А бяхме някога... [завършен]

-Никога повече! Никога повече, Лестранж!
Белатрикс беше извън себе си от гняв. Сестра й я държеше здраво през раменете, но Блек се дърпаше яростно. Тя успя да се приближи на сантиметър до Рабастиан и се изплю в лицето му.
-МАЛКА УЛИЧНИ…
-Какво се случва тук?
Белатрикс престана да се мята, сведе ядосано глава и постави един непокорен кичур зад ухото си. Преди половин час вързаната й на висок и стегнат кок коса, сега хвърчеше във всички посоки, а зловещият й поглед шаваше по пода.
-Професоре, стана голямо объркване… Белла си мислела, че Рабастиан й откраднал… перото… -Скалъпи надве-натри Нарциса и направи ангелска физиономия под подивялото ръмжене на сестра си.
-Нима? –Прецени я с поглед Смит и продължи пътя си към кабинета по вълшебство.
-Изчезни! –Изсъска на сестра си Бела, чувствайки ръката й на рамото си.- Не, аз ще изчезна! –И тръгна надолу по коридора, блъскайки грубо Рабастиан, сякаш не го забелязваше.
-Ама и ти си един! –Промърмори си под нос Нарциса и се запъти към общата стая на Слидерин.
-Стига! Прословутите сестри Блек! Вървете по дяволите и двете, не искам да чувам повече за… -Гласът му бавно отекваше сред ученическата гюрултия и Нарциса не успя да чуе края на изречението. Макар че, така или иначе, той не я вълнуваше особено. Имаше си по-големи грижи от изблиците на Рабастиан и сестра си.

-Сивиръс?
Никакъв отговор.
-Сивиръс!
Никакъв отговор.
-СНЕЙП!
-Ох, какво искаш? Не виждаш ли, че съм зает?
-„Магьоснически дуели”, том седми. Мисля, че може да почака!
Сивиръс се изправи, обърна се и я погледна вкиснато. Косата му падаше на кичури около лицето му, а очите му блестяха в тъмнината.
-Добре, какво искаш?
-Ами аз… чудех се дали…
-Давай направо, имам си и друго занимание, освен да слушам недомлъвките ти.
Нарциса направи кисела физиономия, но бързо я изтри от лицето си и попита безлично:
-Какво ти каза майка ти за…
-За кое? –Намръщи се момчето.
-За… знаеш за кое… за сватбата…
Сивиръс се засмя гръмко и се подпря на един от скриновете, разтривайки челото си с ръка, мъчейки се да скрие злорадата усмивка. А лицето на Нарциса приемаше все по-мрачно изражение. Сянка мина за миг през него, но секунди по-късно отново се изясни и тя го погледна хладнокръвно, с тази безличност, която толкова добре умееше да играе.
-Това да не е някакъв вид мазохизъм? Караш ме да ти го повтарям отново и отново, въпреки че знаеш, че нищо няма да се промени. Започвам да подозирам, че харесваш Малфой. –Засмя се отново слидеринецът и нехайно избърса ръба на една прашна книга.
-Позна, Сев, много си проницателен! –Изсъска Блек, врътна се на пети и отиде да излее гнева си на някой попаднал на неподходящото място първокурсник..
-Докъде стигнах… -Заговори на себе си Снейп и се обърна към овехтелия учебник. Усети, че библиотекарката го стрелва с проницателен поглед, и това предизвика киселата физиономия на лицето му. Събра набързо разхвърляните си принадлежности от кръглата масичка и изчезна за секунди от библиотеката.

-Блек! Потър! Много сте смели като сте двама срещу един!
-Теб, Лестранж, и бълха може да те повали!
-Така ли мислиш, дръвнико! Защо тогава дори веднъж не си изпратил заклинание в лицето ми! Все в гърба ми се целиш! По-лесно ли ти е така? –Рудолфус се подпря на ръцете си и се изправи рязко, отърсвайки мантията си от прахта, която беше насъбрала от пода.
Сириус присви буреносните си очи и впери най-смразяващия си поглед в слидеринеца.
-Агуаменти!
Върху двамата грифиндорци се разля обилно количество ледена вода, чиято жертва стана и случайно-минаващия професор Вери, който кучешки разтръска остатъка от сивата си коса.
-Гледай да не ти се замъглят очилата, Потър! –Изсъска Лестранж, незабелязвайки и нечувайки виковете на ядосания учител.
-Гледай да не ти посиня окото, Лестранж! –Изсъска в отговор Сириус и вече поемаше дълбоко дъх през треперещи ноздри на сантиметри от тъмнокосия слидеринец.
-В СТАЯТА! ВЕДНАГА! –Успя да ги раздели кое-как професорът.
-Довечера, полунощ, на езерото! –Прошепна Рудолфус, така че само Блек да го чуе.
-Не става! Ще трябва да дочакаш други ден, Отмъстителю! –Промълви Потър, скръствайки ръце на гърдите си.
-Бъзе ли те е, мухльо? –Процеди Лестранж.
-Иска ти се! –Отвърна му Сириус и се остави професор Вери да го блъсне в кабинета. През целия час не откъснаха разярени погледи един от друг, правейки жестове и мимики, описвайки чуждото разрушение.

Луциус прехапа устни и се усмихна. Златно-русата му коса падаше непокорно до раменете му, а светлата кожа контрастираше на тъмносините му очи. Дългите му пръсти бяха обвили изцяло гърба на момичето, седящо в скута му, а в погледа му играеше пакостливо пламъче. Тя се размърда ядосано в опит да се освободи, но безуспешно. Кафявата й къдрава коса падаше на вълни до кръста й, гъделичкайки пръстите на Малфой. Черните й като катран очи го стрелкаха презрително, а с ръце се отблъскваше от прегръдката му.
-Слушай ме, Малфой, ако до…
-Какво ще стане тогава? –Усмихна й се още по-лъчезарно слидеринецът и пристегна хватката си.
-Пусни ме веднага! –Ядоса се и му зашлеви звучен шамар, изтривайки от лицето му усмивката.
-Добре, върви си! –Блъсна я той и момичето едва не загуби равновесие. Тя нацупи устните си, сбърчи чело и скръсти ръце, а Луциус подпря глава на дланта си.- Какво искаш сега?
-Много добре знаеш какво искам! Искам да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че Блек ме е излъгал!
-Е, ще трябва да те разочаровам! Не мога да ти го кажа! –Изсъска той, без да я поглежда.
-И защо, ако мога да попитам! Ако имам още правото да задавам въпроси!
-Ето защо, защото е истина! И тази година, след като завършим, ще видиш халката на ръката ми, ако не ми вярваш!
Момичето пристъпи крачка назад и се вкамени за секунда, но миг по-късно яростта отново я обгърна:
-А аз какво? Любовница ли ще ти стана? Или ще ме запишеш в списъка си, за да не забравиш името ми?
-Не, Редж, ти тогава няма да ми бъдеш никаква!
Флинт го погледна мрачно, а устните й потрепериха. Миг по-късно тя изчезна от Общата стая, а Луциус още повече се облегна на ръката си.
-Ам… Хм… Луциус… Не смяташ ли, че не трябва да се държиш така с нея. Все пак сте заедно от две години! –Едно широкоплещесто тъмнокосо момче го погледна строго, миг след като изпрати разярената Реджина. Авери беше пораснал неимоверно последната година и сега гледаше всички отвисоко. Тъмните му вежди трептяха многозначително, а широките ноздри яросно всмукваха голямо количество от въздуха. Ръцете му често трепереха, когато беше извън контрол, а и също толкова често причиняваха доста наранявания на враговете му. Сега, Питър беше вперил поглед към Луциус, който, макар и изпод вежди, далеч не беше заплашителен. Едрите му ръце се бяха вплели една в друга на коленете му, а лявото му стъпало почукваше в странен ритъм по земята.
-Две изключително дълги години… -Уморено отвърна Малфой и скръсти ръце.- Незнам какво очаква от мен…
-Стига, бе, кого заблуждаваш? Толкова сте близки, а и много добре знаеш какво иска – нормално семейство…
-…купчина деца и куче, махащо весело с опашка. Да не говорим за голямото имение с петдесетината прислужници и изглед към морето. –Довърши вяло вместо него Луциус.- Трябваше да се досети, че няма как да се оженя за момиче от не изцяло чистокръвен род. Защо винаги усложнява толкова много нещата? Вместо да прекараме една незабравима година и после… кой от къде е. Пътищата ни се разделят, но не ги чертая аз! Никога не бих се оженил за Нарцито по собствена воля, това всеки мисля че го знае…
-Всеки с проблемите си! Но не бива да се държиш с нея така!
-И защо? Все пак тези неща й бяха ясни от началото.
-Незнам за теб, но тя определено влага някакви чувства.
-По-зле за нея! Никога не съм я лъгал, че всичко това има някакво бъдеще. Всяка приказка си има край, а и аз никога не съм бил принца на белия кон! –Усмихна се отново Луциус и зарови ръка в косите си.

Бела затаи дъх и притисна с ръка устата си. Мантията невидимка успяваше да прикрие дългата й катранена коса, бялата кожа, строгите черти и искрящите в мрака мръсно-зелени очи, но не можеше да заглуши дъха й. Впи нокти до болка в лицето си, душейки се. Чувстваше че върши нещо много нередно и че, ако я хванат, щеше сериозно да си изпати.
Тъмнокосото момче впери проницателен поглед на сантиметър от нея и понечи да се приближи. Косата му падаше свободно и бурно около мургавото му лице. Беше стиснал едната си ръка в юмрук, а с другата затърси из въздуха нещо. Тъмносините очи на Сириус изследваха проницателно пространството. Бела се наведе малко. Беше по-ниска от братовчед си, но не можеше да рискува точно той да я види сега.
Момче с непокорна, къса, тъмна коса и кръгли очила, което учудващо беше по-високо и от Сириус, се приближи и го хвана за рамото, привличайки вниманието му.
-Лап, какво, дяволите, търсиш?
-Не го ли чу? –Присви очите си отново Блек срещу нищото.
-Рудолфус те чака вече, а и, с извинение, имаме и по-важни дела! Как успя да избереш точно тази нощ за да се занимаваш с този пуяк?...
Сириус хвърли още един строг поглед на пространството и последва приятеля си надолу, а укорите на грифиндореца отекваха заедно със стъпките им:
-Една нощ, Лап, една нощ… Можеше да си избереш друго време, в което да напердашиш Лестранж! Това винаги можеш да го направиш…
-Да, тоя плужек лесно мога да го стъпча!
-…а седиш и се взираш в нищото…
„Веднъж да съм съгласна с теб, Потър –усмихна се на себе си Белатрикс.- И веднъж да съм ти благодарна! И, все пак, като се наложи да ти сритам задника, ще го направя, не се чувствам твоя длъжница” и продължи надолу по коридора. Понечи с ръка към дръжката на вратата, но беше заключена. „Алохамора!” –прошепна в тъмнината и освободи входа си към библиотеката.

Рудолфус премести поглед към тихото езеро. Лунната светлина обливаше тялото, галейки нежно сетивата му. Вятърът си играеше нежно с кафеникавата му коса, която едва-едва докосваше раменете му, а смарагдовите очи наблюдаваха живописта, която небето рисуваше на водната повърхност. За последната година Лестранж се беше издължил значително, леко-наболата брада му придаваше още по-мъжествен вид, а строгият му поглед изпепеляваше всичко, което го обграждаше. Рудолфус, за разлика от брат си, вече поразително приличаше на мъж. Честите бойни упражнения, които беше практикувал в света на мъгълите това лято, бяха оформили тялото му и сега той приличаше на всичко друго, но не и на седмокурсник. С годините говореше все по-малко и все по-пълноценно. Гледаше света от високо, защото го презираше. И само една идея вълнуваше съзнанието му… Волдемор…
За разлика от него, Рабастиан не се беше променил особено. Детинските му прекомерна откровеност и циничност още напомняха за онова нахално момче, което и в пети курс въртеше света на малкия си пръст… не за друго, просто това го забавляваше. Обичаше да вижда как хората играят неговата игра, как ги вбесява и как ги манипулира. Сякаш все по-рядко прекарваше пръсти през мръсно-русата си коса, в опит да си спомни нещо. Обичаше да държи под контрол всичко около него и да става така, както той желаеше. Причиняваше все повече бели подред на семейството си, приятелите си и персонала на „Хогуартс”. Сега, обаче, не Рабастиан подготвяше дуел и не Рабастиан щеше да причинява проблемите. Първородният сега щеше да се държи детински и първородният сега щеше да си търси белята.
Рудолфус клекна до водата и докосна с миг повърхността й, наблюдавайки кръговете, които размазаха картината на небето. Стъпки го накараха да вдигне глава към луната, а после и да се обърне, взирайки се в двете приближаващи се фигури.
-Блек, виждам че си довел очилатия си приятел, за да пази гърба ти! Това не е нещо нехарактерно за теб! –Рудолфус присви очи към Сириус. Омразата на Лестранж към Мародерите градираше зловещо с всяка изминала секунда. Истината беше, че години по-рано, още когато и петимата бяха във втори курс, Сириус беше погодил подъл номер на Рудолфус – беше прочел на всеослушание страница от дневника, който някога беше си водил слидеринецът. Една шега, която завинаги беше наранила достойнството му и която никога не успя да забрави. Защото Рудолфус може би беше прекалено горделив, но със сигурност - непоносимо злопаметен.
От този момент нататък всичко се развиваше с невероятна скорост. При всеки удобен момент Лестранж и Блек правеха всичко възможно, за да наранят другия. Но имаше една разлика между тях – Сириус го правеше, защото обичаше да спогажда номера на тъй горделивите слидеринци. Докато Рудолфус влагаше злоба в детските закачки. Истинска, чиста злоба… Мразеше го, да, Сириус беше първия човек, който Лестранж намрази… и само една мисъл се въртеше в главата му – отмъщение….

Белатрикс прокара пръст по челото си и се помъчи да си спомни… Откъсъчлени образи бавно нахлуваха в главата й, а цветовете им малко по малко приемаха строги очертания…

…едно малко момиченце с леко-чуплива катранена коса, облечено в сладка жълта рокличка на цветенца подскачаше весело по мрачните коридори на Гримолд номер дванайсет. Беше поставила стрък момина сълза зад ухото си и се чувстваше особено красива в този прекрасен пролетен ден. Усмивката не падаше от лицето й, докато гъделичкаше, разговаряше и целеше с камъчета портретите, които висяха по стените. Червената й панделка отдавна се беше смъкнала надолу и почти по никакъв начин не притискаше рошавата й косица.
Момиченцето се спря изведнъж. Странна тишина беше прегърнала в обятията си къщата, където вечно се чуваха или викове, или смях. Нямаше я майка й, която тичаше да оправя прическата й, нямаше го баща й, който я смъмряше за изпоцапания й и бохемски вид, дори верните прислужници не щъкаха по петите й да я хокат, че цапа с калните си обувки скъпите килими или не е закусвала. Дори Анди и Нана бяха потънали вдън земя. Сега всичко беше обхванато от тишина и нямаше никого. Едничко тъмнокосото момиченце се разхождаше из мрачните коридори.
Малката Белатрикс сбърчи недоволно челце, чудейки се къде бяха изчезнали всички. В миг се досети, че вчера майка й изрично й беше забранила да напуска стаята си преди единадесет часа. Пакостливото гласче в душата й се обади и момиченцето реши да разбере защо именно родителите й бяха забранили да излиза. Може би криеха нещо интересно от нея… А от Белатрикс никой не можеше да крие нищо!
Тя започна да влиза подред във всички стаи, докато не стигна на третия етаж. Там, в дъното, една вратата беше леко открехната и се чуваха гласове. Белатрикс притихна и започна да се приближава тихомълком към целта си, опитвайки се да издава колкото се може по-малко шум. След като се приближи надвеси глава през цепнатината и се взря в кабинета.
Около една маса се бяха събрали трима човека, двама от които бяха с гръб към вратата. Момиченцето веднага разпозна родителите си – гъстата коса на баща й и смешната бухнала прическа на майка й – никога не можеше да ги сбърка. Но човекът, който седеше на удобен стол с лице към нея, й беше непознат. Имаше мръсно-руса коса, която стигаше до ушите му, дълги кокалести пръсти и строг, дори страшен, поглед, който целенасочено следеше всяко движение на родителите й. Чертите му бяха остри, но изключително нежни и красиви, а кожата му – перлено-бяла. Гласът му беше леден, зловещ, сякаш змия съскаше насреща й:
-Но, разбира се, разбира се! –Усмихна се той зловещо с тънките си бледни устни.- Разбирам притесненията ти, Дрюела. Разбирам и че предпочиташ спокойния семеен живот пред службата си за мен. Не е изключително почтено!
-Но, господарю, вие не ме разбирате… -Започна майка й и Белатрикс опули очи. Не беше в характера на госпожа Блек да се извинява и, може би… да, да моли!
-Не ми опонирай, Дрюела! –Изсъска мъжът.- И не ме прекъсвай! Истината е, че те разбирам и ще удовлетворя желанието ти – ще те оставя да служиш на родителските си задължения, след като вече не искаш да служиш на идеята ни! Но… Смятам, че Сигнъс трябва да остане в Черния орден!
Родителите й не казаха нищо, но Бела видя как майка й потрепери.
-Милостта не е най-характерното ми качество, Дрюела, за толкова много години трябваше да го научиш! След като не искаш да служиш на своя господар, аз няма да те карам! Но Сигнъс е дал клетва към мен за вярност и не смятам, че трябва да я нарушава, за да стане роб на родителски задължения! –Изсъска отново мъжът.
-Господарю… Извинете, но, моля ви, помислете отново! Ще платя всяка цена, за да бъде бащата на децата ми част от живота им!
-Колко сърцераздирателно! –Изсмя се мъжът.- Е, Сигнъс, ти желаеш ли наистина да ме изоставиш?
-Да ви изоставя никога, господарю! Искам просто да прекарвам повече време с дъщерите си, защото, страхувам се, че едната не е поела по правия път!
-А именно?
-Служба на вас, господарю!
Мъжът се усмихна зловещо. Беше забелязал зад вратата малката Бела и я гледаше някак си…. странно.
-Добре, веднага щом измисля вашето наказание, ще ви уведомя! Сега е време да си ходя, не ми се занимава повече с такива влюбени глупаци като вас. Но, предупреждавам ви, Блек, много ще съжалявате за това си решение!
Мъжът излезе от стаята и затвори врата, гледайки заинтригувано малкото момиченце, което беше примряло от страх.
-Как се казваш? –попита я ледено.
-Бела. Казвам се Бела! –Отвърна със звънкото си гласче момиченцето.
-Аз се казвам Том Риддъл. Хареса ли ти да наблюдаваш тази сцена? –Изсъска отново мъжът, но този път някак си… безлично, без злоба и без презрение.- Харесва ли ти да гледаш как се държа с родителите ти?
-Да. –Отвърна момиченцето и премигна развълнувано в лицето му.
-А искаш ли да бъдеш на мое място?
-Да! –Почти извика от вълнение Белатрикс. На наивната й душа й беше писнало да служи на родителските желания. Искаше тя да дърпа конците, не другите! Искаше всичко за себе си…
-Ще ти кажа как да го постигнеш, но не трябва да казваш на никого, обещаваш ли? –Том клекна до нея и впери проницателно очите си в нейните.- Това ще си остане нашата малка тайна, нали? –Бела кимна положително, молейки го с очи да сподели.- Като за начало…. Трябва да откриеш информация за едно много интересно нещо, което родителите ти нарочно крият от теб, за да нямаш моята сила. Нарича се… -Бела опули поглед от интерес.- „усмивката на Дявола”. После ще разбереш какво трябва да направиш.
Том се изправи и й се усмихна почти мило. После се обърна на пети и прелетя като призрак през стаята, а Бела се запъти целеустремено към библиотеката, твърдо убедена, че родителите й нямат правото да й отнемат правото да стане силна… и че трябва да разкрие тайната….

…Бела премрежи поглед. Мистериозния странник, който беше видяла само веднъж, но толкова я беше впечатлил. Беше й казал истината… и й беше помогнал… а тя още не беше открила нищо за „усмивката на Дявола”… десет години по-късно…

Джеймс поклати отрицателно глава и отвърна:
-Не, Рудолфус, ще трябва да те разочаровам! Имам си и по-важна работа от това да се занимавам с теб! –И потегли към оранжериите, а тъмнината го погълна.
-Е, мисля че е по-добре да свършваме колкото се може по-бързо! –Заключи Сириус и насочи пръчката си към Лестранж.- На три! Едно… две… три!
Две струи светлина лумнаха в мрака, но само една достигна целта си. Рудолфус беше повалил на земята противника си със защитното проклятие.
-Трудно ли ти е да се изправиш, Блек? –Присмя му се слидеринецът и отново насочи пръчката си към него, но червен лъч го удари в гърдите му и, падайки на земята, започна а се тресе от смях.
-Бях забравил, Лестранж, че умееш да се смееш! –Изхили му се Сириус.- Таранталера! –Бях забравил, че можеш и да танцуваш!
Рудолфус загуби какъвто и да е контрол над крайниците си и те започнаха да се мятат във всички посоки, докато той се опитваше да ги спре. Сириус се позабавлява още няколко секунди на гледката, а после пусна пръчката си по-ниско.
-Ще… съжаляваш… -Промълви задъхано Лестранж и запрати сребърен лъч по Блек, който се наведи секунди по-рано и успя да види как кората на дървото започна да се разлага и да пада на парченца на земята.
-Ти полудя ли? –Опули очи Сириус, вдигайки пръчката си.- Не сме тук да се избиваме!
-Ти ще кажеш! СЕКТУСЕМПРА! –На Лап му се наложи да се претърколи, за да не стане жертва на лъча, който разцепи едно дърво на две. Сириус се скри зад един камък, за да избяга от последното Круцио. Той допря пръст до челото си, имаше само няколко секунди, за да измисли как да обезоръжи Лестранж, защото дуелът не беше вече излязъл извън контрол.
-Хайде, Блек, стига си се крил като малко момиченце! Излез най-накрая! –И обикаляше като орел територията си, в опит да открие плячката.
-Инканцерус! –Сириус насочи пръчката си през един храст към гърба на Рудолфус и тялото на противника му падна на земята, завързано с дебели въжета.
Грифиндорецът излезе от скривалището и се приближи към слидеринеца:
-Да ме убиеш ли искаше? –Гледаше го учудено и потресено.
-Ти как мислиш? –Изръмжа му в отговор Лестранж. Сириус възвърна нормалния си присмехулен поглед, хвана шепа пръст и я набута в устата на противника си:
-Като не говориш си по-красив! –Ухили му се насреща и се зачуди какво да прави с жертвата си.

Бела взе прашната книга. В Забранения отдел всички те не бяха пипани отдавна. Надяваше се само да открие това, което я вълнуваше, най-накрая да разкрие тайната. Запрелиства жълти страници, без да се заглежда много върху думите и рисунките, защото те я плашеха. Понякога бяха сатанински, понякога расистки, дори имаше снимки, на които се показваше как правилно да се измъчват хора. Малки зловещи чудовища и разрушителни магии.
Бела прокара пръст по една малка червеникава книжка и я извади от етажерката. Нямаше заглавие, само числото шестотин шестдесет и шест. В момента, в който докосна позлатените цифри, чу далечен глас в главата си и затвори очи.
„О, неразумни робе,
Кукла, в ръцете на Всевишния,
О, неразумни народе,
Стадо под хулите на Немилостния,
Кой ти каза, че морето е необятно,
Кой те излъга, че дума е „невъзможно”,
Кой те измами, че рая е на небето място
И че да си част от него е сложно?
С усилия всичко може да е просто
И небето – близко, и морето – плитко,
Слънцето – приятел, а Луната – враг,
Ако престъпиш смело заклеймен от Бога праг
И отговор, и смисъл ще получиш
И за Господа, и дори за Дявола ти ще научиш,
И света в краката ти ще бъде
И любов, и приятелство, и власт ще пребъде…”

Вълчи вой. Сириус потръпна, вслушвайки се в мелодията на Луната. Приближаваше се, приближаваше се бързо.
-Еванеско! –Въжетата, които стягаха тялото на Лестранж, изчезнаха, а той скочи на крака, ръмжейки:
-Ще те убия, Блек!
-Ще трябва да почакаш! –Но Сириус не го гледаше. Той наблюдаваше Забранената гора, откъдето идваха странните звуци.- Тръгвай! БЪРЗО!
-Моля? –Не разбра Лестранж, но в следващия момент вече беше късно…

Сивиръс усети ударите на сърцето в ушите си. Вълчият вой вече беше изчезнал, нямаше смисъл да се крие повече. Сега вече беше отмъстен, сега вече щяха да бъдат на чисто. Беше създал грижи едновременно и на подлия Сириус, който за малко не го уби, а и на проклетия Джеймс, който беше отнел най-ценното му… Лили…
И, все пак, чувстваше угризения и лошо предчувствие. Но поне никой нямаше да го обвини, беше невъзможно. Отварата за променяне на гласа, толкова добре приготвена, беше проработила прекрасно и силният му вой беше отекнал досущ като този на върколака. Сега оставаше само да се надява, че това негово действие нямаше да нарани никого… с изключение на Мародерите.
Момчето разтърка челото си. В последните дни многото мисли и уроци причиняваха главоболието му. Честно връзваше тъмната си коса, но не от кокетност, а за да не му пречи. А и нямаше време да я отреже. Работата беше заела подобаващо място в главата му и за друго не оставаше.
Беше сравнително висок, но отстъпваше сериозно на Рудолфус по телосложение. Бледността му сякаш се увеличаваше с всеки изминал ден, а тънките му устни все по-рядко проговаряха. Напоследък по-често общуваше с останалите слидеринци, но в повечето случаи те го търсеха за някаква помощ, не заради факта, че обичат да си приказват с него.
Но и в сърцето на Сивиръс нямаше много място за приятелите… Времето не му достигаше, а и единственото, което виждаше в „Хогуартс” беше онова момиче с русата коса и дълбоките зелени очи… Лили… Другите някак си бледнееха пред нея.
Снейп се усмихна при мисълта за нея и пое плахо към замъка.

„Откакто свят светува
Човек за власт умува
Желае всичко да открие
Раните си да промие
А Господа, този който вий почитате
И не смейте да отричате
Все красотата от вас пази
И любовта, и светлината, и онази
Богиня, що по земята лази
И Власт, да, Власт се тя нарича
Но все на Бога най-прилича*
Аз давам ви я, не за думи, не за злато
А за нещо тъй познато,
Душа да чувства,
Очи да видят,
Уши да чуят,
Че от вас аз нищо не желая
И за душите ви нехая,
Стига истината за живота да откриете,
С клепките нивга очите си да не покриете
Истина, дума тъй красива,
Ту опасна, ту игрива,
Която пред очите ви танцува,
А в ушите - думи редува,
Опасна е в на човека ръцете
Затова Господа шепне „Пазете
От душа, от сърце, от разсъдък
Тоз враг дързък”

Рудолфус усети остра болка в ръката си и се стовари тежко на земята, присвивайки мъчително очи срещу чудовището, което виеше победоносно. Чу в ушите си ръмжене и се опита да избистри погледа си, за да види ясно новия звяр. На мястото на Сириус сега огромно черно куче показваше белите си зъби срещу вълкоподобното същество, хвърли се върху му, захапа крака му и се затича в посока Забранената гора. А върколака го последва.
Лестранж се подигна на здравата си ръка и облегна гръб на някакъв камък. Освободи се от ръкава и се взря в няколкото дълбоки рани от ноктите. Слидеринецът беше потресен от всичко, което видя, и не усещаше болката и кръвта, която капеше по ризата му.
Чу удар на копита и, озверял от страх, обърна отново поглед към Забранената гора. Какво ли зловещо същество щеше да изскочи сега оттам?
Но този път сгреши. Омърлян и разрошен иззад едно дърво излезе Потър, следван по петите от Питър Петегрю, който очевидно беше изключително развълнуван. Слидеринецът се взря в него – малките му очички проблясваха възбудено, ръцете му трепереха. Беше по-нисък от всички мародери, а косата му – подстригана късо.
-Да не си си загубил домашния любимец, Потър? Защото току-що един мина през мен! –Дори сега, в страха си, Рудолфус не можеше да забрави колко много ненавиждаше Мародерите. Той се подпря на камъка и понечи да се изправи, но не успя.
Джеймс хвана здравата му ръка и го издърпа, а Рудолфус го блъсна.
-Няма време сега да се правиш на мъж, Лестранж! –Изсъска му грифиндореца.- Кажи ми къде са?
-Вълка и кучето ли? Чакай да си помисля…
-Нямаме време да се правиш на интересен! Кажи веднага! –Очите на Потър блестяха в тъмнината.
-Е, какво пък, в Забранената гора са! –Отнесено отвърна Рудолфус и понечи да тръгне, но Джеймс го спря с ръка.
-Опаш, заведи го в тунела на еднооката вещица и ни изчакайте там! –Но, виждайки че слидеринецът смята да възрази, довърши към него спокойно.- Моля те!
Рудолфус поклати глава. Не желаеше да има нищо общо с Мародерите, но пък искаше да научи какво се беше случило. Затова тръгна с твърди крачки към замъка.
-Дръвник! –Прошепна отегчено Питър.
-Може би, но ще трябва да пробваме да му влеем малко мозък в главата, така че да запазим тайната си! Сега всичко зависи от него! –Отвърна Джеймс, взирайки се в отдалечаващата се фигура на слидеринеца. После се обърна, трансформира се в елен и се изгуби бързо в Забранената гора.

-Спокойно… Той спи дълбоко! Специално погледнах!
-Ти си луд! Ще те убие, като разбере!
-Каузата си заслужава!
Усмихна се и целуна врата й.

„Преди да тръгнеш ти по път съдбовен,
В смъртна клетва трябва да си сериозен,
Че залагаш всичко туй що земята ти е дала,
И нощта, що заранта окрала
И деня, що Луната в обятия прибрала
Че и живота на хазарта ще заложиш
Само и само в желанията да не се изложиш
Знай, че ако утре се откажеш
Дявола не ще омаеш
Щом за цел ти даваш всичко
Не ще сгрешиш, ни мъничко
Ще бъдеш пречестит от самий Бог
И от океана по-дълбок
И от небето по-висок
Сложиш ли ръка на своето сърце
Нищо не ще те спре
Недей лъжи,
Недей мами,
Само лошо ще те сподели”

-Влизай! –Прозя се Питър и се поклони подигравателно на Рудолфус, който беше изпъчил гърди.
-Първо ти! –Изсъска му слидеринецът, а Опаш кимна и скочи в гърбицата.
-Цял ден ли ще те чакам, Лестранж! Страхливец!
Рудолфус пое яростно дъх и скочи в тунела.
-Ами сега какво? –Попита той, тръскайки си крачолите от мътната вода.
-Сега ще чакаме! –Промълви незаинтригувано Питър, клекна и се облегна до стената

„Открадни, измами, убий
Ако не поискаш, то умри!
И Господа, и Дявола, ще те накажат
Небесата ще те притискат
И водите ще те давят
Щом на думата си не удържаш
И към правилата се не придържаш
Душата ти между Рая и Ада ще остане
Там, където въздуха презрян е
Думите сами ще те намерят,
Щом светиите смелостта ти измерят
Когато света без чужда сила преобърнеш
Или другите успееш да излъжеш
Надолу с главата
Нагоре с краката...
Със света щом в ръцете се научиш да играеш,
Тогава Дявола ще поласкаеш
И целта сама ще те открие
Където Бога проклети крие
Усмивка нежна, мила,
Чудни светове разкрила
Без граници, без лимити
От Господа прикрити”
Белатрикс отвори рязко очите си и погледна надолу. Преди малко ненадписаните страници сега горяха в кървавочервено. Нямаше нито мастило, нито перо. Бела вдигна предпазливо книгата и се взря в страниците – със ситен почерк бяха написани словата, които беше чула преди малко в главата си. Тя потрепери и хвърли книгата в пристъп на страх. Минути по-късно, след като се успокои, я прибра в джоба.
Мантията невидимка се беше изхлузила от гърба й и Бела, забелязвайки го, се покри отново с нея и тръгна към вратата.

Сивиръс бутна вратата и влетя в стаята.
-Какво правите вие двамата тук? –Учуди се той.
-Ами… Реджина не можеше да заспи, а и на мен ми…
-Да, ясно! –Усмихна се победоносно Снейп.- Както и да е, лека нощ! –И понечи да се качи в момчешката стая, но гласа на Рабастиан го спря:
-А ти къде беше?
-Никъде! –И изчезна зад вратата. Подпря се на нея задъхано и изтри капчиците ледена пот, които бяха избили по челото му.

-Ставай, сънчо! –Рудолфус усети как някой подритва краката му и отвори мъчително очи. Болката в ръката най-накрая се беше възвърнала. Беше заспал на мръсния и мокър под, а четиримата Мародери седяха пред него и го гледаха ту насмешливо, ту строго. Подпря се на стената и се изправи.
-Ще…
-Но по-късно! –Процеди лаконично Джеймс.
-Дай да ти видя ръката! –Смутено промълви Ремус и се загледа в раната. После промърмори някакво заклинание и болката изчезна за секунди, макар че раните останаха.- Извинявай!
-За? –Присви очи Лестранж срещу грифиндореца. Ремус Лупин също като другите Мародери и Рудолфус беше седмокурсник. Имаше тъмнозелени очи и кестенява коса, която падаше нехайно около лицето му. Нежните му черти често напомняха на ангелски, но демони прехвърчаха през погледа му от дъжд – на вятър. Беше почти толкова висок, колкото Джеймс и Сириус, но значително по-слаб.
-Има време, Лестранж, не бързай! Засега няма нужда да убиваш нито един от нас! –Усмихна се Сириус.

Белатрикс влетя в стаята и се стовари на земята.
-Аз… май се засилих повече, отколкото се налагаше!
Момичето вдигна поглед нагоре и усмивка се изписа по лицето й. Рабастиан и Реджина бяха застинали със стиснати ръце и я гледаха уплашено.
-Какво се случва тук? –Изхили се тя, изправяйки се.
-Бела, каквото и да си мислиш, не е вярно! –Засили се към нея Рабастиан, но се спря изведнъж.- Паднало ти е нещо! –И понечи да го вземе, но Бела го удари през ръката, скривайки дълбоко в джоба си червената книжка.
-Ами… Ами какво се случва тук?
-Ами аз… тя… не можех да заспя… и си говорех… за… моливи. –Рабастиан беше видимо пребледнял, а усмивката на Блек все повече се развиваше по лицето й.
-Ааа… Разбирам! Значи ти и тя не си можел да заспиш и си си говорил за моливи. Всичко е ясно, няма нужда от обяснение! С такова непоклатимо алиби! –Ухили се Бела.
-Само не казвай на Малфой… умолявам те, това не е това, което изглежда… -Рабастиан вече трепереше.
Бела го погледна очарователно, примигна няколко пъти и се порадва още секунда-две на безумния му страх. Знаеше, че Луциус спи много леко, беше прекарал няколко дни през лятото в имението Блек, защото смятаха да го женят за сестра й. Още помнеше как едва-едва стъпваше на пръстите си, за да не го събуди, но той потрепваше и от най-лекия шум. И това сега беше в нейна полза. Защото Рабастиан щеше да си изпати веднъж за всичко… И то сериозно.
-ОБЕЩАВАМ ДА НЕ КАЗВАМ НИЩО НА ЛУЦИУС! –Извика Бела и потупа два пъти по лявата си страна, после прокара пръст по дължината на устата си, в знак че няма да проговори, погледна ги мило, усмихна се и заскача щастливо нагоре към момичешката спалня. Точно преди да влезе хвърли още един влюбен поглед на обезумелия от страх Рабастиан и се прибра.

-…НА ЛУЦИУС!
Малфой отвори рязко очи и се повдигна на ръката си. Изправи се и, както си беше по пижама, изхвърча в общата стая да види какво се случва. Погледът му падна на Лестранж, който беше в опасна близост с неговото момиче и пламенно й обясняваше нещо. Като го забеляза, Рабастиан замлъкна и се обърна към Малфой, който слизаше с тежки крачки по стълбите, твърдо убеден да постави главата му на кол в Общата стая на Слидерин, за да покаже какво се случва с предателите:
-Луциус… Аз… Аз… нищо не съм направил! Като ме убиеш, после ще съжаляваш… щото не е истина! –Скимтеше Рабастиан, търсейки място, където да се скрие.
Самата Реджина потъна в дивана, радвайки се, че Малфой не я забелязва. Но, миг по-късно, когато успя да осъзнае думите му, почувства гордостта си наранена и се изправи рязко, крещейки:
-НАЛИ КАЗА ЧЕ СИ ЗАСЛУЖАВАЛО! МРЪСНИК!
Тези думи подействаха все едно някой инжектира адреналин в кръвта на Малфой и той хвана Лестранж за гърлото и го вдигна до стената, душейки го. А на лицето му не потрепваше и мускулче.
Рабастиан беше с цяла глава по-нисък от Малфой, а и далеч нямаше неговото телосложение. На всичкото отгоре Луциус беше и по-голям и по-интелигентен. Затова в този момент Лестранж даваше всичко, за да потъне в земята. Беше много смел, докато плетеше интриги, но не обичаше особено да ги развързва… а и това често беше сложно и болезнено…
Луциус заправи Лестранж в ъгъла и шестокурсникът се стовари тежко на земята, а главата му се люшна безжизнено. Малфой понечи да стигне до него, но Реджина изненадващо изникна пред погледа му, блъскайки го в гърдите.
-Ти изчезни, ще дойде и твоят ред! –Изсъска й Луциус и я блъсна в страни, а Флинт загриза ноктите си от притеснение.
-Луциус! –Тя отново изникна пред погледа му и се взря дълбоко в сините му очи.- Обичам те! –Малфой се спря и се загледа в нея. В черните й очи гореше пламъче.- Рабастиан е жалък и не е никакъв нито на мен, нито на теб! Нека да оправим нещата, без да замесваме останалите!
И стисна ръката му, а Малфой я целуна по челото и я поведе нагоре към момчешката спалня, където заспаха, сгушени един в друг, описвайки с постни думи любовта си.

-Сега… Като за начало, Ремус е върколак!
Лестранж зяпна от почуда, но бързо възвърна хладнокръвното си изражение. Хвърли един проницателен поглед на Лун, сякаш искаше да проникне в душата му и да разбере дали Потър беше казал истината. После вдигна рамене и попита:
-Предполагам че той е бил единия звяр, нали? –Ухили се слидеринецът, а усмивката му бързо премина в бурен смях.
Мародерите се спогледаха неразбиращо.
-Нещо пропуснахме ли? –Изсъска Сириус.
-Ха-ха-ха… Не, аз просто… Ха-ха-ха… Върколак… Зубъра на… п-ха-х-ха… даскалото… Ха-ха-ха… -Лестранж се превиваше от смях и тупаше Джеймс по рамото, все едно му казваше най-забавния виц, който е чувал. А самите Мародери, несвикнали на емоциите му и неразбирайки думите му, гледаха учудено. Рудолфус рязко се изправи, спирайки да се смее и възвърна строгото си изражение.- Хайде сега сериозно!
-Но това е истината! –Запротестира Питър, но никой не го чу. Това беше разговор на „великаните”, а цвъртежите на плъховете се заглушаваха от гръмките им думи.
Ремус свали мълчаливо яката на сивото си поло надолу и на слабата светлина лъсна рана от нокти на врата му.
-За което съжалявам! –Обърна се Сириус към Лун.
-По-скоро си покажи крака! –Присви очи Лестранж.- Десния, по възможност.
Ремус вдигна рамене и оголи още една рана, а Рудолфус, въпреки хладнокръвността си, прехапа устни.
-Сега вече вярваш ли? –Попита Джеймс сериозно.
-Предполагам. И?
-Какво „и”? –Не разбра Сириус.
-Какво искате от мен сега. Не ми казвайте, че ме повикахте тук, за да ми кажете, че Лупин има проблеми. Аз да не съм му майка? Сам да се оправя!
-И няма да кажеш на никого? –Учуди се Джеймс.
-За какво ми е да казвам? Аз нямам проблеми с Лупин, ако не сте забравили вие двамата! –Отвърна искрено Лестранж, наблюдавайки Рог и Лап.
-Значи сме се разбрали? –Усмихна се Сириус. Беше се уморил от среднощното преследване на върколака, а и вече беше заран. Борбата, тичането и безсънието си казваха думата. Той последва приятелите си към изхода, но, забелязвайки, че Лестранж не ги следва, се спряха.
-Ами… почти. Имам един въпрос. За кучето.
Сириус пребледня. За миг си беше помислил, че ще се отърват, без да споменават, че са зоомагове. Все пак не бяха регистрирани, а и Лестранж сигурно нямаше да се отнесе толкова „благосклонно” и към останалите Мародери.
-Незнам за какво говориш. –Отвърна Лап, влагайки колкото се може повече достоверност в думите си.
-Я, стига! Мислите ли, че ще ви повярвам. Казвайте всичко!
Джеймс и Сириус се спогледаха и се договориха безгласно, кимайки. Постояха така няколко секунди, но Рудолфус прекъсна мислите им:
-Е? Няма цял ден да ви чакам! Не стига че стоях тук четири часа, но и да си тръгнете, без да ми обясните!
-Добре, Лестранж, ето ти цялата истина. –Започна Сириус, сякаш мислейки, че колкото по-бързо го изстреля, толкова по-малко ще разбере слидеринеца.- Преди две години, когато разбрахме че Лун е върколак…
-Лупин. –Поправи го Джеймс, скръствайки ръце на гърдите си.
-…аз, Джеймс и Питър започнахме да търсим из книгите начин, по който да му помогнем. И решихме да станем зоомагове, така че да го придружаваме на лунните разходки. Аз бях кучето, Джеймс – еленът, а Питър – плъхът. Доволен?
-Почти. –Провлачи Лестранж, радвайки се на това, че спря водопада от думи на Сириус.- Значи… Правилно ли разбирам… Потър и Петегрю били заедно с Лупин, но му изпуснали каишката, после той се нахвърли върху мен, а ти, Блек, ме спаси… Или нещо не съм разбрал.
-Горе-долу. –Изсъска Сириус.- Направих го без да искам.
Рудолфус се усмихна за секунда и кимна, насочвайки се към изхода на тунела.
-Квит ли сме, Лестранж? –Попита го тихо Лап на излизане.- За онази невинна шегичка преди години?
-Предполагам. –Каза безразлично Лестранж и се запъти към слидеринската стая без да ги погледне повече.

Бела премигна два-три пъти срещу тъмнината. Вече с часове не можеше да заспи, а няколко слънчеви лъчи вече осветяваха неприятно двора на замъка. Чуваше тихото хъркане на Морейн Розие, но, колкото и да се опитваше, не можеше да го игнорира. Сви се надясно, после се сви наляво. Най-накрая застана в поза мъртва египетска царица, но пак не заспа. Следваха позите краката на „К”, „Ходи ми се до тоалетна”, „Агу-у-у”, „Лотос” и „Шпагат”, но без резултат – мислите й бяха някъде другаде и не й позволяваха да затвори съзнанието си.
Отвори очи и се загледа в тавана, привиквайки към сутрешния сумрак. Трябваше да го направи, просто трябваше да разбере какво означаваше… дори и да се разубедеше…
Бръкна с ръка под дюшека и извади оттам малката червена книжка. После се преметна с одеалото през глава и прошепна „Лумос”, отваряйки я.
‘’ ”Когато света без чужда сила преобърнеш”… тоест… Трябва да преобърна света… в буквален или преносен смисъл… каквото и да означава това. Дали няма нещо общо със земната ос… Мерлин, нямам си ни най-малка идея… Може би се има в предвид… де да знам какво се има в предвид. „Или другите успееш да излъжеш”… демек, не в буквален смисъл, а в преносен. Трябва да излъжа някого, че всичко е различно… Или по-скоро да излъжа всички, че нещо не е така… Двайсети век в трийсети да обърна, например… Или нещо такова. „Надолу с главата/Нагоре с краката”… Значи буквално да го обърна. Но, какво, Мерлин, означава с главата надолу? Нали все пак Вселената е безкрайна, всеки си избира кое е горе и кое е долу. Всичко зависи от мнението… или пък това как го гледаш… „Със света щом в ръцете се научиш да играеш”… Дали не се има в предвид някаква магия? Трябва да потърся в библиотеката… Но какво, дяволите, ще търся? Магия, чието име незнам, както и действието й, да не говорим за откривателя. Ще се ровя като домашна мишка в шкаф. Не, няма смисъл… Трябва да има по-просто решение… Най-сложните въпроси имат най-простите решения… И най-простите решения са всъщност най-сложните… И, всъщност… незнам…‘’
Но не успя да довърши мисълта си, понеже потъна в неспокоен сън, отражение на мислите, които беше предизвикало в нея посланието на Дявола…

Рудолфус бутна тихо вратата и влезе в Общата стая. Първото, което попадна пред погледа беше изключителната поза на брат му, предизвикваща всичко друго, но не и респект. Рабастиан беше със свити до гърдите крака, приятно разкрачени, а главата му още малко и щеше да падне между тях. Изглеждаше нищожен, противен, презрян.
Рудолфус направи погнусена физиономия. Не за първи път се случваше на брат му да срами фамилията Лестранж, а, ако имаше нещо, на което големият държеше, то това беше честта на семейството си. Беше претърпявал множество нападки и подигравки… А и онзи лист…
-Ставай! –Изрита го Рудолфус и шестокурсникът се събуди.- К’ви си ги надробил пак?
-Аз… Луциус ме нападна в гръб… Нямаше как да се защитя… Не бях виновен… -Рабастиан знаеше, че брат му е много по-опасен враг от Малфой. Но все още имаше шанс да го излъже.
-Да, да! Луциус не напада без причина, а и ти си този, който се цели в гърба! А и ти винаги си виновен! Изнасяй се моментално, не искам да ти виждам очите! –Изсъска му Рудолфус, вдигайки го за ризата и блъскайки го към стълбата, водеща към стаите на шестокурсниците. Рабастиан не успя да се задържи на краката си и пак падна.
-ЖАЛКО СЪЩЕСТВО ТАКОВА! ВЕДНАГА ИЗЧЕЗНИ ПРЕДИ ДА СЪМ ТЕ ОСАКАТИЛ ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ! –И го изрита отново. Но този път Рабастиан не си позволи да възрази и, лазейки, изчезна за секунди от полезрението на брат си.
Рудолфус обиколи няколко пъти бясно в кръг, после се качи и влезе в момчешката спалня. Пусна си набързо един душ, после, като се шмугна под одеалото чу познат глас:
-Остави го, няма смисъл! Не можеш да му влееш мозък в главата!
-Ако имаш проблеми с него, Луциус, казвай! –Прошепна в отговор Лестранж.- Издънката на семейството е мой проблем, няма нужда да се намесваш и ти…
-Не, няма проблем! А и, малко или много, се чувствам зле, че ти се налага да се справяш с всичките тези проблеми…
Рудолфус замълча. Не му се мислеше в момента за всички неща, които му бяха на главата. Затова набързо смени темата:
-Виждам че с Редж сте се сдобрили…
-Да и слава богу! Трябва да благодаря на брат ти, ако не беше той, нямаше да сме заедно! Не осъзнавах какво е за мен преди да се върне! –Усмихна се Луциус.
-Но не бива тя да го разбира, нали? –Усмихна се на свой ред Рудолфус и сложи край на разговора.
Въртя се едно известно време, но, най-накрая, събитията тази вечер надвиха желанието му за сън. Помнеше всяка дума на Мародерите… Но изведнъж друг спомен изплува в съзнанието му…
…Сириус вече почервеняваше от смях… А в очите на Рудолфус пареха сълзи, с които той едва-едва се бореше… Всичко излизаше наяве… Пиянските истории на баща му… Побоите, посяганията върху него и брат му… Проблемите с магьосническите способности… Издънките на Рабастиан… Всичко излизаше наяве… Малките неща, които толкова много го нараняваха… И го белязваха завинаги… Ахилесовата му пета… фамилията Лестранж – истини, побои, караници, интриги, издънки… И мръсната кръв… Всичко това в един миг – заключено в душата му, за да го мъчи вечно… в следващия – клюка, произнесена всеослушание… смешка, шега… подигравка… А всъщност най-дълбоката рана в душата…

Рабастиан се сгромоляса на леглото. В следващия момент забеляза, че до прозореца беше седнало едно момче и гледаше хипнотизирано изгряващото слънце.
-Сев?
Снейп се обърна, а Рабастиан едва не подскочи. Очите му бяха кръвясали, под тях си личаха тъмни сенки и целият се тресеше.
-Добре ли си?
Слидеринецът отново не отговори и това накара Рабастиан да се изправи. Хвана го за лактите и го вдигна.
-Отивай да спиш, късно е! –И се шмугна отново под завивките. Тази нощ всички бяха полудяли. И Бела, и Редж, и Сев, а най-вече Луциус и брат му. Чувстваше болка в гърба, но бързо я игнорира, защото по-ярък образ мина през погледа му.
Беше толкова красива… Винаги е била… Ледена, противна, недостъпна… но и красива. Беше пробвал всичко, за да стане част от живота й – беше й писал писма, беше й говорил мили думи, беше й викал… Беше й изневерявал… Ако приемем че тя знаеше, че ходи с него, и това зависеше само от неговото желание. А той го имаше в излишък… Дори я оставяше да тича след него… Но тя все не финишираше… Ако приемем че въобще стартираше по пистата към него…
А сега… Сега й го беше казал в лицето… Истината и само истината… Без лъжи и без преструвки… Не за да я свали, просто за да знае… Беше й казал, че я обича… А тя…
Белатрикс Блек… Най-красивото момиче и най-недостъпното сърце… Скована от лед за него… завинаги.

-Събуди се, принцесо!
Нарциса потръпна. Не искаше да си отваря очите, не желаеше да го вижда. Може би просто щеше да се направи на заспала и всичко щеше да се оправи…
-Не на мене тия детински номера! Ако не искаш да те полея с вода, разбира се!
Момичето отвори очите си и се направи на сънена, премигвайки срещу Луциус, който се беше разположил на леглото й и я гледаше строго.
-Как влезе тук? –Прозя се постно и се изправи на лакти.
-Съвсем случайно приятелката ми спи в същата стая и знае паролата! Каква ирония на съдбата…
-Значи имаш много либерална приятелка… -Усмихна се Нарциса.
Най-голямата сестра Блек беше високо русоляво момиче с прекрасни сиви очи и постна физиономия. Носът й – може би прекалено издаден, но напълно пропорционален и прав, като правоъгълник. Имаше големи устни, но рядко ги използваше за каквото й да е – нито се хвърляше на нечий врат, нито приказваше много, нито пък се усмихваше често. Подсилваше русите си мигли със спирала, защото иначе едва се забелязваха… Иначе имаше почти прозрачна кожа, която на дневна светлина дори плашеше.
И, да, Нарциса беше най-потайната от всички… Анди винаги бурно изразяваше мнението си, биеше контра на всяко чуждо решение и, ако някой й покажеше някакъв път, то тя непременно поемаше по обратния… Което прекрасно пасваше на приемането й в Грифиндор, дрезгите с родителите и приятелството с мътнороди и нечистокръвни. Да, Анди винаги беше против, за каквото и да ставаше дума… Нямаше правила, нямаше и молби… Просто обичаше да е на против останалите.
Докато Бела гледаше от тъмната страна на живота. Често се караше с останалите, винаги викаше и защитаваше мнението си… Но далеч не беше готова да се откаже от чистокръвната компания, само и само да направи „мръсно” на родителите си. Разликата между нея и Анди беше, че Бела се вслушваше в мнението им, когато го поддържаше.
Докато Нарциса, или Нана, както я наричаха у дома, беше единственото спокойно и ученолюбиво дете. Винаги правеше точно това, което й кажеха, независимо кой заповядваше. Сестрите й, приятелите й, учителите… всички я командваха най-безобразно, не защото беше нужно… а защото можеха. Учеше, играеше по правилата и правеше стъпка по стъпка всичко, което й нареждаха. И сега тя имаше заповед – щеше да я изпълни, независимо какво мислеше. Защото тя нямаше право на глас и го знаеше. Не им създаваше проблеми, затова и всички изисквания падаха върху нея, като единствената, вслушваща се в тях. Тя трябваше да стане идеална ученичка, вещица, префект, отличничка, дори и в куидичния отбор да играе… Въпреки че това не й се отдаде, защото спортовете въобще не й се отдаваха. Помагаше вкъщи, учеше и изпълняваше всякакви нареждания. Сега щеше да се ожени за представител на един от най-чистите магьоснически родове, да му народи сума ти чавета и по цял ден да върти или черпака, или парцала. И това беше нещо нормално. Не се съжаляваше… даже въобще, въпреки че далеч не харесваше Малфой…
-Защо реши така? –Луциус я погледна още по-хладно.
-Ами… Ходиш с Реджина вече цeли две години, вчера сте се скарали жестоко по случай годежа, но пък, както виждаш, нея я няма тук… Следователно е спала при теб. Вижда се в очите й, че те обича. А после ти е дала паролата за момичешката спалня, за да си приказваш с бъдещата съпруга… -Анализира ситуацията сухо Нарциса. Той не се вълнуваше от нея, но и тя не изпитваше привличане към него. Това беше просто нещо, с което щяха да се справят заедно. Някаква формалност… или каприз на родителите им. За Блек това нямаше никакво значение, затова му обърна гръб и се зави през глава.
-Значи клюките се разнасят бързо? Май всички вече знаят, че сме се скарали… -Заключи Малфой.
-Голяма работа. –Прозя се Нарциса и постави възглавницата си на главата, за да не го чува.
Луциус стисна нервно чаршафа и го дръпна грубо, а Блек едва не почервеня от срам, заради розовата си пижама. Но той я гледаше право в очите, а това не предвещаваше нищо хубаво. Беше го ядосала.
-Искам да се разберем отсега, Блек! Обичам да ме слушат, когато говоря, и да изпълняват, когато заповядвам! И това не е някаква прищявка, това е характера ми! Никой няма да го промени, нито ти, нито родителите ми! Ако те обичах, нямаше да се държа така с теб! Но аз НЕ те обичам! И няма да видиш нищо хубаво от мен, нито преди, нито след сватбата! И, чуй истината, аз обичам Реджина! И въобще не ме интересува какво мислят останалите за това, ще продължавам да се виждам с нея и то явно, независимо дали ти живееш в имението МИ или не! И това не е каприз, а начинът, по който ще станат нещата! Ти ще родиш наследника на рода ми, но пак няма да те обичам! И, да, ще ти изневерявам, а ти няма да имаш това право! Ще изпия собственоръчно кръвта ти, ако разбера че мелез носи фамилията Малфой! Не ме интересува как се чувстваш от този факт, но това е истината! Нито ме вълнува кой обичаш, нито кой мразиш, нито колко провалям живота ти! Ще спазваш правилата, които АЗ ти определям, иначе само ще си изпатиш! Ако си послушна, ще се държим така, сякаш не се забелязваме! Пред хората ще се правим, че сме влюбени, но това няма да променя нещата! Както казах, аз не те обичам, не го искам и от теб! Но не си мисли, че можеш да ме разиграваш, защото нищо хубаво няма да видиш! И ставай! Веднага! Осем и половина е, а ти още се въргаляш в тази кочина!
И тръшна вратата зад себе си под носа на опулената Нарциса. Действително, беше време за ставане, а и не й се искаше да му дава повод да нареди поредните презрителни думи.
Под „кочина” Малфой визираше разхвърленото шкафче на Блек. Той беше изключително педантичен и мразеше всяка форма на мръсотия. Държеше на пълната чистота и подреденост, както на мислите, така и на знанията и вещите. Което предвещаваше доста проблеми за разхвърляната и понякога вятърничава Нарциса…

-Бела… Бела…
Момичето отвори малко очите си, колкото да види кой седи пред нея. Усмихна се, нещо, което толкова рядко правеше.
-Какво става?
-До колкото разбирам си заспала в час по история на магията. Което не е най-странното нещо, всеки го е правил.
Рудолфус й се усмихна и я хвана да не падне, докато, прозявайки се, залитна.
-Време е за обяд, а не те видях на масата. Реших да не си прекалила с уискито. –Изхили се Лестранж.
-Стига, още ли го помниш? Беше толкова отдавна… -Усети как страните й пламнаха.
-Какво са три години? –Усмихна се слидеринецът и Бела го сръчка леко в ребрата, за да спре смеха му.

…-Хайде да се напием! –Очите на тъмнокосото момиче светнаха. Никога не беше пробвала вкуса на алкохола, а любопитството я изгаряше. Искаше да опита от всичко от живота… Искаше да види власт и робство, насилие и любов, живот и смърт… Желанието да се докосне до всичко, което завинаги стана част от нея.
-Ха-ха-ха… Представям си как ще се зарадва баща ти, като разбере, че си алкохоличка! „Малката ми невинна дъщеричка… Но това е невъзможно!” –Изимитира прекрасно гласа и маниерите на Сигнъс.- А майка ти ще тича след теб да те напердаши! –Тъмнокосото момче не спираше да се смее, а зелените му очи се присвиваха насмешливо всеки път, когато Бела се опитваше да го цапардоса с възглавницата си.
За миг обаче загуби концентрация и се стовари на зелената поляна. Бела се качи отгоре му и понечи да го цапардоса отново, но в миг замръзна. Постави пръст на устата му в знак да замълчи, наблюдавайки прислужницата, която бързо се скри от погледа й. В момента, в който се обърна към Рудолфус, той захапа пръста й и хвана двата й юмрука още във въздуха.
-Сега с какво ще ме удариш? –Ухили се насреща на безпомощните й опити.
Още тогава беше по-силен от нея. Дори по-висок от Сириус, да не говорим за Регулус и Рабастиан.
Семействата Лестранж и Блек винаги бяха били много близки. Бела помнеше Рудолфус и Рабастиан като свои братя, също като Регулус и Сириус. Познаваше братята Лестранж сякаш от векове, тъй като почти всеки ден ги виждаше. Докато братята Блек живееха с родителите си и нейното семейство на Гримоулд номер дванадесет. Като едно голямо щастливо семейство… Или поне повечето. Със Сириус винаги всички имаха проблеми, не се разбираше нито със семейството си, нито с Лестранж. Странеше от тях и, може би, така беше по-добре за самия него, защото винаги страшно се караха с Рудолфус.
-Е, малката, цял ден ли ще се мъчиш или смяташ да се откажеш най-накрая? –Усмихна й се отново Рудолфус. Знаеше много добре, че щом Бела захапеше, не пускаше никога. Но пък се и забавляваше да я гледа как се мъчи.
-Не съм малка! –Извика ядосано.
-Добре, зло такова! Така по-добре ли е? –Бутна я и се изправи бързо, за да отблъсне поредното яростно нападение на ситничкото момиче с голямото самочувствие.- Хайде, хайде, нали щеше да се наливаш? Давай докато ваш’те ги няма, че после бавачката ще набедят!
-Не си ми бавачка! Нямам нужда от бавачка! –Намуси се Бела и отново се зае да го бута.
-Напротив, точно такъв съм. А ти си малката беля в живота ми, която само проблеми ми създава!...

-Още ли съм твоята „малка беля”? –Усмихна се Бела.
-Време ти е да станеш някоя чужда. –Сянка мина през лицето му, но то бързо се изясни.- Незнам за кога го отлагаш, но едва ли ще издържиш още да не се даваш! Време ти е да си намериш приятел, не си вече дете, че да си имаш бавачка! И да… -Усмихна се.- Ти винаги ще си останеш голямата беля, независимо чия си!
Бела се усмихна и пак потъна в спомените.

…-Ти си луда! Няма да ти подписвам мирните договори! –Опули се Лестранж срещу пергамента, а почудата му растеше с всяка следваща абсурдна дума.
-Добре, тогава няма да пиеш от огненото уиски! –Ядоса се Бела и дръпна договора от ръцете му.
-Стига де, не смятам, че точка четвърта, алинея дванадесета е много разумна! Няма да обещая да, цитирам, „правиш точно това, което пожелая, без да задаваш въпроси и да ми противоречиш”. Та това е абсурдно, аз съм по-големият, все пак! –Намръщи се и Рудолфус.
-Това е твой проблем! –Вирна брадичка Бела и се запъти през градината.
-Но няма да е мой, като споделя на майка ти, нали?
Бела пребледня. Майка й, най-голямото зло в живота й. Онази вещица, която само си търсеше причина да я накаже, хокаше я за всичко, независимо как го направеше, всеки ден й удряше поне по една циганска, за да не забравя кой е шефа. Щеше да я убие, ако разбереше.
-Какво искаш?
-Само да ти правя компания. И, ако е възможно, този следобед да не ме удряш много често. Освен ако няма задоволителна причина, разбира се! Но тогава обещавам сам да се ударя!...

-Е, удържах си на обещанието, ударих се! –Засмя се Рудолфус.
-Не мисля, че имаше нужда… -Каза тихо слидеринката.
-Моля? Не те чух!
-Нищо, нищо… Говорех си на носа…

…-Пия за сестра ти Нарциса и Луциус! –Засмя се Лестранж, обръщайки бутилката.
-Чакай малко… За кой?
Рудолфус едва не се задави от смях. Преглъщайки, пусна бутилката и каза подигравателно:
-Не знаеш ли, че сухарката вече са я сгодили?
-За Малфой? –Опули се Бела.
Та Нарциса беше само на четиринайсет години тогава. Как можеха да я сгодят толкова рано? И то без да я питат и без тя да знае… И без да се познават с този Малфой… Освен бегло от училище, де…
„Сухарката” беше прякорът на Нана тогава. По принцип в бандата на наследниците на Блек и Лестранж имаше няколко групички, които се разбираха и презираха останалите. Обикновено братята и сестрите не се понасяха. Нито Сириус и Регулус, нито Анди, Нана и Бела, нито Рабастиан и Рудолфус. Сякаш щом бяха толкова близки, омразата задължително трябваше да е част от родната им кръв. Затова пък, Сириус прекрасно се разбираше с Андромеда, Бела беше непрекъснато с Рудолфус, а Рабастиан и Регулус непрекъснато крояха планове как да измамят останалите или да им скроят някой злобен номер. Е, Нарциса странеше от всички, но тя пък беше вързана на каишка за родителите си и не се отделяше от тях. Все някой трябваше да представя семейството, а Анди с чепатия си характер и Бела с петносаните си дрехи… А и тях двете никой не можеше да ги облече в рокли, защото дръзналия да опита щеше да подвие опашка с рани от нокти и зъби. Орион Блек представяше учудващо като свой наследник не първородния Сириус, а напротив – невръстния Регулус. Не че Рег беше стока за мирисане, просто нямаше голям избор. А пък избраника на Лестранж си оставаше потайния Руди, ту студен, ту горещ.
Е, групичките в двете семейства изпитваха ненавист една към друга и често си спретваха понякога не много мили шегички. Като например тази на Сириус към Руди…
-Да, както знаеш с Луциус сме много близки и се познаваме от малки. Подшушна ми наскоро за тази негова трагедия. –Засмя се Лестранж.
-Ужас… Горкият… Това е ужасно наказание! Аз не мога да я дишам! –Опули поглед Бела и обърна бутилката, правейки неприятни гримаси.
-Не е толкова вкусно, колкото изглежда, нали?...

-Не, не е…
Рудолфус я погледна особено.
-Кое не е?
-Спомнях си за онзи ден. От един момент нататък нищо не помня, незнам защо…
-Може би, защото се напи като бъчва. –Засмя се Лестранж.
-Какво стана след като се напих? –Попита Бела, гледайки го в очите.
-Е, малката, някои неща е по-добре да си останат там, където са се случили.
Още не се беше отказал от това обръщение. След толкова шамари, толкова удари и толкова ругатни. Сигурно затова предизвикваше усмивката й. Нямаше какво друго да е.
-Кажи ми! Искаш ли да падна на колене да ти се помоля? –Попита решително Бела, мигайки развълнувано на сантиметри от него.
-Не, Бела… -Момичето подви коляно и притисна ръцете си като за молитва.- Стани веднага! –Никакъв отговор, само гръмогласни молби. Рудолфус я хвана за мишниците и я изправи без много усилия.- Непослушница! –Погледа я привидно строго.- Ще те напердаша, ако продължаваш!
-Нали не ми беше бавачка? –Изхили се Бела подире му.- Нали не искаше да си ми повече бавачка?
-Разбира се, че искам. –Усмихна й се той.- И, все пак, няма да ти кажа какво стана. Хайде да ядем!
-Не ми се яде, пък! –Вкамени се на мястото си Блек и го погледна намусено.
-Никой не те е питал, лошотиьо! –Хвана я през колената и я вдигна на рамото си, носейки я към голямата зала.- Аз не съм ли ти казал досега, че имаш кашкавалена ръка? Колкото и да удряш, само ме гъделичкаш!
И я постави на пейката, сядайки до нея. Но Бела отказваше и отказваше да яде. Най-накрая Рудолфус хвана лъжицата й, напълни я с ориз и, поставяйки я пред лицето й каза вдетинено:
-Хайде едно за мама!
И Блек се даде. Отново ставаше неговото.

-Хей, Свиниръс!
Снейп осъзна какво става, чак когато се озова на земята.
-Потър, искам да изчезнеш от погледа ми завинаги!
Е, болката в гърба си струваше. Особено когато почувства как му помага да се изправи.
-Добре ли си? –Попита Лили, а Снейп се загледа зад гърба й. Джеймс показа с пръст, че ще му отреже главата. Прилив на злоба и радост.
-По-добре от всякога, а ти?
И продължиха към кабинета по Пророкуване.

Седях и се взирах в лицето й. Огънят играеше по светлата й кожа и оцветяваше косата й в златно. Наблюдаваше замислено глупавия учебник. А беше толкова красива…
Още откакто се помнеше, Рудолфус разиграваше момичетата. Двамата с Луциус бяха минали всички чистокръвни красавици извън и в „Хогуартс”… Но никога една не минаваше през ръцете и на двамата, ценяха силно приятелството си…
Но не можеше да мисли за друга, не можеше. Често момичето в обятията му за миг приемаше образа на Белатрикс и той потръпваше. Халюцинация, толкова истинска… Вдишваше парфюма й, дъха й, чувстваше допира на кожата й… И се вкаменяваше ужасен… Наистина ли й го причиняваше? После се връщаше непознатата, чуждата, безразличната… А той ставаше още по-груб, наказвайки я, че му го я е отнела… И ето че неговото момиче пак се явяваше в обятията му и той пак се спираше… Сълзите му капеха по уплашеното й лице… Милваше кожата й леко, едва-едва… Сякаш беше от неизтинала глина и щеше да ги измени до неузнаваемост… Болеше я, но него го болеше повече…
Това се случваше почти всеки път. Изплашените момичета гледаха кръвясалите му очи невярващо… Сякаш беше обезумял… Той, смелият, безчувственият, хладният… Изведнъж изгаряше с огнени сълзи… И те се махаха, оставяйки го в болката му.
Още несъзнавайки любовта си, беше изпитал желание да си играе с тях… Беше го тикнала към този живот. Безчувствено, нямаше сърце, за да го боли…
А тя, малката, продължаваше да тича весело след него, да му се усмихва детски и да причинява неприятното потрепване…
Беше толкова нежна… Отпращаше подред всеки, дръзнал да се приближи до нея… Пазеше я от години… Със заплахи, с караници, с побои даже… Само и само за да я запази до себе си, да я гледа, без да я докосва…
Още беше наивна, още беше същото дете, което някога спеше в скута му… Същата… Той я беше опазил за себе си… А тя го гледаше наивно…
Десет години… Десет години я беше отделял от всички, за да бъде само негова… Да я дели? Това беше невъзможно… Неговото малко момиченце, неговото наивно дете…
Гледаше я как всеки ден става все по-красива. Вече само малко напомняше на онази Белатрикс, която някога беше гонил из поляните… Но в очите й пламтеше същото пламъче като преди… Беше я оставил дете, наивно, красиво, понякога глупаво дете…
Още когато бяха малки я оставяха на неговите грижи… Той я хокаше, той я напътстваше и той бе до нея по всяко едно време. Гонеше чудовищата нощем… И държеше ръката й денем…Сякаш беше израсла точно в неговите ръце, сякаш точно той беше неин баща…
Години наред запази навика си да се грижи за нея… Решеше косата й, гледаше я, докато спеше… Дори, когато бяха по-малки, той й нахлузваше рокличката, когато тя се вдигнеше. Неговото малко момиче…
Имаше нещастието да се влюби първи… Да се изгаря от желание и отвращение към самия себе си… Чакаше я да порасне, години наред я чакаше, за да й каже, че я обича… но, същевременно, не й позволяваше да го направи…
Чувстваше, че така осакатява живота й… но не можеше да я остави да стане жена, не можеше… Неговото момиче, куклата, с която толкова време си беше играл на семейство… Бащините чувства се бореха с любовта… И нито едно от двете не побеждаваше… А той я губеше, губеше я бавно, с всеки изминал час, с всяка изминала секунда тя се отдалечаваше… Беше време да я пусне, да я остави в чуждите обятия… Да й позволи да порасне…
Но как? Невинната… Щеше да се влюби в първия като него… първия, който ще използва прости думи, ще докосва устните й, само за да й отнеме невинността… Непривикнала на любовта, как щеше да я отсее… Как щеше да разбере кой заслужава сълзите й, най-чистата роса… Щеше да пламне при първата загуба… И нямаше да е същата, нямаше…
Беше я държал далеч от останалите… Закривал беше очите й за болката… Само за да бъде щастлива, само за да грее пламъчето в очите й… за да остане негова.
Но сега… Сега трябваше да я пусне… Години наред се беше вкопчил в нея, откъсвайки я от всичко… Егоистично я беше пазил в обятията си… за да я предпази, но и за да остане негова. Но часът наближаваше, малката Бела скоро щеше да бъде сгодена за някого… Ами ако той беше като него и Луциус?... Ако беше безчувствен, ако беше студен? Ако я наранеше, ако докоснеше грубо чертите й? А тя щеше да се влюби… При първа възможност, щеше да се случи немислимото… Толкова време беше далеч от останалите… нямаше как да не дари сърчицето си на първия, който й каже две мили думи… Онова малко сърчице, което беше топлил с длани години наред… А сега трябваше да се сбогува… Не с Бела, а с приятелката от детството, повереното му хлапе, обекта на най-чистата му любов… И да я пусне да си върви…

-Редж! –Луциус се приближи и я целуна по носа. Флинт за миг беше вдигнала чипото си носле над учебника, за да го види.
-Цял ден си ядосан! Ела малко при мен!
Малфой, който беше тръгнал към момчешката спалня, се обърна и седна до приятелката си, а тя постави глава на рамото му и се загледаха един в друг. Никой друг не ги виждаше, всеки се занимаваше със собствените проблеми. А те оставаха невидими.
-Едва осем е, трябва ли да ходиш да спиш? –Промълви Реджина.
-Скарах се с Нарциса сутринта и оттогава ми е вкиснато. А и само си спомних какво ни чака… -Прошепна той и я целуна по челото.
-Ще се справим заедно! –Усмихна му се тъжно и се сгуши на рамото му.
-Замисли се, Редж… -Загледа се Луциус в пространството.- Аз не мога да ти предложа нищо – нито брак, нито богатства, нито дом, нито името си дори… Само ще проваля живота ти… Всички ще знаят, че си ми любовница, ще те опозоря… Няма да се омъжиш, ваш’те ще те изгонят, като разберат… Ще останеш на улицата като мръсно коте… Не мога да ти го причиня…
Тя намери ръката му и я стисна:
-Ще се справя! Обичам те!
Тишина. Ако й кажеше, че я обича, щеше да открие слабото си място… Един Малфой не можеше да има такова. Затова си замълча… Както винаги правеше. Реджина беше открила една вратичка към сърцето му и той щеше завинаги да остане играчка в ръцете й… Толкова години никоя не можеше да го развълнува… А Редж продължаваше да го кара да изтръпва, две години по-късно, по същия начин, както в началото…
Но беше различна от останалите, винаги бе била… Нито го отблъскваше, нито го допускаше до себе си. Усмихваше се мило на всяко негова свалка, но не отвръщаше. Остави го да се влюби в нея… Мъчи го цял месец, преди да му позволи да я целуне. Помнеше как го наблюдаваше спокойно с големите си очи и докосна едва-едва устните му. А той искаше да я придърпа, но не смееше… за да не я уплаши… Затова склони глава… Отдавна беше в нейните ръце и добре го знаеше… Нямаше смисъл вече да се прави на лош, на безчувствен… Знаеше го…
Помнеше първата нощ, която прекараха заедно… Там, в собствения му дом… Беше го допуснала до себе си половин година по късно. И не спираше да го гледа в очите, без да казва нищо, просто го гледаше. Сякаш години се проточиха тези минути, преди да се усмихне и да го целуна… да му позволи. Помнеше как не се чувстваше на себе си, след като всичко свърши. Всичко беше размазано, не усещаше дъха си. А тя беше свила глава на гърдите му. Спеше… Тихо, леко… А той не можеше да затвори очите си. Незнаеше какво се случваше, не се беше чувствал по този начин. Сълзи обливаха страните му, но той не ги чувстваше. Просто гледаше детското й личице и невинната спокойност на съня й… Той ли я беше омърсил? Беше ли първият? Тази мисъл го изгаряше… Чувстваше ревност, че може някой да е докосвал лицето й, да я е гледал в съня й… Или той беше отнел красотата й, преди да разцъфти…
Ето го, още беше в мрежите й, още потръпваше при всеки допир, още настръхваше като малко кутре… Отговаряше й смело, надяваше се да я отдалечи от себе си… Но не се получаваше! Само Руди знаеше че наистина я обича… И по-добре… Тогава всичко щеше да отиде по дяволите…

Рабастиан влетя в Общата стая, но застина попарен. Погледът му първо падна върху Рудолфус, който се беше втренчил в Бела, после върху самата нея, а най-накрая забеляза и вкиснатите физиономии на Малфой и Флинт. Лошо му се пишеше, ако който и да е го забележеше. Затова пристъпи крачка назад, врътна се и избяга.
-Ох, ти ли си? –Регулус вдигна погледа си и разтри нараненото си чело. Беше нисичко шестнадесетгодишно момче, с къса тъмнокафява коса и лешникови очи. Когато поискаше дори изглеждаше миловиден. Тънките му устни се разливаха в злокобна усмивка, а очите му проблясваха пламенно, когато беше намислил нещо. Имаше остри уши, които любопитно подслушваха всичко, което не му влизаше в работата. Докато Сириус бе висок, вдъхващ уважение, гледащ отвисоко на света, то брат му беше нисък, кръжащ из тинята на обществото с издънката на семейство Лестранж. Двамата познаваха добре и кражбата, и удара в тила и похотта. Бяха две мишки, подскачащи по коридорите на „Хогуарстс”, пазейки се от семействата си, за да не бъдат стъпкани… И винаги крояха тъмни планове как да навредят на някого.
-Разбрах нещо любопитно! –Светнаха очите на Блек, наблюдавайки вълнението на приятеля си.
-Казвай, казвай!
-Братовчедка ми Андромеда е имала взимане-даване с някакъв мъгъл това лято! –Съобщи победоносно Блек.
-Но как? Ами ваш’те?
-Те не знаят, естествено! Но скоро ще научат! –Ухилил се Регулус злобно и поели двамата към една от дупките си, където да пийнат малко от откраднато огнено уиски и да дообмислят плана за разрушението на Анди…

-Хайде, Бела, идвай по-бързо! Ще ходим на езерото!
Слидеринката поклати отрицателно глава и това накара Флинт да се върне при нея:
-Напоследък страниш от всички ни! Не сме се виждали за повече от няколко минути от векове! Хайде, де! –Дръпна я за ръката, но Бела отново поклати тъмната си глава.- Горкият Руди ще си остане тук, ако не дойдеш! Хайде, заради него!
-Не, Редж, днес нещо… Имам нужда да помисля!
Флинт се отказа, нямаше как да надвие ината й, само Рудолфус го умееше тоя номер. Сви рамене и се затича надолу след приятеля си.
-Събота, прекрасен ден… Най-накрая минутки спокойствие… -Промърмори Бела и се замисли.- „Когато света без чужди сили преобърнеш…”
И затвори очи за няколко минути. Нищо, в главата й нямаше дори безпочвени предположения.
-Няма да стане така!
И, както си беше по пижама, заслиза надолу към Общата стая. Там, „мишките”, както наричаха Регулус и Рабастиан, се бяха промъкнали, забелязвайки, че Малфой и Флинт излизат и се бяха свили на две от креслата. Като я мерна, Лестранж се изправи и, преди да си отвори устата, Бела изсъска:
-Мери си приказките, плужек! Малко ми остава и ще те прокълна така, че няма да можеш да си отлепиш проклетия език от пода на тоалетните!
И изчезна.

-Сигурен ли си, че така ще е по-добре? –Едно кръглолико момиче с искрящо-сини очи направи мъчна физиономия, докосвайки с погнуса червеното писмо.
-Според мен, да. –Сириус погледна подозрително плика.- Имаш ли и на идея за какво могат да ти се карат?
-Ни най-малка… Е, може би, но…
Не успя да довърши. Писмото пламна за секунди и Андромеда, в паниката си, го хвърли и запали косата си.
-Агуаменти! –Извикаха Рог и Лап и скоро пожарът беше потушен, но последните думи отекнаха ясно в тишината:
-„… и не смей да се връщаш обратно, родоотстъпнице!”
Момичето се вкамени. Вече не опипваше опърпаната си кафява грива, а гледаше стреснато останките от конското.
-Аз… Аз… -Ноздрите й потръпнаха, а в очите й блеснаха сълзи.
Сириус седна до нея и я притисна в здрава прегръдка, а момичето още се опитваше да свърже едно изречение, толкова беше стресирана.
-Хей, хей, хей… Няма да плачеш, нали? –Грифиндорецът я гледаше в очите.- Всичко е наред, нищо толкова страшно не се е случило… -Притисна главата й към рамото си, а тя се опитваше с жестове да обясни изумлението си.- Все пак влизаш във ВИП кръга на изгонените от семейство Блек! Рог, признай си, че това винаги е била детската ти мечта!
-Признавам си без бой! –Сложи ръка на сърцето си Джеймс и Мародерите се засмяха гръмко, а Анди се усмихна уплашено. Още не можеше да разбере какво се случваше с нея.
-Но нямаш този шанс, изяж се! Ще живееш при мен, с Мародерите! Нали каза това лято, че искаш да се преместиш при мен? Ето ти повод! –Усмихна й се Сириус
-Предполагам…
-Спокойно, Анди, те ти правят услуга! –И я притисна още по-силно до себе си.

Рудолфус се усмихна. Не можеше да я сбърка, колкото и далеч да беше. Маниерите, облеклото… Личеше си от самолет… Как можеше момиче, облечено в пижамата си, да прави йога на мократа есенна почва, под някое дърво… и това да не е Белатрикс?
Приближи се бавно, защото не искаше да го чуе. Беше затворила очите си и дишаше като риба.
Вече беше на няколко крачки от неговото хлапе. Загледа се в нея и не успя да скрие усмивката си. Тениската й беше виолетова, а по средата й се намираха две влюбени сини хипопотамчета. Точно под тях се разполагаше ясно кафяво петно, най-вероятно от шоколад. Нямаше как Бела да облече нещо, което още не е оцапала.
Слидеринецът се усмихна отново. Погледът му падна на окъсялото й долнище на пижамата, което едва-едва покриваше безформено колената й. Беше застанала в поза „Лотос”, с преплетени крака и разтворени ръце.
Прекрасната й черна коса сега беше безмилостно вдигната на темето й и само няколко непокорни кичура падаха около главата й – ту пред лицето й, ту отстрани, ту отзад. Правеше странни гримаси с устните си и Руди, чувствайки, че съвсем скоро щеше да прихне, мина безшумно зад гърба й, подтискайки смеха си с ръка. Не се беше променила, беше си същото пакостливо дете…
-„Надолу с главата, Нагоре с краката”… Ом…
Лестранж усети, че сега вече щеше да прихне, затова прикри с ръце очите й, прегръщайки дървото, което беше помежду им.
-Мисля, че си чела едни книжки, които не са препоръчителни за невръстно дете! –Засмя се слидеринецът.- „Нагоре с краката, надолу с главата”… Наизуст ли ги учиш? Ще те накажа, само посмей да потвърдиш!
-Руди? –Обърна се Бела и иззад дървото се подаде лицето му и й махна леко.
-Нали нямаше да излизаш? –Укори я и й подаде ръка, за да се изправи.
-Промених си мнението. –Вирна нос самонадеяно и се усмихна, тупайки изпонацапаните си с кал дрехи.
-Как можеш да излезеш в този студ по пижама? -Погледна я строго и, сваляйки жилетката си, я накара да я надене. Бела се сгуши в нея. Беше й прекалено голяма – ръцете й се губеха в ръкавите, стигаше до бедрата й, а и й беше огромна на ширина. Направо се губеше в нея.- Ама аз наистина ще те набия най-накрая, сериозно ти казвам!
Блек скри усмивката си в яката, вдъхвайки парфюма му. Знаеше, че го е изкарала извън нерви и в този момент наистина можеше да го направи. Но все пак не можеше да скрие усмивката си.
-Чувствам се като мечка! –Засмя се тя, въртейки се с поглед, насочен към небето и широко-разперени ръце.
-Много мило! Хайде, калпазанке, време е да те вкарам в правия път! –И я хвана за ухото, теглейки я към замъка. Но Бела успя да се изплъзне от слабата му хватка и се опря в него, облягайки ръцете си (по-скоро ръкавите) на гърдите му. Няколко мига прекараха загледани един в друг. В следващия, Рудолфус понечи да я дръпне, но тя стисна дланта му през ръкава и го дръпна. Отново се загледа в очите му, поставяйки свободната си ръка както преди на гърдите му. А той въртеше смутено поглед.
-Знаеш ли, че очите ти се преливат от яркозелено в черно! Ей тук, по края, са си точно черни! А в средата са ярки!
-Бела, веднага трябва да се приберем в замъка, ще замръзнеш! –Ядоса се Рудолфус и понечи да тръгне, но момичето не отпусна хватката си.
-Погледни ме! ПОГЛЕДНИ МЕ!
Лестранж се обърна към нея и погледна строго право в очите й. Беше ококорила невинните си очички срещу него и изучаваше всяка мимика на лицето му. Седяха няколко секунди така, после тя проговори:
-Защо се страхуваш от мен, Лестранж?
Рудолфус понечи да отвърне насмешливо, но погледът й дори не беше трепнал. Говореше сериозно.
-Защо си мислиш, че се страхувам от теб? –Попита той, опитвайки се да издържи погледа й.
-Трепериш, когато се приближа към теб, не смееш да ме погледнеш в очите и редиш оправдания да се махаме!
Лестранж замълча, не смяташе да отговаря на този въпрос. Просто щеше да издържи погледа й и всичко щеше да се оправи. Щеше да й внуши, че се заблуждава, тя още си беше дете, нямаше да е трудно.
-Помня всичко….
-Кое помниш? –Не разбра той.
-За онзи следобед, когато се напих… Помня всичко… Но очаквах да го признаеш… Ако беше, значи не е значело нищо за теб…
Рудолфус преглътна горчиво. Как се беше озовал в тази ситуация. Да трепери като първолак пред момиче, да не може да й отвърне, да не може да й опонира…
-Целуни ме! –Прошепна.
Дъхът й погали лицето ми.
Усетих как се разтуптява сърцето му.
-Целуни ме! –Погледът му неволно падна на устните й, които вече бяха в опасна близост.- Целуни ме!
Този път не издържа и впи устните си в нейните. Намери кръста й и я притисна по силно към себе си. Повдигна я нагоре и задълбочи целувката. Прокара ръка през косата й и я отдели леко от себе си. А тя го гледаше с усмихнатия си наивен поглед и отново впи устните си в неговите. Отдели я за пореден път, усещайки целувките й по врата си. Стисна очи, за да превъзмогне угризенията си.
Захапа леко ухото й и, милвайки с ръце лицето й и прошепна:
-Трябва да се прибираме…
Но тя отказваше да пусне врата му, на който беше увиснала. Беше го обгърнала с ръце и го целуваше. Всичките тези чувства, които не беше осъзнавала преди, излизаха сега наяве с тройна сила. Усети ръцете му под колената си и как я вдига. Впи устните си за миг в неговите и после зарови глава във врата му.
Усещах дъха й, беше толкова топъл…
Това, което беше желал толкова много време, сега се сбъдваше… Желанието, мечтата, неговото хлапе, малкото му зверче… В обятията му…

Рабастиан позеленя, дишайки тежко. Бяха се скрили с другата мишка зад една стена, но това с нищо не променяше злобата му. След като Рудолфус и Бела изчезнаха зад вратата на Слидеринските подземия, те се отпуснаха. Регулус го погледна проницателно, а другият проклинаше всичко наоколо с поглед.
-Какво ще правиш? –Попитал малко уплашено Блек. Чувствал, че този път шегата нямаше да е никак забавна. Рудолфус винаги се беше въртял около слидеринката, но за първи път тя го беше допуснала толкова близо до себе си. А Регулус знаеше, че проклетият интелект на приятеля му, можеше да причини доста щети на околните, ако някой го предизвикаше сериозно.
Малкият Блек, за разлика от Рабастиан, не се славеше с особено голямо количество сиво вещество. Беше щастливец в глупостта си, тя беше, може би, най-хубавото му качество. Не беше лош като човек, даже напротив – услужлив и не много горделив, но пък средата корено го променяше. Приятелството му с Регулус не можеше да нагъне гладкото му сиво вещество, но затова пък доста променяше нрава му и то не в най-благоприятната насока. Е, Регулус не беше по измислянето на планове, но пък удряше една сериозна ръка на изпълненията им. Мислите му често летяха в насока „шегички”, но пък рядко мозъкът му раждаше някоя що-годе добра идея. Да, за разлика от брат си, Регулус беше трагично глупав. Сириус често се забъркваше в неприятности, често го наказваха, но пък винаги бе бил много способен магьосник. Макар и часовете в „Хогуартс” да го отегчаваха.
А сега Мозъкът на мишките имаше идея, личеше му по погледа. Трагична, разрушителна идея, която до голяма степен щеше да втъжни живота на Рудолфус. Може би нямаше да го отдели за дълго от Бела, но времето щеше да стигне на Рабастиан да я хване в клопката си… Или поне той си вярваше… Руди и Бела щяха да се скарат и тогава щеше да е времето за атака…

-Хайде, хайде, хайде! –Реджина го дръпна към езерото, а Луциус заби петите си в земята, в опит да я спре.
По принцип мълчаливата и спокойната Флинт сега подскачаше на място, гледаше го превъзбудено като малко пакостливо дете и измисляше абсурдни идеи.
-Ти полудя ли? –Погледна я втрещен Малфой, който започна да се плъзга по мократа от дъжда трева.- Съвсем изкукурига! Няма да влизам вътре, нито пък ти!
Редж пусна ръката му и се захили, гледайки го как пада в калта. Луциус си удари една кална усмивка и се загледа в нея, докато се приближаваше. Изведнъж я спъна с крак и Редж се стовари върху него.
-Трябва да отслабнеш! –Ухили й се и се загледа в нея.
-А ти пък трябва да поумнееш! –Усмихна се на свой ред Реджина, извади ръката си от калта и намаза с нея носа му.
Колко смешен изглеждаше в онзи момент… Влюбен, кален, глупав…
Флинт впи за секунди устните си в неговите, а после се изправи, подавайки му ръка.
-Още ли ти се върти онази абсурдна глупост в главата? –Усмихна й се той като се изправи.
-Разбира се! Как ще измисля нещо и няма да го извърша? –Тя се обърна и свали блузата си, оставайки по сутиен. Когато се зае да събува обувките си, Луциус почервеня, прикри я от погледите на останалите със себе си и й каза ядно:
-Като те хване някоя сепия какво ще правя?
-Ти си по-страшна сепия от всяка друга на този свят! –Реджина вече беше свалила едната си обувка, повдигна се на пръсти и го целуна.- Ще избягат, като те видят!
-Кой те е излъгал, че ще вляза с теб? –Учуди се той, повдигайки изненадано вежди, забелязвайки как пада втората обувка и Реджина се заема с ципа на панталона си.- Ама ти сериозно ли?
-Напълно сериозна съм, както винаги! –Усмихна се тя и изхлузи джинсите си, хвърляйки ги на рамото му. Приближи се, целуна го леко по устните и довърши.- Тогава, сбогом, любими!
Усмихна му се и се хвърли в леденото езеро.
Студът ме обгръщаше… Но трябваше да проверя дали наистина толкова много ме обичаше… След тези две години, имаше ли смелостта да го докаже…
Луциус хвърли джинсите й, свлече набързо наметалото си и се хвърли в ледената вода. Доплува до нея и я дръпна за ръката, но тя надделя. Притисна се силно до него и обви кръста му с краката си.
-Ще замръзнеш!
-Нищо ми няма! –Усмихна се тя и потопи главата си. Къдриците й се изправиха почти изцяло. Обхвана шията му с ръце и се притисна по-близо до него, поставяйки глава на рамото му.- Нали ти ме пазиш!?!

…-Затвори очите си! Затвори ги и не ги отваряй! Можеш ли да видиш света, без да ги отваряш?
Усети как пръста му докосна челото й и въздъхна…

Беше толкова отдавна, сякаш с години този човек го нямаше. Земята беше погълнала дъха му и беше оставила само пустото му тяло.
Научи я да вижда… да вижда любовта, да вижда дъха си, да вижда живота, да вижда смъртта… Беше отворил очите й веднъж завинаги… И сякаш точно затова беше изчезнал, защото не искаше тя да го вижда… такъв, какъвто е… чужд, далечен, безразличен…
След толкова самотни часа беше останал само дъха му… Сякаш се беше вселил в нея завинаги… Гледаше в очите му, но него го нямаше… Винаги го нямаше…
Погледна го отново… Спокойно, тихо, без сълзи, без болка, без тъга… Просто впери очите си в него… но го нямаше, пламъкът беше изчезнал… Кафявите му очи се превръщаха в сиви, студени, чужди…
Дъхът отдавна го беше изоставил… останали бяха само руините на един човек… празен, студен човек… Които някога можеше да възпламенява с поглед… Сега духът му го беше напуснал…

Руди я постави на едно канапе до камината. Общата стая беше пълна, но те не забелязваха останалите.
Бела го дръпна за ризата и впи устните си в неговите, усещайки че смята да я остави. Руди се отдръпна и й се усмихна, тичайки към момчешките спални. Секунди по-късно се върна с дебело на вид одеало и я покри отгоре до долу. После се разположи до нея и я прегърна през рамената.
-За пореден път, ти не си ми бавачка! –Промърмори леко нервно Бела, поставяйки глава на гърдите му.
-За твое съжаление, все още съм ти! –Усмихна се той и я погали по главата.- Докато не се научиш да се държиш като голямо момиче, ще съм ти бавачка!
Бела го бодна с пръста си по корема и отърка глава в гърдите му.
-Така няма да стане! –Промърмори тя.
-По-добре да сложа бялата престилка, отколкото да те оставя да вършиш глупости!
-Ама ти си си наумил че съм малка и не щеш и да чуеш за друго! -Бела се изправи и го погледна ядосано.- Искаш ли да ти докажа, че не съм малка?
-Поредната глупост ли измисли? –Рудолфус я погледна изпод вежди.- Кой знае какво си си наумила!
-Не, ще ти докажа! –Изсъска Блек.
-Нищо няма да ми доказваш, малката! Дръж се като голямо момиче, тогава аз ще престана да те гледам като невръстно хлапе! –Сви очи Лестранж. Не искаше и да чуе какво си мислеше.
-Чудесно! –Почти извика момичето. Изправи се и хвърли одеалото в лицето му. После свлече пуловера и го замери и с него.- Оттук-нататък не искам да те виждам! Искам да престанеш да се държиш като някоя дърта гувернантка!
После си направи път през тълпата, която й хвърляше по един учуден поглед по повод облеклото й, и, без да ги забелязва, се скри в момичешката спалня. Лестранж тръсна главата си, за да изгони неприятните мисли и впери поглед в огъня. Никой не посмя да го заговори в този момент и, може би, така беше по-добре…

-Изби ли си пакостливостта за идната година? –Усмихна й се, усещайки как зъбите му вече звучаха като кастанетки.
Вече двадесет минути се бяха гледали мълчаливо.
Толкова дяволски очи имаше… Никога не се научих да издържам на погледа й… Толкова спокоен, толкова завладяващ… Обичаше да ме мъчи тогава, просто обожаваше… Гледаше ме мълчаливо с часове, а аз се чудих дали да се скрия някъде или да се опитвам да разтълкувам погледа й… Никога не беше ясно, никога… Криеше нещо зад очите си и никой не можеше да го разкрие… Имах чувството че сам Дяволът ме гледаше… Понякога се страхувах, понякога претръпвах… Но това беше нейния начин да ме държи в ръцете си. Знаеше, че трудно се плаша, затова беше решила, че ако успее да роди ужасът в душата ми, щях да съм неин завинаги… Е… Като гледам нещата сега, май беше права.
Редж прокара ръце по гърба му и се притисна още по-силно до него, без погледът й да трепва и за секунда.
Изведнъж очите й се присвиха и в тях заигра развълнувано пламъче, което позволи на Малфой да се отпусне.
-Студено ли ти е? –Усмихна му се тя, въпреки че устните й вече бяха станали индигови.- Ще си тръгнем като признаеш, че ти е студено!
Гордостта или любовта, Луциус? Отдавна не го бях измъчвала така… Но фактът, че и аз замръзвах, събираше прахта по болната ми съвест. И не го съжалявах… Беше отказал да признае, че ме обича. С думи или слова, аз щях да го накарам да го докаже…
Малфой присви очите си. Малките й игрички винаги бяха били отворена книга за него. И, все пак, трябваше да избере, защото иначе щяха да премръзнат. Вече едва чувстваше единия си крак.
-Не, не ми е студено, водата е прекрасна!
-Ха-ха-ха… Ама ти наистина си инат! –Флинт разтреперана докосна бледните му страни и довърши.- Никога няма да си признаеш, нали?
Не, няма… Не й го казах… тя го знаеше отлично.
Помислих си как да се измъкна от неприятната обстановка, без да й давам това, което желаеше.
-Хайде, излизаме! –Малфой понечи да се освободи от хватката й, но безуспешно. Редж отново впери поглед в него:
-Признаваш ли се за победен? –Усмихна му се тя.
-Никога! –Лицето му прие строго изражение и замръзна.
Изведнъж отпусна краката си и се остави да потъне надолу. Редж, която го беше стиснала през кръста, също се потопи изцяло във водата.
Двадесетина секунди седяха така. Който почувстваше нужда от кислород, щеше да загуби поредната битка, която си бяха организирали… Не, войната, а битката… Но и двамата бяха прекалено горделиви, за да се предадат.
Най-накрая Флинт отпусна краката си и го блъсна, излизайки на повърхността. Луциус я последва.
-Време ти е да пораснеш, Малфой! –Изсъска тя, излизайки на брега.
Луциус още беше във водата.
-Няма ли поне да се облечеш? –Промърмори той, наблюдавайки как момичето хваща дрехите си в ръка и тръгва към замъка. Трепереше видимо, но погледът й не помръдваше:
-И да ти доставя това удоволствие? НИКОГА!
Малфой за секунди излезе на брега, затича се и я хвана в здрава прегръдка:
-Мрази ме колкото си искаш, но ще се наложи да се облечеш! –Изсъска той и я обърна с лице към себе си.
-Съжалявам, Малфой, но ще трябва да те разочаровам! –Изсъска тя и го заудря в гърдите, за да се освободи.
Никога преди не ме беше държал толкова силно. Все се беше правил на слаб, за да ме остави да се радвам. Сега обаче не беше така, беше леден, гледаше ме яростно… Усетих как хваща с едната си ръка двете ми китки и ги стиска безмилостно. Опитвах се по всякакъв начин да се отърва от него, но не се получаваше… Изведнъж беше станал груб…
Изтегли блузата от ръцете й, колкото и да се съпротивляваше. Вдигна ръцете й нагоре и й я надяна, въпреки отчаяните й опити или да му попречи, или да го удари.
-МРАЗЯ ТЕ, МАЛФОЙ, МРАЗЯ ТЕ!
Изкрещя в лицето му, а погледите на всички паднаха върху момичето, което седеше по бельо и викаше отчаяно.
-Време й беше и на нея! –Засмя се Сириус, който се беше облегнал на един дъб, в компанията на останалите Мародери и Анди.- Скоро нямаше да мога да го бутна по стълбите, щото щеше да ми е тъжно за малкото му семейство!
-Горкото момиче! –Поклати глава отрицателно Ремус и забоде отново нос в учебника по трансфигурация.
Луциус я погледна сухо в очите и не показа с нищо, че е чул думите й. Надяна мантията й и я избута от себе си.
-Ето ти панталоните! И да не си забравиш обувките!
Реджина го погледна на кръв, събирайки нещата си. После се приближи до него и го блъсна:
-Ще съжаляваш, Малфой! –Но той дори не потръпна. Това я ядоса още повече и го блъсна отново. После се насочи към замъка, а Луциус остана в същото положение, както и преди, загледан в нея, без да мръдва и на сантиметър. Като изчезна от погледа му събра нещата си и се запъти след нея.

-Здрасти! –Усмихна се красиво чернокожо момиче насреща му. Регулус я обгърна с поглед – имаше тъмнокафяви, почти черни очи и дълга катранена коса, сплетена на плитки. Беше по-ниска от него.
-Здрасти! –Прехапа устни Блек, чудейки се какво ли иска от него момичето. Не беше свикнал да го търсят.- Ъ-ъ-ъ….
-Триша! Приятно ми е, а ти беше Регулус, нали?
Той кимна. Не стига, че го заговаряше, но и знаеше името му.
-Преди години бяхме с родителите ми на гости на Гримоулд номер дванайсет. –Усмихна се тя, сякаш четеше мислите му и знаеше, че не може да се сети откъде името й му е познато.
-А-а-а… Да, да, Триша. Хвърляше погледи на брат ми тогава, сетих се! –Захили се Блек.
-Добра памет! –Усмихна се на свой ред Бенет.

-Бела?
Момичето се беше свила на леглото си и беше прехвърлила одеалото над главата си. Не щеше и да чуе за никого.
Реджина заобиколи леглото й и вдигна леко одеалото, за да види лицето й. Мътните й очи не бяха пълни със сълзи, нали детският пламък винаги ги побеждаваше, но все пак гледаше тъжно нанякъде.
Флинт, като по-голяма и доста по-умела в отношенията си с момчетата, не показваше с нищо, че е наранена. Вярно, гледаше яростно всичко, паднало под погледа й, но никой не можеше да познае, че нещо се е случило и я е разтърсило из основи.
-Какво ти има, мила?
Блек не отговори, а продължи да се взира в нищото, сякаш дори не забелязваше присъствието на приятелката си.
-Да не се скара с Рудолфус?
При споменаването на името му, Блек се ококори и се изправи, заглеждайки се в слидеринката. Но после пак се отпусна и кимна мълчаливо.
-Ох, миличка… -Флинт я прегърна и Бела зарови лице в къдравата й коса, сякаш искаше да се скрие от някого.- Не се притеснявай, всичко ще се оправи! Не трябва да загрозяваш лицето си с тази измъчена физиономия!
Бела не отвърна. Просто седеше безжизнена в прегръдката й.
-Хайде, хайде… Не трябва да страдаш толкова! Погледни ме мен и се научи да не приемаш твърде навътре тези неща! Никое момче не заслужава да тормозиш душичката си с мисли за него!
Тишина.
-И аз се скарах много лошо с Малфой днес! Но, погледни ме, дори мога да се усмихна!
Бела се изправи леко и впери учуден поглед в нея. Вярно, на лицето й се беше изписала тъжна усмивка, но Блек знаеше, че всъщност я боли много повече.
-Той ми каза че се държа като дете! –Прошепна слидеринката и зарови глава в ръцете си.
-Всички се държим като деца! Да го беше чула днес Малфой, който се има за толкова важен, как се държеше! Стига, стига! Хайде да отидем да похапнем, вече е един, време е за обяд!
Но Бела не отговори.
-Момиче, вземи се в ръце! –Строго я погледна, вдигайки с ръка брадичката й.- Нямаш ли капчица гордост? По дяволите и двамата, няма да седнем да се самоизяждаме, само защото са боклуци! Не си на десет години, време е да вирнеш глава и да покажеш, че, колкото и да си наранена, няма да склониш глава пред някого, защото го обичаш! Разбрахме ли се?
-Да… -Промълви несигурно другото момиче, гледайки не по-малко отчаяно.
-Хайде, слагай нещо отгоре си и да тръгваме да ядем! Ако трябваше да гладувам всеки път, когато Малфой се направеше на големия мъж, досега щях да съм изчезнала!

Рудолфус се изправи, готов да нареди водопад от думи за извинение. А Луциус само погледна двете момичета строго и не си даде вид, че ги вижда. Беше подпрял глава на ръката си и сякаш след няколко минути щеше да се вкамени.
-Да не си посмял да се приближиш до нея! –Реджина блъсна Лестранж и за миг погледът й падна на Малфой. Хвърлиха си по един леден поглед.- Хайде, Бела!
И завлече слидеринката, която още малко и щеше да се хвърли на врата на Рудолфус, личеше й по очите.
-Редж, аз смятам, че… -Започна несигурно Блек, след като приятелката й я изкара от подземията.
-Чуй ме, Бела! Лестранж те е наранил и…
-Но той не…
-.. ти трябва да се държиш на положение…
-Ама аз бях виновна…
-Знаеш ли? Добре! Отивай да си чупиш главата! –Викна Флинт, пусна ръката й и се затича нанякъде.

-Реджина? Това ти ли си?
Флинт Вдигна поглед от краката си.
-Какво искаш от мен? –Изсъска злобно.
-По принцип, смятах да пусна едно писмо до родителите си. –Промълви момичето и се разположи до слидеринката.- Но сега желая по-скоро да ти го покажа!
-За какво ти е? Ти победи, Нарциса, не си ли доволна?
Блек замлъкна и я погледна в кръвясалите очи. Всеки момент Реджина щеше да се срине, нещо, което никога не беше виждала.
Беше ли възможно аз да съм я пречупила? Та аз посмъртно не желаех да я наранявам… Нито пък някой друг. Всички ме обвиняваха за нещо, за което не бях виновна… Луциус? Стига бе! Днес бих го удушила с голи ръце, заради всичко, което ми причини през тези години… Но тогава дори него не мразих…
Нана хвана с треперещи пръсти бележката и я разгърна:
-Виж!
Реджина бутна бележката, но Нарциса настоя. Очите й се опулваха все повече срещу редовете, а ръцете й трепереха.
-Виждаш ли? Не съм твой враг?
-Ама… ама ти наистина ли ще го направиш?
-Да. –Тръсна глава Нана и се загледа отново в редовете.- Доста ще си изпатя, но ще го направя. Искам ти да го пуснеш?
-Моля? Аз? Но защо? –Ококори се Редж.
-Защото искам да си сигурна, че въобще не желая да ти провалям живота. –Усмихна се Нана и отново погледна бележката, сви я и я постави в дланта на Флинт, притискайки силно ръцете си към нейната.
-Но аз винаги съм се държала отвратително с теб…
-Е, може би е време за промяна. –Прошепна Нана, изправи се и стъпките й утихнаха.

Бела се озърна в празния коридор.
Тогава още можех да чувствам и страх, и болка, и любов… И, да, плашех се, защото не знаех какво да правя. За първи път ми се случваше подобно нещо, а аз не знаех кого да послушам – него или нея. Въртях се в кръг и двете чувства се бореха в мен. „Започни да се държиш като голямо момиче!” и отново „Не си на десет години…”… И двамата ме обвиняваха, че се държа като малко дете, но искаха различни неща от мен… Беше странно да чувам думите им в тъмнината и да се чудя в кои от тях да се вслушам… Но едно беше ясно – беше време да порасна.
Бела се усмихна плахо. Незнаеше накъде да поеме, но не смяташе нито да върне крачка назад, при Лестранж, нито да поеме напред към Флинт. Затова пое към първото място, което й хрумна, а именно – библиотеката.
По пътя се сети за „Усмивката на Дявола”. В последните дни въобще не беше мислила за това страшно предложение, което някакси я привличаше. Не можеше сега да търси из редовете за подсказка, но това не пречеше да си помисли на тишина, забола нос в някакъв учебник, колкото и да не я интересуваше той.
Влезна и понечи към първата секция, която й падна под погледа. По принцип, между всеки две етажерки имаше малка кръгла масичка с две столчета. В секцията, която си беше избрала, седеше Снейп. Тя се взря в гърба му и го позна.
-Сев?
Обърна се и впери яростен поглед в нея, явно не харесваше това, че го прекъсва:
-Да, Бела?
-Какво правиш? –Усмихна се тя и понечи да вземе учебника, разгърнат на малката масичка, но Снейп изръмжа и го затвори. Тя въздъхна и се усмихна тъжно.- Май днес никой не се радва да ме види.
-Извинявай, Бела, но съм малко зает.
-А, да! Извинявай!
Тя сведе тъжно глава, хвана първата книга, която набара и се понесе към масите. Имаше една свободна, навярно защото беше слабо осветена. Тя хвърли там книгата, стовари се и положи глава на нея.
Благодарение на Сев отново се беше върнало гадното ми настроение. Седях и се чудех да плача ли, да се смея ли… Всичко беше тотално объркано, нищо не беше като хората… Бях се скарала в един ден и с Рудолфус, и с Реджина и със Снейп. Отпуснах глава върху книгата и вдъхнах мириса на застояло… Секунди по-късно вече сънувах…

Реджина се изправи и стисна още по-силно бележката. Думите неприятно отекваха в ушите й… Подпря се на парапета и остави леденият вятър да си играе с косата й.
Държах съдбата й в ръцете си… Отказваше се от всичко, заради нас с Луциус… Глупава грешка… детска, глупава, но пък… справедлива? Не можех да повярвам, че мога да разруша цял един живот с едно-единствено движение… Велико чувство, отдавна не съм го изпитвала… Но тогава здравият разум нахлу в главата ми и провали целия ми живот… Така стигнах дотук, с едно движение…
-Инсендио!
Думите пламнаха пред очите ми. Едва ли тогава осъзнавах колко много променям живота си… Мислех си… да, тогава наистина си мислех, че спасявам Нана… А накрая и тримата отидохме по дяволите… Заради тези горящи слова…

Усетих допира му, но нямах сили да отворя очите си или да му кажа нещо. Просто се оставих да ме вдигне. Тогава всичко се въртеше в кръг, сякаш хем бях будна, хем сънувах. Прихванах се отчаяно за врата му и се издърпах нагоре, без да имам сили да отворя очите си. Почувствах как носът ми докосва шията му и нещо вътре в мен проговори… Не бях аз обаче.
-Не ме оставяй сама! Страх ме е!
Едва след като промълвих думите осъзнах какво се беше случило. Мислите за „Усмивката на Дявола” бяха предизвикали в съня ми отвратителни грозни същества, разчленени тела… Виждах свастики, горящи обърнати пентаграми… Виждах облак кръв… и нишки болка… Горящото гробище… винаги ще го помня… кръстовете на умрелите - „Останете там, където сте, попийте болката на земята, задушавайте се в собствения дъх…”… Видях онова противно същество… Асмодий… СПИН, Сифилис… още тогава ги гледах в очите… бълнувах и се тресях в ръцете му… Белферор, помня чувството да се сливам с всяка мебел, да усещам нишките плат, сплитащи се на възли с тъканта ми… Мамон… Заповяда ми да пренебрегна умиращия, да пренебрегна самотния, да пренебрегна изгубения… заради себе си… Помня че не усещах тялото си в ръцете на демоните… Показваха ми ужас след ужас… а аз бавно губех разсъдъка си… Думите на Ла Вей отекваха в душата ми… Еноховият език… звучеше толкова сладко в ушите ми… Тялото ми, останало в реалността, там, в прегръдките на Рудолфус, се гърчеше неистово при всеки стон, потрепвах… „Освободи гнева”… Научих езика му за секунди… и повтаряше ли повтаряше… „Освободи гнева”… Топосът, топосът, реалността… Заклинанието го достигна, Луцифер, Левиатан, Сатаната и Белиал го изтръгнаха от душата ми…
Знаете ли, още треперя, като сънувам… Тези неща завинаги останаха в главата ми… Ужаси, които изживявах, преди да съм видяла… Предсказания…
-Аааааааааааа!
Бела отвори очите си рязко. Нямаше и следа от зениците й, сега целите бяха бели. Изправи се рязко и впи нокти в него, задъхвайки се. Като примига вече от очите й беше изчезнала и последната смъртна белота.
-Страх ме е… -Прошепна тихо, чувствайки как той трепереше.- Не ме оставяй… Те искат да ме убият…
Рудолфус се притисна до нея. Беше я поставил на земята, заради гърчовете, беше викал за помощ, но всички сякаш бяха изчезнали.
Господи, не искате да знаете какви неща си мислех тогава… Сякаш беше обладана от някакви демони… Гърчеше се в ръцете ми, шептеше думи, които не разбирах… Умираше в ръцете ми…
Той я вдигна отново на ръце и я притисна до себе си. Чуваше несвързаните й слова, чувстваше как впиваше ноктите си в плътта му.
-Отиваме при мадам Помфри… Всичко ще бъде наред… -Говореше несигурно Лестранж.
-Не, не, НЕ-Е-Е-Е-Е! –Изкрещя тя.- Не, не можеш, ще ме убиеш, не трябва да ги виждам, не трябва…
Помня го… И до днес помня онова чудовище… Рудолфус твърдеше, че е просто дете… Но аз знаех… Крещях, мятах се в ръцете му, проливах сълзи и не можех да се избавя от него… Пропитата от костите кожа, невидимите очи и разчленяващите се черти…
-НЕ-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е! Спаси ме, моля те, спаси ме!
Раздирах кожата му в ужаса си, проливах сълзи без да мога да ги спра… С треперещи ръце описвах лицето си, в страх че и аз ще се превърна като тях…
Друг стон се обади в душата ми обаче… Различен, спокоен, трептящ… Нашепваше ми думи, които никой не можеше да чуе и никой не можеше да разбере. Единствена аз… Прокарах пръсти по шията му и го намерих… това, което щеше да ме спаси. Скъсах верижката и го стиснах в дланта си… Виках, боже колко виках тогава… Изгаряше бавно кожата ми, но не го пусках… Знаех, е трябва да издържа.
Чух мелодия в ушите си и как губя съзнание… Едва тогава отпуснах верижката и кръста се строполи на земята, а ръката ми се отпусна безсилно… С последния си дъх успях да прошепна глухо:
-Сами…

-Какво искаш от мен?
Въпрос, който го тормозеше от много време. Трябваше да сложи край на всичките недомлъвки, трябваше да кара направо.
-Добър въпрос. –Усмихна се Триша, но не отговори.

В коридора проехтя звучен шамар и Реджина едва не се стовари на земята, а бузата й пламна. Изправи се и понечи да отвърне със същото, но момчето хвана здраво ръката й във въздуха и я огъна болезнено на гърба й, притискайки я с тяло. Погледна я право в очите й промълви студено:
-Никога не смей да унижаваш честта ми!
-Ти нямаш такава, Малфой!
В тишината ехото отрази втория безмилостен шамар.
-Не се страхувам от теб, Малфой! Не си мисли, че можеш да ме изплашиш!
Луциус я хвана изведнъж за врата и я дигна на нивото на очите си.
Усещах как се гърчеше в ръцете ми, божествено чувство…
Пусна я мигновено и я остави да падне тежко на земята. Гледаше го с цялата омраза, която беше способна да изпитва.
-Гледай да не почерниш името ми, Флинт, тогава няма да те пусна толкова лесно!
-Считай го за изпълнено! –Викна колкото сили имаше подир него.

Бела отвори очите си и примига срещу меката червена светлина. Чувстваше как силите й бавно се възвръщат, а спомените за случилото се – изтриват.
Усетих рязка болка в дясната си ръка и се загледах в нея. Дълбока рана от изгаряне във формата на кръст блестеше на дланта ми. Изправих се леко и го видях в дъното на малката стаичка. Седеше и прокарваше пръсти през пламъка на една свещ, а чертите му изглеждаха ужасяващо на слабата светлина.
-От колко време съм тук? –Прошепна с хрептящия си глас.
Рудолфус се обърна към нея бавно и се усмихна:
-Някъде от един час. Нещо не беше наред с теб и не знаех какво да правя.
-Какво ти казах? –Помъчи се да си спомни Бела, но не успя. Реалността, бъдещето, миналото и фантазията се сливаха в едно голямо цветно кълбо на чувства и мисли, които предизвикваха в съзнанието й.
-Каза, че трябва да бъдем сами. Смятах да те занеса в болничното крило, но подивя, като забеляза един второкурсник. Което ме изплаши още повече.
Неловка тишина обгърна стаята. Свадата на обяд изведнъж беше изникнала пред очите им и те се почувстваха неудобно.
-Аз… ако желаеш да те занеса до спалните ви и да те оставя да поспиш… -Тихо прошепна Рудолфус.
-Не искам да бъда сама… Имам лошо предчувствие. –Въздъхна Бела и се облегна на ръката си.
-Ти няма да си сама, приятелките ти ще са там. Реджина се скарала днес с Луциус, ще я събудя да дойде да спи при теб.
-Моля те…
Рудолфус замълча. Опитваше се да излезе от неловката ситуация, но не намираше сили и думи.
-Ела при мен, не ме оставяй сама, страх ме е… -Прошепна Бела, засрамена от собствените си думи.
Тогава още не знаех какво искам, камо ли как да го постигна.
Рудолфус се приближи до леглото, седна на ръба му и погали главата й. Бела го погледна със страх и той разгада желанието й. Мина от другата страна, легна и я прегърна, притискайки я към себе си. Постави глава до нейната и заговори тихо:
-Не се притеснявай… Никой нищо няма да ти направи. Аз съм тук!
Скоро Бела затвори очи и заспа в прегръдките му. Спокоен, тих, блажен сън.
Момчето обаче не успя да мигне. Може би се страхуваше от чудовищата, които тя виждаше, а може би се страхуваше да не се случи нещо с нея. Шептеше цяла нощ същите слова, сякаш бяха заклинания срещу демоните й:
-Не си сама!

Снейп повдигна главата си. Вече беше осем часа, време за вечеря. А и прекалено много нежелани погледи привличаше. Изправи се и прибра в чантата си учебника. Беше прегледал хиляди справочници, за да създаде тази разрушителна магия. Сега оставаше да разбере дали действа.
Върху кой, Мерлин, ще я използвам? Ще ми одерат кожата, ако разберат, че съм причинил подобно нещо на някого…
Излезе бавно от библиотеката и се запъти към Голямата зала. Мерна един-два пъти няколко ученика, но, като цяло, коридорите бяха пусти, което действаше успокояващо на Сев, обичащ усамотението. Навярно никой не искаше да пропусне последното ядене за деня.
Влезе в Голямата зала, гледайки да привлича колкото се може по-малко внимание върху себе си, но неуспешно…
-Хей, Свиниръс!
Това можеше да бъде само гласът на мародера Потър. Обърна се рязко и го уби с поглед.
-Не ме гледай така, Свиниръс, хората ще си помислят, че искаш да ме завлечеш в кочината си и да ме излапаш за следобедна закуска!
Как щях да му разбия носа тогава, само Господ знаеше. Но съдбата не беше на моя страна тогава. Лили, моята малка Лили, влезе в Голямата зала, насочвайки се право към мен, а Потър замлъкна и ми хвърли един погребален поглед. В този момент бях на върха на щастието, щях да бъда до нея, щях да му срина самочувствието…
Но не се получи точно така…
-Сев, аз… -Лили почервеня изцяло и ме погледна несигурно, стискайки с ръцете си моите.- Мисля… Мисля че влагаш чувства… на които аз не отговарям…
Сигурен съм, че тогава физиономията ми е била потресаваща… Лили Евънс… Единственото момиче, което някога съм обичал и което някога ще обичам…
-Аз… Аз винаги ще те обичам… –Каза с мъка тази дума Лили.- …но само като приятел. Извинявам се, Сев, не искам да те нараня… Мисля, че изпитвам… изпитвам някакви чувства към Джеймс… и не искам ти да ставаш жертва на надеждите си…
Тя пусна в ръката ми нещо… Познах го, преди да го погледна… Медальонът, нямаше какво друго да е… Този, който й подарих, когато бяхме още деца… С най-искреното желание винаги да сме заедно…
-Извинявай… -Просълзи се тя и избяга от голямата зала, за да скрие мъката си от погледите на останалите.

Реджина влетя в Общата стая на Слидерин и, забелязвайки Луциус, се усмихна зловещо. Потърси ядно нещо из стаята и усмивката й градира още повече, като го намери.
Маркъс Монтагю… Хората казват, че светците имат минало, грешниците – бъдеще… Е, моето въпросно минало се наричаше „Маркъс Монтагю”. Висок, широкоплещест с тъмнокафяви очи и мрачен поглед. Седмокурсник… Също като мен и Луциус тогава… Имахме… хм… бурни взаимоотношения, но решихме да се разделим, преди да се унищожим напълно… Нещо познато?... Може би… Аз му бях била шута, той беше прекалено привързан и ме задушаваше… Ревност… Мразя ревността… Но точно тогава беше в моя полза…
Реджина започна плавно да се приближава към мургавия Маркъс. Протегна ръката си към него и почти измърка, забелязвайки как отхвърля тази на красивата блондинка Габриел. Монтагю се изправи и я погледна от високо. Усмихна се:
-Предизвикваш ли ме, малката? Или си играеш с мен?
Редж се усмихна още по-широко:
-Мисля, че това точно в момента няма значение… След… -Приближи се бавно до него.- …няколко… часа… -Вече шептеше на ухото му.- …може… и… да… има…
Монтагю я погледна и не успя да издържи.
-Хайде! –Прошепна тя, без да сваля поглед от него.
Миг по-късно вече бяха на прага на момичешката стая.
Погледнах за последен път победоносно Малфой, който явно чак сега беше забелязал, че липсвам… Чудовището в душата ми измърка и треснах вратата, прилепяйки се до нея.
-Ще играем по моите правила!
Говорех тихо, за да се наслаждавам на звуците, които предизвикваше злобата на Луциус. Можех да не го правя, но трябваше да доставя това удоволствие наистина да съм му изневерила… На дракона, който в момента тържествуваше в душата ми… И всичко потъна в пламъци…
Бутнах Маркъс на леглото и се качих върху него. Дори не помня дали имаше някой в стаята, толкова бях запленена от ненавистта си и желанието си за мъст. Наклоних се леко, така че свещта на нощното ми шкафче да облее с лъчите си чертите ми и му прошепнах:
-Кротко, момче!
После разкъсах ризата му и ръцете ми се плъзнаха по тялото му по навик. За годината, която бях прекарала в леглото му познавах всяко движение, което го влудяваше.
-Шшш…
Свих устни, за да му покажа, че той нямаше да командва този път. Дланите му отпуснаха талията ми и се усмихнах леко. Прокарах рязко ръцете си по мускулестото му тяло и хванах лицето му. Наведох се бавно и впих леко устните си в неговите, колкото да усети дъха ми. Лицето ми плъзна надолу и скоро вече впивах жадно устните си по гърдите му.
Усетих в ръката си някаква кутия и се усмихнах, изправяйки се. Разкопчавах бавно блузата си, спирайки всяко негово неволно движение с поглед. Тъмнокафявата риза скоро падна на земята и се усмихнах, бъркайки с ръката си в кутията. После размазах шоколада по цялото си тяло и почувствах жадните му целувки. Дадох му знака, който беше чакал. Изправи се и ръцете му зашаваха по гърба му, а аз само леко въздъхнах в ухото му. Придърпа ме към себе си и после ме отпусна на леглото, трепереща от удоволствие, докато събуваше панталоните ми. Много скоро всичко се преобърна с главата надолу и усетих страстта му отново върху себе си… Настръхвах от всеки допир, шептях му лъжливи слова при всяка целувка и наблюдавах развълнувано всяко негово движение…
Няколко часа по-късно се събудих на гърдите му и, с блестящи с първите слънчеви лъчи очи, взех една ножица и кафявите ми къдрици паднаха на земята, порусели в ръцете на утринното сияние…

Луциус погледна отражението си във водната повърхност и потопи малко обувката си в езерото, само и само за да размие недоспалия и тъжен хлапак, който го наблюдаваше оттам. Беше прекарал цялата нощ в студа, не можеше и да си помисли да заспи…
Още тогава трябваше да се осъзная, щеше да ми спести мъката, която в момента е сковала сърцето ми. Знаех, че е имала нещо общо с Монтагю, година, след като тръгнахме, бях разучил всичко за малката и невинна на вид Реджина… И, все пак, аз я обичах… както и до днес, въпреки всичко. Не мога да проумея защо се наранявахме така, може би омразата ни беше в кръвта. Но тогава аз нямах нищо. Само името си…
Помня че се чудех на кое от двете чувства да се отдам – на злобата, че беше почернила името си, свързвайки се с мен и с този проклет Маркъс, или на мъката че така безмилостно ми беше изневерила. Но аз бях Малфой все пак… Можех да реагирам само по един начин…

Бела отвори леко очи и първото, което видя бяха тези на Рудолфус, който й се усмихваше леко.
-Колко е часът? –Попита тя, търкайки леко очите си. Беше положила глава на гърдите на Лестранж.
-Рано е още, можеш да поспиш още, преди да се върнем в подземията. –Отвърна уморено Рудолфус и щипна леко носа й.
-Трябва ли да се връщаме? –Погледна го тъжно и постави ръка под главата си.
-Сигурно вече са се притеснили.
-Голяма работа. –Усмихна му се Бела и се изправи, свивайки крака.- Неделя е, не сме длъжни.
Наведох се и легнах върху него, притисвайки устните си към неговите. Почувствах как ръцете му обвиха талията ми и се усмихнах. Преобърна ме и косата ми се разпиля по възглавницата.
-Ах ти, хлапе инатливо! Винаги държиш да става твоето! –Ухили се Рудолфус, а Блек прошепна в ухото му, докато целуваше врата й:
-Родена съм, за да става моето!

Реджина огледа образа си в огледалото.
Обожаваше косата ми… Това беше своеобразен начин да му покажа, че няма да стане неговата… Знак, който само той щеше да разтълкува правилно. Тази нощ аз се разделих с Луциус… Без да предполагам колко дълго ще продължи, без много да му мисля… Знаех, че ще си изпатя по-късно, но тогава това още нямаше значение… Доби едва след като отворих вратата и видях как ме гледаше на кръв в пет часа и половина сутринта…
Малфой беше клекнал до огъня, опирайки се с едната си ръка на пода, сякаш беше диво животно, готово да нападне във всеки един момент. Като я видя се изправи бавно и впери очи в косата й, което го накара да изръмжи:
-Така ли ще се държиш, нещастнице?
Реджина го погледна с привидна спокойност и искрена ненавист и започна да слиза надолу по стълбата. Беше навлякла набързо анцуга върху тялото си с идеята да обиколи няколко пъти езерото, току-виж успяла да размисли над последните случки. Но сега Малфой хвърляше ръкавицата в лицето й, а гордостта й посмъртно нямаше да й позволи да се откаже от предизвикателството.
Слезе и започна да се приближава бавно и спокойно към него, наслаждавайки се на потрепващата вена на слепоочието му. Когато усети, че са на няколко сантиметра един от друг, присви очи и изсъска:
-Така, Малфой! Не съм твоя вещ оттук-нататък! –И го блъсна леко в гърдите, готова да си тръгне.
-Вече си, Флинт, вече си! –Погледна я хладно и довърши тихо и заплашително.- Преди да омърсиш името ми не беше, но сега животът ще ти се стори черен!
-Хайде да те видя, Малфой! –Блъсна рамото му, а той вдигна бавно разярен поглед към нея.
Сега вече бях прекалила, знаех го. Тези няколко секунди, които ме остави да треперя вътрешно какво ще ми направи… тези няколко секунди минаваха като векове…
В следващия момент се блъснах в стената и, въпреки болката се усмихнах злорадо. Беше ми останала само гордостта, нямаше да му позволя да ми я отнеме.
-Стани! СТАНИ, ДЯВОЛИТЕ!
Усетих остра болка в гърба, но отново се изправих, нямах избор. Удари ми шамар… Здрав шамар си беше, чак ми се наложи да се боря с парещите сълзи от болка.
Блъснах го с цялата си сила, която тогава не беше достатъчна, за да го съборя. После хукнах стремглаво към вратата. След като изскочих от Общата стая не престанах да тичам. Стъпките му отекваха ядно в тишината, а аз имах чувството, че само да ме хване и ще ми извие врата, без дори да се замисли…
Луциус настигна Реджина и двамата се стовариха тежко на земята, претъркулвайки се до стената.
Като се блъснахме се оказах върху нея. Хванах я за гушата и я стиснах колкото се може по-силно. Усещах как започва да се души в ръцете ми, тялото й потрепваше леко. Тогава съвсем обезумях. Пуснах врата й, оставяйки я да се дави. Прокарах ръка по косата й… Беше я отрязала… Знаеше толкова я обичам… Сега най-дългите неравномерно-подстригани кичури стигаха едва до ушите й. Хванах една част от нея и я дръпнах назад, за да впери погледа си в мен.
Тогава не издържах. Беше ми изневерила, личеше й по погледа… Но не се страхуваше, тогава не се страхуваше от мен. Прокарах нокти по врата й и рукна кръв, същата като моята. Изправих се и тръгнах нанякъде по коридора.
Беше ме оставил… Тогава потекоха сълзи от очите ми, без да мога да ги спра. Изправих се и залитнах, а мантията се вееше зад гърба му. Знаех че беше мислил дали да ме целуне или да ме удари… А, вместо това, реши да си тръгне… За да ме нарани най-много… Това значеше, че не ме обича, че ме изоставя, че се отрича от мен…

Рабастиан се загледа в отлитащата птица. Нещо му подсказваше, че един ден сериозно щеше да си изпати, но този ден беше още далеч. Сега се водеше само от омразата си от нищо друго…
Тогава още вярвах, че мога да ги разделя, че мога да бъда с нея… Че аз решавах съдбите им… Не, не ме разбирайте погрешно, никога не съм обичал Белатрикс Блек. Аз просто исках да я имам в ръцете си, исках да я накажа, че ме отбягваше, исках да я нараня… Ненавиждах я, че не се оставяше в ръцете ми… Ако го беше направила, щеше да си спести доста проблеми… Нямаше да я преследвам така, нямаше да желая да я убия сега… Накърняваше достойнството ми години наред… и щеше да си плати, още тогава знаех, че днешния ден ще дойде и ще държа животът й в ръка… И знаех, че няма да се смиля…

Луциус се блъсна в стената и облегна чело на студената й повърхност. Заби юмрук в нея, в яда си. Всичко се въртеше пред погледа му и му идеше да удуши първия срещнат. Но, все пак, имаше по-добро отмъщение. Загледа се в пустия коридор и се замисли.
В този момент единственото, което желаех, беше да я нараня. За миг си помислих да хвана някоя нейна приятелка натясно и да й изневеря. После се сетих, че Реджина нямаше много приятелки, единствено малката Бела, но нея никога не можех да си я представя като момиче, с което бих спал. А и тя беше с най-добрия ми приятел.
Тогава се отчаях, беше наложително да покажа на Флинт, че тя не е единствената. Очите ми светнаха – на другият ден предстоеше куидичен мач, ако спечелихме, щеше да се организира купон в Общата стая, прекрасна възможност да изневеря на Реджина точно под носа й, каквато беше целта ми…
Реджина играеше в Слидеринския отбор като гончийка, докато Луциус беше бияч, заедно с Рудолфус. На Малфой щеше да му се наложи за миг да превъзмогне желанието си да нарани Флинт, за да може да го направи няколко часа по-късно, десет пъти по-силно…

Рудолфус обвиваше кичурите й около пръста си и си играеше с тях.
-Това май никога няма да ти писне. –Усмихна се Бела.
-По-скоро се надявам никога да не ми се наложи да се отказвам от този навик. –Отвърна момчето.
-По-добре да си пуснеш коса тогава! –Привидно строго отвърна Блек.
Бела беше легнала по корем и гледаше замислено в таблата на леглото.
-Ще ми разтриеш ли гърба? Много ме боли…
Лестранж се потресе и я погледна въпросително.
-Хайде, де, откога си почнал да се държиш с мен като с жена, та да се притесняваш? –Изхили му се тя.- Нали каза, че съм си същото хлапе.
-Да не започваме отново тази тема.
-Просто ме разтрий и няма! –Усмихна се Бела и се изправи.- Обърни се! Обърни се, де!
След като се увери, че приятелят й гледа в обратната посока, свали блузата си и легна отново по корем:
-Готова съм!
Рудолфус се обърна отново към нея и измагьоса един крем.
-Сутиенът ще ти пречи ли? –Рудолфус едва не подскочи, а очите му се разшириха.
-Аз… не, няма… -Изстреля той, но беше късно. Бела беше извила ръка и разкопчала сутиена, който падна до леглото.
Погледът на Лестранж потърси изход от ситуацията, но безуспешно.
-Хайде, няма да те изям! –Изсмя се Блек няколко секунди по-късно.
Рудолфус сведе с нежелание поглед към гърба й. Опули очите си срещу нещо черно, което гореше на лявата й плешка.
-А-а-а-а-а-а-а-а-ах! –Извика Блек и огъна ужасяващо гърба си.- Мерлин, какво направи? –Довърши, задъхвайки се.
-Аз… Тук имаш някакъв белег от…
-От какво?
-От жигосване…
-Моля?

Скарлет махна за последен път с пръчката си и последните тоалетни принадлежности паднаха в тъмния куфар. Тя въздъхна тихо и го изнесе с магия от стаята. Преди да излезе вдъхна за последен път аромата на дърво, който винаги й бе напомнял за дома. После затвори тихо вратата и тръгна надолу.
Погледна през перилата на стълбата и видя как в хола родителите й разговаряха разгорещено и се прилепи към стената, затваряйки очи. Беше високо седемнадесетгодишно момиче със крехко телосложение и меки черти. Светлата й кожа сякаш отразяваше слънчевите лъчи и цялата сияеше.
Само веднъж досега беше напускала страната и беше посещавала Стария континент, но, тъй като Античността я влечеше повече, не се беше добрала до Западна Европа. След толкова години в Америка, щеше да я напусне, може би, завинаги.
Докосна леко с треперещи пръсти лицето си и си спомни целувките му. От утре цял океан щеше да ги разделя.
Погледът й неволно падна на стената на коридора, водещ към стаята й. От снимките я гледаха различни групички деца, приятели, приятелки… Хора, които неусетно се бяха превърнали във възрастни в последните дни. За първи път на гърба й тегнеше нечие желание, нечия заповед…
Присви отново очи и обърна поглед към тавана. Колко много смях и сълзи бяха попили тези стени. Детски вик и приспивни песни… Не мислеше, че е възможно да напусне света, който беше обитавала откакто се помнеше… Едно писмо и после нищо… Домът щеше да остане в спомените, а очертанията му щяха да бледнеят с всеки ден, докато накрая не изчезнеха…
Впери очи в близкия прозорец и сведе мрачно глава. Не можеше да се прости с небосвода… Толкова огромно изглеждаше тук небето, сякаш беше безкрайно… Как щеше да се прости с лазурното небе, за да приеме за свой съдник онова, ограниченото, мрачното покривало на носталгична Англия?
Чу нечии стъпки и обърна погледа си надолу.
-Бетси, не плачи, мила, ела да те прегърна!
Изправи се и пое в обятията си шестнадесетгодишното момиче, чиято кестенява коса стигаше да кръста й. Елизабет приличаше изумително на сестра си – и по ръста, и по телосложението, и по чертите.
-Съвсем скоро ще дойдете при мен, не се притеснявай! –Попи леко сълзичката, която блестеше на последните слънчеви лъчи.
Скарлет стисна ръката й и се усмихна тъжно, повеждайки я надолу.
-Недей, не си тръгвай! –Погледна я тъжно момичето, спирайки се, когато вече бяха слезли от стълбището.
-Налага се, миличката ми! –И я прегърна, стискайки очи, за да не се разплаче. Беше по-голямата, трябваше да се държи, да дава пример.- Ще минат няколко дни и ще дойдете при мен, всичко ще бъде както преди…
-Ами след това, Си? Какво ще стане след това?
-Каквото Господ каже…

Рабастиан отвори рязко очите си и се загледа в тавана. Беше чул отнякъде, че Бела и брат му са се скарани и трябваше да се възползва. Главата му гореше от погълнатия алкохол от миналата вечер. Може би това беше причината да отвори очи толкова рано сутринта, нещо, което му беше нетипично. Дочу познатото хъркание на Рег и се изправи. В пиянството си беше легнал с дрехите, затова реши че е уместно да се изкъпе и преоблече.
Двадесет минути по-късно Лестранж отвори вратата с надеждата да забележи някъде слидеринката но, за негово съжаление, общата стая беше празна. Единствено Луциус се беше разположил до огъня и четеше заинтригувано някаква книжка.
-Ей, плъх! –Присви очите си насреща му.- Защо ли имам чувството че си замислил или извършил нещо, с което никой нормален не би се гордял?
-Аз пък, Луциус, -Заслиза по стълбата Лестранж.- имам чувството че някого са изхвърлили като въшлив пес вчера.
Малфой изсъска злобно, но не се пресегна да удари нахалния хлапак, което беше добър знак за Рабастиан, който реши да се възползва изцяло от търпението му:
-Бъркаш! –Отвърна лаконично и отново погледна към книгата си.
-Аз пък чух че вчера е имало забава в стаята на Реджина и ти не си участвал! –Ухили се шестокурсникът и скочил рязко назад, защото Малфой понечил да впие пръсти в гушата му.- И не само това чух! Чух че не били сами и преживяванията им станали достояние на всички от стаята!
Рабастиан се стовари тежко на земята и, секунди по-късно, Малфой го стискаше за гърлото едва поемайки си дъх. Редеше озлобени думи, правейки големи паузи между тях от вълнение:
-Ако… още… веднъж… те чуя… да говориш… така… ще трябва…
Не довърши, защото вратата на момичешката стая изскърца пронизително и оттам се появи Монтагю. Луциус отпусна шията на Рабастиан, която в озлоблението си беше дигнал на десетина сантиметра от земята, и тя продрънча оглушително, разбивайки се в земята. Но другите двама не го забелязаха, защото бяха заети да се гледат на кръв.
Маркъс слезе от стълбата и се ухили срещу Малфой, удряйки го с мократа кърпа, с която беше сушил косата си допреди малко:
-Признавам те, разбираш от жени!
Луциус изръмжа от злоба и след миг беше притиснал нахалника до стената, гледайки го с кръвясали от ненавист очи и треперещи ноздри. Секунда по-късно, обаче, го пусна и промълви спокойно, оправяйки мантията си:
-Аз, за разлика от теб, Монтагю, не съм първобитно същество! –Бръкна замислено в джоба си и размаха една черна ръкавица пред лицето му.- Я виж какво си намерих? –Хвърли му я, присвивайки буреносните си очи, и изсъска.- Чакам те довечера, точно в дванайсет часа, при къщата до езерото.
-Малфой, -Докосна погнусено ръкавицата Маркъс и довърши спокойно.- утре е мачът срещу Грифиндор, мислиш ли че е удачно да жертваш и без това пилешките си сили за дуела с мен?
-Страх ли те е, Монтагю? –Вдигна вежди Луциус.
-Дванадесет часа пред къщата до езерото, тази вечер.
-Ти, Монтагю, си същински папагал! Мислех си че мозъкът ти не ти стига, за да запомниш нещо толкова дълго! Вдъхновяваш ме!
-Остави думите настрана, Малфой, има време да се доказваш!
Луциус се усмихна злобно и се обърна:
-Забравих нещо, Монтагю! –Тук се врътна и му вкара един мощен ъперкът, а Монтагю от изненада се стовари на земята.- Когато обиждаш Реджина, Монтагю, малко или много обиждаш мен! А това не е най-блестящата идея, която е минавала през празната ти глава!
И изчезна.

Реджина човъркаше с пръчката си едно цвете, карайки го да танцува. Беше седнала на мократа трева, но не усещаше прогизналите си дрехи. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто беше дошла до брега на езерото и беше се взирала в повърхността му.
Не знаех какво да мисля и не знаех какво да чувствам… Бях объркана от факта, че сълзи течаха по страните ми, а аз не знаех причината… Неусетно се бях научила да обичам Луциус и това ме тормозеше. Чувствах едновременно гняв, тъга и угризение… Денят малко по малко настъпваше и само още повече подтискаше душата ми…
Мразя сутрините, винаги съм ги мразила… Когато светлината е слаба, когато всички спят, а ти се чувстваш сам… независимо дали около теб има някого. И студ облива тялото му, раждайки вълнение и носталгия…

Бела се повдигна леко настрана и обърна поглед към него, дърпайки го за блузата. Впи устните си в неговите и се обърна по гръб.
-Сигурна ли си?
Бела прехапа устната си на смешния въпрос и отвърна с усмивка:
-Как можеш да си сигурен в нещо?
Прокара ръце по врата му и го целуна отново. После го погледна влюбено и спусна ръцете си към копчетата на ризата му, впивайки отново устни в неговите. Скоро ризата освободи раменете му, а Рудолфус се притисна още по-близко до нея, сякаш се страхуваше да не избяга. Спусна се към врата й, докосвайки едва-едва кожата й с устни. Изведнъж се отдръпна и я погледна леко изненадан:
-Ама ти… Сигурна ли си? Не се ли притесняваш, не се ли страхуваш? Не се ли вълнуваш?
Бела се засмя, отмествайки един кичур от косата му:
-Дали съм сигурна? Аз ти вярвам безрезервно! А и как да се страхувам от теб, погледни се какъв си хилав! –Засмяха се, може би, защото Рудолфус беше всичко друго, но не и хилав. Куидичните тренировки и честите сбивания, които Луциус им организираше, бяха оформили тялото му. Леки плочки се открояваха на корема му, ръцете му бяха двойно по-големи и твърди отпреди две години. Бела го целуна звучно и продължи.- Мога ли да се притеснявам от човек, който познавам по-добре от себе си? Колкото до вълнението… -Момичето хвана китката му и я постави на милиметри от коремчето си, оставяйки я да го докосва едва-едва. Кожата й настръхна, а самото място трепереше леко.
Рудолфус бавно вдигна погледа си към устните й и я целуна, без да може да издържи на предизвикателството. Светът му се обръщаше с главата надолу в този момент, но не го интересуваше. Спусна бавно целувките си надолу, обливайки я с цялата любов, която беше таял толкова много време.
Бела прокара пръсти по косата му и се усмихна, когато го видя точно пред лицето си:
-Мой ред е!
Обърна го и започна да целува гърдите му. Ръцете й се плъзнаха към панталона му и свалиха ципа.
-Избързваш! –Усмихна й се той.
-А ти се имаш за много опитен! –Провисна пред него Бела и отвърна на усмивката му.
-Не ти трябва да знаеш колко опитен съм! –Ухили се той.
-Хвалиш ли се?
В следващия момент Руди беше съборен от удар с възглавница. Изправи се под ударите, хвана я през кръста и двамата се стовариха на леглото. Лестранж я притисна със себе си и, предусещайки че ще го залее водопад от думи, затвори устата й по първия начин за който се сети. След целувката бяха забравили за детската си игра. Секунди отнеха за да падне панталона му отстрани, бельото й много скоро го последва. Бела хвана втрещения му поглед и се засмя:
-В повече ли ти дойде вече?
-Иска ти се! –Отвърна с привидна заядливост Рудолфус и я целуна отново.

Бела опря брадичката си на гърдите му и се усмихна:
-Защо гледаш толкова сърдито?
-Имам чувството че съм забравил нещо… -Направи измъчена физиономия Лестранж.
-Сигурна съм, че не е важно… -Опря глава и довърши.- Все пак е неделя…
-НЕДЕЛЯ??? –Рудолфус скочи от леглото, а зениците му се разшириха. Стовари се на задницата си на пода под смеха на Бела:
-Нещо да забравяш?
Лестранж вече беше вдянал единия си крак в крачола, когато очите му се разшириха. Момичето лежеше и въртеше на пръста си боксерките му, заливайки се от смях.
-Дай ми ги веднага!
-Накарай ме!
Лестранж скочи по нея, но в следващия момент Бела вече беше на земята. Започна да тича от него около леглото, притискайки с ръце чаршафа и въртейки като ласо боксерките над главата си. Рудолфус няколко минути игра на гоненица, после се отчая и хвана чаршафа, а Блек се стовари на леглото. В засилката си Руди падна върху нея и Бела захапа носа му.
-Зло такова! –Изхили й се.- Утре е мача срещу Грифиндор! Искаш да ходя на тренировки без гащи ли?
-В краен случай щях да ти услужа с моите! –Засмя се момичето.
-Мило! Но дантелите не ми понасят! Хайде, ставай и се обличай! Със скоростта на светлината!
Но Бела не се изправяше, а само го гледаше засмяно:
-Не искам!
-Как така не искаш? Аз не съм те питал! Хайде, скачай в гащите!
-Незнам къде са. –Ухили се Блек.
-Потърси ги!
-Не мога… Боли ме гърбът, забрави ли?
Руди изпухтя недоволно и се зае да търси бельото на Бела, под истеричния й смях.

-Къде е Лестранж? –Фучеше наоколо Луциус, гледайки мрачно всеки, попаднал под погледа му.
-Ето един! –Някой избута напред дребничкия Рабастиан, който мрачно стрелна останалите с недоволство.
-Не този съчко, говоря за Рудолфус! –Изсъска Луциус, защото шегата го беше разгневила още повече.
Не му стигаха историите на Реджина, Маркъс и Рабастиан, а сега и Рудолфус липсваше. Като капитан на отбора, Луциус беше строил почти безпроблемно и безболезнено (изключвайки Реджина, която категорично беше отказала да се изправи, въпреки че след много удари и не-особено мили думи, го беше направила) всички играчи. И, чак тогава, взирайки се в тях, беше осъзнал че Лестранж липсва. Гневът му градираше неимоверно, тъй като Общата стая беше претъпкана, всички крещяха, смееха се, а очите му се присвиваха заплашително.
-Изчезни, дребен! –Бутна едно ситничко момченце, което беше имало злочест челен сблъсък с крака му.
И, точно когато Луциус беше готов да извие врата на всеки един в стаята, вратата се отвори и вътре влетяха Бела и Руди. За миг всичко замлъкна и погледите се впериха в немарливия им вид и бохемските им усмивки. В следващия миг всичко тръгна на старите обороти, а сред клюките се появи и нова, доста по-достоверна от останалите.
-Девет часа е, Руди! Аз ли се лъжа или трябваше да бъдеш тук точно в осем и половина, също както останалите? –Единствено старата им дружба в момента спасяваше Лестранж от желанието на Луциус да го жертва ритуално в общото благо – победата над Грифиндор.
-Точно затова ти го водя! –Усмихна се Бела жизнерадостно и се окачи на врата на приятеля си.
-Страхотно! –Присви очи Малфой. Фактът, че той беше сам, а Бела гледаше влюбено оглупелият от любов Рудолфус, му лазеше по нервите.- Извинете, гълъбчетата, може ли за малко да се отлепите? МЕРЛИН!
-Хайде-хайде, да не му даваме повод да зяе! –Усмихна се Лестранж, оставяйки я на земята.- Ако отвори устата си още малко, се страхувам, че спокойно ще ни погълне!
-Чух те, Рудолфус! –Сърдито промълви Луциус. Лестранж мина до него и, усмихвайки се, го потупа по рамото. После отиде и застана до останалите.
-Леви, леви, па десни, докато сепията не ни е погълнала! –Усмихна се Руди на другите от отбора, подканвайки ги към вратата. Като мина покрай Луциус прехвърли ръка през рамената му и каза тихо и положително по-сериозно.- Знам, че нещо се е случило, но ти личи прекалено много. После ще говорим!
И хвана една бухалка, разположена до камината, и понечи да удари с нея Бела, но веднага я пусна и вдигна момичето в ръцете си, целувайки я.

-Виж, Потър, въобще не ме интересува! Игрището е запазено за Слидерин!
-Грифиндор!
-Слидерин!
-ГРИФИНДОР!
-СЛИДЕРИН!
-И Грифиндор… -Някой най-нагло наруши изключително пълноценния словесен двубой на двамата капитани а ла „Кой-е-по-големият-мъж?” и всички обърнаха недоволни погледи към очилатата висока вещица.- Тъй като домът ми беше принуден да отработва часове по Вълшебство вчера и пропусна възможността си да тренира, директорът позволи днес и Слидерин и Грифиндор да използват игрището.
Луциус завъртя ядосан поглед. Само това му липсваше в момента… Но нямаше избор.
Чу няколко не-особено прилични подсвирквания, но стисна ядно зъби. Хвана заплашително бухалката, качи се на метлата и рязко се стрелна нагоре.
-Е, Потър, радваш ли се, че провали тренировката ни? –Изсъска в лицето на капитана на Грифиндор, който също очакваше горе съотборниците си.
-Малфой, да не се страхуваш, че отново ще загубите? –Подсмихна се Джеймс, а Луциус му отвърна само с една ужасяваща гримаса, която не предвещаваше нищо добро.
Двама тупнаха на земята в този ден. Първи се стовари Потър, а от носа му течеше кръв. Скоро след това го последва Реджина, която „целуна земята” след удар с „нечий” блъджър и, въпреки всичко, не се нарани сериозно. Просто гледаше ядно отдолу и стрелкаше по Малфой проклятия, които той едва избягваше.
Последният блъджър на Малфой се стрелна към Рудолфус, който го отби с усмивка и се стрелна към Луциус:
-Как е настроението, приятелю?
-А, чудесно!

Първият сняг започна да се спуска на ситни стъкълца лед по земната повърхност. Въпреки студа, той не успяваше да покрие пожълтялата трева. Небето мрачно гледаше в Голямата зала, а седящите вътре сякаш чувстваха ледения вятър във вратовете си. Ваканцията малко по малко приближаваше, а с нея беше дошъл и студа.
Луциус прехапа устни и блъсна напред чинията с препечени филийки. Рудолфус вдигна вежди учудено и попита:
-Защо се впрягаш толкова?
Малфой се наведе леко и му прошепна:
-Задължително трябва да празнуваме победата тази вечер.
Лестранж се усмихна:
-Значи не е важна самата победа, а купона след нея. Странно!
-Странно е, че още не съм ти извил врата след толкова години лазене по нервите ми.
-И това е вярно! –Ухили се Рудолфус.- Поласкан съм!
-Колкото повече иронизираш, толкова по-лошо става!
-Това значи ли, че днес пак ще се целиш само по съотборници? –Ухили се Лестранж.
-Бухалката ми беше крива…
-И моята глава, щом не успя да я уцелиш! –Засмя се Лестранж.
Луциус изпуфтя ядосано и, изправяйки се, промълви:
-Хайде всички, към стадиона!
Реджина го стрелна с ядосан поглед и изсъска:
-Има още един час до мача, няма да седя цял ден в този шибан студ!
-Или тръгваш, или си вън от отбора! –Присви очи Малфой заплашително.
Всички се изправиха и го последваха, а Рудолфус само сви рамене и стана.
-Може ли да дойда с вас? –Погледна го умолително Бела, наблюдавайки с отвращение как Краб нагъваше от филийките, мацайки цялото си лице с мармалад.
-Мисля, че по-добре за здравето ти ще се отрази да не идваш. Погледни го, още малко и ще издиша пламъци в лицата ни. Остани тук, ще се видим след мача.
Бела му удари една звучна целувка и се усмихна:
-Гледай да победите!
-Смея ли да загубя?

Глъчката навън градираше плавно в съблекалнята, подтискайки още повече шепата куидични играчи. След последните няколко скандала на Луциус, всички бяха заглъхнали сърдито. Дори Рудолфус сега следеше мрачно изпод вежди нервните кръгове на капитана, а усмивката отдавна беше напуснала лицето му.
-Едуард, ти минаваш на първа линия, десният фланг! –Измъдри вбесеният слидеринец минута по-късно.
-Но това е моята зона! –Почти извика от изненада Флинт.
-Значи е време някой по-добър да те замести там!
Една тъмнокоса гончийка се впусна към Реджина, възпирайки я да откъсне главата на бившия си приятел. Флинт редеше гневни и нецензурирани думи една след друга, докато обидите не минаха на по-високо ниво:
-Да ти е…
-Стига вече! –Викна Лестранж, изправяйки се рязко.- Луциус, ако се оставяш на ежедневните грижи да те ръководят, може би не ти е мястото на този пост! Ако смяташ да се държиш така, смятам че въобще нямаш място в отбора. А ти, Реджина, не забравяй, че не си капитанка, ще правиш каквото ти каже Малфой! Ако чуя и дума повече, съм вън оттук!
Флинт се намуси и седна на пейката, гневно играейки си с мантията си. Луциус изгледа с един обезумял от ярост поглед Рудолфус и точно когато Лестранж реши, че ще се хвърли отгоре му, капитанът премигна и от гнева му не остана и следа.
„И този далеч ще стигне” сви рамене Рудолфус, сядайки на пейката и гледайки замечтано. Какво ли не даваше да не се налага сега да излиза в студа и да размахва някаква проклета бухалка срещу въздуха. Куидичът внезапно беше загубил своето очарование…

-Хей! –Сърдито се обърна Бела срещу нахалника, който я беше стиснал силно за лакътя.- Рабастиан, пусни ме веднага, преди да е станало лошо!
Лестранж й се ухили иронично на заканата, но все пак я пусна.
-Какво искаш от мен, дяволите?
-Знаеш какво искам от теб! Скоро нещата ще се променят, Бела, погрижил съм се. И тогава ще е по-добре сама да дойдеш и да ми дадеш това, което искам!
-Жалък си, Лестранж! –Изсъска Блек и дръпна ръката си.
-Не смей да ме обиждаш! –Рабастиан хвана китката й и я изви болезнено, но Бела запази хладнокръвие. Той я блъсна напред и изсъска с усмивка.- Сега брат ми те пази, но това много скоро ще се промени!
И изчезна в тълпата, оставяйки Бела в недоумение.

-ХАЙДЕ, РОЗИЕ, ВЗЕМИ ХВАНИ ШИБАНИЯ СНИЧ!
Без успех. Вече трети час групата куидични играчи се стрелкаха през ледения дъжд и светкавиците, но двамата търсачи бяха възпрепятствани от бурята да забележат малката златиста топка.
-Тихо, Лестранж, тихо. –Ухили се Луциус отблъсквайки незаинтригувано един блъджър.- Нещо днес не ти се нрави играта.
Действително, Рудолфус си мечтаеше по-скоро за промоционалния пакет на Нужната стая, включващ леглото, одеалата и Бела, отколкото за този, който му предлагаше куидича. Противно на намусената му физиономия, Малфой направо сияеше. Лошите условия и бурята бяха в унисон с яда му и го успокояваха. Гледаше как вятърът подмяташе Реджина и тя едва се задържаше на метлата, нещо, което гъделичкаше мъжкото его в душата му. Едно мъничко животинче, което допреди няколко часа беше бълвало плужеци и сепии, сега мъркаше удовлетворено.
-Много си проницателен! ЕЙ, ПОТЪР, СЛЯП ЛИ СИ? И ДВАМАТА С РОЗИЕ СТЕ НЕКЪДЪРНИЦИ! ОНИЯ Е СЛЯП, НО ТИ НАЛИ ИМАШ ЦАЙСИ НА ПЪПЧАСЪЛИЯ СИ НОС, ВЗЕМИ ГО ХВАНИ ТВА ТОПЧЕ И ДА СИ ХОДИМ! ЩЕ КАЖА НА ЕВЪНС ЧЕ Я ХАРЕСВАШ И ЩЕ Я ПОМОЛЯ ДА ИЗЛЕЗЕ С ТЕБ, АКО ГО НАПРАВИШ!
-Ха-ха-ха! –Изсмя се Луциус.- Сигурно си забравил, Руди, но Потър е от другия отбор. Целта е ние да победим.
-Ще победи този, който се прибере в топлото легло, преди да е попил кофа дъжд през кожата си! Не ме интересува кой ще победи, искам само да се махам! А тея олигофрени се драпат по средата на игрището! Ще взема аз най накрая да хвана шибания снич…
-ФЛИНТ ОТБЕЛЯЗА ПОРЕДНИЯ ГОЛ ЗА СЛИДЕРИН! ЧЕТИРИСТОТИН И СЕДЕМДЕСЕТ НА ПЕТСТОТИН И ДВАДЕСЕСЕТ ЗА СЛИДЕРИН!
-Пф… -Изсъска Рудолфус и замахна така с бухалката че блъджерът стовари невиждащия в мъглата Потър на земята. Следващият удар беше предназначен за Розие.- А така! Тези двамата и без това са безполезни!

-Кви ги вършиш, бе?
Но Рудолфус не чу повече. Беше зает да оставя най-лъчезарната усмивка да се разлива по лицето му. Прекара ръка като пиян през врата на учудената Бела, притисна я към себе си и се запъти с нея към замъка.
-Но ти… Съвсем си полудял.
-Спокойно, ще се оправят. А и нали ме изгониха само за този мач, не ме интересува особено. Луциус и сам ще се справи…
-Луциус ще те убие, защото събори двамата търсачи.
-Права си, може би трябваше да блъсна и останалите и без това само се мятаха из въздуха като мухи без глави.
Сред ледените капки дъжд се изплува един силует и започна да се приближава към тях. Секунди по-късно и двамата го разпознаха – Бела сведе леко глава, а страните й почервеняха, а Лестранж сбърчи вежди насреща на Регулус.
-Какво искаш, мухльо? –Попита го, опитвайки се да проникне през тези непроницаеми очи, но неуспешно. Глупавият брат на Сириус Блек седеше и гледаше с обичайната си тъпа муцуна.
-Дойде писмо за теб, а бях единствения в замъка. Дръж!
Рудолфус пое плика и го сложи под мантията си, за да не се намокри. После кимна мълчаливо на Блек и се запъти към замъка с Бела.
-Защо трябваше аз да го давам?
-Идиот! Той ще разбере, че планът е мой, ако го направя аз!

Бела притисна главата на Руди към врата си и го целуна. Беше седнала в скута му в опасна близост с огъня. Чувстваше как капки вода падат от косата й върху лицето му и ги бършеше механично с опакото на ръкава си.
-Забравих да прочета писмото. –Измъдри той бавно и бръкна под мантията си. Топлината и умората караха клепачите му да се затварят от само-себе си. А и мекият допир с кожата на Бела съвсем го приспиваше. Клепачите му горяха, челото му също. Без съмнение някаква настинка го налягаше и утре щеше да се събуди по-отпаднал отвсякога.
Разтресе леко глава и й се усмихна. После счупи печата на собствения си герб и зачете писмото, мъчейки се да не затваря очите си. След като свърши второто изречение това вече не беше нужно, защото се беше разсънил напълно и се взираше учудено в пергамента. Като го прочете разтресе отрицателно глава, отричайки че е разбрал правилно и го зачете втори път.
-Какво има? –Попита Бела облягайки глава на рамото му и притваряйки очи срещу меката светлина, която играеше по бледата й кожа.
-От баща ми е, вика ме за Коледната ваканция. –Промърмори машинално Руди, взирайки се в листа и в сенките на огъня, които танцуваха по него.
-Случва се родителите да искат да прекарват семейните празници с децата си. –Усмихна се леко Бела и зарови лице в косата му, целувайки врата му леко.
-Не, странното е че е изготвил точен списък с хората, които трябва да дойдат.
-Ще организира празненство явно. –Измърка Бела и отново целуна врата му.
-Да, но не казва нищо за теб.
-Ти казвал ли си му за нас?
-Не, не. Но пък пише за сестрите ти.
Бела се усмихна в полусъница и прошепна:
-Ще му го простя този път.
-Не, Бел, ти не разбираш. –Руди хвана лицето й нежно с ръце и впери очи в нейните.- Това е нашата Коледа, трябва да бъдеш с мен!
-Тогава остани в замъка и аз ще остана. –Усмихна се Блек, отделяйки ръцете му от лицето си и целувайки ги.
-Не мога, пише че задължително трябва да съм там. –Замисли се Руди.- Ще му пиша още утре.
-Щом искаш.
Бела прокара ръце по гърдите му и се изви върху тях. Минути по-късно вече спеше леко, а Руди наблюдаваше съсредоточено огъня в камината.

Събуждането на Рудолфус и Бела беше съпроводено с много силен писък и зверски шум. Слидерин бяха спечелили мача срещу Грифиндор, след като снича се беше блъснал в челото на Розие и паднал безпомощно в ръката му. Никой не се беше сетил, че глъчката и силният музикален съпровод на Орисниците ще предизвика събуждането на двамата. От своя страна, Луциус беше последвал първоначалният план да притисне някоя симпатична слидеринка към стената. Въпреки че идеята беше това да бъде Нарциса, той бързо се отказа, виждайки нейното нежелание. А и много по-лесно можеше да свали някое от момичетата, които така или иначе кръжаха непрекъсното около него, дори нямаше нужда да се обяснява. И, естествено, Реджина беше видяла всичко, точно така, както трябваше да стане.
-АХ ТИ НИЩОЖЕСТВО! УМРИ!
Впоследствие гласът й заглъхна, защото Луциус бе хванал ръцете й здраво и я изведе от Общата стая в безмълвния коридор, който щеше да стане свидетел на скандалите им. След мача всички се бяха прибрали по стаите, и играчите, и публиката. Седенето часове наред на дъжда ги беше приспало и сега никой нямаше сили да покаже главата си в ледените коридори, въпреки че беше едва седем часът. Имаше достатъчно време до вечерята, където щяха да се съберат тези, които се чувстваха по-добре, за чаша чай и нещо топло за ядене.
Луциус я притисна до стената и я погледна безизразно. Точно преди да каже нещо, той се обърна и се подпря на отсрещната стена уморено. Реджина, изненадана от реакцията му, се свлече надолу по стената и се загледа в обувките си. За втори път Луциус действаше като непознат, за втори път не се нахвърляше отгоре й след всички нейни думи и удари. От една драскотина на лицето му още се стичаше капка кръв като сълза, но той дори не я изтриваше.
Възможно ли беше да съм го пречупила? След толкова много време чак сега личеше че нещо не е наред. Трябваше ли да му изневеря, за да го раня така че да си проличи че ме обича? Въпроси без отговори, точно както самия Луциус. Години наред се чудих какво се върти в главата му, какво мисли, какво чувства. Но безуспешно. Трябваше да минат безброй години за да стигнем до този момент, когато съм готова да жертвам живота си, само за да разбера доколко чувствата му са истински. Щяхме ли да стигнем дотук, ако вярвахме един в друг? Никога няма да разбера. Но ние никога не сме били хора, които могат да имат пълно доверие в друг човек, може би защото нямахме такова в себе си, защото познавахме, благодарение на себе си, колко непостоянни са хората. Бяхме изгубени в собствения гняв към останалите, към живота, към живите и към мъртвите. Бяхме част от свят, който ненавиждахме и тази ненавист растеше с всеки ден, толкова безпричинна, колкото и истинска.
Странно е, че човек започва да прави такива заключения чак когато смъртта го чака в някой скрит ъгъл, далеч от погледа му. Но, въпреки това, я виждаш. Ставаш всемогъщ в последните си мигове… Някой долен номер на Дявола, не се и съмнявам. В този свят малко хора са достатъчно чисти, че да отидат в рая. Но те губят способността си да имат тази сила, която аз имам сега, последният дъх на властта, последната въздишка на живота… Колко много мина от времето, когато можехме да променяме съдбите си.

Скарлет проследи с поглед безкрайните зелени полета и въздъхна. Колко много време сякаш беше минало от спомена за онова безкрайно небе. Снопче дим, което се изпаряваше в пространството. Сега всичко се размиваше в цветове, които тя не познаваше, нюанси, които връщаха болката по изгубения дом.
Тя обгърна с поглед пространството и още една въздишка се отдели от гърдите й, въпреки че не смекчи тягостното чувство в душата й. Но беше прекалено горда, за да признае мъката си. А и какво значение имаше? Оковите бяха на ръцете й до живот.
Да, тогава го вярвах. Вярвах, че животът ми вече е свършил. Още не се бяха случили онези поредици от събития, които и до днес не мога да проумея. Аз бях оставила част от себе си в Америка, бях се променила, бях развила безчувственост и хладнокръвие, с които щях да успея да се справя с ударите на съдбата. Бях приела че вече никога няма да се върна там, където принадлежах, в страната на вечното лято и безкрайния небосвод. Още тогава го знаех, знаех че няма да се върна. Предчувствие, прозрение, предположение… Беше все едно, оказа се вярно. И сега, с последната си въздишка на жива пак ще ожалвам моята родина, моят дом. Защото всеки дъх в Англия беше с надеждата че ще открия пътя назад, назад към себе си. Сега умря всичко, и вярата, и надеждата. И пак се усмихвам. Онази безчувственост, която родих душата си тогава, живее в мен и до днес. И няма да покажа, че съм наранена, няма да прокарвам пръсти във въздуха, търсейки неговия допир, няма да падне и една предателска сълза от страните ми. Защото извървях пътя си, въпреки камъните, в които се препъвах. И щом така е трябвало да бъде, то аз съм преживяла смъртта си толкова отдавна, още докато гледах онова безкрайно небе.

-Ревнуваш!
-Това не е грях.
-Не е и нещо, с което трябва да се гордееш.
Не се поглеждаха. Точно в този момент не искаха да виждат чуждия поглед, нямаше смисъл. Криеха се, защото бяха раними, точно в този момент. А не можеха да си го позволят.
-Ти първа изневери, аз не…
-Не искаше?
Луциус се обърна рязко и огънят в очите му се възроди отново.
-Исках!
-Искаше само да ревнувам.
-И това. Не съжалявам!
-Нито пък аз!
Луциус се стрелна към нея и, без да я докосва, изсъска в лицето й:
-Не можеш да си играеш така с мен!
-Играта може да съществува само между двама души!
Малфой притисна ръцете й над главата й, а тя се усмихна, въпреки болката:
-Можеш да ме нараниш, не можеш да ме пречупиш!
-Така ли?
Огъна ръката й зад гърба, но тя само се усмихна отново, още по-саркастично.
-Мразя те, Луциус, само ти знаеш колко много те мразя! –Прошепна на сантиметри от устните му през усмивка.
-Защото те мразя повече ли?
Впи устни в нейните и прокара ръка през тила й, впивайки нокти в кожата й и чувствайки как всяка част от нея трепери, чувствайки се по-силен отвсякога.
-Ненавиждам те! –Прошепна и го блъсна толкова силно, че се удари в отсрещната стена на коридора. Приближи се до него и, хващайки косата му, изви врата му назад и заби болезнено зъби във врата му. Малфой се обърна и вече тя беше притисната към стената. Хвана гърлото й здраво и тя отпусна хватката си, задъхвайки се. Сълзи течаха по бузите й от задух. Разкъса с нокти ризата му и тя се обагри в алено.
-Ще умреш от моите ръце, нещастнице! За всичко, което ми причини!
Впи устни в нейните, усещайки отново отровата, която впоследствие щеше да ги убие. Прокара ръце надолу по гърдите й, притискайки я още по-силно към стената. Реджина изстена от болка и обви с крака кръста му. Прокара пръсти през косата му и в някакъв унес се остави да разкъса ризата й.
Същото усещане, само че по-истинско.
-Мразя те! –Прошепна хиляди пъти в ухото му онази вечер. Искаха единствено да се наранят, но чувствата не им позволяваха. Въпреки ударите, въпреки думите, въпреки синините и кръвта, те не успяха да се наранят, напротив. Болката, която се разливаше по телата им, не проникваше в душите им. Удари я силно, а тя се усмихна през сълзите на болка. Захапа с цялото си отчаяния врата му и прошепна за сетен път.- Мразя те!
После не й останаха думи, беше се отдала на чувствата. И, колкото и искрени да бяха словата им на ненавист, колкото и истински да бяха, те потъваха нечути в тишината.

“Рудолфус,
Страхувам се, че точно близките ти отношения с Белатрикс пречат на това да ни посети. Нещата се променят, сине, ще трябва да се научиш и ти да се променяш спрямо тях. Научи се да ги приемеш, време е.”

Декември довя студ и сняг в околностите на Хогуартс. Все по-често слидеринци търсеха топлина в чуждите обятия и все по-често я намираха. Животът течеше с пълна пара, носейки на всички удовлетворение, но и малко тъга.
Петък настъпи изключително бързо. Дойде времето всеки да тръгне по дългия път към вкъщи, за да се порадва на коледните празници заедно със семейството си. Неусетно беше настъпил момент за раздяла, който щеше да продължи доста повече, отколкото налагаше ваканцията. Щяха да прекарат една студена и самотна Коледа, но все още не го разбираха. Бяха далеч от мисли за бъдещето, живееха ден за ден и в собствените чувства.
Луциус и Реджина се бяха събрали. Отново. Дни, преди задълженията да ги разделят. Малфой заминаваше за дома си, Рудолфус, Нарциса, Рабастиан и Регулус също. В Хогуартс щяха да останат само шепа хора, всеки със своята причина.
Сивиръс се беше отказал категорично да се прибира, чувайки слухове, че баща му се беше завърнал отново у дома. След месечно отсъствие проблемите, побоите и скандалите щяха отново да залеят малката съборетина и той не искаше да става свидетел на това.
От своя страна, Сириус и Нимфадора заминаваха заедно с Мародерите за малката къщичка на Блек. Щяха да прекарат ваканцията заедно, в смях и радост, без проблемите, които щяха да станат част от живота на слидеринци. Джеймс, познаващ близостта на къщата на Лап с тази на Лили Евънс, не се притесняваше изобщо за бъдещето. Нимфа, червенееща при вида на Тед Тонкс, щеше да бъде предизвикана сериозно от приятелите си, защото те го бяха поканили за Коледната нощ. Ремус стягаше големият си куфар по-скоро с учебници с книги, отколкото с дрехи. И, все пак, щеше да прекара солидно количество време не в тяхната компания, а в тази на приятелите си. И нямаше въобще да съжалява за това.
Колкото до Сириус, той се радваше, че се връща у дома. Щеше да спретне купон за чудо и приказ, без да се съобразява с никакво чуждо мнение. И щеше да си прекара прекрасно.
Белатрикс беше отговорила категорично и отрицателно на молбата на майка си да се върне на Гримоулд номер 12. Не искаше проблеми, не искаше и присъствието на сестра си Нарциса. Чувството да изпраща семейството си за празненство, където не я искаха, я подтискаше. Вярваше безумно на Рудолфус и не желаеше да се споменава факта, че няма да са заедно на Коледа. И, все пак, някакво тягостно чувство свиваше душата й при мисълта, че го оставя да си замине за вкъщи. Усещаше, че семейството му го отделя от нея, и ревността я завладяваше отвреме-навреме, чувство, което не познаваше.
От своя страна Реджина, вярна на себе си, последва категорично собственото си мнение. Тръсна отрицателно глава срещу Луциус, който я канеше у дома си:
-Мерси! Не искам да съм в компанията на хора, които ме гледат с отвращение, само защото онзи глупак дядо ми си е имал вземане-даване с мътнород! А и няма да оставя Бела сама! Ходете си чупете главите сами!
И действително, въпреки словата на Луциус, тя остана непреклонна. Щеше да остане в Хогуартс, заедно със мистериозния Сивиръс и отчаяната Бела.

Бела стисна ръката му и се усмихна, опитвайки се да скрие тъгата си:
-Не е болка за умиране! Това е само една седмица, ще го преживея!
-Ще ти пиша всеки ден, обещавам!
-Мръсник! Никога не давай обещания, така разбирам че не си сигурен че ще ги изпълниш!
И го целуна леко.
-Драги ученици! Точно след един час тръгва Хогуартс Експрес за гара Кингс-Крос. –Разнесе се из залата гласът на директора. Вилиците тихо тупнаха в чиниите и всички обърнаха поглед към Дъмбълдор.- Това лято се състоя магьосническо състезание между най-големите училища в Англия за Националната Купа на Училищата. С чест мога да кажа, че участниците от Хогуартс се представиха не прекрасно, а великолепно. Сивиръс Снейп, Лили Евънс, Кристин Полит и много други, благодарение на които купата лежи на почетно място в Трофейната зала. По случай тяхната победа, училищното настоятелство реши да организира Новогодишен бал в чест на победата, където да отпразнуваме техния успех. –Залата гръмна в овации и радостни викове, но бързо замлъкна при жеста на усмихнатия директор за мълчание.- Всички ученици са канени и, повярвайте ми, няма да съжалявате, ако присъствате. Поради тази причина влакът Хогуартс Експрес ще пътува два пъти, за да ви прибере от домовете ви. Освен на втори януари, той ще вземе и желаещите да присъстват на тридесет и първи декември. Точно в десет часа ще тръгне от Кингс-Крос за Хогуартс. Празненството започва точно в девет часа тук, в Голямата зала. Желая ви приятно изкарване на Коледните празници и да се забавлявате истински на Новогодишния бал.
Директорът се усмихна лъчезарно и седна на стола си под бурните ръкопляскания на учениците.
Бела се засмя и се хвърли бързо на врата на Рудолфус:
-Ще ми избягаш само за шест дена!
И впи устните си в неговите.

Директорът беше дал зелена светлина на тези, които искаха да изпратят приятелите си до Хогсмийт. Докато Бела и Руди се бяха въргаляли в снега по пътя, прегръщали и хвърляли по вратовете един на друг, между Реджина и Луциус сякаш се беше образувала голяма пропаст, която и двамата не можеха да си обяснят. Вървяха мълчаливо със слепени ръце и дори не се поглеждаха. От своя страна, някъде там назад по пътя, Мародерите се целеха със снежни топки и се радваха на ядосаното изражение на Ремус, който тръскаше една подпухнала от снега книга и заплашваше с какви ли не отмъщения. Нещо, което му беше нетипично. Регулус и Рабастиан се пазеха от двете групички, скривайки се като мишки от всеки поглед.
-Обичам те, дебеланчо! –Изсмя се Бела в ухото му, когато двамата се стовариха в снега.- Но трябва да отслабнеш.
-Тази ваканция ще се стопя от мъка по теб, зверче мое, не се притеснявай! Как ще преживея липсата на отровния ти език и пакостливите ти ръце! –Изсмя се насреща й, помагайки й да се изправи и тупайки гърба й от снега.
-Празни приказки! Само заплашваш да ме напердашиш, а никога не го правиш. –Усмихна се и отмести ръцете му, за да се почисти сама.
-Ей сега вече ще те напердаша! –Викна той и я подгони през снега. Настигна я бързо и я вдигна във въздуха, а тя замята крака в опит да се освободи.- Хайде сега оголи задни части, след като не ми вярваш!
-Оголи си своите! Отказвам да участвам! –Изсмя се Бела и хукна отново да бяга.
Десетина минутки по-късно вече бяха на гарата.
-Време е да се качваме. Хайде, калпазанке, пусни ми ръката преди да съм те напляскал!
-Хайде отново, ако смяташе да го направиш, нямаше да ме заплашваш.
Бела се хвърли на врата му, зарови пръсти в косата му и го целуна:
-Обичам те! –Прошепна тихо и сериозно.
-И аз те обичам, зверче мое!
И Рудолфус се качи на влака, оставяйки в душата на Блек някаква странна празнина, която тя не познаваше.
Стисна ръката ми, не каза нищо, не ме целуна. Просто я стисна силно и, без да ме поглежда, последва Рудолфус. Какво ставаше, по дяволите? До вчера ние отново бяхме близки, отново бяхме заедно. А сега сякаш бяхме непознати. Дори не трепна, нито за миг. Тогава ме връхлетя с пълна сила някаква болка, някакво предчувствие, че вече нищо няма да е същото. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да го спра, да не му позволя да се качи на този влак. Охладнявахме бавно, с всяка изминала секунда, скоро щяхме да сме непознати. А аз не викнах, не казах дума, не го дръпнах, не го задържах. Още тогава го предадох, още тогава предадох себе си. И знаех, че ще стигнем дотук, знаех че ще бъдем чужди. И пак не го спрях. Влакът тръгна, а с него и част от мен. Усещах ударите на сърцето си и дъха си. Не трепнах за него тогава, мислейки че е вече късно. Без да зная, че още можем да спасим любовта си. До днес не го направих, до днес не му показах. Мислех че е вече свършило, още преди да започне. Не мразя теб, Луциус, мразя себе си. Защото ти извърши нещо, което ни отдалечи, но аз ти позволих да се качиш на влака и да ме напуснеш. Грешки, Луциус, грешки… Едва ли някой е грешал толкова много, колкото ние с теб.
Плачеш… Не плачи, мили, не плачи. Аз отново те нараних, но няма връщане назад. Глух си за мислите ми, но ги чуваш в ушите си, нали? Защото и твоят разум е зает със същите. „Защо се наранихме така?”

-Нещо лошо ще се случи!
-Стига, приятелю, ти съвсем се побърка! –Отпусна се с усмивка Рудолфус на седалката в купето.- Защо винаги трябва да се случи нещо лошо? Отиваме си у дома за една седмица, ще прекараме страхотно Коледните празници и после ще се приберем за бала. И всичко ще бъде не добре, а прекрасно!
Луциус не отговори. Лошото предчувствие го беше обхванало изцяло, още когато се качи безмълвно на влака. Случваше се нещо и, макар да не знаеше какво, разбираше че е истинско. И щеше да ги връхлети много скоро, с пълна сила. Нещо, чието име беше Скарлет, но той още не го знаеше.
Той извърна поглед към прозореца, за да покаже, че не му се говори. Загледа се в размиващите се образи и преливащите се нюанси и за пръв път се почувства слаб. Уплашен? Не, това беше невъзможно. Беше ли?

Бела вдигна изморен поглед от книгата и се заслуша в пращенето на огъня. Беше минал едва един час, откакто беше изпратила Рудолфус, а вече се чувстваше отегчена, тъжна, самотна. Снейп го нямаше никъде, а Редж бързо и безмълвно се беше скрила в момичешката спалня. Няколко слидеринци влизаха и излизаха от Общата стая, но сякаш бяха непознати. Щеше да прекара една дълга и самотна ваканция.
Навън все още беше мрачно като заранта. Облаците поглъщаха цялото небе и го криеха от погледа й. Снега падаше на парцали и покриваше засмените личица на шепата оставащи в замъка ученици, които бяха решили да прекарат малко време в игри навън.
Бела хвърли книгата на земята и се сви на кравай на креслото. С Рудолфус не се бяха разделяли за повече от час, откакто се бяха събрали, и сега самотата й беше непозната, ужасяваща, хладна. Чуваше тиктакането на големия стар стенен часовника отброяваше времето до завръщането му. Сякаш докато ги гледаше, секундите течаха още по-бавно. За миг очите й започнаха да парят, но тя свенливо спря сълзите.
Секундите течаха все по-бавно и по-бавно, докато, най-накрая, часовникът сякаш замря съвсем. Бела проследи с поглед снежинките, които се сипеха от прозореца, и се приближи да го затвори. Усещаше странно очарование в ледения вятър и бялата картина и, подпирайки се на рамката, се вгледа в далечината. Дали не трябваше вече да е получила писмо от него? Беше ли добре?
При вида на вкаменените стрелки страните й едва не пламнаха от срам, предизвикан от тези мисли. Държеше се като малко момиченце, на което лошите хора са откраднали любимото мече. Но, колкото и да си втълпяваше мислите на „възрастния”, съзнанието продължаваше да лети натам, в далечината, през снега и вятъра.

-Редж? –Глухо и неуверено прошепна някой в тъмнината.
Никоя от седмокурсничките, освен Флинт, нямаше да прекара ваканцията в „Хогуартс”, затова тя можеше да се разполага с цялото помещение. То можеше да попива част от болката и разочарованието или поне да пази самотата й. Забравяйки в мъката си съвсем за Белатрикс, беше легнала на леглото си, спускайки пердетата на прозорците. Задухът и мрака я подтискаха, но и успокояваха. Не се беше разплакала, не беше помръднала, не беше примигнала и сякаш дори беше забравила да диша. Не чуваше и не виждаше нищо, въпреки че другите не я вълнуваха. Някакъв сън между живота и смъртта, в който беше съществувала изцяло в последните няколко часа. А събуждането щеше да върне и болката, и самотата, и безнадеждността.
-Здрасти! –Усмихна се, може би прекалено лъчезарно за настроението си, Реджина, обръщайки глава.- Бях малко уморена и реших да полегна. Колко е часът?
-Осем и петнайсет. –Отвърна смутена Белатрикс.- Реших че не искаш да пропуснеш вечерята.
-И даже си била права. –Усмихна се отново Флинт, не по-малко изкуствено. Последното, което желаеше в момента, беше да отиде в Голямата зала, камо ли да вечеря. Чувстваше странно отвращение от всяка мисъл за ядене. И, въпреки това, десетте часа, които беше прекарала в егоистично съществуване, й се виждаха ужасяващо дълги при вида на отегчената Бела.- Хайде да тръгваме! –И наметна първата срещната мантия.

Някъде там, из коридорите, Сивиръс беше подвил гръб под купчината огромни и вехти книги и смяташе да прекара остатъка от вечерта в завършването на заклинанието, което му беше откраднало толкова много ценни часове в библиотеката. Беше обядвал обилно, а и смяташе да посети кухнята късно през нощта, което обезсмисляше вечерята. Сега имаше по-важна работа.

-Виждаш ли ги сега? Виждаш ли ги както ги виждам аз? Затвори очите си, за да прогледнеш. Затвори ги и виж света в шепите си. Където ме няма нито мен, нито теб. Пустинята на въздишките, където сълзите са вече пресъхнали, падат само малки капчици мъка… Затвори съзнанието си, чуй живота, виж света… без мен и теб….Завинаги в мрака!
Ек на спомените, последен пристан на болката, кънтящ в тишината, но без сили да отвърнеш. Нямаше смисъл, нямаше причина… само ситни капки дъжд… но болеше. Мисълта по онези отминали моменти, които толкова често преживяваме отново и отново, но никога изцяло. Докосваме небето и крачим по водата. Но не днес и не тук. Винаги и никога; само в изкривените си от болка души. Инвалиди, не можещи да изживеят с цялото си сърце един-единствен миг. Отчаян стон на съзнанието, игра на разума, последна въздишка по небесни кули; онова изгубено в пространството време, което никой смъртен не може да върне. Нито ти, нито аз. И раждаме спомена отново и отново, за да боли пак и пак; мъката със щастието да се слива и да бъдем отново живи в нищото, бездетния ни отец. Част от средата, парче свят, събрано в мъничка шепа дъх. Та когато кръвта пресъхне, а сълзи - се загубят, да знаем че били сме живи… някога…

Сплети ръцете си във моите,
Дъх, вик и въздишка тиха
Виж как сълзите, грешните,
В капка брилянт океан болка скриха.

Не вплитай смях в предсмъртен стон,
Сърце у шипов храст ти не притискай,
От живот и смърт не ще намериш ти подслон,
Но в замяна душата си не искай.

Не скръствай ръцете свои за молитва,
Не докосвай устни в тишината,
Не скланяй глава пред мраморна реликва,
Не попивай отчаяние в самотата.

Не бъди вечна, бъди истинска,
Не живей утре, ала днес.
Дяволът не тебе в обятията иска
А над волята превес.

Бъди не ден, не нощ,
Бъди не Слънце, не Луна,
Не вливай чувства в капка мощ,
Смъртта е винаги сама.

Не убивай мравка за живот,
Не създавай паметник на чувство,
Не бутай света за сетен оборот,
Не затваряй клепките унило.

И ако в дъха си
Предсмъртна агония чуеш,
И ако в плътта си
Предсмъртен трепет познаеш,
И ако в сърце си
В предсмъртна болка се омаеш…

Та когато кръвта пресъхне,
Та когато сълзи се загубят,
Да знаеш че живи бяхме,
Остави ги чужди да скърбят.

За парченце свят, за капка кръв,
За дъх живот и за малко плът
На колене не падай пред свещената обител
Нали живота не е дар от Бога?
Не мъчи ти нашия спасител!

Но нали били сме ние някога…
И били ли сме наистина преди?

Двете влезнаха в Голямата зала и атмосферата накара дори Реджина да се усмихне. Толкова ведра, толкова празнична.От тавана падаха дълги зелени гирлянди и се полюшваха при всяко леко движение на въздушните маси. Всичките стени бяха обгърнати от малки купчинки захарен сняг, който се разпръскваше едва-едва на меката светлина от камините, които гледаха отвсякъде. Бурни огньове се стелеха във вътрешността им и обливаха с топло чувство на уют присъстващите. Малки червени чорапчета висяха тук-там от тях и се обливаха в огненочервено от тлеещите дървета. Коледните елхи вече бяха накацали из помещението и едва не се огъваха от огромното количество играчки, които ги бяха отрупали. Сякаш по-зелени отвсякога. Когато някой посегнеше към тях, те отскачаха назад.
Четирите маси на домовете бяха изчезнали безвъзвратно и на тяхно място сега се разполагаше Височайшата, отрупана с благоуханни ястия. На нейно място, горе на подиума, сега се беше огромната коледна елха, гледайки величествено останалите. Беше отрупана с големи червени панделки, а краищата им падаха на вълни, докосвайки леко игличките.
На масата се бяха разположили Дъмбълдор, учителите и няколко ученика, сред които един значително по-висок и масивен от останалите.
Редж и Бела седнаха с мълчаливи усмивки.
-Добър вечер! –Погледна ги бащински Албус и те кимнаха.- Тази зима малко ученици останаха в замъка. Надявам се да се върнат за бала.
Професор Вери измъмри нещо на носа си и с директора се впуснаха в ожесточен спор.
Бела едва докосна храната, за да осъзнае че не изпитва и капка чувство за глад. Редж до нея също странеше да не пада погледа й върху отрупаните чинии. Просто гледаше отнесено украсата и ровеше вяло с вилицата наденичките.
-Искаш ли да отидем до соварника? Искам да пратя два реда на Руди.
Реджина сведе глава към нея и се замисли. Ако сега тръгнеше с нея, то щеше да се наложи и тя да напише една-две думи на Малфой. А не желаеше да има никаква връзка с него точно сега. След изпращането нещо между тях се беше прокъсало и, въпреки че за в бъдеще щяха да полагат неимоверни усилия, за да закърпят празнината, тя щеше вечно да съществува между тях.
-Аз мисля да пропусна. Нещо ми се гади и смятам да легна да почета малко. Ако искаш ела да спиш в наш’та стая, може да поиграем на карти или малко шах?
Бела се усмихна в знак на съгласие и двете се разделиха. Минути по-късно тя бутна старата дървена врата и леденият вятър погали гърлото й. Завъртя се на една колона и обгърна целия хоризонт с умиление. Имаше видимост във всички посоки на света, а отвсякъде я гледаше искрящата снежна белота. Бяло, бяло, всичко беше бяло. Въздъхна тихо и топлият й дъх се превърна в плътна сребърна пара отчаяние. Усмихна се на мисълта, че съвсем е забравила да вземе необходимите пособия за писмото. Погледът й падна в самата сърцевина на кръглото помещение, където беше разположена голяма кръгла маса със стар скърцащ и нестабилен стол. Върху нея стояха безмълвни няколко пожълтели пергамента, мастилница с изветряло мастило и перце, огризано от масата птици, които се въртяха из соварника.
Бела докосна леко масата и се разположи на стола. Увереността, с която хвана перото, бързо се изпари, когато то докосна пергамента. Какво да му пише?
Не исках да звуча отчаяно, не исках да знае какво чувствам, когато го няма. От друга страна, не желаех и да бъда груба. Пергаментите бързо изчезваха, смачкани и захвърлени на земята. И думите ми бягаха, и чувствата се бореха, защото се лутах в собственото си съзнание. Бях слаба, а не исках. Бях слаба, а не можех. Бях слаба, а не трябваше. Дете, за първи път във водовъртежа на живота. И бях сама, боже, колко самотна се чувствах в онзи момент… Още преди рязко да скоча в истинския свят, без мечти, без надежди, без вяра. И беше ужасно, ужасно беше да се лутам между възрастния и детето в себе си. Не успя да ме опази такава, каквато ме обичаше. В целия си живот съжалявам само за едно нещо… За него и за това, което му причиних, опипвайки слепешката пътя си през болката и страданието… И грешах, грешах много… Но само за него съжалявам… За този човек, който обичаше онова глупаво, наивно дете… И когото толкова много разочаровах…

“Къде си? Какво се случва? Защо не пишеш? Празни обещания, Руди, празни обещания!”
Първи ден, втори ден, трети ден… Листовете на календара падаха безвъзвратно. Нито изречение, нито дума… И седях вкопчена в спомените, чудейки се да се притеснявам или да скърбя. Докато се осъзная, от мен не беше останало почти нищо – не се смеех, говорех все по-малко… И се чувствах зле, колко зле се чувствах само. Сама в хладния замък в компанията на собствените мисли. И предполагах, предполагах какво можеше да се е случило... И колко ужасни бяха тези предположения…
На петият ден съвсем се сринах, не напуснах леглото си дори. Редж беше почти толкова мълчалива, колкото бях аз. И си прекарвахме дните в стаята на седмокурснички, без дори да обелим и дума. Всяка със своите мисли. И нямахме нужда една от друга. Реехме се из въздуха, безлични, безплътни, шепа дъх в тъмнината. И никой не ни виждаше и ние никого не виждахме. Бяхме призраци, за няколко дена ние бяхме напуснали телата си…. бяхме ги изоставили назад на пътя към себе си. Безплътни… Безплътни в отчаянието си…

Блъсна я на вратата и я обърна към себе си.
-Имаш проблеми, Малфой! –Изсмя му се в лицето Скарлет.- Ти си най-лошият най-добър приятел, когото познавам!
-А ти си прекалено самоуверена, за да мислиш, че го вълнуваш! –Изсъска Луциус.- Имай в предвид че е оставил едно същество само в замъка, а то значи много повече от теб!
-Аз може да не струвам нищо, Малфой, но и ти не си кой-знае колко по-ценен от мен! Погледни се какъв боклук си! Пари да ми дават не бих имала нищо общо с теб!
-Не те питам! –Звучната плесница накара Скарлет да извие глава настрани, но не успя да изтрие усмивката й. Пренебрежението й жегваше гордостта му. Но тя не го вълнуваше, беше просто призрак. Гледаше я жадно, но не я искаше. Нараняваше я, но не я мразеше. Тя просто не съществуваше в неговия свят.
-Удряш силно, но не ме нараняваш! –Изхили се Скарлет, а от устната й потече струйка кръв и тя я изтри с опакото на ръката си.- Коя е тя?
-Коя?
-Момичето, в което си влюбен.
-Глупачка! Защо трябва да съм влюбен в някого.
-Има две причини да се държиш така с мен. Или не искаш да я нараниш, затова смяташ да нараниш мен. Или обратното – искаш да се чувства зле, затова го правиш.
-И третата – ненавиждам те и затова го правя.
-Не можеш да ненавиждаш човек, който познаваш бегло от няколко дни!
-Кой го казва?
-Който пита.
-МЪЛЧИ!
-Мълчат тези, които няма какво да кажат. Аз не съм в тази група.
-Изпълнявай!
-Аз да не съм ти домашен любимец? Легни, стани, легни, стани, дай лапа, на място!
-Ако ми беше нямаше да си вече жива!
-Да, но съм! Следователно не съм ти някакво псе, което да подритваш!
-Прави каквото ти казвам!
-Накарай ме!
Втори шамар и отново без реакция. Усмивката не слизаше от лицето й.
-Съжалявам, приятелю, пожелавам ти повече успех следващия път.
-Мълчи!
-Удари ме с юмрук, де! Айде, господин Кашкавалени пръсти!
-Искаш ли?
-Хубав въпрос… Ти да не си глух? Удари ме!
-Аз наистина ще те ударя!
-Тогава защо предупреждаваш. Хайде, мухльо, да падне таванът ли чакаш? Удари ме!
-Не ме предизвиквай!
-Не ме командвай!
Действиетелно, Луциус удари силно юмрука си в лицето й. Скарлет усети как областта около окото й се подува, но продължи да се усмихва, въпреки болката.
Колко силна бях станала за тези няколко дни… Нещо се беше огънало и проявявах твърдост, която не познавах в себе си. И можех да манипулирам съзнанието му, можех да обтягам нервите му като конци за зъби. И ми беше приятно да си играя с гордостта му.
-Удряш като жена! –Изсмя се момичето.
-Обиждаш ме със собствения си пол!
-Еми не приличаш на женолюбец! –Изсмя се отново.
-А трябва ли да съм?
-А трябва ли да не си?
-Ти ще млъкнеш ли най-накрая?
-А ти ще ме оставиш ли да се прибера в стаята?
-Мълчи, глупачке, мълчи… -Почти изстена Луциус. Още малко и съвсем щеше да загуби контрол върху себе си.
И тогава спрях. Нещо ми подсказваше, че играта ще загрубее и реших да напусна масата.
Скарлет го побутна леко, усмихвайки се мило и учтиво помоли:
-Може ли да се прибера в стаята? Моля.
-Не.
-Чудесно. Ще си стоим цяла нощ тук. –Сбърчи устни и сплете ръце като малко ядосано дете.
-Това е идея!
Невероятно е колко малко приличаше на Редж. И точно в този факт се състоеше приликата им. Сега, като я гледам, си спомням как ме гледаше Скарлет тогава. Някаква странна връзка имаше между тях, колкото и да бяха далечни. Аз ли сринах живота им? Аз ли нараних толкова и Нарциса, и Реджина, и Скарлет? Аз ли бях? Никога няма да разбера. Във водовъртежа на тези събития бях забравил да виждам какво всъщност се случва. Някакви импулси, които обвиваха тялото ми и им се подчинявах. И никога не си зададох въпроса защо. Може би сега, докато гледам как убивам себе си, мога да дам отговори на този въпрос. Но няма ли да бъдат празни и безлични, щом не могат да променя миналото? Грешки… Страшна дума, няма да я кажа. Ще си я помисля, но няма да я кажа. Ако съм сгрешил, то е в това че бях себе си, че съществувах толкова години… Самоубийството не беше ли най-страшният грях? И как да избирам между грешката и греха? Сега се смея, преди не бих си го позволил… Не плачи, мила, не плачи… Спасявам те от самата себе си. Привилегия, чието право нямам. Усмихни се, момиче, усмихни се. Искаш да знаеш какво ще стане с нас? Е, ще трябва да почакаме и да видим…

Усмихна се на изображението си в огледалото и свали бързо роклята. Дори незнаеше как да се чувства от всички тези събития днес. Беше отпаднала и мълчалива цялата вечер. Отбягваше ожесточено компанията не само компанията на Луциус, но и на всички останали. Търсеше го с очи, но него го нямаше. Нямаше как да е тук, сред тези усмихнати и богати хора. Той се беше скрил в сянката на някое дърво, свеждайки глава в тишината. И тя нямаше да може да види лицето му, отново. Щеше да остане в сянката, щеше да се скрие от очите й. Чувствата се сливаха отново и отново… Но тя знаеше че го обича… Онзи, мистериозният, непознатият, тихият… Човекът, който странеше от хората, за да не съумеят да го променят, да го убият… Който я беше повел след себе си към чудните градини на щастието, на усмивките… Онзи път, когато беше докоснала устните му с треперещи пръсти… Той не се отдръпна, но и не отвърна… Толкова вледеняващо, толкова истинско чувство на обич… Към призрака на онзи непознатия… И колко много казваха немите му устни… и колко много виждаха слепите му очи… И колко истински беше в безплътното си съществуване…
-Затварям ги… Ти ще се появиш ли?
Думи в тишината… Неми, безплътни… Думи нечути… Завинаги в мрака.

Погледът случайно падна на дланта, където още пламтеше раната от изгаряне. Кръста, който беше изпепелил кожата й на мястото, още грееше в огненочервено. В мислите си съвсем беше забравила за Усмивката на Дявола.
Бях объркана, бях влюбена. Какво искаш да чуеш? И, да, може би беше по-добре да не мисля за Усмивката тогава. Този странен транс ме беше разтърсил и нямах никакво желание да се бъркам отново в това… нещо… Което толкова ми повлия впоследствие…
„Дали да не се опитам да го разгадая? Не, не, по-добре не. Ще изчакам Руди да се върне, той знае най-добре.”. Е, да, но откъде можех да зная, че точно той ще стане причината да се впусна в това безразсъдно приключение, въпреки че съвсем скоро, като му кажа… Той ще се опита да ме спаси… Аз или той, няма място и за двама ни… И незнам чие сърце да пробода, за да спася живота на притежателя му… Аз или ти, Руди? Предполагам винаги това е бил въпросът…

-Не смяташ ли че това е прекалено? Играеш си с огъня, Раб! –Прошепна Регулус и се загледа в приятеля си. Не можеше да го познае, толкова злоба имаше сега изписана по лицето му.
-Няма винаги да съм недодяланият! Време е нещата да се променят!
-Но искаш ли го ти? Или просто желаеш да разбиеш живота му?
Рабастиан не отговори, защото нямаше да каже думите, които Рег желаеше да чуе. Вече беше свършило, каквото беше започнал, трябваше да довърши. И нямаше да се влияе от нечии чувства или мисли… Сега нямаше връщане назад. Или поне така беше по-приятно да си мисли…

-Вече не е забавно, Малфой! –Начумери се Скарлет, наблюдавайки как навън вече се разсъмва.- Пусни ме да си легна, ходи и ти да поспиш. Утре пътуваме за Хогуартс… Малко сън няма да ни се отрази зле.
-Откога се загрижи за мен?
-Откогато ми се доспа! –Прошепна Скарлет и се спусна надолу по вратата. Обгърна краката си с ръце и се прозя. Тази нощ се беше оказала отчайващо дълга.
Луциус напусна поста си пред вратата и се свлече до нея. Скарлет дори не се замисли, облегна главата си на рамото му и затвори очи. А Малфой дори не трепна от почуда, камо ли да я отблъсне.
-Дошъл си за нещо. –Прошепна тихо.- Направи го и да си ходим.
-То не зависи ли и от теб?
-Не е измислено, за да зависи от мен.
Беше права, както винаги. Учудвам се как това момиче винаги знаеше какво мислим, какво чувстваме… Разбираше всичко, още преди да е минало през съзнанието ни… И винаги беше права. Познаваше всички ни по-добре, отколкото ние познавахме себе си. И беше болезнено да знаем, че я нараняваме толкова много и няма как да го променим… Сякаш беше създадена за болката, която раждахме в душата й… И не се гневеше, не се съпротивляваше… Приемаше всичко, без да гъкне… А нещо вътрешно в нея крещеше и ни беше приятно да го чувстваме при всеки допир с кожата й.
Погледнах я… Беше толкова смирена, толкова хладна към болката… Изкупителната жертва на демоните ни… Тогава обаче още не го знаех… Бях сляп, забрави ли? Трябваше да греша, това беше моя път…
Отдръпна се от нея и вдигна ръка брадичката й:
-Гледай ме!
И Скарлет отвори очите си. Не трепнаха часове напред. Може би знаеше, че се случва нещо, което ще разтърси света й, може би просто я болеше, но не искаше да си го признае. Нямаше как да разбера, никой не знаеше какво се случва в душата й… Тя не беше Бела да казва, не беше Редж да чета в очите й… Тя беше Скарлет, различната от всички останали…
Ръката ми в унес се плъзна към гърба й и издърпа ципа на корсета надолу. Гърдите й си поеха сякаш за първи път тази вечер дъх… Беше като удавник, когото океана дърпаше към мъртвата си синева… И тя можеше да оцелее само ако се научи да бъде наранена, да бъде безчувствена…
Секунди по-късно и полата падна. Усетих я в обятията си и тя пое болката ми… За първи път, но щеше да се случва отново и отново. Мълчи, момиче, не викай. Има още време до края, още много грешки до изхода…
А Скарлет не издаде и звук. Не беше като теб сега. Беше онемяла, ослепяла и безчувствена. Не като теб сега… Наранявам ли те, като ти го казвам? Чуваш ли мислите ми, чувстваш ли сълзите ми по страните си? Мълчи, мила, мълчи… има още много до края…
Дори не понечи да ме целуне, Редж… Нямаше да й позволя. Само ти имаше тази власт над мен, само ти, мила.
Не ме питай защо го направих, не мога да ти кажа. Трябваше, трябваше да греша… Но тя попиваше болката ми… Сърцето ми, Редж, това, което ти разкървави, забрави ли? И аз спасявах и двама ни! Да, тогава го вярвах…. Исках да го вярвам…
Не ме гледай така, недей… Пищи, плачи, само не ме гледай с тези очи… Наранихме се достатъчно, не мислиш ли, Редж? Време е да те освободя… Прекалено дълго беше призрак, прекалено дълго страдах от това… Скоро ще си свободна, мила, обещавам ти… Само още малко болка и ще се свърши… Кълна се не в себе си, а в теб… Защото теб съм обичал, обичам и ще обичам винаги много повече от всяка друга… Тихо, тихо… Още малко и всичко ще свърши… Сега мълчи, потърпи малко… Има време да си щастлива… Страдай сега… Не ти остава още много…


Отворих очи с мъчителното чувство че днес ще я видя. Исках да се скрия, да потъна някъде. Защо трябваше да се случва точно на нас? Кой беше измислил този пъклен план, за какво? Почувствах силно главоболие и осъзнах че цяла нощ се бях лутал между съня и будното състояние. Вчера сълзите бяха текли от само себе си… Днес вече нямаше и следа. Само подпухналите очи и болката в челото.
Някакъв странен унес, в който живеех целия ден. Бели петна по спомените… Може би не исках да се сещам, може би не трябваше… Мисълта ми ту летеше стремглаво, ту съвсем замираше. И аз не знаех нито къде се намирам, нито защо.
Бяло петно… И после бяхме вече във влака. Вдъхвах дима на железницата, но не го чувствах. А тя просто облегна глава на рамото ми и отърка муцунка в блузата ми. Кога бяхме станали от непознати близки? За една вечер? Беше ли възможно? Толкова рязко скачане през времето…
Наблюдавах колко неловко се чувстваше Луциус… Откъде можех да зная на кои свои демони беше дал отдушник, в чие сърце беше родил ада… Дотогава не се бях замислял какво причинява на останалите, мисля че му е било писано да наранява останалите, за да се самоизяжда… И мълчахме, и тримата… Предполагам че нямаше какво да си кажем. В един миг бяхме толкова чужди, толкова непознати… И всяка дума ни напомняше как сме наранили хората, които най-много обичаме. И всичко се размиваше в цветове и чувства, а ние нямахме превес над съдбите си, не управлявахме вече сами животите си… За първи път имаше някой друг, който ни влияеше… И това не беше човешко същество, и това не беше дори призрак… Съдбата ни беше променила до толкова, че не се познавахме в огледалото… А тя знаеше, а ако незнаеше, то щеше да разбере… Винаги разбираше…

Ей там, в тъмнината… Сред хладните стени на замъка, които някога бяха попивали част от любовта ми… Точно там бях разбрала всичко, точно тогава… Предполагам че така е трябвало да стане… Ха-ха-ха… Незнам дали имаше нещо общо с Усмивката, никога няма да разбера… Сякаш беше създадена, за да наранява хората, които следват заповедите й, за да могат те да станат безчувствени… Ха-ха-ха… Може би сега нямаше да съм толкова хладна, ако съдбата беше позволила той сам да ми каже, не да видя отражението в огледалото… Може би щях да запазя поне част от онова дете в себе си…. Никога няма да разбера, не беше важно…
Погледнах в огледалото и образа ми бързо се разми… Сега студените стени бяха изчезнали, сега отвътре не ме гледаше отчаяното ми изображение… Огледалото роди истината, проникна по-дълбоко, отколкото правеше по принцип… През тялото ми, към болката. За да видя действителността, за да почувствам болката.
Зелената градина се появи в съзнанието ми… Познавах я, каквото и да се случи, щеше да я позная… Там я нямаше зимата, нямаше го студа, нямаше го отчаянието… Само нежна пролетна зеленина и няколко копринени пеперуди… Тези, които хората убиват, за да използват нежните им крила за користните си цели… Онези красиви създания, които толкова често стават жертви на грубите ни желания… Тези, които умират, когато докоснеш крилата им… Тези горди, непокварени души…
Почувствах нужда да опра ръката си в огледалото… Усетих хладната му водна повърхност и се образуваха множество кръгове, които нарастваха толкова бързо… И тогава я видях за първи път… Красивата й руса коса се стелеше на меки вълни, толкова нежна, толкова красива… Не сплетена, не слаба като моята. Беше облечена в бял корсет, извезан със сребърни нишки и дълга перлена пола… И се усмихваше насреща ми, толкова непозната, но и толкова близка… Моето друго аз ме гледаше отвътре, щастливо, истинско, мечтателно… Аз бях сама, тя беше обичана, аз бях отчаяна, тя беше щастлива… Не лъхаше позитивизъм от нея, нямаше го чувството… Само усмивката и тягостното усещане… И тя беше мен, познаваше ме, и болката и отчаянието… И докосваше леко ръката ми с усмивка… Не защото беше щастлива, защото беше силна… Предполагам че това винаги ни е различавало…
Скарлет… Проклето име… Ще гори ли алената буква на гърдите ти, Скарлет? Ще гори ли? Аз я виждам, но виждат ли я другите? И колко време ти ще носиш алената буква, които самите ние написахме с кръвта на гърдите ти?... Предполагам че винаги си била по-силна от нас…
Разтърси света ни… Не го ли чувстваш? Не си ли горда, не се ли радваш? Показа ни колко сме слаби… Но алената буква вечно ще гори на гърдите ти, мила… Не ще я изтриеш с мили думи и жестове… Защото то е по-силно от нас… Омразата, Скарлет, омразата…. Предполагам че си била родена, за да живееш с омразата ни…
Скарлет, алената буква...

Държах ръката й и крачех през снега… Без да я чувствам, без да имам нужда от нея… Намирах я и я губех отново… А онова момиче там, в обятията на хладните стени, беше само и вече знаеше. Е, Бела, гледаш ме сякаш още миг и или ще ме убиеш, или ще ме напуснеш… Защо, мила? Толкова много неща скри… Време е да ми кажеш вече, не мислиш ли? Достатъчно се наранявахме с мълчание, дойде време да говорим… Ще отвориш ли устните си, за да ме спасиш? Или ще ми обърнеш гръб и ще си заминеш завинаги?
Не мълчи, предостатъчно време скатаваше болката в душата си… Време е мен да ме боли… Хайде, момиче, живей! Аз или ти?... Предполагам че винаги това е бил въпросът…

Редж обърна поглед към прозореца и видя тълпата ученици, които крачеха през снега. Присви очи и го затърси с поглед. Нямаше да е трудно да го открие, златно-русата му коса щеше да го отличи от останалите. Действително, група ученици вървяха по-встрани от останалите. Луциус, Рабастиан, Регулулус, Рудолфус…
О, боже мой! Замръзнах, без да успея да помръдна. До Рудолфус крачеше високо русо момиче с искрящо-бяла кожа. И го беше хванала през ръка. Паниката ми премина всяка граница. Затърсих с разширени от страх очи Бела, която тихо се взираше в някаква книга. В ужаса си дори не премислих ситуацията. Пуснах пердетата и, обръщайки се, се облегнах на прозореца.
-Какво има Редж? –Попита отнесено Блек и я обгърна с проницателен поглед.
-Ами… Аз… Хайде да отидем във ваш’та стая.
-Пристигат ли вече?
Ставаше все по-лошо и по-лошо. Не знаех как да я излъжа, какво да кажа. Оставаше само да разбере, че принца й се връща и короната не краси нейната глава вече. И щеше да страда, да страда като дете.
-Ами… Те не… Не, не пристигат. Мисля че ще са тук чак за бала, не помня какво точно каза Дъмбълдор. Хайде, искам да ми покажеш роклята.
-Каква рокля?
-Тази, с която ще си на бала, естествено.
Дори незнам кое чувство на панически страх, коя непоклатима лъжа роди тази усмивка. Нямаше време за обяснения, бях се сетила само за роклята и то от мисълта за бала.
-Аз нямам рокля.
-Как да нямаш, нали получи колет.
Бела й трябваха няколко секунди, за да се сети, че скоро беше получила един голям кафяв пакет със сутрешната поща. В отчаянието си дори не го беше погледнала. Нито пък писмото.
-Ааа… Аз май го хвърлих на леглото си, не помня вече.
И двете изчезнаха от стаята.

Прекрачихме прага на Ада. Единственото ми желание беше да не я виждам, каквото и да ставаше не трябваше да я виждам. Тя щеше да разбере, само по погледа ми. Винаги разбираше, когато бях направил нещо, с което не се гордея. Сега беше важно само да изчезна, да потъна.
Усмихнах се тъжно, вече се бях примирил. Край. Страшна дума с още по-страшно значение… И аз предпочитах да не признавам, Бел, предпочитах да си замълча. Щях да оставя всичко да се разбере от само себе си. И ние с теб щяхме да се разделим, сякаш нищо не се е случило между нас. Край, Бела, край, никога не съм вярвал че ще оставя някога да се разделим… Само тогава. Имаше нещо по-силно от любовта ми към теб, имаше го тогава. И бях готов да те заменя за него… Глупак! Капка мъжко его, океан болка. На мен падаха отговорностите, аз не бях силен като Сириус, нямаше да заменя принципите и чувствата си за честта. Смятах, че сме стигнали до момента, в който съдбата ни се изплъзва от ръцете и се оставяме да бъдем играчки, с които да се подиграва. Предадох те, Бел, предадох те. Защо продължаваш да мълчиш? Защо още ме обичаш? Хайде, нарани ме, нека да почувствам какво ти причиних. Време е да обърнем света си. Само не мълчи, недей. Само не ми прощавай, не ме обичай отново. Всичко това се случи заради мен, аз съм си виновен. Мрази ме! Защо не можеш да ме мразиш? Умолявам те – напусни ме, ненавиждай ме, убий ме. Време е да сложим край. Достатъчно много време си затваряше очите за грешките ми. Научи се да ме мразиш, забрави ме. Само не ми прощавай! Само не ме обичай!
Крачихме бавно към собственото разрушение. Чудех се дали да се скрия или, напротив, да те погледна право в очите. Как мислиш, трябваше ли да ти го кажа? Е, няма вече какво да променим. И не искам да правя предположения дали бих го направил. Оставих се на течението и се оказах прав. Как успяваш винаги да четеш мислите в очите ми? Престани да ме гледаш, недей. Не слушай мислите ми… Не искам да те наранявам повече. Предполагам че не съм способен да направя някое момиче щастливо….

Бела подаде кафявото пакетче на Редж и се загледа в писмото. Беше от Нана, несъмнено. Тя пишеше с тези завъртени, силно-наклонени и изящни букви. Загледа се в почерка и се усмихна. Какво ли искаше да й каже сестра й?
Обикновена бележка, нищо особено. Споменаваше че нещо лошо ще се случи… Аз вече предполагах, не бях сигурна. Но надеждата умира последна, нали? Ха-ха-ха… Аз предпочитах да мисля, че греша. Иначе нямаше да ме боли достатъчно, нали, Руди?
Редж пое роклята и я загледа с умиление и тъжна усмивка. Мек шоколаден цвят, падащ на дипли пред очите й. Беше пристегната отгоре с корсет, в който продължаваше над основата си с пълзящи и голи клончета, свързващи го с дългите шоколадови, копринени ръкавици. Надолу роклята се разширяваше и падаше на леки вълни.
-Красива е. –Заключи лаконично Редж, поставяйки я леко на леглото.
-Мислиш ли? Мразя този цвят.
Лъжа. Винаги съм обичала шоколадено-кафявото, винаги. Само в онзи момент го ненавиждах. Представях си какво ще се случи на бала и не исках да имам нищо общо с него. И, все пак, това беше края на най-хубавото и най-истински лъжливото нещо в живота ми, нали, Руди? Трябваше да бъда красива за този завършек, така беше редно. И аз щях да се подчиня на всяко решение, което ти щеше да вземеш. Не те излъгах, нали? Май никога не съм те лъгала. Нещо, което не важеше за теб!


Замръзнах. За втори път този следобед. Чудех се какво да направя, да избягам в другата посока или да проговоря. Искаше ми се Бела никога да не ме беше молила да отида до стаята, щеше да ми спести неловкия момент.
Сведох глава виновно, но продължих да я гледам. Нямаше да я лъжа, нямаше.
Всичко започваше и свършваше в този момент. И, все пак, имаше още много време, много болка до края.
Ето те. Личеше ти по погледа. Сега ме гледаш със същите очи, Луциус. Не те ли е срам, не пречупих ли гордостта ти? Никога ли няма да сведеш очи към пода, знаейки какво си причинил? Засрами се! Толкова грешки и продължаваш да ме гледаш смело. Точно както тогава.
Тишина. Никой не смееше да проговори, просто седяхме и се наблюдавахме. С малко омраза, с малко срам и капка гордост. И тримата. Може би трябваше да има външен човек, за да преодолеем гнева и срама си, за да проговорим.
-Това ли е малката? –Обърна се към Луциус Скарлет, а той само кимна мълчаливо, избягвайки погледа й.
Действително, Реджина беше твърде ниска за възрастта си. На фона на Скарлет, която беше колкото Рудолфус, Флинт изглеждаше дребничка, като джудже. Но в погледа й тогава се четеше повече омраза отвсякога.
И, все пак, не отвърнах. Бях заета да се опитвам да хвана погледа на Луциус и да го гледам строго. Секунди преди тя да изрече страшните думи.
-Аз съм Скарлет, приятно ми е.
Хванах ръката й, въпреки че вече я ненавиждах. И не съжалявам. Иначе, може би, нямаше да разбера всичко.
-Не ти завиждам.
Край, това беше краят. Врътнах се на пети и се затичах нагоре към стаята. Нямаше повече да търпя тези страшни думи, нямаше повече да търся погледа ти. Край, Луциус, край. Трябваше да спрем още тогава, нямаше да стигнем дотук. Но не, ти не се отказваше толкова лесно. Смяташе че съм твоя собственост, още от началото. Затова ли плачеш сега? Толкова отровна ли се оказа любовта ми за теб, че не успя да преживееш липсата й сега? Наркотик ли бях, че се пристрасти към мен, алкохол ли бях, че се опияняваше от близостта ми? Дотолкова, че не ми позволи да си тръгна, когато още виждах пътя назад към себе си.
Луциус я хвана за раменете и я разтресе. Вече и двамата бяха в момичешката спалня.
-Трябва да поговорим.
-Съжалявам, забравила съм как ставаше това. Може би ако не си беше заминал безмълвно, още щях да умея да говоря! Мълчи! Нищо не искам да казваш, нищо не искам да ми обясняваш! Нямам нужда от оправданията ти!
И аз действително замлъкнах. Беше права в яда си, права в болката си. И аз бях виновен за това и го знаех. И, все пак, нямаше да я пусна да си тръгне.
Усмивката пробегна по лицето ми и започнах да се смея. Цялата ситуация беше толкова абсурдна, че не можех да сдържа сарказма си. Някакви гротескови образи бяхме тогава, сякаш нарисувани от перото на Шекспир или Молиер. И беше абсурдно да имам нещо общо с човек като теб Луциус, развален човек. Душата ти винаги е била в руини, мили, останки от човешко същество. Боли ли те? Най-накрая дойде времето и теб да те боли.
-Ха-ха-ха… Ти… Ти… С нея ли спа?... Ха-ха-ха-ха-ха…
Едва си поемаше дъх от смях. А аз седях потресен от проницателността и силата й. И тогава знаеше как да ме нарани, вече се беше научила да го прави.
-Да.
Реджина започна да се превива от смях и сълзи се застичаха по бузите й.
-Жалък си, Малфой!
Флинт го блъсна силно, възвръщайки омразния си поглед, изтри сълзите с опакото на ръката и му обърна гръб. Хвана един плик и излезе от стаята.
Остави ме сам тогава. Това винаги ти е бил най-големият талант – да изоставяш хората, да ги нараняваш. Затваряш очи, изчезваш отново. Хайде, остави ме. Този път съм готов да те оставя да си тръгнеш, няма да те спра. Никога не трябваше да те спирам.


-Аз не съм най-прекрасния коледен подарък, а? –Засмя се Скарлет, следейки с поглед Реджина, която се скри в другата стая.
Рудолфус не отговори. Имаше още много време до момента, в който щяха да се нараняват. Сега мисълта му беше насочена в друга посока. Какво се случваше между Флинт и Малфой и защо бяха предизвикали точно такава реакция. Мислеше, че Реджина ще го блъсне, ще му се развика. А тя просто беше изчезнала. И какво общо имаше Луциус?
-Къде ще спя?
-Предполагам че в стаята на Реджина.
-Усещам че ще бъдем много добри приятелки! –Иронично се засмя Скарлет и тръгна към вратата, която Рудолфус й показа.
Седнах в Общата стая, без да чувам хората, които ме заговарят, без да виждам втрещените им погледи. Забих поглед във вратата на Бела. Исках хем да избягам, хем да остана. Чувствах странно желание да я видя, но и ужасяващ страх да я заговоря, да й обясня. Вратата не се отваряше, два часа по-късно не се беше помръднала. Нямаше да отида до там, нямаше да я повикам. Имах нужда от близостта й, но тя ме плашеше. Бях продал моето момиче за капка гордост, не достойнство, а гордост. Все едно бях наследник на Луцифер, все едно бях готов да смачкам света си с крак, само за капка власт.
-Хайде, време е да се обличаме?
-Аз съм си облечен.
-За бала, Руди!
Чак тогава осъзнах че съм разговарял с Луциус и какво точно ми е казал той. Станах и го погледнах, а той сведе очи надолу.
-Какво си направил? –Попита Рудолфус, гледайки го проницателно.
-Предадох те.
Не го попитах повече нищо. За момента исках едно нещо да е наред. Не исках да знам какво е направил, имаше време да узная. Стигаха ми Скарлет и Бела, тази вечер Луциус щеше да е най-добрия ми приятел, ако ще да искаше да ме убие.

Прегърнах я и сълзите ми закапаха по нейните бузи. А тя седеше втрещена и незнаеше какво предизвиква съжалението, което изпитвах към нея.
-Ъъъ… Какво ти става, Редж?
-Много си красива, чак се разчувствах. –Захили се Флинт. Действително, Бела направо сияеше с накъдрената коса, хваната леко със шноли високо отгоре. Кафявата рокля подчертаваше изящно меката й кожа.
-Редж, аз знам какво ще се случи.
-Какво имаш в предвид?
Тръпки ме побиха при тази откровеност. Май сме те подценявали, Бела. Ти винаги си била по-силна, отколкото си изглеждала. А ние бяхме толкова слепи, че не можехме да го забележим.
-Днес ще се разделим с Руди, знам го. Не мога да кажа защо, нито как, но днес ще се случи. Ти го знаеш по-добре от мен. Стига, недей да плачеш! –Бела попиваше с ръкавиците сълзите по бузите на Реджина. Тъжната усмивка караше нови и нови да се раждат в очите на Флинт.- Ако някой трябва да плаче, това съм аз. Не съм дете, не се храня със съжалението ви.
И ме притисна към себе си. Беше пораснала неимоверно за тези няколко дни и аз нищо не бях разбрала. Прекалено егоистично бях живяла в мъката си, за да видя колко бързо се беше променила. И сега това беше нов човек, чужд и непознат. И ние тепърва щяхме да опознаваме новата й същност, много по-зловеща, много по-ужасяваща от всяка, която съзнанието раждаше в кошмарите ни.

-Хайде да тръгваме. –Каза тихо Луциус. Вече беше надянал тъмносиния си костюм и крачеше нервно из стаята. Косата му беше вързана с панделка долу на тила му и придаваше още по-голяма аристократична изящност на бледата му кожа.
-Няма ли да изчакаме Редж и Бела?
Малфой не отговори. Нямаше смисъл да чака Флинт, тя така или иначе нямаше да е с него тази вечер. Колкото до Руди, изглежда и той не трябваше да очаква никого. Нима си мислеше, че може да свири на две цигулки едновременно?
-Не съм сигурен, че Бела ще пожелае да бъде с теб тази вечер, след като разбере какво се е случило, приятелю. –Внимателно подбираше думите си Луциус. Точно сега нямаше смисъл да казва с груби думи истината, и без това съвестта го глождеше.
-Мислиш ли? Аз се надявам тя да ме разбере и да осъзнае, че не съм имал избор…
-Като Редж ли? –Вдигна вежди Малфой.
-Да, като нея.
-Руди, не ми е приятно да го казвам, но ти имаше право на избор. А и Бела е доста по-чужда на живота от Редж. Не бива да очакваш подобно отношение.
-Между другото, какво стана между вас?
Малфой замлъкна отново. Беше останал с впечатлението, че Руди не иска да говорят тази вечер за това и вътрешно беше въздъхнал облекчено. За секунди беше забравил предателството, а сега то го обливаше с нова вълна на мръсна съвест.
-Нали ти казах, че те предадох?
-О-о-о… Значи си предал едновременно и мен и Реджина? –Вдигна учудено, но не и ядосано, поглед Рудолфус.- Стига, стига. Днес не искам да знам, утре ще ми кажеш какво толкова противно си направил. Какво казваш, да не чакам Белатрикс?
-Опасявам се че не е нужно.
-Тогава е време да тръгваме.
Тогава още умеех да прикривам чувствата си и да гледам на света, сякаш не ме интересува, сякаш не ме заслужава дори. Същата гордост, която толкова много щети ни причини. И още имах достатъчно сила, за да се преструвам на щастлив. За какво? За да те нараня ли? Първо те предавам, после желая да те нараня за това, че не ми прощаваш. За да стигнем до този момент да те гоня, да те моля да ме оставиш, да те моля да ме мразиш. Май никога не съм знаел какво искам от теб.

-Готови ли сме?
-Така изглежда.
Действително, колкото и да искаше Реджина да забави излизането от стаята, колкото и да пазеше Бела от срещата с Рудолфус, вече беше невъзможно. Беше приготвяла тоалета си цял един час, а балът вече беше започнал. Кървавочервената рокля, падаше прилепнало по слабичкото й тяло, откривайки почти целия гръб и част от деколтето. Долната част падаше на различни по дължина дипли, някои от които прикриваха коляното, а други – едва докосваха бедрото. Беше сложила рубинените си бижута, червени ботушки и дантелени ръкавици. Косата й беше пристегната във висока и изящна прическа, от която падаха непокорни кичури около лицето й. Подчерта очите си с черно, устните – с огненочервено. Неусетно беше решила да покаже на Луциус какво губи и, въпреки че още не го осъзнаваше, трепереше да види реакцията му.
-Ти май нарочно се бавиш! –Засмя се иронично Бела, наблюдавайки как Реджина бавно сваляше фибите от косата си и пак ги поставяше на предишните им места.
-Глупости! Знаеш колко мразя да закъснявам!
-Точно затова съм сигурна, че го правиш, за да не отида на бала!
Редж се приближи до Бела и върна сериозното изражение на лицето си, хващайки я за рамената:
-Каквото и да стане, трябва да знаеш, че винаги ще те обичам. И това се отнася не само за мен. Понякога момчетата правят неща, които не искат, и, въпреки че не го признават, после съжаляват жестоко. Не трябва да се вживяваш много в тези неща.
Бела я прегърна и прошепна тайнствено на ухото й:
-Защо ли имам чувството, че все едно ме изпращаш на кладата?

-С кой ще ходиш на бала? –Замислено попита Раб, оправяйки съсредоточено вратовръзката си пред огледалото.
-С Триша.
-С кой?
Регулус само се усмихна, но не отговори. Момичето, макар и чистокръвна, не беше разпределена в Слидерин и това предразполагаше гневния Раб към злобни и неприлични коментари. А самият Блек не желаеше да ги чува. Харесваше я, даже много. А и злобата на Лестранж вече беше почнала да му досажда. Беше глупаво момче, не искаше по-малко от едно нормално съществуване, но не смееше да заложи за по-стойностно. Затова седеше безмълвно, без да противоречи на злобните шеги на Рабастиан, но и без да бъде част от тях. Предпочиташе статуса на зрител пред този на главен герой, защото се страхуваше да не се изложи на сцената. И си живееше така – между огъня и водата, без да бъде ни чук, ни наковалня.
-А ти с кой ще бъдеш? –Реши да смени темата Блек, наблюдавайки кокетността на приятеля си.
-С Белатрикс.
-А тя знае ли? –Изсмя се весело Регулус. Самоувереността на Рабастиан приповдигаше настроението му.
-Все още не. –Изсъска Лестранж.- Но днес вече няма да има накъде да бяга и при кой да се скрие.
За секунди лицето на Блек помръкна и той попита сурово:
-Не смяташ ли че е време вече да ги оставиш на мира? Историята със Скарлет, писмата… Бела просто не иска да е с теб, защо трябва да ги тормозиш? Тя губи, нали така?
-Тук въобще не става дума за Белатрикс. –Изсъска Раб.- Тя е просто изкупителна жертва. Тук говорим за Рудолфус. Не искам вече да съм втора проба син, време е да им покажа, че той не е повече от мен.
-Белатрикс е от най-чистокръвните родове. –Започна да изпуска нервите си Регулус.- Двамата с Рудолфус спокойно можеха да се оженят, но ти реши да им втъжниш живота с подлостта си, само и само да докажеш, че не си по-малко от брат си. И, все пак, подлостта ти не е повод за гордост!
Рабастиан се завъртя на петите си и впери яростен поглед в Блек. Неподчинение ли чувстваше, бунтуваше ли се Рег против него? Беше ли възможно да е забравил миналото?
-Трябва да ти напомня, приятелю, че точно ти нямаш право да говориш за подлост. –Изскърца със зъби.- Да не забравяме кой докладваше всяко движение на брат си с мътнородите с единствената цел да бъде изгонен завинаги от дома, да бъде лишен от наследство и ритуално да бъде счетен за родоотстъпник!
Регулус замлъкна. В желанието да излезе пред брат си, беше действал по не по-малко подъл начин от Раб. Бяха еднакви. Поправка: Някога бяха били еднакви. Сега Блек съжаляваше, а това не се отнасяше за Лестранж. И дните на тяхното приятелство вече бяха преброени – оставаше само да изберат кой в коя посока ще тръгне. В първия момент, в който Рег се почувстваше достатъчно силен, щеше да изостави завинаги опасната компания на зловещия си приятел. И шегите, някога толкова забавни, а сега ужасяващи и злобни, щяха да останат зад гърба му. Имаше още време до сбогуването…

Бела и Редж игнорираха всички зяпачи по пътя за Голямата зала. Флинт въртеше тревожно очи във всички посоки, но хората, от които се страхуваше, бяха изчезнали безследно. Дърпаше за ръка приятелката си и пред вратите на Голямата зала, очите й най-накрая се разшириха. Сред тълпата от ученици, желаещи да влязат вътре, двете бяха почти на края. А там някъде, в началото, се виждаше русата глава на Малфой – недвусмислен знак, че Рудолфус и Скарлет са някъде наоколо.
-Бела…
И тогава се случи немислимото – Лестранж и Скарлет се появиха пред нас. И Руди толкова нагло обърна вниманието ни върху себе си.
-Здрасти! –Усмихна се мило, но безчувствено Блек. Гледаше спокойно, без злоба, без притеснение. Все едно Руди беше непознат съученик, с който си махаха при случайна среща из коридорите.
Не мога да кажа какво чувствах тогава, беше странно. Болката замъгляваше очите ми, но не ги просълзяваше. И седях там, усмихната, без да знам коя сила предизвиква каменното ми изражение. И не можех да кажа защо и как го правя. Аз просто седях там, безлична, безчувствена за тях, криейки всичко, което се случваше вътре в мен, там, където му беше мястото – в душата.
Бях съзряла бегло Скарлет, но познавах чертите й вече. Бях ги видяла в огледалото, забрави ли? И тя светеше в тюркоазено-зелената си рокля, която падаше в различни нюанси по бялата й кожа. Придържаше лакътя ти и ме гледаше спокойно, въпреки че вече ме познаваше, знаеше коя съм. Беше ме видяла в огледалото, също като мен. Но не ми беше конкурентка за сърцето ти, Руди, аз тогава се бях отказала от състезанието. Вече нямах нужда от любовта ти, вярвах го. Вярвах че болката ще мине и ще дойдат по-хубави времена. А ти дори не проговори, дори не проговори с очите си. Не се извини, но не ме и предаде. Седеше безучастен. Какво мислеше? Да се бием за теб? Да решаваме ние съдбата ти? Е, мили, очевидно си грешал. Аз не бях вече момичето, което не можеше да живее без любовта ти, което умираше при всеки твой допир и възкръсваше за две празни думи. Не, Руди, не. Тогава ти не беше прав, не знаеше какво става в душата ми. Какво очакваше от мен? Да се втурна да плача, да те ударя, да я обидя? Не, предполагам че още тогава престанах да бъда отворена книга за съзнанието ти. Сега мълчиш…. Същият си. Наранихме се, а ти ме чакаш аз да реша. Да, сега избора е мой и историята е вече написана. Последното изречение ще завърша сама. А ти мълчи, точно така, като послушно дете. Перото е в моята ръка, ако трябва да завърша историята с кръвта ни, не ще се поколебая да го направя. Ти стой отстрани, загуби правото си да чертаеш бъдещето, още тогава, когато ме остави сама. Тихо, тихо, не ме изпивай с очи. Прекалено дълго мълча своеволно, за да имаш правото да говориш. Сега аз ще решавам…

-Луциус, по дяволите, мълчи! Нищо не искам от теб! –Опули очи Реджина.- Слагам точка на този фарс и не искам нищо от теб! Живей своя живот, не моя!
Пороят от думи и извинения я беше стъписал, но не и накарал да онемее.
-От тази вечер няма вече „ние”! Има „ти” и „аз”! Заедно не можем да съществуваме! И, този път, решението е мое, не твое!
Постоя още няколко секунди така, за да се порадва на изражението ми. Може би беше права, може би не. Но имаше право на избор. И аз те оставих да си тръгнеш, имаше своите пет минути свобода, но не ме напусна. Е, Редж, явно никога не си искала да ме напуснеш наистина!

-Бела, приятно ми е! –Усмихна се слидеринката и стисна топло ръката на изненаданата Скарлет.- Добре дошла в „Хогуартс”!
-Скарлет, и на мен! –В унес отвърна, а Рудолфус наблюдаваше безучастно ситуацията.
-Бела, може ли да поговорим? Насаме.
Скарлет се усмихна на грубостта му. Е, очевидно нямаше да има избор. Беше го загубила с качването на самолета, още там в Америка. Сега беше играчка в ръцете на съдбата и околните. И нямаше право на глас, защото ги разделяше.
Изчезна за секунди, оставяйки безмълвни двамата.
-Е, Руди, смяташ ли, че имаш нещо да ми казваш? –Засмя се Бела, някакво дълбоко чувство на сила раждаше маската на щастието на лицето й. И тя се оставяше на течението, защото не го познаваше, а и бъдещето беше в мъгла. Нямаше смисъл от сълзи, нямаше смисъл от болка. Ей така, простичко и рязко щяха да източат отровата от вените си. И нямаше да боли, поне не задълго.

-Аз… Бела… Аз…
-Да, ти не си имал избор. Е, все пак, къде я намери? Опиши ми къде е мястото да отида и аз да намеря твой заместител. Сигурна съм че няма да е много трудно. Все пак няма нищо специално нито в теб, нито в мен, нали?
Рудолфус не отговори, само се загледа в нея. Откога се беше научила да го наранява? И откога беше толкова хладна? Колко време го беше нямало, че да се измени толкова много?
-Ти още не си чула цялата история…
-А мислиш ли че искам? Спести ми пикантните подробности! Кажи ми само едно: защо не ми писа нито веднъж, защо не ми го обясни още в началото? Трябваше ли да се тормозя една седмица, за да ми сервираш този „приятен” сюрприз?
-Но аз ти писах! Ти не ми отговаряше! –Опули очи Рудолфус.
-Не е вярно, ти не го правеше! Не ме лъжи! –Изсъска Бела и блъсна силно мъника, който, в желанието си да влезе в Голямата зала, се беше отъркал неприятно в гърба й.
Имаше някой, който очевидно не искаше да сме заедно. Имаше време да го мисля, имаше време да отмъстя. Тогава той не беше важен.
-Бела… кълна се във всичко, което пожелаеш… не съм го искал!
-А тогава защо го направи? –Още един сблъсък. Бела почувства че сълзите започнаха да изгарят очите й, нямаше да ги задържи в себе си още дълго.- Виж, Руди, каквото е станало – станало е. Ти сам си избрал, аз не искам нищо от теб…
-Никога не съм искал да се женя за непозната!
-„Аз пък вече съм достатъчно мъдър и знам, че гордостта е много лош партньор в леглото!”! –Изсъска Блек и присви очите си.
-„Птиците умират сами”, Колийн Макълоу!
-Де да беше толкова верен, колкото горделив!
-Цитата ти не беше на място!
-Нито твоята гордост!
Двамата замлъкнаха. Още малко и гнева им щеше да прелее в ядни думи, а силата им щеше да градира във викове.
-Аз ще се разделя с теб, Руди, без да те наранявам. Ти можеш ли го?

-Къде си?
Нарциса изпусна мислите си и те плавно преминаха в първични думи. И, все пак, никой не ги чу, бяха чужди на тълпата. Усещаше присъствието му наоколо, но не виждаше лицето му. А, може би, го виждаше, но не го познаваше. Чувстваше че е някъде наоколо, но не го докосваше. Беше едновременно и далеч, и близо.
Атлазената й рокля описваше плавно тялото й и й придаваше мъртвешка бледност. Като морски вълни се преливаха бялото и синьото, образувайки изящни небесни пейзажи. Нюансите се сменяха, цветовете се редуваха, ту един, ту друг. И всичко завършваше с изящната й фигура и бяло-русата коса, която беше вдигната горе и падаше на вълни по врата й. А сивите очи се стрелкаха в нищото и търсеха онова, което не можеха да видят. Единственият й приятел, непознатият…
-Здрасти, Нана! –Поздрави сухо Бела, познавайки сестра си. Нещо в душата й показваше, че Нарциса има нужда от нея. Сълзите напираха, но още можеше да ги спира безчувствено, още не бяха прелели в океан мъка.- Много си хубава тази вечер.
Нарциса се обърна и се усмихна тъжно на сестра си. Не беше свикнала с вниманието й, то й беше чуждо. Но сега, когато всички бяха срещу нея, имаше един човек, който да й се усмихне. И тогава, когато нямаше други такива хора, подкрепата на Бела струваше много повече от всичко друго.
-Какво има, мила? Какво ражда невидимите ти сълзи?
Бела се загледа в нея и също се усмихна тъжно.
-Гордостта, Нана, гордостта. Мисля, че тя е моят мъчител, мисля че тя е призрака, който ще ме преследва цял живот, за да ме наранява.
-Значи ще ставаме жертва на един и същи чужд грях, не мислиш ли?
-Да, май най-накрая има нещо, което да ни събира като сестри. Но това означава, че болката ще ражда щастието.
-И ще бъдем отново живи. –Усмихна се Нана тъжно, хвана сестра си под ръка и двете влязоха в огласената от музика зала.

-Мислиш ли, че някога ще ми простиш? –Попита тихо Луциус. Не беше в негов стил да моли за нещо и това донякъде умилостиви Реджина.
Тя се приближи до него и погали нежно лицето му:
-Как мислиш, Луциус, готов ли си да ми кажеш онези две страшни думи? Готов ли си да бъдеш слаб?
Нещо в мен потрепна. Отново искаше от мен невъзможното. Имаше едно нещо, което ценях колкото нея, и тя просто искаше да го убие. Е, не ти го казах. И сега няма да ти го кажа. Ти го знаеш, защо трябва и другите да го разбират? За да бъда слаб ли? Това ли искаш? Сега съм прекалено слаб, няма накъде повече, Редж!
-Е, Луциус, май не е трябвало да бъдем заедно! –Отвърна тихо Реджина, а в очите й заиграха сълзи.- Не го приемай тежко, не искам. Ти си прекалено силен, любовта ми не може да те пречупи. Прекалено дълго се опитвах да превърна камъка в отрова.
Целуна го, а сълзите намокриха лицето му.
-Пази ги. Аз не мога да те разплача, но мога да ти прехвърля малко от моята болка. Грижи се за нея, един ден ще дойде момиче, което ще иска да те боли, колкото нея. Тогава ще представиш сълзите ми като свои и ще я задържиш при себе си!
Отдели се от мен през сълзи и се загуби в тълпата. Размиващ се образ от чувства и случки, в центъра на който аз пазех болката. Водовъртеж, от който щях да я защитавам, да я пазя, за да я покажа днес; тази болка, която събирах толкова дълго време, за да се превръща сега в малки капчици сълзи. Боли ли? Нека да боли. Аз никога не съм можел да се боря с болката. Да я крия – да, да я убивам – никога.

Мелодията се размиваше в нежни стонове на вятъра. Стените попиваха усмивките и част от радостта, а времето довяваше и отнасяше надалеч милиони разнолични чувства, от които оставаше само спомени, звук от наметало и мирис на пунш. Вдъхваха общото въодушевление – ту тъга, ту малко болка, ту капка радост и смях. Размиващи се образи и изчезващи като призраци нюанси на живота. И всичко това се събираше, въртеше се във водовъртежа на частта от нас, наречена съществуване, и черното се сливаше с бялото, раждайки други, непознати и чужди усещания. Дъхът на вятъра, допира на лунните лъчи и любовта към земята. И всяка секунда даваше живот на ново усещане, на ново желание. Мечти се раждаха, мечти умираха в тази славна нощ, когато толкова различни, толкова непознати същества се сливаха, за да родят блаженото усещане, наречено живот.
Из периферията на множеството се стрелкаха безличните, тъжните, прозрачни стъклени цветя, част от ледената градина на господа. Онези, които раждаха умилението и усмивката на лицето му с болката си. В центъра се стрелкаха щастливите, отекваше глъчка и смях, непознати, донякъде неприятни. Усмивките се размиваха и раждаха още по-тягостното, озлобеното усещане. Онази бърза, непреклонна радост, която е толкова любима, когато е част от теб, и толкова омразна, когато не останат и следи. Шепа сняг умиращ с тягостен стон между две сплетени ръце. Нещо по-красиво от леда, нещо по-истинско от увяхвалото цвете, нещо по-близко от студенината на Луната и смъртта на залеза… Болката. Позната - непозната, сянка, призрак, чувство, шепа дъх и малко лед, изстиваш в глупостта на смъртните. Щастие, радост, усмивка… Евтините бижута на съществуването. А ти… Мълчиш… Попитай ме за какво продавам живота си, аз ще те попитам за какво продаваш сърцето си.

Там някъде, в края на залата, едно русо момче се беше подпряло на стената и очакваше с нетърпение края на епопеята на смъртните. Гледаше с презрение радостта им и проклинаше усмивките им. Защото не познаваше спокойното им съществуване, не познаваше лекомислените им чувства.
Отдръпна се от каменната стена и се приближи към две фигури.
-Аз смятам, че е време да си тръгвам.
-Стига, отегчи ли се вече?
-Не задаваш правилните въпроси.
-Прав си. Май днес не е най-добрия ден за такива мероприятия. И аз смятам да се прибирам.
Скарлет се усмихна широко и проследи двете момчета с поглед, но и двамата я избягваха:
-Вие наистина сте ми много смешни!
-Мълчи! Никой не те е питал! –Изсъска Луциус и присви очи.
-Да не почваме стария спор наново! –Изсмя се момичето и продължи спокойно.- Винаги ли така избягвате да се качите на сцената? Стига, не може да сте толкова страхливи. Отстрани изглеждате малко по-волеви, отколкото сте. –Изведнъж тя се обърна към Рудолфус и изстреля.- Лягам си. Имаш точно една вечер да отидеш и да обясниш на онова момиче точно за какво става въпрос. Иначе ще те призная за най-големият глупак на този свят. А ти, Малфой, вземи се стегни. Държиш се като малко дете!
И понечи да си тръгне, но Лестранж хвана здраво лакътя й:
-Няма да си ходиш, оставаш тук. Не съм те молил за такива услуги.
-Нямаш достатъчно смелост, за да престъпиш думите на баща си! Ако не ти, то аз ще го направя!
Рудолфус потрепна неприятно. За няколко дена, тя го познаваше по-добре, отколкото той самият. Даваше отговор на въпроси, които нямаха такива, поне не и в душата му.
-Не искам да си тръгваш. –Процеди тихо.
-Само защото те е страх да направиш това, което трябва. Стига, Рудолфус, стига си се държал като робот. Имай мнение, имай воля, имай малко чувство за гордост дори!

В другия край на залата Реджина се приближи бавно до двете слидеринки.
-Къде беше? –Усмихна се леко Бела и се загледа в приятелката си.
-Слагах край на нещо, което никога не е започвало. –Засмя се през сълзи момичето. Чак тогава забеляза Нарциса, която следеше бегло танците.- О, Нана, здрасти. Не се ли поздравяваме вече?
-Глупости, много се радвам да те видя толкова…. щастлива?
-Ха-ха-ха… И ти щеше да си щастлива, ако можеше да се отървеш от Луциус Малфой. –Засмя се отново Флинт и сълзите й се размиха в разноцветните сияния в залата.
Двете замлъкнаха и насочиха вниманието си в друга посока. Нямаха какво да кажат, нямаше и нужда да го правят. Това не беше тяхната болка, беше само моя, не бих я споделила с тях. Сълзи ли? Няма никакви сълзи! Нещо, което не е съществувало, не може да ме нарани, нали? Усмивка, смях, може би носталгия, но не и мъка. Да ме нараниш? И господа не може да ме нарани, Луциус!

Малфой проследи с отегчен поглед бяло-синята рокля и наведе малко главата си. Вече не чуваше нищо от разговора на Руди и Скарлет, нито музиката в залата. Приближи се с бавни и плавни стъпки, сякаш се криеше от някого.
Призрак? Дух? Спомен? Стига, тогава не беше останало нищо от тях. Снопче дим, размиващ се в ледения въздух. И после – нищо. Нито болка, нито тъга. Вярвах ли изобщо в тези глупости?
-Ела да танцуваме.
Нана се обърна и с ироничен смях посрещна момчето, което след няколко месеца щеше да е неин съпруг. Бавните тонове на новата балада обливаха тялото й, но не предизвикваха желание да поеме ръката му. Новата песен, новата балада. Сякаш беше първата не за вечерта, а за един живот, за един миг от вечността.
-Действаш нерационално, Луциус! –Изсмя се Блек отново и понечи да го подмине.
-А ти мислиш нерационално! –Приближи се към нея Малфой. Обви кръста й с ръце и я притисна до себе си, шептейки в ухото й.- Можеш да наречеш желанието ми да танцувам с теб ексцентризъм и сигурно ще бъдеш права. Но ни е време да почнем да обръщаме повече внимание на чуждото мнение. Сега, мила, желаеш или не, ти ще дойдеш и ще танцуваш с мен. Не помниш ли, бяхме си говорили за това. Аз казвам – ти изпълняваш. И без сцени – грозни са, а и никого няма да убедиш че си права.
-Искаш да накараш Реджина да ревнува! –Изсъска злобно Нарциса в ухото му. Омраза, която й беше нетипична, воля, която й беше непозната.- Няма да участвам в този театър!
-И така да е, ти пак ще дойдеш и пак ще танцуваш с мен. –Луциус отърка лице в косата й и прошепна.- Нямаш правото да ме съдиш, Нана, запомни го. Колкото повече го правиш, толкова по-трудно ще става всичко.
-Ненавиждам те, Малфой!
-Аз се ненавиждам повече!
Няколко секунди в мрак и после бях в прегръдките му. Знаете ли, винаги е имало нещо в този тип момчета. Начина, по който те обвива с ръцете си, малките жестове и недоизказаните думи. Безспорно, притежаваше таланта да лъже момичето до него, че го обича. Без да изрича и дума. Нито първият, нито последният, нищо особено. И, все пак, тези малки жестове, на които толкова много държим. Наистина ли сме толкова глупави? Ние, жените. Наистина ли толкова лесно се поддаваме на тези дребни номера?
И, все пак, аз бях себе си, той – също. Може би ако бяхме други, щяхме да се влюбим. Но така беше невъзможно. Ще лъжеш хората ли, Луциус? Добре, лъжи ги. Но не се опитвай да излъжеш мен, не се опитвай да излъжеш себе си.
Ей, глупако! Тогава още ли не се беше научил да обичаш? Да те мразя? Аз? Ти не си ми никакъв и никога не си ми бил! Не ме боли от това, което ми причини. Боли ме от това, което причини на себе си! Себичник! Толкова болка ли струваха тези две думи, които така и не успя да й кажеш?

Погледът на Рудолфус бавно падна на Луциус и Нарциса и думите на Скарлет се превърнаха в неми за ушите му. Той се усмихна, хвана ръката й и я прекъсна:
-Хайде да танцуваме!
-Ама ти си наистина много глупав! –Изсъска момичето, което вече почваше да се изнервя.- Казах ти, отиди и говори с тази… Белатрик… Белатрис…
-Белатрикс! –Напомни мрачно Лестранж.
-Точно! Вместо да седиш тука и да редиш глупост след глупост!
-Да не би случайно да те помолих да ме придружиш в стаята? –Засмя се момчето.
Скарлет замлъкна и пое ръката му. Е, нямаше какво да губи, това не бяха нейните чувства. Постави уморено глава на едното, а с ръка обгърна другото му рамо.

-Тържествено обявявам тази песен за песента на влюбените женени двойки! –Изсмя се с последната си доза гротеска Реджина и стисна леко ръката на Бела.- Отивам да вдигна един тост за много години!
-Ха-ха-ха… Смяташ да се наливаш ли?
-Ще пия за любовта на живота ми и за неговата любима, както и за любовта на твоя живот и за неговата любима! Боже колко любов има в тази зала! –Изсмя се през сълзи Реджина.
-Права си. –Прошепна сериозно Бела, следейки с поглед довчерашния си приятел. Флинт вече беше изчезнала, сега беше сама. Нямаше ги хората, от които криеше сълзите си.
И тогава нещо ме сряза и започнах да се задушавам. Очите ми пареха с нова сила и с нова болка. Следях ви двамата със Скарлет, докато не се размихте в гама цветове и нюанси. Секунда и всичко изчезна, заглъхна. И, ето я първата сълза се отдели от люлката си и изсъхна по лицето ми. И пак – ето ви отново. Пак сте там, същите. И нова сълза, и пак всичко притъмнява. И после пак се появявате.
Незнам колко секунди седях така. Усетих как нещо сякаш раздира вътрешностите ми и почувствах задух. И не издържах повече, предполагам че успя да върнеш любимото си слабо, наивно дете в душата ми, Руди. Но трябваше ли да го правиш с болка?

Редж се приближи до масата с напитки и се загледа в нея. От предишната й ирония не беше останала и следа, от смеха й – не ектеше в ушите и тон. Сега тя просто стрелкаше безлично, безчувствено света.
Предполагам че тогава умирах, за да се възродя по-късно. По-истинска, по-силна, Луциус. Мислеше ли че ще бъда някога толкова силна, колкото съм сега? Мислеше ли?
Докоснах една от чашите и я стиснах в ръката си. Мъртва? Аз? Никога!
Погледът й падна на едно неотворено шише огнено уиски.
-Май вечерта ще се окаже по-хубава, отколкото изглежда на пръв поглед. –Заключи тихо и обърна парещата течност в гърлото си.
-Някой май прекалява с пиенето.
-А някой май прекалява със заучените фрази! –Процеди през отвратената си физиономия Флинт и се люшна. Бутилката беше наполовина празна, настроението – прекрасно, а погледа – замъглен. Дотолкова че не разпозна усмихващото се момче пред себе си.

Оставяйки се на някакъв импулс, Луциус понечи да тръгне към Реджина, но се възпря преждевременно.
-Какво стана с чуждото мнение, Малфой! –Изсмя му се Нарциса иронично.
-Внимавай да не си изпатиш, Нана! Прекалено много говориш!

Бела се подпря на стената и, задъхвайки се, и се опита да запази равновесието и мислите си. Най-накрая беше разбрала какво точно се случва, разбра, че не е игра и те наистина се разделят.
Спомних си онези хубави минали моменти, в които бяхме заедно. На Гримоулд номер дванайсет, в имението Лестранж, Нужната стая, библиотеката, под дъбовото дърво в онзи слънчев ден. Как се държеше с мен преди, как ми се караше, как докосваше косата ми и как ме гледаше цяла нощ докато спя. Спомнях си така, както си спомням сега. С малко болка и носталгия по онези времена, които не мога да върна, онези хора, които обичах, но не мога да спася, и онова дете в себе си, което никога няма да мога да родя отново.
Когато си малка, когато не разбираш, всички ти казват че това са най-прекрасните, най-безгрижните, най-истинските мигове от живота ти. И съветват – не бързай да пораснеш, не бързай да се променяш, има време и ти да извървиш пътя си. Но кой ли ги слуша? Ако не бях толкова наивна тогава, може би нямаше да съм такова чудовище сега. Е, Руди, ти сам ме бутна по този път, не съжалявай! Ако можех да съжалявам за частите от историята, чието мастило вече е изсъхнало по вехтите листа, сега нямаше да мога да те погледна в очите от болка. И, все пак, давам всичко да върна онези моменти, когато бяхме прекалено наивни, за да се нараним, прекалено слаби и можехме да се обичаме. Чистичко, простичко и вярно. Не ти ли е смешно, Руди? Подхлъзна се веднъж и виж какво направи с мен. Не се ли гордееш че толкова много ме промени? За добро или за лошо, може да те радва или наранява, но ти пак трябва да се гордееш. Никой друг не успя да ме срине толкова много, колкото ти, никой друг не успя да ме убие по този начин, за да се роди една нова Бела, много различна, много истинска.
Мълчиш, а? Не мълчи! Напоследък всички са онемели. Помисли си още малко за онзи момент, спомни си го. Не искаш, а? И аз нямаше да искам. Толкова подъл беше тогава. И защо се усмихваше? Защо, дяволите, се усмихваше? Всичко мога да ти простя, но не и щастието в чуждите обятия.
Скарлет… До днес не мога да разбера дали беше враг или жертва…

-Напи ли се вече? –Усмихна се тъмнокосото момче, подпирайки се на масата.
-Ти как мислиш? –Избълва в яда си Редж. В душата й се бореха множество чувства и усещания. Болката изплуваше на повърхността, но пиянството раждаше щастието отново.
О, боже. Не бях наред тогава. Бях се опиянила от болката и не можех да разпозная простите образи, тъжните фрази, камо ли чувствата. А те се бореха за безплътната награда на душата ми. Спомените се сливаха с действителността и аз не разбирах какво се случва. Образите плавно се размиваха в една многоцветна гама на усещанията. И не знаех къде съм, защо съм и коя съм. Тогава бях едно нищо – парченце черен кашмир в прегръдките на нощта – нито ме виждахте, нито ме разпознавахте.И, може би, така беше по-добре.
-Това е хубаво. И аз съм пиян! –Изхили се момчето отсреща.
-Моето пиянство не се дължи само на алкохола!
-Същото важи и за моето.
Познат, непознат, близък, далечен, това момче беше до мен онази нощ. И предизвикваше повече чувства, отколкото алкохолът можеше да роди в душата ми.
-Хайде да танцуваме! –Усмихна се Реджина на бездънната си енергия и чувствителност.
-Не съм сигурен че е най-добрата идея! –Изхили се момчето на свой ред.- И двамата не сме в особено цветущо състояние.
-Значи ще падаме заедно! Което е прекрасно! Хубаво е да имаш човек, с който можеш да се стовариш на земята. Така можем да разделим срама.
-Ето, вече почваш да говориш логично. Каква е тази песен?
-Мисля че съм я чувала, че я познавам. Но нямам сили да я разпозная. Стига ми да осъзнавам, че е бавна.
Двамата се приближиха до дансинга и момчето я притисна към себе си. Редж прехвърли с ръка рамото му и се загледа в останалите хора. Ту изчезваха, ту се появяваха отново. Чувстваше че нещо кисело се надига в нея и напрегна всички сили, за да не повърне. Тази нощ щеше да се окаже по-дълга отколкото изглеждаше.

Ако заспиш, ще придърпам парченце сянка

Потрепнах и се отдръпнах от нея. Вгледах се в чертите й, обзет от страх и ужас.
Не, това не беше ти. Песента, която ни събираше някога, сега ни разделяше. Аз я споделях с една непозната, безлична, чужда. А ти беше там някъде, из залата. И беше тъжна. А аз… Аз танцувах в прегръдките на момичето, което не значеше нищо за мен.

Ако изчезнеш, ще се превърна в прозрачно цвете

Потръпнах и те затърсих с поглед. Беше ли възможно да се нараняваме по този начин? Сълзите отново обляха лицето ми и аз отново бях слаба, наивна, наранена.

Ако въздъхнеш, аз ще вдъхна твоя въздух

Отблъснах Скарлет и минах покрай нея. Блъсках хората по пътя си, търсех те с очи. Тъжна, наранена, такава, каквато те създадох сам. Ако душата ти беше най-белия пергамент, Бела, аз бях нарисувал неволно огромно черно петно на нея. Ако душата ти беше песен, аз бях изсвирил най-грешния тон. Да съжалявам ли? Да, съжалявам! Убий ме, но не ми прощавай.

Ако се засмееш, ще се усмихна и ще се престоря че съм се пошегувал

Усмихнах се на тези слова и се подпрях отново на стената. Чувствах болезнено опиянение от тези думи. Сведох погледа си надолу и отново те потърсих. Нямаше те. Таланта ти да изчезваш точно когато имам най-много нужда от теб. Аплодисменти, господин Лестранж, аплодисменти за вас! От вас щеше да излезе прекрасен илюзионист, ако на сцената имахте достатъчно време да накарате едно момиче да се влюби във вас! Но няма невъзможни неща за вас, нали? Можете да завъртите главата на наивното дете, но може ли да завъртите главата на чудовището, което съм сега?

И ако ти ме напуснеш, аз ще се разкъсам на парченца
Това е просто човека, който съм

Възможно ли е да съм ти пял на ухото точно тази песен? Възможно ли е да съм давал такива клетви? Възможно ли е да съм ги прекрачил?

Надявам се никога да не ме напуснеш
И трябва да призная...

Кой-кого изостави, Лестранж? Кой-кого? Защо изрече толкова лъжи в онези щастливи дни, когато още никой не беше изпитал любовта ти? Предизвикваш ме да те напусна, а, Руди? Не забравяй, аз никога не съм имала нещо, на което да държа повече отколкото на теб. Искаш да не тегна на съвестта ти? Е, този път няма да те избавям от грешките ти. Сега страдай. Ще дойде сутринта, мили, и вече всичко ще е свършило. Ще почувстваш тази нощ с цялото си сърце, ще попиеш болката й. А после вече ще си свободен от оковите на съвестта, които сам си постави на гърдите.

Ако ти потънеш, аз няма да поискам да изплувам

Оставих ли се? Оставих ли се да ме дръпнеш към дълбините на болката си? Предателство! Защо продължаваш да ме обичаш, защо продължаваш да ме мъчиш?

Ако заключиш вратата, ще помоля да отвориш

Нима? Колко време ти трябваше, за да се осъзнаеш? Е, Руди, аз се промених прекалено бързо, не можех да чакам ти да решиш дали любовта ми ти е по-ценна от честта.

Ако ти запееш, няма да издам и звук

Тишина. Хайде, кажи нещо! Предай ме, както аз те предадох, убий ме както аз те убих! А ти мълчиш. Ето, вече съм твой, прави с мен каквото искаш. Ако желаеш да говориш – говори, ако желаеш да мълчиш – мълчи! Нямам силата вече да те ръководя, да те направлявам… Вече не си дете, мила, вече не си дете! Не ме чакай да проговоря, не бих го направил…

Ако ти полетиш, ще прокълна земята

Както прокле мен ли? Както уби мен ли? Стига, Руди, как успя да избереш толкова лъжлива песен!

И ако ти ме напуснеш, аз ще се разкъсам на парченца
Това е просто човека, който съм

Може би някога съм бил такъв… Вече не бях… Блъсках хората по пътя си към теб. Защо? Вече те бях загубил. Предполагам че никога не съм те ценял достатъчно…

Надявам се никога да не ме напуснеш
И трябва да призная... ще се разкъсам на парчета...

Лъжи, стига лъжи. Сега може би би го направил, но тогава? Та ти не познаваше любовта, ти беше детето тогава. Показа ми и радостта и болката. А ти какво видя?

Ако си експлозия, няма да търся убежище

Защо боли толкова много тази песен? Защото прекрачих обещанията си или защото никога не го направих? Отговори ми, нарани ме, ти знаеш най-добре как да го направиш.

Ако си Слънцето, аз ще седя тук, в горещината

Беше ли? Беше ли до мен в онези мигове? Беше ли и вярваш ли си че си бил?

Ако си Луната, ще остана буден цяла нощ

Ето те там, до стената. Вече те виждах и ти ме гледаше, нали? Болка. Болезнено е да си спомняш кога си променил всичко с глупостта си.

Ако си призрак, няма да се моля за живот

Лъжи…

И ако ти ме напуснеш, аз ще се разкъсам на парченца
Това е просто човека, който съм аз

Лъжи…

Надявам се никога да не ме напуснеш
И трябва да призная... ще се разкъсам на парчета...

…и малко болка…

Ще се разкъсам на парчета...

Боли…

Ще се разкъсам на парчета...

Ще го направиш ли?

Ще се разкъсам на парчета...

Винаги, не и тогава…

Ще се разкъсам на парчета...

Вярваш ли?

Ще се разкъсам на парчета...

Колкото вярвам в болката…
-Десет, девет, осем… -Отброяваше тълпата секундите до новата година.
С този, с който прекараш новогодишната нощ, с него ще прекараш цялата година. Е, Руди, ти не пожела да бъдеш с мен онази вечер…
-Седем, шест, пет, четири…
Бързаше да скриеш сълзите си. Стоеше на мястото си, само за да видиш погледа ми в новата година. Щяхме ли да се променим? Повече отколкото предполагахме.
-Три, две, едно…
Бела се загледа още няколко мига в него и се усмихна плахо. Сложи ръката си там, където беше сърцето й, и промълви без да издаде и звук:
-Винаги ще те обичам!
После се обърна и се затича към изхода, блъскайки се неволно в учениците, без да ги забелязва, без да ги чувства.
Рудолфус остана на мястото си, без да помръдне и мускулче на лицето му. Проследи я с поглед, но не я последва. Седеше там, вгледан в преливащите се цветове, без да знае какво да направи, как да постъпи. Незнаеше дали да я задържи при себе си или да запази честта си. Следеше приглушаващата се светлина, но не я виждаше. Този миг, този дълъг, славен миг, в който щеше да реши не своята съдба, а нейната. Беше достатъчно дълъг, за да помисли, но прекалено кратък, за да реши. И седеше там, без някой да може да го види, без някой да може да го разбере.
-Ходи след нея. –Прошепна някой в ухото му, но той не го послуша, защото не можеше да го чуе.
Седя дълго време така, загледан в нищото, без да знае какво да направи.

_____________________________________________________________

Рабастиан видя кафявата рокля и се усмихна на себе си. „Добре, скъпа, давам ти няколко минути преднина, в името на мъката ти. Не се бави много!”. След като те минаха, той махна за довиждане на Регулус, който седеше на маса с едно чернокожо момиче, и я последва.

Сълзите се стичаха по лицето й и падаха безпомощно на земята. Тичаше безцелно, без да знае от какво бяга, без да знае че това, от което страни, всъщност живее в нея. Болката и разочарованието, някога щастие и любов, от слънчевите дни не беше запазила и един лъч за този ден. Беше изпивала с неохота всичките моменти, които й беше подарил, а не беше останала и дума, която да споделят. Сега спомените бяха просто нейното минало, сълзите – настоящето, а безчувствеността – бъдещето. Не беше останало и стъкълце от разбитите мечти, което да притисне в дланите си и което да се оцвети в алено. Надежда нямаше, вярата умираше, а любовта – една заблуда, живяла някога в спомените. Държеше в шепи живота си, но искаше да го разбие в земята.
Отчаянието я доведе до празната и самотна Обща стая. Щастливи тонове, отекващи с носталгия в стените, мирис на шампанско и чувство за отчужденост. Отчуждена в момента, обичана в миналото. Ако не беше толкова щастлива преди, сега нямаше да чувства липсата му, сега нямаше да бъде далеч от себе си, сега нямаше сълзите да изчезват по лицето й, без усет, без чувство.

-Честита нова година. И приятна вечер.
-Колкото по-далеч си, толкова по-приятна ще бъде.
-Тогава би трябвало да е невероятна, защото и аз още незнам къде да търся себе си.
Стисна ръката й, не от обич, не от приятелство, от чувство за дълг, и тръгна към вратата. Луциус беше наблюдавал танца на Реджина и не можеше да го понесе повече. Не беше предишният човек, нямаше да отиде и да я откъсне от него, нямаше да я зашлеви, нямаше да го удари. Сякаш от силата, от гнева му не беше останало нищо. Сега се чувстваше само безкрайната тежест в гърдите и безнадеждността.

Реджина се усмихна леко и впи устните си в неговите. Търсеше утехата, която не можеше да почувства от чужд човек. И, все пак, искаше да започне новата година с нов човек до себе си, без сълзи и без мъка. Имаше време да скърби. Момчето я придърпа още по близо до себе си и тя се унесе в сблъсъка на удоволствието и болката.

-Здрасти, Бела. –Изплува глас в тишината и на момичето й трябваха няколко секунди, за да се обърне.
-Рабастиан… -Почти изстена Блек и го погледна умолително.- Може ли само тази вечер да не ме тормозиш?
Момчето се приближи до нея и клекна в краката, поставяйки ръце на колената й. Загледа се с усмивка в размазания й грим и прошепна:
-Точно тази вечер, не.
Изправи се и хвана ръцете й, дърпайки я да се изправи. Бела се люшна в слабостта си, от сълзите усещаше пареща болка в слепоочието си. Лестранж хвана лицето й и го приближи до своето, шептейки:
-Днес ще бъдеш моя. Погледни ме!
Бела впери в него тъжните си зелени очи и направи слаб опит да се освободи от хватката му.
-Пусни ме!
Докосна врата ми с устните си, но това не беше целувка. От целувките не боли. Поне дотогава не болеше. Прокара ръцете си надолу по тялото ми и не издържах повече.
Блъсна го и се облегна на дивана, избягвайки погледа му.
-Внимавай, момиче!
Бела се загледа в него за секунди, а после побягна към вратата. Рабастиан я хвана и тя се стовари на земята. Нямаше сили да се изправи, защото си беше изкарала въздуха. Просто се обърна, затвори очи в лошо предчувствие и пое голямо количество кислород. Лестранж се приближи със злокобна усмивка и се разположи върху нея. Хвана с ръка гърлото й и обърна болезнено лицето й към своето. Прокара палец по устните й, без да отпуска хватката си и се загледа в нея.
-По трудния или по лесния начин, няма значение, Белатрикс.
Пръстите му откриха връзката на корсета й и той се отпусна, предизвиквайки нов прилив на болка в нея:
-Моля те, Рабастиан, моля те, остави ме…

-Ела. –Прошепна непознатото момче на Редж.
-Къде отиваме?
-Ще видиш. –Усмихна се той.
-Не е правилно това. –Процеди Флинт, придържайки с ръце главата си.
-Не е правилно че те намерих с очи, пълни със сълзи!
Редж се примири, беше прав. Прекалено дълго време беше страдала. Сега щеше да предаде щафетата на някой друг.
Усети как сама свали дрехите си, никой не я накара. Чувстваше целувките му по кожата си и не съжаляваше за нищо. Мислено се връщаше към Луциус, но образът му малко по малко избледняваше. И така беше по-добре – щеше да му покаже своя път, за да тръгне той в обратната посока.

Луциус влетя в Общата стая и застина потресен от гледката. За миг незнаеше какво да направи. Втурна се към Рабастиан и го блъсна силно. Лестранж се стовари на земята до Бела, а Малфой, давайки отдушник на целия си гняв и ненавист, започва да удря силно лицето му, докато Рабастиан не изгуби съзнание и не отпусна глава, обагрена в алено.
Луциус се изправи и сведе главата си. Обърна се към Белатрикс, която, придържайки корсета, се изправи през сълзи и го погледна мълчаливо.
-Аз… Извинявай, че ти се случва това… Че го допуснахме.
Бела вдигна поглед към Малфой, приближи се до него и прошепна:
-Вие двамата сте същите като него. Изпивате бавно кръвта ни и ни наранявате. Рабастиан ме удари, Рудолфус ме нарани много повече, както и ти – Реджина. Такива ще бъдете винаги – прекалено горди, за да обичате, но прекалено плахи, за да мразите. Стойте отстрани на сцената, говорете че сте част от живота ни, но пиесата скоро ще свърши, Луциус, помни ми думите. И после няма да има значение от коя страна на завесите седите и колко близо сте били до подиума. Може да твърдите че сте били част от нея, но действието сменя героите, както ние сменяме актьорите. И тогава няма да има значение колко близко сте били, ще има значение само дали сте били до нас, на сцената, жертвайки собствената гордост, за да бъдете част от живота ни.
Бела го погледна и целуна челото му:
-Това е за всичката болка, която ще изпиташ, Луциус. Можеше да си я спестиш, можеше да го спестиш и на Реджина. Но за теб имаше нещо по-важно от нея. Пази принципите си, когато хората си отиват от живота ти, само те ще ти останат. Но нека не те да стават причината да бъдеш сам.
И се качи по стълбата до стаята си, за да легне и да се отдаде на болката си. Реджина отново чувстваше че е жива, макар и в чуждите прегръдки. Луциус остана в мислите си, умираше от думите й, толкова истински, толкова верни. Рабастиан щеше да прекара нощта в болничното крило, Регулус се чувстваше щастлив, като никога. Сивиръс не беше излязъл от стаята си, нямаше сили да гледа Лили в обятията на Джеймс. Прекара една тъжна и самотна нощ, каквато прекараха и всички останали.
Скарлет легна в леглото и закри очите си с одеалото. Хаосът я обграждаше, тя беше в неговия център. Причината, повода и следствието, всичко се събираше в душата й. И тя не можеше да се бори с проблемите, които създаваше със съществуването си.
Рудолфус, от своя страна, прекара студената нощ на езерото, хвърляйки камъни в ледената му повърхност. Бягаше от себе си малко по малко, скоро щеше да изчезне. И нямаше да има сили да се върне.
Онази нощ… Онази нощ се случиха много неща, кое от кое по-ужасно от предишното. Тогава загубихме повече, отколкото можехме да си представим, отколкото можехме да разберем. Сега знаем, да, но тогава беше непонятно. И нещо винаги щеше да липсва, нещо, което не можехме да си върнем нито с думи, нито с жестове, нито с тихи молби, изречени в краката на Всевишния. Колко много изгубихме само… Продадохме любовта си на безценица, не вярвахме в нея. От пепелта се възражда феникса, да… Но цвета му избледнява с всяка смърт. Сега, накрая, от него не е останал и помен. Красива – да, но без стария блясък, любов без тънката нишка, наречена живот. Умираше тогава, но не я спасихме. Е, може би сме били глупави, но не се спряхме, нали? Защото не искахме да бъдем щастливи, а да мечтаем да бъдем такива. Искахме не любовта, а болката й. И губехме себе си, бавно, но уверено. Без да се спрем и за секунда и да се запитаме какво губим. Прекалено силни, за да признаем грешката си, прекалено слаби, за да се върнем назад. Просто хора – грешни, глупави, горди… Ще грешим ли? Ще грешим! Иначе няма да сме истински… иначе няма да сме хора… иначе няма да сме живи…

Рудолфус се надигна леко и се стовари отново на леглото. Нямаше желание да става. Май най-добре беше да прекара последния ден от ваканцията в леглото. Усмихна се неволно на мислите си – Луциус не беше станал, още нямаше шест часа. Винаги беше по-точен от часовник. Може би трябваше да сверява своя с Малфой.
Тогава го удари спомена, че е загубил нещо миналата вечер. Но какво?
Изправи се, навлече един суичер върху себе си и излезе от спалнята по пижама. Реши да изчака Бела да се събуди и да отидат на закуска. Бела? Тогава всичко се изясни. Беше се събудил щастлив, но от щастието му сега нямаше и следа. Спря се за миг и всичко мина като на филмова лента пред погледа му. Срещата с Реджина, разговора със Бела, танца със Скарлет, Новата година и онзи малък жест, който никога нямаше да забрави. Другото беше в мъгла – може би опиянението от болката беше замъглило погледа му. Слезе по стълбата и се разположи на дивана, тресейки се. Беше опулил поглед срещу една точка на килима и се мъчеше да проумее какво и защо се беше случило вчера. Чувстваше, че сякаш е бил пиян, сякаш всичко е потънало в мъгла, а от нея изплуваше само болката и липсата.
Изправи се рязко и замарширува озадачено из стаята. Изведнъж някаква врата изскърца и се появи Луциус, малко пребледнял, но със спокойна маска на лицето. Беше излязъл направо по долнището на пижамата и присвиваше сънено очи.
-Извинявай, събудих те. Но просто не мога да седя на едно място. –Промълви отчаяно Лестранж и падна на дивана, притискайки с ръце главата си.- Имам чувството че ще се пръсна…
Малфой се усмихна бегло и слезе по стълбата. Разположи се до него и потупа рамото му:
-Е, вчера се случиха много неща…
Лестранж се обърна към него и леко отвърна на усмивката му. Едва-едва, само с крайчетата на устните си.
-Чудя се кой загуби повече.
Не отговорих. Загуба, тогава беше рано да говорим за загуби. Още не бяхме изпитали сладостта от болката, още беше рано да се отчайваме.
-Слушай, Рудолфус, трябва да поговорим.
-Да, имам нужда да поговоря с някого.
-Ъ-ъ-ъ… Аз не съм сигурен, че точно от такъв разговор имаш нужда. Аз те предадох и искам да ти го кажа.
Лестранж се сепна и го погледна уплашено. Съвсем беше забравил за странното държание на приятеля си и сега то му идваше като гръм от ясно небе.
-Виж, Луциус, моля те, не мисля че сега е удачния момент. Не може ли да почака? Поне няколко дена. Каквото и да си направил, не може да е чак толкова ужасно. А и не искам повече проблеми, поне не за момента. Има време да ми кажеш.
Малфой замлъкна и се загледа в Руди. Това беше неговото решение, нямаше да го престъпи, не беше в позицията да поставя правилата. Откъсна очи от неговите и се облегна, скривайки с ръка лицето си.
-Мисля че трябва да се сдобриш с Бела.
Моля? Тогава наистина бях потресен. Луциус Малфой, приятелят от детството ми, брат ми… Човека, който мислех че познавам по-добре от всеки, сега говореше като непознат. Истинският Луциус никога, никога не би ме подтиквал да правя нещо, никога не би се бъркал в нечий чужд живот, никога не би ми казал – направи това или направи онова. Толкова ли се бяхме променили за една нощ?
-Май… не, не те разбрах, извинявай. –Поклати отрицателно глава Рудолфус, мъчейки се да изгони от мислите си тези думи.
-Казах, че трябва да се сдобриш с Белатрикс.
Хайде отново! Лъжеха ли ме ушите. Погледнах го изненадано и се опитах да разбера по-добре думите му. Унесен в мислите си, не успях да обмисля отговора си.
-Защо така смяташ?
-Аз… -Потрепна Луциус.- Вчера, когато се прибрах, Бела беше тук и ми каза някой неща…
-Чакай малко, какво е правила тя в Общата стая? То не би трябвало да е имало някого, всички бяха на бала.
Луциус прехапа устни и те се оцветиха в бяло. Не искаше да споменава за Рабастиан, не искаше да тревожи приятеля си още повече. И, все пак, май беше невъзможно.
-Караха се с Рабастиан. –Избра по-малкото зло Луциус.
-В какъв смисъл се караха? –Опули се Лестранж.
Брат ми имаше таланта винаги да се появява, когато е най-малко желан, при условието, че приемем, че някога е бил такъв. Споменаването на името му беше сигурен признак, че нещо не е наред.
-Ами… Беше й налетял, знаеш как е. –Чудеше се къде да се скрие Малфой.
-Не, не знам за какво говориш. В какъв смисъл налетял? –Гледаше го строго Рудолфус.
-Беше я нападнал, но спокойно, появих се в точния момент.
Рудолфус облегна главата си на облегалката и затвори очи.
-Къде е той сега? –Промълви тихо, през зъби.
-В болничното крило. Няма смисъл да ходиш там, аз се погрижих.
Лестранж рязко се обърна към Малфой и изсъска:
-Не ми казвай какво да правя! Брат ми е моя грижа, не твоя! Сам решавам къде ще ходя и какво ще правя с него!
Рудолфус се загледа в него още няколко мига, очаквайки го да избухне, но отново се излъга. Луциус беше замлъкнал и нямаше намерение да каже и дума. И, може би, така беше по-добре.
След това забърза към Болничното крило. Като стигна, тресна силно вратата и се приближи с тежки крачки до единственото заето легло, принадлежащо на брат му в тази нощ.
Мадам Помфри влетя с намусена физиономия и, точно преди да му прочете едно конско, Рудолфус заплашително я погледна и насочи показалеца си към нея:
-Каквото и да ми кажеш, няма да си тръгна преди да говоря с него. За теб и за него е по-добре да млъкнеш и да го събудиш, веднага! –Очите му се напълниха с кръв, когато обърна с гняв главата на брат си, но той не се събуди.- Какво е това? Болкоуспокояваща отрова ли? Събуди го веднага! –Жената понечи да каже нещо, но момчето я прекъсна отново.- Не ме интересува какво му е, събуди го!
Минути по-късно Лестранж изпрати с поглед сестрата и седна на леглото до брат си, който едва-едва се разсънваше:
-Добро утро, проклетнико! Как спа? Не много зле, виждам! Поне не достатъчно!
Рабастиан отвори с мъка очите си и уплашено проследи кървавият поглед на брат си.
-Слушай сега, казвам ти го за последен път. Ти че си нещастник, всички го знаем, но трябва да знаеш къде ти е мястото. Сега ще те оставя, братко, но следващия път, кълна се, ще те убия! Никога, никога няма да я докосваш, разбираш ли ме? Ако го направиш, ще те намеря и ще те изкормя. И не ме интересува какъв си ми, не ме интересува какво се е случило. Повярвай ми, тя е много по-ценна за мен, отколкото ти някога би могъл да бъдеш…
-Затова ли я остави вчера? –Изхили се Рабастиан. Лицето му беше подуто и оттекло, но все пак усмивката наистина грееше на лицето му.
Рудолфус, в яда си, хвана гърлото му и изсъска на сантиметри от лицето му:
-Повтарям, плужек! Това ти беше за последен път. Ако още веднъж го направиш, по-добре да бягаш надалеч, защото ще те последвам и един ден, когато те намеря, сам няма да се познаеш!
Минути по-късно, пред вратата на Общата стая, Рудолфус още не осъзнаваше какво се е случило. В него беше живял неописуем гняв допреди малко, а сега не беше останала и следа. Сега беше сам, слаб, отчаян, като загубено в гората малко дете.
-Исках да ти кажа за Белатрикс.
-Да, да, извинявай, Луциус. И за прекъсването, и за държанието ми преди него. Какво каза Белатрикс?
-Тя… Тя се срива, Руди. Знаеш ли, много е променена. Говореше страшни неща, направо се уплаших. Мисля че е на път да направи някаква глупост… Трябва да се върнеш при нея! Обясни й за Скарлет, помоли я да ти прости, незнам какво да направиш, просто си я върни.
-Ти би ли го направил, Луциус? –Погледна го тъжно момчето.
-Какво?
-Би ли се върнал при Реджина? Ситуацията е сравнително еднаква, става въпрос за чест. Кажи ми ти какво ще направиш, аз също ще ти кажа. Но, съветвайки ме да се върна, ти самият вярваш ли че можеш да се върнеш при Редж със сведена глава?
Луциус замлъкна и не проговори повече тази сутрин. Нямаше право да дава съвети, които не би последвал той, самият. И Рудолфус беше прав – не ставаше въпрос до любов, ставаше въпрос до гордост. И, което и решение да вземеха, то щеше да им струва твърде скъпо.

Реджина се събуди леко и притвори очите си. Позна че не беше в леглото на Луциус. Гърдите на момчето се повдигаха леко, приспивно, това не беше неспокойният сън на приятеля й. Прокара ръце по тях и почувства гняв към себе си. Усещаше че е постъпила подло и нечестно, искаше просто да се скрие някъде и да не се покаже повече. Нещо се беше променило, сега тя нямаше да има очи да погледне Луциус. Не беше като с Маркъс, тогава тя беше озлобена, тогава всичко беше различно. Беше ли наистина? Луциус сега беше изневерил, тогава не беше. И защо се чувстваше по-зле?
Постави брадичка на гърдите му и се вгледа в острите му черти. Познаваше го, още откакто беше дошла в Хогуартс. Сега изневярата беше по-истинска, по-подла, тя беше преспала с него по собствено желание. Да, това беше разликата. Беше изневерила сега не само психически, не само физически, но и беше изневерила на принципите на Луциус. Нещо, което, може би, той никога нямаше да може да й прости…
Изправи се и го погледна тъжно. Дори не се беше събудил от шума. С всеки един миг се уверяваше колко далеч беше това момче от Луциус, колко различен беше. Това ли искаше, от това ли имаше нужда сега? И имаше ли нужда от някого или беше вече достатъчно силна, за да остане сама?
Наведе се и целуна челото му, следейки с поглед как се размърда леко. Страхуваше се, че за една нощ беше наранила не само Луциус в игрите си. Беше време да си тръгне, още по-наранена и от вечерта.
Навлече дрехите си и го погледна за последен път.
Можех ли да зная че така ще го нараня? Можех ли да остана? Късно е за въпроси, вече знаем отговорите. И, все пак, защо се случи така?

Бела отвори очите си и се загледа в тавана. Спомни си вчерашните случки и реши, че трябва окончателно да се откаже от някогашните си мечти.
Изправи се и навлече първата мантия, която падна пред погледа й. Постави малката червена книжка в джоба си и се запъти навън. Днес окончателно щеше да се заеме с Усмивката на Дявола. И никой нямаше да го разбере, никой нямаше да й попречи. Нямаше какво да губи, можеше само да спечели.
Можех ли да зная, че ще бъдем заедно, можех ли да зная че ще се върнеш при мен? Можех ли дори да предполагам, че още има начин нещата да се променят, че Луциус ни беше подарил свободата и тя много скоро щеше да възтържествува над оковите ти? Бавно се отдалечаваме и бавно се връщаме назад във спомените. Отговор ли търсим? Отговор? Можехме ли да предполагаме, че любовта ни е толкова силна, можехме ли да знаем колко живи трупове оставяме зад гърбовете си? Отговор… Винаги е било толкова просто, Руди, винаги… Ние сами търсехме сложното решение, ние сами си причинихме всичко това. А отговорът е бил толкова близо до очите ни, че не го видяхме.
Като видя на дивана Луциус и Рудолфус се спря за секунда, наблюдавайки ги. Малко безчувствено, малко самотно, но и гневно. После сведе поглед надолу и слезе от стълбата. Запъти се право към вратата, все едно бяха непознати.
Малфой стрелна с поглед приятеля си и, уверявайки се че той няма да я спре, се изправи и дотича до нея:
-Бела, трябва да поговорим!
-Приключихме вече с разговорите, Луциус. Казах всичко, което трябваше. Ако искаш да говориш с някого, отиди и говори с Реджина. Ако Рудолфус няма какво да каже, и аз ще си замълча. А, като гледам, той май не е много ентусиазиран. Приятен ден ти пожелавам!
Момичето не се обърна повече назад, нямаше какво да каже. Отиде, постла мантията си, и седна върху нея, в студа. Това хладно място беше единственото, където можеше да се скрие от чужди очи. Никой нямаше да я притеснява и щеше спокойно да може да помисли как да изпълни първото изпитание. Отвори книжката и прочете на глас последния куплет от стихотворението. Изпита злорадо задоволство от силните, проклети от Бога, думи и потъна в тях:

„Открадни, измами, убий
Ако не поискаш, то умри!
И Господа, и Дявола, ще те накажат
Небесата ще те притискат
И водите ще те давят
Щом на думата си не удържаш
И към правилата се не придържаш
Душата ти между Рая и Ада ще остане
Там, където въздуха презрян е
Думите сами ще те намерят,
Щом светиите смелостта ти измерят
Когато света без чужда сила преобърнеш
Или другите успееш да излъжеш
Надолу с главата
Нагоре с краката
Със света щом в ръцете се научиш да играеш,
Тогава Дявола ще поласкаеш
И целта сама ще те открие
Където Бога проклети крие
Усмивка нежна, мила,
Чудни светове разкрила
Без граници, без лимити
От Господа прикрити”


Луциус стрелна със строг поглед приятеля си и се стовари на дивана. Намръщената му физиономия караше Рудолфус да се чувства зле, но нямаше какво да направи.
-Ама ти наистина си инат!
-Да не си говорим за инати, Луциус, защото ти влизаш в А група!
-Не ме намесвай мен! Реджина няма да направи някоя глупост, а не съм толкова сигурен за Бела.
-Какво предлагаш да направя? Да пиша писмо на родителите си, да се разведа със Скарлет, да бъда лишен от името си, от наследството си и да бъда заклеймен ли?
-Не съм го казал! Можеше просто да й обясниш!
Рудолфус не отговори. Търсеше думи, които да му дойдат в защита, и късмета му случайно проработи. Реджина влезе леко в стаята и приви очи. Рудолфус погледна приятеля си и многозначително я посочи с глава. Но Луциус не се изправи, просто извърна поглед.
Реджина, от своя страна, сведе главата си и тихомълком прекоси стаята.
-Къде беше? –Стресна я гласа на Луциус и тя се спря. Обърна се към него и погледна тъжно от стълбата, поглед, който говореше повече от думите. После поклати отрицателно глава и се качи в стаята.
-Какво беше това? –Учуди се Рудолфус на знака й.
-Е, предполагам най-накрая събра сили да си тръгне.
„Браво, мила, браво. Бягай и не поглеждай назад. Отдавна трябваше да го направиш” прелетя през мислите ми. Колко болка щеше да спестиш, обаче, ако не беше излъгала.

Тогава осъзнах колко просто е било всичко. Действително, най-сложните решения, всъщност са най-простите, защото никога не приемаме, че нещо може да е толкова елементарно, толкова очевидно, затова и го изключваме като вариант. Не бях забелязала, че отговорът се криеше в самия въпрос и беше толкова лесно.
Обвих с крака един от клоните на дървото и се преобърнах с главата надолу. Кръвта започна да нахлува в главата ми и се почувствах зле за секунди. После, обаче, дворът, замъкът и езерото изчезнаха и аз се озовах седнала с босите си крака на някаква студена и влажна повърхност. Отворих очи и видях тиха, задушаваща каменна стая с малко прозорче с решетки, откъдето влизаше тънък сноп светлина. Всичко друго беше потънало в мрак.
В тъмнината започнаха да се различават очертанията на нечий силует. Очите му просветнаха в синьо и аз инстинктивно се отдръпнах назад.
-Белатрикс Сигнъс Блек, добре дошла в замъка Уитънберг! Тук ще съхраняваме душата ти, за да ти я върнем в края на пътя! Не се притеснявай, ще я защитавам с цената на честта си.
Страхотно място за душата ми, няма що! Дръпнах се още по-назад, защото от мрака изплува високата фигура на странен и изключително блед човек. Имаше дълго, правоъгълно лице, остра брадичка и слабо телосложение. Ръцете му повече приличаха на купчина кокали, отколкото на такива. От плътта му не беше останало почти нищо, а кожата му беше силно опъната по остатъците от скелета му.
-Виждам, че нямаш голямо желание да се запознаем. Затова аз сам ще се представя – Мифестофел, демонът на горите.
Сигурно очакваше да падна в краката му и да започна да целувам ъгълчетата на наметалото му. Сигурно мислеше, че умирам от възторг. А аз се бях свила там, без да мога да проговоря от страх и от ужас.
-Дай ми ръката си!
Аз не отговорих, само се свих още повече в ъгълчето си, криейки ръце с тялото си. Мислих си, че ще ме нарани, че ще ме убие. И пак се страхувах да следвам заповедите му.
-Дай ми ръката си!
Нещо ме дръпна и я протегнах, без да искам, без да имам нужда от това. Сякаш някаква вътрешна сила ме буташе да го направя.
Изгореният кръст просветна на слабата светлина и демонът притисна с двете си ръце моята. Усетих мека топлина и, когато я пусна, от изгарянето не беше останала и следа.
-Сега вярваш ли ми?
-Мога ли да вярвам на демон? –Прошепна тихо.
Той само се усмихна леко и зловещо и изсъска:
-За да прозреш, трябва да се освободиш от предразсъдъците си. Вие, хората, измисляте всякакви истории, лъжи и клевети. Ако съдиш за боговете по небивалиците на хората, никога няма да получиш това, което искаш най-силно.
-Искаш да кажеш… да не вярвам на книгите?
-Искам да ти кажа да не вярваш на хората. Пишат книгите си по предположения и измислици, никога не са срещали нито Господаря, нито смъртния му враг.
Мефисто протегна ръката си към мен и я завъртя. В дланта му падна сребърното кръстче, подарък от баба ми. Неволно възроптах на тази кражба, но той ме прекъсна, разтваряйки ръката си. Бижуто изчезна със снопче дим.
-Това няма да ти трябва по време на пътуването, само ще ти пречи. Накрая, след като прозреш истината, сама щеше да го махнеш.
-Но… не трябва ли да те наранява?
-Ха-ха-ха… Вие, хората, с вашите легенди… Всеки път, щом някой дойде тук, ме изумява със слепотата си.
-Но… Какво искаш от мен?
-Мисля че не това е въпросът. Ти искаш нещо от моя Господар. Не е в моята сила да ти го дам. Аз само насочвам към първото изпитание, вашите смешни желания не ме вълнуват ни най-малко.
-Първото изпитание ли?
Мефисто вдигна учудено вежди и се усмихна.
-Тринадесет изпитания, за да докажеш преданост, едно желание, за да ги преминеш, тринадесет години време, за да ги изпълниш. Първи януари, странна дата, от която да се страхуваш. Тринадесет години ще изпадаш в ужас при настъпването на този ден, дали си се справила или не си. Но не се притеснявай, първите са леки, няма от какво да се страхуваш. Поне засега. Имаш една година, за да освободиш мъртвите от златните им клетки.
-А ако не го направя?
-Тогава по-добре бягай и не се връщай. Колкото по-далеч си от този свят, толкова по-добре. Боговете на светлината и на мрака ще те гонят и, повярвай ми, няма да можеш да избягаш, ни в живота, ни в смъртта. Веднъж като си дошла при мен, няма връщане назад, запомни го. –Той замлъкна за малко и после продължи по-спокойно.- Знаеш ли, радвам се че дойде. Тук рядко идват момичета, в общия случай само мъжете се интересуват от властта. Станал съм свидетел на множество луди, които бяха готови да умрат, само за да получат това, което искат. Чувала ли си за Наполеон Бонапарт, Адолф Хитлер, Александър Македонски? И те бяха при мен. Е, предполагам, че това, което им даде Господарят, не им стигна. Затова, както изгря звездата им, така и залезе. И предизвиква любопитството ми твоята смелост, но няма да попитам. И без това се страхуваш прекалено много от мен, нали?
Не отговорих, само скрих още повече суеверно лицето си и го загледах уплашено.
-По-добре преодолей страха си. Аз съм най-спокойният и най-безобидния от пазителите на мрака. По пътя си ще срещнеш много по-плашещи и ужасяващи демони. Свиквай с мен, аз съм твоя приятел по този път. Аз ще те съветвам и аз ще ти помагам. Аз ще се появявам, когато нямаш сили и аз ще ти ги вдъхвам. Позволи ми да ти помогна, няма да съжаляваш.
Аз се свих още повече от страх. Само това ми липсваше – демон, който да ми се появява непрекъсното. Но не проговорих, не усещах натиск от него, не чувствах че той иска да ме нарани. И, все пак, се страхувах.
-Време е да си вървиш, ще научиш първата задача съвсем скоро. Аз ще те насоча какво да търсиш, но ти сама ще намериш пътя си.
Понадигнах се леко, все едно щеше да ме изпрати през вратата и попитах плахо:
-Няма ли да ми кажеш да пазя тайната?
-Ха-ха-ха… Бела, нали така ти викат смъртните ти приятели? Никой досега не е проговарял, никой няма и да посмее. Клетва дава само онзи, който не е сигурен че няма да я престъпи, ти сама го беше казала. А и вие, смъртните, си поставяте по-строги граници, отколкото ние, боговете, можем да очертаем около вас. И Господарят ми вярва, че няма да съумеете да ги престъпите.
-Имам само един въпрос… Преди няколко дни се случи нещо… странно…
-Страшно? –Засмя се Мифестофел.- За да се роди истината, трябва да умре лъжата, запомни го. И, за да видиш, трябва да затвориш очите си. Случва се често, не се притеснявай, просто повече предразсъдъци текат във вените си, отколкото е нужно. До края на пътешествието си ще бъдеш излекувана. Колкото до символът на гърба ти… -Прочете мислите й Мифестофел.- не се притеснявай, всичко е в реда на нещата. При всяко ново изпитание ще излиза нов такъв. Има много отговори на въпросите, но ти сама ще ги откриеш. А сега върви, тялото ти се нуждае от теб.

-Слънцето залязва.
-Станал си изключително проницателен и романтичен за един ден. –Изсмя се Скарлет и вдигна непукистично косата си на непретенциозен кок.
Действително, Руди наблюдаваше небето в продължение на половин час вече. Компанията й не му пречеше, напротив, радваше се че има някой около него, макар и натрапен. Всички бяха потънали в земята и той наистина не искаше да ги търси точно сега.
Нищо не беше същото вече, странно звучи, нали? За една вечер се бяхме променили неописуемо. И не исках да знам как – не исках да ги виждам, да разговарям с тях. Предпочитах да прикрия раната и да я игнорирам, нямаше нужда да се нараняваме повече. Луциус изчезна, Реджина ме гледаше не по-малко гневно, отколкото гледаше него, а Бела редеше дума след дума все по-опасна и все по-жестока. И не исках да ги чувам, не исках да ми казва, че греша. Знаех го прекалено добре.
-Права си. Сигурно сме ти много смешни? –Усмихна се бегло, но тъмнината на стаята го скри.
-Ха-ха-ха… Смешни? Не се бях замисляла колко всъщност сте смешни. –Усмихна се Скарлет и докосна машинално една от снимките на нощното си шкафче.- Защо се криеш тук?
-Да се крия ли? Защо да се крия?
-Помоли ме да дойдеш в стаята, защото знаеш че всички са навън. Колко време още ще се взираш през прозореца? Не че ми пречиш, просто искам да отида да си пусна един душ.
Руди се усмихна бегло без да премества погледа си и на сантиметър от прозореца:
-Женени сме, би трябвало да не се притесняваш.
-Аз не се притеснявам от теб, Рудолфус, ти се страхуваш от мен. –Отвърна момичето и се приближи до него, заставяйки на пътя на погледа му. Повдигна леко лицето му и попита през усмивка.- Толкова ли съм страшна или те е страх да не се влюбиш в мен?
Рудолфус не отговори, само скри лицето си в ръцете:
-Всичко е толкова…
-Сложно?
-Объркано.
Скарлет мина и седна пред него на леглото си. Машинално постави един кичур от косата зад ухото му и притвори очи уморено. Рудолфус я погледна и попита тихо:
-Какво остави в Америка?
-Моля? Не разбрах въпроса ти.
-Какво остави в Америка?
-Нищо, Рудолфус, нищо.
-Странен отговор.
-Когато ти се наложи да изоставиш всичко, което обичаш, тогава правиш всичко възможно, за да изтриеш спомените от съзнанието си. Затова казвам, че не съм оставила нищо.
-А защо дойде? Можеше да откажеш, да избягаш.
-Защото това ми беше съдбата – да дойда тук и да ви разделя. Предполагам че просто така е трябвало да стане.
-А кой остави зад гърба си? –Вдигна вежди Лестранж, отвръщайки поглед.
-Никой, никога не бих признала такова нещо. Ти какво остави зад гърба си?
Замлъкнах, беше права. Макар и толкова различна, тя беше като мен, знаеше, разбираше. Чувствах връзката помежду ни като тънка златна нишка, която или щеше да се скъса завинаги, или щеше да се превърне в големи окови, свързващи ни завинаги. Предполагам, че тогава края вече е бил ясен, ние просто не го знаехме.

Бела тупна на земята и притисна с ръце главата си, без да се изправя. Не че се беше наранила толкова, просто се мъчеше да разбере какво се беше случило, сън, реалност или, най-лошото, нещо между тях. Чувстваше че няма сили да се повдигне, може би наистина нямаше. Но те се върнаха, когато отвори очите си и видя лазурното небе. Толкова чисто, толкова красиво, чак роди усмивката на лицето й. Последните лъчи на слънцето умираха в тъмнината и преливаха от оранжево във все по-тъмно-виолетово. Чу нечии стъпки и ги позна отведнъж. С мъка и отегчение произнесе името на човека и пое ръката му:
-Какво искаш от мен, Малфой?
Сигурен знак, че вече е ядосана. Познавах кога съм изнервил един човек, когато се споменеше името „Малфой”. „Малфой, това”, „Малфой, онова”, „Да ти го н…, Малфой”, „Изчезвай, Малфой”. Проклета фамилия, винаги предвещаваше скандал и шамари. Напоследък доста шамари ми се бяха насъбрали.
-Искам да поговорим и ти ще ме изслушаш.
-Аз не съм Реджина, Луциус, не съм! Аз не съм човека, на който ще се извиняваш, не съм човека, с който ще си говориш!
-Кой въобще я споменава?
-Изчезни от пътя ми! Веднага!
-Кълна се, Блек, щях да те ударя, ако не беше…
-Каква? Каква съм аз? Аз НЕ съм приятелката на Рудолфус, аз съм отделно човешко същество! Имам си име! Не съм ничия собственост! А ти престани да ме преследваш! Не искам да те гледам!
И избяга към замъка. Напоследък всички се изпаряваха прекалено бързо.

Някой докосна рамото ми и се обърнах. Саркастичната усмивка се роди на лицето ми и едва успях да не се засмея. Ето го човекът, на който се бях нахвърлила като див звяр миналата вечер, в пиянството си. Проследих, криейки усмивката си с ръце, как се наведе и клекна пред масата ми. Никакво спокойствие, Луциус, никакво. Дори и в библиотеката! Ще се нараняваме ли? Добре, ще се нараняваме. Но защо трябваше да нараняваме други хора?
-Как си? –Усмихна се момчето лъчезарно, наблюдавайки подпухналите й очи.
-Както може да се чувства един човек след вечер, в която е сгрешил много.
-Лично ли да го приемам? –Засмя се.
-Ще ти спести много време и усилия, ако го приемеш лично. –Отвърна му през смях Реджина.
-Въпросът беше сериозен. –Изпъна чертите си той със строг поглед.
Наклоних се напред, поставяйки ръце върху масата и глава отгоре и прошепнах на сантиметри от него, през смях:
-Не ми е останала вече никаква сериозност. Прекалено много сарказъм има в живота ми.
-Съжаляваш ли?
-Съжалявам само за едно нещо в живота си – че отчаянието ми стигна дотам, че да се случи това.
-Е, и аз взех малко участие.
-Ти беше второстепенен герой.
-Май винаги такъв съм бил и такъв ще си остана.
Тези думи успяха да свалят каменната усмивка от лицето ми. Действително, той щеше да стане поредната изкупителна жертва. Дали се е надявал на повече, а, Луциус? Е, той беше много повече от теб. И пак не бих те заменила за него. Никога.

-Къде тръгна? –Вдигна вежди от почуда Скарлет, излизайки по хавлия от банята.
-Аз… Смятам да се поразходя. –Отвърна Лестранж и понечи да излезе.
-А, не, не така! Няма да ходиш сам! Изчакай ме да се облека и идвам с теб.
Нямаше сили да спори, просто хвана дръжката на вратата и отвърна:
-Добре, ще те изчакам да се оправиш долу.
-Ти не ми пречиш, ако още те е страх да си покажеш очите навън, остани.
Действително, обърна му гръб и кърпата падна на земята, оголвайки тялото й. Рудолфус прикри очите си и извика почти ядосано:
-Боже мой, какво правиш?
Скарлет обърна глава, надявайки бикините си, и се изсмя:
-Аз ти казах, аз си се обличам. Ти като се срамуваш от мен, обърни се.
-С най-голямо удоволствие.
Скарлет надяна една рокля и промълви, заставайки на пътя на погледа му:
-Аз съм такава, Рудолфус, приеми ме. Аз не се срамувам от теб. Държиш се като малко дете, което нахълтва в банята, докато мама се къпе. Не приличаш на момче, което за първи път вижда момичешко тяло. Защо те плаша толкова?
-Защото сме женени, а не е редно.
-Не е редно да грешиш толкова много. –Прошепна тя, галейки страните му.- Хайде да тръгваме!
-Боже мой, ще замръзнеш! –Вдигна вежди Лестранж при вида на ролята.
-Ти май си свикнал да се държиш като лелка. Е, съпруже, аз съм от друго тесто.
-Защо ли имам чувството че ще съм мъж под чехъл? –Засмя се Рудолфус, излизайки от стаята.

Нарциса усети как някой я дръпна и се скри в една от преките на и без това празния коридор. Почувства ръката му на лицето си и я отблъсна ядно:
-Какво искаш от мен, Малфой?
-Напоследък май първото ми име е станало „Малфой”. –Озъби се насреща й.
-Сигурно има причина!
-Не искам да сме врагове, Нарциса.
Момичето замлъкна и го отблъсна от себе си.
-Ами? Приятели?
-Искам да ме обичаш!
-Ха-ха-ха… Теб никой не може да обича! А това не става със заповеди!
Луциус се приближи до нея и я притисна към себе си, поставяйки длан на бузата й.
-Не искаш ли да живеем с теб… нормално?
Нарциса му зашлеви силен шамар и изсъска:
-Никой не може да е щастлив близо до теб!
Луциус отвърна на шамара й с шамар и я изгледа озлобено:
-Няма да търпя повече това! Не ме ли разбра ясно? Аз казвам, ти изпълняваш! Колкото и да се бунтуваш, нищо няма да промениш!
-Аз не съм твоя собственост, Луциус, все още не! Няма да получиш това, което искаш, няма!
-Няма да ми заповядваш!
Притисна я към стената и, хващайки косата й здраво, изви врата й назад. Докосна с устни врата й и прошепна на ухото й:
-Виждаш ли? Аз винаги получавам това, което искам!
Погали с дъх кожата й и я пусна, а наметалото му прошумоля в мрака. Нарциса се отпусна да падне по стената и се задъха. Предстояха й множество проблеми, а незнаеше дали силите щяха да й стигнат.

Скарлет хвана ръката му и остави ледения вятър да развява косите й. Толкова болка имаше около нея, че чак се опияняваше.
-Кажи сега… Какво точно има между теб и това момиче?
-Моля?
-Не се прави на не разбрал. –Сръчка го.- Кажи какво имаш с нея. Изглежда малка и наивна…
-Да, тя е малка и наивна. Точно това обичам в нея. –Усмихна се леко Рудолфус.
-Значи няма опасност да се влюбиш в мен? –Засмя се и се отдели от него, завъртайки се.- Няма от какво да се плашиш – аз съм всичко друго, но не и наивна. Е?
-Какво „е”?
-Няма да ти вадя думите с ченгел от устата! Защо така се скарахте?
-Заради теб, какво друго да ти кажа.
-Ау… -Засмя се Скарлет.- Колко съм лоша!
-Действително си! Защо седиш и ме мъчиш?
-Защото искам да знам какво има между вас.
-Просто бяхме заедно…
-О, глупости! Кого залъгваш?
-Добре, де, бяхме много близки като малки.
-Не говори в минало време. Късаш ми сърцето! –Засмя се Скарлет и се притисна към него.
-Стана ти студено, а?
-Стана ми самотно. –Поклати глава момичето и обгърна с поглед небето.- Знаеш ли… Много си ми странен. Обичаш я, а не искаш да бъдеш с нея.
-Искам! –Почти извика ядосано Рудолфус.
Скарлет се спря и се приближи до него. Взе ръката му със своята и я постави на сърцето си:
-Чувстваш ли го? Това е ритъмът на разбитото сърце.
После я постави на неговите гърди:
-Не го ли чувстваш? Сърцето ти е застинало, съвсем е замряло. Колкото повече удължаваш мнимата му смърт толкова по-трудно ще го съживиш после. Не бъди толкова безчувствен, ще дойде момент в който тези чувства ще ти потрябват, а ти няма да успееш да ги възродиш.
Рудолфус се наведе към нея и, галейки косата й, впи устните си в нейните. Нещо отвътре го жегна и я придърпа към себе си. Сълзи потекоха от затворените му очи и намокриха бузите й.
-Защо, Рудолфус, защо ме мъчиш? –Прошепна Скарлет, чувствайки милувките му по лицето си.
-Ти искаше да ми помогнеш. Аз нямам какво да губя повече, Скарлет, нямам. Ти също. Толкова грешки допуснах, че не вярвам на себе си вече. Щом ти казваш че можеш да ме спасиш, аз ще следвам пътя, който ми посочиш, със затворени очи, без да питам и без да възразявам. Можеш ли да ме излекуваш?
-Никой не може да изпие отровата, течаща във вените ти, Рудолфус. –Отвърна през сълзи момичето и впи отново устните си в неговите.- Ти си загубен… загубен си завинаги…

Скъсах листчето пергамент, точно толкова рязко и импулсивно, колкото тези думи се бяха изплъзнали от съзнанието ми. Никой не можеше да ги разбере, само ти, нали? И точно затова не трябваше да ги виждаш, точно затова не трябваше да чуваш гласа ми в ушите си, като сега. Това беше един ритуал, който трябваше да извърша, да се сбогувам с теб. Макар и разкъсани тези думи щяха да горят в съзнанието ти. Ами аз? Аз просто не исках да чувам повече нищо за теб. Тогава се отказах. Искаш да си тръгваш – тръгвай си, но ще се погрижа да не познаеш пътя назад. Ще придърпам парченце сянка, ще покрия с болката си луната и ще изтрия дирите ти в калта. Да, Луциус, ти нямаше вече път към мен, само аз можех да решавам. Всичко беше в моите ръце. Слаб ли се чувстваш, като ти го казвам? Хайде, бъди слаб, закъсня, закъсня жестоко… И все пак – мъчи се, нека те боли. Изпитвам вкус на горчиво шампанско в устата си при вида на твоята болка. Хайде, мили, достави ми това удоволствие… Мъчи се, страдай… Аз ще седя и ще наблюдавам, в живота или в смъртта, аз пак ще живея в болката ти…

-Преследваш ме! –Засмя му се Реджина и го отблъсна леко, продължавайки пътя си.
-Иначе никога няма да се дадеш! –Захили се насреща й момчето и тя отвърна през смях:
-Прав си! Просто обичам да ме гонят, а напоследък не се откриват толкова момчета, които да имат това желание. Затова смятам да изстискам всичките ти сили, преди да реша.
-За Луциус Малфой ли говориш?
Рязка болка в сърцето и няколко капки мед, които смекчиха удара. Премигнах на парцали и, решавайки да го зашлевя, се обърнах рязко към него. Но като видях сериозното му изражение и реших да се откажа. Беше толкова невинен за болката ми… И той щеше да изпита част от нея, съвсем скоро… Щях да му завещая парченце от мъката си… Не защото исках, просто ти ме нарани прекалено много, за да я изпитам изцяло сама Но, с онези празни думи беше изчезнала и част от мен… Тази част от мен беше ти, Луциус… И мен нямаше повече да ме боли за теб… Бях заповядала нещо на сърцето си, то щеше да се подчини…
Реджина се усмихна и, почти нападателно, го притисна към стената. Опря челото си в неговото. Или щеше да го целуне, или да го зашлеви. Но тя не направи нито едно от двете. Просто промълви тихо, през усмивка:
-Луциус Малфой е бита карта вече, едва ли ще останат ясни очертанията му в спомените ми. И, да, малко ме гони, затова май се оказа развалена стока. Теб смятам да те озоря повече, за да не се превърнеш от една красива маруля в изсъхнал хербарий!
-Като заплаха ли да го приемам? –Засмя се момчето и впери поглед право в големите й черни очи. Толкова смело и толкова беззащитно, че нещо в душата й измърка от удоволствие.
-Да, доста трудничко ще ти е, добре е да го знаеш отсега… Не стартирай безкрайния маратон след мен, ако нямаш достатъчно сили да го завършиш…
-А тогава какво ще стане?
Тя сбръчи устни и се усмихна:
-Има два варианта. Или ще си изкараш въздуха напразно, или ще се спънеш и ще се потрошиш жестоко.
-Може да съм самоуверен, но смятам да опитам. Обичам риска, още повече когато има вариант да се превърна в експонат на някой от мъгълските природонаучни музеи. Звучи прекрасно! Винаги съм искал да плувам в гаден застоял разтвор!
-Внимавай да не се опариш! А и стъклениците няма да те поберат! –Премигна през усмивка Реджина и целуна леко носа му. После се засмя и продължи надолу по коридора. Не я беше докоснал и с пръст и, може би, това му печелеше още повече червени точки. „От много глава не боли, особено като става въпрос за нея… Надявам се!” засмя се наум, а усмивката изплува на лицето му. После се врътна и тръгна в обратната посока.

-Т-т-ти… Толкова приличаш на нея… -Мълвеше тихо докосвайки през сълзи устните й. Мракът ги беше обгърнал, но луната беше ясна и чертите им се различаваха безпроблемно.
-Какво искаш, Рудолфус? Да я забравиш? Да изчезне? Или да се върнеш при нея? Отговори честно, ако веднъж излъжеш, това ще нарани много хора, най-вече теб. –Мълвеше умолително Скарлет. Някак си беше успял да докосне душата й, да я пречупи, неговите сълзи сега горяха в нейните очи. Сега не беше нежеланата съпруга, сега беше единствения приятел, който щеше да се жертва за него, само и само да бъде щастлив. От предишната й ирония нямаше и следа, сълзите бяха измисли маската от лицето й. Той се луташе из себе си и беше толкова слаб, а само тя можеше да го спаси, само тя можеше да го чуе, само тя можеше да го разбере.
-Аз… Всичко е толкова объркано… Незнам какво искам… Аз не мога да се върна при нея, не мога…
Сълза проблесна в очите й и тя притисна главата му на рамото си, шептейки в унес:
-Можеш, естествено че можеш. Ще направя всичко, само ми кажи какво искаш.
-Аз… Тя никога няма да се обърне отново към мен, знам го…
-Тя те обича!
-Не е достатъчно… Господи, не е достатъчно… Аз… аз я нараних…
-Ти не си по-малко наранен от нея. А и не си виновен…
-Аз… можех да го спра… аз я продадох…
-Не си я продал, още можеш да си я върнеш! Кажи ми само една дума…
-Аз не я заслужавам…
Скарлет замлъкна и го притисна още по-силно към себе си, обвивайки тялото му с ръце.
-Аз… не искам да я наранявам повече… не искам да се връщам при нея…
Извих врата си нагоре и почувствах сълзите в очите си. Точно тогава не исках да чувам това, точно тогава не исках да му помагам, точно тогава не исках да имам нищо общо… Беше толкова просто, толкова лесно щях да го спася… И пак не желаех, не желаех да му помагам да избяга, не желаех да го правя… Той щеше да е щастлив, толкова наивно и сляпо да е щастлив… Щях да му подаря няколко месеца живот… Не повече, нямаше да го задържа повече. Щях да събудя чувствата му, а после да се отдръпна… Толкова слаб беше, дяволите, толкова слаб… Мислих че съм скрила болката достатъчно надълбоко, а сега тя изплуваше отново, десет пъти по-силна… И той нямаше да се справи сам, знаех го… Беше прекалено слаб, за да го направи, прекалено слаб… Трябваше, трябваше да се справи сам… Не трябваше да му помагам… Но, господи, нещо в него умираше в ръцете ми… И само аз можех да го спася, само аз… Щяхме да се нараним, но това нямаше значение тогава. Последния момент, последната възможност, последната сълза… Беше дошъл момента да живееш, Рудолфус… С моята кръв, но ти пак щеше да живееш… Дарих остатъците от душата си на теб… Сега умирам… За втори път умирам заради теб… Преди дарих любовта си, любовта си към него на теб, единственото, което ми беше останало… Сега умира не душата, а тялото ми… Украси щастието си с кръвта ми, отдавна ти я завещах… Още тогава, когато ти завещах сърцето си…

Поведох го към замъка, нямаше сили да върви. Но той не желаеше да се прибира в стаята си, нещо в чуждата компания го плашеше. Показа ми къде трябва да отидем – обиколихме три пъти, за да се отвори портрета и да се промушим през него. При вида на леглото и стаята, той се обърна към мен и сгуши глава в косата му. Криеше се, криеше се от някакъв спомен. Погледнах го в очите и се усмихнах леко. После промълвих:
-Спокойно, не се притеснявай. Аз съм тук, не си сам!
Действително, той се успокои. Казах му да легне и се загледах в кръвясалите му от сълзи очи. Седнах на леглото и погалих косата му, прекъсвайки тежките му въздишки със знак за мълчание. Наведох се над него и докоснах с устни челото му. Усетих ръцете му по гърба си, но не го спрях. Утре щях да го спра, днес беше прекалено слаб. Колко беззащитен беше… Дали някой би ми повярвал? Дали някой би повярвал, че съм го видяла такъв, слаб, отчаян, беззащитен… Отпуснах леко хватката му и целунах подред и двете му длани – все едно беше ранено животинче, което щях да върна отново на крака. Диво, наивно, което бяха подмамили в капана на болката. И после щеше да избяга от мен, да си върне свободата… и душата…
Прескочих го, разполагайки се до гърба му, и го притиснах силно към себе си. Ръцете ми плъзнаха по гърдите му, а устните ми докоснаха леко врата му. Предадох му малко от моя живот, топлина, която щеше да го спаси… поне тази нощ. Докоснах с устни леко ухото му и го усетих как потръпна. Не успях да заспя, просто шептях тихо цяла нощ едни и същи думи. Не разбрах дали е заспал, не познах съня му. Може би беше прекалено лек и неспокоен, затова и продължавах да шептя:
-Съвсем скоро ще изчезне… Ще я забравиш… А един ден пак ще се върнеш при нея!

Регулус притисна ръкатата и докосна косата й… Леко, трептящо и нежно… Потъна в очите й… Беше в унес, но очакваше да каже нещо… Знаеше че ще се стресне от гласа й, но щеше да го чуе… Тъмните й очи не помръдваха, погледът й не трепваше… Щеше да изчака… Щеше… Щеше ли? Минута успя да запази разстоянието помежду им, после придърпа леко врата й и впи устните си в нейните. Усети езика й и се опияни от допира му. Беше го желал, твърде дълго го беше желал… Сега щеше да е още по-трудно да се отдели от нея, щеше да е още по-трудно да отдръпне ръка от меката й кожа.
-Триш… -Едва събра силите си, за да прошепне тихо. Чувстваше че ще съжалява, чувстваше че това ще преобърне живота му… Но тогава желанието беше по-силно от инстинкта му за самосъхранение. Искаше само нея, нищо друго. Захапа леко врата й и в унеса си се спря. Отдръпна се от нея, нямаше да греши повече, нямаше да бърза. Почувства ръката й по ризата си и я спря с целувка. Стисна меко дланта й и прошепна:
-Има време…
Сплете ръцете си в нейните и усети за последен път устните й, притискайки очи. Докосна чертите й с пръсти и повдигна лицето й нагоре, за да падне отново в плена на очите й. После целуна нежно челото й за лека нощ и изчезна в тъмнината.

Рабастиан се покри през глава, защото мислите му го задушаваха. Бела? Коя беше Бела? Беше изгубила очарованието си с раздялата им с брат му. Вече го нямаше неописуемото желание, нямаше го онова сладко чувство да бъде в обятията му. Денят, който беше прекарал в Болничното крило, беше изтрил тотално остатъците от спомените за нейния допир, за влудяващата мекота на бледата й кожа. Сега беше различно, сега не Рудолфус го спираше, не Рудолфус му викаше и му се караше. Луциус я беше спасил от това, което щеше да стане, не брат му. И, въпреки че късметът точно Малфой да се прибере толкова рано, не беше нищо друго освен игра на съдбата, той го приемаше като знак. Рудолфус беше далеч от нея вече, така се чувстваше и Рабастиан.
Попи капките ледена пот, избили по челото му. Радваше се на възможността да се откъсне от средата, където бяха брат й и малката Блек. Нямаше нужда от близостта й… Не искаше да я вижда… Сега трябваше да намери друг начин да нарани брат си, сега трябваше да отнеме друго нещо, което му беше ценно. За пореден път щеше да запрати подлостта и злобата си по него… И, този път, щеше да достигне целта си, този път нямаше да сгреши. Незнаеше, че точно в този момент Рудолфус беше вън от себе си от мъка, това би предизвикало поне усмивката му. Мислеше, че е загубил битката, но нямаше да падне във войната…

Рудолфус отвори очи, но Скарлет го блъсна леко на леглото.
-Ш-ш-ш, не говори! Изпий го! –Подаде му един бокал момичето, напълно облечена и готово за училище.
-Какво е това? –Стресна се той от димящата течност и направи намусена физиономия.
-Отрова! –Засмя се Скарлет.- Реших че искам да се отърва от любимия си съпруг. Пий!
Лестранж не издържа на настоятелния й поглед и пресуши прозрачната течност на един дъх. Киселият вкус подразни сетивата му и направи измъчена физиономия.
-Но защо? За какво е това?
-Защото те боли главата.
-Ама как ще ме… ох… -Рудолфус се беше изправил рязко и сега сякаш нещо затискаше черепа му в менгеме. Отпусна се леко на възглавницата и притисна с ръце мястото.
-Нали каза че ще ме слушаш? –Засмя се момичето на физиономията му и, подвивайки коляно върху леглото постави един сребърен поднос върху одеалото.- Хайде, яж!
-„Пий!”, „Яж!”… -Засмя се момчето.- „Почеши ме!”, „Изстискай си пъпките” и „Отиди до тоалетна!” ли останаха?
-Ти обаче въобще не разбираш явно. Хайде, де, няма да се занимавам цял ден с това! Ама голям си инат!
-Спокойно, само не ме бий! –Захили се Рудолфус и, действително, изяде едно неприятно побутване в ребрата.- Мога да съм много страшен!
-Да, вчера те видях колко си страшен.
Лестранж замлъкна и избегна настоятелния й поглед. Зае се със закуската мълчаливо. След като Скарлет бутна подноса на нощното шкафче, той попита:
-Колко е часът?
-Рано е! Още няма и шест.
Тя се подпря на облегалката на леглото и се зачете в едно списание, което намери на нощното шкафче. Рудолфус проследи как очите й шаваха по гланцираната хартия, как потрепваха устните й, как мигаше често, а пръстите се плъзгаха по корицата. Изпита странно влечение към нея, но не помръдна.
-Отивам до подземията да се преоблека и изкъпя! –Оповести в отчаян опит да привлече вниманието й върху себе си. Неуспешно. Скарлет промълви безизразно, без да вдига очите си:
-Донесла съм ти нещата, изкъпи се тук. Ако толкова държиш, отивай.
Рудолфус се изправи леко и притъпи болката в главата си. Постави брадичка на колената си и се загледа в стената.
-Нали щеше да се оправяш? –Вдигна вежди Скарлет, без да отмества погледа си и на сантиметър.
-Мързи ме.
-Тогава защо ми каза че смяташ да ходиш до подземията?
Рудолфус не отговори, само я загледа сърдито. Скарлет, усетила погледа му върху себе си, отпусна списанието в скута си и обърна очите си към него.
-Добре какво искаш? –Попита го тя и се усмихна меко.
-Аз… нищо. Всичко си имам.
-По принцип или в момента?
-Не задавай глупави въпроси! Не съм отчаян от живота!
-Не си ли?
-Стига! Престани да…
-Ш-ш-ш… -Скарлет се беше пресегнала към него, облягайки ръка на меките завивки. Усещаше дъха й по лицето си. Тя се усмихна и се отдръпна от него, връщайки погледа си върху списанието.
-Защо ме тормозиш така? –Попита той като сърдито дете и я стрелна с ядосан поглед.
-Ммм?
-Добре! –Ядоса се Рудолфус и скочи бързо от леглото.
-Добре, какво искаш? –Попита спокойно Скарлет, изправяйки се механично и подавайки му една кърпа, решавайки че иска да се изкъпе.
-Не се грижи за мен като дете! –Изкрещя почти Лестранж и хвърли кърпата на земята с яростен замах.- Не искам това от теб!
-Добре. –Отвърна спокойно момичето и, вдигайки кърпата, я хвърли на шкафа и се усмихна.- А какво искаш от мен в действителност?
-Това искам от теб! –Отвърна малко по-спокойно и я притисна към себе си, шарейки с ръце по гърба й. Гледаше устните й и, точно когато смяташе да я целуне, тя се отблъсна леко от него.
-Не трябва. –отвърна тихо, но Рудолфус отново я притисна към себе си.- Стига, ти не искаш това от мен. Искаш да чувстваш близостта ми, не да я предизвикваш насилствено!
-Нищо не знаеш за това какво искам. –Пусна я, но не се отдалечи и на сантиметър.
-Знам по-добре от теб, със сигурност.
-Целуни ме! –Отвърна тихо, някак си неуверено.
Скарлет се приближи до него и наклони главата си на една страна. Отвори леко устни и вдъхна неговия дъх.
-Виждаш ли? Искаш целувката ми, но не я чувстваш.
-Грешиш. –Отвърна и я целуна, но тя не отвърна. Ухапа леко долната й устна, сякаш от недоволство и отново се загледа в нея.
-Сладко ли беше?
-Далеч не! –Тръсна се на леглото и я загледа ядосано.
Скарлет се приближи до него и клекна в краката му. Прокара пръсти през косата му и погали чертите му:
-Преди да се научиш да чувстваш себе си, трябва да се научиш да чувстваш другия. А ти не ме усещаш.
-Говориш глупости!
Момичето се усмихна горчиво и седна до него на леглото. Прокара пръсти на милиметри от голия му гръб и попита:
-Усещаш ли?
-Кое?
Тя се засмя горчиво и падна на леглото, а косата й се разля по одеалото. Лестранж обърна недоумяващ поглед към нея и вдигна вежди.
-Това е моята игра, Руди, ако искаш да спечелиш от нея, ще трябва да следваш моите правила. –Той се обърна и се разположи по гръб до нея:
-Въобще не те разбирам.
-Не е нужно, Рудолфус, не е нужно. Не искам това от теб. Ще ми се довериш ли?
-Има ли какво да губя?

Редж го зърна бегло, влизайки в Голямата зала, но, усмихвайки се, се направи, че не го е видяла. Харесваше й да го разиграва, чувстваше се желана, а и той беше толкова мил. Беше забравила да флиртува, сякаш беше с Луциус от векове. Имаха дълга връзка, но бурна, бяха запазили тръпката толкова време. Но й липсваше следващата крачка, бленуваше за нея и не можеше да я открие. Луциус беше отказал да даде това, което искаше, затова сега той вече само призрак от миналото, може би с лек горчив вкус и капка болка в устата, но безплътен.
Момичето стрелна с поглед масата на Слидерин и прецени всички, накацали по нея, с поглед. Розие, Авери, Кейлъпс… Я, един интересен – Маркъс. След дуела Луциус добре го беше ступал, беше чула слухове за това, а и му личеше по бавно-спадащите оттоци. Паркинсън, салата асорти а ла Блек, Рабастиан… Там, в далечината, Сийл, Керънс и Сев. А, ето го, свел леко глава, но не и очи. Изпепеляваше я с поглед, но в него имаше и тъга. Студен, злобен, но и тъжен.
Нещо в Реджина възтържествува и настроението й се повиши с няколко хиляди пункта. Още със събуждането знаеше, че това ще е един прекрасен ден.
Тя потрепна и се усмихна още по-лъчезарно на себе си. Вече няколко минути изучаваше масата на Слидерин, без да помръдва и за миг от мястото си. Обърна поглед и, виждайки го, се усмихна леко и загадъчно. Положи пръст на устните си, в знак да замълчи, и тръгна право към Монтагю. Беше с гръб към нея и едва ли я беше забелязал. Флинт, като малко дете, притисна с ръце очите му и захапа леко врата му.
-Редж! –Обърна се към нея момчето и се усмихна меко.- Какво правиш тук? Или ми организираш поредния побой?
Беше я познал по лекото ухапване, прилагаше го всеки път. Нещо, по което щяха да я познаят и Луциус, и, да, дори онзи, който гледаше ревностно отсреща. В унес и възбуда го правеше несъзнателно.
Постави брадичка на коляното му, тъй като той се беше обърнал към нея, и впери щастливите си игриви очи в неговите.
-Не, Марк, спокойно. Той няма да те докосне повече, също както няма да докосне и мен. Исках да ти се извиня, че стана това… объркване…
-Единственото объркване в цялата система се нарича Луциус Малфой. –Засмя се момчето и тя се вдигна на нивото на очите му, за да види как те се присвиха развеселено. Обичаше мекотата на погледа му, някак си позната. Малък спомен за миналото.- Има един прекрасен начин да ми се извиниш, Редж.
Слидеринката се усмихна мило, но някак си съжалително, и погали чертите му.
-Не, Марк, не мисля че искам да преживяваме онази година отново.
-Е… -Усмихна се тъжно момчето.- Бях длъжен да опитам.
Редж се приближи до него и го целуна нежно без да разтваря устните си.
-Това за какво беше.
-За из път. –Усмихна се Реджина и потрепна леко.
-Ти пак си силна, мила. –Усмихна се Маркъс.- Радвам се за теб. Ще освобождаваш призраци ли? Два ще ти дойдат в повече за един ден.
-Да, прекалено много ви мъчих. –Погали бузата отново Редж, изучавайки чертите му, сякаш щеше да изчезне завинаги и искаше да ги запечата в паметта си.
-Страхувам се че ние те тормозихме. –Усмихна се с крайчетата на устните си Монтагю. Посегна към врата й, чувствайки как потрепери, и скъса едно сребърно синджирче от врата й.
-Значи вече ми вярваш? –Потрепна Редж, а усмивката слезе от лицето й.
-Не е до вяра. Винаги съм ти вярвал. Когато ти го дадох ти беше слаба, страхувам се че точно аз така бях свалил всичките ти бариери. Знаех че си уязвима и че ще те нарани много силно. Помниш ли? Тогава още не знаех че този човек ще е Луциус Малфой. Трябваше ти време, за да възстановиш онова, което аз разруших. Няма смисъл повече да попива част от болката ти, вече си три пъти по-силна, три пъти по-уверена оттогава. –Маркъс шептеше тихо, игнорирайки погледите, насочени към тях. Наведе се над нея и гласът му почти замлъкна.- Знам, че сега те изгарят сълзи и смяташ да избягаш да ги скриеш в каменните стени. Не го прави! Изправи се и не обръщай поглед назад повече! Усмихни се на учудените им погледи и премини дългия път до края на масата. Не свеждай глава и не се обръщай! Ще го направиш ли?
Редж не отговори, само впи устните си отново в неговите. За миг се уплаши, че от горчивия спомен за целувките му, сълзите пак ще пламнат в очите й. Затова се отдели от него и прошепна:
-Обещавам!
Изправих се и не го погледнах повече. Просто върнах инстинктивно усмивката си и пресуших сълзите. Насочих се с бавни крачки към края на масата, бях в някакъв унес. Бавно, всичко беше толкова бавно. А ти ме наблюдаваше хладно, без да показваш никаква емоция. Тържественото ми сбогуване с двама ви изглеждаше някак сюреалистично в очите на множеството зяпачи. Сигурно ми се надсмиваха, но аз отвръщах с усмивка. Беше моя живот, спасявах своята душа, не ме интересуваше кой какво мисли за това. Аз просто исках да се освободя от оковите ви.
Беше седнал с лице към пътеката, по която тържествено преминавах сякаш години. Следеше всяко едно мое движение с присвити очи, без да потръпнеш. Нямаше почуда, нямаше изненада, всичко ти беше ясно. И нямаше да ме улесниш, нали? Щеше да ме пуснеш, но нямаше да ме освободиш. Ти не беше като Маркъс. Ха, сети ли се кой беше той? Знаеш ли каква беше разликата между теб и него? Той ме обичаше, мълвеше го и го доказваше. Ами ти… Отново сълзи! Отговори ми! Какво направи ти от тези неща? Какво направи за мен? Освен че ме превърна в това, което съм…
Наблюдавах безизразно как се разположи на масата пред мен, с ледената си усмивка. Беше замръзнала за няколко мига. И беше толкова красива в силата си, Редж! Можеш ли да повярваш? Днес си още по-красива и от тогава, днес си още по-силна и от тогава, днес си още по-студена и оттогава. Добре ме нареди, а? Постави ме на мястото ми, сега го правиш отново. Браво, мила, браво. Точно за това те обичам. Не го ли чу? Обичам те!
Поставих ръце на масата, точно както беше направил ти. Сведох леко глава, но погледа ми не помръдна от очите ти. Опияняваше ме със злобата си тогава, толкова сладка, толкова горчива. Все едно бях глътнала парче стъкло и, давейки се в кръвта си, се унасях в удоволствието да съм толкова силна.
Махна с ръка и всичко се обгърна в мрак. Изведнъж всички изчезнаха, останахме само аз и ти. И мълчахме, изучавахме се с поглед. Колкото различна бях аз тогава, толкова същия си беше ти. Не беше чувствал още силата ми, нали? За първи път щеше да се почувстваш неспособен да ме управляваш, така, както се чувстваш сега.
Сякаш години по-късно ти проговори. Тихо, ледено, уверено.
-Това не може да продължава така, Луциус!
Не отговорих, само продължих да те гледам така безчувствено. Ако не те обичах толкова, нямаше да съм толкова хладен тогава, Редж! Защо ме караш да изричам тези думи, след като неведнъж са кънтели в ушите ти? Защо ме караш да изричам думи, които знаеш наизуст? Защо ме караш да описвам с две празни думи нещо, което съм доказвал толкова пъти?
-Слушай ме внимателно, Луциус, и разбери правилно думите ми. Не мога да издържам това вече. Аз ще си тръгна, дошла съм само да ти обясня защо.
Продължаваше да ме гледаш, без дори да потрепнеш, без да кажеш и дума. Трябваше да ме пуснеш, трябваше да ме пуснеш, Луциус! Нямаше да стигнем дотук…
-Прекалено много си причинихме, прекалено много. Ти може би си по-силен от мен, но аз нямам сили да го издържам повече. Освободи ме от проклятието и ме остави да живея живота си. Дърпаш ме надолу, най-накрая ще ме унищожиш. Защо трябва да стигаме дотам?
Колко права беше тогава.
Колко права бях тогава. Едва ли някога съм разбирала колко права съм била… до днес…
Изправи се и сърцето ми потръпна. Тревога, страх, обич, радост… И самота. Разположи се до мен и докосна врата ми леко, а аз отдръпнах глава. Нямаше да ти позволя да ме нараниш отново, тогава го вярвах. Нещо ме теглеше към теб, но друго чувство ме спираше. Чувство, което желаеше да ме опази жива. Безлична, наранена, но жива. Сълзите напираха, но ги спирах ядно. Не и този път, нямаше да се разплача…
Не ми позволи дори да те докосна. Искаше само едно нещо от мен, знаеше че само аз можех да те освободя напълно.
Обърна се към гърба ми и рязко свали мантията, която падна на земята зад мен. Разкъса грубо ризата ми, а аз, в отчаянието си усетих дъха си учестен, ръцете – разтреперани, а очите – пълни със сълзи. Ще ме освободиш ли?, мислех си тогава. И потрепвах от болка при тази мисъл.
Прокарах ръка по гърба ти, чувствайки с всеки свой нерв меката ти кожа. Избягвах онова място, не трябваше да го докосвам.
Прокара ръка по гърба ми, почувствах с всеки свой нерв докосването ти. Потреперих и преглътнах сълзите си отново, в страх да не прелеят. Не го докосвай, недей…
Не трябва, не трябва да го докосвам…
Недей… Моля те… Не връщай болката…
Няма да я понесем… Не трябва…
Не ме наранявай, не се наранявай, за бога, Луциус, не ни наранявай!
Желанието… желанието да го докосна…
Желанието… желанието да го почувствам отново…
Страха… страха, че няма да го преживеем…
Страха… страха, че ще трябва да се върнем…
Болката… болката, която ме кара да го върна…
Болката… болката, която ще възродиш…
Като сега…
Като някога…
В изблик на отчаяние го направих…
В изблик на отчаяние ти позволих…

Едно тъмнокосо момиче беше прикрило лицето си, изплашено от болката. Чувстваше как студа попива до костите й, но не се опитваше да се скрие. Беше изложила голата си душа на ледения полъх и желаеше повече от всичко да го изпита с цялото си същество. Искаше да почувства цялата си болка, до последната нишка, до последната капка, до последната сълза. Беше едва на четиринадесет, а вече беше понесла такъв силен удар, че бъдещето, миналото и настоящето се размиха и загубиха ясните си черти.
Побиха я тръпки от… страх? Трепереше видимо, като есенно листо в обятията на вятъра. Но болката й не беше от студа, не той я раждаше. Беше нещо по-силно, беше някакво чувство, което не можеше да убие, чувство, което не можеше да разкъса на парчета като другите…
Не чу, усети нечии стъпки. Но не се обърна, просто гледаше безизразно хоризонта и чувстваше вятъра с всяка своя фибра.
Едно русокосо момче се разположи до нея на мократа трева и проследи погледа й до далечните склонове и потръпващите дървета. Постоя малко така, после се пресегна през замръзналия й поглед и закри очите й с ръце. Усещаше топлината на тялото й, някак далечна, позната…
Момичето се размърда неловко и го погледна учудено:
-Какво искаш?
Той се усмихна хладно и каза:
-Изплаших се, че си ослепяла, Редж.
Тя го изпепели с поглед и изсъска:
-Не смей да ме наричаш така, сякаш съм поредната, която ще легне в леглото ти!
-Няма ли да го направиш? Тогава защо толкова отчаяно се нуждаеш от топлината ми? –Усмихна се насреща й самоуверено. В унеса беше опряла ръка в гърдите му, но, забелязвайки го, я дръпна рязко.
Момчето се изправи на колената си и мина пред нея. Изведнъж студът изчезна в прегръдките му. Почувства се отмаляла и го остави да я вдигне.
Минути по-късно почувства присъствието му в съня си. Отвори рязко очи и го погледна уплашено.
-Ти не говориш май много, а? –Вдигна веждите си Луциус и протегна ръката си към нея, но тя се отдръпна като попарена.
-Нямам какво да ти кажа! Махни се от стаята ми!
Той само се усмихна леко, изправи се и излезе. А тя покри глава при страшната мисъл да изневери. Изневяра? В една несъществуваща връзка нямаше изневяра…

-Ти не си като другите.
Не му отговори, само го погледна с онези страшни очи.
-Ще ме унищожиш!
Веждата й се повдигна леко, но погледа й не трепна. Само крайчецата на устните й се извиха леко нагоре.
-Защо мълчиш?
Реджина се повдигна на пръстите си и обхвана врата му с ръце, без да потрепне дори.
-К-к-какво искаш? –Заекна от странен и необясним страх и ужас. Сякаш предчувстваше че това щеше да разбие живота му на малки парченца, сякаш още тогава го усещаше.
Реджина затвори очи и впи устни в неговите. Понечи да я притисне към себе си, но се спря. Не искаше да я уплаши, не искаше да побегне. Не знаеше какво може да очаква от нея, незнаеше какво иска и защо го прави… Защо рисува болката им още тогава… толкова рано беше…
Отдръпна се и пак се загледа в Луциус. Не позволи на нито една част от тялото й да се докосне до него. Той щеше да стане жертва на болката й, беше просто човек, който щеше да я попие… Дали?

Първата нощ, която прекараха заедно… Там, в собствения му дом… Беше допусна го до себе си половин година по късно. И не спираше да го гледа в очите, без да казва нищо, просто го гледаше. Сякаш години се проточиха тези минути, преди да се усмихне и да го целуне… да му позволи.
Ръцете му се плъзнаха по тялото й и познаха онзи допир, за който толкова дълго бяха мечтали. Беше обзет от нетърпение, но се страхуваше прекалено много от нея. Забавяше всичко неимоверно, болезнено за сетивата си.
Докосна с устни врата й и едва се опомни от унеса си. Целуваше жадно всяка част от тялото й, страхувайки че ще изчезне, ще се дръпне. А тя впиваше пръсти в голия му гръб с нетипична страст, с чувство, което не беше усетил в нея дотогава. Захапа устната й и сърцето му заби с бясна скорост от вълнение. Нямаше да го спре… Тя нямаше да го спре…
Опияни се от чувството че е в ръцете му, че трепери при целувките му, че пие онова бленувано чувство от онова бленувано момиче…
Ръцете му се плъзга по бедрата, корема, гърдите, лицето й, и отново надолу, и пак, и пак…
Почувства че не може да издържи повече и впи жадно устните си в нейните, в желанието да заглуши стона й. Почувства я част от себе си, нещо, което не беше усещал преди, нещо което нямаше да усети отново с друга…
Не се чувстваше на себе си, след като всичко свърши. Всичко беше размазано, не усещаше дъха си. Сви глава на гърдите му. Погали нежно, едва-доловимо гърдите му и заспа… Тихо, леко… А той не можеше да затвори очите си. Незнаеше какво се случваше, не се беше чувствал по този начин. Сълзи обливаха страните му, но той не ги чувстваше. Просто гледаше детското й личице и невинната спокойност на съня й… Той ли я беше омърсил? Беше ли първият? Тази мисъл го изгаряше… Чувстваше ревност, че може някой да е докосвал лицето й, да я е гледал в съня й… Или той беше отнел красотата й, преди да разцъфти…
Изправи се леко и несигурно и постави главата й на възглавницата. Смъкна се надолу по леглото и се загледа в нея с премрежения си поглед. Гледаше чертите й и роптаеше срещу възможността да обезпокои лекия й сън и равномерния й дъх.
Изпита чувство на привързаност, нещо, което не познаваше, нещо, което го плашеше…
Дръпна леко чаршафа, който пазеше студенината в горещата лятната нощ. Загледа се в начина, по който луната обливаше извивките й. Погали леко гърба й и тя потръпна. Прехапа устните си жестоко, и капка кръв се сля в гънките на устните му с една злощастна сълза. Наведе се и целуна гърба й отдясно, малко по-ниско от талията й.
Тогава още незнаеше… Тогава още незнаеше какво извършва…
Кръвта, сълзата и целувката се сляха и на мястото се появи леко кървавочервено петно във формата на роза, само цвета й…
Тогава не видя… Още незнаеше…
Извърна погледа си от болка. Не можеше да издържи на напрежението… Не можеше да го види, щеше да го нарани прекалено много…

Косата на Реджина се развяваше от слабия топъл вятър, който влизаше през прозореца. Тя се усмихна меко на налудничавите му мисли и, предвещавайки безкрайния порой смешни небивалици, впи устните си в неговите:
-Така ли ми затваряш устата? –Засмя се Луциус.
-Все пак трябва да има някакъв начин. –Отвърна му насмешливо.
Бяха легнали по гръб на същото онова легло, в което се бяха наранили толкова много.
-Банално е. –Усмихна се леко и се изправи под погледа й. Вдигна леко потника и оголи гърба й.- Сега е ти покажа как най-добре можеш да ме накараш да млъкна.
Зашари с устни по настръхналата й от удоволствие кожа. Погледът му случайно падна на голямото петно на гърба й. Вдигна се рязко от почуда и изстреля:
-Мерлин, какво е това?
Редж обърна изплашен поглед назад и го видя. Позагледа се в снежната си кожа, но после се обърна незаинтригувано:
-Явно съм имала бенка, за която не знам. –Даде отговор на стреснатия му поглед.
-Не е вярно, кълна се, Редж, преди няколко дена я нямаше! –Изстреля отново Луциус, гледайки недоверчиво странното петно във формата на роза.- Аз познавам най-добре тялото ти.
Флинт се претърколи под него по гръб и се засмя, придръпвайки го към себе си:
-Познаваш само тези части от тялото ми, които те интересуват.
-Не, не е вярно. Нещо не е наред, Редж!
Тя разхлаби хватката си и отпусна тяло на леглото, а от усмивката й не остана и следа:
-Нищо ми няма, Луциус, просто не си я забелязал. Ще продължиш ли да придаваш важност на тази глупост, или предпочиташ да ме целунеш?
Малфой премери двата варианта и се спусна нежно към устните й, забравяйки за бенката, петното, розата… каквото и да беше…

Реджина потръпна и лицето й се изкриви от болка. Миг по-късно те се озоваха в спомените, далеч от градината в имението Малфой.
-Аз... Какво направи? –Задави се в сълзите си от болка Реджина.
-Не, аз, нищо… Аз… Незнам какво се случи. Върнах се назад…
Тя опули поглед срещу него и с недоумение промълви:
-Аз също.
Двамата се загледаха, но не откриха отговора в чуждите очи.
Луциус се пресегна и вдигна раздърпаната й тениска нагоре.
-Къде те боли? –Опули поглед от изненада и потръпна при отговора.- Трябва да отидем в „Свети Мънго”!
-Не, аз не съм се побъркала. –Запротестира Реджина.
-Не става въпрос за теб, и двамата не сме наред… -Замлъкна за секунда, а после попита прочувствено.- Боли ли?…

-Боли! –Задъха се отчаяно и скри глава между рамото и врата му. Сълзите най-накрая взеха превес над нея и тя се остави в прегръдката му, остави го разтреперан да милва косата й. И да се чуди… можеше ли да я пусне да си върви…