Черната Далия [незавършен]

18. Estranged
-Не ми давай обещания… -Поклати глава момичето и се откъсна от него, свеждайки очи към пода.- Обещанията вече не са достатъчни…

Обгърна го с поглед, докато оправяше възглавниците зад гърба й.
„Толкова наивна жертва…”
Когато Марк понечи да се изправи, ръката й хвана неговата и не му позволи.
Впери очите си право в неговите и се усмихна, когато младежът отвърна погледа си от нея.
-Нима след толкова много време още те плаша, Марк?
Да видим колко дълго можеш да се пазиш…
Маркъс обърна очи към нея и поклати глава:
-Защо си мислиш, че ме е страх от теб?
Дръпна ръката му и прошепна в ухото му:
-Защото е страшно да повтаряш чуждия грях, нали?
Маркъс се отдръпна рязко и я изгледа ужасено. След няколко мига уплахата му премина в неприкрит, детски гняв и той процеди нервно:
-Не ме е страх от теб! И въобще не знам за какво говориш!
-Напротив, знаеш… -Усмихна се леко.- Всички в тази къща знаят колко е страшно някой да свърже съдбата си с мен. Ужаси ли се, Марк, когато сбърках името ти с това на Бил, премина ли ти дори и за миг през съзнанието онова страшно предположение, че може и ти да последваш стъпките му?
Момчето присви очите си, но не отвърна. Факт, който още повече развесели изтерзаното съзнание на Ксения.
Болката в душата й опитваше да намери отклик в света й. Единственият, който можеше да я потуши, бе Марк, само неговата жертва можеше да даде желания покой на душата й. Предавайки му гнева и огорчението си, той можеше да я спаси.
-Няма нужда да отричаш очевидното. Страхът ти е толкова силен, че се ужасяваш от самия себе си, от факта, че продължаваш да търсиш близост с мен, въпреки че знаеш колко пагубна е тя. –После върна сериозното си изражение и промълви, свеждайки очи срещу гнева му.- Върви си, Маркъс, помоли господарят ти да премахне мoето име от списъка със задълженията ти. Знаеш ли… по-добре да съм сама, отколкото тези около мен да не смеят да ме докоснат.
-Говориш глупости! Не ме е страх от теб, още по-малко от Долохов! –Изрева Маркъс, чието его съзнателно бе засегнала.- Много грешиш, ако вярваш, че съм тук против желанието си!
Ксения дръпна ръката му и Маркъс отново се озова надвесен над нея. Притвори очи срещу него и прошепна:
-Докажи го!
Надигна се и впи устните си в неговите. За миг тялото й изтръпна от чувството да целува някого отново. Припомни си смътно Уилям, но бързо изхвърли мислите за него от съзнанието си. Искаше просто да чувства Марк с цялото си същество. Единственият човек в тази къща, който не я беше предал.
За което трябва да си платиш, Марк.
Неусетно отговори на целувката й и ръцете му плъзнаха по гърба й. Роклята освободи тялото и Ксения примря в прегръдките му.
Прекалено невинен, за да ти простя…
Устните му се спуснаха надолу по шията и гърдите й. Проследиха нежно коремчето й и преоткриха нейните.
После всичко замря.



Ален присви очи срещу светлината и се отпусна бавно на леглото. Пролетта вече беше към своя край и съвсем скоро много неща щяха да се променят.
Княгинята щеше да роди в средата на лятото, факт, който предразполагаше двамата със съпруга й да разговарят по въпроса. Ален още не му бе казала, че щеше да приеме детето, отнемайки го от рускинята. Не беше и говорила с Хенри да я прибере. Докато здравето на Ален бе стабилно и Алексис бе в нейните крака, Ксения беше в безопасност. Графинята се страхуваше от това, което щеше да последва след промените.
След по-малко от седмица Жаклин щеше да се прибере у дома и, не след дълго, щеше да се ожени. Не бяха чували за нея нищо откакто бе заминала за последната си година в Хогуартс. Отказвайки да се върне за Коледа, всъщност слидеринката се беше отдръпнала окончателно от родителите си.
Ален отвори очите си по-смело срещу мекото сияние, процеждащо се през дантелените пердета. Пристъпът бе прекъснал съня й и, като никога, Алексис до нея още спеше. Ален извъртя тъжно очи към прозореца и се замисли че това бе последната пролет, която виждаше.
Обърна изпълнен с обич поглед към мъжа до себе си и въздъхна. Годините неусетно бяха започнали да му се отразяват. Кестенявата коса бе побеляла на места, а кожата на ръцете, противно на тази на лицето му, бе загрубяла неимоверно. Все по-трудно й бе да открива в него предишната непоколебимост и жар, все по-трудно й бе да си спомни какъв бе бил той в самото начало.
Времето ги бе разделило, но сега, когато отново бяха намерили път един към друг, Ален знаеше, че бе завинаги. Всичко щеше да свърши точно така, със точно тази близост и тази привързаност.
Ръката й потрепна, когато докосна нежно бузата му. Алексис отвори бавно очите си и се усмихна уморено, срещайки тези на съпругата си.
-Защо не спиш? –Прошепна й бавно.- Събота е, цял ден сме свободни.
-Започна да се уморяваш, Алекс. –Прошепна и го целуна.- Преди се будеше рано всяка сутрин.
Долохов се усмихна и се изправи, притегляйки я да се отпусне на гърдите му. Ръката му се заигра с коремчето й, а устните срещнаха врата й.
-Днес Мортимър ще дойде за отварата, не си забравила, нали?
Ален се вцепени за миг и отпусна хватката му около тялото си. Седна на леглото срещу него и промълви бавно и несигурно:
-Алекс… Той няма да дойде.
-Как така няма да дойде?
-Вече не мога да я приемам. –Отвърна му тихо и се заигра нервно с ръба на пижамата му.- Алекс, аз… не ти казах всичко…
Зениците на Долохов се разшириха от ужас. Мисълта за това, което можеше да крие Ален, го изпепеляваше, караше го да се ужасява от думите, които щяха да последват..Чувстваше се слаб, уплашен пред нея и пред това, което можеше да му причини.
Последните дни бе бил глупав, наивен, бе вярвал че всичко може да е толкова просто, толкова лесно, колкото в мечтите му. Бе приел чудото за даденост, бе се осланял на него, дори за миг не си бе помислил, че може да е възможно нещо или някой да му го отнеме. Магията бе част от света му два дълги месеца. Сега Ален щеше да му я отнеме, Алексис го четеше в очите й.
Ръката му застина на брадичката й и я накара да вдигне насълзени очи към него.
-Какво се е случило, Ален? –Прошепна ужасено срещу слабостта й.- Какво?
-Алекс… -Прошепна и сгуши лице в дланта му.- Няма да съм тук за края.
Долохов потрепери и я изгледа неразбиращо. Всяка руменина се изтегли от лицето му, а устните му пребледняха смъртно, когато попита тихо:
-Какво имаш в предвид?
Ален се вгледа с тъжна усмивка в очите му и го придърпа да отпусне глава на гърдите й. Започна да милва нежно чертите му и, когато застина, промълви глухо:
-Някога ти обещах да съм с теб до края… Сега се налага да престъпя клетвата си…
Алексис се опита да се изправи, но не му позволи. Притисна го по-силно към себе си и почувства слабост. Затвори очи и довърши насечено:
-Не се плаши… Алексис… Не се плаши от това, което следва…
Долохов застина в ръцете й, а очите му се ококориха още по-ужасено срещу ръката й.
-Какво… се опитваш… да ми кажеш? –Промълви ужасено и се изправи, така че да срещне погледа й.- Какво се е случило, Ален?
-Докато ти беше в Австрия, Мортимър дойде у дома. –Започна бавно, свеждайки поглед надолу.- Мисля че заради Ксения, това няма значение. Някакъв задух ме мъчеше и го помолих да ме прегледа. Оказа се че шестте деца са отслабили имунната ми система невъзвратимо. А отварата е нанесла фаталния удар върху дробовете ми.
Алексис поклати глава, отказвайки да приеме това, което Ален се опитваше да му каже. Думите й се забиваха жестоко в съзнанието му, разнасяха отровата по цялото му тяло, карайки го да трепери и да се присвива от болка.
-Алекс… -Прошепна бавно.- Не мога да дишам…
Долохов изправи глава и я придърпа рязко към себе си, притискайки я толкова силно, сякаш в следващия миг щеше да изчезне. Ален едва не се задави от вледеняващата болка в гърдите си и през сълзи изстена тихо в рамото му.
-Алекс… -Ръката потрепна на рамото му.- Не се страхувай…
Отдели се бавно от него и ръцете й застинаха от двете му страни, бършейки невъздържаните сълзи, които за пръв път бяха намерили пътя си по страните му.
„Толкова слаб… толкова уязвим” помисли си Ален и затвори очи, напрягайки силите си.
Болката му преля в нейното същество и в първия момент се опита да се отдръпне. В очите й се родиха нови сълзи, а страхът и разочарованието преминаха бавно в агония.
Ръката й отново докосна лицето му и този път, притискайки здраво очите си и давайки път на сълзите, отне по-голямата част от чувствата, които го раздираха в онзи миг.
Разрушавайки връзката, Ален проплака срещу сведените му очи:
-Какво е това отчаяние, Алекс… Защо му се отдаваш?
Долохов не вдигна главата си, дори не потрепна. Ален го придърпа към себе си и се сгуши на гърдите му, шептейки:
-Няма да се предаваш, няма да ме оставяш сама… Не ме плаши, Алекс, не бих могла да… да умра спокойно, знаейки че те оставям така… Не ми го причинявай.
Алексис прекара ръка по гърба й и я притисна по-силно към себе си, чувствайки сълзите й по гърдите си. Докосна с устни челото й и прошепна:
-Колко време?
-Едва ли ще е достатъчно. –Промълви бавно.- Едва ли ще е толкова, колкото искам. Искам да направиш нещо за мен, Алекс.
-Какво? –Отдръпна се леко и забърса припряно мокрите си страни.- Какво искаш да направя?
-Детето на Далгарукая… искам да го отгледаш като наше.
-М-моля? –Потръпна ужасено и впери в нея празен, объркан поглед.- Защо?
-Защото е твое и аз не бих могла да те оставя да загубиш нещо твое. Тогава губя нещо и аз. –Прошепна внимателно и обясни по-спокойно.- Ще го призная като свое дете, Ксения ще се откаже от правата си над него. Ще мога да умра спокойно… Знаейки че не си сам.
Алексис се наведе към нея и впи устните си в нейните, притискайки силно очи.
-Не искам да боли преди да е свършило… -Прошепна срещу устните му.- Дръж се.
Алексис кимна и погали рамото й:
-Ако това искаш, ще го направя.
Притвори очи и замлъкна.
Бе невъзможно да го приеме, бе невъзможно да го забрави или да го игнорира. Този страх щеше да го преследва като сянка, докато не станеше част от света му с глух стон агония.
Но, докато още не я бе изгубил, нямаше да страда по нея. Щеше да има цял живот за това.

19. I’ve created a Monster
Уилям остана няколко секунди загледан в нея. Ръцете му, замръзнали от двете страни на ханша й, я придържаха леко, докато очите изследваха настроението, което винаги четеше на лицето й.
-Ксюша… Защо ли имам чувството, че се притесняваш напразно? Защо толкова уверено смяташ, че нещо ще се промени?
-Защото винаги се променя, а нямам силата да го спра или предотвратя. –Изхлипа тя и прехапа устна, за да не позволи на една сълза да се разлее по бузата й.- Защото никога не става така, както аз искам… а през тези години аз исках наистина малко.

Една седмица по-късно бе дошъл моментът Жаклин да се прибере от „Хогуартс”. Опитвайки се да забрави всичко, което се бе случило в последните дни, Алексис се нае със задачата да провери кой беше най-удачният кандидат за дъщеря й.
Въпреки дрязгите, които бе имал с непокорната си дъщеря, Долохов категорично не смяташе да я връзва за застаряващия Нот. Познаваше го от години, бе по-малкият брат в рода им. Изтърсака, издънката. Останал неженен, отказвайки да приеме някоя завинаги. Но Пол не беше глупав, дългогодишният разврат несъмнено бе върнал в съзнанието му мисълта за женитба. И определено щеше да приеме с отворени обятия красивата, отворена Жаклин, която, макар и злоуста, бе безобидна в искрената си ненавист. Алексис го знаеше добре.
На „огледа” го бе повикал, само за да стресне малката. При други обстоятелства това му действие можеше да доведе до „кражбата” на Жаклин и хиляди други ужасяващи последствия, но Долохов бе прекалено-силен авторитет и враг, за да посмееше някой да отвлече дъщеря му.
Алексис желаеше повече от всичко да се допита до нейното мнение и да я даде на този, който тя пожелаеше. Нещо, което бе невъзможно предвид етикета и бунтовничеството й. Защото Жаклин бе твърдо-убедена, че няма да се омъжва и не коментираше въпроса. Затова и Долохов бе със скръстени ръце.
Пред себе си имаше няколко перспективи.
Питър Авери, синът на Мейсън. Будно момче, макар и покосено от тъй характерната за възрастта си мечтателност. Черта, която трябваше да бъде потушена в зародиш, преди да доведеше до фатални грешки.
Самуел Паркър, чистокръвен, макар и от далеч не-толкова висшо потекло като това на Жаклин. Родителите му заемаха най-много трезори в „Гринготс” и несъмнено Жак щеше да притежава всичко, което пожелаеше. И, въпреки това, бе глупаво да омъжва дъщеря си за разглезено, богаташко дете, което изглеждаше прекалено-лабилно, за да съумее да я укроти.
Мишел Гойл, провинциалното момче от богатите имения на север от Лондон. Безсъмнено бе благ по характер, но едва ли това щеше да подейства добре на Жак, която толкова-силно се нуждаеше от строга ръка.
Луис Макнеър. Едновременно богат, млад, строг и сериозен. Но бе унизително да омъжи дъщеря си за толкова неблагонадежден лентяй. Колкото и интелигентен да беше, Луис бе искрен любител на хазарта и алкохола, както и противник на всякакъв вид труд. Несъмнено имаше достатъчно галеони, за да се замеря с тях, но Алексис не можеше по никакъв начин да оправдае леността.
И последният, Дейниън Лестранж, внукът на мъртвия смъртожаден Рабастиан Лестранж. Алексис гледаше на него с недоверие и несигурност, защото не бе успял да извлече нищо за младежа. Не се явяваше по балове, а и нямаше човек, който твърдо да опише личността му. Така че Дейниън си оставяше скрита карта. Можеше да е много ниска, но и много висока. Долохов не знаеше докъде търпението му срещаше склонността му към хазарт, но Лестранж не му вдъхваше доверие с мистериозността на името и характера си. Само го дразнеше.
По този начин Алексис бе изправен пред избора на по-малкото зло. Ако Жаклин споделеше желанията си с него, щеше да му е много по-лесно да реши, знаейки че, в крайна сметка, нямаше да се окаже той виновен за неуспеха.
Отдавайки се на това желание, Долохов реши лично да вземе дъщеря си от гара „Кингс Крос”. Повика шофьора и се качи в колата, впервайки замислен поглед в прозореца.
Докато пейзажите се преливаха и се превръщаха в многоцветно кълбо нюанси, Алексис се замисли за всичко, през което бяха минали с Ален през годините. Спомни си всички онези неща, които тя му бе разказала, спомни си точните емоции, които го бяха владели в един момент или в друг. През всичките тези години бе желал само да я накара да го обикне, да почувства нещо в поведението й, по-различно от студената безразличност или хладнокръвния етикет. Някога всичко това му се бе струвало като недостижимия копнеж, сега бе реалност.
Долохов прекрасно-разбираше, че методите му спрямо Ален трудно можеха да предизвикат обичта на дадено създание. Бе изключено да приеме, че една жена би могла да се привърже към човек като него. Строг, принципен, безкомпромисен, дори жесток. Самият Алексис не можеше да изпитва уважение към собствената си личност.
И, въпреки всичко това, въпреки годините отчуждение и хладнина, въпреки всичко, през което бе преминала заради него, сега нещата изглеждаха сякаш извадени от приказка. Алексис бе сигурен че приказките не съществуваха. Смъртта го убеди завинаги в това.
Ръката се плъзна по-стъклото, въпреки че погледът му остана все така незрящ. Тези дни се бяха случили толкова много неща, толкова много промени бяха произтекли в живота му, а сякаш вече дори нямаше достатъчно здрав разум, за да ги осмисли. Доверяваше се сляпо на Ален – щеше да се държи до края.
„Тогава вече да се случва каквото ще…”
Надеждата, че ще успее да я спаси, бавно гаснеше след прегледите при различни лечители. Нямаше дори силата да се гневи на неспособността им да й помогнат. Бе се примирил, че ще я загуби, но не и, че ще я предаде отново. Докато още бе до него, той нямаше да й напомня за смъртта и с болката си да я плаши още повече.
Защото Долохов бе сигурен, че й бе достатъчно тежко. Нямаше той да е човекът, който да усложнява положението още повече.
Когато колата спря, Алексис се сепна рязко. Разтресе глава, за да избистри съзнанието си от всичките облаци, които бяха надвиснали над света му. Трябваше да си спомни отново какво беше да е строг, да контролира околните. Последните месеци бе загубил тази си способност.
Даде инструкции на шофьора и слезе от колата. Жаклин бе прекалено-опасен противник, за да излиза пред нея с ясна мишена на лицето си. В момента, в който тя осъзнаеше слабостта му, щеше да направи всичко възможно, за да го нарани още по-силно. Подушеше ли кръв, чудовището в нея щеше да се събуди и да направи всичко възможно, за да утоли жаждата си с нея.
Докато крачеше бавно към перона, Алексис претегляше фактите с меланхолично обаяние. Със сигурност щеше да пропусне да й спомене факта, че майка й умираше, не и преди сватбата. Жаклин ненавиждаше прекалено-силно и двама им, за да се трогне от тази вест. Това щеше да е само поводът за новия й триумф над тях.
Неусетно се бе озовал на перона. Очите му се впериха дълбоко зад димните пари към приближаващото железно чудовище. Докато влакът изплуваше сред изпаренията, Алексис почувства че ръката му трепереше в джоба на джинсите, припряно я стисна в юмрук и я откпусна, чак когато се увери че е изцяло под контрола му.
Едва тогава вдигна поглед към вратата пред себе си. Наложи си да изглежда пообичайно хладен и неумолим. Наложи на лицето си някаква гордост и пренебрежение. Едва тогава я видя да изплува сред тълпата.
-Жак. –Промълви безизразно, когато тя го забеляза и си проправи път към него.
В първия миг не разбра нищо. Едва когато се оказа достатъчно близо, за да различи злобната й усмивка, Алексис осъзна че нещо не беше наред.
Клепачите се разтегнаха още повече и, неспособен повече да си слага маската на хладнокръвието, се отдаде на моментната паника от това, което можеше да не е наред.
Едва тогава забеляза това, което се бе променило в дъщеря му. Едва тогава го осъзна. И едва тогава успя да върне здравият разум в главата си.
-Какво си направила, Мерлин те взел? –Изсъска яростно и хвана грубо лакътя й, извивайки го зад гърба. Другата му ръка застина на корема й и няколко секунди останаха така.
-Четвърти месец е. –Усмихна се Жак арогантно, съзирайки ужаса и гнева в очите на баща си.- Е, татко, ще ставаш дядо! Но, съдейки по мама и по твоята държанка, едва ли ще ти е толкова трудно да приемеш ранното ми съзряване, нали още съм в границата на тези, които ти обичаш? Или пък вече съм прекалено стара за това?
Плесницата, която последва, изви главата й настрани, а ръката стисна още по-силно хватката си около китката й.
Хвана рязко раменете й и я разтресе грубо:
-Какво си направила, мръснице?
-Това, което беше нужно. –Промълви, вдигайки кървавите си очи към него.- Това, което беше нужно, за да не ти позволя да ми съсипеш живота отново!
Виковете й отекнаха в ушите на Алексис, но сякаш никой от тълпата не ги чу. Очите му се присвиха срещу нейните и изсъска в лицето й:
-За какво си мислиш че съм тук, по дяволите? Исках да ти дам избор! А ти какво правиш в това време? Позориш името ми пред всички! Позориш името ми…
Едва когато го произнесе, Алексис го осъзна напълно. Жаклин демонстративно бе разкривала блудството си, демонстративно бе позорила името му. Това накара Долохов да се разтресе от гняв и да я дръпне грубо към колата. Жаклин, изненадана от тази му реакция, се препъна и се стовари на земята.
-Ау… -Изстена театрално.- Аз съм бременна, по дяволите!
-Ще отидеш по дяволите, едва след като свърша с теб! –Дръпна я рязко и я накара да се изправи, без дори да се обръща към нея. Бе на ръба на умопомрачението и трябваше още малко, за да изгуби напълно контрол. А, предвид обстоятелствата, не трябваше да си го позволява.- Тръгвай сам! –Извика на шофьора в колата и замъкна Жаклин след себе си.
Когато се скриха в една уличка под хленчовете й, Алексис стисна още по-силно хватката си и се магипортираха в една запустяла къща. Жаклин се огледа объркано и промълви:
-Къде сме?
Алексис не й отвърна. Очите му бяха вперени в някакви морави петна на врата й. Ръката му се стрелна към него и отмести кичурите, които ги прикриваха от погледа му. После я отпусна и сведе очите си, въздишайки:
-Кажи ми че е любов, Жак. Кажи ми че си действала неразумно, че не си мислила или не си знаела какво правиш. –Промълви тихо и вдигна поглед към арогантната й усмивка.- Кажи ми го!
-За това ли говориш? –Засмя се саркастично, докосвайки врата си.- Не, татко, това няма нищо общо с бащата на детето. А самият той за мен бе просто донор, нямаше никаква любов.
Нова плесница изви главата й настрани и от сблъсъка с пръстена му, устната й се разкървави.
-Какво, татко? Нима е толкова странно? Имах достатъчно експресивен модел на подражание.
Алексис затвори очи и си наложи да се успокои.. Жаклин се наслаждаваше на гнева му, жадуваше да го предизвика отново и отново. Искаше да я нарани, да й посегне, да й даде още един повод да го мрази.
Пое си бавно въздух, преди да отвори очите си и отново да срещне предизвикателството в нейните. Наложи си цялото самообладание, за да не позволи да му се отрази. После промълви сухо и безизразно:
-Не си се крила, нали? Всички знаят.
-Постарах се. –Върна му го нагло.
-Добре тогава. –Замлъкна за миг, а после довърши с треперещ глас.- Още не си ме победила, Жак, ще ти трябва много повече от едно дете, за да го постигнеш.
-Нима? –Изсмя се саркастично.- Нека да видим.
Алексис кимна безмълвно и пребърка джобовете си, откривайки някакви едри мъгълски пари. Хвана ръката й и я поведе навън. На вратата се спря и се обърна към нея.
-Отнеха ни Хенри, а майка ти умира. –Промълви бавно, а смехът й отекна зловещо в съзнанието й.
-Значи най-накрая ти го набиха, а, татко? Любимото копеле и любимата принцеса. Колко точно те боли да загубиш двамата проклетници?
-Не говори така за майка си и брат си. –Промълви й сухо.
-И защо така? Кой ще ми каже какво да правя, ти ли?
-Защото няма да ги видиш повече. –Отвърна й рязко и Жаклин потрепна едва-едва. В следващия миг върна самообладанието си и се усмихна злобно.
-Много ми пука дали ще ги видя или не.
Алексис кимна бавно и я дръпна към себе си, магипортирайки се в едни от крайните квартали на Лондон. Прашният, мръсен въздух потрепна в дробовете й и Жак неусетно се дръпна назад.
-Нима се страхуваш, дъще? –Промълви безстрастно и, без да чака отговор, я дръпна към себе си и извади пръчката от джоба на дънките й.
-Какво, Мерлин те… -Жак не успя да довърши, защото ужасът потрепна силно в очите й. Алексис бе счупил пръчката й в коляното си и я бе хвърлил незаинтересовано на земята.
-Няма да ти трябва повече. –Промълви и извади от джобовете й всичко, което успя да намери. Златни галеони, магически предмети и лични вещи изпопадаха по земята с гробовен тътен.- Оттук-нататък ти не си моя дъщеря. –Прошепна хладно срещу лицето й.- Затова и не се нуждаеш от неща, които съм ти дал аз!
Жаклин, която бе прекалено-ужасена и потресена, за да реагира, седеше и се взираше уплашено в лицето на баща си. Не можеше да разбере какво се случваше и какво се опитваше да направи. Последното, което взе от нея, бяха документите й за самоличност, които пламнаха пред ужаса в очите й.
-К-какво… -Дори не успя да довърши мисълта си от страх.
Алексис хвана грубо ръката й и я извади на главната улица, която представляваше мъгълски битпазар. Жаклин, която за първи път виждаше подобно шумно и простодушно място, се отдръпна импулсивно, но Алексис я повлече след себе си, право към един около тридесетгодишен мъж.
Обгорялото му от слънцето лице засвидетелства на Долохов правилния му избор. Той потупа мъжа и кимна към дъщеря си, когато той се обърна.
-Ако ти дам петстотин паунда, ще я вземеш ли със себе си? –Промълви направо и игнорира начина, по който мъжът огледа похотливо дъщеря му, а тя се задърпа още по-силно в ръцете му.
-Какво, по дяволите, правиш? –Изстена в ръцете му и сълзи на ужас проблеснаха по страните й.- Татко… -Изхлипа накрая умолително, но Алексис не й обърна никакво внимание.
-Намерих я на улицата, умопобъркана е. –Продължи Долохов хладно към мъжа.- Говори нещо за магьосници и благородници. Съжалих горкото момиче, защото очевидно е бременна. И, тъй като не съм оттук, няма как да я прибера у дома. Няма дори документи. Ще я прибереш ли?
Очите на мъжа светнаха и той се усмихна удовлетворен:
-Имам плантация с пшеница на няколко километра оттук. Едва ли ще има проблем.
Алексис откъсна ръката си от тази на Жак, издърпвайки родовия пръстен на Долохови от пръста й. Бижуто потрепна в дланта му, когато погледа му срещна ужаса й.
-Сама ме принуди, Жак. –Прошепна в ухото й, чувствайки хлиповете й с цялото си тяло.- Съжалявам, че се наложи да стигнем дотук, сигурно си права да ме обвиняваш, че те направих такава. Но не ми остави избор. –После целуна насълзените й бузи и тръгна с бавни крачки към една тъмна пресечка. Виковете й не успяха да го спрат, не се обърна срещу молбите й. Бе прекалено късно да променя миналото.
Жаклин беше прокълната, никой никога нямаше да може да изсмуче омразата, която течеше във вените й. Ако я оставеше сама, тя бе опасна и за себе си, и за околните. Нещо, което никога нямаше да може да промени.
Миг преди да се магипортира, Алексис се спря и затвори очи, вслушвайки се във виковете й. Само една мисъл намери тогава почва в съзнанието, мисъл, която бе част от него отдавна, но чак сега осъзнаваше напълно.
„Създадох чудовище.”

Когато Ален чу трептящия звук от досега на гумите на колата с камъчетата пред входа, тя се приближи до прозореца и притегли завесата настрани.
Шофьорът излезе и се запъти към вратата за прислугата.
Ален се загледа невярващо в него. Икономът изхвърча навън, обмениха си две думи и се прибраха.
Жената остана няколко минути загледана в колата, очаквайки Алексис и Жаклин да излязат отвътре. Когато осъзна че това нямаше да се случи, Ален, обхваната от паниката си, се затича надолу към антрето. Стисна раменете на шокирания иконом и задъхано го попита:
-Къде са?
Но не успя да довърши, защото вниманието й бе привлечено от отварянето на входната врата и появата на Алексис. Проследи изражението му объркано, мъчейки се да осъзнае на какво се дължеше промяната в него.
-Алекс, какво се е случило? –Попита го объркано и проследи пътя му до нея.
Долохов вдигна шала, който се беше отпуснал на лактите, отново на раменете й и промълви, без да вдига очи:
-Не трябваше да излизаш, не си добре.
Ален понечи да отвърне, но липсата на кислород й позволи единствено да изкимти жално, когато я вдигна на ръце и я понесе нагоре.
-Свободен си, Ърнест. –Викна на икономът, осъзнавайки че той смяташе да му каже нещо. После стигна до спалнята и остави Ален на дивана, клякайки в краката й.
Вдигна погледа си към него и ръката застина върху нейната на коляното.
-Къде е Жак, Алекс? Защо не се върна с теб?
Долохов не отвърна веднага. Ръката му вдигна нейната и целуна нежно края на пръстите й.
-Не искаш да ми казваш. –Прошепна с треперещ глас.- Няма да я видим повече, нали?
Алексис поклати глава и вдигна очите си към нея:
-Когато я видях на гарата, тя беше…
Ален вдигна ръката си по-високо и върховете на пръстите й вледениха устните му:
-Не ми казвай, не искам да знам вече. Моля те, не ми казвай…
Алексис отмести ръката й от устните си и, обвивайки с ръце краката й, постви глава в скута й.
Дланта на Ален застина в косата му и тя облегна врата си на облегалката.
„Загубихме Жак… Нероденото, Хенри, сега и Жаклин…” мина през съзнанието й тогава. Болката по факта, че проблемите им с Алекс през годините бяха рефлектирали толкова фатално върху децата, я заливаше на вълни пред лицето на смъртта. Почувства някакво ужасяващо разочарованието от себе си и от това, че не бе успяла да запази семейството си през годините.
„Имах едно задължение и се провалих… Не мога да умра с това последно чувство.”

20. If the Eden doesn’t come down, raise the Hell
-Какво искаш точно сега? –Прошепна Уилям, придърпвайки я към себе си.- Точно в момента… за какво мечтаеш?
-Искам да съм сигурна в нещо. –Прошепна в гърдите му и обгърна врата му с ръце.- Искам да имам едно нещо, което да знам, че ще е винаги до мен… Само едно.

Минаха четири седмици, преди някой отново да отвори въпрос за Жаклин. Двамата я изхвърлиха от съзнанието си и игнорираха всичко, което някога ги бе свързвало с нея.
Ален така и не пожела да научи какво всъщност беше накарало Алексис да я изхвърли, къде беше тя или защо. Вярваше му безвъзвратно и знаеше, че за да се откажеше съпругът й да се бори за нещо, значи се бе случило нещо наистина ужасно. В онези болезнени, уморителни дни не искаше да знае какво.
Умело успяха да забравят за нея, изтриха я от спомените си, защото тя се свързваше винаги с време, което не искаха да признават тогава. Докато на вратата не се позвъня и Ърнест не уведоми на Алексис, че Дейниън моли да влезе.
Долохов премести погледа си върху Ален и кимна на Ърнест. Вдигна Мери-Ан на ръце и, прехвърляйки я в тези на бавачката, ги изпрати извън трапезарията.
Остана прав, вгледан в Ален, която също го наблюдаваше мълчаливо.
-Това е…
-Да. –Кимна Алексис.- Лестранж, едно от момчетата, което искаше ръката на Жак.
-Дали знае?
Долохов не отвърна, а премести погледа си върху вратата, която няколко секунди по-късно се отвори.
Погледът на Алексис плъзна през тялото на момчето, попи безвъзмездно всяка зле-покрита емоция, която Дейниън се готвеше по-късно да изрази гласно. Това даде на Долохов известна преднина в предстоящия сблъсък, защото, докато Лестранж още обмисляше как да извини грубото си нахълтване, домакинът мислено бе изиграл вече всичките си ходове и обмисляше фаталния.
Дейниън кимна сковано и процеди с някаква хладна учтивост:
-Извинете за лошото ми възпитание. Казвам се Дейниън…
-Лестранж. –Довърши Алексис с неподправена студенина в гласа си.- Знам кой си, знам защо си тук и какво искаш. Няма нужда да използваш учтивости, не си дошъл за това, нали?
Чак когато произнесе тези думи, Алексис се загледа по-обстойно в момчето пред себе си. Тъй като не бе имал възможността да го разнищи предварително, сега трябваше да си състави бързо и достоверно мнение за него.
Очите му срещнаха първо нервно-присвитите ръце, сигурен знак за прикрит гняв и влечение към пълния контрол на ситуацията. Предвид обстоятелствата, с които Жак определено се бе постарала да го запознае, Алексис си направи заключението, че Дейниън най-вероятно преди мигове бе престъпил думата на родителите си. „Значи не уважава чуждото мнение – било то на родител или на по-възрастен от него”. Беше пристигнал в имението, въпреки че името му още се свързваше с това на блудницата. „Значи има и желание… ако не любов и воля, то поне силно желание.”. Борбеност. Инат. Предизвикателство. Мъст. Наивност.
Всичко това Алексис четеше като на книга в очите му. Не трябваше много проницателност, за да премине границата на лицето му и за да надникне в мислите му. Кафявите очи и русата коса само отместваха вниманието на наблюдаващия от това, което се криеше зад тях. Долохов прекалено-дълго бе играл с етикета на този тип смъртоносни дуели, нямаше как да бъде заблуден от момчето.
-Щом искаш. –Промълви с някаква наперена злокобност Дейниън, която не успя да подразни сетивността на Долохов, въпреки че бе толкова импулсивна и искрена.- Искам ръката на Жаклин.
Ален се загледа объркано в съпруга си и понечи да каже нещо, но Алексис махна с ръка, обръщайки се отново към Лестранж:
-Нима наистина искаш името ти да се свързва с това на Жак? –Присви очите си Долохов.- Кажи ми, Дейниън, как точно реагираха уважаемите ти родители на това твое последно безумие?
-Аз съм достатъчно възрастен, за да избирам сам. –Промълви злобно и някак сърдито момчето.- Ако това искам, това ще получа!
-Мислиш ли? –Вдигна заинтригувано вежда Алексис и се обърна към барчето, сипвайки и подавайки му чаша уиски.
-За какво е това? –Попита Лестранж объркано, поемайки кехлибарената течност.
-Защото смелостта и дързостта са уважавани от мен качества. –Отвърна му Долохов сухо.- Стига да не са предизвикани от глупост и егоцентризъм.
Ръката на Лестранж стисна толкова силно чашата, че тя се разтрепери и едва не се счупи под хватката му. Въпреки желанието си да отвърне, той не успя, затова Алексис поде отново мрачно думата:
-Жаклин е примамлива жертва за всеки млад човек, който копнее да се докаже нали? Толкова буйна, толкова неконтролируема, че чак собственият й баща, притежаващ името на много властен мъж, не може да я укроти. Но кажи ми, Дейн, кое точно те кара да си мислиш, че, след като аз не съм успял да я укротя, ти ще можеш?
Хладната нотка в края на думите му, накара Лестранж за миг да се разубеди от решението си. Той добре разбираше, че да предизвиква Долохов не бе най-разумния ход, предвид факта, че той имаше правата над това, за което Дейниън копнееше. Затова си наложи да не стъпва повече накриво и промълви тихо с някаква смирена хладнина:
-Обичам я.
-Нима? –Усмихна се Алексис в отговор на това излияние.- Уронването на авторитета не води до обожание или поне аз така винаги съм вярвал. Тя те е унижила, нали? Направила те е за смях и затова сега искаш ти да я нараниш. Какъв по-добър подход за това от промяната? –После замлъкна за миг и усмивката падна от лицето му, докато си сипваше от уискито и мълвеше строго.- Имаш още много да учиш, момче. А Жаклин е голяма хапка за твоята уста.
-Това че ти си се провалил не означава, че и аз ще се проваля! –Избухна младежът и хвърли чашата си, която се разби в стената.
Алексис понечи да отвърне, но движението зад гърба му привлече вниманието му. Остави чашата и прегърна съпругата си, помагайки й да се изправи. Ален едва сдържаше хриповете си, впила пръсти във гърба му.
-Проклето момче! –Ядоса се Алексис.- Виждаш ли какво направи? Изчакай ме тук, сега се връщам.
После вдигна Ален на ръце и я остави на грижите на Ърнест, заръчвайки му да повика лечителя. Когато се върна в стаята, завари Лестранж донякъде смутен, но спокоен.
-Твоята наглост премина всякакви граници! –Ядоса се Алексис и отпи от чашата в опит да успокои съзнанието си.- Има причина да ти позволявам да се държиш така с мен и то в къщата ми, но трябва да си до крайна степен арогантен, за да си позволяваш да правиш сцени пред съпругата ми!
Алексис забеляза как Лестранж едва ли не потъна от срам. Бе преминал границата на търпението му и бе дошъл моментът Долохов да му покаже, че нямаше правото да си играе с него.
След като осъзна, че Дейниън явно бе прекалено зарамен, за да каже нещо, Алексис промърмори:
-Самоуверен си по повод Жак, но няма да успееш да се справиш с нея. –Вдигна погледа си и се загледа в момчето пред себе си.- Ти си този, който няма как да е баща на детето, нали?
-Откъде, Мерлин…
-…зная ли? –Довърши Алексис, взирайки се в чертите на момчето.- Мимолетното блудство не е способно да развълнува тъй силно едно момче, че да е готово да почерни името си, за да върне обидата. Явно е имало нещо повече, а Жак никога не би прибавила такъв като теб в сметката. Иначе щяхме да сме сигурни, че ти си бащата и, дори и да не беше вярно, щяхме да ви оженим. А тя точно това не иска, нали?
Дейниън погледна учудено мъжа пред себе си, но бързо разтресе глава и върна самообладанието си.
-Детето не ми пречи, може лесно да се заличи.
-Несъмнено си прав, вярваш ли че не съм се сетил за това? Лесно може да се заличи едно същество, никога не може да се изчисти едно опетнено име. Повярвай ми, Дейн, живял съм достатъчно години в това общество, за да го знам. Мен никой няма да посмее да ме обвини, но нея цял живот щяха да я гледат с презрение и ненавист. Същото, което щеше да се случи и с теб, ако не се бях погрижил за нея и не те бях отървал от теглото, което аз носех толкова дълго време.
-К-къде е Жак? –Потрепери Лестранж уплашено.- К-къде е?
-Далеч оттук, където срамът й вече не означава нищо. –Отговори му сухо.- Тя не е вече част от обществото ни и не е вече част от магьосниците. Истинската Жак вече я няма. Така е по-добре за нея.
Дейниън бе толкова шокиран, че не успя да помръдне. Очите му, изцъклени ужасяващо, бяха впити в Алексис, самият Долохов сякаш чувстваше пулса на момчето.
-Замисли се, в крайна сметка, ако имаше някакви чувства към теб, тя нямаше да рискува да те загуби, за да ми върне на мен, нали? –Сбръчи чело Алексис и промълви бавно.- Точно защото аз съм причината за всичко това, трябваше да я спра много по-рано. Но това беше единственото решение.
-К-къде е… тя? –Едва успя да прошепне Лестранж.
-Белязах я, преди да я оставя. –Кимна Алексис.- Не съм използвал магията още, но, ако толкова желаеш, мога да го направя.
-Да.
-Колко глупаво от твоя страна. –Усмихна се тъжно Алексис.- В момента руините от Жаклин едва ли ще са най-приятната гледка за теб, а и за мен. Но щом си го решил…
Алексис хвана ръката му и затвори очи, мълвейки някакви думи на латински. В мига, в който отвориха очи, те бяха по средата на някакво поле с пшеница.
-Последвай ме. Не докосвай нищо и бъди тих. –Обърна се към него и започна да си проправя път през високата растителност. Когато застанаха пред къщата, Алексис се спря и я обгърна с поглед.
Бе едноетажна с не-повече от три стаи. Мазилката се лющеше и на места прозираше сивкав бетон. Прозорците и капанците бяха отворени, но не се виждаше никой.
-Вериш! –Промълви бавно Долохов и замахна с пръчката си към себе си и към Дейниън, който го изгледа несигурно.- Не се впрягай, обикновена магия срещу немагьосниците. Ще има някаква преграда, през която няма да могат да ни чуват или виждат. Внимавай да не преминеш очертанията й.
Долохов понечи да влезе в къщата, но Лестранж го хвана за ръкава на мантията.
-Какво имаше в предвид, когато ми каза, че Жак вече не спада към магьосническото общество? –Гневът и настоятелността в погледа на младежа се сториха толкова арогантни, че Алексис се смръщи недоволно.
-Това не е твоя работа, момче!
-И все пак? –Спря го отново гласът на младежа и Долохов му отвърна бавно.
-Отнех й магическата пръчка, името и документите за самоличност. А и, съдейки по характера й и какво ми навява това място, не вярвам че в момента ще са й нужни. Едва ли още има магьоснически способности.
Дейниън зяпна срещу него и поклати глава:
-Какви са тези глупости?
-Престани да се държиш с мен все едно съм някой от малолетните ти приятелчета! –Ядоса се на тона му Алексис.- Имай малко уважение! И, да, направих го, защото знаех че някой като теб ще реши да направи някаква подобна глупост! Просто отказваш да проумееш, че Жаклин не е толкова слаб противник, за колкото я смяташ!
Дейниън извъртя очите си и те пак застинаха надменно върху лицето на Алексис.
-Обясних ти вече веднъж, проклето хлапе такова – може да се имаш за много силен и много могъщ в обществото, но Жак никога не е била просто някакво нахакано момиче, което иска да ти прави напук.
-И на какво основание твърдиш всичко това?
-ЗАЩОТО ТЯ ИСКАШЕ ДА ОТМЪСТИ НА МЕН! –Избухна Алексис и, след като успя да възвърне част от самообладанието си, промълви задъхано.- Не съм длъжен да ти казвам тези неща, но ще го направя, защото достатъчно дълго време си се заблуждавал. Жаклин се роди по време, когато със съпругата ми… не бяхме в най-добрите си отношения. След като я отнех от майка й, самият аз загубих интерес към това дете, което ми беше толкова противно в самата кръв в проклетите си жили. Жак израсна сама, единственият, който тя обичаше в семейството, бе Даниел с шест години по-голям от нея. Тъй като болнавостта на Тейлър ги раздели с Жак, тя откри утехата в брат си, който, страхувам се, вече ме мразеше достатъчно, за да я настрои срещу мен. Когато осъзнах че пасивното й отношение преминава в омразно, реших да отдръпна Даниел, за когото вече бе късно да се боря, и да се опитам да спечеля отново Жак. Ожених го твърде рано, за наследницата на един чуждестранен чистокръвен род, и го изпратих в най-отдалеченото ни имение на Острова – в Шотландия. Тогава Жак изгуби последната си опора и се срина. Не пожела да поеме ръката ми и започна да затъва. Оттогава-насам ставаше все по-зле. И, знаейки колко силна е омразата й към мен, мога да ти гарантирам, че тя по-скоро би те убила, отколкото да ме остави да получа желаното, а именно – да я омъжа! –После замлъкна за миг и, вдигайки отново очи към Лестранж, промълви сухо.- Трябва да си много самоуверен, за да вярваш, че имаш нещо общо с всичко това и съществуването ти влияе по някакъв начин на играта, която толкова дълго разигравахме с нея. Ти си просто една от жертвите в нея, не си вади грешните впечатления, че тя има някакви чувства към теб, защото омразата й към мен е прекалено-силна, за да позволи на друга емоция да съществува в съзнанието й! Единствено ненавистта и желанието й за мъст са ръководещи в действията й!
-Грешиш. –Поклати глава Лестранж.- Грешиш.
-Нима? Нека да видим тогава!

Алексис го дръпна за лакътя и го бутна към вратата. Дейниън остана няколко секунди, чудейки се дали наистина искаше да влезе. После разтресе глава припряно и прекрачи тихо прага на съборетината. Удари го остър мирис на застояло и момчето притисна недоволно ръка към носа си.
-Хайде, де, нали беше много смел и самоуверен. Не се излагай още на първата крачка! –Скастри го Алексис и го избута от пътя си, оглеждайки стаята.
Представляваше що-годе просторно, но сухо и тягостно помещение, което му навяваше спомени за годините, които бе прекарал с Ордена. Стените бяха сиви и голи, на места измърсени безвъзвратно. Мебелите бяха грубо-скроени и, очевидно, не последният шедьовър на най-добрия майстор дърводелец в Кралството.
Долохов почувства как тази стая сякаш се смаляваше и го задушаваше. Присви очите си към другия край, където се простираше кухненският бокс.
В първия момент реши да се дръпне, после обаче върна хладнокръвието си и проследи чертите на Жаклин, плъзнаха се по леко-изгорялата кожа, към вдигнатите безжалостно къдрави коси и изморените пръсти, които прокарваше през чиниите, миейки ги. С болка осъзна, че тази жена беше прекалено далечна на Жак в мълчанието и покорността си. За първи път осъзна точно колко я бе сринал този един месец тук.
След като очите му се присвиха отново както обикновено, Алексис ги обърна към Дейниън, за да види как беше реагирал той. Бе прехапал устна и наблюдаваше малко шокирано цялата сцена.
Жаклин беше наддала за този месец и сега бременността й личеше много повече отпреди. Роклята, която беше облякла, безумно напомни на Долохов тази, с която за пръв път бе видял Ксения. По същия начин бе прихваната под бюста и се разкрояваше надолу. Разликите, обаче, бяха главозамайващи.
Докато роклята на княгинята бе таила някакво остатъчно чувство за величие, тази на Жак, напротив, превръщаше целия й и без това изстрадал вид, в още по-мизерен. Очертаваше корема й и Алексис почувства колко всъщност го отвращаваше този зараждащ се живот в нея.
-Предупредих те. –Обърна се към Дейниън.- Това едва ли ще е…
Но не успя да довърши, защото се чу трясък на врата и нечии стъпки. Лестранж понечи да се махне, но Алексис хвана ръката му и с един поглед му напомни за магията, с която ги бе скрил от погледа на всички.
-Може да усети присъствието ми. Ако това се случи, се измитаме веднага. –Промълви му с половин уста Долохов и вдигна поглед към мъжа, който се появи зад ъгъла на стаята.
Позна го мигновено – бе оставил дъщеря си на него. Сега чертите му се струваха още по-противни и низки.
Алексис импулсивно подтисна онова чувство, което го подтикна да извърне поглед от неприятната личност. Дейниън до него беше замръзнал в някакво лошо предчувствие.
Мъжът се приближи до гърба на Жак, която си наложи да не му обръща внимание. Ръката му се плъзна от рамото й надолу, преминавайки ръба на деколтето, застина собственически върху едната й гърда.
Юмрукът на Алексис се сви, а една вена на слепоочието му потръпна в гневния ритъм на сърцето. С ъгълчето на окото си забеляза конвулсиите на Дейниън и си наложи да го спре, ако тръгне да прави някакви неразумни действия.
-Наддала си… -Прошепна преди да впие устни във врата й.- навсякъде. –После се отдръпна и се засмя грубо.- Чудя се дали не е редно да се сърдя на копеленцето, което предизвиква този ефект.
Жаклин отвърна тихо, без да вдига очи от чинията в ръцете си:
-Това дете е чистокръвно до последната капка кръв в жилите си. Един ден то ще си възвърне това, което му се налага по право, и ще отмъсти за майка си.
Мъжът се изсмя подигравателно, хвана китката й и обърна Жак към себе си, вдигайки ръцете й към себе си:
-Това ли са ръцете на аристократите? Защото много приличат на моите.
-Това няма абсолютно никакво значение. –Промълви тихо.- Кръвта ми е благородна, на детето ми също. И, колкото и да не ти се иска да вярваш, ние сме магьосници. Някой ден ще го разбереш по трудния начин.
-Какъв пиперлив език имаш само! –Засмя се отново.- След като си магьосница, защо не ми го докажеш? Защо миеш тези чинии, ако можеш да промълвиш едно „Абра Кадабра” и да се измият сами?
-Ако способностите ми не бяха отслабнали, по-скоро щях да използвам „Авада Кедавра”. –Отвърна му студено.- Сега ме пусни, Мерлин те взел!
-Добре, красавице. Твоят Мерлин още го чакам да дойде, но хайде и този път ще ти повярвам. –Намигна й заговорнически и отпусна ръцете й, а после извика от вратата.- Като свършиш с тази бъркотия, ела отвън да помогнеш!
Жак въздъхна болезнено и прошепна:
-Само ако можех, щеше да съжаляваш за всичко… татко.
Долохов кимна срещу нея и импулсивно отвърна:
-Знам. –Като чу гласа си, се стресна и се обърна към Дейниън, който го наблюдаваше недоволно.- Казах ти, че всичко това няма нищо общо с теб, не ме гледай по този начин.
-Как си могъл да я дадеш на този… този…
-Виждаш ли, той притежава способността да я покори. –Отвърна му Алексис тихо.- И тази способност е във факта, че не притежава това, което имаме ние.
После вдигна погледа си към Жак и се усмихна тъжно.
Точно в този миг тя се сепна и очите й започнаха ужасено да обхождат цялата стая. Тъй като магията на Алексис още действаше, тя не можеше да ги види или чуе. Въпреки това ноздрите й се разшириха, а ръцете потръпнаха. Чинията падна и се счупи в краката й.
-Усети ме. –Килна глава на едната си страна Долохов, без да откъсва поглед от лицето на дъщеря си.- Време е да вървим.
-Къде си… татко? –Промълви бавно Жаклин и продължи да се взира в стаята, присвивайки злобно очи.
В този миг Долохов не успя да реагира навреме и Дейниън се опита да излезе от очертанията на кръга.
Хвана силно ръката му и прошепна студено:
-Каквото и да направиш, няма да ти се зарадва и няма да тръгне с теб! Осъзнай го най-накрая!
Лестранж дръпна рязко ръката си и изгледа Алексис на кръв.
-Добре тогава – чупи си главата. –Промълви Долохов и го остави да изтича до Жак.
-Дейн… -Прошепна момичето ужасено и се отдръпна крачка назад към вътрешността на бокса.- К-какво правиш тук?
Лестранж я притисна силно към себе си, без да я оставя да се отдръпне и зашептя в ухото й:
-Не мога да те оставя тук. Ела с мен.
-Не… аз… Дейниън, махни се от мен! –Изстена отчаяно и се откъсна от него, блъскайки в засилката си сушилника за чинии.
Жак се стовари на земята и скри сълзите си с ръце, докато цялата посуда се разби в плочките и навсякъде се разхвърчаха парчета стъкло.
Отвън се чуха мъжки викове и стъпки, приближаващи къщата.
-Жак, моля те… Ела с мен! –Клекна до нея Дейн и се опита да я вдигне, но момичето изсъска злобно към него:
-Махни си ръцете от мен, Лестранж! Ненавиждам те!
„Хайде, проклето дете такова, върни се в кръга!” изкрещя Алексис в съзнанието си, направи крачка напред и дръпна вцепененият Дейниън към себе си.
Бутна го пред себе си към вратата и, преди да излязат, хвърли един последен поглед към Жак, точно в момента, в който един мъж я издърпа и после я бутна отново на земята, крещейки:
-КАКВО СИ МИСЛИШ ЧЕ ПРАВИШ, НЕЩАСТНИЦЕ!
В следващия миг Долохов и Лестранж изчезнаха от полето.

21. The Ghost Family
-Не си ли сигурна в мен? –Попита я с някаква доза огорчение, която я накара да погали бузата му нежно и да прошепне:
-Не и така, не и тук, не и по този начин… Като призрак – ту си тук, ту и толкова далеч, че не мога дори да си спомня усещането да си близо до мен.

Ален прокара бавно ръка по повърхността на бюрото и придърпа няколко листа пергамент, перо и мастилница. Бе настъпил моментът да се свърже отново с Хенри, въпреки че по никакъв начин не желаеше да го прави. Бледата й ръка потрепери с перото и тя затвори уморено очи. Бе й толкова трудно да го моли за услуга, след като толкова грубо и безсърдечно го бе изгонила от живота си преди месеци. Оттогава нито го беше чувала, нито го беше виждала. Единственото, което научаваше за него, беше от безобидните забележки на Алексис, които, в действителност, бяха безполезни.
Ален знаеше, че не беше правилно да си играе по този начин с Хенри, знаеше, че всичко това рефлектираше само и единствено върху него. Тя се бе опитала да го изцери от всичко случило се между тях, и, преди да затвореше за последен път очи, щеше да се убеди, че го е отблъснала на достатъчно разстояние, за да не остане отново наранен.
Алексис и Хенри представляваха двете най-важни части от живота й. Обичаше ги безумно, въпреки че значеха толкова различни неща за нея. Докато Розие бе скъп спомен и неговото място в настоящето бе като приятел, Долохов представляваше чувството, с което щеше да поеме последния си дъх. Хенри завинаги щеше да остане неин брат, най-скъп приятел, докато Алексис щеше да бъде вечно неин съпруг и любовта на живота й. Просто не трябваше да си позволява да сбърка и всичко щеше да бъде наред.
Написа кратка бележка и я пусна със совата, изпращайки я с поглед. Изправи се и бавно свали нощницата от себе си, заменяйки я с една черна рокля.
Ръката й потрепери върху магическата пръчка и, когато я вдигна, косата й се пристегна в здрава прическа.
-Така да бъде. –Прошепна Ален срещу отражението си в огледалото и излезе от стаята.



-Мадам. –Поклони се прислужничката и Ален кимна вяло срещу нея.
-Получихте ли известието ми?
-Да, мадам, господарят ви очаква в кабинета си.
-В кабинета, значи. –Промълви Ален отнесено и кимна на прислужничката да я заведе.
Когато стигнаха пред вратата, момичето почука и извести за пристигането й, а после се оттегли нанякъде. Ален свали шапката си и я остави на бюрото, вдигайки поглед към Хенри.
-В очите ти се чете някакво недоверие. –Промълви с усмивка.- Нима наистина си способен да ме ненавиждаш, Хенри?
Розие проследи как ръката й се плъзна по бюрото и застина така.
-Не си дошла, за да ме предизвикваш, Ален! –Промълви сухо.- Затова и недей да го правиш.
-Откога разговаряме на толкова високо ниво?
-Откакто ме изгони от имението. –Присви очите си Розие и довърши.- Но кажи ми, Ален, кого се опитваше да убедиш в правотата си тогава – мен… или себе си?
Ръката на Ален потрепери върху бюрото и се сви в юмрук:
-Трябва да си много самоуверен, за да вярваш, че го направих, защото да се срещам с теб всеки път ме кара да губя ума и дума от любов!
-Няма абсолютно никакво значение. Знаеш ли, Ален, ти беше права. –Розие се изправи и се вгледа студено в очите й.- Това наистина са само детски истории. Тогава дори нямаше нищо между нас, иначе щях да спра Алекс, нали?
-Престани! –Прошепна бавно, а мускулчетата по лицето й се свиха конвулсивно.- Престани, Мерлин те взел…
-Защо? Тези неща ги знаем и двамата, нали? Ти ми ги повтори достатъчно много пъти в последно време, че да им повярвам. И, наистина, какво може да има между двама хлапаци? –Усмихна се Хенри и махна с ръка.- Няма значение, да го караме по същество. Какво искаш?
-Защо трябва да искам нещо?
-Защото не си достатъчно глупава, за да дойдеш тук, само за да ме нараниш. Казвай!
Ален затвори за миг очи, мъчейки се да върне хладнокръвието си, а после промълви бавно:
-Ксения Далгрукая… Вие четиримата имате нещо общо с цялата история, нали?
-Действително имаме. –Кимна Хенри и седна обратно на стола си.- Това притеснява ли те?
Ален заобиколи бюрото и застана зад стола му. Надвесвайки се над него, обгърна раменете му с ръце и прошепна в ухото му:
-Много неща ще се променят, Хенри. И, когато това се случи, искам да се погрижиш за малката. Ще направиш ли това за мен?



Алексис блъсна Дейниън напред и изсъска:
-Махай ми се от очите!
Момчето се обърна рязко към Долохов и го изгледа неспокойно и уплашено. Намираха се пред портите на дома му, тъй като Алексис бе решил да върне на Лестранж това, което неволно бяха изгубили за миг заради дъщеря му. Това бе нещо, което им дължеше.
-Аз… -Опита се да каже нещо Дейниън.
-Няма какво да се обясняваш. Казах ти че няма да се почувстваш по-добре, казах ти че тя няма да тръгне с теб, ти реши да се убедиш сам. Ходи сега при родителите си да им се извиняваш за глупостта си! Защото, Дейниън, ти наистина реагира много глупаво! Изчезвай!
Лестранж имаше желанието да обвини Алексис, да му се развика, по някакъв начин да го нарани. Но самият той се чувстваше толкова несигурен, откакто бе видял Жаклин, откакто бе разговарял с нея. Сякаш целият свят се беше обърнал с главата надолу и Лестранж вече не беше сигурен в нещата, в които бе вярвал с години.
-И, Дейн… -Извика след него Алексис.- Насочи се към Авери, Елира е красавица, а и мога да говоря с баща й.
Лестранж продължи със сведена глава към дома си.
„Блудният син ще иска прошка… Проклето дете!” помисли си Алексис, докато го наблюдаваше. И, при все това, Долохов категорично щеше да обсъди с Мейсън възможността Авери да свърже името си с Лестранж. Въпреки че бе толкова отдаден на изгубена кауза, Алексис бе съзрял в Дейниън потенциал. И беше видял достатъчно от живота, за да знае, че от тази загуба момчето само ще спечели.
Долохов извъртя очи и се магипортира в имението.
-Господарю!
-Ърнест, свържи се с Мейсън и го уведоми, че искам да се видим тази събота. Къде е Маркъс?
-Страхувам се че не знам, господарю!
Алексис го изгледа косо, а после му заръча да го доведе, ако го види. После се запъти към детската стая и застина на вратата. Мери-Ан се бе излегнала на леглото и се взираше в някаква книжка, четейки на глас.
Долохов влезе и клекна до нея.
-Книжките не са полезни за малките госпожици в тези си количества, Мери. –Промълви с усмивка.
-Но, татко, мадам каза, че е важно за едно момиче да бъде умно. А това ставало само с четене. –Отвърна детето объркано.
-Права е. С тази разлика, че понякога разумът пречи на развитието на други черти на човека. –Промълви бавно и я вдигна на ръце и се загледа в очите й.- Какво има, Мери? В последно време почти не излизаш от тази стая и само четеш. Защо?
Момиченцето се заигра с ръба на мантията му и промълви засрамено:
-Страх ме е, татко.
Алексис се стресна за миг от тези й думи, а после се отпусна и я притисна по-силно към себе си.
-От какво те е страх, дребосъче? –Докосна нослето й и се усмихна тъжно.- Тук няма нищо, което би могло да те застрашава по някакъв начин.
Мери-Ан се размърда припряно в ръцете му и Алексис за пръв път осъзна, че тя всъщност беше прекалено голяма вече, за да я вдига на ръце. Тъй като не надвишаваше с много седемгодишния Хенри, а и по принцип си беше нисичка, Долохов все по-често се хващаше, че възприема дъщеря си като много по-малко дете, отколкото тя всъщност беше.
-Аз… Татко…
-Какво толкова има? Каквото и да е, можеш да ми го кажеш, нали знаеш? –Усмихна й се леко и я прегърна.- Хайде, какво те плаши?
Мери-Ан облегна челце на рамото му и заговори тихо, сякаш самият й глас я ужасяваше:
-Страхувам се, че не мен може да ми се случи това, което се случи на Хенри и Жак.
Алекс потрепери и се вгледа сепнато в дъщеря си. Истината бе, че никой не се бе заел да й обясни какво всъщност се беше случило с брат и сестра й. За пред нея повече никога нямаше да ги види. И, докато самият той бе бил зает с притесненията си около Ален и Ксения, съвсем не бе обърнал внимание на факта, че, изплашена до смърт, Мери-Ан се беше лишила от всичко, което преди бе образувало света й.
Единственото имение наблизо бе това на Розие, но, тъй като децата му бяха вече големи, наследниците на Долохов имаха навика да общуват само и единствено помежду си. Като прекалено-малка, за да ходи на училище, но и достатъчно възрастна, за да осъзнава нуждата си от контакти, Мери-Ан бе загубила последния си близък в мига, в който от Ордена бяха взели Хенри. А на Алексис му бяха нужни толкова месеци, за да го осъзнае.
-Няма от какво да се страхуваш, Мери. –Прегърна я по-силно Долохов, чувствайки как тя облегна глава на рамото му.
-Но те изчезнаха… и чудовището, което отвлече тях… то може да поиска да отвлече и мен… -Изхлипа детето жално и зарови лице в мантията му.
Алексис не успя да скрие усмивка при тези й думи. Той седна на леглото, оставяйки я върху коляното си и започна бавно:
-Няма никакво чудовище, Мери.
-Как така да няма?
-Жак е далеч от тук, но е добре, Хенри също. Те просто имат малко работа, но това далеч не значи, че няма да ги видиш или някакво чудовище ги е отвлякло. –Усмихна й се нежно.
-И значи аз няма да изчезна?
-Не, няма.
-И Жак и Хенри ще се върнат?
-Надявам се.
Мери-Ан се надигна и, обгръщайки врата на баща си с ръце, го целуна по бузата и промълви:
-Ти си най-добрия татко!
„Де да беше така.”
-Хайде, принцесо, време е да отидем при мама. -Алексис стана и я раздруса леко.- Ако искаш утре можеш да отидеш на гости на леля Фиона, поне един ден да дадеш малко почивка на тези книги. А и това ти е последното лято – септември заминаваш за „Хогуартс” и там ще имаш много повече развлечения, отколкото в това запустяло имение. Не искаш да си прекараш последните свободни дни над книгите, нали?
Мери-Ан поклати енергично глава и двамата се запътиха към трапезарията.



Алексис се наведе над леглото и впи устни в нейните, докато ръката, отпусната на гърдите му, не го отблъсна леко. Загледа се в притворените, избледнели устни и начина, по който тялото й се надигаше конвулсивно при всеки следващ накъсан дъх. Очите се отвориха бавно и Ален му се усмихна с крайчеца на устните си.
-Честотата на пристъпите става все по-голяма. –Прокънтя гласът й хриптящо.- Понякога, като днес, след като легна нямам дори сили да се изправя.
При следващия пристъп на задух и кашлица, Алексис я дръпна да се изправи и накъсания й дъх попи в дрехите му. После я отпусна бавно на леглото и погали пребледнелите й страни.
-Цял ден всичко беше наред, а сега… Не знам колко още мога да издържа на всичко това, Алекс… -Прошепна накъсано и притвори очи.
-Всичко е наред, няма нужда да говориш. Почини си, аз ще донеса чаша вода.
-Алекс… -Хвана ръката му и не му позволи да се изправи.- Стой до мен, моля те… страх ме е да съм сама.
Долохов се загледа един дълъг миг в нея и кимна, стискайки ръката й. Щеше да изчака да заспи, преди да се изкъпе и легне и той. Дотогава имаше цяла вечност да наблюдава пътя на нощните светлини по стената и чертите й.

22. Ways of Living
-Времето ще покаже. –Промълви Бил.- Оттук-нататък само то има значение. Трябва просто да почакаме и да видим какво ще се случи.
-Тази идилия… -Изстена Ксения и се отблъсна рязко от него. Бил застина и вдигна поглед към нея.- Глупави, безсмислени, проклети, детски приказки! Те ме докараха до това положение! –Изсъска злобно, а очите й се напълниха с кръв.- Не искам вече нищо от това!

-Господарке!
Ален се свлече в ръцете на някакъв слуга, ужасен от нюансите на бялото, които се разливаха по страните й.
-Господарке, добре ли сте?
Ален притвори очи и промълви глухо:
-Трябва да седна… малко…
-Не е ли по-добре да повикаме господаря?
-Тук? Не, господарят ти няма какво да прави тук!
Слугата придърпа един стол и й помогна да седне на него, а виковете отново започнаха да градират.
-Донеси ми чаша вода. –Прошепна Ален и отвори с мъка очите си.
Бяха минали три дълги, мъчителни месеца, откакто Дейниън се бе появил с желанието да търси сметка и си бе тръгнал с мисълта никога повече да не се забърква в неща, прекалено сложни за него. Ален зазляваше с гороломна скорост, а Алексис все повече време прекарваше, опитвайки се да намали мъките й. Бе си пуснал отпуска от работа и почти не излизаше от имението, прекратявайки дори срещите с най-близките си приятели. Някои от които, като Розие, бяха твърде-обезпокоени от липсата на каквато и да е информация за целия род. В пресата излизаха статии с лъжовни твърдения за „изчезналите аристократи”, на които, обаче, Долохови не отвръщаха по какъвто и да е начин.
Бе дошъл моментът Ксения да роди детето, макар и преждевременно. Слугата бе изненадал Ален с вестта две седмици по-рано, отколкото сочеше терминът й. И, въпреки това, бе побързала да посети стаята на княгинята в западното крило, представляваща в онзи миг струпване на слуги и медицински лица, въртящи се около изтощената Ксения.
Всичко бе започнало късно през нощта, сега вече бе обед и все още нищо не се беше случило. Ален, умилостивена от болката на момичето, бе отнела част от нея, но задухът не й позволяваше да продължи. Наситени сенки се бяха оформили под очите на графинята, контрастиращи ярко на жълтия, болнав оттенък, който тези дни бяха оставили върху лицето й.
Ален възвърна бавно ритъма на дишането си и свали поглед към Ксения, хващайки ръката й. Ситни капки пот бяха избили по цялото лице на княгинята, а тя самата беше стиснала силно очи срещу болката.
-Дайте й отварата. –Промърмори графинята, а една сестра се спря пред стола й и промълви разтревожено.
-Но на този етап не е…
-Не виждаш ли че се мъчи? –Изсъска Ален срещу нея. Въздъхна леко и се изправи. После се приближи до лекаря, който в този момент наблюдаваше замислено пациентката си и сякаш се чудеше какво точно да направи.- Мортимър. –Привлече вниманието му Ален и кимна към Ксения.- Процедирай с нея, както някога с мен. Не искам да ставам свидетелка на подобно мъчение.
Лекарят се усмихна нервно на Ален и промълви:
-Отстрани е по-страшно, нали? Сега изглеждаш по-изтормозена, отколкото дори при раждането на Даниел. Нима се страхуваш за княгинята? –Подсмихна се подмолно, а Ален го изгледа строго.
-Не злоупотребявай с благоразположението ми! Колкото до Ксения, има причина за това всички в тази стая да са положили Нерушимата клетва и аз лично да съм тук. Колкото до здравословното ми състояние, не смятам че точно ти би трябвало да си склонен да го отдаваш на притеснение по родилката.
Мортимър я изгледа вкиснато и попита:
-А всъщност на какво се дължи цялата тази потайност?
-Не е твоя работа да знаеш, Мортимър, не го забравяй! –Изсъска Ален, хриптейки.- И, при все това, трябва да запомниш едно нещо… -Тя се приближи до него и прошепна в ухото му.- Това дете е моя собственост. Ако нещо се случи с него или с майка му, ще заплатиш за това с живота си. –После се отдръпна от него и се усмихна зловещо.- Затова по-добре се погрижи за пациентката си, вместо да ми задаваш глупави въпроси.
Мортимър претегли фактите и заключи, че не е добра идея да разгневява съпругата на Алексис. Затова се приближи до леглото и, след няколкосекундно двоумене, се наведе и даде на Ксения да изпие някаква отвара, която щеше да намали болката й.
Ален остана няколко мига, вгледана с ужас в момичето. Не успя да издържи на виковете й и излезе от стаята.
-Кети! –Викна подир една слугиня, която се беше запътила към стаята с леген гореща вода и кърпа. Тя се отзова веднага и, игнорирайки уплахата в погледа й, Ален промълви.- Искам да ми съобщиш веднага, след като княгинята роди.
Кети, която се беше надявала графинята да я спаси от досега със събитията, предизвикващи раздиращите викове в стаята, пребледня леко, но после кимна и, извинявайки се, влезе вътре.
Ален остана няколко секунди, впила гръб в студената стена и притворила очи срещу ужасяващите викове. Затвори ги и се отблъсна, поемайки към трапезарията. Вчера толкова инцидентно беше изоставила Алексис след новината, че искаше да го види колкото се може по-скоро.
Откри го, удобно отпуснат на дивана, взрян в някакъв пергамент и пушещ цигара.
-Здрасти. –Усмихна се Ален уморено и, разполагайки се на дивана, се сви и постави глава на гърдите му.
-Всичко наред ли е?
-Да. –Кимна графинята.- Извинявай че така побягнах вчера.
-Няма нищо, аз разбрах след теб. Мислех да дойда, но в крайна сметка прецених че не е добра идея. –Прошепна Алексис и я целуна по челото.- Ти никога не си ми позволявала да присъствам на подобна ситуация.
-Няма смисъл. –Прошепна Ален и се заигра с копчетата на ризата му.- Не знам коя жена би искала мъжът й да я види в подобно състояние. Сега, когато ми се случи да съм наблюдател, си затвърдих мнението, че е ужасно.
-Нима? –Усмихна се Алексис.- Как може новият живот да се нарича ужасен?
-Гледката не е особена приятна. Но това, което е най-гадното са виковете. Имам чувството че още кънтят в главата ми. –Ален притисна ръка към слепоочието си и затвори очи.- Отвратително.
Настъпи кратка тишина, през времето на която Алексис дочете пергамента и го хвърли на абаносовата маса. После се обърна към съпругата си и промълви бавно:
-Тя добре ли е?
-Примерно. –Кимна Ален и притвори очи.- Мисля, че е толкова ужасена, единствено защото е ново за нея. Че боли – боли. Но по-скоро се глези. Не знам, казват че било различно. И, въпреки това, бих дала всичко, за да съм на нейно място.
Алексис остана няколко секунди, вгледан в нея, после се наведе и я целуна по устните. Ален се отърка в гърдите му и въздъхна бавно.
-Не си ли уморена? Стоиш там от три през нощта, сигурно си изтощена. –Прошепна бавно.- Ако искаш ще те занеса да си легнеш.
-Не искам да пропусна момента, ако нещо се случи… -Ален се задави и се задъха, притискайки силно очите си срещу режещото чувство в гърдите. След няколко секунди успя да нормализира дишането си и отпусна главата си отново върху рамото му.
Алексис я придърпа, прегръщайки я, и погали гърба й. Ален се унесе бързо и заспа в ръцете му.
Долохов остана няколко минути така, претегляйки фактите. Впоследствие реши, че, щом беше заспала толкова бързо, значи така й беше удобно. Затова остана, вгледан в чертите й и галейки гърба й.
За тези няколко месеца се беше променила неимоверно. Болестта не бе отнела изяществото на чертите й, но кожата й беше станала почти прозрачна, а тялото бе започнало да се уморява все по-често. Алексис се отнасяше с нея като с нещо изключително-крехко и лесно-чупливо. Във всеки един момент той беше напълно готов да й помогне с каквото може. Във всеки миг той беше напрегнат в очакване на нещо, което и сам не можеше да предскаже. Това безпокойство бе сломило духа му и бе избелил няколко кичура от косата му. Постоянното-напрежение го бе превърнал в човек, напълно отдаден на жената в ръцете си. Не можеше да мисли за друго, не можеше да ходи на работа, да организира прислугата си или пък да възпитава Мери-Ан. Времето се губеше, а всичко около него залиняваше, защото, докато се грижеше за Ален, нямаше сили и време за нищо друго. Фактът, че състоянието й ставаше все по-несигурно, само го ужасяваше още повече. Той се беше хванал за Ален, сякаш тя беше последното важно нещо в света му. Постепенно всичко друго беше загубило значение.
Алексис осъзнаваше с част от размътеното си съзнание, че всичко не отиваше на добре и скоро можеше да се наложи да се прости с нея. И, вместо да се опита да опази онова, което все още имаше, той се привързваше още по-силно към съпругата си и вече прекарваше цялото си време само и единствено с нея. Другото беше маловажно.
-Господарю. –Поклони се нервно Кети с някакво неподправено щастие на лицето час и нещо по-късно.- Мадам помоли да я уведомя, когато бебето се роди.
Алексис сведе поглед към съпругата си, която уморено отваряше очи, събудена от гласа на превъзбуденото слугинче.
-Родила е. –Сведе глава към нейната и Ален въздъхна, изправяйки се на крака.
-Добре, да вървим. –Кимна на Кети, но Алексис продължи да стиска ръката й. Осъзнавайки го, Ален се обърна към слугинята и промълви полугласно.- Ходи сама, сега идвам и аз.
Когато вратата на трапезарията се затвори, Ален се обърна към Долохов и попита бавно:
-Какво има, Алекс? Защо ме спря?
-И аз сам не зная. –Промълви той и отпусна нежно ръката й.- Не искам да се преуморяваш, а и не съм сигурен, че решението, което взехме за това дете, е правилно.
Ален се усмихна горчиво и отвърна:
-Още гледаш оптимистично на нещата, Алекс, но аз няма да издържа още дълго. А, когато това се случи, ще бъде най-добре за всички детето да остане при теб.
-За всички? –Промълви Алексис горчиво.- Тогава, където и да остане това дете, на мен няма да ми е „добре”.
-Имаш навика да се привързваш към определени хора. Просто искам да се подсигуря, че такова същество ще има около теб.
-Ами тя? –Попита я бавно.- Дали на нея ще й е по-добре?
-Тя е само дете. Виж докъде докара своя живот, какъв ли й е шансът да се справи по-добре с този на невинно и уязвимо същество? –Процеди Ален, а после промълви нежно.- Повярвай ми, това е най-доброто решение на целия този кошмар. Просто… аз трябваше да съм на нейно място, аз трябваше да родя това дете, аз… Сякаш някой просто влетя в живота ми и ми го отне, разруши го.
Алексис я придърпа към себе си и я целуна нежно, а после прошепна:
-Извинявай за всичко.
-Де да беше само ти виновен. За играта са нужни двама. Иначе нямаше да се справим толкова добре с разрушаването на всичко, което бяхме градили тзи години, нали? –Усмихна му се нежно и се запъти към вратата.
-Сигурна ли си за всичко това?
-Да. –Кимна Ален.- Иначе нямаше да си позволя тази подлост.

Когато Ален затвори тихичко вратата след себе си, погледът й плъзна към леглото, където откри младата майка. Ксения беше притиснала детето в прегръдките си и бе толкова заета да си играе с него и да му се радва, че въобще не бе забелязала влизането на графинята.
Ален остана до стената, без да показва с нищо присъствието си. Очите й се вгледаха в нежността, с която Ксения отрупваше детето си, в начина, по който оправяше одеялцето му толкова вглъбено, че дори беше забравила умората си.
Това отношение накара Ален да застине на мястото си и да се вгледа още по-навътре в същността на княгинята. Реагираше точно като дете, като малко дете, на което му бяха подарили малко кученце. И всичко можеше да бъде наред, ако имаше кой да гледа бебето, докато тя се заиграваше с него толкова нежно. Бе глупаво да вярва, че може да го задържи, разумът на Ален не го побираше.
Графинята прочисти мислите си мигновено и се приготви за най-сложната част. Явно не бе достатъчно да обясни всичко на Ксения, сега трябваше да се опита да я вразуми отново. Защото, наблюдавайки княгинята, Ален прекрасно виждаше, че всичко, което й бе казала, явно се беше изпарило с първия плач на новороденото.
Жената не подценяваше силата на майчинския инстинкт, не се опитваше да го анализира или да го пренебрегва. И, при все това, тя самата бе жив пример, че раздялата с първородното на крехка възраст, е нещо, което може да се превъзмогне във всички аспекти. Бе абсурдно момичето дори да си помисля да го задържи, не и в това й положение.
-Ксения. –Промълви сухо, приближавайки се към леглото. Момичето, виждайки я, подскочи и притисна по-силно детето към себе си, което се разплака и започна да дере гласните си струни.
„Значи не съм сгрешила… Наистина е толкова глупава и наивна, на каквато изглежда…” помисли си Ален и се приближи още по-близо.
Чертите й се изпънаха и станаха непроницаеми за неуверената княгиня. Ален кимна към детето и промълви бавно, без да вдига поглед от него:
-Какво е?
При тези думи Ксения се разтрепери и го притисна още по-силно към себе си, а бебето заплака отново.
-Не че подценявам страха ти от мен, но ако не искаш да му прекършиш гръбнака, ще се наложи да отпуснеш малко хватката. –Констатира студено и присви очи срещу момичето, докато тя, с разтреперани ръце и очи, пълни със сълзи, го отпусна на ръката си.- Е? Момиче или момче?
Ксения се разтрепери отново, опитвайки се неуспешно да успокои детето. Воднистите й сини очи застинаха върху бебето, сякаш предпочиташе да се взира в него, вместо в графинята:
-Момченце. –Прошепна тихо и притисна устни към челото му.
-Здраво ли е? –Попита все така безстрастно Ален.
-Да.
Графинята стрелна с поглед Ксения и придърпа един стол до леглото, отпускайки се бавно на него. Умората, която се излъчваше от цялото й тяло, бе учестила дъха й, въпреки че хладнокръвието не й позволяваше да демонстрира болката си.
Приучена от малка в етикета на аристократите, Ален бе неспособна да говори и да се отдава на болестите. Бе абсурдно и пошло един благородник да коментираше здравето си. А в този момент Ален по никакъв начин не трябваше да го демонстрира – това щеше да я направи слаба в лицето на княгинята и самата Ксения щеше още по-настървено да се бори срещу потисницата си.
„А как ли ще реагира, ако разбере, че така скъпото й новородено същество, всъщност ще остане в завещание на Алекс, от когото тъй силно се ужасява?” стрелна се през съзнанието й и Ален положи всички усилия, за да нормализира дишането си. Когато се увери, че от напрежението гласът й нямаше да я издаде, промълви:
-Не си забравила нашата уговорка, нали, Ксения? Ще е твърде тъжно такова хубаво момиче като теб да се отнася толкова немарливо към думите си.
Далгарукая я изгледа ужасено и поклати глава:
-Тогава действах неразумно.
-Именно. –Кимна Ален и се усмихна студено.- Просто акцентираш на грешната дума. Вместо да се осланяш на „неразумно”, трябваше да наблегнеш на това, че си действала.
-К-какво имаш в предвид? –Потрепна Ксения и притисна по-силно детето към себе си.
Ален прокара бледната си ръка по челото на бебето и то престана да плаче. Погледна го с някаква нежност, която лесно можеше да се сбърка с майчинската, и, вдигайки поглед към Ксения, прошепна бавно:
-Това, че сега няма шанс да се отрека от него.
Княгинята се отдръпна, така че ръката на Ален увисна на сантиметри от детето.
-Наистина ли си мислиш, че е толкова просто? –Вдигна въпросително вежди графинята и се усмихна.- Наистина ли смяташ, че е достатъчно, за да ми отнемеш това, което ми принадлежи?
-Това е моето дете! Ти нямаш никакви права над него! –Изсъска Ксения.
-А това са моята къща, моят съпруг, моята прислуга и моята власт. Кое точно те накара да си мислиш, че ще ти дам да отнесеш нещо от мен? –Процеди Ален, а очите й просветнаха.- Защо си мислиш, че, дори и за миг, съм била готова да те пусна да си тръгнеш безпроблемно?
-Значи си лъгала! –Процеди Ксения.- Значи си ме лъгала!
-Не, не съм. Ти сама избра да изоставиш нероденото си дете! –Прошепна Ален.- Направи точно това, което се очакваше от теб. А сега е време да спазиш обещанието си!
Ксения се притисна по-силно към таблата на леглото и изсъска, присвивайки очи:
-Не! Няма да го направя! Махам се оттук, още днес!
-А кой те излъга, че имаш такава свобода, Ксения? –Княгинята изцъкли ужасен поглед срещу Ален и поклати глава.- Детето остава в това имение, независимо дали се възползваш от моята закрила или не. Никой никога няма да разбере, че е твое. Дори хората, които бяха тук по време на раждането, няма да застанат на твоя страна. Ти си в немилост, Ксения, нямаш никакви права. Тук, в Обединеното кралство, важат моите правила. И никой няма да застане срещу мен.
-Лъжеш! Маркъс… той ще каже истината!
-И колко важи думата на един млад и прост работник пред тази на английската графиня? –Сви вежди Ален, говорейки бавно и монотонно.- Колко, Ксения? Алексис ще застане на моята страна, а щом той е там, никой няма и да посмее да каже нещо. Маркъс не прави изключение – не забравяй, че той е само собственост на съпруга ми. Придаваш му повече важност, отколкото заслужава.
-Ще се оплача на Министерството на Магията! –Изстена Ксения отчаяно.
-Руската блудница ще отиде в Министерството и ще пледира, че синът на Долохови всъщност е неин? Ще твърдиш, че една от най-старите благороднически фамилии, всъщност те е държала пленница в дома си? Ще излезеш с това твърдение? Не се шегувай дори. Само лъжата липсва върху мръсното ти име! –Промълви накрая студено и присви очите си.- Обясних ти много добре какво ще се случи, ако задържиш детето. Няма да позволя тази съдба да застигне съществото, което трябваше да расте в мен, разбираш ли?
Очите на Ксения бяха пълни със сълзи. Една от тях се търкулна и падна върху лицето на бебето, карайки го да се размърда в прегръдките й.
-Ще мога ли… ще мога ли да го виждам?
-Едва ли.
-Не мога просто… -Ксения се разхлипа и зарови лице в шията на детето.
Ален кимна към момичето, което се бе показало от вратата и то изчезна оттам. Тя се наведе над княгинята и погали лицето й, шептейки нежно:
-Колкото по-рано, толкова по-добре. –Прошепна и насочи пръчката си срещу княгинята, която я изгледа ужасено.- Сбогувай се със сина си.
-Името? –Прошепна бавно.- Искам да му дам име.
-Има кой да го направи вместо теб. –Промълви Ален, а в стаята се появиха няколко човека от прислугата.- Сама ли ще ми го дадеш или ще се наложи да го взема насила?
Очите на Далгарукая се напълниха отново със сълзи и тя целуна нежно челото на детето, галейки бузките му с палец.
-Миличкото ми… всичко ще бъде наред…
Ален се наведе и взе детето от ръцете й и очите й се спуснаха по лицето му. Бе бледно и слабо същество, което уморено я наблюдаваше през матовите си сини очи. Късичката му коса с цвят на кехлибар едва-едва се подаваше по главичката му.
„Русначе в Англия” помисли си Ален и подаде показалеца си на импулсивно-стискащото се юмруче, сякаш детето бозаеше.
Едва тогава графинята вдигна поглед към Ксения, която бе затворила очи и дори не се опитваше да спре риданието си.
-Мортимър ще ти каже какво да правиш с кърмата, когато дойде да те прегледа. Другата седмица ще напуснеш имението. Нали това искаше, Ксения… Нали това искаше?
Тя остана няколко секунди загледана в княгинята, която вече бе започнала да се задушава в хлиповете си. После се обърна и излезе от стаята, оставяйки прислугата да се погрижи за момичето. Ален не се обърна на нито един от виковете й. Те подразниха чувството й за справедливост, но не успяха да преборят самоконтрола й.
-Мортимър. –Повика го Ален и се приближи към него, без да показва с нещо че е забелязала начина, по който той стрелна детето в ръцете й.
-Да, графиньо. –Кимна й дръпнато.
-Искам да обясниш на княгинята как да се справи с кърмата. И още нещо – дай й някакво успокоително, например онова, което ми даде след раждането на Даниел.
-Искате да я упоя, графиньо? –Промълви Мортимър с малко упрек в гласа си.- Нима това има нещо общо с новороденото, което току-що отнехте от майка му?
Ален присви очите си срещу него, а после ги сведе към бебето, което, учудващо, се беше успокоило в ръцете й.
-Не смяташ ли, че от мен ще излезе по-добър родител, отколкото от нея? –Промълви тихо.- Тя за малко не го осакати пред погледа ми, а виж колко е спокоен в моите ръце.
-Вие, графиньо, си имате своите начини да получавате това, което искате. –Промълви грапаво лечителят и Ален вдигна поглед към него. В думите му нямаше укор само спрямо способностите й да контролира емоциите на бебето, но сякаш имаше и намек за това, че го бе отнела от майка му. Факт, който я подразни.- Трябва да те предупредя, Ален, че твоите методи не винаги са най-добрите, особено когато става въпрос за слабо и уязвимо същество.
Графинята потрепери от зле-прикрит гняв, но си наложи да успокои гласа си преди да отвърне студено:
-Не е нужно методите винаги да са изпитани, за да са правилни. А и имам властта да вярвам, че могат да са. Нещо, което няма да е зле да запомниш веднъж-завинаги, Мортимър. –Тя вдигна очите си към него и в бледо-синия им ирис прозря някаква скрита тъга и умора, която Ален нямаше хладнокръвието в онзи момент, за да прикрие.- Сега ще вървя. А ти изпълни заръката ми. Лек ден ти пожелавам, Мортимър.
Лечителят вдигна ръката й и я притисна до устните си, а след това промълви с неопределим тон:
-Лек ден и на вас, графиньо.
Ален го изпрати с поглед до края на антрето. За миг се зачуди дали наистина това бе решението на цялата каша, в която се беше забъркала. Ако оставеше Ксения да запази детето, макар и да нямаше правата над него, тя щеше да отиде при Хенри и там определено щеше да бъде в безопасност. Но това, което притесняваше Ален, бе сигурността й след това. Розие не можеше да осинови княгинята, не можеше да й предостави някакъв статус, при положение че тя не беше нито някаква роднина, нито можеше да стане такава. Дългото пребиваване на Ксения и детето щеше да се разбере погрешно в това общество и на Хенри все някога щеше да му се наложи да я изгони от дома си. Тогава вече руската блудница и синът й щяха да останат на улицата.
Сведе поглед към малкото същество в ръцете си. Не можеше да му причини това, не можеше да го остави на произвола на съдбата. Това дете беше част от нея, нищо не можеше да го промени. Бе следствие на отчаянието на Алексис, отчаяние, свързано със самата Ален. Ксения беше просто сянка, фактът, че страдаше по детето си, бе маловажен. Княгинята бе отнела нещо от нея и бе настъпил моментът Ален да си го вземе обратно. В това нямаше нищо грешно или подло, това бе животът. И графинята нямаше никакво намерение да оставя едно дете в ръцете на неразумно и неопитно момиче без дом и без сигурност.



Ален сведе глава и затвори вратата след себе си. Всички лампи бяха угасени, така че в стаята влизаха само нежните последни лъчи на слънцето. Тя премина разстоянието с няколко крачки и заобиколи леглото.
-Синът ти. –Прошепна бавно и остави детето на леглото на няколко сантиметра от Алексис, а самата тя замръзна с поглед, вперен в съпруга си.
Детето, оставено без човешки допир, се размърда в съня си и проплака тъжно.
Долохов вдигна бавно поглед към жената и остана няколко секунди загледан в нея. След това сведе глава към малкото същество и го взе на ръцете си. Надигайки го към себе си и целувайки челото му, в чертите му не прозря някакво безумно щастие, напротив, техните мимики заиграха с тъга.
-Нима наистина е толкова… сложно? –Попита бавно Ален, без да сваля поглед от Алексис.
-Едва ли има начин, който да е лесен. –Отвърна й с половин уста.- Напоследък нищо не е толкова просто, колкото беше преди. Тогава имахме навика да усложняваме всичко.
Ален прокара коляно по леглото и погали с ръка челцето на детето.
-Как ще го кръстим? –Попита го тихо.
-Ти как щеше да го кръстиш, ако беше наше?
-То е наше, Алекс. Или ако не е… -Гласът й се пречупи и тя прошепна.- трябваше да бъде.
Алексис се надигна и впи устни в нейните.
-Е? Как ще се казва?
-Джошуа. –Промълви Алексис.
-Защо?
-Нямам си и идея. –Усмихна се Алексис и допълни.- Въображението ми се изчерпа за нашите деца…
-Алекс. –Накара го да вдигне поглед към нея.- Това е нашето дете. Не искам да го забравяш никога. Независимо какво ще се случи… той остава наше дете! Обещай ми че никога няма да го забравяш!
Алексис сведе поглед към сините очи на детето и потрепери от начина, по който то му се усмихна.
-Достатъчно причинихме на другите си деца. –Прошепна Ален.- Ако го възприемаш като чуждо, ще нараниш и него. Не искам, след като аз си тръгна, това да остане от мен. Затова те умолявам…
Алексис се наведе и я целуна отново, а после, взирайки се в очите й, промълви:
-Ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъде щастлив. Само не говори така.
Ален му се усмихна тъжно и се отпусна на гърдите му, прокарвайки нежно пръсти по главичката на детето в ръцете му. Не след дълго умората я пребори отново и тя затвори очи, отдавайки се на съня.

23. Until Sunrise
Бил остана загледан в нея. Той добре познаваше нервните изблици на глезената рускиня, така че злобата и ожесточението й не го ужасяваха или потрисаха. Малко от близките на княгинята въобще знаеха за тази й страна – ангелското поведение се бе оказало по-статично в съществото й, отколкото непостоянството на характера й можеше да предразположи.
Истината бе че Ксения от ранна детска вързраст бе възприела ролята си на ангелче, която щеше да следва дълги години след това. Тя бе красавицата на майка си, любимката на баща си и поводът много руски благородници да се усмихват, докато бе още невръстна. Възприемайки преклонението на всички, Ксения се бе научила да го предизвиква умишлено. Закърмена с тази мисъл, щеше да се наложи нещо категорично да разтресе света й, за да остави кокетството си настрана.
Княгинята вдигна очи към него и застина така. Чудеше се дали да рискува и да тресне вратата след себе си или да изчака Бил да реагира. Цялото това застояване я изнервяше, искаше да я моли да не му се сърди, да й падне на колене, да я приласкае отново. Но Бил стоеше все така на едно място, без да се опитва с каквото и да е да предизвика благоразположението й. В първия миг това я подразни, после в душата й се загнезди несигурността. Изпита странно разочарование от студенината на погледа му. Опита се да каже нещо, но гърлото й пресъхна.

В мига, в който вратата се затвори след лечителя, Ксения изстена и се сгърчи ужасена в леглото. Не искаше да чува и да вижда нищо, просто да изстине така, както бе в онзи противен момент. Болката по онова, което й бяха отнели, бе същата, както когато загуби Уилям. По нищо не се различаваше.
-Госпожице… госпожице… -Настоятелно се появи пред нея някаква суха и бледолика прислужничка, говорейки с тръснат и отегчен глас.- Трябва да сменим чаршафите, ще се наложи да ви преместим.
Ксения стисна по-силно завивките, които напористата слугиня се опита да издърпа от ръцете й. Това само още повече подразни девойката, която се тръсна, съзнавайки добре кой щеше да се окаже виновен накрая, и тръшна силно вратата след себе си.
Очите на Ксения се пълнеха със сълзи отново и отново. Чувстваше се толкова уязвима, толкова наранена и безпомощна. Двете години, които бяха минали от загубата на Уилям, сякаш се изпариха в нищото и тя отново губеше някого. Наивно и подсъзнателно бе вярвала, че това малко същество можеше да й бъде опора по пътя, че, въпреки всичко, щеше да може да го задържи до себе си. И всичко това си беше останало само непостижима мечта.
Някой почука несигурно на вратата и, след като не чу отговор, влезе плахо в стаята. Ксения дори не вдигна погледа си, само стисна по-силно чаршафите и затвори очи.
Маркъс застина на прага с вперен ужасен поглед в леглото. Окървавените чаршафи го смущаваха, караха го да се чувства не на място, като натрапник.
Бе му пределно ясно, че не трябваше да е тук. И, въпреки това, троснатото поведение на Фиона го бе подтикнало към това отчаяно действие.
Въпреки всичко, което се беше случило, Маркъс съзнаваше, че той бе единственият в тази проклета къща, на когото княгинята можеше да се опре. И, въпреки това, изискваше много усилия, за да опази съзнанието си чисто в онзи момент.
Младежът не знаеше, че са й отнели детето, нямаше как да знае. Смутена и отвратена от самата себе си, Ксения не бе имала смелостта да му каже, че бе продала своята плът и кръв от страх какво можеше да я очаква по-късно. Още по-абсурдно бе да очаква от господарите си да го уведомяват за решенията си. Затова Маркъс направи това, което всеки нетактичен и първичен младеж щеше да направи на негово място. Постоя малко и набързо намери тема за разговор:
-Къде е бебока?
При този въпрос Ксения изви пронизително гласните си струни и изхлипа по толкова сърцераздирателен начин, че Маркъс, който се бе прилепил към вратата, се замисли сериозно дали да не се възползва от момента и да се изнесе далеч от неудобната атмосфера, която предлагаше тази спалня.
Миг по-късно от тази идея не беше останала и следа в съзнанието му. Бе стъпил на криво, но не смяташе да се предава толкова лесно. Въпреки че не можеше да разбере какво не беше наред с княгинята, не можеше да я остави в такова състояние, не и след като нямаше кой друг да я утеши.
При тази мисъл Маркъс направи няколко крачки към леглото на момичето, гледайки я все така недоверчиво. Ролята на „рицар” не му беше позната, не бе имал толкова близки взаимоотношения, а и в тесния свят, който познаваше, жените от прислугата на Долохови бяха толкова коравосърдечни и груби в безчувствеността си, че бе абсурдно да имат нужда от подобен вид близък човек. Незапознат с живота, младежът набързо прецени, че, може би, всички жени са така, след като родят. Бе чувал историите на майка си за това колко много беше ридала господарката, след появяването на Даниел в света й. Нямаше как да знае, че състоянието на Ален тогава, и Ксения сега, всъщност не бяха причинени от самото раждане, а от отнемането на първородни син.
Стигайки до това грешно впечатление, Маркъс по-уверено се приближи до леглото и клекна от страната, на която бе обърнала глава Далгарукая. Тя остана взряна в него толкова разфокусирано, че младежът се смути и попита малко несигурно:
-Добре ли си?
Бе ясно, че не беше добре. И самият Маркъс го разбираше, но се чувстваше напълно-безсилен да й помогне с каквото и да е. Трябваше да се тръгне отнякъде и, смутен до краен предел, той реши да се опита да предразположи княгинята, а и себе си, за някакъв разговор.
Ксения, на която бе чуждо желанието в онзи момент да коментира каквото и да е с когото и да е, дори не фокусира погледа си в младежа. Единственото, което се постигна с този въпрос, бе факта, че самосъжалението на княгинята само градира неимоверно и очите й отново плувнаха в сълзи.
Болката й не бе някакво доказано или изпитано чувство. В действителност, Ален бе постъпила правилно, отнемайки й детето непосредствено след раждането. И, колкото и да го отричаше съзнателно, Ксения не бе успяла да се привърже към мъничкото същество, което трябваше да чувства като част от себе си. Нейната болка бе по-скоро предизвикана от отнемането на нещо, което княгинята възприемаше като свое. Загуба, равносилна по смисъл и безсмислие с тази на Уилям. В действителност, Ксения беше прекалено лекомислена, за да може да почувства един човек истински-близък. Нейното привличане към определени хора от обкръжението й, лишено от разум, се осланяше само и единствено на кокетството и желанието за притежание. Болката, която предизвикваха тези загуби, бе болката по самота загуба, не толкова по загубеното. Следваше я самосъжалението и действията „напук” на виновника.
Маркъс, който бе склонен да приема приятелката си като фееричен, изстрадал и невинен образ, никога нямаше да успее да достигне до тази част от душата на Ксения. Заслепен от болката и красотата й, Далгарукая завинаги щеше да остане в мислите му като прекрасното, чистото видение, което за миг бе притежавал.
В това си отношение, Уилям бе бил много по-проницателен от него. Макар и залагайки главата си на това увлечение, Бил, опознавайки отблизо характера й, нито за миг не бе забравил колко всъщност несигурна и глезена бе княгинята. Причината, която го бе спряла да не поиска ръката й още в началото. Винаги бе имал едно на ум, че, всъщност, каквото и да говореше и правеше Ксения, тя го възприемаше като играчка, като ухажор или фаворит. Кокетството щеше да ги раздели. Затова, въпреки че я обичаше истински, Уилям бе отменял толкова пъти темата за женитба. Бе очаквал моментът да открие в княгинята някакво постоянство, някаква отговорност, някаква истинска обич дори. Смъртта бе сложила край на лутането му.
Маркъс, който беше далеч от реалния възглед над нещата, стоеше до лицето й и не знаеше какво да предприеме точно в онзи момент. След няколкоминутно мълчание, той протегна неуверено ръка и погали рамото й. После, виждайки че Ксения не реагира, се замисли дали да не я остави сама. И, въпреки това, реши че вече няма къде да бяга, затова седна на леглото и я повдигна в здрава прегръдка. Учуди се на това колко лесно и естествено изглеждаше това отстрани.
Княгинята, почувствала съжалението му, се разрида още по-неудържимо. Опита се да каже нещо, когато Маркъс се отдръпна от нея и постави ръце на страните й, но от устните излезе само жален звук.
Слугата мислено прецени, че, очевидно, думите днес не бяха оръжието му, затова мълчаливо забърса бузите й и се усмихна окуражително. Цялото му държание, лишено от каквито и да е думи, можеше да се стори някому абсурдно и забавно и, въпреки това, Ксения го оцени по достойнство и отново се разплака.
Този път Маркъс не успя да запази мълчание и промълви:
-Какво се е случило? Защо си разстроена?
Ксения изтри ядно бузите от сълзите и понечи да отговори, но отново изхлипа и зарида с глас.
Маркъс я притегли към себе си и я прегърна силно. Постоя така няколко минути, галейки успокоително гърба й и мълвейки й че всичко ще се оправи. Когато почувства, че дъхът й се е върнал към предишния ритъм, се отблъсна леко и я целуна с нежност, която бе тъй привична за поета по повод най-голямото му вдъхновение. Преоткриваше я с все повече обич, докато обърканите му емоции не родиха илюзията, че болезнено се нуждае от близостта й.
Възприемайки това усещане като част от себе си, Маркъс се отдели леко от нея и прошепна срещу устните й:
-Кажи ми само какво те е наранило и ще направя всичко, за да ти помогна. Всичко.
Ксения се загледа през премрежените си светлосини очи право в неговите. Душата й омекна, а болката почти изцяло беше заличена от новото завоевание.
-Те… -Промърмори несигурно.- Те ми го отнеха, Марк… Повече никога няма да го видя.
Младежкият гняв се завъртя като сфера в съществото му и скоро сякаш самите думи, движения, сякаш дори дъхът му се оказа подвластен на чувството. Тялото му се сгърчи в порива, а после премрежените очи го извадиха рязко от това състояние.
Опита се да каже нещо, но не знаеше какво. Смущението бе станало още по-силно от факта, че той напълно не разбираше какво означава детето за един човек. В имението рядко се срещаше новородено, а и, в общия случай, непохватният Маркъс нямаше абсолютно никакъв достъп до това толкова непознато на него същество. Това, което знаеше за децата и за важността им в света на един родител, бе научил от старите слугини в имението и от книжките, които толкова отдавна бе прелиствал. Състоянието, в което бе поставена княгинята, му беше съвършено-чуждо. От него се очакваше да я разбере, да я подкрепи, да каже нещо окуражително, а младежът се бе оказал в среда, която абсолютно не разбираше.
След като няколко минути се чудеше какво да каже и какво да направи, чупейки нервно пръстите на ръцете си, Маркъс се загледа смутено в Ксения и промълви бавно:
-Това е… ужасно.
Княгинята, която отдавна примираше пред такава простота и чистосърдечност, се усмихна през сълзи и постави глава на рамото му, притваряйки очи:
-Не знам колко още мога да издържа. –Промълви жално, а Маркъс се разтресе от назряващото желание да й помогне. След няколкосекундна душевна борба, той се откъсна от нея и, срещайки погледа й с неукротим жар, промълви превъзбудено, отдавайки се на моментните усещания:
-Искаш ли да се махнем оттук? Да избягаме? Далеч от това имение и от тези хора. –Мълвеше на пресекулки, сливайки на места някои думи във вълнението си.- Ще отидем някъде на далеч, при някой земевладелец. Ще работя, ще имаме покрив над главата си и никога повече няма да ти се случи нещо такова. Никога повече няма да…
-Ш-ш-ш! –Постави пръст на устните му Ксения и се усмихна завоевателски на новата си придобивка.- Ти си безумец!
-Но защо? –Смотолеви объркано Маркъс. Нещо в държанието й го караше малко да се плаши и да се смущава от безумния й поглед.- Не е ли това, което искаш, не съм ли…
Маркъс преглътна и не продължи повече. Във фантазията бе изгубил представа за действителността. Ксения бе с благороден произход, дори и да се отдаваше на ниски страсти с един слуга, далеч не беше толкова сериозна в действията си, колкото му се искаше.
В онзи миг Маркъс осъзна, че, в действителност, кръвта още ги разделяше, той просто бе бил прекалено лекомислен, за да го забележи. Тя само си играеше с него или поне в това вярваше тогава.
В съществото му се зароди и оформи едно ново чувство на разочарование и несигурност. Смесица от гняв и страх прозря на лицето му, а ръката се сви конвулсивно.
Без да може да контролира емоциите си, Маркъс сведе глава и процеди през зъби:
-Всичко дотук беше само игра, нали? Просто… занимавка.
Ксения присви очите си и за миг застина. Когато ръката й едва-едва повдигна лицето му и погледите им се срещнаха, княгинята промълви бавно и отчетливо:
-Затворена съм от една година в това имение. За това време бях игнорирана, бита, изнасилена. Родих извънбрачно дете, което ми отнеха минути след раждането. Сериозно ли мислиш, Маркъс, че съм способна да се забавлявам с каквото и да е точно в този момент?
Ксения нарочно наблегна на името му. Манипулирайки емоциите му, тя управляваше целия му свят и го разбираше прекрасно.
Така, насилствено, Маркъс почувства как съзнанието му се сгърчи от самообвинения. Зачуди се над собствената си глупост да вярва в подобни неща, да я обвинява дори. Провидението отново бе възвърнало ареала си и този път той напълно го заслепяваше.
Свит от неудобство, младежът промълви:
-Но тогава… тогава защо не искаш да избягаш с мен?
Защото ще те убият. Какво ще правя тогава сама?
Ксения замлъкна за миг, а после рече:
-Не вярвам че в момента съм способна на това… физически, а и психически. Искам да се чувствам сигурна в нещо.
-Но ти ще бъдеш! –Възропта Маркъс въодушевено.- Ще направя всичко за теб, независимо колко ми струва, независимо от всичко! Когато се настаним някъде…
-Ами дотогава? –Почти извика Ксения в ужаса си.- Дотогава какво? Ще бягаме от Долохов, после ще гладуваме по улиците, ще спим по канавките? Аз току-що родих, Марк, ти искаш от мен да хукна да бягам, без да можеш да ми обещаеш нищо освен една прекрасна илюзия!
Маркъс замлъкна и сведе поглед надолу. Искаше му се да има пари, да има дом, да има нещо, на което да се уповава в копнежите си спрямо Ксения. Искаше да притежава нещо, което да я задържи. А изглеждаше толкова жалък в очите й.
-Ще намеря пари! –Изстреля мигновено и изчезна от стаята, а Ксения остана загледана във вратата.
-Кой те излъга, Марк, че ще тръгна след теб? Кой? –Прошепна, разфокусирала погледа си в дълбокия си унес.- Кой? –Прошепна накрая и се плъзна отново под завивките.

Алексис влетя в стаята без да почука. Бе излязъл само за половин час, колкото да мине през Хенри и да му каже че всичко е наред. В последните месеци не бе имал време за срещи с приятелите си.
Една седмица бе отминала от раждането на Джошуа. Оттогава сякаш всичко бе започнало да се руши още по-гороломно, факт, който се доказваше от гледката пред него.
Съблечена до кръста и леко-прегърбена, Ален бе обърнала изнурените си, бездушни очи към него и го наблюдаваше болезнено. В ръката й трепереше окървавената носна кърпичка, а тялото й насечено се издигаше от несигурните вдишвания.
Мортимър, застанал на стол до леглото, свали очилата си и, взирайки се в Алексис, поклати с глава.
-Какво правиш тук? –Промълви Ален отчаяно и скри тялото си с горнището, което стоеше в краката й.- Не трябва да ме виждаш така.
Долохов се приближи до леглото и, прокарвайки ръка по голия й гръб, я притисна към себе си. После вдигна поглед към Мортимър и промълви:
-Защо нищо не си ми казал за това? Откога е така?
Лечителят се загледа първо в Ален, която бе затворила очи при допира с корема му, а после и в Алексис, който го наблюдаваше с някаква смесица от укор, тъга и страх.
-Тя предпочете да спестим детайлите. –Опита се да се защити Мортимър, но Долохов присви ужасяващо очите си, процеждайки между зъби:
-Животът на съпругата ми не е детайл! –После си наложи да успокои гласа си и промълви.- Какво всъщност се случва?
-Усложнения. –Промърмори Мортимър и вдигна поглед към Алексис.- Туберкулоза, нарушено зрение, сънливост, тремор* на ръцете, дезориентираност. Напълно в реда на нещата са.
-Тогава защо аз не знам нищо за това? –Сви вежди Алексис и притисна по-силно Ален, когато тя се опита да промълви нещо.
-Защото се появиха в последно време. –Промълви Мортимър безстрастно.- Няма как да ги излекувам, затова и Ален сметна че няма смисъл да те тревожи с тях.
Алексис сведе поглед към съпругата си, която толкова немощно бе обгърнала кръста му с ръка.
-Свършихте ли?
-Да. –Кимна Мортимър.
-Добре. Искам оттук-нататък нищо да не бъде крито от мен! Сега си върви, Мортимър!
Под хладната заповед, лечителят побърза да напусне помещението и ги остави насаме.
Алексис клекна пред съпругата си и, придърпвайки горнището от ръцете й, мълчаливо й помогна да го облече и се зае да закопчава копчетата.
-Извинявай… просто не искам да ме гледаш така… не искам да ме възприемаш като неспособна или непълноценна… след тези години не искам да ме виждаш така.
Алексис застина за миг, а после вдигна поглед към нея и прошепна бавно:
-Ти си болна, Ален, престани да го отричаш.
-Но не искам да ме възприемаш по този начин! –Проплака срещу него.- Самата аз съм ужасена от всичко това. Не мога вече да върша елементарни неща. Дори ръцете не ми се подчиняват. –Ален вдигна потрепващите си пръсти и присви насълзени очи срещу тях.
Алексис ги притисна последователно към устните си, а после промълви бавно:
-Не си длъжна да си силна, Ален, никога не си била. Остави ме аз да бъда силният.
При тези думи нещо в душата й се пречупи и тя, с обляно в сълзи лице, се придърпа към него и изхлипа в прегръдките му. Страхуваше се безумно от това, което следваше, не беше готова за него, не можеше да го приеме. Месеци наред го отричаше и се бореше с него, но я бе победило. Да отрича краха си бе безсмислено.



Няколко дена по-късно Алексис повика иконома в кабинета си и, надигайки глава от някакви документи, кимна с глава да се разположи на стола срещу него. После скръсти ръцете си и вдигна очи към него, сваляйки очилата от носа си.
-Повиках те, Ърнест, защото имам една административна задача за теб. Трябва да отидеш до Лондон, Питър ще те закара.
-Разбира се, господарю. –Кимна Ърнест.- Но за какво става въпрос?
-За Маркъс. –Промълви Алексис сухо.- Искам да сключи държавен брак.
-Нима младият Уотърсфийлд се е влюбил, господарю? –Усмихна се добродушно.
-Да, и то не в когото трябва. Искам да се ожени за Фиона, тя е на негова възраст.
-Но, господарю… -Смути се видимо Ърнест.- Маркъс едва ли ще е съгласен на такова действие. Той не е в особено-добри отношения с нея.
-И, въпреки това, той е мой подчинен и ще направи това, което кажа аз. Да не забравяме, че Марк се е родил в това имение. Ако досега не е разбрал как стоят нещата тук, ще има да си пати жестоко.
Ърнест застина за миг, но не каза нищо. Той изпитваше силни симпатии към Маркъс още от самото му раждане и знаеше какъв удар щеше да е за него. И, при все това, щеше да му се наложи да се ожени, след като Долохов бе преценил така.



Една седмица по-късно, Алексис отвори измъчено очи срещу тъмнината и изстена. Джошуа дереше гърлото си толкова пронизително, че му се наложи да присвие очи от болезненото потръпване в ушите му. Изправи се на лакът и потърка лице, свиквайки с тъмнината. Прекара слепешком ръка по леглото и, откривайки опипом детето, се заигра с коремчето му, в опит да го успокои.
-Тихо, Джо! –Прошепна ниско.- Тихо!
Когато осъзна, че нещо не бе наред, Алексис го издърпа лекичко от ръцете на спящата Ален и го притисна към себе си, подрусвайки го, за да го успокои.
-Какво не е наред? –Попита го тихо, сякаш Джо щеше да му отговори. Прокара ръка по телцето му и осъзна, че определено му бе студено.
Това донякъде успокои Алексис, който се изправи и придърпа бебешкото юрганче, увивайки детето с него. Джошуа се кротна в ръцете му и засмука палеца си, унасяйки се в тих сън.
Долохов остана още известно време, люлеейки леко сина си, а после се върна отново в леглото с него и неволно докосна дланта на Ален. Едва тогава го осъзна.
Изправи се бавно, вдигайки отново детето на ръце. Остана няколко секунди, загледан в жената, а после излезе от помещението, прокрадвайки се в тъмнината към помещенията на прислугата. След като остави Джошуа на дойката, безмълвно се прибра отново в спалнята.
Застина до ръба на леглото и се загледа в лицето й. Русите коси се разливаха около нежното й лице, и в хаотичността им Алексис разпозна някакво необикновено очарование, подсилено от светлините на нощта.
-Значи все пак ме напусна… -Промълви глухо, загледан в нея.- Все пак ме напусна…
В миг на умопомрачение, Алексис повдигна завивките и легна до вкочаненото й тяло. Гърба й опря в гърдите му, а ледената кожа накара съществото му да потрепери и да се разбунтува срещу досега му с нея. Долохов обаче не се отдръпна. Устните му докоснаха голото й рамо, а ръцете застинаха някъде на корема й. Упоен от уханието на косата й, зарови лице в нея и застина така, притваряйки очи.
Въпреки че не чувстваше дъха й, въпреки че пулсът й сякаш беше застинал в очакване на нещо, въпреки че съществото й бе толкова студено, толкова вкочанено, разумът му отказваше да приеме, че Ален се бе споминала. Разбираше го, осъзнаваше го, но не го чувстваше. Донякъде стресът, който бе предизвикала неочакваната смърт (защото дори и да го знаеше, Алексис никога не можеше да очаква подобно нещо), бе вкаменил съзнанието му. След четиридесет и пет години непрекъснат размисъл, сега съзнанието му беше пусто, сякаш самото време в главата му беше спряло. Нямаше силата, концентрацията и желанието да разсъждава над мъртвото тяло пред себе си.
И, въпреки моментното умопомрачение, дълбоко в себе си мъжът знаеше че това бе нередно. Да прегръща мъртвата си съпруга, да отказва да приеме смъртта й, да отказва да го сподели. Знаеше, че е неправилно, въпреки че не разбираше ясно защо. Някаква част от смъртоносно-наранения му разум все още беше запаметила това, което в света му бе „добро” и „зло”. Постигането на тези заключения и доказването им бяха изпаднали в забвение.
Мислено си обеща на изгрев-слънце да съобщи за смъртта и да се подготви за това, което предстоеше. Обеща си да постави мислите си в ред и да се държи, точно както и се бе заклел преди. Дотогава съзнателно щеше да се заблуждава, че всичко е както преди, колкото и нередно да беше.
До изгрев-слънце.

24. The White Moonstone
Ксения замлъкна за миг и изскимтя глухо. Когато очите й отново се вдигнаха към него, те потрепнаха в спотаените сълзи и застинаха отново.
-Страхувам се, че нещо може да те отнеме от мен.
-Аз съм само твой. Винаги ще бъда.
-Не хората ме плашат, а събитията. Просто защото знам, че не мога да им се противопоставя… Дори обичайки те…

Когато настъпи сутринта, Алексис се повдигна бавно и се загледа в тялото под себе си. Колкото и да се опитваше, не можеше да приеме смъртта й, очакваше във всеки един момент Ален да отвори очи и да се усмихне на страха му. Това бе просто кошмар, нямаше как да е истина.
Опакото на ръката му погали нежно бузата й, а после застина така. Бе мъртва, сърцето й не туптеше, дъхът й не се стелеше помежду им. Предсказанието се бе случило. Нямаше нищо странно в това.
Единственото, което Алексис осъзнаваше, бе, че не искаше да я оставя сама. Не още. Не искаше да се разделя с нея.
Повика прислугата по стария метод с искрите. Не го бе ползвал от години, а сега сякаш успя да си спомни точно защо го бе измислил.
В стаята дойде една от по-възрастните слугини – Мария. Тя поруменя от смущение пред факта, че бе повикана именно в спалнята, а после целенасочено игнорира пижамата на господаря си и кимна леко в знак, че го слуша.
-Ален се спомина. –Промълви полугласно срещу ужаса на прислужницата.- Повикай дойката, за да вземе детето, и ме свържи с погребалното бюро. Аз ще занеса трупа й в подземията.
Мария кимна, все още объркана и уплашена от случващото се, а после се обърна и изчезна от погледа му.
Алексис вдигна съпругата си на ръце и докосна с устни челото й, сгушвайки глава в шията й.
-Никога не си била по-слаба от мен, Ален… -Потуши гласът му хладната й кожа.- Смъртта ти идва да го покаже.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Алексис погребе съпругата си същия ден. Остави цялата организация на погребалното бюро и на прислугата – не искаше да се разделя с нея. Затова и прекара цялото време до едно легло, върху което бе оставил тялото й, притискайки ръката й в своята и надявайки се че това щеше да промени всичко.
Не се случи. Затова и късно следобед Алексис кимна на Маркъс и двамата поставиха тялото на Ален в стъкления ковчег.
Носеха го заедно с Розие, Авери, Кароу и Малфой. Първият бе сякаш по-бледен от вдовеца и отказваше да погледне към тялото на възлюбената си.
Хенри не го бе знаел, не го бе предполагал дори. Нито за миг не можеше да възприеме, че това всъщност бе не само възможно, но и вече реално. Не можеше да го промени.
На погребението не присъстваше нито едно от децата. Алексис бе отказал да се свързва с Даниел и Жаклин – те отдавна бяха изчезнали от света му. Не искаше да казва на Мери-Ан, страхуваше се, че това щеше да повлияе зле на психиката й. Вярно, тя все някога щеше да осъзнае истината, но в онзи миг Долохов не бе подготвен да й я каже. Колкото до Хенри – нямаше как да го открие. Джошуа никога нямаше да разбере всичко това.
Затова на погребението всъщност имаше само двама човека, които приживе бяха били близки на Ален: Алексис - съпругът, любовта на живота, мъжът, сърцето и душата й; и Хенри – приятелят, детето, следствието на едно наивно чувство и едно потиснато от съдбата битие. Бе странно да се различават толкова и въпреки това да предизвикват толкова силни усещания в нея. Приличаха си повече, отколкото бяха предполагали, но само тя го бе разбрала.
Церемонията всъщност беше лишена от онази пищност, която отговаряше на традицията в семейството. Долохови нямаха близки роднини, та липсваха вайкащите се стари жени и цъкащите с език господа. Алексис беше извел като имена за поканите единствено най-близките приятели – наброяваха около дузина. Идеята да събира множество непознати го дразнеше – пищността и тълпата поругаваха емоциите му. Единственото, към което се стремеше чрез това погребение, бе не толкова да изпълни нужните ритуали, колкото сам да съумееше да се сбогува с нея. Вътрешно Алексис знаеше, че ако върнеше тялото й в земята, щеше да се почувства по-добре. И въпреки това не прибърза с погребването.
Бяха минали два часа, откакто ковчегът беше спуснат сред студената пръст. Гостите се бяха разотишли, а времето пак се беше развалило.
Въпреки това Алексис така и не беше дал знак на гробаря да закопае последното убежище на Ален. Минутите се стелеха бавно и продължително, дърпайки със стрелките си съзнанието му. Погледът му, вперен невиждащо в лицето й, дори не трепваше. Нежните сенки на капките вода, спускащи се на вадички по ковчега, рисуваха върху чертите й емоции, които Алексис дори не беше знаел, че съществуват.
Беше седнал върху влажната земя и дори не чуваше дишането си. Мислите му бяха далечни, неуловими, самият Алексис сякаш не умееше да ги хване и да ги прекара през съзнанието си бавно. Така, че да може да ги разбере, както бе правил винаги.
-Знам, че си тук. –Промълви бавно Долохов, учуден да чуе собствения си глас.
Хенри кимна леко и се приближи до него, взирайки се за миг в лицето на Ален. После нервите му не издържаха и провлачиха погледа му отново към Алексис.
-Неправилно ли е? –Разнесе се сред капките дъжд гласът на Долохов и мигновено се сля с ромола.
-Кое?
Гласът на Хенри беше прегракнал, гърлест. Само по него Алексис можеше да отсъди, че е мълчал с часове и навярно за всичко това имаше причина. Но в онзи миг Долохов бе изгубил разсъдливостта си – тя беше изместена от една болезнена апатия и глуха болка, която замъгляваше съзнанието му както камбаненият звук отекваше в човешкото тяло. Продължителен, монотонен, всепоглъщащ тътен, вибриращ в стомаха му.
-Стоя в калта в краката ти и отказвам да спра да я гледам. Странно е. Никога не бих си помислил, че бих направил подобно нещо. –После гласът му пресекна, както пресекна и сивата нишка на мисълта му. Стъклените му очи се впериха в лицето на Розие със заплаха и страх, пречупени през съзнанието на ранен звяр. В погледа му проблеснаха обърканите емоции на неосъзнаващо околния свят същество, а после зениците му се изостриха и Хенри отново видя познатия до болка Алексис.- Не съм плакал. По време на пристъпите често се разстройвах. На няколко пъти се опитах да се разплача днес – просто за да знам, че съм го направил. Сякаш й го дължа. Но не успях.
Хенри издържа объркания поглед на Долохов, който ту се спускаше несигурно по чертите на Розие, ту застиваше в умираща разсъдливост. Едва след това той приклекна на земята, поставяйки ръката си в калта за опора.
-Значи и аз съм луд. –Разстла се измежду устните на Розие, а после той въздъхна.- Всички полудяхме.
Алексис, който по някакъв странен начин не осъзна думите на приятеля си, се извърна отново към лицето на Ален и застина така.
Хенри се загледа към него. Имаше нещо болезнено, уплашено в движенията на Долохов. Те бяха резки, отсечени, инфантилни. Розие имаше странното усещане, че в онзи миг сетивата на Алексис бяха ужасяващо изострени – сякаш виждаше, чуваше, усещаше всичко. От време - на време на слабата светлина от припукващите факли Хенри дори различаваше изопнатите вени по шията на приятеля си. И в това имаше нещо страшно и потискащо.
Розие мигновено осъзна, че е длъжен да направи нещо. Забрави образа на Ален – в съзнанието му той бе заместен от този, който виждаше с очите си. Несигурният, кръжащият около този гроб Алексис. А имаше само един начин да му помогне.
Хенри последва примера на Долохов, който беше провесил краката си в долния край на дупката и се взираше в чертите на съпругата си. Очите на Розие паднаха за миг върху покойницата и свиване в гърлото го принуди да се отвърне отново. Едва тогава, стиснал устни във вътрешната си борба, мъжът промълви:
-Исках да ти кажа нещо.
-Казвай.
Хенри замлъкна за миг, а после притвори и прошепна.
-Обичах я.
За миг помежду им се прокрадна тишината. Сблъсквайки се с настъпилата вече нощ, тя пропищя отчаяно в ушите им и замлъкна рязко с думите:
-И аз.
Хенри бе очаквал Алексис да се обърне към него, но се получи така, че именно Хенри остана изненаданият, а погледът му се спусна неразбиращо по сведените от болка очи на Долохов.
-Виж, Алекс… -Започна Розие бавно, осъзнавайки, че приятелят му не беше разбрал думите му. Реши да говори направо – вече нямаше причина да крие. И може би това беше поругателство спрямо мъртвата, но двамата с нея неведнъж бяха поругавали Алексис в живота. Затова той имаше право да знае.- Когато ти се върна у дома и започна пак да излизаш с нас, Ален неслучайно ни придружаваше. –Долохов върна поглед върху Хенри и застина в очакване.- Ние имахме връзка. Детска, наивна, но по някакъв инфантилен начин укрепваща емоциите ни. Когато ти се сгоди с нея, дори не знаех как да реагирам. Бях объркан, неуверен – от страх или от мекушавост не успях да споделя факта, че всъщност я обичам. Не го казах нито на теб, нито на когото и да е. Изоставих я… -Гласът на Хенри се пречупи за миг и той преглътна. Погледът на Алексис, вперен допреди малко в него, се извърна отново към мъртвата и застина така. Осъзнал неспособността си да увърта, Розие промълви задавено.- Когато ти замина последния път, аз спах с нея. Миг по-късно тя беше по-студена от всякога, но…
Хенри не успя да довърши – нямаше сила за това. Искаше да обвинява себе си, да обвинява Ален, искаше по някакъв начин да противостои на цялата тази несправедливост, в която бяха забъркали Долохов.
Но не можеше. Болката по Ален се събуди отново и той притисна силно очи, за да не си позволи да се разстрои.
Когато ги отвори, откри Алексис в същата поза. По лицето му нищо не се беше променило – сякаш въобще не беше чул страшните думи на Розие.
Хенри понечи да каже нещо, но не успя. Съзнанието, че не помага на приятеля си, а всъщност по-силно го наранява, изплува на повърхността на съществото му и го спря. Очите му зашариха по лицето на Алексис, мъчейки се да открият предишната апатия и неразбиране.
Чувствайки вниманието върху себе си, Долохов се подпря на едната си ръка и се изправи. Противно на подплашените мисли на Хенри, той преглътна, загледа се в него и заговори бавно:
-Защо си мислиш, че не знам всичко това? –Прошепна срещу него, а зениците на Хенри се разшириха. От устните му се провлече един глух, безмълвен стон и Розие застина отново.
Виждайки неспособността на събеседника си да му отвърне, Долохов обърна отново поглед към Ален и се усмихна тъжно. Едва тогава гласът му се провря отново през тишината – тих, но ясен:
-Когато се върнах, много неща тук се бяха променили. И е абсурдно да си мислиш, че вашата връзка е била много тайна – всички знаеха за това. Можех да го позная дори само по погледите, които си хвърляхте. –Алексис направи кратка пауза, колкото да преглътне, и, без да обръща внимание на треперещото от ужас тяло на Хенри, продължи.- Баща ти не искаше да се обвързваш със семейството й – вярваше, че Ален е копие на майка си и ще донесе много неприятности на рода ви. Никой не те спря да се виждаш с нея, просто защото вярваха, че това ще те направи по-верен съпруг, когато му дойде времето. Всички знаеха, че няма да я омърсиш и че няма да имаш смелостта да я поискаш за своя съпруга. Ти беше просто безопасна игла, която не умееше да провокира или да застрашава чистокръвните родове. Затова и беше способен да се наслаждаваш на връзката с Ален, докато някой от вас не беше сгоден.
Хенри беше свел поглед, устните му трепереха. Напрегнатото му тяло отказваше да реагира – сякаш бе застинал, беше се вкаменил така, надвесен над гроба на възлюбената си. Всяка дума се забиваше болезнено в душата му и го парализираше още повече. В един момент Розие дори се усети лек, безчувствен, сякаш и да поискаше, не можеше да проговори, не можеше да се раздвижи.
Алексис извърна глава отново към Хенри и продължи бавно и отчетливо:
-Разликата между теб и мен беше, че аз се борих за нея. Успях да превъзмогна всички морални прегради, които родителите ми поставиха, за да не ми позволят да се омъжа за Ален, да я обикна, да поискам да прекарам живота си с нея. До последно очаквах да се обадиш, да ми препречиш пътя и да не ми позволиш да я направя част от света си. Но ти не го направи. –Алексис замлъкна отново и сведе леко поглед. Устните му потрепнаха и той ги прехапа до кръв, за да възвърне самообладанието си.- А аз исках да притежавам именно това, от което ти се отрече. Исках да виждам пламъка, който някога ти предизвикваше в очите й. Защото Ален беше живата част от мен.
Тишината плъзна по повърхността на зародилия се вятър и заглъхна някъде с воя му. Хенри беше скрил лице в ръцете си, мъчейки се да не чуе думите на Алексис, да не ги разбере. Тъжната усмивка, която за миг беше мярнал върху лицето на Долохов го ужасяваше, предизвикваше онова отчаяно свиване в гърлото, което караше целият свят на Розие да се срива пред очите му.
Но гласът не заглъхваше, не умираше с писъка на вятъра – напротив. Градираше и ставаше по-ясен и по-категоричен. А Хенри знаеше, че няма как да избяга отново от истината.
-В началото бях наивен, вярвах, че тя ще ме обикне, дори само защото не се бях уплашил да я имам като теб. Ядосан от тъгата и студенината й, бях груб с нея. Не защото го исках, просто защото не знаех как да се отнасям с нея. Отношенията ни бяха низ от успехи и крахове, докато не осъзнах, че дори опитите да изпита някакви чувства към мен проектираха върху ми твоите черти. Тогава осъзнах, че е невъзможно. Грубостта замести педантичността и аз възприех идеята да се откъсна от копнежите за силни чувства и да положа в дома си ред, който да попречи на всички да ме обикнат. Исках просто да знам, че не аз съм недостоен за това, а действията ми ме правеха такъв. –Алексис се усмихна отново и се загледа отнесено в лицето на Ален.- Борбата й да ме обикне беше епична. Особено когато започна да залязва. Дори преспа с теб, за да те изхвърли от съзнанието си. Когато прислугата ми докладваше за това, се чувствах смазан, убит. Но не направих нищо – бях я наранявал за много неща, но не бях готов да я нараня зарази любовта й към теб. Докато не разбрах, че нея вече я нямаше. –Алексис се обърна към Хенри и довърши тихо.- Може би очерних живота й, може бе нямах правото да го правя. Но ти беше неспособен да й отвърнеш с чувствата, с които тя се обръщаше към теб. И точно по време на седмиците, в които тялото й тлееше бавно, аз видях онзи пламък в очите й. Но вече не обичаше теб, обичаше мен. И аз знаех, че съм осмислил живота й, макар и погубвайки го.
Ръката на Хенри притисна устните му и той стисна очи. Една греховна и закъсняла сълза се спусна по бузата и потрепна на брадичката му, сливайки се с дъжда.
Алексис не реагира – не беше способен да съжалява приятеля си в миг като този. Той бе поругал, беше се отрекъл от всичко, за което Долохов цял живот бе копнял. Сега болката, самообвиненията му бяха безпредметни – беше осъзнал грешката си прекалено късно.
-Знаеш ли… Сега я обичам дори повече. Именно защото тя се бореше и триумфира над неоценените си чувства към теб. И защото знам, че душата й е в покой – нещо, което ние с теб никога няма да имаме – нито на тоя, нито на другия свят. Помежду ни има само една разлика – аз платих за грешките си, а ти тепърва ще имаш да ги изкупваш.
Погледът на Долохов се спусна към Ален и тиха усмивка озари лицето му. Очите му се напълниха със сълзи, но той не им позволи да се слеят с капките дъжд, които се провираха през чертите му. Едва тогава Алексис отвърна очи и, все така тихо усмихвайки се, махна с ръка на гробаря, който хвърли първата лопата пръст върху ведрото лице на Ален. Долохов потупа с ръка рамото на все още седящия Розие и пое с бавни крачки към замъка. Когато извървя десетина метра, Алексис се спря и понечи да се обърне, но не си го позволи. Усмихна се отново, поклати глава и продължи към имението.
Мократа пръст се стелеше на парчета по стъклената повърхност на ковчега. Плъзгаше се по нея и падаше в пролуката отстрани.
Дълго време Хенри се взираше през разплаканите си очи в усмивката, която бе озарила последния дъх на Ален. Когато тялото й съвсем се скри, той се изправи и, клатушкайки се, си тръгна.
Дълго време след това никой не го видя. Алексис свиваше устни и клатеше глава всеки път, когато някой го попиташе дали знаеше нещо за него. Единствено белият лунен камък на надгробната плоча на Ален все още шептеше с меките тонове на гласа й неизречени истини. Но никой от тях не се реши да попита нея.

٠•°¤ۣۜ๘ﱢﱟﱞﱡ۩ﱡﱞﱟﱢ ¤ۣۜ๘°•٠