Цената на Змийската отрова [завършен]

ГЛАВА 1

СВЕТЛАТА ГРАДИНА

Хари прекарваше ваканцията си лошо. Беше писал на семейство Дърсли, че няма да се прибира това лято и с ирония си представяше радостта им. Беше се прибрал в Щабквартирата на Ордена. Беше приет заедно с Хърмаяни и им беше възложено да изпращат писма към всеки ученик, чийто адрес знаеха. Пращаха сови предимно със съобщения от типа на "Волдемор се завърна! Бъдете внимателни в следващите дни!". Не можеха нито да пишат имена, нито нещата, които научаваха отскоро. Орденът трябваше да запазва таините, които знаеха само членовете. Затова, по мнение на Хари, писмата бяха напълно безмислени и недостоверни. Самият той не смяташе, че би повярвал на такова нещо, ако го получи - без обяснения и без подател. Цялата ситуация беше абсурдна, но не им оставаше нищо друго. И въпреки това Рон беше изцяло настроен против майка си. Той не беше допуснат в Ордена и, въпреки че, разбираше всичко от-до, се чувстваше пренебрегнат.
Хари, както и другите, прекарваше повече време в борба с вредителите. Но, скрито дълбоко в сърцето му, той страдаше непрестанно. Усещаше странна празнота дори и във веселите вечери заедно с Муди, Тонкс и другите. Не можеше да се радва на чудесното лято, което преди му се беше явявало като мечта, а сега се сбъдваше. Сега то нямаше значение, щом вече не можеше да изрази щастието си от всичко това със Сириус...
Момчето страдаше за кръсника си всеки ден, всеки час, всяка минута и секунда. Хари не можеше да си избие думите на Лупин от главата "Не можеш да направиш нищо, Хари... Нищо... Той си отиде...". Това беше най-близкия му човек, това беше човекът, който го разбираше винаги, винаги му помагаше, но никога не го укоряваше за безразсъдствата му, навярно, защото откриваше във него Джеймс Потър, а може би, защото го обичаше прекалено силно. Едно обаче момчето знаеше със сигурност - Сириус беше заемал в сърцето му мястото на баща.
-НЕ, НЕДЕЙ... Стига... Не мисли за него! НЕ!-Хари си спомни как неговото тяло падаше, ударено право в гърдите от червената струя на Белатрикс Лестрандж. Неговата усмивка още беше пред него. Всичко беше станало толкова бавно и едновременно толкова бързо.
-Очевидно малкия Хари Потър съвсем е изперкал. -Хилеше му се Финиъс Нигелус от портрета над леглото.
-МЛЪКНИ!-Изкрещя момчето и хвърли обувката си по него, но смехът само се усили.
Хари стоеше на леглото, скръстил крака, и се държеше за главата. В стаята нямаше никого. Рон летеше навън (бяха намерили врата към задната градина, а Хърмаяни беше му направила Хамелеонизираща магия). Момчето беше получил нова метла от близнаците - "Нимбус 2001". Фред и Джордж бяха успели в бизнеса и бяха отворили малко магазинче на "Диагон-Али" с името "Пакости за всеки джоб". Госпожа Уизли беше сърдита към месец, но впоследствие разбра че не е била права, като изрази това свое откритие с думите "Сгреших. Не трябваше да ги карам да учат. Те очевидно и за това не стават. Но нека си живеят живота както искат, вече и да искам не мога да ги спра". Хърмаяни беше в момичешката спалня и учеше Джини на Призоваващата магия, но очевидно без успех, тъй като се чуваха страшни крясъци и блъсканици. Членовете, до един, бяха излезли и дори госпожа Уизли беше ги оставила сами (най-накрая беше приела поканата на близнаците да отиде на "Диагон-Али").
Хари чу познатото хлопване на вратата и куцукане в антрето. Той изтича по стълбите и влезе право в кухнята, където Муди беше седнал и се беше вгледал в него (Хари се досети, че е бил проследен от чисто-новото зелено око на Муди - "Погледа на Всевишния", специално направено за него от аптекарката на "Диагон-Али")
-Какво има, момче?-запита с дрезгавия си глаз аврорът.-Сириус ли пак?
-Но, професоре...
-Стига си ме наричал "професор". Никога не съм ти бил такъв. А и няма и да бъде. -Леко се разгневи Лудоокия и с право - Хари много добре знаеше, колко мъчителна се беше оказала годината, когато той си мислише, че мъжът е негов учител, а всъшност беше пленник на смъртожаден.- Викай ми "Муди"
-Как разбрахте за какво си мислих? -Попита Хари и погледна с недоверие новото модерно око на аврора - "Дали не може и да чете мисли?"
-Не се притеснявай, не е от окото. -Крива усмивка се изписа на лицето на Лудоокия.- Само глупак няма да се сети какво те тормози.
-Ужасно е, професоре... Ъ-ъ-ъ... Муди. Имам чувството, че няма да се успокоя. Толкова неща не му казах...
Възцари се кратко мълчание, през което момчето успешно успя да спре сълзите, които напираха в него. Муди го спаси:
-Виж, Хари, може би не трябва да го правя, но...
-Какво има? -Хари се притесни.
-Спокойно, момчето ми, нищо лошо, поне според мен.
Пак замълчаха, а Хари мислеше какво би могло да е по-важно от разговора за Сириус. "СТИГА, може би Муди иска просто да мe развесели. Сега ще се направя на приятно изненадан. Просто не разбира, че нищо не може да ми помогне."
-Лупин каза да почакам още... Но трябва сега! -Говореше на себе си Лудоокия.
-Какво трябва? -Леко любопитство започна да глождае момчето.
-Ела, момчето ми... Мисля че вече е време...
Муди закуцука към антрето. Като стигна до килера за метли го отвори и взе "Светказвица"-та на Хари и своята "Падаща Звезда".
-Дръж си метлата... Чакай, чакай, момче... Няма да те пусна да летиш с така поставена магическа пръчка -Муди чукна по пръчката на момчето и тя изкара черни искри.- Така, сега е по-добре. Не се притеснявай, момче. Нищо й няма, просто няма да може да прави магии, докато не я пипне магьосническа ръка. Не трябва да забравяме правилото за безопасно движение на метла, номер 17. -Укорната усмивка на Муди уби всяка досада, причинена от правилника.
Лудоокия закрачи през антрето, но този път към стълбите.
-Ако искаш ме изчакай тук.
На Хари му стана ясно, че това не беше предложение, а заповед и затова кимна. След като Муди се скри от погледа му, момчето започна трескаво да се чуди къде ли отива аврорът. Но скоро това се оказа излишно, тъй като се чу ясно скърцане, което беше твърде познато на Хари. Преди малко повече от седмица, заедно с Лупин бяха вадили омайници от тавана, но впоследствие госпожа Уизли се беше скарала за това жестоко на Лупин, въпреки, че Хари не беше разбрал точно заради какво.
-Момче, ако аз бях като теб, досега да ме бяха унищожили половината смъртожадни на тоя свят -Стресна го Муди.
Хари се усмихна, но пак беше започнал да мисли за кръстника си. Нима старият аврор вярва, че може да му помогне?
Лудоокият го тупна по темето и Хари усети познатото чувство, че нещо студено се разлива по него. Той знаеше, че това е хамелеонизиращата магия, която кара тялото да приема образа на нещата зад него и така става все едно невидимо. После Лудоокият тупна и себе си с пръчката си и пред погледа на момчето от главата на аврора започна да се спуска течност с цветовете на шкафовете отзад, докато и странните обувки на магьосника се скриха.
-Но, Муди... Защо трябва да летим и да сме невидими?
-Тихо, момче. Ще разбереш. Това са елементарни правила за сигурност, трябва да ги знаеш. -Укори го.- Камо ли, в това време, когато Волдемор се завърна! Хайде! Следвай ме неотлъчно! Направил съм магия, която ще оставя златиста нишка след мен и трябва да я следваш, но не я изпускай, защото на 10 секунди ще изчезва! Хайде!
И старецът излезе от къщата и след малко вече бяха готови.
-Никакви разговори, докато не се издигнем! -Прошепна той.- Само това ми трябва - изплашени мъгъли да чуват гласове от нищото.
И започнаха да се издигат, докато не стигнаха някъде 100 метра над земята. Дотогава Хари беше летял плътно по нишката на своя водач, но се движиха доста бавно. Момчето не се и съмняваше, че за причина Лудоокият би изказал още някое правило за Безопасно Движение с метли и затова и не попита. Младежът си поемаше често дъх заради умората. Бяха заобиколили няколко хълма и, очевидно, се бяха запътили към един връх, доста над височината, на която летяха в момента. Затова и скоро се чу познатия дрезгав глас:
-ТУК ЩЕ СЕ ИЗКАЧИМ РЯЗКО ЗА ДА МОЖЕМ ДА СТИГНЕМ! -Изкрещя старецът.- НА 3 ДАЙ РЯЗКО НАГОРЕ! ЕДНО... ДВЕ... ТРИ...
И Хари зави с всичката си сила метлата. Тя малко потрепери при този натиск и за миг момчето си помисли че ще падне, тъй като се издигаше със страшна скорост почти вертикално. Аврорът усети профучаването на метла на сантиметър от ухото си.
-НАМАЛИ! НАМАЛИ, ДА НЕ ИСКАШ ДА СЕ УБИЕШ?
-Добре, де!!!
Когато стигнаха до горе-долу 20 метра под върха, Лудоокия изравни метлата си и златистата нишка проблясна на лъчите на залязващото слънце. Обиколиха и кацнаха отдругата страна. Хари за миг се загледа и осъзна, колко нависоко се бяха качили. Слънцето залязваше зад една планина срещу тях и оцветяваше всичко в лилаво, тъмно синьо, оранжево и червено. Оттук момчето виждаше всичко, площад "Гримолд" изглеждаше миниатюрен, но все пак се виждаше липсата на къщата на рода Блек... Къщата на Сириус... Сириус...
-Момче, имаш да разбираш много неща. И имаш и една изненада от мен.
-Не ми е до изненади! -Не се сдържа Хари, но веднага съжали.
-Няма нужда да се извиняваш... Разбирам те. Нека обаче да се настаним. Ела!
""Да се настаним"-мислеше си момчето.- Нима тук ще оставаме дълго? Но слънцето залязва, а пътят е дълъг. Може би трябва да му напомня, че ще трябва и да се връщаме."
-Едва ли ще имаме много време. Слънцето залезе. -Само това успя да измисли.
-Не се безпокой! Само ме последвай. А и още нещо. -Лудоокия тупна по себе си и по момчето и скоро и двамата бяха приели своят образ.
Лудоокия започна да си прокарва път от дърветата и след 5 минути се спря пред една скала. После чукна 4 пъти по една цепнатина. След това изрече "Алохамора" - заклинанието за отключване на ключалки. Скалата се разцепи от пукнатината и цялата се отвори като врата пред тях. Муди избута спътника сивътре, мърморейки, и влезе след него. После чукна по вътрешната страна на скалата с късичката си магическа пръчка и тя се затвори.
-"Лумос"-Изрекоха и двамата и Хари видя че цепнатината на лицето на неговия придружител се усмихва. Лудоокия беше щастлив. Личеше му. Това беше някакво странно, лудо щастие, но очевидно много искрено. Цялото му сърце се радваше. Едва след час или малко повече, Хари беше сигурен за причината за това ненормално щастие.
Двамата вървяха мълчаливо. Момчето беше леко ужасено от тази радост, тъй зловещо изразена върху лицето на Лудоокия. Затова то не говореше с него, не искаше да му дава повод да се обръща. Чак сега Хари забеляза, че вървят през някаква пещера. Тя беше много влажна, чуваше се как падат капките. Беше сравнително студено, но момчето усещаше постепенното затопляне, което беше доста странно. След половин час ходене, се видя светлинка. Скоро двамата се озоваха на поляна , където беше необичайно топло и утрото едва сега започваше.
-"Нокс"!
-Но...
-Спокойно, Потър, всичко ще узнаеш. Не се притеснявай. Скоро ще разбереш важни неща, но сега искам да си починеш, знам че си изморен. МАХНИ ПРЪЧКАТА ОТ ДЖОБА, да те земе Мерлин! Знаеш ли какво може да ти се случи ако спиш с Магическа пръчка? Вие, младите, сте много безразсъдни. Сега лягай да...
Но момчето не чу края на изречението. Хари вече беше легнал на поляната и усетил странна умора, която го беше повалила едва сега. Бяха летяли към два часа. Той се загледа в клоните на дървото, под което беше легнал и преди да се усети заспа. Но този път той не сънуваше Сириус, както беше ставало от смъртта на кръстника, не сънуваше Хармаяни, Чо Чан, Рон... Професор Флитуйк не летеше из стаята... Дъмбълдор не му намигаше... Господин Уизли не летеше, яхнал домашното духче Крийчър... Той не сънуваше...

ГЛАВА 2

ТАЙНАТА НА ХЪРМАЯНИ

-Рон... Рон... РОН, СЛЕЗ ОТ МЕТЛАТА, ДЕ! -Хърмаяни не го виждаше, но чуваше звук като от вятър, а такъв всъшност нямаше.
-Добре, де, Хармаяни, няма нужда да викаш! -Ядоса се момчето.- Какво е толкова важно?
Тя усети, че той е застанал пред нея, напипа с ръка главата му и чукна с магическата си пръчка два пъти по темето му. Момичето прибра светкавично пръчката си и се хвана за корема.
-Хари... Хари... -Задъхваше се момичето.
-Да, де, Хари, разбрах. Какво за него?
-Няма го... Изчезнал е... Проверих навсякъде...
Рон беше видимо стъписан, но още преди да успее да изрази изненадата си, в ръцете на момичето падна красиво сгъната бележка, донесена от тъмно кафяв бухал. Тя я разгъна без да се замисля. Веднага беше познала красивия почерк на Дъмбълдор.
-Какво пише? Какво пише? -Рон се въртеше зад гърба на момичето и се опитваше да разчете бележката.- Хайде, де, прочети я. -Започна да се изнервя той.
-"Рон, Хърмаяни. Току-що разбрах, че Хари Потър е напуснал къщата. Искам само да ви кажа, че той е добре и ще се върне днес, след няколко часа. Не тръгвайте да го търсите! В момента той е в по-голяма безопасност, отколкото някога е бил. Дъмбълдор." -Довърши момичето.- Но... Това е доста странно, защо не ни казва къде е Хари?
-Нали го знаеш, Хърмаяни. Дъмбълдор е доста странен и рядко някой може да го разбере, просто е леко чалнат. Но откъде ли знае, че не е тук?
-Странно наистина...
-Да, но...
-Рон, -Прекъсна го момичето.- трябва да ти каже нещо важно... Май...
-Добре, казвай, но без увъртания.
-Хайде да отидем на тавана.
-На тавана? Но защо?
-Така, трябва да отидем там!...
-Съгласен.
И те тръгнаха през градината към къщата на праисторическия род Блек. Слънцето почти беше залязло и червените коси на Уизли пробляскваха на слабите лъчи. И двамата мълчаха през цялото време. По принцип Хари и Хърмаяни избягваха да се предоверяват на приятеля си, защото той много лесно се изпускаше за важни неща. Рядко се случваше един от тях двамата да довери на Рон нещо насаме, без другия. Затова момчето се чувстваше наистина поласкан, че Хърмаяни е решила да му каже нещо, точно когато Хари го няма. Затова Рон мълчеше, за да не излиза нахален. Докато Хърмаяни беше занимавана от доста по-важни мисли. Тя се чудеше как ще каже на приятеля си нещото, което толкова я тревожеше. Чустваше се освен това и гузно, че не беше казала на членовете на Ордена за това, още когато се беше случило. Никаква вест от Лорд Волдемор и накрая това. Чак сега осъзнаваше, колко лошо беше сторила, че не беше казала по-рано. Но се беше изплашила, че коментарите няма да я успокоят вообще. Но нищо! Днес всички ще разберат. Първи ще е Рон. "Но, може би, греша -Каза си тя.- Защо точно той да узнае първи? Той ще вдигне голяма паника. И дори Хари не е тук, за да го успокои. Какво ще правя? Не! Няма Рон да го узнае от мен! Няма! Сега ще му кажа, че ще разбере по-късно. Сигурно ще ми се разсърди, но какво да се прави. Довечера ще говоря с Лупин и другите членове на Ордена. Това е!"
-Рон, -Започна гузно момичето.- Съжелявам, но ще узнаеш по-късно днес за какво става въпрос. Не...
-Хърмаяни!!! -Разгневи се Уизли.- Защо винаги си толкова потайна? И защо вообще ме излъга, че ще ми кажеш нещо?
Очите на момчето святкаха. Той не можеше да повярва. Това не беше неговата Хърмаяни. Това не беше онова силно момиче. Тя се страхуваше.
-Но... -Едва проплака тя.
-НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА!
Рон махна с ръка, качи се по стълбите и затръшна вратата на момчешката спалня зад себе си.
-Може би така просто е по-добре. -Тъжно се усмихна Хърмаяни, качи се в стаята си и зачете своята ”Свръхсилни отвари” - забранена книга, захвърлена в една от етажерките в дома на Блек и дадена й от Лупин.
Рон беше легнал по гръб и гледаше през едно малко прозорче на тавана едва изгрелите звезди. Мислеше за тайната на Хърмаяни. Тя досега не беше имала тайни от него и Хари. Но какво й беше станало сега.
-Нещо става с всички ни! -Заговори момчето.- Какво става? Не може да сме се променили за по-малко от година. Хари изглежда леко дръпнат, а нещо тревожи Хърмаяни. Какво, за бога, става с Онзи-който-не-бива-да-се-споменава? Защо се укрива? Нали всички можеха да заявят спокойно, че той се завърна. Всички знаят, че се е завърнал, вече никой не се и съмнява. Но той продължава да не напада. Защо?
И Рон продължи да мисли, ненамиращ отговор на многобройните въпроси, докато не заспа, уморен от странните неща около себе си. А звездите сякаш засвяткаха още по-силно.

ГЛАВА 3

СРЕЩАТА СЪС НЕСЪЩЕСТВУВАЩОТО

-Хари, Хари... Събуди се...
-Какво става? -Момчето едва гледаше.- МАМО! ТАТИ!
Той беше ужасен и изплашен. Всичко беше толкова реално... Не беше като сън...
-Но...
-Спокойно, момчето ми, всичко ще разбереш. -Усмихна му се русата вещица с миловидно изражение.- Но нека първо отговорим на въпросите ти. Какво искаш да знаеш? Бъди бърз, нямаме много време.
-За какво време говорите?
-Ние сме нещо като спомени, Хари. -Магьосник с буйна коса като на момчето и същите очила пристъпи напред.- Спомени, които ще умрат със залеза на това слънце.
Джеймс Потър беше показал току-що изгрялата звезда. Хари чак сега забеляза че се намира на поляната, където го бе довел Муди. Самият Лудоок го нямаше. Но веднага се загледа пак към родителите си. Той се затича към тях и ги прегърна. После седнаха близо един до друг и се заговориха.
-Винаги са ми казвали, че не мога да ви върна.
-Принципно е така. Ти не можеш. Но Лудоокият Муди може. -Усмихна му се майка му.
-Как така?
-Виж сега, Хари. Ние живеехме в много опасен свят. -Заобяснява магьосникът.- И знаехме, че ще дойде и нашия ред, особено след като се роди ти и разбрахме, че ти си толкова важен за Волдемор, заради...
-Да, знам! И?
-И с майка ти решихме да запазим спомена, ако ти случайно оцелееш. И ти оцеля.
Искрена усмивка обля лицето на Джеймс Потър.
-Но, каква е тази магия? -Полюбопитства Хари.
-Това е нещо много сложно - смесица от мислоем, сън, магията за пазител на тайната Фиделиус...
-Кой е пазителят? -Прекъсна я момчето.
-Както вече разбра - Муди. И още нещо има в нея. Частица истина...
-Затова и мога да ви усетя, нали?
-Да, момчето ми, да!
-Ще мога ли след залеза да ви видя пак? -С надежда попита Хари.
-Не... -И двамата му родители посърнаха.- Магията можеше да стане опасна ако я бяхме направили вечна. Не искахме да рискуваме да ти стане нещо. Но сега имаме много време. Нека като за последно да не сме тъжни. Но нека не посърваме. Кажи какво те тревожи? Не се питай, откъде знаем. Муди не би използвал единствения ти шанс да ни видиш за нищо.
-Ами... Волдемор се завърна... Сириус е мъртъв...
Очите на майка му се насълзиха, но тя нито изхлипа, нито показа с нещо, че се беше разплакала. Даже гласът й не се беше променил. Тя страдаше вътрешно. Реакцията на баща му беше още по-тъжна. Той се загледа за миг, без да вижда нищо, а после се разтрепери, но продължи с леко тъжен, но сравмително спокоен глас:
-Как стана това?
-Бяхме в отдел "Мистерии". Там беше и Лестрандж и други смъртожадни. Тя се дуелираше със Сириус. Те свършиха последни. Сириус... Сириус... -Хари усещаше надигащите се сълзи, но трябваше да продължи.- Сириус й се подиграваше на неточните удари и... и... беше уцелен в гърдите... Със "Адава Кедавра"... Умря усмихнат...
Картината беше покъртителна. И тримата Потър, събрани за пръв и за последен път във вечността, покъртени от загубата на много близък приятел.
-Не е призрак, нали?
-Не -Отговори Хари.
-Сириус е щастлив! -Обади се изненадващо Лили.- Той е щастлив и би искал и ние да сме щастливи в този ден. Така че няма да го прекарваме в скърби. Хари, -Неочаквано смени темата тя.- Не те ли гложди въпроса за връзката между Муди и нас. И тримата сме членували в Ордена, но ти много добре знаеш, че това не е достатъчно, за да бъде човек пазител на толкова важно послание. -Усмихна се Лили.
-Разбира се.
-Джеймс, обясни му всичко.
-Готов ли си, Хари, за една наистина дълга история?
-Цял живот съм искал да я чуя.

ГЛАВА 4

ПОТЪР И БЛЕК

Семейство Потър седеше под гъстата сянката на един дъб. Джеймс тамън започваше дългия разказ за своя живот.
-Ти знаеш, Хари, че аз бях роден в семейството на чистокръвните магьосници Дейвид и Фридела Потър... или, може би, незнаеш, де. -Усмихна му се баща му. -Майка ми беше простовата магьосница и не особено добра майка. Но тя няма голяма роля в моя живот, за разлика от Дейвид. Баща ми беше прекрасен магьосник и добър човек. Не беше имал особено големи успехи в останалите науки, но беше специалист по Вълшебството. След завършването си беше към година учител в "Дурмщранг", но не успя да издържи в онази среда. Нещата там се били променили, не било както по-рано. Почти всички ученици са били бъдещи смъртожадни, а баща ми беше твърдо против политиката на Лорд Волдемор, въпреки чистата си кръв.
При споменаването на Черния лорд Хари потръпна. Джеймс забеляза това и в отговор само се усмихна.
-Баща ми създаде тази градина тук.
И мъжът разкри с ръка всичко около него. Хари за пръв път забеляза цветята, неприсъщи за горещото лято, усети лекия ароматен полъх на теменужки и жадно го вдъхна. Осъзнаваше, че в този момент е истински щастлив - с родителите си тук, толкова далеч от тревогите, мъките и смъртта. Нима със залеза на това, движещо се по-бързо от мисълта, жестоко слънце щеше да залезе и безгрижието, и щастието и живота? Нима?
-Хари! -Подвикна майка му.- Недей да се тревожиш. Изслушай цялата история и после мисли за прощаването ни.
Хари се сепна. Знаеше, че има такива магьосници и даже със сигурно знаеше за двама такива - Албус Дъмбълдор и Сивиръс Снейп.
-Но нима... -Подхвана момчето.
-Да, Хари. Малко хора знаят, но майка ти много я бива в ровичкането из чуждите мозъци. -Усмихна се Джеймс.
-Така е. В "Хогуартс" бях много добра ученичка...
-И много скромна. -Засмя се вече бащата на Хари.
-...но най-добре владеех заклинанието "Легилименс". -Довърши Лили, развеселена от дързостта на съпруга си.
-Но нека си довърша историята. Тази градина беше създадена от Дейвид Потър и Бейн...
-Бейн кой? -Полюбопитства Хари.
-Бейн Муди.
-Муди??? -Хари не можеше да повярва. Нима семейството му беше близко с това на Лудоокия.
-Да, Хари, Муди. С тяхното семейство имахме връзки покрай баща ми и Бейн. Те са били дългогодишни врагове в "Дурмщранг", нещо като мен и Сивиръс Снейп.
-Но защо не са учили в "Хогуартс"?
-В онова време по-добото училище е било "Дурмщранг". Там учителите били по-добри и обучението по-сериозно. "Хогуартс" е бил под ръководството на Савина Семинс, некъдърна директорка, заради която на 2 пъти, през нейното кратко управление, училището било пред закриване.
-Не е било, както беше по наше време и както е сега, под управлението на Албус Дъмбълдор, несъмнено най-великия магьосник на всички времена. -Добави Лили сериозно.
-И какво станало с Дейвид и Бейн? -Напомни момчето.
-А! -Сепна се Джеймс.- х... Съжалявам, Хари, нещо се отнесох. -Последва кратко мълчание.- В шести курс обаче баща ми успял да спаси Бейн от падане. Тъй като и двамата били в един дом - "Шаралтон", а и двамата били в отбора по куидич. Муди бил ударен от блъджър, докато гонил снича (той бил търсач и то доста добър) и баща ми го видял, че пада от метлата и го хванал на броени метри от земята. Паднали заедно, но много по-леко, отколкото ако Дейвид го беше оставил, разбира се. Оттогава те станали най-добри приятели. Ние със Снейп нямахме такъв късмет, защото той беше толкова некадърен, че не можеше и куидич да играе. -Лукаво се усмихна Джеймс.
-А какво, всъшност, представлява тази поляна? -Запита момчето.- Има нещо много необикновено в нея.
-Това е "Светлата Градина". -Обади се жената.-Тя отразява най-хубавото от живота - природата, спокойствието и вечността. Тук никога не е зима и никога не е нощ. Изгревът се ражда в ръцете на залеза. Края се явява начало на нещо по-добро. Това място не е подвластно на времето. Когато си тук, живееш само ти, дишаш само ти, съществуваш само ти.
-Мамо, татко... Не ме оставяйте тук.
-Не бива, синко. -Каза баща му.
Думата "синко" пречупи всякаква мъка в момчето. Той имаше родители, макар и за кратко. Той не беше вече сам. Чувстваше, че ги обича повече отколкото някога е можел да обича.
-Хари, -Започна меко Джеймс.- Нека чуеш всичко. Искаме и ти да станеш част от нашия живот.
Възцари се тишина. Хари погледна към слънцето - "Нима може да е обед?". Много искаше да отвърне на баща си, но просто не можеше да намери сили. Бяха му изричани през живота му хиляди пъти по-мили думи, но никога те не бяха звучали с такава искреност, но никога той не беше изпитвал такова нещо. Момчето гореше, усещаше че нещо става вътре в него. Сякаш за първи път дишаше. Вдъхваше нещо меко, усещаше го с всичките си сетива, не само с носа си. Усещаше, че нещото беше леко, нежно, с лек аромат на най-ароматния мирис и най-сладкия вкус. Хари обичаше. Той усещаше с цялото си тяло любовта към родителите си. Просто не можеше да говори, не можеше да мисли. Просто не можеше.
-Скъпи, -Подзе майка му, разчела всяка една мисъл у него.- обичам те повече отколкото бих могла да обичам.
-И аз, сине. Ти винаги ще бъдеш близо до нас.
Те се прегърнаха, а после помълчаха няколко минути. Всички мислеха за раздялата. Но Джеймс се сети за нещо, което наистина уби всяка мисъл за нея.
-Малко известен факт е съществуването на сестра ми - Реджина Потър. -Подзе той, като се зарадва искрено на изненадата на двамата му най-мили хора на този свят.
-Имам леля? Освен леля Петуния?
-А-а-а -Разсмя се Лили.- Нея вообще никога не съм я смятала за роднина и ще те посъветвам и ти да не я смяташ.
-Реджина беше много красиво момиче. -Продължи мъжът.- Умна, талантлива, но вечно беше в моята сянка, за което и досега съжалявам. Реално погледнато, тя беше много повече от мен - много четеше, знаеше много магии, но й липсваше нещо, заради което аз бях толкова известен в училище и в живота - дързост. Реджина беше леко страхлива и никога не успя да го превъзмогне. Имаше вродена добродушност и се радваше на много малки неща. Беше си домошарче и затова толкова се учудих, когато се омъжи. И знаеш ли за кой, Хари? -Мъжът почака малко, за да бъде по-голямо въздействието от следващите му думи.- Да познаваш един... Как му беше исмето... М-м-м... А, да! Сириус Блек! -След като видя израза на лицето на синът си, Джеймс едва сдържа смеха си.
"Сириус женен? Блек женен за Потър? Невъзможно!"
-Напротив, Хари, напълно възможно е. -Усмихна се жената.
-Лили, казвал ли съм ти, колко е некултурно да се ровичкаш в чужд мозък без разрешението на притежателя му. -Искрено се захили съпругът й.
-Да, но аз несъзнателно...
Хари не ги чуваше. Той мислеше за кръстника си и за неговата жена. Сякаш я виждаше - нисичка, с големи очи, доста млада, задължително под 25 години застанала до Сириус - бурен, висок, дързък.
-Бяха красива двойка. -Заяви спокойно майка му.
-Да. -Съгласи се баща му.- Само където тя пак беше останала в сянка. Но, всъшност, проблема беше в това, че не знаеше как да се изяви. Няма значение. Сигурно ти е интересно какво стана с тях двамата.
-Реджина ми беше съученичка, беше един курс по-малка.-Продължи Лили.- Влюбих се в нея още от първия ден, в който я видях. Беше мъничка и много мила. Чрез нея се запознах и с баща ти. Той много ме дразнеше, но затова по-късно. -Усмихна се Лили.- Тя много знаеше. Беше най-добрата ученичка. Беше от "Рейвънклоу", но въпреки това се виждах с нея всеки ден. Постепенно започнахме да се разкарваме заедно с Джеймс, а с него винаги бяха Сириус и Лупин и понякога Питър, но той беше игнориран винаги. Реджина най симпатизираше на Лупин. Той беше нейния тип - тих и спокоен. Но Ремус беше надраснал себе си и, въпреки че се държеше мило спрямо горкото момиче, й даваше да разбере, че няма да стане. С останалите бяхме сигурни, че момичето няма да сподели някакви чувства повече с никого. Едва на другата година след завършването на Сириус се разбра, за какво става въпрос. Реджина се беше влюбила в него, но по-интересното беше, че Сириус я беше обикнал. Не казвам, че е безчувствен, напротив. Но едва ли някой можеше да си представи Сириус влюбен. Това е толкова невероятно, колкото и всичко, което се случва сега. Невъзможно, но истина. Той беше много нежен със нея, качество, което никога не можах да видя в него дотогава... Не се беше променил, просто беше изкарал едно дълбоко скрито чувство. Ние, най-добрите им приятели, разбрахме в деня на сватбата. Те бяха странна двойка. Никой не знаеше, че са заедно до женитбата, а и малко хора ознаха за това и след нея. Бяха пълната противоположност на нас с баща ти. Ние бяхме заедно от 5 курс, оженихме се на 20 и бяхме всеизвестната двойка, особено в училището. А те се венчаха изненадващо, Реджина едва беше навършила 18, а сириус беше вече на 20. Странни бяха...
-Да, Хари. Майка ти е съвсем права. Ние бяхме стъписани, но приехме с радост годежа. Радвах се, не само че сестра ми се беше омъжила, но и че тя се беше омъжила точно за него. Той беше най-близкия ми човек, този който най-много ми приличаше, този който най-добре ме разбираше. Затова този ден беше един от най-щастливите в живота ми. Знаех, че той ще се грижи добре за нея. Сириус и Реджина бяха перфектни един за друг. Те бяха двете противоположности - силата, избухливостта и решителността срещу спокойствието, чувствителността и страха. Те се грижиха един за друг с най-милата нежност, на която бяха способни и двамата. Знаеш, че на 16 Сириус избягал от вкъщи. Той живееше при нас, но ние никога не забелязахме някакво чувство между тях. Те избягаха заедно и заживяха на съседната улица. Бяха много щастливи, но се притеснявах, че тя не е изживяла младостта си. Впоследствие разбрах, че тя просто не можела да я изживее. -Усмихна се тъжно Джеймс.
-Къде е тя сега?
-Франция. Не може да преживее залавянето на Сириус. Затвори се в себе си още повече.
-Аз ще я намеря. -Заяви уверено момчето.- Ще я намеря и ще я върна в Англия. Ще живея с нея в къщата Блек.

******

Хари гледаше клоните над него и трескаво мислеше за своята леля. Дали желанието му щеше да се изпълни? Или това беше поредната угасваща надежда. Той се сепна при тази мисъл и намери за необходимо да се увери първо, че всичко това можеше да се сбъдне:
-Но, татко... -При тази дума дъхът му сепна за миг, но момчето успя да се овладее преди, който и да е да го е усетил, или поне така си мислеше.- Какво стана с нея през тези години? Знаеш ли къде точно е във Франция? Писахте ли си след това?
-Хари, Хари, Хари... Нима забрави, че Сириус е влязъл в затвора след нашата смърт. Впоследствие разбрахме, че се укривал след това, но Реджина замина докато бяхме живи. -Заобяснява тъжно Джеймс.- Сириус й каза да бяга на юг. Тя искаше да остане с него, но я беше страх от смъртта, от затвора, не искаше да го гледа как се укрива. Толкова го обичаше, че нямаше да преживее неговите страдания. Затова му се подчини. Но очевидно повече не са се събрали заедно...
-Тъжна история! -Отбеляза и Лили.- Но, животът продължава, независимо дали ние искаме или не.
До края на деня Хари разказваше на родителите си всичко, което бяха пропуснали поради смъртта си. Разказваше за мъчителния живот при семейство Дърсли, за приключенията си в "Хогуартс", за приятелите си, за Сириус, за Лупин... Разкриваше им целия си живот, както и те бяха разклили своя. Майка му го прегръщаше толкова нежно, а Джеймс се усмихваше толкова дяволито. Хари беше щастлив. Едва ли и най-добрата отвара за щастие на Снейп можеше да го накара да се чувства така. С интерес разкриваше най-силните страни на баща си - куидича и неприятностите, и на майка си - трансфигурацията и контрапроклятията. Родителите му го гледаха с любов, но тревожно отбелязваха бързината на слънцето. Те не бяха познавали досега сина си, но никой и нищо не би могло да разкъса тази връзка между тях. Странно беше. Трима магьосници, толкова близко един до друг, изразяващи толкова силна любов, а всъшност непознати. А времето течеше, неподвластно на нито една магия. И тримата се чувстваха безпомошни. Скоро, или поне за тях изглеждаше скоро, слънцето докосна хоризонта. Лили се сепна:
-Ставайте, ставайте... Трябва да се сбогуваме.
Те се прегърнаха. Хари усещаше, че не е в състояние да се сбогува с тях, но знаеше и че това нищо нямаше да промени. Лили и Джеймс хванаха сина си от двете му страни и и тримата се загледаха към залязващото слънце. Хари забеляза, че това беше най-красивото небе. То беше във всички цветове. Те стояха прегърнати, но не казваха нищо. Секунди преди края Хари чу в ухото си тих шепот:
-Винаги ще те обичаме, Хари.

ГЛАВА 5

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ НЕОСЪЩЕСТВИМОТО

-...спиш!
-А?
-Хахахаха. -Засмя се дрезгаво Лудоокия.- Добро утро!
Хари седеше и се опитваше да асимилира всичко, случило се дотук. Защо седеше на тревата? Нали досега беше прав, прегърнат от родителите си. Но Муди прекъсна разсъжденията му:
-Нали майка ти и баща ти ти казаха? -Очевидно той беше забелязал объркването на момчето.- Времето, прекарано в Светлата градина, е неподвластно на реалността.
Значи наистина се бе случило. Щом и Муди знаеше за мястото, където си мислеше или беше досега, значи то наистина съществуваше. Старецът го погледна със зеленото си око. Дали не се опитваше да прочете мислите му. Но скоро го отмести от момчето към тила си.
-Хари, -Подзе Муди.- Време е да тръгваме. "Акцио Светкавица"
Метлата, хвърлена от Хари на метри от тях, падна в ръцете на стареца.
-Хайде, че Дъмбълдор ще се притесни ако закъснеем!
-Само един въпрос имам. -Подзе момчето.- Това истина ли...
-Да, Хари, това беше повече от истина. -Усмихна се старецът.- "Лумос"
И те закрачиха през влажната пещера, оставяйки след себе си щастието и частица от Хари.
Малко преди да излязат, Лудоокия тупна себе си и Хари по темето и те изчезнаха , скрити от Хамелеонизиращата магия. Преди да литне, момчето се загледа към небето. Слънцето беше залязло преди повече от половин час, но противно на възможното, по небосвода се мяркаха няколко оранжеви лъчи. Хари погледна зад себе си, стисна дръжката на метлата и уверено прекрачи границата между реалното и неосъществимото.

******

Момичето се беше зачело в книгата, която й беше дал Лупин и разглеждаше внимателно отвартата за измъчване.
-"Люспи от питон, слюнка от сфинкс, костен мозък от гриндилоу..." -Четеше на глас Хърмаяни.- Но тези неща ги няма дори Снейп. Какво остава за останалите съставки. "Действие: Изпилият отварата се свлича и получава гърч, вследствие на бавното унищожаване на клетките в сетивните му органи. Ако не бъде изпита веднага противоотровата ("Сълза на еднорог"), той ще загуби зрението, вкуса, мириса, слуха и чувствителността си." -Дочете възмутено тя.- Но това е по-жестоко и от проклятието...
-"Круцио"!-Извика леден женски глас, който отекна в ушите на Хърмаяни.

******

-...добре? Горкото момиче! Как ли ще преживее сега, като разбере...
-Не е сега момента, Тентира. -Хърмаяни безпогрешно позна гласа на Дъмбълдор.
Тя помнеше само най-безпощадните физически мъки, които някога беше понасяла. Всичко беше толкова странно. Помнеше, че беше крещала, че беше страдала, че беше викала до болка, но нямаше кой да я спаси. Помнеше и думите на мъчителката си, точно преди да припадне - "И не споменавай името на Черния Лорд, мътнородке! Не скверни името му с устата си!"
-Здравейте, госпожице Грейнджър! -Стресна я директорът.- Как се чувствате?
-Не по-зле от последния момент, който помня.
Дъмбълдор се усмихна. Той я погледна и в сивите му очи Хърмаяни улови непозната досега тревога, умело прикрита зад добродушността им.
-Директоре,... -Подзе момичето.
-Успокойте се, госпожице Грейнджър. Ще узнаете всичко, но не днес. Вашите приятели са тук и желаят да ви видят, но днес ще се срешнете само с Хари и Рон.
-Но...
-Няма "но", госпожице Грейнджър. Днес ще си почивате. Утре ще дойда и ще узнаете всичко лично от мен. Смятам, че ви го дължа. Довиждане.
И директорът излезе. Момичето се загледа в голата стая. Тя беше сигурна, че се намира в болницата за магьосници "Свети Мънго", но забеляза, че е сама. Досега беше влизала само общи отделения, в които държаха и доста лоши случаи, като например върколацие, заедно в една стая с други пациенти. Това значеше само едно - това наистина се беше случило. Но очевидно беше се спасила. Ако не се лъжеше, в "Забранени проклятия" пишеше, че "Круцио" можеше да доведе до смърт на невръстен. Но какво...
-Хърмаяни! -Хвърли й се на врата Хари, влязъл в стаята изневиделица.
Докато я притискаше, момичето забеляза, че другият й приятел е леко смутен. Затова тя го пожели:
- Рон, -Каза тя тихо (чак сега забеляза, че гласът й е пресипнал, вероятно от крещенето) -ела да те прегърна!
Ушите на момчето почервеняха, но той се приближи и се подчини.
-Какво стана? -Запита момичето уморено.
-Доколкото знаем, си била напа... -Започна Рон.
-Това го знам...
-И кой беше? -Запитаха на момента и двете момчето.
-Нима незнаете?
-Знаем само, че си пострадала, но незнаем от какво и от кого. Не ни казаха нищо. Но се е случило и още нещо, така предполагаме. -Замисли се Хари.- Но кой беше? И какво стана?

ГЛАВА 6

ЗМИЙСКИ ЗЪБ

Хърмаяни гледаше приятелите си. Те стояха втрещени и не можеха нито да помръднат, нито да проговорят. Тя гледаше ту единия, ту другия, и очакваше да разбере кой първи ще се съвземе. "Но защо ли са чак толкова шокирани? Все пак мисля, че съм тук от повече от няколко часа, а те много добре знаят, че в "Свети Мънго" не се влиза за драскотина. Не обърнаха ли внимание на табелката на отделението. Предполагам, че съм на петия етаж, в отделението за увреждане от магии. Какво им става?" И тя продължи мисленно да осъжда недосетливостта на приятелите си и главно на Хари, докато, както беше и предполагала, Рон избухна:
-АХ ТЕЗИ МАЛФОЙ, ТЕЗИ ЗЛОБНИ ТВАРИ! ДА ИЗГНИЯТ В...
-Изведи го, Хари, и ела пак при мен! -Реагира веднага момичето.
-...АДА! ДА ГИ ВЗЕМЕ МЕРЛИН! -Отекна от коридора. Хари, макар и стъписан, беше хванал Рон за ръцете и го беше извел от стаята, преди да се осети.
Хърмаяни въздъхна от облекчение. Лечителката, облечена както всички служители на болницата в зелена мантия, която момичето беше съзряла бегло при събуждането си, влетя през вратата за персонала:
-Госпожице Грейнджър, не бива да позволявате такива скандали тук. Не стига, че безпокоите и другите пациенти, но и себе си...
-Благодаря ви за загрижеността. -Отговори машинално Хърмаяни.- Няма да се повтори, обещавам ви.
Жената я погледна изкосо и невярващо, но след секунди се магипортира с едно силно "Пук!" и стаята остана пак пуста. "Всеки момент трябва да влезе Хари" мислеше с надежда момичето. Но се оказа, че е сгрешила. Тя чака дълго приятеля си, но след час се увери в страховете си, че госпожа Уизли се беше скарала на Рон и, заради неговото избухване, беше забранила и на Хари да влиза, за да не я безпокои допълнително.
Момичето се обърна към стената. Изпитваше странен страх към съня и към всичко нереално. При мисълта, че може да преизпита тази болка, страх и ужас отново, тя забравяше за всяка мисъл за почивка. Но, след като влезе Тентира и й даде някакво лекарство, тя не успя да задържи клепачите си, които рухнаха безпомощно.
Но съня беше хубав или поне така си мислеше Хърмаяни. Момичето беше отново в "Хогуартс" и имаха Трансфигурация. Изучаваха зоомагията и с ужас тя забеляза, как Драко Малфой се превърна в змия и залази към нея, бутайки всичко по пътя си. Заклинанията на професор Макгонъгол оставаха безпомощни към твърдите люспи на змията, която беше вперила жълтите си очи право в момичето. Тя усети люспите й по краката си и хладното й тяло. Змията я захапа по врата и в този момент, в който усети зъбите и отровата в тялото си, Хърмаяни видя Черната магьосница. Това беше Нарциса Малфой, облечена в същата черна мантия с качулка, с червени святкащи очи, вперени право в нея и със светещ Черен знак на дясната китка... "Круцио"...

******

-Добро утро, госпожице Грейнджър! -Чу се гласът на Албус Дъмбълдор в отделението на "Свети Мънго".
Хърмаяни се надигна, но този път не беше стресната от директора на училището за магии и вълшебства "Хогуартс". Тя беше прекарала тежка нощ, но след последния кошмар я бяха надвили страха и нетърпението. С часове тя беше очаквала тази среща.
-Добро утро, професоре. -Прозвуча отговорът и Хърмаяни с радост установи, че е възвърнала гласа си. Тя отвори уста, за да зададе въпросите, които я бяха мъчили още от покушението й, но директорът я прекъсна, сякаш прочел мислите й:
-Ще узнаете, госпожице Грейнджър, ще узнаете. Ще узнаете неща, които ще държите, за начало, в тайна от приятелите си.

ГЛАВА 7

ТАЙНИ

Хари седеше на леглото си в щабквартирата на Ордена и мислеше за странните неща, които ставаха напоследък около него. Защо ли Хърмаяни беше отказала да се видят наобед, след като предишния ден го беше молила да се върне, но без Рон? В стаята й днес бяха влезли господин и госпожа Уизли, Дъмбълдор, Лудоокия и кой ли още не, но бяха забранили на тях. Дали щяха да ги пуснат вообще при приятелката им? Хари осъзнаваше, че използването на проклятието за измъчване от смъртожаден не беше малко нещо, но защо членовете продължаваха да крият от него сериозните неща. Нима той, Хари, не беше срещал Волдемор повече пъти, отколкото някой хора от Ордена? Нима не беше доказъл, че вече не е невръстен хлапак? Гняв се надигна в него и се изписа по челото му. Той имаше право да знае какво е станало с приятелката му! Имаше! Но какво от това...
Впоследствие, Хари се обърна и се отдаде на далеч по-приятни мисли - тези за родителите му. Moмчето беше държало в тайна всичко, случило му се на Светлата градина. Никой не беше разбрал за срещата му с Лили и Джеймс и, засега, едва ли някой щеше и да узнае. Хари не беше успял да намери момента, в който да поговори с Рон за това, тъй като приятелят му беше изцяло погълнат от тревоги за Хърмаяни и обиди към цялото семейство Малфой. А с момичето малкия Потър не беше успял да се срещне вообще. "А, може би, не трябва да им казвам" замисли се момчето, но в същия момент тази идея изчезна като сянка пред общите спомени на тримата грифиндорци.
Хари се усмихна при тази мисъл, взе си една шоколадова жаба и се отдаде всецяло на "Теория на метлата" от Елеонора Данк.

******

Хърмаяни лежеше и мислеше дали скоро Дъмбълдор ще каже на Хари всичко. Тя изключително добре разбираше, че директорът е безсилен да разговаря с него през тези няколко дни, но момента едва ли щеше да го приеме и, най-вероятно, щеше да се наложи да се стигне до цялата истина за него и Волдемор. А той нямаше да може да понесе всичко и това страшно я безпокоеше.
Постепенно мислите й преминаха към много по-тягостни спомени. Моментно си припомни думите на директора, когато тя за пръв път разбра какво се беше случило в деня на нейното покушение. "Тя е мъртва, госпожице Грейнджър" отекна за хиляден път гласът на Албус Дъмбълдор в ушите на бедното момиче. Но защо? Защо тя? Защо точно тя?

******

Уизли се беше разположил за пореден път на стола в гостната. Момчето беше сравнително заспало, когато в стаята влетя Крийчър.
-Господарю, господарю... Събудете се!
-АХ ТИ... -Изкрещя стреснатия Рон и скочи на крака.- Откога ми викаш "господарю"?
-Елате да видите, господарю, и ще разберете...
Грифиндорецът го изгледа подозрително, но любопитството му го пребори и той закрачи след видимо бързащото домашно духче. Рон забеляза, че се изкачват все по-нагоре и все по-нагоре и се усети, че отиват към тавана. Това му напомни онзи ден, деня на нападението над Хърмаяни, как тя го беше водила по същия начин към тавана. Припомни си също и мястото на стълбата, където тя беше размислила и беше отказала да му покаже толкова важното нещо. Нима и Крийчър знаеше за какво става въпрос? Дали сега щеше да му покаже горе на тавана точно тази голяма тайна на Хърмаяни? По лицето на Рон се разля широка усмивка. За никой не беше тайна неговото любопитство, което намираше граници само в гнева му. Затова той тихомълком продължаваше да изкачва мрачните стълби на къщата. По една змия на парапета, момчето се сети, как Сириус му беше разказвал за семейството си. Постепенно позна белезите на смъртожадните в къщата и непредвидимо трепна при мисълта за бившите обитатели на къщата. Чу се скърцане на врата долу, най-вероятно на втория или първия етаж. Момчето се обърна, с изписан ужас по лицето си.
-Не се притеснявайте, господарю, Крийчър сигурен, че това вятър.
"А може би това наистина е вятър" замисли се успокоено Рон и продължи след духчето.

******

Хари се намираше вече на площадката над своята стая. Усещаше глухите стъпки на приятелят му и домашното духче по, събралото над сантиметър прах, стълбище. Подсъзнателно беше усетил, че в цялата тази работа нещо не е наред и беше решил да ги проследи. Беше чул разговор, толкова нехарактерен за Крийчър, а и си беше спомнил думите на Сириус "Никога не трябва да обръщаш гръб на това духче, Хари, никога!". С вдигната пръчка, момчето прескачаше по 2-3 стъпала наведнъж, благодарен на слоя прах и на стабилното стълбище, за това че стъпките му бяха напълно глухи, дори за самия него. Чу се изскърцване на врата и нейното тряскане. Това беше знакът, който чакаше Хари. Той се затича по стълбата и след секунди се озова на площадката, където беше тавана. Момчето допря ухо до вратата и се заслуша. Тя беше от дебело дърво (както и всички други в къщата на рода Блек) и затова се чуваше само откъсъчлени звукове. Чуваше се, че домашното духче говори нещо (подобно на цвърчене) и Хари си представяше как приятелят му кима утвърдително. Чу се рязък трясък и после падане на нещо тежко.
-ВЦЕПЕНИ СЕ! -Изкрещя Хари, посочил с пръчка Крийчър, който миг след това лежеше на земята като мъртъв, с широко отворени очи. Момчето се беше втурнало яростно в стаята и беше използвал първото заклинание, което му беше дошло на ума.
Постепенно Хари обърна поглед към края на стаята. Там, близо до едно прашасало кресло и един стар дървен сандък със змии, лежеше приятелят му. До главата му се намираше един странно голям времевърт - колкото дланта на възръстен магьосник. Хари веднага разбра какво се беше случило - в интерес на своята господарка (госпожа Блек, чиито портрет беше преместен на тавана и му беше направена магия за мълчание - "Силенцио"), Крийчър беше решил да убие всичките "нахалници" в къщата. Но преди да успее да обмисли всичко, момчето чу познатото ужасяващо изскърцване на вратата и ужасено се обърна. В мрака разпозна Лупин. Хари съвсем беше забравил, че той е в къщата. Сутринта го беше забелязал, че спи в трапезарията, видимо уморен от нещо. Тук е мястото да отбележим, че от покушението над Хърмаяни всеки ден в щабквартирата имаше някой от Ордена, но винаги този човек беше много уморен. Това беше направило голямо впечатление на Потър, но той в момента беше прекалено ужасен, за да мисли за това. Пред него беше Ремус, но това не беше той. Магьосникът беше вън от себе си от ужас: той трепереше целия, лицето му беше бяло, а очите му, по принцип толкова добри и спокойни, бяха изцъклени от уплаха.
-Изнеси го в хола. -Изплаши го Лупин.- Сега идвам и аз.
Хари го гледаше още половин секунда и се обърна към приятеля си. Наведе се, но преди да го подхване под мишниците прибра времевърта в джоба си. После погледна пак магьосника, който беше изцяло погълнат от духчето и спокоен, че никой не е видял тази кражба, поддигна приятеля си и го завлачи през стаята. Докато минаваше покрай приятеля на баща си, момчето дори не го погледна. Отвори вратата и тя се затвори след него с трясък. Тогава грифиндорецът заслиза по тъмното като в гроб стълбище.
Рон не беше особенно тежък, но все пак беше твърде неудобно слизането по стълби, най-малкото защото беше много по-висок от приятеля си. С тежки стъпки Хари слизаше надолу, носейки го, без да обръща внимание на нищо около себе си. Той мислеше. Отново.
Лупин ги застигна още на първата площадка под таванската (все пак слизането на момчетата беше станало доста бавно). Този път обаче Хари не беше уплашен. Той беше чул познатото скърцане и беше очаквал Ремус. Обръщайки поглед към него, Хари забеляза, че магьосникът се беше поуспокоил и ако не беше бялото му лице, можеше да се каже, че изглежда нормално. В ръката си той държеше за дрипава дреха домашното духче. То изглеждаше като мъртво, но Хари беше сигурен, че това не беше от неговата магия. Заклинанието "Вцепени се", караше тялото да замръзне, но очите на Крийчър бяха отворени, когато момчето влезе, а сега не бяха. Момчето забеляза това, но сега имаше много по-важни проблеми, за да се безпокои за домашно духче, което му беше толкова противно.
-Стой! Дай да ти помогна... -Прозвуча спокойния и мек глас на Ремус. Хари се усмихна. Това вече беше приятелят на баща му.
Магьосникът посочи с пръчката си Рон, докато той още беше на раменете на приятеля си и произнесе тихо някакво заклинание. Момчето застана хоризонтално и заслиза надолу по стълбата, возено сякаш от някаква невидима носилка. Хари се усмихна. Той си спомни как в една знаменита и незабравима нощ как Сириус беше използвал същата магия, за да пренесе тялото на Снейп и да го занесе до "Хогуартс". Как му липсваше "Хогуартс"... и Сириус...
Хари слизаше надолу след Лупин. Бяха стигнали вече до хола и продължаваха да не говорят. Магьосникът постави Рон на един диван и се затича към кухнята. Хари седна спокойно на едно кресло и се вслуша, за да разбере какво прави Ремус. Момчето понаваше добре този звук. Това беше къркорене на котел, очевидно се вареше отвара. Грифиндорецът забеляза, че върколакът я направи изключително бързо. След двайсетина секунди той влетя в стаята с бокал в ръце и го постави на масата. После тупна Рон по темето и момчето отвори очи, едва-едва излязъл от безсъзнанието. Лупин побърза да поднесе бокала към устните му и след като се увери, че момчето е изпило цялата течност седна уморено при краката му. Уизли се понадигна. Той беше възвърнал червенината на лицето си и изглеждаше все едно нищо не се беше случило. После погледна Ремус и приятеля си с най-искрен израз на изненада на лицето си. Миг преди да си отвори устата за първия си въпрос, магьосникът го прекъсна:
-Сега, искам от вас да се приберете в стаята си. И ако може без въпроси. Не ми се сърдете, нищо не мога да ви кажа. Ще излезете оттам като се приберат Моли и Джини. Те ще ви викнат за вечерята. Дотогава се налага да стоите там. Рон, ти тръгвай нагоре. Хари, ела с мен, за да ми помогнеш за котела - доста е голям, а не намерих по-малък.
Лупин стана и ги погледна. От погледа му и двете момчета разбраха, че това е последното решение и няма смисъл да го оспорват. Затова станаха и тръгнаха след магьосника към коридора. Там Рон се раздели с тях, но като се качи на първото стъпало се обърна и преди да се възпре, запротестира:
-Не може ли...
-Не, Рон! Не се безпокой, Хари идва сега. Изчакай го горе. -Каза с мекия си глас Ремус и го погледна умолително. Момчето не издържа и се заизкачва с наведена глава.
Хари продължи с магьосника към кухнята. Той очакваше с нетърпение отговорите на въпросите му. А те бяха хиляди.
Лупин отвори вратата и даде на момчето да влезе. След това я затвори, облегна се на нея и проговори:
-Днес, Хари, няма да узнаеш това, което искаш, за което ти се извинявам. Аз не мога да говоря такива неща с теб сега. Всичко ще ти бъде обяснено от Дъмбълдор.
Той замлъкна. Момчето знаеше, че Лупин беше изключително честен човек и никога не му беше давал повод да се усъмни в него. Затова не успори думите му, а само го попита "Кога?"
-Скоро, Хари, скоро. А сега тръгвай. Леки сънища.
И с това пожелание се разделиха. Момчето се заизкачва по стълбището към стаята си. То мислеше трескаво за всичките неща, които се случваха. Той мислеше за нишката между тях, каквато не откриваше, но беше сигурен, че има. Озова се пред дървена врата. Замисли се половин секунда за нещо и влезе смело вътре.
Рон вече го чакаше. Той беше седнал нетърпеливо на леглото си. Хари с един поглед му каза да изчака и седна на своето. После събу кецовете си и се загледа въпросително в приятеля си. Рон не се забави:
-Какво, да го вземе Мерлин, става? Всичко е някакси...
-... странно. -Довърши Хари с нехарактерна и някакси ужасяваша усмивка, неприсъща за него. Но за негова радост, приятелят му не я забеляза.
-Да, и Хърмаяни, и Крийчър, и членовете, и Джини...
-Чакай малко! Какво за Джини? -С неочакван интерес почти извика Хари.
-Еми не виждаш ли? По цял ден е с мама и незнам защо, но вообще не я виждам.
-И аз така. За това има две възможности: или сестра ти знае нещо повече от нас и затова е по цял ден с госпожа Уизли, или са й забранили да ни вижда... Като Хърмаяни...
-Не, приятелю. Има нещо много странно. Тази нощ я намерих в кухнята...
-Какво правеше там? -Прекъсна го за втори път изненадан Хари.
-Спокойно, ще разбереш. Не бях я виждал от деня, когато нападнаха Хърмаяни. Като влязох я намерих да пие бирен шейк. Както знаеш вратите тук много скърцат и тя веднага ме чу. Видях й очите, Хари. Бяха целите кървясали. Като ме видя, тя се втърна към вратата, бутна ме и се затича към стаята си. Чух риданието й. Не бях забелязал, че съм станал толкова страшен. -Рон отиде и се погледна в старинното огледалото на стената и прихна съвсем искрено.
Но Хари не обърна внимание на лехкомислието му. Той беше зает с много по-тревожни мисли. "Защо Джини е плакала? Като видя Хърмаяни тя не плака? А сега защо? Нима... Нима... Не, не е възможно. Хърмаяни не е мъртва. Не, не... Не може да не са ни пускали заради това при нея..."
-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ... -Изкрещя момчето, този път не в мислите си.

******

-Хари, Хари, добре ли си? -Питаше разтревожено приятелят му някъде над главата му.
Момчето не отговори, но се понадигна.
-Искаш ли вода, бирен шейк или каквото и да е? -Продължаваха въпросите.
-Не, благодаря. Какво стана? -Запита Хари и пак се отпусна на земята.
-Ти падна, незнам какво ти стана, просто падна и си удари леко главата, но нищо ти няма, спокойно. Какво ти стана?
-Незнам, Рон. Може би е най-добре да си лягаме. Помогни ми да стана.
Приятелят му го издърпа. Хари се изправи и се върна на леглото.
-Аз ще заспивам, Рон.
-Но защо, вечерята скоро ще стане, а ти не си вечерял още.
-Повикай ме, като се върнат и яденето е готово.
-Добре. -Отговори, изненадано от ситуацията, момчето, настани се на леглото си и се зачете в някакво списание на име "Отбори на метли"
Хари се зави през глава. Беше се отървал без обяснения. Само това оставаше - да се наложи да сподели страшното си предположение с Рон. Затова реши, че ще е най-добре да поспи, но това така и не стана. Скоро госпожа Уизли се прибра, заедно с Джини. Един час след това, Моли мина и ги викна за вечерята. Хари се направи на заспал, тъй като не само не беше гладен, но и не искаше да среща погледа на Лупин. Затова остана в леглото си, мислейки за всичко странно и слушайки разсеяно подигравките на Финиъс Нигелус.

ГЛАВА 8

В РЕАЛНОСТТА

Минаваше втора седмица от инцидента с Хърмаяни, а приятелите й още не бяха допуснати при нея след разигралата се сцена. Префектът вярваше, че той е виновен за това. Поради тази причина, най-малкият син на семейство Уизли прекарваше зле тези дни. Рон се измъчваше за приятелката си, ядеше малко и целия ден прекарваше навън заедно с новата си метла. Така той забравяше напълно всичко около себе си, дори и Хари, като го подминаваше с машинална усмивка и се отправяше да страда по Хърмаяни.
За разлика от него, Хари беше далеч от тази наивност. Трябва да признаем, че той беше много по-досетлив от приятеля си, макар често да бъркаше. Беше му ясно, че е въпрос на време да узнае всичко, както беше казал и Лупин. Но това не го правеше по-нетърпелив и от уплаха за приятелката си, той направи истинска лудост.
-Госпожо Уизли, госпожо Уизли... -Викаше момчето, тичайки след бързащата като сянка магьосница (Хари с ужас забеляза, че е облечена цялата в черно). Намираха се на коридора на "Свети Мънго". Грифиндорецът беше дошъл, за да направи отчайващ опит да влезе в отделението.
-Какво правиш тук, Хари, миличък? -Запита Моли с едва прикрита нотка на раздразнение и с лошо изиграна изненада в гласа.
-Може ли... да... -Задъхваше се той.
-Не, Хари, не мога да ти позволя да посетиш Хърмаяни. -Прекъсна го твърдо госпожа Уизли, безпогрешно разгадала въпроса.
-Само да я видя как е.
-Ще можеш да я посетиш скоро, но не днес. Засега е забранено. Вечерята е в седем, не се шляй по тъмно.
Тя разсеяно погали Хари по главата и продължи по коридора все едно нищо не се беше случило. Момчето се ядоса, обърна се обратно и тръгна с тежки стъпки към девети кабинет. Това беше стаята на Хърмаяни.

******

-Дъмбълдор! Дъмбълдор! -Крещеше, забравил умората си, господин Уизли.
Той се намираше на подземния етаж на Министерството на магията. Възрастен магьосник излезе от единствената врата в дъното на коридора, а господин Уизли едва го позна в тъмнината.
-Да, Уизли? -Запита Дъмбълдор и очите му засвяткаха от тревога.
-Хари е при Хърмаяни... Каза ми Фифилиус...
Звучно "Пук!" отекна в отговор, а директорът се магипортира в отделението за увреждане от магии.

******

-Виждам, че сте се ориентирали бързо, господин Потър. -Проехтя в отделението на Хърмаяни гласът на Дъмбълдор.
Хари се сепна. Той беше клекнал при леглото на приятелката си и още не я беше заговорил. "Как винаги узнава за нещо, което още не се е случило?" мислеше си момчето, докато се изправяше, за да поздрави магьосника.
-Добър ден, професор Дъмбълдор! -Гласеше машиналният отговор.
Възцари се кратка тишина. Хърмаяни мислеше трескаво за лошото положение, в което беше поставен Дъмбълдор заради нея. Хари си търсеше оправдание, а самият директор мислеше, дали не е закъснял прекалено много.
-Професоре, -Поде първи Хари.- Съжелявам, че...
-Да, господин Потър. -Усмихна му се магьосника.- Но имам един въпрос към вас, преди да ви придружа до вратата.
-Слушам ви, професоре.
-Болял ли те е белега, Хари? -Запита Дъмбълдор.
Момчето се стъписа. Какво общо имаше това с Хърмаяни? Защо директорът го пита точно този въпрос? После се замисли над отговора. Искаше да бъде честен. Беше го болял белега нощта преди приятелката му да бъде нападната. Но защо не си спомня никакви болки след това? Нима толкова дълго време не беше усещал белега си? Хари се зачуди. Не беше нормално това. Винаги го наболяваше поне малко, а напоследък не го беше и чувствал. Дали не беше забравил за него покрай тревогите си? Не, това не беше възможно.
-Е? -Напомни Албус Дъмбълдор въпроса си, усетил трескавата мисъл на момчето.
-Не, професоре. Сега забелязвам, че не ме е болял от доста отдавна.
-Откога, Хари? -Запита сериозно директорът.
-От... от деня, в който Хърмаяни беше нападната.
Момичето подскочи леко. Хари се сепна от това движение.
-Спокойно, Хари, не се безпокой за Хърмаяни. Сега, за жалост, е време да си вървиш. Последвай ме.
-Чао, Хърмаяни.
-Чао. -Отговори сподавено момичето. Това бяха първите думи, от седмици, отправени между двамата приятели.
И вратата се затвори зад тях.

ГЛАВА 9

ПОДЗЕМНИЯТ ЕТАЖ НА МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА

Още от началото на лятото се бяха провели избори за Министър на магията, тъй като Фъдж се беше отказал от поста си. Беше избран достоен кандидат.
-КАКВО? -Изкрещя Рон, опитвайки се да докаже най-вече на себе си, че това, което беше чул току-що, не беше истина.- Невъзможно...
-Напротив, Рон, даже много възможно. В "Пророчески вести" никога не биха излъ... -Заобяснява Потър.
-Знам, Хари. -Ядоса се Уизли.- Дай да видя!
Момчето дръпна грубо вестника и се загледа в него, очевидно го четеше. Постепенно от наум, той започна да чете на носа си , а после и на глас, докато почти завика.
-Тихо, Рон! -Скара му се Хари, който беше изключително изнервен от цялата ситуация.
Ето какво гласеше въпросната статия:

"МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА С НОВ МИНИСТЪР

След изборите на 14ти юли, с удивителните 64%, на мястото на Корнелиус Фъдж, бивш Министър на Магията, беше избрана магьосницата Минерва Макгонъгол. Тя изпревари само с 15643 гласа предполагаемия министър, Луциус Малфой. Ето какво заяви той по случай загубата си на изборите: "Оставам без коментар. Макгонъгол е недостойна за този пост. Тя е просто една учителка в "Хогуортс", нищо друго. Целия ми род е прекарал живота си в помощ на Министерството, както и аз, разбира се. В този тежък момент е избрана една учителка на години, която няма сили да се справи срещу Черния лорд."
Правителството обаче изглеждаше напълно доволно от новия министър. Почти всичките му представители изявиха най-искрени поздравения на госпожа Макгонъгол, които "Пророчески вести" засне и предоставя на читателя заедно с биографията й и едно кратко интервю с нея.


МИНЕРВА МАКГОНЪГОЛ


Минерва Макгонъгол е родена на 4 октомври 1924 година. За първи път тя пристъпва в училището за Магии и Вълшебства "Хогуортс" на 1ви септември 1935, без да знае, че ще й се наложи да се върне там отново и да прекара значителна част от живота си там. През декември 1956 година Албус Дъмбълдор бива повишен от учител - в директор на училището и госпожа Макгонъгол бива приета като учител по Трансфигурация. Предмета й подхожда напълно, тъй като тя смята, че Трансфигурацията е най-трудния и сложен клон на магията. Нейните безпристрастност и умения на ръководене й правят идеалния напредък за секунди, който се превръща в число години по-късно, както заявява и самият директор на училището. Ето как беше описана госпожа Минерва Макгонъгол от колеги и приятели:
"На външен вид тя има черна коса, която е винаги прибрана в стегнат кок. Носи смарагдово зелени роби и винаги изглежда много официална. Минерва носи очила с рамки, които са със същата форма като шарките около очите й, когато се трансфигурира в котка. Изключително добър зоомаг. Превръща се в тигрова котка. Тя е строга, енергична, резервирана, грижовна и най-вече много добра магьосница (Познанията й в Трансфигурацията са над учителското ниво)."
Минерва Макгонъгол затвърдява мястото си в Хогуортс. Благодарение на хилядите й качества, тя става не само учителка, но и заместник-директорка, както и ръководителка на дома "Грифиндор". Впоследствие на нея е възложена и задачата по Разпределителната церемония в училището. Госпожа Макгонъгол заслужено спечелва почитта, не само на своите възпитанници, но и на своите колеги.
Един наистина способен бъдещ Министър на Магията!


ЕКСПЛОЗИВНО ИНТЕРВЮ С МИНЕРВА МАКГОНЪГОЛ - НОВИЯ МИНИСТЪР НА МАГИЯТА


"Пророчески Вести": Първо, искам най-искрено да Ви поздравя от името на целия екип на "Пророчески Вести" за Вашето възкачване на един от най-престижните постове в магьосническия свят!

Госпожа Минерва Макгонъгол: Благодаря.

"Пророчески Вести": Какви са Ви плановете за бъдещите изключително трудни месеци? Не е тайна, че Вие заемате този отговорен пост на министър на Магията в едно от най-тежките времена за цялото магьосническо общество, а и за мъгълското. Какво е първото нещо, което ще направите след произнасянето на клетвата?

Госпожа Минерва Макгонъгол: Истина е, че живеем в много трудни времена. Магьосническият свят е пред война, която ще засегне и мъгълите, което означава Световна война. Първото нещо, което трябва да се направи, е да се разговаря с магическите същества и в частност с великаните, кентавърите, талъсъмите и други. От службата си ще бъдат освободени дименторите.

"Пророчески Вести": Нима след дългогодишно сътрудничество, дименторите няма вече да заемат мястото си пред вратите на затвора за магьосници Азкабан?

Госпожа Минерва Макгонъгол: Да. Те са прекалено зловещи и жадни за души същества. Дименторите не могат да бъдат верни на никого. Те са верни единствено на безмилостния си глад, за това има множество доказателства, като например случая с горкия Ерос Сийкал. Дименторите ще бъдат изгонени от Англия.

"Пророчески Вести": А кой ще охранява Азкабан?

Госпожа Минерва Макгонъгол: Азкабан ще бъде омагьосан от множество прочути владетели на Вълшебството и Защитата срещу Черните изкуства от цял свят. Затворът ще бъде по-защитен от Хогуортс.

"Пророчески Вести": Като стана на въпрос, какво е бъдещето на училището? Всички знаем, че Вие сте била почитан преподавател, заместник-директор и наставник на дома "Грифиндор" там. Кой ще заеме мястото Ви?

Госпожа Минерва Макгонъгол: Естествено, мой заместник в училището ще има. Но Албус Дъмбълдор и самата личност предпочитат името да остане в тайна.

"Пророчески Вести": Водят се слухове за някакво присъединяване?

Госпожа Минерва Макгонъгол: Може би, но това са работи на директора.

"Пророчески Вести": Какви са плановете Ви относно спирането на Онзи-който-не-бива-да-се-споменава?

Госпожа Минерва Макгонъгол: Ще се въздържа от коментар на този въпрос. Положението в магическия свят е критично и ще стане само по-лошо, ако Черният лорд узнае плановете на Министерството на Магията за неговото спиране.

"Пророчески Вести": Ще коментирате ли изказването на господин Луциус Малфой? Той спомена, че Вие няма да се справите с отговорностите на поста си.

Госпожа Минерва Макгонъгол: За жалост няма да можем да видим, как би се справил самият господин Малфой. Дано неговите предсказания се окажат неверни."

-Но това не е възможно... -Процеди Рон. Хари го гледаше леко отегчено. Разбираше, че приятелят му е в стрес, какъвто несъмнено беше изпитал и той сутринта, но цялата ситуация му лазеше по нервите. Напоследък Хари се беше затворил в себе си, за да осмисли всичко, но не беше стигнал доникъде. Чувстваше едновременно удивление, тъга, носталгия, гняв и даже капка страх, а и го болеше белега.
-Стига, Рон! Стига се пули и кажи какво мислиш! -Едва доволимо повиши глас момчето, давайки малък одушник на цялата злоба, събрана в сърцето му.
Приятелят му го загледа още по-учудено. Рон знаеше, че Хари е ядосан заради всичко, но не разбираше защо го понася по-тежко от него. Уизли не беше разбрал още таините на малкия Потър и затова мислеше, че държанието му е най-малкото странно. Бяха застанали един срещу друг двама приятели от 5 години, но погледът на единия беше изпълнен с гняв, неотговарящ на ситуацията. Рон стоеше и се боеше, боеше се от това, което щеше да стане в следващия миг.
-Пук! -Разцепи тишината нечие магипортиране. Нажежеността на ситуацията беше отвеяна като от вятър от острото любопитство на двамата приятели. За тяхна изненада пред тях стоеше...
-ПРОФЕСОР МАКГОНЪГОЛ!!! -Извикаха от изненада момчетата. Ако я бяха видяли преди 2 часа, тя нямаше да им направи почти никакво впечатление. Тогава тя щеше още да е просто тяхната учителка и ръководителка.
-Потър, Уизли, прекалено невъзпитано посрещане! -Отговори със странна, но изключително лъчезарна и леко тъжна, усмивка. Момчетата не я бяха виждали от края на учебната година.
-Ъ-ъ-ъ... Професоре... -Започна колебливо Рон, но така и не успя да довърши.
-А... -Изненадано възкликна и самата жена.- Да стигнем и до това. Вярвам сте много изненадани, от всичко написано в тази статия... -Пренебрежително възкликна Макгонъгол, вперила поглед във вестника, изразяващ лека досада.- Но всичко ще ви бъде разяснено от един друг човек.
-Портус! -Отвърна жената в отговор на въпросителните погледи, вперени в нея. Незабелязано тя беше извадила пръчката си от тюркоазената мантия, която, трябва да отбележем, искреше вълшебно на слънчевата светлина, и я беше допряла до списанието "Отбори на метли". Хари се сепна. Беше чувал тази магия някъде. Не я знаеше, но я беше чувал. Неговите размишления не продължиха дълго. Спонтанно чу гласа на Макгонъгол:
-Хайде, де! Потър, Уизли, не ми казвайте, че не сте ползвали летекод! Идвайте бързо, чакат ви!
Рон протегна ръка и замръзна на милиметри от лъскавата хартия. Макгонъгол направи същото, а Хари се усмихна при спомена в кабинета на Дъмбълдор, когато беше чул магията. Беше в нощта, когато беше видял, как змия напада господин Уизли или по-скоро как той самият го напада. Постепенно дочу обратното броене на жената и допря ръката си до гланцираната хартия точно в мига, след като чу "Едно".
Нещо го дръпна зад пъпа и след секунди се оказа в непрогледно тъмен коридор заедно с приятеля си и бившата си учителка. Хари се загледа в коридора. Той беше празен, напълно празен. Нямаше картини, цветя прозорци или каквото и да е. Нямаше нищо, освен една врата на другия край на коридора и една в близкия край. Макгонъгол бързо се запъти към далечната. Токчетата й отекваха в тишината. Хари ги дочу смътно да се отдалечават, но беше погълнат от някакво странно чувство. Усещаше, че наоколо витае някаква огромна сила, колкото и глупаво да беше това. Усещаше, че нещо кънти в ушите му, някакви странни тъпи удъри, но беше сигурен, че само той ги чува.
-Потър! Уизли! Колко време ще се бавите! Никаква дисциплина!
Хари потръпна. После обърна глава към приятеля си и забеляза, че и той беше останал на мястото си. Двамата се спогледаха и тръгнаха напред по коридора без да кажат нищо. След малко вече бяха пред масивна дъбова врата, широка около метър и половина. Макгонъгол почука на вратата, без да се замисли, и тя се отвори пред нея и спътниците й.
Ярка светлина заслепи двете момчета. Впоследствие осъзнаха, че не е толкова светло, а просто им се бяха разширили зениците заради мрака. Мек глас разцепи тишината. В този глас момчетата откриха спокойствието, което бяха търсили през последните седмици. Това беше гласът на Албус Дъмбълдор:
-Хари, Рон! Седнете! -Усмивка беше се изписала по лицето на директора. Хари едва я забеляза. Беше се загледал в стаята, където се бяха озовали. Това беше огромно помещение, сякаш разделено на две от една стълбичка посредата. В първата част Хари откри много познати, но и много непознати предмети, сред които бяха мислоемът, Феликс, множество книги, странно на вид огледало и няколко мантии невидимки. Във втората стая имаше няколко портрета, странно много прозорци - около 5-6, красива камина от бял мрамор и едно легло с червено покривало. Цялото помещение беше подредено прекрасно и Хари го обходи с опиянен поглед. След това минутно възхищение, момчето обърна глава към магьосника. Той седеше на красив стол от тъмно дърво и злато по перилата. Не беше много голям, но в нещо напомняше на трон. Пред тази красива мебел беше разположено малко овехтяло и избледняло, но очевидно много скъпо, бюро от тъмен дъб. Върху него бяха подредени кафез със сребърна на цвят дребничка сова, 2-3 мастилници заедно с няколко пера, красива папка с емблемата на "Хогуортс" и странен куб. Той имаше прозрачни страни, а около него нарядко минаваха златисти нишки. Странен дим се сгъстяваше и разпръскваше във вътрешността на това красиво бижу.
-Кубът на Мерлин -Възкликна Дъмбълдор, загледан в малката кутийка.- Не е ли красив?
-Да, професоре. Но каква е неговата функция? -Не се сдържа да попита Хари. Още от първата си година в Магическия свят той проявяваше жив интерес към всички магьоснически предмети.
Дъмбълдор се усмихна на момчето. Познаваше любопитство, същото любопитство, което го беше поставял в толкова трудно положение и точно в най-критични моменти. Същото любопитство, толкова искрено, че придаваше странно очарование на момчето. Дъмбълдор се усмихна пак. Напоследък не му се случваше често. Множеството проблеми около Орденът и около Волдемор бяха замъглили и най-малката радосна частица по неговото лице. Но беше напълно нормално да чувства такива симпатии към Хари. Очите на магьосника светнаха с радостен блясък и се загледаха в момчето.
-Този куб е много полезен. Твърде неизвестен е и точно там се крие неговия успех. Открит е още от самия Мерлин и от него има само три екземпляра. Едно във мен... Едно във Волдемор...
Уизли неусетно потръпна. Хари впери светкавично поглед в приятеля си. Минерва застина на мястото си. Неусетно за малкия Потър, тя се беше заела с пренасянето на някакви документи, но името на Черния лорд я беше прекъснало.
-...и едно в теб. -Довърши професорът с лукава усмивка.
-В мен? Но това е невъзможно, професоре, аз никога не съм имал такъв предмет. -Изненадано отвърна момчето.
-Именно, Потър, именно. Този тук е твой. -Професорът посочи предмета на масата.
Хари застина на мястото си. Много странна беше тази проява. Не беше виждал Дъмбълдор да раздава подаръци на своите ученици. Но тези страшни мисли се разсеяха. Директорът никога не би проявил такъв открит израз на привързанност. Постепенно реши, че това е поредната му главоблъсканица, както се и оказа.
-Но аз никога не съм ви давал мой предмет. Да не говорим, че за пръв път виждам такъв куб. Вие сигурно имате два.
-Не, Хари. -Усмихна се Дъмбълдор.- Никога не съм имал два. Моят е прибран. Този тук е твой.
Хари обърна очи. Явно това щеше да се опитва да разгадае. Но сега имаше нещо по-важно - поводът, поради който бяха в тази стая.
-И така, момчета -Сякаш прочете мислите им мъжът.- дойде и денят, в който ще узнаете нещата, които криехме от вас, поради причини, които не мога да кажа. Но -Дъмбълдор се изправи, облегна дългите си пръсти на бюрото и загледа Хари право в очите, през своите рамки с формата на полумесец.- Трябва да ми кажеш нещо честно. Ако ме излъжеш, ще обречеш всичко - Орденът, нас и даже себе си.
Хари преглътна. Професорът никога не му беше говорил толкова сериозно. Но защо ли беше толкова важен отговора му. Едно беше сигурно - Хари щеше да отговори колкото се може по-честно.
-Болял ли те е белега, Хари? -Плътният, но леко треперещ глас на магьосника огласи стаята.
-Да! -Хари беше сигурен. Нали още днес беше усетил пареща болка. Но не разбираше смисъла на въпроса, тъй като, белегът му нямаше нищо общо с цялата история, май...
-Добре тогава! -Усмихна се весело Дъмбълдор.- Първо имам една изненада за вас двамата.
Професорът стана и момчетата тръгнаха след него към втората част от помещението. Хари се загледа с искрено любопитство. Минаваха покрай красиви портрети, странни високи огледала и множество етажерки с книги. Всичко беше в тон и направено със завиден вкус. Паркета беше покрит с кафяв и изключително красив килим. Момчето ахна едва доловимо - в средата му беше нарисувана емблемата на "Хогуортс", но това не беше стандартната. Както по принцип, и на килима беше изобразен пергамент, разделен със златна нишка на четири и посредата голямо "Х", но имаше нещо изключително странно. Стъпвайки на килима змията от емблемата (тя беше със червени очи, за разлика от тези на обикновената емблема) обърна очи към Хари, просъска и го загледа със святкащи си очи. Момчето извика ужасен от изненада и отскочи на две крачки от килима. Другите двама се обърнаха. Хари се загледа в Дъмбълдор - той гледаше учуден ту килима, ту него самия. После кимна на момчето да продължи и не каза нищо повече по въпроса.
Професорът отваряше една ниска черна врата. Хари погледна Рон и двамата влязоха вътре след него. Момчетата усетиха внезапно нещо, което ги задушаваше.
-Хърмаяни... -Едва успя да простене Хари под главозамайващата й прегръдка.
Момичето се беше хвърлило едновременно и на двамата си приятеля. Рон също се задушаваше и затова й се наложи да ги пусне. Това предостави удобен момент на младия Потър да разгледа обграждащата обстановка. Намираха се в огромна стая, цялата в червено и златно. Първо, Хари забеляза трите елегантни легла. Те бяха с червени покривала и златисти пердета, които блестяха на светлината на множеството свещи. Три малки, но изяшно издялани, нощни шкафчета, от тъмно дърво, ги разделяха. Срещу леглата се намираше библиотеката, затрупана със стотици книги. До нея имаше две красиви червени кресла, в които погледът на момчето откри два куфара, които му бяха странно познати. До тях имаше по-голямо шкафче, където се намираше...
-Хедуиг! Пигуиджън! -Хари не вярваше на очите си. Нали си спомняше, как беше видял снежнобялата си сова и тази на приятеля си преди да отидат в коридора.
-А, да! Това е другата изненада. -Усмихна се Дъмбълдор.- Оставате тук до началото на учебната година.
Не можеше да се каже, че момчетата бяха недоволни. Тягосната обстановка в щабквартирата ги объркваше още повече, а и в тази стая, толкова близо до директора, щяха да знаят всичко в подробности.
-И така... -Започна магьосникът. После извади магическата си пръчка и измагьоса четири червени кресла и покани грифиндорците да седнат.- Можете да задавате въпросите си.
Хари се запита, за това, което го тревожеше най-много и след половин секунда берше готов със въпроса си:
-Защо не ни позволявахте да влизаме в стаята на Хърмаяни?
Дъмбълдор помълча, усмихна се и отговори съвсем кратко:
-Заради това, което ще узнаете сега.
-И защо не можехме да го разберем тогава?
-Хари, Хари, Хари... Мисля, че ти вярваш на думите ми. Затова ще ти припомня, че веднъж ти казах за твоята особена връзка с Волдемор...
Рон настръхна и погледна Хари, който с един поглед го накара да млъкне.
-...Напоследък разбрах, че тази връзка се е засилила. Опасявах се, че през тези две седмици Волдемор гледа през твоите очи и вижда всичко, което виждаш и ти.
-Затова ли ме питахте за белега, професоре?
-Да, Хари, продължителната ти загуба на болка ми доказа, че твърдението ми е вярно. А нещата, които ще научите днес щяха да бъдат много опасни в ръцете на Черния лорд.
-И какви са те?
-Нека госпожица Грейнджър започне цялата история, а аз ще я довърша.
Хърмаяни се сепна от това изричане на нейното име. Не беше очаквала да бъде принудена да разказва страшните неща, случили се тези седмици. Въпреки това, тя се овладя и, подкрепена от окуражитеклните погледи на тримата й събеседници, започна:
-Преди, горе-долу, три седмици -Неуверено започна момичето.- Получих няколко писма. Бях много уплашена и затова пазих тяхното съдържание в тайна от всички.
-Какви писма? -Учудено запита Рон.
Хърмаяни въздъхна тежко и отговори:
-Със заплахи от смъртожадни.
Хари и Рон се вцепениха. Какво общо имаше приятелката им със смъртожадните, че да й пишат писма. Тя беше последния човек, който Хари можеше да си помисли, че е заплашван от приближените на Черния лорд. Вярно, тя далеч не беше чистокръвна, но защо тормозиха нея, а не самия Потър. Все пак, той беше по-важен враг на Волдемор...
-Така и не разбрах, защо ги получавах.
-Но защо не ни каза, Хърмаяни? -Хари я погледна учудено.
-Беше ме страх. Но, както и да е. В последствие, както знаете, бях нападната от Нарциса Малфой, но не това беше странното. По-скоро въпросът беше как беше попаднала там при множеството магии и най-вече, възпрепятствана от заклинанието Фиделиус.
-Предател... -Едва доловимо прошепна Хари.
-Не, Хари, грешиш. Не става въпрос до предател. -Дъмбълдор му отправи поглед, пълен с някаква странна тъга.- Напротив. Даже прекалено вярен човек - Тонкс.
Хърмаяни изхлипа и закри очите си с ръце. Приятелите я загледаха с въпросителен поглед, а тя само прошепна с треперещ глас:
-Нищо, нищо! Продължавайте професоре.
Той не се нуждаеше от повторна покана:
-Тонкс беше заловена от смъртожадни по време на пост. Според наши сведения, са я измъчвали, за да каже къде е щабквартирата, но тя не казвала нищо. Тогава са я убили -Дъмбълдорт помръкна съвсем.- и взели са лисчето с адреса на щабквартирата, което й бях дал.
Настъпи кратко тягостно мълчание, през което и четиримата изпитваха странна празнина.
-Кой?
-Белатрикс Лестрандж...

ПЪРВА ГЛАВА

РЕВНОСТТА НА ТОМИ

Панси седеше в удобното черно кресло и разглеждаше разсеянно един стар брой на "Пророчески вести".
-Дрън, дрън, дрън... -Каза момичето и хвърли вестника, на чиято първа страница беше снимката на една нейна учителка по Трансфигурация.
Панси се беше променила много за тези няколко месеца. Беше пуснала черната си като катран коса да расте и тя беше стигнала до под раменете й. Кафявите й очи бяха обсебени от някакъв страшен и едновременно дяволит блясък, който ги правеше особенно красиви. Кожата й беше станала по-бяла отвсякога, а устните й бяха по-обемни и плътни. Като цяло, слидеринката беше приела онази необяснима девическа красота, която не можеше да се опише с думи.
Панси стана и се запъти към бюрото от тъмен дъб, извади пергамент, паче перо и мастилница, взе ги заедно със една папка, на чиято корица беше изобразена емблемата на Слидерин, и се запъти към любимото си кресло. След като се настани, подложи папката на коленете си и сложи върху нея пергамента, топна перото в мастилницата и я остави на пода, Панси се загледа разсеяно през прозореца към градината на двореца Паркинсън. "Аз дори незнам какво да му пиша!" - ядоса се на себе си момичето. Мислите й постепенно преминаха от човека към първата и последната им целувка, до множеството писма в заключеното шкафче до леглото й. Внезапна мисъл озари челото й и слидеринката записа набързо два реда, сгъна бележката и я прикачи към крака на малката изцяло черна сова. Понесе я към огромния прозорец и я изпрати с думите "Знаеш къде трябва да отидеш!".
Панси сложи любимата си зелена пола с герба на Слидерин, един черен потник, обу си черните обувки и излезе от стаята си, след като я заключи със странен ключ във формата на змия, който беше прибран в полите й. Слидеринката заслиза по широкото и разкошно стълбище, подминавайки множеството портрети на известни магьосници от рода Паркинсън, който се възмощаваха от облеклото й; единствено с думите:
-Я се разкарайте!
Честно казано, слидеринката отговаряше съвсем машинално на тези подмятания, тъй като беше заета с други мисли. След минути беше проходила цялото източно крило и вече слизаше по главното стълбище, но продължаваше да вижда само едно лице пред себе си. Вече беше пред огромните черни врати на двореца, когато я застигна нечий женски глас:
-Къде отиваш, Панси?
-В градината, спокойно! -Троснато изкреща момичето. Беше й писнало от цялото това внимание, което й обръщаха. Колкото и да обичаше леля си Летития, слидеринката мразеше някой да я ограничава във каквото и да е отношение. Преди родителите й да бъдат убити от аврори, момичето пак обичаше повече нея. Къщата беше завещана на Панси, заедно с цялото богатство на баща й, а самата Панси беше завещана на леля си. Те бяха много близки, но все пак буйните им характери често се спречваха.
Слидеринката замръзна точно когато си беше сложила бледата ръка върху дръжката с форма на змия. Внезапно се беше сетила, че трябва да говори с леля си и то сега. Тя обърна глава и кафявите й очи засветкаха от удоволствие. После тръгна с твърди и уверени крачки през огромния коридор и за секунди стигна до величчествената трапезария. Слизайки по каменните стълби, слидеринката се замисли как да формира думите си. Тя премина през цялото помещение и седна на мраморната маса, загледана в леля си, която четеше за пореден път "Дългът на благородника" от Салазар Слидерин, разположена на метър от момичето. След като прочете абзаца, който беше започнала, Летития затвори внимателно книгата, поставяйки я на коленете си, свали очилата от главата си и впери въпросителен, но и властен поглед към момичето. Въпреки това, слидеринката не се и поколеба и започна с твърд глас.
-Малфой ще остане при нас до началото на годината. Трябва да кажеш на слугините да оправят първата гостна.
-Първо, какво ще прави младият господин Малфой тук. Съгласни ли са родителите му?
-Къщата е моя...
-Второ, -Прекъсна я госпожа Паркинсън.- защо първата гостна? Господин Малфой трябва да е много уважаван.
Панси побесня.
-ЩЕ ПРАВЯ КАКВОТО СИ ИСКАМ! -Изкрещя тя и затръшна вратата на трапезарията зад себе си.
Момичето бясно излезе и затвори главната врата. Точно тогава нещо черно се спусна стремително към нея и кацна на рамото й.
-РОЛ! -Приятно изненадано възкликна момичето.
Птицата вече й подаваше крачето си, към което беше привързана същата бележка. Панси я разгърна и с нескрит израз на удоволствие прочете сухото "Добре".
Момичето тръгна по главната алея на градината, мислейки за прекрасните моменти, които й предстояха от утре. Нямаше търпение да го види. "Но какво ще правя до утре в тази скучна къща?" запита се момичето. Изведнъж, слидеринката се сети нещо и се затича към къщата отвъд дебелата каменна ограда на замъка Паркинсън.
След минута, тя вече беше пред дома Сили. Това беше значително по-малка и по-обикновена постройка, но също толкова зловеща и мрачна, колкото и тази на Панси. Градината беше по-малка, но цветята бяха повече. Момичето прескочи ниската ограда, съвсем спокойно откъсна една черна роза и я сложи зад ухото си,. После премина градината и се озова пред масивна черна врата. Панси се загледа в чукчето с форма на змия, дръпна го и го удари във вратата. След секунди тя се отвори и отвътре се показа красива млада магьосница с руса коса и черни очи, облечена в дълга зелена мантия.
-О, Панси! -Възкликна с красива, но много подла усмивка момичето.
-Здравей, Нора, Томи вкъщи ли е? -Отвърна със същата страшна усмивка слидеринката.
-Да, сега ще го викна. -Момичето, което беше наречено Нора от Панси, се запъти нагоре по една тясна, но величествена стълба с парапети във формата на змии.
Слидеринката обходи с упорит поглед целия коридор, доколкото й позволяваше притворената врата. "От последното ми идване нищо не се е променило. Каква скука!" си помисли недоволно. В следващия момент дочу някакъв силен смях и странни викове от втория етаж и се опита да разбере за какво става въпрос, но безуспешно. Едно русо момче слизаше по стъпалата с твърди стъпки. Панси се усмихна дяволито, като се замисли колко упорити бяха сините очи, които я гледаха. Момчето я погледна със странна усмивка, която имаше за цел да прикрие яростта му. Но безуспешно.
-Какво има, Томас? Нима съм ти толкова неприятна? -Натърти слидеринката и погледна дяволито.
Странно чувство обзе момчето. Колко красива беше станала за тези няколко месеца?
-Трябва ли да бъдеш толкова нахална Панси? -Лошо изигра ярост то.
-Да, Томи. Хайде в градината!
Томас трепна. Толкова му беше приятно да го нарича "Томи". Той я изгледа отново с онази своя лъжлива ярост и тръгна след нея към дома й.
-Как прекарваш лятото? -Опита се да завърже разговор момичето.
-Тъпо. -Гласеше отговорът, но после добави.- Но теб какво те интересува вообще? Веднъж не намери за нужно да ме викнеш?
-Да и вече съжалявам, че те викнах! -Тросна се събеседницата му.
Тя добре знаеше, че Том я харесва и намираше за забавно да го измъчва. Нямаше чувства към него, а и беше толкова приятно да го гледа как ревнува. Затова добави:
-Драко идва утре. Искаш ли да дойдеш вкъщи да го видиш?
Тази фраза удари право в целта. Томас беше първи приятел с Малфой преди той да започне да се мотае с Панси. Но след това го беше намразил, поради неясни причини. "Този зализан глупак!" възкликна ядосано сам на себе си. Но сега не трябваше да мисли за това. Трябваше да се направи, че не му пука, но точно това желаеше подлата слидеринка.
-Може. -Гласеше сухият отговор.
-Чудесно! -Добре изигра искренна радост момичето.- Ще те чакам наобяд.

******

Панси се гледаше с нескрито удоволствие в огледалото.
-Какъв глупак! Утре ще се изложи още повече, отколкото ако ми беше казал всичко в очите. Утре ще го унижа пред Драко.
Но тези, приятни за момичето, мисли бяха заместени от тези за самия Малфой. Предстояха й най-малко две семици щастие (толкова оставаше до първи септември) само с него. Момичето се хвърли на леглото си и се замечта, разглеждайки снимките на слидеринеца, които тайно беше откраднала от стаята му още миналата година.

ВТОРА ГЛАВА

ОТМЪЩЕНИЕТО

Панси се събуди. Беше вече девет часа, но тя не искаше да става. Сънят, който беше прекъснала, беше най-хубавият от седмици насам. Тя се загледа в тавана с искрено желание това да я умори, но след минути се отказа - просто не й се спеше. След като се осведоми за часа, тя се тръсна на черния кожен диван, завличайки със себе си и книгата "Непростими Проклятия" от Оливър Уест. Оставаха часове до пристигането на Драко, а тя все пак не можеше да се съсредоточи върху четивото. Изведнъж си измисли занимание, хвърли грубо книгата и се затича към стаята на покойната си майка. Това беше тъмна стая с черни завеси и черни покривки на всички мебели. Сърцето на момичето дори не трепна от спомените й в тази стая и тя грубо зарови из гардероба. Оттам извади една метла. Ето какво представляваше тя: изцяло черна и гладка, с едва четлив тъмно-зелен надпис "Blood", с пригладени клонки, от изключително красиво дърво. В горния край имаше написано голямо "S". Като цяло, метлата беше изключително скъпа или поне така изглеждаше.
Панси я дръпна грубо от гардероба и я завлече към градината, затръшвайки съвсем спокойно вратата след себе си. Там, тя успя да се наслади на бързината и на плавните движения на уникалната метла. Летенето й доставяше огромно удоволствие, но скоро й писна и тя слезе на земята, хвърли метлата настрани и тръгна към любимото си място - една люлка със седалка от тъмно дърво, окачена с вериги на един стогодишен дъб. Панси се залюля и усети хладния полъх на късното лято. Тя жадно вдъхваше аромати на розите в градината и постепенно затвори очи. Беше й толкова приятно да се люлее така и тя прекара часове в това положение, нечувайки и невиждайки нищо. Панси само чувстваше вятъра. Изведнъж, тя усети, че нечии устни нежно се допират до нейните.
-Драко! -Възкликна радостно тя отваряйки изразителните си кафяви очи.
Томи се стъписа, но бързо се съвзе и се затича към вратата на оградата.
-ТОМАС! -Яростно се провикна след него Панси. Тя беше унижена от него, но какво, по дяволите си мислеше той?
А ето всъщност какво беше станало: Томи беше дошъл малко по-рано, за да каже на момичето, че няма да дойде, защото го боли коремът. Това, естествено, беше поредната опашата лъжа на момчето, която имаше за цел да го спаси от унижение. Слидеринецът беше забелязал, че момичето се люлееше на познатата му люлка. Но като видял колко красива изглеждаще, лишена от онзи подъл поглед, беше решил да направи първи и последен опит да я спечели. Затова я беше целунал - много нежно, но и много срамежливо. Неслучайно Панси се беше зарадвала на тази целувка. Но името на Драко, най-омразния човек на Томи, беше убил всяка надежда и уверенност. Затова той беше избягал.
Панси стоеше в люлката. Тя гореше от ярост. В следващия момент се сети, какво щеше да бъде нейното отмъщение спрямо нахалника, стана от люлката и се затича боса по поляната към дома си.

******

Томас седеше в малката си тъмна стайчка. Колко глупаво беше постъпил! Сега слидеринката щеше да го намрази завинаги, а и щеше да го изложи пред всички слидеринци и щеше да е още по-унижен. Не му стигаше всичко това с Малфой, но и да бере срам пред единствените хора, които го уважаваха. Защо Панси се държеше толкова зле с него? Внезапно мислите му бяха прекъснати от...
-НОРА!!! -Ядосано се провикна малкият Сили. Мразеше сестра му да влиза в стаята. Още повече мразеше самата нея.
-О-о-о, кой бил тук? Нима малкият Томи е решил да остави своето момиче да се разхожда с малкия Малфой. Какъв срам!
Нора беше уцелила в целта. Томас веднага беше разбрал, че Панси вече беше разгласила всичко. Той обърна поглед към земята и след секунда се разкрещя, а в очите му просветна непознат, но изключително страшен блясък, от който Нора се разтрепери и пребледня:
-ЩЕ ПРАВЯ КАКВОТО СИ ИСКАМ! ЗАЩО НАЙ-НАКРАЯ НЕ МЕ ОСТАВИШ НА МИРА, ГЛУПАЧКЕ?
В следващия момент, момчето беше извадило вече магическата си пръчка. В стаята прокънтя силно и ясно заклинанието "Вцепени се!".
Слидеринецът тръгна към току-що падналото тяло на сестра си. Гледаше очите й и знаеше какъв ужас изпитваше тя от това, какво щеше да й се случи. Нора беше подла, но беше и глупава и незнаеше, че брат й не е беззащитен, въпреки че рядко посягаше към пръчката си.
А самият Том, развеселен от тихия ужас на момичето и радващ се на тази тишина, се приближи до тялото й, загледа се в нея, усмихна се страшно, и изрече ясно:
-Круцио!
Но не страданията на Нора предизвикваха ужас, а неговият поглед и злобният смях, който огласяваше стаята и кънтеше.
След секунди мъчение, момчето свали пръчката си и пощади мъченицата си с усмивка на уста и думите:
-Не искам да умреш толкова безболезнено!
После изрече третото заклинание:
-Обливиате! -Това беше едно от малкото заклинания, които той владееше добре. Томас се загледа във все още вкочаненото тяло на земята. После изрече "Уингардиум Левиоза" и занесе тялото на сестра си в нейната стая все едно нищо не се бе случило. И двамата вече бяха забравили случката, но един човек не беше...

******

Драко беше седнал на леглото в обширната си стая. Той беше ядосан и мислеше за ваканцията в къщата на Паркинсън.
-Защо, по дяволите, тази глупава птица не дойде първо при мен? -Едва не извика малкият Малфой в изблик на яростта си от положението, в което беше поставен.
Той говореше за Рол - малката черна сова на Панси. Това "глупаво животно", както я беше нарекал миналия ден, беше занесла познатата ни бележка в кухнята и я беше оставило на масата, привлечено като магнит от току-що изпечените бизквити на Нарциса. Жената беше забелязала писмото и се беше зарадвала искрено, тъй като най-накрая беше намерила начин да се отърве от любопитния си син, който се бъркаше постоянно в работите на смъртожадните. Естествено, това беше прието бурно от Драко, но му се наложи да се подчини на майка си.
И сега, броени минути преди заминаването си, Драко седеше и гледаше злобно пода. Той знаеше, че ще прекара страхотно с Панси и много я харесваше, но тя не можеше да заеме мястото на смъртожадните, тъй като Малфой имаше оправдана страст към тях, а и към самия Волдемор. Затова и беше толкова ядосан на цялата ситуация.
-"Опаковай" - промърмори слидеринецът, сочейки бъркотията на пода с магическата си пръчка. Купчината се прибра в куфъра, по същия начин, по който беше разположена и на пода. Малфой изсумтя. "Днес стана по-зле и от вчера! Аз не мога едни дрехи да опаковам, какво ли остава за непростимите проклятия!" ядоса се сам на себе си той. Никой незнаеше, но Драко осъзнаваше, че не е силен магьосник, въпреки че никога нямаше да го признае, за да не срине трудно-изградената си репутация.
Той се загледа с блуждаещ поглед в огледалото. Нима щеше да се остави на майка си да се отърве така лесно от него? Не!
Малфой се затича към бюрото си и извади бързо пергамент, паче перо и мастилница и надраска на хартията: "Заминавам за дома на Панси. Нямам време да ти обяснявам. Ще се видим чак в училище. Пиши ми всяка подробност, която разбереш. Драко". После се затича към малкия соварник на имението Малфой, намиращ се на най-горния етаж. Слидеринецът завърза с една връвчица писмото за крака на една огромна кафява сова и я пусна с наставленията:
-Предай го на Елеонора Лестрандж, западната крепост! -И хвърли птицата във въздуха.
Слидеринецът се замисли за миг за това, колко се беше променила майка му. Преди толкова го обичаше, а сега? Истината беше, че както самият Драко предпочиташе смъртожадните пред Панси, така и майка му ги предпочиташе пред него.
Младият Малфой се обърна с мрачно изражение и закрачи надолу по стълбите, когато дочу нечий противен и твърд женски глас:
-ХАЙДЕ, ДРАКО, НЯМА ДА ТЕ ЧАКАМ ЦЯЛ ДЕН!
Очите на момчето засветкаха от ярост, но той знаеше, че ако отвърне ще провали съвсем всичко. Затова закрачи бавно към стаята си, прошепна тихо "Локомотор Куфар!" и заслиза след багажа си, вдигнал високо магическата си пръчка, но отпуснал ниско главата си, подтискайки едновременно злоба, ярост и воля.

******

-Драко! -Извика от удоволствие Панси и му се хвърли на врата още на вратата.
Малфой искрено се стресна и от уплаха леко грубо отблъсна момичето. Тя го погледна изненадана. Драко й намигна и слидеринката беше отново обзета от дива радост. Зад момчето стоеше майка му - висока, руса и изключително красива - Нарциса Малфой. Тя погледна Панси и, благодарение на вроденото си двуличие, успя да си направи вид на приятно-изненадана от момичето.
-Здравей, Панси! Мога ли да поговоря с леля ти?
-Разбира се, тя е в трaпезарията! -Отговори момичето с подозрителен, но мил поглед.- А аз ще покажа стаята на Драко!
И преди да изчака какъвто и да е отговор, слидеринката завлече момчето нагоре, заедно с куфара му. Скоро изкачиха главното стълбище и Панси ритна вратата точно срещу него.
Стаята, в която влязоха не беше особено голяма, но изключително изящна. Това беше, така наречената "изумрудена стая". И не напразно - стените й бяха тъмно зелени, както и покривките и пердетата на огромното луксозно легло. Рамките на прозорците - също. Сребърният полюлей , във формата на величествено извита змия, имаше вградени червени камъни за очи.
Драко се усмихна при вида му. Спомняше си за онези страшни, величествени червени очи, очите на Лорд Волдемор. Каква власт съдържаха в себе си! "Дали поне ще стана смъртожаден? Може би, баща ми е известен с покровителството на Черния лорд. Дано поне това получа - частица власт!" - мислеше си синът на Луциус Малфой, леко посърнал.
-Е, какво? Толкова ли ме мразиш, че си толкова намръщен? -Тросна се Панси. Това определено не беше срещата, която си беше представяла. Драко не изглеждаше вообще радостен, дори напротив.
Самото момче беше изкарано от мислите си по този изключително нахален начин, но не беше в настроение за скандали, затова отвърна само:
-Моля?
-ТОВА Е ПРЕКАЛЕНО! ТИ ДОРИ НЕ МЕ СЛУШАШ! -Панси се разгорещи, като по този начин умело скри своята тъга от цялата ситуация.- Е, ТОГАВА - ЧАО! -Изкряска тя и изчака половин секунда, за да даде на момчето да я спре, но такива думи, за жалост, не последваха. За да запази достойнството си, а и за да скрие сълзите си, Паркинсън излезе от стаята, давейки се в тъгата си.
-Чао. -Прошепна тихо Драко и се замисли за начините, чрез които щеше да може да разбира навреме всичко свързано със смъртожадните.
След половин час, нестигнал до никакъв изход, Драко се замисли и за следващите две седмици. Настроението му съвсем щеше да се вкисне ако беше скаран и с Панси. Все пак, тя беше готина и, може би, времето с нея щеше да бъде приятно. "Още утре ще се сдобря с нея. -Замисли се Малфой.- Но сега ми се спи." и се тръсна на огромното легло и заспа на момента.

******

Панси се люлееше на люлката, загледана в клоните на дъба. Колко красиво беше и колко тъжни изглеждаха листата му, които вече пожълтяваха и усещаха бъдещата си смърт.
Неочаквана сълза премина през каменното лице на момичето. Тя проблясна на яркото слънце и, оцветена във всички цветове на дъгата, умря някъде под брадичката й. Проявата на чувства, различни от злобата и високомерието, бяха толкова чужди на това лице. Дори очите й бяха празни, нямаше го онзи нагъл поглед, който Томас толкова много мразеше.
-ПО ДЯВОЛИТЕ И МАЛФОЙ! -Изкреща с всички сили момичето.- КАКВО МИ ПУКА ЗА ТОЗИ ГЛУПАК! -Довърши мисълта си тя, затвори клепачите си, а когато ги отвори, очите й пак бяха приели онзи злобен израз. Тя изкочи от люлката и се озърна - наоколо нямаше никого. Това й даде повод спокойно да изтрие мокрите си бузи и да тръгне право към къщата Сили.
Слидеринката си беше възвърнала своя отблъскващ характер, благодарение на мисълта, която беше отровила чувствата й, а именно "Ти не си някоя сополанка. Ти си Панси Паркинсън и си силна. Какво ще стане с репутацията ти, ако някой те види?". Тя се беше сетила и за девиза на рода Паркинсън - "Убивай, но безчувствено". Лукава усмивка беше обагрила лицето й и сега тя наперено вървеше, удостоявайки всеки минувач с частица от злобата си.
-Томас тук ли е? -С дяволско изражение попита Панси.
-ТОМАААААААААС... -Изкрещя Нора, а после се усмихна превзето.- Ей сега ще дотърчи. А ти защо вообще се занимаваш с него?
-Понякога е забавно да си изкарваш нервите върху него. -Искрено отговори момичето, нещо, което не й се беше случвало отдавна, но винаги разкриваше само грубия й характер.- Ти каза ли му, какво разбра днес? -Широка и пак искрена, но зла усмивка се изрази върху лицето на Паркинсън.
-За какво говориш Панси? -Искрено се изуми събеседницата й.
-За целувката.
-Каква целувка?
Но момичето не можеше да обяснява, въпреки ледените тръпки, които я полазиха. Тя знаеше, че Томи владееше много добре заклинанието "Обливиате", а и явно беше много ядосан, за да го използва върху собствената си сестра. "Не, не, не -Мислеше си слидеринката.- не и това!!!". Тя беше събудила спящия озлобен характер на Томи, който отдавна не беше виждала, а и не искаше, в интерес на истината.
Първият път, когато Сили беше показал на момичето другото си лице, тя не беше повярвала, че е възможно. А и никой не й повярва после - нито леля й, нито приятелите й, нито слидеринци, а камо ли - съучениците й от другите домове. За всички, приемането на Томас в "Слидерин" беше грешка на разпределителната шапка. "Та той дори е приятел с грифиндорци!" беше си помислило момичето. Но, може би, само тя го познаваше изцяло и ето какво представляваше за нея Томас Джеръми Сили - през 99,9% от времето си той беше едно отвратително и лигаво момче, а в останалото време - чудовище, дори според нейните критерии.
Затова го и ненавиждаше толкова много - ту беше мил, а Панси ненавиждаше това, ту беше страшен, а тя не се ужасяваше лесно. Защото той най-много я обичаше, но и най-много я мразеше. Момчето пренастройваше паметта на всеки, който беше почувствал неговата нечувана злоба, но не и нейната. Това беше най-голямото наказание за нея.
Панси потръпна - той слизаше по стълбите, а в ярко-сините му очи святкаше онзи страшен блясък. Една зловеща усмивка плашеше момичето, но тя знаеше, че само тя я вижда.
-Е, къде ще ходим? -Попита с ужасяваща, радостна нотка момчето и се загледа изпитателно в още по-бледното лице на Панси. "Сега ще видиш ти!" -Добави той сам за себе си и тръгна след момичето, което търсеше изход от този страшен словестен двубой, който я очакваше.
-Защо мълчиш, мила ми Панси? -Тези думи вледениха сърцето на момичето и тя усети, че сега щеше да започне, а и да свърши всичко. Затова тя с последната си капка смелост се обърна към него и му отговори с треперещ и тих глас:
-Защото искам да те видя дали ще се пресрамиш веднъж да кажеш нещо.
"Тя се страхува! -Томас се усмихна зловещо.- Но смело ме предизвиква! Колко е нищожна, дори не може да издържи на подигравките ми!" Той пак се усмихна и заяви весело:
-Значи си ме викнала, за да се погрижиш за моята срамливост? Колко мило! -Томи завърши ледено и зачака отговор, но Панси едва не се беше разтреперила от страх и не можеше да говори. Момчето видя това и продължи привидно весело.- Хубаво е, че имаш други приятели, които вообще не се срамуват. Какво ще кажеш за Драко Малфой? Той поне успя да ти каже в очите, че те мрази! -Томас загледа Панси със святкащ от злоба поглед, но тя го видя едва когато вдигна глава, за да отговори твърдо. Но при този поглед, Паркинсън само погледна земята и прошепна:
-Той не ме мрази...
-Нима? -Искрено и много зловещо се засмя момчето.- А аз си мислех, че е обратното и затова е "глупак". Но сега разбирам - "глупак" е защото вообще се занимава с тъпо и презрено от всички същество като теб! -Завърши с тържествен и висок глас момчето.
Панси не издържа. Не можеше. Всяка дума на слидеринеца забиваше по един нож в сърцето й и то точно в деня, в който се беше почувствала за първи път отхвърлена и омразна.
Момичето се обърна и се затича към вкъщи, а тежките й, но заслужени, сълзи капеха във въздуха, проблясваха на авгуското слънце и падаха беззащитни на асвалта.
-ЖАЛКО, ЧЕ НЕ СЪМ ВЕЧЕ ТОЛКОВА СРАМЛИВ И МОГА ДА ТИ ГО КАЖА: МРАЗЯ ТЕ! МРАЗЯ ТЕ! -"Мразя те!" помисли си слидеринецът, обърна се и се върна вкъщи, а последните думи още кънтяха в ушите на момичето, която ги давеше в сълзите си.

ТРЕТА ГЛАВА

ИСТОРИИ ЗА "СВЕТИ ПОТЪР"

Драко се събуди в изящното легло и се спусна към совата, която чукаше по прозореца (той беше от малкото хора, които със събуждането си са със целия си разум и нямат нужда от разтягане и разсънване, а и тази поща беше чакана още от миналия ден). Малфой разскъса плика, загледа се в ситния почерк и ахна от искрена изненада.

******

Драко вече тичаше по източния коридор в отчаян опит да намери стаята на Панси. Единственото опътване, което беше получил от Летития, беше, че се намира в това крило. Малфой напразно отваряше нахално врата след врата - помещението го нямаше. Най-накрая намери една затънтена стаичка в края на един коридор, на чиито стени бяха множество извесни черни магьосници от "Слидерин". Вратата беше широка и с плакат на дома, а змията се виеше безспирно около голямото "S".
Момчето зачука настоятелно, но никой не отваряше, а стаята беше заключена. Малфой продължаваше да тормози обитателката й и, най-накрая, се чу измъчен и тъжен глас:
-МАХНИ СЕ!
-Но, Панси, имам нещо спешно да говоря с теб! -Драко безпогрешно беше разпознал гласа и започваше да се ядосва.
-МАХАЙ СЕ, МАЛФОЙ!
-Женски му работи! -Промърмори ядосано момчето и се обърна, твърдо решен да излезе в градината, за да се поуспокои и разхлади на топлия ветрец.

******

-О-о-о, я виж кой бил тук - младият Малфой. -Провлачи спокойно, но с прикрита злобна усмивка, Томас.
Драко се обърна и забеляза, че момчето беше застанало на фона на фонтана във форма на змия, от който течеше чисто-сребърна вода. Малфой не беше и очаквал да съзре толкова презирания от него слидеринец и неслучайно си помисли "Защо ме гледа толкова нахално тоя? За пръв път виждам този поглед от него, дано да е станал най-накрая нормален.". После се загледа в Сили и му отговори властно, както говореше с всички слидеринци:
-Какво правиш тук, Томас? Незнаех, че сте приятели с Панси.
Сили се усмихна подло и смело се присмя на главатаря на дома си:
-Аз пък незнаех, че си враг с нея? Разбрах... мхм... как го каза... -Престори се на замислен Сили.- А, да... Разбрах, че си глупак от нея. Странно, нали?
Томас се израдва на победата си. Малфой след секунди щеше да се разфучи, тъй като никой нямаше право да го обижда, било това и баща му. Сили наблюдаваше как в очите на Драко се зараждаше един добре-познат пламък, който предвещаваше разрушения. Скоро, той запълни цялата му зеница, а самото момче се обърна и закрачи с тежки стъпки към двореца Паркинсън, неспособен да каже каквото и да е друго от ярост.
Другият слидеринец се усмихна ужасяващо и за миг се замисли, как с последните си изречения беше сринал целия живот на Панси. Това зароди ново страшно пламъче в сините му очи. Сили лепна една мазна усмивка на лицето си и закрачи развеселено към къщата.
-Госпожа Паркинсън вкъщи ли си е? -Запита с фалшива учтивост той.
-Да, в трапезарията. Заповядайте. -Хладно отговори русата прислужница.
Сили не изчака втора покана и се запъти към въпросната стая.
-Госпожо Паркинсън, добър ден. Как сте днес?
Летития подаде бавно очите си изпод книгата си и се загледа с непринудено умиление в слидеринеца. Тя изпитваше сранна любов към него, която Панси така и не разбра на какво се дължи.
-Здравей, Томи. Как си? Откога не съм те виждала.
-Да, госпожо, отдавна беше. Аз съм добре и, най-важното, всичко с мисията продължава да върви добре, доколкото знам.
-Баща ти още ли е в Щвейцария? -Гласеше отговора, а в очите на Летития заигра весело пламъче.
-Да, има много работа там, тъй като...
Той беше прекъснат от рязкото тряскане на огромната и зловеща главна врата. Сили се усмихна при мисълта за човека, който беше навън и затърси оправдание, за да излезе и той:
-Госпожо, мисля, че трябва да изляза, за да говоря с Драко за нещо важно. Бихте ли ме извинили?
-Да, мило момче. Но имам един въпрос. -Летития се загледа проницателно в него.- Знаеш ли какво става с племенницата ми и нейния приятел?
-Не, госпожо. -Възхитително излъга Томас и добави.- Какво им има?
-Драко се държи странно, а племенницата ми не е излизала от вчера.
Томас погледна с лъжлива изненада и помоли отново за разрешение да излезе и го получи.

******

-Драко, Драко... -Викаше някой зад гърба на момчето. То се обърна и съзря пак Томас.
-Да? -Учудено го погледна Малфой.
-Искам да станем пак приятели и да загладим отношенията.
Малфой се изненада. Закво вообще му беше Томи? Но после размисли и каза само:
-Добре.
-Значи, вече пак сме приятели?
-Да.
Разговорът едва тръгна, но скоро вече бяха като дългогодишни приятели. Драко се радваше, че има с кой да разговаря, а и знаеше, че родителите на слидеринеца са чистокръвни смъртожадни, а искаше да сподели нещо само с такива. Томас, пък, знаеше, че с това сдобряване щеше да навреди още повече на Панси, а и му беше приятно да поговори с някой.
И така, двамата слидеринци преоткриваха нови качества един в друг и се сближаваха с всяка секудна, отговаряща на една загубена година. Скоро Драко си мислеше, че няма по-добър приятел от Томи, а самият той се чувстваше за първи път щастлив от много години.
-Ей, -Внезапно се сети нещо Малфой и намигна закачливо.- Получих едно писмо, което ще ти се стори много интересно. Айде в стаята ми, за да ти го покажа.
И двете момчета се запътиха към къщата. Сили гореше от нетърпение да разбере за какво става въпрос. Неговият гняв вече беше преминал, упоен от готиния разговор с Драко, и сега очите му бяха загубили непознатия на Малфой злобен блясък, но бяха приели един още по-непознат - щастлив.
Вече бяха стигнали в стаята на момчето и Драко трескаво търсеше нещо, а през това време другият слидеринец весело разглеждаше вещите му.
-Чети! -Малфой бутна в ръцете му един пергамент и се усмихна с весела злоба.
Очите на Томас зашариха по пергамента и той прочете следващото зашеметяващо писмо:

"Мили Драко,

Искрено съжалявам, че ти се е наложило да се разделиш така със смъртожадните. За наша радост, аз още имам пряка информация за тяхната дейност и смятам да ти разкажа какво разбрах днес - нещо, което ще те учуди жестоко, но и ще те зарадва така - "Свети Потър" заминава след няколко дни (още и Черният лорд незнае кога точно) за Франция. Доколкото знам, там има някаква леля и ще вземе братовчедката си, която ще учи в "Хогуортс". Още не е ясно името й, а и нямаме предположения, но се знае, че онзи глупак - Дъмбълдор, е против това пътуване, което означава, че се страхува за малкия самохвалко. Лорд Волдемор е повече от весел напоследък. Тук, в Западната крепост, щаба направо е неузнаваем - толкова е весела обстановката. Избрани смъртожадни, сред които майка ми, баща ти и още високопоставени, ще заминат и ще хванат Потър и той ще падне направо в ръчичките на уважаемия лорд. Не е ли прекрасно? След като той си получи заслуженото, наред ще бъдат всички мътнороди, начело с Грейнджър. Победата наближава, Драко, не я изпускай!

Елеонора Лестрандж"

Томас гледаше пергамента и не можеше да осъзнае, че всичко това е истина. Очите му бяха леко изскочили, но по лицето му имаше леко злобна усмивка. Сили не обичаше Хари, не за друго, а защото беше чистокръвен, а Потър немалко пъти беше пречел на плановете на родителите му.
-Е? -Прекъсна мислите му малко нахално Малфой.- Какво мислиш? Не е ли велико - "свети Потър" най-накрая в гроба. Откога чакам този момент. Едва не хванаха баща ми, заради него. Той просто трябваше да си умре още като малък, вместо да създава толкова проблеми на Черния лорд. Сега ще плати, че вообще е живял.
Злобна усмивка ошари лицето на Драко при мисълта за гибелта на най-големия му враг. Томас се замисли за миг, понечи да каже нещо, спря се и запита друго:
-Незнаех, че Белатрикс има дъщеря.
-Дефакто, само аз и някои смъртожадни знаят. -Усмихна се искрено Малфой.- Но скоро това ще се промени. Тя се премести от "Дурмщранг" в "Хогуортс" и сега ще бъде нова. Много точно момиче и много добра смъртожадна. -Добави той и се зарадва на самата дума.
Сили се усмихна:
-Значи, Черният лорд смята да хване "Пресвети Потър" във Франция?
-Естествено, така ще му е по-удобно, тъй като няма да го има Дъмбълдор, а онази, метаморфага... Нимфадора май се казваше, е мъртва и няма как...
-Тонкс е мъртва? -Злобно пламъче и искрено удивление пресветнаха в очите на Томас, а тяхния пламък бавно угасна.
-Незнаеш ли? Лестрандж я убила, а майка ми е нападнала щаба на Ордена.
-Моля? И кой са нападнали?
-Майка ми е подложила на заклинанието "Круцио" ония мътнород Грейнджър, понеже Потър го нямало и тя се ядосала. Щаба е защитен със заклинанието Фиделиус, а сега е променено, затова майка ми решила да си го изкара на тая. Още й се чудя защо не е убила тоя мътнород веднъж завинаги.
Сили се замисли. После реши, че ще е по-добре да бъде на спокойствие и каза простичко на Драко:
-Аз, обаче, трябва да се прибера за малко. Нещо много ми дойде цялата информация. Какво ще кажеш да ти пратя сова по-късно днес, за да се видим и да се поразходим из градината, хем така ще ми разправиш всичко, което съм пропуснал околко смърттожадните.
-Добре. -Усмихна се Малфой и изпрати новия си приятел до вратата на стаята си. После се хвърли на леглото и се замисли трескаво за Томас, за Панси, за смъртожадните, дори за Елеонора... Какво желание за власт имаха нейните зелени очи и колко красиво блестеше русата й коса на жаркото юлско слънце.
Постепенно, мислите му премихана към Панси, към обидата, която му беше нанесла, към шамара, който й беше зашлевил преди да се сдобри със Сили. Колко глупаво и детско се държеше тя! Нима не разбираше, че има по-важни неща от глупавата й любов? И защо беше толкова разтроена днес? Нима я беше обидил толкова жестоко с мълчанието си?
-Глупаво момиче! -Промърмори слидеринецът и отпусна мислите си за пореден път да летят към онези властни зелени очи...

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ПОБЕДАТА НА ЗЛОБАТА

Панси се въртеше в леглото си и не можеше да заспи. Сякаш още я болеше бузата от шамара, който беше получила, но това беше невъзможно. Как можеше така да се обърне целия й живот? И то Томас? Момичето не можеше да спре горчивите сълзи, които напираха в очите й и измиваха и последната следа от наглост и злоба. Сега в погледа й се четеше само болка. Тя се понадигна и, бършейки сълзите си с обратното на китката, се загледа в мрачната стая. Тя нямаше да остави нещата така. Нямаше!
Слидеринката неуверено вървеше по тесния коридор към главното стълбище като се блъскаше като пияна по стените и бършеше напиращите сълзи. Беше едва единадесет часа, но в цялата къща беше тъмно като в рог, сякаш в тон с чувствата й.
Момичето беше вече пред вратата на "изумрудената стая", но се двоумеше. Нови сълзи напираха в очите й при мисълта за това как щеше да реагира момчето. След няколко мига колебание, Панси почука и след като чу чаканото "Влез!", хвана дръжката с трепереща ръка и я натисна глухо. Вратата изскърца ясно и откри следната картина - Драко беше седнал на тъмното бюро и се беше навел над някакъв пергамент и, очевидно, пишеше нещо. При вида на момичето, той отметна бясно глава и заяви просто:
-Не искам да те виждам, Панси! Защо не си тръгнеш?
Момичето преглътна и гордостта си, и сълзите си, и се впусна в краката му като го молеше яростно:
-Драко, прости ми... моля те...
Яростното пламъче в очите на Малфой обхвана целия му поглед. Той я погледна с искрено отвращение и каза презрително:
-Махни се, глупачке! Не искам да те виждам! -И той я подритна властно като се отвращаваше от низотата й. Нима беше толкова плиткоумна?
Но той не достигна с това целта си, а напротив - момичето се вкопчи още повече в крака му и почти започна да подвиква умолително. Драко се ядоса още повече - та тя беше срам за "Слидерин", за чистокръвните, дори за смъртожадните. Това му подейства като лична обида и в злобата си, Малфой извади магическата си пръчка и извика ядосано:
-Махай се оттук Панси! Или, кълна се в Мерлин, ще те прокълна!
Момичето се загледа в очите му и разбра, че това не е шега. Тя се изправи и се затича към стаята си, а една сълза падна върху крака на момчето. Той я изтърка и загледа още по-ядосано там, където досега беше стояла Панси.
Драко обърна глава, а в погледа му се четеше само злоба. "Как може да е толкова глупава?" помисли си той и обърна отегчен поглед към писмото, което пишеше.

******

Панси се затича към тоалетната, за да измие лицето и сълзите си. Тя не виждаше нищо освен размита картина на мрачния коридор. Изведнъж тя се блъсна в нещо на един ъгъл и падна тежко и болезнено на мекия килим. Не можеше да каже със сигурност къде я боли, но се чувстваше много зле. Като се понадигна, тя усети остра болка в хълбока и се хвана за нараненото място, вдигайки пълен със сълзи поглед към виновника. Тя ахна развълнувано, но и много уплашено:
-Сили?!?
Томас я гледаше с лека изненада, но като цяло ядосано. Как можеше така да му прекъсне мислите?
-Какво има, Панси? Не ти ли писна да пречиш на хората?
И той я подмина, без да й окаже и най-малката помощ, която й дължеше.
Панси се надигна бавно и болезнено и закъцука към стаята си - беше се отказала от ходенето до банята. Тя затръшна голямата врата и се просна на леглото, което я нарани още повече. Слидеринката изохка жално и се отпусна на мебела, а познатите сълзи пак се зародиха в тъжните й очи и намокриха бузите й. Тя се чувстваше тотално нежелана и презрена, а беше свикнала да се радва на внимание от всички. И всичко това заради едно момче, а всъщност заради подлия й характер.
Паркинсън се загледа в тавана и си спомни деня, в който го беше гледала толкова замечтано, объркана от мислите за едно прекрасно лято. Но то вече беше невъзможно или поне тя така смяташе.
Панси се изправи с болезнен стон и се загледа през прозореца. Тя с удивление забеляза Томас и Драко.
-Какво правят тези двамата? -Забрави тъгата си момичето и с интерес наблюдаваше двама бивши врагове, разговарящи оживено.
Слидеринката не можеше да повярва на очите си. Сякаш целия свят се преобръщаше. Нима някой можеше да предположи, че те двамата можеха да се изтърпят десет минути, а камо ли, да си приказват весело. Тя напрегна всичките си сетива, за да разбере за какво става въпрос, но напразно - стъклото убиваше всеки тон от въпросния разговор. Панси помисли малко и се реши - тя стъпи с колената си по тъмното бюро, издигна ръце към високата дръжка и я натисна. Топлия ветрец разлюля полата й, но тя не успя да му се нарадва, тъй като рязкото изскърцване на рамката я беше предало.

******

-Какво, по дя... -Започна Малфой, но нещото, което му показа приятелят му, го изненада толкова, че той не довърши.
На прозореца на най-горния етаж на двореца Паркинсън едно момиче с черна коса се беше навело през отвореното стъкло. Малфой веднага осъзна за какво става въпрос и изгледа злобно:
-ПАНСИ! -Изкрещя той, незабелязвайки подлата усмивка на Томас.
Драко преливаше от злоба към момичето. "Напоследък се държи много тъпо!" -Замисли се той и пак се обърна към въпросната личност:
-Какво искаш, глупачке? Защо не престанеш да се бъркаш там, където не ти е работа!
Малфой се обърна и закрачи към градината. Обидите, които крещеше Томас, сякаш минаваха покрай ушите му и той не ги разбираше. Беше се замислил и нито виждаше, нито чуваше, каквото и да е. Той заобижда слидеринката наум, но беше прекъснат от една ръка, която го хвана за рамото и го накара да се обърне. Там беше Томас, но Драко хвърли един незабелязан поглед към прозореца, за да се увери в предположенията си. И беше прав - слидеринката я нямаше там, навярно наранена от всичките му думи, а и тези на Сили. Малфой върна погледа си към приятеля си и го заслуша:
-Защо й се впрягаш, Драко? Не я ли виждаш каква е - играе си и с двама ни, а и аз я подредих добре, не се притеснявай. -Томи намигна злобничко на слидеринеца и се загледа в него за отговор, който не закъсня:
-Прав си! -Промърмори малко тъжно Малфой.- Преди я харесвах, но напоследък е доста странна...
-Тъпа? -Усмихна се Томас.
-Точно. Писна ми от нея! Не искам да я виждам! Станала е толкова глупава!
И слидеринците продължиха разходката си из градината, а разговорът постепенно премина към далеч по-важни теми, но една идея се зараждаше в главата на Томас по отношение на Панси и той се опитваше да я потуши. Истината беше, че неговата ярост към нея бавно преминаваше и Сили се страхуваше, че всичко щеше да тръгне като по старому - самият той да е мекушав, лишен от приятелството с Драко, и влюбен в Паркинсън, а самата тя - заедно с Малфой. Това не можеше да стане, но как щеше да успее да го промени самия Томас?...

******

Драко отвори очи и изскочи от леглото си. Той отиде до отворения прозорец, лекия ветрец поразроши наскоро-подстриганата му къса коса, а сивите му очи зашариха из небосвода. Беше изящно-чисто небе, неподхождащо на отминаващото лято. Малфой постоя половин час така, без да помръдне нито една част от тялото си.
Той чакаше Дек - новата му черна сова, подарък за рождения му ден от баща му. Но птицата така и не долиташе, а съдържанието на писмото, което тя носеше, струваше за момчето повече от търпението му. Затова слидеринецът остана така известно време, докато неговото наблюдение не беше прекъснато от Летития, която беше дошла, за да го кара да слезе за закуска.
-Не, благодаря, госпожо Паркинсън. Днес не съм гладен. -Отговори отнесено и машинално Малфой.
-Драко, -Започна по-сериозно дебеличката магьосница.- Панси за трети ден не излиза от стаята си.
Името на момичето накара слидеринецът неволно да се обърне и да изслуша внимателно думите на жената. Той усети, че така само разкрива, че е виновен и се затътри към леглото, уж да прибере мантията си, като така се стремеше да прикрие огризенията на съвестта си, които го бяха накарали да се обърне. Малфой се престори на изненадан и отвърна с престорено очудване:
-Нима?
Летития се загледа в момчето. Тя знаеше, че той е виновен, но не искаше той да се предаде, за да му се скара. Напротив - искаше само да разбере какво може да причини такива последствия на племенницата й. Госпожа Паркинсън обичаше Панси, но никога никой не беше я пречупвал така. Лелята мразеше слабите същества и затова беше пренебрегнала чувствата на племенницата си, обгърната изцяло от неприкрито любопитство.
-Да. Честно казано, не я бях виждала така. Много е странна - не излиза от стаята си, не яде, не говори и само плаче. Затова помислих, че ти, като нейн толкова добър приятел, би трябвало да знаеш какво й става. -Завърши с радост от превкусваната победа Летития.
Но нейните капани останаха празни. Госпожа Паркинсън проведе дълъг разговор с малкия Малфой с цел да го примами, така че той да й разкрие своята намеса в мъката на слидеринката. Но Драко се оказа по-хитър, отколкото очакваше лелята. Той отговаряше, но с толкова добре изиграна невинност, че на Летития й остана единствено да отстъпи. Но и това не стана лесно, тъй като трябваше да прикрива яростта си, а тя не притежаваше това качество.
Малфой се забавляваше прекрасно от тази гледка. Той обичаше да вбесява хората, които му се бъркаха, а този случай направо беше достоен за пиршество. Госпожа Паркинсън се опитваше да прикрие яростта си и едновременно да се изниже от "изумрудената стая". Слидеринецът в началото се забавляваше като й пречеше да се махне, но после му писна и я остави да си тръгне. Момчето изгледа със задоволство физиономията на жената и се заслуша в гневните й стъпки като се чудеше кой ли ще си изпати заради него. Тези мисли го радваха.
Скоро Драко забрави случката, обладан от невиждана радост - Дек се беше върнал и носеше голям плик с отговора на многото му въпроси. Момчето скочи и, бутайки совата в кафеза й, отвори писмото и зачете в захлас, който постепенно премина в тих яд:

"Здрасти, Драко!

Явно доста си се заинтригувал от предишното ми писмо и сега ще ти отговоря на въпростите.
Потър ще тръгва утре. Още незнаем името на момичето, което ще взима, но разбрах, че не му е братовчедка, както ти писах преди. Явно е няква далечна роднина и незнам дали си заслужава вниманието на Черния лорд, но той продължава да се опитва да разбере името й. Учила е в Бобатон, но се сещаш, че там няма смъртожадни, за разлика от Дурмщранг. Доколкото разбрах, е добра магьосница. Но тя няма значение. По-важното е, че днес заминаха майка ми, баща ти и другите. Смятат да се укриват във Франция и навярно вече са там. Ще нападнат "Пресвети Потър" в някой затънтен квартал, а дотам ще го следват. Волдемор ще разбере къде е "белязания" (знаеш, че си има начини), но няма никак да му е лесно, тъй като, незнам дали знаеш, но връзката му с глупака се прекъсна (навярно заради онзи Дъмбълдор). Като цяло, планът ми се струва перфектен, стига Потър да не се измъкне ПАК. Трябваше да умре доста по-рано.
Колкото до училището - разпитах и за двама ни и ми казаха, че няма да имаме проблеми, тъй като глупавият директор смятал, че "миличките деца били много стреснати от всичко, което става и би трябвало да се погрижим да се чувстват обикновени деца". Хахаха! Чувал ли си по-голяма простотия? Ще ми се по-скоро да се запозная с новия ми "шеф" и да му размажа физиономията. Но това няма да стане, защото Волдемор иска сам да се справи с него, но това ще стане по-късно, а и е прекалено опасно да ти разказвам за това по пощата, въпреки "тъмните линии", които създаде Черният лорд специално за тази цел. Но, обещавам ти, ще ти кажа плана за отмъщение веднага щом се видим.
Иначе, искам да те питам как си изкарваш при Панси? Беше ми казвал хубави неща за нея, дано сте добре.
Хайде, приятно прекарване!
П.П. Пращам ти и "Мрачни сили", за да имаш какво да четеш, знам, че няма откъде да го купиш.

Елеонора Лестрандж"

ПЕТА ГЛАВА

КОГАТО КУЧЕТО ПРОЩАВА НА ХАПЕЩИЯ

Томас се събуди от страшния кошмар. Още не се беше зазорило, но той не смяташе да спи - прекалено се беше ужасил. Затова разтърка бавно очите си, полежа малко, вперил изцъклен поглед в тъмния таван и се запъти към кухнята за чаша вода. Кухнята светеше от чистота както винаги, а потрепването на близкото перде накара момчето да потрепне от ужас.
Страхът го беше обзел отвсякъде, страха от смъртожадните. "Нима съм длъжен да стана такъв? Дали ако си изкажа мнението, Волдемор ще ме убие? А и какво ще правя с Панси?" си помисли и тръгна към стаята си, търсещ решение на двата проблема, които го тормозеха непрекъсното.
В това време още едно момче не можеше да заспи. Това беше Драко, който очакваше поредното писмо от потайната дъщеря на Лестрандж. Истината беше, че много се тревожеше за баща си, а липсата на новини един ден след пристигането му в Париж, го плашеше все повече. Малфой не го признаваше, но знаеше, че "великият Потър" не е обикновено момче и беше реална заплаха за Волдемор.
Едно добре оформено тяло падна на тъмния диван, повличайки със себе си нелегалния вестник на смъртожадните. Момчето зачете новините с явен интерес. Търсеше нещо за мисията на баща си. Въпреки че намери статията, която търсеше, остана явно недоволен - тя представляваше текст, който беше написан изцяло за мистериозната далечна роднина на Потър. Както и за самия него. Драко изпуфтя ядосано при вида на снимката на споменатата личност.
-Какви проблеми заради този противеночилатко!
Малфой прелисти и забеляза една забележка, озаглавена "Азбучник за магии". Беше изложено заклинанието "Морсмордре". Драко се усмихна лукаво:
-Това поне мога да го направя!
И с нескрито съмочувствие той закрачи към отворения тъмен прозорец, от който подухваше приятен есенен ветрец. През това време той извади пръчката от джоба си и я издигна нагоре във въздуха:
-Морсмордре ! -Тихо каза той, но не се получи желанния ефект - от пръчката му излезе малко тъмен дим, но той беше отнесен от лекия ветрец. Малфой повтори и дори потрети магията, но напразно - получи се същото, въпреки че последният път беше направо изкрещян от момчето. То се запъти яростно към високата библиотека. Незабелязващ острото и остро изскърцване на вратичката, Малфой потърси книгата, която го интересуваше. След две минути, изнервен още повече от търсенето, слидеринецът грубо затърси информация за "Морсмордре" из "Любимите заклинания на всеки смъртожаден" от Палма Тер. Намери единствено това, което пишеше и в забележката и той започна да си го изкарва на глухата тъмно-зелена стена.

******

Панси се събуди с тъмни сенки опод очите си, които я иотчаяха още повече от живота й. Тя ценеше и пазеше външния си вид, но лекият й сън й беше изиграл лоша шега - тя цяла нощ беше подложена на жесток шум, идващ някъде от замъка. Той я беше ужасил дотолкова, че тя не беше мигнала почти един час след спирането му, при положение, че тя беше жестоко уморена от горчивите сълзи.
При мисълта за това, тя изтри още една напираща капка на самосъжеление и реши да отиде в банята за една разтоварваща вана. Но преди това тя реши да посети Отър - , разположен в една от трите кули на замъка.
Панси вече крачеше по тъмния мек килим, подминавайки "изумрудената стая" в отчаян опит да възпре унизителните сълзи.
Драко я чу как хлипа, произнасяйки тихо "Лигла" реши да проследи въпростана личност. Той изчака минутка, защото знаеше, колко скърца вратата и колко ясно се чува всеки лек звук в имението, а после закрачи след глухите стъпки.
За пореден път учуден от зловещите коридори, Драко следваше Панси, като се ужасяваше от дългото ходене.
-Какво ли може да крие толкова далече? -Запита се тихо момчето, но не се отказа от този прекрасен повод за смелост, който, за жалост, никой нямаше да види.
След минути той вече стоеше пред масивна врата, която преди секунди беше отворена. Той рязко натисна масивната дръжка, която го изправи пред гледка, която го втрещи - момичето беше застанало в скута на момче, което нежно изтриваше сълзите й.
Драко неусетно отстъпи крачка назад. "Нима?" -Помисли си ужасен той, а сърцето му затуптя бързо и силно. Увлечението му към Панси се беше превърнало в нещо много повече, но той не беше разбрал това досега.
Отър обърна заинтригуван поглед към стъписания слидеринец, за разлика от момичето, което скочи рязко от скута му и се хвърли към Драко, но по пътя падна тежко на малкото стълбище и тежко се свлече на земята, като се хвана за левия крак и тежко изохка. Без да се усети, слидеринецът се спусна към нея, хвана я като бебе. Тя обгърна врата му с ръцете си и след секунди припадна, отпускайки леко главата си.
В следващия момент Малфой се оказа в стаята на Летития, обяснявайки й как я е намерил паднала на стълбището. Той не разбираше защо пази тайната й, но усещаше, че така е най добре.

******

Драко седеше на края на леглото и гледаше изтегнатата женска фигура, чието единствено действие беше лекото и едва доловимо дишане. Беше минал един ден от злополуката, но Панси пак спеше. Счупеният й крак беше гипсиран - лечителят от "Свети Мънго" категорично беше отказал да използва магия за въстоновяването, тъй като костта беше много мека и трудно можеше да й се помогне по магически начин. Затова той се беше задоволил само с магия за по-бързо заздравяване, която щеше да позволи на момичето да отиде в "Хогуортс" без гипс.
Малфой не разбираше какво прави. Той сякаш обичаше момичето, което беше пред него, но просто понякога злобата му го надвиваше.
Момичето отвори очите си с лека въздишка и с това стресна "надзирателя" си. Тя отправи черните си очи направо към фигурата край себе си и, след миг на фокусиране, разбра чия е.
-Драко -Промълви глухо тя. Момчето стана рязко и понечи да си тръгне, но Панси го спря с една дума и той покорно седна на предишното си място, вперил пряк изгарящ поглед право в очите й.
-Какво? -Едва промърмори той и усети, че устата му беше цялата пресъхнала.
-Трябва да ти обясня нещо.
Панси направи кратка пауза, която дфаде идеален повод на Малфой да си спомни случката и неусетно да възобнови една загаснала за миг омраза. Той скочи рязко от леглото и закрещя:
-КАКВО ДА МИ ОБЯСНЯВАШ? КАКВО? ЧЕ СИ МЕ ЛЪГАЛА ТОЛКОВА ВРЕМЕ ЛИ? НЯМА НУЖДА ДА МИ ГО ОБЯСНЯВАШ, РАЗБИРАМ ВСИЧКО ИДЕАЛНО? ВЪРВИ ПРИ МЪЖА СИ!
-Изчакай малко. Трябва да изслушаш всичко. -Каза тихо тя и изненадващо Драко я чу. Той искаше да разбере всичко и затова за втори път седна неусетно на крайчето на леглото и се заслуша в една шокираща история история.
-Още от първия път, когато те видях, нещо ми се преобърна вътре в мен и усетих, че нещо става с мен. Затова бях винаги с теб, опитвах се да ти се харесам, но ти беше толкова недостъпен до това лято. Затова по-късно, когато се запознах с Отър, се отпуснах. Стана принудително - той учи в "Дурмщранг", но по една неясна причина го видях оцапан и целия в рани в градината. Съжелих го и го прибрах в Източната кула, без никой да усети.
Панси се погледна крадешком Драко, за да предвиди реакцията му, когато разбере това, което следва. Той беше непроницаем и затова тя се отказа, обедена, че не може да избегне всичко това. Затова тя продължи още по-тихо:
-Впоследствие станахме много близки, но аз се чувствах разделена между теб и него. И това продължава и днес.
Драко се загледа в нея и потръпна. "И все пак чувства нещо към мен" - помисли си той и навреме възпря усмивката си, която щеше да го издаде.
-Сега той е единственият човек, който ме разбира и не ме мрази. -Прошепна тя, но замлъкна в борба с тъгата, която напираше в нея.
Следващите десет минути бяха прекарани в мълчание. Малфой незнаеше какво да каже, но все пак сивите му очи бяха вперени проницателно в тези на момичето. Той едновременно мислеше усилено и се опитваше да проникне в нейните мисли. Паркинсън беше обърнала поглед към каната с вода на ноштното шкафче и добре се правеше, че тя й се струва много интересна. В това време тя се опитваше да спаси положението, но се чувстваше безсилно. Тихият глас на Драко разцепи атмосферата и накара момичето да го погледне право в очите:
-Добре. -И той стана, като се запъти към вратата с цел да си тръгне.
-Прости ми, Драко. Прости ми. -Каза с пресипнал глас момичето и за втори път накара слидеринецът да се вцепени. Той възвърна хладнокръвието си и тръгна рязко към дома на Сили.

******

-Какво ти става, Драко? Изглеждаш още по-блед от обикновеното. Какво е станало.
Гласът на Томас върна бавно Малфой към реалността. Той постепенно различи стаичката на приятеля си и възвърна мисълта си.
-Трябва да спрем това с Панси. Трябва.
Томас вътрешно тържествуваше, но ,благодарение на вроденото си владеене на всяка емоция, успя да запази каменното изражение на лицето си. Впоследствие успя даже да изиграе недоволна физиономия, но въпреки това добави сякаш ядосан, че трябва да признае грешката си:
-Прав си. Вече прекалихме.
И те тръгнаха към двореца Паркинсън, без да продумат. Малфой не можеше да оточни чувството, което го надвиваше, а Сили се радваше вътрешно.
След няколко тягосни минути Томас вече отваряше вратата на стаята на момичето. Тя подскочи от изненада, но единственото, което усети беше рязка болка от нараненото място. Тя се загледа в тях.
Томи погледна Драко и разбра, че той няма да каже нищо. Затова пое нещата в свои ръце - беше му пределно ясно какво трябва да каже, защото го беше обмислял дълго. Той го направи, а Паркинсън му отговори с цялата искреност, на която беше възможна - той разбра за Отър.

ШЕСТА ГЛАВА

СЕКУНДИ ЩАСТИЕ

-Не мога да ти кажа нищо, Панси. Още нищо не е ясно.
Момичето изгаряше от желание да разбере всичко около очилаткото, но все удряше на камък - или Драко не искаше да каже, или не знаеше нищо повече. И в двете положения слидеринката разбираше, че, поне засега, вятърът, който можеше да потуши огъня на любопитството й, беше изчезнал. И въпреки тази спънка тя се усмихна нежно, но изцяло приятелски на Малфой.
-Ъ-ъ-ъ, Драко... -Започна тя и после смутолеви.- Искам да видя Отър...
-Какво? -Попита слидеринецът, който наистина не беше чул нищо от думите й.
За жалост Паркинсън го разбра погрешно. Тя помисли, че този въпрос беше израз на недоумението на момчето, защо иска да се види с приятеля си. Затова тя отговори просто, но със само малко по-висок глас:
-Защото ми липсва.
Този път слидеринецът я чу, но не я разбра отначало. Трескавата му мисъл обиколи всички възможни различни изходи, но откри само един - този, който най не искаше да признае пред себе си. Странно му беше колко беше станал слаб напоследък.
Драко Малфой излезе пред очите на Панси с клюмнала глава.
В това време Отър се беше заключил в Източната кула и обмисляше всичките странни неща, които му се бяха случили. "Какво беше това момче? И защо Панси се притесни толкова при вида му? Нима, ако той ме беше издал, все още щях да съм тук?". И той легна на вехтия диван и заспа почти мигновенно.

******

Драко натисна леко масивната дръжка на източната кула. Тя изскърца. Факлите в коридора осветиха изтърканите мебели, включително и дивана, където беше легнал Отър, но той не се събуди. Това беше удачен повод за слидеринецът да обърне внимание към момчето пред него - при първата им среща беше забелязал само очите му. Отър беше висок и широкоплещест, с не много дълга руса коса и сини очи. "Навярно е руснак. Нали, все пак, "Дурмщранг" е там" - помисли си момчето. После забеляза и , че Отър приличаше повече на мъж, отколкото на момче.
Малфой продължи да разглежда правилните линии на лицето му още десетина минути. Тогава се сепна и се сети за какво беше дошъл. Въпреки това, слидеринецът стоеше в нелепо мълчание. Странно беше да ти се наложи да събуждаш човек, който само си виждал, а и не харесваш. Затова Малфой повъртя още малко очи, търсейки изход от ситуацията, и после се отказа - нямаше как, щеше да му се наложи да събуди момчето.
Драко пристъпи крачка напреди и неуверено прошепна "ей". Естествено това не указа никакво въздействие върху съня на момчето. Затова Малфой започна да се приближава с бавни крачки към дивана. Той използваше това време, за да помисли добре как да събуди приятеля на Панси.

******

Панси гръмко се смееше, куцукайки леко и хваната силно, от двете страни, от двете момчета.
-Остава само седмица до връщането ни в "Хогуортс" -Усмихна се искрено тя и поседна на дъбовата пейка.
Малфой и Сили се спогледаха весело, но отвърнаха само с кимване на глава. Това накара приказливката да продължи да бърбори, препичайки се на приятното и нежно есенно слънце.
В това време в трапезарията на двореца беше дошъл неочакван от Летития гост. Това беше висок мъж, облечен в дълга черна мантия. Очите му се скриваха под сянката на дългата качулка. Той говореше тихо на онемялата жена. След минути тя седна, пребледняла и ужасена. Разговорът съвсем замря, което й даде няколко минути, за да се съвземе от неочакваната вест. Скоро тя се изправи и силно извика дежурната прислужница, като й заръча непремено да открие Драко.

СЕДМА ГЛАВА

ДИЛЕМА


Малфой вече тичаше през ухайните поляни към имението "Паркинсън". Той прескочи стъпалата пред голямата входна врата и, като забави малко ход от приличие, влезе в стаята. Около него бяха разположени множество странни предмети, но те останаха само като фон за погледа му, който буквално пронизваше старата дама и нейния събеседник. Лицето на момчето беше бледо, както обикновено, но в ясните му сиви очи се мяркаше някаква нотка на тревога. Той прекрасно умееше да не показва емоциите си, но този път останал разкрит от лелята на Панси.
Госпожа Паркинсън беше седнала на любимото си червено кадифено кресло и, още от влизането му в помешението, се беше загледала през очилата си в момчето. Тя изчака няколко секунди в тази тягостна тишина, а после започна:
-Имаме една лоша новина за теб, миличък.
Малфой претръпна. Той беше очаквал подобно нещо, мислеше, че е свързано с... определено беше за...
-Нали знаеш, че баща ти беше заминал за Франция. Истината е, че там се е случило нещо много лошо.
Момчето не смееше да си поеме дъх. Сякаш сърцето му беше спряло от тревога и той не можеше да направи каквото и да е.
-Днес ще си отидеш вкъщи. -Завърши мрачно лелята.- Това е Виктория Самър. Познаваш я от Източната крепост. С нея ще се прибереш до вкъщи. Нещата са ти опаковани и те чакат в коридора. Не се мотай, а тръгвай веднага!
И така, Драко Малфой замина от имението Паркинсън без дори да се сбогува с двамата си приятели.

******

В това време, Панси и Томас се чудеха на странното заръчение на Летития и на забавянето на Драко. Не бяха изминали и десет секунди от началото на трескавото мислене по този въпрос, когато Панси забеляза как една черна лимузина, която спря за няколко мига пред входните стъпала. В това време едно изключително бледо момче скочи вътре, заедно с куфарите си. Вътре се настани и една качулата фигура.
Макар че не разбираха какво става, двамата слидеринци се затичаха онемяли през алеите на градината, но колата замина преди да стигнат дотам.
-Къде го водят? Защо? -Крещеше озадачената Панси, докато Томас много по-разумно мислеше над станалото, като почти стигна до отговора, но го разбра много по-късно.
В това време Летития излезе от входната врата и, премятайки престилката си, завлече ядосано Панси и Томас като глухо ги мъмреше за виковете. Впоследствие двамата приятели не разбраха нищо за Драко.

******

Лимузината се изкачваше по един склон, за да премине от другата страна. Драко и Самър мълчаха многозначително. Малфой не намираше сили да чуе истината, но вътрешно това се бореше от желанието да разбере за станалото. Всяка минута той решаваше да попита, но все не намираше сила за това. Погледът му беше пълен с празнота, скръб и страх, но най-странен беше блясъкът, който разкриваше капчица унижение от изброените качества. Защото той се чувстваше слаб. Отново. Цял живот се беше борил с това, че не беше безжалостен. Че беше човек.
Колата спря, а от нея излезе една черна фигура и едно празно същество.
Малфой знаеше какво трябва да направи. Той погледна нагоре, очите му се завъртяха, а той се магипортира в имението на родителите си и зачака покорно Виктория да дойде. Но не го направи от учтивост, а защото го беше страх. Той чакаше ли, чакаше, а смъртожадната продължаваше да не идва. Накрая, след проблизително половинчасово стоене пред дома, Драко реши, че вече трябва да влезе. Той се запъти към познатата входна врата, като ходеше бавно и неуверено. Но някакъв изблик на сила го изпълни точно преди да натисне дръжката. А вътре всичко беше различно - беше студено и неуютно, а беше и гробна тишина. Сякаш някакъв злокобен дух беше нахлул вътре и убиваше всичко наоколо. Той се запъти право нагоре към стаята на родителите си. Един ужасяващо дълъг миг той не можеше да отвори масовата дървена врата. Но накрая реши, че е време да погледне истината в очите.
Вътре откри една слаба, руса жена, която беше хванала ръката на мъжа си и беше отпуснала главата си безпомощно на леглото, където беше разположен той - с кожа, по-бяла от снега и тяло, по-мъртво от смъртта. Драко чувстваше, че не му достига въздух, но сякаш не искаше и да го получи.
В това време Нарциса стоеше още по-мъртва и от трупа. Тя дори не беше забелязала сина си, въпреки ясното изскърцване на вратата. Драко отиде до нея и я прегърна, а тя го погледна с поглед, в който нямаше сълзи. Ако имаше, то те щяха да имат някакъв блясък, изразяващ живот. А сивите й очи не изразяваха абсолютно прази, каквато беше и самата тя...

ОСМА ГЛАВА

ЗАГУБАТА НА ЕДНА НЕЗАПОЧНАТА БИТКА

На другият ден Малфой се събуди в леглото си. Той се надяваше всичко, което му се беше случило да беше сън. В сърцето му трептеше последната надежда, че баща му е още жив. Затова той заслиза бързо надолу към кухнята, където трябваше да намери Луциус, облечен в черната си мантия, пиещ кафе и разглеждащ новия брой на вестника на смъртожадните. Но той откри само майка си, която беше облякла, както винаги, престилката си и изкустно въртеше пръчката си, готвейки закуската без особено внимание.
-Добро утро! -Мрачно и почти през сълзи промълви Драко, но не получи отговор.
След минути, Нарциса привърши готвенето и сложи храната пред момчето, което я погледна и загуби всякакво желание да яде. Той я побутна напред и се загледа в майка си, която умишлено избягваше погледа му. Тя изми чиниите и заизкачва мрачното стълбище нагоре към спалните. Драко постави главата на ръцете си и едри и тихи сълзи започнаха да се спускат по носа му. Той чувстваше, че е загубил всичко, че няма смисъл да живее и, че нещо липсва дълбоко в него - неговият идеал.
Драко тръгна към стаята си с мрачен поглед, давейки се в тихите си сълзи. Той падна на леглото си, абсолютно безпомощен да се мръдне, мъчейки се да спре всяка мисъл, защото всички те бяха за баща му. Но за миг нещо отвлече вниманието му. Нещо, което му убиваше на гърба. Той бръкна с ръка между себе си и леглото и откри едно писмо, надписано с изящен зелен почерк. На него пишеше "До Драко Малфой от Луциус Малфой". Момчето разкъса плика яростно, като си мислеше, че това би трябвало да е някакво чудо. На листа той откри едно дълго прощално писмо:

"Здрасти, Драко!
Предполагам, че щом си получил това писмо, значи съм мъртъв, след мисията ми във Франция. Днес ме прибраха вкъщи, след като се случи нещо ужасяващо с нас, но за това ще кажа след малко. По-важното е, че сега, когато пиша това писмо съм почти на смъртния си одър. Съжелявам, че не те повиках по-рано тук, вкъщи, но, според мен, щеше да ти е още по-тежко и от сега. Но нека да ти обясня какво се случи."

Драко прочете началото на писмото и ядосано заплака, заради решението на баща си да не се видят преди да почине.
Впоследствие, той реши да продължи да чете писмото, като ахкаше от изненада и гледаше почеркът, сякаш с него беше описан най-големият ужас, съществувал някога. Това беше подробният разказ за случилото се във Франция със смъртожадните. Драко не можеше да повярва, че дори Волдемор беше способен на такава мощ и също на това, че баща му въобще беше успял да се върне в Англия жив. Той четеше с ужас за гибелта на другите двама смъртожадни, за яростта на Дъмбълдор, най-великият магьосник на всички времена.
Разказът неочаквано премина към дилемата, която баща му излагаше пред Драко. Той прочете с наслада плана за отмъщение над Хари и Дъмбълдор. Той беше изключително жесток и даже успя да накара желанието за отплата на Драко да се сблъска с тъгата му. В него се бореха двете полюсни чувства на омразата и любовта.
Писмото завършваше кратко и ясно:

"Това е първият избор, който ще направиш, Драко, както и на мен ми се наложи да го направя, като бях на твоята възраст. Ти трябва да решиш дали ще си добър или лош, дали ще си победител или победен, дали ще си силен или слаб. Направи своя избор, но знай, че никога няма да постигнеш мечтите си, ако той не отговаря на изборът, който вече е взел сърцето ти"

******

Драко седеше за втори път на масата в кухнята. За втори път той проговори на майка си, за втори път тя не му обърна никакво внимание, за втори път той изпита нежелание да яде и побутна яденето, за втори път тя се заизкачва нагоре по стълбите и за втори път Драко се почувства безпомощен. Всичко се повтаряше и ставаше все по-тягостно и налудничево. Малфой чувстваше, че нещо не е наред с майка му и, че тя не просто изпитва болка, а сякаш тя беше умрялата и беше останала само една обвивка. Малфой обаче се оказа много по-силен от майка си. Той знаеше, че погребението ще се състои утре, затова реши да отиде да погледне баща си за последен път, преди да се сбогува с него.
Той изпита известно удовлетворение, като забеляза, че Нарциса не беше в стаята. Той прекрачи твърдо прага и се приближи към леглото, като първо целуна ледената ръка на баща си, а после започна мислено да му благодари за всичко. Впоследствие едри сълзи, оцветени от слабото слънце, закапаха от брадичката му, но това не бяха онези сълзи на унижение. Това беше най-искрения израз, който някога беше разкривало сърцето му.
Драко постоя около час при баща си, а после се заизкачва към стаята си, като се чувстваше значително по-силен, въпреки, че в него нямаше омраза. Той още не беше избрал пътя, който щеше да следва.

ДЕВЕТА ГЛАВА

СИНЯ КРЪВ

Драко прекарваше последната седмица от ваканцията изключително лошо. Семейството му, загубило главния си член, сякаш се беше разпаднало. Малфой не намираше утеха в нито едно успокоение, а сякаш след погребението цялата ситуация стана още по-тягостна. Нарциса вършеше всичко изключително машинално, а това още повече объркваше сина й. Драко, на своя страна, прекарваше времето си в тежък преход от тъга към ярост, която, може би, щеше да стане неовладяема, ако Черния Лорд не го беше повикал при себе си в последната извънучилищна сряда.
-Седни, Драко. Едва ли и за миг си си помислил че съм поставил това кресло за украса.
Волдемор беше скръстил дългите си кокалести пръсти и беше подпрял лактите си на масивното бюро. Неговите очи бяха превзети от необичайно спокойствие и дори най-близките му хора можеха да забележат неприкритото му съжеление към момчето. Но тези неща останаха скрити за недосетливия младеж. Той последва указанията на Лорда и седна мълчаливо на предоставеното му старо кресло.
-Искам да поговоря с теб за случилото се с баща ти във Франция. -Започна леко унило Волдемор.
-Няма нужда. Баща ми ми остави предсмъртно писмо, в което ми обясни всичко.
Волдемор впери невярващ поглед в момчето, поглед, който хората, неизпитващи нужното уважение към него, щяха да го нарекат опулен. После мъжат се изправи и закрачи из неголямата стая, обяснявайки:
_Да, баща ти беше досетлив човек. Изключителен смъртожаден, безкрайно предан. Жалко че, укорявайки го за грешките му, така и не успях да му изкажа искреното си благодарство за вярното му служене.
Драко обърна поглед от бюрото към Лорда. И най-искрените съболезнования в последните дни не бяха успели да достигнат целта, която тези думи постигнаха, а именно - подкрепа за малкия Малфой.
-Колкото до майка ти - една смела жена на смъртожаден, тя вече е изгубила всякакъв стимул за живот. Без да искам да те натъжавам, ще ти кажа, че по мое мнение, тя никога няма да се оправи. Единственото, което можем да направим за нея е да й заличим паметта за много години щастие с баща ти. И това искам ти да го решиш.
Малфой, слушащ цялото това излияние, дори не потрепна при споменаването на майка му. Той добре разбираше че тя вече не е жената, която познава, а и в момента в неговата душа не се намираше капчица любов към никого. Затова той отговори сухо и без особени чувства:
-Мисля че не трябва аз да решавам съдбата й. Вие ще решите по-добре.
Волдемор прекрати своята разходка при тези думи и седна пак на своето място зад бюрото. После промълви тихо:
-Тогава нека да я оставим. Тя ще бъде постоянно следена от един-двама смъртожадни, които ще се пренесат във вашата къща. Имаш ли нещо против?
-Не.
Волдемор беше очарован от този рязък отговор. Той никога не беше виждал в Малфой този потенциален смъртожаден, който виждаше сега. Черния Лорд много добре знаеше че отмъщението е най-безразсъдното нещо, а и смъртожадните без роднини са най-добрите убийци, защото не се страхуват от нищо. Затова той се надвеси над бюрото, приближавайки се до Драко, колкото се може повече, и го попита с усмивка:
-Искаш ли да се преместиш тук?
Това беше може би най-неочаквания въпрос за малкия Малфой. Той дори не можеше да повярва каква чест му оказва лорда. Десетина секунди той не вярваше, но после се върна към действителността и с искрена усмивка (нещо, което не му се беше случвало от няколко дена) отговори:
-С удоволствие.
-Но, Драко, ти трябва първо да ми обещаеш нещо, което ще ти е много трудно да направиш, но нямаш друг избор. Трябва да ми обещаеш че няма да предприемаш нищо срещу Потър, Дъмбълдор и всички тези, които и двамата мразим, без да ми казваш и без да имаш моето съгласие или заповед. Иначе ти можеш да си изпатиш жестоко, а и ще провалиш моите планове, за тяхното избиване. Обещаваш ли ми?
Драко мислеше трескаво. На него никога не му се беше налагало да дава толкова трудно обещание. Той дори незнаеше дали е възможно да го осъществи. Затова той каза само:
-Ще направя всичко възможно.
-Това е достатъчно за момента -Усмихнато отговори Черният Лорд.- А сега можеш да излизаш, там ще намериш госпожица Лестрандж, тя ще ти покаже стаята, а и, надявам се, ще си прекарате добре заедно.
И вратата се затвори след Малфой, а изражението на Волдемор прие онова тъжно изражение, което никой не беше виждал.

******

В това време Панси и Томас вече знаеха какво се е случило със семейство Малфой и тихо съжеляваха за Драко. Те не знаеха какво точно е станало във Франция, но знаеха последствията от него и това им беше достатъчно. Виждаха се всеки ден, което не попречи на Паркисън да посещава своя голям приятел Отър. Но тя прекарваше повечето си време в мисли за Малфой. Нейните чувства към него бяха преминали към строго приятелски и тя искрено съжеляваше за случилото се с него. Сили също си беше променил чувствата към нея на приятелски и май за всички това беше по-добре. Но те не успяваха да се забавляват истински, заради мислите за Драко.
В последния ден на ваканцията Панси изпрати писмо на Драко, в което казваше колко много съжелява и се надява да е добре. Отговорът му не само я очуди, но и я зарадва. Ето какъв беше той:

"Здрасти, Панси,
Не се притеснявай за мен аз съм много добре. В щабквартирата на смъртожадните съм и си прекарвам страхотно. Случаят с баща ми ми даде повод да разбера какъв наистина искам да бъда и какво целя. Не съм забравил баща си, просто съм приел случилото се и сега всичко е наред. Колкото до майка ми - тя не е добре, но със смъртожадните се надяваме тя да се оправи скоро като мен. Тук съм с една приятелка Елеонора Лестрандж, дъщеря на Белатрикс (колко съжелявам че така се случи и с леля). И двамата го превъзмогнахме и сме готови да се върнем в Хогуортс, все едно че нищо не се е случило. Налага се да прикриваме злобата си към този глупк Потър и неговите противни приятели, за да не провалим плановете на Черния Лорд. Надявам се чрез това писмо да оправя настроението ти, което, предполагам, се е развалило, заради станалото. Ще се видим утре на гарата. Приятно прекарване и много поздрави на Сили"

Панси не издържа и в 11 часа през нощта тя вече тропаше на дома на Томас, за да му съобщи радостната новина за възстановяването на Драко.

******

Драко се боричкаше отнесено с Елеонора на пода. Това й даде възможност да го повали и да притисне китките му на пода.
-Пак те победих. -Засмяно отсече тя.- Трябва да се стегнеш! -После тя го целуна и го пусна от хватката си.
Малфой започна да търка китките си, не от болка, а за да накара Лестрандж да се гордее, че го е победила. Той често правише този жест, като я оставяше да бие, каквото и да правиха. После, без да премества погледа от китките си и без да спира да ги търка, той я запита сериозно:
-Как успяваш да се справиш с всичко това? -И той премести погледа си към нея, а тя моментално обърна изумрудените си очи към килима. После се замисли и отговори:
-Никога не съм прекарвала достатъчно време със семейството си. Те мислеха че най-важното за мен е доброто образование в "Дурмщранг". Затова аз така и не успях да опозная родителите си.
-Като Потър. -Спомена Драко.
Елеонора обърна погледа си към Драко и с пламенен поглед и засмяна усмивка го помоли да й разкаже повече за Хари. И така, те прекараха деня, а и повечето от нощта във весели подигравки над грифиндореца.

******

-Драко... Драко...
Панси отчаяно викаше след приятеля си, дърпайки Сили настоятелно към каменната колона, където беше видяла познатата фигура.
-Стига, Панс, да не съм ти куче! -Жалваше се Томас, но слидеринката не го чуваше.
Малфой съзря зад дългата руса коса на Лестрандж веселата сцена, която се разиграваше, извини се на Елеонова че трябва да я остави за малко и се затича да посрещне и прегърне приятелите си.
-Панси, Томи, това е Лестрандж.
Блондинката чаровно се усмихна и се запозна с тях. Драко се зарадва на факта, че Панси не се издразни. "Слава богу! -Каза си той- Поне вече май всичко е свърщило.". Но щастието на Малфой беше помръчено след по-малко от десет минути.

******

-Какво правиш пък ти тук, Потър? -Яростта на Драко се усилваше със всяка секунда.
-Малфой, предупреждавам те, махни се веднага от това купе. -Познат ядосан глас дочу Драко. Да, това несъмнено беше Хърмаяни Грейнджър.
-Затваряй си устата, мътнородке, не съм дошъл за теб.
Всичко стана толкова бързо, че слидеринецът нищо не разбра. След половин секунда той не виждаше почти нищо от косата на грифиндорката, но усещаше нещо студено близо до гърлото си.
-Кълна се, Малфой, ще те убия. -Грейнджър говореше с непозната злоба. Тя беше придобил някакъв странен кураж.
Лестрандж влетя в купето и насочи магическата си пръчка към грифиндорката. Тя бавно се отдалечи от Драко, като пусна кинжала, който беше хванала. Всички в купето, с изключение на една качулата фигура, която нито Лестрандж, нито Малфой, не можеше да разпознае, се бяха вгледали във врата на Малфой. Всички бяха страшно учудени и уплашени. Елеонора се обърна натам и видя какво има. После го изкара от купето и, неотговаряйки на въпросите му и криейки врата му, го заведе в едно празно купе и го накара да седне.
-Но какво, да го вземе Мерлин, ми има??? -Почти изкрещя Драко.
-Кръв. -Сухо отговори Елеонора.
-И какво от това?
-Синя е...

ПЪРВА ГЛАВА

СТАРИЦАТА ОТ "ХОГУАРТС ЕКСПРЕС"

Хърмаяни дишаше тежко и не смееше да премести поглед от мястото, където допреди една секунда се бяха намирали Малфой и непознатата. Рон беше още по-потресен и, в интерес на истината, по-скоро се беше уплашил от събитието, отколкото да се изненада. Хари също беше стъписан, но вниманието му беше отвлечено от качулатата фигура, която свали качулката си и разкри бялото си лице.
Хърмаяни учудващо не помнеше случката. Тя беше останала потресена, след като приятелите й бяха обяснили за какво става въпрос. Тя не помнеше заплахата, нито откъде беше взела кинжала, който ужасяващо лежеше посредата на купето, със тъмносинята кръв по острието му. Разговорът премина на тази тема, но множеството главоблъсканици вече уморяваха Хари и той реши да я смени, току-виж бяха почнали да се занимават с обикновените приятни и безсмислени разговори. Трябва да признаем, че това не беше характерно за него. Той, по принцип, обичаше непрекъсното да коментира странностите, които откриваше в магьосническия свят, а неговите верни приятели - да се отегчават от непрекъснатите му догадки.
-Виждам че си останала очарована от първия сблъсък с Малфой, Фльор. Не се притеснявай, скоро ще свикнеш. -Хари се усмихна весело. Той съвсем беше забравил случката, за разлика от приятелите си.
-Хари -Подзе плахо Рон.- Не смяташ ли че това беше поне малко странно.
-Но... Как? Какво стана?
Фльор Делакор беше проговорила изненадващо.
-Бях чела някъде за това... Но май съм забравила. -Заяви Хърмаяни и замислено заби погледа си в земята.
-Вече и това доживяхме, Хари. -Усмихна му се червенокоското.- Хърмаяни не знае нещо. Мисля че вече можем спокойно да умрем.
И той се захили с онази искрена радост, на която само той беше способен.
Изненадващо, но при срещата на Рон с вийлата, той се беше държал напълно нормално. Сякаш и сянка не беше останала от неговата притеснителност. Въпреки това откритието, че именно Фльор се беше оказала дъщеря на Сириус беше стъписало всички.
Странното и страшно приключение във Франция беше изморило Хари. Той беше изживял всичките чувства, на които беше способно неговото изстрадало сърце, за един ден. Срещата му с Реджина го беше разведрила, а подаръкът, който тя му беше дала, беше, може би, почти толкова неповторим, колкото преживяването в "Светлата градина". Историята с Фльор беше дълга и изморителна, а и той вече я беше разказвал хиляди пъти. Затова ние ще я разкажем, като го оставим да почине от тежките мисли, които занимаваха сърцето му.
След заминаването си, Реджина Блек беше се установила в Лил. Тя се беше отдалечила от света - не излизаше, ядеше малко, беше даже загубила магическите си способности. Но всичко това се беше променило след откритието, че е бременна. Трудно й беше да се грижи сама за себе си, като единствения човек, с който общуваше, беше Сириус. След раждането на Анна, позната на нас като Фльор Делакор, тя сякаш беше възкръснала - способностите й се върнаха, а и тя вече излизаше малко. След смъртта на Сириус, това беше капката живот, която я пазеше от тотална загуба на разсъдъка й. Анна беше прекръстена, а и майка й беше забъркала многоликова отвара, като беше сложила в нея и сълза от феникс, което позволяваше на дъщеря й да запази новия си външен вид, без да има нужда да пие от нея всеки ден. Това беше вследствие на страха на Реджина. Тя се ужасяваше, че чертите на дъщеря й, отговарящи изцяло на тези на Сириус, и фамилията й Блек щяха да й изиграят лоша шега и щяха още повече да утежнят живота на сирачето. Връщането на вдовицата към живота беше толкова необяснимо, че тя дори осинови едно малко момиче, за да научи Анна да обича, макар и лишена от бащина ласка. Осведомена за цялата история на баща си, майка си, сестра си и себе си даже, Фльор беше приела задачата да пази тайните си от останалите. Те живееха щастливо трите, без да се притесняват от нищо. Фльор се превръщаше в прекрасна ученичка, префект в "Бобатон", отличничка в курса си и всеобща любимка. Сестра й също преуспяваше в академията.
При новината за заминаването на дъщеря си в "Хогуартс", Реджина беше се уплашила, че тя ще разкрие тайната си на Хари и преждевременно ще му каже неща, за които той не е подготвен. След множество обещания, майката я беше пуснала. Трябва да признаем, че Анна добре беше прикрила идентичността си. Не че това не й се налагаше всеки ден. Тя се беше държала дръзко и пренебрежително с Хари и приятелите му, за да не му дава поводи да я заговаря и, без да иска, тя да се изпусне. Когато той спаси сестра й, а впоследствие и самата нея, тя не можеше да скрие благодарността си и го беше разцелувала, без да каже и дума от притеснение.
Случките по време на Тримагическия турнир, а и завръщането на Волдемор, за което я беше уведомил и самият Дъмбълдор, я бяха изплашили и тя беше затворила дъщерите си в малката си къща в Лил и им беше забранила да ходят на училище цяла една година. След като се беше уверила в бездействието на Черния Лорд, тя отново ги беше пуснала да отидат в "Бобатон" и да наваксат изпуснатата година.
Срещата на семейство Блек с Хари беше преминала с много сълзи, много разговори и много въпроси. Реджина беше показала на момчето множеството писма от Сириус, а и фотографиите им от сватбата. Фльор, в непобедим изблик на чувства и думи, беше объркала Хари с множеството си обяснения. Въобще, той беше прекарал чудесно с тях. Реджина беше решила да прати по-голямата си дъщеря в "Хогуортс", където да завърши обучението си под зоркото око на Дъмбълдор. Самата Реджина реши да се премести, заедно с сестра й в Лондон, в Щабквартирата на Ордена на Феникса. Тези мерки за сигурност бяха задължителни, предвид завръщането на Волдемор. Фльор, от своя страна, щеше да приеме нов облик, както и ново име. Любовта на Реджина беше толкова силна, че тя във всеки един момент се страхуваше за дъщерите си. Тя беше приела Хари като собствен син. Даже беше започнала да се страхува за него, колкото за децата си. Но това не изнервяше самото момче. То рядко срещаше хора, които толкова да се тревожат за него. Такъв беше Сириус, такъв беше Дъмбълдор, такъв беше и Лупин. Но родителското отношение винаги беше толкова приятно за Хари, лишен от семейство.
Колкото до случката във Франция, можем да кажем, че Хари, Дъмбълдор, Лупин, Снейп и Муди бяха нападнати от семейство Малфой, Белатрикс Лестранж и вече познатата ни Виктория Самър. След една много жестока битка, множество разрушения и викове, на мястото на сблъсъка бяха останали труповете на Луциус и Белатрикс, едно кърваво петно от дълбоката рана на Лупин в дясната ръка и левия показалец на Лудоокия. Но той го приемаше много добре, като със странната си усмивка казваше "Ето, вече имам споменче и от това сражение. Като умра в "Хогуортс" ще започнат да изучават История на магията по моето тяло". Но най-големият удар, който беше нанесен на Ордена, беше този върху Снейп. Малко преди да умре, Луциус му беше приложил проклятието "Импас", което беше парализирало безвъзвратно тялото на Сивъръс от кръста надолу. Той беше прикован навеки на едно от леглата в къщата Блек. Не можем да не кажем, че Хари беше придобил някаква странна привързаност към Снейп, след като той беше се сбогувал с част от себе си, за да го спаси. Но тези чувства не бяха споделени или поне така изглеждаше. Сиръръс още ненавиждаше Хари, но лека-полека тази омраза се изпаряваше, тъй като Нечистокръвният принц най-накрая беше загубил вродената му злопаметност. Но той не даваше никакъв повод на момчето да разбере тази промяна. Снейп викаше на Хари, гонеше го от стаята, когато той го посещаваше, и дори му се заканваше. Но Хари беше глух за обидите, съзрял вече една всеотдайност у бившия си учител по отвари, която не можеше да бъде заличена от нито една дума.
Но оставаше и още един въпрос - кой ще преподава отвари, кой трансфигурация и кой Защита срещу черните изкуства. Снейп беше прикован на леглото, Макгонагол беше заета с Министерството, а Ъмбридж... Е, за нея е ясно.
Това беше поредния открит въпрос, на който Хари не можеше да си отговори. Поне се утешаваше, че поне него ще разбере довечера.
Така, Фльор, която щеше по-късно да приеме новия си облик, Хари, Рон и Хърмаяни пътуваха на "Хогуартс Експрес". Всеки беше зает със собствените си мисли. Разговорът им беше съсредоточен в разказите на Фльор за "Бобатон". Тя пламенно описваше снежнобелия замък в стила на класицизма, големите, поръсени с множество теменужки, поляни, лазурното небе, което никога не посърваше и разкоша на самата сграда.
-И там учат само момичета? -Невярващо попита Хари.
-Разбира се -отвърна Анна- Още от създаването на академията тя е била изцяло девическа. Основателката й - Сийр Латон е била твърдо убедена, че липсата на момчета в училището, ще спомогне за по-голямата концентрация на ученичките.
-Не ви ли беше гадно? -Простичко попита Рон.
-Че защо? -Фльор се учуди- Това, че в замъка няма момчета, не пречеше ние да имаме взаимоотношения с такива. Все пак колежа по вълшебство Мелато е на две крачки от академията. -Усмихна се тя.
Хърмаяни рязко отвори очи и се ококори (след срещата с Малфой тя беше особено мълчалива):
-Чела съм за този колеж...
-Това, за нас, не е нищо ново. -Изхили се Рон.
-Той е разположен в Средиземно море, нали? -Не обърна внимание на приятеля си Хърмаяни- Чувала съм, че е много зловещ.
-Хахаха, да, така е за човек, който не му е свикнал. -Засия Фльор.

*****

-Нещо от количката? Нещо от количката?
Хари се обърна попита:
-Искате ли нещо?
След като чу поръчките, той излезе от купето и затвори вратата му.
-Две шоколадови жаби, едно пакетче желирани мухи...
-ХЪРМАЯНИИИ! -Изкрещя Рон от купето.
Хари не можа да довърши и след миг вече беше в купето. Грифиндорката беше паднала на земята до седалката и дишаше тежко, Фльор беше клекнала до нея и поставила ръка на челото й, а Рон паникьосано тичаше из купето.
-Хърмаяни, какво стана? Как си? -Разтревожено питаше Хари, застанал до нея.
-Нещо ме заболя адски силно. -Отговори тихо тя.
-Къде? -Попита Фльор.
-Навсякъде -Гласеше отговора.
Хари обгърна цялата стая с поглед, за да намери извършителя, а погледът му спря да старицата с количката, която любопитно гледаше грифиндорката от коридор. След като срещна погледът му, тя нервно се обърна и забута бързо количката към края на вагона. Хари излезе от купето и се затича след нея. Незнаеше защо го прави, но знаеше, че старицата има нещо общо със случката.
-Стой! -Викаше той, а старицата, като го видя, захвърли количката и се затича към вратата на вагона. Тя едва успя да я заключи, докато Хари стигне до нея. Когато той извади магическата си пръчка и извика "Алохамора", нея вече я нямаше.

*****

-Къде е старицата с количката? -Запъхтяно попита Хари, забравяйки всякакъв етикет.
Професорите учудено го погледнаха. Тяхната изненада се превърна във възмущение и недоволство.
-Господин Потър, следващия път, когато зажаднеете за малко тиквен сок и някое кексче, ако обичате, не занимавайте учителите си. камо ли с този тон. -Професор Спраут беше наистина ядосана.
-Не... Трябва да я откриете. Бързо!
И той разказа случката набързо и след една минута искрени молби, "Хогуартс Експрес" вече се претърсваше. Старицата беше намерена във последния, отдавна неизползваем, вагон, вързана. Но тя не помнеше нищо.

ВТОРА ГЛАВА

НОВИЯТ ПРЕПОДАВАТЕЛ ПО ЗАЩИТА СРЕЩУ ЧЕРНИТЕ ИЗКУСТВА

Хари прекрасно разбираше какво се беше случило във влака. Многоликова отвара. Друг беше въпросът кой седеше зад образа на старицата. Хари се замисли. "Може би някой смъртожаден. За да реагира Хърмаяни по този начин, само от силата му, то той трябва да е някой от почитателите на Волдемор." Самата дума предизвика у него смях, който той бързо успя да потуши.
-Здрасти, Невил, как си? -Усмихна се Хърмаяни.
-Добре, мерси, само дето не мога да открия Тревил.
-Ще се намери, не се безпокой. -Усмихна се Рон.
Хари, Хърмаяни, Невил, Рон и качулатата фигура вървяха към колесниците. Трябва да признаем, че Лонгботъм въобще не се зарадва на непознатата, а дрехите й го караха да потръпне. Той изгледа Хари въпросително, но грифиндорецът само се усмихна.
Във входната зала ги чакаше Хагрид.
-К'во ста'а? -Усмихна им се той.
-Здрасти, Хагрид, днес много рано сте преминали езерото с първокурсниците. -Каза Хърмаяни учудено.
-Че как? Нали имам поръчение от Дъмбълдор. -Той се наведе към тях и прошепна тихо.- Трябва някой да отведе госпожица Делакор до директора.
И усмихнато, той поведе качулатата фигура към директорския кабинет.
Въпреки бутаницата, четиримата приятели успяха да се доберат до масата на Грифиндор, поздравявайки приятелите си.
-Днес церемонията ще започне по-късно. -Уведоми ги Дийн.- Незнам защо.
-Е, важното е, че ние знаем. -Прошепна Рон на Хари и Хърмаяни и се усмихна.

*****

След половин час, "Най-накрая", директорът беше застанал пред учениците и гледаше със своя благ поглед.
-Като за начало, смятам, че трябва да ви запозная с новите ви учители по Трансфигурация, Отвари и Защита срещу черните изкуства.
Голямата зала се изпълни с притеснен и учуден шепот. Разбира се, за Хари, Рон и Хърмаяни, това не беше новост, но липсата на Снейп беше предизвикала смут.
-Тишина! -Викна директорът.
-Съжалявам, че се забавих.
Тримата приятели се обърнаха към момичето, което току-що беше седнало до тях. Тя имаше къса и къдрава кафява коса, сивеещи очи и меки черти на лицето.
-Фльор? -Въпросително я изгледа Хари, невярващ на учите си.
-Да. -Усмихна се тя.
-Тихо, тихо. -Прошепна Хърмаяни.
Залата замлъкна и директорът продължи:
-Новата ви учителка по трансфигурация... Е, всъщност е вашата стара учителка по трансфигурация. -Дъмбълдор се усмихна меко.
-Моля? Но как? -Чуха се гласове от масите.
-Професор Макгонагол, въпреки поста, който заема вече в Министерството на магията, категорично отказа да се оттегли от задълженията си. Тя ще продължи да бъде професор по трансфигурация, ръководител на дома "Грифиндор" и заместник-директор.
От цялата зала се чуха възторжени аплодисменти, най-вече на масата на дома. Грифиндорците не можеха да повярват на ушите си, но бяха сигурни, че това беше прекрасно.
-За жалост Минерва беше възпрепятствана да дойде и няма да учавства в днешната церемония.
Дъмбълдор погледна строго учениците, за да ги накара да запазят тишина.
-Това е професор Константин Василевски. Той ще бъде новия ви учител по отвари и ръководител на дома "Слидерин"
Излезе тридесет-четиридесетгодишен мъж, с дълга руса коса, падаща леко отстрани на лицето му. Големите у тъмнозелени очи святкаха от вълнение, но в тях можеше да се забележи и една нотка на гордост, която той трудно прикриваше. Имаше остри форми на лицето с добре изразени скули. Той изглеждаше някакси величествено, тъй като беше много висок и със стройна фигура. Той се поклони и се усмихна от удоволствие, чувайки овациите, които главно бяха от масата на "Слидерин".
-Рон, какво си се ядосал? Защо не ръкопляскаш? -Попита Хърмаяни, аплодирайки учителя.
-Хърмаяни, ти чувала ли си за нормален и добър ръководител на "Слидерин" -Намуси се Рон скръствайки ръце и клюмайки ядосано с глава.- Кой знае този пък какъв е.
Хари ги слушаше отвеяно как се препират и се опитваше да проникне в душата на новия учител. Преди година, той би се съгласил с приятеля си, обосновавайки се на впечатленията от Снейп, но скорошните събития бяха променили изцяло мнението му за слидеринци. Той беше осъзнал, че, въпреки че Разпределителната шапка определяше дома по характера, и оттам можеше да излезе свестен човек. В това отношение може да се каже, че Хари значително беше израснал като личност.
След няколко мига, Дъмбълдор беше излязъл пак. Той беше разперил ръце и плавно ги спускаше надолу, за да настане тишина.
-И сега... Остана да ви запозная само с новия ви професор по Защита срещу Черните изкуства. Това... съм аз. -Довърши Дъмбълдор, а "публиката" му остана потресена. Но това трая само един миг и вече залата ехтеше от аплодисменти.
-Моля??? -Едва изрече Хари.

*****

...Ще дойде ден, когато слънцето пак ще изгрее." -Довърши песента си Разпределителната шапка.
-Сега, ученици -Благо поде Дъмбълдор- да приветстваме новите ученици в нашето училище.
Група първокурсници влезе във Входната зала и премина плахо до учителската маса, под аплодисментите на учениците.
-Заболяха ме ръцете да пляскам. -Недоволно измърмори Рон, но Хърмаяни го сръчка в ребрата и той притихна.
-Андрю Лотс!
-Рейвънклоу!
Сред бурни овации по домовете си бяха разпределени още десетки ученици. Хари, Рон и Хърмаяни се бяха залисали в собствените си мисли и едва успяха да асимилират думите на Дъмбълдор, който покани Фльор да отиде при учителската маса. Тогава тримата се сепнаха и заслушаха внимателно.
-Ученици, това е Синистра Керан. Тя дойде чак от Франция, за да довърши обучението си в "Хогуартс". Тъй като рядко идват ученици от други училища, ще ви помоля да бъдете мили с нея. -Дъмбълдор замлъкна. После добави.- А сега, нейния дом ще определи Разпределителната шапка.
Фльор я усети на главата си. Вехтата шапка замлъкна и, като че ли, се замисли. После започна да шепти в ухото й.
-Ти имаш любознателността на Рейвънклоу, добротата на Хафълпаф, храбростта на Годрик и чистокръвието на Салазар. Не мога да определя дома ти.
Фльор стисна учи от притеснение. Цялата зала замлъкна, объркана от нерешителността на шапката, която се бавеше вече минута. Тя шепнеше в ухото на Анна:
-Къде да те пратя сега? В "Рейвънклоу" ще преуспееш, "Хафълпаф" ще те научи на любов и доброто, "Слидерин" ще ти осигури власт, а "Грифиндор"... Знам какво да направя.
Фльор стисна още по-силно очите си.
-ГРИФИНДОР! -Изкрещя шапката.
Залата се изпълни с аплодисменти, а грифиндорците викаха най-силно. Въпреки това Фльор успя да чуе следните думи, точно преди Дъмбълдор да вземе шапката:
-"Грифиндор" ще те накара да се гордееш със себе си.