Черната Далия [незавършен]

Dans Makabur


Погледни лицето ми! Студът не вкаменява чертите… Не смее….
Докосни ръката ми! Предсмъртно по кожата огънят тлее…
Вдигни поглед към очите ми! Мина времето, когато можех да те нараня…
Целуни ме! От отровата по устните няма вече и следа….


Споменът:
-Обичам те!
-Ш-ш-ш, мълчи! –Усмихна се, поставяйки пръст на устните му.- Просто не ме оставяй сама!
Роклята падаше на вълни по краката й, а устните покриха неговите, когато гърбът й се изви назад. Оставяйки го да целува врата й, премрежи поглед срещу единичните лъчи светлина, които намираха път сред грубо-застъпените дъски. Ръката му се плъзна по бедрото й и Ксения се усмихна леко, притискайки се по-близо към тялото срещу себе си, а пръстите се впиха в тила му.
Изви гърба си още малко назад, за да може да допре чело о неговото и да се взре дълбоко в зеленикаво-кафявите очи. Усмихна се смутено, чувствайки дъха му по лицето си и прошепна:
-Ако ни хванат? –Гласът й потрепери леко, макар в него да не прозря страх.
Мъжът не отвърна, само стисна по-силно пръстите й в ръката си и отърка лице в нейното. Ксения за пореден път се изви назад и този път гърбът й опря в масата, а неувереността изчезна от движенията й. Докосна с пръсти устните му, изправяйки се от масата. Избута го нежно от себе си и се приближи до вратата, заглеждайки се през процепа нагоре.
-Полунощ е. –Прошепна, чувствайки дъха му по шията си. Обърна се рязко, поставяйки ръце зад гърба си и се усмихна.- Искаш ли да се чупим?
Мъжът се засмя срещу нея и я дръпна за ръката, опирайки чело в нейното:
-Руската принцеса май не я свърта на едно място.
-Не съм никаква принцеса. –Изсумтя Ксения и се притисна по-силно към него.- Принцесите не се натискат по килерите с чуждестранни крепостници.
-Ти ще кажеш! –Усмихна се и погали лицето й.- Не е важно каква си за другите, а каква си за мен! Ти си моята принцеса
-Тогава ти си моят подчинен! –Усмихна се Ксения и побърза да използва правомощията си.- Целуни ме!
-Това заповед ли беше?
Мъжът я вдигна на ръцете си и впи устни в нейните, упражнявайки натиск върху целия й гръб.
-Искам само такива заповеди да ми даваш.
Не проговори дълго време след това. Беше го оставила да описва тялото й с ръцете и целувките си.
Тази тривиалност. Усмихна се на мисълта, че това се беше случвало толкова пъти за последните месеци. Обстоятелствата се меняха, но всичко си оставаше същото. И, все пак, отново трепереше в ръцете му.
Стопли лицето му в дланите си, впивайки устни в неговите. Един дълъг миг, в който дори не отвори устата си, го целуна, сякаш доказвайки му колко държеше на него. Това усещане, което никой друг нямаше да може да идентифицира, освен той самият, защото не бе нещо, което можеше да се види или чуе. Просто усещане.
-Умълча се! –Забеляза с усмивка, отдръпвайки нежно ръцете му от ханша си.
-Малко ми е трудно да говоря и да съм луд по теб едновременно. –Отвърна й самоуверено, а в пъстрите му очи изгря някакво задоволство.
Лицето й се вкамени за момент, а после се отпусна, отблъсквайки отново ръцете му.
-За какво го правиш? –Изстена отчаяно.- Искам да говорим за всичко това, не можем да продължаваме така!
Мъжът, който усети, че сега не беше времето за шеги, върна също сериозното си изражение и се облегна на стената.
-Добре, какво има?
Ксения почувства раздразнението в гласа му, но не отреагира. Знаеше добре, че той държеше прекалено-силно на нея и щеше да уважи желанието й каквото и да ставаше. Недоволството му щеше бързо да изчезне, затова не се притесни особено.
-Замисли се малко! Не можем вечно да се крием по този начин! Не смяташ ли, че прекалено дълго се отдавахме на някакви желания. Време е да преценим какво искаме да правим след това.
Намръщи се леко. Споменаването на бъдещето го плашеше, също както можеше да уплаши всеки мъж, който мислеше живота си ден за ден.
Откакто се помнеше бе част от прислугата в имението Идънсбърг. Майка му бе магьосница, но не беше наследил способностите й. И двамата му родители вече не бяха сред живите и на него му се бе наложило да изкарва сам прехраната си. Това, че познаваше магьосниците, му бе позволило да дойде тук, когато бе едва на петнайсет. Грижеше се за дивеча и за камините в скромното имение, срещу което получаваше насъщния.
Но не познаваше нищо от света. Нямаше възможност да продължи образованието си, беше почти неграмотен и твърде-наивен. Сега, когато беше вече на двайсет и пет, още мечтаеше да обгърне света с взора си и за първи път да бъде част от него. Истинска част. Копнееше да пътува, да общува с различни хора, да опознае чужди земи…
Колкото до Ксения, нейната фееричност преминаваше границите на кокетството и наивната форма на лицемерието. Флиртуването бе заемало главна част от времето й в Русия, владееше го, почиташе го и, понякога, се оставяше то да я ръководи изцяло. Една невинна забежка, която никога досега не бе преминавала лимитите на благоприличието. Досега.
Влечението към тази груба мъжественост, която той притежаваше, я бе омагьосало още от пристигането им. В началото го отдаваше на кокетството, но, впоследствие, чувството се бе засилило и Ксения усещаше, че този път се е оплела жестоко в собствените си емоции. Това усещане я плашеше донякъде, но и й харесваше по някакъв странен, тръпчив начин. В новостта му се криеше обаянието, което, след определен период от време, съвсем я беше преборило.
И, въпреки това, тя далеч не бе толкова наивна, на колкото етикетът я правеше да прилича. Знаеше прекрасно, че това й влечение можеше да я обрече на множество материални несгоди, а и да я заклейми като родоотстъпница. Страхът от мизерията и желанието да се отдаде на чувството неуморно се сблъскваха и ту едното, ту другото вземаше надмощие.
Но този път бе различно. Борбата й позволяваше скришом да пренебрегва проблема, но в онзи ден искаше да го разнищи завинаги.
-Разбирам. –Отвърна й кисело.- Какво мога да направя аз по въпроса?
-Като например, можеш да ми кажеш какво е всичко това за теб? –Изнерви се рускинята.
-Казвал съм ти че те обичам!
-Това са глупости. И аз съм казвала доста неща, които не мисля, само за да подсиля даден момент.
-Лъгала ли си ме? –Присви очите си яростно.
-Не съм казала, че това всичко се отнася за теб. Но, предполагам, че да. Няма как да не съм те излъгала поне веднъж. Затова искам да свалим картите на масата и да решим какво правим оттук-нататък. Кажи ми искрено какво искаш от мен, няма да се разтроя каквото и да кажеш. Това за теб просто забежка ли е? История, с която да се фукаш пред глупавите си приятели – как свали руската княгиня и точно как я чукаше толкова време наред?
-Много добре знаеш, че те приемам на сериозно. –Разгневи се от думите й.- На никого не съм казал абсолютно-нищо за теб, а и не смятам да го правя! Защо приказваш глупости сега?
-Проверявам те. –Отвърна му честно.- Добре, след като е така, как си представяш бъдещето?
-Защо толкова настоятелно се опитваш да развалиш всичко?
-Огледай се, по дяволите! –Ядоса се съвсем.- Намираме се в мръсния килер! Така си запецнал на това си положение, че не виждаш по-далеч от носа си! Това ли ти е идеала за щастие?
-Спри се най-накрая! –Почувства как тя засегна мъжкото му его. Това подразни сетивата му и го накара да пристъпи в настъпление.- Само за това мислиш! Какво значение има къде сме, след като сме заедно? Нали и ти това искаш? Не мога да ти дам това, което някой напудрен граф може да ти осигури! Ако това не ти харесва – прав ти път!
-Още ли говорим за килера? –Подразни го безмилостно.
-Непоносимо-проклета си, знаеш ли! Досадна, разглезена, проклета!
-Много мило! –Скръсти ръцете си заплашително.- А ти пък си глупак, грубиян и простак на всичкото отгоре!
-Кокона!
-Селянин!
-Тъпанарка!
-Мизерник!
Бяха се приближили на сантиметри един от друг в яростта си. В този миг той се наведе и устните му срещнаха нейните. Ръцете й обгърнаха врата му.
-Флиртаджийка!
-Момче за всичко! –Усмихна се и потъна в прегръдките му отново.
Ксения почувства, че ръцете му започваха все по-настоятелно да описват тялото й и, усмихвайки се, се отдръпна назад. В очите й заиграха пакостливи пламъчета, докато прокарваше ципа на роклята си бавно надолу, наслаждавайки се на нетърпението му. Когато стигна до края, се приближи до него и го блъсна да седне на масата. Притискайки двете му ръце отстрани, захапа настоятелно долната му устна. Пръстите се отпуснаха и ръцете му се опитаха отново да свалят роклята. Удари го през ръката и се отдръпна с усмивка.
Свали роклята колкото се може по-бавно. Искаше да го измъчи докрай, преди да му даде онова, което искаше. Искаше да изтегли момента колкото се можеше по-надалеч и да му се наслади напълно. Когато остана по бельо, се усмихна смутено и му махна с ръка да се приближи. Едва тогава примря победена в ръцете му и се остави на желанието да го чувства с цялото си тяло.
-Още чакам отговора ти. –Прошепна, преди да захапе нежно ухото му и да почувства масата под себе си.- Първо ми отговори, после ще пипаш!
-Кой въпрос? –Промълви задъхано, взирайки се неразбиращо в усмивката и затворените й клепачи.
-Какво ще правим за в бъдеще? –Прехапа устна срещу шока му.
-Искаш да се оженим ли?
-Нали затова те питам! Искам да зная ти какво искаш.
Наведе се към нея и я целуна бавно и продължително. Когато се откъсна от устните й, прошепна:
-Това искам. Искам само теб.
Затвори очи и прошепна в ухото му:
-Един ден ще съжалявам жестоко за това… Обичам те!
-Защо трябва да съжаляваш? –Отърка носа си в нейния Уилям.- Нали по приказките казваха, че това е най-важното?
Въздъхна бавно и промълви, вдигайки очи към него:
-Не съм Пепеляшка, а ти не си принцът на белия кон.
-Ами ако се разменим? –Уилям постави двете си ръце на кръста й и я завъртя така че той остана приклещен към масата.- Може аз да съм Пепеляшка, а ти да си принцът. По-приляга на положението ни в истинския живот.
-Знаех си че има нещо женско в теб. –Засмя се притискайки ръка до гърдите му.- Нещо много, много женствено, дълбоко-скрито в теб.
-Дълбоко в мен има само едно нещо и то е персонаж от приказка. Докато принцесата живее в мен и приказката ще е по-важна от живота ми.
-Сладкодумен си, Бил. –Прошепна срещу устните му с усмивка.- Но един принц може да е много настоятелен, когато иска нещо, нали знаеш?
Стисна ръцете му и ги изви така че да опрат о масата. Тялото й се притисна по-силно към неговото и се усмихна заговорнически.
-Стига това му желание да не омърсява честта ми, мога да го изпълня с готовност. –Засмя се и Бил и понечи да я целуне, но Ксения се отдръпна рязко и се разсмя срещу измъчената му физиономия.- Ох, какво искаш? Защо само ме дразниш?
-Ти сама каза да пазя честта ти, Пепеляшке, не бих те омърсил. –Усмихна се Ксения.- Искам да се оженя за теб.
-Ксюша, ти… сериозно ли говориш? –Потрепери гласът му, а зениците му се свиха уплашено.
-Защо не? –Усмихна се насреща му.- Просто искам да бъда с теб. Може да е глупаво, наивно, абсурдно… Но в момента искам само теб…
-Ти си се побъркала! –Отдръпна се леко от нея Бил.- Нима смяташ за забавно да ми говориш тези неща толкова сериозно?
-УИЛЯМ! –Викна ядосано и забоде пръст в гърдите му, присвивайки очи.- Разбери го най-накрая, говоря сериозно! И ще ти се наложи да решиш точно тук и сега! Писна ми да бъда нечия държанка и да си залагам името на твоите настроения!
-Защо искаш да се омъжиш за мен? –Попита я бавно.- Много добре знаеш, че нищо не мога да ти дам! Само си играеш с чувствата ми.
-С нищо не си играя! Просто искам… искам…
-Какво искаш?
-Искам да си само мой.
Бил остана няколко секунди загледан в сведените й очи, без да покаже с нищо какви мисли му се въртяха в главата. В следващия миг я дръпна към себе си и я прегърна здраво, оставяйки я да присвие ръце на гърдите му.
-Аз съм само и единствено твой, независимо дали е черно на бяло или не. Запомни го. –Прошепна й нежно и я притисна по-силно към себе си.
-Не е така, има значение. –Ксения замлъкна за миг, а после промълви тихо.- След като вече не съм непокварена, дори и да не разберат за нас, баща ми ще реши да ме омъжи за някого. Няма да му пука какво искам аз и какво не. И тогава вече ще се разбере… и ще стане лошо.
-Имаш в предвид че може да те изхвърлят ли?
-Това ще ми е последният проблем. Но, да, и това. Ще ме изхвърлят, набедят за блудница, ще ме лишат от наследство, кой знае… Ако не го осъзнае навреме, съпругът ми може и да ме… да ме убие…
Бил пое в ръце лицето й и се усмихна на сълзите, които пречупваха светлината в очите й.
-Никой няма и с пръст да те докосне… Обещавам ти!
-Не ми давай обещания… -Поклати глава момичето и се откъсна от него, свеждайки очи към пода.- Обещанията вече не са достатъчни…
Уилям остана няколко секунди загледан в нея. Ръцете му, замръзнали от двете страни на ханша й, я придържаха леко, докато очите изследваха настроението, което винаги четеше на лицето й.
-Ксюша… Защо ли имам чувството, че се притесняваш напразно? Защо толкова уверено смяташ, че нещо ще се промени?
-Защото винаги се променя, а нямам силата да го спра или предотвратя. –Изхлипа тя и прехапа устна, за да не позволи на една сълза да се разлее по бузата й.- Защото никога не става така, както аз искам… а през тези години аз исках наистина малко.
-Какво искаш точно сега? –Прошепна Уилям, придърпвайки я към себе си.- Точно в момента… за какво мечтаеш?
-Искам да съм сигурна в нещо. –Прошепна в гърдите му и обгърна врата му с ръце.- Искам да имам едно нещо, което да знам, че ще е винаги до мен… Само едно.
-Не си ли сигурна в мен? –Попита я с някаква доза огорчение, която я накара да погали бузата му нежно и да прошепне:
-Не и така, не и тук, не и по този начин… Като призрак – ту си тук, ту и толкова далеч, че не мога дори да си спомня усещането да си близо до мен.
-Времето ще покаже. –Промълви Бил.- Оттук-нататък само то има значение. Трябва просто да почакаме и да видим какво ще се случи.
-Тази идилия… -Изстена Ксения и се отблъсна рязко от него. Бил застина и вдигна поглед към нея.- Глупави, безсмислени, проклети детски приказки! Те ме докараха до това положение! –Изсъска злобно, а очите й се напълниха с кръв.- Не искам вече нищо от това!
Бил остана загледан в нея. Той добре познаваше нервните изблици на глезената рускиня, така че злобата и ожесточението й не го ужасяваха или потрисаха. Малко от близките на княгинята въобще знаеха за тази й страна – ангелското поведение се бе оказало по-статично в съществото й, отколкото непостоянството на характера й можеше да предразположи.
Истината бе че Ксения от ранна детска възраст бе възприела ролята си на ангелче, която щеше да следва дълги години след това. Тя бе красавицата на майка си, любимката на баща си и поводът много руски благородници да се усмихват, докато бе още невръстна. Възприемайки преклонението на всички, Ксения се бе научила да го предизвиква умишлено. Закърмена с тази мисъл, щеше да се наложи нещо категорично да разтресе света й, за да остави кокетството си настрана.
Княгинята вдигна очи към него и застина така. Чудеше се дали да рискува и да тресне вратата след себе си или да изчака Бил да реагира. Цялото това застояване я изнервяше, искаше да я моли да не му се сърди, да й падне на колене, да я приласкае отново. Но Бил стоеше все така на едно място, без да се опитва с каквото и да е да предизвика благоразположението й. В първия миг това я подразни, после в душата й се загнезди несигурността. Изпита странно разочарование от студенината на погледа му. Опита се да каже нещо, но гърлото й пресъхна.

1. Once upon a time, when the Sunrise met the Sunset…
-Обичам те!
-Ш-ш-ш, мълчи! –Усмихна се, поставяйки пръст на устните му.- Просто не ме оставяй сама!
Роклята падаше на вълни по краката й, а устните покриха неговите, когато гърбът й се изви назад. Оставяйки го да целува врата й, премрежи поглед срещу единичните лъчи светлина, които намираха път сред грубо-застъпените дъски. Ръката му се плъзна по бедрото й и Ксения се усмихна леко, притискайки се по-близо към тялото срещу себе си, а пръстите се впиха в тила му…

Една година по-късно
Онази нощ, когато всичко започна, обагрена в меките лазурни нюанси на пълнолунието, се стелеше бързо, препускайки по призмата на времето. Тежкият, горещ, душен въздух, попил прахта на безнадеждните улички, се издигаше и сякаш застиваше на слабата светлина в пивоварната „Джоуел”. Задушливата атмосфера проникваше неусетно в дробовете на среднощните клиенти и те нямаше как да разберат, че напрежението, което ги беше погълнало, се стелеше от самите тях.
Там, някъде в сянката на мръсното заведение, се бяха събрали няколко мъже, които, криейки в мрака лицата си, съумяваха да скрият и душите си. Бяха избягали от живота за един кратък миг и сега имаха възможността да бъдат други, да бъдат такива, каквито искаха за няколко кратки мига.
Бяха минали години от смъртта на Волдемор, магьосническия свят се беше възродил като феникс от пепелта на краха си. Много бивши смъртожадни бяха изпратени в Азкабан, но и много бяха върнати от там. Министърът проповядваше една нова философия, философия, която даваше правото на втори шанс. Така много от поддръжниците на Риддъл бяха освободени и живееха тихо и спокойно в обширните си, разкошни имения. Единствения данък, който плащаха, беше „обществено мнение”. Все пак, заклеймени от едни и игнорирани от другите, бяха живи, все пак бяха свободни.
Петимата, които оживено се препираха в сенките на кръчмата, бяха новото поколение чистокръвни магьосници. Децата на новото време, които вече бяха навлезли в средните си години и сребърни кичури тук-там обагряха косите им.
Вече нямаха за какво да се борят, вече нямаше за какво да страдат и да се страхуват. За четиридесетте си години бяха прославили родовете си с умения, бяха се оженили, създали наследници, удвоили галеоните. Оставаше им единствено да ги харчат безцелно и безхаберно.
-Знаете ли, цялото това еднообразие започна да ми идва в повече! –Изстена Долохов, а стъклените му очи се забиха в тавана. Качулката на черната мантия, с която беше скрил остарялото си лице от обективите на репортерите, се плъзна надолу и откри резките му, студени черти. Бледата кожа се беше опънала върху черепа му въпреки годините и меките лъчи на свещите още огряваха ужасяващо лицето му, сякаш сам Антонин Долохов, баща му, смъртожадният, обмисляше поредното убийство.
Светлината се плъзна по чертите му и се вля в ужасяващо-светлите, сини очи. Ноздрите потръпнаха конвулсивно и яростно, а после гневът се изтегли от лицето му.
Кръвта, която течеше във вените му, го свързваше с Антонин с едно невъобразимо желание за приключения и насилие. В спокойното, вече мирно магьосническо общество, Алексис нямаше как да открие желаното.
-Защо не тръгнеш нанякъде да видиш свят? –Предложи Розие, отпивайки от виното си.- Цялото това застояване ми идва в повече и на мен. Постигнахме всичко, което ни налагаше кръвта. Сега е време да помислим за себе си.
-Това са глупости! –Отвърна му Алексис.- Обиколих половин Европа и Азия, търсейки нещо, което те не предлагат. Имам чувството че цялото това съществуване е низ от константи и повторения. Каквото и да правим, все сме на едно и също положение. За какво са ми повече деца? Можех да си остана и с първородния. За какъв дявол са ми тези галеони? Вкъщи хлапетата се замерят с тях. Ален е самата баналност, нея по улицата да я видя ще я подмина. Не желае нищо повече от живота. А на мен нещо ми липсва… Сума ти години се боря за нищо, сума ти години похабих в следване на това, което родителите ми наричаха дълг. И какво от това? Пак в момента предпочитам да седя и да пия пред това да се радвам на постигнатото, защото, в действителност, нищо не постигнах за това време, само дето го изгубих безвъзвратно.
Настана кратка тишина, по времето на която никой не проговори. Всички присъстващи знаеха за какво говореше.
-Как мислите, дали не можем да разнообразим ежедневието си малко? –Усмихна се дяволито Авери, който досега беше мълчал.
-Какво си намислил? Надявам се да не е поредното „приключенско” пътешествие, защото последният път бях на ръба на умопомрачението! –Изстена Малфой, а мъжете около му се усмихнаха.
Скорпиус беше най-младият от тях, беше последвал стъпките им, беше се учил от тях. Едва на двадесет години, младежът никога не бе знаел какво са забрани и морал. Баща му, Драко, му бе отпуснал юздите в детството, както смяташе за правилно, и никога повече не успя да си върне контрола отново. Скорпиус беше див, преливащ от живот, влюбен в трепета на дните, жените и виното. Семейството му избягваше да го показва пред обществото, защото имаше навика да подиграва, ругае и клевети благородниците. Една забележителна-проницателност и честност, които излизайки на повърхността на интелигентността и красноречието му, водеха до ужасяващи последствия. Затова те бяха щателно-избягвани.
Но, за разлика от него, по-възрастните му другари бяха далеч от това лекомислие и невнимание. Те държаха контрола над четири от най-знатните благороднически фамилии – знаеха как да пазят именията, богатствата и честта си, знаеха как да възпитават семействата си на подчинение и послушание, знаеха пътя на успеха и никога не грешаха, упражнявайки контрол върху целите си светове.
Вечер, когато напускаха домовете си, от тези сурови мъже не оставаше и следа. Покорени от скуката и еднообразието, развързваха езиците и душите си. Бяха прекалено властни, прекалено инатливи, прекалено буйни, за да можеше ежедневието да направлява дните им до последната секунда. Умееха да се веселят, да убиват мъката по изгубения живот в алкохола и да вярват, че един ден нещо щеше да се промени.
Неизживяното детство ги умопомрачаваше на зрялата им възраст. Те не можеха да контролират желанието си да се чувстват живи отново. Желание, което лесно можеше да ги погуби.
Скорпиус черпеше от тяхната енергия, споделяше техните редки, истински мигове. Откриваше в другарите си онази горчиво-изпитана мъдрост, която нямаше да погуби юношеския му живец, но щеше да се явява преход към зрялото му съществуване. Нещо, което щеше да се случи постепенно и нямаше да нарани тъй жестоко детското му бунтовничество и необмисленото му свободолюбие. Щеше да ги убива бавно и постепенно, не рязко, не изведнъж, докато от тях не останеше и следа. Компания, която несъзнателно търсеше, чувствайки наближаващия миг за промяна.
-Чухте ли последното, което измислил старецът Далгарукий по повод онази блудница, дъщеря си? –Набързо смени темата Розие. По никакъв начин не искаше да подхранва в душата си онова желание за смисъл и цел в живота си. Беше го потушил отдавна, робувайки на съществуването, което името му налагаше. Предпочиташе да забрави завинаги тази възможност, страхувайки се че тя можеше да роди опустошителните бунтовнически чувства отново в душата му.
-Ксения ли? –Засмя се Авери пренебрежително.- Продължава ли да се опитва да я вкара в правия път? Мина вече година, явно че няма да му се получи. Вече дори репортерите загубиха интерес към катаклизмите в семейството им, има ли въобще някакъв смисъл Яков да продължава да се бори с вятъра? Като вятърна мелница – все се опитва да му се противопостави, но винаги природата надделява. Явно момичето се оказа по-силно, отколкото можеше да се предположи.
Кароу изсумтя пренебрежително и процеди:
-Тези руски благородници намериха поле за изява! Не успяха да провокират достатъчно своето общество, че и дойдоха тук да ни скандализират с поведението си! Разведен бил! Как така ще се развежда, това е против всичките канони на магьосническия свят! Ако въведат тази мода в Англия, ще настане хаосът! Ако не беше толкова противозаконно, отдавна бих изгонил моята! Тази змия! Дори не помня какво открих в нея, толкова ми опротивя с годините!
-При тях явно не е така. –Възрази мъдро Розие и въздъхна.- Иначе, да, щеше да е много по-лесно. –Помълча няколко секунди, а после изсумтя недоволно.- Така и никой не разбра защо решиха да дойдат тук в такива времена! Онези мътнороди нас искат да разпънат на кръст, пък тях ли ще пожалят, защо?
-Никому нищо няма да направят, не се безпокой! Листън им държи юздите, защото не иска да ни предизвика пак! –Засмя се Скорпиус чистосърдечно с онази детска наивност, която въпреки гуляйджийския характер, му беше толкова привична.- Параноята ти, Хенри, се дължи по-скоро на възрастта, отколкото на причината, която би могла да я обясни!
-Хлапето било и дръзко! –Присмя му се Розие с някакво бащино умиление, отправено сякаш към последната невинна беля на собствения му син. Умиление, което децата му не познаваха, защото никога не го бяха виждали толкова истински, толкова искрен, свалил маската на строгостта и благородника в себе си.
Забележката накара Малфой да кимне почтително на подсвирканията на останалите, докато Хенри отново не проговори:
-Да се върнем на темата – стана на въпрос наскоро, че авоарите на Далгарукий далеч не са толкова бездънни, за колкото се смятаха, когато двамата с Ксения пристигнаха на Острова. Все пак, имайки в предвид Русия, нямаше как да се предполага, че един благородник може да дели хляба си на две…
-Забележително е колко много сплетници има на тази маса! –Подсмихна се Авери и с Кароу си хвърлиха един подигравателен поглед.- Как съумяваш, Хенри, да си винаги така добре осведомен за всичко?
-Който търси-намира, господа! –Усмихна се загадъчно Розие, но последвалата забележка на Авери разкъса на парчета студената му маска хладнокръвност:
-Ще кажеш ли тогава с кой мърсува госпожата? Напоследък дори аз не мога да го проумея – с готвача или с кочияша?
-Вероятно и с двамата! –През смях промълви Малфой.
-Като нищо!
-А теб всъщност интересува ли те? –Подсмихна се срещу него Кароу.
-Докато не тръгне да ражда копеленца май не! –Усмихна се замечтано Мейсън.- Не ми пречи особено. Чакам я да направи погрешната стъпка, за да й срежа врътленцето!
-Защо не го направиш без причина? –Замисли се Розие.- Ако бях на твое място, така щях да направя. Моята дори не ми изневерява. Скучно е чак!
-Защото съм мъж на честта!
След като смехът утихна, Розие имаше възможност за четвърти път да захване историята, която беше започнал преди минути:
-Вие вероятно помните, че още с пристигането си, те наеха скромното имение Идънсбърг, още тогава се предположи, че нещо с фамилията им не е наред. Проверих руските благородници и се оказа, че Далгарукие са по-древни от всички нас взети заедно!
-Глупости говориш, Розие! –Изсъска Долохов, който дълго беше запазил мълчанието си.- Не смяташ ли, че аз разбирам малко повече от теб руските родове?
Всички очи се обърнаха към Алексис, който, също както баща си, рядко коментираше славянските си корени. И, въпреки това, Долохови имаха солидни имения в Русия, безценни древни летописи и дълга история, водеща началото си от мъртвите сибирски полета. Алексис ги беше посещавал, беше изучил историята и езика, познаваше втората си родина прекрасно. Беше завършил образованието си в Дурмщранг и далеч не бе откъснат от руското в себе си. Въпреки това, и баща, и син оставаха мълчаливи пред всеки разговор за Русия, което недоброжелателите свързваха с някаква ужасяваща тайна, скрита из студените източни ширини. Но този ден не беше такъв.

-Не си поискал думата, не съм ти я дал! –Присви черните си очи Розие. Тези малки сблъсъци бяха често явление в компанията, но пък облаците бързо отшумяваха. Нещо, което ги пазеше единни.
След един миг тишина, Долохов заговори бавно:
-Далгарукие наистина са древен род. Те водят началото си още по времето на Първата Руска държава. Били са неизменни фаворити на царя, както и една от най-богатите и разклоняващи се фамилии. Несъмнено тяхната история датира от много отдавна. Много древна и богата, но мъгълска. Това, че тези двамата са магьосници не означава, че и предците им са били такива. В нашето общество са от има-няма няколко столетия.
-Е и? –Вдигна вежди Розие.- Златото е злато, независимо в каква валута е.
-Да, но забравяш нещо важно – след Великата Революция в Русия не останаха мъгълски благородници. Тези, които се спасиха, захвърлиха имения, злато, името си дори. –Промълви студено Долохов.- Което имат останките от Далгарукие, са го спечелили сами, не е било завещано от пребогатите им праотци. Така че не се учудвам, че не прекаляват с разточителство.
-Познаваш ли други от фамилията им?
-Познавах някога в Дурмщранг. –Отвърна лаконично.- Но всичко това е зад гърба ми.
Останалите четирима се досетиха, че Долохов нямаше да продължи да говори, затова Розие отново пое думата:
-Няма значение, става въпрос, че явно са опрели до дъното. Сега Яков се опитва да я усмири, за да успее да я ожени за някого и да уравновеси положението си. Което явно не му се отдава. Чух наскоро, че я заплашвал със Сибир и смърт.
-Горкият, отчаял се е напълно. –Злобно иронизира Авери.
-Чакай, чакай, това не е най-интересното! Тя отново не пожелала да говори!
-Това са глупости! –Изсумтя Долохов.- Всяка жена може да бъде пречупена, това че руснакът не знае как, не означава че е непосилно!
-Една година, Алексис, една! –Напомни Розие.- Една година тормоз и пак не се е дала! Не разклаща ли това малко увереността ти?
-Ни най-малко! Просто не я е държал достатъчно изкъсо, то си пролича по онази й забежка! –Процеди Долохов.
-Добре, де, какво толкова се впрягате? –Усмихна се Малфой.- Все пак това е просто някакво самонадеяно момиче, такива като нея има хиляди. Какво значение има дали може да бъде пречупена или не?
-Не се опитвай да разбираш тези неща, хлапе, още ти е рано за това! –Усмихна се вяло Авери.- Тук става въпрос до принципи. Всяка жена трябва да си знае мястото под това на един мъж! И всеки мъж трябва да си знае мястото над една жена. Така е устроен света ни, трябва да го спазваме.
-И това го казва лордът, който позволява на съпругата си да мърсува с прислугата. –Засмя се Скорпиус.- Извинявай, Мейсън, но при тези предпоставки не мога да вярвам в идеалите ти! Мъж, жена, не е ли все едно – всички сме едни и същи!
-Голям дипломат се измъдри! –Засмя му се Авери.- Имаш още много да учиш за света ни и се страхувам, че всичко, което ти предстои да видиш, няма въобще да ти хареса!
-Едва ли ще си променя мнението за всичко това! –Поклати сериозно глава Скорпиус.- Дори нашите да ми натресат някоя, все си мисля, че ще опазим мира си непокътнат. Винаги има начини да се извлече най-доброто и за двете страни! Но ти много подмолно избегна темата за съпругата си! –Засмя се накрая.
-А, то няма какво да се каже. –Изсумтя Авери.- Държа я от благоприличие, а и, докато тя ми слага рога, аз съм свободен да правя същото, а и да не задоволявам желанията й. Май с нея открихме истинското семейно щастие!
-Май наистина сте! –Върна му Малфой и всички замлъкнаха. След като отпиха от чашите си, Розие въздъхна и промълви:
-Действително, колкото и да ми се иска да вярвам в думите ти, Скорпиус, тези неща са невъзможни. Трябваше месеци да възпитавам моята съпруга, която се оказа по-буйна и избухлива и от бойна хрътка. Но, въпреки това, нещо ми подсказва че тази Ксения ще бъде по-сериозно предизвикателство.
-Ти си мечтател, Хенри! –Изсумтя Долохов.- Вярваш в някакви невъзможни неща. Какво се опитваш да докажеш, че не може да бъде сломена? Някаква пикла на двайсет години, много отчаяна от смъртта на любимия мъгъл? Стига, наистина ли го вярваш?
-Вярвам само на очите си. –Кимна Розие бавно.- Докато не видя момичето да проговори, значи все пак жените не са толкова уязвими, за колкото ги имахме досега.
Авери забеляза злобния поглед, метнат от Долохов на Розие, и светна превъзбудено:
-Дойде ми една идея, която може да сложи край на този спор! –Усмихна им се той.- Както и на скуката, която ни е обхванала. Защо, Алексис, не се опиташ действително да я пречупиш?
-Какво имаш в предвид? –Вдигна веждите си Долохов заинтригувано.
-Ще я откупим от стария, няма да ни коства много, той се е отчаял. Ще я прибереш за една година в имението си, а ние ще се обзаложим за или против теб. Ще можеш да правиш каквото искаш с нея – имаш влиянието и свободата да го направиш, а и медиите няма да имат възможността да разберат за пленницата ти. Ако за тази година й развържеш езика, ще получиш парите, ако ли не – ще накърниш честта си пред нас, а и ще трябва да ни платиш.
-Това е глупаво, няма шанс това дете да ми се опъне! –Присви заплашително очите си Алексис.- А и няма смисъл да се замеряме с парите си – всички ги имаме в излишък.
-Точно затова! –Намеси се превъзбудено и Скорпиус.- Ще можем да си купим забавление на някаква символична за трезорите ни цена.
-Вие сте полудели! –Поклати глава Алексис.- Какво ще промени един облог?
-Предполагам че много! –Промълви Малфой, а после довърши подигравателно.- Да не би да те е страх от провал, Алекс?
-Много си позволяваш, малкият! –Озъби му се мъжът.- Ако трябва да се преборя с едно инатливо магаре, за да ти докажа, че грешиш, няма да се поколебая и за миг!
-Тогава значи се разбрахме! –Победоносно се усмихна Розие.- Вътре ли си, Даниел?
Кароу вдигна погледа си от чашата и се подсмихна злокобно:
-Къде се е чуло и видяло хазарт без Даниел Кароу?
-Прав си! –Засмя се Розие и довърши.- Ще съберем в един трезор по десет хиляди галеона. Ти, Долохов, готов ли си да ни изплатиш четирийсет хиляди, ако загубиш?
-Няма такъв шанс! Тя няма да ми се опре! –Промърмори Долохов.- Но да, колкото за протокола да се отбележи – бих ги дал, въпреки че няма да се наложи.
-Ще видим ние тази работа! –Засмя се Авери и погледна през прозореца.- Боже, съмва се вече! Май е време да се откъснем от нощния живот.
-Кога ще вземеш малката, Алекс? –Промълви Кароу заинтригувано.
-Още днес. Пригответе ми парите, скоро ще ви се наложи да ги загубите. –Изсъска и се изправи, както направиха и останалите. Върнаха качулките и скриха отново лицата си от апаратите, а фигурите им се изгубиха из затънтените улички на Лондон.

2. The other side the Mask
…Изви гърба си още малко назад, за да може да допре чело о неговото и да се взре дълбоко в зеленикаво-кафявите очи. Усмихна се смутено, чувствайки дъха му по лицето си и прошепна:
-Ако ни хванат? –Гласът й потрепери леко, макар в него да не прозря страх.
Мъжът не отвърна, само стисна по-силно пръстите й в ръката си и отърка лице в нейното. Ксения за пореден път се изви назад и този път гърбът й опря в масата, а неувереността изчезна от движенията й…

Когато Алексис беше въведен в имението Идънсбърг, от зоркия му поглед не убягна нито една подробност, която икономът по спешност не бе съумял да прикрие. Очите му незабележимо изследваха всяко ъгълче, всяка мебел и всяко лице.
Не му беше нужно много време да се взира, за да получи ясна представа за това, което се случваше в къщата. Мебелите бяха покрити с бели чаршафи, всичко блестеше подозрително-много, а и приглушените звуци свидетелстваха за изпразване на задължителната за всеки аристократ библиотека. „Определено напускат имението” помисли си вяло Долохов, но това заключение по никакъв начин не подразни студените му чувства. Оставаше все толкова хладнокръвен, все тоlкова незаинтругуван от чуждите несгоди.
Икономът го въведе в трапезарията и отиде да повика господаря си. Тази липса на достатъчно солидна прислуга подразни гордостта му, но по никакъв начин не го показа.
-Добър ден, Долохов, на какво дължа тази чест? –Обърна се на развален английски Яков към него.
Граф Далгарукий представляваше шейсетгодишен мъж с посребрени коси и меки сини очи. Имаше ниско и слабо телосложение, което отиваше на измамния му добронамерен вид. Тънките устни покриваха вяло светлата му кожа, а от някогашните впечатляващи и високи скули бяха останали само развалини.
Алексис реши да не открива веднага картите си, защото преките думи можеха да уплашат руснака. Беше важно цялото действие да остане скрито за журналистите и общността, за да не е съпътствано от проблеми и неравности.
-Минавам за документацията от преговорите с германските дипломати. –Отвърна невъзмутимо, а после придаде леко-притеснен вид на изражението си.- Да не би да идвам в неудобен момент?
-Не, в никакъв случай. –Смути се старецът и седна на креслото срещу Алексис.- Колкото до документите – аз ги върнах в министерството преди няколко дни, тъй като… наложи ми се да замина.
-Не съм проверявал. –Кимна бавно Алексис.- Да не би да смяташ да отидеш до там и да се опиташ да ги разубедиш от това безумие?
Яков стисна устните си от лошото предчувствие, което го застигаше. Не желаеше по никакъв начин да се разчува че семейството му е стигнало до нулата и е време да изпадне в нелегалност в някаква мъничка къщичка далеч от хорските погледи. От студена Англия не бе получил нищо – само бе загубил. Отношенията, които някога бяха го събирали с дъщеря му, сега бяха просто спомени за нещо, което беше пропилял на тази враждебна земя. Скромните средства бяха изпити от тази великобританска педантичност към всеки малък детайл. Не можеха да излязат с що-годе евтини дрехи, не можеха да поддържат къщата на ниво с малко галеони, не можеха да преживяват честно в това пренатруфено, пребогато английско благородничество. Вече нямаше дори достатъчно пари, за да се върне в Русия, нещо, което желаеше толкова силно, предвид факта колко хладно отношение беше срещнал на Острова.
„Може би не беше добре-измислено идването ми тук” мислеше си все по-често Яков, съзирайки всичко, което го обграждаше. Той беше пожелал само да избяга от Русия, само да не се забърква отново в скандалите, които го застигаха там. А се беше оказало, че тук, в Англия, го бяха повалили много повече проблеми, отколкото можеше да се очаква.
-Не, това няма нищо общо. –Отвърна сковано и се замисли как точно да формулира истината.- Просто… Покрай истерията с Ксения и последствията от нея, реших че е време да се оттеглим от прожекторите. Копнея само да успея да я склоня да се примири със случилото се…
Долохов се усмихна незабелязано – ето че старецът сам беше достигнал до темата, която самият Алексис искаше да зачекне. Така щеше да е много по-лесно.
Замисли се каква ли беше най-добрата тактика, за да предразположи стареца към собственото си желание. Претегляйки фактите и обстоятелствата, Алексис отвърна привидно-учуден:
-Още ли не си успял да се справиш с нея? Мислех, че просто не желаеш да даваш поводи за гласност на цялата ситуация. Все пак, ако беше проговорила, щяхте отново да сте център на вниманието, нещо, което, очевидно, не желаеш.
Яков прехапа устна от нанесената обида, но не отвърна грубо. Добре знаеше, че сам е позволил да бъде накърнена честта му и изпита рязък пристъп на гняв към дъщеря си. Бе й позволил да го изложи по този начин, въпреки че не го бе заслужил с нищо, въпреки че през цялото време се бе опитвал да спаси честта й.
Алексис знаеше, че е постигнал целта си. Имаше нюх за успеха, можеше да го почувства много преди той действително да станеше реалност. Толкова дълго беше предвещавал всяка една от сполуките си, че вече дори не се замисляше над това, правеше го импулсивно.
-Не. –Отвърна кратко руснакът, явно едва-сдържайки яда си.- Още се дърпа.
-Проблемно дете, казваш. –Усмихна се Долохов и го потупа успокоително.- Знам точно за какво говориш, синът ми Даниел е по същия начин. Въпреки че не ми трябваше много, за да го усмиря. Явно е просто въпрос на подход.
Поредния удар срещу хладнокръвието на Яков, който го пое стоически, криейки емоциите си от Долохов. В Русия щеше лесно да си излее душата на първия срещнат, било то аристократ или не, но за двете си години на Острова Далгарукий се беше научил да спазва техните порядки.
Той кимна сковано, но запази мълчанието. Ако кажеше всичко, което му минаваше през ума в онзи момент, щеше да стане лесна жертва на англичанина. Не можеше да си го позволи, но и нямаше как да знае колко подмолно и опасно действаше противника му.
-Знаеш ли… -Започна Алексис по-тихо.- Може би е време вече да я укротиш. Казвам ти го като на приятел, не искам да се засягаш, но тук не е Русия. Тук, в Англия, сме малко по-… консервативни, а и държим на традициите си. Разбирам че имаш проблеми с малката, но е време да покажеш на обществото, че държиш контрола над семейството си. Смятам че успяхме донякъде да приемем вашите разбирания за женитбата и развода, но при семейството като цяло е друго нещо. Това са неща, които са закоравели във всеки един англичанин, това са принципите ни. Смятам че е време да престанеш да скандализираш обществото, оставяйки родоотстъпницата, дъщеря си да те разиграва.
Това бяха думите, които тотално сломиха Яков. Очите му пресветнаха, устните му потрепериха, а същество му се сви в един огнен пристъп, който го обгърна изцяло.
-НЕ СЪМ Я ОСТАВЯЛ ДА МЕ РАЗИГРАВА!
Скоро обаче хладнокръвността му се върна и тялото престана конвулсивно да издава емоциите му. И, въпреки че гласът му беше ясен и отчетлив, по думите му личеше, че огнената вълна беше засегнала смъртно разсъдъка и съзнанието му:
-Какво искаш да ми кажеш с това?
Алексис се усмихна от задоволство. Въпреки че тази победа беше предвещана, въпреки че беше въпрос само на време и на съсредоточение, тя все пак бе сладка. Поредната, но и ценна като предишните.
-Искам просто да ти дам съвет. –После замлъкна за момент и възкликна с добре-изиграна превъзбуденост, която така не му отиваше.- Хрумна ми една идея, Яков, и мисля че тя много ще ти хареса. Все пак проблемът е проблем, само когато му позволяваш да бъде част от света ти, нали?
Далгарукий го изгледа неразбиращо. След разговора напрежението и лимитите му спрямо Долохов бяха паднали и сега, както и самият Алексис знаеше, можеше много спокойно да стане лесно-манипулируем. Но в онзи гневен момент нямаше място за мнителност и притеснения, а и Яков имаше очи само яростта към дъщеря си.
-Какво имаш в предвид? –Вдигна вежди старецът, а Алексис не дочака втора покана да обясни:
-Предлагам ти да те отърва от твоя проблем. Незабелязано и безболезнено за теб и за обществото ни.
-Да я убиеш ли?
-Оу, Мерлин, не! –Стресна се Долохов.- Момичето има нужда от един урок, а аз си мисля, че мога да й го дам. Така ще помогна на теб, а и ще намеря проект, по който да работя в идните дни. Даже, знаеш ли, смятам да ти дам дори символична сума галеони, за това развлечение.
-Каква сума?
Яков съвсем беше забравил, че не се намираше в Русия. Тази нетактичност, тази готовност да вземе чужди пари беше така нетипична на английските благородници. Но Алексис умело първо беше разгневил стареца, а после беше започнал действително да щурмува съзнанието му. Вече нямаше прегради, които да не бе преминал.
-Десет хиляди галеона.
Чак когато чу главозамайващата сума, Яков се опомни донякъде и разтресе главата си.
-За какво ти е да даваш десет хиляди за дъщеря ми?
-Имам чувството че руската графиня ще стои добре в имението ми, особено след като успея да я убедя че не трябва да скърби за онзи мъгъл.
-Но ти си женен, за Бога! –Възкликна дядото.- Толкова пари не се дават за любовница, дават се само за съпруга!
Алексис, който осъзна че нещата не вървяха в желаната посока, побърза да отвърне привидно-отвратен:
-Но, Яков, ти за какъв ме мислиш? Аз съм на четиресет и пет години, имам съпруга, а и много добре знаеш, че тук никога не се развеждаме. Мерлин, аз имам чест! Как можеш дори да помислиш, че съм готов да използвам дъщеря ти за това??? Та това ме обижда!
Далгарукий беше видимо-смутен от така-развилата се ситуация. Той не бе очаквал, че целите на Долохов можеха да бъдат различни и, предвид приятелския разговор тази сутрин, се чувстваше все едно бе обвинил близък в кражба.
-Аз не… -Започна смутено и преглътна.- Просто Ксения никога не е проявявала особени таланти за какво то и да е и…
-Добре, виж, Яков… -Започна бавно Алексис, който за пореден път празнуваше триумфа си.- Ще я възпитам на малко повече такт и подчинение и, живот и здраве, след някое време ще я омъжа за някой достоен английски благородник. За нищо на света не съм си и помислял да оскверня честта й повече! Смятам просто да я науча на неща, които добре знам. Така хем ти няма да си разваляш отношенията с нея, хем ще почистиш името си. След по-малко от година ще я видиш като една прекрасна магьосница, която по никакъв начин няма да провокира консервативните английски норми. Тя ще се ожени прилично, ще осигури своето и твоето бъдеще, а аз ще получа името на добрия й благодетел. Така от проблема всички ще извлечем полза. Единственото, което ти ще трябва да направиш, е да приемеш скромната ми сума и да не казваш на никого, че тя е при мен.
-Ама защо да не казвам? –Учуди се Яков.
-Защото, ако оставиш обществото да позабрави за нея, докато аз тайно я възпитавам, по-късно те ще я приемат с отворени обятия. Дворът има навика да не помни злините, повярвай ми. Като видят какво съкровище ще излезе от Ксения, никой няма и да понечи да я отхвърли отново. Просто ще кажеш че е извън страната и никой няма да се усъмни. Хайде, Яков, замисли се – така ще успееш да върнеш името си. Повярвай ми, познавам благородниците, остави ме да ти помогна и всичко ще бъде наред!
Нямаше нужда старецът да отвръща, Алексис отдавна знаеше отговора. Още същия ден той посети Гринготс и изтегли от трезора си десетте хиляди галеона. После отиде в имението си и се зае с подготовката. Строените му в редица жена, деца и слуги нямаха как да отхвърлят поредното безумие на деспотичния си господар. И те склониха глава пред него, защото всеки попаднал в имението Долохов рано или късно го правеше…

3. Above you…
… Докосна с пръсти устните му, изправяйки се от масата. Избута го нежно от себе си и се приближи до вратата, заглеждайки се през процепа нагоре.
-Полунощ е. –Прошепна, чувствайки дъха му по шията си. Обърна се рязко, поставяйки ръце зад гърба си и се усмихна.- Искаш ли да се чупим?
Мъжът се засмя срещу нея и я дръпна за ръката, опирайки чело в нейното:
-Руската принцеса май не я свърта на едно място.
-Не съм никаква принцеса. –Изсумтя Ксения и се притисна по-силно към него.- Принцесите не се натискат по килерите с чуждестранни крепостници.
-Ти ще кажеш! –Усмихна се и погали лицето й.- Не е важно каква си за другите, а каква си за мен! Ти си моята принцеса
-Тогава ти си моят подчинен! –Усмихна се Ксения и побърза да използва правомощията си.- Целуни ме!
-Това заповед ли беше?
Мъжът я вдигна на ръцете си и впи устни в нейните, упражнявайки натиск върху целия й гръб.
-Искам само такива заповеди да ми даваш…

Когато настъпи денят Яков да изпрати дъщеря си, той все още не й беше съобщил как смяташе да продаде живота й. Старецът знаеше, че това е напълно безсмислено – Ксения нямаше да му отвърне, а и нямаше да има силата да му се противопостави. Трябваше просто да й го съобщи и да я изпрати, а за това нямаше нужда да се избързва.
Яков добре беше направил сметката си и, благодарение на „символичната сума”, дадена му от Долохов, щеше да успее да се върне в родината си, оставяйки на произвола на съдбата дъщеря си, също както някога беше оставил съпругата си.
Далгарукий не беше лош човек, той притежаваше множество качества, които осветяваха името му. Умееше да обича безкористно, да помогне на нуждаещия се, да отвърне на всяка молба. В сърцето му нямаше място за черни мисли, за проклети чувства; душата му не познаваше гняв. За него всичко беше черно и бяло – както живота, така и хората. Не премисляше достатъчно действията си, но и нямаше онзи усет, който би могъл да го накара да осъди себе си за тях. Като цяло старецът беше надарен с изключително-кратка памет, лишен от каквато и да е съвест. Не защото беше лош човек, защото характерът му беше развит на примитивно ниво – способен да се чувства щастлив, но никога нещастен.
Всичко това действаше само и единствено в негова полза, защото го предпазваше от решения, които можеха да го разорят или направят уязвим. Такова, каквото можеше да бъде решението да не изоставя дъщеря си.
По този начин, в сегашната ситуация, на Яков в действителност не тежеше живота на Ксения. В момента, в който той беше осъзнал какво беше направила тя, за него бе престанала да съществува. Тази защитна реакция, която няколко дни по-късно щеше да му позволи да събере багажа си и да напусне завинаги Англия, решение, което щеше да стане причината това да е последния му контакт с нея за години напред.
Но тогава това нямаше значение. Яков щеше най-накрая да успее да се прибере в родината си и за пореден път да се отърси от всичко, което го свързваше с предишния живот.
-КСЮША! –Изкрещя недоволно, след като половин час вече не успяваше да я открие. Нямаше навика в последно време да следи действията й, затова и сега му беше трудно да узнае къде точно се спотайваше княгинята.
Излезе в градината и я потърси със сърдит поглед, докато не я мерна в далечината и не извика на руски след нея:
-Черт возьми! Куда ты делалась, дворняшка?*
Не беше и очаквал отговор. Просто я изчака да се приближи до него и се взря в ясносините й очи.
Самата Ксения беше сравнително ниска на фона на останалите момичета на нейната възраст. Имаше искрящо-сини очи и сякаш нарисувани устни, които очертаваха руменината на лицето, която в последствие се бе превърнала в нехарактерна за възрастта й бледност.
Преди време Ксения бе била живо, разговорчиво момиче, влюбено в живота и в дните, сякаш всеки един от тях можеше да й се изплъзне от ръцете. С небесата, обаче, бе потъмняла и усмивката, със слънцето се бе скрил и пламъкът в очите й. Косата й, някога платно за най-талантливите коафьори, сега рядко дори бе накъдрена. Падаше вяло и немощно около лицето й, възприело последните следи на щастието в самите си пори. Живецът, обаче, отдавна бе напуснал съществото й. Сега в движенията го нямаше предишното обаяние, предишното изящество, сега те бяха някак механични и несигурни, болнави. Устните не бяха вече алени и уверени, а потрепваха безмълвно в белезникавостта си.
Промяната в нея, промяна, която бе настъпвала с месеци, сякаш бе рязка и я бе изменила до неузнаваемост. Малките детайли в живота й се бяха отпечатали върху лицето. Ядеше по-малко и това беше развалило фигурата й. Не се радваше често на свежия въздух, факт, избледнил кожата й. Гласните струни, вследствие на месеците мълчание, бяха закърнели, гласът - прегракнал. Докато склоняваше лице пред лика на Богородицата, шепотът й звучеше глух и изменен до неузнаваемост. Сякаш всичко в нея беше умряло преди толкова много години. Всичко, освен тялото й.
И, дори сега, когато наблюдаваше баща си, в нея нямаше живот, очите не се отразяваше слънцето.
Всичко това бе способно да умилостиви и да разгневи един човек като Яков, който далеч не бе от най-спокойните и най-уравновесените. Последните емоции, за които Алексис беше постлал почвата в душата му, предизвикаха ярост и неодобрение към вида й. Той подтисна първото и даде воля на второто в гласа си:
-На какво си заприличала? –В първия момент очакваше отговор, но после си спомни всичко и продължи студено.- Днес тук ще дойде един особено-любезен господин, който ще те приеме в дома си за известно време. Искам да се държиш почтително и мило с него, след като той ще се опита да ти помогне. Аз ще замина за Москва, защото имам малко работа. Докато не дойда да те взема оттук искам да не позориш името и родината ни, разбрахме ли се?
Не ти вярвам. Няма да се върнеш.
Яков изгледа дъщеря си неприятно, а мускулите около носа му потръпнаха конвулсивно. Въпреки че в този момент искаше да я зашлеви, не го направи. Нямаше смисъл вече да се опитва да я възпитава. Може би Долохов беше прав, може би наистина той имаше повече сили да я вкара в правия път.
Далгарукий вече я бе продал, бе я продал по-скъпо, отколкото си мислеше, че е възможно. Нямаше правото да се опитва да я изменя по свой идеал – беше се провалил веднъж, нямаше нуждата да се проваля втори път. Като човек, Яков не беше борбен, не бе и горделив. Когато нещо не му се отдадеше, той не се бореше, докато не го постигне, ами просо го игнорираше като фактор и като част от света си. Нещото, което ги различаваше от Долохов. Нещото, което бе довело до напускането на родината, разтрогването на семейството, а сега и до „продажбата” на собствената кръв за десет хиляди галеона. Самият руснак дори и за миг нямаше възможност да се приеме като виновник за това, щастието му се градеше на факта, че умееше да обвинява другите за своите грешки и да извлича от това най-прекрасните плодове, забравяйки миналото. Той живееше в свят, създаден и ръководен от самия него. Никога не губеше, защото не ценеше пропиляното, но и никога не печелеше, защото спечеленото нямаше цена. Но беше прекалено наивен, че да го разбира.
След като няколко минути руснакът претърпя ужасяващо-неприятни душевни катаклизми, той изпрати сковано с ръка дъщеря си да се облича и оправя. Той самият вече бе подготвил всичко за заминаването си – беше заплатил дълговете към собственика на имението, бе наложил на иконома да оправи нещата му и да се подготви за път. Молбата за напускане беше изпратена още предишната вечер в Министерството и бе приета. Всичките познати бяха уведомени за „спонтанните ангажименти”, които щяха да го откъснат за „известно време” от Острова. Оставаше само да предаде Ксения на Долохов и да поеме по дългия път към Изтока.
За миг Далгарукий се спря и се загледа в далечината. Усмихна се на мисълта, която премина и успокои изтерзаното му съзнание. Долохов имаше руски корени, нямаше да нарани малката. Всичко щеше да се подреди идеално за всички страни. А, дори и да не бе така, поне за самия Яков всичко щеше да бъде наред.



Долохов, верен като часовник, позвъни на вратата точно в един часа наобед. Беше топло посрещнат от Яков, който вече предвкусваше парещия език на водката, дъха на Красная площадь и меката кожа на рускините. Домакинът го въведе вътре и предложи да го почерпи с нещо, но Алексис махна с ръка:
-В момента времето ми е дефицит, тъй като се опитвам да вкарам в ред документацията. Предвид бъдещата смяна на Министерството, реших че е време да се заема с домашната работа, към която, страхувам се, се отнасях в последните години прекалено-немарливо. Да не говорим че до днес не намерих време за завещанието.
-Нима отсега мислите за смъртта, приятелю? –Усмихна се Яков топло, въвеждайки го в трапезарията.
-В тези времена всеки трябва да мисли първо за нея и после за предшестващото я. –Кимна Алексис студено. След като веднъж бе убедил Далгарукий в приятелските си чувства, вече нямаше да му се налага да го залъгва наново. Старецът не виждаше по-далеч от носа си, бе прекалено наивен, а и дори не желаеше да проглежда.
-Добре, тогава, няма да ви задържам. –Ухили се Яков, предчувствайки че скоро щеше да бъде свободен от последното си задължение.- МАКСИМ! Извинете ме, икономът има слаб слух! Но това е от възрастта, все пак, за никого от нас не би трябвало да е някаква новост! МАКСИМ!
Долохов, който бе видимо-подразнен от това споменаване на годините му, изсумтя глухо и се замисли. Вярно, вече не бе първа младост, но по никакъв начин това не се отразяваше на външността и контрола, който упражняваше върху всички околни ежедневно. Тази мисъл успокои накърнената му гордост и му позволи да впери поглед във вратата, след като икономът бе изпратен да повика мълчаливата княгиня.
Въпреки че момичето бе обект на постоянен интерес от медиите доста дълго време, Алексис не си бе извадил заключения за външния й вид. Знаеше, че снимките значително променяха лика, също както и хорските сплетни. Знаеше, че е с красиви черти, но поразителният ефект на очите й не можеше да бъде описан на чернобелите страници на „Пророчески вести”.
Когато вратата се отвори и Ксения влезе бавно вътре, сините очи на Долохов се впиха изпитателно в нея. За няколко секунди той критично оцени външността й и, въпреки че не го показа на лицето си, остана удовлетворен. Хареса очите й, в тях имаше някаква мекота, премрежена от пласт болка и, може би, някакво разочарование. Тъмнокестенявите й коси, макар и неподдържани, блестяха на обедното слънце и преливаха в златно по краищата си. Лицето й бе светло, може би овалът бе малко по-широк, с инчове, от тези на английските аристократки, но това му хареса. Имаше в нея нещо странно, чуждеземско, въпреки че нищо в екзотичността й не бе явно-изразено, сякаш само оттенък. Хем бе не по-малко красива от стандартните англичанки, хем нещо я различаваше от тях.
Разбира се, тези мигновени заключения не се изписаха върху каменното му лице, Трябваше много повече, за да можеше някоя девойка да го развълнува достатъчно с красотата си. За всичките си години в този свят, Алексис бе видял много жени, бе ги притежавал, бе ги контролирал. Красотата не бе качество, което можеше да го изненада, умилостиви или впечатли. Още бе рано да знае, че в Ксения имаше нещо друго, което щеше да запомни до самата си смърт.



*По дяволите! Къде се затри, скитнице?
(Дворняшка значи дворно куче на руски, обаче по-меко. Исках да го преведа буквално, но "помияр" не е точния превод)

4. Before the Dawn
Не проговори дълго време след това. Беше го оставила да описва тялото й с ръцете и целувките си.
Тази тривиалност. Усмихна се на мисълта, че това се беше случвало толкова пъти за последните месеци. Обстоятелствата се меняха, но всичко си оставаше същото. И, все пак, отново трепереше в ръцете му.
Стопли лицето му в дланите си, впивайки устни в неговите. Един дълъг миг, в който дори не отвори устата си, го целуна, сякаш доказвайки му колко държеше на него. Това усещане, което никой друг нямаше да може да идентифицира, освен той самият, защото не бе нещо, което можеше да се види или чуе. Просто усещане.

За радост на Долохов, целият фарс не продължи дълго. Яков не изглеждаше особено-огорчен от факта, че се разделяше с дъщеря си. Нещо, което навярно никога не се бе случвало преди. Напротив, имаше някаква лекота в движенията му, която озадачи Алексис.
Самата Ксения с нищо не показа, че всичко това наистина се случваше в нейния свят. Изглеждаше малко бледа, чужда на всичко и всички, сякаш част от някакво друго измерение.
За времето, което прекараха в трапезарията, Долохов с нищо не показа, че набързо беше оценил и двамата. Реакциите им върху ситуацията бяха някак груби и не на място, нещо, което не му се понрави, но му направи впечатление.
Самият Долохов не бе по-подвластен на този тип удари от съдбата. Той никога не бе чувствал някаква привързаност към сенките, които прекосяваха света му. Дори когато ожени и завинаги изпрати от дома двамата си сина, не бе почувствал някаква осезаема промяна, камо ли болка. Тази сетивност му бе чужда. И, все пак, бе свикнал на един модел на поведение, който не следваха явно руснаците. Дори и да се ненавиждаха, те трябваше да си сложат маските и да изиграят някакво съжаление, някаква тъпа болка, някакво чувство. Радостта на Яков и пасивността на Ксения му се струваха като неприлични, грубо-закърпени парченца, пришити към създалата се ситуация; дори на места подсъдими.
„Липса на каквото и да е възпитание!” бе забелязал мислено, ръкувайки се на прощаване с Яков и пожелавайки му попътен вятър. Може би се дължеше на източната култура или на източните маниери.
Мислено им го прости. Знаеше колко неконтролируеми в емоциите си и чистосърдечни бяха руснаците. За годините, които бе прекарал там, бе открил малко личности, способни в подсъзнанието си да бъдат някаква заплаха за самия него.
Мислено веднага контрира тази теза. Не само че щеше да се бори с липсата на словоохотливост у малката, но и нямаше да може да чете мислите и по-лицето й. То се бе вкаменило и Алексис нямаше как да знае дали това бе специално отношение към него или нормалното й състояние.
Всичко щеше да бъде много по-лесно, ако беше добър легитимант. Това не бе решение на големия проблем, който скоро щеше да възникне между него и малката, но пък щеше да му даде някаква представа за нея самата. Нямаше да му е толкова лесно да я убеди да се държи като зрял човек, след като по никакъв начин не можеше да разчете и анализира характера й.
Долохов се усмихна едва-забележимо. Розие се бе оказал прав – този залог щеше да разнообрази тривиалното му ежедневие. И, донякъде, Алексис очакваше с нетърпение мига, в който щеше да я притисне за първи път. Бленуваше триумфа си, но и не искаше той да идва прекалено бързо. Така щеше да се обезцени победата, а и много бързо предишното развлечение щеше да се превърне в поредната баналност в света му.
Алексис бе дошъл в имението с мъгълска кола, която бе спряна на паркинга до градината. Той се запъти право натам, без да изчаква момичето зад гърба си, разбирайки прекрасно, че тя нямаше да се опита да избяга или да го нарани. Бе вече негова собственост, беше я откупил със собствените си пари. Нямаше за какво да се страхува, защото нищо негово не се занемаряваше, не залиняваше и не се губеше.
Куфарите бяха хвърлени от шофьора му в широкия багажник, движение, което Долохов проследи внимателно преди да се разположи замислено в лимузината. Ксения, също както бе и очаквал, го последва и седна на седалката срещу него.
За миг се зачуди дали това от нейна страна не бе някакъв вид тактика. Така можеше да я огледа спокойно, но не и да се доближи до нея.
Отхвърли тази теория – рускинята изглеждаше прекалено-безлична, че да съумее да скрие така някаква тайна стратегия.
-До имението или ще се магипортирате, господарю?
-До имението. –Отвърна без да се замисля.
Не бе мил, не бе деликатен и не бе способен да я обуздае, благодарение на нежността си. Беше свикнал да подчинява със силата на гнева, властта, положението и парите си. Затова идеята да я приласкае го обиждаше, отвращаваше дори.
Щеше да й даде глътка въздух, преди да прибегне до скритите си козове. Може би да задържи за известно време гнева си щеше да се отрази добре на Ксения и щеше да я предразположи към повече покорност за в бъдеще. И, предвид многото дела, които го чакаха у дома, предстоящото търсене на съпруг за най-голямата му дъщеря и състоянието на княгинята, щеше да й даде време да се нагоди към обстановката в дома и под контрола му. Първият и последен реверанс, който щеше да направи към нея.
Това не бе някакъв вид милост или справедливост, предизвикана от неприятната съдба или възрастта на момичето срещу него. Бе по-скоро сякаш поклон преди кръвопролитен дуел, въпреки че Алексис още не знаеше колко точно щеше да му се наложи да я нарани. Етикетът го налагаше.
Потъна в кожените седалки с вперен поглед през затъмнените прозорци. Замисли се дали бе уведомил икономът за пребиваването на гостенката в имението. После се отказа да се самообвинява в немарливост – домът му винаги беше спретнат, подреден и готов да посрещне половината Министерство.
Чак тогава върна очите си върху новото си притежание. В отсъствието на чужди хора, се зае с тази задача по-задълбочено. Погледът му плъзна по изпонапуканата кожа на ръцете й, към унищожените й ходила, по поруменялата от досега с въздуха гръд и вяло-притворените, мъртви очи. Изсумтя недоволно, преди да успее да скрие възмущението си, въпреки че Ксения с нищо не показа, че е забелязала тази му реакция. Затова още по-настойчиво се вгледа във фигурата й.
Роклята, с която бе покрито тялото й, таеше следите на бившето изящество. Беше перлена, прихваната под гърдите със златисти нишки. Надолу се разкрояваше широко, нещо, което щеше да загрози всяка жена с леко-превишено тегло, но и щеше да подчертае извивките на по-слабите фигури, като нейната. Като цяло роклята бе прекалено-постна, за да седи хубаво на по-безличните лица, но в нейния случай подчертаваше уникалността на излъчването й.
Долохов си я представи отрупана с нежни и деликатни златни бижута и вдигната високо коса. Безспорно малкото детайли бяха за предпочитане в нейния случай или поне докато се намираше в Англия. В Русия този екзотичен-оттенък щеше да се стопи и несъмнено щеше да изглежда тривиален. Едва тогава щеше да се наложи да прибегне до по-натруфените и тежки цветове и бижута.
Този образ мигновено се заличи от погледа му и се върна изпитото, сухо момиче, лишено от каквато и да е емоция. Роклята още присъстваше, но, вместо да светеше на слънчевите лъчи, сякаш попиваше в сенките. Златните нишки бяха сега по-скоро жълти и неприятни, отколкото благородни и нежни. От въображаемите бижута не бе останала и следа, нещо, което се отнасяше и за накъдрената, високо-вдигната прическа.
Това връщане в действителността подразни Долохов и той за първи път се замисли, дали не искаше да види точно това бленувано изражение, точно тази измислена руменина, точно тази усмивка, която се бе изгубила с реалността. Не бе свикнал на желанието да прави някоя жена щастлива, не бе свикнал и на тази амбиция. Оставяше фееричните видения за сюжетите на френските романи, за истинския свят предпочиташе подчинението. Не намираше полза от щастието на личностите в живота си. И, въпреки това, видението не излизаше от съзнанието му.
Реши да не подхранва въображението си, но и да не се опитва да го унищожи. С времето и гнева съвсем скоро щеше да съумее да го забрави. Защото, колкото и да й отиваше радостта в онази му фантазия, едва ли в реалността щеше да му послужи за нещо. По-скоро щеше да се окаже пречка за трезвата му мисъл. Затова го забрави или поне пренебрегна за момента.

Колата премина високата, орнаментна ограда на имението Долохов и тръгна с тихо ръмжене по гладката повърхност към къщата, която разкри над върховете на дърветата най-високите си кули.
Самата постройка напомняше по-скоро на дворец в пищността и безсмисления си обем. Алексис не беше почитател на това разточителство, въпреки че никога не се бе отнасял с особено преклонение и внимание към точната сума на сметката си в Гринготс. Долохов бе прекалено-съобразителен, че да гради честта си единствено върху собствените си качества и кръвта си. Всяко негово притежание трябваше да се поддържа в изящен и винаги-изпипан до последния орнамент вид. Притежания, в които се включваха не само имотите, но и семейството, прислугата и работата. Поддръжката на някои от тях костваше много от галеоните, за останалите заплащаше с търпението, качествата и времето си. Педантичността му прозираше във всичко, до което се докоснеше, педантичност, която му струваше много, но той продължаваше да подхранва толкова години, защото така бе възпитан.
С приближаването и къщата започна все повече да открива изящността си, докато след един завои не изникна рязко с цялата красота и нежност на архитектурата си. Преминаха с колата странично на дългия продълговат басейн, чиито светлини и фонтани бяха пуснати въпреки слънчевите лъчи, и стигнаха до самия вход на двореца.
Буквата „П”, тъй характерна за готическата, висша архитектура, даваше уют в сърцевината си за няколкото спрени отпред коли. От двете им страни изплуваха дългите прозорци, широките тераси и високите кули. Слънцето се изгуби зад разкоша и парадността на размерите им.
Погледът на Долохов неволно падна върху мълчаливата му гостенка, търсейки в изражението и очите й някакъв вид възхищение или възбуда, които щяха да приповдигнат самочувствието и настроението му, а и, естествено, това щеше да доведе и до умилостивяването на непреклонността му. Но не ги откри. Ксения дори беше престанала да гледа през прозореца.
Пренебрегвайки този факт, Алексис слезе от колата и даде инструкции на шофьора си по повод возилото. В същия миг един достолепен, възрастен иконом изхвърча от входа и, скланяйки леко глава в знак на почит към господаря си, с едно мълчаливо движение на ръката насочи двамата появили се от нищото мъже към куфарите на рускинята.
-Господарю, добре дошъл у дома! –Промълви отчетливо и без да влага особени чувства в думите си, нещо, което Долохов оцени по достойнство. Експресивните прояви не му понасяха.
Алексис кимна мълчаливо и тръгна с уверена крачка към входа, докато икономът остана вкаменен с наведена глава. Ксения забеляза това и тръгна бързо след благородника, който я чакаше на вратата.
Бутна я галантно да влезе в дома му, а после и сам прекрачи прага.
Преддверието представляваше широко и високо помещение, отрупано с портрети, които заемаха почти всяка част от четирите му стени. До самите тях тук-там имаше масички с изящни изумрудени вази и цветя. От всяка страна ги обграждаше дървото, ароматът му се набиваше в Ксения тежко и задушаващо, въпреки че обитателите бяха привикнали и не го долавяха. Самият център беше зает изцяло и само от огромен, кръгъл килим, допълващ с изисканата си простодушност пренатрупаните стени.
Чак след като обърна внимание на всичко това, Ксения осъзна, че пред нея се бяха наредили от двете страни по няколко човека. Едните бяха прислугата, личеше по дрехите и многобройността им. Не обърна внимание на лицата им, те бяха склонени и се губеха в сенките.
Другите очевидно до един носеха фамилията Долохов, както отсъди по облеклото им. Жена, едно момиче на около шестнадесет, едно на около десетина и момченце в невръстна възраст, която, явно, не надвишаваше седем години. Те също леко бяха склонили очи и глави, но все пак можеше да види чертите им.
Жената младееше видимо – кожата й светеше, косата й блестеше на слабите лъчи, а устните й таяха навярно също толкова жар, колкото някога в младежките й години.
В първия момент Ксения се замисли дали не бе възможно това да е втората жена на Алексис, мисъл, която я ужаси, предвид собствената й възраст и факта, че той я беше взел в дома си. Ако беше права в предположението, то бе много вероятно благородникът да искаше от нея нещо подобно.
Веднага, след като осъзна тази си мисъл, Ксения си спомни, че в Англия разводите не бяха възможни. Може би първата му жена беше починала или той сам бе посегнал на живота си.
В момента, в който срещна очите й, осъзна че и това не бе вярно. В сивотата и отчаянието им се таеше нещо, което се бе струпвало с години, докато приемеше това си силно отражение в сините й ириси.
Несъмнено бе майка на всички деца на Долохов, несъмнено бе първата му и единствена жена. Нещо отвъд външността й го доказваше, нещо, което рускинята не успя да види, но почувства. Беше още рано да знае, че за Алексис бе повече от важно семейството му да храни красотата и изяществото си с годините, нещо, което срещу определено количество галеони, той самият можеше да купи и го бе правил неведнъж.
Отварите за подмладяване несъмнено бяха опазили външността, но не и младостта й. В цялото й същество се четеше някаква умора, сякаш живецът отдавна бе напуснал съществото й, въпреки че, очевидно, в нея се зараждаше нов живот.
И, действително, Ален бе бременна. Животът в нея, който в младините може би щеше да я прави още по-красива, сега връщаше умората в очите й. Устните й потрепваха нервно, тик, който засвидетелства пред Ксения лошото предчувствие относно Алексис.
Косите й, вдигнати безпощадно, несъмнено от години третирани с всякакви вещества, сега стояха студено на каменната й, бездушна изящност. Кестеняви в цвета си, преоткриваха отминалото в допира с кожата й.
Ксения оцени красотата на господарката, прие я и я възхвали мислено. В студенината и безкрайната си непроменливост, тя бе погубила младостта, но и бе придала нов оттенък на старите, неизменени черти.
След нея пред погледа на Далгарукая попадна височкото, нагло на пръв поглед, мургаво момиче. Чипият нос и наивната усмивка контрастираха със светлите, ужасяващи в злобата си очи и буйните руси коси. Ксения заключи, че тя определено се бе метнала на баща си, не толкова във външността, колкото в експресивността и студенината си. Ужас, който сякаш се стелеше от самото й същество. Но, докато непоколебимостта и гневът на Долохов преминаваха във властност, тези на дъщеря му бяха по-скоро подмолни и грозни в арогантността си.
Двата изтърсака представляваха две сходни лица – и в чертите и в светлата си, детска наивност. Очевидно, въпреки че вече бяха приучени на изящни маниери, опасността от гнева на Алексис едва ги задържаше да не се впуснат отново в изоставените на средата весели игри. Замисли се, че бе възможно заключенията й за него да са били прибързани и да не е толкова строг, на колкото изглеждаше.
И двамата бяха тъмнокоси и тъмнооки, но не успя да прецени дали бяха по-скоро високи или по-скоро ниски за възрастта си. Нямаше голямо значение.
-Ксения, -Обърна се Алексис към нея студено и започна да представя семейството си бавно и отчетливо.- Това са жена ми Ален, дъщерите ми Жаклин и Мери-Ан, както и синът ми Хенри. –После се обърна към тях и промърмори фамилията на гостенката си.
Чак в този миг всички те вдигнаха по-уверено главите си и, докато Ксения кимна мълчаливо за поздрав, заключи, че явно етикетът налагаше тази фамилиарност, докато не бяха представени още.
Забеляза омразата, която за миг пламна в очите на Ален, но не се опита да я анализира – не я интересуваше силно какво си мислеше за нея господарката на дома. Беше й рано да узнае.
Арогантната Жаклин изгледа подигравателно новото лице и набързо заключи, че баща й нямаше никакво чувство за стил. Нещо, което, разбира се, му спести.
Малките й се усмихнаха чистосърдечно, но също не промълвиха нищо.
Алексис, който не бе и очаквал друга реакция от семейството си, се обърна към иконома и му заповяда:
-Госпожица Далгарукая нека бъде настанена в изумрудената стая. Останалите сте свободни. –Кимна към прислугата, въпреки че това обръщение бе насочено и към собственото му семейство.
После, без да чака повече, се запъти към кабинета си, нареждайки на някакъв слуга да донесе документите, които щяха да станат предмет на внимание за вечерта му.

Очите на Алексис се спускаха стремглаво по акта, който Министерството му бе наложило по повод използването на непозволени магически създания за охрана на имението му. Устните му бяха толкова яростно-стиснати, че побелееха в лудешката си експресивност.
Нямаха право на това. Беше глупаво да забраняват домашните дракони, само защото огромните им прототипи и първообрази бяха неконтролируеми. Тези създания обитаваха имуществото му още от времето на предците му. Това бе негово решение, земята му бе неподвластна на новоизмислените закони на Министерството. Не надвишаваха размерите на голямо куче, а и бяха специално-обучени за пазачи.
Прехапа устна от гняв при мисълта, че не бе докосвал дори документацията в последните няколко месеца. Акта беше с дата отпреди седмица, а и скоро щеше да получи и нов. Дори беше изтекло времето за обжалване. Въпреки че Алексис далеч нямаше и намерение да се разделя с тъй-ефективните си и верни питомци.
Звукът от отварянето на вратата подразни изтерзаното му съзнание. Преди толкова много време бе забранил на абсолютно всички достъпа до кабинета му, това бе свещена зона. И, все пак, някой се бе осмелил.
Когато срещна гневните пламъчета в очите на Ален, съществото му потрепери от недоволство. Може би можеше да прости на Мери-Ан или на Хенри факта, че бяха влетели вътре, но точно съпругата му трябваше добре да познава правилата в къщата. За тези двайсет години трябваше да ги е научила вече.
Ален, от своя страна, го наблюдаваше с толкова много гняв, несъзнателно-предизвиквайки търпението му. Тя се приближи с бавни стъпки и застина на сантиметри от бюрото, което ги делеше.
-Жената няма място в кабинет! –Процеди Алексис недоволно.- А и мисля, че досега трябваше да си научила, че една жена трябва да посещава мъжа си, само когато той я повика!
-Не ми говори със заучени фрази, Алекс! –Мускулчетата на лицето й потрепнаха предизвикателно и арогантно.- И не се опитвай да игнорираш проблема!
Долохов вече знаеше как щеше да свърши разговора. Можеше още сега да викне иконома и да я изпрати с него, но това щеше да е само избягване на конфликта. Конфликт, който, така или иначе, щеше да произтече рано или късно, и явно бе време да й напомни отново коя е тя в дома му и защо е тук. Може би за последен път.
-Говори! –Подкани я лаконично, мъчейки се да скрие дълго-насъбиралата се ненавист в гласа си.
-Кажи ми какво не ти дадох, Алексис! –Изсъска, облягайки се на бюрото и надвесвайки се над него.- Кажи ми какво! Тук съм от двайсет години, двайсет години спазвам твоите правила и нито веднъж не съм ги оспорвала! Искаше да се ожениш за мен и, въпреки голямата разлика, сватбата се състоя, а аз бях едва на петнайсет! Всичките ми мечти бяха унищожени в името на твоите капризи! Мълчах толкова дълго време, мълчах и се подчинявах на това, което искаше ти! Родих ти двама сина и три дъщери, в момента нося шестото ти дете! Отглеждах ги и ги възпитавах както ти искаше! Нито веднъж не оспорих правотата ти! Винаги бях на твоя страна, каквото и да направеше, колкото и да не бях съгласна с някои от действията ти! Затварях си очите за факта, че ми изневеряваше, търпях срама от твоите изневери! И си мислех, че някога ти ще оцениш всичко, което жертвах за теб! Нито веднъж не почерних името ти с изневяра, нито веднъж не изложих честта ти на изпитание! А какво направи ти? Почерни единственото място от света ти, което смятах че е запазено само и единствено за мен – дома ти! Нямаше ли достатъчно свобода през всичкото това време? Нямаше ли възможности, нямаше ли време, нямаше ли мълчанието ми по въпроса! Кажи ми какво не ти достигна, кажи ми какво не направих за теб! С какво заслужих това да доведеш в дома, в крепостта ми поредната си курва? Кажи ми, Алексис!
Долохов не показа с нищо, че тези провокативни думи са го засегнали по някакъв начин. И вероятно наистина не бяха. Цялата тази кавга бе нещо машинално за него, не влагаше чувства в нея, защото можеше да я предрече, а и можеше да предскаже изхода й. Някакво планувано мероприятие, което, макар и да не му бе приятно, не можеше да го разгневи в предсказуемостта си.
Той вдигна бавно очите си към нея и промълви с някакво недоволство:
-Говориш в минало свършено време, Ален. Страхувам се че си забравила да спрягаш вярно положението си в света ми!
Жената направо се разтресе от гняв, а очите й се напълниха с кръв. Достатъчно време бе мълчала, сега беше време да говори. Но той сякаш въобще отказваше да проумее думите й.
-Мерлин, мислиш ли че ще търпя всичко това? Вече нямам сили за това!
Долохов извъртя припряно очи. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да й обяснява, че далеч не е замислил нищо такова за малката. Дори да й споменеше за залога, тя нямаше как да го разбере. Виждаше не по-далеч от носа си, а границите на щастието й се простираха едва до средата на първичното и прозаичното или поне в това наивно вярваше Долохов. Нямаше смисъл от обяснения и истини.
-Какво ще направиш? –Погледна я подигравателно и избута документите с ръка настрани.- Моля те, обясни ми какво точно можеш да направиш ти? Всичко, което имаш, си го получила от мен, можеш само да го загубиш. За какво се бориш въобще?
Ален не отвърна, само присви очите си срещу него и тиха въздишка се отрони от устните й.
-Знаеш какво ще последва, защо ме предизвикваш да върша неща, които не желая? –Процеди тихо Долохов, а ръката му потрепери върху табакерата.- Винаги сме следвали една и съща схема на взаимоотношенията си. Не я ли научи? Ако сега пожаля теб, после всички ще ми се качат на главата. Затова те предупредих още в началото, трябваше да си разбрала досега, че никога не предупреждавам напразно.
Ален беше усетила промяната в настроението му и набързо съжали, че се бе отдала на емоциите си. Познаваше го добре, знаеше колко суров можеше да стане, когато обстоятелствата го налагаха. И, все пак, дори за миг не бе помислила за следващия му ход.
Наблюдавайки мълчаливо и съсредоточено очите му, тя се почувства глупава, безполезна. Нещо в погледа му я убеди, че бе била жестока в реакцията си и грешна в действията си. За миг дори повярва, че тя самата бе лошата в ситуацията.
Набързо се отърси и гневът отново я обля. Позволяваше си да манипулира собственото й светоусещането, а тя сама се отдаваше толкова лесно на влиянието му.
-Прави каквото сметнеш за добре, Алексис! –Изсъска срещу него.- Ти така или иначе ще го направиш, искам да знам че не е било с моето позволение! Така поне за миг ще имам силата да бъда част от решенията ти! Отдавна не съм толкова наивна, че да вярвам в небивалиците ти!
Долохов сякаш не обърна внимание на последните й думи. Звънчето в ръката му иззвъня и на вратата много скоро се почука.
-Още мога да приема извиненията ти, точно защото държа на всичко, което си направила за мен. –Обърна се по-меко към нея Алексис, още преди да бе дал позволението на слугата да влезе.
Ален, която за пореден път почувства манипулацията в действията му, присви очи и изсъска:
-По-силна съм от това! И, не, този път няма да ти се подчиня, Алекс… Не и този път!

5. Breathe!
-Умълча се! –Забеляза с усмивка, отдръпвайки нежно ръцете му от ханша си.
-Малко ми е трудно да говоря и да съм луд по теб едновременно. –Отвърна й самоуверено, а в пъстрите му очи изгря някакво задоволство.
Лицето й се вкамени за момент, а после се отпусна, отблъсквайки отново ръцете му.
-За какво го правиш? –Изстена отчаяно.- Искам да говорим за всичко това, не можем да продължаваме така!
Мъжът, който усети, че сега не беше времето за шеги, върна също сериозното си изражение и се облегна на стената.
-Добре, какво има?
Ксения почувства раздразнението в гласа му, но не отреагира. Знаеше добре, че той държеше прекалено-силно на нея и щеше да уважи желанието й каквото и да ставаше. Недоволството му щеше бързо да изчезне, затова не се притесни особено.

Същата нощ цялото непокорство на Ален бе сломено така, както се бе случвало неведнъж в дома на Долохов. Кръвта, с която той дори не си мърсеше ръцете, издълбаваше в съзнанието на разбунтувалия се завинаги една примиреност, тъй ценена от самия Алексис.
Точно в момента, той действително съжаляваше, че се бе стигнало до това положение. Ален беше бременна, по никакъв начин не желаеше да я наранява в това й положение. Но правилата важаха винаги и за всички. Иначе нямаше да са такива.
Долохов прекрасно разбираше, че тя сама бе отказала да го послуша. И, все пак, се обвиняваше, чувство, което рядко заемаше толкова голяма част от съзнанието му.
Беше вече зазоряване и, наблюдавайки изгрева, знаеше, че вече всичко бе свършило. Някакво непознато усещане владееше разума му и му пречеше да се отдаде на почивка. Беше събота, но, все пак, не бе от хората, които безцелно губеха времето си. Това притеснение бе засилено от погледа, който слугата му бе хвърлил, когато Алексис произнасяше присъдата й. Страха и зле-прикритото възмущение бяха възпламенили съвестта му за през нощта.
Прокле и двама им, че бяха развалили съня му и се изправи от бюрото. Въпреки че дълго се бе взирал в документите, не бе свършил никаква работа, тъй като съзнанието му беше заето с други неща. Стрелна леглото с гняв и съжаление, а после се запъти надолу към трапезарията.
-Как е тя? –Не се стърпя да попита Алексис, въпреки че добре разбираше, че тази загриженост щеше да срине част от авторитета му пред прислугата.- Добре ли е?
-Мисис Ален няма особено-тежки наранявания, въпреки че ме помоли да Ви уведомя, че се чувства неразположена и вероятно няма да слезе за закуска. Моли за извинение. –Отвърна многословно младичкият слуга и се поклони леко преди да излезе.
Този самозванец отново го бе гледал обвинително. Това подразни измореното му съзнание, но се отказа да му покаже кой е господарят в къщата. Беше младо, буйно, горделиво момче, напомняше му на старите времена, а и беше прав в яда си. Прав, но само имайки се в предвид младостта и наивността му. Това бунтовническо, младежко чувство за справедливост, детинско до последната си нишка искреност, му напомни за Скорпиус и Алексис се усмихна. Несъмнено имаше желанието отново да се види с всички тях. Но за това трябваше да поизчака малко – не бе препоръчително точно в момента да напуска къщата.
Изправи се и заръча да стегнат Генерал за дълга езда. Черното животно бе толкова огромно в съществото си, че, когато ставаше въпрос за по-продължително натоварване, предпочиташе него пред по-малките.
Спомни си за миг колко евтино го бе откупил от онзи мъгъл, който си нямаше и на представа от коне. Нямаше как да знае, че Генералът беше прекалено едър, прекалено мощен, за да може да изпреварва по-малките, но и по-леко подвижните животни. И, все пак, конят бе прекрасно животно, което заслужаваше в непокорството и енергията си всеки цент, който някога бе отделил Алексис за него, че даже и двойно повече.
Първото същество, което досега не бе успял да покори. Можеше да го язди, беше го научил на стъпките, но пък Генералът все още показваше борбения си дух, изправяйки се на задните си крака всеки път, когато сметнеше поведението на ездача си за неуместно. Непокорност, която, сблъсквайки се с тази на Алексис, доста често довеждаше до конфликти, падания и изморителни тренировки на корда. Но имаше някакво уважение в тези борби.
Алексис пъхна ботуша си в стремето и се разположи на мекото седло, което бе много по-удачно и удобно за животното, когато ставаше въпрос за дълга езда. После, пускайки го да даде воля на енергията си, се спусна надолу да види точно какво бе положението в източните краища на владенията си, бе получил известие, че там се бе появила някаква зараза. Досаден проблем, който трябваше да реши, след като толкова време бе отлагал.




Вечерта, когато след изтощителна проверка на почти всяко кътче от акрите земя, Алексис се върна набързо и, както винаги, бе уведомен за положението и действията на всеки от обитателите на имението му. Намръщи се, слушайки за последните бели на малките, и помоли да ги повикат при него.
Когато двете дечурлига го загледаха уплашено с големите си, наивни очи, Алексис клекна, за да бъде на нивото им и заговорили строго:
-Не искам повече да чувам за това какви сте ги говорили на мадам Кюсо. Запомнете, тя по никакъв начин не е длъжна да търпи обидите и шегите ви. Искам да отидете и да й се извините! И повече да не ми се налага да ви го обяснявам, нали? –Меката нотка в гласа му ги накара да забравят страха си и Хенри бързо се озова на рамото му и започна усмихнато да си играе с реверите на мантията му.
Алексис забрави за миг строгите си възпитателни методи и го погали по гърба. После го отпусна на земята, връщайки ясното си съзнание, че много скоро на Хенри щеше да му се наложи да стане част от едно друго общество, в което нямаше място за слабост. И Долохов далеч не смяташе да подхранва тази му зависимост към хората, която несъмнено щеше да го направи уязвим, когато напуснеше дома си.
-Хайде, сега, вървете да си играете. И задължително да се извините на Кюсо!
Изпрати ги с поглед и някакво умиление, което малките деца имаха влиянието да предизвикват у него. После се отърси от мига си на слабост и поиска информация и за делата на останалите.
Жаклин отново се бе опъвала на всеки, който посмееше да й заповядва. Сякаш само Алексис можеше да я контролира, факт, който му досаждаше, защото се налагаше сам да се справя с нея. След седмица щеше да я изпрати с влака за „Хогуартс” и щеше да има достатъчно време да си отдъхне от нея.
Както бе и помолил, цял ден никой не бе разговарял с Ксения, въпреки че бе обсипана в стаята си с най-хубавите ястия и най-милото отношение. Имаше време да се прави на лош пред нея.
Но най-недоволен остана от факта, че Ален бе отказала да се нахрани, а и не бе излязла цял ден от покоите си. Смръщи се и се запъти уверено към стаята, която изцяло бе оставил на нейно разположение за моментите, в които му бе прекалено ядосана. Все пак, етикетът и фактът, че тя нямаше право да откаже да дойде, ако я викнеше, спомагаха за желанието му да й даде малко въздух и свобода.
Почука от куртоазия и влезе вътре. Нямаше я в стаята, бе в банята, вероятно киснеше там от векове. Леност, която щеше да й прости предвид обстоятелствата.
Влезе вътре и се загледа в банята. Водата отдавна бе застинала, а самата Ален бе затворила очи, сякаш спеше. Страните й бяха подпухнали, а устните трепереха едва-доловимо.
Алексис се приведе над нея и ръцете му преминаха повърхността на водата. Вдигна я нежно и я прегърна, въпреки че мокрото й тяло се отърка в мантията му.
-Не мога… Алекс, не мога повече… -Прошепна в рамото му тихо, а ръцете й потрепериха на гърба му.
Мъжът не отвърна, а я остави да докосне пода със стъпалата си. Придърпа една мека кърпа и обви тялото й в нея, преди да я вдигне на ръце и да я остави на леглото. Придърпа одеалото и я зави плътно. После застана до прозореца и се загледа през него. В този момент изпитваше невъобразимото желание да я обгърне с ръце, да й се извини и да я успокои. Да я накара след толкова много години да че чувства сигурна в него въпреки всичко. Но и прекрасно знаеше, че неговата близост само щеше да я ужаси.
Дълго наблюдава чертите й в съня, после се обърна и излезе от стаята, сливайки се с мрака и сенките.

6. Two ways, one dimension – Past
-Замисли се малко! Не можем вечно да се крием по този начин! Не смяташ ли, че прекалено дълго се отдавахме на някакви желания. Време е да преценим какво искаме да правим след това.
Намръщи се леко. Споменаването на бъдещето го плашеше, също както можеше да уплаши всеки мъж, който мислеше живота си ден за ден.
Откакто се помнеше бе част от прислугата в имението Идънсбърг. Майка му бе магьосница, но не беше наследил способностите й. И двамата му родители вече не бяха сред живите и на него му се бе наложило да изкарва сам прехраната си. Това, че познаваше магьосниците, му бе позволило да дойде тук, когато бе едва на петнайсет. Грижеше се за дивеча и за камините в скромното имение, срещу което получаваше насъщния.
Но не познаваше нищо от света. Нямаше възможност да продължи образованието си, беше почти неграмотен и твърде-наивен. Сега, когато беше вече на двайсет и пет, още мечтаеше да обгърне света с взора си и за първи път да бъде част от него. Истинска част. Копнееше да пътува, да общува с различни хора, да опознае чужди земи…
Колкото до Ксения, нейната фееричност преминаваше границите на кокетството и наивната форма на лицемерието. Флиртуването бе заемало главна част от времето й в Русия, владееше го, почиташе го и, понякога, се оставяше то да я ръководи изцяло. Една невинна забежка, която никога досега не бе преминавала лимитите на благоприличието. Досега.

Когато Ксения отвори очи, тя не се учуди на факта, че стаята й бе напълно пуста и самотна. Очевидно в идните дни нямаше да й се налага да търпи натрапеното-присъствие на някой, който не желаеше да вижда.
Въпреки всичко това, любопитството й по повод характера и темперамента на нейния домакин растеше с всяка самотна секунда. Не можеше да проумее точно защо беше тук, какво искаха от нея, какво се опитваше Долохов да направи. Вече имаше само името и позора си, всичко друго й бе отнето, нямаше какво да открива в нея Алексис.
И, все пак, още бе тук. Никой не се бе опитал да я заговори или да й покаже с нещо, че чувства присъствието й. Трябваше да се остави на течението, времето щеше да покаже какво точно се случваше с живота й и защо.



В същото време Алексис отново прекрачи прага на спалнята на Ален. Тази нощ бе успял да затвори очи и да отпочине, така че силата и хладнокръвието се бяха върнали в маниерите и действията му. И все пак продължаваше да се притеснява за това точно как се чувстваше в същото време съпругата му.
Между тях имаше една привързаност, която бяха градили години наред с общи усилия. Въпреки скандалите и дрязгите, те се чувстваха сигурни, когато бяха заедно. И, въпреки желанието си, Алексис не можеше да го пренебрегне.
Намери я полу-будна, въпреки че бързо отвори очите си, когато го видя. Не бе ставала и не се бе обличала, затова Алексис безмълвно извади от гардероба една дебела нощница и, повдигайки тялото й, я нахлузи отгоре й, хвърляйки кърпата на едно от шкафчетата.
Той прекрасно разбираше, че състоянието й не се дължеше на някакво физическо неразположение. Ударът, който й бе нанесъл, бе по-скоро психически и го осъзнаваше прекрасно. Ален винаги му се беше доверявала, а сега бяха стигнали до този момент, в който неподчинението й трябваше да бъде наказано. И, въпреки че съжаляваше, Алексис далеч не смяташе реакцията си за грешна.
Обърна я по корем и намаза наранените места с някакъв мехлем. Ален трепереше от страх под ръцете му, но тази й нервност нито го ядосваше, нито го умилостивяваше.
Покри отново гърба й с нощницата и я накара да се повдигне, прегръщайки я. Затваряйки очи срещу аромата на косата й, прошепна тихо:
-Каквото и да се случва, трябва да знаеш, че обичам само теб. И това нищо не може да го промени.
Ален нямаше сила да го повярва. След толкова много изневери, след толкова много скандали и след това, което се бе случило предишната вечер, нямаше как да му повярва. Той никога с нищо не го бе доказвал, нямаше причина и да говори истината. И, въпреки всичко, тя знаеше, че не я лъжеше.



Още същия ден Алексис замина за Германия, без да споменава и дума за това на членовете на семейството си. Самата прислуга бе уведомена за наложителното му отсъствие. Бяха им дадени заповеди, които трябваше да неутрализират достъпа на всеки до изумрудената стая. Но това не успя да спаси Ксения от последвалата й среща с Ален.
След като осъзна за мнимото пътуване на съпруга си, тя реши да обясни на малката точно как стояха нещата в нейния дом. Злобата и ревността, които Долохов с държанието си бе унищожил за кратко, сега се възвръщаха с нови сили, заплашвайки да прелеят върху рускинята. Защото, докато Ален можеше да прости на съпруга си изневярата, нямаше никакъв начин да прости на момичето, което заплашваше положението и семейството си. Щеше да впрегне всичката си злоба и всичкото си чувство за несигурност, така че, дори и да не успееше да убеди съпруга си да я изгони, да направи така че Ксения да не посмее дори да го докосне.
Ален не бе толкова наивна, колкото той си мислеше. Тя далеч не вярваше на думите му, че причината рускинята да е в дома им, не се свързваше с никакви користни или недостойни прояви. Знаеше, че, рано или късно, Алексис щеше да й посегне. И, в този кратък миг, нейното положение щеше да е застрашено.
Ален познаваше от медиите историите за Далгарукие и, игнорирайки въпроса с мълчанието й, акцентираше подсъзнателно върху това колко недостойно и неприлично беше отношението на руските аристократи към светинята на брака и семейството. Малката уличница можеше да се подърпа малко, но едва ли щеше да игнорира факта колко заможен бе съпругът й. Щеше да го помъчи, колкото да увеличи желанието му, после щеше да му се отдаде и да извлече от него колкото се може повече. Неща, които по право, принадлежаха на Ален.
Това бяха женски игри, англичанката ги познаваше до болка и прекрасно разбираше, че по никакъв начин това не трябваше да повлияе на взаимоотношенията й с Алексис. Ако го предизвикаше още веднъж, той щеше да й направи напук.
Страхът не бе привична черта на Ален, въпреки че чувството й за собственост се бе проявявало неведнъж досега. Тя никога не се бе чувствала неуверена в мястото си в дома на Алексис, въпреки че знаеше почти с точност колко момичета бяха минали през леглото му. Приемаше ги като забежка, нещо, на което не трябваше да се отдава голямо значение, защото тя носеше името му, тя харчеше парите му и тя раждаше децата му. Мястото й в имението бе подсигурено. Но не и този път.
Бе странно да води у дома курвите си, въпреки всичко, Алексис имаше силно чувство за дълг и достойнство. Фактът, че Ксения бе тук, означаваше че с нещо бе предизвикала интереса му, че искаше от нея нещо повече. Точно този извод ужасяваше Ален, която за всичките тези години, се бе научила да приема изневерите му с лека ръка. Сексуалното привличане бе едно, съвсем друго бе способността на малката да предизвиква любопитството му. Но, ако ставаше дума до нежност или до интерес, то значи бе време за война. И Ален никога нямаше да позволи някаква никаквица да пристъпи границите на това, което бе нейно.
Когато се насочи към източното крило, където се намираше изумрудената стая, в главата й нямаше нищо друго освен гняв. Ясният й разсъдък пречеше да види, че това й действие можеше жестоко да рефлектира върху взаимоотношенията със съпруга си. Бе избутала тази мисъл в дъното на съзнанието си и не й позволяваше да рефлектира върху действията й.
Влезе в стаята без да чука, бе забравила възпитанието в ненавистта си. Ксения, която бе застанала на бюрото до прозореца и четеше някаква книга, я остави на повърхността му и се загледа въпросително в посетителката си.
Въпреки че бе млада, Далгарукая прекрасно разбираше, че Ален рано или късно щеше да се отдаде на ревността си. И, въпреки всичко, нямаше да понечи да се защити по някакъв начин, щеше да я остави да прави каквото иска. Едва ли можеше да я нарани сериозно.
Ален пристъпи бавно към нея, а очите й се изцъклиха от ненавист. Проследи бледността на светлата й кожа, младостта, която гореше в погледа й, страстта, която се таеше в устните й и я намрази мигновено. Тя бе точно това, което никакви отвари не можеха да съхранят в собствените й черти. И Ален знаеше точно колко опасни можеха да са тези устни и как точно можеха да я изтрият от сърцето на Алексис.
Стоя така няколко минути, без да обели и дума. Виждаше наивността в очите на рускинята, но не й вярваше, само играеше. Имаше време да покаже ноктите си и Ален не смяташе да й го позволява.
-Какво си мислиш че правиш, никаквице? Какво точно се опитваш да направиш? –Ксения не показа с нищо, че смята да отговори или че тези думи я бяха засегнали. Нещо, което убеди Ален в правотата на ненавистта й.- Съпругът ми можеш да го излъжеш, той е просто мъж, лесно можеш да го прилъжеш. Но не си мисли, че аз не разбирам точно какво целиш! Ако дори и за миг си си помислила, че жалките ти номера могат да ме заблудят, не си познала! Не влизай в конфликти, от които не можеш да излезеш невредима! Защото няма да ти позволя да разрушиш това, което е мое!
Ксения не реагира на тези думи, въпреки че те трябваше сериозно да я наранят или изплашат. Тя продължи да я наблюдава заинтригувано, въпреки че последното излияние с нищо не бе привлякло интереса й. Правеше го само и единствено, за да я предизвика и разгневи. И съумя в плановете си.
Ален, която вече трепереше от ярост, я зашлеви така, че Ксения се стовари на земята. Но, точно преди да й посегне отново, в стаята влетя един слуга с вечерята и замръзна. Ален го забеляза и се отдръпна като уплашено животно назад.
Сега вече Алексис щеше да се разгневи, знаеше че е преминала границата. Бе въпрос на време той да се прибере и да научи. Тогава вече наистина щеше да стане проблем, тъй като малката явно бе спечелила някак си благоразположението му.
Слугата бутна подноса на масата, но, преди да успее да промълви или да направи нещо, Ален излетя от стаята и се затича надолу по коридора като малко момиче, търсещо убежище в стаята си.
Онемелият слуга се съвзе и се приближи към Ксения, подавайки й ръка. Момичето я пое и безмълвно се изправи. Постояха така няколко секунди, в които момчето, забравил етикета, смело описваше с поглед чертите й.
После, потресен от случката, Марк игнорира заповедта на господаря си да не комуникира по никакъв начин с рускинята и промълви потресено:
-Не се безпокойте, госпожице, господарят непременно ще научи за всичко това. Няма да остане безнаказано.
Ксения се усмихна топло на вълнението му, нещо, което не й се бе случвало от месеци и, стискайки ръката му, го изпрати да си върви.
Погледът й падна на огледалото и, взирайки се в него, докосна с трепереща ръка пламналата си буза. Усмихна се отново, тази омраза я бе накарала да се почувства жива отново. После се зае с храната и, когато приключи, прочете молитвата си и легна да спи.
Сънят я споходи мигновено – спокоен, тих и зареждащ я с нови сили. Дори и за миг не си бе помислила, че е възможно идните дни от отсъствието на Алексис да преминат толкова емоционално, както се бе случило с първия. И действително – оказа се права. Никой освен Марк не прекрачи прага на стаята й до завръщането на Долохов. Никой не посмя.

7. Wrath
Влечението към тази груба мъжественост, която той притежаваше, я бе омагьосало още от пристигането им. В началото го отдаваше на кокетството, но, впоследствие, чувството се бе засилило и Ксения усещаше, че този път се е оплела жестоко в собствените си емоции. Това усещане я плашеше донякъде, но и й харесваше по някакъв странен, тръпчив начин. В новостта му се криеше обаянието, което, след определен период от време, съвсем я беше преборило.
И, въпреки това, тя далеч не бе толкова наивна, на колкото етикетът я правеше да прилича. Знаеше прекрасно, че това й влечение можеше да я обрече на множество материални несгоди, а и да я заклейми като родоотстъпница. Страхът от мизерията и желанието да се отдаде на чувството неуморно се сблъскваха и ту едното, ту другото вземаше надмощие.
Но този път бе различно. Борбата й позволяваше скришом да пренебрегва проблема, но в онзи ден искаше да го разнищи завинаги.

Алексис се прибра у дома след четири дълги дни. Самото му заминаване не бе наложително, но подсъзнателно го бе направил такова. След случката с Ален искаше малко да се откъсне от мрежите й, защото в един миг бе видял в огледалото доста различен човек от това, което бе бил толкова дълго. Нямаше нищо лошо в това да изпитва чувства към жена си, беше си го повтарял неведнъж. И все пак трябваше да знае границата между чувствата и слабостта.
Когато научи какво бе направила в негово отсъствие, Долохов почувства честта и достойнството си омърсени. Тя бе пренебрегнала думите му, беше ги омаловажила, бе го направила за смях. Нямаше как да си затвори очите този път.
Докато вървеше с тежка крачка към трапезарията, където трябваше да е съпругата му, Алексис почувства с цялото си същество, че гневът го бе преборил отново. Знаеше, че този път нямаше да има милост, но знаеше че и нямаше да съжали по-късно.
Блъсна вратата и погледът му плъзна по Жаклин, която разресваше косата си, към Мери-Ан, играеща си с нещо на пода, докато не съзря Ален. Тя вдигна очите си към него и в тях проблесна съзнанието за грешката, което тотално свали всичките му задръжки.
Без да казва каквото и да е, той премина пътя до креслото, в което се бе разположила, и я дръпна за ръката, повличайки я към вратата.
-Татко? –Вдигна очичките си към него Мери-Ан, но в този миг сърцето му бе студено дори за нея.
-Да не съм чул гласа ти! –Изсъска и блъсна Ален през вратата, а после и сам излезе.
Когато жената почувства, че той не смята да отпусне хватката си, ужасът й съвсем я завладя и се опита да се откъсне, изстенвайки през сълзите си:
-Алекс, извинявай много… аз наистина не знаех какво правя… не съм го искала… не исках да го правя.
Долохов не обърна внимание на хлиповете й. Завлече я в подземията и я блъсна в една стая, влизайки след нея.
Чак когато се изправи и вдигна погледа си към него, Ален осъзна точно какво бе извършила и точно колко силен бе гневът му в момента. Алексис не се отдаваше често на емоциите си, а в онзи миг цялото му лице бе набраздено от омразата и желанието за мъст в кръвясалите му очи.
-За каква се мислиш, глупачке? Нима смяташ, че ще те оставя да ме разиграваш на малкия си пръст? Нима и за миг си си помислила, че ще ти позволя да ми се качиш на главата?
Въпреки че виковете му не бяха особено-силни, те ужасиха до краен предел жената. Тя се свлече надолу и скри лицето си с ръце, без да може да спре сълзите, които се раждаха отново и отново в очите й.
Това не бе реакция на отношението му, не бе реакция на факта, че го бе оскърбила. Не съжаляваше за действията си, съжаляваше само че я бяха хванали, че щеше да я накаже, че щеше да я нарани. Не омразата му я ужасяваше, а последствията, които щяха да рефлектират върху самата нея.
Това заключение го разгневи още повече и Алексис, хващайки я грубо за китките, я накара да се изправи. Виждайки сълзите й съвсем загуби контрол и я удари силно през лицето.
-Не съм длъжен да обяснявам действията си пред теб! И все пак ти казах, че не смятам и с пръст да я докосна! Казах ти, защото ти вярвах! А ти какво направи? Възползва се от отсъствието ми и веднага прекрачи волята ми! За каква се мислиш, че можеш да ме разиграваш по този начин?
В яростта си забрави съвсем какво прави и вдигна пръчката си срещу нея, и изкрещя:
-Круцио!



Домашният лечител на семейството не успя да спаси нероденото дете, което се бе оказало твърде слабо за проклятието на Алексис. След като го разбра, Ален съвсем загуби желанието си за живот. Тя прекара последвалите дни, обляна в сълзи в стаята си. Долохов нито веднъж не отиде да я посети, нито веднъж не се поинтересува от нея, след като я беше нападнал. Тя бе прекрачила заповедите му отново, нямаше как да й го прости този път. Нямаше как да отиде и да я успокои, беше против всичко, в което някога бе вярвал.
Загубеното дете рефлектира и върху му. Болеше го неимоверно, но нямаше кой да успокои самия него.
Когато подочу за случката, Розие побърза да посети приятеля си. Бе приет топло от прислугата, а, след кратко очакване, в трапезарията към него се присъедини и Алексис.
-Как си? –Попита го угрижено без да увърта.
Алексис поклати глава и се разположи на креслото, сипвайки си чаша огнено уиски.
-Как мога да съм?
Розие прехапа устна и го изгледа съчувствено.
-Какво се случи, как се стигна дотам?
-Всичко стана заради малката. Откакто е тук се случват неща, които сам не мога да си обясня. –После замлъкна за малко и вдигна очите си към Хенри и обясни накратко.- Докато бях в Германия, отишла в стаята и я ударила, въпреки че бях забранил на който и да е да комуникира с нея или да я посещава.
-Не е трябвало да реагираш така…
-А как? –Процеди Долохов.- Всичко това се крепи на някаква хармония, хармония, която може да съществува само в подчинението. Не мога да управлявам цяло едно имение, един род и един свят с добро. Ако им отпусна за миг юздите – виж какво се случва…
-Ами Ален? Как е тя след случая? –Промълви неуверено Розие, знаейки че засяга ахилесовата пета на приятеля си.
Алексис въздъхна и промълви:
-Не знам. Не съм я виждал оттогава, а и не съм сигурен че го желая. Или поне не още. –После замлъкна за миг и продължи.- Лечителят каза, че е възможно да няма повече деца. Не знам как се чувствам дори от този факт.
Розие го изгледа съчувствено, но не каза нищо. Знаеше прекрасно, че, въпреки всичко, Алексис обичаше безумно жена си. Знаеше, че в изневерите не влагаше никакви чувства, защото нямаше как друга да заеме мястото й. Досещаше се, че това, което бе направил, бе против волята му и съжаляваше, но и нямаше друг избор. Понякога цялата власт ги принуждаваше да вършат неща, които не искаха и ненавиждаха. Но пак ги правеха – защото само така можеха да запазят това, което притежаваха. И, колкото и да беше лишено от емоционално значение, то бе единственото, което изграждаше световете им.
-Може ли да отида при нея, искам да й кажа нещо.
Алексис вдигна заинтригувано поглед към приятеля си, но после махна с ръка и го изпрати с поглед, отдавайки се отново на изгарящия вкус на алкохола.



Розие почука на вратата и, тъй като не чу отговор, влезе вътре внимателно. Премина коридорчето и се вцепени, когато погледът му падна на леглото.
От Ален, която познаваше, не бе останала и следа за тези няколко дни. Лицето й бе подпухнало, устните й бяха напукани, а косата – мръсна и несресана. За нула време бе изгубила красотата, която толкова дълго бе съхранявала в чертите си.
Тя извърна лицето си от него и така му позволи да види синината, която описваше скулата й.
Розие потръпна за миг, а после се приближи и седна на леглото. Поради приятелството им с Алексис, двете семейства бяха свързани от години. Познаваха се прекрасно, още от времето, когато тя бе неразумно момиче, което Долохов тъй силно желаеше в леглото си. Тя бе излизала с компанията им тогава, доста смело решение, което бе довело дотук. И, въпреки че не се виждаха често, нямаше притеснения и прегради във взаимоотношенията им. Но това се дължеше на друга причина.
Ръката му се стрелна към лицето й, но Ален се отдръпна:
-Не ме докосвай! Ти си същият като него! Същото чудовище! –Изсъска злобно, а думите се забиха в съзнанието му и го накараха да присвие болезнено очи.
-Защо го правиш, Ален, защо продължаваш да го правиш?
-Защото ти си причината да съм тук! Ти ме доведе дотук, ти ме продаде, ти ме жертва за едно приятелство! Каквото и да направя, каквото и да кажа, ти никога няма да изкупиш дълга си към мен! Знаеш го добре!
Розие кимна бавно и промълви:
-Беше малка, не разбираше за какво става въпрос. Така бе по-добре и за двамата…
-Мерлин, по какво ми личи в момента, че е било по-добре? –Изкрещя в яростта си.- По синините, по болката или по „прекрасните” спомени за двайсет години затвор, двайсет години робство към едно чудовище? По какво? По загубеното дете или по разбитите мечти?
-Любовта понякога пречи, Ален… Трябваше да си го разбрала досега. –Промълви студено, изправяйки се. Постоя няколко минути гледан в нея, после промълви.- Извини се на Алексис и го помоли за прошка. Той не е виновен, че кръвта ни отделя от обикновените хора. Не го съди и за действия, които произтичат от този факт.
После се обърна и я остави сама с болката й.



-Алекс… -Повика го тихо от вратата.
Краката й трепереха, покосени от хапещия студ на каменния под отдолу. Нощницата и халатът бяха неспособни да я предпазят от него. А самият Алексис не я окуражи с нищо.
Като малко дете бе се завила и понесла направо с одеалото. Нощният хлад в замъка я бе научил на това, въпреки че рядко спеше извън спалнята.
-Аз… -Прошепна смутено.- Алекс…
Сълзите почнаха да се спускат от очите й, когато си спомни за детето. Болката трябваше да ги събира, не да ги разделя. Не беше правилно, не трябваше да е така.
Долохов се повдигна и се облегна на таблото на леглото, взирайки се непроницаемо в обляното й в сълзи лице.
В миг на умопомрачение, той я повика при себе си и, стискайки ръката, й позволи да легне на леглото. После се отпусна също на него и обви с ръце тялото й, притискайки го към своето.
Не променяше нищо, нямаше да забрави как се бе отнесла към него. И той едва ли щеше да я обича така, както я бе обичал преди. В онази нощ му се струваше непосилно. Но вече я беше наказал достатъчно, а, покрай нейното наказание, случайно бе наранил и себе си. Нямаше смисъл да я мъчи повече.

8. Useless
-Разбирам. –Отвърна й кисело.- Какво мога да направя аз по въпроса?
-Като например, можеш да ми кажеш какво е всичко това за теб? –Изнерви се рускинята.
-Казвал съм ти че те обичам!
-Това са глупости. И аз съм казвала доста неща, които не мисля, само за да подсиля даден момент.
-Лъгала ли си ме? –Присви очите си яростно.
-Не съм казала, че това всичко се отнася за теб. Но, предполагам, че да. Няма как да не съм те излъгала поне веднъж. Затова искам да свалим картите на масата и да решим какво правим оттук-нататък. Кажи ми искрено какво искаш от мен, няма да се разтроя каквото и да кажеш. Това за теб просто забежка ли е? История, с която да се фукаш пред глупавите си приятели – как свали руската княгиня и точно как я чукаше толкова време наред?

На сутринта Алексис се събуди още по-ядосан и от предния ден. Отново бе позволил на Ален да му се качва на главата, въпреки че се бе зарекъл да не проявява подобна слабост повече никога.
Бе едва седем часът, когато той издърпа ръцете си от хватката й и безшумно се облече. Каквото и да направеше, накрая пак й даваше това, което иска. Нямаше смисъл да пази авторитета и славата си, поне пред нея те бяха окончателно-унищожени. Факт, който го ядоса дори повече.
Запъти се надолу и, привиквайки някакъв слуга при себе си, му нареди да донесе сутрешния вестник. Но четенето само го доразгневи, тъй като репортерите не спираха живо да се интересуват от изчезналите вдън-земя Далгарукие.
Когато осъзна, че не беше достатъчно спокоен, та да се заеме с дневните си грижи, се запъти към стаята на Жаклин. Днес тя заминаваше за поредна година за Хогуартс, въпреки че не беше сигурно, че ще замине, имайки се в предвид, че още не бе станала.
Долохов почука на вратата и влезе бавно. Забелязвайки дъщеря си в леглото, той взе в яда си една кърпа и я захвърли по нея.
Изненаданата Жаклин скочи като ужилена и, чак когато успя да съзре фигурата на баща си, седна уморено и недоволно на ръба на леглото.
-Мерлин, няма ли да се научиш да чукаш?
-Чуках, но нямаше кой да ми отвори! –Процеди й недоволно.
-А на кой дявол дължа тази чест да си в стаята ми? –Намуси се срещу него.
-На този, който е измислил Хогуартс. В частност дори на четирима! Няма как да го знаеш, защото си неграмотна до умопомрачение! –Присви очите си срещу нея. След последните събития единствено тя му трябваше с инатливия си характер.
Жаклин се изправи и се запъти към банята, наблюдавайки го с най-кървавия поглед, който вродената й злоба можеше да предизвика на лицето й. Преди да се затвори вътре, Алексис подвикна подир нея:
-След десет минути да си долу!
Не чу добре какъв бе отговорът й, а и, предвид последните емоции, едва ли щеше да се окаже много лицеприятен. Затова си замълча и слезе долу.
-Марк! –Подвикна след младежа строго.- Искам да се увериш, че Жак не смята да закъснява за влака и да я изпратиш дотам.
Долохов забеляза с какво нежелание кимна момчето и въздъхна. Никой не искаше да се занимава с Жаклин, сигурно и никой за в бъдеще нямаше да поиска. Със злобата и недоволството си тя умееше да отблъсне всеки, който се опиташе да припари до нея. Ако Алексис държеше толкова да я ожени, едва ли щеше да срещне много претенденти за ръката й. Може би в началото щяха да искат, но впоследствие щяха да се отказват. А Долохов не желаеше повече дори да я гледа, беше се нагледал за тези седемнайсет години.
След като сметна за ненужно да я изпраща, той тръгна към стаята на Ксения. Бе й дал достатъчно време да привикне към обстановката, сега играта щеше само да разведри настроението му и да го разсее от мислите за Ален. Или поне Алексис така си мислеше.
-Добро утро! –Поздрави без да влага каквито и да е емоции в гласа си. Самата му поява, груба според етикета, далеч не бе предизвикала някакъв видим интерес в княгинята. Тя, въпреки че все още желаеше да научи с какво толкова бе заинтригувала благородника, далеч не смяташе да му показва с нещо този факт. Афектът й към самото му присъстване бе притъпен от вълнението, но не достатъчно, че да се изпише по лицето й.
Когато вдигна главата си, Ксения кимна в знак, че го слуша. Това за миг смути Долохов, тъй като словоохотливостта му се изгуби, забелязвайки отсъствието на нейната. Беше забравил, че именно в мълчанието беше проблема.
След този миг на недоразумение, Алексис успя отново да поеме контрол над движенията и думите си, произнасяйки бавно и отчетливо:
-Знаеш ли защо си тук? –Далгарукая поклати глава.- Тук си, защото баща ти не успя да се справи с характера ти. Продаде те за десет хиляди галеона.
Какво от това? Нали вече го няма? Да се жалвам ли очакваш?
А и десет хиляди галеона въобще не е малка сума…
Тази липса на реакция го подразни още повече. Бе решил да я нарани колкото се може повече с думи, а в онзи миг това изглеждаше невъзможно.
Алексис отново премисли мигновено тактиката и козовете, с които разполагаше. И, въпреки това, не промени нищо от първоначалния си план:
-Замина си за Русия. Досега не е пратил и едно писмо. Искаш ли също да се върнеш у дома? –Промени отново тактиката си.
Какво да правя там? И какво ще поискаш в замяна?
-Добре, нека да се разберем за нещо. В моят дом има определени правила, които трябва да се спазват, за да има някакво разбирателство в тази лудница. Правила, които определям аз. Не винаги са честни, не винаги са логични и не винаги са лицеприятни. Но важат за всички и това ги прави толкова ефективни. И, за да се спазват, има определени наказания. –Долохов почувства, че вече губи търпение и си наложи да се успокои.- Казвам ти всичко това, защото си нова в дома ми и няма как да ги знаеш. Ще си спестиш много мъки, ако просто послушаш съвета ми и правиш това, което кажа аз.
Няма да играя на хазарт, залагайки нещо, което не съм сигурна, че бих могла да загубя.
Алексис не успя да идентифицира усмивката на лицето й, но успешно позна надигащия се гняв. Присви очи и за пореден път повика самообладанието си на помощ, чиято липса в последни дни бе причинила толкова много загуби.
-В момента си сама, наистина. Баща ти, като гледам, няма да се върне за теб. Никой не знае, че си още в Англия, а и, както и сама се досещаш, съпругата ми по-скоро ще те убие, отколкото да ти позволи да избягаш.
Давай направо – какво искаш?
-Рано или късно ще се пречупиш. Въпрос е на време, а аз не съм търпелив човек. Затова, ако имаш поне малко останал здрав разум, по-добре говори сега, защото иначе оттук-нататък ще превърна дните ти в ад.
Ксения не се хвана на опита му да я излъже. Тя го погледна почти мило, усмихна се и махна с ръка.
Прави каквото искаш.
В този миг Алексис изгуби търпението си и ръката му остави червена следа на бузата, а тялото й се стовари върху стъклената маса и навсякъде се разхвърчаха парченца стъкло.
Ксения почувства удара с цялото си същество. Няколко стъкълца се бяха заболи безмилостно в гърба й и сега оттам несъмнено се спускаха вадички кръв.
Въпреки това от устните й се отрони само приглушен стон. Погледът й се замъгли от болка, а цялото й тяло изтръпна за миг.
Алексис, който чувстваше, че в този миг това бе най-малкото, което можеше да се случи на мълчаливата му гостенка, повика Марк и му нареди студено:
-В мазето, на заключена врата, без храна и вода до второ нареждане!
Марк, виждайки гнева на господаря си, дори не посмя да му се противопостави мълчаливо. Изпрати го с поглед и помогна на момичето да се изправи.
-Не знам какво си направила, но си загазила яко. –Прошепна тихо и прекара ръката й зад врата си, помагайки й да се изправи. После мълчаливо я поведе към мазето.



Подземието на имението Долохов представляваше огромно, мръсно и влажно пространство, приличащо по-скоро на склад, отколкото на нещо друго. А през очите на Ксения изглеждаше още по-ужасяващо.
Дългият, тъмен коридор опасваше цялата й дължина, а няколко врати контрастираха на подтискащата сивота на стените му. Някакви ужасяващи звуци, сякаш на гризачи, отекваха глухо в мрака.
Марк я въведе в някаква стая и се усмихна нервно:
-Надявам се да не се задържиш тук прекалено-дълго. –После замлъкна неудобно и довърши по-тихо.- Един съвет – по-добре му дай това, което иска, защото господарят не е свикнал да се моли. А и още нещо… Не се приближавай до мебелите, едва ли ще останеш очарована.
После излезе от стаята и шперцът щракна в ключалката.
Самотата обгради Ксения внезапно, задушаваща, ужасна. Познаваше я добре, затова и не я уплаши.
Очите й се плъзнаха по стените и ъглите на стаята. Имаше само едно прозорче с решетки, от което се процеждаше слаб лъч светлина. Почти всичко около й бе в сянка и момичето реши да последва съвета на младежа и не се вгледа в силуетите, които я обграждаха.
Ръката се плъзна по гърба и, откривайки наранените места, извади от тях стъклата, притваряйки очи. Постоя още няколко минути така, а после, забравяйки всичко останало, се сви на кълбо на влажния под и притвори изтерзано очи.
Психологическият сблъсък с Долохов щеше да се окаже по-страшен, отколкото бе предполагала. И, въпреки това, тя нямаше да се предаде пред човек като този, който преди година й бе отнел любимия, й бе отнел живота.
Затова се напрегна да запази силите си за колкото се можеше по-дълго. Заточението можеше да продължи повече от очакваното. А тя не смяташе да се предава пред Алексис.
Първия и втория ден никой не дойде при нея в стаята. Свита на земята, Ксения бе открила вратата за тоалетната, въпреки че гладът и жаждата я мъчеха жестоко. Въздухът бе тежък, влажен, процеждаше се през кожата й и сякаш дереше по дробовете й. С часовете се научи да чува глухите тътени, които идваха от околността, научи се да реагира на най-малкия шум. Сърцето й се свиваше при всяко движение и подскачаше като ужилена.
Пръв се обади гладът – стържейки по стомаха й с кървави нокти. Вторият ден от това усещане не бе останала и следа – сега чувстваше само тъпата, вътрешна болка над пъпа си.
После и жаждата се появи – изпиваща последните й сили и последното й желание за борба. Никога преди не бе осъзнавала колко много всъщност бе зависима от тези неща.
Докато нервите й бяха заети да чувстват умората и страха с всяка своя фибра, съзнанието на Ксения се луташе в забвение. На моменти искаше да удря по вратата, да вика, да се увери, че не я бяха забравили. Искаше, но не го правеше.
Тази несигурност се дължеше на факта, че нямаше как да знае от колко време всъщност беше там. Светлината през прозорчето се сменяше в мрака, но размътеното й съзнание се луташе между съня и кошмара. Стресът, на който бе подложено физически тялото й, рефлектираше с двойна сила върху психиката й. Удари, които една глезена княгиня не можеше да понесе.



Ален застина от близостта му и вдигна очите си към него. Мечтаеше за този миг от толкова време, че сега действителността я опияняваше.
Годините се бяха низали неусетно, бяха забравили усещането да се оставят на чувствата и да бъдат себе си. Сега ги плашеше и правеше ситуацията смешна и абсурдна. Толкова години бяха робували на чуждите идеали, че следването на собствените инстинкти сега вече нямаше цена.
-Не, Хенри. –Изви главата си настрани.- Този път не…
Бяха попаднали в тази ситуация случайно, съществуването на Алексис всъщност бе нещото, което ги събираше. И, докато Розие бе на път да залитне, Ален нямаше да си го позволи.
Отмести ръцете му от талията си и направи няколко крачки назад преди да вдигне очите си към него. В тях съществуваха въпроси, неразбирателство и някакво чувство за дълг. В тях вече нямаше любов.
-„Любовта понякога пречи…” Някой трябваше да ти го е казал досега. –В гласът й нямаше жестока ирония или омраза. Бе празен до последния си тон, безчувствен, спокоен.- Направихме избора си преди толкова много време, Хенри. Тогава го взимахме „завинаги”, не е ли далеч това „завинаги”, за да се опитваш да го промениш сега? В момента имам две мечти – да бъда близо до човека, когото обичам, и да имам дете от него. За съжаление нито едно от двете не се свързва с теб. Но аз отдавна те прежалих, не ме обвинявай че се отказах от теб, след като ти ме изостави. Нямаш право, нямаш правото да ме обвиняваш за това…
Едва тогава Розие вдигна погледа си към нея, въпреки че не отговори. В него се бореха чувства, но това по никакъв начин не рефлектираше на лицето му.
-Алексис е най-важният човек в моя живот – с него споделях целия си свят години наред. Не искай от мен да го предам за един миг, след като толкова отдавна се научихме да пренебрегваме чувствата си. Мисля че съм загубила способността да им се отдавам, но за това си виновен ти и само ти. –После замлъкна за миг и прошепна.- Ако поне малко ме уважаваш, ако поне малко ме обичаш… моля те, не ме предизвиквай по този начин да изгубя всичко, за което съм се борила тези двайсет години, само за едното невъзвратимо минало и едните непростими грешки. Не ме карай да се отказвам от него, Хенри, не искай това от мен…
Розие се приближи и, докосвайки с устни челото й, промълви сухо:
-Няма да се случи отново, давам ти думата си.
После мина покрай нея и се изгуби в тъмнината на коридора.
Ален се подпря на стената и скри устата си с ръка. Очите й се изцъклиха от болка, на която не можеше да даде сили, а тялото се сгърчи от потушените ридания. Обърна се и се скри зад една врата, оправяйки грима, лицето и избистряйки съзнанието си. Нямаше да се откаже от всичко, за което се бе борила. Преди години щеше да го направи, но не и сега. Сега държеше на всичко в света си, то се бе оказало по-постоянно, по-сигурно, по-дълго до нея от Розие. Затова и нямаше да го жертва за него.



Същата вечер Ален издърпа книгата от ръцете на Алексис и свали очилата му, оставяйки ги на нощното шкафче. Бе се излегнала върху него и нито за миг не откъсна сините си очи от неговите. Постоя няколко секунди така, наслаждавайки се на близостта му, на факта, че не го бе изгубила заради моментното залитане по-рано. После се наведе и впи устните си в неговите. Не го бе предала, не беше позволила да го нарани. Обичаше я, един ден и тя щеше да се научи да го обича. Засега фактът, че държеше толкова силно на него, се бе оказал решителен и достатъчен. А някога щеше и да му се отдаде отново.
Плъзгайки ръка по гърдите му, почувства сълзите по страните си и се усмихна. Беше неин завинаги, щеше да бъде до нея до самия край. Затова и в живота й нямаше място за друг. И тя нямаше да позволи на никого да го замести.

9. My Deadly Sin
-Много добре знаеш, че те приемам на сериозно. –Разгневи се от думите й.- На никого не съм казал абсолютно-нищо за теб, а и не смятам да го правя! Защо приказваш глупости сега?
-Проверявам те. –Отвърна му честно.- Добре, след като е така, как си представяш бъдещето?
-Защо толкова настоятелно се опитваш да развалиш всичко?
-Огледай се, по дяволите! –Ядоса се съвсем.- Намираме се в мръсния килер! Така си запецнал на това си положение, че не виждаш по-далеч от носа си! Това ли ти е идеала за щастие?
-Спри се най-накрая! –Почувства как тя засегна мъжкото му его. Това подразни сетивата му и го накара да пристъпи в настъпление.- Само за това мислиш! Какво значение има къде сме, след като сме заедно? Нали и ти това искаш? Не мога да ти дам това, което някой напудрен граф може да ти осигури! Ако това не ти харесва – прав ти път!

На третия ден вратата на стаята се отвори и вътре влезе Алексис, оставяйки някакъв поднос на един от тъмните мебели, които бе погълнала сянката.
Ксения несъзнателно се възхити на факта, че той толкова добре познаваше всичко, което попадаше във владенията му. Може би нямаше възможността да поддържа подземията в толкова изряден вид, колкото градините, но, все пак, познаваше всяко ъгълче от имението си. Имаше увереността, студенината и таланта да управлява всичко и да накара всяка развалина да просперира.
Далгарукая бързо изгони тази мисъл от главата си и се изправи бавно на ръце, колкото да му покаже, че не я бе победил все още. Вярно, погледът й се стрелкаше към подноса с желание и болка, но появата му бе дала една нова надежда. Щом не я бе оставил да изгние тук, щом не я бе забравил, значи искаше силно да получи своето и нямаше да й позволи да умре от глад или от жажда, не и докато не получеше желаното. Дотогава тя бе в безопасност.
Това заключение й даде нови сили дa се бори с мъчителя си – щом нямаше да я убие, докато се бореше, значи самата Ксения щеше да го прави, докато това не я убиеше. Нямаше смисъл да се предава, след като капитулацията можеше да свърши, оцветена с кръв и студен труп.
Какво? Сега какво ще направиш?
Алексис се приближи бавно и слабата светлина се пречупи в очите му. В тях нямаше гняв, нямаше злоба, имаше само една неприкрита студенина към всичко околно.
-Реши ли какво ще правиш оттук-нататък? –Процеди бавно срещу нея.- Защото търпението ми се изчерпва, Ксения, а с него и разумните методи за възпитание.
Да, реших. Дано имаш богато въображение, защото ще ти потрябва в идните дни.
-Предполагам си гладна… или не?
Девойката му се усмихна леко и поклати глава.
-Колко дълго смяташ, че можеш да изтраеш без храна?
Докато не се уверя, че няма да ми посегнеш веднага след това.
-Добре тогава. –Кимна Алексис бавно.- Дотогава ще стоиш без храна и без вода.
После се обърна и се запъти към вратата, взимайки подноса в ръце.
Не, това не е правилно, не е логично… Трябва да ми оставиш храната, няма да издържа още един ден. Какви, Мерлин, си ги мислиш?
Далгарукая остана няколко секунди неподвижна. В следващия момент изтерзаното й съзнание я предаде съвсем и тя направи най-първичното, най-лишеното от здрав разум действие, което някога щеше да мине през главата й.
Хвърли се на гърба му и двамата се стовариха на земята. Подносът падна, хлябът изхвърча в някой влажен ъгъл, а чашата се счупи и стъклата се разхвърчаха във всички посоки. Трясъкът накара Ксения да се стресне и да осъзнае точно какво бе направила току-що. Завладяна от ужаса си тя се дръпна назад и проследи треперещото изправяне на Долохов на два метра от нея. Когато се обърна рязко, очите му бяха оцветени в кръв, а лицето му бе набраздено от неконтролирания гняв, който някога, като част от баща му, бе ставал причина за смъртта на не един и двама.
Ксения разпозна през ужаса си цялата непотушима злоба, която толкова-глупаво бе предизвикала. Оттук-нататък не можеше и да се надява на що-годе безболезнено решаване на конфликта между двамата. Бе въпрос само на време и средства и той щеше да й покаже всички измерения на насилието, които можеше човек да изпита. Знаеше, че е способен и че имаше достатъчно власт и въображение за това.
В следващия миг тялото й се сблъска странично с някаква кушетка зад гърба й и, повалена от умората и болката, Ксения притвори замъглен поглед срещу тъмнината. Фигурата му изплува над нея, зловеща, гневна, трепереща, с вдигната магическа пръчка и обезумял поглед. Почувства сблъсъкът с крака му и се задави в кръвта, свивайки се на кълбо на студения под.
-Инфланто Тиодините! –Ревна срещу нея и момичето почувства как сякаш цялото й тяло без разчленено на парчета. Загуби способността да чувства крайниците, болката потушаваше всяко усещане. Кръвта преливаше, но не можеше да осъзнае откъде, защо и как се бе стигнало дотам.
Следващото проклятие изтръгна от нея едновременно и ужасяващ вик и съзнанието й. Всичко се обгърна в тъмнина и потъна в най-дълбоките дебри на болката. А после дори тя изчезна.



-Мерлин, замълчи! –Изрева задъхан и изнервен, а лечителят загуби ума и дума от избухването му.- Имам права над нея и ще действам както реша! Сега ти казвам, че тя няма да напусне тази стая, ако ще да ми докараш тук цялото Министерство и всички аврори!
Виковете му я накараха да отвори бавно очи, а тялото й се изви нагоре, непосилно да се противи на гърчовете. Каишите на ръцете и краката й се затегнаха още по-здраво и протърканата кожа сякаш се възпламени под допира им.
Конвулсиите обвиваха и контролираха тялото й на вълни, ту бурно, ту съвсем леко. Не можеше да спре онази вътрешна болка, която караше съществото й да се тресе неудържимо.
Наляха й някаква отвара в устата и Ксения почувства, че отново е на път да загуби съзнание. Алексис, който продължаваше да притиска жестоко раменете й към кушетката, бавно изчезна от взора й и всичко отново се отдалечи и изчезна.



В мига, в който Долохов премина границата на собствената си спалня, една ваза прелетя през въздуха и се разби в стената. Гневът и злобата бяха градирали неимоверно в последните два часа.
Бе сринала психиката му за онзи кратък миг, в който се бе хвърлила на гърба му. Бе го накарала да се чувства предсказуем, уязвим дори от истините, в които години наред бе вярвал. Толкова дълго време беше подчинявал околните, а, когато пред него излезе някакво предизвикателство, той се оказа неподготвен.
Дори не можеше да асимилира точно какво се бе случило – не трябваше да се случи така. Той бе тактик, винаги предричаше чуждите ходове, учейки се да променя своите. А Ксения бе сринала цялата му увереност в действията, бе реагирала ирационално и така бе го извадила извън контрол. Успех, който бе предизвикал всичките безумни проблеми, които Алексис си бе създал, подвластен на гнева.
Лечителят се опитваше да се намеси и да облекчи състоянието й, докато Долохов не бе сигурен, че е способен да го направи, за да спаси живота й. Последните събития така го бяха извадили от контрол, че сега Алексис предпочиташе да я убие или да я изгони от имението си. Но знаеше, че така щеше да накърни честта си и щеше да обяви гласно поражението си, нещо, което гордостта не му позволяваше.
Изсумтя недоволно срещу празнотата – щеше да й даде няколко дни, колкото да си върне здравето, въпреки че нямаше да получи повече от сух хляб и вода, а и нямаше да напуска стаята. Когато състоянието й се стабилизираше, щеше да бъде по-убедителен от всякога.
Когато стигна до това решение, Долохов си даде няколко минути, за да успокои собствените си чувства и да отиде в Министерството. В последно време въобще не бе стъпвал там и сигурно останалите от Международни връзки нямаше да са особено доволни от този факт. И, все пак, бе немислимо да отсъства отново.
Изкъпа се и се преоблече, за да махне следите от сблъсъка с непокорната девойка. После целуна съпругата си и напусна имението.

На другия ден Ксения отново отвори очите си и се взря в тъмнината. Каишите около крайниците й се впиваха безмилостно в кожата й и я караха да потръпва ужасено.
След последния сблъсък, Далгарукая вече далеч не беше толкова силно-уверена, че животът й е в безопасност, докато съумяваше да опази решението си, докато не се предадеше.
Алексис беше хладнокръвен и целенасочен, но Ксения бе пренебрегнала човешкия фактор в него. Бе успяла да го извади от равновесие, нещо, което се отразяваше най-зле на самата нея.
Това бе грешна стратегия, не трябваше да го предизвиква. Не трябваше да му дава това, което искаше, но и не трябваше да го предизвиква. Прекалено набързо си бе извадила грешно впечатление за противника й и това едва не й бе коствало живота. В следващите дни щеше да се държи достатъчно дръпнато, че да не го ядосва, но и да е достатъчно близо, че да му състави сравнително-достоверен психологичен портрет.
Не познаваше живота, не познаваше и него самият. Бе глупаво да му дава поводи да си показва рогата, след като бе преуспяващ мъж на средна възраст, който дотук не се бе провалял в нито едно от желанията си. Ако искаше да бъде достоен противник, трябваше първо да разбере с какво точно си има работа. И да не се отдава толкова лесно на емоциите си.
Вратата се отвори и вътре влезе Марк, който се приближи бавно до кушетката и, чупейки от хляба, го сложи в устата й.
Ксения се опияни от магическото свойство на храната, от която бе имала толкова силна нужда в последни дни. Почувства как съществото й веднага реагира на допира на стомаха й с хляба и за един миг помисли че ще повърне, Тялото й се сгърчи, а по хранопровода й към устата плъзнаха кисели стомашни сокове, които с мъка преглътна.
Марк забеляза това и погали успокоително изпотеното й от треската чело, шептейки:
-Ще се оправиш, ще видиш. Всичко ще бъде наред.
Посегна към един стол и се разположи от едната й страна, вдигайки главата й и помагайки й да отпие от водата и попивайки това, което се разля по страните й.
Отказа се да й даде още от хляба, след като заключи че втората хапка определено щеше да предизвика реакцията, с която първия път, като по чудо, организмът й се бе преборил. Остана до нея, попивайки с носната си кърпа потта по лицето й. По-късно щеше да направи втори опит да й даде да яде, но засега това само щеше да предизвика нов пристъп.
Ксения се усмихна на спомена за Бил. Маркъс бе също толкова внимателен, също толкова наивен и непокорен, също толкова вързан от съдбата да робува цял живот на ежедневието. И навярно също както Уилям нямаше да оцелее още дълго в този затворен свят.
Затвори очи и се остави на грижите му. Щеше да омърси паметта за Бил, ако се предадеше пред някой разглезен благородник като Алексис. Ако дори и за миг си бе помислил, че е по-силен от нея, значи бе сгрешил. Единственото, което се изискваше от Далгарукая, бе да не вярва в неговите мисли и в неговата увереност. Ако съумееше, то не след дълго щеше да е веднъж-завинаги свободна, а това бе най-важното в света й.



До края на седмицата Алексис дори не се приближи до подземията. Бе запратил мисълта за момичето, което по този начин бе разтресло самообладанието му, в дъното на съзнанието си. Не пропусна нито един ден в службата, дори не закъсня. Приведе в ред напоследък-занемарените документи и успя да нормализира последните безумни преговори, в които некадърниците от Международни връзки бяха забъркали по време на отсъствието му.
Алексис оглавяваше отдела, въпреки приволното си отношение към него в последно време. Начумерените погледи, които му хвърляха в сградата, не останаха незабелязани, въпреки че Долохов с нищо не го показваше. Бе свикнал да е център на вниманието, тъй като тези времена аристократите не бяха на почест. И, въпреки това, всичките тези мъгълокръвни около него не му пречеха. Той имаше свой свят, свят, който беше оцветен в чистата кръв на рода му, галеоните и безименните имоти. Там Алексис бе господар – не държеше да е такъв и в обществото на останалите.
Късно вечер, когато се прибираше от работа, се заемаше с домашните проблеми, които ежедневно го засипваха. Но те не бяха тегло – напомняха му, че притежава и управлява цяла една империя. Нещо, за което се бе борил с години.
Ален сякаш изведнъж се бе привързала още по-силно към него. Слушаше го внимателно и прекарваше с него всеки един свободен час. Това донякъде го притесняваше, защото съпругата му нямаше навика да се отнася толкова топло, отдавна от онова чувствено момиче не бе останала и следа. И Алексис далеч не бе толкова наивен да повярва, че това бе просто някакъв вътрешен повик на сърцето й, отдавна не бе момче, че да вярва в подобни безумия. И, все пак, преди да имаше шанса да разкрие кое предизвикваше това й отношение, Долохов се радваше на близостта й като малко дете, което дълго време никой не бе прегръщал.
В студения свят и борбата с всичките битови проблеми, с които кръвта го обременяваше, Алексис отдавна бе загубил способността да се отдава на простите чувства. Тези емоции, които в последно време можеха да предизвикат само мъниците у дома с веселието и невинността си. В тази наивност Долохов откриваше някакво очарование, което отсъстваше в студеното му ежедневие и жестоките канони, с които всеки благородник трябваше да се съобразява, ако искаше да опази името и честта си.
Затова простичката, банална на пръв поглед близост на Ален предизвикваше в него вълна от необясними усещания и често се чувстваше като малко, неразумно хлапе пред нея. Това усещане не му харесваше като теория, но на практика бе някак си успокояващо и бе нещо, от което бе лишен, а се бе нуждаел в продължението на толкова дълги години.
В петък, късно след полунощ, когато тя се бе сгушила на гърдите му, взирайки се в документите в ръцете му, Ален прошепна:
-Мислиш ли че вече наистина не мога да имам деца?
Алексис потрепна неприятно и избута пергаментите на нощното шкафче, взирайки се в очите й.
Помисли малко точно какво да каже, че да не я нарани или да не й обещае нещо, което не бе в силите му. После я придърпа по-силно към себе си и промълви:
-Не знам, наистина. И самият Мортимър нищо определено не ми каза.
Ален се облегна на лакти и, повдигайки се, прошепна:
-Искам да имам дете от теб, Алекс, повече от всичко. В момента не желая нищо по-силно от това. Никога не съм го искала толкова много, никога преди.
Алексис се наведе леко и притисна устни към челото й, притваряйки очи. Чувстваше се неописуемо-уязвим пред нея в онзи миг, чувстваше, че бавно, стъпка по стъпка, тя отново го бе направила безпомощен. Нещо, което само тя умееше.
-Алекс… -Прошепна бавно, притваряйки очи срещу него.- Толкова много те обичам… чак сега осъзнах колко всъщност държа на теб! Извинявай.
Долохов се усмихна, мислено прехвърляйки поводите, които можеха да доведат съпругата му до това заключение. В следващия миг изпрати всички тези разсъждения по дяволите. Обърна се и, притискайки я леко с тялото си, прекара език по дължината на врата й и я целуна дълбоко. Имаше някаква магия в топлината, която се разливаше по тялото му при всеки допир с нейната кожа. След като години наред не го бе допускала до себе си, сега изглеждаше още по-влудяващо и още по-неконтролируемо. Години наред бе копнял точно за това, точно за този момент, точно за това усещане. Бе мислил че отдавна мечтите са престанали да бъдат част от света му, бе ги запратил в забвение. А сега го бяха връхлетели толкова инцидентно, че го докарваха до лудост и умопомрачение.
Една малка част от съзнанието му предупреждаваше, че на другия ден отново щеше да съжалява за тази си слабост. Но грешеше. Фактът, че тя му се е отдала за първи път, бе променил цялата картина. И Алексис имаше възможността веднъж да почувства момента с цялото си същество, без да се налага на другия ден да го опорочава с подозренията и бдителността си. Можеше веднъж да изпита щастието изцяло и това бе по-важно от всичко в онази студена есенна нощ.



-Обичам само теб, Ален, само теб и никоя друга! Каквото и да става, каквото и да е ставало, това винаги ще бъде така и искам да го знаеш! Обичам само теб!

10. The Draconist
-Още ли говорим за килера? –Подразни го безмилостно.
-Непоносимо-проклета си, знаеш ли! Досадна, разглезена, проклета!
-Много мило! –Скръсти ръцете си заплашително.- А ти пък си глупак, грубиян и простак на всичкото отгоре!
-Кокона!
-Селянин!
-Тъпанарка!
-Мизерник!
Бяха се приближили на сантиметри един от друг в яростта си. В този миг той се наведе и устните му срещнаха нейните. Ръцете й обгърнаха врата му.
-Флиртаджийка!
-Момче за всичко! –Усмихна се и потъна в прегръдките му отново.

Съботната сутрин се стелеше на талази по пода и леглото, прокарвайки си път през тънките завеси и ефирните прозорци. Беше вече десет часа, а цялото имение бе обхванато от покой. Нещо, което не бе обичайно за къщата.
Имението Долохов следваше склонността на определени имоти да прихващат настроението на своя господар. Алексис, който изискваше от подчинените си стриктност като своята, не позволяваше сутрешното излежаване. По принцип в къщата винаги течеше някаква дейност, която обхващаше целите време и сила на обитателите й. Но, тъй като бе стриктно-поддържана, понякога се налагаше Алексис да се осланя на цялото си въображение, за да измисли работа на всеки от слугите си и то ежедневно.
Тази събота се различаваше. Долохов, опиянен от чувството за покой, който следваше от развитието на предишната вечер, не бе излязъл още от спалнята и всички в къщата имаха възможността да си отдъхнат и да си починат.
Ксения, която бе толкова далеч от тяхната наивна радост, нямаше как да знае че, точно в онзи момент тя бе единствената, която страдаше в имението. Тялото й се бунтуваше срещу каишите и твърдото легло, чувстваше го схванато, вдървено, пулсиращо против липсата на движение и светлина. С дните влажният въздух бе започнал да я дави и задушава, сензорите й разкриваха някакви душни и трептящи примеси в аромата му. Сухият хляб, който бе погълнала предишния ден, сега стържеше безмилостно по стомаха й, а обездвижената ръка не можеше да достигне до водата.
След последната нощ, съществото й сякаш се бе събудило от дълъг сън. Имаше нужда от нормална храна, от вода, от способността да поглъща колкото се може по-чист въздух, от необходимостта да бъде освободена от затвора си. Ксения с ужас забелязваше, че в душата й се надигаше някакъв неописуем гняв против всичко, което я обграждаше. Неспособна да контролира емоциите си, Далгарукая осъзнаваше, че в момента нервната й система бе прекалено-слаба, че да успее да издържи още един конфликт с Алексис. Ако се наложеше – вероятно тя щеше или да му даде това, което той искаше, или да реагира толкова гневно, че сама да го предизвика да я убие.
Но нямаше как да знае, че не бе писано да й се случи нито едното, нито другото. Долохов, който се бе убедил, че трябва да върне самообладанието си, преди да я посети отново, нямаше и ни най-малко намерение да го прави. Чувствайки се уязвим и неуравновесен в гнева си, не смееше да предизвиква отново хладнокръвието си, защото можеше да изгуби битката отново.
Характерът на Алексис бе така устроен, че, когато се провалеше в дадено свое желание, той трябваше да си даде време, преди да опита отново и да успее. Крахът действаше като зараза в съществото му – разрушаваше всичките добродетели, давайки път през руините на пороците.
По този начин Долохов бе изгубил увереността си пред Ксения, по този начин щеше да почака малко, преди да се сблъска отново с нея. Щеше да остави време качествата му бавно, но сигурно да възкръснат от пепелта. И, виждайки прекрасно грешката си, нямаше да си позволи да залитне отново.
Във всичките форми на дуела Алексис реагираше по един и същи начин. В началото опипваше почвата, после опитваше внимателно по най-лесния и най-безболезнения начин. Едва тогава позволяваше прибързано решение, което щеше да му покаже с какво бе подценил или надценил противника си. Всеки следващ удар бе реакция на предишния. Бе въпрос само на време да премери силата и да изгради тактиката, която щеше да го доведе до успеха.
А и в онзи ден Долохов бе прекалено-щастлив, че да занимава съзнанието си с опърничавото момиче, което бе съумяло, както никой друг, да го извади от релси. Бе прекрасен и светъл есенен ден, той притежаваше всичко, за което някога бе мечтал, нямаше място за тъмните мисли, свързващи го с голямото предизвикателство, което бе заключил в мръсните подземия на имението си.
-Здрасти. –Поздрави Марк, влизайки в стаята.
Ксения си постави за цел да запази цялото си упорство и да не проговори. В онзи миг гневът й бе толкова силен, толкова неконтролируем, че лесно можеше да се излее върху първия срещнат, независимо дали й искаше доброто или не.
Алексис бе заложил на контраста, за да успее да я пречупи. Вярваше, че контактът й с един и същи негов слуга можеше да я остави неподготвена за срещите си с него самия. Симпатиите, които Марк проявяваше към рускинята, бяха добре-дошли за него и за желанието му да я научи да разпознава правилния от грешния подход.
Долохов познаваше добре Марк, знаеше колко наивен и лековерен е, колко лесно можеше да е влюби в един ефирен, изстрадал образ. Щеше да прояви жестокостта си към нея пред погледа му, за да достигне целта си наивния младеж да се влюби в княгинята. Тогава отношението му щеше да е по-топло, а на самият Алексис – още по-грубо и строго. Едва ли Ксения щеше да може да понесе тези приливи и отливи на любов и омраза.
Освен това Долохов имаше и резервен вариант, имайки в предвид склонността й към забраненото. Поднасяйки й грубия боец за високи идеали, а именно Марк, Алексис подмолно я предизвикваше отново да залитне и да се влюби. Осланяйки се на склонността на пърхащите с мигли аристократки бързо да се поддават, но и бързо да разлюбват, Долохов можеше да я хване неподготвена и да я сломи веднъж-завинаги. Ако Ксения преоткриеше възлюбения си в Марк, Алексис щеше да успее да й обясни всичко и да я превърне в някакво подобие на уважаваща себе си жена. Влюбеното, богаташко момиче щеше да прояви много повече мъдрост от овдовялото, упорито дете.
Всички тези разсъждения бяха, разбира се, спестени на Марк, който щеше да се окаже жертвения агнец в стълкновението им. Но това по никакъв начин не умилостивяваше Алексис – слугата бе освободен от всичките си останали задължения, само и само за да гледа малката му затворничка. Чувствата не бяха нещо, с което Долохов се съобразяваше, особено когато ставаше въпрос за чуждите такива.
Марк се приближи до нея и се опита да идентифицира правилно гневното й изражение. След кратко размишление, той стигна до заключението че причината се криеше във някаква физическа болка. Факт, който го разгневи на господаря, точно както Алексис се беше надявал да стане.
-Боли ли те нещо? –Попита я, угрижено загледан в бледните й черти.- Ако искаш да повикам лечителя, господарят няма да има нищо против. Предполагам.
По-добре излез, преди да съм решила да те напсувам цветущо или да изкъртя тези ремъци с пироните, но не и да те оставя да се измъкнеш оттук цял.
Тези премълчани думи накараха Ксения да се стресне и да осъзнае точно докъде бе стигнал гневът й. Не беше редно така да злобее срещу единствения в тази проклета къща, който се отнасяше с нея като с човек. Бе глупаво да се опитва да го ухапе или нарани по някакъв начин, само защото бе така бясна на Долохов.
Въздъхна примирено и поклати глава. Когато отвори очите си, се усмихна мило и мислено му благодари, че не я оставя дълго време сама.
Този жест стопли съществото на Марк и го накара да не се отдели от нея до вечерта. Разказваше й истории от живота, успокояваше я, хранеше я и, най-вече, бе до нея в онзи кризисен момент. Ксения нямаше как да не го оцени. И, лека-полека, тя започна да стъпва несигурно на сантиметри от капана, който Алексис толкова предвидливо й бе поставил.



Когато Алексис и Ален слязоха за обяд, те свариха доста приволно и разпуснато поведение от страна на прислугата. Никой не беше правил нищо, яденето дори не бе сготвено, а в трапезарията мадам Кюсо бе пуснала юздите на малките и те съвсем необезпокоявани се бяха заели с опитите си да потрошат всичко ценно в имението.
Ален хвърли един угрижен поглед на съпруга си и се усмихна на факта, че на лицето му не се четеше и капка ярост. Бе намерила ключа за спокойствието му и оттук-нататък нямаше да си позволи да сбърка отново.
Долохов заръча спокойно на притеснената прислуга да приготви обяда и столовата, докато те двамата се разположиха удобно на дивана от черна кожа и се заеха да изчакат. Алексис, покосен от някакво странно вдъхновение, вдигна сина си на коляното си и се зае да си играе вглъбено с него. Докато треперещия глас на Ален не го накара да изтръпне:
-Алекс… Какво е това?
Вдигна рязко очите си и зениците се стесниха срещу оръжието, което бе прикачено към дървена стоянка за стената. Тялото му се разтресе неконтролируемо и, оставяйки Хенри на пода в краката си, се изправи и се приближи до камината.
Пръстите му докоснаха едва-едва острието и дръжката на меча, докато сърцето се удряше в страшна агония някъде в гръдния му кош. Взе го от поставката и остана няколко секунди загледан в емблемата, която светеше в кърваво върху върха на оръжието.
Пръстите му се разтрепериха толкова силно, че мечът се стовари с глух тътен върху плочките. Обърна се рязко и обезумелият му поглед се впи в малкия Хенри, който го наблюдаваше с такава невинна уплаха.
Трябваха му няколко секунди, за да върне контрола над съзнанието си. Отвън прозвучаха удари на копита, а Ален се изправи ужасена от поведението на съпруга си.
-Алекс… Алекс, какво има?
Долохов не отговори. Той се спусна към сина си толкова мигновено, че добермана, излегнал се в краката на креслото, излая разгневено. Алексис хвана сина си и изчезна за секунди от стаята, следван от виковете и стъпките на Ален.
Долохов блъсна входната врата с гръб и почти прелетя над стълбите. Без да казва и дума, вдигна детето високо под хлиповете му и го разположи на задницата на коня. Мъжът, възседнал животното, скрил лицето си с тъмна венецианска маска, кимна студено и насилствено преплете ръцете на изплашеното дете на кръста си.
-Хенри! –Потрепери гласът на Ален от вратата и Алексис, в ужаса си, удари задницата на бялото животно, и групата замаскирани конници се спусна в галоп по пътя.
Чак когато, треперещ, Долохов ги изгуби от поглед, обърна обезумелите си от болка очи към съпругата си, примряла от ужас на вратата. Приближи се до нея и я прегърна силно, опитвайки се да потуши риданията й.
-Алекс… Къде го… отвеждат? Какво направи с Хенри? Алекс…
Гласът й разкъсваше душата му на парченца. Избърса с треперещи пръсти сълзите й и прошепна:
-Трябва да поговорим.
А после я поведе към единственото място, за което бе сигурен, че е недостъпно за никого. Взе бутилка шери от трапезарията и, затваряйки плътно вратата, я накара да изпие една чаша, преди да проговори.
Опита се да я прикани да седне, но Ален бе прекалено-уплашена и прекалено-наранена. Започна да го удря в болката си в гърдите, без да потушава сълзите, които отново и отново се раждаха в очите й.
-Какво направи с Хенри, Алекс, какво направи с детето ни? -Ридаеше ужасено срещу прегръдката му. Искаше да го нарани, да даде воля на своята болка, да го накаже. Но агонията, обхващаща съществото й, не й позволяваше.
Алексис, неспособен да се пребори с истерията й, я вдигна на ръце и я остави да легне на дивана. Попречи на опитите й да е изправи и да му посегне отново. Чак когато се успокои достатъчно, Долохов седна на стола зад бюрото си и вдигна очи към нея.
-Това… не трябваше да се случва, Ален. Някога се случи с мен, сега проклятието мина върху раменете на Хектор. Не съм го искал и не можех да го предотвратя. Иначе щяха да го убият. –Гласът на Алексис трепереше видимо, докато наблюдаваше как съпругата му се изправя отново. Приближи се до нея и, хващайки я за раменете през хлиповете й, я накара да го погледне в очите. Едва тогава заговори бавно и болезнено.- Има една организация, нарича се Ордена на Дракона. Дейността й датира от началото на петнадесети век до днес. Събират се наследници на няколко от най-чистокръвните магьоснически родове в цяла Европа, обучават ги от седемгодишна възраст, а после ги причисляват до двайсетата им годишнина към редиците си. –Ален изхлипа жално срещу него и гласът му се пречупи за миг. После отново възвърна самообладанието си и продължи.- Седем чистокръвни фамилии – Лазаревичи от Сърбия, Байерн от Швеция, Ейсерн от Австрия, Джагийон - Унгария, Фолкерстейн – Италия, Анжу – Франция и…
-Долохови - Англия. –Прошепна Ален ужасена. Уплахата я бе завладяла така, че вече не се опитваше да се пребори с прегръдката му, а само се взираше потресена в очите му.
-Да. Събират се всяка година по едно и също време. Дългът пада на момчето, което го наследи. Няма значение дали е първороден, дали е законен или нещо такова. Наследява се с кръвта.
-И ти… ти си бил…
-Да, бил съм. Когато бях на седем баща ми ме изпрати по същия начин. –Промълви бавно Алексис, сякаш говореше за време, което не иска да си спомня.- Прекарах с тях тринайсет години.
-Значи… значи затова не си… не си бил в Хогуартс… -Шептеше обезумяла от страх срещу него.- Значи затова в началото… ти не беше с тях… не беше с…
-С Розие, Авери и Кароу ли? –Прошепна Алексис.- Да, затова. Познавах ги като дете, после нямах времето и възможността да заформя нови познанства и приятелства. Като се върнах, се осланях на старите.
-К-какво… какво ще правят с него?
Алексис не отговори веднага, нямаше желанието да й казва всичко точно сега. Бе преминал през всичките тези неща преди толкова много години, беше ги забравил, беше си наложил да ги забрави. Пред светещия дракон на меча се бе оказал неподготвен за всичко това. Не можеше да се раздели със сина си, беше толкова малък, толкова невинен и уплашен.
Долохов изпитваше най-силни симпатии именно към Хенри. Имаше склонността да обожава малките деца и невръстният син му действаше най-силно от всички останали. Мисълта, че му го отнемат, че няма да го види още дълги години, че сигурно никога нямаше да има възможността да гледа израстването на последното си дете, го ужасяваше. Беше толкова страшно, толкова болезнено, толкова невъзможно да се преживее загубата на малкия. Алексис знаеше, че, когато стресът преминеше, тази груба реалност щеше да го срине съвсем. Когато осъзнаеше, че е загубил детето си, щеше да боли още по-силно.
Стисна очи и промълви:
-Изтребват мъгъли, всяка година. Хиляди хора без причина и без определен замисъл. За спорта. Създават убийци.
Ален се разтрепери неудържимо в ръцете му и Долохов стегна още по-силно хватката си, мъчейки се да спре риданията й.
-Хенри… синът ми… убиец…
Притисна я по-силно към себе си и, целувайки нежно врата й прошепна:
-Успокой се, всичко вече свърши. Не можеш да го промениш.

11. Make a Wish, I’ll make it Reality
Ксения почувства, че ръцете му започваха все по-настоятелно да описват тялото й и, усмихвайки се, се отдръпна назад. В очите й заиграха пакостливи пламъчета, докато прокарваше ципа на роклята си бавно надолу, наслаждавайки се на нетърпението му. Когато стигна до края, се приближи до него и го блъсна да седне на масата. Притискайки двете му ръце отстрани, захапа настоятелно долната му устна. Пръстите се отпуснаха и ръцете му се опитаха отново да свалят роклята. Удари го през ръката и се отдръпна с усмивка.
Свали роклята колкото се може по-бавно. Искаше да го измъчи докрай, преди да му даде онова, което искаше. Искаше да изтегли момента колкото се можеше по-надалеч и да му се наслади напълно. Когато остана по бельо, се усмихна смутено и му махна с ръка да се приближи. Едва тогава примря победена в ръцете му и се остави на желанието да го чувства с цялото си тяло.

Следващите няколко дни бяха изпитание за търпението и силата на духа на Алексис. Малко по малко, Ален сякаш прие загубата на сина си и лицето й започна все по-рядко да се помрачава от мисли по него. Долохов се убеждаваше, че тази незаинтересованост се дължи на факта, че съпругата му не бе имала възможността да прекарва повече време с децата, че той самият бе виновен за това. И, при все това, ядът малко по малко го застигаше и заплашваше да го погълне изцяло.
Алексис смяташе, че неговата болка, трябва да бъде и нейна. Вярваше, че, щом той толкова държеше и обичаше Хенри, бе редно и съпругата му малко или много да държи на него. С часове размишляваше и не можеше да си обясни защо толкова бързо бе прежалила сина си, след като той още не бе смогнал.
Долохов съдеше света и останалите по себе си. Не бе надарен с някаква особена чувствителност, затова и, лишен от способността да се отдава на по-силни емоции, той така и не се бе научил да ги различава у другите хора. Затова и смяташе своите усещания за най-силните и най-истинските възможни.
Фактът, че Ален бе пренебрегнала неговата болка, го ядосваше жестоко. Намираше го за грешно и осъдително, тъй като добре знаеше точно пред какво бе поставен Хенри в онзи миг. Замисляйки се над създалата се ситуация, се зачуди дали неговите родители бяха реагирали като съпругата му и този въпрос тотално срина нервната му система.
Алексис изгуби контрол над действията, думите и чувствата си. Загуби представа за времето и за ангажиментите, които имаше. Малко по малко целият му свят, пазен в процес на толкова години, започна да гние и да се разрушава.
Тъй като осъзнаваше прекрасно колко безсмислен и абсурден би бил един разговор с Ален на тема защо тя не страда за сина им колкото самия него, Долохов си наложи да замълчи и да остави нещата да се поуталожат, макар и чувствата му към нея да охладняха видимо. Факт, който самата тя не успя да си обясни.
Това му решение, обаче, не постигна желаната цел – нещата ставаха все по-лоши, а гневът и невъзможността му да се справи градираха неимоверно. В един момент Алексис почувства, че всичко това само щеше да унищожи граденото с години, но, така и така, ядът не му позволи да спре деградацията на личността и света си.
Гневът му бавно премина в омраза, а болката се превърна в някакво странно тръпчиво усещане за празнота. Любовта му към децата усили тези чувства и доведе копнежите му до желанието за още един член на семейството. Едно малко същество, което бе способно да успокои душата му и да му позволи отново да мисли трезво. Същество, което остана в мечтите, тъй като Ален, чувстваща хладнината му, предвидливо бе открила спокойствието в другата спалня.
Това само усложни нещата, тъй като Алексис, осъзнал желанията си, побесня от гняв, че съпругата му се опитва да му ги отнеме. Стигайки до решение в умопомрачението си, той изпрати един от слугите да повика Ален в спалнята. Преди тя да се появи, си наложи да успокои гнева си, за да не се случи това, което всъщност се случи.
На вратата се почука и жената влезе вътре плахо.
-Алекс, -Прошепна, фокусирайки го в треперещата светлина от полюлея.- викал си ме.
Долохов въздъхна насечено и промърмори:
-Беше ми интересно защо избягваш спалнята.
Ален сви устни от неприятното усещане че е поставена в положението да бъде лошата и, облягайки се на вратата, промълви:
-Не съм отбягвала спалнята. Просто…
-Просто какво?
-Просто след случилото се с Хенри реших, че би искал да останеш малко насаме да премислиш нещата.
-О, нима? Ти даже си ми правила услуга, колко мило! –Иронията и злобата в гласа му я накараха да потрепери и да се долепи по-плътно до вратата, мъчейки се да се справи с паниката, която я обземаше при всяка следваща дума.- Защо реши, че имам нужда от спокойствие и че точно от теб го искам?
-След като се случи онова с Хенри, ти сякаш просто не искаше… не искаше да общуваш с мен. Затова реших да не ти преча.
-А дори за миг замисляла ли си се, че може би има причина да не искам да общувам с теб? –Сряза я грубо и се изправи.
-Каква причина? –Опули се Ален.
-Добре, явно няма да стане така. –Изсъска Долохов и се приближи до вратата.- Надявах се поне нещо да си научила, но ти явно не си. Добре тогава. След като толкова добре умееш да различаваш желанията ми, можеш ли да ми кажеш какво точно искам сега.
Почувства дъха му по лицето си и впи ръце по силно във вратата отзад. Очите й бавно се вдигнаха към неговите, когато ужасена почувства китката си заключена от едната му ръка.
-Алекс, не си на себе си, опомни се. Не знам с какво точно съм те оскърбила, но искрено съжалявам. Успокой се, гневът ти към мен може да е основателен, но няма да доведе до нищо добро. –Прошепна ужасено срещу набраздените му от гняв черти.
-Там е проблемът, няма да доведе до нищо добро за теб, а ти мислиш само за себе си. През цялото това време не ти пукаше какво ми е на мен. Много лесно забрави Хенри, много лесно и се отърва от мен. Дори за миг през целия си живот да си мислила за нещо друго, освен за собствената си кожа? –Избухна срещу нея, а хватката около китката й се затегна.
-Алекс, моля те, спри… Плашиш ме! –Изстена, опитвайки се да освободи обезкръвената си ръка.
-Ти ме докара дотук! –Изкрещя, дърпайки я за ръката толкова рязко, че Ален се стовари тежко на земята.- Ти с глупавите ти разсъждения и глупавите ти анализи! –Направи крачка напред и жената ужасено се отдръпна.- Някога да съм те молил да се опитваш да ме разбереш? Някога да съм те молил да ме анализираш и да ми казваш какво искам и какво не? –При следващата крачка, гърбът на Ален опря в леглото и тя се изправи рязко.- Някога да си си и помисляла, че, може би, аз знам по-добре от теб?
Блъсна я назад и ужасната жена се стовари на леглото. Части от секундата остана загледана в него, после се сви плахо до рамката на леглото и притисна крака до гърдите си.
-Двайсет години анализи, двайсет години с това, което ти искаше. След като толкова време ми отказваше това, което аз желаех, сега ще си го взема сам!
Ръката му се плъзна по бедрото й и Ален подскочи като опарена. В този миг Алексис стисна яростно косата й между пръстите си и изви главата й назад, така че ужасът в очите й срещна яростта в неговите.
-Кротувай, ако не искаш да свършиш в подземията или, още по-зле, на двора! –Изсъска на милиметри от лицето й и Ален замръзна в ужаса си. Стисна очите си и вложи цялото си самообладание, за да не се отдаде на ужаса си и да не се втурне из коридорите. Това щеше да е истинско предизвикателство за чистото му съзнание.



Противно на очакванията, гневът му не бе стихнал и на другия ден. През нощта бе изпратил с поглед треперещата фигура на Ален, а на сутринта от нея нямаше и следа. Осъзнавайки колко неуравновесен беше, Алексис мигновено оцени този факт като плюс и се свърза с домашния лечител. Искаше да разбере възможно най-бързо дали Ален наистина не можеше да има повече деца. Тази несигурност бе предизвикателство за търпението и лабилната му в онзи ден психика. След като го повика да я прегледа, се зае с документите и работата си. Лекарят бе зает и щеше да дойде късно вечерта, затова и Алексис осъзна, че предпочита да прекара нощта другаде, не в имението си. Всичко, до което се докоснеше, сякаш мигновено биваше опожарено. Затова се свърза с Авери и останалите и се разбраха да посетят една затънтена лондонска кръчма.
Сядайки тежко на масата, Долохов изпи една чаша, преди да проговори. Всички очи бяха насочени към него, тъй като знаеха що-годе за създалата се ситуация, а и облогът за Ксения още висеше.
-Какво? –Сопна им се припряно и се заигра с празната чаша в ръцете си.- Нещо интересно ли видяхте?
-Какво се е случило, Алекс? –Попита го Розие деликатно и го потупа по рамото.
-Какво се е случило? Какво се е случило?! Ох, те се случиха много неща! Кое от кое по-прекрасни! Какво толкова ви интересува? –После замлъкна и промълви глухо и насечено.- От Ордена взеха Хенри.
Очите на Авери се изцъклиха, а Кароу възкликна:
-„Ордена на Дракона” ли? Този, който преди години ти… -Алексис кимна и се зае с новата чаша.- Мерлин, това е ужасно!
-На мен ли ми го казваш? Отиди го спомени на Ален, защото тя не смята така?
Розие наостри уши, а Авери попита:
-Как така не смята така?
-Ей така, както го чуваш. Минаха няколко дни и съвсем го забрави. –Процеди злокобно, без да вдига погледа си от чашата.- Просто ей така. Има Хенри – няма Хенри. Голяма работа в крайна сметка, някакво си дете! Няма особено значение!
Розие се облегна на масата и промълви бавно:
-Защо имам чувството, че пак си й посегнал?
Алексис бавно вдигна кръвясалите си от алкохола очи и го изпепели с поглед:
-Какво правя и какво не със собствената си съпруга въобще не е твоя работа! Ако искам ще я заколя и ще я оставя да гние на двора, ти нямаш никакво право да ми се бъркаш!
В този миг Авери се напрегна, готов да потуши евентуалния сблъсък още в зародиш, въпреки че такъв не последва. Хенри се облегна назад и замлъкна неприятно, факт, който не направи особено впечатление на Долохов. Ако съзнанието му тогава бе чисто, той с неохота щеше да стигне до страшната тайна, която събираше Розие и съпругата му. Но в онзи миг нямаше как.
-Какво й направи? –Промълви Кароу угрижено.
-Престанете най-накрая, нищо толкова не съм й направил! –Изсъска Алексис.- Вярно, избухнах за малко, но това е в реда на нещата.
-Прекалено се привързваш към децата. –Отбеляза Авери глухо.- Трябва да се успокоиш, преди да си сринал всичко.
-Ако това „всичко” започва и свършва с Ален, ще бъде много тъжно, защото аз така или иначе никога не съм имал кой-знае какви отношения с нея, че да ги унищожавам!
Хенри, чието лице бе потънало в сянката, извърна очите си от него. Точно в онзи момент не искаше да слуша всичко това, не искаше да знае точно какво се случваше с Ален, тъй като обвиняваше себе си за положението й.
-Ами малката? –Реши да смени темата Скорпиус, на който също не му бе приятно да слуша за злочестината на Ален. Предпочиташе да си затваря очите пред несправедливостите и да вярва, че всичко е наред..- Има ли някакво развитие с нея?
-Освен че ме изкара така извън нерви, че за малко не я убих ли? –Изсумтя Алексис недоволно.- Освен това нищо. Бере душа в подземията, в последните дни дори не съм ходил там. Поднесох й Маркъс на тепсия, искам да видя дали ще лапне. Ако това се случи, като допра пръчка до шията му, не ще проговори, а ще запее!
Настана кратка тишина, преди Авери отново да поеме думата:
-Мисля, че е време да си вземеш малко почивка. Остави всичко и замини някъде извън страната за една-две седмици. В това си състояние няма да спечелиш нищо.
-Ами имението? Едва ли си забелязал, но този терариум само чака да ми види гърба, за да излезе извън контрол.
-Не се притеснявай за това, ние ще се справил. Хенри живее на метри от теб, а и ние ще му помагаме. Просто си почини малко!
Розие вдигна рязко погледа си към Авери и потрепери. Не бе сигурен, че сега е моментът да среща останките от онова момиче, което някога бе обичал и бе жертвал за Алексис. Да посещава дома му, да съблюдава за реда там… Беше немислимо. Но и нямаше как да им каже защо, затова сведе глава и запази мълчание.
В крайна сметка Кароу и Авери успяха да убедят Долохов, че има нужда от почивка. Разбраха се, че на другия ден той щеше да замине и да остави имението в ръцете на Розие. Не след дълго загубиха желанието си за разговори и се прибраха у дома.



-Съпругата ви няма да има повече деца. –Промълви бавно лечителят.- Шансът е отрицателен. Съжалявам много.
Главата на Алексис се напълни с кръв. Ръцете му потрепериха, а кожата се изпъна по лицето му. Тези няколко секунди, докато гневът съвсем замъгли съзнанието му, преминаха в жестока агония за цялото му същество. В следващия миг вече беше в подземията.
Освободи толкова рязко ръцете и краката й, че Ксения изскочи назад от изненада и уплаха. Очите й се спуснаха по пребледнелите му черти и разпознаха в тях неконтролируемия гняв, въпреки че съзнанието не откри причина за него.
Паниката я обгърна на вълни, когато почувства, че няма къде да избяга. Опита се да изпищи нещо, но разумът й напомни клетвата за мълчание, която някога бе давала на гроба на любимия. Стисна устни и притвори очи срещу ужасяващата му фигура. Нямаше да се поддаде, не и този път.
Едва когато се сблъска със стената, почувства болката от вкочаненото си тяло. В последни дни бе освобождавана от оковите само за да отиде до тоалетна, а сега мускулите просто отказваха да реагират на желанията й, закоравели и изтръпнали от неподвижността.
Ръката му хвана рязко и силно китките й и ги изви над главата й. Ксения изстена тихо и си пое дълбоко дъх.
Алексис остана няколко секунди загледан право в очите й. После гласът му прокънтя ужасяващо в ушите й:
-Успя да ме изкараш от релси последния път, помниш ли?
Махни се от мен!
-Забавляваше ли се да гледаш? Забавлява ли се достатъчно, че да започнеш да говориш?
Не съм се забавлявала и, не, няма да промълвя и дума!
Мускулите на лицето на Алексис се присвиха конвулсивно, преди да вдигне ръка към шията й. Под опитите й да се освободи, я стисна силно и я изви към светлината, съскайки:
-Или предпочиташ да си платиш?
Ръката му освободи шията й и, дърпайки я, усуквайки пръсти около роклята, я остави отново да се сблъска със стената.
НЕ!
Обърна я с лице към стената толкова рязко, че главата й се удари в нея и погледът й се замъгли. Ръцете скъсаха плата и Ксения изхлипа под напушващите в очите й сълзи. Когато роклята се стовари бездушно в краката й, тя го усети с цялата му болка и цялата му грубост. Един стон се отрони безпомощно от устните й, а сълзите преминаха орбитите на клепачите й.
Това беше. Болката, чувството, безпомощността. Не можеше да стане по-зле.



На другия ден Алексис замина за Австрия. Съвестта му бе чиста, а гневът предстоеше да се утаява бавно в съзнанието му. Скоро от последните събития нямаше да остане и следа. Само невинното същество, което щеше да расте в тялото на княгинята. Всичко останало щеше да се запази единствено в спомените и то не в тези на Алексис.

12. Too Lost in You
-Още чакам отговора ти. –Прошепна, преди да захапе нежно ухото му и да почувства масата под себе си.- Първо ми отговори, после ще пипаш!
-Кой въпрос? –Промълви задъхано, взирайки се неразбиращо в усмивката и затворените й клепачи.
-Какво ще правим за в бъдеще? –Прехапа устна срещу шока му.
-Искаш да се оженим ли?
-Нали затова те питам! Искам да зная ти какво искаш.
Наведе се към нея и я целуна бавно и продължително. Когато се откъсна от устните й, прошепна:
-Това искам. Искам само теб.

Трябваше да мине известно време, преди Хенри да се реши да посети имението Долохов. Стоеше замислен в дневната и не смееше да помръдне. Съпругата му бе излязла, децата си играеха отвън, а прислугата сякаш го следеше с поглед.
В действителност, никой не бе толкова арогантен, че да шпионира господаря, просто самият Розие бе прекалено гузен, че да го забележи.
В един миг се реши и, викайки нещо на домашните, излезе с твърда крачка навън. Вместо да отиде пеша, реши да се магипортира, преди да е загубил увереността си. Затова, оказвайки се пред входа на къщата, побърза да влезе вътре, натискайки припряно звънеца.
-Алексис трябва да ти е казал, Тифани, че в идните дни аз ще наглеждам имението.
Чернокожата прислужничка кимна сковано и го покани да влезе, предлагайки му нещо за пиене. Хенри отказа със замах и побърза да попита къде се намира господарката и дали може да я посети.
Тифани пое нагоре по стълбата, за да уведоми Ален, а Розие остана да чака, чувствайки напрежението с цялото си същество.
Погледът му се плъзна по стените и с неохота заключи, че имението изглеждаше много по-уютно в отсъствието на Алексис. Това не го озадачи, познаваше Долохов добре и знаеше точно колко суров можеше да бъде и колко точно тежка бе ръката му.
Хенри се почувства гузно пред собствената си слабохарактерност. Толкова години бе прекланял глава пред Алексис, бе се примирявал с отношението му, колкото и грешно да го намираше на моменти.. Никога не бе казал какво мисли по въпроса и защо. А всичко в тази къща беше грешно – до последната тухла, до последната греда. Не трябваше да се случват тези неща, не трябваше да позволява на Долохов да си играе по този начин с околните.
Това усещане го подразни и го накара да разтресе с досада раменете си. Бе невъзможно да контролира Алексис, въпреки че продължаваше да го изисква от себе си.
-Господине, мадам ви очаква. –Сведе главата си надолу, докато Хенри минаваше покрай нея. Бе убеден че е доловил някаква несигурност в гласа й, най-вероятно подобна можеше да търси и в самото решение на Ален. Навярно не го бе очаквала.
Почука на вратата и влезе плахо вътре. Очите му я фокусираха на верандата и се приближи бавно.
Вдигна погледа си, едва когато облегна гръб на парапета и почувства вятъра с цялото си същество. Ален бе извърнала глава настрани.
-Здрасти. –Поздрави неловко, впивайки очи в тила й. След като осъзна, че отговор нямаше да последва, продължи.- Алексис сигурно ти е казал, че…
-Не.
Розие се стресна от тази рязка проява на словесност, но бързо върна самоувереността си.
-Какво не?
-Не ми е казал.
Ален обърна лице към него и кървавите й очи го пронизаха. Погледът му с ужас установи, че по шията й се бяха образували някакви синини, а ръцете не трепереха от студа. Сълзите сякаш с дни си бяха прокарвали път по бузите й, сега лицето бе бледо и набраздено от напрежение.
Няколко секунди Хенри остана без да може да помръдне или да каже нещо. Бе убеден, че не иска да знае точно какво и защо се бе случило с жената, нямаше нужда от това.
Прокара ръка по нейната на преградата, но Ален се отдръпна рязко.
-Толкова си непостоянен, Хенри! –Процеди хладно срещу него.- Следващия път, когато решиш да взимаш важни решения, избери онова, което наистина искаш и от което няма да се отметнеш впоследствие!
Розие прокара тези думи покрай ушите си.
-Какво се случи, защо? –Попита с прегракнал глас, а Ален се изсмя саркастично:
-Кога какво се случи, скъпи? Какво се случи онзи ден, какво се случи преди месец, преди година, кога? Пълна съм с истории, които най-вероятно ще сметнеш за много увлекателни. Приказки, които да разказваш на децата си. Мога да напиша цял роман за всичко това.
-Кажи ми, Ален! –Промълви глухо.
-Страхувам се, че понякога не разбирам ясно съпруга си. –Усмихна се подигравателно.
-И?
-И какво? Искаше да има дете, затова и ме насили. Обикновена история, не е кой знае колко интересно. Въпреки че, признавам, не мога да си се навъзхитя на организма, който веднъж-завинаги му се противопостави. –Изсмя се хриптящо и продължи.- Забележително как, когато психиката се предава, материята й се притичва на помощ!
-Замълчи! –Прошепна Розие, свеждайки поглед от очите й.- Не знаеш какво говориш!
-Не, няма да мълча. Този път не. Да, вие, „големите” мъже, винаги знаете, винаги можете и винаги получавате всичко, което искате. Винаги, но не и сега. Знаеш ли, Хенри, в интерес на истината цялата история е изключително-забавна. След онзи случай с теб, аз бях твърдо-убедена, че единственият мъж в живота ми е Алекс. Исках да имам дете от него, исках да бъде до мен. В последствие той полудя и ми посегна,ден преди да се разбере че не мога да зачена отново. И защо не мога? Заради това, че ме нападна след случая с онази уличница. Но и въобще нямаше да съм в това имение, ако не беше ти с твоята слабохарактерност и услужливост. Явно някой като малка ме е излъгал че жени не се поделят между приятели. В крайна сметка аз май се оказах просто разменната монета, предмет, който да прехвърляте в ръцете си. –Засмя се глухо и продължи.- До този момент не мога да избера кой да обвинявам за всичко, което се случи – онази глупачка, теб или Алексис. В крайна сметка ще се окаже, че аз съм виновна за всичко и аз съм лошата. Колко е ироничен светът!
Хенри поклати глава и вдигна очите си към нея. Хвана ръката й и я придърпа към себе си, прегръщайки я. Този път не й позволи да се отдръпне, вкопчи ръце плътно на ханша й и не отпусна хватката си, докато не я почувства трепереща в обятията си. Знаеше, че в онзи миг се бореше със сълзите на отчаянието, познаваше агонизиращото чувство, че сам я бе довел дотук.
Отдръпна се леко от нея и й се усмихна топло, бършейки с пръсти страните й.
-Алексис знае как да пази всичко, което образува света му. –Замлъкна за миг и довърши шепнешком.- Но само отвън.
После я вдигна на ръце и я занесе на легло, където Ален изтощено затвори очи на гърдите му. Обеща си за тези няколко дни да превърне света й в рай, колкото и да му струваше това. Не бе времето сега да мисли за останалото – тя още от самото начало бе единствената, която осмисляше света му. Затова и само тя бе важна.



В първия момент след като се събуди, Розие не успя веднага да осъзнае точно какво се случваше. Русите коси на Ален не бяха като тези на съпругата му. Разливаха се нежно по гърдите му, а устните й отвреме-навреме докосваха кожата там под тихия й дъх. Наблюдавайки лицето й, Хенри си спомни момичето, което някога бе отдавало целия си живот само на него. Спомни си дните, когато се бяха крили от всички, от свян. Ален излизаше с тях, но беше по-скоро като приятелка, нямаше как Кароу и Авери да знаят, че едва-навършилият пълнолетие Хенри всъщност примираше по невръстната блондинка. Бяха притежавали всичко не повече от една година. Докато Алексис не се бе прибрал.
На Долохов беше чуждо ухажването, беше чужд флиртът, бе чуждо протакването. Той я бе видял и веднага я бе поискал. Страхът на Розие от него не му бе позволил да му се опълчи. И, едва на петнайсет години, Ален бе станала част от имуществото на Долохов.
Хенри се обвиняваше, че не го бе предрекъл. Въпреки че отдавна не се бяха виждали, дори и на седем Алексис проявяваше онази си склонност да получава всичко, което желае. Не можеше да очаква от един млад мъж, притежаващ неговия суров характер, да остави на Розие достатъчно време, за да реагира. Долохов я бе видял веднъж, не бе показал с нищо желанията си, просто бе премълчал. Сигурно, ако бе по-наблюдателен, Хенри щеше да види пламъка в очите на приятеля си. Още на другия ден Алексис бе поискал ръката й и след по-малко от седмица я бе прибрал у дома. Взимаше със замах всичко, което Хенри дълго и постепенно беше печелил. Това бе неговият начин да получава онова, което искаше. Розие знаеше, че за последствията трябваше да обвинява само себе си.
Когато Ален се размърда, това накара Хенри да се откъсне от мислите си и да се наслади напълно на мига, в който тя се събуждаше до него. Никога не му се бе случвало да бъде толкова близо до нея, когато се будеше. Преди години не бяха имали възможността да стигнат до този етап на интимност и близост. Познавайки добре родовите закони, Хенри не си бе позволил да я омърси. Прокле се за това си решение, когато Ален отърка муцунка в кожата му и отвори уморено очи, усмихвайки му се.
-Още си тук. –Промълви сънено и се изправи на ръка, търкайки очите си.
-Защо да не съм тук?
-Защото много години не беше. –Отвърна му тихо и се усмихна.- Имаш ангажименти, няма нужда да променяш плановете си заради мен.
Хенри прекара ръка през косата й и прошепна бавно и ясно:
-В живота ми никога не е имало нещо по-важно от теб! Нищо друго няма значение.



Още същия ден Розие посети подземията с желанието да види младата Далгарукая, а и, с малко успех, да успее да улесни и нейните дни. Тази потребност да неутрализира донякъде болката в света на Алексис, се бе появила в отговор на обвиненията, които Хенри насочваше към себе си. Тъй като не можеше да му се противопостави, единственият начин бе да изравни със земята тиранията, разяждайки я отвътре. Нещо, което можеше да се възприеме като осъдително и подло, ако Розие не бе воден от толкова благородното чувство за справедливост.
В първия момент, след като прекрачи прага, през съзнанието му мина мисълта, че там нямаше никого. Едва когато някой потрепна ужасено в ъгъла, Хенри се убеди, че княгинята действително бе тук.
Тръгна бавно към нея, осъзнавайки колко ужасяваща можеше да бъде фигурата му на слабата светлина и предвид мястото, където се намираха. Той имаше предположения за това, което се бе случило, но за момента не искаше да прибързва с обвиненията. Първо трябваше да се убеди в достоверността им.
-Здравей. –Промълви бавно и благо, когато застина на един метър от потрепващата в тъмнината фигура.- Аз съм Хенри Розие, не се страхувай от мен, няма да те нараня. Алекс го няма в замъка и скоро няма да се върне.
Говореше толкова бавно и отчетливо, че фигурата на Ксения, сгушена в тъмния ъгъл, действително се отпусна, противно на волята на господарката й.
Хенри прошепна „Лумос” и пръчката му освети княгинята, която скри лицето си мигновено. Забелязвайки белезите по ръцете й, Розие промърмори „Нокс”, без да има желанието да вижда повече. После викна да му доведат Маркъс и предвидливо се отдръпна по-назад от ужасеното момиче.
-Господарю Розие, предадоха ми, че сте ме викал. –Обади се задавено слугата от вратата и Хенри му махна с ръка да влезе.
-Какво й се е случило? –Промълви, когато Марк се оказа непосредствено до него.
Младежът обърна поглед към фигурата в дъното, преглътна неприятно и направи знак на благородника да се отдалечат. Когато Хенри изпълни желанието му, Маркъс прошепна глухо:
-Когато дойдох вчера през нощта да проверя как е, видях че бе отвързана. Учудих се, защото господарят бе пристегнал към кушетката и бе забранил да я пускам. Бе в някакво подобно на сегашното състояние, даже по-зле. Мисля… -Замлъкна, колкото да прецени дали беше разумно да казва всичко, но после сви рамене и продължи.- Мисля че господарят я е насилил, съдейки по раните. Не беше нищо сериозно, но е рефлектирало жестоко върху психиката й. Тъй като нямах заповедта да я заключа, я оставих така.
Хенри забеляза пламъчето в очите на слугата, но го игнорира, шептейки на себе си:
-Искал е дете. След като е разбрал за Ален е направил това, което всеки вманиачен в дадено нещо, ще направи. Потърсил е желанието си на единственото място, откъдето е можел да го получи. –После замлъкна за секунда и промълви болезнено.- Мерлин, Алексис, какво си направил?!?
Маркъс се загледа в чертите на благородника и мислено-отсъди колко много той се различаваше от господаря му. Бе странно да получава заповеди от човек, който не се стремеше да унищожи цялата съпротива в подчинените си. Тези укази щяха да звучат абсурдни на фона на всичко, което някога бе задължен Маркъс да прави.
След няколко мига, в който тишината бе разкъсвана само от неравномерния дъх на момичето, Хенри промълви тихо:
-Искам още утре да викнеш лечителя и да му наредиш да провери дали случайно княгинята не чака дете. Намекни му да намали физическите контакти с нея по време на прегледа до минимум. –После замлъкна за миг и продължи.- Още сега искам от теб да я преместиш в някоя по-уютна стая, например в източното крило. Никой нищо не трябва да разбира за всичко това. Държиш на нея, нали?
-Аз… моля? –Сепна се ужасено Маркъс.- Не, господарю, аз не…
-Няма нужда да ме лъжеш. –Отвърна му сухо.- Знам го добре и Алекс го знае. Залага на това, за да получи това, което иска. И, все пак, ти си единствения в тази къща, на който княгинята може да се довери. Бъди до нея през по-голямата част от престоя ми тук – в началото може да се ужасява от теб, но, ако има човек, пред който би се отпуснала, то това си ти. Ще го направиш ли за нейно добро?
-Да, господарю.
-А и още нещо. Не знам с какво се е хранила, но искам да й носиш нормално ядене от кухнята. Вземи отварата за сън без сънища и в началото й давай вечер. Когато престане да се ужасява толкова много от хората, ще я спреш. И запомни – в момента е добре никой друг, освен теб, да не я посещава. И лечителят. Аз ще се въздържа от това си право, поне в началото. Разбра ли всичко.
-Да, господарю. –Промълви Марк възхитено.
-Добре, аз сега ще се махна, а ти я премести в някоя по-нормална стая. –После вдигна поглед към ъгъла, където трябваше да се намира Ксения, и промълви.- Това момиче му се събра повече, отколкото можехме да предполагаме.
После излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Слугата остана няколко секунди загледан натам, сякаш се чудеше дали всичко, което беше чул, не бе просто плод на фантазията му. После се обърна към ъгъла и промълви меко и нежно:
-Хайде, принцесо, време е да те махнем оттук.
Чувайки това обръщение, тялото на Ксения се напрегна и позволи немощно на Марк да я вдигне на ръце. Последният удар бе сломил цялата й психика, сетивата я лъжеха, халюцинираха срещу всичко, принадлежащо на истинския свят.
-Бил… боли ме… -Гласът й бе хриптящ и замря с края на изречението.
Марк застина срещу нея, без да може да реагира на факта, че тя бе проговорила. Осъзнавайки, че името не беше неговото, потръпна леко.
Бе проговорила. Факт, който нямаше да сподели с никого, дори и с Розие. Бе се борила толкова дълго с хората, които се опитваха да я пречупят. Сега, когато бе неспособна да контролира тялото и психиката си, този крах нямаше да стане достояние на насилника. Не и благодарение на Маркъс.
-Спокойно, принцесо, сега всичко е наред. Никой няма да те нарани.
Ксения му повярва мигновено. Тя виждаше в лицето му това на покойника, на човека, на който се бе отдавала изцяло. Щом той казваше, че всичко бе наред, значи бе така. Не би я излъгал, Ксения му вярваше безумно.

Хенри установи нов режим в имението. Тъй като всичко бе поддържано с години до блясък, той определи две смени за слугите, така че на всеки втори ден една от тях почиваше. Бяха достатъчно-много, за да поддържат всичко в идеално състояние и без да работят ежедневно. Това решение на Алексис, според Хенри, беше немислимо и безмилостно, въпреки че той прекрасно разбираше мотивите му. Контролът, организацията и болката бяха силите, които Долохов използваше, за да въдворява ред в имението си. Но, докато тук господар бе Хенри, нямаше да го позволи.
На обед на вратата позвъни нечакан гост. Авери прегърна приятеля си и му се усмихна меко, когато го поканиха на по чаша вино в трапезарията.
-Виждам, че за отрицателно време си оставил своята следа в имението. –Кимна благородникът, когато се разположи в креслото и отпи от питието си.- Алекс може да не е много доволен от тази разпуснатост, която пропагандираш в дома му. –Допълни иронично, а Розие въздъхна:
-Слугите са прекалено-напрегнати, за да вършат работата си като хората. Малко почивка само ще им помогне. Ален бе направо срината, а Алексис явно е насилил княгинята. Очевидно в последно време е изпаднал в пълно умопомрачение.
Мейсън зяпна срещу него, но бързо върна самообладанието си.
-Явно решението да го изпратим на почивка е било напълно-правилно. За да го направи, трябва наистина да се е побъркал. И, при все това, внимавай, Хенри. Алексис може да не остане доволен от решенията, които си взимал в неговата къща. Като стана на въпрос, дойдох тук, защото получих писмо от него и исках да ти го покажа.



-Значи се е отдал на насилие към мъгъли, жени и алкохол? –Вдигна вежди Хенри.- Честно да си призная, не подкрепям методите му, но кога ли съм ги подкрепял? Все пак, ако това ще му върне разума в главата, сигурно е по-добре.
-Да, съгласен съм с теб. –Кимна Авери.- Приятелят ни тотално се е побъркал, не бях и предполагал, че може да се случи точно с него. Винаги е имал контрол над себе си, какво се случи сега?
Хенри отпи от чашата си и промълви прегракнало:
-Всичко започна, след като Далгарукая дойде тук. Страхувам се, че е време да отменим облога, преди Алексис съвсем да е загубил ума си. Не мога да ти кажа с какво толкова малката го е влудила, не мога да намеря причината, но всичко започна след като тя дойде тук. Предлагам да я вземем, веднага след като Алекс се върне. Май този експеримент се оказа не само забавен, но и опасен.
-Прав си. –Кимна Авери.- Когато се върне ще поговорим с него. Дотогава не смятам че е разумно, защото още не е поохладил страстите достатъчно. Просто ще премълчим и така.
Хенри кимна бавно и не след дълго изпрати Мейсън. После, без много-много да му мисли, отиде да поднесе на Ален закуска в леглото.
Оставяйки таблата на нощното шкафче, вдигна погледа си към нея и се усмихна.
-За тази работа си има прислуга. –Промърмори на носа си, без да вдига поглед от книгата.
-Не, не е така. Слугата си върши работа, аз показвам отношение. Различно е.
-Нима? –Ален остави книгата в скута си и се усмихна.- И по какво се различава?
-Не искам нищо в замяна.
-Не искаш ли? По-страшното от това да искаш много, е само да не искаш нищо. Не е ли ужасяващо да знам, че не мога да дам на Алекс това, което желае, а ти дори не ми даваш тази възможност да го направя за теб. Някак… обезсмисля живота ми.
-Предпочиташ да претегляш всичко през везни?
-Не го извъртай така, че да ти е угодно! Искам смисъл, искам да мога да отвърна на всичко, което хората правят за мен, било то добро или не. А сякаш съм безпомощна да го направя.
Хенри замълча за миг и, треперейки, направи крачка назад:
-Мисля, че отдавна минахме този си етап от живота, Ален, ти сама го каза. Нека не си прехвърляме топката, защото най-накрая ще я изпуснем. –После замлъкна под задушаващата й усмивка и промълви.- Прибирам се в имението си, мисля че тук и без това вече достатъчно пъти стъпих накриво.
-Както пожелаеш, винаги е било така.
Тези думи ги прекара покрай ушите си и излезе от стаята, преди да промени решението си. Тръгна да излиза от имението, но Маркъс го настигна тичешком и задъхано промълви:
-Господарю… тя… госпожица Далгарукая… тя… наистина…
-…е бременна. –Довърши вместо него Хенри замислено, а очите му се плъзнаха по сянката на замъка зад гърба на момчето. После върна погледа си върху него и промълви.- Докато господарят ти не се прибере, никой не трябва да разбира за това. Когато се върне, му предай информацията лично и само на него. Ако те попита, повикал си лечителят заради неразположението на княгинята. За пред него никой друг не знае. Разбра ли ме?
-Да, господарю. Вие ще ни посетите ли отново?
-Предполагам че ще се наложи. Дотогава наблюдавай княгинята. В това й състояние е по-добре да я държиш под око непрекъснато.
Маркъс кимна и изпрати благородника с поглед. Спокойно можеше да престъпи думите му, Розие не му беше господар, просто някаква форма на заместител. И, въпреки това, Хенри се бе отнесъл толкова мило с всички в къщата, че щеше да е глупаво да не му повярва сега, когато държеше Долохов да не узнае че малката му забежка с рускинята всъщност не беше толкова тайна, за колкото я смяташе.



В следващите дни Хенри дори не припари до имението на Долохов. Напрежението между него и Ален си бе казало тежката дума и не искаше да подлага съзнанието и емоциите си отново на това изпитание. Захлупи се с работа, която, в тези си количества, можеше да го откъсне от всяка мисъл за всичко наоколо.
Ален, от своя страна, дори не посегна да го повика. Прекарваше по-голямата част от деня на люлките в парка като малко дете. Студеният есенен вятър сякаш не вледеняваше желанието й да се върне мислено към онова време, когато бе имала възможността да избира пътя си свободно.
Докато съдбата и шансът не доведе до новото посещение на Хенри. Авери, разбрал за отсъствието му в имението на Долохов, го бе запитал на какво се дължи това. Розие спокойно отговори, че е имал много работа и, въпреки това, реши че е прекалено-подозрително да избягва дома на Алексис толкова продължително и упорито. Затова един съботен следобед премина разстоянието отново и бе приет топло в имението.
-Работата ме притисна и нямах достатъчно време да ви посетя. –Обясни простичко на иконома.- Всичко при вас наред ли е?
-Да, мосю. Госпожица Мери-Ан бе покосена от краткотраен грип, но, слава на Мерлин, вече всичко е наред.
-Бихте ли повикал Маркъс, искам да го попитам нещо.
Икономът кимна и остави Хенри да се взира в портретите по стените.
-Добре ли е? –Попита най-безцеремонно, когато Марк се появи.
-Мисля, че да. Поуспокои се в последни дни. Вече поне не плаче непрекъснато.
-Добре. –Кимна Хенри.- Свободен си. Аз ще изляза да проверя набързо дали всичко наоколо е добре. Ако княгинята проговори, зазлее или каквото и да е, ме уведоми веднага, аз ще си бъда у дома.
-Да заръчам ли да ви оседлаят кон?
-Не, няма нужда. Ще се оправя и сам. –Отвърна и се запъти към конюшнята. Попадна на една стройна, бяла кобила на сиви петна и набързо хвърли седлото на гърба й. Последното, което желаеше, бе да остава по-дълго в имението и да се отдава на шанса, че няма да срещне господарката..
Но, точно това, от което се страхуваше, откри на едно от езерата. Ален бе яздила дотук и седеше на брега, разтрогвайки нежно водната повърхност.
Хенри въздъхна и принуди животното да намали. Очевидно бе писано да изпита още веднъж разума си.
-Я кой бил тук. –Усмихна се Ален и му кимна да се приближи и да се разположи до нея на чаршафа, който някой от прислугата бе донесъл.- Не предполагах че толкова бързо ще излезеш от скривалището си и ще се изправиш още веднъж срещу мен. Напоследък съм станала много страшна.
-Знаеш много добре защо предпочетох да се покрия за известно време.
-Не, не знам. Обясни ми. –Сръчка го с лакът и се изсмя на неприятната му физиономия.
-Не си играй с мен, нищо няма да спечелиш от моите мъки.
-От тона ти печеля достатъчно.
-Достатъчно какво?
-Удовлетворение. При последната ни среща ти казах, че се чувствам безпомощна да отвръщам на доброто с добро и на злото със зло. Сега откривам, че съм грешала.
-Нима? И какво точно ми връщаш в момента?
-За всичките години. Бавно и болезнено те убивам. –Прехапа устна, за да скрие усмивката си.- Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.
Хенри въздъхна дълбоко и промълви:
-Бях забравил колко много знаеш.
-Аз самата бях забравила всичките тези неща. –Усмихна се и потопи стъпалата си във водата.- През тези години работата ми не беше да знам много. Единственото, което се изискваше от мен, беше да се подчинявам на желанията на съпруга си, да мълча и да произвеждам наследници. –Усмивката й се разтегли още повече, когато вдигна поглед към него.- Не мога да разбера как след двайсет години отличен успех в тези три категории, аз се провалих на всички ТРИТОН-и в процес от няколко дни. Как се получи така?
Хенри понечи да отвърне, но не успя.
-Не, наистина. Толкова много години аз получавах само „Изключителни”. Кога започнах да се провалям?
-Виж, Ален, знам че обвиняваш мен за това, знам че искаш да ми върнеш за всичко, което ти причиних. Но, моля те, не говори така. Аз съжалявам не по-малко от теб. Нямах възможността да реагирам навреме.
-Алексис пак победи. –Усмихна се жестоко и извъртя замечтано поглед към небето, когато ръцете й застанаха за опора назад.
Хенри не отвърна веднага. Ален бе успяла отново да върне отдавна-забравени спомени за едно друго време, което оставяше забележителна следа в съзнанието му в онзи миг.
-Ален, моля те…
-Моли се на господа си, Хенри. –Отвърна му студено.- Само и единствено на него. Аз не съм способна нито да променя миналото, нито да ти дам онзи покой, за който бленуваш сега. Не съм безгрешна, не умея да прощавам. Колко по-лесно щеше да бъде иначе, нали? Нямаше да има нужда да ти напомням онези неща, ти сам никога нямаше да си позволиш да си спомниш. И сега нямаше да ти е болно, че някога си действал неразумно. Само и единствено, ако двамата с теб бяхме светци, а твоят господ държеше малко повече на грешниците.
-А ти в какво вярваш?
-Някога вярвах в познанието, после се осланях на чувствата, на хората, а сега… Сега вярвам само в миналото. След като е толкова недостижимо, значи ли това, че съм изгубила вярата си?
Хенри вдигна поглед към очите й и се взря дълбоко в тях. Не показваха никакви емоции, не предсказваха бъдещето, не даваха отговори. Почувства се уплашен и ужасен от несигурността и безпомощността си. Някога тези очи бяха говорили повече от думите, сега бяха замлъкнали завинаги.
-Още си същият. –Прошепна бавно на сантиметри от лицето му.- Само аз се промених. Ти си същото дете… Неразумно, наивно, ранимо…
Докато мълвеше тези думи устните й за секунда докоснаха неговите. Очите се притвориха и останаха един дълъг миг загледани един в друг.
Хенри се наведе към нея и устните им се сляха в дълга, бавна целувка. Ръката му погали шията й и се притисна още по-плътно към нея.
Ален почувства напрежението в гръбначния си стълб и се отпусна на земята, оставяйки го да я притисне с тялото си и да опише нежно с устни врата й.
-Хенри, стой.... Не трябва… Не е правилно. –Изстреля изведнъж накъсано.
Розие се отдръпна леко и се взря право в очите й, което накара Ален да се усмихне смутено.
-Алексис няма да…
-Ш-ш-ш… -Постави пръст на устните му и поклати глава.- Алексис няма нищо общо.
-От какво се страхуваш тогава?
Ръката й се плъзна от устните към бузата му и Хенри, затваряйки очи, отърка лице в дланта и я целуна нежно.
-Странно е. –Усмихна се меко.- Все едно никога досега не съм го правила, сякаш се случва за първи път.
Хенри постоя няколко секунди така, после се наведе и я целуна отново. Ръцете й се плъзнаха несигурно зад врата му и пръстите се загубиха в косите му.
Розие се отдръпна рязко от нея и, без да отваря очите си, прошепна:
-За първи път е.
Ален се повдигна на врата му и скри лице в сгъвката на шията му. Когато устните й изгориха кожата там, прошепна.
-Заведи ме в замъка тогава.
-Не. –Отвърна й тихо.- Не искам Алексис да има нещо общо. Не искам да бъда в къщата му, не искам да виждам прислугата му, не искам да спа със съпругата му. Просто един миг да не съществува. Искам само теб, не жена му, не майката на децата му, не господарката на имението или наследницата на името му. Само теб, не тази, която си била или която си се опитвала да бъдеш през всичките тези години.
Почувства как при тези думи хватката около врата му се отпусна и мускулите на ръцете я предадоха. Златната коса се разля върху тревата, а ръката й, треперейки, се спусна бавно нагоре към гърдите му под ризата, а после се върнаха по същия начин надолу и пръстите инстинктивно разкопчаха ципа на панталона му. Когато устните си прокараха път надолу по нейното тяло, Ален се почувства неспособна да продължи. Кожата й изтръпна, а цялото й същество се изви неконтролируемо под него, водено от изтръпването, което почувства в долната част на гръбначния си стълб. Усети как тялото й се притисна още по-плътно към неговото, неспособна да направлява движенията му. В същият момент Хенри впи устни на милиметри от пъпа й и Ален, стискайки очи, изстена тихо.
Когато ги отвори отново, Розие вече я бе освободил от роклята. Пръстите му, впити отзад на талията й, караха кръстът й да се повдига от отпуска конвулсивно. Ален, която вече не можеше да издържа цялото напрежение, в което се давеше тялото й, прокара пръсти през косите му и, надигайки се рязко, впи до болка устни в неговите. Хенри избегна умело капаните й и захапа долната й устна, придърпвайки я леко нагоре. На няколко пъти дъха им се сля, но Розие се отдръпна. После прокара ръка от пъпа й нагоре до шията, където дланта застина. Едва тогава впи устни в нейните, притискайки с тяло конвулсиите, които това му действие предизвика в съществото й.
Хенри прекъсна целувката и се загледа в затворените й очи и как, при поемането на всеки нов накъсан дъх, устните й потрепваха едва-едва. Когато отвърна на погледа му, Розие се усмихна меко и описа с бавни целувки сгъвката на шията й. Кракът й се отърка настоятелно в неговия, но Хенри го игнорира. Цялото тяло на Ален се напрегна и кожата й настръхна, когато съществото й повтори движението. Розие се откри в неспособност да разтяга момента повече, когато единия й крак застина, обхващайки таза му. Той се взря в притворените й очи и, в мига, в който тялото му се напрегна и проникна в нея, устните му покриха нейните, потрепвайки леко, и заглушавайки стона й. Когато съществото му се отпусна върху нейното и започна да се отдръпва бавно, прошепна насечено срещу настръхналата й кожа.
-Обичам те!
Ален не успя да отвърне, защото нов тласък накара тялото й да се извие нагоре и коремът й опря в неговия. Третият път пръстите й застинаха на устните му и, секунда преди да се отдаде на желанието да го чувства изцяло, Ален отвори очи и потъна в неговите.

13. You’ll never know when it’s Over
Затвори очи и прошепна в ухото му:
-Един ден ще съжалявам жестоко за това… Обичам те!

Загърната в чаршафа, остана сгушена в прегръдките му. Дъхът й се губеше по гърдите му, ръцете й трепереха под неговите.
-Студено ли ти? –Прошепна в косата й и я притисна импулсивно още по-плътно към себе си.
Слънцето бе залязло, а студеният октомврийски вятър се плъзгаше по голите й рамена.
Ален се повдигна бавно и косата й се разля по гърдите му. Наведе се и впи до болка устните си в неговите.
Откъсна ги рязко и прошепна:
-Всяка приказка все някога свършва. Трябваше просто да изберем какво искаме да бъдем – началото или края. –Отвори очите си и един дълъг миг остана загледана в него, преди да довърши.- А началото ти някога положи…
Изправи се бавно и облече роклята върху тялото си. Тогава вдигна очите си към него и прошепна:
-Получи това, което искаше. Повече никога няма да върна миналото, това е просто една стара история, която ние трябваше да завършим години след края й. Не искам повече да ме поглеждаш, не искам повече да разговаряш с мен, не искам повече да ме докосваш. Вече всичко свърши.
Хенри се изправи, треперейки и ужасено се взря в чертите й. Понечи да хване ръката й, но тя се отдръпна.
-Ален…
-Твоята Ален умря преди години. Нямаше как да го разбереш, защото го отричаше упорито. Но аз вече не съм същата, Хенри. Не искай от мен да се отрека от всичко за един кратък и несигурен миг щастие с теб. Някога тази история не успяхме да завършим, сега аз нямам силата да поставя началото й отново. Оттук-нататък сме на чисто.
-Ален… Обичам те! –Прошепна насечено.
-И аз те обичам. Но любовта преди се оказа недостатъчна, за да ни спаси, и аз останах наранена. Сега предпочитам да я погубя, вместо да оставя тя да погуби мен отново. Свърши, Хенри, не можеш да го промениш.
Направи една крачка назад, взирайки се право в очите му. Чувстваше че нейните се замъгляват, но нямаше да промени решението. Остана един миг така – трепереща, със затаен дъх, взряна в него. После се обърна и, хващайки юздите на коня си, изчезна, водейки го за тях.
Хенри му трябваше известно време, за да осъзнае точно какво се бе случило. Когато цялата жестока реалност го застигна, той нямаше как да я спре. Чувстваше задушаваща болка в гърдите, при всеки дъх сякаш го прорязваше още по-жестоко.
Без да може да контролира треперещите си ръце, Хенри се облече, все така загледан в далечината, сякаш Ален всеки момент щеше да се върне. Когато хвана юздите на коня си, разтресе глава и се зачуди дали всичко това наистина се бе случило или бе сънувал. Празнотата и самотата бяха толкова задушаващи, че тялото му се гърчеше от липсата на кислород. Прехапа устна и, отказвайки да приеме това, което бе чул, видял и почувствал, възседна животното и го пусна в галоп. Вятърът избистри разума му и Розие окончателно се увери, че Ален бе скъсала с миналото веднъж-завинаги. Щеше да се бори за нея, но едва ли щеше да я спечели отново. И тя бе в правото си да го напусне.
Потрепери леко при мисълта колко бе променена. Някога буйното, разсъдливо момиче с късата руса коса безграничните мечти, се бе превърнала в жена – с болката, със зрелостта и отговорността си. Просто самият Хенри бе прекалено сляп, за да го осъзнае по-рано. Бе се влюбил в едно дете, което примираше по въздушни кули и неизпълними блянове, сега го напускаше човек, чиито мечти сам бе превърнал в руини. Явно наистина не бе помъдрял с годините, щом очакваше от нея да е същата. Да избягат, да живеят в някаква барака, да се откажат от име, семейство, имущество. Това бяха мечти на дете, мечти, за които само дете можеше да копнее и само дете можеше да постигне. И, ако той бе достатъчно наивен, за да го жадува, не трябваше да го очаква и от нея.
Когато слезе от коня и подаде юздите на кочияша, бе върнал самообладанието си. Знаеше, че Ален е права и, може би, така бе по-добре и за двамата.
Пое бавно към дома си, където щеше да има времето и възможността да обмисли всичко, което се бе случило за тези кратки дни. Щеше да се опита да порасне, така, както трябваше да се случи много по-рано. И, когато това се случеше, вече нямаше да боли.



В същото време, Марк подаде на Ксения някакво успокоително и придърпа стола между краката си, разполагайки се срещу нея.
Продължи няколко минути да наблюдава пасивността й към случващото се отстрани. Не изглеждаше уплашена, не трепереше, но бе извърнала поглед и упорито отказваше да приеме, че очите му бяха взрени въпросително в лицето й.
Марк не бе стратег, не мислеше за последствията от действията и думите си. Той бе човек на момента, отдаваше се сляпо на неконтролируемите си усещания и инстинкти и учеше нещата бавно по трудния начин. Бе син на прислужничката, бе роден и отраснал в имението Долохов. Подвластен на желанията на господаря си, години наред бе обучаван в тайните на магията. Нещо, което Алексис смяташе за задължително за своята прислуга, защото знаеше че подчиненият бе единствено отражение на подчиняващия. Не го бе направил, защото държеше на хлапака, въпреки че Маркъс заемаше най-високото място в съзнанието на господаря си, предвид положението в света му.
И, при все това, не се бе научил на нищо и Алексис добре го знаеше. Самият той бе научил всички истини за живота по трудния, изпитан начин. Затова и Маркъс щеше да се окаже леснодостъпен капан, дотолкова убеден в предпочитанията си към затворничката пред тези към ключарят, че Ксения щеше лесно да се поддаде.
Цялата ситуация забавляваше глухо и слабо съществото на Алексис, докато той не бе достатъчно съсредоточен в другите си проблеми. Разиграваше и двамата умело, въпреки че досега само едната пионка се поддаваше. Нещо, което Долохов бе очаквал и затова и не го ядосваше. Все пак цял живот бе търгувал емоциите на Маркъс според желанията си, а Ксения бе нова фигура на таблата.
Разбира се, в същия момент Алексис слабо се интересуваше от това доколко планът му бе сполучил. В интерес на истината, той бе изхвърлил от съзнанието си не само тях двамата, но и цялото семейство, имение, прислуга, работа и задължения. Бе се отдал на възможността да не разрушава собствения свят, а чуждия. Докато плащаше за правото да вдига ръка срещу други, собственият му брак не бе в опасност. А Долохов бе изгубил прекалено-голямо парче от самообладанието си в онези дни.
Неговата вярна по душа, но не и по съзнание, пионка бе прекалено-неразумна, за да предотврати играта му, въпреки че не го разбираше. Така, подбуден от наивните си, първосигнални усещания, Маркъс попита бавно и отчетливо:
-Защо мълчиш?
Погледът на княгинята се вдигна въпросително към него и устните й едва не се разтвориха от изненада.
Защо ме питаш чак сега?
Едно отдавна-забравено предчувствие за опасност я застигна и предизвика притеснението в съзнанието й. Алексис и Ален не й бяха давали възможността да разсъждава, преди да направят нещо. Бе загубила за момент способността си да преценява ситуацията и да избира пътя, който й бе угоден. Един миг, който се бе разтеглил във времето необратимо и й трябваше малко време, за да възвърне самообладанието и чистия си разсъдък.
Правейки го, Ксения осъзна, че, след случката с Уилям, тя нито веднъж не бе позволявала на съзнанието й да я обсеби.Взела решението да замлъкне завинаги, се бе лишила от това си последно право импулсивно, бе живяла на автопилот толкова дълго време. А сега този Маркъс бе успял да избистри съзнанието й с един прост въпрос.
За части от секундата Ксения прозря плана на Алексис. Бе очевидно какво се опитваше да направи, въпреки че подбудите му не бяха толкова ясни. Поднасяше й на тепсия момче, което знаеше че твърде-много напомня на този, който бе загубила и по който страдаше. Очакваше от нея да реагира по същия начин, да затвърди убеждението, че е декадирала безвъзвратно. Защото Алексис я бе преценил прекрасно още от самото начало.
Защо аз не прецених него?
Бе го подценила, вярвайки че бе просто едно опасно, отчаяно от живота същество. Всъщност Алексис бе й доказал колко ужасяващ противник бе в тяхната игра, просто княгинята се бе оказала прекалено-лековерна, за да го осъзнае.
Лишена от способността си да разсъждава, рано или късно щеше да се отдаде на единственото нещо, което й бе познато в това имение. Щеше да се поддаде на чувството, което някога я бе наранило и да падне в клопката му. Но все още не бе късно да му покаже, че всъщност не бе просто едно разглезено, ревливо момиченце.
-Вече съм чувал гласа ти. Защо продължаваш да го криеш?
На Маркъс му бе непонятно, че така далеч не й помагаше, въпреки че това бе водещо в действията му. Откриваше й колко беззащитна и ранима бе всъщност, как тялото и разумът не винаги се подчиняваха на желанията й.
По дяволите!
Мигът преди да реагира бе разтеглен от съзнанието й неимоверно. Преценявайки ситуацията и проклинайки Алексис, че бе победил в битката, се насили да мисли разумно. От нея се очакваше да се влюби в момчето, да хлътне безумно по него. Ако не го направеше, Долохов щеше да разбере, че тя най-накрая е върнала разсъдъка си, а тогава и ударите му щяха да са много по-жестоки. Бе избрал най-лесния и безболезнен подход, за да я победи, Ксения не искаше да вижда колко по-страшни можеха да са следващите му.
Защото, ако му покажеше колко стратегически можеше да мисли, щеше да го предизвика да измисли нещо по-ужасяващо. За момента бе по-разумно да го остави да я подценява. Докато го правеше, Алексис щеше да е неподготвен за истинската й съпротива.
И, след като той криеше зад Маркъс желанията си, и самата тя можеше да го направи.
-Отвикнах да говоря, осъзнах, че понякога мълчанието е по-ценно. –Хриптящият й глас потвърди лъжата.
Маркъс се усмихна наивно и непринудено и промълви:
-Трябва ли да се чувствам горд, че реши да проговориш точно на мен?
-Примерно. –Отвърна, без да влага чувства в пресипналия си глас.
-Исках да те питам толкова много неща, а сега май аз загубих ума и дума.
-Очарователно.
-Знаеш ли, докато не говореше бе много по-симпатична. –Нацупи се Маркъс.- Не ме скастряше така.
Това е просто тактика, момче… Не се хващай толкова лесно на всичко, което ти казвам.
-Ангелче направо. Идеализирал си ме ненужно, не съм аз виновна за това.
-Така е. –Кимна бавно Маркъс, въпреки че не успя да скрие разочарованието си.- Кой е Бил?
При този въпрос сякаш някой я удари силно по главата с нещо тежко. Ксения се сепна и едва успя да промълви:
-Откъде знаеш за него?
-Припозна го в мен. –Обясни сухо и се нацупи.- И беше доста по-мила от сега.
Ксения облегна глава на възглавницата и затвори очи, борейки се със спомените. Въздъхна болезнено и едва тогава промълви:
-Извинявай, събрала съм много недоизказан гняв за това време. Ако държиш да знаеш за Бил, ще ти разкажа, но нека да не е днес. Цялото това напрежение ме задушава.
Обърна се на една страна и се приготви да спи, докато не осъзна, че не бе чула да се отваря и затваря вратата. Отвори едното си око и го изгледа изпитателно.
-Извинявай. –Смути се младежът.- Имаш ли нещо против да остана тук? Свикнах да съм около теб и ми е странно да остана сам. Господарят Розие нареди да стоя до теб и вече не изпълнявам предишните си задължения и…
-Господарят Розие ще си пати. –Прекъсна го, без да отваря очи.
-Заради теб ли? –Вдигна вежди Маркъс.
-Не, не заради мен. Друг ще си пати, заради мен.
И това ще бъдеш ти.
-И, да, можеш да останеш колкото си искаш. –Промълви бавно. Успокоителното вече я преборваше и клепачите пареха от желанието да се отдаде на блажен сън. Въздъхна дълбоко и, забравяйки и за Долохов, и за съпругата му, и за Розие и Маркъс, заспа тихо.
Слугата остана няколко минути, мъчейки се да разбере какво точно бе казала и какво бе премълчала княгинята. Ядоса се на собствения си навик да усложнява нещата, и потъна в една книга.

14. Golden Eye
-Защо трябва да съжаляваш? –Отърка носа си в нейния Уилям.- Нали по приказките казваха, че това е най-важното?
Въздъхна бавно и промълви, вдигайки очи към него:
-Не съм Пепеляшка, а ти не си принцът на белия кон.
-Ами ако се разменим? –Уилям постави двете си ръце на кръста й и я завъртя така че той остана приклещен към масата.- Може аз да съм Пепеляшка, а ти да си принцът. По-приляга на положението ни в истинския живот.
-Знаех си че има нещо женско в теб. –Засмя се притискайки ръка до гърдите му.- Нещо много, много женствено, дълбоко-скрито в теб.
-Дълбоко в мен има само едно нещо и то е персонаж от приказка. Докато принцесата живее в мен и приказката ще е по-важна от живота ми.

Хенри имаше желанието повече да не се връща в имението, въпреки че знаеше, че се налага. Няколко дни след случая, той се нае отново да провери как вървяха нещата там.
За това време Розие бе успял да върне самообладанието и разума си. Стигнал до заключението, че твърденията на Ален наистина бяха необорими, той си наложи да приеме решението й. Бе глупаво да очаква и да я съди, че не действа толкова наивно, колкото Хенри възприемаше за модел на щастието.
Самият той трябваше да вземе живота си в ръце. Няколко мига мечти можеха да разрушат цял един живот. А Хенри не беше глупак, за да го позволи.
-Маркъс! –Викна го високо.- Княгинята?
-Ами, тя… Чувства някакво неразположение днес. –Кимна му притеснено.
-Нормално е. Искам да смениш чаршафите и пердетата с неароматизирани, да премахнеш всичко, което би могло да подразни обонянието й и да й даваш да яде само домашни продукти.
-Да й дам ли отварата против повръщане?
-Не, не е препоръчителна за сегашното й положение, а и само ще неутрализира самото действие. Гаденето си остава, само че придружено с главоболие.
Маркъс импулсивно се преклони пред факта колко много знаеше Розие за бременността. Разбира се, можеше да се очаква, имайки в предвид наследниците му, но, при все това, беше похвално мъж, притежаващ всичко, да се занимава толкова-задълбочено със състоянието на съпругата си, вместо да остави тази работа на прислугата.
Хенри имаше три деца – две момичета и едно момче. Не го влечаха толкова силно, колкото Алексис, но имаше по-силно чувство за отношение. Докато Долохов обожаваше своите, но не съумяваше да се държи по един и същи внимателен начин с всички, в самото съзнание на Розие бяха издълбани правилата, които трябваше да спазва. Семейството за него бе нещо свято, което трябваше да се пази. Затова и чувстваше като толкова силно предателство не толкова изневярата, а фактът, че бе готов да ги изостави при една дума на Ален.
Защото в света на Хенри също имаше норми и правила, макар и толкова различни от тези на Алексис. Неспособен да чувства собственото си семейство близко, Розие налагаше приятелско отношение към тях. Чувстваше се длъжен да бъде до тях в най-важните мигове от живота им.
Съпругата му, която в началото бе доста резервирана към натресения Розие, с времето бе привикнала към неговото отношение и бе омекнала. Забелязвайки колко либерален и покорен бе пред нейните желания, беше престанала да гледа на него като на враг и го възприе като приятел, не като мъж, като приятел.
Зачеването на първородния бе низ от несигурни и абсурдни опити. Самият Розие, противно на очакванията, досега не бе имал полови взаимоотношения и за двамата младежи това беше нещо ново. Неспособни да се допитат до някого, се бе наложило да се научат сами. И, въпреки несръчността на Хенри в началото, Елизабет бе оценила по достойнство внимателността и стремежа му да не я нарани.
Впоследствие тези проблеми бяха изчезнали и, преминали през всичко това, тяхното приятелство се бе превърнало в нещо по-голямо, макар и да не беше любов. Интимността ги беше сближила и между тях имаше висша форма на доверие. До този момент, в който Хенри бе сгрешил.
Не можеше да си позволи да й каже за Ален. Бе страшно дори да си помисли да нарани Елизабет по този начин. Тя му бе дала всичко в този живот, макар и без любов. Обичта им бе по-скоро като между сестра и брат, отколкото като между съпруг и съпруга. И, все пак, Розие беше рискувал всичко, за да се върне поне за миг към единственото истинско чувство, което бе изпитвал някога в живота си. Към Ален.
Разбира се, всички тези неща бяха непознати дори и за най-близките му приятели. С Елизабет се бяха научили, че не това, което се случваше зад вратата на спалнята, трябваше да остане там. И че, докато подлагаха на съмнение привързаността си един към друг пред останалите, бракът и близостта им бяха защитени.
Затова и Хенри толкова умело лъжеше години наред, че не държи на Елизабет, така, както и тя твърдеше пред близките си. Това приятелство, което имаха, щеше да е само повод за завист и изненада от страна на околните. Бе по-добре да го запазят за себе си.
Защото в благородническите фамилии имаше рутина, която рано или късно, трябваше да стане факт или поне да изглежда че е станала. Мъжът не се занимаваше с ухажването на младата наследница, просто искаше ръката й, след като навършеше четиринайсет. Семейството имаше право на един месец, преди да отвърне. После ги женеха и, прибирайки я у дома, благородникът трябваше да създаде от нея господарка, но и подчинена. Следваха децата, живота, а накрая и отчуждението. Мъжът, воден от угасващата страст към съпругата си, започваше да уронва авторитета й пред обществото, за да докаже властта си над цялото й съществуване.
Но при Хенри и Елизабет бе по-различно. Самият Розие бе заминал на изток, след като Ален и Алексис се бяха оженили. Едногодишното му отсъствие бе повлияло благовонно на болката му и бе побързал да се ожени, за да не позволи на опасните си мечти отново да управляват света му. Елизабет бе просто на желаната възраст и достатъчно темпераментна, че да не му позволи да загуби съсредоточеността си дори и за миг. А и приятелството им бе по-силно от влечението, което ръководеше по принцип младите благородници преди брака.
Маркъс, разбира се, нямаше как да знае всичко това и вниманието към тези типично-женски проблеми предизвикваше интереса му. Бе прекалено лекомислен, за да прозре всичко зад маската на благородник, която Розие толкова отдавна си беше сложил, но през която лицето му прозираше тъй силно.
-Добре. –Кимна слугата.- Нещо друго?
-Не, мисля че за момента няма нещо друго наложително. –Поклати глава Хенри.
-Милорд. –Поклони се бавно и студено от стълбата Ален.- На какво дължим честта?
Хенри я погледна сепнато и понечи да направи крачка назад, но импулсивно се спря. Сякаш сега отношението й беше още по-хладно и още по-строго и отпреди. За няколко дни се беше променила неимоверно.
Мери-Ан, която стоеше до майка си, пусна ръката й и се затича да прегърне чичо си. Хенри импулсивно клекна и я вдигна на ръце, усмихвайки се по навик на чувствителността на малкото момиченце.
-Държанието ти, дъще, не отговаря на потеклото и образованието ти. –Промълви студено с треперещ глас Ален.- Приволното поведение на една млада госпожица може да се възприеме като недостойно.
-Нима не вярвате на честта ми вече, графиньо? –Промълви сухо Хенри, оставяйки притесненото дете на земята.- Преди не се притеснявахте от присъствието ми.
Този удар Ален прие с каменно хладнокръвие и започна да се спуска бавно по стълбата.Когато стигна долу, Маркъс неудобно се поклони и промълви насечено:
-Мадам, моля за извинение.
-Свободен си, Маркъс. –Отвърна, без да го поглежда. Бе прекалено-заета да отвръща на предизвикателството в очите на Хенри.- Колкото до вас, милорд, можете да се чувствате като у дома си колкото дълго пожелаете, стига да не подстрекавате дъщеря ми към неразумни действия. –Кимна на сантиметри от него и понечи да отмине, но Розие стисна лакътя й и я дръпна назад, шептейки яростно в ухото й:
-Отношението ти е неразумно и е прекалено-променено, за да се сметне за нормално!
-Спри да ме поучаваш, Хенри! Не забравяй, че над мен власт има само съпругът ми! –Изсъска в лицето му и дръпна ръката си, а после довърши по-тихо.- Няма да позволя на дъщеря ми да попадне в капана, в който аз попаднах преди години!
Остана един миг загледана твърдо в очите му, а после промълви:
-Не злоупотребявай с доверието ми, защото ще съжаляваш. –Обърна се към дъщеря си и кимна с усмивка.- Мадам Кюсо те търси, мила, нека не злоупотребяваме с търпението й. Сигурна съм, че любезният лорд Розие не би предизвикал тази нетактичност съзнателно. –Поклони се леко и двете излязоха от антрето под ядосания поглед на Хенри. Очевидно Ален бе приела присърце идеята повече никога да не му позволи да си спомни отминалите дни. Прекалено жестоко от нейна страна, но, може би, правилно, само времето щеше да покаже.



-Млъкни, да те взeме Мерлин! Млъкни!
Косата на Ален, някога вдигната на изискана прическа, сега се спускаше своеволно около лицето й. Гневът пламтеше в сините очи, а стегнатата рокля притискаше хриптящия дъх.
Хенри срещу нея бе присвил очи предизвикателно.
-Не можеш да ме изхвърлиш от живота си, Ален! Мрази ме, игнорирай ме, но не се опитвай да ме заличиш! Само се залъгваш и доникъде няма да стигнеш!
-Така ли, Розие? –Усмихна се Ален злобно.- Нека да проверим докъде точно се разстилат правата ми в това имение. Забранявам ти да прекрачваш портите на дома ми, да разговаряш със семейството или прислугата ми. Единственият, който може да промени това, ще бъде Алексис. А, повярвай ми, след като му разкажа всичко, скъпият ми съпруг едва ли ще има още толкова голямо желание да те кани в дома ни. –После се приближи с усмивка към него и прошепна.- Ти загуби, Хенри, аз победих!
И, без да откъсва очи от неговите, плесна два пъти с ръка и промълви:
-Помогнете на граф Розие да напусне дома ми. Докато господарят не нареди друго, графът няма място тук.
Хенри остана няколко минути, загледан в нея. В следващия миг се врътна рязко на пети и се запъти с твърди крачки по коридора, без да се обръща назад или да чака двамата гардове, които трябваше да го съпроводят.
Когато гърбът му изчезна зад един ъгъл, маската от лицето й падна и Ален почувства как съществото й я предаде. Облегна се на стената и затвори очи. Свиването в гърдите отново се появяваше и жената знаеше точно какво означаваше това.
Нямаше време да направи всичко. Сякаш й се изплъзваше между пръстите, сякаш обстоятелствата не й позволяваха да свърши навреме.
Вдигна насълзени очи към мястото, където Хенри бе изчезнал. Искаше да го направи щастлив, да последва мечтите му, да престане да играе и да лъже, че не са и нейни. Пред брака с Алексис не се бе променила, но си бе наложила да изглежда, че е. Ако дадеше надежди на Розие, после щеше да го боли повече. А тя вече бе извършила дълга си към него.
Искаше го безумно. Искаше да му даде онова, за което копнееше, искаше да даде на Алексис онова, за което примираше. Бе опитала да ги направи щастливи, но се бе оказала неспособна. Тялото я предаваше, а силите я напускаха. Бе й останало единствено да бъде близо до съпруга си, да му докаже верността си въпреки всичко.
Безполезна, безлична, слаба. Желанието й да даде на Долохов мечтаното се беше оказало по-разрушително и по-продължително, отколкото организмът й бе способен да изтърпи. Животът приемаше нов смисъл сега, когато нямаше какво да предприеме срещу целия този фарс. Обгръщаше я, проникваше през кожата й и я убиваше. Бавно и болезнено. Прекалено-дълго се бе опитвала да премине границите на етикета, който полът и кръвта й налагаше. Не бе успяла. Алексис се беше разочаровал от нея, децата дори не познаваше, а Хенри бе сринала тотално.
Въздъхна бавно и си наложи да продължи напред. Розие нямаше как да спаси, затова щеше да се жертва за Алексис. А май вече пътя към неговото щастие не минаваше през самия Долохов.

-Маркъс! –Викна го сухо и изчака момчето да дотърчи до нея.- Къде се намира княгинята?
-Кой, графиньо? –Сепна се от лошото предчувствие.
-Ксения, княгиня Даларукая. –Обясни с досада.- Къде е тя?
-Аз, мадам… Заповядано ми бе да не казвам на никого.
-И кой ти го заповяда, Маркъс? Господарят ли? Едва ли е нужно да напомням, но в тази къща има само двама човека, които имат правото да заповядват. За мое огромно съжаление, любезният граф Розие не спада към тях.
-Но, мадам, граф Розие беше определен за наместник на господаря.
„И в къщата, и в леглото, без Алекс да го разбира. Явно не стига да го изгоня само от къщата, трябва и от сърцето. Така да бъде.”
-Аз съм господарката на този дом. Докато Алексис го няма, аз съм единствената, която може да нарежда тук. Не са ли те учили в училище?
Маркъс сведе глава под назидателния й поглед и се зачуди как да се отърве от създалата се ситуация.
-Днес отпратих Хенри у дома, защото, страхувам се, властта над този дом му се услади повече, отколкото тази над собствения му. Не ме предизвиквай да спомена на съпруга си за тайните ви планове, едва ли ще му хареса. Къде е?
-Гостната в източното крило. –Промълви слугата задавено.- Ще ви придружа.
-Не си прави труда. –Присви очите си срещу него Ален.- Знам къде е. А и, не се притеснявай, нищо лошо няма да направя на скъпата ти княгиня. –После се обърна и се запъти натам, но на вратата се спря и промълви, без да се обръща.- Не подценявай съпруга ми, момче, господ не играе на зарове, не си играй и ти!
После остави Маркъс с поредната главоблъскница, която тотално замъгли съзнанието му. Оттегли се в стаята си, която отдавна не беше посещавал за по-дълго, и се зае да мисли над всичко, което бе чул и видял в последните дни. Бе толкова объркан, че се страхуваше да се срещне с някой, за да не каже нещо глупаво, да не сгреши с нещо. Без да може да осъзнае случващото се, бе силно-лабилен пред околните. Затова реши една нощ да прекара сам, след като посетеше княгинята преди лягане. Въпреки уверението, не му се вярваше Ален да се държи нормално с Ксения, камо ли след първата и последната им среща, както и последствията от нея. Но и господарката не бе толкова глупава, за да я посещава единствено за да я нарани.
Маркъс познаваше Ален до болка, знаеше колко опасна и разсъдлива бе тя в действителност. Всичко, което правеше, бе изпипано до последния детайл, въпреки че появата на Ксения бе я сринала, също както и Алексис. И двамата му господари реагираха бурно и емоционално, нещо, което не им беше присъщо. И Маркъс не можеше да разбере с какво Ксения предизвикваше тази им чувствителност.



Ален почука вяло на вратата и влезе, без да чака отговор. Очите й се спуснаха по всяко ъгълче на стаята, докато не откриха момичето, което тъкмо излизаше от банята.
Ксения се вцепени пред близостта с жената и се притисна импулсивно и ужасено към стената. В изцъклените й от страх очи, Ален видя отражението си и се усмихна меко.
-Не се притеснявай, мила, не съм дошла да те нараня.
Въпреки че гласът й бе мек и спокоен и Далгарукая импулсивно й повярва, страхът продължи да контролира реакциите й. Тя се плъзна ужасено по стената, осъзнавайки че нямаше къде да избяга. Затова се настани сковано на леглото и притисна крака до гърдите си.
„Какво си направил, Алекс?” замисли се Ален, докато наблюдаваше страха в очите на княгинята. Несъмнено съпругът й искаше да получи нещо от нея и жената вече се досещаше, че, може би, идеята беше да накара момичето да проговори. Бе логично точно там да е проблема, въпреки че Ален не съзираше добре мотивите му за това.
Когато за пръв път бе видяла княгинята, в очите й бе имало някаква непоколебимост, която сега им липсваше. Бе поела удара й с гордо-вдигната глава, а и не бе достатъчно силен, за да предизвика този й страх в момента. А Ален разбираше прекрасно, че в тази къща имаше само един, който можеше да роди този ужас в нечии очи.
Разположи се странично на леглото и се загледа в нея. Протегна ръка към бузата й, но Ксения се отдръпна уплашено още по-близо до таблата на леглото.
-Не се страхувай. –Прошепна механично Долохова и този път успя да докосне с опакото на нежната си ръка страните й.- Толкова си млада и наивна.
Загледа се по-дълбоко в чертите й. Първият път, когато я бе видяла, княгинята бе бледна и слаба. Сега сухотата се бе изтеглила от страните й и кожата бе поруменяла. Искрящо-сините й очи гледаха, замъглени от страх, но в тях сега имаше живот, не бяха бледи като преди. Изпитите черти бяха приели някаква меланхоличност, бледните устни бяха алени. Тялото трепереше конвулсивно – бе по-ужасена от преди, много по-ужасена. Но това чувство вливаше живот в съществото й, не бе безлична, както когато бе прекрачила прага на дома й за първи път. Страхът и болката бяха влели кръв в жилите й, бяха я направили по-красива и отпреди.
Ален напрегна способностите, които бе захвърлила преди години. Потърси отговор в топлината на чертите й, впусна се в тъмните дълбини на съзнанието й.
Наследила силата от баба си, графинята имаше способността да получава отговори в допира. От топлината на тялото, от близостта с нея, можеше да познае по-силните емоции и чувства в човека срещу нея. Сила, която бе загърбила, отдавайки се на живота в името на Алексис. Дори бе забравила.
Пренебрегването на магията, я бе засилила, Ален си наложи да я контролира, да не разкрива за Ксения неща, които всъщност не биваше да знае. Опита се да спре напиращите чужди емоции, но не успя – връхлетяха я като ураган от думи и мисли, които я принудиха да се отдръпне като попарена и да я изгледа ужасено.
-Не си няма! –Процеди, задъхвайки се.- Разговаряла си с Маркъс.
Прекрасно. Сега ли намери да обяснява подред на всички, че всъщност съм разговаряла с него?
Ален се надяваше Ксения да отвърне, но това не се случи. Съобрази, че този факт спокойно можеше да е научила от самото момче, затова реши да докаже на Далгарукая, че няма смисъл да играе сцената и пред нея.
-Уилям Стефан Лейкър. –Промълви бавно и отчетливо срещу ужаса, който предизвика.- Запознала си се с него в имението. Наблюдавал те е настойчиво, оставила си му се от кокетство, после обаче нещата са се променили и си се влюбила. И до днес не знаеш дали си го обичала или си си налагала да го правиш, за да успокоиш съвестта си. Мълчиш в момента, защото си си наложила да скърбиш за смъртта му, не защото наистина ти е толкова болно. Младият Владимир нямаше да е очарован от това, не мислиш ли? Едва ли по времето на приятелството ви е бил способен да те остави в ръцете на един слуга, а после да гледа как скърбиш за него. В интерес на истината, и сама знаеш защо не ти е позволявал да се отдадеш до край на кокетството си. Смятам че си права, горкичкият, май наистина те е обичал, нали?
Ксения остана няколко секунди втрещена срещу нея. Не можеше да помръдне, а долната й челюст бе виснала, разтваряйки леко устните й.
-Откъд-де знаеш? –Прошепна насечено срещу графинята, а Ален се усмихна, приближавайки се до нея.
-Знам много неща за теб, мила. –Прошепна нежно в ухото й.- Не знам само това, което ме интересува. Разчитам на теб да ми помогнеш да го разбера.
После се загледа дълго в лицето й и с тъжна усмивка промълви:
-Не ми е нужна магия, за да го науча. Този път способностите ми ме предадоха, насочена си прекалено много към миналото. Но знам какво значи всичко това. Кожата, очите ти, цялото ти тяло… Познавам това усещане, познавам и влиянието му. Само по лицето ти мога да разбера всичко, което е станало.
Ръката на Ален се спусна към бузата й и я изгледа с някакво майчино умиление.
-Чакаш дете от Алекс. –Прошепна с тъжна усмивка, а Ксения загуби ума и дума.
-Аз не… не стана така…
-Няма никакво значение как се е случило, дете. –Притвори очите си срещу нея.- Съдиш прекалено-строго съпруга ми. Не познаваш мъжете, не можеш да преценяваш кой от тях може да те направи щастлива и кой не. Дори не знаеш какво да искаш от тях. И как би могло да бъде иначе, при положение че единствения, на когото си се отдавала изцяло, е бил просто един лекомислен, буен младеж, отдаден на чувството да бъдеш до него. Не познаваш любовта, мила, това не е любов. Още е рано да го знаеш.
Ксения бе толкова втрещена, че не успя да реагира по никакъв начин. Просто наблюдаваше стреснато графинята и се чудеше какво се очакваше от нея да направи и на какво се дължеше това й отношение.
-Любовта не е да страдаш и да скърбиш, а да се бориш за нея. Това, което правиш ти, е реакция на детско влечение, не е повод за гордост или символ на вярност. –После замлъкна за миг и я изгледа проницателно.- Предлагам ти сделка – аз ще получа нещо от теб и ти ще получиш сигурност в замяна. Мога лесно да махна оковите ти и да ти позволя да се освободиш от това имение, да отидеш на по-хубаво място, където ще се отнасят много по-добре с теб и няма да има смисъл да се страхуваш повече от съпруга ми, защото той няма да те докосне повече.
-Какво ще поискаш в замяна? –Промълви тихо Ксения, за да не прозре вълнението в гласа й.
-Детето в утробата ти.

15. For the First time in my life…
-Сладкодумен си, Бил. –Прошепна срещу устните му с усмивка.- Но един принц може да е много настоятелен, когато иска нещо, нали знаеш?
Стисна ръцете му и ги изви така че да опрат о масата. Тялото й се притисна по-силно към неговото и се усмихна заговорнически.
-Стига това му желание да не омърсява честта ми, мога да го изпълня с готовност. –Засмя се и Бил и понечи да я целуне, но Ксения се отдръпна рязко и се разсмя срещу измъчената му физиономия.- Ох, какво искаш? Защо само ме дразниш?
-Ти сама каза да пазя честта ти, Пепеляшке, не бих те омърсил. –Усмихна се Ксения.- Искам да се оженя за теб.

Алексис се прибра няколко дни по-късно. В цялото му същество гореше някакво усещане за спокойствие и хладнина, което само почивката можеше да върне обратно в душата му. Промените, които бе наложил Розие в дома му, не го ядосаха, нямаше как толкова малко нещо да причини яростта му след толкова разточителното пътуване.
Цял ден прекара в установяване на предишния ред в дома си. Едва вечерта Маркъс сконфузено му спомена, че има развитие по въпроса с пленницата му.
-Какво за нея? –Вдигна учудено вежди Алексис.- Да не е проговорила в мое отсъствие?
-Не, господарю, не. –Отвърна с треперещ глас.- Исках да ви кажа, че мосю Мортимър нареди да я преместя в една от гостните, сър.
Зениците на Долохов се разшириха от потрес. Не можеше да осъзнае какво право имаше лечителят да се разпорежда с нещо толкова лично като княгинята.
-Аз не ти ли споменах, Маркъс, че заповеди по повод Ксения ще приемаш само от мен? –Почувства как яростта пак започна да го връхлита, но си наложи да я унищожи в зародиш. Трябваше да има логично обяснение за това своеволие и не бе нужно да чака много, за да го разбере.
-Но, сър, оказа се че госпожицата чака дете. –Прошепна тихо Маркъс, който вече горчиво съжаляваше за завръщането на господаря си.
За няколко секунди Алексис съвсем загуби контрол над мислите си. Трябваше му известно време, за да си спомни точно какво бе направил, преди да замине за Австрия. Скри очите си за миг, а после попита тихо:
-Някой знае ли за това?
-Не, сър, само аз, лечителят и самата госпожица.
-Мерлин, какъв съм глупак! –Не се стърпя Алексис и прехапа устна, вдигайки очи към слугата.- Маркъс. –Присви ги заплашително срещу него.- Ако някой друг разбере за това и предположенията ти по повод проблема, ще направя така, че княгинята да те моли да я убиеш! Разбрахме ли се?
Младежът преглътна болезнено. Зачуди се какво ли щеше да стане, ако Розие споменеше на приятеля си факта че знаеше. Бяха прекалено-ужасяващи мисли, за да ги понесе.
-Д-да, господ-дарю. –Заекна слугата неуверено, а Алексис набързо прие страха му като реакция на злобата, с която го бе наблюдавал.
-Добре. –Промълви бавно, спокойно и хладно.- Княгинята може да запази статута, който лекарят й е осигурил. Така ще бъде най-добре за здравето й. Хенри знае ли за това?
-Ъм… -Запецна слугата и си наложи да излъже колкото се може по-уверено.- Не се е интересувал от състоянието на госпожицата.
-Посещавал ли я е?
-Не. Само го попитах дали е възможно да я преместим и любезният граф позволи. Не ме е питал защо.
Маркъс се учуди на самообладанието си. Не му бе типично да лъже с такава увереност, но явно в последни дни в характера му бяха произтекли промени, които сам не бе забелязал досега.
-Добре. –Въздъхна Алексис облекчено.- Къде се намира?
-В източното крило, сър.
-Добре, ще я посетя на сутринта. Свободен си.
Алексис изсумтя невъздържано, след като Маркъс затвори вратата след себе си. Едва се бе прибрал, а последствията от грешките му вече го бяха застигнали. Дори не можеше да осъзнае колко силен бе бил гневът му, за да посегне на княгинята. Това бе унизително, ужасно, подло, непростимо.
В света на Алексис имаше няколко прости правила по повод жените. Когато си позволяваше да посегне на чужда жена, трябваше да заплати за това. Този жест успокояваше съвестта му, тъй като оправдаваше акта като лишен от емоции и чувства. Единствената, над която трябваше да има пълна власт безплатно, бе Ален. Колкото до аристократките – бе осквернително да посегне на такава, при положение че на нейно място спокойно можеше да е съпругата му. Това бяха лимитите, които не трябваше да престъпва, защото сам бе очертал. Това му падение водеше само до солидно количество отвратеност от самия себе си, а и до доста безсънни нощи в плен на гузната съвест.
Алексис погледна часовника – бе десет вечерта, а още никъде не бе засичал Ален. Имаше отчайващата нужда да я види, да й се извини, доколкото потеклото му и полът му позволяваха, и да помоли за прошка. Най-вероятно дори щеше да й каже за случая с Ксения. Бе прекалено-отвратително, за да го скрие от нея.
Разбира се, на Ален никога не й бяха чужди изневерите му. Това бе нещо, което тя не обсъждаше и за което не го съдеше. Но той й беше обещал, че няма да го прави, сега бе престъпил клетвата си в плен на гнева. Изневярата в собственият им дом бе толкова-ужасяваща, толкова-осквернителна и позорна, че сам Алексис не можеше да си я прости. Не и докато не получеше прошка от самата си съпруга.
Впоследствие си спомни как се бе отнесъл с нея преди да замине. Обля го вълна на гняв и желание за саморазрушение.
Сега, на трезв мозък, Алексис прекрасно-осъзнаваше, че нямаше никакво право да я обвинява за случая с малкия Хенри. Самият той я бе помолил да не го обвинява за това, че кръвта му е заразена с тази отрова. Бе се отнесъл с нея отвратително и го разбираше прекрасно. Не бе виновна нито че не може да има деца, нито че Хенри бе изгубен завинаги. А бе позволил на гневът да го ръководи – ето докъде бе довело това.
Алексис въздъхна. Бе глупаво да крие от Ален за бременността на Ксения, още по-глупаво бе да се осланя на това, че съпругата му нямаше да може да се досети кой е виновникът. Пред извинението, подценяването на интелигентността й изглеждаше още по-позорно. Затова и нямаше да си го позволи.



Влезе бавно в стаята и впери поглед право в съпругата си. Бе облегната на таблата на леглото и го наблюдаваше, без лицето й да изрази някакви чувства.
-Не знаеше ли, че съм се прибрал? –Попита я бавно.
-Знаех.
-Защо не дойде да ме видиш?
-Предпочетох ти да дойдеш тук.
Този кратък разговор, лишен от каквито и да е емоции, само доубеди Алексис, че съпругата му по никакъв начин не смяташе да опростява създалата се ситуация. Въздъхна бавно и се приближи до леглото, допирайки устни до челото й. Съблече се и мълчаливо влезе в банята.
След като излезе и се облече, се пъхна под завивките и се обърна към стената. Ален остана няколко минути вгледана в тила му, после се плъзна надолу по леглото и се притисна към гърба му.
-Обичам те, Алекс! –Прошепна в ухото му и Долохов потрепери.
Преобърна се по гръб, а ръката й застина с усмивка в косите му. Изгледа я неразбиращо срещу мекото изражение и срещу последвалите й думи:
-Какво те впечатли толкова?
-Ален, добре ли си? –Попита я сериозно Долохов и я погледна неразбиращо.- Да не би нещо да се е случило или…
-Не, Алекс, нищо не се е случило. –Засмя се тихо.- Просто си промених отношението спрямо някои от последните събития между двама ни.
-Какво искаш да кажеш?
Ален се усмихна отново и, навеждайки се, прошепна в ухото му:
-Не съм забравила какво направи, преди да заминеш, а и не съм толкова наивна, че да не се досетя какво си направил след това.
Алексис я изгледа сякаш в усмивката й имаше нещо лудешко. Дори не знаеше как се очакваше от него да реагира на подобно последствие от неразумните му действия. Бе очаквал да го ненавижда, да се развика, да се опита да го удари дори. Но съзнанието му не можеше да приеме този покой, който се излъчваше от нея.
Замисли се как ли би реагирала на признанието за Ксения. Като удар тежеше много повече от всичките неща, които й бе причинил досега. И, при все това, бе невъзможно да предрича реакциите й на този етап. В действията й имаше нещо нелогично и грешно, Алексис не бе толкова наивен, че да ги приеме с радост, че се е отърсил от последствията. Но и Ален не бе достатъчно хладнокръвна, за да го лъже за чувствата си.
Мислено Долохов си наложи да следи внимателно поведението й в следващите дни. През съзнанието му минаваха хиляда и едно логични, но и ужасяващи предположения за това, което можеше да се е променило в негово отсъствие. Запрати ги в дъното на разсъдъка си до другия ден, а лицето му придоби каменно изражение.
-Ален, трябва да ти кажа нещо.
Усмивката й се разтегли още повече и Алексис импулсивно се оттегли по-настрани от нея. Тази ужасяваща жизнерадостност бе абсурдна и ирационална в очите му, а той бе човек на логиката и нямаше как да намери правдиво оправдание за нея.
-Кога за последен път предизвика боговете, Алекс? –Засмя се срещу него и прехапа устна, довършвайки тихо.- И кога за последен път съгреши пред мен?
-Какво ти става, Ален? –Откъсна се от пребледнелите му устни.
-Двете не се припокриват. –Надвеси се над него и докосна с устни неговите.- А в интерес на истината, и двете не ме интересуват особено.
Алексис поклати глава, твърде-объркан за да отговори. За онези дни отсъствие определено нещо се бе случило и нямаше да му е особено лесно да стигне до самата причина за това. Бе толкова различна от последния път, когато я бе видял, че контрастът го главозамайваше.
-Добре, щом държиш, Алекс, излей си душата. –Засмя се звънко и довърши.- Не съм любопитна по въпроса, но явно че ти искаш да го споделиш.
-Спах с Ксения. –Изстреля рязко, мъчейки се да предизвика някаква по-различна реакция у жената до себе си. Ален му се усмихна с нещо подобно на подигравка, но не показа с нищо, че тези думи по някакъв начин бяха рефлектирали върху нея.- Какво? –Сепна се Алексис ужасен. Вече бе прекалено-абсурдно, за да го разбере.- Защо се смееш?
-Мисля си… Мисля си, че щеше да бъде прекалено глупаво да не спиш с нея. –Засия Ален.
-М-моля?
-Честно да си кажа, момичето е доста интересно. В нея има потенциал, определено. Може би сама не го разбира, но го притежава. Щеше да е глупаво да пропуснеш възможността да се докоснеш до този потенциал.
-Ален, не иронизирай действията ми.
-Но аз не ги иронизирам. –Усмихна му се нежно и захапа леко врата му.- Защо реши така? Радвам се че си ме заместил в леглото с момиче, което си заслужава. Не е достатъчно съобразителна, но е прекалено-млада за това. И, все пак, аз я бях подценила. По-добре с нея, отколкото с някоя курва.
-Ален…
-Не приемай думите ми на шега, Алексис. –Скастри го строго.- Една изневяра не е достатъчна, за да ме разстрои.
-Какво имаш в предвид?
Жената се усмихна и засмука меката част на ухото му, шептейки:
-Защото знам че си само мой и те не могат да го променят.
Алексис застина неразбиращо, а единственото нещо, което успя да изрече, бе:
-Какво?
Ален се изправи в леглото и прехвърли единия си крак от другата страна на таза му. Наведе се, придърпвайки го за тениската и прошепна срещу устните му:
-Историята е дълга, но ще ти я припомня. Наскоро осъзнах че и аз я бях забравила… Нещо, което не трябваше да си позволяваме да правим. –Замлъкна за миг и затвори очи, преди да продължи да шепти срещу устните му.- Когато за пръв път разбрах за годежа ни бях объркана и уплашена. До самата сватба нито веднъж не беше разговарял с мен, нито веднъж не ме бе поглеждал. Страхувах се, защото с нищо не показваше какво наистина искаш от мен. –Захапа леко долната му устна и се усмихна на спомена.- Майка ми вече бе убита, баща ми не бе човек, който можеше да ми обясни. Допитах се до дойката си и тя спомена само, че ще поискаш да вземеш нещо от мен. Нямаше как да знам какво, а и тя отвърна на въпроса ми само с усмивка. –Ръката му се спусна към лицето й и Ален слепешком притисна горещи устни към дланта му, нашепвайки в нея.- За първи път разбрах, че действително ме забелязваш, когато ме навлякоха с някаква бяла нощница и ме изпратиха към стаята ти, веднага след сватбата. Звуците, които отекваха в имението ме ужасяваха, а студът бе вкочанил краката ми. Баща ти, който излезе от едно шумно помещение, ме видя и с някаква ужасяваща усмивка ме завлече към стаята ти. Отказах да се съпротивлявам срещу пиянското му въодушевление и прекарах покрай ушите си хапливите коментари на приятелите му по повод уплахата ми. –Ален за първи път отвори очите си и се загледа в съпруга си.- С,лед като ме блъсна в стаята, ти за първи път действително ме погледна. Очите ти се плъзнаха невъздържано по тялото ми, което още повече ме ужаси и се отдръпнах назад. Хвана ме с ръка и ме дръпна леко, шептейки да се приближа. Тази ръка. –Целуна дланта му и остави да я отпусне върху бедрото й, навеждайки се отново напред и шептейки задавено.– Не знаех какво да очаквам и ти нямаше никакво намерение да ми обясняваш. В мига, в който ме вдигна на ръце, се вкочаних от страх и те изгледах ужасено. Исках да ти кажа нещо, да изразя по някакъв начин объркването си, но мълчанието и студените ти черти ме вледеняваха. Постави ме на това легло и ме притисна с тежестта си, както щеше да се случва и в бъдеще. Уплаших се от близостта ти и от факта, че нямах никакъв контрол над ситуацията. Като теб сега. –Прошепна и прокара палец по устните му.- Наведе се към мен точно така… -Дъхът й погали устните му и го принуди да затвори очи.- …и ме целуна дълбоко. –Алексис се надигна и впи устни в тези на Ален, карайки я да потрепери леко.- Не ти отвърнах, защото чувствах цялото си тяло вкочанено от страх. Попих от емоциите ти импулсивно и почувствах някакви стаени гняв и жар, които се опитваше да скриеш. Усети го и се отдръпна от мен, взирайки се подозрително в изцъклените ми от ужас очи. Попита ме какво съм направила и ти казах задавено всичко, което знаех. Тогава за пръв път ми забрани да използвам способностите си.
Ален се повдигна и очите й проследиха движенията на ръцете по гърдите му. Усмихна се леко и продължи тихо разказа си:

-Докато гневът ти не отмина, устните и ръцете ти оказваха натиск върху цялото ми тяло. Уплашена от грубостта ти, бях се вкочанила и впила пръсти до болка в чаршафите. Недоумението ми градира още повече, когато се надвеси над мен и ме прикани да се отпусна. Разтреперих се цялата от факта, че не знаех до какво щеше да доведе цялото това нещо, не знаех на какво се дължи интереса ти към мен, дали това бе всичко, от което се нуждаеше в момента, и защо устните ти покриваха тялото, а не моите. Никой дори не ме бе предупредил, че ме викат в стаята ти заради това, очаквах да ме удариш, да разговаряш с мен, очаквах всичко друго, но не и това ти отношение. В страха и объркването си се оказах неподготвена за това, което последва. –Ръката на Алексис застина на ръба на нощницата върху бедрото й. Познаваше тази история, знаеше как продължаваше и как завършваше.- Платът се изхлузи от тялото ми и съвсем примрях в ръцете ти, мъчейки се със сълзи на очи да го прикрия. Сякаш не забеляза ужаса ми или поне не реагира на него. Ръката ти обхвана китките ми и ги вдигна над главата ми. –Наведе се и целуна една част от гърдите му, която бе останала вън от обсега на тениската. После стисна с ръка китките му и ги изви над главата. Застина приведена над него без да отпуска хватката си, притваряйки очи срещу допира на устните с врата й, а после прошепна в ухото му.- Почувствах се още по-беззащитна и отпреди. Стиснах ядно очите си и от устните ми се отрони някаква несвързана молба да спреш. Не я чу, напротив, устните ти започнаха да се плъзгат още по-невъздържано по кожата ми. Почувствах се омърсена и сълзите започнаха да се спускат по страните ми, докато хапеше грубо всяка част от мен, предизвиквайки конвулсиите на тялото ми. –Надигна се и целуна с усмивка едно място над пъпа му, а после го захапа с повече сила, отколкото се предполагаше, че е нужно. Алексис изстена и потрепери под нея, но не му позволи да свали ръцете си и да разтрие нараненото място. Наведе се над лицето му и се загледа дълго в очите му, докато той не отвори своите и не отвърна на погледа й.- Опита се да ме предразположиш към това, което щеше да последва, но, напротив, успя само да ме накараш да се чувствам още по-несигурна. Когато осъзна колко всъщност ужасена бях от теб, това само те ядоса още повече и ти спря, надвесвайки се над мен точно така. Наблюдаваше няколко секунди гневно сълзите ми, а аз се опитах да избегна погледа ти. Факт, който те накара да се ядосаш още повече и доведе до рязкото и грубо навлизане в мен. Очите ми се изцъклиха от болка, а тялото ми се напрегна и повдигна, така че викът ми заглъхна в голите ти рамене. Ръцете ми потрепериха неудържимо на гърба ти, а аз впих ноктите си в плътта, мъчейки се да дам отклик на болката и паниката, които ме обзеха. Ти застина над мен и остана така няколко секунди, докато ръцете ми не се отпуснаха, а тялото ми не опря отново в леглото. Затворих очите си и, стискайки ги, се замислих над това какъв бе шансът да избягам. –Ален замлъкна и след миг прошепна срещу устните му.- Тогава за пръв път те възприех като мой господар… на тялото, живота и света ми.
Алексис се размърда под нея в опит да се освободи, но Ален притисна по-силно колена към тялото му и му попречи. Ръката й стисна по-грубо китките му, а другата се впи във врата и извъртя насилствено главата му към лицето си. Устните покриха неговите и ги притиснаха няколко секунди, докато не изтръпнаха. После се повдигна и се надвеси над него, взирайки се в очите му, заговаряйки отново:
-Когато се отпусна до мен, отблъснах в паника ръката ти и, без дори да опитвам да прикрия тялото си, изскочих и се заключих в банята. Цяла нощ слушаше хлиповете ми, но не понечи да влезеш. Стомахът ме предаде и прекарах останалото време над тоалетната чиния, мъчейки се да се справя със хлиповете, повръщането и отвращението, което бе обхванало цялото ми съзнание. Притиснах се до стената и, притегляйки крака към тялото си, се разтресох от ужас. Прекарах цяла нощ така – впила нокти в собствената си плът, мъчейки се да забравя всичко, което се бе случило. Не излязох от страх дълго, след като ти отиде на работа. Бях ужасена от възможността да напусна убежището си, макар и да знаех, че нямаше скоро да се прибереш. Когато си позволих да стана, тялото ми бе вкочанено и изтръпнало от няколкочасовото обездвижване и досега със студените плочки. Преди да изляза, подадох само глава от вратата и си позволих да го направя, чак когато се уверих че нямаше никого. В желанието си да се махна колкото се може по-бързо, навлякох нощницата си, без да обръщам внимание на факта, че на места по нея имаше капки кръв от допира с мокрия матрак. –Устните й потрепериха леко, а ноктите прорязаха до кръв гърдите му под тениската.- Излязох ужасена от стаята и се затичах нанякъде. Бе вече обед и гостите, които бяха останали след празненството, се бяха събудили. По пътя на паниката си се сблъсках с една групичка от тях и те ми се усмихнаха подигравателно на страха и на окървавената ми нощница. Тази среща ме накара да потреперя и да се затичам още по-неудържимо в обратната посока. Почувствах как стените и студът започнаха да ме задушават, а тялото ми се разтресе от потушените хрипове. –Притисна с ръка носа и устата му и Алексис под нея разтресе крака, докато не го освободи.- Но това бе само първото впечатление.
Намести се по-удобно върху тялото и отпусна ръцете му. Алексис бе прекалено-объркан, за да реагира на действията й, затова просто постави длани на краката и се загледа право в очите й, когато тя ги сведе и започна с усмивка да си играе с ръба на тениската му.
-Вторият път, когато ме повикаха при теб, бях готова на абсолютно всичко, за да не изпълня заповедта ти. Бяха минали няколко дни от случката, но все още усещах зъбите ти по кожата си и болката да си вътре в мен. Никой обаче не ме попита какво смятам по въпроса. Гледаха ме с пренебрежение, като малко дете, което си нямаше и на представа какво всъщност се случваше и какво искаха от него. Дете, което несъмнено бях, нали? –Кимна, вдигайки погледа си към него и се усмихна на начина, по който едната му ръка погали бедрото й.- Този път ти нямаше намерението да ме предразполагаш и не се опита дори да реагираш на това как се борех с близостта ти. Пропусна така ужасяващата за мен любовна игра и премина направо към действие. Болката не беше толкова изгаряща, но ужасът ми я утрояваше. Когато отново празнувах края на досега ти с мен, не бях толкова паникьосана, че да избягам в първия миг, в който почувствам свободата под тялото ти, както бях направила преди. Това ти даде възможността, да ме придърпаш силно в прегръдките си и да не ми позволиш да помръдна. Досегът на гърба ми с гърдите ти ме ужаси в първия момент, но после осъзнах че не се опитваше да ме нараниш. Факт, който, въпреки всичко, не ми спомогна да затворя очите си и да заспя нито за миг онази нощ. –Прехапа устна под усмивката си и го целуна нежно.- Така ме целуна, когато се събуди. Уплаших се, че отново ще ми посегнеш, но се оказа, че грешах. Просто ме остави да впивам пръсти, треперейки, в одеалото, докато се изкъпа и се облече. Усмихна се преди да излезеш и разбрах, че съм направила нещата правилно. Това не ме успокои особено, но се почувствах някак си горда от себе си, което бе абсурдно усещане на фона на отвращението, което бях чувствала към себе си след първата нощ. –Ръката на Ален се спусна към тила му и заразтрива кожата там, а Алексис, отдал се на докосването, затвори очи и изви леко глава назад. Ален го изгледа с любов и продължи бавно.- Дойде една слугиня, която, след мига на първичен страх, ме остави в топлата вана, помогна ми да се изкъпя, а после се зае да реше косите ми и да оправя тоалета ми. Взирайки се в отражението си в онази сутрин за пръв път се почувствах жена.
Долохов се надигна на ръце и впи устните си в нейните, треперейки. Ален се откъсна с усмивка и го бутна отново на леглото, притискайки гърдите му към матрака с ръка.
-Ще стигнем и дотам. –Погледна го с умиление и продължи.- След онази нощ всичко започна бавно да си идва на мястото. Постепенно се отпуснах в ръцете ти, а, благодарение на това, и ти се отпусна в присъствието ми. Докато аз се научих да изпитвам удоволствие от нощите, ти се научи да разговаряш с мен денем и да се чувстваш сигурен. Постепенно започнахме да общуваме на по-високо ниво от първичното и неусетно аз изпитах привличане към теб. Исках да те направя щастлив, да видя усмивката ти, да се сгушвам цяла сутрин в прегръдките ти и да не помръдвам оттам до края на света. Тези ми чувства родиха пагубния копнеж да опитам нещо ново, да променя ежедневието. Затова и една нощ реших да се опитам да те контролирам, аз да определям кога, какво и как ще се случва всичко. –Когато видя недоволното му изражение и как гърдите му се повдигнаха под нея в опит да възрази, Ален притисна пръст към устните му в молба за мълчание и се усмихна на победата си.- Дойдох в стаята по-рано, отколкото налагаше навикът. Ти беше зает с някакъв документ и се изненада на арогантната ми поява. Когато се излегнах над теб и вплетох езика си с твоя, недоволството ти от тази ми арогантност изчезна бързо и захвърли пергамента настрани. Опита се да се преобърнеш, така че да застанеш отгоре, но не ти позволих, мъчейки се да преборя навика. Тогава ти се обърна рязко върху ми и ме изгледа толкова гневно, че за първи път от месеци се ужасих отново от теб. След няколко секунди изсъска злобно в лицето ми…
-„Ако се опиташ отново да ме контролираш, по-скоро ще те чукам като животно до стената, но няма да ти го позволя!” –Довърши Алексис бавно и тихо.
-Да. –Усмихна се Ален отново.- И двамата го помним. След онази нощ всичко започна бавно да се разпада, въпреки че тя даде началото на нов етап от живота ни. Тогава заченах Даниел, но и непосредствено след това ти започна да ми изневеряваш. –Алексис понечи да каже нещо, но Ален го помоли отново за мълчание и прошепна нежно.- Не, няма проблем. Преди не го разбирах, но вече знам. Трябваше да сгреша, за да узная как бе правилно, ти просто ми даде един урок. Едва години по-късно, стискайки сълзите и огорчението си, осъзнах изцяло грешката си. Бях извършила грях спрямо и двама ни, не само спрямо теб.
Зениците на Алексис се стесниха от недоумение и той попита бавно:
-Какво искаш да кажеш?
-Осъзнах, че чувството да ме контролираш е било това, за което съм копняла. Че съм бленувала този страх, този ужас и тази болка от първия път, че съм имала нужда от тях. –Алексис се преобърна над нея и затвори очи срещу близостта й, когато носът му опря в нейния, също както и челата им. Ален също стисна очите си и една сълза потрепна в ъгълчето на очите й, а гласът й потрепери.- Осъзнах, че, докато ти си направлявал живота ми съм имала онова, на което съм държала най-много. Че, докато си ме контролирал, аз съм била част от света ти, че иначе нямаше да мога да бъда. Осъзнах, че докато см била безпомощна в ръцете ти, си ме обичал… и колко силно всъщност те обичам аз.
Тялото й потрепери под него от задушаващите сълзи, докато обгръщаше врата му с ръце, а неговите, застинали на ханша й, я притискаха по-силно към тялото му. Отдръпна се за миг от нея и забърса страните й, шептейки:
-Само ако можеше да ми повярваш колко много те обичам…
Ален се разтрепери още по-силно в ръцете му и сълзите проблеснаха по бузите й, когато устните му покриха нейните.
Бе започнала всичко на шега, не бе вярвала, че наивната игра щеше да доведе до нещо истинско, до някаква истина за нея самата. Не бе вярвала, че някога всъщност щеше да го чувства толкова силно, щеше да го обича толкова силно.
От тази истина я сряза сърцето при мисълта за това, което предстоеше. Нямаше дори силата да му каже всичко, нямаше силата да му обясни какво предстоеше. Бе осъзнала прекалено късно чувствата си към Алексис, бе вярвала дълго на старите, овехтели усещания от невръстните години.
Откъсна устни от неговите и се взря през премрежения поглед в очите му.
-А сега за първи път се чувствам жива. –Прошепна бавно и скри сълзите си в рамото му, когато я прегърна силно.
Трябваше да му даде това, за което той копнееше, бе съумяла да го направи. Но неусетно бе постигнала и онова, за което бе мечтала през целия си живот, но чак сега осъзнаваше.

16. Mine
-Ксюша, ти… сериозно ли говориш? –Потрепери гласът му, а зениците му се свиха уплашено.
-Защо не? –Усмихна се насреща му.- Просто искам да бъда с теб. Може да е глупаво, наивно, абсурдно… Но в момента искам само теб…
-Ти си се побъркала! –Отдръпна се леко от нея Бил.- Нима смяташ за забавно да ми говориш тези неща толкова сериозно?
-УИЛЯМ! –Викна ядосано и забоде пръст в гърдите му, присвивайки очи.- Разбери го най-накрая, говоря сериозно! И ще ти се наложи да решиш точно тук и сега! Писна ми да бъда нечия държанка и да си залагам името на твоите настроения!
-Защо искаш да се омъжиш за мен? –Попита я бавно.- Много добре знаеш, че нищо не мога да ти дам! Само си играеш с чувствата ми.
-С нищо не си играя! Просто искам… искам…
-Какво искаш?
-Искам да си само мой.

Следващата сутрин Алексис не отиде на работа, а остана в леглото, радвайки се мълчаливо на близостта й. След последните признания и двамата не се чувстваха комфортно да разговарят, въпреки че чуждата компания ги опияняваше.
Последвалите няколко седмици в имението преминаха под знака на навика и познатото. Въпреки обещанието си, Алексис не посети Ксения отново, прекалено-отдаден на щастието, което бе предизвикала Ален толкова несъзнателно дори за себе си. Самата княгиня, лишена от правото да знае тези неща, още се страхуваше до болка всеки път, когато вратата на спалнята й се отвореше. Бе нещо, което не можеше да контролира или поне така вярваше.
Маркъс бе единственият, който прекрачваше стаята й в онези дни. Ксения малко по малко започна да се отпуска пред него, въпреки че нито за миг не забрави онези ужасяващи догадки, до които бе стигнала с помощта на Алексис. В процес на тези дни тя се убеди в едно – Маркъс категорично бе само пионка в играта, не знаеше какво всъщност се очакваше от него и защо. Ако не беше така, то Алексис отдавна щеше да знае че тя всъщност бе проговорила.
Това заключение доведе до пълното доверие, което гласува княгинята на наивния слуга. Отнасяше се с него като с дете, въпреки че нито за миг не забравяше всъщност колко опасна можеше да бъде една грешка пред него.
Ален, която с всеки ден все повече залиняваше, постепенно ограничи излизанията от спалнята до минимум. Алексис, когото безумната хармония бе умопомрачила, не се и замисли как да тълкува този факт. Игнорира го наивно, оставяйки се на покоя и мира, които веднъж-завинаги бяха обхванали цялото му същество и целия му свят.
След като зимата настъпи рязко и температурата падна до много под нулата, Долохов също ограничи излизанията от дома си и връзката им се заздрави мигновено, сякаш никога не я бяха унищожавали.
Студът отмина толкова бързо, колкото бе и настъпил, и Ален откри в това възможността да посети княгинята отново. Предвид месеците отсъствие, бе глупаво да оставя влиянието си спрямо Ксения да се уталожи, било то и по толкова основателна причина.
Изчака Алексис да излезе сутринта за работа, оставяйки го да мисли, че това бе просто поредния обикновен ден. Едва тогава се изправи несигурно, облече се и излезе от стаята.
Почука на вратата и влезе вътре, стрелкайки с поглед Ксения и Маркъс. По нищо не показа, че това му присъствие, бе повече от осезателно и навеждаше на мисли, които далеч не бяха толкова безобидни. Обърна се към него и промълви бавно:
-Свободен си.
В първия миг младежът реши да се опита да оспори така-добре прикритата заповед, но после се отказа. Бе разговарял с княгинята след посещението на Ален и, макар и да не знаеше никакви подробности, бе научил, че господарката не се бе опитала да я нарани по никакъв начин. Това уби цялото му недоверие и бунтовничество и, кимайки леко към жената, излезе от стаята.
Ксения, присвила единия си крак под себе си, седеше на дивана и се взираше с малко уплаха в Ален. Последният им разговор, макар и състоял се преди толкова много време, още кънтеше в съзнанието й и я караше да примира от някакви неосъзнати чувства на срам, объркване и недоверие.
Тя кимна бавно на Ален и я покани да седне на един стол, промърморвайки сухо „Разполагай се” и мъчейки се да избегне погледа й.
Графинята се усмихна на това й отношение и промълви развеселено:
-Вярвам че не си забравила разговора ни, нали, Ксения?
Далгарукая не показа с абсолютно нищо, че бе чула по някакъв начин тези думи. Тя извърна поглед към стъпалата си и се заигра нервно с ъгъла на роклята си.
-Това отговаря на въпроса ми. –Кимна бавно Ален, изтегляйки насмешката от гласа и лицето си.- И явно си прекалено наивна, за да разбереш как точно седят нещата…
Изправи се бавно и подаде ръката си на Ксения, която в първия момент я изгледа несигурно, но после я пое.
-Виж и запомни добре това, което ще ти кажа. –Промълви, сочейки хоризонта с ръка.- Отвъд пределите на това имение ти вече не си в безопасност. Какво мислиш, че можеш да правиш с това дете на ръце? Въпреки благородната ти кръв, оттук-нататък няма как да се омъжиш достойно. Никой мъж няма да вземе нещо, което вече е принадлежало другиму. –Прошепна, взирайки се в очите, които Ксения бе свела болезнено надолу.- Дори да привлечеш някой обикновен човек, ще ти трябва време, за да почувстваш сигурност към него, ще ти трябва време, за да ти се довери той и да те приеме в дома си. Време, което няма да имаш. Никога не си работила, никога не си знаела как става всичко това. Можеш да продаваш честта ти за пари, може и тази сума да ти стига, но нима искаш този живот за това дете? Отвъд предела на това имение ти си сама, Ксения, няма да имаш нито някой, на който да се опреш, нито дом, който да обитаваш. Ще се молиш за храна и за покрив над главата ти. Може да намериш кой да ти го даде, но може и да не успееш… Нима това са мечтите ти?
Ален се обърна и седна на дивана, скръствайки крака и наблюдавайки треперещата фигура на княгинята пред себе си. Може би не трябваше да казва всички тези неща, но я бе оставила без избор.
В онзи миг графинята бе в плен на въодушевление, породено от наивността на Ксения. Едва ли бе очаквала, че момичето може да реагира толкова глупаво и абсурдно на създалата се ситуация. Това дете щеше да се превърне в спомен за позора, за падението й, щеше да помрачи дните й, да я направи слаба и безпомощна. Малко същество, което да разбие и без това лабилния и недружелюбен свят на рускинята. Ако тя бе достатъчно-разумна, можеше да извлече множество полза от него, но за момента бе само заплаха. И, ако тя самата не можеше да го разбере, Ален нямаше да се притесни да й го каже.
Графинята не подценяваше онова детско чувство, което караше всяко момиче да примира от желание за близост с първата рожба. Самата тя помнеше колко привързана бе била към Даниел, колко трудно й бе да се раздели с него, когато Алексис твърдо заповяда синът му да бъде закърмен и отгледан от една от дойките. Първите години го виждаше твърде рядко и то с личното позволение на съпруга си. Имаше тази възможност не повече от веднъж на седмица, макар и понякога да даваше отклик на болката си пред Долохов, да го молеше, да се караше с него. И, въпреки това, в онези години двамата бяха прекалено-отчуждени, за да намират общ език за нещата. Причина, поради която се опитваха да се нараняват колкото силата и властта им позволяваше.
Не след дълго Ален бе изгубила това си влечение към Даниел. Желанието да го чувства в ръцете си премина в някакво странно чувство за отчужденост. Толкова дълго време контактът й с него бе бил ограничен, че тя престана да го чувства като свое дете. Когато забременя с второто си дете, майчинският инстинкт я бе напуснал завинаги. Колкото и да се опитваше, така и не бе успяла да почувства Тейлър като родна. Алексис, забелязвайки тази промяна, бе отменил заповедта си, но, въпреки това, Ален не се възползва от правото си да контактува с второто си дете. След раждането тя просто му бе връчила малкото същество с думите „Твоя е!” и бе загубила интерес и към двама им.
Жаклин и Даниел бяха тези, на които тези бащина студенина и майчинска незаинтересованост се бяха отразили най-много. Двамата бяха принудени да пораснат много по-рано, отколкото бе здравословно за характера и психиката им. Затова и се бяха превърнали в хора, прекалено-несигурни, за да вярват на околните. Несигурност, която щеше да се проявява с много по-голяма сила за в бъдеще.
Противно на очакванията, Хенри и Мери-Ан се бяха радвали на много по-топло посрещане в света, ако не от майка, то поне от баща си. Алексис, осъзнал колко трудно бе да открие любов и разбиране в Ален, се бе обърнал към тях. Обграждаше ги с най-нежните чувства, на които закоравялото му сърце бе способно. Затова и двамата имаха много по-щастливо детство от това на по-големите си брат и сестри.
Спомняйки си всичко това, Ален мигновено съжали рускинята, че се налагаше да се откаже от нероденото си дете. Бе ужасяващо да връща чувствата си от онова време, в което и нейното съзнание бе толкова наивно, колкото сърцето необременено. Знаеше колко всъщност беше трудно. Но, докато Ален не бе спечелила нищо от тази заповед на съпруга си, Ксения можеше да подсигури поне себе си. Бе немислимо да позволява на детето си да изживее този ад, на който го обричаше, запазвайки го до себе си. Майчинският егоизъм на Ксения нямаше да доведе до нищо добро и Ален го разбираше прекрасно.
Изпращайки я на сигурно място, щеше да остави детето на Алексис. Бе достатъчно-заможен, чистокръвен и разумен, за да му осигури всичко, от което то можеше да се нуждае. Ален го бе дарила с пет деца, нямаше как опитът му дори да бъде сравнен с този на неуверената и наивна Ксения. Така щеше да е по-добре за всички.
-Т-то… тук ли ще остане? –Промълви, треперейки, Далгарукая без да смее да се обърне.
-Да. Ще получи моето име и това на съпруга ми. Никой никога няма да разбере, че си го изоставила.
-А-аз… н-не мога д-да…
-Не е срамно да осигуриш достоен живот на детето си, мила. –Промълви бавно Ален.- Подло е да го осъдиш на това съществуване, което би могло да го запази за теб. Не е виновно за грешките на родителите си.
Ксения се обърна бавно и сведе очи към корема си. За четирите си месеца в това състояние, той бе пораснал достатъчно, за да се забелязва с просто око през широките рокли. Ръцете й потрепериха върху му, а в ъгълчетата на очите й потрепнаха сълзи.
-Ако сега се отдадеш на чувствата си, ще трябва да изплащаш цял живот тази своя грешка, нали знаеш? –Промълви бавно Ален.- Не си го причинявай.
-Не мога… да го направя… -Шептеше накъсано.
Ален се изправи и се приближи до нея. Ръцете й обхванаха лицето на момичето и я накараха да вдигне поглед към нея. Усмихна й се меко и промълви:
-Не е плод на някакво чувство, не е същество, което си длъжна да обичаш. –Погали с палец страните й и довърши.- Няма смисъл да слагаш край на живота си, а и на неговия, само за да отвърнеш на някакво очакване, което налага обществото. –Наведе се и прошепна в ухото й.- Никой няма да разбере нищо за всичко това. Е? Какво избираш, Ксения? Ще го направиш ли, ако не за себе си, то поне за него?
Ръката на Ален застина на корема й, а очите се впериха въпросително в треперещото момиче.
Един дълъг миг Ксения бе разкъсвана от хиляда и една ужасяваща мисли. След като той отмина, тя позволи на една сълза да се отрони от очите й и кимна нервно няколко пъти.
-Добре. –Прошепна Ален и оттегли ръка от коремчето й.- Взе правилното решение.
После се отдръпна назад и понечи да излезе, но на вратата я спря гласът на Ксения:
-За какво ти е детето ми? Защо го искаш?
Ален се обърна бавно и се загледа в треперещото, нисичко момиче, изглеждащо толкова наивно и беззащитно в младостта си. От лицето на жената се изтегли цялата руменина и лицето се вкамени. Гласът й прозвуча рязък и строг при последвалите думи:
-Защото всичко, свързано с Алекс, ми принадлежи. Включително и това дете.

17. Doesn’t really Matter
Бил остана няколко секунди загледан в сведените й очи, без да покаже с нищо какви мисли му се въртяха в главата. В следващия миг я дръпна към себе си и я прегърна здраво, оставяйки я да присвие ръце на гърдите му.
-Аз съм само и единствено твой, независимо дали е черно на бяло или не. Запомни го. –Прошепна й нежно и я притисна по-силно към себе си.
-Не е така, има значение. –Ксения замлъкна за миг, а после промълви тихо.- След като вече не съм непокварена, дори и да не разберат за нас, баща ми ще реши да ме омъжи за някого. Няма да му пука какво искам аз и какво не. И тогава вече ще се разбере… и ще стане лошо.
-Имаш в предвид че може да те изхвърлят ли?
-Това ще ми е последният проблем. Но, да, и това. Ще ме изхвърлят, набедят за блудница, ще ме лишат от наследство, кой знае… Ако не го осъзнае навреме, съпругът ми може и да ме… да ме убие…
Бил пое в ръце лицето й и се усмихна на сълзите, които пречупваха светлината в очите й.
-Никой няма и с пръст да те докосне… Обещавам ти!

-Ей, Жак, вярно ли е че баща ти отглежда поредната си курва у дома?
Жаклин се обърна толкова рязко, че вратът й изпука. Когато срещна луничавото лице на Донъли, устните й се извиха в злобна усмивка:
-До последната дума. –Присви през усмивка очите си.- Завиждаш ли?
Грифиндорецът се засмя звънко и я стрелна с подигравателен поглед:
-На какво да завиждам? На рогата на майка ти ли?
От масата се разнесоха подсвирквания и смях, а голяма част от слидеринците обърнаха глави, за да разберат какво точно се случваше.
Жаклин не обърна внимание на този факт, а облегна ръка на облегалката на стола си и промълви тихо:
-Рогата й отиват. А и, замисли се, Донъли, макар и с рога, по-скоро биха сбъркали твоята майка с едрокопитно създание, не мислиш ли? –Изви устни в добре-изиграна тъга и сведе още по-ниско брадичката си.
Райли скочи толкова рязко от стола си, че той едва не се стовари на земята. Жаклин вдигна вежда подигравателно и промълви през усмивка:
-Ако очакваш да се въргалям с теб върху прашния под, Донъли, не си познал. Родоотстъпниците не са моят тип.
-Метнала си се на баща си, щом с такава готовност ми се предлагаш, Жак. –Изсъска грифиндорецът през яростта си.
-Но, скъпи, повярвай ми, нито аз, нито така почитаният ми от теб баща не смятаме да имаме нищо общо с фамилията ви. –Засмя се и прошепна тихо.- Виж, сигурна съм че той с удоволствие ще чука сестричката ти, но теб едва ли ще те огрее.
Райли хвърли импулсивно поглед на тъмнокосото дванайсетгодишно момиченце до себе си и, обръщайки се отново към Жаклин, процеди злобно:
-Ако още веднъж…
-Но аз говоря истината, мили. –Прошепна, игнорирайки смехът, който се разнесе от масата на дома й.- Ако го помолиш на колене, няма да има нищо против да опъне симпатичното парче месо до теб. Забелязала съм го, пада си по младичките. –Прошепна накрая и присви очите си игриво.
Райли се разтрепери толкова силно, че приятелите му се изправиха и го изведоха от Голямата зала. Едва тогава Жаклин отново се обърна към масата и блъсна ядно чинията пред себе си, а от усмивката й не остана и следа.
-Добре ли си, Жак?
Вдигна погледа си към тъмнокосото момче, което бе хванало лакътя й, и издърпа ръката си, процеждайки:
-Не ме докосвай, Габон!
Изправи се рязко и излезе от Голямата зала, запътвайки се към подземията. Всичките тези подмятания относно баща й вече й идваха в повече. Всички намираха за нужно да я свързват с него, да я оприличават, да го коментират всеки път, когато Жаклин бе наоколо. Това вече започваше сериозно да я изнервя – не й стигаше фактът, че всички тези хора само се опитваха да я наранят, ами и подмятания.
В действителност, слидеринката напоследък научаваше много неща за семейството си от хорските сплетни. Противното момиче, което баща й наскоро бе довел в имението, ставаше повод за много интересни заключения от страна на околните.
Жак добре разбираше колко верни всъщност бяха хорските приказки. Знаеше, че баща й несъмнено използваше рускинята по начини, които бяха далеч от приличното.
„Знам го! Защо ми го повтарят?”
Вече импулсивно бе намразила и Ксения, и Алексис, поради факта, че с глупостите си я подлагаха на това. Радваше се поне на факта, че на масата заинтригувани от семейството й бе неизвестен факта коя точно бе така наричаната от тях „курва на Долохов”. Ако все пак узнаеха, че тази длъжност заемаше точно провокативната рускиня, то тогава „Хогуартс” щеше да се превърне в истински ад за Жаклин.
Самата слидеринка абсолютно не се интересуваше какво всъщност прави Алексис и защо. Годините, които бе прекарала, мъчейки се да привлече родителското внимание, бяха безвъзвратно-изгубени. Абсолютно нито една емоция не я дърпаше назад към дома, единственото, което заемаше съзнанието й, бе мисълта за това, което предстоеше.
Знаеше че статуквото й на свободолюбиво момиче нямаше да се запази още дълго. Краят на учебната година приближаваше бавно, а след това я чакаше един цял нов етап от живота й. Знаеше смътно на кои фамилии залагаше баща й – през ваканцията бе организирал бал, който, въпреки достоверната маска, бе, за да могат да я огледат бъдещите конкуренти за ръката й. След това се бе погрижила да развали подлите планове на Алексис, за което щеше да плаща по-късно.
Имената й бяха познати, предполагаше и на кое от тях щеше да заложи Долохов. През цялото време се опитваше да срине опитите му да я задоми, но май се бе оказал по-силен от нея. Единственото, което получи от всичко това, беше сериозната опасност Алексис да я даде на тридесет и шестгодишният Нот, само и само за да и покаже колко безпомощна беше да направлява решенията му.
Жаклин бързо избута спомена за неприятния мъж в дъното на душата си. Въпреки желанието на баща й да я накаже, не вярваше да е толкова жесток, че да я върже с личност с двайсет години по-възрастна от нея самата. Беше абсурдно дори да си го помисля.
Когато влезе в подземията, Общата стая беше препълнена от ученици, всеки зает със собствените си проблеми. Очите й обиколиха няколко пъти с презрение цялото това множество и, точно преди да изсумти нещо недоволно, някой я хвана за ръката и я накара да се обърне.
-Ела. –Дръпна я след себе си и Жак се подчини, въпреки че устните й се извиха сърдито.
Когато се озоваха в спалнята на момчетата, слидеринката дръпна ръката си и остана до вратата, взирайки се право в кафявите очи на Лестранж.
Той отвърна на погледа й за няколко мига, а после седна на леглото си и присви крак под себе си.
-Какво искаш? –Попита го рязко и очите й се присвиха предупредително.
Усмихна й се самодоволно и сви рамене:
-Нищо не искам. Само да се уверя, че всичко с теб е наред.
-Какво може да не е наред, Дейниън? –Тръсна ядосано главата си и русите къдрици потрепнаха около лицето й.- Да ти приличам все едно нещо не ми е наред?
Лестранж върна сериозното си изражение и промълви хладно:
-Всъщност, да. Започваш да ставаш все по-агресивна с приближаването на момента. –Отвърна й сухо.- Не стига последните ти изпълнения, ами сега и всичко това със семейството ти....
-Не… споменавай… семейството ми! –Процеди насечено, а дъхът й се учести от злоба.- Не си ми баща!
-Не съм, но приликата ви е поразителна. –Процеди насмешливо, макар в гласа му да не прозря някакъв радостен тон.- Обиколи ли вече всичките кандидати?
-Остана само ти. Ще се уповавам на старите впечатления. –Устните й потрепнаха злокобно, а ръката се сви конвулсивно в джоба на джинсите.- Това е мой избор, не се бъркай!
-Опитваш се да контролираш ситуацията, Жак, но всъщност тя контролира теб. –Прехапа устна, за да скрие усмивката си.- Не ти избираш, не се залъгвай.
-Затова ли съм тук? –Избухна слидеринката.- За това ли ме домъкна? За да ми обясниш как стоят нещата? Повярвай ми, Лестранж, знам много по-добре от теб за какво става въпрос!
Дейниън не успя да скрие усмивката си при тези думи и се изправи. Приближи се до нея и се взря подигравателно в яростно потрепващите й очи.
Бе почти с една глава по-висок от нея и, въпреки че не й бе посегнал и с пръст, Жаклин се почувства заклещена и беззащитна. Факт, който я разгневи още повече.
-Ти… тъпанар такъв! –Процеди вън от себе си от ярост и го отблъсна леко от себе си.- Какво искаш от мен?
Ръката му се спусна към бузата й и слидеринката извърна глава настрани, премествайки кръвясалия си поглед към стената.
-Искам да ти дам избор. –Отвърна й с нагла усмивка и Жаклин отново се обърна към него.
-Какво искаш да кажеш?
-Моят баща ще даде най-много за теб. –Промълви бавно.- Което, предвид репутацията ти, едва ли ще е кой-знае колко разточително.
Жаклин се опита да му удари плесница, но Лестранж хвана ръката й във въздуха и я изви, така че цялото й тяло се обърна и се оказа притисната лице в лице с вратата.
Опита се да се освободи, но Дейниън погали с палец тила й и, отмествайки косата настрани, прошепна, преди да захапе леко ухото й:
-Искам да съм сигурен, че… когато взимам нещо, което и други са имали… не греша.
Ръката му се плъзна по корема й под блузата и рязко я отпусна. Жаклин се оказа във вътрешността на стаята и го изгледа объркано, правейки бавни крачки назад:
-Не го искаш… -Прошепна неуверено, присвивайки очи срещу усмивката му.- За какво го правиш?
-Защото толкова години ми бягаш. Сега искам да се уверя, че всичките тези усилия не са били напразно. –Усмихна се и направи крачка към нея.- Всичко това бе просто един фарс. Ти още ме обичаш.
-Обичам те на куково лято! –Избухна срещу него.- А и никога не съм те обичала! Прекаляваш с фантазиите, Дейниън!
-Някога не мислеше така!-Отвърна й подигравателно и направи още една крачка напред.- Имаше достатъчно време и свобода, за да ми върнеш за онази издънка. Сега вече няма да позволя на никого да отнеме това, което ми се пада по право!
-Трябва да си много самоуверен, за да вярваш че ти принадлежа. –Засмя се злобно.- Онзи ден Питър не мислеше така!
-Ако си мислиш че много ме интересува какво си мисли Авери, се лъжеш!
-Не забравяй, че баща му е доста близък с моя, скъпи! –Присмя му се Жаклин.- Ако си мислиш…
За няколко секунди се възцари тишина. Дейниън се беше вкаменил и гледаше право в кръвясалите й очи. Връщайки сериозното си изражение, промълви тихо:
-Защото аз ти бях първият. Затова ми принадлежиш.
Озова се на милиметри от нея и Жаклин усети как всичко щеше да отиде по дяволите. С последната си капка здрав разум направи още една крачка назад и се стовари на леглото.
Съблече бавно якето си, без да я изпуска от поглед, въпреки че знаеше че е прекалено-объркана, за да реагира. Легна върху нея и прокара пръст по устните и страните й, взирайки се в затворените й очи и чувствайки насечения дъх по лицето си.
-Толкова дълго те чаках да се налудуваш, Жак. Вече сме квит, мога да те имам отново.
Устните му плъзнаха надолу по врата към ключицата й, докато пръстите разкопчаха копчетата на ризата й и плъзнаха от корема към гърдите й.
Жаклин изстена, без да може да се откъсне от спомена, и впи нокти в гърба му.
Без да отваря очите си, тя напрегна цялото си самообладание и прошепна измъчено в ухото му, използвайки последния коз, който й бе останал:
-Дейн… бременна съм.
Лестранж застина и се надигна объркано. Загледа се в очите й, мъчейки се да разбере дали го лъжеше или не. После се изправи рязко и се обърна с гръб към леглото.
Жаклин импулсивно сви краката си и се повдигна на ръце. Пръстите й закопчаха ризата отново, а очите се вгледаха някак виновно в чаршафа.
-Какво си направила? –Промълви бавно Лестранж, без да се обръща.
Слидеринката почувства как силата й се върна и изсъска саркастично:
-Каза че не мога да контролирам ситуацията. Просто се погрижих до „големия ден” да съм приятно закръглена. Изиграх ви.
Лестранж се разтрепери, но отново не се обърна.
-Кой?
-Това никой никога няма да узнае. Иначе нямаше да има смисъл от цялото движение, нали?
-Вън! –Промълви студено.- Махай се от стаята ми!
Жаклин се изправи, но не понечи да излезе. Просто се усмихна злобно и промълви развеселено:
-Не искаш ли още да се ожениш за мен? Какво стана с… как беше… „любовта” и факта, че ти принадлежа? И копеленцата имат нужда от любов, нали?
Лестранж се обърна рязко, стисна ръката й и я изхвърли от стаята, блъскайки вратата след себе си. Жаклин, която се бе сблъскала със стената, се отпусна до нея със злобен смях и затвори очи от задоволство.
Значи все пак бе успяла да им противодейства. Бе спечелила свободата си. Това бе най-важното в онзи миг.