Цената на Змийската отрова [завършен]

ТРЕТА ГЛАВА

ЕДИН ЧАС ПО ОТВАРИ

Хърмаяни бавно отвори очи и се сепна. Кошмарите не преставаха да я мъчат. „Дали не искат да ми кажат нещо?” мислеше си момичето, а пред погледа й минаваха образите на призраците, който беше видяла в съня си.
Седрик… Лицето му беше толкова изпито, а под очите му имаше сенки. Той беше загубил предишната си красота и сега изглеждаше толкова страшен. Въпреки това в очите му, лишени от зеници, се криеше толкова много доброта и разбиране. Той сякаш я подкрепяше.
Сириус… Ах, Сириус. Беше ли справедливо той да бъде така жестоко отнет от Хари? Беше ли справедливо да си отиде по този начин? Косите му се вееха, без да има вятър. Той строго я наблюдаваше и тя сякаш чуваше думите му „Голяма опасност грози „Хогуартс”, Хърмаяни. Трябва да надвиете злото, преди то да е станало част от вас”.
Тонкс… Тя мило наблюдаваше момичето и й намигваше. Носът й приемаше формата ту на картоф, ту на морков. Но Хърмаяни не можеше да се разсмее. Това вече не беше смешно. „Не си виновна, миличка, нито пък Хари. Така трябваше да стане”.
Дъмбълдор… Но защо той беше част от мъртъвците? „Един ден съдбата ще приеме обрата, който винаги е трябвала да приеме. Ще дойде мигът, когато ще разберете, че не можете да се борите с миналото. И този миг наближава, госпожице Грейнджър”.
Хърмаяни отърси главата си. Тези сънища я влудяваха. Тя не можеше да се съсредоточи върху нищо. Но нямаше да си позволи да започне учебната година по този начин.
Грифиндорката погледна часовника си – беше пет часа и половина. Тя слезе от леглото и сложи пантофите си. Опитваше се да не събуди никого, въпреки че хъркането на Първати Патил приглушаваше меките й стъпки. Тя заслиза по стълбата към общата стая и забеляза, че там се беше разположило едно момиче с къдрава коса. Това беше Фльор.
-Добро утро! –Усмихна се тя на Хърмаяни.- Не можеш ли да заспиш?
Грейнджър се разположи на едно от канапетата до огъня. Въпреки, че беше едва началото на есента, в стаята беше доста студено.
-Кошмари, нищо особено. –Отвърна Хърмаяни и отпусна главата си на облегалката.- А ти?
-Аз по принцип спа малко. –Каза Фльор и й намигна.
-Вълнуваш ли се за новия ден?
-Не особено. Ще видим.

***

-Хайде, Рон, закъсняваш за закуска. –Каза Хари, побутвайки приятеля си по рамото.
-Закуска? –Уизли понадигна главата си с надежда.
-Да, закуска, ядене, манджа, хранене… Както искаш го наречи. Важното е, че закъсняваш. –Хари вече почваше да се ядосва. Стържеше го стомахът, но той знаеше, че ако не събуди приятеля си, той ще проспи целия ден и ще си осигури множество наказания.
-Добре, ставам. –И преди Хари да възроптае на лъжливото обещание, червенокоското се понадигна и завлачи краката си към гардероба.
-Ще те чакам в Общата стая. –Каза Потър и се смъкна по стълбата.
В стаята на Грифиндор нямаше почти никой. Единствените ученици, които отвреме-навреме прехвърчаха през нея към Голямата зала, бяха в общия случай от по-долните курсове.
Хари се загледа в огъня. Още помнеше как преди две години беше говорил чрез него със Сириус, след като беше избран за Тримагическия турнир. Колко много му липсваше кръстника му. На Хари му хрумна една идея и той бръкна в джоба на мантията си, където намери малка снимка на Сириус. Тя беше доста овехтяла – рамката й беше станала в няколко цвята, самият образ беше безцветен, а и имаше няколко малки дупчици по нея. Това беше подарък от леля му. Сириус нямаше портрети. Семейството му го беше лишило от тази чест, тъй като той много се различаваше от тях. А и нямаше други снимки, защото всичко беше унищожено след обиска на дома му. Единствената снимка, единствения спомен. И Реджина му го беше дала, защото знаеше, колко беше силна любовта на момчето към кръстника му. Той заемаше мястото на родител.
Лицето на Сириус беше младо – нямаше ги бръчките, косата му беше чиста и буйна, в очите му се виждаше онези буреносни облаци, които изразяваха толкова много смелост, гордост, но и доброта.
Кръстникът му го погледна и каза мило:
-Хари, как си?
-Мислех си за теб и за всички неща, които се случиха.
-Прекалено много мислиш, Хари. Остави съдбата сама да избира пътя си. Ти не можеше да спасиш нито родителите си, нито Седрик, нито Тонкс, нито мен. Мисли за бъдещето, не за миналото.
Хари чу, че някой слиза по стълбата. Това беше Рон, вече облечен и готов. Грифиндорецът пъхна снимката в джоба си. Той ревностно пазеше този подарък от всички. Не беше казал, че го има, а и не искаше никой да знае. Снимката си беше само негова и само той можеше да си говори с нея и да я обича.
-Хайде, трябва да побързаме! –Рон се запъти към портрета. Той не беше видял нищо.

***

-Първите два часа имаме отвари. Нямам търпение да разбера що за човек е новият учител! –Изчурулика Хърмаяни и захвърли програмата настрана, захващайки се с новия брой на „Пророчески вести”.
-Супер! Нямам търпение! –Промърмори Рон и се обърна към Хари, който още четеше програмата.- После какво имаме?
-Почивка, двоен по Защита срещу черните изкуства, обедна почивка, Грижа за магически създания и Пророкуване. –Прочете замислен Хари.
-Значи… Имаме час по нерви, после мъдрости и главоблъсканици, чудовища и за капак онази лудата. –Възропта Уизли.
-Какво говори той? –Попита Фльор.
-Остави го. Не виждаш ли, че само си търси поводи, за да хленчи за нещо. –Обади се Джини, сядайки на масата и плезейки се на брат си.
Рон забоде ядосан поглед в яйцата си с бекон и не продума повече и дума.
Хърмаяни се обърна към Фльор и трите с Джини започнаха да коментират натоварената й програма и да й обясняват по отделно за всеки час и всеки учител.
През това време Хари се опитваше да се сети какъв ли ще бъде часът по Защита срещу Черните изкуства. Дъмбълдор – учител? Момчето не можеше да си го представи в този образ, въпреки че знаеше, че Албус е бил професор по трансфигурация. Ами лошата поличба, която причиняваше толкова много щети на всеки, дръзнал да преподава този предмет? Не се ли страхуваше Дъмбълдор? Но едно подигравателно гласче се обади в главата му „Откога вярваш в предсказания, пророчества и поличби, Хари? Може би искаш да заемеш мястото на професор Трелони?”.
Хари се изсмя гръмко и всички го погледнаха учудено.

***

-Добър ден, ученици! –Чу се строгия глас на професор Василевски.- Вие вече знаете името ми, забелязвам, че даже господин Нот ме коментира.
Тиодор се обърна като попарен и сведе глава, промърморвайки „Не съм, професоре!”
-Господин Нот, не е учтиво да говорите на носа си, а и не е особено честна постъпка да лъжете толкова хладнокръвно. Трябва да се научите да държите на думата си.
Тиодор сведе още по-ниско главата си и впреди засрамен поглед в новия си учебник, все едно той беше най-интересното нещо в стаята.
-Мисля, че вече е време да продължим с учебния материал… -Започна Константин, но не успя да довърши, защото в стаята влетяха Драко и Елеонора, едва сдържайки смеха си.
-Добър ден, господин Малфой. Бихте ли ми представили дамата си. –Професорът хвърли спокоен поглед на двамата слидеринци.
-Дамата ми… хахаха… е госпожица Лестрандж. –Едва сдържаше смеха си Драко.
Лицето на Невил стана бяло като тебешир. Константин му хвърли бърз поглед незабелязано и продължи хладнокръвно да наблюдава слидеринците.
-Може би желаете да обясните закъснението си? –Попита ги той.
-Хахаха… -Елеонора шептеше нещо в ухото на събеседника си и той се заливаше от смях.
-Това като „не” ли трябва да го приемам? –Попита професорът.
Те не отговориха. Продължаваха да сочат напосоки другите ученици и да се подсмихват.
-Добре, сядайте си. –Отвърна спокойно учителят.
-Видя ли, Хърмаяни, този е същия надут пуяк като Снейп, който се държи различно със слидеринци и с останалите ученици. –Прошепна ядосано Рон в ухото на момичето.
-Приятно ми е да се запознаем, Потли! –Усмихна се Елеонора и настъпи яростно крака на момчето.
-Ау… -Хари се опита безуспешно да спре вика си и изгледа на кръв слидеринката, разтривайки нараненото си място.
Професорът видя всичко това, но не го показа с нищо. Той замахна с магическата си пръчка и вратата на кабинета се затвори (Драко и Елеонора бяха забравили за нея).
-Господин Лонгботъм, забравих да дам на мадам Помфри една съставка, която й беше нужна. Бихте ли отишли да й я дадете?
Професор Василевски седна зад бюрото си, извади едно малко пликче с нещо изключително неприятно и го сложи на масата. Невил се беше вцепенил след пристигането на Лестрандж. Затова се наложи Хърмаяни да го побутне, за да може да се осъзнае.
-Да… Да, професоре. –Невил едва не падна, блъскайки се в масата си. Слидеринци избухнаха в смях. Той почервеня от срам, хвана пликчето и изчезна зад вратата.
Професорът обърна бавно погледа си от вратата към учениците. Той ги погледна благо и каза:
-Отнемам петдесет точки от „Слидерин”, защото… -Започна той.
-Моля? –Почти изкрещя изненадан Драко.- Професоре, сигурно сте се объркали. Учебната година още не е започнала.
-Значи „Слидерин” ще я започнат не от нулата, като другите ученици.
Никой не можеше да повярва. Беше гробна тишина.
-Но… -Започна Драко.
-Господин Малфой, не смятате ли, че вече е време да затворите устата си и да погледнете учебника. Или, може би, желаете да прекарате вечерта в моя кабинет? –Константин беше вперил очи в момчето, а в тях горяха пламъци.- И така… След като господин Малфой най-накрая няма какво повече да каже, мисля, че е време да продължим с урока. –Професорът дигна погледа си към класа.- Днес ще правим тест, за да видя какво сте научили от професор Снейп.

***

Хари четеше учебника по Отвари. Той препрочиташе всяко едно от изреченията, но нищо не разбираше. Съзнанието беше далеч от тялото му.
Грифиндорецът се сепна и погледът му плъзна по кабинета. Драко гледаше на кръв, Лестрандж беше развеселена, Хърмаяни попиваше с очи страниците, а Рон беше заспал с молив в носа. Но Невил още го нямаше.
-Проверих контролните ви. –Василевски дигна поглед от пергаментите пред себе си. Цялата зала се сепна от изненада.- Искам да поощря госпожица Хърмаяни с десет точки, тъй като нейното контролно е далеч над нивото на петокурсник.
Грифиндорците се усмихнаха, а самото момиче се изчерви и сведе поглед.
-Всеки да мине да си прибере контролното. На редичка! –Добави учителят, когато видя, че всички се струпаха и стана блъсканица.

***

Хари беше застанал на редицата след Драко, за да види контролното си. Като дойде реда на слидеринеца, момчето чу как той се навежда и шепти на учителя:
-Мислите ли, че трябва да взимате точки на собствения си дом, професоре? –Питаше Малфой.
-Мисля само, че трябва да се отнасям справедливо към учениците си. –Гласеше отговорът.
-А дали е справедливо да взимате точки от сина на Луциус Малфой? –Подсмихна се момчето.
-Това заплаха ли беше, господин Малфой? –Попита учителят благо.- Довечера в осем часа ви искам в кабинета си.
Драко се ядоса. Очите му се напълниха с кръв и той врътна да си ходи.
-Господин Малфой, забравихте си контролното! –Подвикна професорът и после, когато слидеринецът се върна, добави.- Имате „Ужасен”. Това май прави още пет отнети точки за сина на Луциус Малфой.
Драко изчезна ядосан достатъчно, за да убие някого.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

НАПАДЕНИЕТО НАД НЕПОЗНАТАТА

-После ще говорим! –През смях каза Хари, забелязвайки добре познатата сива брада на вратата на кабинета по Защита Срещу Черните Изкуства. Трябва да кажем, че самата стая се беше променила много, благодарение на новия учител. Нейния външен вид беше станал приятен и пленяващ със своята чистота и ефирност. Слънчевите лъчи игриво галеха дървения под и осветяваха картините, които бяха си намерили мястото в кабинета. А те бяха много – портрети на известни магьосници, пейзажи, изобразяващи необятни и нереалистични места, които светеха със своето обаяние и красота. И натюрмортите. Хари се усмихваше всеки път, когато погледът му попадаше на някой от тях.. Те бяха най-забавни. Имаше кристални чаши, отбляскващи на светлината, пълни с ром от касис, тиквено шампанско и бирен шейк. Купи със шербетови лимончета, червени пиперени дяволчета, летящи лимонадени пчелички и много други, които хващаха погледите на учениците и ги караха да ги гледат замечтано. Имаше голям килим по средата на стаята, на който беше изобразено едно „райско” (Помисли си Хари) езеро, над което летяха водни кончета, надпяваха се славейчета и подскачаха рибки. От тавана вече не висеше скелет, а един кристален полюлей, който отразяваше светлината, и стаята изглеждаше още по-светла и приветлива.
Погледът на грифиндорецът плъзна към директора, който се приближаваше с ведри крачки до бюрото си. Това направиха всички. Но изведнъж вратата се отвори и вътре влетя Драко с леко изненадано лице и поразрошена коса. Той се задъхваше, а очите му бяха изцъклени.
-Добър ден, Драко! –Поздрави усмихнато професорът, но го изгледа преценяващо.- Сядай, сядай, не се притеснявай!
Малфой не почака втора покана и се стовари до Томас Сили, който го погледна веднъж и реши, че не сега е време за въпроси.
-И така… Драги ученици, добре ли се чувствате в шести курс? –Попита засмяно Дъмбълдор.- Обиколихте ли вече тайните коридори и стаи или очаквате да натрупате повече точки за домовете си, преди да си навличате наказания? –Професорът им смигна палаво. След минутна пауза, той продължи- Тази година ще изучавате изключително сложните безсловесни магии. Някой знае ли нещо за тях? Да, Хърмаяни?
Момичето се покашля и започна да реди:
-Безсловесните магии са заклинания, които не се изричат. За тях, обаче, е нужна магическа пръчка. Изискват силна концентрация и най-често учениците не са способни да ги практикуват. Дават безгранична сила при дуели, защото противникът, освен ако не е оклумант, не може да разбере какво проклятие е насочено към него и, следователно, не може да го предотврати.
-Прекрасен отговор. Десет точки за Грифиндор! –Усмихна се професорът на радостните лица, които съзря.- След като вече знаете от учтивата госпожица Грейнджър, какво са безсловесните магии, с които ще се запознаем в следващите часове, мисля че е време да ви кажа каква е днешната тема на урока.
Дъмбълдор се обърна и написа с големи букви на дъската „Магията за покровител” и отдолу, в скоби: „Заклинанието Експекто Патронум”.
Хари вдигна заинтригувано главата си и се загледа още по-дълбоко в професора, докато той обясняваше:
-Това, както предполагам знаете, е единствената защита срещу дименторите. Но нека първо да обясним за тях. Томас, би ли ни разказал малко по-подробно какво представляват тези същества?
Като чу името си, Сили повдигна глава стреснато. След един миг той се поокопити и отвърна:
-Това са същества, които изсмукват всеки щастлив спомен от теб и те карат да се чувстваш зле. Целувката на дименторите представлява изсмукване на душата ти.
-Прекрасно. Десет точки за „Слидерин”. И така, как може да победим злото и грозното? Естествено, чрез невероятната сила на красивото и доброто. Първо, искам всеки един от вас да замахне с пръчката си ето така –Дъмбълдор показа- и да каже „Експекто Патронум”.
Целият кабинет се огласи с името на заклинанието. От пръчката на Хари излезе един елен и запрепуска над главите на впечатлените ученици.
-Прекрасно! Удивително! –Радваше се директорът.- Двадесет точки за „Грифиндор”! А сега се замислете за най-прекрасния спомен, който имате.
Настана тишина. Хари гледаше как другите ученици бяха стиснали очи и мислеха. Той добре познаваше магията за покровител, знаеше как се използва и как да я постигне. Но другите незнаеха.
-Сега искам да замахнете с пръчката си, както ви показах, и да викнете „Експекто Патронум”, мислейки си за най-прекрасния спомен, който имате. Но първо се наредете тук –Дъмбълдор посочи стената на кабинета.- и се обърнете към прозорците. Сега!
Стаята се огласи от множество викания и светна от снопчетата дим, които изпускаха пръчките им. През целия час покровителят на Хари препускаше покрай учениците, боцкаше ги с рогата си нашега и гледаше заинтригувано. Само Хърмаяни и Томас успяха да измагьосат някакво подобие на покровител. От пръчката на грифиндорката във въздуха се стрелна едно кльощаво рисче, но изчезна набързо. Сили пък успя да измагьоса вълк, но краката му бяха кокоши, заради което беше мишена на множество подигравки. И двамата получиха по още пет точки.
В края на часа Дъмбълдор се обърна към учениците и каза, гледайки ги мило:
-Тъй като днес се справихте чудесно, няма да имате домашно за следващия час! –После постави пръст на устата си, за да настане тишина.- Упражнявайте магията за Покровител и очаквам следващия път, когато пак ще се занимаваме с нея, да се справите всички толкова добре, колкото Хари! –Той им намигна и ги освободи.

***

-Разкажи ми пак, моля те! –Рон се беше ухилил до уши и беше сплел пръстите си, като за молитва.- Искам пак да чуя какво е стана.
-Стига, Рон, вече го научихме наизуст! –Промърмори Хърмаяни, забола поглед в новия учебник по Защита срещу Черните изкуства, и промърмори на себе си- Тези безсловесни магии ще ни измъчат!
-Да, Рон, време е да се отърсим от тази история. Писна ми да я разказвам! –Съгласи се Хари с приятелката си.
Вече петнадесет минути от обяда той беше разказвал разговора между професора по Отвари и Драко, но Рон не можеше да й се насити. А коремът на Хари вече му „говореше”.После добави замислено:
-А къде ли е Фл… Синистра? –Поправи се Потър.
-Сигурно се е загубила из коридорите. –Механично отговори Хърмаяни.
Но тъкмо когато очилаткото забоде вилицата си в една свинска пържола, пред погледа му се появи една бележка, която той набързо успя да фокусира, с добре познат ситен почерк.
-Казаха ми да ти я предам. Било спешно! –Джини му я подаде и седна да обядва.
Хари с мъка погледна пържолата и зачете, а после даде и на приятелите си кратката бележка:

„Хари, Рон, Хърмаяни,
Моля да се явите незабавно в Болничното крило
А.П.У.Б.Д.”

-И това ако не са инициалите на Дъмбълдор… -Ухили се червенокоското.- Кой друг може да има толкова дълго име?
-Болничното крило –Хари и Хърмаяни се спогледаха.

***

-Помниш ли кой беше, Анна? –Дъмбълдор се беше навел над грифиндорката, която от своя страна потрепери, поради факта, че я бяха нарекли с родилното й име, което тя толкова рядко чуваше. Тя сбръчи чело в опит да се сети нещо, но след минута поклати отрицателно глава.
Вратата изскърца и вътре плахо влязоха тримата грифиндорци.
-Какво е станало? –Попита Хърмаяни, след като се приближиха.
Дъмбълдор обърна поглед към Фльор, за да й каже, че той ще обясни и каза:
-На Анна е било наложено проклятието „Круцио”.
Хари и Рон изпаднаха в ужас от изненада, а Хърмаяни затвори очи и сбръчи лицето си от нахлуващите в съзнанието й спомени.
-Но не се притеснявайте, както виждате тя е наред. –Дъмбълдор я погледна угрижено.- Явно, че някой ученик се е опитал да я прокълне, но е нямал нужната магическа сила, за да я нарани сериозно. До утре ще бъде пусната от Болничното крило. Въпреки това смятам, че се налага да я придружавате по коридорите, за всеки случай.
-Но, професоре –Хари се беше опомнил и любопитството и желанието му да разкрива мистерии се бяха възвърнали.- Имате ли някаква на представа кой може да е бил?
-Имам някакви предположения, Хари. –Каза Дъмбълдор и тръгна да излиза от Болничното крило.
Хари си спомни. Усети как омразата и презрението нахлуват в душата му. Той почервеня от ярост, а на лицето му се изписа ужасяваща физиономия. Момчето се опита да потуши безуспешно този свой страшен вид и викна след професора, който вече затваряше вратата:
-Не мислите ли, че има нещо общо със закъснението на Драко за часа по Защита срещу Черните изкуства? Той си тръгна много ядосан от отварите, защото професор Василевски му наложи наказание и отне доста точки от дома му.
Дъмбълдор се обърна заинтригувано и погледна очилаткото. От директора се виждаше само главата му, тъй като вратата прикриваше останалата част от тялото му. Той промълви спокойно:
-Драко Малфой е един от основните заподозрени. –Лицето на Хари засия от удоволствие и, виждайки това, Дъмбълдор побърза да допълни- Както и всички останали ученици.

ПЕТА ГЛАВА

ЛЮБОВНИ ТРЕПЕТИ

Фльор премести погледа си към малкото прозорче, през което се виждаше как снежинките радостно подскачаха във въздуха, неспособни да се съпротивляват на силата на вятъра. Навън таман се беше разведрило времето и слънцето оцветяваше всяка една от тях, опитвайки се да ги разтопи и малките сълзички да паднат на земята. Събота сутрин. Най-хубавия ден от седмицата, а Анна го прекарваше сама в общата стая в компанията на учебниците си. За този ден беше организирано посещението в „Хогсмийт” и момичето с болка чуваше веселите гласчета, които долитаха от двора на училището до малкото прозорче на Грифиндорската кула. Хари, Хърмаяни, Джини, Рон… Всички те сигурно вече бяха в селцето и се забавляваха невероятно, пиейки бирен шейк около купичка с шоколадови жаби. А Фльор беше почти сама в замъка. Тя имаше да превежда огромно есе по древни руни и не можеше да ги придружи. „Но де да беше само това!” помисли си грифиндорката. Откакто беше дошла в „Хогуартс”, за да завърши обучението си, тя нямаше време за нищо. Всичките й сили отиваха в безбройните домашни и учене на сложния материал. „Седми курс е невероятно труден” си помисли. Делакор нямаше приятели в новото училище, защото, въпреки че всички момчета се заглеждаха по нея, нямаше дори и една свободна секунда, която да отдели на когото й да е. Единствените й контакти бяха с Хари, Рон, Джини и Хърмаяни, а и те не бяха кой знае какво, защото се виждаше с тях само в Голямата зала и понякога в Общата стая на Грифиндор. Момичето линееше от самота. Тя се стопяваше с всеки изминал ден под напрежението, което й осигуряваше седми курс. От липсата на достатъчно храна и развлечения сивите й очи бяха изгубили игривия си пламък и сега бяха в общия случай безизразни и празни, както се случва с всяко красиво нещо, когато някой не му се радва и не го обича. Привлекателната й кафява коса, с която я беше дарил директорът, когато променяше вида й, беше непрекъсното вдигната високо на главата й, за да не й пречи и за да не я разсейва. Нито една къдрица не се спускаше пред погледа й. Нейното лице беше станало още по-бяло, лишено от мекия допир на слънчевите лъчи и чистия въздух. Упоритите й сенки от недоспиване бяха вече постоянно разположени под очите й. Анна не беше загубила красотата си, но чарът й беше напуснал лицето й завинаги.
Фльор закри с ръце очите си. Чувстваше се омаломощена и самотна. Тя се понадигна от дивана и се приближи до прозорчето, поставяйки ръката си на него, искрено желаейки да докосне снежинките, които толкова примамливо се спускаха от небесата. Фльор се пресегна към дръжката му и го отвори. Снежинките започнаха меко да се приземяват върху бузите й. Тя затвори очи. Една от тях падна на меките й устните и проблесна, умирайки. Страните й се обагриха в розово от полъха на вледеняващия въздух, който раздираше дробовете й. Вятърът разроши косата й и къдрите й започнаха да се спускат свободно. Момичето отвори стъклените си очи и жадно започна да попива гледката, която се разкриваше пред нея. Искрящата бяла повърхност почти я заслепи, тъй като погледът й напоследък беше свикнал на слабата светлина, която хвърляха факлите в кабинетите и стаите на училището. Целия двор беше покрит с мек сняг, който отбляскваше на слънчевите лъчи. Няколко първокурсника играеха на двора. Те се замеряха със снежни топки, но, заради височината, грифиндорката не можеше да разбере от кой дом са, въпреки че очите й светнаха от удоволствие, следейки тяхната радост.
Фльор не усещаше студенината, която навлизаше в стаята, въпреки че се беше облякла с къси панталонки и една размъкната тениска, тъй като огънят в общата стая излъчваше мека топлина. Но тя не му се радваше. Анна беше погълната от природата отвън и вътрешните глезотии не я блазнеха. Тя отново затвори очи, а шнолата й падна необезпокоявано на земята…

***

Фльор тичаше отнесено към библиотеката. Беше вече обяд, а тя беше забравила за домашното по Древни руни, погълната от невероятната красота и ефирност, която разкриваше малкото прозорче на Грифиндорската кула. Косата й пак беше вдигната високо, страните й пак придобили обичайната си напоследък бледност, благодарение на топлия въздух в „Хогуарс”, но очите й пробляскваха щастливо.
-ВНИМАВАЙ! –Изкрещя момчешки глас.
Момичето се строполи на земята и отправи поглед нагоре точно навреме, за да види как Елеонора Лестрандж се скрива в едно разклонение на коридора на десетина метра от нея.
Фльор сви краката си и започна да събира разпилените пергаменти. В последния един месец беше изгубила волята си и сега нямаше никакво намерение да гони слидеринката и да се разправя с нея.
Един непознат седмокурсник се приближи до нея, клекна и понечи да й помогне, но беше спрян от ръката й:
-Няма нужда, благодаря.
Той се изправи и понечи да си тръгне, но погледът й го спря. Анна видя пред себе си високо момче с зеленикаво-кафява коса и очи в същия странен цвят, изпълнени с доброта, но и упоритост. Чертите му издаваха някаква детска наивност. Бяха толкова меки и плавни. Челото му беше високо, но това трудно се забелязваше, защото косата му падаше небрежно пред лицето му. Той не беше нито кльощав, нито мускулест.
Фльор събра разсеяно нещата си и момчето й подаде ръка. Анна я хвана и се изправи, нервно заглаждайки една непокорна къдрица зад ухото си без особен успех.
-Антъни Голдстайн, приятно ми е! –представи се момчето.
-Ан… Фл… Синистра Керан, и на мен. –Обърка се грифиндорката.
-Името ли си забрави? –Усмихна й се той.- Не се притеснявай, аз съм префект и видях всичко. Лестрандж няма да се отърве без наказание.
Анна забеляза за първи път блестящата префектска значка на гърдите му и синята му мантия. „Рейвънклоу” помисли си тя.
-Аз трябва да вървя. Чао, надявам се пак да се засечем.
-Чао! –Отвърна Фльор. Тя беше очарована от милото му отношение към нея и от факта, че не я изпиваше с очи. Напоследък упоритите погледи на другите ученици я дразнеха. Тя се обърна и заснова още по-замаяно към библиотеката.

***

-Хей, здрасти, Синистра! –Фльор се изненада от фактът, че чу едно от имената си, и изпусна подлучената си наденичка на масата. После се обърна и забеляза Антъни. Беше минала една седмица от първата им среща, но едва сега се бяха засекли.
-Здрасти. –Усмихна му се лъчезарно грифиндорката.- Искаш ли да седнеш?
-Не, не, мерси. –Отвърна й той.- Това е Грифиндорската маса, все пак. Просто видях познато лице и реших да кажа „здрасти”. –Отговори Антъни и също се усмихна.- Някой път ще си поговорим, когато не си заета с Аритмантика. –Намигна й той, сочейки учебника, който беше отворила в скута си.
-Добре, чао. –Помаха момичето.

***

Фльор влезе в библиотеката и разсеяно затърси „Древни и забравени заклинания и магии” по полиците. Имаше да пише есе на тема „Причините да не използваме всички измислени магии и заклинания” и се надяваше да успее да намери малко факти сред описанията им. Тя извади една прашасала не-особено дебела книга и си затърси място на масите. Всичко беше заето, но въпреки това лицето й светна, защото видя Антъни Голдстайн, заровил нос в някакъв пергамент.
-Здрасти. Може ли да седна до теб, защото всички маси са заети.
-Да, разбира се, заповядай! –Усмихна й се рейвънклоуецът.- Как се чувстваш днес?
Фльор въобще не се усети, че отговорът на този въпрос, щеше да породи много други. Два часа след това тя си спомни, че има да пише домашно, но вече беше късно:
-Къш, махайте се оттук! –Лицето на мадам Пинс вече се беше изкривило от ярост, тъй като учениците не я бяха чули първите два пъти.
-Може ли само да взема… -Започна умолително Фльор, докато жената ги блъскаше ядосано към изхода.
-Не, не можеш да вземеш! –Извика библиотекарката и затръшна вратата след тях. Двамата се запревиваха от смях на яростта на старата госпожа.
-Е, явно утре няма да получа Изключителен при професор Флитуик. –Тъжно се усмихна момичето, когато се поуспокои.
-За домашното ли?
-Да, нали ни даде есе за забравените магии.
-Ела, аз вече съм го написал, ще препишеш от мен. –Усмихна й се Антъни, но не й позволи да възрази и в следващия момент те вече бяха в общата стая на Рейвънклоу.

***

-Мерси много, че ми помогна. –Фльор държеше пергаментите си и беше хванала дръжката на вратата.- Задължена съм ти!
-За нищо. Но, хей, чакай малко! –Антъни се приближи към нея и огънят освети очите му, които я гледаха развълнувано.- Искаш ли да излезем заедно в събота?
Анна го погледна учудено и след две секунди вече знаеше отговора, но от устата й излезнаха други думи:
-Но нали имаме да пишем голямо домашно по Трансфигурация?
-Ще го напишем в неделя. Моля те, моля те, моля те… -Започна да й се умилква Антъни, а ръцете му се стрелнаха към корема й и започнаха да я гъделичкат.
-Добре, добре, СЪГЛАСНА СЪМ! –Изкрещя почти момичето, не можейки да си поеме дъх от смях. След като той спря, тя се изправи усмихнато и попита- Но нали посещението в Хогсмийт е чак след месец?
-Да, но ние ще отидем на езерото. Там и без това е по-хубаво. –Отговори й той и без да чака отговор, джентълменски отмести ръката й от дръжката и й отвори вратата.
Фльор излезе поруменяла и започна крадешком да минава по коридорите, защото знаеше, че, след покушението, Дъмбълдор няма да се зарадва да разбере, че тя снове сама из училището в един часа през нощта. Вълнението й беше неописуемо и тя дори не можеше да мисли.
-Гордост! –Каза паролата.
Дебелата дама се събуди и се отмести нервно, като шептеше на момичето:
-Какво разхайтено поведение, момиче? Това ли се очаква от една млада дама? Да посещава посред нощ младежите? Пфу!
Но Фльор не я чуваше. Тя беше прекалено развълнувана, за да осъзнае каквото и да е. След като се промъкна до леглото си на пръсти и легна, Делакор не успя да затвори съзнанието си, въпреки че искрено искаше да заспи.
Часове след това, момичето вече пътуваше из необятните долини на сънищата, а образа на Антъни я преследваше навсякъде…

***

-Добро утро! –Каза засмяно Фльор. Под очите й пак се намираха познатите сенки, но очите й бяха пълни с вълнение.
-Здрасти! –Поздравиха я всички. После Хърмаяни я попита:
-Защо толкова закъсняваш за закуска? Мислех си, че си от ранобудните. –Усмихна й се Грейнджър.
-Ами… -Замисли се Фльор.- Вчера писах дълго домашно по вълшебство.
И тя забоде вилицата си в един макарон и го излапа усмихнато.
Минути след това, Хърмаяни забеляза как грифиндорката гледа някакво момче от масата на Рейвънклоу и обръща светкавично поглед към чинията си, поруменяла.
Грифиндорката погледна ту единия, ту другия, и се усмихна развеселено. За останалите й приятели тази случка беше останала незабелязана, но Хърмаяни, както винаги, беше прочела между редовете. И не се лъжеше.

***

-Добро утро, поспаланке! –Хърмаяни се беше навела над леглото на Анна и я гледаше усмихнато.- Събота сутрин е, не забравяй, че днес ще ходим да гледаме тренировката на Хари и Рон.
-Събота… Събота… -Заповтаря отвеяно Фльор, търкайки си очите. После се сепна и извика- СЪБОТА! ДНЕС Е СЪБОТА!
Тя скочи от леглото си, бутайки леко Хърмаяни:
-Извинявай много! –Каза разсеяно момичето, гледайки се в огледалото и пускайки косата си.- Аз… Ъъъ… Аз няма да мога да дойда. Имам… хммм… Имам да пиша домашно по Трансфигурация.
Хърмаяни се усмихна предателски, радвайки се, че тази усмивка остана незабелязана за грифиндорката, която в този момент оправяше косата си:
-Добре тогава. Може би някой друг път.
И Грейнджър се изнесе от стаята, защото не искаше да притеснява съученичката си.

***

Фльор вече тичаше през снега, а хладния ветрец разрошваше косите й. Тя закъсняваше вече с петнадесет минути, а и видът й, според нея самата, въобще не беше задоволителен.
Синистра забеляза, че Антъни е седнал на един камък, наполовина потопен в езерото и се беше замечтал нещо, взирайки се във водата. Сърцето й трепна. Фльор винаги беше имала много почитатели и много връзки, но никога не беше усещала такова нещо. Нито едно момче не беше успяло да накара, каменното й, по думите на всички, сърце да бие толкова силно от преливащите чувства.
Тя се сепна. Усети се, че от няколко минути не беше мръднала. После тръгна с неуверени крачки към момчето, опитвайки се да забрави всичките си мисли, за да не каже нещо глупаво.
-Здрасти! –Фльор беше стигнала до него.- Съжалявам, че закъснях, но просто…
-Шшш… -Усмихна й се, слагайки пръст на устните си. Антъни й подаде ръка. Фльор я пое и се настани мълчаливо до него, гледайки го въпросително.- Виж! –Той й посочи към водата, някъде на десетина метра от тях.
Фльор ахна. Няколко златисти летящи рибки подскачаха, разкъсвайки картината, която рисуваше небето на повърхността на водата. Фльор гледаше замаяно странните създания и усети как нечия ръка се допира до лицето й.
Тя скочи изненадано, но реши да не го показва, затова се наведе и събра малко сняг в ръката си, притискайки я силно с вледенените си ръце и я хвърли по него. Антъни, изненадан от реакцията й, не успя да се предпази и след секунда цялото му лице беше бяло. Той махна снега, а с него и учудената си физиономия. Сега усмивка се беше появила на устните му, а очите му святкаха палаво.
-Добре, тогава. Ще си играем, така ли?
В следващия момент Антъни се хвърли върху нея и те се строполиха тежко на земята, търкаляйки се. Като спряха да се смеят, гъделичкат и играят в снега, момчето осъзна, че се беше озовал върху Фльор. Той хвана ръцете й и каза:
-Хайде да те видим сега къде ще избягаш? –Момчето се бе озовало на няколко сантиметра от устните й и можеше да почувства как дъхът й го гали. Двамата се гледаха известно време потънали в очите на другия. Антъни се наведе съвсем леко и, тъй като Фльор не оказа никакво съпротивление, той впи устни в нейните. Целувката беше нежна, внимателна, но и толкова страстна. Така двамата лежаха един върху друг на студения сняг и се целуваха, но нито един от тях не усещаше студ. Те бяха погълнати от това, което изпитваха към другия, а то бе достатъчно силно за да ги сгрее.

ШЕСТА ГЛАВА

ОКОЛО ЕДИН ТРУП

Хари се понадигна и започна да разтрива челото си, защото белегът му пламтеше. Той потърси очилата на нощното си шкафче и, слагайки ги, погледна часовника. Беше вече седем и половина и момчето реши да отиде да закусва по-рано, за да може да преговори спокойно материала по Трансфигурация. Той заслиза по стълбата към Общата стая и се загледа в един брой на „Пророчески вести”, откъдето го гледаше собствения му образ. Заглавието беше „Мистериозната братовчедка на Хари Потър – Парвати Патил”. Грифиндорецът се усмихна и захвърли вестника на масата. Погледът му плъзна за секунди към пукащите в камината дърва. Изведнъж Хари се сепна от отварянето на вратата. Там той забеляза едно момиче с къдрава кафява коса и сиви развълнувани очи. Страните на Фльор бяха червени.
-Хей, здрасти. –Я стресна несъзнателно гласът на Хари. Анна премести погледа си рязко от земята към момчето.
-А, здрасти. –Машинално отвърна тя.- Какво правиш тук?
-Еми… Каквото по принцип се прави в Общата стая. Седя. Преча ли ти? –Усмихна й се очилаткото.
-А не… Ами…. Аз трябва да отида до спалните… -Опита се да се измъкне Делакор, но Хари я спря:
-Чакай… Ами ти къде беше толкова рано? –Момчето се опитваше да прочете мислите й.
-Ами… Бях в библиотеката. –Отвърна Анна и влетя в момичешката стая.
„Странно –замисли се грифиндорецът.- Библиотеката отваря в девет часа.”, но той имаше по-важни случки за разгадаване, затова сви рамене и се запъти към Голямата зала.

***

-Здрасти, Хари! –Каза Хърмаяни поруменяла и двамата с Рон се разположиха от двете страни на грифиндореца.
-Къде се загубихте пък вие двамата? –Запита ги Потър, който беше прекарал вече един час в чакане на двамата си приятели и говорейки си с Невил, който, междудругото, беше странно пребледнял.
-Ами… Рон се успа и трябваше да го будя. –Излъга Грейнджър и впери развълнувания си поглед в чинията с пържени наденички.
Хари за втори път сви рамене и, след като разбра, че двамата няма да проговорят, се обърна към Невил:
-Защо си толкова блед? Може би трябва да посетиш Болничното крило.
-А… Не, Хари, няма нужда. Добре съм. По-скоро трябва да отида до библиотеката. –Отвърна момчето притеснено и заеквайки, и се изправи, събирайки нещата си. После изчезна от Голямата зала.
-Странно… -Помисли си на глас очилаткото и продължи да гледа вратата.
-Какво е толкова странно? –Попита Рон, оставяйки машинално препечената си филийка в чинията.
-Хм… Какво ли не… Нападението над Фл… Синистра, липсата на писма от Лупин, рядкото появяване на професор Макгонагол, вашето закъснение, ранобудността на Анна, любознателността на Невил минути преди началото на часа по Трансфигурация…
-Ох, Хари… -Тежко въздъхна Хърмаяни.- Защо търсиш връзка и логично обяснение на всяко нещо? Може би такова просто няма…
-Хърмаяни, моля те! Не ми се слушат лекции!
Момичето млъкна и тримата продължиха със закуската, а после мълчаливо се запътиха към кабинета.
Минерва влетя развълнувано в стаята и, без да поздрави или да каже нещо, започна бързо да преподава урока си, от който дори и Грейнджър нищо не разбра.

***

-Ядене! –Развълнувано изстреля Рон и си сложи от печеното телешко.
Голямата зала беше претъпкана. Всички ученици бяха дошли за обяд. И, въпреки това, Фльор липсваше.
-Здравейте! –Грифиндорката се разположи до Джини и си сложи от печените картофи.- Умирам от глад!
Обядът мина спокойно, без особени разговори. Всеки се беше замислил за собствените си проблеми, които толкова много се различаваха от чуждите.
-Хей… Трябва да посетим Хагрид! –Сети се Хари.- Веднъж не сме му ходили на гости вече два месеца!
-Да… -Замисли се Хърмаяни.- Фльор, нали ще дойдеш с нас?
Момичето се стресна, защото въобще не беше чула разговора, потънала в собствените си мисли.
-Ами, да, защо не? –Отвърна тя и пак се загледа някъде отвън действителността.

***

Беше мразовита декемврийска вечер. Четири фигури вървяха уверено към една малка кащурка, зарината в сняг. Новоизгрялата Луна ги галеше с лъчите си, но не успяваше да стопли премръзналите им тела.
Хари почука на вратата, а отвътре се чу глухо „Влез!”. Четиримата грифиндорци прекрачиха прага на къщичката и започнаха да си тупат краката от снега, който ги беше вкочанил.
-Здрасти, Хагрид! –Казаха ведри Хари, Рон и Хърмаяни, а Фльор неловко замълча.
-‘драсти! –Усмихна им се великанът и впери простодушен поглед в момичето.- Т’ва сигурно е брат’чедка ти, нали, Хари? –Хагрид подаде ръката си на Фльор и се представи.
-Синистра, приятно ми е! –Усмихна се момичето и седна на масата до приятелите си.
-О… Моля те… Добре знам истинското ти име от Дъмбълдор! –Впери ведрия си поглед в нея Хагрид. После продължи.- Чай, кафе, сладки?
-Само чай, благодаря! –Каза Рон, за да не се наложи Фльор да си счупи някой зъб, благодарение на бисквитите на великана.
Хагрид сипа малко от благоуханната течност в пет кофи и подаде на учениците. После, сърбайки, заговори:
-Вие к’во пра’ите? Защо не идвате?
-Напоследък стават доста странни неща, Хагрид. –Отбеляза Хърмаяни.- Да не говорим, че имаме адски много домашни и…
-Не ми излизайте с този номер! Знам, Хърмаяни, с какво се занимаваш ти специално?
Момичето почервеня от срам. Хари опули поглед и погледна приятелите си. Рон беше свел глава, а Фльор се подсмихваше. Грифиндорецът вдигна любопитно глава и запита великана:
-Какво имаш впредвид?
-А… Нищо, нищо! Не е ли време да му кажете? –Обърна се великана към останалите.
-Какво да ми кажат?
-Нищо!
Хари ядосано сведе глава. Беше му писнало от толкова много недомлъвки. Той впери поглед в Хърмаяни и Рон и остави Фльор и Хагрид да разговарят за тестролите.
Към десет часа те се усетиха, че трябва да си ходят.
-‘Айде, ‘айде… Ще си навлечете неприятности! –Побутна ги Хагрид към вратата.
-Чао! –Казаха четиримата и излязоха.
Луната вече се беше удобно настанила на небосвода. Чистото небе позволяваше да се видят множеството звезди, групирани в съзвездия. Те осветяваха нежно пътя им и превръщаха черната повърхност на езерото в още по-мрачна.
Хари крачеше замислено към замъка. Той все още беше ядосан, че никой не му казва какво се случва около него. Не можеше да разбере на какво се дължи тази потайност. Хърмаяни, Рон, Фльор, Невил, Лупин, Джини, Хагрид, Макгонагол, Дъмбълдор… Всички се държаха толкова странно и въобще не му обясняваха поведението си. Само Хари незнаеше нищо и не криеше нищо. Цялата година беше затрупана с толкова много мистерии, че главата му още малко и щеше да се пръсне от мисли. Той не можеше да се съсредоточи в уроците, защото търсеше логично обяснение на всичко, но не го намираше.
-Хей, какво е това? –Рон посочи към езерото и останалите се обърнаха. Хари се стресна и погледа му падна на една черна фигура, едва осветена от Лунната светлина, потопена в спокойното езеро.
Четиримата се затичаха натам, но постепенно, осъзнавайки какво беше това, намалиха крачката си уплашено. Вече бяха на два метра от черната фигура, която наполовина беше потопена в езерото. Беше разположена по гръб и лицето й не се виждаше. „Зелена мантия… Дълга руса коса… Слидеринка…”, очите на Хари се опулиха от тревога. Хърмаяни скри лицето си в мантията на Рон и те останаха на мястото си. Фльор едва потуши вика си, следвайки Потър към тялото. Хари се наведе и обърна трупа.
-ААА! –Викна Фльор и се затича в обратната посока.
-Елеонора Лестранж! –Промълви Хари едва доловимо през плача на Хърмаяни.
Лицето на слидеринката беше изпито. Тя беше вперила ужасяващ поглед в Хари. Устните й бяха образували злобна усмивка. Кожата й беше по-бяла от снега, в който лежеше. Чертите й бяха приели толкова злокобно изражение, че момчето се стресна и скочи, оставяйки тялото й да падне безжизнено.
Грифиндорецът беше вперил ужасен поглед в очите й. Той не усещаше, че времето тече. Дори и не забеляза, че един езерянин се беше приближил до брега и ги наблюдаваше. Съществото дръпна трупа за крака и, едва тогава, виждайки че тялото се мести, момчето се осъзна. Хари се хвърли в снега и, хващайки я за ръката, започна да я дърпа навън. После, осъзнавайки, че няма да се справи, викна:
-Помогнете ми, да ви вземе Мерлин!
Рон се сепна и се затича към езерото. Той извади пръчката си и, без да успее да се замисли кое заклинание да използва, извика, насочил пръчката си към езерянина:
-Импедимента!
Езерянинът пусна бързо тялото, което се стовари върху Хари. Рон ужасено го мръдна.
-Ох… Боже! –Промърмори Потър уплашено и вдигна магическата си пръчка към съществото- Вцепени се!
После двамата с приятеля си задърпаха трупа на безопасно място и се отдръпнаха като попарени от него. Изцъклените й очи ги ужасяваха.
Хърмаяни и Фльор се отделиха една от друга и бавно, с неуверени крачки, се приближиха.
-Но тя… -Започна Грейнджър.- Мъртва ли е?
-Ти как мислиш? –Сопна й се Хари, защото не смяташе, че това е най-подходящия момент за разговори.
Четиримата наобиколиха тялото на слидеринката и замълчаха от уплаха. Никой от тях незнаеше какво трябва да направят, а и не съзнаваха, че ако някой ги види в този момент, ще ги заподозрат в убийство.
Едно русокосо момиче се приближи до тях, без те да усетят. Тя погледна тялото и осъзна какво се случваше. После, забелязвайки, че беше останала невидима за останалите, промълви:
-Колко време смятате да седите и да я гледате? –Луна стресна всички и те я загледаха уплашено.
-Не… Ние не сме… -Започна Хърмаяни, но рейвънклоуката я прекъсна:
-Разбира се, че не сте. То е ясно кой е.
Всички я погледнаха удивено и въпросително.
-Естествено, че е Невил. Кой друг може да връхлети така на Елеонора Лестранж? –Натърти на фамилията момичето.
-И ти… ти не си изненадана? –Промълви Рон невярващо.
-Разбира се, че не съм. Наистина ли смятате, че понеже е плах и мълчалив, Невил не е способен да обича и да отмъщава? –Укори ги с поглед Луна.
Хари сведе глава. Не можеше да повярва, че Лонгботъм е способен на такова нещо. „Но как? Той никога не е имал толкова големи магически способности, никога не е бил способен на такова нещо! Или просто съм се заблуждавал. Беше блед днес и се държеше странно… Разбира се!”. Хари се опомни пръв и се обърна към Лъвгуд:
-А ти какво правиш толкова късно извън замъка? –Погледна я подозрително той.
-Храня тестролите, забрави ли? –Каза му тя и пак се загледа отново в трупа.
Настана неловко мълчание. Не знаеха какво да правят оттук-нататък.
-Може би… -Започна Хърмаяни.- Може би трябва да кажем на някого.
-Но така ще обвинят Невил! –Възропта Хари.
-Но той е убил човек! –Почти кресна грифиндорката.
-Да кажем на Дъмбълдор! –Предложи Фльор.
-Но какво ще му кажем? –Попита Хари.
-Истината. –Отвърна момичето.- Че сме я намерили тук мъртва и незнаем кой е виновен.
-Но това не е истината! –Възропта Хърмаяни.- Знаем кой я е убил.
-Вие луди ли сте? –Попита Луна и гласът й стресна всички.- Естествено, че трябва да кажем на директора. Но не трябва да издаваме Невил. Какво бихте направили вие с дъщерята на жената, която е причинила такова нещо на родителите ви?
Хари се замисли. Какво ли би направил, ако Волдемор имаше дъщеря. Със сигурност това, което беше извършил Невил.
-Добре, тръгваме ли? –Попита той.
-Къде? –Обади се и Рон.
-Към Дъмбълдор естествено.
-Не можем да оставим тялото тук. –Каза замислено Фльор.
-Но защо? –Попита отново Уизли.
-Защото пак може да изчезне. –Отговори Хари замислено, без да сваля очи от тези на мъртвата.
-Но, ако дойде някой, ще обвинят нас. –Промълви Хърмаяни и посочи вратата на училището.- Филч може и да реши да си направи една нощна разходка.
-Какво предлагаш? –Попита рейвънклоуката.
-Незнам. –Замисли се Грейнджър.- Трябва да помислим.
-Нямаме време да мислим, Хърмаяни! –Изсъска Хари и се замисли. После каза, сочейки грифиндорката и Рон.- Вие отидете до кабинета на Дъмбълдор, ние ще завлечем тялото до… Всъщност никъде няма да го завличаме. Ще останем тук.
Двамата грифиндорци кимнаха и се запътиха към училището.
-А сега? –Попита Фльор.
-Сега нищо. Сега чакаме да видим какво ще се случи. –Отвърна Хари и се загледа замислено в Луната. Какво им ставаше на всички тази година?

***

-Боже мой! –Промълви само Константин, вперил поглед в трупа.- Какво е станало?
-Ние… ние не сме… -Започна Хърмаяни.
-Разбира се, че не сте. Но знаете ли кой го е направил? –Попита професор Василевски.
Хари погледна предупредително Хърмаяни. Страхуваше се да не би тя да каже нещо, което не трябва.
-Незнаем. –Спаси положението Рон.
-Да, всичко беше така, когато се появихме. –Потвърди Фльор.
-А вие къде бяхте?
-Ние четиримата бяхме при Хагрид –Започна Хари.- А Луна…
-Аз бях в Забранената гора и, когато ги видях, дойдох при тях. –Довърши русокоската уверено.
-Разбирам… -Отвърна Константин.- Ще ми помогнете ли? –Попита той и без да чака отговор извади малко парче пергамент и написа нещо с пръчката си на него. После го подаде на Луна и я попита- Ще го пратиш ли на Дъмбълдор? Спешно е. –Момичето кимна и се затича към училището.- Хм… ЧАКАЙ МАЛКО! Нека Фльор дойде с теб! –И двете тръгнаха към замъка.
Професорът се изправи, а тъмнозелените му очи не се отделиха от тялото. Той прибра зад ухото си машинално един непокорен кичур от русата му коса, и се обърна към останалите:
-Мисля, че видяхте достатъчно за една нощ. Прибирайте се и то бързо!
Хари, Рон и Хърмаяни не чакаха още една покана и тръгнаха неуверено към училището, мълчейки. След като стигнаха до вратата, Хари се обърна и видя как професорът се беше навел над ученичката, а Луната обливаше двете им фигури. Той обърна погледа си към приятелите си и попита сърдито:
-Защо не повикахте Дъмбълдор?
-Той не е в училището. –Намуси се Хърмаяни.- А и професор Василевски ни видя на връщане и сам ни попита за какво става въпрос. И добре, че срещнахме някого. –Довърши тя.
Тримата не проговориха повече. Бяха прекалено стъписани, за да могат да асимилират случката. Те се прибраха в грифиндорската Обща стая, следвани от Фльор, и се разположиха на диваните. Никой от тях нямаше да може да заспи тази нощ, затова и не направиха опит.
-Мен ме е страх да се прибера в момчешката спалня. –Замисли се Рон.
-От какво? –Отвърна му Хари.- Това е същия Невил, който спа до твоето легло и миналата нощ…

СЕДМА ГЛАВА

ВЪРКОЛАЦИ СРЕЩУ СМЪРТОЖАДНИ

Хари се понадигна от креслото. Не беше мигнал, а вече беше седем часът. Другите спяха сладко край огъня. Момчето се протегна и се запъти към момчешката спалня. Трябваше да поговори с Невил, просто трябваше.
Страх го обгръщаше все повече с всяко следващо стъпало. Това Невил ли беше? Какво се случваше с него? Защо? Толкова много въпроси, а Хари трябваше да разбере отговорите им. Той отвори вратата с треперещи пръсти. Всички спяха – Шеймъс, Дийн, Невил. Никога не би си помислил, че този въздух диша убиец, толкова беше спокойно. Грифиндорецът се доближи до едно от леглата и впери поглед в бледото лице на момчето, което спеше в него. Невил се тресеше в кошмара си, пот беше избила по челото му. Очите му бяха изцъклени, въпреки че спеше,= толкова уплашени и толкова ужасяващи.
-Муфлиато! –Прошепна Хари, насочил пръчката си към останалите спящи. Те продължиха да хъркат звучно, а грифиндорецът се обърна към спящия убиец.
-Невил! Невил, събуди се!
Момчето скочи уплашено и рязко се изправи, задъхвайки се.
-О, Хари, ти ли си? Сънувах ужасен кошмар. –Каза грифиндорецът и разтърси глава, за да може да се отърси от съня си.
-Не е било кошмар, Невил. –Отвърна му мрачно очилаткото и се загледа в него.
-Какво искаш да кажеш? –Изненада се Лонгботъм и се загледа стреснато в Хари.
-Знаем какво си направил вчера, Невил. –Отвърна Потър и облак мина през лицето му за секунди.
-В какъв смисъл какво съм направил? –Запита другото момче, а очите му се изцъклиха още повече от ужас.
-Какво си направил на Лестранж.
Невил се понадигна още повече от леглото и се разтрепери. Още капки пот се родиха на челото му и той заприлича на умопомрачен чрез ужасяващото си изплашено изражение.
-Спокойно, Невил, всичко е под контрол. Нищо не сме казали. Няма да те издадем. Но имам няколко въпроса, на които искам да отговориш, защото аз не мога да го направя сам. –Хари мрачно седна на леглото и се загледа изпитателно в уплашеното момче. Почака минута-две да даде шанс на грифиндорецът да каже нещо, но, виждайки, че това няма да се случи, продължи по същество.- Защо го направи, Невил?
Момчето стана от леглото, разтреперан от страх и седна до Потър. Загледа се в килима, който му се струваше много интересен, и промълви глухо:
-Аз… Незнам защо. Просто трябваше. Сякаш някой друг ме накара да го направя. –Лонгботъм се загледа в Хари и той разбра, че казва истината. После попита:
-Организирал ли го беше или стана спонтанно?
-Не, аз не го бях мислил. Просто така се случи. Нещо ме караше да го направя и аз не можех да се спра. Знаех, че не трябва но… -Невил не довърши. Изплашеният му заекващ глас се изгуби в тишината и той пак впери гузен поглед в земята.
-Какво точно стана? –Хари продължаваше да изпива с поглед събеседника си. Той искаше да погледне в душата му, но осъзнаваше добре, че това, което чува, е истината. Самият Потър знаеше, как би се чувствал в такъв момент. Разбираше невъзможността за обяснение на подобно действие. И все пак не можеше да проумее как Лонгботъм е способен на такова нещо. Просто не можеше.
-Ами… Бях в библиотеката и я видях че излиза нанякъде. И трябваше да я последвам, знаех го. Тя излее от замъка и застана на брега на езерото. Не чуваше моите стъпки, беше се замислила за нещо и с безизразно лице хвърляше камъни във водата. И аз… Аз я повиках… Тя се обърна ядосана и започна да ми се подиграва… Разказваше ми с подробности какво се е случило с родителите ми… Аз й казах да спре, защото не можех да издържам повече… Но тя не спря… Продължаваше да се гаври с тях… И аз…
-Разбирам. –Каза Хари, за да не го кара да довършва изречението, защото знаеше колко много ще му коства. Остави го две-три минути, взирайки се в лицето му и чувайки хлиповете му. Сърцето на Потър се сви. Той дори не можеше да възприеме приятеля си като убиец. Беше му тъжно за него, въпреки че знаеше, че трябва да съжалява мъртвата, не убиеца й. Толкова беше несправедливо. Хари разтърси главата си и продължи с безизразно лице, борейки се с напиращите чувства.- Как я уби?
Невил отпусна глава на краката си и започна да плаче безутешно. Хари го съжали, не можеше да прикрива чувствата си повече. Той остави момчето да положи главата си на рамото му. Лицето на Потър се изкривяваше все повече от тъга. Всяка сълза, която попиваше мантията му, сякаш забиваше по един нож в сърцето му.
Очилаткото се сепна. Дийн се беше понадигнал в полусън и търкаше очите си.
-Хайде! –Каза Хари и изведе Невил в банята. Лонгботъм се строполи на пода, хвана с ръце краката си, а от подивелите му червени очи се стичаха едри сълзи. Той не чуваше и не виждаше нищо. А Хари не можеше да го остави сега.

***

Времето минаваше неусетно, а пролетните лъчи вече разтопяваха снежинките още във въздуха. Те падаха безпомощно на земята, от чието лице слънцето изтриваше сълзите неуморно. Забранената гора вече беше позеленяла и учениците се радваха на хубавото време, разказвайки си развълнувано различни весели истории, под сянката на дъбовете. Лек пролетен ветрец вече постопляше бузите им и развяваше мириса на благоуханните цветя наоколо. На небосвода шареха игриви пухкави облачета и караха всички ученици замислено да ги гледат, виждайки в тях най-чудновати форми, несъщестуващи за всички останали, като сънища. Невидима сила сякаш дърпаше децата към раззеленяващите се поляни и ги очароваха с типично пролетната си ефирност и простота.
Дните се търкулваха един след друг. Хари и компания се бяха съсредоточили върху ученето, което толкова неусетно бяха оставили на втори план. Всеки разговор за убийството на Елеонора ги караше да изтръпват. Невил от друга страна, още малко и щеше да се побърка. Сякаш и него Лестранж беше умопомрачила, както родителите й-неговите. Липсата й в училището се забелязваше отдалече, тъй като на Слидеринската маса непрекъсното някой линееше по нея, плачеше или гледаше незрящо. Но на Хари най-голямо впечатление му оказа реакцията на Драко:
-Малфой плаче?
-Да, Малфой плаче. –Отвърна му Хърмаяни, гледайки съчувствено слидеринеца.
Нейното отношение към Лонгботъм се беше променило неусетно. Тя избягваше да е в една стая с него, но бавно започваше да му прощава, под укорите на Хари. Цялата ситуация беше абсурдна – да съжаляваш убиец? Грейнджър не разбираше приятеля си. Как можеш да гледаш укорително мъртвите, а да съчувстваш на убийците. Но мнението й се променяше бавно и сигурно, без тя да го осъзнава и да го защитава. Фльор се беше отдала изцяло на новата си любов и проблемите, които предизвикваше тя. Множеството й скандали с Антъни, които винаги приключваха с нежни думи, я изморяваха. Тя беше загубила ума си покрай рейвънклоуеца, което влияеше зле на оценките й. Рон от своя страна гледаше да забрави случая и да се отдаде на нещото, което осмисляше дните му – Хърмаяни. Всички, освен Хари, правиха неимоверни усилия да се абстрахират от мистериите, които ги обграждаха и да се отърсят от спомените, които ги глождеха отвътре и не им позволяваха да се усмихват. Самият Потър беше престанал да ги обсъжда с приятелите си, след като разбра, че те правят и невъзможното, за да живеят един безсмислен и безпроблемен живот, извън действителността.
-Хей, здрасти. –Обърна се към Хари едно русокосо момче с много упорити сини очи, вперени право в него.
-Здрасти, познаваме ли се? –Сбръчи чело очилаткото, опитвайки се да си спомни кой е слидеринецът пред него.
-Не, ти не ме познаваш, но аз те познавам. –Усмихна се момчето.- Томас, приятно ми е. А ти си Хари Потър знам. –Прекъсна го Сили, за да не губят повече време.- Трябва да ти кажа нещо, Хари. Има-няма и два месеца и ще се случи нещо много лошо. Нищо повече не мога да ти кажа. –Каза слидеринецът, загледан в няколко ученици, които приближаваха по коридора. После изстреля набързо- Дръж враговете си наблизо, Хари. Само ти можеш да предотвратиш неизбежното.
И Томас профуча покрай него и изчезна някъде. Потър се загледа учудено в кецовете си, сви рамене и продължи пътя си към Общата стая замислено.

***

-ЛУПИН??? –Очите на Хари заплашваха да изскочат от орбитите си.- ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО!
-Тихо, Хари, нека да дочетем статията. –Укори го притеснено Хърмаяни и продължи да чете малката забележка в „Пророчески вести”.

БИВШ УЧИТЕЛ В „ХОГУАРТС”-ВЪРКОЛАК – НАПАДНАТ ОТ СМЪРТОЖАДНИ

Министерството вчера потвърди информацията, че Ремус Лупин е бил нападнат неделя срещу събота от смъртожадни. Самият върколаг е бил открит от Артър Уизли, служител на Отдел Злоупотреба с Мъгълски Вещи, в безсъзнание, близо до Лондон. В непотвърдена информация се споменава, че жертвата е била преобразена в момента на откриването и нападението си. В момента Ремус Лупин се намира в болницата за магьосници „Свети Мънго”.

-МОЛЯ??? –Хари се изненадваше все повече и повече.
-Тук пише, че може да намерим повече информация в интервюто с Макгонагол. –Забеляза ситната забележка под статията Рон.
-Страница пет, страница четири… -Затърси грифиндорката.- Ето го! –И тя продължи да чете:

„МИНЕРВА МАКГОНАГОЛ ЗА НАПАДЕНИЯТА И УБИЙСТВАТА

Министъра на Министерството на Магията дава експлозивно интервю по повод последните събития в магьосническия свят. Тя е много бледна и изглежда уморена, но въпреки това се усмихва оптимистично и се надява бъдещата Война да бъде предотвратена.

„Пророчески вести”: Добър ден, Госпожо Министър. Предвид последните обстоятелства, бихме желали, с Ваше позволение, да осведомим читателите си какво ново се случва в магьосническия свят и как се развиват приготовленията за бъдещата война.
Минерва Макгонагол: Добър ден. Вашите читатели могат да бъдат напълно спокойни, тъй като всички служители на министерството на магията дават мило и драго, за да успеем да предотвратим нападенията и да се подготвим за бъдещата война, която, на този етап, изглежда непредотвратима.

„Пророчески вести”: В какъв смисъл непредотвратима?
Минерва Макгонагол: Просто забелязваме, че лорд Волдемор не желае да преговаря. Той явно иска тази война да се състои. Ако не промени мнението си, това може да доведе до множество жертви и до Втора Световна Война в магьосническия свят.

„Пророчески вести”: Има ли някакво развитие в отношенията на Министерството с магическите същества? В едно от първите Ви интервюта за „Пророчески вести” Вие споменахте, че ще се опитате да се свържете с великаните. Как реагираха те на предложението Ви?
Минерва Макгонагол: С радост можем да кажем, че великаните, кентаврите и повечето от другите магически същества ще заемат страната на Министерството и ще направят всичко възможно, за да успеят да изкоренят злото в магьосническия свят. За разлика от тях, дименторите, както добре знаете, бяха освободени от служба и сега те са вече извън пределите на Англия.

„Пророчески вести”: Какво се случва в училището за магии и вълшебства „Хогуартс”. Както всички знаят, Вие не се оттеглихте от поста си там. Така наблюдавате случващото се в училището ли?
Минерва Макгонагол: Албус Дъмбълдор е най-великият магьосник, живял някога. Това, че той е още в училището, само може да радва всички. Аз продължавам да преподавам там, не защото трябва да го наблюдавам, а защото прецених, че не искам да напускам. В лицето на Албус Дъмбълдор, Министерството открива един безценен съюзник и ние винаги можем да се радваме на неговите полезни съвети и подкрепа.

„Пророчески вести”: Какво ще кажете по повод наскорошните нападения?
Минерва Макгонагол: Единственото, което мога да кажа е, че не само Министерството и неговите последователи дават жертви. Вече има двама мъртви смъртожадни и петима зад решетките. Както знаете, Луциус Малфой и Белатрикс Лестранж бяха убити при нападение над Хари Потър, Албус Дъмбълдор и други членове на Ордена на Феникса във Франция. Вече зад решетките на Азкабан, добре пазени от множество магьосници, се намират Питър Петегрю, Фенфир Грейбек, Алекто Кароу, Морта Филус и Виктория Самър. Правим всичко възможно, за да предотвратим бъдещи нападения.

„Пророчески вести”: Какво ще кажете за нападението над Ремус Лупин? То разтърси из основи магьосническия свят.
Минерва Макгонагол: С радост мога да кажа, че Ремус се чувства вече много добре и до края на седмицата той вече ще е изписан от болницата „Свети Мънго”. Нападателят му е известен, но го пазим в тайна, за да не излагаме на риск Лупин. Надяваме се много скоро той да се възстанови напълно.

„Пророчески вести”: Ако желаете, сега можете да се обърнете към нашите читатели.
Минерва Макгонагол: Да, желая. Искам да помоля всички ви за спокойствие. Ние, от Министерството, правим всичко възможно, за да не се наложи да се стига до война и, въпреки това, сме напълно готови за нея. Паниката не ни помага, затова се надявам да не я създавате. Правим всичко възможно за вашето спокойствие и сигурност.

„Пророчески вести”: Много Ви благодарим за това интервю. Надяваме се само хубави новини да достигат до ушите ни.
Минерва Макгонагол: Всички на това се надяваме. *усмихва се*

Така, оптимистично, завършва нашето интервю. Да се надяваме светлите пророчества на Министъра да се окажат верни с течение на времето!”

-Какво става тук? –Фльор се беше явила в Общата стая, както винаги напоследък, доста замаяна.
-Нападнали са Лупин. –Отвърна замислено Хърмаяни. После викна.- Хари, Хари, стой! Къде отиваш?
-При Дъмбълдор, естествено! –Отвърна момчето и излезе в коридора.
Хари крачеше към кабинета на директора, без да може да събере мислите си. Лупин беше толкова важен за него, не можеше да осъзнае какво се случваше. Това даваше обяснение на липсата на писма от него. Момчето се ядоса. Как не се сети по-рано? Ами ако с него се беше случило нещо по-сериозно? Ами ако вече беше мъртъв? Как можеше да си позволи да не попита за дългогодишния приятел на родителите си? Как можеше да забрави?
Неусетно Хари вече се беше озовал пред страшилището, което пазеше кабинета на Дъмбълдор. Впоследствие се усети, че незнае паролата. Как можеше да забрави да пита някого?
-При директора ли отиваш, Хари? –Попита го един благ, но строг глас. Професор Макгонагол наистина беше бледна и изпита, както бяха я описали от „Пророчески вести”, но, въпреки това, мила усмивка огряваше лицето й.
-Да, професоре, по повод нападението над Лупин и… -Хари вече се задъхваше и преплиташе думите си от желание да каже всичко за отрицателно време, за да не губи и секунда.
-Искаш да го посетиш, нали? –Попита го Макгонагол ведро.- Сигурна съм, че директорът няма да има нищо против. А и и без това съм се запътила към него. Ела с мен! Желирани плужеци!
Страшилището разкри стълбата към директорския кабинет и двамата се изкачиха по нея.
-Добър ден, Албус! –Поздрави Минерва.- Хари също искаше да се види с теб, затова го доведох.
-Минерва, Хари! –Дъмбълдор кимна за поздрав и на двамата.- Желаеш да посетиш Лупин, нали, момчето ми? –Обърна се към грифиндореца директорът, четейки мислите му като на книга. Без да чака отговор, професорът хвана една книга, насочи пръчката си към нея и промълви- Портус! Заповядай, Хари! Да не забравиш да ми я върнеш! –Подаде му книгата с усмивка директорът. Но преди момчето да докосне летекода, добави.- Върни се преди да се мръкне!
-Добре, професоре! –Хари се беше опомнил и беше си възвърнал говора. Той докосна с показалец и усети познато дръпване зад пъпа.
Потър се строполи болезнено пред прага на болницата за Магьоснически наранявания. Той разтри нараненото си дясно коляно и, куцайки, се запъти към входа.
В сградата беше претъпкано. Множество хора, уплашени, развълнувани, притеснени, плачещи… Беше истинска лудница. Имаше магьосници със магически създания, които момчето никога не беше виждал, на рамената; превързани пациенти, изплашени родители. Потър едва успя да се добере до рецепцията, където една мила възрастна жена, четеше някаква книга, наречена „Болести по магическите създания и последствията им върху хората”.
-Добър ден! Извинете, бихте ли ме насочили към стаята на Ремус Лупин? –Грифиндорецът почти викаше, тъй като не беше свикнал на шумотевицата и си мислеше, че вещицата няма да го чуе.
-Ама, разбира се. –Усмихна му се тя. Остави книгата си и погледна в един справочник. После също толкова ведро се обърна към него и каза.- Четвърти етаж, стая номер 472957.
-Коя стая? –Не успя да запомни номера й Хари.
Вещицата му се усмихна и махна с късата си пръчка над едно парче пергамент и на него се изписа номера. Тя му го подаде и каза, гледайки часовника на стената:
-Посещенията започват след петнадесет минути. Можеш да посетиш кафето за посетители и чакащи. Ето го там. –И тя му го посочи.
-Благодаря ви много. –Каза момчето.
-За нищо, миличък.
Хари се запъти към кафенето. Странно беше, че въпреки тълпите, които се блъскаха по широкият коридор, то беше почти празно.
-Един бирен шейк. –Каза грифиндорецът на сервитьорката, която се врътна и му го донесе след секунди.
-Здрасти, Хари! –Поздрави и го стресна господин Уизли усмихнато.- Какво съвпадение!
Съвпадение ли? Съвпадение? Хари вече не вярваше в съвпаденията. Той добре разбираше, че това е нагласено, въпреки че не откриваше причината за тези сцени. Но грифиндорецът реши да си дава вид, че не подозира нищо, за да може Артър сам да се издаде.
-Здрасти! –Усмихна се момчето.- Наистина голямо съвпадение. На посещение ли?
-Хм… Да, Хари, дойдох да видя Ремус. Имаш ли нещо против да почакам до десет часа с теб?
-Не, разбира се. –Усмихна се момчето и засмука от бирения си шейк.

***

-Хари! –Ремус се понадигна усмихнато от леглото.- Как си, как се чувстваш?
-Това не е важно! Как си ти? –Хари се спусна към леглото на Лупин, клекна до него и хвана ръката му.- Добре ли си?
-Всичко е наред. Страхотно се чувствам! Живея си живота! –Усмихна се магьосникът, въпреки че изпитото му лице, сенките под очите му и липсата на добре-познатото пламъче в тях говореха друго.
-Какво се случи? Защо никой не ми каза? –Изстреля грифиндорецът, забравяйки за господин Уизли, който беше останал на мястото си до вратата.
-Хари, Хари, Хари… Винаги искаш да знаеш всичко. –Отвърна Ремус и го погледна благо.
-Е, напоследък всички крият неща от мен и незнам нищо. –Намуси се на шега Хари. Не можеше да му се сърди.
-Е, аз от теб не крия нищо. –Каза Ремус и, забелязвайки господин Уизли, който му правеше някакви знаци, му каза с треперещ, но благ отпаднал глас.- Би ли ни оставил насаме, Артър? –Като видя, че магьосникът излиза, довърши.- Благодаря ти много.
Хари не отделяше очите си от наранения си приятел. Не можеше да опише радостта си, че пак го вижда, въпреки че беше толкова бледен и изморен. Момчето забеляза, че по гърлото му има някакви драскотини и, без да се сдържа, попита:
-Какво се е случило?
Ремус му се усмихна и вдигна яката на зелената си пижама, забелязвайки погледа на момчето. После отвърна:
-Нали знаеш, че правех компания на себеподобните си, за да узная плановете на Волдемор. –Той се усмихна тъжно и довърши.- Имах лошата участ те да разберат тази малка подробност.
-Те ли ти причиниха това? –Не спираше да задава въпроси Хари.- Не бяха ли смъртожадните?
-Разбира се, че върколаците се погрижиха за мен. Държаха самите те да се разправят с мен, не смъртожадните. Учудващо е, как ме защитаваха от тях. –Засмя се Лупин, но смехът му премина в болезнен хрип.
-Защо не ми писа? –Попита момчето.
-Защото не беше важно. Аз съм добре, както виждаш, а и разбрах, че вие също си имате проблеми в училище. –Въпросително го погледна Лупин.
-Да, имаме… -Отвърна Хари и започна да разказва всичко, което им се беше случило напоследък, без да крие нито една от случките и нито едно от имената. Всичко, точно както беше и както си мислеше че е той самият.

ОСМА ГЛАВА

НЕ ПОДЦЕНАВАЙ СЪДБАТА СИ

Хари излезе от стаята. Чудеше се дали е тъжен, че са нападнали Лупин, или е щастлив, че той е оцелял и се чувства добре. Господин Уизли чакаше пред вратата и, когато го видя, изстреля набързо:
-Хари, изчакай ме тук пет минути, аз само ще влезна да кажа „здрасти” на Ремус.
Момчето кимна утвърдително и зачака в белия коридор. Около нападението над Хърмаяни той беше свикнал с изкрящата чистота на болницата и тя не го заслепяваше както преди. Втори път в „Свети Мънго” за една година… Втори път… Какво още оставаше да се случи?
-Хайде да си ходим, Хари. Директорът чака да се прибереш.
Момчето отново само кимна лаконично и тръгна след господин Уизли към изхода.
-Хари…. Хари…. Хари…. –Викаше отчаяно някой след него.
Момчето се обърна и изненадано забеляза професор Трелони, която изглеждаше още по-странна и отпреди. Тя беше отчаяна. Хвана мантията му и падна, задъхвайки се, на колене:
-Трябва да го спасиш, Хари… Само ти можеш… Броени часове остават до съдбовния миг… Ако не успееш да го спасиш… още две души ще напуснат телата си… Когато свещите на приятелите ти угасват… Не забравяй защо си тук… Не подценявай съдбата си, Хари! –Професор Трелони се задъхваше и по-скоро стенеше, отколкото говореше.
Момчето се разтрепери от ужас, взирайки се в празните й сиви очи. „Възможно ли е... това да е предсказание?”
-Извинете за безпокойствието! –С отегчен глас каза една възпълничка жена и завлече професора нанякъде.
-Хайде, Хари! –Господин Уизли беше пребледнял и го дърпаше за шлифера към изхода. Беше трудно да се разминат с всички на партер, но магьосникът много бързаше и не се интересуваше кой какво си мисли. За отрицателно време, предвид тълпата, те вече бяха навън. Беше някъде късния следобяд.
-Портус! –Господин Уизли беше насочил магическата си пръчка към един камък и го подаде на Хари.- Хайде, момчето ми, ще се видим скоро!
Нещо дръпна грифиндореца зад пъпа и той усети пак неприятното чувство при пътуване с летекод. Мислите му се сменяха толкова бързо, колкото и картините, покрай които минаваше. Възможно ли е професор Трелони да е права? И това означава ли, че Хърмаяни, Рон и другите…
Усети остра болка в лакътя. Беше се приземил точно пред директорското бюро. Дъмбълдор се изправи бързо и му подаде ръка:
-Как беше посещението, Хари? –Попита той и една усмивка се появи на угриженото му лице.
-Много добре, професоре… Благодаря ви, че ме пуснахте… Ох… -Още го болеше лакътя.
-Как се чувства Ремус днес? Нямах време да го посетя. –Продължи директорът. После, виждайки, че се беше ударил, каза- Седни, Хари, не виси прав!
Грифиндорецът се разположи на един от столовете от другата страна на директора, който също се настани удобно. Момчето незнаеше дали трябва да му казва за Трелони или не. После промълви:
-Чувства се прекрасно. Много добре изглежда!
-Радвам се! Много неща му се насъбраха на Ремус около смъртта на Нимфадора и шпионирането… -Дъмбълдор погледна подозрително Хари, който беше леко отнесен. Затова го попита- Има ли нещо, което трябва да знам, Хари?
-Хм… Всъщност да, професоре… Така мисля… -Грифиндорецът беше решил, че трябва да узнае дали Сибила наистина е предвещала бъдещето. Или поне дали Дъмбълдор вярва, че го е направила.- Видях в „Свети Мънго” професор Трелони… -Започна той.
-Да, Сибила преживя лек психичен срив, надявам се скоро да се завърне в училището. –Лицето на Дъмбълдор беше още по-угрижено. Той усещаше, че нещата не вървят на добре.- И какво ти каза професорът?
-Хм… Не съм сигурен, че каза нещо… По-скоро предвещаваше бъдещето…
Албус се изправи още по-притеснено. Той нервно обикаляше около бюрото си, а очите му се въртяха на всички посоки. Беше скръстил ръцете си и сякаш мълвеше нещо много тихо, защото устните му потрепваха бавно.
-В какъв смисъл пророчество? –Попита той накрая и пак се загледа в момчето.
-Нали в трети курс беше предвещала събирането на Питър Петегрю с Волдемор? –Напомни Хари и после още по-притеснено продължи.- Сега говореше със същия странен глас… И по същия неразбираем начин…
-Какво ти каза, Хари, какво ти каза? –Дъмбълдор беше хванал момчето за раменете и очите му пробляскваха тревожно.- Кажи ми точно какво ти каза!
-Каза ми… -Заекна от притеснение момчето, виждайки, че и директорът се страхува.- Каза ми, че само аз мога да го спася…
-Кой да спасиш, Хари, кой? –Дъмбълдор неусетно беше стиснал още по-силно рамената на момчето.
-Незнам, професоре, не ми каза името му… Нямаше как да разбера. –Хари с всяка секунда все повече започваше да се страхува.- Каза още, че ако не се справя още две души ще напуснат телата си… Или нещо такова.
Директорът го пусна от хватката си и пак започна да обикаля изнервено… Галеше с ръка сивата си брада и говореше нещо на себе си, което Хари не чуваше. До ушите му достигаха само откъсъчлени мънкания.
-Каза ли още нещо, Хари?
-Да… Спомена за някакви свещи, приятелите и съдбата ми… Не помня точно какво… Нещо от рода на „Като загаснат свещите на приятелите ти, трябва да следваш съдбата си”… -Завърши Потър.
Дъмбълдор пребледня още повече. Той погледна угрижено момчето със сините си очи и попита:
-Каза ли някакво време? Нещо по-конкретно?
-Спомена, че остават само броени часове. –Хари вече се тресеше от притеснение. Възможно ли беше директорът да вярва? Възможно ли беше това да е предсказание? Истинско?
Дъмбълдор не откъсна поглед от него. После поклати леко глава и се обърна към един от портретите:
-Марк, би ли повикал всички преподаватели? Извинявай, че те будя, спешно е.
Един възрастен мъж, който приличаше на старинен граф, благодарение на бялата си перука, гримираното си лице и старинните си дрехи с множество дантели, кимна утвърдително и безкрайно сериозно и изчезна от рамката на портрета.
Дъмбълдор седна зад писалището си, взе няколко пергамента и махна с пръчката си над всеки един от тях. Хари забеляза как по тях започнаха да се изписват думи. Директорът изчака секунда-две да изсъхнат и ги сви. После взе писмата и отиде до феникса, оставяйки ги на дъската, на която той седеше. Грифиндорецът чу как Дъмбълдор казва мило, но загрижено на птицата:
-Знаеш къде трябва да отидеш, Фоукс! Бързай колкото се може повече.
Фениксът изцвърча и изчезна в червени пламъци, стискайки с нокти пергаментите.
Албус се приближи до един друг портрет, на който беше нарисуван един много сух и сбръчкан старец, и прошушна нещо в ухото му. Той се поклони и също изчезна от рамката на картината.
За миг Хари си помисли, че директорът съвсем е забравил за присъствието му. Той обикаляше портретите и различните предмети в кабинета, пишеше някакви писма и въобще не обръщаше внимание на момчето и не му обясняваше какво се случва. Отново гръмнаха пламъци и Фоукс кацна на бюрото с няколко кратки бележки. Дъмбълдор ги прочете и ги изгори в камината, без угриженото му лице да се променя нито за секунда.
Грифиндорецът се почувства неловко. Въпреки това, той реши, че трябва да разбере какво става, затова попита тихо директора:
-И вие… Вие смятате, че това наистина е било пророчество?
Дъмбълдор вдигна погледа си и каза тихо:
-Страхувам се, Хари, че не само е било пророчество, но и е било вярно пророчество. Ако съм го разтълкувал правилно, в идните дни жестоко нападение очаква „Хогуартс” и този път няма да можем да се спасим. –Толкова много болка и загриженост видя тогава грифиндорецът в очите на директора. Повече отколкото си мислеше, че може да пламти в един поглед.
-Албус! –Хари се стресна, тъй като на вратата в момента се намираха всички преподаватели. Те гледаха угрижено. Най-отпред стоеше Минерва, която изглеждаше още по-уморена и от преди.
-Добър вечер… Въпреки че се страхувам, че няма да е толкова добра за никого от нас! –Каза Дъмбълдор замислено. После се обърна към професора по Отвари.- Константин, би ли придружил Хари до Общата стая на Грифиндор? После очаквам да се върнеш.
Професор Василевски само кимна утвърдително, а на сериозното му лице не трепна нито едно мускулче. Той се загледа в момчето и го викна с поглед.
Хари тръгна след него, но преди да излезе, обърна главата си и впери зелените си очи в директора разтревожено, който, точно в този момент, също го гледаше. Албус му се усмихна насърчително и Потър пое към Общата стая, заедно с професора.
-Тук пътищата ни се разделят, Хари. –Обърна се към него Василевски, когато стигнаха до портрета на Дебелата дама. Преподавателят за първи път беше нарушил тишината.- Прибери се в стаята и не излизай оттам до сутринта.
Грифиндорецът кимна и влезе в Общата стая, където беше претъпкано. „Никой от тях дори и не подозира, че в скоро време, може би, куидича, посещенията в Хогсмийт и домашните никога няма да успеят да ги развълнуват, както сега… Дали това не е последната нощ на училището? Дали утре ще се събудим?”
Хари направи всичко възможно, за да се добере до Хърмаяни и Рон, които бяха вплели ръце. Те рязко ги пуснаха, когато го видяха.
-Трябва да поговорим! –Промълви Хари, защото вече връзката на приятелите му въобще не го вълнуваше. Имаше по-важни неща, за които да мисли.- Къде са Джини и Фльор?
-Джини би трябвало да е някъде наоколо, докато Фльор, според мен, е малко заета. –Усмихна се Хърмаяни.
-Трябва да я намерим… -Каза замислено Хари.

***

-Но защо трябва да се прибираме? –Потър дърпаше Анна за ръкава на мантията по коридорите на училището, а тя недоволстваше.
-С удоволствие бих ти казала, ако Хари беше благоволил да ни каже за какво става въпрос. –Намуси се Хърмаяни.
Рон и Антъни подтичваха след тях.
Когато стигнаха портрета на Дебелата дама, Хари пусна ръкава на братовчедка си и се обърна към рейвънклоуеца:
-Трябва да се прибираш и при това бързо!
Антъни го погледна присмехулно тип „Петокурсник ще ми казва какво да правя!”, но Фльор го сръчка. Тя се доближи до него, целуна го леко по устата и, без да отдалечава лицето си от устните му, му прошепна да си върви. Момчето я послуша и тръгна към кулата на Рейвънклоу.
Хари го изпрати с разтревожен поглед и прошепна „Хайде!”.
Четиримата грифиндорци влязоха в Общата стая, където нямаше никакво свободно място. Потър се огледа и каза:
-Момчешката спалня! Хайде!
Без да го питат за какво става въпрос, другите го последваха и с радост установиха, че в стаята няма никого. Потър направи магия за непробиваемост и им каза да седнат. После се разположи на леглото си изтощен от тежки мисли и им каза:
-Скоро ще има нападение над „Хогуартс”. И е много вероятно някой от вас да са застрашени, защото в пророчеството се казва, е „свещите на приятелите ми ще угаснат”.
-Моля? –Не разбра Рон.
Хърмаяни се хвана за устата, за да не ахне. Фльор обърна погледа си към Хари и изключително хладнокръвно попита:
-Чие е това пророество?
-Трелони.
-Кога го предрече?
-Днес!
-Дъмбълдор вярва ли?
-Вярва!
Този път Фльор се запъна. Чувствата се бореха в нея и тя не смееше да зададе въпроса си. Страхуваше се. И, въпреки това, събра смелост и попита:
-Мъртви ще има ли?
-Ще има!

ДЕВЕТА ГЛАВА

ТУК И НАВСЯКЪДЕ! СЕГА И ЗАВИНАГИ!

Хари се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Въпреки, че и не искаше. До един часа имаше още малко време и той реши да се оправи по-рано и да почака в Общата стая. Тревогата му все повече се усилваше, докато си мислеше за човека, който трябваше да срещне там. В интерес на истината, чувствата на Хари нарастваха зловещо. Тази тайна, тази отвратителна тайна, която пазеше, го убиваше. Сякаш пазейки я, той я правеше още по-силна и още по-неразрушима. Измъчваше се, че я крие, но се страхуваше, че, ако тя излезе наяве, нищо хубаво не предстоеше на неговото момиче, най-близкия му човек. Да, тя беше най-важната. Винаги е била. Но Хари успя да го осъзнае прекалено късно. Когато дните, часовете и дори минутите бяха преброени. Часовникът… Този, който забиваше по един кинжал в сърцето му с всеки свой удар. Проклетият часовник… Той цъкаше още по-бързо, откакто момчето беше осъзнало, че не е само… Понякога даже се обвиняваше. Обвиняваше се, че е позволил на чувствата да го завладеят. Това беше зле и за него и за нея. А тя беше невинна… Винаги е била такава! Виновна само в това, че го обича… И той не можеше да го прости… Нито на себе си, нито на нея… Защото трябваше да го предвидят! Трябваше!
Толкова много грешки само в един живот. Хари грешеше с всяка своя крачка. Вземаше едно решение и после, осъзнавайки, че е сбъркал, взимаше другото. Но то също се оказваше грешно!
Сега, когато всичко е ясно… Едва сега той разбираше какво става. И защо става така. И можеше да предскаже бъдещето, защото то беше достатъчно ясно. Всеки разбираше какво ще се случи. Това не беше тайна. Това беше реалността. Сълзите, отбляскващи в мрака, молбите, шептени на Бога и Дявола, желанията, криени в дълбините на душата… Само заради една грешка… една грешка, която беше променила толкова много. Беше променила всичко. И Хари добре знаеше как, къде и кога. Защото всичко беше ясно. Ясно като лазурното небе, което линееше на двора. Като чувствата, които изпитваше.
И все пак въпросът… Въпросът, чийто отговор никой не може да намери… А всички търсят. Защо? Простичко, нали? В света няма нищо по-обикновено и едновременно с това, толкова необяснимо. Няма точен отговор… Никога не е имало. Защото отговорът зависи от теб самия. Само ти можеш да го намериш и той винаги ще е само твой. Никой друг няма да го разбере, никой друг няма да го потвърди. Защото другите никога не разбират. Усещаш дъх им, но не можеш да кажеш, че те са близо до теб. Те никога не са били. И никога няма да бъдат… Никой никога няма да мисли като теб… Никога никой няма да те разбере. И никога отговорът няма да съвпадне. И това не може да се промени. Така е устроен света. А ние сме куклите, които той разиграва. Не защото искаме, не защото се налага. Просто защото е така.
Хари затвори очите си, за да прогони тези мисли. Вече нямаше връщане назад. Всичко беше вече отредено. Оставаха му само чувствата. И той не можеше да позволи тези мисли да ги задушат. Толкова малко време… Толкова малко време оставаше… А той не беше готов нито да се сбогува със себе си, нито да се сбогува с нея. А съдбата го налагаше. Тази проклета съдба, която му беше отнела толкова много… Родителите, приятелите… Беше отнела и част от душата му. А сега се завръщаше отново, за да го унищожи напълно… жадна за кръв и сълзи. И Хари съжаляваше, че тя не ги беше изпила още предишния път. Капка по капка… Толкова болезнено, но едновременно с това и толкова успокояващо… Хари копнееше за самотата. Както всеки би копнял, осъзнавайки, че светът му отнема всичко, към което се привързва. Ей така, без причина. Просто за да го нарани. А той не можеше да понесе повече болка. Кръв и сълзи… Отново… И този път много по-страшно отпреди. Защото така трябваше да стане. Защото така щеше да стане. И на Хари му оставаше само да се надява неговата кръв да се слее с тази на близките му, за да спре болката, там някъде на два метра под земята. Където винаги е спокойно и самотно, където и да иска, никой не може да те нарани. Далеч от дневните лъчи, които лъжат, че Слънцето ще изгрее и в душата, от звездите, които убеждават, че мечтите ще се сбъднат… един ден. По-скоро никога!
Хари затвори още по-силно клепачите си. Нямаше време за мислене… Оставаха му само чувствата. Тези чувства, които го убиваха бавно… Но само отвътре.
Грифиндорецът се хвана за парапета, защото за малко му причерня. Намери опора в него и заслиза надолу по стълбите. Опипом успя да намери едно кресло и, след като поседя тридесетина секунди на него, възвърна зрението си напълно. Наслаждаваше се на меките сенки, които хвърляше пламтящият огън на стаята. Придаваше й някакъв чар, какъвто Хари не беше забелязвал досега. Толкова мистичен и неподражаем. Момчето впери още по-надълбоко погледа си, любувайки се на пламтящите съчки. Те припукваха леко и спокойно, необезпокоявани от тежките мисли, които владееха цялото му съзнание в момента. Хари се изправи и се доближи до малкото прозорче на кулата. То рисуваше пред погледа му уникална картина. Луната беше заобиколена от множество купести облачета, които я задушаваха. Грифиндорецът можеше да го разбере дори само гледайки през малкото прозорче. Но оковите, които й поставяха облаците, не можеха да я възпрат и лъчите й пробляскваха през тях. Толкова плахо и толкова болезнено.
-Здрасти. –едно тихо нежно гласче разряза като с нож самотата му. Ръцете й обвиха кръста му като с окови. Но това бяха най-прекрасните окови, които Хари познаваше. Толкова нежни и незабележими. Сякаш плах бръшлян беше обвил тялото му, в страх да не го изгуби. Толкова невинно.
Хари не се обърна. Той знаеше кой е до него, познаваше дори дъха й. Той сложи ръцете си върху нейните, а тя сгуши глава на рамото му може би за последен път.
Хари обичаше всяко нейно действие. Начинът, по който косата й милваше несъзнателно лицето му, а гърдите й се надигаха при всяка следваща болезнена въздишка. Тялото й, което трепереше толкова уязвимо и невинно всеки път, когато го доближеше. Начина, по който почервеняваха страните й, когато му кажеше, че го обича. Очите й, които толкова невинно изучаваха света, който не я заслужаваше, защото… да, тя беше ангел. Всяко неволно докосване. Ръцете, които винаги намираха мястото, където го болеше, и отчаяно се опитваха да го излекуват. Но винаги безуспешно. Не защото не искаха, а защото не можеха.
Хари не отговори на поздрава й. Думите не можеха да кажат толкова, колкото докосванията. Тези нежни докосвания, които може да усети само обичащият. Затова той замълча, опитвайки се да спре времето, за да бъде този миг безкраен. А Хари наистина го искаше, въпреки че не беше по силите му.
Момчето усети, че тя си поема дъх, за да каже нещо, но той сложи пръст на устните й и се обърна. Впери зелените си очи в нейните, надявайки се да намери там утеха. И успя.
Тя го погледна въпросително и Хари пак сложи пръст на устните си. После хвана нежно главата й и я постави на гърдите си, за да чуе как тупти сърцето му, надявайки се, че тя изпитва същото към него.
Хари не искаше да я загуби. Не можеше. Ръцете му минаваха нагоре-надолу по гърба й, страхувайки се, че скоро може да изчезне. После започна да милва главата й и я целуна по челото. Едва-едва. За да не се изпари.
Толкова много страх предизвикваха неговите чувства. Силата им не му позволяваше да се радва на момента. И не можеше да се бори с уплахата. А тя го обгръщаше целия, както само едно много силно чувство може.
-Какво има? –Прошепна момичето, отделяйки главата си от гърдите му и гледайки го уплашено.- Напрегнат си.
Хари не отговори. Желаеше да запази този миг колкото се може по-дълго. Тишината го караше да се чувства сигурен. В очите му тя разчете тези мисли и пак положи глава на гърдите му. Реши че имат време и Хари ще й каже всичко. Само да не е сега. Той така искаше. А нейното най-голямо желание беше той да е щастлив. Толкова просто и невинно. И, едновременно с това, толкова неосъществимо. И двамата го знаеха. Сякаш в този миг видяха бъдещето… Една година по-късно… Толкова болезнено и самотно усещане.
-Трябва да ти кажа нещо… -Хари замлъкна, защото не можеше да продължи. Толкова тъжно му стана за момичето. Тя го погледна въпросително, а той само притисна главата й пак към гърдите си. Сякаш се опитваше да я предпази, за да не може да чуе следващите му думи.- Скоро смъртожадните отново ще нападнат „Хогуартс”!
-Моля? –Момичето не можеше да повярва.
-Шшш… Тихо. Трелони го предрече и Дъмбълдор вярва. –Хари шептеше в ухото й.
Незнаеше от какво се пази, но знаеше че трябва.
-Какво… Какво точно ти каза? –Попита тихо момичето.
-Не каза… Не каза нищо друго.
-Знам че ме лъжеш! Кажи ми точно какво каза! –Очите й го изгледаха изпитателно и успяха да го сломят:
-Че броени часове остават до момента, който ще реши всичко. Че ще трябва да спася някого, иначе още двама ще умрат. Каза ми още, че не трябва… Не трябва да забравям съдбата си, когато свещите угасват.
Момичето го погледна притеснено. Пламъчето в очите й започна да играе и тя се притисна още по-силно към него. Хари усети как сълзите й се стичат по пижамата му. Знаеше, че това ще я нарани. Но нямаше избор.
Следващите няколко минути преминаха в мълчание. Страхуваха се да кажат нещо. Докато момичето не заговори отново през сълзите:
-Какво ще правим сега?
-Ще чакаме. Нямаме избор. –Той си пое дъх, за да събере сили, за да каже следващото изречение, свеждайки глава.- Искам да се скриеш някъде. –Виждайки, че момичето се готви да възрази, той отново положи пръст на устата си и продължи.- Трябва… Аз мисля… мисля, че си застрашена повече от останалите.
-Не, аз няма да те оставя… Забрави! Няма! Не мога! –Очите й блестяха още по-силно на меката светлина от камината.
-Шшш… Тихо! Трябва! Налага се…
-Не, не, не! Няма да го направя!
-Искаш да ме нараниш ли?
Хари я погледна начумерено. Не можеше да й позволи да остане. Дори ако се наложеше да я изгони, да й се развика или разсърди, той щеше да го направи, само за да успее да я спаси.
-Не, аз… Много добре знаеш, че…
-Тогава ще трябва да ме послушаш. Трябва да се махнеш от „Хогуартс”…
-Но аз… Не, не мога да те оставя… Не сега…
-Моля те… Моля те, послушай ме! Не ми го причинявай!
Сълзите й не й позволяваха да го види ясно. Но тя все пак не можеше да се примири:
-Нали казвахме… Нали казвахме, че ще сме заедно… Тук и навсякъде, сега и завинаги… Не можеш, Хари, не можеш да го промениш…
-Да, не мога. Но ти можеш.
-Но аз те обичам!
-Точно затова трябва да го направиш! Не мога да те оставя тук…
Хари вплете още по силно ръце в косите й. не можеше да я остави тук, просто не можеше. Той се загледа в сълзите, които капеха по пижамата му… Толкова спокойни и искрени. Момчето я прегърна в пристъп на самота. Вдигна я на ръце и я сложи на дивана, хващайки ръката й и гледайки я право в очите. Но момичето не вдигаше поглед, прекалено много го обичаше.
-Ей, спокойно… -Хари беше повдигнал леко лицето й и вече не можеше да скрива болката си.- Нищо няма да се случи, обещавам. Всичко ще бъде наред.
-Защо никога… -Момичето подсмърчаше и Хари трудно разбираше думите й.- …не си ми казвал… че ме обичаш?
Хари падна на земя и закри лицето си с ръце. Сълзи рукнаха и от неговите очи, но той не можеше да ги разкрие. Страхуваше се, че чувствата му ще станат по-силни, ако ги изречеше на глас. А той не можеше да си позволи да обича и да мрази. Защото това го правеше уязвим. И Хари вярваше, че, заблуждавайки се, че не я обича, наистина нямаше да има чувства към нея и тя щеше да е добре. Но грешеше… отново…

***

Хари я помилва по главата. Момичето се беше изморило от сълзите си и беше заспало. Освен лекото й дишане, само силата, с която стискаше ръката му, доказваше че жива. Не искаше да я буди… Спеше толкова леко. Но трябваше.
-Хей, трябва да тръгваме.
Тя отвори изумрудените си очи и го погледна плахо:
-Накъде?
-Там, където ще си в безопасност.
Момичето се понадигна и разтърка очите си. Не искаше да повярва, че това наистина се случваше, и Хари щеше да я изостави сама.
-Хайде, тихо.

***

Слънцето изгряваше в пелените на небето и рисуваше върху него прелестни картини с нежни цветове. Преливаха се червеното, жълтото и оранжевото, а мракът бавно умираше под лъчите на Слънцето. Две фигури разпорваха студения въздух, целеустремено насочени към един от върховете.
Хари се приземи на него и се загледа в косите на момичето, които вятърът разрошваше. Сякаш виждаше как сълзите й отбляскват във въздуха на изгряващото слънце, но знаеше, че това е невъзможно.
Тя кацна до него и го погледна с разплаканите си кристални очи. Молеше го да размисли. За пореден път. И го нараняваше.
-Хайде. –Каза глухо Хари, за да сподави сълзите си. Той премина през дърветата, следван от момичето, докато не стигнаха до една врата. Момчето почука четири пъти с пръчката си по нея и каза „Алохамора”. После й показа вратата и каза глухо.- Тук ще бъдеш в пълна сигурност. Нищо друго не може да те защити така, както може времето.
-Искаш да кажеш… Че там времето не минава?
-Да.
Момичето изненадващо падна на колене и впи пръсти в краката му:
-Моля те… Моля те… Остани с мен… Знаеш, че можеш… Ще бъдем само двамата… Ти ми беше обещал… беше ми обещал…
Хари се сепна от това внезапно излияние, но секунди по-късно, когато се опомни, я хвана за рамената, вдигна я и я прегърна.
-Недей… Недей, моля те не го прави… -От очите на Хари вече се спускаха сълзи и той не можеше да ги спре, заравяйки глава в косите й.- Не го прави… Не го прави още по-трудно… Убиваш ме така!
Той хвана с ръце главата й и се загледа в нея.
-Ти си най-прекрасното нещо в моя живот! Недей да страдаш! Не ме измъчвай! Ще се върна, обещавам!
-Защо… защо не останеш? –Проплака момичето.
Хари сведе глава и събра всичките си сили, за да отговори:
-Не трябва да бягам от съдбата си!
Момичето го погледна и от очите й започнаха да капят още повече сълзи, които блестяха на изгряващото слънце. Те се бяха прегърнали, плачейки, и нямаха сили да се пуснат, въпреки че знаеха, че се налага…
-Обичам те! –Прошепна в ухото му момичето, но отговорът застина в устата на Хари, а неговото сърце се сви още по-силно. Там някъде, в дълбините на съзнанието му, той знаеше какво трябва да каже, но болката беше прекалено силна…
А тя самата не можеше да допълни нищо друго. Очакваше да чуе тези две думи, които толкова дълго беше чакала. Смяташе, че сега вече, когато се виждат, може би, за последен път, той ще успее да ги изрече. Но бъркаше.
Хари притисна устни до челото й. Не можеше да се сбогува с нея. С всеки миг ставаше все по-трудно. Момичето се повдигна н пръстите си и впи устните си в неговите. Ръцете му се спуснаха на кръста й и всичко потъна в тишина. Това бяха последните думи, които те казаха един на друг.

„13 май, денят, който промени всичко.

Когато на две страни застанаха две стихии
На омразата и на любовта
На злото и на доброто
На нощта и на деня
На смъртта и на живота

Между тях имаше цяла пропаст
В морала, в идеалите, в желанията
Физически те съумяха да я преминат,
А земята – да попие кръвта и сълзите им

Но във войната победители нямаше
Трупове падаха на майката Земя
Дъждът отми кръвта от лицето на света
Почвата попи сълзите им
Те потънаха във забрава
Но душите им оцеляха
Обикаляйки света, за да се влеят в чуждо тяло
И да предизвикат Третата Война

Победителите успяха да убият противниците си
Но не успяха да убият идеите им
Които един ден щяха да се възродят отново
Защото една идея не се убива с оръжие
Защото една идея не се убива с магия
Защото една идея се убива с вяра
А вяра в душите на победителите нямаше

Които осъзнаха грешките си, умряха
Кръвта напусна жилите им и напои изстрадалия свят
Обагри страниците на историята в алено
Но живите не чуваха гласовете на мъртвите
И всичко щеше да започне отново… един ден
Един ден, когато се родеше достоен поддръжник на идеите

Никой не успя да защити идеала си
В своеобразен Вавилон те не разбираха чуждите слова
Устите им бяха неми, Очите-слепи, ушите-глухи
Водеше ги омразата към чуждата идея,
Не любовта към собствената
И това ги погуби

Те отдадоха живота си за нищо,
Разрушиха всичко, което някога бяха изградили
Без причина, без решение
Защото Истината се ражда в спора,
Не във Войната
А те не го разбираха…

Смъртта погуби всички тях
Защото само двама имаха силата да се борят за това, в което вярваха
Но другите не чуваха стоновете им
И омразата погуби всички тях

13 май, денят на Загубата”

Автор - неизвестен

ПЪРВА ГЛАВА

КЪРВАВИЯТ РОЖДЕН ДЕН

-Хей… Чакайте малко, какво става тук?
-Днес ми е рожденият ден, забрави ли, Хари?
Момчето стоеше пред разноцветната Обща стая, пълна със всякакви бонбони и опаковки от подаръци. Цялата тази палитра контрастираше болезнено на лошото предчувствие, което го беше завладяло от предишния ден. Потър преглътна гадното си настроение и забърза към къдравото момиче, което го наблюдаваше с престорена намусена физиономия. Фльор беше свила устни и гледаше изпод веждите си, а ръцете й бяха скръстени на гърдите. Грифиндорецът си помисли, че ако не я познаваше достатъчно добре, щеше да повярва, че Анна му се сърди. Той се усмихна и я прегърна. Фльор, въпреки че ставаше на осемнадесет и, фактически, беше с две години по-голяма от братовчед си, беше почти една глава по-ниска от него. Къдравата й коса и нацупените устни придаваха още по-детско излъчване на грифиндорката, но Хари много добре знаеше, че на нея й трябва много малко, за да се сбогува с тази наивна физиономия и да се превърне в жена. Едва познаваше момичето до себе си, когато тя изправяше непокорната си коса и я връзваше на висок кок. На лицето й не грееше усмивка и нито една бръчица не го красеше. Сивите й очи гледаха строго, но някакси празно. Фльор отдавна се беше лишила от този свой официален вид и сега изглеждаше като малко момиче, на което са взели мечето.
Хари не можеше да сдържи усмивката си. Въпреки че Дъмбълдор я беше лишил от бяло-русата дълга коса, перлената кожа и кристалните очи, Анна беше спечелила един детски чар, който я правеше още по-красива. Той я прегърна и я целуна по главата.
Самата Фльор чуваше ударите на сърцето му. За първи път се замисляше колко много обича братовчед си и как никога не би могла да се раздели с него. Толкова сигурна се чувстваше там, в прегръдките му. Хари й беше като брат и тя го обичаше, точно както обичаше майка си, сестра си и Антъни.
-Извинявай… Съвсем забравих. Ще ми простиш ли? –Тихо й говореше грифиндорецът.
Момичето кимна със същата намусена физиономия, но не успя повече да я задържи на лицето си и се усмихна мило.
-Няма проблем.
-Просто много грижи ми дойдоха и…
-Хари, мълчи! Няма проблем! –Отвърна му Фльор и, хващайки го за ръката, го задърпа към камината.- Ела да видиш какво ми подари Хърмаяни!
Момчето се остави да бъде завлечен към групичката от Рон, Грейнджър и Антъни, който незнайно как се беше вмъкнал в Общата стая на Грифиндор. Останалите ученици спокойно бродеха из помещението, но компанията не им обръщаше никакво внимание.
-Хари, да знаеш къде е… -Започна Хърмаяни, но момчето бързо я прекъсна:
-Спокойно, на сигурно място е. Може ли да не коментираме въпроса?
Останалите кимнаха. Потър толкова се плашеше за момичето, че не искаше дори името й да се споменаваше. Незнаеше защо. Просто страхът го беше направил прекалено суеверен и той гледаше да избягва всяко нещо, свързано с нея. За да я предпази…
-Събота сутрин, времето е чудесно, аз имам рожден ден… -Усмихна се Фльор, разрошвайки с ръка косата си.- Колко по-прекрасен може да бъде този ден?
-Още не можеш да си сигурна дали ще остане толкова прекрасен и до вечерта.
Всички погледнаха Хари учудено, но после насочиха погледите, а и мислите си, в друга посока. Това беше простичък инстинкт за самосъхранение - без да го осъзнаваха, те сами се предпазваха от мислите, които биха помрачили настроението им. След пророчеството им беше останала само вярата, че, живеейки ден за ден, то няма да се сбъдне.
Самият Потър имаше лошо предчувствие. Нещо го караше да мисли, че това е денят, за който е говорила Трелони. Чувстваше, че нещо много лошо ще се случи този ден, но незнаеше какво и кога. Оставаше му само да чака. Какво ли би казал грифиндорецът и какво би направил, ако знаеше, че този ден наистина щеше да разтърси не само неговия свят, но и чуждия? Дали щеше да предвиди цялата кръв, която щеше да попие раззеленялата се земя? Дали щеше да повярва, че това наистина ще се случи? Едва ли.
-Хайде, хайде, трябва да закусим първо. –Засмя се Фльор и добави.- Все пак ще ни трябват сили за довечера!
Другите кимнаха оживено и я последваха към Голямата зала. Само Хари от всички тях не беше в добро настроение. Той по никакъв начин не можеше да забрави пророчеството, а ситуацията не се подобри, след като забеляза, че професор Макгонагол обикаля като на пост входът на Грифиндорската Обща стая.
-Вие отивайте, аз си забравих… чорапите. –Излъга неусетно Хари. Той не чуваше думите си. Знаеше единствено, че трябва да се измъкне и да говори с „пазача”.
-Какво си си забравил? –Попита развеселен Рон и в коридора гръмна бурен смях. Въпреки това, те продължиха пътя си към Голямата зала, без да задават повече въпроси, може би защото не желаеха да чуят отговора или просто той не ги интересуваше.
Хари се насочи право към Минерва и, малко смутен от собственото си любопитство, я попита:
-Извинете, професоре, мога ли да попитам, някаква тревога ли има?
-Хари, трябва ли точно ти да ми задаваш този въпрос?
Макгонагол гледаше тъжно и изморено момчето. Потър се поокопити и реши, след като е почнал вече, да кара докрай:
-Значи професор Дъмбълдор приема сериозно пророчеството?
-Не смятам, че от мен трябва да търсиш такива заключения, Хари. –Отвърна му строго учителката.- Сигурна съм, че той ще обясни всичко на закуската, за която ти вече закъсняваш.
Хари сведе гузно глава, срамувайки се от собственото си любопитство. Промълви нещо за извинение и се затича да гони приятелите си. Настигна ги едва пред входа на Голямата зала.
-Взе ли си чорапите? –Захили се Антъни насреща му.
-Да. –Отвърна Потър, без да разбира и чува въпроса. Мислите му препускаха глухо по долините на съзнанието му и той не можеше да се съсредоточи върху неактуалния за него разговор.- Чакай малко, какво дали съм си взел?
Всички се засмяха гръмко на неговото невнимание и продължиха разговора си, който явно се отнасяше до плановете за вечерта.
Компанията се настани удобно на масата на Грифиндор. По изключение, дори Антъни седна до тях. Обикновено рейвънклоуецът имаше навика да кляка до приятелката си по време на ядене, за да не е център на внимание в залата.
По принцип префектската значка не беше най-голямото постижение на Голдстайн. Той беше излязъл от прекрасно семейство на мъгъл и магьосница. Родителите му винаги го оставяха сам да избира пътя си. Сам избра католицизма. Приятелите му се определяха не от кръвта, която течеше във вените им, а от собственото му мнение и техните качества. Когато беше получил писмото от Дъмбълдор, той можеше да избира между магьосническото и мъгълското училище. Около него винаги имаше много хора, защото Антъни беше обичан. По-скоро обожаван. Имаше приятен външен вид, но това беше най-малкото му качество. Верен, ученолюбив, смел, чувствителен… Сякаш майката природа беше събрала всичките си сили, за да го дари с най-прекрасните качества, които някога бе създавала. Но най-голямото от тях беше свойството му да обича. Изпитваше топли чувства към родителите, роднините, приятелите си… и към Фльор. Положителната енергия, която издишаха сякаш във въздуха дробовете му, го правеше толкова обичан и толкова любим на всички. Умееше да говори с хората, не ги делеше на групи според вида, религията или способностите им. Всички бяха равни пред него. И Антъни обичаше всички. Не можеше да мрази дори хората, които трябваше.
На лицето му грееше лъчезарна усмивка, а очите му пресвяткваха добродушно. Обикновено погледът му беше съсредоточен в облаците, които виждаше дори и в кабинета по История на Магията. Имаше нервен тик, поради който мигаше често, когато беше притеснен. Фльор често вперваше засмените си сиви очи в ресниците му. Толкова много я развеселяваше този тик, който Анна често дори предизвикваше сама, казвайки му, че го обича. Мъчеше го още няколко мига, после, чувайки го как заеква, приближаваше устните си до ухото му и му прошепваше нежно „Знам”. Погледите им се срещаха и Фльор се понадигаше на ръцете си, за да допре едва-едва устни до челото му.
Освен всичко, Антъни беше и Отличник. Не можеше да се каже, че всичко му се отдава, но той полагаше неимоверни усилия, за да не пада успехът му по Трансфигурация и Грижа за магически създания. Винаги беше подготвен предварително за урока, мастилото по домашното му - винаги изсъхнало, а оценките от тестовете – винаги отлични.
Поради всичко това, фактът, че беше приет за пазач на куидичния отбор на Рейвънклоу, не учуди никого. Него просто го биваше във всичко. Единственото нещо, което го различаваше от останалите като него, беше фактът, че Антъни използваше дарбата си само за добро. Той винаги помагаше на останалите, не завиждаше, когато те постигаха неговите успехи, не злоупотребяваше с идеалността на своя живот. А и не беше нарцис. Голдстайн се критикуваше често, дори когато останалите смятаха за неуместно. Беше се научил да го прави наум, за да не смятат хората, че, преувеличавайки пороците си, той желае да чуе някой и друг комплимент. Изяждаше се вътрешно за всяко движение, всяка дума, всеки жест, който беше, според него, неуместен. Желаеше да избистри характера си от всякакви користни мисли и да стане по-добър. И действително го постигаше. Но скромността не му даваше да го разбере…
Хари замислено ровеше в макароните си, когато усети, че чинията се разтресе, заедно с масата, а тихият писък на Рон и глухото „бам” накараха Потър да вдигне нацупен поглед към тях а ла „С какво право ме прекъсвате?”. Уизли махаше отчаяно с ръка в опит да намали болката, а Грейнджър, която седеше до него, беше свела глава, но къдриците не можеха да скрият руменината й.
Докато Хари вперваше отегчен поглед отново в закуската си, Антъни и Фльор се погледнаха и избухнаха в смях. Звънкия глас на грифиндорката отново успя да предизвика усмивка у Потър, но той побърза ядосано да я скрие. Държеше днес да изглежда сериозен, какъвто се и чувстваше.
През това време останалите четирима се бяха отдали на нежност – едните стискаха силно ръце под масата, а другите смело милваха чуждото лице, сякаш около тях нямаше никого. Любовта им сега дразнеше Хари още повече, който се чувстваше толкова далеч от човека, на който беше дарил сърцето си. Черните му мисли замъгляваха съзнанието му и го караха да отговаря сопнато на всяко едно обръщение към него.
-Добро утро, ученици! –Нечий до болка познат уморен глас стресна децата в залата и те обърнаха погледи към Височайшата маса. Ръката на Фльор застина във въздуха и се спусна върху крака й неусетно. Грейнджър побутна леко с рамо Рон и той също се извърна към края на залата. Самият Хари нямаше нужда от подобни намеци, защото ушите му бяха чакали цяла сутрин, за да чуят този глас. Сърцето му трепна притеснено, а зелените му очи погълнаха фигурата на директора в опит да разгадаят мистерията, която Дъмбълдор винаги беше крил толкова дълбоко в душата си.
-Видях, че повечето от вас вече са се справили със закуската, затова реших да направя едно съобщение. –Из залата се зашушука тихо, но шумът бързо изчезна, поради липса на информация. Затова директорът продължи.- Има нови засилени мерки за сигурност… -Из залата се чу притеснен детски глас, но Дъмбълдор продължи още по-високо.- …господин Филч ме помоли да ви предам, че до края на учебната година категорично се забранява: Първо, влизането в Забранената гора –Директорът изправи палеца си от свитата в юмрук длан, по-късно последван и от останалите пръсти, и започна да изрежда- Второ, излизането извън територията на училището. Трето, разхождане навън след пет часа следобяд. Четвърто, върлуването из коридорите след шест часа вечерта. Пето, излизането от Общата стая преди седем часа сутринта. –Директорът вдигна поглед от дланта си към учудените погледи, които учениците бяха вперили в него. Не се чуваше нито звук в Залата. Той ги огледа замислено и продължи колкото се може по-спокойно.- Вратите на училището и портите ще бъдат затваряни точно в шест часа. –Тишината отново изпълни залата и я накара да застине още повече в празнотата си. Лицето на Дъмбълдор се начумери. Сякаш земетресение премина по повърхността му и на него се появиха дълбоки загрижени бръчки. Облак обагри небето, което живееше в очите му, а те се насочиха упорито към учениците, трескаво търсейки нещо или някого.– Длъжен съм да ви кажа… -Започна професорът, а очите му се впериха в тези на един петокурсник от Грифиндор, който трепереше осезаемо под тревожите удари на сърцето си.- Всеки, който желае, може да се прибере у дома с Хогуартс Експрес, който ще пристигне точно наобяд.
На лицето на Хари се появи болезнена гримаса, а устните му се присвиха дотолкова, че почти изчезнаха изцяло. Той запримига с очите си и трескаво обгърна с поглед разтревожените фигури, които го обграждаха. Силуетите им си шушукаха притеснено, но той не ги чуваше. Плуваше в море от страх, дори слепецът можеше да го види, дори глухият – да го чуе. Цялото това притеснение, което беше свивало сърцето му от миналия ден, сега обгръщаше множеството. Но това не караше Хари да се чувства по-добре…
Половин час по-късно животът прие отново нормалния си такт. Чуваше се и смях и шепот, но това не можеше да изтрие следата на притеснение в душата на Потър. Антъни беше хванал нежно ръката на Анна и гледаше свещите, които летяха из въздуха в голямата зала. Самата Фльор се беше размечтала и въобще не забелязваше останалите. Хърмаяни обясняваше на Невил как да измагьоса покровител, а Рон се опитваше да изяде на един дъх всички наденички, сякаш това му беше последното ядене в живота, и той трябваше да му се наслади.
-Хей, цял ден ли ще се мръщите? –Звънкият глас на Анна ги накара да вперят учуден поглед в нея.- Хайде де! Днес ми е рожденият ден, забравихте ли? Наистина ли искате да го провалите с притеснението си?
Останалите се усмихнаха отрицателно, а лицето на рожденичката грейна още повече, докато обясняваше:
-Сега ще излезем с Тони малко до езерото, после наобяд ще се срещнем тук, а вечерта…
Хари вече не чуваше нищо. Въпреки това той стискаше зъбите си все по-силно в отчаян опит да задържи усмивката колкото се може по-дълго на лицето си. Стиснатите му устни я правеха особено забавна, но останалите бяха погълнати от плановете на Анна.
-Хайде, ние ще тръгваме… –Усмихна се грифиндорката и се изправи. Забелязвайки че рейвънклоуецът не я последва, тя го сръчка и добави.- …нали?
-Да, да, разбира се. Хайде чао! –Изправи се и момчето и помаха. Анна повтори поздрава му.
Хари се загледа в двете прегърнати фигури, които бързо изчезнаха зад дебелата и огромна дъбова врата. Той усети, че останалите стават и се изправи заедно с тях. По пътя към Общата стая слушаше спора на Хърмаяни и Рон, които имаха контрастно мнение за професор Бинс.
-Не можеш да кажеш че не е скучен! –Настояваше грифиндорецът.
-Той е интелигентен, умен…
-И скучен! –Довърши Уизли.
-Не е скучен, просто е малко…
-Скучен? Отегчителен? Безинтересен?
Хърмаяни отвори ядосано уста, но не се сети какво да каже. Затова само промълви:
-Не е така!
-Ами?
Главата на Хари пулсираше, капки пот се зародиха на челото му. Този глупав спор го влудяваше и той прекрасно разбираше, че скоро ще избухне…

***

Фльор стисна силно ръката му и се отдели от нея, за да се порадва на мекото слънце. Тя изтича бързо на поляната, разпери мечтателно ръцете си и започна да се върти с поглед, вперен в лазурния небосвод. Зелената трева гъделичкаше нежно стъпалата й, които Анна беше освободила от дебелите обувки. Нежната й кожа караше тялото й да потрепери при всеки допир на зараждащата се природа. Фльор се вцепени, отвори устата си и започна дълбоко да вдишва мириса на възраждащия се живот.
Тя усети как ръцете му обхванаха кръста й, а дъхът му погали врата й. Антъни беше затворил очите си, също като нея, и правеше всичко възможно, за да усеща природата с всичките си сетива. Да чувства само нейния живот и този, който държеше в ръцете си.
Анна постоя още няколко вълшебни мига в обятията му, после се обърна рязко и, без да отваря очите си, впи устните си в неговите. Тази целувка за Голдстайн траеше едва стотна от секундата, толкова му беше приятно да е с нея…

***

-Няма и да престанете най-сетне? –В очите на момчето се четеше не злоба, а ярост. Той беше прехапал устните си дотолкова, че те бяха станали аленочервени. Беше присвил зелените си очи сякаш скоро щяха да изчезнат напълно. Клепачите му трепереха неудържимо, а по носът му се появяваха отвреме-навреме дълбоки бръчки, които даваха илюзията, че пред тях стоеше не грифиндорецът, който познаваха, а разярен тигър.
-Хари, какво има? –Хърмаяни го гледаше с учуден поглед и говореше с някаква смесица от страх и съжаление, толкова типична за нея и толкова омразна за Потър точно в този момент.
-Какво ми има? Какво ми има ли? –Изръмжа момчето през зъби и удари с все сила масата от тъмно дърво в Общата стая на Грифиндор. Мебелът се строши и на червено-златния килим се строполиха съчки с различна дебелина и големина.- Това ми има!
Потър изчезна за секунди, оставяйки в очите на двамата си приятели пламъче на изненада.

***

-Хайде, погледни колко е красиво езерото!
Действително, по повърхността му се отразяваха пухкавите облачета, които небето рисуваше. Нежното сияние на мекото майско слънце осветяваше едва-едва водата и я караше да изглежда вълшебна.
Анна дръпна Антъни за ръката и го поведе към един дъб, в близост до езерото. Те потънаха в зеленината на зараждащата се природа.

***

-Какво му стана? –Попита Хърмаяни приближавайки се до приятеля си.
-Незнам. Нещо не му е наред напоследък. –Отвърна Рон и понечи да хване ръката й, но тя се отдръпна.
-Не тук. –Прошепна Грейнджър, разкривайки му с погледа си хората, които ги обграждаха. Грифиндорската Обща стая беше претъпкана, учениците разговаряха оживено, други скитаха из замъка или околностите му в отчаян прилив на романтичност. Грифиндорката обърна погледа си към стълбата, която водеше към момичешката спалня, а Уизли кимна одобрително, и те се насочиха натам.

***

Хари потъна в меките завивки на леглото си, без да усеща техния допир. Сетивата му бяха станали безчувствени, откакто страхът от бъдещето и лошото предчувствие го бяха повалили. Той вдигна ръката си и затисна с нея белега на челото си. Не усещаше болка в него, но разбираше, че такава има. Движенията му бяха механични, лишени от мисъл и логика. Потър правеше това, което трябваше. А съзнанието му беше прекалено заето с уплаха, за да осмисли неактуалните в момента действия.
Грифиндорецът разтърси главата си и седна на ръба на леглото. За първи път осъзна, че спалнята беше празна. Дори и да имаше някой вътре, Хари нямаше нито да го усети присъствието му, нито да види силуета му, нито да чуе думите му. В момента другите не съществуваха. В момента съществуваше само страхът.

***

-Ако можеше да си пожелаеш едно нещо, какво би било то? –Звънкия глас на Фльор погали нежно слуха му. Те се бяха излегнали под сянката на дъба с вперен поглед не в небето, а в мечтите, които живееха в спомените му.
-Винаги да си до мен. –Отвърна Антъни и се загледа в сивите й очи, които също рисуваха в съзнанието на Анна неговите.
-Наистина ли? –Попита момичето, а по лицето й се появи едно вълнение – толкова крехко, толкова нежно и толкова недостижимо за незрящите, които живееха в техния свят.
-Разбира се.
Фльор обърна лицето си отново към небосвода и на него се изписа замислено изражение:
-Аз пък бих си пожелала Отличен по Аритмантика.
Те се засмяха звънко. Анна се повдигна на ръце и се надвеси над него. Лицата им бяха само на милиметри едно от друго.
-Стига ти завинаги да удържиш на обещанието си!

***

Хари се изправи и се доближи до края на спалнята, отвори вратата и влезе в банята. Надяваше се да успее да възвърне сетивата си, благодарение на допира на водата. Искаше да изтрие всички страшни мисли от главата си и да се възвърне към обикновения живот, който толкова много занимаваше всички останали в момента. Желаеше да бъде като другите – наивен, доверчив и по детски щастлив от малките неща в живота.
Водата обгърна тялото му, но той не я усещаше. Спря топлата, за да тече само ледена, но и това не направи никакво впечатление на нервите му, които сякаш бяха замрели под ударите на съзнанието му.

***

-Мислиш ли, че той е прав? –Рон таман беше отместил къдравата й коса и се готвеше да я целуне по врата. Този въпрос го стресна и Уизли се отдръпна.- Мислиш ли, че наистина ще се случи нещо лошо?
Грифиндорецът отпусна тялото си на леглото и се загледа в тавана. Не искаше да приеме, че приятелят му наистина може да има някакво основание за притеснение. Искаше да живее спокойно, без да мисли за бъдещето. Особено ако това бъдеще не изглежда особено благоприятно. И ето че, таман когато успя да забрави Хари с неговите притеснения и страхове, Грейнджър отново му беше напомнила.
-Незнам. А и не искам да знам! –Отвърна замислено той и отново се зае да милва врата й.
-Наистина незнам какво да очаквам. Вярно е, Хари винаги малко преувеличава в опасенията си, но…
-Може ли да не говорим на тази тема? –прекъсна я ядно Уизли, а гласът й замлъкна.

***

-Знаеш ли… -Започна замислено Анна, милвайки рошавата му зеленикаво-кафява коса.- Мисля си… Мисля си, че никога няма да имам достатъчно сили да те загубя.
Антъни се обърна към нея въпросително и попита:
-Защо си мислиш, че някога би ти се наложило?
-Незнам… в тези смутни времена… А и може да се окаже, че Хари наистина е прав… -Анна категорично отказваше да срещне погледа му.
-Тогава ни остава да се надяваме той да греши. –Отвърна й сериозно рейвънклоуецът, без да откъсва погледа си от лицето й.
-Не мислиш ли… Не мислиш ли, че любовта, която изпитваме един към друг ни прави адски уязвими за… за Онзи-който-не-бива-да-се-назовава?
Антъни потръпна за миг от този въпрос, но бързо се окопити. Той се изправи и се разположи точно пред нея, обгръщайки краката й с ръцете си. Изчака няколко мига Фльор да събере кураж, за да го погледне, и после й каза с непознат за нея сериозен и успокоителен тон:
-Анна… Мила, ти и по-силна, отколкото предполагаш! Любовта ни не ни прави безпомощни! Напротив! Аз вярвам, че точно тя ще успее да ни спаси от това мръсно създание, способно да изпитва само омраза. Ти не трябва да се страхуваш от него! Той никога няма да успее да ни я отнеме, колкото и да се опитва. Трябва да го съжаляваш! Защото той е прокълнат от Бога да не може да обича! А това прави живота му безсмислен! Той е слаб, защото няма никого и никога няма да има! Той е нищо и винаги ще си остане такова! Само чуждия страх и чуждата болка текат във вените му. Без тях той не може да живее! Затова трябва да си силна и да не се предаваш, каквото и да се случи с мен или с другите! Вярваш ли ми?
Настъпи кратко мълчание и сякаш всичко потъна в мрак. Чу се само някакъв тих стон:
-Вярвам ти!

***

Хари беше се отказал да отмива с вода притесненията и страховете си. Той седеше замислено на леглото си. В миг отчаянието му взе връх и изригна, сеейки след себе си болка и страдание. Той яростно хвана един пергамент и задраска някакви слова, топейки перото в катранената мастилница. Но на третата дума беше рязко прекъснат от някакъв ужасен крясък, който раздра тишината…

***

-Какво става?
Въпросът потъна в тишината. Ясното небе сега беше покрито с множество облаци, а ужасяващи светкавици го раздираха болезнено на части, осветявайки зловещата му красота. Слънцето беше изчезнало, поразено от жестокостта на безпощадната буря. Ужасен вик раздра сърцето на Антъни, осъзнавайки, че това е гласът на неговата любима. Една гръмотевица озари буреносните облаци и той успя да види изплашения й поглед. Сивите очи на Анна се бяха изцъклили дотолкова, че създаваха илюзията че ще напуснат орбитите си в следващия миг. Погледът й беше вперен невярващо в хоризонта.
Антъни направи огромно усилие, за да успее да обърне лице натам. Страхът го беше обгърнал, а гледката сякаш го парализираше все повече и повече. Те застинаха в прегръдките на ужаса…

***

Хари скъса пергамента с думите си, стисна го здраво в юмрук и след половин секунда вече седеше вцепенен, вперил поглед в света, който виждаше. Затвори ядно очи, молеше се да сънува, да си въобразява, да халюцинира… Всичко, но не и това да е истина!
Едва отвори очите си от страх. Не… Това беше истина…

***

-Какво става? –Рон гледаше изненадано и уплашено. Този вик… Този вик не можеше да е халюцинация.
Хърмаяни се отдръпна рязко в порив на уплаха. Бързо се окопити и хукна към вратата, викайки на грифиндореца да я последва.

***

В очите на Хари се отразяваше жестоката действителност, която той не можеше да асимилира и осъзнае. Сякаш този миг, който той прекара на малкото прозорче на момчешката спалня, се проточи с векове.
Въпреки дъжда, който се изливаше безпощадно върху поляната, глухото и ужасяващо сияние на светкавиците озаряваха една черна тълпа, която беше завзела хоризонта и поглъщаше пролетната зеленина. Все по-бързо и по-бързо.
Зелените му очи се стрелнаха към езерото, където видя две фигури, а сърцето му се сви в порив на отчаяние, болка и страх. „НЕ!” извика един глас в душата му и Хари се втурна към вратата.
-Какво има? –Крещеше Хърмаяни след него в Общата стая.
-Фльор… Антъни… Волдемор…
Хари не можеше да формулира изречението си. Нямаше време за това. Трябваше да тича, колкото се може по-бързо, да стигне там навреме, да ги спаси. Нищо друго нямаше значение сега. Той не усещаше учениците, в които се блъскаше, не чуваше словата, които го обграждаше, не виждаше света през очите си. Знаеше само едно…

***

-Професоре… Професоре… -Хърмаяни се задъхваше болезнено, но полагаше неимоверни усилия, за да успее да каже това, което трябваше. Сега тя, със своята болка, не беше важна.- Има нападение… Има ученици навън…
Страх и изненада се родиха по лицето на Макгонагол. Тя не отвърна нищо, само се втурна нанякъде.
-Стой тук! –Викна Рон и се затича към езерото.
-НЕ! –Крещеше Хърмаяни.- НЕ МЕ ОСТАВЯЙ! ТИ МИ ОБЕЩА!
Рон беше вече на десетина метра от нея, а тъжния му поглед съзря момичето, което се беше подпряло на стената и едва дишаше. Грифиндорецът се затича към нея, блъскайки се в останалите ученици, вдигна я на ръце и се втурна в предишната посока.

***

Хари вече се намираше на двора. Капките дъжд, които докосваха лицето му, не предизвикваха никаква реакция в душата му. Тя знаеше само едно и нищо друго не беше важно. Нито дъжда, нито бурята, нито студа, нито дори останалите. Той имаше цел, която означаваше много повече от всичко друго, което го обграждаше.
Тичаше, без да усеща краката си. Гледаше как смъртта се приближаваше с ужасяваща сила, без да може да я осъзнае. Една мисъл, само една мисъл го водеше напред, нищо друго.
Потър забеляза две прегърнати фигури под едно дърво, които трепереха от ужас, но не помръдваха от опасното си място.
Инферии. Съществата бяха вече на два метра от двойката и Хари спокойно можеше да ги разпознае под сиянието на светкавиците, които ги правеха още по-ужасяващи. Разпилени коси, очи, лишени не само от зеници, но и от живот, кокалести фигури, приличащи по-скоро на скелети, отколкото на хора, дълги нокти, които сякаш раздираха въздуха в движението си. Дрипавите им дрехи едва покриваха ужасяващите им тела. Те не се движеха, те не ходеха. Те се рееха над земята, клатушкайки се бавно, болезнено и ужасяващо.
Косъмчетата по врата на Хари се изправиха и той потръпна. Но нямаше време за страх.

***

Константин сякаш летеше през коридорите на помръкналото училище. То беше загубило своето обаяние и сякаш стените му бяха пропити със страх. Но професорът се абстрахираше от този факт, защото той се чувстваше длъжен да спаси децата. Имаше невероятно чувство за дълг и, ако им се случеше нещо, той знаеше, че неговата съвест нямаше да успее да го преглътне. Дори и да направеше всичко по силите си. Василевски носеше отговорност, която сам си беше положил на плещите…

***

Рон и Хърмаяни вече излизаха от замъка, когато забелязаха картината, която беше вцепенила сърцата на техните приятели минути по-рано.
-Стой тук! –Викна момчето в остър порив на смелост, който беше толкова нехарактерен за него, съзирайки трите фигури в далечината,. Той я остави на прага на замъка, слушайки тежкия й задух и се втурна да помага на приятелите си…

***

Хари скочи към двойката и, без да се усеща, издърпа единия от двамата по-далече. Момчето не осъзнаваше кой е спасил, а и това не беше сега важно. Единственото, което занимаваше разума му беше как да помогне на другия.
Обръщайки се за миг към замъка, под блясъка на една светкавица, грифиндорецът разпозна една до болка позната фигура, и капка надежда потече във вените му, докато крещеше:
-Спаси го!

***

Рон задърпа тялото на Антъни, а отчаянието му даваше все повече сили. Чуваше крясъците на рейвънклоуеца, които раздираха сърцето му на парчета, защото знаеше, че не може да му помогне. „Остави ме! Спаси нея! Аз не съм важен! Тя не може да умре! Не трябва!”
Самият Антъни се беше вцепенил от страх, въпреки, че беше невредим. Мисълта, че Анна може да загине, го беше направила безпомощен. Той не можеше да се съпротивлява.
Един порив на сила го обхвана, той се изправи и хукна към съдбовното дърво, но грифиндорецът хвана ръката му и отново го задърпа към прага на замъка.
-Вкарай го вътре! –Кресна Рон на Хърмаяни и се втурна обратно с лице към смъртта, която беше хванала в окови хоризонта.

***

Константин с трясък излезе от училището и видя как едно къдрокосо момиче, задъхвайки се, се опитваше да вкара вътре един висок седмокурсник, който полагаше всички усилия за да побегне в обратната посока. Професорът не осъзнаваше и са тези двама ученици, но картината му се изясни напълно и той разбра какво се случва.
Василевски хвана ръката на момчето и го вкара с малко усилия в замъка. После хвана прималялото момиче през раменете и направи същото. Затвори голямата входна врата и замахна с пръчката си към нея. После, осъзнавайки, че е закъснял, се втурна към мястото, където се различаваха няколко фигури, а сърцето му се беше свило от лошо предчувствие. Молеше се само да греши и тези фигури да не са на ученици от „Хогуартс”… Ако ще това да означава да се хвърля в безсмислена смърт по едно предчувствие…

***

Секунди по-рано, след като кресна на Рон, Хари с мъка успя да осъзнае това, което виждаше. Инфериите се бяха струпали под дървото, където беше Фльор, и яростно размахваха кокалестите си ръце.
-ВЦЕПЕНИ СЕ! –Кресна Потър и една инферия падна безпомощно на земята.- ПЕТРИФИКУС ТОТАЛУС! –Още две същества паднаха, за да освободят място за своите събратя.- ПРОТЕГО!
Отчаянието обхващаше цялото тяло на Хари. Той незнаеше какво заклинание да използва, чувстваше се напълно безпомощен. Дори не забелязваше, че инфериите вече протягаха ръцете си и към него. В душата му кънтяха само безкрайните писъци на братовчедка му, които сякаш разкъсваха всичките му вътрешности.
Хари усети как в рамото му се впиват нечии нокти и достигат до коста му. Той сви от болка очите си и изстена.
Миг по-късно лумна кълбо огън и тридесетина инферии паднаха на земята. Потър усети, че рамото му е освободено и се втурна към дъба. Той беше притворил очи, колкото да вижда само пред себе си, защото не искаше да знае колко е наранено момичето. Забелязвайки кръвта, Потър се ококори от ужас. Фльор едва повдигаше леко клепачите си, а косата й сякаш се сливаше със зелената трева. Дъждът и кръвта й бяха обагрили в алено останките от дрехите й, а от корема й зееше дупка, пълна с червената течност на живота, който бавно напускаше вените й. Дълбоки белези раздираха перлената кожа по краката, ръцете, дори лицето на Анна. Гърдите й едва се повдигаха болезнено. Хари се вцепени от ужас и не успя да помръдне. Той стисна още по-силно пергамента в лявата си ръка и го остави в джоба на мантията, съвсем машинално.
-ХАРИ! БЪРЗО!
Чак сега Потър успя да се опомни и се спусна надолу към Анна. Хвана я за раменете и секунди, преди да я издърпа, една инферия скочи върху тялото й и Хари затрепера, осъзнавайки какво се случва. Черна къдрава коса, летяща във всички посоки, лишени от живот очи, в които живееше фанатизмът, присъщ на умопомрачените, остри черти, изпито лице, снежнобяла кожа и орлови черни нокти. Гняв обхвана цялото му същество и той потрепери. Хари не разбираше какво прави, защо го прави или какво цели.
-АВАДА КЕДАВРА!
Белатрикс само се усмихна злобно на зелената светлина, която премина през тялото й, и му удари звучен шамар. От бузата на Хари потекоха струйки кръв, защото ноктите на инферията се бяха забили в кожата му. Момчето беше замаяно от собствената си реакция. Не можеше да си обясни какво е направил, проклинаше себе си, заради желанието, което го беше обхванало секунди по-рано. Желанието да я убие…
-ЛУМОС СОЛЕМ!
-ИНСЕНДИО!
Лумнаха два огнени лъча и Хари успя да се свести. Хвана братовчедка си на ръце и отчаяно се затича към замъка.

***

-ДАВАЙ, ХАРИ ВЕЧЕ ВЛЕЗЕ!
Рон се загледа в професора, който го гледаше повелително, без да сваля пръчката си, насочена към вълната мъртъвци, която съвсем скоро щеше да залее замъка. Момчето се затича към вратата и я хлопна зад себе си.
Мократа коса на Константин летеше във всички посоки и той малко по малко отстъпваше позициите си пред хилядите подчинени на Черния Лорд. Вятърът и дъждът му пречеха да вижда ясно и той хвърляше сляпо проклятия към тълпата. Силите му постепенно отслабваха и той забелязваше, че кълбата огън се смаляват все повече и повече. И не можеше да направи нищо. Трябваше или да умре без причина в адска агония, или да се скрие в замъка и да се опита отново да помогне оттам. Когато усети дървената врата до гърба си, вече нямаше време за мислене. Константин се шмугна в замъка и започна да измагьосва всички него-познати защитни заклинания. В отчаян опит да спаси „децата”…

***

Хари влетя в замъка и блъсна Хърмаяни и Антъни, които се бяха стоварили на мраморния под, точно до нея. Той не обърна внимание нито на думите, нито на тях самите. Потър тичаше нагоре към болничното крило и нищо не можеше да го спре. Глухи стъпки отекваха в ушите му, но това въобще не го интересуваше. Блъскаше учениците по пътя си, но те не можеха да го спрат. Никой не можеше. След половин минута, едва дишайки, Хари постави братовчедка си на едно от леглата и кресна жестоко на Мадам Помфри, която го помоли да излезе за десет минути. Но той не я разбираше и се наложи да прибегне до сила.
„ВСИЧКИ УЧЕНИЦИ ДА ДОЙДАТ В ГОЛЯМАТА ЗАЛА! НЕЗАБАВНО!” отекна гласът на директора във всяко кътче на замъка. Чуваха се писъци, плач и паника. Хари седеше на пода пред болничното крило и зееше в някаква точка от пространството, без да разбира какво става наоколо. Антъни се въртеше отпред, стискаше до болка ръцете си, хапеше устните си, а от очите му течаха една след друга множество сълзи. Хърмаяни, още задъхвайки се, успокояваше ту единия, ту другия, но те нито я чуваха, нито я виждаха. Рон притича от тъмнината с краткия въпрос „Как е Фльор?”, но само грифиндорката поклати глава отрицателно.
Сякаш вече минаваха векове откакто Хари беше оставил Анна, а всъщност бяха само минути…

***

-Професоре! –Константин едва говореше от задух.- Инфериите нападат замъка!
Дъмбълдор се изправи рязко, а в очите му се роди тъгата. Той погледна през прозореца, поклати глава и скри очите си с длан. Секунди по-късно, Албус проговори:
-Имаше ли ученици навън?
-Да, Потър, Грейнджър, Уизли, Голдстайн и Керан.
-Ранени?
-Само Керан, ако не се лъжа, сега би трябвало да са в Болничното крило.
-Добре, аз ще събера всички ученици в Голямата зала, ти отиди при тях и се погрижи да са в безопасност!
Василевски кимна едва забележимо, без да отмества тъмнозелените си очи от тези на директора. После изчезна от стаята безшумно.

***

-Елате!
Всички подскочиха, чувайки гласа, който бяха чакали толкова дълго, според техните представи. Мадам Помфри отвори вратата и четиримата влязоха в Болничното крило.
Фльор беше покрита с един болезнено-бял чаршаф, върху който беше положила ръцете си. Все още дишаше тежко, а и покривалото беше оцапано с кръв. Виждаха се множеството наранявания, които имаше по лицето си. Въпреки това, Анна изглеждаше по-спокойна отвсякога. Под очите й се бяха появили синини, а и бяха подпухнали, но тя съумяваше леко да повдигне клепачите си, за да види какво ставаше наоколо.
-Не ги оставяй, Тони! –Изстена Анна и впи ръцете си в чаршафа.
Всички подскочиха от изненада.
-Това е от отварата, сега ще ви оставя да поговорите с нея.
Мадам Помфри извади една малка стъкленичка с изумрудена течност и я изля нежно в устата на бленуващата. После понечи да се прибере в своя кабинет, но Хари я настигна и попита тихо:
-Има ли шансове…
Лечителката поклати глава отрицателно и в очите й заигра сълза, която тя лесно скри, прибирайки се в кабинета.
-Тони… -Болезненото стенание на Анна заби още едно острие в сърцето на Хари. Той изтри сълзите си и се приближи до леглото на братовчедка си. Не да смееше да помръдне и крачка напред, загледан в изпитото лице на Фльор, която сега толкова малко приличаше на онова момиченце от сутринта.
Антъни се беше разположил близо до нея, целуваше ръката й и й казваше, че нищо й няма, че ще се оправи, че всичко е наред. Хърмаяни беше притиснала с ръце лицето си и беше опряла гръб в близкото легло. Рон държеше Хари да не падне.
-Хей… -Усмихна се тъжно Анна, виждайки тази картина.- Не е… края на… света… Не се притеснявайте…
В същия момент в Болничното крило влетя Реджина Блек, стрелна се към дъщеря си и започна да милва лицето й, да целува ръцете й. Сълзи течаха от зелените очи на жената. Тя трепереше от отчаяние, говореше несвързано. Предчувстваше, че ще загуби дъщеря си.
Фльор повдигна ръката си и стисна тази на майка си. После се понадигна с болезнена въздишка и каза тихо на пресекулки:
-Успокойте се… всички… Всичко… е наред… -После тя се обърна към майка си и й заговори.- Мамо… Искам да ти… благодаря за всичко, което… си направила за мен… Много… адски много те обичам и това… никой не може да го промени… Най-малкото Волдемор…
-Тихо… Не се напрягай…
-Напротив, налага се… Целуни Лола… Кажи й, че я обичам… И никога няма да я изоставя…
Светкавиците озаряваха мъртвешкото лице на момичето. Никой не осъзнаваше къде се намираха и защо. Само един човек беше важен в този момент. И той бавно ги напускаше, правейки сбогуването още по-трудно.
Хърмаяни изхлипа, но никой не я чу. Константин влезе, чувствайки се неудобно, в болничното крило, но и той остана незабелязан.
-Приятели… -Усмихна се леко Анна на Рон и Хърмаяни, които се приближиха бавно до нея. Фльор целуна едва доловимо и двамата по челото и им прошепна.- Никога няма да ви забравя!
После момичето се обърна към Хари. Той упорито отказваше да се сбогува с братовчедка си, отказваше да приеме, че това се случва наистина и той го позволява.
-Братко? –Обърна се към него Фльор и в очите й заиграха сълзи. Тя протегна малката си ръчичка към Хари, който не се сдържа, падна на колене пред леглото й, и зарови лице в постелята й. Стискаше силно дланта й, страхувайки се Анна да не изчезне. После тя продължи.- Въпреки че се… познаваме от скоро, аз винаги… винаги съм те обичала като роден брат… така, както обичам майка си, баща си… сестра си и Антъни… -Фльор впери мокрия си поглед в момчето, което вече късаше зеленикаво-кафявите си коси от отчаяние. После се обърна отново към Хари и с жестове го накара да се приближи, за да му прошепне.- Ще ме… забравиш ли?
-Никога!
-Вярвай, Хари, ти ще се справиш… Вярвай така, както ние вярваме в теб… Ти си по-силен, отколкото предполагаш… -Фльор притисна силно устните си до челото му, после целуна и двете му бузи.- Обичам те… братко…
-И аз те обичам! –Хари се откъсна, за да успее да се стовари в един ъгъл, където братовчедка му нямаше да може да види сълзите му. Той беше отчаян. Този удар разкъса сърцето му на парченца, имаше чувството че се дави в собствената си мъка. Не виждаше останалите, а и не искаше. Желаеше само върху него да се стовари гръм, за да не му се налага да понася повече мъка. Умираше бавно, но само психически. Заради което най-много съжаляваше… Всичко около него плуваше в океан от разбити надежди и неосъществени мечти… А сърцето му се давеше в сълзите си…
В душата на Антъни кървеше една неизлечима рана. Тази рана, която никой не успя да зашие до края на живота му. Тази рана, която отрови цялото му съществуване и го превърна в едно нищо – без мечти, без надежди, без чувства. Любовта му към Анна беше толкова силна, че той не можеше да контролира тялото си, не разбираше какво става около него, не можеше да осъзнае, че повече няма да я види. Всичко това му се струваше толкова нереално. Сълзите багреха бузите му, но той не ги усещаше. Не разбираше какво се случва с другите, не разбираше какво се случва с него самия. Не беше изпитвал толкова болка наведнъж. За хора като Хари, свикнали на мъки и лишения, това не беше нищо ново, но Голдстайн никога не беше страдал толкова много.
-Ела.
Антъни се хвърли до леглото и я прегърна силно. Усети леката й болезнена въздишка и уплашено я пусна.
-Не ме оставяй сега…
Момчето започна да я милва отчаяно, зари глава в косата й, стискаше ядно чаршафите в лудостта, която му беше причинила болката. Очите му се изцъклиха от страх и заляха лицето й със сълзи.
-Бъди силен… Нали така ми казваше?
-Не мога… Не мога
-Трябва… Ти ми обеща нещо… нали?
-Не мога… Обичам те…
-Точно заради това… Направи го заради мен… Не се… отчайвай… Бъди силен..
-Аз не съм силен… Ти си такава… Аз съм слаб…
-Заради мен…
-Не мога…
-Опитай…
-Ще го направя… Но ще се проваля…
-Вярвай в себе си… Ти можеш… Аз те познавам… повече отколкото… ти сам се познаваш… Аз те обичам…
-И аз те обичам…
-Вярвай…
Глас, стон и крясък заглъхнаха в тишината.Едно момче се опитваше да усети топлината в нечии ледени устни, друг болката влудяваше и той бавно губеше разсъдъка си. Едно момиче изстена в отчаяние, търсейки опора в приятеля си, каквато никой не можеше да й осигури. Една жена се отказа от живота, един мъж скри от неудобство сълзите във душата си завинаги… А едно момиче навеки напусна света, който й беше дал и отнел толкова много…
Навън дъждът спокойно ромолеше, заривайки сълзите си в мократа почва. Няколко лъча светлина обагриха земната повърхност и над зловещото езеро изгря весела дъга, която оцвети мъката на силуетите във всичките си цветове…

ВТОРА ГЛАВА

ПРИСЪДА

Лумна остра светлина и заслепи сенките. Трупът прие образа на красиво момиче със снежнобяла кожа, перлена коса, остри черти и тънки устни. Вийлата нямаше нито едно нараняване от предишните по себе си. Всички те бяха изчезнали с предишния й външен вид. Сега само кървавите петна контрастираха на мъртвешката й бледност. Очите й бяха затворени, но сенките сякаш ги виждаха да блестят в тъмнината с кристално-бистрата си повърхност. Още веднъж лумна остра светлина и на мястото на вийлата се появи едно тъмнокосо и тъмнооко момиче. Чертите й бяха меки и плавни. Косата й падаше във всички посоки. Излъчваше някакво невъобразимо спокойствие.
Хари се надигна пръв. Очите му бяха толкова съсредоточени в тялото, че сякаш наоколо нямаше нищо друго. Сълзи блестяха по бузите му една след друга, но той не правеше никакво усилие да ги забърше или спре. Миглите му едва-едва потрепваха. Момчето се приближаваше с малки стъпки към Анна, която още беше наобиколена от близките си. Хари трепереше целия, но не можеше да разбере на какво се дължеше това. Сега само една мисъл премина през съзнанието му – „Колко много прилича на Сириус!”
Чуха се три откъсъчлени и тъпи удари, които огласиха замъка. Никой в Болничното крило не ги чу.
Потър продължаваше глухо да се приближава към леглото, но никой не чуваше стъпките му. Сякаш той самият се беше превърнал в призрак. Хърмаяни криеше лицето и сълзите си в рамото на Рон, на което беше отпуснала главата си. Самият Уизли се беше загледал някъде през прозореца и едва доловимо си поемаше дъх. Антъни продължаваше да се върти, да гали главата на Фльор, да докосва едва-едва устните й. Ту викаше, ту шепнеше, но останалите не го разбираха. Чуждата мъка им беше непозната, разпознаваха само собствената.
Реджина беше отпуснала глава върху лявата ръка на Анна – целуваше я, милваше я, радваше се само на допира с дъщеря си, макар и толкова далеч вече от живота и света. За майката сега не съществуваше никой друг, освен момичето. Другите бяха силуети, но те се раждаха и умираха в сенките. И в мъката си…
Константин знаеше, че трябва да отведе всичките в Голямата зала, но нямаше сили да ги прекъсне. Той самият се чувстваше адски зле – беше попил от чуждата болка и сега страдаше не по-малко от останалите. Но, за разлика от тях, съзнанието му беше чисто и Василевски разбираше колко опасно е пребиваването им в Болничното крило в това несъзнателно състояние по време на нападение. Професорът въртеше изумруденозелените си очи във всички посоки, търсейки начин да ги прекъсне, какъвто не намираше. Думите, изразяващи съболезнование и съжаление, му бягаха и той се въртеше като разярен бик в клетка… Без да може да намери изход от ситуацията и ключ за оковите, които беше надянала на ръцете му смъртта на Анна… Усукваше на пръста си кичурите златно-руса коса, хапеше устните си и си играеше със шевовете на мантията си, но нищо… Изход нямаше…
Краката на Хари вече опираха в таблото на леглото. Той механично вдигна ръка и зави лявото стъпало на покойницата, наивно вярвайки че то е премръзнало поради студа. Зелените му очи дори не потрепваха, погледът му беше вперен в мъртвешко-бялото лице. Омразата го обливаше малко по малко, но тя беше прекалено глуха и далечна, за да може момчето да я осъзнае. Мислите му бяха заети единствено и само с това момиче, което толкова обичаше останалите, толкова добре ги разбираше и толкова наивно им вярваше. А сега беше платила с живота си в една битка, за която тя беше напълно невинна.
Сълзите продължаваха да се стича по бузите на грифиндореца, а на челото му избиха и малки капчици ледена пот. Усещаше как странна горещина го обвива, тялото му трепереше още по-силно и отпреди. Нито едно мускулче не потрепваше по каменното му изражение, а очите му все повече се изцъкляха, вперени в лицето на Смъртта. Хари инстинктивно бръкна в джоба си и стисна силно късчето пергамент, което беше поставил там минути по-рано, докато още всичко беше различно, всичко беше наред.
Още няколко глухи удара отекнаха, но отново никой не ги чу. Само Константин успя да долови звуковите вълни, които караха сърцето му още по-силно да тупти от страх. Бъдещето го плашеше, защото то за хората в стаята зависеше от него, но се чувстваше безпомощен да отвори устата си, сякаш само гласът му щеше да бъде прекалено неуместен за случая. Затова той мълчеше и чакаше нетърпеливо, а всяка една секунда му се струваше вековна.
Антъни от своя страна, докато океан от ярост обливаше тялото на Хари, малко по-малко губеше себе си в играта на съдбата. Той клатеше главата си отрицателно, шепнеше неразбираеми думи и целуваше едва-едва всяка част от тялото на покойницата, което му попаднеше. Само Анна разбираше словата му, но не можеше да му помогне, не можеше да го подкрепи, както винаги беше правила.
-Хайде, мила, събуди се, закъсняваме за Трансфигурация…
Но Анна не се събуждаше…
А Антъни продължаваше да й шепти, усмихваше се на миловидното й изражение, вярвайки дълбоко в душата си, че момичето наистина спи. Сълзите попадаха в устата му и той се задавяше леко отвреме-навреме, но продължаваше да поддържа щастливото изражение на лицето си. Антъни усещаше как те текат по бузите му, но не разбираше защо плаче. Обясняваше на Анна колко странно е усещането да незнаеш какво чувство ражда сълзите в очите ти. Целуваше челото й и галеше страните й, от които беше появила някаква бледност. Сега Анна вече не изглеждаше като онова малко дете, с което Антъни толкова беше свикнал. Но съзнанието на Голдстайн категорично отказваше да приеме, че момичето е мъртво.
Погледът на Хари за миг се отдели от лицето на малката Блек. Видя отчаянието в очите на майката и сърцето му трепна. Но това… Това наистина ли се случваше. Колкото повече изучаваше сенките около себе си, толкова повече излизаше от унеса и разбираше какво се случва. Видя погледа на Рон, който дори не трепваше. Лекото слънце огряваше очите му, но не ги заслепяваше. Хърмаяни леко потрепваше, сгушила се в прегръдката му, и очевидно обливаше със сълзи рамото му. Но плача й не се чуваше. Зелените очи на Хари срещнаха тези на професора, който вече отчаяно гризеше ноктите си. Каменното му изражение не се променяше, но Константин видимо трепереше.
Потър последно съзря Антъни. Момчето бавно полудяваше, говореше, смееше се, плачеше и се усмихваше едновременно. Шептеше мили думи на покойницата сякаш само тя можеше да го чуе, а другите – не. Стискаше ръката й, милваше лицето й, целуваше ту единия, ту другия и клепач. Докосваше с върховете на мокрите си от сълзите пръсти устните й. Казваше й, че я обича, че всичко е наред. Всяко следващо изречение беше все по-далечно като смисъл от предишното. Беше седнал на леглото, за да се любува на спокойствието й.
Поредни глухи удари разтресоха тишината. Но този път Хари ги чу.
-Целуни ме… Не ме ли обичаш вече…
Момчето не издържа и хукна да бяга – без цел и без посока. Просто не искаше да се намира тук и сега.
Една минута мина докато Василевски успя да осъзнае какво е станало.
-Хари!
Гласът му отекна в тихото помещение и прозвуча грубо и нетактично. Само Рон и Хърмаяни вдигнаха изплашени очи. Другите не го чуха.
Момичето избърса очите си, но от тях отново потекоха сълзи. Уизли стисна ръката й и отпусна прегръдката си. После клекна хладнокръвно до Антъни и го хвана за рамото. Голдстайн го погледна с разплаканата си усмивка въпросително и грифиндорецът усети как самоувереността малко по малко започна да го напуска.
-Хайде, Тони, да вървим… -Започна Уизли, а Константин се впусна към Реджина.
-Но Ани… Тя ще закъснее за Трансфигурация…
-Спокойно, професор Макгонагол ще я разбере… -Лъжата прозвуча още по-отвратително, когато излезе от съзнанието му и прие реална форма. Не можеше да му каже истината, не можеше.
Отново се чуха глухи бумтежи, които болезнено отекнаха в сърцата на Константин, Рон и Хърмаяни.
-Хари… Започва куидичния мач срещу Слидерин… Ела да гледаме Хари как играе… -Поредната мъчителна лъжа.
-Ами Ани?
-Хърмаяни ще я събуди! –Още една… Рон предпочиташе да ги приема като благородни лъжи, но съзнанието му не му позволяваше.
-Добре, но да не забрави, Ани не би искала да го пропусне. Тя много обича братовчед си.
Сърцето на Рон се сви още повече и той помогна на Голдстайн да се изправи.
-Хайде, трябва да тръгваме! –Отекна и гласа на Константин плахо и неуверено.
-Не, аз… няма да… изоставя… детето си…
-Моля те, Реджина…
-Не…
Константин отпусна безпомощно главата си и се приближи към Рон, шептейки в ухото му:
-Заведи Антъни в Голямата зала. После с Хърмаяни намерете Хари и също отидете там. Колкото се може по-бързо. Не мога да я оставя тук.
Рон кимна, махна на Грейнджър, стисна дланта й в своята и, поддържайки рейвънклоуеца, се запъти колкото се може по-бързо към Голямата зала.

***

Хари тичаше на зигзаг из самотните коридори и се удряше в стените им. Дори съществата от портретите бяха напуснали рамките си, без съмнение уплашени от глухите стонове, идващи от езерото. Всички се бяха скрили, единствен Хари не желаеше да се спасява от бъдещето. Той се луташе, без да знае накъде и защо, без да мисли какво желае… Целеше единствено да избяга от самия себе си, от спомените… Глухите удари напяваха някаква тъжна мелодия, която раздираше на късчета всяка щастлива мисъл, която беше останала в съзнанието му. Въртеше се из целия замък, но не разпознаваше местата в него, които му бяха до болка познати. Каменните статуи приемаха формата на отвратителни чудовища, сянката им го поглъщаше и той се плашеше още повече. Страхът и яростта се бореха в душата му, но той беше безчувствен за болката, която му причиняваха. Психически сега никой не можеше да го нарани повече.
Рамките на картините бяха празни, точно както съзнанието му. Вратите на кабинетите порастваха неимоверно в очите му, но не предизвикваха в съзнанието му чувството, че може да намери изход. Напротив.
Хари се блъсна яростно в една от тях и заудря с юмрук по нея. Дървото глухо изстена, но не се счупи. Сълзи се застичаха по лицето му и той положи чело на вратата, търсейки в предметите подкрепата и разбирането, които не беше намерил в хората.
-НЕ! –Изстена глухо, удари още веднъж вратата и продължи да тича без цел и без посока.

***

Тримата се добраха до Голямата зала, слушайки Антъни, който в лудостта си несъзнателно ги измъчваше. Обясняваше им какви планове имат за деня с Анна, как са се запознали, за какво са се скарали…
Рон почука на двойната врата на помещението, а от вътре се показа професор Спраут.
-Олеле… Влизайте, влизайте…
Уизли бутна Антъни в Голямата зала и се обърна към учителката:
-Кой е тук?
-От учителите и Ордена на Феникса няма никой, освен мен…
-Добре, след малко се връщаме.
Професорът протегна рязко ръка и хвана момчето за рамото:
-Не, чакайте… Трябва да влезете… Дъмбълдор…
-Хари е някъде из замъка, трябва да го намерим… -Процеди Рон и пак се засили да тича, но отново беше спрян:
-Стой… Аз ще го намеря…
-Правилно… А аз ще защитавам учениците, които са в залата, нали? –Изсъска Уизли и без да чака отговор дръпна Хърмаяни за ръката и двамата се затичаха да търсят приятеля си, без да си кажат нито една дума.

***

Хари стисна листчето още силно в ръката си и отново се затича.
-ЕКСПЕЛИАРМУС! –Извика някой зад гърба му и момчето усети как пръчката напусна джоба му под лъча светлина.
Хари се обърна бавно наобратно, хващайки пергамента още по-силно в потната си длан. Затвори очите си и усети натиска на нечия пръчка в гърдите му. Усмивка плъзна по лицето на грифиндорецът. Той вдигна клепачите си и се загледа във високата и стройна фигура на Барти Крауч Младши.
-Радвам се, че се виждаме отново, Хари! –Усмихна се почти мило смъртожадният и освети, благодарение на заклинанието „Лумос”, лицето на грифиндореца.
-Със сигурност не повече от мен! –Изсъска също развеселено Хари. „Съвсем полудявам” мина една мисъл през съзнанието му. Сега той можеше да си го изкара на някого, а и имаше вероятност най-накрая болката да спре.
Мъжът се завъртя един път около Хари. Изучаваше го с поглед. После притисна рязко пръчката си до белега на челото му и изсъска:
-Боли ли?
-Не. Даже е много приятно. –Процеди момчето, полагайки неимоверни усилия да не позволи на устата си да се изкриви и да покаже парещата болка, която го мъчеше. Нямаше да му достави това удоволствие, колкото и да му струваше.
Барти свали рязко пръчката си при тези думи и видимо показа колко е ядосан - по лицето му започнаха да играят малки бръчици. После пак върна каменното си изречение и пак започна да кръжи около момчето, говорейки му с някакъв мечтателен фанатизъм:
-Знаеш ли колко много ще се зарадва Лорд Волдемор като те доведа за втори път при него?
-Някои хора изпитват голямо удоволствие от това да се подчиняват на някакъв маниак… -Замислено, но ясно промърмори грифиндорецът.
-Никога… Не… Смей… Да… Обиждаш… Господаря… -На всяка дума Крауч забиваше по веднъж пръчката дълбоко в гърдите му. И с всяка дума на лицето на Хари се изписваше все по-лъчезарна усмивка, присъща на умопомрачените.
-Е, да де! Господаря… Аз как го нарекох! –Промълви развеселено момчето. Той забеляза как на лицето на смъртожадния заигра малка вена. Мъжът прехапа устните си, а очите му се напълниха с кръв.
Хари разбра много добре какво ще се случи, затова стисна очите си в очакване.
-КРУЦИО!
След няколко мига момчето разбра колко много е грешал. Очакваше всяка фибра от тялото му да потръпне, хиляди нагорещени игли да се забодат в тялото му и той да се наслади на сладката болка. Но това не се случи, защото заклинанието не беше предназначено за него.
Момчето отвори очите си, когато чу нечие тяло звучно да се стоварва на земята, и погледът му падна на смъртожадния, който се гърчеше на земята. После Хари вдигна лице нагоре и радостна усмивка освети лицето му:
-Муди…
-Здрасти, Хари. –Усмихна се аврорът.- Извини ме, но винаги съм искал да го направя.
Топлина обви тялото на момчето. Той се наслаждаваше на чуждото отмъщение, което сега му се струваше толкова близко, все едно че беше негово собствено чувство. Болката, която беше причинил Крауч Младши по време на онази злощастна за Аластор минала година, безспорно нямаше да остане безнаказана.
Хари и аврорът се радваха още една-две минути на гърчещия се смъртожаден. После Муди отпусна хватката си и остави Крауч Младши в безсъзнание, едва дишайки.
-Орфер! –Промълви Аластор и от пръчката му изскочиха златни вериги и обвиха цялото тяло на смъртожадния. Забелязвайки учудения поглед на Хари, мъжът обясни.- Това е заклинание, което използваме ние, аврорите, когато трябва да заведем някой смъртожаден до Азкабан. Защото само човекът, който го е приложил, може да го развали. А и трябва да е по желание. –Усмихна се Муди.
-АВАДА… -Сърцето на Хари се сви от уплаха.- КАДАВРА! –Викна някой и зелена светлина освети коридора. Момчето отвори очите си и, осъзнавайки че Муди е още прав, а и той самият е жив, погледът му се стрелна към Барти Крауч, чиито гърди вече не помръдваха. Челюстта на Хари висна от изненада.- Добър вечер, Аластор. А това би трябвало да е Хари Потър, нали?
-Какво си мислиш, че правиш, Александър? –Попита ядно Лудоокия.
Под един слънчев лъч застана висок и изключително слаб мъж с мръсно-руса коса и сивеещи очи. Имаше изключително остри черти и скулите му ясно се очертаваха от бледата светлина. Тънките му устни едва се забелязваха, а множеството белези по лицето му го караха да изглежда още по-ужасяващ.
-Изпълнявам нареждания. –Отвърна безизразно Ленъкс и допълни.- Бихте ли ме извинили за секунда? –И без да чака отговор се обърна с гръб и потрепери.
В следващия момент, в който Хари видя лицето му на него имаше една нова цепнатина под лявото му око, от която потече кръв.
-„Всеки смъртожаден да бива убиван” или нещо такова… -Промърмори развеселено аврорът и механично избърса с длан кръвта, която почти беше стигнала до брадичката му.
-Като ти гледам лицето, доста добре се справяш с новата заповед напоследък, а, Ленъкс? –Изсъска Лудоокия.
-Всмисъл? –Обади се и Хари.
-Преброй раните по лицето му и ще разбереш колко смъртожадни е избил! –Процеди Муди.
-Няма време за лични вражди, Аластор! –Лицето на мъжа се изпъна и всяка една бръчица по него изчезна.- Александър Ленъкс, приятно ми е! –Представи се той и подаде ръката си на Хари, който я пое и понечи да отговори, но аврорът го прекъсна.- Нямаме време сега за това! Трябва да те заведем в Голямата зала. Веднага! Нареждане на Дъмбълдор.
-Нареждане! Веднъж няма да проявиш своя воля! Само нареждания умееш да изпълняваш! –Изсъска Муди, но хвана Хари здраво под рамото и го задърпа, куцукайки, към Голямата зала.
Александър сви рамене и ги последва, а стъпките им отекнаха в тишината, оставяйки бледите слънчеви лъчи да огрява мъртвото тяло на Барти Крауч Младши.
-И, междудругото, моите съболезнования! –Прошепна Муди в ухото на Хари.

ТРЕТА ГЛАВА

ВЕНДЕТА

-Къде може да е? –Задъхваше се Хърмаяни, облягайки се на статуята на Еднооката вещица. Вече десет минути го търсеха из училището, а от грифиндореца нямаше и следа.
-Незнам. –Отчаяно промърмори Рон и също потърси опора в стените на замъка. Тишината ги беше прегърнала, само бумтежите прекъсваха мислите им, напомняйки им някаква зловеща маршова мелодия.
Нечии стъпки отекнаха по мрамора някъде на двадесетина метри от тях. Сърцата на двамата се качиха в гърлата им и те се вкамениха за миг.
-Ела! –Прошепна Грейнджър и двамата се скриха зад статуята, опитвайки се да задържат учестения си дъх.
Стъпките все повече се приближаваха и косата по врата на Уизли се изправяше от тревога. „Поне двама са…” прелетя една ужасяваща мисъл през главата му. Тихите крачки отекваха в ушите му, а шепотът им, толкова тих и неразбираем, го ужасяваше. В съзнанието му имаше само една мисъл, само едно нещо го вълнуваше – как да спаси себе си и момичето, което беше притиснало глава към гърдите му, потрепвайки леко. „Категорично… Само те може да са…”. Рон притихна още повече и стисна здраво магическата си пръчка. Не можеше да предрече реакцията си, тя щеше да бъде изненада не само за смъртожадните, но и за него самия…
Няколко глухи бумтежи… Чуваха всяка една стъпка… Разделяха я от останалите, защото страхът ги беше обгърнал и те чуваха само това, от което се бояха. Всичко друго беше потънало в тишината…
Хърмаяни стисна още по-силно блузата му, чувствайки, че мигът наближава. Момчето хвана ръцете й и разпусна хватката. После приближи лицето си до студеното страшилище. Усещаше как дъхът му се удря в камъка и гали лицето му. Пулсът му се учести още повече и той претръпна, боейки се, че собственото му сърце ще го предаде. Усещаше всеки един тласък в ушите си и вярваше, че и другите го чуват толкова силно, колкото и той.
Вече само статуята ги делеше. „Сега!” – Рон изскочи иззад статуята и, без да гледа враговете си, изкрещя:
-ПРОТЕГО!
Една висока фигура прелетя през пространството, блъсна се тежко в стената и се стовари глухо на земята.
-РОН! –Кресна някой и Уизли се опомни. Загледа се в Хари стъписано, но не помръдна нито мускулче.- СВАЛИ ТАЗИ ПРЪЧКА!
Уизли се загледа изненадано в ръката си, все едно не помнеше кога я беше насочил към Хари. Грифиндорката показа първо само главата си и после, забелязвайки приятеля си, се впуска към него и го прегърна.
-Това пък защо беше? –Не разбра Потър, но не успя да довърши.
-ТИ, ГЛУПАВО МОМЧЕ ТАКОВА! –Развика се Александър, куцукайки към групичката.- БИВА ЛИ ТАКА ДА РАЗДАВАШ ПРОКЛЯТИЯ, БЕЗ ДА ГЛЕДАШ КЪМ КОГО ГИ НАСОЧВАШ?!?
Рон го погледна стъписано и поклати глава.
-Стига, Александър, момчето не е виновно. –Муди се приближи до тях и грифиндорците за първи път го забелязаха. На лицето му грееше искрена усмивка, а в истинското му око едно пламъче играеше, сякаш беше кукла в ръцете на вятъра.- Рон, Хърмаяни, това е Александър и му е много приятно.
Лудоокият се усмихна още по-лъчезарно на последната си дума, а аврорът само му се озъби и се захвана да разтрива нараненото си рамо.
-Къде беше? Притеснихме се за теб! –Хърмаяни се беше отказала да изучава зловещото лице на Ленъкс и, след като се усмихна мигновено на Муди, реши че е време да научи защо Хари беше толкова неоткриваем минути по-рано.
-Ами аз…
-Хари беше на седянка с Крауч Младши. –Засмя се Муди. Настроението му рязко се беше повишило след злополуката с Александър.
-С кого? –Изненада се Уизли.- Значи смъртожадните наистина са нападнали замъка?
-А ти Дъмбълдор ли си мислеше, че проклинаш? –Озъби се Ленъкс, но останалите игнорираха словата му.
-Да. –Кимна Потър и после допълни мрачно.- Беше си навил на пръста, че трябва да ме води при Волдемор.
-Поне повече вероятност да направи такова нещо няма! –Изсъска им Муди, впил поглед в Ленъкс, който подскочи като ужилен:
-Не съм го измислил аз!
Хари ги погледна, сви рамене и се обърна отново към приятелите си.
-Какво се е случило с Крауч? –Полюбопитства Рон.
-Мъртъв е. –Хари потръпна само при думата.
Момичето ококори очите си с някаква смесица от страх и изненада.
-Как така мъртъв? –Започна тя тихо.- Кой го уби?
Хари кимна многозначително към Александър, а лицето му не изразяваше никаква емоция от този факт.
-Не ме сочи така с пръст! –Ядоса се аврорът.- Аз ти спасих живота!
-Ако трябва да сме точни, Алекс, аз спасих живота на момчето, което за малко не се сбогува с този свят, тъй като ти закъсня. Ти просто изпълни някаква безсмислена заповед, убивайки човек, който не можеше никого да нарани! –Изстреля Лудоокия, приближавайки се с една крачка към мъжа при всяка своя дума и гледайки го с най-омразния поглед, на който беше способен.
-Много добре знаеш какво ме забави… -Изръмжа аврорът в лицето му.
-Чакайте малко. Значи ти си трябвало да ме пазиш? –Опита се да изясни нещата Потър.
-Разбира се, Хари, мислиш ли че Албус би те оставил сам да се оправяш, след като му е пределно ясно, че не си в Голямата зала? –Риторично попита Муди.
-Ако не кръжеше така из замъка, може би щях да изпълня задачата си по-добре! –Промърмори ядно Александър.
-Напълно нормално е, след като вместо да го правиш, ти говориш на носа си. Вече пет минути изгубихме, а Хари вече можеше да е в Голямата зала! –Скастри го ядосано Муди, хвана силно от едната си страна Хърмаяни, а от другата - Потър и ги поведе към помещението, следван от Уизли и Александър.
Хари размърда малко ръката си, защото хватката на Муди беше прекалено силна. Освободен от нея, той се обърна към аврора и го запита глухо:
-Защо толкова много се мразите с Александър?
-Любопитството не ти е най-голямото качество, момчето ми, но не е и най-големия ти порок. –Усмихна се Лудоокият многозначително, но забелязвайки, че момчето още го гледа въпросително, продължи.- Нали родителите ти разказаха за брат ми?
Хари му направи знак да замълчи. Още не беше разказал на приятелите си за Светлата градина и денят, който беше прекарал там. Искаше да запази спомена само за себе си, не да го дели с останалите. Ревностно го пазеше в тайна, вярвайки, че някой ден ще се реши и ще им разкаже. Сега вече бъдещето изглеждаше неясно и този момент можеше и да не дойде, но Хари все пак реши, че няма закъде да бърза.
-Още не си им казал, а? –Прошепна Муди и на лицето му се изписа някакъв засмяна гримаса, която го караше да изглежда като герой от някоя книга на ужасите. В зловещата му усмивка лесно се забелязваше поразителната му прилика с То на Стивън Кинг. И не защото двамата имаха нещо общо, а защото и двамата предизвикваха някакъв характерен панически страх.- Е, това си е твое решение. Та… За како говорихме? А, да, за Бейн.
Хари обгърна с поглед коридора за останалите и ги забеляза на два-три метра от тях. Това го успокои и той потъна в спомените на Лудоокия:
-Бейн винаги е бил малко странен – мълчеше много, имаше малко приятели, казваше винаги това, което мислеше. Но това не беше някакъв вид искреност, а чиста проба импулсивност. Не беше от хората, които често споделяха, затова беше много изненадващ фактът, че се влюби в едно момиче, на име Фиона. Но по-учудващо беше, че и тя се влюби в него. –Усмихна се Лудоокият на собствените си спомени.- И по една случайност тя се оказа бившата приятелка на Александър. –Тук Лудоокия направи малка пауза. После продължи сериозно.- Както можеш да предположиш, той не беше особено доволен от този факт и направи нещо, което до ден днешен не мога да му простя.
-Какво? –Запита Потър, страхувайки се, че Муди няма да продължи историята нататък.
-Хвърли му ръкавица в лицето, предизвиквайки го на дуел и, използвайки гордостта на брат ми, го остави да отиде сам на скалите. На всичкото отгоре му прати Голдън.
-Кого? –Не разбра момчето.
-Тогавашния заместник-директор на „Дурмщранг”. И така Бейн беше изключен от училището в седми курс. Но по-лошото беше, че това промени коренно характера му. Бейн говореше още по-малко, контактите с други хора и същества го изнервяха и той потъна в самота.
-И не завърши ли училище? –Попита грифиндорецът, мислено спомняйки си за близнаците Уизли, които бяха прекратили образованието си, но не страдаха особено много от това.
-Напротив, обаче в „Хогуартс”. Което не беше повод за гордост – училището тогава беше на много ниско ниво и, общо вето, там учеха само отрепките, които не приемаха в другите училища. И, естествено, тази среда повлия много на съзнанието му. Пропи се, затвори се в себе си още повече и срина живота си из основи.
-А той сега къде е? –Хари не искаше да задава този въпрос, защото се страхуваше да не се окаже, че мъжът е мъртъв и, без да иска, да бръкне в една незараснала още рана. Но любопитството в този момент беше по-силно от чувството му за тактичност.
-В Азкабан. Измяна, злоупотреба с магически предмети, нападения над мъгъли… Досието му беше толкова разнообразно и дълго, че Министерството реши да си спести множество неприятности, затваряйки го там за пет години. Лошото беше, че петте години му повлияха още по-неблагоприятно. След като излезе, причини повече болка и отпреди. Прибраха го в затвора завинаги. Сега, едва ли не, чакаме Господ да го отърве от мъките му, защото е по-добре два метра под земята, отколкото в прегръдките на дименторите… -Довърши аврорът тежко и Хари забеляза, че се беше разтроил. Момчето не беше виждал тази чувствителна страна на Муди и затова му трябваха няколко секунди, за да я идентифицира. Гледаше как в истинското му око блясва сълза, докато синьото се въртеше лудо във всички посоки.
-А какво стана с Фиона? –Опита се да смени темата момчето. Този въпрос прикани Муди да осъзнае, че около него има хора. Аврорът изтри сълзите си ядно, обяснявайки, че нещо му е влязло в окото и проклинайки наред. После, когато вече се беше успокоил, продължи:
-Фиона се забърка с неподходящите хора и не прояви достатъчно характер, за да се спаси от влиянието им. Стана част от смъртожадните, а после беше и убита от тях, от своите „приятели”, защото бяха решили, че ги е предала. Може би, ако я познаваха по-добре, никога нямаше да си го помислят. Тя нямаше достатъчно характер, за да решава сама за себе си. Не можеше да живее спокойно, ако никой не беше зад гърба й. Но не беше избрала подходящата компания… Бейн още крещи името й в Азкабан, така и не успя да я преживее…
-НЕ-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е!
Ужасеният вик заглъхна, зелената светлина угасна, а сивите очи замръзнаха. Всичко това се случи за един миг, който на Хари се стори безкраен. Беше се обърнал несъзнателно. Виждаше как тялото на мъжа пада на земята на забавен каданс. Устните рисуваха на лицето му мъртвешки страх от бъдещето, но крайчетата им сякаш бяха леко извити в усмивка, която само Хари виждаше. Ръката стискаше дълга и зловещо-черна магическа пръчка, която чезнеше в мрака. Аврорът отпусна пръстите си и в забавения ритъм тя се стовари на земята преди тялото му. Лицето му се вкамени за секунди и се запамети завинаги в паметта на момчето.
-БЯГАЙТЕ! –Гласът достигна до ушите, но не и до съзнанието му. Хари не можеше да се помръдне. Имаше чувството, че още не беше минал и един миг, въпреки че пет секунди не беше помръднал от мястото си. Погледът му се замъгли и той съвсем загуби връзка с действителността. Една ръка се протегна към него, докато червен лъч ожули лявото му ухо със сиянието си. Всичко ставаше толкова бавно. Разбра, че го дръпват рязко, но усещането беше все едно това действие се проточва с векове. Зелените му очи се отделиха от тялото и часовника пак зацъка в предишния си такт, даже по-бързо. Хукна да бяга след два силуета, но сълзите му пречеха да ги разпознава. Незнаеше накъде тича, не разбираше и защо.
Изведнъж всичко потъна в сребриста мъгла, но момчето продължи да тича още минута, докато успее да го осъзнае. Мисълта му, контрастно на времето, едва-едва достигаше до съзнанието му. Той застина рязко и едва не падна. Започна тежко да вдишва сребристия дим. Завъртя се на всички страни, но спътник му беше само мъглата. Силуетите бяха изчезнали в прегръдката й.
Момчето започна да търси изход във всяка посока. Луташе се като умопомрачен в коридора, без да знае откъде е дошъл и накъде отива. До слуха му достигаха само бумтежите, които, привикнал вече, не осъзнаваше.
Изведнъж нечии ръце се впиха в крака му и в съзнанието му изплува само една мисъл. Инферии. За един миг Потър стисна листчето в джоба си, изрита съществото с все сила и извика проклятие, като от ужас дори не чу собствените си слова.
Лумна червена светлина, но Хари се затича в другата посока и не видя лицето на мъртвеца. Секунда по-късно той се спря. Нямаше да бяга, не сега, не така. Щеше да отмъсти, ако ще това да му костваше живота. Прошепна „Лумос”, обърна се и се върна назад. Инферията се беше блъснала в стената и му трябваха няколко секунди, докато я намери. Беше на момче, главата му се беше люшнала безжизнено.
Хари се приближаваше плавно като дебнещо животно, страхуващо се за собствения живот. Усещаше пулса в ушите си, чуваше как сърцето му тупти, все едно че ще експлодира. Протегна ръката си и я остави да виси в сляпата мъгла. Докосна с показалец главата на мъртвеца, но той не помръдна. Стисна косата и вдигна лицето му.
Момчето подскочи от ужас и изкрещя, но стените попиха вика му. След като се осъзна, той замахна с пръчката си и помогна на момчето да се изправи.
-Но какво, по дяволите, правиш тук…
-Аз… Тревър изчезна от Общата стая и реших, че…
-НЕВИЛ! –Хари не можеше да удържи гнева си.- СМЪРТОЖАДНИ И ИНФЕРИИ НАПАДАТ „ХОГУАРТС”, А ТИ СЕДИШ И ТЪРСИШ ЖАБАТА СИ! КАКВО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО БЕШЕ ДОКОПАЛ НЕ МОЯ КРАК, А ТОЗИ НА ВОЛДЕМОР?
Хари забеляза как лицето на грифиндореца пребледня на секундата, зениците му се свиха рязко, а дъхът му секна. Усети, че много скоро щеше да изгуби съзнание, затова го пожали и не довърши мисълта си.
-Аз-з-з… Аз… Н-н-не зн-н-наех… -Заекваше момчето, вън от себе си от ужас.
-Нищо, нищо! Важното е, че нищо не се случи. –Успокои го по-уравновесено Хари и попита.- Можеш ли да ходиш?
-Аз-з-з… м-м-мисля, че да…
-Добре, хайде. Трябва да те заведа до Голямата зала.
Хари го пусна да върви сам, защото вълнението, бега, смъртта и тежестта на Лонгботъм вече прекалено много го изморяваха. Те разцепиха мъглата с телата си и се запътиха с единствена цел да избягат от нея.
-Имаш ли някаква на представа защо е задимено? –Попита замислено Потър и се обърна към Невил.
-Ами аз…
-АВАДА КЕДАВРА! –Сърцето на Хари потръпна болезнено в мига, в който се чудеше дали очите на Невил не са последното нещо, което вижда, мъглата – последното, което вдишва, болката – последното, което чувства, а пергамента в джоба му – последното, което докосва…
Песента на инфериите заглъхна в самота… Очите замръзнаха и кристална сянка ги погълна. Дъхът секна в секундата, в която усети как Отвъдното протегна ръце и го прегърна. Смъртта разкри лицето си, което потъна в спомените… Една дума изпълни съзнанието му, дума, която никога нямаше тъмнината да погълне. Крепеше го приживе и щеше да го измъчва там, накъдето отиваше… Нищото. Смърт и живот, омраза и любов… в дума, която отекна за последен път…

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ДА ТЕ УБИЕ СЪВЕСТТА ТИ

-ВЦЕПЕНИ СЕ! –Проклятието му се сблъска с това на смъртожадния и двете замряха.
Момчето се претърколи на земята и отново слепешката извика поредното заклинание. Мъглата му беше незаменимо прикритие, а секундите време – помощта, която му беше нужна, за да издърпа тялото на починалия в противоположната посока.
Всичко се разигра само за секунди и в следващия момент Хари и Невил вече бяха далеч от злощастния коридор. Момчето незнаеше какво да прави, ту гледаше умрелия, ту изучаваше мъглата. Без да успее да помръдне от страх и изненада. Дърпаше го за ръка и му казваше да се събуди, защото това е било просто кошмар. Но починалият не се събуждаше, а от мъглата не изплуваше силуета на смъртожадния.
Изведнъж от другия край на коридора чу някой да вика. Лумна остра светлина и разпръсна малко мъглата, а фигурите се приближаваха все по-бързо и по-бързо. Но момчето вече нямаше сили да бяга. Той беше хванал ръката на покойника и седеше на студения каменен под, без да помръдва. Само очите му се опитваха да попият дима и да разберат какво щеше да се случи.
-Хайде, Хари, бързо! –Изкрещя Хърмаяни и сърцето му подскочи. Потър впери поглед в безжизнените очи на Невил и не се помръдна. Не можеше да го остави тук, не и сега.
Двамата грифиндорци се приближаваха бързо и малко по малко картината се изясняваше. Трупът на Лонгботъм не помръдваше, въпреки че Хари стискаше здраво ръката му и му говореше нещо. Хърмаяни трепна от ужас, разбирайки чий труп беше това.
-Не можеш да му помогнеш вече, Хари, не можеш…
Мъглата попи думите й. Словата отекваха болезнено в ушите на Потър, защото той знаеше, че бяха голата истина. Стисна още по-силно ръката му за сбогом и се изправи безмълвно. Запъти се към приятелите си и ги прегърна силно, като че ли искаше да им каже, че не му се говори. Те кимнаха и тръгнаха без път и посока сред димната завеса.
-Добре ли си? –Попита Рон, гледайки го в очите.
-По-добре от всякога! –Гротеската в отговора му уби всяко желание за разговор. Коридорите се сменяха, но тримата приятели не го разбираха, защото не виждаха нищо около себе си.
А отвън небето беше покрило земята с меката си роса. Малки пухкави облачета плуваха из лазурния покрив на света. Слънцето докосваше нежно всяка тревичка, всяко листенце, което беше преживяло гнева на бурята и сега страдаше по своите събратя.

***

Някъде в другия край на замъка, в болничното крило, една жена раздираше лицето си от ужас и крещеше молби, които ужасяваха мъжа, който я пазеше да не се хвърли в ръцете на смъртта.

***

Албус се приближи до високия прозорец и съзря вълната, която вече почти беше завладяла замъка. Очите му даваха живот на капки сълзи, които се стичаха по бузите му. „Толкова много жертви… Краят на „Хогуартс”… Замъкът ще погълне всички ни….”. Директорът се чувстваше отговорен за всички жертви, като капитан, врътнал рула на кораба дълбоко към дебрите на бурята, без надежда нито за него, нито за пасажерите. Нямаше такава, а всяка следваща вест беше по-ужасяваща от предишната. „Заповядах им, Албус, молих ги, казаха че е прекалено опасно, че ще се погребат заедно с нас, без причина и без надежда…” очите на министъра тогава плуваха в сълзи, а тя беше изгубила хладнокръвието си. „Госпожица Блек почина…” колкото кратко беше съобщението от Василевски, толкова по-проницателно и болезнено беше. „Крауч Младши е мъртъв…”, „Александър почина”… „Розие повече няма да види света през очите си”… „Лонгботъм почина”…
Дъмбълдор закри лицето си с ръце, защото не искаше да чува думите им в съзнанието си. Трябваше да го предотврати… Трябваше да предотврати войната… И жертвите…
Кабинетът лумна в светлина и огнената птица кацна на бюрото с писмо, прикачено на крачето й. Лъч надежда озари душата на професора. „Хари, Хърмаяни и Рон са някъде из замъка”…

***

-ТИШИНА! –Кресна магически-усиленият глас на професор Спраут, но залата заглъхна едва минута по-късно след още множество молби и заповеди. Тогава жената продължи развълнувано.- Може да ви се наложите да се отбранявате… Имайте в предвид, че заклинанието „Инсендио” много влияе на инфериите…
Залата потъна в нервен шепот. Споменаването на съществата предизвикваше психически срив у учениците – някои от тях замръзваха като мемориали, други се въртяха като слабоумни. Но нито един не остана спокоен.
Само едно момче беше притеснено не заради инфериите. На гърба му тегнеше съвестта и той притеснено попиваше с поглед бандата слидеринци, които бяха застанали в другия край на залата. Драко Малфой шептеше нещо в ухото на Дейвид Монтагю. И това притесняваше още повече Сили, който нервно се опитваше да погълне думите му, което, фактически, беше невъзможно.
Томас се реши на отчаян ход, който щеше да му коства много, но не го осъзнаваше. Започна пълзешком да се приближава до двукрилата дървена врата. Когато стигна до нея, бързо се изправи и хукна по коридорите на „Хогуартс”, търсейки Хари Потър, момчето, което можеше да промени толкова много, ако му беше казал всичко навреме. Може би още имаше надежда…
Луташе се безцелно, отваряйки различните помещения и търсейки грифиндореца под всеки чин и зад всяка завеса. Очите му в този момент можеха да видят само човека, който жадуваха да намерят. Затова неусетно на един завой Томас се блъсна в някого и двамата се стовариха болезнено на земята, а виковете им отекнаха няколкократно между каменните стени.
-П-професор Лупин? –Учуди се Сили, който бързо беше скочил на крака и сега подаваше ръката си на Ремус.- Извинете, аз… аз не ви видях.
-Няма проблем. –Болезнено изстена мъжа, поемайки ръката му и, изправяйки се, изтупа прашната си и прокъсана мантия.- Томас, нали? Помня те, имаше проблеми с предмет ми.
-Да, аз съм професоре, но какво правите тук? –Попита момчето, гледайки проницателно бившия учител. Не можеше да разбере каква работа имаше той в „Хогуартс” по време на нападението. Една ужасяваща мисъл премина през главата му и Сили направи несъзнателно крачка назад, отдалечавайки се от Лупин.
-Съжалявам, но се страхувам, че не мога да ти кажа. –Ремус нямаше възможността да се довери на ученика в такъв ден. Най-малкото, той беше от Слидерин и това не говореше много в негова полза. А и Орденът на Феникса беше тайна организация и сега не беше времето и мястото да обяснява наляво и надясно с какво се занимава тя.- А ти?
-Аз… Аз… Аз търся Хари Потър. –Довърши малко по-уверено Томас, но надеждите му, че сега този мистериозен странник ще го пусне, не се оправдаха:
-Какво съвпадение, и аз издирвам точно него. –Ремус не можеше да си позволи да остави слидеринецът да стигне до Хари. Кой знаеше какво точно щеше да иска от него. Помъчи се да се сети второто име на момчето. След миг то проблесна и накара бившия учител да потръпне. Сили, рода на толкова много смъртожадни. А пред него стоеше русоляво момче, носещо това проклето име, и се беше запътило по време на нападение към Хари, най-големия враг на Волдемор. Вълна на притеснение и недоверие го обгърна и Лупин реши да провери, дали случайно не греши.- За какво го търсиш, Томас?
-Не мога да ви кажа, професоре, секретно е! –Сили не смяташе да разкрие тайната си на човек, който токова много напомняше на смъртожаден. Спомни си, че беше чел някаква статия за него в „Пророчески вести”, където се казваше, че е бил нападнат от Черния Орден. Дали Лупин не беше излъгал Министерството, за да ги шпионира? Дали?
В това време Ремус го гледаше учудено, чудейки се дали да го прокълне и да го изпрати при Дъмбълдор, или да тръгне с него, за да не направи нещо на Хари.
-Добре, мисля, че това не пречи да те придружа, нали нямаш нищо против? –Промълви Ремус половин минута по-късно.
Томас потръпна от недоверие и страх. Не желаеше магьосника да идва с него, но иначе щеше да си изпати. Какво бях неговите сили в сравнение с тези на един смъртожаден?
-Не, разбира се! –Отговори с възможно най-спокойния тон, на който беше способен в момента.
Двамата тръгнаха из коридорите на замъка, следейки всяко едно движение на другия. Дебнеха се, благодарение на помощта на мрака. Не изпускаха нито един дъх, нито една дума. Водеха разговор, от който нито един от тях не чуваше нищо.
Изведнъж странна мъгла ги погълна и те се сепнаха. Затърсиха се по име, страхувайки се да не се изгубят и другия да нарани Хари. След като с облекчение се откриха, тръгнаха слепешката да търсят изход от гъстия дим, някъде, където можеха да следят движенията си.
След десетина минути лутане, вълнението на Ремус беше достигнало връхната си точка и той нервно промърмори „Лумос Солем”. Сега поне виждаха слабо на метър пред себе си.
-Хайде! –Учителят стисна ръката на Томас и го завлече уверено нанякъде. Минути по-късно те се намираха пред входната врата.
-Каква беше тази мъгла? –Запита Сили учудено, слушайки напрегнатото скърцане на пантите. Инфериите удряха силно по вратата, която вече се пропукваше.
-Незнам. –Очите на Ремус бях кръвясали и се бяха изцъклили. Беше вперил сляп поглед в голямата врата, очевидно предвиждаше какво ще се случи.
Половин секунда по-късно тя се пропука и инфериите влетяха в замъка, все едно огромно количество вода се изля вътре.
Чуха се викове и заклинания. Томас беше паднал назад и се опитваше да се спаси от няколко инферии, които го бяха наобиколили. „ИНПЕДИМЕНТА” извика Ремус отчаяно, но това даде само секунда преднина на момчето. Сили вече усещаше как ноктите им се забиваха в тялото му. Махаше с ръце, удряше, опитваше се да извади пръчката си, но безуспешно. Огромно огнено кълбо се стрелна във въздуха и го освободи от хватката на полуживите същества. Сили хвана нараненото си рамо, от което течеше солидно количество кръв, и залази в обратната посока. Усети как някой го повдига за раменете и го дърпа навътре в замъка. Краката му се влачеха шумно по пода, защото кръвозагубата беше отслабила силите му и не можеше да се повдигне.
-Стой тук! –Лупин го остави да се облегне на стената, но Томас се стовари на земята в следващия момент, притискайки с ръка рамото си.- Добре ли си? –Попита притеснен професора, а очите му се въртяха ту към момчето, ту към инфериите, които бавно се приближаваха към тях и пораждаха ужас в душата му. Махна с пръчката си и бинт притисна силно нараненото място, за да спре кървенето. Без да чака отговор, Ремус се обърна и изпрати няколко летящи огнени кълба към съществата.
В това време Сили бавно губеше съзнание. Очите му се затваряха, но той правеше всичко възможно, за да не припадне. Разбираше, че това означава да попадне в ръцете на инфериите. Едва виждаше сянката на професора, който се бореше с ужасяващите съществата в желание да възстанови вратата и да затвори полуживите отвън.
В главата му се въртеше само една мисъл „Трябва да… намеря Хари… Да му кажа какво смята да направи… Драко… Само Хари може… да го спаси… Никой друг… Трябва да промени… пътя на съдбата… Иначе ще умрат… много хора… Никой друг…”. Безнадеждността го завладяваше. Не можеше да приеме, че съобщението няма да достигне до ушите на грифиндореца. Ако не успееше, всичко щеше да е изгубено. Но ако кажеше на Лупин, смъртожадните можеха да разберат… нямаше изход от ситуацията, трябваше да оживее, да стигне до Хари, това беше най-важното…
Томас се изправи и изохка болезнено. Вдигна пръчката си и започна да раздава на всички посоки заклинанието „Инсендио”. Ремус го стрелна набързо с поглед, но после отново се обърна към инфериите, които, умирайки, оставяха място на следващите да прекрачат прага на „Хогуартс”. И редиците им не оредяваха…
Сили се приближаваше с бавни и болезнени стъпки към вратата. Беше вече до професора, когато усети как някой хвана крака му и го повали на земята. Ужасът го обгърна, когато сините му очи паднаха на една мъжка инферия, чиито ръце го дърпаха навън.
-НЕ-Е-Е-Е-Е-Е-Е! –Изкрещя Сили, а съществото, забелязвайки изненадания поглед на Ремус, го задърпа с неимоверна бързина. Момента на невнимание щеше да коства на момчето живота.
Инфериите погълнаха Томас и той изчезна от полезрението на професора.
-ПЕЛОФЛАМ! –Изкрещя отчаяно Лупин. Способностите му се бяха увеличили неимоверно и кълбото огън разпръсна голяма част от вълната инферии, сякаш с това заклинание беше пресушил част от безкраен океан. Но момчето беше изчезнало…

***

Томас усещаше как инфериите раздират плътта му. Не виждаше слънчевите лъчи, защото голяма част от полуживите го бяха наобиколили и закриваха небосвода. „Хари… трябва… Волдемор… смърт… смърт…”
Мислите му секнаха изведнъж и всичко потъна в мрак. А слънцето безжалостно жулеше с коварните си лъчи земята.

ПЕТА ГЛАВА

СИЛУЕТЪТ НА ПРЕДАТЕЛСТВОТО

Лупин избълва още няколко проклятия и успя да изгони инфериите. После затвори вратата на замъка, измагьоса няколко защитни заклинания и се отпусна безжизнен на нея. Опитваше да се съсредоточи върху това, което трябваше да направи, но изчезващото сред морето инферии момче не можеше да излезе от главата му.
-Ремус… К-к-какво става?
Лупин погледна нагоре и съзря ниската фигура на професор Спраут. Тя гледаше изплашено ту мъжа, ту Входната врата.
-Помона… -Започна Ремус изправяйки се бавно.- Томас… от Слидерин… Той в Голямата зала ли беше?
Жената го погледна учудено, без да може да разбере какво общо има Сили с цялата работа. После се сепна и отговори бързо:
-Да, той още е там!
-Възхитително! –Промърмори Лупин, облягайки се мъчно на вратата.- Дори не си разбрала, че го няма!
-Какво имаш в предвид? –Уплаши се професорът.
-Че Томас е мъртъв! –Изстреля върколакът.
-Н-но… -Започна, треперейки, но Ремус отново я прекъсна:
-Има ли още някой възрастен там?
-Не, само аз съм, но какво се е случило с Тома…
-ТИЧАЙ ПРИ УЧЕНИЦИТЕ ТОГАВА! –Лупин беше вън от себе си от ярост. Жената, не стига че беше позволила на едно момче да излезе от скривалището, но и беше оставила останалите сами.

***

Пред тях в един миг лумна остра светлина и Хърмаяни едва не падна на земята от изненада. Фоукс беше разцепил въздуха в пламъците, появявайки се сякаш от някое друго измерение.
Птицата прелетя разстоянието и кацна на рамото на Хари, подавайки му късче обгорял пергамент.
-Какво пише? –Попита тихо Рон, но само ехото му отговори.
Потър разгъна бележката и прочете следните думи:

„Ачитзи отемерв. Атанитси шеуч ад шежом ит омас он, ин атабдъс инеморп ад ежом етимуд на отенавадагзар. Ис атенибак в ет макач, озръб-оп ежом ес отоклок шедйод ад авбярт.”

-Какво означава това, Хари? –Попита притеснено Хърмаяни.
-Незнам, но очевидно е от Дъмбълдор. –Отвърна глухо момчето.
-Как позна? –Обади се Рон.
-Виж, –Посочи грифиндорецът думите.- почеркът е същият.

***

Помона се стрелна в Голямата зала и се гмурна в разтревожената тълпа. Тя се затича към подиума на Височайшата маса и, достигайки го, увеличи магически гласа си и кресна изненадващо:
-ВСИЧКИ ДА СЕ СТРОЯТ СПОРЕД ДОМОВЕТЕ СИ! Слидерин – вдясно до стената, до тях Хафълпаф, Рейвънклоу, а най-вляво – Грифиндор. ВЕДНАГА!
Развълнувани викове и шепот придружиха това прегрупиране. Най-много суматоха създавах учениците от Грифиндор и Слидерин, защото им беше трудно да достигнат до двете срещуположни стени. Десетина минути по-късно шумът заглъхна, а тълпата окончателно се раздели на четири разноцветни части. Това беше сравнително лесноизпълнимо, защото големите маси бяха изчезнали и на тяхно место се бяха появили хиляди разноцветни възглавнички, на които учениците се бяха разположили. След като професор Спраут забеляза, че само няколко от децата още се опитваха да достигнат до местата си, тя махна с магическата си пръчка и в ръката й се появи дълъг списък.
-Ще кажа имената на всички ученици по азбучен ред. Който чуе своето да вдигне ръка и да се обади. Започваме с Грифиндор. –професорът, гледайки първото име, направи малка пауза, вдигна главата си и се загледа изпитателно в най-левия край на залата. После каза ясно и отчетливо.- Алберто, Морис.
Едно нисичко момче надигна плахо ръката си и отговори на повика на професора. В десния край на списъка, точно срещу името на грифиндореца се появи малко червеникаво плюсче.
Множество имена минаваха от всички курсове, а срещу тях се появяваха същите малки знаци. Докато професор Спраут не стигна до едно име, заради което направи кратка и неприятна пауза:
-Грейнджър, Хърмаяни!
Залата притихна в очакване и всички погледи затърсиха къдрокосата грифиндорка, която очевидно липсваше. Помона отказваше категорично да признае отсъствието на Хърмаяни, но забелязвайки минусчето, което само се изписа срещу името на момичето, потръпна ужасено и продължи.
-Лонгботъм, Невил!
Никаква реакция. Само на листа се изписа един отрицателен знак. Двата минуса ясно се набиваха в очите на професора на фона на останалите плюсове. Тя продължи да изрежда, докато не стигна до следващия липсващ ученик. Това беше Синистра Керан. Следваха я с минуси Хари Потър и Рон Уизли, а Помона потрепваше, осъзнавайки колко беше сгрешила, проверявайки имената толкова късно.

***

Коридорът отново се освети и Фоукс за втори път разцепи мрака с пламъците си, оставяйки в ръката на Хари нова бележка.
-Още една ли? –Учуди се Рон и прочете с приятелите си новото послание от Дъмбълдор.

„Забрави всичко, което съм ти казал. Ела в Нужната стая, колкото се може по-бързо”

Отдолу се четяха инициалите на директора.
-Хайде, да тръгваме. –Промълви Хари замислено и понечи да продължи по коридора, но ръката на Хърмаяни го спря:
-Накъде?
-Към Нужната стая, естествено. –Отвърна Потър.- Накъде другаде?
-Хари, не съм сигурна, че бележката е писана от Дъмбълдор.
-От кого другиго може да е? –Замисли се Рон.
-Гледай, Хърмаяни. Не можем да разчетем първата бележка, но втората е достатъчно ясна. Трябва да тръгнем на сляпо.
-Не съм сигурна. –Прошепна момичето и му посочи една от думите на второто парче пергамент.- Виждаш ли? Пише „съм ти казал”.
-Е и? –Изнерви се грифиндорецът.- Не виждам нищо странно.
-Не разбираш ли? Дъмбълдор би писал „ти казах”, ако знаеше какво пише в първата бележка.
-Тоест, човекът, написал втората бележка, не знае какво пише в първата. –Каза Рон с тон, сякаш бе открил Америка.
-Да. –Потвърди Хърмаяни.- И едната бележка не е от Дъмбълдор.
-И не е от някой от Ордена или учителите… -Допълни замислено Потър.- Защото иначе нямаше да се представя за Дъмбълдор.
-Но само вторият се представя за него. –Напомни замислено Рон, опитвайки се да разчете първата бележка.
-Да, но почеркът е неговия… Или поне добра имитация. –Забеляза Потър.
-Аз си мисля… -Започна Хърмаяни
-Какво?
-Мисля си, че ако директорът е писал втората бележка, то той нямаше да пише „съм ти казал”, а „какво си прочел”. За да не те обърка.
-Сега не е време за догадки. –Промълви Потър замислено и след няколкосекундно мълчание, продължи, вдигайки поглед към приятелите си.- Трябва да разберем какво пише в първата бележка и то бързо…

***

-Голдстайн, Антъни! –Промълви професор Спраут и си отдъхна, виждайки момчето, което приятелите му избутаха да стане. Беше много пребледнял и очевидно не се чувстваше добре.
Помона остави рулото пергамент и се запъти към префекта на Рейвънклоу.
-Добре ли се чувстваш, Антъни? –Попита притеснено учителката, следейки скришом капките гореща пот, които бяха избили по челото му.
-Аз… Аз…
Професор Спраут се загледа в него, чудейки се как да му помогне. Не можеше по време на нападение да го заведе до Болничното крило, а момчето очевидно караше някаква треска.
В този момент някой блъсна вратата и влетя вътре. Мадам Помфри гледаше уплашено, а Константин поддържаше някаква непозната на тълпата жена, която се опитваше да се освободи от хватката му, но безуспешно.
-Помона… -Повика я професорът, задъхвайки се.- Това… е майката на… Синистра Керан. Трябва да… остане тук, заедно… с Попи…
-А къде е момичето, няма я? –Погледна го с надежда професор Спраут, мятайки на майката тревожни погледи.
Василевски се приближи бавно до ръководителката на Хафълпаф и прошепна тихо в ухото й:
-Почина.
Помона отвори уста, за да възкликне нещо, но мъжът постави ръка на нея и продължи да шепти:
-Никой не трябва да разбира, това само ще предизвика хаос. Нали? –Учителката кимна, гледайки уплашено, и мъжът освободи устата й, а тя си пое дълбоко въздух.
-Добре. –И хвана ръката на Реджина, опитвайки се да я настани някъде.
Константин тръгна да излиза, но нечий вик го стресна и накара да се обърне. Блек тичаше към него и, впивайки пръсти в рамото му, прошепна през плач:
-Моля ви… Моля ви… Вече нищо не ми остана… Няма за кого да се боря… Трябва… Трябва да дойда с вас…
-Но… Много е опасно, Реджина, не можете да го направите, трябва да останете тук, Дъмбълдор…
-Дъмбълдор няма никакво отношение в моите решения… Аз няма какво да губя и мога сама да… да решавам съдбата си… А аз искам… искам само да върна това, което ми причиниха…
Константин се загледа в очите й, плувнали в сълзи. Тя цялата трепереше, но той не беше достатъчно силен, за да решава вместо нея. Затова кимна, разбирайки, че по-късно най-вероятно щеше да съжалява.
-Добре, хайде.
И двете фигури изчезнаха зад вратата.
Професор Спраут излезе от унеса, който беше предизвикала информацията за седмокурсничката от Грифиндор и разтърси глава, за да си спомни какво правеше, преди тримата възрастни да влетят в Голямата зала.
-А, да! –Възкликна на глас Помона.- Попи, -Обърна се към лечителката.- би ли прегледала Антъни, защото не ми изглежда добре.
И Спраут посочи момчето, което видимо трепереше. Мадам Помфри кимна одобрително, а професорът се върна на предишното си място и зачете отново имената на учениците от Рейвънклоу.

***

Лупин тичаше из коридорите, но не можеше да открие никого. Сякаш замъка беше погълнал не само Хари и приятелите му, но и всички от Ордена, както и смъртожадните. Глухата тишина сякаш крещеше някакви слова в ушите му.

***

Половин час по-късно хоризонтът щеше да поеме в прегръдките си парещото слънце. Но сега птичките радостно прехвърчаха във въздуха, радвайки се на меката му топлина. Дъбовете движеха клоните си, вдишвайки ветреца, който ги обливаше със своята свежест. Беше настъпил този час от летните дни, когато въздухът успокояваше душите на страдащите. Но вътре, в замъка „Хогуартс”, имаше сенки, които не можеха да го вдъхнат.

***

-Не може да е толкова сложно… -Помисли си на глас Рон.- Може би не трябва да търсим аритмантична зависимост в него, Хърмаяни…
-Но…
-Рон е прав, Хърмаяни. Според мен… Може би… Да! –Извика момчето и стресна приятелите си, сочейки им последната дума.- Трябва просто да го прочетем наобратно!
-„Изтича времето. Истината чуеш да…”
-Не, Рон, цялото трябва да е на обратно. –Поправи го Хърмаяни.- „Трябва да дойдеш колкото се може по-бързо, чакам те в кабинета си. Разгадаването на думите може да промени съдбата ни, но само ти можеш да чуеш истината. Времето изтича” –Завърши момичето и погледна въпросително Потър.- Мисля, че това е истинската бележка, защото Дъмбълдор винаги е говорел с двусмислици…
-Казах ти, Хърмаяни, сега не е време за догадки. –Сухо й отвърна момчето.- А и на Дъмбълдор едва ли му е до такива по време на нападение.
Няколко минути прекараха в мълчание, чудейки се какво да правят. Най-накрая Хари промълви глухо:
-Вие отидете до кабинета, аз ще проверя Нужната стая…
-Но, Хари… -Поде момичето.
-Ако директорът е при вас, кажете му да ми прати бележка, а ако…
-Но…
-…е в Нужната стая, аз ще направя същото. Дръжте си очите…
-Ама…
-… на четири и внимавайте с…
-Да, но…
-ХЪРМАЯНИ! –Кресна яростно момчето.- Престани! Тръгвайте, нямаме време за губене!
-Хайде! –Рон хвана момичето за ръката и я поведе нанякъде. Хари ги изчака да се скрият от погледа му и тръгна в обратната посока към стълбите.
Момчето започна да се изкачва нагоре до седмия етаж. Самотните стълби продължаваха да се местят и това караше сърцето му да се свива от тревога при всеки шум. Тишината, която беше сякаш станала част от тях, сега се беше изпарила със скърцането им. Минути по-късно грифиндорецът вече беше достигнал желания етаж и с облекчение се гмурна в спокойствието на пустия коридор.

***

Двамата приятели плахо пристъпваха през заплетените коридори. Беше тихо, но нещо ги караше да потръпват при всяка една своя крачка. Сякаш страх беше попил във въздуха и всеки един дъх ставаше все по-мъчителен и по-мъчителен.
Хърмаяни стисна ръката на момчето и прошепна „Страх ме е”. Рон се обърна към нея, прегърна я и промълви глухо:
-Знаеш, че трябва да го направим. Сега ние не сме важни.

***

-Моля те, нека да те заведа в Голямата зала; при Дъмбълдор? Не трябва да седиш тук, нищо хубаво няма да излезе от това!
-Мислиш ли, че имам нещо да губя?
Един вик разцепи тишината и едната фигура допря топлата си плът до студения мрамор и мигновено изстина.

***

-ХАРИ!
Момчето се обърна и усети как някой го прегърна, притискайки го толкова здраво, че едва не му извади дъха.
-Толкова се радвам да те видя! Какво ли не можеше да ти се е случило! Но ти си жив и здрав и сега седиш пред мен! Толкова се радвам!
Грифиндорецът се отдели от мъжа и впери поглед в изпитото му лице. Беше сигурен, че някога, преди много години, това лице е изразявало спокойствие и хармония, очите са гледали добродушно, а усмивката винаги е украсявала физиономията му. Но сега Ремус трепереше, очите му бяха кръвясали от ужас и гледаха някакси тъжно.
Лупин го пусна от прегръдката си, но продължи да държи здраво ръцете му, сякаш му пречеше да избяга.

***

-Наистина, Рон… Да се връщаме… Нещо… Нещо не ми харесва тук… Прекалено е тъмно и ужасяващо…
-Спокойно, Хърмаяни, всичко е наред. Нищо няма да ни се случи.
И все пак грифиндорецът дигна още по-високо пръчката си и я стисна здраво.
-Всичко ще бъде наред… -Говореше момчето в отчаян опит да вдъхне смелост не само на момичето, което беше стиснало дланта му, но и на себе си. Трепереше от някакво ужасяващо предчувствие, но влагаше всички сили, за да звучи хладнокръвно. Не трябваше да й показва, че се страхува, защото паниката им до нищо добро нямаше да доведе.

***

-Лъвгуд, Луна! –Никой не отговори на повика на Помона. Тя повтори няколкократно името, но само притеснения шепот на учениците й отвърна.
Минусът сам се изписа на списъка на учениците. Досега липсваха цели седем ученика, а едно момиче от тях беше мъртво. Това свиваше сърцето на добродушния професор и тя не можеше да спре да оглежда притеснено тълпата. Чувстваше се виновна, че е оставила в опасност толкова много деца.

***

-Какво да правим, Албус? –Директорът беше вперил невиждащ поглед в залеза, мислейки си, че нощта няма да им донесе нищо по-хубаво от изминалия ден.
-Най-важното е сега да спасим децата. –Отвърна Дъмбълдор.- Всичко друго е на второстепенен план. Имам неприятното чувство, че не само Хари и приятелите му не са в Голямата зала.
-Отивам да ги търся.
-Добре, Минерва, аз ще пратя поредното писмо до Министерството. Дано поне този път да решат да ни спасят от гибелта, която несъмнено скоро ще изпълни коридорите на замъка.

***

-И аз се радвам да те видя. –Усмихна се тъжно момчето.
-Сега, Хари, трябва колкото се може по-бързо да те заведа при директора. –Говореше развълнувано Ремус, без да пуска хватката си.
-Добре ли си? –Попита го Потър, наблюдавайки треперещите му ръце.
-Аз съм добре, но наистина трябва колкото се може по-бързо да отидем при директора.
-Аз точно натам съм се запътил. Получих две бележки от него. В едната казваше, че е в кабинета си, в другата – че е в Нужната стая.
-Дай да видя бележките. –Лупин се разтрепери още по силно и едва не изпусна двете парчета пергамент. Очите му шареха налудничаво по думите и се оцъклеха все повече и повече.- И ти тръгна към Нужната стая?
-Да, защо? –Хари не разбираше нищо. Лупин отпусна едната му ръка и се затича към стълбите.
-БЯГАЙ КОЛКОТО МОЖЕШ ПО-БЪРЗО! –Крещеше в отчаянието си мъжът.

***

„Ако не пратите помощ скоро училището за Вълшебства и Магии „Хогуартс” ще бъде погълнато от земята, заедно с всичките деца и учители. Инфериите са обградили целия замък и е въпрос на минути, докато го превземат. Погребвате ни живи, ако ни оставите сами срещу тях…
Албус Дъмбълдор”

***

Един силует тичаше из коридорите на Хогуартс, мъчейки се да се добере до входната врата. Спря се до стълбищата, защото чу нечии забързани крачки. Усети туптенето на сърцето си в ушите и се притисна здраво до стената. Фигурата на русокос магьосник прелетя покрай него и само тъмнината го спаси от гибелта на задачата, която щеше да му коства толкова много. Трябваха му няколко секунди, за да изчезне от погледа му опасната сянка и да успее да възвърне нормалното си дишане. Огледа се уплашено и тръгна с неуверени крачки към входната врата.

***

Константин вече тичаше из коридорите, лутайки се без цел и посока. Търсеше навсякъде учениците, но те сякаш бяха потънали в тишината.
-Здравей, Константин. –Мрачният глас на учителката го стресна за секунда, но после се опомни.
-Здрасти, Минерва. Търся Хари и останалите.
-Също както всички нас… Авада Кедавра!

***

Помона се приближи към Мадам Помфри под погледа на цялото множенство и запита тихо:
-Той ще се оправи ли?
-Разбира се, просто психически стрес. Имам точното лекарство за него, нищо му няма. –Кимна усмихнато Попи и попи с една мокра кърпа потта, която вече се спускаше към кръвясалите очи на Антъни.
-Радвам се. –И се върна отново на подиума за да продължи проверката си.

***

Спряха се в един коридор и паднаха на земята от умора.
-Ще… ще си починем малко… После пак тръгваме… -Започна Лупин и Хари се разположи до него. Минута по-късно, когато възвърна дишането си, продължи.- Хари, Томас Сили те търсеше. Искаше… Искаше да ти каже нещо много важно… Не знаех че сте приятели…
Хари опули поглед срещу мъжа и, примигайки, отвърна:
-Не сме. Въпреки че наскоро ми каза нещо, което не успях да разбера напълно.
-Така ли? –Лупин се понадигна заинтригувано и впери в него зелените си очи.
-Да… Каза нещо за някаква съдба и някакви жертви…
-Хари, -Лупин го беше хванал здраво за рамената.- слушай ме! Трябва да си спомниш всичко, което ти е казал, дума по дума. Това е много важно. Сили са род смъртожадни и може Томас да ти е казал нещо, което ще определи съдбата ни.
-Не помня ясно… -Замисли се Хари.- Защо не отидем в Голямата зала, той сигурно е там!
-Гарантирам ти, че не е. Томас… Томас почина.

***

Спраут повтори и потрети името, но никой не се обади. Из тълпата се чу някакво възклицание, но учителката не го чу. Имаше чувството, че това отсъствие не предвещава нищо добро…
А навън една сравнително-висока фигура вдъхваше прохладния ветрец, а залезът къпеше кожата му в меки цветове…

ШЕСТА ГЛАВА

ДЪЖД

Един прекрасен пролетен ден се сбогуваше със земята. Време, което никой нямаше да може да върне, макар че толкова много хора щяха да си го пожелаят. Денят на загубата, които отмиваше кървавите петна с последните си лъчи. Нощ, още по-ужасяваща и от мразовитото утро. А природата, противно на чувствата, се раждаше отново в ръцете на съдбата. Ден, променящ всичко, а може би нищо, сбогом!

***

-Професоре?
Угасналата звезда едва-едва докосваше кожата им. Факлите самотно чезнеха в тъмнината, лишени от така специфичния си плам.
-Хърмаяни, Рон… А къде е Хари?
Макгонагол търсеше в нищото момчето, но уви – неуспешно. Грифиндорецът го нямаше наоколо.
-Той е в Нужната стая, професоре. –Измънка Хърмаяни, приближавайки се неусетно към възрастната жена.
-Какво прави там?
-Получихме две бележки от професор Дъмбълдор и…
-И се разделихте? –Ужасено възкликна Минерва. Тя отчаяно вдигна ръка и скри лице в топлата си длан. Отговор не последва, грифиндорците прекалено много се страхуваха. Ужасяващата мисъл чак сега озари съзнанието и вледени сърцата им. Всичко бе изгубено… Може би…

***

Дъмбълдор с разтреперани пръсти хвана парчето пергамент и се вледени. Професор Спраут му съобщаваше кои ученици липсват от голямата зала. Две чувства се бореха в него – дългът да отиде в Голямата зала и уплахата да остави Хари сам. В миг на умопомрачение едното взе превес.

***

-Всичко ще се оправи. –Говореше на себе си Лупин, побелял от ужас. Хари го наблюдаваше замислено, чудейки се дали Ремус наистина вярваше, че след тази нощ нещата щяха да си дойдат на мястото. Щеше ли да забрави някой ден? Анна, Невил, Томас… Щяха ли някога тези ужасяващи картини да напуснат съзнанието му, щяха ли кошмарите да освободят сънищата му? Не… Тази зловеща мисъл го пробождаше болезнено. Да забрави… Да забрави сестра, приятел и ангел! Да забрави тях! Да забрави себе си! Един свят от спомени… Където кошмарите те поддържат жив, защото ти напомнят на тези, които ги няма. Тези, които си загубил и никога няма да върнеш. Да напомнят на това, което си имал и не си ценял достатъчно. Нямаше да забрави! Не можеше! Не искаше!

***

-Реджина Блек и Константин бяха тук, но излязоха. Попи е ето там, а липсват…
-Знам, знам. Но къде отидоха двамата?
-Незнам. –Отвърна Помона замислено.- Ремус беше тук, бореше се с инфериите явно…
-Отивам да ги намеря.
А притихналата зала се огласи от неспокоен шепот. Какво значеше това? Лошо ли беше или хубаво? Щяха ли да се измъкнат някога от капана?

***

-Трябва да тръгваме. –Промълви тихо Ремус.
-Няма закъде да бързаме. Тук е толкова спокойно. –Хари се страхуваше да поеме отново към кабинета на Дъмбълдор. Тук, в този безлюден коридор до рамото на един от най-добрите приятели на баща си, той се чувстваше сигурен. Виждаше отново и отново Невил и Анна, но тези спомени лекуваха раните, които бяха причинили. Скъпоценни напоменания за едно време, когато самотата беше непознато чувство, а денят не беше се сбогувал със земята.- Никога не си ми казвал нищо за баща ми.
Лупин обърна тъжен поглед към него. Беше ли сега времето за този разказ?
-Трябва да побързаме. Обещавам ти, че ще ти разкажа всичко за него в момента, в който това свърши. –И понечи да се изправи, но тихите думи на момчето го накараха да замръзне:
-А ако този ден не дойде?
Ремус седна срещу Хари и го погледна право в очите:
-Всичко ще се оправи, обещавам.
-И все пак?
-Хари, баща ти беше невероятен човек и магьосник. Най-хубавите ми спомени са свързани с него. Нямам думи, за да опиша благодарността, което изпитвам, по повод факта, че беше мой приятел. Тъжно е, че ние прекарахме толкова време с тях, а ти не ги познаваше. Бих дал всичко, за да можеш ти да чувстваш същите чувства към родителите си, да си част от невероятните моменти, в които сме били заедно. Но те дадоха живота си за теб, не трябва да подценяваш тяхната жертва. Всеки един момент увеличава шанса да не излезем повече оттук. Трябва да вярваш, за да успеем.
-Ами ако аз не искам да изляза? –Хари се изправи и гласът му малко по малко нарастваше зловещо.- Ако ми е все едно? Ако искам стените да ме попият заедно с всичко наоколо?
-Мълчи! –Ремус се изправи пред него и се разкрещя зловещо.- Значи за теб жертвата на Джеймс и Лили е нищо? Знаеш ли какво ми е на мен? Мислиш ли, че аз не съм загубил никого? Мислиш ли че на мен ми беше леко? –Хари отстъпваше назад от уплаха. Гневът на Ремус излизаше наяве, таен толкова дълго. Онази толкова силна омраза, която само болката може да предизвика. Тръпки побиваха по тялото на момчето при всяка следваща дума.- Аз обичах родителите ти! Ти ги обичаш, защото така ти казва сърцето, а аз бях близо до тях, всеки ден, всеки час. Те бяха най-скъпите ми приятели, по дяволите! Хора, които винаги бяха до мен! Не само твоето, но и моето семейство! Аз държах на тях, по дяволите, обичах ги! Всеки ден виждам лицата им пред себе си, обвинявам се, самоизяждам се! Мислиш ли че на мен ми беше по-лесно? Да, аз имах семейство, но нямах близки! Имах само тези трима човека – Сириус, Джеймс и Лили! Господ ми отне и тримата! И проклетата ми природа да убивам! –Ремус разкъса овехтялата си мантия, а по гърдите му личаха дълбоки и незараснали рани.- Мислиш ли че животът ми е дал повече, отколкото на теб? –Мъжът падна съкрушено на земята и продължи тихо през сълзи- Аз ги обичах, обичах ги! А ти ми ги отне, отне ми ги завинаги, всичките! Къде сгреших?
Момчето не можеше да помръдне. Този изблик и тази болка… Чувстваше се неудобно в тяхното присъствие. Глупак, посмял да сравнява скръбта му със своятa. Търсеше нервно изход от помещението, но не го намираше. Един прекършен човек даваше изблик на болката си за пръв, а може би за последен път. А Хари… Той винаги оставяше чувствата да го ръководят… Рисуваше скръбта с думи, без да се тревожи какво причинява на останалите. Не сравняваше тях със себе си, смяташе че те не познават болката, не познават самотата и липсата… Вярваше смело, че единствен усеща ударите на съдбата. Сред тях, лудите… Умопомрачени, които погребват всяка фалшива дума в сърцето си… А душите им се борят с лъжата… отново и отново… без цел и без посока… без причина и без следствие… Всичко се повтаря, а само един призрак вярва, че го вижда… Другите бяха ослепели в тъмнината…

***

-Добре ли си? –Хари се беше надвиснал над Ремус и гледаше следите от попитите сълзи. Лупин напусна света на мислите, където действителността не можеше да съществува, и се загледа стреснато в зелените му очи. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае какво се беше случило и къде се намираше.
-Да, да, нищо ми няма. –Отвърна мъжът, търкайки слепоочието си с ръце.- Хари, трябва да вървим, време е.
-Но… -Понечи да възрази, но Ремус се изправи, прекъсвайки го:
-Обещавам, като излезем, ще обясня.
-Но…
-Клетвата ми нищо ли не значи? Затвори очи и вярвай… Вярвай в мен…

***

Черна фигура в здрача… Сливаща болка и уплаха в едно… Приятел или враг…Милувка или кинжал… Умираща в нощта уплаха… И тънък лъч надежда.
Шепот, крясък и светлина се раждат в коридора между живота и смъртта. Две желания застригват целите си… Но нито едното не ражда щастие… Безсловесен шепот и сляп художник… Погълнати в света на сенките… Където мечтите напускат душите им, а самота пълни с живот мъртви дробове. Игра на сетивата… На съдбата и на живота. В свят, където реалното не съществуваше, а мъртво бебе ридае зловещо в прегръдките на майката Природа. Заглъхнал в тишината плач.
Удар, по-силен… Думи… Празни думи… Викове, плач и молби в затворен кръг на отчаяние… Дъхът на смъртта и плача на живота… Потъващи в парче душа. А вярата умира там някъде, в далечината… Преживелият истинската загуба не може да чувства с цялото си същество. Веднъж познал скръбта, тя завинаги става негов спътник, дори когато щастието изгрява в очите му… Единственият… Този, който може да бръкне дълбоко в душата му и да изкорени тъгата… Заради който живее… Спирката на мъката, в очакване на единствения…
Самотен стон, умиращ с баладата на вятъра… А капките падат вяло по асфалта и умират в бетонната му прегръдка… Облаци… Звезди… Зловещи, тайнствени, но и красиви… в своята мрачност. Един прекрасен пролетен ден, който умира в тишината… Болка… Безсловесна песен… Мълчалив рефрен… Епопея на умиращата природа… в ръцете на неук поет… в един ден, който прелива в душите им, безкраен като Рая и Ада… Ледена милувка на вятъра… и ГРЪМ… заглъхващ в празнотата… Легенда за задушаваща тишина, която ги обгръща и попива… там някъде, където дъх умира в самота… Призракът на отминалите дни и споменът на студените нощи… Помен за слънцето в ръцете на бурята… Топлейки я с ледени длани и безскрупулна душа… Живот в клетка, под тъпите удари на капките отвън… разбиващи се в малки локви скръб…

СЕДМА ГЛАВА

ПРИЗРАК НА СПОМЕНИТЕ

Хари удряше силно по гърдите на магьосника, но той не се събуждаше. Ядните викове, неосезаемите сълзи и ударите, обаче, не можеха да разтуптят отново сърцето на Ремус.
-Т-т-ти м-м-ми обеща! Не можеш да престъпиш думата си! Н-не можеш да си тръгнеш! Обеща ми, а аз ти повярвах!
Хари стисна силно парче от дрехата му в дланта си, но не почувства допира й. Триеше ядно сълзите, без да разбира за кого ридае. Дърпаше го, буташе го, но Ремус не се събуждаше – нито от молбите, нито от виковете. Беше оглушал за дрязгите на живота…
-Х-Хари… -Тихите стъпки отекваха някъде далеч в съзнанието му. Непознатият глас сега не беше важен. Съществуваше само предателят, лъжецът… бащата…
Хърмаяни се втурна към Ремус, невидима за момчето, и стисна силно ръката му, а по бузите й се застиваха сълзи. Само тези капчици кристал изразяваха нейната болка. Очите й плуваха в море от скръб, но лицето й оставаше каменно. В тишината не отекваше ридание, а гърдите й не вдъхваха мъртвия въздух. Всичко в нея беше замряло за секунди…
Момичето протегна трепереща ръка и затвори леко изумрудените очи на покойника. А Хари продължаваше да дърпа дрехите му и да шепти ядни думи, лишени от ред и смисъл, които сякаш само Ремус разбираше.
-Хари… -Грейнджър направи кратка пауза, надявайки се това да привлече вниманието на момчето, но това не се случи. Затова продължи тихо, хващайки го леко за рамото.- Мисля, че трябва да тръгваме вече.
-Но той ми обеща! Родителите ми! „Хогуартс”! Трябва! –Говореше й съсредоточено Хари, сякаш мъжът беше обещал да му прочете приказка преди лягане, но на момчето щеше да му се наложи да я пропусне, защото Ремус беше заспал. Гледаше я сърдито и продължаваше да дърпа дрехите на покойника.
-Хайде, Хари…
В миг момчето се изправи яростно, викайки „Лъжец!”, затича се към трупа на смъртожадния и изчезна зад завоя.
Хърмаяни се втурна по стъпките му, прескачайки тялото на Алекто Кароу. „Но той… Не беше ли в Азкабан… Какво се е случило… Дано да не е това…”

***

Хари сякаш беше потънал в земята, момичето нито чуваше стъпките му, нито виждаше мантията му. Изведнъж в далечината, близо до директорския кабинет, Хърмаяни съзря една позната фигура, която се опираше на стените. Още малко и мъглата щеше да я погълне.
-Рон! –Изкрещя грифиндорката и се втурна към приятеля си.- Какво се е случило с теб?
Момчето опипом я позна. Очите му играеха вихрен танц в пространството и гледаха спяло. Сребърна завеса беше паднала над тях.
-Аз не виждам, Хърмаяни… Не знам какво се случи…
-Кой те нападна? –момичето не можеше да повярва, че това се случва.
-Не знам, нямаше никого и изведнъж лумна светлина… и не видях нищо повече.
-Помниш ли проклятието? –Хърмаяни вече трепереше от уплаха и лошо предчувствие. Може би ако Рон помнеше името на заклинанието, тя щеше да се сети за някакво противодействие… Това, което беше изскочило от съзнанието й от страх, когато най-много й трябваше.
-Не, беше безсловесно.
Най-лошите кошмари на момичето се сбъдваха. Тя положи ръката му над рамената си и го завлече към първата стая, чиято врата откри в мъглата.
-Къде отиваме? –Питаше момчето непрекъсното. Слепотата беше изострила чувството му за самосъхранение и сега имаше изключително лошо предчувствие.
Хърмаяни го сложи да седне на един стол и се завайка, държейки главата си с ръце, обикаляше стаята в опит да се сети тези златни думички, които щяха да спасят приятеля й… или поне щяха да му дадат малко по-голям шанс да оцелее в този ужасен ден.
-В кабинета по Защита срещу Черните изкуства сме… -Отвърна неохотно тя, продължавайки да се вайка.
-Защо не отидеш в стаята и не видиш дали няма нещо, което може да ни помогне… -Рон вече се беше поуспокоил и говореше спокойно. В магьосническия свят все щеше да има едно заклинание, възвръщащо зрението. Важното беше да го намерят сега, за да не се подлагат на опасност. А и Уизли се чувстваше отговорен за момичето до себе си и трябваше да я пази. Каквото и да му костваше това.
-Разбира се! –Зарадва се на идеята Грейнджър, целуна момчето по челото и се затича нагоре по витата стълба.- Стой тук!
-Къде мога да отида?

***

Дъмбълдор се наведе и вдигна тялото на жената, затваряйки очите й с пръсти.
-Съжалявам, че ти го причиних, Реджина! Никога няма да си го простя!
И занесе тялото й в близкия кабинет.

***

-Никога няма да изоставиш училището, а, Луциус? Беше твой втори дом! –Албус гледаше спокойно светлосивите нишки, рисуващи образа на Луциус Малфой на фона на тъмните коридори.
-Мълчи! Не ти отива на годините, Албус, да забъркваш семейството ми! –Процеди през зъби призракът.
-Кой е казал, че говоря за фамилията Малфой? Просто виждах с какво удоволствие седем години подред идваше в „Хогуартс”! Беше невероятен ученик, можеше да станеш и невероятен магьосник, ако…
-МЪЛЧИ! –Изкрещя смъртожадният.
Дъмбълдор му се усмихна тъжно и се изправи, облягайки се на стената. Виждаше как при всяко движение „тялото” на призрака трепваше.
-Виждам, че си взел в гроба най-любимите си предмети от материалния свят! –Усмихна се отново директора, сочейки с поглед бастунчето във формата на змия и сребърните пръстени с инкрустирани скъпоценни камъни.- Чувал съм, че така са правели преди мъгълите в Източна Европа. Но не мислиш ли, че си разгневил Господа достатъчно приживе?
-Аз не вярвам в твоите богове, Албус! –процеди Луциус.- Да се разхождат по облаците и…
-Но вярваш в тези, които стъпват на земята! –Усмихна се ведро директорът.- Стига, Луциус, винаги съм смятал, че имаш повече воля, за да бъдеш манипулиран, и повече мозък, за да бъдеш господар на мислите и чувствата си! Някога беше свободолюбив…
-Не ме обиждай! –Изсъска Малфой.- Нищо хубаво няма да ти се случи! А и ти дори не ме познаваш!
-Но познавах онова русокосо момче, което знаеше какво иска и как да го постигне! Да, прав си, теб не те познавам! –Дъмбълдор сега говореше сериозно, а очите му бяха вперени в слепите на призрака.
-Ще те убия!
-Защото не можеш да ми отговориш, нали?
Луциус замълча неловко, но омразата в погледа му говореше много повече от всяка дума.
-Съжелявам, но ще трябва да тръгвам вече… Радвам се, че си поговорихме! –И Албус понечи да направи крачка напред, но призракът го спря с поглед.
-Кой ти е казал, че ти позволявам?
-Кога стигнахме дотам, че да ми говориш толкова неделикатно? Някога вярваше на моите думи.
Луциус отново замлъкна неприятно. Но този път лицето му не изразяваше нищо.
-Виждам, че Том е положил невероятни усилия, за да те направи призрак. Винаги е бил много способен ученик. Помня, че беше най-добър от курса си. А, между-другото, това е голяма чест за един смъртожаден, нали?
-Да, тук съм, само за да те убия!
-Не му ли вярва достатъчно? –Учуди се Албус.
-На кого?
Хрипливият смях на директорът огласи коридора. Той се загледа отново в Луциус, скръствайки ръце:
-Мислиш ли, че малките заговори на твоя господар са енигма за мен? Той често ме подценява, да, но ти някога вярваше, че знам всичко. Нали веднъж така беше казал на един свой приятел? –Усмихна се мило директорът.- Знаеш за какво говоря. Мога да свържа пророчеството на Сибила със скорошните странни прояви на…
-Не му споменавай името! –Изсъска Малфой.
-Страхуваш се да не ни чуят стените ли? Добре, хубаво ще е да сме по-предпазливи в тези смутни времена.
-Защо не предотврати тогава своята гибел?
-Виждам, че любопитството ти взима връх, Луциус. Не трябва да се оставяш на чувствата, не е хубаво. Но, като твой искрен приятел, ще ти отговоря… Истината е, че не е хубаво да вървиш срещу съдбата... А ти направи точно това! Не си този, от чиято ръка аз мога да умра. „Предателят” се казва в онова пророчество, а ти още не си ме предал! И никога няма да можеш! Прости ми, Луциус!

***

Албус засмука с пръчката си дима на призрака и го прибра в едно шишенце. Сега бледата му плътност беше приела сребрист цвят.
-Спомените, Луциус, са много лошо нещо, ако не знаеш как да ги използваш! –Каза на стъкленичката директорът.- Съдбата ми може да лежи в ръцете на съзнанието на Хари, но не и тази на останалите в това училище. А ти вече причини достатъчно беди! Прощавай за всичко!
И прибра стъкълцето дълбоко в джоба си. Трябваше да се отърве от призрака на Луциус Малфой. И затова имаше нужда от мислоем.

***

Директорът прескочи стъпалата до кабинета си и влетя вътре, търсейки с поглед големият съд. Всяка една секунда беше шанс за смъртожадните да спасят своя приятел, чупейки стъкления му затвор. А това щеше да причини само беди.
Директорът бръкна в един висок шкаф с прозрачни врати и извади един малък мислоем. Постави го на бюрото и изсипа сребърния спомен за Луциус Малфой в него. После се наведе над съда и каза последните си прощални думи на някогашния си ученик:
-Сбогом, Луциус! Надявам се в отвъдното да намериш спокойствието, което толкова търсеше на земята! –Тук направи кратка пауза от вълнение и продължи с треперещ глас.- И прощавай за всичко! Сувенир Есюе!
И споменът за Луциус Малфой умря завинаги.

ОСМА ГЛАВА

ПЕРФЕКТНИЯТ УБИЕЦ

Черната фигура блъсна върколака и изсъска:
-Господарят лично ме повика, Грейбек! Не ме интересува каква заповед е дал, тя не се отнася до мен! –И понечи да мине, но мъжът го спря с ръка.
-Навлизаш в дълбоки води! Не смей да ми говориш така, особено преди да си ме поздравил за добре дошъл!
-Макгонагол и Дъмбълдор са затворени в „Хогуартс”, Орденът на Феникса – също! Победата над глупавите аврори не е победа! Пусни ме да мина, ако не искаш да си го отнесеш!
-От кой? От теб ли? Не ме разсмивай! –Кучешкият смях на върколака сякаш разтърси тишината.
-Не аз, а Волдемор! Дори не знаеш колко много зависи от моя успех! Твоята малка игра на гоненица с Министерството и аврорите е нищо пред моята мисия! Не забравяй че аз, за разлика от теб, не спасявам собствената кожа!
И Фенфир отстъпи, ръмжейки, на катранената фигура, която се изгуби в тъмнината.

***

-Къде е господарят?
-На тайна мисия, а и това не е твоя работа. –Изсъска.
-Напротив, моя е, Рабастиан, и няма нужда да ме лъжеш!
Фигурата премина покрай Лестранж и почука на вратата, а после влетя вътре.
-Господарю, -Качулатият се хвана за сърцето и склони леко глава.- искали сте да ме видите, извинете, че ви притеснявам!
Лорд Волдемор беше застанал с гръб до една от стените на малкия сив кабинет и пишеше с пръчка кървави думи. Над тях личеше чертежа на „Хогуартс”, а много коридори и алеи бяха задраскани. Малки черепчета се движиха, а имената им ту се появяваха, ту изчезваха. Умрелите бяха задраскани с кървавочервено. В синьо бяха оцветени множеството инферии, които бяха наобиколили замъка. Нито една от тях не беше нахлула все още вътре, а нощта беше вече в разгара си. Луната обливаше Англия от най-високата си точка, а облаците премрежваха погледа й.
-Ще ми кажеш ли защо все още инфериите не са нахлули в „Хогуартс”?
Леденият глас на Лорда накара качулатия да потрепне, но той събра всичките си сили, за да не спре дъха си. И да не трепне гласа му.
-Господарю, извинете много за грешката…
-Грешка? Така ли наричаш пълния провал?
-Господарю… Имахме малък проблем, тъй като Ремус Лупин успя да ги задържи. За момента е невъзможно…
-НЯМА ДУМА НЕВЪЗМОЖНО ЗА ВОЛДЕМОР!
Катранената фигура затрепери отново и склони още по-ниско виновно глава. Волдемор още не го беше удостоил и с един поглед, което беше ясен знак за неблагоразположеност.
-Извинете, господарю! Вината е изцяло моя!
-Да, прав си, твоя е! –Том се обърна с лице към него и го погледна хладно.- Но не смяташ ли да я поправиш?
Прилив на надежда и топлина. Непознатият го обгърна чувство за сила и вяра. Той вдигна главата си и мъждукащите свещи едва-едва озариха строгите черти и проблясващите му очи.
-Разбира се, господарю! Обсъдихме въпроса и смятаме, че, разбира се, ако вие сте съгласен, е най-добре да задържим инфериите извън замъка, за да решат вътре, че нещата са утихнали.
-За колко време ми говориш?
-Час-два-три… Имаме достъп до техните мисли, господарю, в момента, в който разбера, че Дъмбълдор е отпуснал конците, ще им наредя да нападат…
-Ами другите смъртожадни? Малко ли избиха в замъка, че да чакаме да го изтребят и останалите? –Волдемор се обърна към стената и започна да сочи задрасканите черепи.- Крауч, Розие, Лестранж, макар и инферия, Кароу, Малфой, макар и призрак… Мислех, че повече държиш на събратята си!
Мъжът склони още по-ниско глава и стисна силно очите си, защото няколко предателски сълзи се опитваха да излязат на слабата светлина.
Лордът се обърна отново към чертежа и се загледа в няколкото черепчета, които се лутаха безцелно по коридорите.
-Какво правят тези идиоти? –Изсъска той.
-Опитват се да заловят Потър. –Прошепна непознатият, осъзнавайки колко страшно нещо казва.
-Още ли не сте го хванали? –Змийските очи на лорда заплашваха да изскочат от орбитите си.- Това е едно момче, просто едно момче... Вие сте десетки прекрасно-обучени смъртожадни и стотици инферии!
-Господарю… Потър трябваше да се яви в Нужната стая, но явно не е повярвал на нашата бележка…
-Бележка? Така ли смятахте да го хванете? С бележка? –Изсъска Волдемор, а очите му се оцветиха в червено.- Повярвай ми, жестоко ще си платите, ако не успеете да изпълните мисията!
Обърна се отново към стената.
-Приближи се!
Смъртожадният се подчини и лордът започна да му показва няколко коридора на Хогуартс:
-Учениците са в Голямата зала, нали? –Мъжът кимна положително.- Инфериите са пред главния вход, а са останали десетина смъртожадни… -Замисли се Волдемор.- Добре, къде се намира Дъмбълдор?
-Беше в кабинета си, но изведнъж го напусна. Очаквам всеки момент вести от останалите, като разберат, че се е прибрал!
-Някаква идея къде може да се е дянал Потър?
-Според предположенията ни, съвсем скоро ще отиде в кабинета.
-Добре… „Този, който вдигне ръка срещу най-великия магьосник, не изпита страх, забивайки кинжала, но угризения почувства, щом го вади, той единствен ще може да го убие…”. Мислиш ли, че този някой си ти?
Смъртожадният потрепна.
-Едва ли, господарю, едва ли аз съм избраника… -Почувства едновременно страх, но и радост, че му се оказва тази почест.
-Вече е късно да правим крачки назад! Ще се наложи да станеш, ако не си, иначе ще трябва да се сбогуваш с живота си!
-Всичко за идеята, господарю! –Поклони се отново, въпреки че далеч не мислеше, че е особено добра идея да убие или да умре. В началото нещата не изглеждаха така… бяха се променили… Всъщност той се беше променил… Чувстваше болката като част от себе си… Изборът я беше усилил, не изтръгнал… И сега щеше да бере дяволските плодове на пътя си… Отровни не само за останалите, но и за душата му…
-Всички трябва да застанат тук! –Волдемор прекъсна мислите му, сочейки коридора на кабинета по Защита срещу Черните Изкуства.- Така няма да ви видят Потър и Дъмбълдор. Малкия глупак не го докосвайте и с пръст! Искам го тук жив… може и на части, но жив! Той е мой! Старецът го оставям на теб… Ще трябва да се наложи да си ти избраника, защото иначе предаваш всички ни! Не обичам предателите, знаеш го! Къде е Лестранж?
-Кой от двамата? –Учуди се на въпроса, нали точно Рабастиан седеше отпред да отпраща смъртожадните от Волдемор.
-Големият, естествено. Малкият трудно бих го пуснал на толкова решаваща мисия…
-Рудолфус е приел многоликова отвара и се подвизава като втора Макгонагол. Надява се да успее да срещне някой от Ордена и, преди да го убие, да разбере къде да Потър и Дъмбълдор.
-Е, една добра идея, най-накрая… Оставете Лестранж да избие Ордена! Предполагам, че няколко вече не са на този свят. –Усмивка се изписа по лицето му и смъртожадният едва скри под качулката погнусата си. Волдемор почваше да се разлага под тежестта на мъртвите души… Сякаш те кръжаха около него и малко по малко го убиваха… Но той не умираше, напротив, ставаше два пъти по-силен… И два пъти по ужасяващ…- Останалите да седят пред кабинета по Защита срещу Черните Изкуства. Къде е Долохов? А, ето го. Върти се като муха без глава, какъвто всъщност си е. Искам да отиде пред вратите на „Хогуартс” и, в момента, в който хванете Потър и Дъмбълдор в кабинета, да му дадеш знак да пусне имфериите. Нещо, което да не си разбрал?
-Само едно господарю… Как да го…?
-Как да го убиеш ли? Използвай фантазията си! Не съм ти наемал учители от „Дурмщранг”, за да ме питаш подобни въпроси. Преди беше слаб, имаше само волята си. Сега си способен магьосник, надявам се и да си този, който трябва… Ако не си, ще се наложиш да се превърнеш! Никога не се връщай иначе!
Смъртожадният се поклони и тръгна да излиза.
-Още нещо – след пет минути ще намериш събратята си пред портите на „Хогуартс”.
Мъжът кимна и изчезна. След като излезе се подпря на вратата и скри устата си с ръка.
-Нещо лошо ли се случи, о, избрани? –Подигра го Рабастиан, без да успее да прикрие усмивката си.
Непознатият врътна пръчката си и, без да поглежда пораженията на Лестранж, изчезна в тъмнината.

***

Вдъхна ледения въздух. Нощта беше донесла на земята не само смъртта, а и вятъра, който разнасяше мириса на кръв. Не… това не беше възможно, беше толкова далеч от училището сега… А луната се усмихваше с бледите си лъчи, сякаш се присмиваше на болката му.
Чу крясъка на сова и потрепери. Каква злокобна нощ… Велика, незабравима, но и злокобна… Луната беше оцветена в кърваво, сигурен знак, че на другия ден щеше да бъде ветровито… Четиринадесети май, когато всичко щеше да е свършило… Сега изглеждаше толкова далеч…
Вятърът щеше да разнесе мириса на смърт, дъждът щеше да размие кървавите петна… Но той знаеше, че никоя природна сила и никое божество нямаше да могат да изтрият петното в душата му…
Не, сега не чувстваше угризение… Виждаше телата им, болката им… Беше забелязал тялото на Томас… Гърчещо се в предсмъртна агония… разкъсано, потрепващо, докато инфериите пиеха кръвта му и разкъсваха плътта му… Но не му беше помогнал… и не го беше съжалил… и, да, беше страшно, но съвестта не го мъчеше… имаше време, угризенията щяха да дойдат след предателството… тогава щеше да го изгаря болката… сега беше рано за това… щеше да си плати, но не сега…
Свали качулката още по-надолу, не искаше никой да го вижда… Сякаш се криеше от очите на Господа, не от тези на смъртните… Защото знаеше, че ще съжалява… И, все пак, щеше да го направи.
Рязко „пук” се чу в тъмнината и изчезна от мрачната пустош, където се намираше щаба на Черния Орден… Вече нямаше връщане назад, беше тръгнал по един път и щеше да го следва…

***

-Рудолфус, твоята задача е да продължиш да изтребваш глупаците от Ордена. Кой остана?
-Хм… -Помисли си тъмнокос и висок магьосник, слагайки пръст на брадичката си.- Шакълболт, Лупин, Боунс и братята Превет вече ги няма. Макгонагол ще трябва, задължително и Лудоокия… Другите не са толкова опасни…
-Имаш ли още от отварата?
-Разбира се, запасил съм се добре! –Усмихна се ужасяващо Лестранж и показа вътрешността на мантията си, където бяха прикачени няколко малки шишенца.
-Добре… Антонин, ти трябва да останеш тук, при инфериите!
Един висок смъртожаден свали качулката си и оголи белите си зъби. Сивата му коса и острата брадичка предизвикваха ужасяващия му вид. Пръстите му трепереха видимо и забиваха ядно нокти в плътта му.
-Няма начин! И да изпусна забавлението? В никакъв случай! –Изсъска ядно, а непознатият промълви глухо, но заповедно:
-Това е заповед на Лорда, не моя! Ще трябва да се престрашиш и да направиш малко компания на инфериите!
Долохов направи неприятна физиономия. Винаги беше ненавиждал полу-мъртвите, ужасяваха го. Но никой не трябваше да го разбира, а непознатият беше засегнал ахилесовата му пета. Трябваше да изглежда смел… и затова го предизвикваше.
Групичката смъртожадни бяха застанали в кръг в центъра на стотиците инферии, които ги обграждаха. Антонин беше поставил качулката, за да не виждаха останалите погледите, които им хвърляха. Ноктите, разкъсващи дрехите, очите, светещи в тъмнината… Бавните им резки стъпки… Ужасяваха го, но нямаше избор.
-Когато ти изпратя знак, поведи инфериите към училището! И без да възразяваш, не е моя идея! Прати ги главно в Голямата зала, така нареди господарят.
-Но какъв знак? –Процеди лаконично Долохов, не искаше да долавят ужасените му нотки, докато поставяше качулката на главата си.
-Черният знак. Гледай към небето! –Процеди непознатият и после попита.- Къде е Дегън, да го вземе Мерлин?
-Ето ме! –Из черната тълпа излезе една висока качулата фигура и разкри лицето си. Беше на около петдесет години, но изглеждаше като на двадесет, което се дължеше на факта, че беше вампир. Гледаше строго и отвисоко на света, имаше прекрасни аристократични маниери, но проклет характер. Обичаше смъртта, кръвта и разрушението… Интелигентността му беше опасно оръжие, до което често прибягваше. Силни магически способности, не по-малки физически и психически. Той беше върховната форма на убиец, защото имаше всичките необходими качества, даже в излишък. Признаваше само един господар – Волдемор, всички други бяха по-ниско и по кръв, и по магически способности, и по сила и по интелигентност. Беше на върха на човешката йерархия и не се срамуваше да го показва. Златни пръстени, обсипани със скъпоценни камъни, скъпи мантии, обшити с чисто сребро… Бастунчето до крака му… С чист диамант и малко препарирано змийче вътре…
Катранена коса, стигаща до раменете му, винаги хваната прилежно с черна панделка… Тъмносин строг поглед, който умееше да изгаря отвътре… А в тях живееше пламъкът на истинската омраза… Остри черти… Ясно-изразени скули… Смъртно-опъната бледа кожа по лицето му… без нито една бръчка… Хладнокръвно гледаше на света, не показвайки с нищо емоциите си… Прав, гръцки нос… Даващ му още по-благороден вид… Сякаш поглъщаше с ноздрите си душите на околните… Дълги слаби ръце с ясно-изразени вени… И ужасяващи пръсти, напомнящи на краката на паяк, завършващи с остри нокти… Дълги бели резци, проблясващи на всяка светлина зловещо, предназначени да разкъсват плът…
Перфектният убиец… Без угризения… Без съвест… Без душа… Интелигентен, силен, непобедим, безсмъртен.
Смъртожадните потрепериха, само непознатият знаеше, че Дегън също е част от мисията. Най-почетният смъртожаден, най-перфектният убиец…
-Извинявам се за закъснението, имах семейни проблеми!
-Тук сме от дванадесет часа, Дегън, можеше да се явиш и по-рано! –Изсъска Долохов.
-Ако не си забравил, червей такъв, аз имам малки проблеми със светлината! –Дегън заби чело в неговото и оголи зъбите си, готов да го захапе.
-Стига, стига, няма време да се размотаваме! Дегън, съжалявам за сина ти! –Промълви тихо непознатият.
-Да, лошо се получи с Томас, но той и без това беше развалена стока! -Усмихна се графът зловещо.
-Погледнете! –Непознатият реши да смени темата, не му беше приятна. Той извади една карта на „Хогуартс” от джоба си и посочи един от коридорите.- Тук трябва да отидем всички освен Антонин и Рудолфус. Ще изчакаме да се съберат в кабинета Дъмбълдор и Потър. Тогава влизаме вътре и нататък знаете плана. Като направя Черният знак, Долохов ще вкара инфериите в замъка. Ще настане хаос и ще можем всички да се измъкнем. Лестранж, ти изчакай да чуеш звука от разрушение, после тръгвай към щаба! Антонин, пускаш ги вътре, насочваш ги към Голямата зала и щом се увериш, че са достигнали целта, тръгваш и ти към щаба! Потър трябва да е жив, знаете го! Това е твоя задача, Дегън!
-А чии заповеди са това? –Изсъска.
-На Лорда.
-Добре тогава. Да тръгваме!
-И, още нещо, всеки, който попадне пред очите ни и не е Потър, Дъмбълдор или децата на смъртожадните, си отива на място!
-Хайде!
И всички, освен ужасеният от задачата си Антонин, тръгнаха с твърди крачки към замъка. Черните фигури разделяха тълпата, а нощта ги криеше под крилото си. Щяха да убиват и щяха да убиват безмилостно, всички го знаеха. Но никой не се притесняваше.
Нечий вик отекна в ушите им, но не го чуха. Бяха глухи и слепи за болката тогава. И смъртта хранеше зажаднелите им за кръв души…

ДЕВЕТА ГЛАВА (Последна)

ЦЕНАТА НА ЗМИЙСКАТА ОТРОВА

Хари се затича през коридорите, без да знае накъде отива. Разбираше само, че е имал цел, преди нещата да се променят, преди светът да се преобърне. Разбираше, но не помнеше нищо. Само откъсъчлени стъкълца болка, които се забиваха в душата му отново и отново, без да проблясват с ясни образи и случки. Тази вечер всичко се беше обърнало, тази безкрайна вечер. За миг през съзнанието му мина мисълта, че не иска да среща заранта на утрешния ден, че предпочита да умре, пред това да види какво се беше случило. Телата на най-близките му хора, на приятелите му, обгърнати с първите слънчеви лъчи… Беше зловещо да разбере, че тази нощ действително се беше случила, не беше просто сън. А надеждата още светеше в душата му, още имаше вяра, че всичко това е просто един кошмар.
„Неща, които толкова дълго съм премълчавал… Смъртта ще може ли да ми попречи да ги кажа?”… Нямаше вече връщане назад. Томас, Невил, Фльор, Ремус… Имаше ли наистина път назад, към онзи живот, далеч от монотонното съществуване. Имаше ли какво още да спаси, имаше ли смисъл да роптае срещу смъртта, беше ли му останало едно нещо, за което да се бори? Въпроси без отговори. Но, напротив, имаха такива. Единици, десетки, стотици различни отговора. А колко от тях бяха верни?
Забави крачка и се задъха. Сълзите се родиха в очите му и той не ги спря, нямаше смисъл вече. Беше ли останал поне един човек, от който да ги крие? Беше ли останал и един човек, който да ги пресуши в очите му? Едва ли… Сега тези, които раждаха сълзите му, бяха вече далеч от него, далеч от този свят, който ги беше срещнал, който ги беше разделил завинаги… Само малки стъкълца мъка и толкова много болка. Гняв ли? Гняв ли се раждаше в него? Срещу кой? Кой беше достатъчно значим, че да изпита гнева му? Кой беше достатъчно значим, че да умре в тяхна чест? Чие гърло можеше да пререже, че да оцапа с кръв паметта на най-близките си хора? Чия жертва щеше да опази паметта им чиста, а духа им – в покой?
Не, такъв човек нямаше, но той щеше да отмъсти, още тогава го знаеше. Око за око, зъб за зъб. И, ако смъртожадните бяха убили приятеля на родителите им, най-близкия човек, най-самотния вълк и най-тихият страдалник, то той щеше да убие не тях, а господаря им. Без страх, без молби, без прошка…. Вече нямаше какво да иска от този живот, че да се бори за него. Беше му отнел повече, отколкото беше дал. И сега го водеше само една мисъл – не за оцеляването, а за убийството. И той щеше да го направи, щеше, защото го искаше силно, щеше, защото можеше, щеше, защото трябваше и защото така свършваше историята. И той, Хари Джеймс Потър, сиракът, който оцеля, ученикът от „Хогуартс”, момчето, което се беше изправило шест пъти против Черния лорд, знаеше че седмия ще им е за последно. Прекалено дълго беше бягал от края, сега вече той не го плашеше…

***

Тъмната фигура излезе леко от мрака и меката светлина погали чертите му. В очите му просветваше тревога. Хари още не беше дошъл, възможно ли беше вече да е вътре? Обърна поглед към сянката, в чиито обятия се бяха скрили смъртожадните. Никой не казваше нищо, никой не гъкваше. Просто се криеха от всеки лъч светлина.
-Ще вляза вътре. –Прошепна тихо.- Потър може вече да е влязъл, докато сме говорили навън.
-Тогава влизаме всички! –Просъска Дегън, размърдвайки се леко.
-Не, не е безопасно. Ако и двамата са вътре, ще ви повикам. Иначе ще се справям сам.
-Стига, момче, не можеш сам да се изправиш срещу Дъмбълдор! –Просъска Дегън.
-Лордът смята, че само аз мога да го направя! Това е моята задача, Сийл, моята! Ти само стой и гледай!
Една от фигурите се отдели от сянката и влезе в кабинета, казвайки паролата. Директорът се беше облегнал на бюрото си с гръб към вратата. Лицето му не се виждаше, може би така беше по-добре.
Фигурата вдигна пръчката си и започна заклинанието:
-Авада Кеда…

***

В мисълта на Хари проблесна споменът за думите на Лупин. Трябваше да отиде в кабинета на Албус, така съдбата редеше историята. И той щеше да го направи, независимо от думите, независимо от мислите. Нещо го дръпна и той се затича, в ужасно предчувствие, към втория етаж на замъка, прескачайки труповете, без да вижда лицата им, без да ги разпознава.

***

-Добър вечер, Драко, много се забави! И, все пак, да не забравяме добрите обноски! Не искаш да убиеш своя директор, без дори да го поздравиш, нали?
Последната сричка на мъртвото заклинание заглъхна в потреса му. Той щеше да говори, да го мъчи, да го разубеждава, без да каже и една молба за милост. Щеше да е още по-трудно. Трябваше да спре още сега!
Директорът се обърна към него и изпитото му лице прие мъртвешка бледност на слабата светлина. Усмихна се тъжно и се загледа в него с благия си покровителски поглед.
-Откъде познахте, че съм аз?
-„Един несигурният ще го погуби… И смъртта на своите гърди ще носи…”. Е, Драко, как да те наричам? Господин Малфой?
-Защо, професоре? –Свали качулката си момчето и разкри хладното си лице.
-Трябва малко уважение към моя убиец! –Усмихна се вяло директорът и постави пръчката си на бюрото.
Драко вдигна вежди при този отказ за самозащита и директорът обясни почти ведро:
-Ако ти си човекът, от чиято ръка трябва да умра, ти непременно ще ме убиеш. Ако не си… Тогава, Драко, вече ще има смисъл от самозащита. Но аз вярвам прекалено много в теб.
Момчето смръщи вежди от недоволство. Щеше да се радва повече на пълната победа, щеше да се радва повече на възможността да бъде победител, да знае, че притежава необходимата сила. Още се страхуваше за способностите си, още не беше сигурен в себе си. Победата над най-великия бял магьосник щеше да докаже обратното, не само пред всички, но и пред него самият. Незнаеше, че вкуса на силата не винаги е сладък, незнаеше, че за да е безчувствен се изисква повече. А сега Дъмбълдор се отказваше, предаваше се. И не беше сладка, победата не беше сладка вече. Тази, която беше предчувствал още от разговора с Волдемор.
-Аз не съм убиец, няма да ви прокълна в гърба, професоре. Искам истински дуел, между вас и мен.
-Не, Драко, ти не си убиец и никога няма да бъдеш. Но и аз не съм, че да се дуелирам с едно момче. –Усмихна се директорът.
Нещо в душата му закипя от ненавист и презрение. Чувстваше се зле, че директорът го пренебрегва, че говори с пренебрежение за него. Той не беше вече дете, беше смъртожаден! Вдигна пръчката си по-високо, но не продума смъртното проклятие. Само изгледа Албус на кръв:
-Аз не съм дете, професоре, аз съм смъртожаден! И няма да се поколебая да ви убия!
-Наистина ли? –Усмихна се Дъмбълдор.- Тогава защо продължаваш да говориш на „вие”? Защо още не си го направил? Предупреждава само този, който не е сигурен в себе си. Не и един убиец. Знаеш че съдбата ти зависи само от Хари, защо тогава чакаш? В момента ние двамата сме само част от мислите му, ако той…
-Стига приказки! –Изсъска хладно Драко. Гневът напираше в душата му, лицето на баща му гореше на челото на директора. Един бледен, неясен призрак, а толкова много болка и толкова много гняв. Наблюдаваше усмивката на директора и трепереше от ярост. Лека, безгрижна усмивка. Дъмбълдор беше теглил съдбата си с ръце, беше изиграл картите и вече нямаше какво да губи. Ами той? Чувстваше се празен, непотребен, изоставен, разгневен. Не, още беше рано за живота, още беше рано да чувства отмъщението… Да знае, че е бил… Че е бил някога на масата, че някога е бил потребен… И, да, убийството щеше да нахрани глада му, убийството щеше да утоли жаждата и да погаси огъня… огъня на отмъщението…
Две прости думи, едно зловещо заклинание и край… Между живота и смъртта. Там, където принадлежаха всичките…
-Добре, Драко, аз ще замълча завинаги. Но съдбата на убиеца е по-тежка от тази на убития.
Момчето направи крачка напред и първите слънчеви лъчи осветиха лицето му, състарено, погрозняло от гняв и недоволство. Ръката му потрепери, но пръчката не избълва зелен пламък от сърцевината си.
-Глупости говорите. Аз ще съм още жив, а вие…
-Действително, -Прекъсна го Дъмбълдор.- аз ще бъда мъртъв. Но животът не е това, което ни се случва приживе, а това, което се помни след смъртта. Смъртта е не това, от което бягаме приживе, а това, което ни остава след живота. И аз вдигам живот за спомен, ти плащаш ли забрава за смърт?
Момчето не отговори, само го погледна ядно. Всички тези объркани приказки му идваха в повече и предпочиташе да свърши колкото се може по-бързо.
-Хайде, Драко, как живее такова влечение с тази несигурност? Ако толкова искаш да ме довършиш, давай.
Малфой не отвърна на тази заплаха, само потрепна неприятно. Не знаеше дали ще има силата да изпълни съдбата си, не знаеше че е само инструмента за едно велико дело, което щеше да се помни цял живот. Името му щеше да избледнее в историята на магьосниците, нямаше и спомен да остане за него. Волдемор щеше да е убиецът на най-великият магьосник на всички времена, не Драко… Малфой щеше да търпи последствията, Риддъл щеше да жъне плодовете на победата… И той щеше да е господарят на света, Драко щеше да си остане никой. Но нямаше как да го знае…

***

Когато почувства заклинанието, което вцепени всеки мускул по тялото му, по напрежението във въздуха разбра, че пада. Но някой го хвана силно и болезнено за ръката и го вдигна рязко. Пребърка мантията му и извади магическата пръчка, която се завъртя жално в ръката му.
-Ха! –Засмя се мъжът.- Я виж ти кой падна в ръцете ми?
Хари вдигна поглед към него и потръпна. В очите на Дигън пламтеше адски огън. Какво щеше да плати за незнанието си? Какво щеше да плати за невнимателността си?
От тъмнината излязоха още фигури. Хари не извърна поглед към тях, те вече нямаха значение. Какво се случваше в кабинета? Какво щеше да се случи? Всичко друго беше без значение.
-Какво ще правим сега? –Вдигна вежди Фенфир.- Ще влизаме ли?
-Какво друго ни очаква, косматко? –Озъби му се Дигън.
-Откъде да знам, зъбльо! –Процеди Грейбек заплашително.
Двамата замлъкнаха и обърнаха погледи един от друг. После Сили се изкашля многозначително и каза:
-Мисля да махна заклинанието на тази твар, поне да може да ходи. Не смятам да го нося на гръб!
Никой не отвърна. Затова Дигън замахна с пръчката си и силни въжета обгърнаха тялото на Хари. После почувства топлина по себе си и почувства кожата си отново.
-Я виж ти! –Засмя се Грейбек.- Откриваме един мълчалив и спокоен Потър. На какво се дължи приличното ти поведение, о, Избрани?
Хари не отвърна на провокацията му и продължи да мълчи. В момента последното, за което мислеше, бяха смъртожадните, които го бяха обградили. Стрелкаше с поглед страшилището, пазещо кабинета на Дъмбълдор, и примираше при мисълта какво ли се случваше вътре.
-Няма да седим тук цял ден! Хайде нагоре! –Процеди друг, непознат глас. Дигън го бутна напред и стъпките им отекнаха по стълбището и в душата на момчето.

***

-Хайде, Драко, какво чакаш?
Хари беше примрял от ужас. Мяташе се в ръцете на вампира, но беше безполезно. Дъмбълдор го гледаше ведро със сините си очи. Спокойно. Тази спокойност го убиваше. Беше ли се предал? Беше ли се предал Дъмбълдор?
-Професоре? –Зениците на Хари се разшириха.- Драко? –При вида на Малфой, който чак сега се обърна, нещо го стисна под лъжичката. Беше ли възможно? Беше ли възможно да е той? Наглото, русокосо момче, с което се беше сдърпал, когато за първи път посети Диагонали?
-Хари, драги ми смъртожадни, каква приятна изненада! –Усмихна се Албус.- Дошли сте ми на гости в този прекрасен ден…
-Мълчи, Албус! –Изсъска Дигън.- Няма нужда от прощални думи. Добър оратор си, но публиката ти отсъства. Хайде, Драко, свършвай и да си ходим. Господарят ни чака.
-Вашият господар не чака никого! –Усмихна се Албус.- Вашият господар чака единствено смъртта си. И тази нощ ще се срещнат, Дигън, запомни ми думите! Това момче ще го убие! –Кимна към Хари и се усмихна.- Затова не се страхувам от вас, аз постигнах целите си!
-Дрън-дрън! –Изсмя се Грейбек зловещо.
Хари затвори очи и понечи да се откъсне от хватката на вампира. С всяка изминала секунда ужасът му градираше зловещо и в съзнанието му се раждаха въпроси, на които не искаше да получава отговори. Ами ако Дъмбълдор умреше? Беше отказал да се защитава и гледаше ведро смъртожадните, сякаш му бяха първи приятели. Да не би да беше изгубил разсъдъка си? Дали не беше намислил нещо? Или просто се беше отказал?
-Експелиармус! –Промълви отегчено Дигън и хвана летящото към него оръжие, което послушно падна в ръцете му.- Днес ми е тръгнало да колекционирам магически пръчки. –Засмя се грубо, като стържене по стомана, и разтвори шлифера си. От вътрешния му джоб се подаваха три магически пръчки – тъмнокафявата на Албус, отровната ябълка на Хара и още една, която за секунда момчето разпозна и побеля като платно. Вампирът забеляза тази негова реакция и се засмя не по-малко зловещо от предишния път.- Да, реших да взема нещо за спомен от стария ми другар Аластор.
Главата на Хари се напълни с кръв и той потрепери видимо. В мига преди да отвори устата си, чу познат глас в съзнанието си и се сепна. Дъмбълдор беше впил проницателен поглед в него и използваше оклумантика:
„След по-малко от няколко минути, Хари, ще бъда мъртъв. Това не е нещо, което можеш да промениш, затова чуй и запомни думите ми. От теб се искаше да разгадаеш посланията и да откриеш отговора, но не този, който щеше да ме спаси. Твоята съдба е по-велика, по-значима, отколкото моята кръв може да я направи. Животът ми зависи единствено от Драко, Хари, не от теб. Не можеш да ме спасиш. Затова запомни: преди да бягаш от съдбата, трябва да познаваш пътищата й. И преди да търсиш отговора, трябва да успееш да свържеш думите, откривайки въпроса. Срещу целите му използвай бляновете си. Само страхът ще те спаси, защото само той ще ти напомня, че си още жив. Не го предавай, не го пренебрегвай, за да опазиш човешкото у себе си. Тази сила, която ще го погуби. Драконът пламти с огнени крила, но жертвата ще потуши и последната жарава… Стига да вярваш.”
-Хайде, Драко, колко време ще се каниш? –Попита отегчено Фенфир, чистейки със зъби ноктите си. Никой от смъртожадните не беше обърнал внимание на този поглед, който беше хвърлил Албус на Хари.- Господарят ни чака.
-Вашият господар е страхливец! Кара ви да вършите черната работа, защото самият той примира от ужас, че може да се изправи пред най-великия магьосник на всички времена! Ужасява се от мисълта, че може да умре, защото знае че е едно нищо! Затова ви кара да се чувствате много важни, да умирате за глупавите му идеали, все едно сте заслужили с нещо „наградата” да бъдете негова дясна ръка. А знаете ли каква е истината? Той никога не е държал на нито един от вас! Спомни си баща си, Драко, поне от неговите грешки можеше да се поучиш!
Тези думи увиснаха във въздуха, раздирайки го за части от секундата. Погледите на всички в стаята бяха насочени към момчето. Албус го наблюдаваше замислено, долната челюст на Драко беше виснала възхитено, а самият Хари не можеше да прецени дали изненадата му ще прерасне в гняв, уплаха или болка. В очите на останалите пробляскваха ядни пламъци или беше виснало копринено платно хладнокръвие. Секундите, в които никой не проговори, се точеха бавно и болезнено, отеквайки с жален вой в съзнанието на Потър. Не знаеше какво щеше да спечели, пречупвайки Драко, но нещо му подсказваше, че това беше единствената му надежда.
Грейбек първи се опомни и стрелна за секунда с поглед Малфой. По челото му бяха избили ситни капчици пот, които блестяха като роса на първите слънчеви лъчи. Още беше рано да се разбере как щеше да реагира слидеринецът, но Фенфир реши да насили нещата, та, ако имаше проблем, да успееха да го отстранят навреме:
-Убий стареца, Драко! –Изсъска върколакът и вдигна погледа си, за да срещне оцъклените бетонно-сиви очи. Забелязвайки несигурността и ужаса на момчето, се приближи до него и го зашлеви два пъти. Уверявайки се, че е достатъчно с разсъдъка си, го блъсна напред към директора.- „Един несигурният ще го погуби…” –Изрецитира тихо.- Не се страхувай от двойнствените чувствам а действай преди господарят да се е ядосал.
Едва изричайки тези думи, всички в стаята, с изключение на Хари и Албус, импулсивно стиснаха китката на лявата си ръка.
Хари почувства как челото му сякаш се разцепи и осъзна какво се случваше – Волдемор беше бесен. Съвсем скоро нямаше да имат закъде да протакват и щяха да ги убият. С Дъмбълдор бяха невъоръжени срещу група смъртожадни, а директорът дори отказваше да се защитава. Имаха ли поне някакви шансове да оцелеят?
-Драко. –Поде Дигън студено.- Това е човекът, който уби баща ти. –Посочи с показалец Албус, който кимна в знак на съгласие:
-Въпреки че Том така или иначе щеше да го убие, след като го изстиска изцяло. Прекалено много амбиции имаше баща ти. А и Луциус сам се погуби. –Допълни Албус спокойно, а погледът на Драко се спусна към него, но слидеринецът не проговори.
-Престани да го лъжеш, старче! –Изръмжа Дигън зловещо.- Драко, чуй ме, ти си Избрания, този, който ще убие Албус Дъмбълдор! Ти не си кой да е! Старецът се опитва да се измъкне от смъртта! Затова си играе с теб!
-А, не, мен не ме е страх от смъртта! –Усмихна се леко Албус, а Малфой впи очите си в него.- По ме е страх от гузната съвест, която ще хвърли смъртта ми сянката си над живота ти, Драко! А и не забравяй, че ти си само пионката на Том. Така да го кажем, аз съм податлив само на твоята отрова, въпреки че неговата е по-силна и по-смъртоносна. Ако си мислиш, че „славата” да бъдеш мой убиец ще ти остане, след като вече му станеш непотребен, боя се, че грешиш, момчето ми. Том винаги е бил твърде горделив и себичен, не би ти предоставил…
-МЛЪКНИ! –Викът на Дигън разцепи тишината, а ударът с етажерката и падащите книги огласиха кабинета. В яда си вампирът беше направил непредвидено отблъскващо заклинание на Дъмбълдор, който сега се изправяше бавно и тупаше дрехите си от прахта.
-Твърде неуважително отношение към хазяина ти, Дигън. И това от човек, който се брои за възпитан в аристократични маниери! –Усмихна се Албус.- Редно е да ми се извиниш!
Дигън многозначително се изплю в краката на директора, който се усмихна леко и протегна ръката си напред. В следващия момент вампирът беше паднал на колената си, но, колкото и да се опитваше да се изправи, беше невъзможно. Една секунда по-късно няколко пръчки се насочиха към Албус, който заобиколи бюрото, отпускайки Дигън от заклинанието си, и се облегна на ръба му.
-Подценявате ме, господа. Това, че съм обезоръжен, не означава че съм беззащитен! Има голям разлика между двете. –Усмихна им се ведро.
Хари затвори за миг очи. В следващия момент Фенфир беше повален на земята до Дигън, а останалите смъртожадни се бяха забили с глух стон в стената отсреща. Драко беше изчезнал… Или поне така си помисли в първият момент Хари…

***

Зелената змия се спускаше безвъзвратно към директора. Сякаш пътят й се точеше вечно, а секундите се бавеха. Черните петна се стелеха по хлъзгавото й тяло като ужасяващи очи на смъртта.
За миг кобрата изчезна под масата и сърцето на Хари се сви, докато вадеше пръчката си от джоба на Дигън. Замахна и няколко заклинания се забиха глухо в тежкия въздух. Беше изпаднал в такъв ужас, че не можеше дори да се прицели нормално.
За секунда срещна благите очи на Албус, който се усмихна леко, преди да ги затвори болезнено. Съсъкът заглъхна в тишината, змията се скри от погледа му. Хари се спусна към Дъмбълдор, който падна на земята.
-Професоре… Професоре, добре ли сте? –Гласът му трепереше, докато наблюдаваше конвулсивните мимики по лицето на Албус.
-Да, Хари, да… -Прошепна леко.- Трябва да ти кажа нещо…
-Спокойно, професоре, ще викна някой, ще ви помогнем… Ей сега… -Притесни се Хари и понечи да се изправи, но Дъмбълдор хвана ръката му и го дръпна:
-Аз ще умра, Хари, независимо от всичко… -Изкашля се веднъж и продължи с прегракнал глас.- Има истини, които… за да проумееш, трябва да… да почувстваш във вените си… Запомни, от пепелта на краха понякога се ражда… триумфът, затова не съди… бързо победите и загубите, защото често може… може грешката да коства живота ти. –Тялото на Дъмбълдор потрепери ужасяващо в ръцете на Хари, който беше прекалено уплашен, за да отговори.- Помня… преди години един познайник ми каза нещо, което никога няма да забравя… че змията винаги твърди, че хапе с лечебна цел. –Хриповете на Албус прекалено косвено наподобяваха смях, въпреки че директорът действително се смееше, очите му свидетелстваха. Хари остана безмълвен.- Но не болката и загубата е важна, а това, което ще съумееш да спечелиш от тях… Предателство, болка и ярост… в една капка, таяща в сърцето си тайната на света… Безценна сълза… -Дъмбълдор потрепери. Смъртта беше близо, а думите се губеха. Той въздъхна и прошепна болезнено последните си думи, които щяха да отправи към света на живите.- Цената на змийската отрова, която плащам, е живота… Значи съм го имал всичкото… Какво по-голямо щастие от това, Хари?
Ясносините очи загубиха за миг блясъка си и лазурното небе умря в студения кристал. Гърдите се повдигнаха за последен, хриптящ, мъчителен дъх и животът въздъхна в облекчение и покой. Крайчетата на устните за сетен път се извиха в печална усмивка, а думите пропиха в стаята. Чу се тъжната песен на феникса, а слънцето огря земята с медно-златните си лъчи. Започваше нов ден, пореден, обикновен, не по-различен, но никога същия, но никога тъй студен и тъй топъл, толкова щастлив и болезнен, жив и мъртъв…
Вятърът пееше сетния рефрен на вечната балада на живота. Тази, която някои хора никога не чуваха, но всички знаеха. Веднъж загубили толкова много, те се опияняваха от нежните й тонове и печалната мелодия, сякаш бяха част от душите им, сякаш извираха от някое дълбоко-скрито кътче, което все още не бяха омърсили със слепите си цели и измислени идеали. Не можеха да знаят, не можеха да видят, че още имаше какво да загубят… и че изгревът не беше вечен… защото заникът щеше да върне отново нощта… Независимо дали щяха да с тук, за да я видят, или в кошмара на живота на един последен вечен сън…