тежкия си товар, натисна сребърната дръжка на двукрилата врата и вдъхна свежия есенен въздух. Духаше силен вятър, но полъхът му беше мек и топъл, сякаш лятото казваше последно сбогом на земята. Листата на многовековните дъбове бавно напускаха изсъхналите клони и целуваха студената почва. Няколко закъснели птички бързаха да напуснат толкова враждебно-настроената Англия.
Исла заслиза надолу по каменното стълбище и се насочи към портата. Въздухът беше като лекарство за свикналите със задушното лято дробове. Момичето премрежи за секунди очи, за да се наслади на усещането на умиращото лято. Чуваше се как близката рекичка ромоли, а облаците спираха последните изпепеляващи слънчеви лъчи. Тя се спря и отвори устата си, за да поеме колкото се може повече от свежата атмосфера. Беше затворила съзнанието си за всякакви мисли, искаше само да чувства природата, която я обграждаше. Блаженството й продължи едва няколко секунди, тъй като изпусна торбата и тя се удари звучно в земята. Боклуците се бяха разхвърчали във всички посоки и й се наложи да ги събира бавно и не особено ефективно. Пет минути по-късно Исла се забърза към сметището, защото не желаеше повече да се залисва с други неща.
След като слезе от възвишението, където се намираше имението Блек, момичето се гмурна в един напълно различен свят. Тъмните, като че ли изоставени къщи, бяха накачулили улицата от двете страни. Нямаха принцип на подреждане, всяко свободно място беше впоследствие заемано от малки бараки. Градините бяха различни от тези в Голямата къща – бяха малки, слабо-поддържани, занемарени и пълни с овощия и зеленчуци, вместо с благоуханни и екзотични цветя. Хората бяха неблагоприятно настроени към всеки, който обитаваше Господарското имение. Рода Блек притежаваше цялото селце Пентървийл, разположено в покрайнините на Лондон. Живущите в него даваха символичен наем за земята на „господарите” всяка година. Покрай демокрацията, която вълнуваше напоследък Англия, Блек решиха, че тези пари не са им особено нужни. Имаха си достатъчно семейни реликви и трезори, пълни със злато и сребро. Но приемаха тази сума, за да не могат никога жителите да забравят кой е техен господар. Затова личната прислуга на фамилията беше намразена, заедно с нея самата. Пентървийлци смятаха, че на тях съдбата им се е усмихнала, защото не живеят в низината на града. Което съвсем не беше вярно, но за неуките и простодушни селяни, това беше непонятно.
Исла подминаваше с невнимание озлобените погледи, които й хвърляха местните. Наблюдаваше мизерията, в която живееха – мрачна, неподдържана и неподредена. Дори светлината сякаш подминаваше този край, поглъщайки в обятията си само имението. Злобни псета лаеха въз минувачите, но те не им обръщаха внимание. Мрачни хора, които животът беше озлобил. Непрестанната работа, неприветливата съдба и неплодородната почва бяха родили тези странни и страхливи люде. Покланяха се на „господарите”, но ги проклинаха вътрешно, защото ги държаха отговорни за собствената неудача.

Le Cimetière qui a oublié la saveur des Larmes
(Гробището, забравило вкуса на Сълзите)

Исла премина през селото и продължи нагоре по прашното шосе към сметището. Пътят й извън Пентървийл беше двадесетина минути, но сега се минаваше леко, защото жаркото слънце и задушният въздух липсваха. Лекият вятър подухваше косите й, но тя не го усещаше. Единствено гробището и сметището запълваха голямото пространство по пътя от селцето до Лондон. Едното беше отделено, за да не се трови въздухът, а другото – за да не се трови душата. Манталитетът на жителите беше така устроен, че те гледаха да забравят починалите си роднини. Не ги коментираха, въпреки че си спомняха за тях. Страхуваха се от смъртта и я игнорираха. След като един човек беше погребван, той беше и изтръгван от душите на останалите. Защото това беше грубият селски морал – един си отива, друг се ражда, но прехраната винаги е нужна и никога не е даром.
Самото гробище не беше много голямо. Стотина дървени кръстове бяха накацали върху тъмната почва – попиваха лъчите на слънцето, вдишваха полъха на вятъра и прегръщаха сълзите на небето. Бурените и неокосената трева почти ги бяха погълнали, защото тук се идваше само когато някой починеше. Събираше се цялото село и жертваше един ден в името на покойника. Качваха трупа му на каруца, притежание на някой от по-едрите собственици, и го изпращаха на последното му пътешествие. Недоволната гримаса беше типична, защото католицизма крадеше един залък хляб от тях. Погребваха го тихо и спокойно, защото мислите им летяха в друга посока. Брояха минутите до връщането си у дома, където ги чакаше едно и също безсмислено съществуване.
Семействата на починалия бяха единствените, които се вълнуваха, а не просто спазваха обичая. Ако починалият беше старец – те си отдъхваха, че са се отървали от едно гърло за хранене. Ако беше девойка или жена страдаха, че старата ще трябва вече сама да се оправя с покъщнината. Ако беше момък или мъж – се ядосваха, че няма да има кой да помага в градината. Тъй като това бяха те – прекалено много мразеха живота си, за да обичат другиго.
Една ниска телена ограда обвиваше гробовете. Беше сложена не за да ги пази, а за красота, въпреки че грубостта й трудно можеше да се сбърка с такава.
Съвсем малко път я делеше вече от сметището – една пропаст до пътя, запълнена с всякакви отпадъци. Исла се приближи до нея и хвърли торбата там. Погледът й се спря на мухите, които обитаваха пространството, навярно подмамени от миризмата, която то излъчваше.

La Château de Satan
(Замъкът на Дявола)

-Здрасти.
Последното нещо, което Исла беше очаквала се случи – насред сметището някой от селото да й проговори. На нея? Прислугата в Господарската къща? Това изглеждаше невъзможно, но все пак беше реалност. Блек се обърна и се загледа в момчето, което й беше проговорило. Висок и силен, с обгоряла кожа от авгуското слънце. Червеникавата му коса се оцветяваше в оранжево под лъчите на светлината. Кафявите му бадемови очи бяха големи и чувствени. Ресниците му - светли и почти незабележими. Имаше широко лице и големи устни, които сега бяха нарисували приветлива усмивка на лицето му. Въпреки че беше широкоплещест, фигурата му изглеждаше като на слаб човек. Беше двадесет-двадесет и пет годишен, съдейки по ръста му. Беше облечен с дрехи, твърде нетипични за хората от Пентървийл – не бяха особено официални или скъпи, но затова пък чисти и изгладени.
Исла, непривикнала на човешки контакти, замълча подтискащо и проследи с поглед как момчето хвърли една торба в сметището. То, от своя страна, забелязвайки че явно нямаше да отговорят на поздрава му, продължи:
-Казвам се Боб, приятно ми е! –Усмихна се още по-лъчезарно момчето и й подаде ръката си.
-И… Ребека. –Промърмори на носа си Исла и стисна грубата му ръка.
-Ти си от Голямата къща, нали? –Попита Боб и кимна към възвишението.
Там, в далечината, вятъра развяваше клоните на многовековните дъбове, а слънцето огряваше високата бяла сграда. Виждаше се каменното стълбище, колоните при входната врата и пъстроцветните градини. Имението Блек беше разположено на два акра земя, въпреки че само половин от тях беше зает със самата сграда. Останалото представляваше множество градини и малки горички, където често играеха наследниците на рода. Малки мостчета, дървени пейки и внушителни статуи на бивши представители на семейството обсипваха тази земя, което караше районът да прилича на някой от дворците във Версай или в покрайнините на Петербург, само че в умален вариант. Истината беше, че Нигелиус с радост би заел и останалите си акра земи, ако имаше с какво. Защото един истински Блек обичаше да показват богатството си, и смяташе, че ако имаш нещо, не трябва да го криеш.
Самата къща беше триетажна и особено обширна. Множество балкони и цветя разнообразяваха строгата й белота. Бръшлян беше плъзнал по северната й страна, но Нигелиус беше забранил на градинаря да го изтръгне. Смяташе, че растението доказваше историческата древност на рода, въпреки че самото здание беше променяно множество пъти с времето и модата.
Тъмните каменни прозорци рязко контрастираха на цялостния й външен вид и навяваха някаква мрачност и тъмнина. Снежнобелите завеси се вееха призрачно и придобиваха чудновати форми, които се меняха всяка секунда.
Класицизма и разнообразните растения предизвикваха смесени чувства на възторг и умиление. Високите етажи, множеството колони, дългите стъпала и строгите цветове контрастираха на многовековните дървета, многоцветните и благоуханни цветя и нежната природа. Имението Блек беше едно от най-красивите в околността и заслужено носеше това име. Красотата, омайността и пищността му бяха като маскарад на суетата и скриваха зад своята маска омразата, която вдъхваха обитателите й.

Pour ce que tu peux trouver, quand tu ne cherche rien
(За това, което можеш да намериш, когато не търсиш нищо)

Исла кимна одобрително и премести погледа си отново към момчето:
-А ти? Не си от селото май.
-Не, не съм от селото. Просто господарите ми си купиха вила в околността и решиха да я използват докато не е охладняло времето. –Усмихна се Боб и й посочи с пръст една двуетажна къща, нито пищна, нито семпла. Около й бяха насадени множество борчета и само малка част от вилата се виждаше от сметището.- По-скоро господарят ми – виконт Дарлингтън, втората му съпруга го напусна наскоро. Много мил човек. А твоите господари добре ли се отнасят с теб?
-Ами… хм… Чудесно. –Отвърна неубедително Исла и пак се загледа във вилата.
-Виконт Дарлингтън ме помоли да ви попитам откъде сте взели хортензиите, които растат в градините ви. Много се беше впечатлил от пищността им.
-Помолил те е? –Изненада се на отдавна-забравената дума Исла, но после се сепна и отговори.- От Източна Европа са, доколкото знам.
Боб й кимна и й се усмихна:
-Искаш ли да те изпратя до къщата? Незнам защо, но нямам много доверие на хората от селото, много неприветливи ми се струват.
-Не, мерси. –Побърза да откаже Исла и допълни.- И без това трябва да бързам.
-Добре, скоро ще се видим. –Махна й той с ръка.
-Скоро ще се видим ли? –Въпросително му отвърна тя.
-Да, предполагам, че лорд Блек ще устрои бал на моя господар, защото макар и с не много висок ранг, моят господар е благородник. –Усмихна й се той и я погледна въпросително. След като забеляза, че Исла гледа малко невярващо на това бъдещо пиршество, допълни.- Или може би не. Все ще се видим някъде наоколо. Хайде, до скоро.
Отново й махна с ръка и изчезна по прашната улица.
На Блек й трябваха няколко минути, докато се осъзнае и тръгне към дома. Този щастлив работник толкова много се различаваше от всички, живеещи наоколо. Носеше прилежни дрехи, усмихваше се често, говореше за господаря си, като за приятел. И явно не познаваше добре фамилията Блек, след като вярваше, че те щяха да устроят бал по случай пристигането на виконт Дарлингтън в околността. Една нова и непозната човешка психика, която рязко контрастираше не всички, които Исла познаваше – щастлива, приветлива и облагодетелствана сякаш от живота.

Le Berceau du Péché
(Люлката на Греха)

Исла хукна към дома, защото слънцето вече залязваше и на родителите й нямаше да направи много добро впечатление, ако се прибереше след тях. Вече нямаше време да мисли за това странно по нейните стандарти момче, за пейзажът, който рисуваха последните лъчи на небосвода – една неповторима картина, оцветена в лилаво, червено и оранжево. Тъмносиният фон преливаше в тези окраски и асоциираше прекрасното с мрачно.
Вятърът се усилваше и духаше в лицето й, но тя не го забелязваше. Той изглеждаше нищожен пред омразата на семейството й. И тя нямаше как да усети уханието на зелената трева.
-Къде беше? –Анриета, майката на Исла, се беше разположила в едно от кафявите кресла в хола и надигаше очи от овехтялата си книга. Лейди Блек имаше къса светлокафява коса, винаги стегната високо на тила й в елегантна прическа. Тъмнокафявите й очи напомняха на черни, когато осветлението беше слабо. В тях прекрасно се отразяваше огънят и те гледаха игриво и дори радостно. Но това беше само на пръв поглед. Присвиваше клепачите си по навик и те приемаха формата на котешки. Очите й бяха големи и красиви, но този факт можеше да се установи само ако наоколо нямаше хора и маркизата се занимаваше с нещо, което поглъщаше цялото й внимание. Ресниците й бяха дълги и светли и затова рядко се забелязваха в слънчевите дни. Имаше тънки вежди в същия цвят и те съвсем изчезваха от лицето й, което й придаваше още по-строг вид. Имаше слабо и миниатюрно лице с ясно-изразени скули. Чертите й бяха строго-пропорционални, а кожата – тъмна и гладка като коприна. Идваше от известна френска магьосническа фамилия, носеща името на местността Анжу. Така дукесата се беше превърнала в маркиза и не съжаляваше особено, че се е качила едно стъпало нагоре в йерархията.
Дълбоко в сърцето си Анриета Д’Анжу беше добродушна и милостива, но годините прекарани в аристократичните среди бяха изстудили топлите чувства, които тя хранеше някога. Те още съществуваха, но бяха принудително-забравени. Патриархалното съществуване беше притъпило свободолюбивата й душа и сега тя се примиряваше с морала, който й налагаше Нигелиус. Приемаше го доброволно, за да не създава проблеми. Беше предпочела да живее в света, който й е бил отреден, вместо да го променя.
Гласът й винаги беше хладен и незаинтригуван. Смехът й беше непознат на всички, а усмивката – рядко-появяваща се емоция, предизвикана в общия случай от етикета или от постиженията на Еладора и Финиъс. Гледаше хладно и строго всеки, но пред хората очите й играеха в клетките си.
-Ами… -Смути се Исла.- До сметището.
-Така ли? А защо се забави толкова много? –Скастри я Анриета.
-Едно момче от прислугата на… -Започна момичето, но не успя да довърши, защото лейди Блек я прекъсна грубо:
-Ти с прислугата ли общуваш? –Озъби й се жената насреща и присви очи.
-Не, той просто… Той просто искаше да знае дали ще организирате бал по случай заселването му в околността. –Исла изстреля думите си направо, защото иначе въобще нямаше да събере смелост да го направи.
-Как се казва? –Сухо промърмори Анриета.
-Лорд Дарлингтън.
-Това е ясно, кажи ми каква му е благородническата титла? –Ядоса се Анжу.
-Виконт. –Исла вече поглъщаше дневната с поглед, търсейки начин да се измъкне от неприятната ситуация.
-Виконт значи? Виконт? –Разфуча се маркизата.- Да посрещаме някакъв си виконт? В нашата къща? Изключено!
Лейди Блек се изправи и се приближи до библиотеката. Исла счете този момент за подходящ да изпълзи от гнездото на осите и да се прибере в малката си стаичка на третия етаж в западното крило. Вече се изкачваше по голямото мраморно стълбище със сребърни перила, покрито с огромен червен килим, когато чу някой да я вика по име. Не искаше да се обръща, не искаше, но се налагаше.
-Да, Финиъс? –Едно високо двадесет и петгодишно момче беше сложило ръце на гърдите си и я гледаше проницателно.
Финиъс Нигелиус Блек беше второто по големина момче в семейството, но след смъртта на Сириус, той се беше превърнал в любимия първороден син. Имаше ясно изразени скули, също като майка си, а и лицето му беше доста изпито, както и нейното. Дългата му черна коса стигаше до раменете му и той никога не я носеше пусната на публични места. Връзваше я ниско и приемаше още по-благороден вид. Носът му беше прав и не-особено издаден, симетричен и в двата му профила. Малките му змийски очи приличаха на нарисувани. Ресниците ги очертаваха и им придаваха някакво изящество и енигматичност, на които никой не можеше да издържи. Ирисът му беше тъмнозелен и в общия случай напомняше на черен. Но на светлина ясно си личеше контрастът им с тъмните коси, вежди и ресници.
Под очите му винаги се намираха тъмни сенки, символ на недоспиване, защото Финиъс спеше много малко. На шестнадесет години беше тренирал така организма си, че да издържа на голямо натоварване. Седеше до три часа през нощта, а се събуждаше точно в пет и половина. Държеше ръката си нaд голям железен казан и стискаше силно тежки метални предмети. Когато заспеше, хватката му се отпускаше и къщата се огласяше от звучен трясък. Така той се тренира да спи по малко и това дa му стига. Имаше големи амбиции за бъдещето и не можеше да позволи низките физически потребности да ги провалят.
Чертите му бяха строги и ясни, а брадичката – силно изразена. Между устните и бузите му се бяха образували дълбоки бръчки, вследствие на злорадата усмивка, която толкова често грееше на лицето му. Имаше тънки и дълги устни, които се разтегляха неимоверно във всеки един момент, когато смяташе да се подиграе на някого. Веждите му се повдигаха и изчезваха под косите му. Очите му се присмиваха презрително, а в тях се раждаше злорадо пламъче, което изчезваше при всяка сериозна мисъл, която му минаваше през главата, сякаш дъжд ромолеше и огънят умираше от целувката на водата.
Имаше дълги ръце и също толкова дълги пръсти. Когато ги скръстваше те напомняха огромен и ужасяващ паяк. Дългите му нокти често потракваха по масата и даваха израз на бързо-течащата му мисъл. Обикновено пръстени красяха ръцете му на публични места, но само един той никога не сваляше – сребърен с голям оникс, вграден в него. На врата му винаги висеше кръстче от същия благороден метал, подарък от баба му, Хелена, символ на религиозността, която, в интерес на истината, въобще не го засягаше.
Обикновено носеше дълги блатно-зелени мантии, които покриваха цялото му тяло. Под тях слагаше бели ризи, които подчертаваха цвета на кожата му. Но така се гласеше само пред магьосниците. Сред мъгълите Финиъс се обличаше по типичната за онова време френска мода. Носеше смокинг, дълъг до коленете му, тъмни ризи с бели папионки, черни елечета и панталони от същия цвят. Обувките му бяха винаги лъснати до блясък, а цилиндъра винаги пазеше главата му от жулещия вятър. Джобното часовниче от бяло злато не напускаше джоба на елека му, а бастунчето – ръката му.
Семейство Блек имаше сериозни връзки с аристокрацията на мъгълите. Обширните им имоти щяха да ги направят подозрителни, ако не се срещаха с висшето общество. А и то, по някаква случайност, отговаряше на изискванията им – етикет, власт, патриархат и богатства.
Затова и всеки от тях разговаряше прекрасно на френски, понякога дори по-добре, отколкото на родния си английски език. Имаха си собствени учители, от които научаваха нещата, които бяха непознати на тези в „Хогуартс”. Всички, освен Исла, получиха образованието, което се полагаше на един истински аристократ, било то в света на мъгълите или магьосниците.
Самия Финиъс беше най-интелигентният от цялото семейство. Умееше прекрасно да се държи в обществото, владееше изкусно и френския, и английския, и латинския език даже. Четеше множество книги в разнообразни сфери. Винаги знаеше повече от останалите, а и можеше да постигне повече от тях.
Иначе, Финиъс имаше мрачен и затворен характер. Предпочиташе компанията на книгите, отколкото на хората. И, въпреки това, впечатляваше всички с лаконичнността, остроумието, обноските и дарбите си в лова, музиката, науката и литературата. Загадъчната му натура не беше разкрита от никого впоследствие – нито родителите му, нито сестрите му, нито жена му, нито децата му, не го познаваха изцяло. Защото той знаеше, че ако искаш винаги да се приемаш, трябва да оставиш нещо и за себе си, нещо, което да скриеш дълбоко в душата си, така че никой да не го открие.
Сега младежът беше облечен с толкова тъмнозелена мантия, че на слабата светлина на полюлейте изглеждаше катранена. Гледаше я с някаква смесица от презрение, съжаление и присмехулство. Треперещото сияние на свещите обливаше само единия му профил, а другият потъваше с тъмнината.
-Спомена за някакъв виконт Дарлингтън. Познаваш ли го? –Строгият му глас отекна няколкократно в празното антре.
-Аз… Аз… Не, не го познавам. –Прошепна тя неуверено.
-А знаеш ли къде живее? –Продължи все толкова сериозно брат й.
-На хълма Делдстайн. –Отвърна момичето още по-притеснено. Чудеше се какво ли може да желае Финиъс от клетия лорд.
-Добре, можеш да си вървиш. –И изчезна от полезрението й.

Vengeance du Destin ou bien Inné Mort
(Отмъщение на Съдбата или Мъртъв по Рождение)

Исла остана в това положение още няколко минути, а после продължи нагоре към последния етаж. Портретите на бивши представители на рода Блек, поставени в сребърни рамки, красяха кървавочервените стени на стълбището. Те се подиграваха на момичето, ругаеха я, но тя ги игнорираше – беше свикнала с презрението, което излъчваха.
С всяко стъпало обстановката ставаше все по-неприветлива – портретите намаляваха, среброто по перилата на стълбата почерняваше, а червеният килим губеше яркия си цвят и се превръщаше в мръсно-розов. Обстановката плавно се променяше, ставаше все по-проста и обикновена.
На площадката на третия етаж имаше три врати – таванското помещение, величествената библиотека и стаят на Исла. Килерът беше разположен в дясно. Беше много обширен, но запълнен до горе с вехтории, символ на старинността на рода. Тези шкафове, скринове и вази, въпреки историческата си значимост, бяха протъркани и остарели, а и не особено модерни. Затова семейство Блек ги криеше на последния етаж, но не ги изхвърляше.
От стълбите право напред се намираше библиотеката – изключително просторно помещение, започващо с плътна двукрила и висока врата. В него нямаше стени, защото те бяха скрити от високите скринове. Множество етажерки имаше и в лявата страна на помещението. Другата част беше заета от също толкова кресла от черна кожа, които контрастираха на дървения под и зеления таван. Имаше малка стъклена масички, а във въздуха висяха диамантени полюлей, които осветяваха значително помещението. Всичките етажерки бяха от тъмно дърво и претъпкани с книги на различни автори и тематики. В дясната част имаше огромен отровно-зелен килим, на който с черно ръчно беше нарисуван герба на рода Блек. По алеите между етажерките пода скриваха рогозки в същия цвят със сребърни ъгли.
Вратата на спалнята на Исла се падаше вляво. Това беше средно на големина помещение, слабо-обзаведено със стари и непотребни на останалите от семейството мебели. Имаше две малки прозорчета, гледащи към Пентървийл. Рамките им бяха малко олющени, а пердета, въпреки че искряха от чистота - някакси овехтели. В ъгъла се намираше малко нощно шкафче с едно чекмедже с обърнати навън краченца. Изглеждаше наистина изискано, въпреки че лакът му на места се беше олющил и цветът му не беше равномерен. Дръжката му - нещо средно между жълта и сива. До шкафчето се намираше леглото, неправещо впечатление нито с големина, нито със стил. Беше ниско, от светло дърво и скърцаше неприятно. Покривките му бяха бели, а чаршафа и възглавницата – огненочервени. Точно срещу леглото един възголям шкаф събираше огромно количество прах и на момичето й се налагаше всеки ден да го чисти. Вътре намираха мястото си парцалите, които Еладора беше изоставила в полза на Исла. Каква благородност! Под тях момичето криеше книгите, които отвреме-навреме открадваше от библиотеката. Семейство Блек я бяха лишили от всякакъв вид образование и не желаеха тя да се изучи. Нещо като наказание за безмощността й. Затова на Исла й се налагаше да краде книги и сама да се учи на четене и писане.
До стената срещу прозорците беше допряно старо дървено бюро, което явно беше преживяло яда на някой неталантлив писател. Множество късчета от него липсваха и между средината на тъмното дърво и лакираната й кора имаше голям контраст. Върху масата винаги имаше няколко листа и един огризан молив, защото Исла обожаваше да рисува. Никой не я съдеше за това, не й трябваха знания, които не притежаваше, а и така изхвърляше тежките мисли, които я тревожеха. Нямаше особен талант, но в рисунките й предизвикваха множество чувства в душата на наблюдаващия ги.
До него се намираше един напълно обикновен и не особено удобен дървен стол. Единият му крак беше леко килнат и момичето често падаше, забравяйки във вдъхновението си този факт.
Иначе стаята беше боядисана в различни светлокафяви нюанси и придаваше някакво чувство на топлина и уют, рязко унищожавано впоследствие от старите и подтискащи мебели.
Но най-интересните неща в стаята на Исла се намираха на една малка кръгла масичка срещу нощното й шкафче. Върху нейната повърхност бяха подредени множество стари и забравени снимки на някакво момченце. На гърбовете им пишеше различни неща от типа на „Sirius, 1848” (Сириус, 1848), “Sirius et Phineas, 1850” (Сириус и Финиъс, 1850), “Sirius en Paris, 1852” (Сириус в Париж, 1852) и т.н. Снимките бяха смачкани и неясни, но момичето не можеше да се прости с тях. Цял живот не успя да забрави как ги беше откраднала от стаята на родителите си и никой не беше забелязал. В действителност, Анриета и Нигелиус никога не разбраха, че те са напуснали спалнята им, защото не плачеха с кървави сълзи пред спомените за мъртвото си първородно дете.
Сириус Блек, роден на двадесети ноември 1845. Едно малко тъмнокосо момченце с упорити кафяви очи и разглезен нрав. Като бъдещ глава на рода Блек, Сириус беше обожаван от всичките си роднини. Зариваха го с подаръци, хранеха го с най-чисто месо и му даваха да пие от най-изисканото френско вино. Имаше си една кърмачка, в частност познатата ни вече Сара Паркър, една прислужница и двама възпитатели от най-висшето общество – единият – магьосник, а другият – мъгъл. Сириус беше заобиколен от тази свита от най-ранна възраст.
Така момчето растеше с най-голямото внимание, което можеха да му осигурят едни известни и могъщи аристократи-магьосници. Получаваше всичко наготово и себелюбието, егоизма и разглезеността му растяха неимоверно. Знаеше френския език като роден, защото от ранна възраст го бяха закърмили с него. Изучаваше още английски и немски. Възпитателите му го учеха на етикет, науки и възпитание, а знанията му се затвърждаваха от множество пътувания из Европа.
Докато Нигелиус не беше решил, че момчето трябва да отиде в Америка, за да поеме до единадесетгодишна възраст всички неща, на които мъгълите могат да го научат. Тази възраст, естествено, беше съобразена с планираното му постъпване в „Хогуартс” и приемането му в дома на чистокръвните – „Слидерин”.
Когато Сириус се качи на кораба за Америка, той още не беше навършил осем години. В колонизирания континент го очакваха също толкова голяма прислуга и къща в центъра на
Ню Йорк.
Обаче Нигелиус не беше съобразил едно нещо – точно в тези години из североизточните райони на Америка върлуваше остра и заразна болест. Половин година по-късно до имението Блек достигна писмо от личния лекар на Сириус, в който се споменаваше, че момчето е прихванало слабо-известен тогава в Англия вирус, наречен „Variola Minor”. Споменаваше, че това е по-леката форма на болестта и е почти сигурно, че момчето ще оцелее невредимо.
Сириус обаче имаше злочестината да е част от малцината, които слабият вирус повали. Десет дена по-късно момчето вече не беше между живите.
Така аристократичното семейство загуби осемгодишния си първороден син, на който всички предричаха велики дела. Но заедно с обезобразеното му тяло, Нигелиус и Анриета погребаха и спомена за него. Погледите им паднаха на шестгодишния Финиъс, който впоследствие получи още по-голямо внимание. Но богатствата и прислугата не успяха да събудят в момчето разглезеното дете, което някога беше живяло в Сириус. Шестте години, в които той слабо интересуваше родителите си до голяма степен оформиха характера му така, че земните блага не успяха да заличат реалиста, който живееше в душата му.
По този несъзнателен начин родителите му бяха дали много повече, отколкото на първородния си син. Силен характер, подкрепен от високо за времето си образование.

Le Frère créé par les Rêves
(Брат, създаден от Бляновете)

Но какво правеха снимките на разглезения й брат на масата на Исла и защо тя беше рискувала да я накажат, крадейки ги (нещо, което беше твърдо непривично за слабата й психика)?
Истината беше, че изтърсачето в семейство Блек дори не познаваше Сириус. Беше се появила на бял свят две години след неговата смърт. И, все пак, тя го обичаше силно. Имаше нужда да изпитва топли чувства към някого, а сред останалите й познати и роднини нямаше такъв, тъй като или не се интересуваха от нея, или я презираха. А беше чувала само откъсъчлени факти за Сириус.
Така Исла създаде един образ в душата си, който да обича силно. Представяше си малкото момченце с мили очи и къси ръчички, виждаше как й се усмихва и сякаш чувстваше прегръдките му. За нея Сириус беше малко, сладко и мекосърдечно братче, а не разглезено и егоистично дете. Често проливаше сълзи над снимките му, милваше чертите му, сякаш се познаваха цял живот и сега тя скърбеше по изгубения си най-добър приятел. Обичаше го с цялото си сърце, защото беше ангел в съзнанието й.
Един неин роднина трябваше да е мъртъв, за да опознае любовта й. Но това не се отнасяше за останалите хора…

Evasion dès la Fortune
(Бягство от Съдбата)


-Здрасти отново! –Усмихна й се Боб, когато се засякоха в местната хлебарница.
Исла кимна с глава и понечи да си тръгне, но ръката му я спря. Беше вперил тъмнокафявите си очи в нея и я гледаше проницателно.
-Закъде бързаш винаги? –Попита той сериозно и отпусна хватката си, плащайки на намусената продавачка, която убиваше с поглед ту единия, ту другия.
-Аз… Аз… Аз не бързам… Просто трябва… -Започна неуверено Исла.
-Просто трябва да какво? –Скастри я момчето безмилостно.
-Трябва да се прибирам…
-А, не, моля ти се! Няма да ти повярвам!
Исла го гледаше озадачено и не можеше да повярва на ушите си. Какво ли имаше в предвид това странно момче. Да, ‘странен’ беше думата, която предизвикваше в съзнанието й образа на Боб Хитченс. Но можеше ли той да бъде „нормален”, имайки се в предвид колко различен беше от всички познати на изтърсачето на семейство Блек?
-В смисъл? –Попита неразбиращо и сведе виновно глава по навик.
-В смисъл, че нямаш никаква работа. –Отговори й Боб и я поведе за ръка навън.
-Аз… аз не те разбирам. –Искрено отвърна момичето и се опита да си тръгне, но безуспешно.
-Ела, ще те запозная с моя господар! –Усмихна й се насреща ‘странника’.
-С кого? Не, аз… Аз не съм от достатъчно високо потекло… Аз не мога…
-Разбира се, че можеш. А и лорд Дарлингтън не е някакъв сухар. Хайде!
Боб скръсти ръце пред лицето си като за изповед и й се усмихна. Исла претегли фактите и после, установявайки че никой от семейството скоро няма да се прибере, а и старата вещица спи непробудно до шест часа след обяд, кимна одобрително, стисна ръката му и го последва към вилата на лорд Дарлингтън.

Ville?… Pas ville, mais Foyer!
(Вила?... Не вила, а Дом!)

Слънцето беше във най-връхната си точка, докато двамата крачеха в посока, обратна на Голямата къща. Вилата на лорда се намираше на срещуположния хълм, беше обвита в прегръдката на боровата гора и едва се забелязваше. Въпреки че разстоянието беше голямо на фона на жаркото слънце, изоставения път и пустошта, която ги обгръщаше, те не забелязаха времето. Половин час по късно стигнаха до хълма и трябваше да се покатерят по стръмна пътечка, за да стигнат вилата.
-Нека да позная – не се катериш често, нали? –Усмихна й се Боб и й подаде ръка, за да успее да достигне до един добре-издаден камък.
-А ти? –Задъхвайки се го попита Исла.
-Скачам по дърветата във всяка свободна минута. –Засмя се момчето и, преценявайки, че ‘Ребека’ няма да успее скоро да се изкачи до вилата, я хвана на ръце и я понесе нагоре, което не му костваше много, защото момичето беше доста кльощаво покрай огризките, с които хранеха прислугата в имението Блек.
-Но… Какво правиш? –Исла едва успя да зададе въпроса си от свенливост. Целите й страни бяха плувнали в мека червенина, а тя се чудеше къде да скрие лицето си и правеше всичко възможно, за да не срещне погледа му.
-Спестявам си един час време. –Усмихна се момчето и минути по-късно, пускайки я на земята, допълни.- Иначе щях да остарея, докато те чакам.
Исла замръзна пред гледката. Вилата на лорда въобще не можеше да се мери по големина, пищност и изисканост с тази на семейство Блек, но все пак нещо в нея потръпна. Беше двуетажна, сива на цвят, а гредите й бяха от светло дърво. Беше с правилни форми, въпреки че имаше широка тераса, скрита с навес от жаркото слънце или зловещата буря. На ръба й множество цветя наблюдаваха небето с разноцветните си очи. Отпред имаше само една дървена и неоформена преграда, на която беше завързан тъмнокафяв кон, който не можеше да се мери с красотата и грацията на породистите животни в конюшнята на Голямата къща, но цвилеше приветливо насреща й. Наоколо нямаше нищо друго, освен многовековни борове, които прикриваха малка част от сградата.
-Лорд Дарлингтън обича природата. –Отговори набързо момчето на погледа й и я повлече към входната врата, която представляваше не много голям къс тъмно дърво с малко сребърно чукче. Боб се спря, минавайки покрай коня и го представи.- А това е Фейвър и, очевидно, му е много приятно!
Исла се приближи до животното и протегна ръката си. Конят я помириса и бутна муцуната си в дланта й.
-Хайде, хайде! –Отново я дръпна нетърпеливо Боб за ръката и я въведе в къщата, без да чука.
Вилата на Лорд Дарлингтън отвътре много напомняше на чувствата, които предизвикваше отвън. Антрето беше малко и имаше миниатюрно дървено шкафче за обувки и изкусно извити закачалки, забити в стената. Помещението беше боядисано в някакъв блед нюанс на сивото, който много напомняше на мръсно-бял. На първия етаж се намираха хола, кухнята и тоалетната. Така наречената дневна представляваше една стая, затрупана с книги. Те бяха по масите, по етажерките, дори по земята. Няколко фотьойла в тъмнокафяв цвят даваха възможност на лорда да си почине. Имаше три кръгли и големи дървени маси, покрити с бели покривки и украсени с вази с цветя. Килимът покриваше каменния под, а винаги-запалена камина дооформяше чувството за уют, което предизвикваше помещението. Стените и тавана бяха боядисани в светлосиньо, а тъмните рамки на малките прозорци им контрастираха. Къси завеси с красива дантела скриваха нощем пейзажа, който разкриваха. Защото през тези прозорци се виждаше само зеленина, чуваха се само баладите на песнопойните птички, вдъхваше се само мириса на боровете.
Кухнята беше малко помещение, снабдено само с най-необходимите за готвене уреди. Но оттам винаги миришеше на някое топло и традиционно ястие, което гъделичкаше нежно обонянието и напомняше на родното огнище.
В антрето се намираше и тясната дървена стълба, водеща до втория етаж. Стъпалата винаги напяваха някаква мелодия, но с времето ушите привикваха към звуците им.
Втория етаж на вилата представляваше един не особено широк коридор, водещ до терасата. Самият балкон беше широк и на него се намираше една голяма дървена пейка, която беше едно от най-любимите места на лорда в къщата.
Три врати и множество снимки на семейството на Дарлингтън и неговите приятели красяха голите му стени. Първата, най-близко до стълбището, беше спалнята на малобройната прислуга на виконта, състоящ се от Боб, който помагаше в лова, сеченето на дърва и по-тежката работа, и майка му, Анна, която разтребваше къщата и готвеше. Момчето беше на служба при Дарлингтън, откакто се помнеше, защото той беше приютил при себе си него и майка му, след като бяха останали на улицата.И двамата таяха топли чувства към господаря, който така добре се беше отнесъл с тях.

Vicomte Darlington – Amour ou Peine?
(Виконт Дарлингтън – Любов или Болка?)

Боб поведе момичето в сърцевината на къщата до хола, почука на стъклената врата и, без да чака позволение, я завлече вътре. Очите на Исла погълнаха лорд Дарлингтън. Той беше не особено висок шестдесетгодишен мъж. Имаше къса сива коса, стигаща до ушите му, която на места още беше запазила светло-кестенявия си цвят. Очите му бяха чувствено-сиви и в тях играеше пламъчето на огъня, защото креслото му беше обърнато към камината. Лицето му беше малко и кръгло с ясно-изразена брадичка, а дългите му мустаци закриваха устните му, като по детски се повдигаха при всяка усмивка. Веждите му често играеха някакъв танц на лицето му, толкова чувствен, толкова емоционален.
Дългите му набръчкани пръсти бяха стиснали здраво някаква книга, потрепвайки, а очилата му бяха паднали на върха на гръцкия му нос. Имаше широки ноздри, които видимо потрепваха при всеки дъх, който повдигаше слабото му същество. Набръчканата му кожа се скриваше от бялата риза и тъмносиньото вълнено елече, които го топлеха, въпреки жегата навън.
Лорд Дарлингтън се изправи и с усмивка подаде ръка на непознатата. Очите му я гледаха благо и й напомняха някаква чувственост, толкова непривична за неговата възраст. Гледаше я с поглед на млад, свободолюбив и щастлив човек.
-Enchanté, mademoiselle…? (Приятно ми е да се запознаем, госпожице…?) –Изкусният му френски погали сетивата й, но тя не успя да разбере въпроса, затова се загледа в Боб, надявайки се че той ще я избави от неловката ситуация.
-C’est mademoiselle Rebecca. Elle travaille chez la famille Black. (Това е госпожица Ребека. Тя работи за рода Блек.) –Отвърна Боб на правилен, но не толкова изразителен френски, а лекият му британски акцент накара очите на стареца да се присвият от задоволство.
-Je suppose, qu’elle ne parle pas français, n’est-ce pas? (Предполагам, че тя не говори френски, нали?). –Дарлингтън погледна милостиво момичето и продължи.- Приятно ми е да се запознаем, госпожице. Името ми е Даниел Дарлингтън.
-Удоволствието е изцяло мое. –Още щом съзря усмивката на лорда, Исла веднага се обвини, че използва изрази, които не разбира.
-Но, моля ви се, заповядайте! –Мъжът й показа с ръка едно от креслата и момичето се настани на него удобно.
-Чай, кафе? –Попита Дарлингтън и, чувайки желанието й се обърна към Боб.- Ще бъдеш ли така добър да помолиш майка си да свари малко вода за чай?
Момчето кимна и излезе от стаята. Даниел отново се загледа в момичето и й се усмихна.
-Много е тъжно, че аристократите в днешно време мислят по същия начин, както и преди три столетия. Смятат че на образование са достойни само те и техните наследници, че френският език е само за хора със синя кръв. Глупаво е нали? –Запита риторично Дарлингтън и, след секунда мълчание, продължи.- Френският език е най-чувствения език и смятам, че всеки, който го осъзнава, трябва да има право да го изучава. Също както и ти.
Исла се стресна от споменаването й в тази кратка реч. Загледа се в очите му, които искаха да й кажат нещо.
-Непременно трябва да идваш тук на уроци по френски при мен! Това е езика на любовта, а мисля, че ти умееш да изпитваш това чувство, колкото и да не го проумяваш.
Момичето се стресна от проницателността му, но впоследствие мисълта й падна на първата част на излиянието. Да учи френски? Та тя едва пишеше и четеше на английски. Как щеше да се справи с френския. Сведе печално глава, сякаш беше посърнала от сушата роза, и, поруменяла, прошепна:
-Аз… аз… незнам да пиша и чета добре…
Даниел се изправи и се приближи до нея. Вдигна с ръка лицето й и каза успокоително:
-Това не е твой грях, от който да се срамуваш. Свенливост трябва да изпитват господарите ти, защото не са те удостоили с това право, което всеки човек има по рождение, независимо от произхода и работата си.
Исла почувства някакъв прилив на сила, който не беше усещала до момента. За първи път вярваше в себе си, във възможностите си и в това, което й предстоеше. Толкова странно, толкова непознато чувство. В този момент беше убедена, че може да разпери крила и да полети, независимо от мнението на роднините и това на останалите. На крилата на собствената си вяра.

Le Futur dans le Passé
(Бъдещето в Миналото)

Исла набързо доби навика да посещава вилата на лорда. Неговата добронамереност, приятелството на Боб и чистосърдечността на майка му я бяха завладели до такава степен, че не можеше да се откъсне от компанията им. Дебнеше да ги няма всички в имението и бягаше от неговата изящност, красота и богатство.
Виконтът се отнасяше с нея като баща с дъщеря. В началото я учеше на писане и четене, а година по-късно щеше да премине и към френския език.
-Знаеш ли, Ребека, запознах се с един от господарите ти. –Каза виконтът месец след като срещна Исла за първи път.
-Така ли? –Отговори смело момичето. Беше се научила на самоувереност и вече почти дръзко гледаше хората в очите. Е, поне тези, от които не се страхуваше. Къдриците й се спускаха свободно по раменете на вълни, а устните й вече умееха да изразяват приятната емоция, наречена усмивка.
-Да. Финиъс, изглежда много добро момче. –Замисли се Даниел, загледан в пейзажа, който разкриваше прозореца, до който беше разположил стола си.
-Не съм забелязала подобни качества в характера му. –Искрено отвърна Исла, чудейки се защо лорда асоциираше брат й с каквато и да е висока ценност.
-Може би защото той не е искал да ги забележиш. В този свят такива като него нямат място, затова и той не разкрива себе си.
-Страхувам се, че не те разбирам. –След множество забележки Исла беше престанала да се обръща към лорда с официални обръщения.
-А и не трябва…
С тази негова недомлъвка разговорът замря, защото в стаята влетя Боб с думите:
-Двата часа минаха, не я преуморявай…
-Les deux second pour l’amoureux sans sa favorite sont comme deux années. (Двете минути за влюбения без неговата любима са като две години) –Промълви замислено Даниел.
Исла проследи ядосания поглед на Боб, но не го осмисли. Той я дръпна рязко и тръгнаха към вратата.
-Какво толкова ти каза?
-Нищо важно. –Каза Боб, но погледът му говореше точно обратното.
-А накъде отиваме?
Момчето й се усмихна и кимна към Фейвър. Дигна я на ръце и я постави на гърба на благородното животно.
-Но аз… Аз не мога да яздя.
Боб скочи също на коня и прошепна в ухото й:
-Не съм толкова сигурен.
После хвана юздите и го поведе към дълбините на гората. След няколко минути вече бяха на някакво равно поле и Боб остави Фейвър да галопира из златистата трева. С едната си ръка беше хванал през кръста момичето, за да не падне, а с другата управляваше с леки движения интелигентното животно.
-Къде отиваме? –Подвикна, смеейки се на хвърчащата си коса, Исла.
-Там, където проблемите не могат да ни открият.
Двадесетина минути по-късно се озоваха пред поредното гористо възвишение. Иглолистните дръвчета потрепваха видимо под допира на студения декемврийски вятър, който довяваше някаква болезнена агония.
Боб скочи от Фейвър и й подаде ръка, помагайки й да слезе.
-Не трябва ли да… -Започна Исла, сочейки коня.
-Остави го малко да потича, после ще се върне. –Успокои я момчето и я поведе за ръката към хълма.

La Cascade De Désirs
(Водопадът на Желанията)

Исла се остави зеленината да я погълне и затвори очите си, за да вдъхне свежия зимен полъх. След няколко мига Боб спря и тя остави погледа си да обгърне приказния пейзаж, който рисуваше за нея в този момент съдбата. Един огромен водопад разцепваше гъстата зеленина и живописно падаше в малко езерце, което беше създал сам. Водата се сипеше на капки от игличките на дърветата , които сякаш се бяха надвесили, за да вкусят от живота, който им предоставяше. Някаква мека топлина излъчваше този затворен за света оазис, защото растенията пречеха на вятъра да прониква вътре, но оставяха с отворен покрив ‘помещението’, за да се радва слънцето на сенките, които го посещаваха.
Боб стисна ръката й по-силно, за да я изкара от унеса, и я поведе към езерото.
-Студено ли ти е? –Попита момчето, усещайки ледените й пръсти.
-Не, добре съм.
Исла не можеше да спре да наблюдава как водопадът се сливаше с малкото езеро и създаваше мъгла от влажен въздух.
Боб свали кафявото си палто и го постели на камъка. Двамата се разположиха на него. Исла поглъщаше с кафявите си очи живописността на природата, а момчето не сваляше поглед от лицето й.
-Ти трепериш…
-Не, добре съм. –Отвърна момичето.
-Виж, Ребека…
-Чакай! –Исла не можеше да издържа повече в света на лъжи, който родителите й бяха създали. Щеше да каже цялата истина и то сега, защото не можеше да живее в измама. Обърна лице към него и промълви глухо.- Името ми не е Ребека.
-Но нали ти… -Започна учудено Боб.
-Да, така ти казах. Но името ми е Исла, Исла Блек.
-Но това… Това е фамилията на господарите ти… -Не можеше да повярва на ушите си Боб. Той я поглъщаше с поглед и очакваше всеки момент да му каже, че се шегува.
-Да, и моя също. Аз съм точно толкова дъщеря на Нигелиус, колкото Еладора и Финиъс. –Момичето го гледаше право в очите с хладнокръвие, което й беше толкова неприсъщо.
-Но ти не… ти не…
-Да, не приличам на дъщеря на една от най-богатите фамилии в Англия, нали?
-Но защо са те отхвърлили?
-Защото съм безмощна.
-Каква? –Тази дума, толкова странна и непозната.
-Нямам магьоснически сили.
Боб се изправи и я погледна с поглед ала ‘Ти си умопомрачена!’ и понечи да си тръгне, но гласът на Исла го спря:
-Добре, можеш да не ми вярваш, можеш да си мислиш, че те лъжа, че съм най-обикновена слугиня и си измислям небивалици, за да докажа обратното. Знаеш ли, свикнала съм с презрението, няма да си нито първият, нито последният, който ще ме мрази. Можеше да си единственият, който държи на мен. Но не съм в състояние да те принуждавам да правиш каквото и да е!
Исла седеше потресена от думите си, толкова искрени и толкова смели. Не можеше да повярва че за първи път казваше точно това, което мислеше. Боб се загледа за секунда в нея и промълви тихо:
-Може би е време да си тръгваме.
-Може би да.

Rêves, cassé en Morceaux de Glace
(Мечти, разбити на Парченца Стъкло)

Боб свирна с ръка и няколко минути по-късно Фейвър изскочи от гората, цвилейки приветливо. Момчето отново й помогна да се качи и се метна на гърба на коня. Този път се беше разположил отпред, сякаш за да игнорира близостта на тялото си с нейното. Исла се беше хванала колкото се може по-леко за блузата му, защото не искаше да му прави впечатление. Ако знаеше къде се намират щеше да предпочете да се прибере сама, нямаше какво повече да иска от Боб, а и липсваха думи, които би желала да му сподели. Сега мечтаеше само да се прибере час по-скоро в имението Блек. Всъщност не го искаше истински, но животът трябваше да продължи с предишния си ритъм, независимост от нейните желания. А и се чувстваше неловко в компанията на Боб след последните думи, които му беше казала.
Усети как момчето ускори галопа на благородното животно. Движеха се с бясна скорост, а тя все повече отпускаше хватката си. Не искаше да се чувства длъжна на Боб. Някога Финиъс й беше обяснявал как се язди, затова тя сега полагаше неимоверни усилия да се държи на краката си. Беше притиснала силно с колена о хълбоците на Фейвър, но стойката й далеч не беше стабилна, защото се беше навела назад.
Изведнъж Исла усети как тялото на коня й се изплъзва от хватката. Приведе се напред, за да се хване някъде, но не успя. При следващия скок на Фейвър Исла вече лежеше на земята, изгубила съзнание.
Стаята бавно изплува пред погледа й и мебелите придобиха своите очертания, отделяйки се от света на неясните гами. Момичето съзря една до болка позната фигура, която се въртеше около леглото й. Неясният й поглед не можеше да игнорира спомените, които бавно се възвръщаха.
Исла повдигна ръката си вяло и разтърка чело. После се подпря на ръце и се облегна на стената.
-Какво се е случило? –Попита момичето, гледайки как прислужницата сваляше пердетата от прозорците.
-Леко мозъчно сътресение. –Сухо и безизразно отвърна Сара. Исла впери поглед в тавана, мислейки си какво ли значеше този термин.
-Звучи сериозно. –Отвърна момичето и се обърна към прислужницата, която и за миг не отдели очи от завесите.
-Не е нищо особено. Ще се оправиш. Не се прави на мъченица!
Исла реши, че този многозначителен отговор е добър повод за край на разговора.
Изведнъж в мислите й изплува една голяма кожена корица с рисунка на величествен дъб, приветлив котарак и златни вериги. „Вълшебни приказки” на Александър Сергеевич Пушкин, преведена на английски специално за малкия Финиъс, докато той не беше още усвоил френския. Тази малка и безобидна книжка сега лежеше под старите рокли в прашния гардероб и предизвикваше неописуем страх в душата на момичето. Какво ли щеше да се случи, ако Сара намереше тези пожълтени страници? Със сигурност нищо хубаво!
Исла се повдигна на ръцете си и понечи да стане, но Сара я спря със строгия си поглед:
-Не трябва да се изправяш. Господарят забрани!
Момичето потърси объркано нещо, което да я спаси, но старата вещица не се обърна, докато завивките не покриха цялото тяло на Блек. Исла закри с одеалото главата си, защото се страхуваше да гледа. Постоя така десетина минути, надявайки се да заспи, но безуспешно. Страхуваше се прекалено много.
Вратата на стаята се тресна и момичето хвърли одеалото на няколко сантиметра от лицето си от изненада.
-Вън!
Финиъс изглеждаше много ядосан. Говореше озлобено и презрително и Сара изхвърча за секунди навън.
Момчето се приближи бавно до прозореца и скръсти ръце на гърдите си, загледан в хоризонта. Клепачите му потрепваха развълнувано, но останалото му същество беше сякаш от камък. Така постоя някое време, а душата на Исла се свиваше все повече от притеснение. Този неочакван враг сега изглеждаше по-страшен и от предвидимия.
-Какво се случи? –Финиъс не отдели погледа си от снежната покривка, която беше довял вятъра през нощта. Исла още незнаеше този факт, тъй като след злополуката бе спала непробудно до следващата заран. Но сега пухкавите снежинки не можеха да привлекат вниманието й така, както съумяваше собствения й брат.
-А-аз не помня всичко. –Отвърна момичето потрепервайки от привкуса на злочестината, който времето създаваше със бавното си и монотонно тиктакане.
-А какво помниш? –Безизразен глас, придружен от инфантилно потрепване на лявата ръка.
-А-аз… Аз бях д-до ед-дно възв-вишение. –Гласът й трепереше, но не по-силно от сърцето й. Усещаше как я заболява главата, сякаш мозъкът й се уголемяваше неколкократно, но черепът го притискаше.
-С кого беше там? –Този път Финиъс се обърна към нея и Исла видя някакво вълнение в погледа му, въпреки че лицето му запазваше хладнокръвното си спокойствие. Сякаш две чувства се бореха в него, но от едното се срамуваше и се опитваше да потуши пламъкът му още в разгара му.
-С Боб Хитченс. –Отвърна Исла, а погледът й заснова по всеки ъгъл на стаята в опит да спре сълзите, които напираха. Какво ли щеше да се случи сега, какво ли щеше да й стори… Да каже…
-Работника на лорд Дарлингтън ли? –Попита момчето, а при първата му дума устните му се присвиха едва-доловимо.
Речта й секна за секунда. Искаше да отвори устата си и да отговори, но думите не й стигаха. За миг забрави всичко, което някога бе знаела, и се отдаде на ужаса, който я беше обгърнал. Успя едва-забележимо да кимне, а от очите й се закапаха десетки разтопени диаманти, които се озаряваха от сиянието на слънчевите лъчи и умираха в терзанията си.

Eau de Vie
(Вода на Живота)

Исла усети как пръстите му се впиха в раменете й и Финиъс трескаво я разтърсваше. Чувстваше се все по-отпаднала с всеки миг, губеше съзнанието си бавно и необратимо. Затвори очи в опит да чуе думите му и се унесе.
Изведнъж усети, че момчето се отдели от нея, и главата й потъна безпомощно в меката възглавница. Топлината на завивките й и нежната светлина я накараха да отвори уморено клепките си, а очите й блеснаха като отражение на ефирните лъчи. Видя в далечината силуета на брат си, който нервно се въртеше в кръг и говореше нещо сам на себе си. Беше изгубил контрол, но Исла не можеше да разбере на какво се дължеше това, защото съзнанието й беше в този момент далеч от съществото й.
Рязката болка отново се появи и момичето помисли, че съвсем скоро ще припадне отново. Нещо сякаш се стрелна през профила й и слепоочието й запламтя в мъчение. Малката й ръчичка машинално намери епицентъра на болката и се впи в кожата й.
Момичето затвори отново очите си, в опит да забрави. Усети студено стъкло до устните си и изпи цялата течност на един дъх. Усещаше вкуса на водата със закъснение, но не обръщаше внимание на това. Искаше само болката да спре, нищо друго.

Vas-tu gager vie sur un jeu d’échecs, vas-tu sacrifier une reine pour un pion, vas-tu comprendre précisément combien tu gagne, en lui perdant ?
(Ще заложиш ли живот на партия шах, ще жертваш ли кралица за пешка, ще разбереш ли точно колко печелиш, губейки я?)


Исла бавно отвори очи, за да съзре тъмната сянка на брат си, който беше седнал на леглото и се взираше сляпо в стената. Слънцето огряваше с последните си лъчи снежното покривало на земята, а хилядите му малки брилянти проблясваха за последно в лилаво, розово и червено.
Тя разтърка очите си и това привлече вниманието на Финиъс, който се приближи глухо и попита:
-Добре ли си?
-Да. –отвърна момичето. Болката вече беше изчезнала и само умората й напомняше, че е претърпяла инцидент.
-Исла, слушай ме. –Започна Финиъс бавно, стремейки се гласът му да не потрепери нито за миг. Момичето се опули малко от споменаването на истинското й име и потъна в думите му.- Не трябва да казваш на баща ни за виконт Дарлингтън. Нито че го познаваш, нито че си ходила там, нито че аз съм го правил.
Исла ококори още повече очи от изненада. Да не би Финиъс… Финиъс да я молеше? Нея?
-И двамата ще загазим, ако…
В този момент вратата се блъсна и момчето, което се беше навело над нея, се изправи рязко, а речта му секна.
От тъмнината в разноцветните лъчи изплува бавно една висока женска фигура. Имаше остри и прави черти, които правеха лицето й ужасяващо. Кафявите й очи се бяха присвили и вперени ядно в двамата. Чипият й нос потрепваше нервно и поемаше дълбоко дъх, сякаш искаше да ги задуши. Късата й руса коса хвърчеше във всички посоки и гъделичкаше миниатюрните й уши, което я караше да трепери от яд. Имаше малки и дебели чувствени устни, сега извити изкусно в подигравателна усмивка, сякаш бяха част от някаква фреска, толкова изумително-оформени. Леки бръчици около очите й се бяха образували от грозната гримаса, която толкова често използваше. Имаше изящна дълга шия, оцветена с перлено сияние и сякаш тя украсяваше сърцевидния рубин, а не той-нея. От ушите й висяха дълги висулки, с вградени от същите червени камъни. Беше облечена с дълга черна пола, спускаща се на дипли след нея, която ефирно наподобяваше някакъв катранен океан. Дълго и полепнало сако от същия цвят, което стигаше до таза й, прикриваше корсета, с който беше пристегнала дъха си. Връхната дреха имаше висока яка, а блестящи копчета я обсипваха отгоре до долу. Прилепналото сако извайваше фигурата й, а нежните й извивки придобиваха още по-величествен вид. Ръкавиците й бяха от най-нежна коприна и стигаха до китките й, контрастиращи със игривата си дантела и белота на строго-официалното облекло. Още един рубин украсяваше съществото й. Тънките й пръстчета, дължащи впечатляващата си дължина и изисканост на уроците по пиано, бяха слабо-подчертани, единствено и само с един сребърен пръстен с мъничък рубин.
Еладора Нигелиус Блек. Момичето, което се докосваше най-много до същността на родителите си. С ледено сърце, проклето от френските маниери, строг и безизразен поглед, подарък от английската аристократическа консервативност. Висша ненавист, висша безчувственост. Еладора, която можеше да откъсне душата на всеки свой роднина и да я смачка с крак без да й мигне окото. Неспособна на каквато и да е привързаност към когото и да е. Прекрасното видение на английските благородници, която ги използваше безобразно, само и само да постигне користните си желания. Ела, както я наричаха само родителите й, не можеше да чувства някого близък. Нито роднините, нито ‘приятелите’, нито враговете. Нямаше същество, което можеше да предизвика нейните възхищение, близост, камо ли любов. Установяваше контакт с благородниците чрез невинното си изражение. Отпускаше погледа си и го правеше мек и благ. Прокарваше ‘случайно’ нокът през яркочервените си устни. Броеше бавно секундите, докато аристократът свалеше поглед към земята. Тогава знаеше, че той е неин и може да получи всичко, което пожелае. Дори ако случайността довее в мислите й желанието той да умре. И тя имаше нужното влияние, за да го накара.
Съдбата й определяше ролята на глезеното богаташко момиче, но Еладора не беше такава. Противно на предположенията, впечатленията и мислите, тя притежаваше сериозност, която никой не би й преписал. Нямаше нужда от роклите по последна френска мода, благоуханните парижки аромати, блестящите антични сребърни и златни колиета и хилядите многоцветни скъпоценни камъни, които пречупваха светлината и къпеха нежната й кожа в най-омайните палитри. Истината беше, че Еладора не се нуждаеше от тях, тя просто не ги отхвърляше. Обичаше не даровете на обожателите си, а влиянието си над тях. Не думите, в които й се вричаха зад гърбовете на благородните си съпруги, а властта да ги използва безрезервно. Подчинението, което бавно й се откъсваше от пръстите с течение на годините. Фактът, който впоследствие я лиши от спътник живота и щастие.
Сега Еладора беше присвила устни от задоволство, представяйки си какво можеше да се случи на Исла и Финиъс. Тя вдигна ръката си към устата, за да прикрие висналото си чене и оцъкли театрално очи:
-Какво се случва със света? –Драматично рецитираше двадесет и двегодишната девойка. Сочеше ту брат си, който беше скръстил ръце и влагаше цялото си хладнокръвие, за да не помрачи и мускулче строгото му изражение, ту сестра си, която беше стиснала здраво завивката, в отчаяно желание да се скрие.- Наследника на праисторическия род Блек разговаря с безмощната родоотстъпница. Как ще го понесе милият ни баща?
-Мери си приказките, Еладора. Не съм аз човека, на който би желала да се присмиваш! –Изсъска Финиъс без и за секунда да сваля злобния си поглед от лицето й.
-О, не, той я защитава. Защитава предателката, защитава слугинята. –Продължаваше театралното си изпълнение аристократката. Махаше драматично с ръце, въртеше отчаяно очи и клатеше отрицателно глава.- Как ли ще реагира горкият ни баща, страдалецът, мъченикът?
-Fais ta bouche maudite, Eladore! Rien gentil ne va pas arriver si tu continueras ! Allez faire tourner avec tes yeux pour quelqu’un qui peut croire à ton masque démentiel! (Затвори проклетата си уста, Еладора. Нищо хубаво няма да ти се случи, ако продължаваш. Ходи да въртиш очи на някой, който би повярвал в безумната ти маска!) –Финиъс несъзнателно беше преминал на френски в яда си. Исла гледаше разярения му поглед и само гадаеше какви ли неща обяснява на сестра си.
-Знаеш ли, френският ти въобще не е толкова прекрасен, когато играеш тази смешна роля! –Усмихна се подигравателно Еладора.- Трябва да поработиш върху изговарянето на „démentiel”! Запомни: [дименсиель], не [деменсиел]! –Произнесе ги с лигаво френско произношение, само и само да го извади дяволите от душата му. И планът й успяваше.
-Ще преброя до три, Еладора. Ако дотогава не си изчезнала, ще съжаляваш! –Изсъска Финиъс и стисна в джоба магическата си пръчка.
-Така ли ще направиш, мили братко, със сестрата, която винаги те е защитава…
Едно… Помисли си Исла гледайки ту Финиъс, ту Еладора, и чудейки се какво ли ще се случи.
-Това ли ще причиниш на милите ни родители, които са изстрадали толкова много заради твоите прищевки…
Две…
-Обожанието ти към безпомощните, родоотстъпниците и мътнородите повече ли е от тази към любящата ти сестра?...
Три… Завърши Исла.
-КРУЦИО!

Monument de la Solitude
(Паметник на Самотата)

Последните слънчеви лъчи обляха падналото, гърчещо се, тяло и неговия мъчител. Страхът, злобата, любовта… А може би нито едно от трите.
Със светлината потъна и грозната сцена. Мракът обви телата им и ги скри от погледа на Исла. Те бавно се отдалечаваха от нея и се губеха из нищото.
Новият ден започна с ново посещение. Това, което момичето беше очаквала, което я беше ужасявало. Нигелиус беше застанал до вратата, подпирайки се на нея, и я гледаше с мъртво-сините си очи. Катранената му коса беше вързана зад ушите му, очевидно още никой не се беше погрижил за нея. Работният ден изглеждаше още далеч, имайки се в предвид меките лъчи на слънцето и утринната роса. Прозорецът беше отворен и в стаята й влизаше смразяващ въздух, който караше единични кичури да се отделят от опашката му и да хвърчат в различни посоки, оцветени в златно. Беше отворил устните си сравнително широко, вдъхвайки зимния пейзаж.
Главата на семейството притежаваше онази толкова привична за благородниците външност, която винаги предизвикваше възхищение. Беше изключително висок с добре-оформено тяло. Кожата му - снежнобяла през зимата, бледорозова през лятото. Имаше правилни черти и ясни скули. Дългата му коса прикриваше кръглото лице и му придаваше някаква изящност, каквато всъщност не притежаваше. Тънките устни рядко изобразяваха някаква емоция, както и останалите части на мраморното му лице. Имаше дълги черни мигли и дебели вежди. Високото му чело беше символ на някакви познания, които обаче не бяха част от качествата му. Нигелиус не беше добре-образован, но притежаваше типичната благородническа логика. Можеше да разсъждава върху живота, ценностите и книгите, без да ги познава. И никой никога не разбираше този факт. Защото той беше много убедителен.
Лаконичността - при него по-скоро порок, отколкото качество, защото очакваше от хората само по погледа му да разбират нещата, които искаше да им каже. А това не винаги се случваше.
Със сигурност Нигелиус би онемял, ако не беше част от висшето английско общество, държащо на множеството речи, рецитирането на поеми и високо-интелектуалните разговори. Британската консервативност не признаваше отрицателен отговор, затова му се налагаше да се съобразява с изискванията на класата му.
В действителност, Нигелиус беше човек, който нямаше никакви цели в живота, а и не изпитваше голяма любов към него. Не му доставяха удоволствие нито големите семейни имения, нито баловете с най-висшите кръгове на френската и английската аристокрация. Не обичаше семейството си, защото те не отговаряха на завишените му изисквания. Нито Анриета, нито Финиъс, нито дори Еладора не бяха достатъчно идеални за него. Защото Нигелиус беше педант и изпитваше ненавист към всеки един нищожен детайл.
Книгите? Не, той не почиташе книгите. Смяташе че знае за живота много повече от всичко, което може да се изпише на парче пергамент. Не приемаше, че някой може да разбира повече от него по каквато и да е тема, затова и не се възползваше от богатствата, които бяха излети в думи с капки мастило.
Статуята на рода Блек, изобразяваща величественост, лаконичност, пренебрежение, интелигентност и красота. Един прекрасен паметник на това, в което никой житейски-мъдър човек не би желал да се превърне. Паметника на гордостта и себелюбието.
Дори сега по нищо не личеше че мъжът, облегнал се на вратата, диша, мечтае, живее, както и останалите хора. Сякаш кръвта беше застинала много отдавна в жилите му и сега беше останала само обвивката на нещо хубаво, на което някой щеше да се радва, което някой щеше да обича. Една празна обвивка, нищо незначеща за останалите люде.

Nourrisson de Passe dans les mains de la Mère Présent
(Пеленаче на Миналото, в ръцете на майката Настояще)

-Къде беше? –Тихият му глас зловещо градираше в душата й. Чувстваше че е крясък, но съзнанието разбираше че е просто шепот. Сякаш страхът беше пропил речта му и отекваше в цялото й същество. Нигелиус беше седял дълго, облегнат на вратата, говорейки език, който Исла не разбираше. Езикът на презрението, а може би езикът на болката.
Тези секунди бяха убили всяка капка смелост, която лорд Дарлингтън сякаш беше инжектирал във вените й. Всичко се изпари мигновено, заедно с тиктакането на часовника.
-Аз… аз не п-п-помня. –Исла трепереше под завивките, обгърната от студ, от който те не можеха да я предпазят. Искаше да каже истината, да изреди всички онези ужасни думи, които пареха съзнанието й, но нямаше смелостта. А и Финиъс… Човекът, който я бе защитил. Може би опазвайки себе си. Но това беше подкрепа, от която тя се нуждаеше много точно в онзи момент. И сърцето й не позволяваше да каже всичко, така както е било. Още не беше достатъчно силна, за да поема последствията от действията си, достатъчно силна, за да обича себе си.
Мъртвите му очи гледаха безизразно. Сякаш повърхността на отровното езеро, живеещо в погледа му, се оцветяваше в жълтеникаво на фона на изгряващата луна. Но този пламък беше само игра на сетивата…
-Къде беше? –Същият въпрос, пропит обаче с повече злоба, ако речта на един безжизнен човек можеше да бъде украсявана от чувствата на другите същества. Сякаш ръка разбиваше в прилив на ярост студената почва от гроба и я хващаше за гърлото. Толкова силно, че Исла се задушаваше. А леденият дъх пронизваше сетивата й.
-Н-н-н-не п-п-помня. –Толкова уплаха, а всъщност толкова смелост. В думите й живееха двете чувства, които бяха завладели съществото й, толкова искрени, толкова непокътнати. Страхът и смелостта да каже една и съща дума. Да промълви ясно и да излъже рязко. Кама, забиваща двете си остриета едновременно в плътта й. Или отвъд нея, там, където болеше повече.
-Синистремо!
Исла потъна в дълбините на съзнанието си. Усещаше че всяка част от съществото й гореше и всяка фибра от тялото й трепереше болезнено. Беше потънала в някаква тъмнина, която изгаряше плътта й. Затвори очи, но болката само градира и се превърна в непоносима. Извика ужасено, но гласът й сякаш потъна в мрака.
Блесна червена светлина и пред погледа й се изписа картина, която познаваше добре. Въпреки че лешниковите й очи продължаваха да са затворени, тя разпознаваше всеки един детайл. А болката продължаваше да разцепва съзнанието й, без обаче да помрачава възприятията й.

…Гледай в чашата, Исла! Съсредоточи се! –Малкото момиче наблюдаваше любопитно сцената. Къдравата й червеникава коса беше пристегната леко само с една синя панделка, а от недоумение няколко кичура се бяха освободили несъзнателно от оковите. Розовата рокличка стигаше чак до глезените й, защото беше прекалено мъничка за шестгодишно момиченце. Големите й лешникови очи се бяха ококорили невинно, неразбирайки това, което желаеха от нея родителите й.
Едно високо за възрастта си единадесетгодишно момиче с рокля с множество инкрустирани кристали в нея и права руса коса, вдигната на елегантен кок. Черно, любимият й цвят, покриваше цялото й тяло. Тя излезе на сцената, впери отегчен поглед в стъклото и то се пръсна в ръцете на мъжа, предизвиквайки кръвта да потече по тъмносиният му смокинг, но и звънкия й смях да озари помещението.
-Elladora, si tu se permettras de ce faire à nouveau, je vais t’étrangler avec mes propre mains, monstrе maudit! (Еладора, ако си позволиш да го направиш отново, ще те удуша със собствените си ръце, чудовище проклето!)
-Mais, papa, est-ce que tu ne vois pas? Elle est cracmole! (Но, татко, не виждаш ли? Тя е безмощна!) –Момичето замени звънкия си смях с невидими сълзи и проплака ядно, а Финиъс я погледна заплашително:
-Poulaine malheureuse! (Глупачка нещастна!)
-Phineas, ne parle pas si à ta sœur! (Финиъс, не говори така на сестра си!) –Смъмри го Анриета, притискайки към гърдите си русокосото момиче, което се дереше, та се късаше, въпреки че нито една сълза не обагри със сиянието си страните й.
-Исла, погледни ме! –Нигелиус беше притиснал носната си кърпичка към нараненото място и наблюдаваше проницателно момиченцето, което въртеше глава недоумяващо. Тя впери изненадан поглед в него и се опита да разбере точно какво беше направила, че причиняваше такива скандали.- Опитай се да мръднеш крайчето на килима. Помисли си го, пожелай го, наблюдавай го, моли го. Направи всичко по силите си!
Лешниковите очи се насочиха към зеления килим. Попиваха го с поглед, молеха се, въртяха се, но той не помръдваше. Момиченцето вече отчаяно привикваше на помощ всички богове, когато чу тихият писък на майка си и сълзата, която блесна на меката светлина, с която ги обливаше камината.
-Ма-ма! –Но Анриета не прегърна в обятията си момиченцето, което беше протегнало ръчичките си с надеждата някой да стопли уплашената й душичка. Но това не се случи нито този ден, нито на следващия…

Гласовете заглъхнаха както се бяха и появили, а вятърът размаза фигурите им и те смесиха окраските си в кълбо от светлина. Болката не спираше да пронизва цялото й тяло и тя се гърчеше неудържимо, без да знае какво точно става с нея и как да се спаси.
Изведнъж кълбото се завъртя стремглаво и няколко призрака напуснаха измерението на спомените, за да заемат местата си в същата тази приемна.

…От днес-нататък ще се казваш Ребека, Исла почина, ако не в твоето съзнание, то поне в нашите сърца!...
-Но… аз… аз… аз… Защо? –Подсмърчаше неразбирайки момичето.
-Защото ако някой разбере, че си безмощна, това ще е позор за прастария ни род! –Извика Нигелиус в яда си.
-А-а-аз ще нап-п-правя всичко… -Кълнеше се къдрокосото момиче, проливайки море от скръб.
-И пак няма да е достатъчно!...

Отново водовъртеж на чувствата погълна фигурите и блесна победоносно в очите й. Болката градираше и ставаше все по-неописуема с всеки следващ кошмар, пеленаче на миналото в ръцете на майката настояще. И Исла щеше да се предаде, ако това значеше нещо за Нигелиус.

…Почисти го, изчадие проклето! –Крещеше красиво русоляво момиче, сочейки едно голямо петно на килима в стаята й.
-Недей, Еладора, знаеш, че можеш и сама да…
-НЕ МЕ НАРИЧАЙ ТАКА! –Изгаряща плесница прониза страните на другото момиче и то падна на колене, търкайки нараненото място. Усещаше полъхът, който предизвика рязкото тръгване на сестра й, защото сълзите правеха студеното й лице още по-чувствително…

Помнеше всяко едно докосване, всеки един жест, толкова мъчителни. Вече не чувстваше дали болката е физическа или не, само наблюдаваше кръга на светлината, който не можеше да игнорира. Спомените заслепяваха сетивата й, но не размазваха зрението й. И тя ставаше свидетел на всеки един детайл, изоставен в миналото, който сега изглеждаше толкова по-истински и болезнен.
В живота на човека има множество случки, които той приема болезнено, но само някои не успява да забрави никога. Малки жестове, немерени думи, прошепнати клетви. Които никой, освен човекът, който ги е изживял, не може да почувства истински.

…Стой мирно! –Гласът й беше студен, но колкото и хладнокръвна да беше, Анриет не можеше да прикрие нотката на тревога, която караше сърцето й да потрепери развълнувано. А единадесетгодишното момиче не смееше и да проговори, надявайки се че така ще спечели майчината любов, която толкова много й е липсвала през последните години.- Затвори очи!
Простичка команда, пропита с притеснение. Но, когато са щастливи, хората не могат да разчитат тези малки знаци, които им чертае съдбата, не могат да мислят трезво, да чуват правдата и да виждат света зад маската на радостта.
Мека коприна покри кръговете от недоспиване. Вълнението й градираше чувствително, но незнаеше дали да даде гласност на любопитството си.
-Какво става? –Толкова далечното тогава чувство на несигурност сега пропиваше във всяка дума.
В следващия миг усети допира на въже, което уви здраво китките й и я накара да потръпне не от вълнение, а от ужас.
-Мамо… мамо… Какво става тук? Какво правиш? –Въпросите й попиха в стените, без отговор и без разбиране. Допирът на майчината кожа изчезна със словата. Остана само еднинствено притеснението, което беше обгърнало цялото й същество.
Вратата се отвори и изкърца глухо. С нея изчезна и всяко чувство за сигурност, което Исла беше успяла да създаде в душата си.
-Кой е там? –Страхуваше се. Страх, който я изгаряше и това си личеше ясно по крачките, които импулсивно правеше назад. Усети допира на студената стена и, примряла от ужас, потрепери. Почувства как някой я поема в обятията си, но това не беше топлата родителска прегръдка, не. Това беше допир, който я изкара накара душата й да застине безпомощно в гърлото й, без да намира изход за отчаянието си.
Нечии ръце зашариха по вкочаненото й от студ тяло, а чувствителността рязко се възвръщаше с главозамайваща сила. Потрепери от страх. Молби, молби, прокълнати от Господа, изричаше тогава. Безмълвни за дявола и непонятни за хората. Проливаше сълза сред сълза, крещеше, шептеше, но безполезно. Думите й бяха далеч от човешките уши в този момент. Бяха глухи, но глухи само за нейните слова.
В този момент й се искаше да умре, да се махне, да изчезне. Усещаше тялото на непознатия до себе си и го мразеше, мразеше го, но се чувстваше безсилна пред него. Не можеше да помръдне, а психическата болка се сливаше с физическата. И нито брилянтите, капещи от очите оставаха незабелязани и за мъртви, и за живи…

Глухи образи изплуваха от светлината. Чуваха се отделни слова, които оставаха непонятни за останалите, се забиваха болезнено в душата й. В отделни капчици злоба се превръщаха кълбата болка, но само тя можеше да усети влажната им безнадеждност.

Un Caillou ou un Brillant artificiel?
(Камъче или изкуствен Диамант?)

Слънчев зимен ден. Един от тези дни, когато всяка снежинка потръпва от допира на слънчевите лъчи и се превръща в малка капка брилянт. Студът влудява сетивата, но светлината ги милва нежно.
-Трябва да дойдеш. Единственото, което се налага да знаеш са няколко прости изречения на френски, две-три учтиви думи.
Исла гледаше възбудено през малкото прозорче зимната картина. Снегът скриваше от погледа й голяма част от зелените борчета, но някои от тях смело поемаха удара на вятъра и контрастираха на искрящата белота на пейзажа. Тук-таме закъсняла пойна птичка извиваше тъжно и уплашено гласче, предвещавайки смразяващата си гибел.
-Исла… Слушаш ли ме?
-Да, да, разбира се. Но не смятам, че там ми е мястото, а и ще си навлека само неприятности.
-Това място ти се полага по рождение, дъще.
Исла се загледа в Лорд Дарлингтън, разсъждавайки над думите му. Как щеше да се скрие от родителите си, как щеше да игнорира тяхното присъствие? Не смяташе, че заслужава правото да е част от събитието. А дори и да грешеше, искаше ли наистина да се потопи в снобизма и театъра на висшето английско общество?
Исла не познаваше света на аристократите. Той й звучеше сложно и непонятно, а и не можеше да си позволи да сбърка отново. Струваше ли си цената?
Даниел потрепери видимо от неудържим задух. Изправи се бавно, а момичето го последва уплашено, за да му помогне. Знаеше, че лордът има здравословни проблеми, но той усилено ги криеше от нея.
-Изчакай ме тук… -Хриптеше мъжът и се запъти, подпирайки се на стените, към втория етаж.
Момичето се отпусна безсилно на фотьойла и се отдаде на меката топлина, която камината пръскаше във въздуха. Мислите й запрепускаха диво из полетата на съзнанието й и й напомняха всички онези неща, които се бяха случили напоследък, и които не искаше да си спомня. Отвори очи и се загледа отново през прозореца, поглъщайки студа, който довяваше снежната картина дълбоко до душата си.
-Здрасти.
След толкова време, ето че най-накрая й беше проговорил. Толкова много го желаеше Исла, че сега сякаш това бяха откраднати думи и чувства. Незнаеше дали иска да го слуша или по-скоро да потъне в земята.
-Здрасти.
Незаинтригуван и безчувствен отговор, лишен и от капка внимание. Не желаеше дори да го погледне. Скриваше сълзи в хладнокръвие, думи – в лаконичност.
-Как си?
-Добре.
-Радвам се.
И думите заглъхнаха. Нямаха какво да си кажат или просто не искаха да разговарят. И отговорът на този въпрос беше напълно ненужен.
-Виж!
Исла обърна очи и се загледа в лорд Дарлингтън, който й подаваше една голяма червена кутия. От Боб нямаше и следа.
Момичето пое пакета и го разопакова. Вътре намери една ефирна червена рокля. Състоеше се от сако и пола, падаща на дипли. Връхната дреха нямаше яка, но стигаше някъде до таза. Дълбокото деколте беше пристегнато от катранени копчета, които го покриваха отгоре до долу. Дългите ръкави покриваха цялата длан, разширявайки се, и имаха черни ръбове и шевове. Полата беше силно прихваната отпред, а отзад падаха множество рубинени воали.
-Прекрасна е. –Възкликна момичето, любувайки се на виненият й цвят.
-Беше подарък за дъщеря ми, но за съжаление тя не го получи. –Обясни лордът, без да вдига очи от роклята.
-Но защо не я е получила? –Впери очи в него момичето.
-Това сега няма значение.
Даниел бръкна в джоба си и извади катранена маска с инкрустирани рубини в нея.
-Ето вече си готова!
-Но това… Това истински скъпоценни камъни ли са. –Учуди се момичето, гледайки маската.
-Има ли значение? Имам прекалено много лири за скромното съществуване на възстар английски виконт. А няма на кого да ги дам. Но сега имаме по-важна работа от изчисляването на семейната ми хазна. Знаеш ли нещо на френски?
-Ами… Аз… Не!
-Нищо, не се притеснявай. Всичко, което трябва да знаеш са няколко изречения. „Oui, c’est vrai”. Това означава „Да, вярно е.”. „Enchanté, madam, monsieur, mademoiselle!”, „Приятно ми е, госпожо, господине, госпожице!”. „Je suis d’accorde avec vous!”, „Съгласна съм с вас!”. „Je ne sais pas!”, „Незнам”. „Excuse-moi!”, „Извинете ме!”. „Merci beaucoup”, „Благодаря ви много”. „Pardon!”, „Извинете!”.. Когато ти обясняват нещо дълго и разгорещено, ще се съгласяваш с тях. Когато ти задават въпрос, ще отговаряш отрицателно или положително, а когато усетиш, че ти правя знаци, ще мълчиш и ще ме оставяш аз да отговарям. Ще се представяш с „Je m’appelle Catherine”. Ще се изненадаш колко много се повтарят благородниците.
-Но… Как родителите ми няма да забележат отсъствието ми?
-Спокойно, имаме съюзник.

Ame dans un coup de Cendre
(Душа в купчинка Пепел)


-Не съм много сигурна!
-Не се безпокой!
Меката слънчева светлина караше снежинките да играят вихрения си чувствен танц във въздуха. Мигове по-късно сиянието щеше да изчезне, заслепено от изящните същества, поклащани от полъха на музиката. Денят, слуга на слънцето, нощта – роб на духовете. Точно тези, които щяха да се съберат в една огромна бална зала, за да демонстрират красота, финес и блясък. Мелодията на вятъра, прощална балада за това, което цигулките и виолите не могат да опишат. Сбогуването на василевса с трона на земята.
-Хайде, да слизаме!
Лорд Дарлингтън се изправи и излезе от каретата. Исла въздъхна тежко и го последва. Спъна се във ръба и за малко да падне по лице на влажния от снега асфалт. Даниел я хвана и, помагайки й да слезе безпроблемно, прошепна в ухото й „Не се притеснявай! Дръж главата си високо! Твое право е да си тук!”.
Момичето усети земята под краката си. За миг й се зави свят от притеснение, но връщане назад нямаше. Ако се притесняваше, щеше да привлече погледите към себе си и щеше да изглежда не на място. Подозрението щеше да плъзне в очите им, рисувайки тялото й. Едно слабо и бледо момиче, облечено в елегантна алена и катранена рокля, гледащо свенливо света пред себе си. Маска, скриваща не лицето, а душата й. Маска, която можеше толкова лесно да падне и да разкрие това, което никой не трябваше да узнае. Стената, която толкова дълго беше строила около себе си в опит да се скрие от проблемите, сега се пропукваше зловещо. И в руините щеше да остане не само храбростта, но и част от душата й. Останките на една изгубена сила.

Guerrier des Plaisirs
(Войник на Удоволствията)

Мирисът на лилии попи в сетивата й, светлината я заслепи, а музиката накара цялото й тяло да потрепне. Толкова беше различно. Шум от рокля, деликатен смях и сапфирени стени. Един непознат свят на удоволствия и радост, където страхът изчезва с вятъра и споменът избледнява за секунди.
Обширното антре сега светеше под блясъка на множество свещи. Сиянието се отразяваше във седефената повърхност и превръщаше иначе обикновеното помещение в ефирна и просторна бална зала. Сивият мрамор чезнеше от погледа под кадифен аленочервен килим. Кралско-сини воали се спускаха на места по стените и вълните на дълбоките им океани заливаха нежно разноцветното сияние. Гостите потъваха под блясъка на златото, което очертаваше всяка стена, всеки орнамент, всеки предмет. Портретите, които по принцип висяха по стълбището, сега кимаха уважително на гостите, усмихваха им се нежно и се любуваха на неземната им изящност.
Едуард Вилхелм Втори намигна закачливо на Исла, която го погледна с учудване. Защо маската толкова много променяше живота й? Можеха ли няколко рубина и парче кадифе толкова много да влияеха на мнението на останалите? Нима това беше най-важното? Лицето, не душата. Външността, не същността. Опаковката, не средината. Светът на лъжите и маските, дотогава толкова непознат, сега изникваше болезнено пред погледа й и се усмихваше зловещо.
Кукли на конци, това бяха те. Прекрасни, изящни, но не чувствата раждаха словата в устните им, а користни желания. Блясъка, който ги обграждаше, не ги заслепяваше, защото те нямаха очи, с които да видят красотата. Изкуствени до мозъка на костите си, но толкова изящни. Рееха се като перлени духове по земята, а облеклата им нежно я милваха. Толкова нереална беше тяхната красота, толкова магическа… Персонаж от детска приказка за вълшебни феи и галопът на безплътните коне.