Le Tombe Des Anges/Гробницата на ангелите (Исла) [завършен]

Les Portes d’Enfer
(Вратите на Ада)

Даниел стисна леко ръката й, за да я изкара от дълбоките мисли. Исла вървеше уверено напред, но с бавни крачки и поглед, реещ се из необятното. Мереше с очи хората около нея, чуваше откъсъчлени думи от разговорите им. Смехът им кънтеше ужасяващо в ушите й, сякаш те бяха чудовища, сякаш демони обитаваха душите им, а Дяволът крадеше словата им.
Примигна бавно с очи и всичко възвърна обичайния си вид – стените застинаха, мелодията се възроди отново от нищото, а ужасяващите сенки изчезнаха. В погледа й оживяха само множеството аристократи и красотата, която ги обграждаше.
Двамата преминаха през къщата неусетно. Исла не можеше да си опише нито кървавочервеният сега хол, нито сблъсъкът й със Сара. Спомените губеха яснотата си в момента, в който станеха част от съзнанието й. И всичко се размиваше в безкрайна гама на цветове, сенки и чувства.
-Къде отиваме? –Попита вяло момичето, следвайки партньора си по алеите на градината. От двете страни на пътечките имаше ниски изумрудени свещички, които бяха в унисон с умиращата природа. Въпреки зимата, благодарение на различни заклинания, растителността в парка Блек беше запазила почти пролетната си зеленина. Някои жълто-кафяви листенца се отделяха от майчините обятия и докосваха земята, но като цяло всичко притежаваше обикновения си блясък.
-Към балната зала. Не си ли ходила там? –Лорд Дарлингтън впери поглед в лицето й въпросително. Непонятно му беше как човек от семейството, дори и от прислугата, не е обикалял парка. Даниел живееше в собствен свят, без роби и господари, затова и толкова трудно се приобщаваше към останалите. Светът на задръжките и лъжите му беше чужд, въпреки че рода му пазеше правото да е част от него. Беше като катранен лебед в езеро с перлени. Мразеха го, защото беше различен, но етикетът не им позволяваше да го покажат. А той самият смело ги иронизираше, въпреки че тази гротеска им беше непозната.
-Не, къде се намира?
-В другата част на парка. Аз съм идвал преди тук…
Исла замлъкна неприятно. Един въпрос гореше любопитството й, но се страхуваше да го зададе, за да не нарани достойнството на лорда.
-Чудиш се защо съм канен на бала ли? –Усмихна й се лъчезарно.- Нека да кажем, че има един аристократ, който се различава от останалите и ми прави чест, че е мой най-близък приятел. Вторият Уелингтънски дук – Артър Ричард. Една забележителна личност, с която ще се запознаеш днес. Артър, естествено като принц на Уелингтън, има винаги място на абсолютно всички празненства – от тези на кралица Виктория Вановар до император Александър Николаев Романов, още познат като Александър Втори, и император Луис-Наполеон Бонапарт или Наполеон Трети. Едни, може би непознати за теб имена. –Усмихна се отново виконтът и продължи.- Тоест, Артър има достъп до руския, английския и френския двор, познава монарсите, техните семейства и аристократичните семейства. Което се дължи главно на всестранно-развитата му личност, не толкова на титлата му. Ти ще видиш, Артър е не само красив, смел и изискан, но и изключително интелигентен. Човек, с който винаги е приятно да се говори на всякакви теми. А и поддържа моите идеи за свобода на изразяването, мисленето, лишено от етикета.
Момичето само се усмихна. Мисълта какво прави тук отново се вряза в съзнанието й с още по-голяма сила. Нима мястото й беше сред приятелите на монарсите, богатите, красивите и свободните? Едва ли.
-Това ли е? –Исла повдигна ръка и посочи една едноетажна, но много широка овална сграда. Куполът й беше от бяло злато, а стените – изумрудени. Малки сребърни прозорчета красяха зелената й повърхност, контрастирайки на тъжната й изящност с кривите си форми. Всички те бяха широко отворени и светеха в мека светлина, която играеше танца си в ледения въздух. Сградата беше обиколена с разноцветни теменужки и само широката пътека към сребърната двукрила врата не беше покрита с тях. Самата тя беше произведение на изкуството. Малки и обемни фигурки красяха металната й самота. Разиграваха библейски сцени, но не както на вратите на Рая. Това бяха щастливите моменти, които бяха подарили Бащата и Синът на простосмъртните. Самата среда беше заета с фигурите на предишните представители на рода Блек, а между тях – големият герб на семейството. Странни чувства предизвикваше тази врата със своите орнаменти. Приравняването на рода с божественото, макар и толкова изящно, караше Исла да трепери от страх. Дали това не гневеше Бога? Дали нямаше нещо общо със смъртта на Сириус? Толкова много въпроси, а нито един отговор.
-Не сочи с ръка! –Усмихна й се назидателно лордът.- Не е прилично. И да, това е балната зала на рода Блек.

La Guerre des Saints
(Войната на Светиите)


Двамата придворни, облечени в изумрудени костюми и маски от същия цвят, отвориха „вратите на Ада” и двойката прекрачи смело прага му.
Балната зала на рода Блек беше едно от най-пищните помещения, притежание на семейството. Естествено, те не можеха да си позволят да не покажат богатството си подобаващо на дадения празник. Бяха използвали невероятни магически сили, за да създадат тази неописуема картина и да примамят гостите да станат част от нея.
Подът беше сапфирен – нежният му син оттенък напомняше на ефирната синева, която обикновено беше част от лятна Англия. Един безкраен небосвод, който всички искаха да достигнат, а сега благородниците нехайно го тъпчеха. Сякаш ходеха по облаците на света, по мечтите на хората… И дори не го забелязваха. Сцена, върху която бедняци в ангелски дрехи, играеха ролята на живота си. Блясък и чужди думи – превзетата пиеса на величието, актьори с обезобразени от костюмите души. А Исла бе простосмъртна, попаднала несъзнателно в дебрите на Ада, борейки се не за живота си, а за да опази сърцето си от користни желания и дяволски съблазни.
От самата среда на сапфирения под гледаше слънцето, гъделичкащо с кехлибарените си лъчи изящния небосвод.Лицето му беше проницателно, ледено и напомняше на Егберт, първият Английски крал, с дългия си нос и характерния мрачен поглед. Някой от лъчите бяха по-дълги и дори достигаха катранените стени. Медно-кехлибареният им цвят контрастираше жестоко на черния брилянт и сблъскваше денят с нощта, светлината с мрака. Куполът, точно над Слънцето, беше зает с пълна Луна, която спокойно броеше своите звезди. Златистото й сияние леко цепеше тъмнината, а очите й наблюдаваха спокойно противника си, в лицето на звездата, и му се усмихваше.
Върху сапфиреното небе бяха наредени множество кръгли масички, обиколени от тъмносини столчета с възглавнички. Изгравирани бяха всичките лица на земята, а снежнобелите копринени покривки рисуваха облаците, които я обграждаха. На места дантелата липсваше, на други беше по-дебела и мека. Четирите изумрудени крачета се срещаха по пътя си и се разделяха, целувайки стъпалата на Рая. Масичките бяха разположени по две окръжности – съвсем близо до стената и около сърцето на Слънцето. На вторите се извисяваха най-високопоставените гости – принцове, принцеси, дукове и дукеси. Останалото място беше заето от танцуващи валс двойки, докосващи с роклите си небето, с лъснатите си обувки – мечтите. Рееха се из необятното, разтваряйки широко ангелски крила.

Quinte Flushe Royal contre Bas Suite
(Роял Флош срещу Ниска Кента)

Исла съвсем се заплесна. В момента, в който успя да забележи множеството, което я обграждаше, тя импулсивно стисна ръката на придружителя си, но лорд Дарлингтън се направи, че не забелязва, и я поведе към дълбините на собствения й ужас.
-O-o-oh, mon cher monsieur Darlington! C’est magnifique d’être ici avec vous! Nous ne vous voyons pas souvent, dernièrement! J’espère que nous vous n’avons pas été injurier! (О-о-о, скъпи мой господин Дарлингтън! Прекрасно е да съм тук във вашата компания. Напоследък не ви виждаме често! Надявам се да не сме ви обидили!) –Изстреля за секунди една пълна дама, чиито врат беше обсипан с диаманти. Черната й рокля далеч не успяваше да скрие килограмите й, каквато явно е била целта му. Любопитните й кафяви очи щъкаха заинтригувано и описателно по цялата фигура на лорда, но той сякаш не обръщаше внимание. Беше запазил каменната си усмивка и чакаше момента, в който водопадът от думи щеше да пресъхне, за да отговори. И го дочака:
-Madam Marselle! Je ne peux pas receler ma joie de vous rencontrer… intacte! (Мадам Марсел! Не мога да скрия радостта си, че ви виждам… цялата!)
-Quesque vous a dit? Pardon, je n’ai vous pas comprendre! (Какво казахте? Извинявам се, не ви разбрах!) –Учуди се дебеланата.
-Que le noir vous convienne! Ce couleur est si apathique, comme vous! (Че черното ви подхожда! Толкова е безразличен този цвят, колкото сте и самата вие!) –Процеди лорд Дарлингтън през зъби. Исла не познаваше неговата злоба, затова попиваше всяка дума, макар и без да я разбира. Интонацията беше достатъчна, за да осъзнае апатията му към жената.
-Vous vouliez de dire «tranquille », n’est pas ! (Искахте да кажете „спокоен”, нали?) –Дебеланата гледаше с примес от учудване и обида.
-Non, je voulais de dire ponctuel « apathique » ! (Не, исках да кажа точно „безразличен”!)
Настъпи кратка пауза, в която мадам Марсел успя да стисне зъби и да продължи дружелюбния разговор. Етикетът го налагаше.
-Est-ce que je connais la dame? (Познавам ли дамата?)
-Non, c’est mademoiselle Catherine. (Не, това е лейди Катрин!)
-Catherine de…? (Катрин от…) –Любопитно пламъче, което Даниел уби още в зародиш с лаконичност.
-Catherine de London. (Катрин от Лондон.)
-Enchanté, mademoiselle Catherine! (Приятно ми е да се запознаем, госпожице Катрин!)
-Enchanté, madam! (Приятно ми е да се запознаем, госпожо!) –Исла понечи да й стисне ръката, но възрастната дама целуна първо едната и после другата й страна. Даниел направи гримаса на погнуса и затърси нещо бързо с поглед. После, връщайки усмивката на лицето си, се обърна към дебеланата:
-Monsieur Wellington! Je dois parler avec lui! Pardonnez-nous, Jasmine ! (Господин Уелингтън! Трябва да говоря с него! Извинете ни, Жасмин!)
И задърпа Исла към тълпата, под виковете на старата жена.
-Какво стана? –Прошепна момичето, повдигайки роклята си, за да не бъде стъпкана от танцуващите.
-Това е най-голямата клюкарка във висшето общество! Ходи по празненствата, само за да слухти за клюки и да ги изменя по свое желание! Утре още ще чуя нещо за нас двамата. Или че си, с извинение, уличница, на която плащам, за да ме придружава, или че си ми извънбрачно дете или още по лошо – някаква източноазиатска принцеса. –Отвърна Даниел замислено.- Защо си мислиш, че ни разпитваше така?
Исла се замисли за миг, но после сви рамене. Беше преживяла първия сблъсък с висшето общество и, по думите на Даниел, а тя му вярваше безкомпромисно, най-смъртоносната! Имаше ли от какво да се страхува в света на глупавите? Играеше хазарт със съдбата и блъфираше с ниска кента. Каква ли карта щеше да извади?

Le Frère des Monarques
(Братът на Монарсите)

Дук Уелингтън беше висок и снажен английски благородник. Начупената му златиста коса винаги беше прилежно вързана с черна панделка. Гледаше проницателно сивия свят през изумрудените си очи, и често почудата му стигаше до краен предел. Имаше широки рамене и едро телосложение. Светът беше развил характера му на интелектуалец със своята хаотичност. Анализираше хаоса, който го обграждаше, но не използваше гротеска като лорд Дарлингтън, за да го опише. Защото вярваше, че думите и действията могат да променят света към по-добро. И полагаше неимоверни усилия за постигането на тази висша цел. Ценностната му система беше така изградена, че не можеше да се примирява с неправдите. Често защитаваше демократични цели пред най-високопоставените благородници, включително и монарсите. Намираше, че роялизма трябва да остане част от обществената йерархия, но да изгуби своята божественост. Оборваше с думи самодържавните идеи на Наполеон Трети Бонапарт, симпатизираше на желанието на Александър Втори да премахне крепостното право… Но и разбираше страха на императора, че рязката промяна в самодържавна Русия би била пагубна.
Не пестеше думи за идеите си, но и не пареше с езика си достойнството на благородниците. И тези прилики и противоположности с Даниел ги събираха толкова силно. Като два магнита с размесени полюси, които се отблъскваха, но това ги караше още повече да имат нужда един от друг. И прекарваха множество часове в спорове, разговори и тъжни заключения за объркания свят.
-Enchanté, mademoiselle! (Приятно ми е да се запознаем, госпожице!) –Разтегли тънките си устни дукът в елегантна, но топла усмивка.
-Артър, защо не оставим изящния френски малко на спокойствие! Още малко и ще забравим да мислим на родния език! –Усмихна се на свой ред Даниел и потупа приятеля си по рамото.
Дукът разбра намека на лорда и веднага смени езика си на изразяване. Фактът, че придружителката на Дарлингтън не говори езика на аристократите малко разчопли любопитството му, но той не беше човек, който щеше да зададе такъв неделикатен въпрос. А и мразеше от душата си клюкарството.
-Приятно ми е да се запознаем, госпожице! Името ми е Артър Ричард и ми е особено приятно да разговарям с такава прекрасна дама като вас! –Принцът се поклони изящно и целуна едва-едва ръката й през дантелената ръкавица, което накара Исла да се изчерви.
-Удоволствието е изцяло мое! –Отвърна неохотно тя и също се поклони. Това непознаване на етикета накара Артър да се усмихне лъчезарно, но не спомена нищо. Очарованието на мъничката госпожица Катрин не му позволяваше да го убие с неделикатни думи. И да роди в душата й тези безплътни окови, които налагаше етикета.
Даниел се приближи и продума няколко слова на ухото на принца, което го накара да ококори за миг очи, но хладнокръвието му надделя в тази битка и отново се усмихна, макар и малко тъжно.
-Госпожице, бихте ли ми направили тази чест да споделите един танц с мен? –Попита принцът, подавайки ръката си към нея.
-Страхувам се, че валсът не е сред най-силните ми качества. –Отвърна уплашено Исла и потърси подкрепа в лорд Дарлингтън, но той беше приел хладнокръвното си каменно изражение и сега приличаше на мраморна статуя.
-Ооо… Не се притеснявайте. Валсът не е от най-сложните изкуства, а аз съм убеден че вие сте нешлифован диамант. Вие таите неразкрити таланти, мога да заложа честта си на това! –Усмихна се джентълменът, продължавайки да седи с протегната ръка.- Тактът е три четвърти, по стъпка на такъв, обикновен Бавен валс. –Но като видя недоумението на Исла, добави засмяно.- Не бъдете свенлива, аз ще ви водя!
Исла отново погледна въпросително Даниел, който беше застанал с ръце в джобовете и гледаше златния си часовник. Като усети очите й върху себе си, той я погледна и кимна, затваряйки клепачите си. После й се усмихна окуражително и Исла сякаш чу дълбоко в съзнанието му словата му „Ще се справиш, миличка! Отивай да се забавляваш!”. И я обля чувство на покой и увереност.

Essor par les Ailes d’Etiquette
(Полет на Крилете на Етикета)

-Сложи ръката си на рамото ми… -Артър постави мъничката й ръчичка на мястото и обхвана със своята талията й, което я накара да поруменее. После стисна в топлата си длан нейната и й каза тихо.- Ще се справиш, просто ме следвай!
После се загледа в очите й и прошепна;
-Слушай инструкциите ми и всичко ще е наред! Сега, трябва да запомниш следното нещо. Представи си квадрат, ние се движим по четирите му страни. Правиш крачка назад с левия крак, после с десния минаваш по диагонал. И левия минава до десния. После крачка напред с десния, левия минава по диагонал и ги събираш на изходно положение. Простичко е!
На Исла й причерня като чу това математическо обяснение на валса. Но вече нямаше накъде да бяга, обхваната през талията от Артър. Затова преглътна огорчението и срама още в началото.
-Хайде! –Усмихна се принцът и я поведе след себе си. В началото бъркаше стъпките, но бързо ги усвои. След тридесетина секунди лицето й още беше схванато от напрежение и съсредоточеност в стъпките, но краката й плавно докосваха сапфирения под. След още една минута токчето й не издаваше никакъв звук и усмивката беше преборила каменното й изражение. А, заедно с него, Исла се беше сбогувала и със свенливостта си.
-Никога не греша за хората! От вас ще излезе невероятна танцьорка! Схващате бързо стъпките и, с извинение, сте изключително пластична! Десетки от дамите от висшето общество само си мечтаят за тази лекота в стъпките! –Усмихна се лорд Уелингтън, крачейки напред и назад, в такт с Исла. Тя от своя страна се усмихна и промълви, без дори да се спъне:
-Защото са нямали толкова добър учител! –И кимна с наклонена глава в изискан поклон. Маниерите й бяха непознати, но съдбата й нашепваше инструкции. И тя ги следваше безропотно. Имаше нещо странно в този принц, който толкова леко пристъпваше по небосвода. Исла незнаеше какво е то, но я привличаше.
Изведнъж цигулките засвириха в по-бърз такт, а двойките смениха танца.
-Това е Виенски валс. Има завъртания, пивот и какво ли още не. –Усмихна се Артър.- Няма точно определени стъпки, така че само ме следвай! –И той я притисна към себе си, за да запази формата на танца.
В началото на Исла й беше трудно да свикне с резките промени. Не можеше да се отпусне от страх, че ще сбърка стъпките. Но впоследствие се научи да предусеща движенията по езика на тялото и ту се въртеше, ту водеше, ту беше водена. Мелодията се прекъсна в елегантен завършек, а лорд Уелингтън отново се наведе и допря устни до студената й ръка, гледайки я право в очите. После я поведе към една от празните маси до „слънцето”, отдръпна един стол, за да седне и се разположи срещу нея.
-Chateaux Laffite, 1787, monsieur! (Шато Лафит, 1787, господине!) –Поклони се сервитьор със тюркоазен костюм и катранена маска.
-Бордо и то доста хубаво. –Усмихна се Уелингтън на мъжа.- Мислих че ще ми донесете просто Бургон от 62ра. Катрин, забележете това вино. Според Джеймс Кристи, отворил в Лондон своята изложба през 1766… Нали не бъркам годината? –Обърна се към сервитьора, който поклати глава.- …това е най-скъпото вино в света. Ако не ме лъже паметта, то ние днес с вас ще изпием течност, струваща сто и пет хиляди лири, нали? –Сервитьорът отново кимна почтително, а принцът се възмути.- Какво разсипничество само! Отидете при своите господари и им кажете, че има хора в Англия, които нямат пари да си купят насъщния, а те ме заливат с Шато Лафит от 1787а! Споменете им, че съм дълбоко огорчен от тяхното нехайство и ще напусна веднага имението, ако не получа бутилка от най-обикновеното английско Мерло!
Сервитьорът се поклони и изчезна в тълпата заедно със сребърната купа с лед, в която стоеше скъпоценното вино, а лорд Уелингтън възвърна усмивката си и се разположи по-удобно в тъмносиния стол, слагайки ръце на облегалките му.
Секунди по-късно Исла с трепет разпозна фигурата на баща си и нервно се хвана за облегалките на своя стол. Но той, очевидно, дори нямаше да я забележи, тъй като беше вперил гузен поглед в принца, който го гледаше укорително.
-Excuse-moi, monsieur Wellington, je suis vrainement desolé! Il faut qu’il y ait une faute! Je ne sais pas comment ce vin s'a avéré ici! (Извинете ме, господин Уелингтън, наистина съжалявам! Трябва да е станала някаква грешка! Незнам как това вино се е оказало тук!) –Нигелиус ръкомахаше оживено и уплашено стреляше с поглед принца. Исла се замисли колко смешен изглеждаше сега баща й, кланяйки се на мъжа, седящ на масата срещу нея. Още малко и щеше да падне на колене, да измие краката му и да изпие водата, като че ли сам Господ Бог седеше пред него.
-Épargnez-moi votre mots, marquis! Je ne veux pas que vous sacrifier votre honneur, en moi mentant! (Спестете ми думите си, маркизе! Не искам да жертвате честа си, лъжейки ме!) –Изстреля ядосано Артър, а усмивката падна отново от лицето му, докато той оправяше яростно яката на костюма си, а ноздрите му трептяха едва доловимо. Исла любопитно изучаваше всеки един жест и всяко едно движение. Искаше да ги запомни завинаги.- Просто кажете на слугите си да донесат най-обикновеното вино, което има в тази изба! Не обичам незаслужени комплименти с цел облагодетелстване! Вървете!
-Monsieur! Madam! (Господине! Госпожо!) –Поклони се леко Нигелиус, а Исла му отвърна със същото. Чувстваше странно удоволствие от сцената, в която баща й беше така жестоко унизен. А нейната кротка лаконичност свидетелстваше в името на кавалера й. И презрителния поглед, който му хвърли, изразяваше най-висшата омраза, която можеше някой да чувства към отца си.
-Каква неприятна сцена! Извинявам се за неудобството! –И Артър сведе отново почтително глава, затваряйки сивите си очи за секунда.
-Няма по-голямо удоволствие от това да защитаваш правдата! -Усмихна се на свой ред Исла.- И аз мога да ви засвидетелствам искрената си подкрепа!

La piédestal de la Divinité
(Пиедесталът на Божественото)


Сервитьорът сипа малко от мерлото, за да може Артър да го опита, но принцът махна с ръка и каза направо да го остави. После подаде една чаша с кървавата течност на своята дама и, изправяйки се, почука с чаената лъжичка по чашата. Музиката за миг заглъхна, а шепотът отекна неприятно. В следващия момент се възцари пълна тишина. Респектът, който предизвикваше този високопоставен защитник на либералните идеи, беше изострил слуха на гостите. Не искаха да накърнят неговото достойнство, това беше равносилно на себеубийство.
-За начало искам да спомена, че за мен е чест да присъствам на това невероятно събитие, което организира маркизът. Искам да засвидетелствам искрената си благодарност, че бях приет толкова топло във вашия дом, Нигелиус! –Артър кимна леко с глава, а другият му отговори. Но в очите на принца се четеше заплаха. Пламъчето в тях разкриваше думите, които етикетът не позволяваше. И само Нигелиус можеше да ги чуе.- Както забелязвате, днес съм оставил френския език да почива, защото смятам, че трябва да засвидетелстваме уважение на нашия роден, който с нищо не му отстъпва. За богатия английски език!
Тук всички в залата повториха думите му, надигайки чаши над главите си, но не отпиха, защото познаваха Артър и навиците му. Принцът обичаше да вдига дълги тостове, които по-скоро напомняха на речи. А той беше невероятен ректор - правеше малки мимики с лицето си, което караше дамите да поруменяват от срам, а господата да кимат, разтегляйки устни в широки усмивки.
-Както знаете, преди три дена, на двадесет и първи декември, от Портсмоут учени потеглиха на една дългогодишна експедиция, която ще развие значително британската океанография. Искам да вдигнем чаши сега, да пожелаем на тези храбри и интелигентни хора много успехи и попътен вятър! За британските изследователи!
Залата отново се огласи от аплодисменти и последните думи на принца се повториха многократно. Това накара Исла да се усмихне и тя изрече безгласно „За британските изследователи!”. Когато отново се възцари тишина, дукът продължи речта си:
-По повод разрушенията, причинени на Банбъри на дванадесети този месец, искам да подкрепим нашите сънародници в премеждията, които им поставя неблагоприятно-настроената съдба! За нашето единство! –Отново възгласи и аплаузи.- Сега желая да напомня за една личност, която напусна земята, но не и сърцата ни. Мери-Ан Дизраели, първата виконтеса на Беконсфийлд, която почина на петнадесети декември. Нека да я запомним само с хубавите неща, защото пороци едва ли бихме открили в светлата й личност. Мир на прахта й! –Този път нямаше възгласи и смях. Гостите се прекръстиха смирено и отново се загледаха в дука, който сега изглеждаше още по-прекрасен на пиедестала на интелигентността и добрите обноски. Исла се загледа в множеството и за миг през ума й мина, че аристократите сега приличаха на шимпанзета, повтарящи точно думите и действията на лорда. Или на група овце, която той насочваше.- И, не на последно място, да вдигнем чаши за демокрацията! –Възгласи.- Великобритания! –Аплодисменти.- Бог да пази кралицата!
И в този момент всички отпиха от чашите си и придружиха със силни ръкопляскания Артър, който се обърна към Исла, усмихна й се лъчезарно, чукна своята у нейната чаша и я опразни до дъно. А блясъкът в очите му гореше по-силно от когато и да е било.

La Vérité est dans le Vin
(Във Виното е Истината)

-Къде ли е скъпият ни виконт? –Попита риторично дукът, оглеждайки залата.
Главата на Исла вече туптеше болезнено от трите чаши червено вино. Тя се усмихна ведро и вдигна многозначително рамена.
Имаше нещо в Артър, което я привличаше… Лесно човек, който милва вледенено сърце, можеше да се превърне в обект на желание. Не защото беше дал повод за тези чувства, просто защото показваше една различна страна на света… Щастлива, чувствена… дори приятелска. А душата на Исла, несвикнала на подобно отношение, можеше да стане жертва на всяко користно желание…. И да плати жестоко за наивността си.
А самият Даниел беше изчезнал от полезрението на гостите, разхождайки се из парка на рода Блек със странна фигура, скрила лицето си от погледа на Луната.
-Бихте ли споделили един танц с мен? –Исла обърна неясния си поглед към един висок червенокос мъж, който й подаваше ръка. Тя стрелна принца с поглед, сякаш молейки го да каже, че си има кавалер. Точно в този момент един от слугите на Уелингтън, облечени до последния в тюркоазено, му нашепваше нещо на ухото, което караше ядно пламъче да загори в зелените му очи.
-Разбира се! Страхувам се, че на госпожицата не й е интересна компанията на застаряващ английски благородник! –Кимна Артър и, миг по-късно, Исла беше по средата на „небето”, молейки се на случайността следващият танц да е отново валс. Но, за нейно нещастие, оркестъра засвири много по-бърза мелодия, а тя пребледня.
-Подайте ръцете си! –Усмихна й се зад маската мъжът и преплете ръце с нейния.- Брой до три и тръгваме!
Тези три секунди й се сториха като векове. Каква беше тази музика, какъв беше този танц? Защо не можеше да чуе и една позната нота?
-Едно и също се повтаря, запомнете само последователността!
И в тази секунда се понесоха вихрено в кръг, застанали в поза за валс. Полката, макар и малко да затрудни в началото Исла, се оказа впечатляващо лесна за танцуване. Бързите стъпки даваха усещане за сложност на танца, но това беше само привидно. Адреналинът и вълнението караха сърцето на момичето да потръпне и съвсем скоро тя се отпусна напълно. Усмихваше се на кавалера си очарователно и, въпреки че хвърляше някой и друг поглед на принца, който разговаряше с изящна дама, никой не можеше да осъзнае този факт.
Усети странно чувство и впери кафявите си очи в далечината. Съзря тъмнокосата дама с блестяща черна рокля да държи под ръка Уелингтън и двамата да излизат от залата.В миг на ревност кръвта обагри очите й в алено. Не можеше да издържа това внимание, което предизвикваха, танцувайки. Искаше само да намери начин да се измъкне час по-скоро от балната зала.
Настъпи дългоочаквания край на тази мъчителна полка и Исла, покланяйки се на кавалера си, заяви:
-Ще отида да утоля жаждата си, извинете ме!
-Може ли да ви придружа? –Нямаше как да откаже, това не беше благоприлично. Затова се усмихна и кимна утвърдително.
Запътиха се към масата на принца, Исла изпи една чаша червено вино и реши, че вече е време да се отдели.
-В тази зала не достига въздух! Извинете ме, ще се поразходя малко!
-Неприлично е млада дама да скита сама из алеите посред нощта! –Имаше нещо в иронията му, което хем я подразни, хем й се понрави.

Ciel De Velours
(Кадифени Небеса)

-Вие не пристигнахте ли с виконт Дарлингтън?
Исла се обърна към мъжа и го погледна учудено. Сякаш до този момент не беше усетила неговото присъствие в ревността си. А сега той седеше срещу нея, усмихваше се потайно и следеше с очи всяко нейно движение, всеки неин поглед. Това внимание в момента, когато тя искаше да е сама, сякаш човъркаше душата й и гневът, който толкова добре подтискаше преди, сега беше част от нея.
-Кой сте вие? И как смеете да ми говорите така… така… -Думата за миг изхвръкна от главата й. Не беше свикнала да използва толкова сложни изрази.
-Толкова непочтително? –Исла кимна, а мъжът се засмя.- Аз не се държа непочтително с вас. А и не ме познавате… Въпреки че аз ви познавам…
Исла поклати отчаяно с глава и се отказа от желанието да се отърве от нахалника. Тя вдигна поглед към ясното небе, кадифено-синьо, на места катранено. А малки, прозрачни и сиви облачета едва-едва скриваха на места небосвода. В тъмнината всичко приемаше тъмносини очертания, дори земята под краката им. Но малките свещи, осветяващи алеята, хвърляха жълта светлина и скриваха странната повърхност.
Из парка на рода Блек се разхождаха множество двойки. Дамите пърхаха с мигли като пеперуди и скриваха голите си рамена с фини шалове, които не успяваха да ги опазят от парещия вятър. Кавалерите им се усмихваха, докосваха съвсем леко, уж случайно, ръцете им през дантелените ръкавици.
Самата Блек не усещаше смразяващия студ, не вдишваше разкъсващия въздух и не чувстваше ледените сълзи на небето. Онова чувство в нея, толкова наивно и непокварено, сега караше душата й да гори за отмъщение, предизвикваше желанието за грях, само и само за да върне болката.
Някъде в далечината се мярна лилава фигура, придружена от катранена. Исла се стресна и за миг понечи да побегне след тях, но спря от неудобство. Това определено беше фигурата на Даниел, нейният покровител, нейният истински баща. Лилавият костюм му беше толкова характерен, защото никой друг от гостите не беше избрал този цвят. А сега Исла имаше нужда точно от него, от човека, на чието рамо може да излее мъката си, от човека, който може да я успокои, от човека, който може да й вдъхне надежда.
Нямаше как да последва лорда – кавалерът й не я изпускаше от поглед, а и не искаше да прекъсва разговора на Даниел с черната фигура. Дали това не беше точно съпругата на лорда, дали точно нейното лице беше видяла под катранения воал…
-Защо не отидем да седнем някъде? –Попита кавалерът й. Исла кимна, незнаеше вече какво извинение да си намери, за да се отърве от неговата компания.
Запътиха се към центъра на парка. Там се намираше една овална градина, обградена от множество дървени пейки. В центъра на окръжността сега беше пуснат фонтана, от който течеше скъпо вино, предизвикващо благоуханния аромат.
Кавалерът отвори портата и Исла прекрачи прага. В миг лицето й пребледня и тя направи крачка назад. На една от близките пейки Артър държеше силно ръката на тъмнокосата дама и й шепнеше плахи думи. От очите му течаха сълзи, сякаш дъжд поеше меката зеленина. Самата жена беше скрила с ръка лицето си и видимо не чуваше словата му. Беше замръзнала дори и за дъха си.
Исла се обърна рязко, блъсна се в кавалера си, който едва не падна на земята, и се затича по алеите, чувствайки пареща болка някъде дълбоко в себе си. А сълзите вече бяха пресъхнали…

Où? Pourquoi? Avec Qui?
(Накъде? Защо? С кого?)

Усети изведнъж допира на влажната трева по краката си и осъзна, че беше паднала на земята. Стисна юмрука си и сълзи закапаха една след друга по бузите й. Луната се показа за секунди и пак се скри зад пухкавите облачета. Кучешки лай раздра тишината и изкара Исла от унеса. Тя избърса сълзите си и затърси заплахата сред стъблата на дърветата.
В имението Блек катранени добермани обитаваха местата, които трябваше да останат недостъпни за мъгълите. Различни стаи, пълни с магически предмети, омагьосани фонтани и чудновати създания. Десетината добермани съвестно ги пазеха, радвайки се всяка вечер на парче свински дроб в замяна.
Сега Исла беше навлязла в територия, охранявана от няколко от свирепите животни. Тя се изправи бавно и откри в далечината две светещи в мрака жълти очи, които се присвиваха зловещо.
-Хайде! –Усети, че някой я дърпа за ръката и не се съпротиви. Остави някъде в далечината неудобните виненочервени обувки и усети как малките камъчета се забиваха в стъпалата й. Скоро почувства рязка болка в дробовете, все едно някой забождаше кинжал в тях. Леденият въздух я раздираше при всеки дъх и, няколко минути по-късно, се стовари на земята.
-Не можеш ли да продължиш? –Исла за първи път забеляза, че това беше същия мъж, който я беше придружавал последните минути.
-Няма… да ни гонят повече… -Процеди тя тихо и сведе надолу глава.Стъпалата й бяха посинели от студ.
-И смяташ да останеш тук ли? –Момичето дори не му обърна внимание. Усети ръцете му под колената и гърба си и после как се издигна. Нямаше сили дори да обърне поглед, просто опря глава на гърдите му и се заслуша в ритъма на сърцето му. Имаше нещо познато в топлия му дъх и начинът, по който кожата й настръхваше. Блек погледна нагоре към лицето му. Черната маска още криеше чертите му, но, въпреки това, тя не чувстваше страх. Незнаеше къде отиват, незнаеше защо, дори кой беше до нея. И, все пак, не изпитваше страх. Денят, пропит с толкова много емоции и чувства, сега беше станал безличен и не можеше да предизвика трепет в душата й.
Тя отърка нос в гърдите му и стана жертва на съня.

Amour pour Amour
(Обич за Обич)

Исла почувства под гърба си някаква слама и вдъхна нежния й аромат. Цялото тяло я болеше – корсетът пристягаше гърдите й, виното беше предизвикало остра болка в слепоочието, а краката й се бяха разкървавили от малките наранявания. Нямаше сили дори да погледне нагоре, просто въздъхна тежко и положи глава на сламата.
Почувства ръцете му и как я повдигнаха леко, сваляйки тясното сако, което за миг изчезна от раменете й. Опря уморено глава на гърдите му, нямаше сили да се съпротивлява – нито физически, нито психически. Ръцете му се спуснаха към гърдите й и развързаха корсета, придружени от дълбок болезнен дъх. Под него беше прозрачната рокля, почти скриваща плътта й от недоброжелатели. Миг по-късно изчезна и допира на дългата пола и момичето почувства как отново заспива. Каквото трябваше да се случи, щеше да се случи. Сега то нямаше значение за нея.
Мъжът я покри с едно вълнено одеало, което обикновено използваха в конюшнята за да топлят новородените жребчета през нощта. С последни сили отвори очи и се взря в тъмната фигура на кавалера си, който наблюдаваше пътя на луната. Синята земя малко по малко го поглъщаше, докато, няколко минути по-късно, Исла се предаде на умората, която бяха предизвикали вълненията от тази дълга нощ.
***
Момичето отвори едва-едва очите си, повдигна се на ръце, но това предизвика остра болка в гърдите и тя се отпусна с въздишка. Корсетът сериозно беше наранил, несвикналата й с придружаващата го болка, Исла.
-Добре ли си? –Попита я някой до сламеното легло и тя почувства дъха му по ръката си.
Не отговори, нямаше сили, само го погледна мило и стисна ръката му. Луната вече беше се скрила от земята и беше настанал момента от сутринта, когато нито едно небесно тяло не осветяваше английските полета.
Исла стисна по-силно ръката му, в опит да му каже нещо, но той се отдръпна леко и несъзнателно.
-Искам! –Процеди едва-едва.
-Не знаеш какво искаш! –Отвърна й тихо мъжът, изправи се и й обърна гръб.
-Моля те… -Не успя да довърши, защото силите й за миг я напуснаха и тя отново трябваше да се бори със съня. Но този път нямаше да заспи.- Умолявам те…
Мъжът се обърна и я погледна проницателно. Маската му още беше на лицето му, но тя вече не можеше да скрие от Исла кой беше зад нея.
Момичето направи последно усилие и вдигна вяло ръката си към него.
-Ако ме обичаш…
Мъжът се приближи, стисна дланта й в своята, сякаш за да я стопли, и клекна до сламата. Приближи се до челото й и го целуна леко:
-Заспивай! Това не е нужно!
-Моля те…
Той стисна силно очите си, но не успя да издържи на тънкото й гласче. Сякаш наистина го искаше, не заради другите, не заради болката, не заради отмъщението… Сякаш го желаеше истински, без заеми, без везни. Обичаше го… Така както само тя можеше да обича и той го знаеше. Беше видял погледите, които хвърляше на Артър, беше чул смеха, който предизвикваше Даниел, беше трил сълзите на скръб, на болка, на неизбежност… Те щяха да са заедно – така трябваше да стане, беше отредено. Но не съдбата ги водеше, не Господа, не Дявола. Имаше нещо, по-силно от земните и небесните богове, което ги събираше отново и отново. Болката, самотата… или любовта.
-Сигурна ли си?
Думите му умряха в тишината, усети само как малката й ръчичка се притиска по-отчаяно в неговата. Почувства как една сълза обагри лицето му и блесна на слабата светлина. Само за един миг, един безкраен миг, в който трябваше да изберат между самотата или любовта. Този миг, който множество хора пропускат в бързината си… Онази секунда, която избираш съдбата си и пристъпваш смело с голи нозе по пътя на болката, но надеждата я притъпява…
-По-сигурна отвсякога!
Исла усети допира на устните му и почувства топлината, която се разлива по тялото й.
-Завинаги… -Прошепна тихо, чувствайки как се приближава все повече до нея. Стисна дланта му по-силно, сякаш подписваше смъртен договор за разрушение… сякаш жертваше всичко, което имаше за този миг… за този миг, който щеше да се превърне в най-топлия спомен.
Почувства дъха му по лицето си и впери очите си в неговите. Седяха загледани един в друг сякаш векове, докато той не се наведе и не я целуна отново… болезнено, самотно, но истински.
Мъжът я усещаше в обятията си, чувстваше всяко едно потрепване на тялото й, вдъхваше нейния дъх, живееше в нейното сърце. Отлепи устни от нейните и почувства как трепери. Гледаше го тъжно, болезнено, но и уверено. Увереност, която той не познаваше в очите й, пламъче, което се беше родило веднъж за векове. Което можеше да роди само истинската, само влюбената… единствената… Нямаше връщане назад, нямаха сили за това. За първи път държаха съдбата си в ръце и избираха небесния път сред мечти и надежди, потъпкайки уверено живота си.
Почувства ритъма на сърцето му, затвори очи и отвори устата си за един тих стон. Ръцете му замръзнаха отново, а тя впери спокоен поглед в него. Окуражаваше го, защото той нямаше сили.
-Добре ли си?
-Любовта може ли да боли?
Усети как устните му докоснаха премръзналото й носле и опряха челата си едно в друго. Чувстваше болката отново и отново, но не искаше да спира. Толкова бавно колкото можеше да бъде… Сладката болка… бавно… отново и отново… Почувства устните му по врата си и прошепна в ухото му;
-Завинаги!

Univers pour Deux
(Свят за Двама)

Той и се усмихна и постави един непокорен кичур на мястото му.
-Добро утро!
Исла не отговори, просто отвърна на усмивката му. Това им беше достатъчно – нямаха нужда от думи, а и се чувстваха неловко. Исла прокара пръст по устните му и постави глава на гърдите му. Не искаше да излезе от конюшнята, сега цвиленето се превръщаше в звуци на арфа, а сламата – в алени рози. Чувстваше, че ако напусне помещението, ще го загуби завинаги, или, още по-лошо, ще забрави спомена… А в този момент това беше всичко, което имаше.
Усещаше ритъма на сърцето му и отказваше да заспи. Бореше се с умората, само и само този миг да продължи по-дълго. Далечния камбанен звън отекна в душата й… Беше неделя, съвсем скоро малката дървена църква щеше да се напълни с мрачни хора, които тя никога не би искала да види отново… щеше да се огласи от шепота на изтерзаните, мъчните, мъртвите души… Сега те бяха толкова далечни и, все пак, Исла се страхуваше... от тяхната мрачност, от тяхната болка, от тяхната тъга… Мислеше, че ако отново ги срещне, светът пак ще се върне към предишния си такт, стрелките няма да удрят в ритъма на сърцето му отново… Неговото, на човека, който щеше да даде всичко за нея… или поне така твърдеше. Лъжа или истина – сега нямаше значение… Имаше го само развълнувания ритъм и дъха му… този, в който живееше… и който дишаше. Даваше всичко, за да бъде далеч от тях… От техния свят… този, който толкова дълго беше обитавала, но тази нощ беше напуснала… света на изтерзаните души и мъртвите сълзи… Където болката убива всяко чувство… бавно и болезнено… а небето потъмнява с изгрева.
Исла извади ръката си над одеалото и стисна неговата, поглеждайки го… едновременно влюбено, тъжно, проницателно и умолително… а всъщност – празно. Сега другите ги нямаше, бяха само те… И това им стигаше… Свят за двама, който сами си създадоха, свят, който щяха да пазят въпреки проблемите, въпреки мъките… Щяха да почитат за Божество само неговата пазителка, любовта… Тогава, още преди да загубят онова безценно същество, най-чистата обич, най-милото нещо… още тогава се заклеха да пазят основите на света си, каквото и да им поднесе съдбата… да пазят любовта, през живота и смъртта… през люлката и гроба… през спомените и тъгата… Заклеха се в света… в света на чистото и искреното… обградени от злобата и тъгата, те се заклеха… Свят за двама… На призраци и надежди… на любов и вяра… тяхното малко кътче… техният свят…

Diable dans une fourrure de Dieu
(Дявол в кожа Господня)

-В името Господне, Викентий! –Гласът на Боб отекна в тишината, а Исла стисна още по-здраво ръката му. Свещеникът дори не ги поглеждаше, но в него имаше нещо грозно, противно. Може би големия корем или изцапаната с мармалад брада… но го имаше. Изглеждаше като всичко друго, но не и духовник.
-Не подхожда на възрастта ти да си толкова груб, Хитченс! Господ не почита дързостта! –Промълви абатът и вдигна мътнозелените си очи с усмивка към момчето.- Нямам разрешението да го направя – нито на закона, нито на родителите, нито на Господа!
-Умолявам те, падре! Не познаваш ли милостта Господня? –Отвърна Боб. Исла усещаше как ръката му трепери нервно в нейната и се радваше, че Хитченс успяваше да контролира гласа си. Гнева му, обаче, съвсем скоро щеше да намери отдушник, ако свещеникът отново откажеше.
-Не, не и пак не! –Поклати глава категорично.- Това е против каноните на католическата църква и законите на краля!
-В момента си имаме кралица, не крал! –Изсъска му Боб. Ясно беше по неосведомеността му, че не го вълнува кралската власт, а по чревоугодието – че същото важи и за Божиите закони. Виконтий просто ги разиграваше и това изкарваше извън нерви Боб. Но той трябваше да се държи, никой друг не можеше да им помогне, а в този момент той беше готов да даде всичко, за да се закълне пред Бога.
-Монархът си е монарх, независимо от пола си! –Отвърна абатът и преплете крака.
Боб пусна ръката на Исла и бръкна в джоба си. Една златна монета блесна в тъмнината и падна в ръцете на свещеника.
-Умолявам те, Виконтий! Това е всичко, което имам!
-Ще трябва да те разочаровам, Хитченс! Господът и лъжата не обича! –Исла потръпна, мярвайки с поглед страшното изражение на свещеника. Той събираше всичко цинично, всичко сатанинско, което тя познаваше.
Боб усети намека и стисна силно нещо през ризата си. За миг очите му се затвориха, а в следващия момент в тях се четеше злоба, презрение, но и решителност. Той скъса верижката и извади един почернял сребърен медальон от ризата си. Целуна го, после го притисна до сърцето си и го хвърли яростно в лицето на свещеника.
-Да пребъде любовта! –Изсмя се абатът и се изправи.

Adieu, misérable!
(Сбогом, нещастнице!)


-Заклеваш ли се че…
-Заклевам се! –Отекна в тишината.
-Хитченс, можеш поне да изчакаш да изредя, може и да не си толкова сигурен, като разбереш в какво се заклеваш! –Смъмри го Виконтий.
-Падре, бъди сигурен, че няма да променя решението си!
-Добре. Но имаме един проблем. Госпожица Блек няма годините, че да решава сама! Трябва настойник!
-Ето ме!
Исла обърна поглед към тъмнината. Из нея бавно изплува силует, който й беше до болка познат. Който я спаси… Който дари живота й с надежда… Съюзникът, за да може да се сбъдне тази вълшебна нощ!
Беше облечен в тюркоазен костюм, който акцентираше на строгите му черти. Гледаше проницателно, но смирено, спокойно и дори тъжно пламъче проблясваше в черните му очи. Боб обърна поглед към него и кимна. Финиъс беше виновникът… Не Уелингтън, не Дарлингтън… Финиъс беше вкарал сестра си на бала… а после и момчето, което живееше в сърцето й… Той, потайният, страшният, подлият… А сега чертите му приемаха ангелски блясък… Маската не беше деформирала душата му и никога нямаше да успее… Факта, който щеше да му причини толкова много страдание…
-Къде? –Прошепна тихо на свещеника, който, разпознавайки го, уплашено извади един пергамент.- Мога ли с пръстена?
Свещеника кимна и Финиъс постави печата си върху свидетелството. После се обърна и отново мрака го погълна за секунди.
-Финиъс! –Викна отчаяно след него Исла, тичайки подире му. Знаеше… Знаеше че това е краят… Нямаше връщане назад… Не можеха да го променят… Не можеха… Изходът беше един – най-болезненият.
Стъпките му заглъхнаха и тя усети строгия му поглед върху себе си. Не го виждаше, беше невъзможно. Но все пак си казваха толкова много без думи, повече, отколкото беше възможно. Постояха така няколко секунди… няколко дълги секунди, без да могат да помръднат.
-Сбогом, братко!
Думите й отекнаха в ушите му, а предателска сълза умря в тъмнината. Той беше победил… беше победил отново… беше останал силен… въпреки тази сълза… въпреки болката… той щеше да си тръгне… завинаги… Вече за нея беше отмъстено… малката му сестричка щеше да се радва на семейство, на деца, на любов… Той никога нямаше да я види, но тя щеше да бъде щастлива… Проклетата й душа най-накрая щеше да познае радостта… Той нямаше да е там… нямаше да я види… времето, съдбата, семейството, Господа и Дявола ги разделяха… И беше настъпил мигът да се сбогува с нея…
„Сбогом, нещастнице! Винаги ще те обичам!”, но не ги изрече на глас. Трябваше да удържи… Сега само силата можеше да го спаси… Нямаше да каже че я обича, нямаше да я помоли да му прости, нямаше да й пожелае щастие… Дори Господа не трябваше да го чува… Проклетите слова… Запази ги за тях… Тя знаеше… Тя чуваше… Тя разбираше…
Исла чу първата стъпка и усети слабост. С втората по страните й закапаха сълзи, а третата я стовари на студения под. Най-близкият приятел… най-милият човек… който години я беше пазил… години я беше спасявал… години й беше помагал… А тя го осъзнаваше чак сега, губейки го… Онзи скромен човек, който я беше поддържал години наред… който я беше спасил от разрушение… от мъка и от отчаяние… Помощния актьор, който седи зад сцената и й помага с репликите… пази я да не падне в пропастта… сред кръвожадната публика… желаеща само нейното разрушение… Човекът, който толкова години беше живял зад сцената, само заради нея, само защото я обичаше… И трябваше да премине завесите, за да може тя да го забележи… Нейният ангел… Не безгрешен, не светец… а истински човек, от плът и кръв, също като нея… но много повече…
Сълзите капеха една след друга, а очите й се стрелкаха в мрака… Чуваше стъпките… тези, които ги отдалечаваха завинаги… чувстваше ги… така както чувстваше сърцето си… така както чувстваше душата си… защото не беше толкова силна… знаеше... чуваше… разбираше… но не беше силна като него…
„Бъди силен, братко… защото аз не съм… защото аз не мога да те пусна… Върви!... По-бързо!... СПАСИ СЕ!... време е… време е да спасиш себе си… така както спаси мен… Един ден ще се срещнем отново… ще сме студени… безразлични… чужди… но сълзите вечно ще горят в очите ми… Сбогом, братко… сбогувам се не с теб, а с това… това, което си сега… ВЪРВИ!... МАХАЙ СЕ!... Спаси се…”
Вратата се затвори, а Исла зарови глава ръцете си…
„Сбогом, братко!”
„Сбогом, нещастнице”

Des Larmes Desséché
(Пресъхнали Сълзи)

Исла почувства опора и се изправи. Сълзите по бузите й вече бяха изсъхнали, но сковаваха лицето й неприятно… Напомняха й за това, което се беше случило… За приятеля, който беше изгубила…
-Искаш ли да го отменим, няма смисъл да бързаме. –Прошепна нежно Боб в ухото й, а тя поклати глава. Нямаше сили да проговори. Неприятният звън от монети я тормозеше… Не искаше да го чува, искаше да изчезна.
-Ще го… ще го убият… ако… ако разберат…
-Господин Блек плати мълчанието ми, бъдете спокойна…
Но тя не чу думите на падрето. Гледаше в тъмнината и очакваше всеки момент Финиъс да се появи отново… точно там, където беше изчезнал… Въпреки че знаеше, че това бе невъзможно… Разтрепери се още по-силно и Боб, покривайки рамената й със сакото си, я притисна още по-близо до себе си. Усети рамото му и скри сълзите си там.
-Нямам цял ден за губене! –Промърмори свещеника, а Боб му се озъби зловещо. Тя се отдръпна леко и впери жален поглед в него, целия плувнал в сълзи.
-Сигурна ли си, че искаш да го направим точно днес? –Попита я предпазливо Боб, надявайки се да не предизвика новия прилив на болка в душата й.
-Той… той се жертва… ще… ще го направя…
И стисна силно ръката му, търкайки сълзите си. Приближиха се, а Боб кимна положително на абата.
-Исла Финиъс Блек, заклеваш ли се в името Господне, че ще приемеш съпруга си като свой господар, ще му служиш вярно…
-Не искам да се заклева в това! Тя е човек, не животно! –Очите на Боб кръвясаха за секунди, но бързо се изясниха.- Искам да се закълне само и единствено, че ще ме обича с поне част от моята любов към нея!
Свещеника вдигна незаинтригувано рамене и попита сухо Исла:
-Е?
Пребори се с болката, за да изрече словата. Беше мечтала да дойде този момент, беше бленувала за него… А сега тъжеше… Финиъс искаше тя да е щастлива, не да пролива мъката си точно в този ден, точно сега… Беше поела частичка от силата му…
Примига няколко пъти, за да спре парещите сълзи. После вдигна бръдичката си и каза ясно:
-Заклевам се!
Усети как устните му докосват нейните… Сега не искаше нищо друго, само той можеше да я утеши, само той можеше да заеме празнината, която беше оставил след себе си Финиъс в сърцето й… Усети слабите лъчи, които се пречупваха през разноцветните стъкла, и обливаха тялото й с мека топлина. Високата църква, песните на птиците, ароматът на тамян, който гъделичкаше съществото й… В този миг всичко беше в хармония, която й беше непозната… Само следите от болезнените сълзи, само те напомняха, че мъката е живяла някога в сърцето й…
Минути по-късно, изненадващо се бяха оказали навън, в студа. Боб притисна малкото й телце към себе си, за да го сгрее. Трябваше да извървят пътя до вилата на лорда… През човешка мъка, мъртви души и тиня… Но щяха да се справят и със студа, и със страха. Вече не бяха сами. Не се лутаха между желанията и мечтите си… Сега бяха обърнали погледите си в една посока – към бъдещето, което щеше да бъде много по-прекрасно от миналото… или поне така трябваше да се случи…
Вече крачеха по стръмната пътека по хълма. Исла се запъваше и за малко да падне. Тогава Боб я вдигна и я понесе нагоре. Исла впери очите си в неговите.
-Помниш ли? –Попита глухо.
-Помня!
Наведе се леко и допря устни до челото й:
-Гориш, простудила си се!
-Струваше си…
Лорд Дарлингтън отвори вратата. Исла вече имаше почва под краката си, но все още жадно стискаше ръката му. Широка усмивка се разля върху лицето на виконта и тя обхвана и другите двама.
-Време ви беше на вас двамата!
Усмихна се и ги прибра вътре, на топло. Виждайки бледността на Исла дискретно съобщи на Анна за годежа и й поръча чаша топъл чай, студени компреси и няколко вълнени одеала. А Исла за първи път се почувства като у дома си. Уюта и топлината бързо я обгърнаха и я заспа, уморена от болката, радостта и болестта си. Спокоен, блажен сън… Какъвто никога не беше преживявала… Без ужасяващите гледки от миналото, без призраци и спомени…

La Théorie de Chaos
(Теория на Хаоса)

Исла отвори бадемовите очи и започна да ги върти във всички посоки, опитвайки се да чуе по-ясно разговора долу. Вече втори ден лежеше с горящо чело в леглото и не можеше и да мръдне. Чувстваше се отпаднала, а под очите й се бяха появили тъмни кръгове. Анна твърдеше, че е просто треска и ще отмине много скоро. Обясняваше и бълнуването и отпадналостта й с треската. И със сигурност беше права. Но това не караше Исла да се чувства по-добре. Боб прекарваше много време до нея, въпреки че гледаше и да върши работата си… Дърветата под навеса се бяха намокрили и трябваше да ги преместят колкото се може по-бързо на сухо, ако не искаха да прекарат една от най-тежките зими от години, зъзнейки.
За първи път чуваше някой да чука на вратата, ами ако беше свързано с нея? Ако семейството й я търсеше, ако създаваше проблеми на Даниел?
Надигна се леко и се опита да отвори очите си. Прекара бавно краката си до земята и се изправи, залитайки леко. Сякаш гореше отвътре. Приближи се до вратата и я бутна леко. Намираше се на коридора на втория етаж, в края.
Започна бавно да се приближава към стълбата. Като я стигна, клекна на земята и хвана предпазните й решетки, отваряйки очите си.
Стълбата свършваше точно с входната врата.
Изведнъж успя да изясни погледа си и присви очи от болка. Финиъс седеше и обясняваше нещо на Дарлингтън, който категорично клатеше глава.
-…все пак трябваше да проверя, лорд Дарлингтън. –Тихият му глас бавно достигна до ушите й и тя потрепери.
-Е, Финиъс, страхувам се че трябва да я търсите другаде.
-Благодаря ви, все пак! –Погледна го строго, но чертите му бързо се изкривиха.- Надявам се това да не е последната ни среща, лорде!
-Господ ще отсъди правилно!
Финиъс се приближи до Даниел и го прегърна за сбогом. Впери очите си наоре, сякаш знаеше че тя е горе. Погледът му не потрепна, за разлика от нея.
Само след секунда Финиъс вече го нямаше. Въпреки това Исла не можеше да помръдне и не спираше да гледа в пространството за него.
-Хайде, дете мое. –Усети ръката на Даниел и чу със забавяне думите му. Помогна й да стигне до стаята, постави я в леглото, зави я и изчезна. Не искаше да се бърка в раната й… Един ден всичко щеше да отмине, но този ден не беше дошъл… А и мъката беше нейна, той нямаше място в душата й в момента… Боб щеше да я накара да забрави, знаеше го… Един ден тя щеше да се усмихва, макар и в очите й да стискаше сълзите си, един ден тя щеше да е щастлива… Трябваше да вярва в това малко същество, тя имаше нужда някой да вярва в нея.
Даниел затвори вратата и се облегна на стената. Отново започна да се задушава, сякаш някой беше хванал силно гърлото му и не искаше да го пуска…
Усети слабост… Липсата на кислород замъгляваше зрението му… Болка в гърдите… И всичко остана в миналото…

Fils de Dieu et du Diable
(Син на Господа и Дявола)

„Ако Господът утре реши да ме прибере, не ще се уплаша греховете си да откупя в Ада, стига да ми обещае, че огнени пламъци на земята не ще изпрати…
Така започвам аз, с условия… Не искам повече около мен да се влачат нишки скръб, не искам другите за моите грехове да плащат. Знаете ли, до днес не мога да си обясня защо Господът ме нараняваше чрез околните? Защо веднъж не изпрати гнева си към мен?
Това, че четете това писмо означава, че най-накрая съм смекчил неблагоразположеността му. Време беше да ме вземе, време беше да престане да наказва близките ми, да накаже мен.
Е, най-добрия изповедник е не падрето, не Господа дори, а човека… Затова ще се изповядам на теб, който четеш тези редове, който съм наранявал несъзнателно.
Първо ще склоня глава пред родителите, които починаха пред моите очи… Искам да се извиня, че се страхувах да изляза, да се извиня, че, макар че щях да бъда убит, не ги защитих…
Предателите… Предателите, мошениците и горделивците… С тях ще горя в Деветият кръг на Ада, но те ще бъдат светци пред мен… предалият родната кръв…
Дъщеря ми умря в ръцете ми, не успях да я спася… Синът ми почина в утробата си… Изплащах предишния си грях… И създадох нов, този към съпругата си…
Цял един живот не стига, за да платиш за грях, който си направил още в неосъзнато детство. Цял живот, че даже в смъртта… Нито Господът, нито Дяволът, могат да ме накажат така, че съвестта да престане да ме гризе. Нито една загуба, нито една болка, нито една дума… Толкова много ми даде Бога, два пъти повече отне…
Знаете ли… Цял живот е времето, за създаване на нещо безценно, а секунда – за разрушаването му. Аз бърках често, грешах, наранявах… Вече нямам време да създам, руините са покрили душата ми, няма вече чувство, което да сътвори живот, няма вече мисъл, която да роди надежда, няма вече длани, които да спасят изгубения… Останали са само руините на един човек и неговата болна съвест, да го преследва цял живот, че и в смъртта.
Не ми стигна пътя, не ми стигна добротата, не ми стигнаха силите, за да изкупя греховете си… Само се надявам, че смъртта ще ми стигне… Затова пиша това завещание, защото знам че Дяволът ме дърпа към Ада с цел, защото знам че това е последния ми шанс…
Вилата на хълма Делдстайн остава на името на Боб Хитченс, Анна Керан и Исла Блек, хора, които бяха до мен по целия ми грешен път. Хора, на които не мога да се изплатя за приятелството им със всичките богатства на света. Жертвам титлата и името си за тяхната свобода, нека бъда осквернен, нека бъда омерзен, но те да не бъдат ничии роби. Раждаме се с еднакви окови на грешните си вратове, но при някои остават само раните… И те са духовно свободни, независимо дали над главите и тегнат проклятия или не.
Къщата на Белроуз авеню, номер тринадесет, остава в ръцете на Мария Лорънс, бившата контеса Дарлингтън. Не мога да платя сина й, не мога да платя дъщеря й, не мога да платя за болката и за душата й… Но мога да спомена името й в черния списък на хората, които съм наранил несъзнателно приживе…
Двеста петдесет и четири паунда остават за Боб Хитченс, Анна Керан и Исла Блек, същата сума за Мария Лорънс, цялото ми богатство, разделено на половина.
Изумруденият пръстен на дук Ричард Уелингтън остава за сина му, дук Артър Уелингтън.
Прахта ми, най-греховните останки, нека бъде оставени в ръцете на дук Артър Уелингтън, моят брат. Нека неговите ръце, макар и неомърсени от несправедливости и злоба, последни докоснат черната ми душа. Никой друг не би могъл да запази сърцето си чисто, докосвайки останките ми. Погреби ме там където цяла година е зелено, там където цветята живеят и там където птиците пеят. Да чувствам живота им, да чувам баладите на природата и да усещам вятъра в косите си. Там, където душата ми не ще умре, защото ще роди нещо ново, по-красиво, по-чисто, по-невинно, отколкото сърцето ми е било някога. Последният ми шанс да създам нещо, което не ще съумее да разруши нито огънят, нито водата, нито вятърът… Искам да чувствам, че съм близо до света на наранените, искам да попивам сълзите им с треперещи ръце и да наблюдавам отдалеч смеха им. Искам да чувам невинен детски глас, да наблюдавам непринудеността на природата и нейните синове… Искам да събирам със шепи сълзите на небето, за да не ги чувстват живите с душите си… Господа и Дявола да се слеят, за да остана аз винаги в таз земя, която толкова нараних, да изкупвам вечно греховете си…
Искам живот в смъртта и смърт в живота!
Искам да милвам чертите на вятъра!
Искам да поя земята със сълзите си!
Искам да изкореня мъката, пропита в почвата!
Искам да поглъщам омразата до дробовете си!
И да издишам най-чистата любов!
Завинаги с обич,
Проклетий син Дяволски,
Виконт Даниел Дарлингтън”

Cri de Loup et Plainte d’Enterrement
(Вълчи Вой и Погребален Стон)

Пет години по-късно…
Момичето вдигна смъртно-бялото си лице и вятърът разроши косата й и предизвика лека руменина, която бързо изчезна. Загледа се в небето и видя как една светкавица го разцепи ужасяващо и дъждът започна да се излива на порой. Някакво отдалечено чувство й напомняше, че е мокра до костите си, но то беше прекалено непонятно точно в този момент.
Тя затвори очи и се отпусна в прегръдките на дъжда. Чудеше се дали някога всичко ще тръгне както преди, дали щяха някога да превъзмогнат болката? Хората казват, че времето е най-силния враг на мъката, но не беше ли егоистично да забравиш хората от миналото си, за да живееш бъдещето щастливо?
Едно две-три годишно момченце я гледаше през прозореца заинтригувано. Исла видя как успя да го отвори и, приближавайки се, го пое в прегръдките си. Намери мокрото му чело и го целуна.
-Ш-ш-ш! –Притисна го по-близо до себе си и обиколи къщата, за да влезе вътре.
-Исла! –Промълви висок мъж на около четиридесет години с руса коса, побеляла тук-там. Момичето го позна по изумрудените очи, не се бяха променили въобще за тези години.
-Здравей, Артър! –Промълви вяло и пусна детето на земята. Малкият се приближи до дука и започна да си играе с връзките на обувките му, което привлече вниманието му. Вдигна детето и го притисна към себе си.- Как се казва?
-На името на дядо си. –Усмихна се тъжно момичето и свали старите си боти.
-Нигелиус?
-Не, на името на истинския ми баща.
Артър кимна мрачно. За миг се беше опитал да забрави мъката си, но образът на приятеля му го преследваше навсякъде.
-Какво желаеш, кафе или чай? –Попита го, гледайки с подпухналите си очи.
-Бих изпил една чаша чай, ако това няма да те затрудни.
-Не, разбира се, настани се в хола. –Отвърна и се насочи към кухнята.
Анна беше отслабнала значително, тъмни сенки помрачаваха очите й, а ръцете й трепереха. По бузите й се стичаха сълзи, които се сливаха с тестото, но тя сякаш не ги виждаше.
Чу се трясък и Исла впери поглед в счупената чиния. Видя как Анна тръгва да събира остатъците и се наведе:
-Защо не отидеш да си починеш? –Усети прегръдката на жената и настоя с поглед. Много скоро остана сама в кухнята и се зае да събира парчетата порцелан.- Ах! –Беше се порязала на едно от тях. Пръстите не й се подчиняваха безропотно и отвреме-навреме потреперваха. Алени капчици кръв се размазаха по остатъците от чинията.
Много скоро положи сервиза, поставен на метална табла, на масичката пред Уелингтън и сипа в двете чаши от ароматната течност. Сега мирисът пареше неприятно обонянието й.
Като свърши, седна на едно от канапетата до дука и се загледа в мъртвешкият му поглед, докато отпиваше от чая си. Артър забеляза това и се обърна към нея:
-Какво има, Исла?
Очите й се напълниха със сълзи. Толкова спокойно гледаше тогава, сякаш нищо не се беше случило. Двамата бяха единствените, които спираха сълзите си и се опитваха да се държат. А сега, сега всичко се връщаше с тройна сила и очите пареха. Гледаха се, сякаш търсиха опора един в друг, но не я откриваха, защото хладнокръвността им вече бавно напускаше кръвта им.
Момичето обърна поглед към прозореца. Спомни си колко много Даниел обичаше да се взира в гората, да слуша мелодиите на птиците и да чувства дъжда по кожата си. Последните дни пристъпите бяха зачестили, но той никога не казваше от какво е болен. Отричаше, че Господът смята скоро да го прибере… Единствена Анна знаеше истината още от началото. Тя го вдигаше с мъка на крака, когато започваше да се задушава, тя попиваше кръвта, която се стичаше от устата му.
Двамата с Боб знаеха, че нещо лошо се случва с него и съвсем скоро болестта щеше да им го отнеме. Но, въпреки това, мислено отричаха, че това е възможно.
Туберкулоза… Доста се беше разпространила напоследък в Англия, сякаш „черната смърт” се връщаше отново с тройна сила, за да накаже човечеството. Хората измираха наоколо, но те двамата отказваха да приемат гостуването й в дома си. Отричаха до последно мислено, че смъртта е толкова близо…
Исла погледна Артър за пореден път. Беше скрил лицето си в ръце.
-Защо толкова време веднъж не ни посети? –Попита тихо, защото нямаше сили да го каже. Уелингтън веднъж не беше влизал в имението за тези пет години и веднъж не беше я виждал.
-Имах семейни проблеми. –Отвърна глухо.- Виждах се с Даниел, но не достатъчно често, колкото бих желал. Дъщеря ми, тази, с която говорех на бала в дома ти, беше изгонена насилствено от дома от мъжа си, който се оказа алкохолик. –Артър замлъкна за секунда.- Беше опозорена, но това не беше най-лошото. Помекна заради побоите му, обезумя. В последните години само се опитвам да запазя психичното й здраве, макар и не много успешно. Майка й посърна от мъка. Единствено малкият Ричард успя да го превъзмогне, може би защото беше прекалено малък, за да осъзнае какво се случваше.
Исла впери погледа си в лицето му. Красотата, гордостта, иронията, всичко, което толкова много ценеше някога в Артър, сега беше изчезнало. Беше отслабнал много, лицето му беше помръкнало. Гледаше тъжно, говореше лаконично. От някогашният й „красив принц” не беше останало почти нищо. Единствено изумрудените очи, въпреки че той все по-често ги прикриваше с клепките си, може би за да скрие нетактичните си сълзи, които го изгаряха. Тези пет години скръб го бяха сринали до основи, беше останало единствено надеждата, че някой ден ще успее да поправи грешките.
Чу се звънеца, който отекна погребално в ушите им. Исла се изправи и отвори вратата. Позна жената по черния воал, беше я виждала със същата маска, която на бала беше използвала да скрие сълзите си от чужди очи.
-Госпожо, вие трябва да сте лейди Лорънс.
-Не, Исла, аз винаги ще си остана контеса Дарлингтън. –Отвърна жената. Лицето й беше помръкнало от грижи, дълбоки бръчки оцветяваха чертите й, а сините й очи гледаха мъчно през черният воал.- Отчаяните опити на покойния ми баща да ни раздели, се увенчаха с победа пред кралицата, но не и пред Бога.
Момичето се приближи до нея и я прегърна. Усети треперещите ръце на жената по гърба си. Беше непозната, но болката й не беше чужда. Тя ги събираше и ги разделяше едновременно.
Жената се отдръпна и погали чертите на момичето, шептейки, а очите й почервеняха от напиращите сълзи:
-Значи ти си втората ни дъщеря, детето ми! Господи, колко си красива в тъгата си…
Исла хвана Мари-Ан, защото усети, че съвсем скоро ще загуби съзнание. Почувства как някой минава до тях и видя Артър, който прехвърли мълчешком ръката на лейди Лорънс през врата си и я поведе към дневната:
-Тихо, Мари, тихо… Дръж се.

Pas jusqu’à Demain, mais Jamais
(Не до утре, а Навеки)

Исла вдигна главата си, дочувайки стъпките му. Вече познаваше дори тях, познаваше чувствата, борещи се в душата му, във всеки един момент.
Тя се изправи несъзнателно. Имаше чувството, че ще има нужда от подкрепа, когато влезе. Но се излъга… Боб спокойно влезе, а от сълзите, които вчера беше попивала с чаршафа, бяха останали само следи… Сякаш бяха разяли кожата му и белезите щяха да останат завинаги, ако не на лицето му, то поне в душата му…
Той се приближи до Мари-Ан и целуна ръцете й, после я пое в прегръдката си. Кимна тъжно на Артър и седна в креслото, където допреди секунди беше седнала Исла. Клекна до крака му и положи глава на коляното му, а той започна машинално да гали главата й.
Чу се детско гласче и малкият Даниел нахлу в тягостната обстановка. Исла се усмихна леко с крайчетата на устата си и го придърпа към себе си, за да не вика.
-Мисля, че е време да приключваме с това. –Обади се дукът и се изправи. Исла също го последва, хващайки по-силно момчето с ръката си. Тя се приближи до него и бръкна в джоба на прашната си престила. Погледна го и постави в ръката му сребърен пръстен с голям изумруд, чиито блясък трептеше на меката светлина от камината. Погледна го тъжно с лешниковите си очи и промълви:
-Пишеше в завещанието си, че иска да ти го остави. Както и това. –Дукът прибра писмото във вътрешния джоб на костюма си, а пръстенът – върна отново в ръката й:
-Беше подарък от баща ми на Даниел. Свали го от собствената си ръка. Ти си негова дъщеря, редно е да краси твоята. –Остави го в дланта й отново и притисна устните си към челото й.
Боб се изправи тихо и прошепна, подавайки му един пожълтял от времето лист:
-Артър, ти си посочен за извършител на завещанието.
Уелингтън пое с треперещи ръце пергамента. Беше се държал толкова време, но знаеше, че нямаше да може отново да наблюдава красивия му почерк, отново да чува гласа му в ушите си, отново да чувства присъствието на приятеля си, без сълзите да изгарят очите му.
Минута по-късно, треперещ от вълнение, Артър постави завещанието на масичката. Исла го погледна разтревожено, защото мислеше, че ще се стовари в безсъзнание. От изумрудените му очи капеха една след друга проблясващи сълзи, но той явно не ги забелязваше. Държеше се така, сякаш всичко беше спокойно и нормално. За миг изглеждаше като обезумял, наблюдавайки хладнокръвно света през кръвясалите си очи. В следващия намери опора на креслото и се изправи, въздишайки. Погледна нагоре и сълзите изчезнаха за броени секунди. Проговори тихо през риданието на Мери-Ан:
-Къде е прахта му?
Исла се изправи и остави малкият Даниал в ръцете на баща си. Качи се тихомълком на една стълба, разположена точно до библиотеката и свали сребърна урна, страхувайки се треперещите й ръце да не й изневерят. Като слезе, почувства слабост и едва не падна.
-Всичко е наред, нищо ми няма! –Прошепна, подавайки урната на Артър. Множеството сълзи бяха предизвикали главоболието й и шегите на вестибуларния й апарат. Подпря се на една от етажерките, за да отвори очи, отблъсквайки за втори път с ръка помощта на Боб.
-Природните сили са с теб, Даниел, не се притеснявай за греховете си!
Шепотът на Артър отекна в ушите й заедно с жестоката гръмотевица. Анна не беше издържала и бе останала във вилата, заедно с невръстния Даниел. Пееше му приспивна песен, а сълзите й багреха тоновете с мъка:

„Спи, прекрасно мое дете
Аз ще пея тихо приспивната песен
Мълчаливо гледа ясният месец
В родната ти люлка
Ще започна приказки да ти разказвам,
Песничка ще ти запея;
Ти дреми, затваряйки очички,
Аз ще пея тихо приспивната песен

Лагер се струи на камъните
Скърца мрачната каруца,
Зъл враг пълзи по брега,
Остри своя кинжал;
Но баща ти, старият войник,
Е кален във боя
Спи, мъниче, бъди спокоен
Аз ще пея тихо приспивната песен

Сам ще разбереш, ще дойде време
Съдбата е предопределена
Смело ще вденеш крак във стреме
Оръжие ще вземеш
Аз бойният шинел
С вълна ще подплатя
Спи, дете родно
Аз ще пея тихо приспивната песен

На благородник по лице ще приличаш
На убиец по душа
Ще изляза да се сбогувам
Ти ще махнеш с ръка
Колко горчиви сълзи ще скрия
В тази нощ аз ще пролея
Спи, ангелче мое, тихо, сладко
Аз ще пея тихо приспивната песен

Ще започна от мъка да изгарям
Безутешно ще чакам
Ще започна по цял ден да се моля
През нощта да гадая
Ще започна да си мисля, какво дириш
По чуждата страна
Спи, докато грижи не познаваш
Аз ще пея тихо приспивната песен

Ще ти дам аз на сбогуване
Свято разпятие
Ти на него се моли на бога
Поставяйки го пред себе си
Да, приготвяй се за битка страшна,
И родна майка навеки помни...
Спи, прекрасно мое дете,
Аз ще пея тихо приспивната песен...”

Исла покри лицето си с ръка, за да скрие сълзите си. Тоновете отекваха в душата й, толкова познати, толкова близки… Мъката я обгърна и тя се стовари на калната земя. Вдигна насълзен поглед през дъжда и се заслуша в думите на Артър:
-Не се сбогуваме с теб, братко, знам че няма да ни изоставиш. За всички тези години с обич не можеш просто да си тръгнеш! Останките ти ще се слеят със земята, дъжда ще промие прахта ти, но не и спомените. И знам, че не Дявола, а Господа душата ти ще пази, не до утре, а навеки!

Une Fois dans un Million Années
(Веднъж на Милион Години)

Още пет години по-късно…
Тъмните сенки се сливаха с очертанията на стените и се губеха из тъгата им като призраци. Очите вече не блестяха, ръцете не намираха утеха, а по бузите не се стичаха сълзи. Не бяха останали капки кристал, с които да се опише болката. Чувствителността на кожата малко по малко умираше с ударите на часовника, душата все повече се отдалечаваше от силуета, а секундите течаха…
Навън започнаха да падат малки снежинки и да целуват студената земя. Небето гледаше мрачно света, вледеняваше безжалостно сълзите си. Малките облачета се украсяваха отвреме-навреме в златисто, но бързо помръкваха. Съвсем скоро снегът щеше да покрие проклетата от Бога земя, щеше да скрие сълзите и кръвта под белотата си… Невинен детски смях щеше да попива в ледината си, малки парчета стъкла щеше да скрие заговорникът… С вкус на кръв и шоколад, също като живота… Две мънички ръце щяха да се вплетат и да убият студа… Вятърът щеше да роди червенината на страните им, снежинките щяха да целунат меката им кожа… Щеше да ги събужда воят на степния вълк, щеше да ги приспива песента на изгубена в студа птичка… Нозете им щяха да чувстват меката снежна покривка, косите щеше да сплита носталгичният стон на вятъра… Щяха да чувстват със сърцата си… онези, живите, чуждите, непознатите, щастливите… А сенките щяха да се губят в тъгата си…
Слънцето отдавна беше залязло, дъждът – пресъхнал в очите им. Оставаше само чувството за безнадеждност, което ги изгаряше, невидимите призраци на нечие мъртво чувство, остатъците на нечия чужда мисъл… Бяха се превърнали в сенки на живота и живите, бяха загубили силата си да обичат и да мразят, да чувстват сълзите, стичащи се по кожата им.
Склони леко глава, но лъчите не се отразиха в лицето й, както ставаше преди. Погледна към светлината, но не я видя този път. Докосна леко устните си, но не ги почувства. Сетивата й отслабваха зловещо и скоро пъплещият огън не пееше баладата си в ушите й, слабата светлина не танцуваше пред очите й, мирисът на дърво и зима не пареше обонянието й. Всичко се размиваше в многоцветна гама на чувства и нито едно от тях не надделяваха. Те просто бледнееха малко по малко в душата й и скоро щях да се слеят с реалността… Съвсем скоро нямаше да чувства живота, нямаше да чувства смъртта, кръвта щеше да замръзне във вените й за радост и за тъга… Един ден, когато погребеше последната надежда, съвсем скоро…
Мъжът склони отрицателно глава. Медицината, най-проклетата професия… Да гледа как умират хората в ръцете му, да слага сутрин на трапезата си късче ръжен, да пие вино, спомняйки с усмивка починалия пациент… Да благодари на Бога за всеки болен, който носи месото на трапезата му… Да се храни с човешка плът, да пие човешка кръв… Без смут, без угризения…
-Има само един начин. –Започна ниският двуличник пред лицето й.- Трябва спешно да замине за Америка, във Вашингтон се намира клиниката на един учен, Колинс, който разработва от години антибиотик на име изониацид. Може да даде странични ефекти, но поне ще има шанс да се справи с бялата чума.
Исла впери празен поглед в него и прошепна:
-Откъде ще намерим пари за кораб до Америка, след като ни взехте абсолютно всичко?
Лекарят не отговори, а само мина покрай нея мълчаливо, взимайки една кърпа и я даде на момчето. Болестта беше изпила чертите му и тъмни сенки го караха да изглежда възрастен и немощен. Все по-често присвиваше корема си и, борейки се за малко въздух, оцветяваше кърпите в алено. Седемгодишно дете, а сега изглеждаше като повяхнало цвете. Очите му сякаш бяха загубили способността си да виждат цветовете… Гледаше на живота като възрастен, без да се смее, без да плаче, без да говори… Седеше там по цял ден в това легло и раждаше сълзите в очите на майка си. Още незнаеше че ще умре, Исла не искаше той да знае… Желаеше единствено да вижда отново болезнената му усмивка и тихият му спокоен сън… Пазеше го, защото искаше да е щастлив в последните си дни…
-Още има шанс, Боб, недей да се предаваш толкова рано! –Притисна го до себе си и удари гърдите му. Той хвана ръцете й и я отблъсна леко, гледайки я мрачно:
-Каква, мила, каква? Уелингтън, бог да го прости, не е вече сред живите, Мари-Ан е чак във Франция. Продадохме къщата, коня, всичките прибори, себе си дори… Останахме на улицата… Няма вече кой да ни помогне…
Притисна устни до челото й и я прегърна, защото усети как трепери. Блузата му попи сълзите й, а душата му – мъката й. Тя вдигна бавно очи към него:
-Знаеш, че има още един вариант! –Промълви тихо тя, а Боб поклати глава.
-Ще те убият, ако те видят!
-Аз сама ще се убия, ако го загубя! –Прошепна тя, а в очите й блеснаха сълзи.
-Обичам те!
Исла отпусна прегръдката му и взе овехтялото си палто, хвърляйки го на гърба си, и излезе навън. Вятърът прониза голото й гърло, но тя не го почувства. Работеха за себичен благородник, на който бяха продали къщата, за да купят скъпите лекарства… Нямаше да го има още няколко часа, трябваше да успее да отиде и да се върне… Но, най-вече, да измоли милостиня…
Слабите боти не можеха да опазят вкочанените й крака от студа и съвсем скоро те плуваха в ледена вода. Но Исла продължаваше да слиза надолу по хълма Делдстайн, вече нямаше какво да губи.
Стъпи накриво и се стовари тежко в снега. Беше изкълчила глезена си, а болката обливаше на вълни цялото й тяло. Изправи се бавно и понечи да тръгне. Болката на нараненото място се усилваше, но вярата й растеше също.
Снегът продължаваше да пада на парцали, а светлината малко по малко изчезваше. Зимната картина, която сляп художник можеше да нарисува и неук поет – да почувства, минаваше спокойно пред погледа й, без да накара душата й да трепне и за миг. Земята, хората, природата и господа бяха против нея, но не се отказваше… Нямаше път назад, оставаше само този, който й рисуваше небето – през студ, сняг и мъка… С единствената вяра, че утре слънцето ще изгрее и ще разтопи ледовете, сковали душата…
Отчаян предсмъртен вик на умиращо животно… Несъмнено жертва на човешкото чревоугодие… Звук от удар с нож и после… нищо… тишина… Без мъка, без тъга… Както дяволът хранеше душата си с мъката им… А те какво бяха… нищо… малки бели камъчета, скрити под снега… незначителни, непотребни, непознати… Мъката им беше чужда за останалите… винаги…
Несъзнателно беше минала покрай гробището, беше описвала с поглед жестоките дървени кръстове, в прегръдката на ледения сняг, беше подминала смъртта… невидима за незрящите й очи. Селото, покрито с капки злоба, беше потънало в носталгия. Онези мрачни, злобни хора, сега се топлеха пред камините си, а очите й проблясваха при вида на късче хляб… Безчувствени за любовта и болката, познаващи единствено мъката на бедността… Ударени от съдбата хора, забравили да чувстват със сърцето си…
Исла вдигна погледа си. Познаваше прекрасно малката вита пътечка, водеща до прага на нейния Ад. Взря се в тъмнината, двете нощни лампи играеха със слабата си светлина, и обливаха зловещо портата на Отвъдното. Бръшлян лазеше гробовно през решетката и трепереше в ръцете на вятъра. Хвърли импулсивно поглед към мястото, където живееха семейство Паркър. Беше вече шест часът, но в малката барака не трепереше сиянието на свещ, не припукваше запален огън.
Пое с тихи стъпки по мократа киша и едва-едва докосна портата, сякаш беше прокълната. Подпря гръб на нея и погледна към гората. Няколко кръста стърчаха от преспите и Исла добре знаеше какво означаваше това. Семейство Паркър вече не беше сред живите и това не беше дело на съдбата.
Исла притвори очи. Старите чувства се връщаха, спомените, болката, безнадеждността… Страхът… Чувствата, които беше оставила в миналото… сега се връщаха бавно и я обливаха… Ако трябваше да предаде душата си на дявола, щеше… Ако трябваше да гори в ада, щеше… Само и само да го спаси…
Това беше разликата с миналото, Исла вече имаше нещо, за което да страда… имаше нещо, за което да се бори… имаше нещо, за което да се жертва, да умре… Оставаше само едната надежда в нечия черна душа… Единствено вярата, че доброто се крие там някъде, из палата на дявола… скрито дълбоко в някой тъмен ъгъл…
Бутна в изблик на смелост портата и прекрачи пътя към миналото… Лъхна я омраза, но не скри лицето си… не побягна назад, както правеше преди… не обърна лицето си, за да се предпази… напротив, направи крачка напред…
Секундите се превръщаха във векове, минутите – в безкрайност… Сякаш светът с последни издихания умираше под краката й… А кръвта замръзваше в сърцето…
Звънец… А после тишина… Отвъдното попи и мъката, и надеждата… Остана само душата й… Гробовен звън, а после нищо… Камбани, предвещаващи собственото й разрушение… отекващи в ледената прегръдка на зимата… без страх, без ужас… просто звън, попиващ през кожата й, каращ я да настръхне, но не и да побегне…
Малко момченце на около пет години се усмихваше… Детска, наивна, радостна усмивка… Не вярваше че обитателите на Ада можеха да се усмихват… Не беше виждала радостта… тази, детската, искрената…
Сърцето й потрепна… Надежда… Вяра в демоните…
Исла клекна и опря колената си към студеното стъпало. Очите й се напълниха със сълзи, хващайки мъничката ръчичка. Кожата й побеля, когато го притисна към себе си. Момченцето седеше и й приказваше уплашено на ухото, а тя продължаваше да облива страните си със сълзи, без да му отговаря.
Чу нечии стъпки и потръпна. Стисна очите си, за да не се отдели от детето…
-Исла?
Пусна малкия и през сълзи докосна мокри устни до челото му. После вдигна поглед към мъжа и понечи да каже нещо, но дяволът крадеше думите й.
Финиъс бутна леко малкото момченце вътре и му каза да се скрие в хола, че ще играят на криеница.
Исла се приближи до него и едва-едва докосна с пръстите си лицето му:
-Не си се променил… много… не и чертите ти…
После погледна надолу да скрие сълзите си от проницателния му поглед.
Финиъс затвори вратата и се вгледа в нея, повдигайки леко брадичката й:
-За разлика от теб… Пребледняла си, стопила си се, а очите ти са посивели… Дрехите ти са мръсни и прокъсани… Тогава вярвах, че ти правя добро…
Момичето не проговори. Потрепери, но не отговори. Нямаше сили за това…
-Защо си тук, Исла? Ако се върне, ще те убие, знаеш го. –Погледна я Финиъс хладно. Не беше вярно, беше се променил. Искаше единствено и само да я изгони, нищо повече. Не се интересуваше от мъката й, очите му не проблясваха развълнувано… Беше студен за нея, знаеше го… Още когато се сбогуваше знаеше, че ще се промени, че ще претръпне и ще попие злобата им…
Исла падна в краката му и обви с ръце колената му. Гордостта си беше отишла, заедно със страха и ужаса… Беше останала само целта и през дълбините на злобата я водеше надеждата като пътеводна звезда… А сиянието й малко по малко помръкваше… тъмнината го задушаваше.
-Стани, Исла, стани! –Шептеше отчаяно Финиъс, стрелкайки с притеснен поглед пътя към къщата.- Какво има?
Гласът му заглъхна заедно с риданието й… не умряха само хлиповете…
-Сина ми… -Потрепери момичето.- сина ми… той умира… не можем… не можем да го спасим… трябват ни пари, братко… умолявам те… ще направя всичко…
-КОЙ Е, ФИНИЪС?
Мъжът потрепери. Той силово се отдръпна от сестра си и я погледна умолително:
-Исла, моля те, върви си… Еладора идва, ще те види, ще те убие…
-Не мога, Финиъс… Нямам време… не му остана време…-Проплака отчаяно, а стъпките бавно се приближаваха.
-Ще те убие, Исла, ще те убие!
-Нищо друго не ми остана… Само той…
Финиъс направи измъчена физиономия, а очите му заплашително блеснаха в кървавочервено. Чертите му се изостриха, а ноздрите потрепериха злобно:
-Умри, Исла, умри! –Изсъска в лицето й и отдръпна крак от нея погнусено.- Изчезни веднага!
Но момичето отново впи пръсти в него.
Финиъс бръкна в джоба си и рязко махна с пръчката си, а Исла се стовари болезнено на няколко метра от него. В следващия момент Финиъс вече го нямаше, а надеждата беше умряла.
Исла понечи да се изправи, но сълзите замъгляваха зрението й. Намери опора в студения сняг, но силите не й стигнаха да се изправи. Сгуши се в ледената му прегръдка и потрепери. Сълзите се стичаха по бузите й, но не ги чувстваше. Ръцете търсеха спасение из снега, но не го намираха. Очите гледаха целенасочено, но не виждаха. В този момент потръпна и притвори клепачите си… Различни кадри минаваха пред очите й… Виждаше и болката, и радостта, чувстваше със съществото си всичко, което беше преживяла… Мъка, радост, болка, щастие, ненавист, обич и капка кръв…
Минало… защото болеше… Минало… защото събираше всичко в живота… Миналото… Защото бъдеще нямаше…
Веригите се влачиха след призрака на миналото… дрънчаха зловещо по изтърканите плочки… Болка, мъка, мрак… Шумът се забиваше в ушите… тихо… толкова зловещ и същевременно толкова сладък последен стон на миналото…

Fin de cet histoire...
(Край на тази история...)