А бяхме някога... [завършен]

-Хайде да тръгваме вече, стига си се офлянквал! –Скастри го Скарлет и се загледа в отпуснатата му фигура, но Лестранж не помръдна.- Хайде де! Ще закъснеем за часовете, нали почвахме в девет!
-Спокойно де! –Изправи се леко момчето и се загледа в нея.- Ти още не си разпределена, какво ти пука?
-Напротив разпределена съм. –Засмя се момичето и постави последните си неща в черната чанта.
-Кога успя?
-Докато ти се отчайваше от живота имах достатъчно време.
И, все пак, Рудолфус напразно чакаше няколко минути да каже в кой дом е разпределена, тя просто не смяташе да му казва.
-И? –Попита я нетърпеливо.
-Какво „и”?
-В кой дом си?
Скарлет се обърна към него и се разсмя нервно:
-Толкова ли е важно?
-Разбира се!
Тя замлъкна за секунди и после прошепна тихо:
-„Грифиндор”.
Рудолфус се хвана за главата и изцъкли очи от изненада. Тази новина му беше дошла като гръм от ясно небе, не искаше да вярва, че единствения човек, който беше до него сега, щеше да е толкова далеч.
-Е, стига де, не е болка за умиране.
-Не е… Не е болка за умиране?
-Ми да, не е. Аз си пренесох нещата там и се запознах с няколко човека, които изглеждаха доста приятни. –Отвърна Скарлет помежду-другото.
Рудолфус я стрелна с изпепеляващ поглед, сякаш тя сама беше избрала дома си. В съзнанието му проникнаха силуетите на Мародерите, и проревнува несъзнателно. Никога не ги беше чувствал като конкуренция, просто момичетата, с които излизаше, бяха чистокръвни и мразеха тези със смесената кръв. Беше наблюдавал с крайчеца на очите си как Бела се кара с тях, как се проклинат взаимно и не беше чувствал ревност. Но Скарлет не беше отворена книга за него, незнаеше на какво е способна, незнаеше какво приема за принцип, какво – отхвърля. „Приятни”… Безсъмнено говореше за тях четиримата – нахвърляха се веднага на всичко, което им попаднеше. Като хиени…
„Но ние сме женени, по дяволите! –Възропта срещу мислите си Рудолфус.- Нищо няма да направи!”. Но след това друга отвратителна мисъл нахлу в съзнанието му – „А ти би ли изневерил с Бела, ако можеше?”
Замлъкна, без да знае какво точно да каже. Да я заплаши или да си замълчи. Прикри очите си с ръце и процеди през зъби:
-Внимавай какво правиш!
Скарлет се обърна рязко при това възклицание и очите й се опулиха от изненада. Не очакваше, че по този смешен начин щеше да се хване за нея, като удавник и ще изревнува толкова много от този факт.
-Такова си дете! –Възропта срещу това недоверие.
-Може, но пак не се отхвърлям от думите си. –Процеди Рудофус тихо.
Скарлет се приближи рязко до него и му зашлеви силен шамар. Момчето само вдигна кървав поглед към нея, без да отвърне нито с думи, нито с удар.
-Ще трябва да се научиш да ми вярваш!
-Ще трябва да ме научиш да ти вярвам! –Изсъска насреща й.- С нищо не си го заслужила досега!
Скарлет се усмихна горчиво, хвана чантата си и излезе от стаята. Рудолфус, в изблик на гузна съвест, реши да я последва, но усети, че още не се е оправил и се зае нервно да навлича ризата си.

Бела се изправи с мълчалива усмивка и излезе на пътеката, без да казва и дума на Авери, който, едва ли несъзнателно, беше докоснал крака й с ръка. Скоро щеше да започне часа, но все пак Голямата зала още продължаваше да се пълни. Изведнъж пред погледа й се появи русокосо момиче, което тя сякаш познаваше от години, а всъщност – дни. Усмихна се леко, мислейки че без да иска е излязла на пътя й, и я подмина. Не беше я видяла на масата на „Слидерин”, въпреки че дълго време се беше взирала в учениците, чудейки се къде да се разположи.
-Ей, чакай! Бела беше, нали?
-Да. –Усмихна се леко смутено Блек, не знаейки как да реагира в отношенията си с това момиче.
-Аз… Исках да поговорим малко… -Смути се Скарлет от спокойната й приветливост. Вчера Рудолфус се беше сринал заради малката Блек, днес тя се държеше, все едно нищо не се е случило. Беше мила, малко отчуждена, но приветлива.
-За Рудолфус ли? –Вдигна безизразно вежди слидеринката, а крайчетата на устните й съвсем незабележимо и леко паднаха надолу.
-Всъщност, да. –Отвърна Скарлет, развълнувана от странното й държание. И, точно преди да избълва куп думи, малката я прекъсна:
-Честно казано, няма какво да ми обясняваш. А и той няма. –Усмихна се тихо.- Всичко между нас беше едно голямо объркване. Ако искаш да бъдеш с него, заповядай! Аз не го искам обратно!
Скарлет вдигна още малко веждите си и те се скриха в косата й от почуда. Беше толкова… странна. Нещо не беше наред или с Рудолфус, или с нея. Не можеха да реагират по толкова различен начин.
-Т-ти… Не искаш да се връщаш при него? –Заекна от почуда грифиндорката.
-Да, не искам. –Засмя се Бела.
-И между нас няма никакви проблеми? –Ококори още повече очите си.
-Разбира се. Ако съм скарана с някого, това е Рудолфус.
След тези думи Белатрикс се обърна и излезе от Голямата зала. Запъти се право към подземията за часа по отвари при професор Слъгхорн. Щеше да изтрие от мисълта си този разговор. Сега в главата й имаше само една мисъл…

Реджина отвори наполовина очите си и премрежи поглед, опитвайки се да разбере кой седи на леглото й. Разпознавайки Луциус, се обърна на другата страна и прошепна тихо:
-Върви си!
Малфой се изправи и, обикаляйки леглото, клекна до лицето й. Протегна ръка към нея, но тя извърна глава на другата страна.
-Добре. –Отвърна хладно и излезе навън. Не можеше и да си помисли сега да ходи в часа по Защита Срещу Черните Изкуства, но щеше да го направи. Нямаше да си позволи мислите му да са съсредоточени върху това, което ставаше.
За миг си помислих дали, ако знаех как да те освободя, щях да го направя, и изтръпнах. Беше ли възможно да те искам толкова силно за себе си, без да си мисля, че те наранявам? Сега ще кажеш, че не съм те обичал. Грешка, Редж, обичах те прекалено силно, за да те пусна. Ти щеше отново да потърсиш чуждите обятия, но и двамата знаехме, че една част от сърцето си никога нямаше да съумееш да умъртвиш, колкото и да желаеше. И тази част бях аз.

Луциус влетя като буреносен облак в кабинета по Защита Срещу Черните Изкуства и, без да пита професор Вери дали може да се разположи, се тръсна на чина до Рудолфус. Лестранж го изгледа учудено, но не каза нищо. Беше твърде зает да наблюдава седяща до Ремус Скарлет, която оживено си пишеше с него бележки и дори не се опитваше да прикрие усмивката си. Не беше очаквал точно Лупин да надигне гнева в него, но това се случваше. Беше станал прекалено нервен в последните дни и сега очите му бяха пълни с кръв. Погледът му падна на Джеймс Потър и присви очите си срещу гърба му. Очакваше той да й се нахвърли, той или Сириус. Но Рог седеше и гледаше влюбено момичето до себе си, мътнорода Лили Евънс. Блек, от своя страна, съвсем невиждащо гледаше през прозореца и не проявяваше никакъв интерес към Скарлет, от която го делеше само един чин разстояние. Ако й беше хвърлил поглед, сега той щеше да седи до нея.
Лестранж отново погледна Ремус. Чудеше се дали има смисъл да ревнува от него. В общия случай той беше по-скоро най-добър приятел на момичетата, отколкото човек, с който те деляха леглото си. Не осъзнаваше, че толкова я ревнуваше, защото тя беше заместител в сърцето му, и нямаше да може да я пусне, докато не си върне това, от което се нуждаеше.
Усети погледа й върху себе си и му се усмихна топло. После пак се обърна към тази бележка, която предизвикваше тревожното любопитство в съзнанието му.
Луциус беше хвърлил един яростен поглед, но вече наблюдаваше учебника си по Защита срещу Черните изкуства с необясним интерес. В прилив на адреналин, предизвикан от една далечна мисъл, запрелиства като подивял учебника, търсейки нещо из редовете му.
-Господин Малфой, има ли някакъв проблем? –Попита го делово, но хладно, професор Вери и за миг се приближи до чина им.
-Абсолютно никакъв. –Отвърна сухо Луциус, право в очите му. Чувстваше погледите на учениците върху себе си и това човъркаше нервната му система.
-Досега не бях забелязал неудържимия ви интерес към предмета ми. –Иронизира го учителят. Действително, Луциус предпочиташе да напада, отколкото да се защитава. Но тази подигравка го изкара извън нерви:
-Може би не сте достатъчно наблюдателен.
Професорът се вгледа в изкривените му от злоба черти и се усмихна от вкуса на предстоящата си победа:
-Опитвате се да ме обидите ли, господин Малфой?
-Не се опитвам, а го правя!
-Отнемам пет точки от „Слидерин” за дързостта ви.
-Аз бих отнел двадесет за вашата неосведоменост.
-Искате да станат двадесет ли?
-Искам да станат петдесет.
-Имате ги!
-Имам и изключително непросветен учител по Защита срещу Черните изкуства!
-Ще осъждате методите ми на преподаване ли?
-Вие да не сте малоумен? Аз вече го направих.
-Довечера в кабинета ми, в осем.
-Ако пожелая!
-Отивайте на гости при професор Слъгхорн.
-С най-голямо удоволствие.
Луциус се изправи и, събирайки нещата си, изфуча от стаята, насочвайки се право към подземията.
-Явно съм подценил темпераментния ти характер, Луциус! –Засмя се Хорас, посрещайки го на вратата на кабинета си.- Защо професор Вери те изпрати при мен?
Луциус не отговори на мекия му поглед, само се отпусна в едно кресло, очаквайки наказанието си с явно хладнокръвие и безразличност.
-Кажи сега какви са пораженията? –Присмя се Хорас на ледения му поглед.
-Петдесет точки, наказание и посещение при вас. –Процеди Луциус.
-Хм… Какво да измисля за твое наказание? –Замисли се изкуствено Хорас, гледайки замислено тавана. После изигра изненада и изстреля.- Знаеш ли, имам едно доста леко наказание за теб, което много ще те развесели. В събота вечер ще организирам парти в тесен кръг, само избрани хора…
Луциус изсумтя. Някога мечтаеше да отиде на тези събирания на любимците на професора, смяташе че безразличието му към него не отива на благородния му произход. И това жегваше гордостта му. Но сега последното, което искаше, беше да отиде на въпросното „парти”. Там щяха да са Реджина, Белатрикс, Рабастиан, половината Мародери, една купа мътнороди и Маркъс. Погледът му причерня от гняв. Последното, което желаеше, беше да ходи ТОЧНО там, ТОЧНО сега.
-Ще дойдете ли?
-С най-голямо неудоволствие. –Изправи се рязко Луциус и излезе под усмивката на Слъгхорн.
„И този ще стигне далеч!”, засмя се на себе си професорът и се зае отново да прелиства учебника по отвари за седми курс.

-Редж… Редж… Ще си тръгнеш ли?
Тръпки я побиха при този въпрос. Обърна се и го погледна тъжно:
-Ще избягам много далеч… Без да обръщам поглед назад. Ще те забравя, но няма да спра да те чувствам. Ще наблюдавам небето, което ти ще гледаш. И то ще ни събира, и то ще ни разделя. А един ден, когато отново изгрее слънцето, ще оцвети с лъчите си не теб, а двама ни. И повече няма да се съберем, Луциус, защото няма да се разделим…
-СПРИ! –Извика насън и се събуди от думите си. Изправи се бавно и скри лицето си в ръце. Не можеше да продължава така, не можеше.
Раздели леко пръстите си и се загледа през прозореца. Виждаше слънцето през прозрачната почва, грееше от изток, още беше рано. Изправи се бързо и докосна с голите си стъпала каменния под, което я накара да претръпне. Свали полу-раздраната риза и сложи нова, същата по цвят и форма. Навлече мантията си и, хващайки чантата, изхвърча бързо от момичешката спалня. Видя бегло че е почти десет и забърза към кабинета по Защита срещу Черните изкуства.
Като изскочи от фалшивата врата на Общата стая на Слидерин, почувства студът, който излъчваха подземията, и се сепна. Застина на мястото си, разпознавайки някаква фигура в тъмнината. Опули очи от страх и не посмя да мръдне.
Човекът закрачи бавно напред и глухата светлина от факлите огря тялото му. Реджина плахо пристъпи назад и отново застина, готова да избяга. Продължаваше да се приближава към нея, някак неуверен в себе си.
Усетих невъобразим страх от теб и се затичах нагоре към изхода от подземията. Почувствах как хващаш кръста ми и краката ми се отделиха от земята. Започнах да викам и да ритам, в опит да се освободя, но ти не ме пускаше. Когато се отпуснах в ръцете ти, без да мога повече да се съпротивлявам, ме пусна на земята, без да махаш ръцете си от кръста ми, защото знаеше, че ще се стоваря на земята.
-Не мога да те пусна да си вървиш. –Шептеше в ухото й, търкайки глава в косата й.- Не мога…
-Пусни ме… -Изстена момичето, изразходвайки силите си за слаба съпротива срещу прегръдката му.
-Не мога!
Опитах се да се спусна надолу, но ти пристегна хватката си.
-Пусни ме, преди да е станало прекалено късно… Мерлин, Луциус, пусни ме, ако ме обичаш!
В момента, в който върнах свободата си, се затичах нагоре без да поглеждам назад. Влязох в една празна стая и седнах в ъгъла, свита, сякаш се криех от нещо, което така или иначе щеше да ме открие. Притиснах краката с ръце към тялото си, а очите ми се напълниха със сълзи. Никога нямаше да ме пуснеш, нали? Дори не си го и помисляше. Не го искаше…
Половин час по-късно Реджина влезе в кабинета по Защита срещу Черните изкуства и измънка някакво извинение под гневния поглед на професор Вери. След още няколко отнети точки, тя можеше спокойно да седне, под проницателния и изненадан поглед на Луциус.
Разположи се до Маркъс, който вдигна вежди неразбиращо, но не попита нищо. Само обви ръката му и постави тъжно главата си на нея. А той само погали нежно брадичката й и докосна с устни челото й.

Мадам Помфри пусна Рабастиан едва към единадесет часа, но той отказа да влезе в часовете си. Главата го болеше прекалено силно, за да занимава съзнанието си с глупавите професори и още по-глупавите предмети. Напротив, насочи се право към подземията, без да обръща внимание на всичко, минаващо пред погледа му.
Като влезе в спалнята си, се насочи машинално към леглото. Погледна отдолу и придърпа едно прашно шише, пълно с кехлибарена течност и го постави в раницата си.
По пътя към Забранената гора се спря пред една петнадесетгодишна слидеринка, която бяха изгонили от Билкология. Усмихна се и, поставяйки пръст на устните си, я дръпна за ръката. След като се отдалечиха достатъчно, Тери Крауч попита тихо, леко уплашено:
-Но къде ме водиш?
Рабастиан само се усмихна, знаеше какво предизвиква усмивката му в душите им. Като приближиха гората, седна на земята, постилайки мантията си, и пусна ръката й.
-Но тук е студено! –Възропта нисичката мургава слидеринка и понечи да си тръгне.
-Там, където беше, не беше кой-знае колко по-топло! –Усмихна се Рабастиан и протегна ръка към нея.- Ще седнеш ли?
Момичето премери вариантите и се разположи до нея. Лестранж прекара ръка до талията й и я притисна към себе си.
-Още ли ти е студено?
Тя се усмихна в отговор и се притисна още по-силно до него. Рабастиан отвори със свободната си ръка ципа на раницата, извади шишето и обърна половината течност в гърлото си. От парещия вкус на алкохола сетивата му се събудиха и студа изчезна. После й се усмихна и й подаде шишето. Момичето категорично отказваше да го направи, не му вярваше достатъчно. Но след множество подкани, той вдигна шишето и тя се остави на течността. Изпи едва няколко глътки и почувства как той я пуска на студената черна мантия, а шишето падна настрани. Течността се разля бавно, на глътки, и оцвети снега в светложълто. Почувства целувката му и отвърна несигурно. Когато ръцете му се спуснаха към копчетата на мантията й, трезвата мисъл какво щеше да стане, уби желанието й рязко. Тя започна да вика и да го бута, но беше по-слаба от него. Не я слушаше, въпреки молбите й, не чувстваше болката, въпреки ударите. Бързо се справи с дрехите й и изви, стискайки силно, ръцете над главата й. Вече нямаше как да се освободи, просто се молеше, а сълзите се спускаха и умираха в косата й.
-НЕ-Е-Е-Е-Е! –Извика като усети болката в себе си. Потрепна силно и се опита да се освободи, но тя пак се върна, с тройна сила. Викаше и се съпротивляваше, болката раждаше силите й отново и отново, но всеки път беше все по-мъчително.
Сякаш векове по-късно той се отпусна върху тялото й, постави глава на гърдите и пусна ръцете й. Чувствайки шанса да се освободи, Тери се отмести рязко. Загърна се през сълзи с мантията си и се стрелна към замъка, чудейки се как да скрие срама си.
Рабастиан се усмихна леко. Беше се опиянил от болката й и сега чувстваше отново силите в жилите си. Изправи се и оправи облеклото си. После седна на мантията и отново обърна шишето в гърлото си, предчувствайки вкуса на следващото отмъщение.

Бела потръпна и усети неприятен натиск горе на гърба си. Сякаш нещо я дърпаше и тя не можеше да го спре. Почувства необяснимо влечение към стаята, долу, в подземията.
Клепките й се спуснаха и, когато откриха отново очите, те вече бяха кръвясали и потъмнели.Изправи се, в някакъв унес, и изтича от кабинета на професор Слъгхорн под учудения му поглед. Минути по късно вече държеше малката червена книжка с разтреперани от вълнение ръце. Прокара пръст по ръба й и не издържа повече – затвори очи и чу отново гласа му…

Ако животът е от бога дар,
И на живите е господар,
Ако кръвта в жилите за него
Тече, за божественото его,
То смъртта във моите ръце е,
Гибел мисълта ми сее,
Имам власт над живи и умрели,
Стига правото да са поели,
Да ги водя и във студ и в мрак,
И пътя ми да следват пак.
Над мъртвото поле, между земята и небето,
Стенанието на призрака повтаря се във ехо
Започва пътя към истината, ето…

Но този път светлината не се върна, остана в мрака. Впери очи напред, защото почувства нечии стъпки. В тъмнината различи дългото продълговато лице и се отдръпна леко, изцяло погълната от собственото си съзнание.
Позна ги, въпреки че не разрушиха картината на мрака. И, все пак, го виждаше и, все пак, се страхуваше. Усети как се изправя, а думите му попиваха през кожата в цялото й същество:
-Казах ти, че съвсем скоро ще се видим отново. –Промълви глухо и обиколи около нея.- Още ли се страхуваш?
Белатрикс застина. Искаше да се дръпне назад, но незнаеше къде точно се намираше в момента. Вече не го виждаше – само мрака.
-Защо си тук? –Попита ужасено и се завъртя във всички посоки, търсейки го из нищото.
-Защото не разбираш това, което трябва да направиш.
-Разбирам! –Опълчи се тя, жегната от пренебрежението в гласа му.
-Защо тогава ме повика?
-Не съм те викала! Нямам нужда от помощта ти!
Усети лек натиск в главата си и картината бавно започна да се изяснява. Погледът й падна на стените, обвити в сливащи се, размити картини, надписи, движещи се фигури, пейзажи… Всяко нещо й изглеждаше познато, но далечно. Погледът й падна към пода – беше обвит от същите неясни образи и размити случки. Погледна за миг нещо, което проблесна на леката светлина и привлече вниманието й. Приближи се, без да трепва и за миг с миглите си, страхуваше се че ще изчезне. Наведе се и го взе с разтреперани ръце. Малък медальон, леко ръждясал и прашен. Постави го в дланта си и се опита да се сети откъде го помни. Познаваше допира му, но не и спомена за него.
-К-какво е това? –Попита го, без да вдига очи от медальона.
-Забрави ли за него? –Попита я Мифестофел и усмивката изплува заедно с цялото му тяло, следвайки звука от мекия му глас. Беше се подпрял на една от многоцветните стени безгрижно. За миг очите му паднаха на мястото, където се беше облегнал. Разчете някакви разкривени думи и се усмихна.- Не е хубаво да скачаш в чуждото съзнание, може да се попариш.
После се приближи бавно до нея и стисна с ръка нейната в юмрук, така че от медальона остана само верижката.
-Вие, хората, прекалено често забравяте това, което другите са направили за вас, прекалено често си спомняте това, което вие сте направили за тях.
Бела го погледна учудено, чувствайки метала с дланта си. Не разбираше какво говори, нещо я караше да мисли, че не иска и да знае.
-Знаеш ли къде сме, Бела? –Попита я тихо и й разкри отново стаята. За първи път забеляза предметите, които се бяха появили, неща, които помнеше от миналото си. Нещо горчиво и нещо сладко.
Тя поклати глава и прехапа устни, гледайки през сълзи един пощенски плик. Не виждаше адреса му, но знаеше какво пишеше, знаеше от кой беше и знаеше кога беше изпратено, кога беше получено.
-Това е стаята на забравените спомени. Тук криеш нещата от съзнанието си, които не искаш да запомниш…. Или които нямаш сили да запомниш. Виждаш ли, тук обикновено хората складират думите, действията и подкрепата на любимите си хора. Своите собствени грешки… и нещата, които са ви наранили. Рядко, обаче, криете тук злините. Злопаметни сте до полуда, понякога се плаша от хладнокръвието ви. Знаеш ли, това в ръката ти, е спомен, който си изтрила, защото нямаш сили да отвърнеш с добрината, с която те е обгръщал един човек. В този медальон си скрила любовта към един човек, моментите, в които е бил до теб. И не вярвам да искаш да го видиш.
-Искам… -Прошепна тихо Бела и разтвори дланта си.
-Сигурна ли си?
-Да.
Демонът се протегна към него и го докосна леко.

Изведнъж помещението изчезна и се появи стая, която Бела познаваше до болка. Беше легнала в леглото си, още беше малко момиченце. Спеше спокойно и непробудно. Едно момиче, малко по-голямо от нея, се беше разположила на леглото и наблюдаваше чертите й. И, въпреки че бяха приблизително на еднаква възраст, тя изглеждаше много по-голяма. Цялата коса беше вдигната високо на тила й, облечена в дълга черна рокля описваща студените й черти.
Вратата се отвори тихо и в стаята влезе висок мъж на средна възраст. Косата му беше съвсем леко прошарена, чертите му – благородно строги и резки, фигурата – висока и изящна.
Момичето се обърна към него и проследи бавните му крачки тревожно:
-Какво искаш от нея?
-Не може повече да продължава така, Нана. Тя се бунтува срещу всичко, което й кажем.
-Тя е още дете! –Възропта момичето.
-Ти също. –Отвърна й тихо.- Майка й държи да я укротим още отсега.
-К-какво?
-Белатрикс заминава.
Момичето го изгледа уплашено, после се загледа и в сестра си. Разпери ръце, сякаш баща й щеше да я вземе на момента и да я погребе жива.
-През трупа ми!
-Не може да продължава така. Господарят ще я убие, ако не тръгне по пътя, който сме следвали ние. Ще остане едно известно време извън Англия, после ще се върне и ще се ожени. Така, както се полага на рода й.
-Да се ожени? Та тя е едва на пет години!
-Има време… -Промълви тихо баща й. Приближи се до леглото и погали малката леко-начупена коса на Белатрикс. От изящните й къдри не беше останала и следа.
-Няма, няма да го позволя! –Присви очите си Нарциса.- Това са детски истории, ще се успокои много скоро.
-Не, Нарциса, вече всичко е организирано. Тя ще замине.
-Аз… Аз ще замина на нейно място.
Баща й опули изненадано очи срещу нея и сбърчи чело.
-Това е неин дълг, не твой. Няма нужда да го поемаш на гърдите си.
-Кога заминавам?
-След половин час. Нарциса, моля те, това са глупости, няма нужда да го правиш!
-И, все пак, ще го направя. Остави ме за малко с нея.
Баща й каза още няколко умолителни думи, но Нана отказа категорично да го слуша. Когато вратата се затвори, тя свали от врата си един медальон, който проблесна в мрака на нощта, и го постави на врата на Белатрикс. Погали детските й черти със строгост, която не отиваше на годините й и остави тихите сълзи да се стичат по бузите й. После се наведе и целуна нежно челото й:
Господи, колко ще страдаш, мила, колко ще страдаш…

Стаята се изгубваше и потъмняваше бавно и скоро всичко се обгърна в мрак. Почнаха да се забелязват други, по-светли, по-щастливи очертания. Бяха в градината с Рудолфус и той се смееше звънко.
-Какво е това? –Попита той, докосвайки стария груб медальон.
Бела се засмя и изстрела:
-Беше на Нана. Намерих го на врата си, след като замина. Помня смътно какви глупости ми каза, преди да си тръгне.
-Тя къде е, всъщност?
-Незнам… Колкото по-далеч, толкова по-добре…

Смехът отекна болезнено в ушите й и присви очи срещу тъмнината, за да не позволи на сълзите да оживеят в очите й.

Изплува нов спомен, същия ден. Бяха отново с Рудолфус, минути по-късно.
-Не ще и не ще да се отваря! –Ядоса се момчето, а Бела го дръпна от ръцете му.
-Глупаво тенеке! Сега вече ще трябва да се отвори! –Тя го постави на земята и го удари с всичка сила с един камък. Медальонът се строши на парчета и тя щастливо събра всички тях.
„Je vivrai toujours dans les ténèbres…” бяха издълбани фино по повърхността му.
-Какво означава това? –Опули поглед озадачено Рудолфус срещу френските думи, от които си нямаше и понятие.
-Някаква глупост! –Изсмя се Бела.- Вече съжалявам че похабих толкова усилия!
И го хвърли небрежно някъде зад гърба си, нахвърляйки се да бие Рудолфус, че я е накарал да го счупи…

Картината отново се изясни от мрака, денят на завръщането на Нарциса. Белатрикс я беше игнорирала цял ден, защото се отегчаваше от приказките й. Сега Нарциса, облечена във вечерната си рокля, сред множеството на хора, събрали се за тържеството, се беше насочила право към нея. Дори нямаше накъде да бяга.
-Мила, защо ме избягваш? –Усмихна се тъжно сестра й.
-О, я стига, Нана! Нямаше те цели три години! Дори не дойде да се сбогуваш! Какво очакваш, да сме най-близките сестри ли?
Нарциса се опули срещу нея и в очите й заиграха сълзи, но не промълви нищо.
-Лигла! Все си търсиш за какво да заревеш! –Изсъска Белатрикс ядосано.
-Къде е медальонът? –Прошепна, скланяйки смутено и болезнено глава.
-Няма го! Счупих го! Сега какво? Пак ли ще се разревеш?
Бела се затича нагоре, по-ядосана отвсякога. Прибра се в стаята си, затръшвайки вратата с всичка сила, и се запъти право към бюрото си. Хвана снимката, на която бяха трите с Андромеда и я тресна силно на земята, така че стъкленото покритие се раздроби на малки парчета. Чу движение в другата стая, стаята на Нана. В гнева си реши да отиде да й се изсмее и излезе в коридора. Вратата на Нарциса беше леко притворена и Бела се приближи до нея, за да надникне. Сестра й гледаше с премрежен поглед през прозореца, без да помръдне и на сантиметър. Сълзите се стичаха по бузите й, но не ги триеше.
Бела направи крачка назад и се подпря на стената. Чувстваше болка, че я е наранила, но нямаше да влезе вътре, нямаше да я прегърне, нямаше да се извини…

Коридорът изчезна, както бяха изчезнали всички други картини. Чуха се откъсъчлени думи в тишината:
-Не се занимавай с нея…
-Глупачка, как ще смее да влиза в стаята ми…
-Горкият! Това е ужасно наказание! Аз не мога да я дишам!...
-ИЗЧЕЗНИ, НАНА, НЕ МИ СЕ СЛУШАТ ГЛУПОСТИТЕ ТИ!
-Ти какво? Не ти ли казах, че вече не съществуваш за мен!
-Стига си ревала! Ревла!
-Дано я удари някой блъджър! Писна ми да я гледам!

После думите заглъхнаха и някаква песен на Орисниците бавно изплува от тишината. Вече бяха в имението Лестранж, беше познала коридора на първия етаж. Нана покри с разтреперани пръсти лице и се задави в сълзите си. Гримът й се беше размазал по красивото й лице, а цялото й тяло трепереше в ефирната бяла рокля.
-Не съм забелязал толкова да се обичате, че да ревеш за нея. –Процеди хладно Луциус и се облегна на стената. Запали една мъгълска цигара и издиша дима в нищото.
-Ти нищо не знаеш! –И тръгна да си върви, но Малфой стисна силно ръката й:
-Не прави глупости, Нана! Ако някой трябва да й го каже, това не си ти! Не си любимата сестра, ако някога така си си помислила…

Бела не чу отговора й, може би такъв не следваше. Просто се отпусна на многоцветния под и прикри сълзите си с ръце. Пак беше в стаята на забравените спомени, а Мефисто я гледаше спокойно. Премрежи поглед и видя в краката си думи, които помнеше - „Je vivrai toujours dans les ténèbres…”. Бяха изписани върху привидно стъкления многоцветен под. Блестяха силно в червено и скоро изчезнаха завинаги, малко по малко. В ръката й медальонът също се освети и остави празно пространство около нея.
-К-к-къде… -Не успя да довърши думите си от ужас и болка. Просто докосваше мястото, където за последно беше забелязала думите.
-Вече не принадлежат на тази стая. –Отвърна тихо.- Вече няма да са скрити, няма да ги забравиш повече. Вече не искаш. „Ще живея завинаги в тъмнината…”. Знаеш ли какво причини на сестра си, Бела? Знаеш ли? Това беше подарък от единствения човек, когото някога е обичала и когото някога ще обича.
Момичето зарида още по-неудържимо и се сви на ледената повърхност.
-Но аз… аз… не знаех къде е… не знаех че е искала да ми каже… не, аз, не знаех…
-Щеше да знаеш, ако се интересуваше. А ти никога не си… -Отвърна тихо демонът и изчезна от погледа й.- Знаеш ли, Бела, днес няма да мога да ти помогна. Върни се в света си и сложи край на грешките в живота си. После се върни при мен, за да ти покажа пътя…

Думите му заглъхнаха и тя отново се оказа там, на пода, в стаята, в Хогуартс. Сви се на кълбо и зарида неудържимо… Трябваше да спре, трябваше да спре да греши…

Часът по Защита срещу Черните изкуства се точеше с векове. Накрая, Рудолфус нервно потупваше с крак по земята в странен ритъм, без да сваля поглед от първия чин. Луциус до него не помръдваше и изглеждаше изцяло съсредоточен в урока, въпреки че не чуваше нищо от думите на противния професор Вери. Нарциса гледаше нещо през прозореца, обгърната в своите си мисли и чувства. Всички останали хвърляха бележки, усмихваха се или се караха тихо. На чина на Реджина беше паднала хвърчаща бележка, но тя я хвърли в кошчето, без дори да я погледне.
-За сряда искам да напишете есе на тема „Древни защити и създателите им”! –Оповести учителят и всички си отдъхнаха, че часът най-накрая е свършил. Имаха един свободен до обяда и всеки се запъти в различна посока. Докато Нана реши да го прекара в Общата стая, а Рудолфус мълчаливо последва Скарлет към библиотеката, Редж махна многозначително на двама човека с ръка и изчезна от погледа им. Искаше да остане малко насаме, за да премисли последните събития.
-Сърдиш ли ми се?
Скарлет учудено вдигна вежди и се обърна назад:
-Аз не съм на десет години. Започваш все по-често да се бъркаш.
-Не съм си и помислял, че си. –Отвърна Рудолфус тихо.- Е, къде ще ходим?
-Аз отивам в Общата стая.
Лестранж прехапа устни при този удар, но не продума нищо. Само кимна и я проследи с поглед.

Скарлет влезе в Общата стая на Грифиндор и вдигна въпросително вежди. Беше се развихрил див скандал между няколко ученици, сред които Ремус бълваше заплахи за наказания. И, въпреки това, каращите се сякаш не го чуваха.
-Ако и за миг си си помислил, Рог, че съм твой шут, много си се излъгал! Не съм длъжен да те забавлявам!
-Теб да не ти е дошло? Държиш се като стара лелка, Сириус!
Действително, още малко и двамата щяха да се нахвърлят един върху друг. Около тях се беше насъбрало заинтригувано и шептящо мнозинство, което гледаше безучастно свадата на Мародерите.
Скарлет мина отстрани, махайки засмяно на измъчената физиономия на Ремус и се качи горе в стаята. Още не се беше запознала с момичетата, с които щеше да я дели, тъй като сутринта всички спяха. Сега завари там само едно мургаво девойче, което ядосано пренареждаше учебниците в чантата си.
-Здрасти. –Поздрави Скарлет, но не чу отговор. Трябваше да изчака само няколко секунди, за да види ядосаното й лице и да чуе забавните на пръв поглед думи:
-Не ми обръща никакво внимание!
Скарлет вдигна още по-високо веждите си, тъй като не разбираше за какво става въпрос. Всички от Грифиндор се държаха толкова странно.
-Кой?
-Как кой? Блек, естествено! Мина едно момиче през леглото му и съвсем ме забрави! Мръсник!
Скарлет се отказа да пита кой точно е този „Блек”. Явно че както в Слидерин, така и в Грифиндор момичетата имаха една шепа фаворити, които почитаха. Беше забелязвала как слидеринките наблюдаваха Луциус и Рудолфус. Сега щеше да й се наложи да свикне с новата обстановка.
Беше избрала леглото си рано сутринта, без да има особен избор, тъй като само едно от тях беше свободно. Сложи необходимите учебници в чантата си и, след като навън виковете утихнаха, реши да постои малко в Общата стая, в опит да свикне с обстановката.
Когато слезе долу забеляза почервенелият от гняв Ремус в компанията на три намусени момчета и няколко прехласнати момичета, които се срамуваха дори да седнат на диваните в опасна близост с тях. Тъй като не разбираше точно какво се случва, тя спокойно се разположи до Лупин и го дари с една от най-милите си и лъчезарни усмивки.
-Не очаквах да седите на един диван, след като преди две минути се карахте така. –Засмя се на Джеймс и Сириус, но те само намусено насочиха погледите си в друга посока.- Е, днес май никой не е особено разговорлив.
-Скарлет, това са Сириус, Джеймс и Питър. –Процеди Лупин.- Много им е приятно да се запознаете, колкото и да не им личи. Сериозно, Рог, имаш някакви проблеми!
Рошавият грифиндорец изпуфтя в отговор и скръсти ръце върху гърдите си.
-Погледни ги какви са деца! –Ядоса се Ремус и хвана учебника си по Вълшебство, забождайки нос в него.
-Говори така на господин Много-Съм-Голям-За-Да-Се-Забавлявам!
-Просто не ми е до това, Рог, толкова ли не можеш да го разбереш?
-Недей така, че ми късаш сърцето!
-Ще ти скъсам аз на тебе…
-Вие двамата сте невъзможни! –Изстреля неочаквано Скралет и погледите се впериха в нея. Имаше склонността да казва това, което й е на главата, без да отсява думите си.
-Никой не те е питал!
-Мълчи, Лап! Права е! –Изсъска Ремус.- Как може да се карате, защото не сте нападнали Снейп в гърба? Още по-добре! И без това ми е писнало от детските ви истории!
-Сев ли? –Учуди се момичето. Беше засичала Снейп в Общата стая и смътно помнеше запознанството им.- Какво общо има той?
-„Сев”? –Изсмя се Джеймс.- За Свиниръс ли говорим всички?
Сега нещата си идваха на мястото. Затова я беше погледнал така, когато му каза, че е разпределена в Грифиндор. Затова беше замълчал многозначително, може би затова странеше от хората, затова се криеше.
-Какво имате против него?
-Да кажем просто че е мазен, досаден гърбоносец. –Изсмя се отново Потър и я погледна учудено.- Познаваш ли го?
-Познавам почти всички от Слидерин. –Отвърна Скарлет.- Но защо го тормозите?
-Защото ни дразни! Точка на въпроса! Стига си се мешала в чужди разговори! –Изсъска ядосан Сириус, присвивайки очи.
-Я не ми говори така! –Процеди Скарлет.- Не съм виновна че си станал с гъза нагоре!
-Ш-ш-ш, Госпожице Многознайка! Може да си нова, но нямаш право да говориш така на Мародерите!
-Госпожа съм! И ще говоря както си искам. „Мародерите”? Що за смешен прякор? Вие ми приличате по-скоро на шепа ядосани лелки. Най-вече ти, Сириус!
-Само ако не беше момиче…
-Какво щеше да стане тогава?
Лап замлъкна, изпепелявайки я с поглед, и насочи вниманието си към куидичното списание в ръцете си.
-Кой познаваш от Слидерин? –Попита спокойно Джеймс, неволно скривайки усмивката си, породена от мълчанието на Сириус.
-Двамата Лестранж, Малфой, Монтагю, Розие, Авери, Блек…
-Виж, Лап, тя познава родата! –Засмя се Джеймс, а Сириус само изпуфтя:
-Ходи си при мазните приятели! Не та ща тук!
-Кой те е питал?
-Абе ти ще млъкнеш ли най-накрая?
-Кой казва?
-Аз!
-А кой си ти?
-Сириус Блек!
-Не те познавам, о, велики!
Лап отново замълча и хвърли ядосано списанието:
-Аз ставам!
-Как ще преживеем отсъствието ти? –Засмя се момичето.
Сириус се изправи и, правейки неприличен жест, излезе от Общата стая.
-Какво му има пък на този? –Вдигна вежди от почуда.
-Държиш се неуважително! –Процеди Питър.
-А с какво е заслужил уважението ми?
-Виж… Скарлет беше, нали? Това е територията на Мародерите, разбирам че още не го знаеш, но не трябва да се държиш така! –Каза спокойно и умиротворително Джеймс.
-Аз пък съм забравила да цепя басма на хора! –Промълви замислено Скарлет.
-Не, не, не става въпрос до това. –Промълви Джеймс.- Не му обръщай внимание, той по принцип не е такъв. Просто днес не е наред с главния. Мисля че се дължи на…
Питър сръчка силно тъмнокосото момче и Потър млъкна за миг.
-Е, просто не му е ден.
Скарлет стрелна останалите Мародери с проницателен поглед, но не попита нищо. Имаха си някакви тайни, които не я засягаха. Или поне тогава така си мислеше…

Бела се хвърли през сълзи на врата на сестра си, шептейки тихо в ухото й:
-Извинявай, Нанс… Извинявай за всичко… Не знаеш колко много те обичам…
Нарциса се отдръпна леко от сестра си и, гледайки лицето й, избърса нежно сълзите с ръката си:
-За какво ми се извиняваш, мила? Нищо не си ми направила.
-Аз… толкова много грешки направих… Толкова те нараних…
-Глупости, нищо не си направила!
Двете се разположиха на дивана и Бела постави глава в скута й. Нарциса започна да гали косата й и да мълви тихо:
-Толкова си объркана, мила, толкова си объркана… Не си виновна за нищо, просто съдбата те ненавижда… Не плачи, Бела, не плачи… Нямаш за какво да плачеш, нищо не си загубила… Нито си загубила мен, нито си загубила Рудолфус…

Скарлет пое мълчаливо към Голямата зала, следвайки остатъците неразсърдени „мародери”. Като влезе през вратата обърна поглед към масата на „Слидерин”. Забелязвайки Рудолфус, се врътна на пети и клекна до него:
-Хайде сега, какво има пак? –Попита го, гледайки намусената му физиономия.
-Не ми харесва с кой движиш! –Промърмори слидеринецът, без да сваля поглед от шепата грифиндорци.
-Не се ли разбрахме по този въпрос? –Замислено попита Скарлет и погали леко коляното му.- Гледай, Рудолфус, аз ще отида и ще седна там, където ми е мястото. Довечера ще се видим и ще поговорим, става ли?
После се изправи и седна до Сириус. Проследи леко погледа му и, установявайки че е насочен към масата на Слидерин, се изхили:
-Гледаш лошо!
-Ти пък гледаш тъпо!
-Тъпо, тъпо, но добродушно!
-Мълчи!
-Напоследък го чувам все по-често.
-Може би има причина!
-Да не оглушаваш?
-Не, ти си просто една досадна, противна госпожица!
-Госпожа! Да си имаме уважението!
-Гр…
-А ти се правиш на страшен!
-Не съм ли?
-Страхувам се че не!
-Важното е че се страхуваш!
-От теб ли?
-А от кой?
-От Сульо и Пульо, например…
-А защо не от мен?
-Щото си смешен.
-Ти ще млъкнеш ли най-накрая?
-Стига това да ти достави удоволствие, не.
-Говори си тогава.
-Ми, добре… Днес с коя буза стана?
-Ще те усмъртя!
-М-м-м… Звучи примамливо.
-Надай се, Калино!
-Надая се!
-МЛЪКНИ!
Скарлет му се усмихна мило и прошепна нещо в ухото му. Блек я зяпна изненадано и, блъскайки масата, излезе като гръмоносен облак.
-Но… Какво му каза? –Засмя се Джеймс.
-Това, което вече знаеше, но не искаше да признае. –Усмихна се Скарлет.- Знаете ли? Не ми се яде кой знае колко. Ще отида да му се извиня.
Момичето се изправи и се насочи към обърнатия с гръб Рудолфус. Надвеси се над него и, без да казва нищо, целуна челото му и изчезна от Голямата зала.
-Знаеш ли, Сириус, май те подцених. –Изсмя се момичето, обгръщайки приятелски врата му с ръка, при което Блек се отдръпна недоволно.
-Какво искаш, дяволите?
-Просто те съжалих. Малко си прекалил във фантазиите. И, все пак, аз мога да ти помогна.Стига да го поискаш, разбира се.
-Защо смяташ, че искам нещо от теб? А и ти грешиш сериозно в подозренията си.
-Знаеш ли, напоследък свикнах да правя услуги на хората. Вие, англичаните, освен че говорите толкова смешно, сте доста объркани. Не можете ли просто да се радвате на живота?
Сириус изпуфтя от недоволство и се опита да й избяга по коридорите. Но Скарлет го следваше по петите, опявайки му какво не прави като хората.
-Абе, някой казал ли ти е да спреш да даваш акъл?
-Как бих могла, след като толкова се нуждаете от донор?
Вратата на момчешката спалня се тресна под носа й и тя сви рамене:
-Явно в това училище никой не е с всичкия си!

-Виж, Луциус, време е да спрем! Край вече, чуваш ли, край! Не искам повече да ме преследваш, да ме тормозиш, да ме молиш. Свърши, разбираш ли? Свърши! И да е имало нещо, то е в миналото. Ако не за теб, то поне за мен. Аз искам да си живея живота, ти искаш да ме унищожиш. Остави ме!
Действително, не те погледнах повече след онези думи. Приключихме всичко някак безболезнено или поне така трябваше да изглежда. Оставих те да си тръгнеш, знаех че един ден пак ще се върнеш. Различна, студена, чужда, но моя. И този ден щеше да дойдеш, но не трябваше да бързам, трябваше да те пусна тогава, за да усетиш че никога не може да си тръгнеш завинаги. За да разбереш, че пътят след мен е само към гроба. От Ада, през Чистилището, към Рая. Не защото аз така исках, защото така ни беше свързало времето. Някак си завинаги. И ти щеше да бъдеш щастлива, едно известно време щеше да си. После щеше да разбереш, че мястото ти не е там, щеше да разбереш, че не си родена за деня, че не си родена за смеха и усмивката, че не си родена за неговата любов. И щеше да се върнеш, да мъчиш сърцето си отново и отново, само за да бъдеш до мен, само за да стигнем до този момент, в който те освобождавам… Чувстваш ли свободата си, Редж? Предвкусваш ли я вече? Струваха ли си сълзите и болката? И точно колко? Никога няма да разбера, нали? Никога няма да ми кажеш. Тя си беше само твоя, само за нея живееше, нали? Е, предполагам че те мъчих прекалено дълго…

-Ти се сети!
-Рудолфус, сериозно, имаш проблеми! Аз не съм вързана за теб!
-Аз… Извинявай…
Скарлет се приближи към него и го прегърна.
-Спокойно, ще се научиш…
-Какво ще се науча?
-Да обичаш…
-Мислиш че не мога? –Вдигна вежди Рудолфус.
-Не мисля, а съм сигурна. Можеш да се грижиш за едно момиче, можеш да го целуваш, но не можеш да го обичаш. Ти просто не знаеш да обичаш… Но аз ще те науча, Рудолфус, кълна се, че ще те науча…

Дните минаваха един след друг, без да оставят забележима следа в душите на хората. Бяха някак си далечни, чужди, а чувствата ги разделяха с всеки изминал ден. Скоро бяха като непознати, поздравяваха се сухо, но страняха от чуждата компания. Имаха нужда да се разделят, да премислят, преди отново да се впуснат в приключението, наречено живот.
Преди човек да вземе даден избор, той не живее, съществува. И от това имаха нужда, не от живот, от съществуване. Без да знаят за какво и за кого. Изгрев, залез и мрак… А после – нищо. Всичко започваше отначало, малко по-болезнено, но и по-спокойно.
„Ще си спомниш ли? Ще си спомниш ли тогава?”. Спомените нахлуваха отново и отново. И нямаше изход, и нямаше решение. Просто безкрайно колело на случки и хора, което никога не забавяше темпото си, безкрайния ритъм на човешкото сърце… въпреки че толкова го искаха. „Не можеш да спреш дъха си, не можеш да опиташ дори!”. И, все пак, те страняха. Лекуваха едни рани, отваряха други. И всичко се повтаряше, но те не го знаеха, защото не искаха.
Луциус и Редж се разделиха. Завинаги? Едва ли, никога не съм вярвал, че могат да се разделят. Дори сега. Бяха прекалено слаби, за да си тръгнат. И, все пак, всичко се променяше, променяше се с невероятна скорост. Скоро ние не се познавахме, скоро щяхме да се изгубим, за да намерим себе си в мъглата на бъдещето. И щеше да е тежко да сме сами, затова се опирахме на чужди хора, хора, които не ни разбираха, но и нямаха нужда от това. Просто бяха до нас, с всеки изминал ден все по-близко до нас. И ние им позволявахме, защото иначе щяхме да се погубим. Всичко щеше да си дойде на мястото, един мрачен ден отново щяхме да имаме това, от което се бяхме отказали доброволно… Малко по-малко, малко по-чуждо, малко по-непонятно, но част от нас. А тогава, тогава още бяхме далеч. Пикът на собственото ни разочарование, кулминацията на слепия ни живот и припевът на глухата ни песен…
-Ще ходим ли утре в Хогсмийт? –Попита Рудолфус. Беше поставил глава в скута на Скарлет, но, въпреки че галеше косата му, не сваляше поглед от нея.
-Къде?
-Едно магьосническо селце, утре е посещението.
-Ти не трябва ли да тренираш за мача?
-Ами…
Истината беше, че последното, което искаше Лестранж, беше да се върне в отбора и да се мотае насам-натам с Луциус и Реджина.
-Предпочитам да отидем до Хогсмийт. Рядко позволяват, а и до мача има цяла седмица. Има достатъчно време за тренировки.
Скарлет не отвърна, въпреки че знаеше, че само хвърля прах в очите й. Сега това нямаше значение, той се чувстваше по-добре, но не трябваше да прибързва, не трябваше вече да го кара да се връща. Още се страхуваше и тя го знаеше.
-Е, щом така стоят нещата, предполагам че нищо не можем да загубим. –Усмихна му се.
Слънцето бавно залязваше и отмиваше небето в гамата си, някак безжалостно и жестоко. Лазурния небосвод скоро потъна в прегръдките на огнените цветове на мрака, така както скоро пролетта щеше да отмие ледените сълзи от земята и да възроди чувства, да възроди създания, които бяха прекарали зимата сред полуживите, щяха да се събудят чудовища, от които бяха странели, от които се бяха страхували. Защото мястото им не беше под слънчевите лъчи, нито под лунните ласки.

-Мислиш ли, че някога ще го преживееш?
-Това е един добър въпрос. –Засмя се Реджина, игнорирайки онова чувство, което се опитваше да я погълне.
-А това - един лош отговор.
В библиотеката вече нямаше почти никого, само мадам Пинс, гледаща с ненавист двамата, забелязвайки че погледите им дори не падаха на скъпоценните й книги. Скоро щеше да стане осем часа и тя щеше да успее да ги изгони. Но сега факлите обливаха нежно силуетите им и те не смятаха да й дават повод да врещи. Поне така мислеха тогава…
-Ти не си тук… Не те чувствам да си тук…
Вдигнах погледа си към него, беше прав. Нещо липсваше, бяхме закрепили парченцата грешно и вятърът проникваше през процепите право в душите ни. Никога не сме лъгали достатъчно добре, нали? Нито себе си, нито другите. А какво искахме от живота си, още незнаем.
Сириус Блек… Откъде се появи? Аз ли го създадох сама, че не чувствах присъствието му? Аз ли родих чувствата, че потрепвах при допира? Аз ли лъгах, та целувките му бяха по-сладки от твоите, Луциус?
Изправих се, в някакъв унес и се надвесих над масата. Придърпах врата му с ръка и, премрежвайки очи, впих устните си в неговите и почувствах онова спокойствие, което ти никога не можеше да ми дадеш. Не чувах виковете на библиотекарката, бях се отдала прекалено много на момента, за да чувствам гневния й поглед. Докосна с пръсти врата ми… и затворих очи. Представяш ли си, Луциус? Аз бях вече блудница, аз вече не бях твоя. Още тогава. Защо ме гледаш така, аз го чувствах, може би беше създание от въображението ми, но го чувствах. И, Мерлин, не съжалявам! Каквото и да кажеш, няма да се покая… Защото той беше до мен, а ти беше далече…

Незнам какво се случваше тогава, всичко беше толкова… объркано. Аз живях само в миговете, в които бях лъгана, само за това, което ми беше подарено с измама, това, което ми показваше, това, което чувствах, но не можех да докосна. Да, аз бях далеч от света, но светът беше по-далеч от мен... И не исках да живея, и не исках да дишам, и не исках да съществувам без него. И нямах сили да родя надеждата, и нямах сили да върна спомените, и нямах сили да съм жива пак…


Новият ден светеше с меките си лъчи и игриво се отразяваше в огледалната повърхност на езерото. Пролетта бавно настъпваше, още беше студено, но го нямаше тежкият, непоносим вятър, нямаше го мъчното усещане в гърдите, нямаше го мрака на зимния ден. Сега всяка снежинка блестеше с нов, диамантен блясък, като малка сълза, но преборваща красотата й. Всичко светеше в белота и спокойствие, такова, каквото не се бяха и надявали да видят в идните дни… Снегът караше очите да се замъглят, но не от болка, не от тъга, а от щастие…
Детски вик, тиха песен и развълнуван шепот… Бяха оставили проблемите между студените стени на замъка и те бяха далеч, много далеч, въпреки че Хогуартс беше на крачка от тях. И всичко беше толкова красиво, изкуствено, но красиво… Нещо, което създаваха заедно… Мълвейки заедно лъжите… И беряха плодовете на измамното си щастие…
Скарлет подпря глава на рамото на Рудолфус и го погледна с усмивка. Чакаха вече половин час да минат през портите на „Хогуартс”, а цялата процедура се бавеше неимоверно.
-Как си? –Попита тихо Лестранж и допря устни до челото й.
Не се отдръпна, Бела, не се отдръпна тогава… Това беше разликата между теб и нея…
-Просто съм малко изморена. –Под очите й се бяха появили тъмни кръгове, навярно от недоспиване.
-Искаш ли да се прибираме?
-Не, не, нищо ми няма. Искам да видя Хогсмийт.
-Както кажеш. Но не ми изглеждаш добре. Да нямаш температура?
-Не, нещо не ми понесе вечерята вчера. Стига, не се притеснявай, чувствам се прекрасно. –Роди една измъчена усмивка на лицето си, а Рудолфус я погледна притеснено, но после сви рамене – беше време да покажат пълномощните от родителите си.

-Знаеш ли? Отивай сама!
Нана вдигна учудено вежди срещу него и се опита да привлече погледа му, който се луташе някъде през прозореца.
Това същият Луциус ли беше? Този, който познавах, този, който ме тормозеше? Стига, нямаше как да е един и същи. Та той ме преследваше седмици. И сега, един месец по-късно, аз го виках да ходим в Хогсмийт, той отказваше категорично.
-Да не си… болен? –Учуди се Нана. Луциус никога не боледуваше и, все пак, беше по-логично да се търси обяснение в някакво физическо неразположение, отколкото в характера му.
-Не, нищо ми няма. Тръгвай! –Отвърна й хладно, без да я поглежда.
-Няма пък, ще стоя тук, докато не дойдеш!
Единствен Малфой от слидеринци беше отказал да отиде до селцето, в Общата стая нямаше никого. Шепата мъници, на които не им беше позволено посещението, сега се размотаваха из коридорите, учеха в библиотеката, излежаваха се мързеливо по стаите си или играеха със снега навън, предизвиквайки нервните възклицания на големите, когато някоя топка ги удареше по главата.
-Казах… ти… да… тръгваш! –Процеди яростно.
-Аз пък ти казах, че няма да стане! Или тръгваш с мен, или оставам тук!
Луциус се стрелна към нея и, хващайки силно рамената й, я разтърси, като краката й почти се отделиха от земята:
-ИЗЧЕЗВАЙ ВЕДНАГА ОТТУК! –Изрева в лицето й и Нана потрепери при вида на гнева му.
Прокара пръсти зад врата ми… Толкова спокойно, толкова естествено, някак заучено… Оставих се да наклони главата ми и да притисне силно устните си към бузата ми. Погледнах я и нещо се пречупи. Как можах да я нараня така?
Впи устните си в моите и не се отдръпнах. Беше изморен, беше наранен, а аз не исках да съм новата му болка.
Отдръпнах се леко, дишайки на сантиметри от него. Не казах и дума повече, просто се обърнах и го оставих сам. Така, както искаше. Е, Луциус, прав беше, всичко ставаше точно така, както ти го желаеш. Но последствията вече те застигаха, нали? А тях нямаше силата да променяш…

Редж сведе поглед надолу и се взря за последен път в замъка. Нещо я дърпаше назад, но тя нямаше да му се отдаде.
-Толкова си всеотдайна. –Засмя се някой до нея и привлече вниманието й. Беше я прегърнал през врата, а тя само се усмихваше леко:
-Не се подигравай, нищо не съм ти обещала! –Сръчка го в ребрата.
-Засега. –Сириус я притисна по-силно до себе си.- Надявам се, че скоро ще положиш началото на вулкан от обещания и клетви.
-Внимавай да не си останеш с надеждите. –Намуси се леко и притисна глава към гърдите му.- Хайде, наш ред е.
-Закъде бързаш толкова?
-Колкото по-далеч от тук, толкова по-добре! –Извика, хвърли пълномощното в ръцете на пазача и се затича навън. Бягаше из снега, гледаше небето и се смееше, докато не изразходва всичките сили, които беше събрала в отчаянието си. Чувстваше прогизналите си ботуши и почервенялата от студа кожа.
Усети прегръдката му и се обърна. Положи ръце на гърдите му и се усмихна:
-Ти съвсем май полудя. Напомни ми от кой зоопарк те намерих. –Потърка рамената й, в опит да ги стопли.
-Не, ти не разбираш… Аз съм жива, Сириус, жива съм… Далеч съм и съм жива…
-Ти си едно пощръкляло джудже. –Изсмя й се и върна качулката върху главата й.
-Пощръкляло, добре, но защо джудже? –Поклати глава Редж.
-Не се ли виждаш каква си ситна.
-Ще ти покажа аз на теб една ситна зад врата! –Сбърчи вежди и се хвърли отгоре му, но Сириус я вдигна на рамото си и тръгна така към пътеката. Редж риташе с крака, викаше, но безуспешно. Накрая се ядоса привидно и викна.- Ако не ме пуснеш веднага, лошо ти се пише!
-И кой точно ще ми го напише това лошо? –Засмя се грифиндорецът, без да я пуска.
Реджина се ядоса привидно, вдигна пуловера му и захапа здраво гърба му. Блек подскочи като ужилен и, не след дълго, тя вече беше паднала на снега и се смееше на болезнената му физиономия и на разсърдения му поглед.
-Ах, ти, неблагодарно същество!
-Пардон, мосю, следващият път, когато решите да ме носите като чанта на рамото си, ще съм ви горещо благодарна! Обожавам да съм нечий аксесоар! –Засмя се Реджина, поемайки ръката му и изправяйки се рязко. После изненадващо го блъсна и той се оказа в снега. Разположи се върху му, взе шепа сняг и добре разтри с нея муцуната му.
-Какво правиш? Ох, че си проклета!
-Не обичам да бъда аксесоар. –Наведе се и изтри лицето му от снега.- Мир?
-А обещаваш ли че няма да ме буташ повече, да ме хапеш, да ме удряш и да ме зариваш със сняг? –Изсмя се момчето.
-О, но това е доста непоносима клетва, не съм сигурна че ще я изпълня! А и не си в положение да се пазариш.
-Знаеш ли, права си.
-Обичам да съм права. –Прошепна и впи устните си в неговите.

Редж съзря бегло главата на Рудолфус и, без много-много да му мисли в еуфорията си, се затича натам, дърпайки като малко момиче Сириус подире си, който накрая се спъна и падна в снега, но тя беше прекалено съсредоточена, за да забележи липсата му.
-Руди! –Извика подир него и миг по-късно вече гледаше усмихнато учуденото му изражение.- Имам чувството че…
Погледът й беше паднал на Скарлет и чертите й рязко се изостриха:
-Ето че се виждаме отново!
-Да… -Сбърчи вежди грифиндорката. Очакваше да реагира малко по-спокойно, но се беше излъгала.
Аз бях човекът тогава, който й напомняше на Луциус. И ме мразеше не защото бях спала с него, не защото се бяха скарали заради мен, а защото аз я свързвах със спомените и с нещата, които искаше да забрави. Дотогава не си бях извадила заключението, че наистина се бяха разделили. Все пак аз малко или много вече не бях толкова близо до тях. И, все пак, този поглед говореше много повече от всяка друга дума и от всяко друго пояснение.
Чудех се как да разделя погледа си, та да гледам злобно с по едно око и двама им. Но ситуацията трябваше да стане още по-тягостна, явно, затова зад гърба ми, разсмян, се появи Сириус. И замлъкна неприятно, забелязвайки хората, с които приказвах. Или по-скоро хората, с които си мълчах.
Скарлет подви корем и се засмя искрено, гледайки да не падне на земята. Сочеше с ръка Блек и се заливаше от смях, та чак сълзи течаха по страните й. Погледите на тримата се обърнаха към нея – слидеринката я погледна с необяснима злоба, очите на Сириус потъмняха от гняв, а Рудолфус само вдигна вежди.
-Аз… Аз… -Опитваше се да си вземе въздух грифиндорката.- Ха-ха-ха… Сириус…
Сигурно до днес си мислят точно на какво се дължеше истерията ми. Ето, и сега се усмихвам, като си спомня. Те прекалено рядко забелязваха очевидните неща, а цялата ситуация беше меко-казано абсурдна. Аз държах под ръка съпруга си, най-добрия приятел на бившето гадже на Реджина, с което бях преспала и те се бяха разделили заради мен, държах под ръка бившият приятел на най-добрата приятелка на Редж, а тя беше излязла заедно с братовчед й, с когото се мразихме, и с когото Рудолфус беше имал взаимоотношения преди. Виждаш ли? Още тогава бяхме заплели конците, още тогава не знаехме как да оправим кашата, която бяхме забъркали. Но всичко вече започна да се оправя, нали? Скоро ще ти дам свободата, която жадуваш, Руди, съвсем скоро, не бързай още да се сбогуваш, има време.
-Ще… те… убия! –Изсъска Сириус и понечи да се нахвърли върху й, но Рудолфус го бутна силно с ръка и го изгледа на кръв:
-Само през трупа ми!
-Да не започваме стария спор наново, Рудолфус! –Присви очите си Сириус и, малко по-спокойно, остави крака си да опре в земята.
-Не забравяй, Блек, че аз знам за теб повече неща, отколкото самият ти би искал да знаеш! –Прошепна тихо слидеринецът, приближавайки се към него, така че само той да го чуе.
-Внимавай, Лестранж, да не вадим отново ревливите страници от дневниците! –Изсмя му се злобно в отговор.
В следващият момент и двамата бяха на земята и в снежната мъгла, която бяха образували, не се виждаше точно какво се случва. Прехапах устна ядно и се загледах в Скарлет. Е, мила, май ще трябва да се съюзим за малко.
Незнам как точно се случиха нещата, но, в желанието си да издърпам единия, паднах и аз в снега. И беше настанала ядна борба за оцеляване.
-АХ, ТИ, ПРОКЛЕТ КУЧИ…
-О, не… -Сви рамене отчаяно Реджина, чудейки се какво да направи. Цялата тази ситуация й беше до болка позната, тъй като обикновено те с Луциус се занимаваха с това да се въргалят по пода, да сеят обиди и да се млатят колкото се може по-жестоко. Не й се беше случвало досега само да наблюдава боя, затова и незнаеше как да реагира. Купата сняг се преобърна и тя забеляза че сега Сириус налагаше Лестранж право по лицето, а от устната на слидеринецът се стичаше кръв. В пристъп на ярост, гняв и отвращение, тя стисна силно ухото на Блек и го издърпа толкова рязко, че, както се беше изправил за миг, в следващия вече пак беше в снега, но на безопасно разстояние от Рудолфус. Фигурите започнаха да се различават и погледът й падна първо върху Скарлет и Лестранж, после и върху Сириус.
-Хайде, ставай! –Ядоса се и срита леко крака на Блек.
След една минутка вече се бяха върнали на началното състояние, малко по-мокри, малко по-ядосани, но поне на крака.
-Запомни ми думата: ще те… -Рудолфус сочеше заплашително с пръст грифиндореца, който правеше всичко възможно, за да се откъсне от хватката на Реджина и да му се хвърли отгоре.
-О, моля те! Господин „Обещание”! –Изсъска Флинт ядно.- Много си силен да даваш клетви, но не толкова да ги изпълняваш, нали?
Право в целта. Да, тя винаги знае как да нарани един човек. Мислила ли си някога, Бела, че споменаването ти, макар и загатнато, ще ми причини болка? Е, от устата на Реджина беше възможно всичко… Тази голяма, проклета уста…
-Ти също си давала обещания, забрави ли? –Изсъска в отговор Лестранж.
-Не го намесвай! –Разяри се Флинт и вече се налагаше Сириус да я придържа, за да не му се нахвърли.- Ти не знаеш нищо! Нищо! Тя не ти е казала, нали, Скарлет? Пропуснала си да му споменеш всички детайли за Луциус? А него не му е достатъчно сивото вещество, та да се сети сам, нали?
-Какви ги говориш, Редж? –Объркано я погледна слидеринецът.
-НЕ СЪМ ТИ НИКАКВА „РЕДЖ”! АКО ТЕ ИНТЕРЕСУВАТ ПОДРОБНОСТИ, ПОПИТАЙ ЖЕНА СИ! Знаеш ли? Не искам и да чувам повече за вас! Ни за теб, ни за теб… -Тя посочи с пръст Скарлет и Рудолфус.- ни за брат ти, ни за Луциус! Вървете по дяволите всички!
Тя блъсна ядно Сириус и се запъти като гръмоносен облак нагоре по пътеката за Хогсмийт.
-Е, това е поредната доза неловко мълчание, която смятам да пропусна! –Процеди Блек през зъби.- Рудолфус, още не сме се разбрали, имай го в предвид! А теб, проклетнице… Кълна се че ще съжаляваш!
Аз бях прекалено притеснена от бъдещите въпроси, на които трябваше да търся отговор, а Рудолфус беше прекалено зает да се чуди как точно да ги формулира. И никой от нас не отвърна на заплахите му. Мисля че Сириус винаги остана някак си странично засегнат от проблемите, в чийто център се намирахме ние тогава. И по-добре, нямаше да падне от толкова високо, отколкото ние, нали?

-Сега разбра ли точно как трябва да го тълкуваш? –Усмихна се приветливо насреща ми.
-Мисля че да. Не ми останаха повече въпроси, които да задам. Което е хубаво, аз винаги имам в наличност цяла торба с объркани мисли. –Отвърнах с лека и нехайна усмивка, която, може би, беше прекалено недостоверна в бохемията си.
-Което ме навежда на мисълта… Ти оправи ли проблемите, които беше забъркала?
-Влизат ли личните въпроси в задълженията на мой „демон-пазител”? –Засмях се насреща му, избягвайки отговорът, който не желаех да дам пред себе си.
-Виж, Бела, никой не ме е карал. Гледам го от друг ъгъл – колкото повече не са наред нещата извън теб, толкова по-трудно ще се справиш с изпитанията.
-А ти какво ще изгубиш, ако не се справя?
-Най-малкото баса с Луцифер. –Засмя се насреща ми.- Знаеш че той охранява ада, нали? Е, ние, демоните, имаме доста скучен начин на живот, доста еднообразен. Затова се забавляваме като залагаме по нещо на хората, които тръгнат за Усмивката. Аз заложих, че ще постигнеш целите си, той каза че си прекалено слаба. Та, играта е въпрос на чест.
-На чест ли? –Изсмях се на странните му думи, чудейки се дали да ги приемам като шега или като истина.
-Око за око, зъб за зъб, опашка за опашка…
-Опашка за опашка ли? –Вече не можех да спра истеричния си смях.- Залагате… Опашки?
-Но това е символът на честта ни! –Възмути се насреща ми.
-Е, как тогава ще го заложиш толкова уверено на мен?
-Е, тя израства наново.
-Е, господин Мефистофел, колко опашки досега сте загубили на хазарт?
-Хиляди. Но ние имаме мъжки спор с Луцифер, прекалено е горделив.
-Засрамете се! Изгубили сте хиляди пъти достойнството си!
-Него го е яд повече, като загуби, затова се жертвам.
Несъзнателно се бях отпуснала в присъствието му. За този един месец от първата ни среща, го бях виждала доста често. Знаеше неща за живота, които никой смъртен не можеше и да предполага. И предпочиташе да се държи с мен приятелски. Незнам, може би в дебрите на Ада са доста самотни. И, все пак, той беше моят учител, и в живота, и в смъртта.
-А откъде мосю Луцифер познава скромната ми особа? –Попитах с аристократична надменност и се усмихнах на собствената си роля.
-Ха-ха-ха… Ама ти нищо не знаеш за Ада, нали? Моят хазартен опонент най-често посещава вашият свят. Демонът на гордостта, забрави ли? Е, вие, хората сте прекалено горделиви, чак ми е жал че така го съсипвате с работа.
-Какво исках да кажеш? –Вдигнах въпросително вежди.
-Когато хората са подвластни на даден „грях”, съответният демон се връща на земята и, така да кажем, оживява в човека, който му се отдаде.
-Значи той познава мен, а аз него – не?
-Да, ние с него говорихме за теб. Знаеш ли, много помни този човек. Разказа ми, че е бил и на твое място, и против теб.
-Да, мога да предположа кой е бил горделив напоследък около мен. –Горчиво се засмях, при спомена за двете личности, които бях оставила на земята, на които този грях беше толкова присъщ – Рудолфус и Луциус.
-Каза, че в гнева си ще стигнеш далеч. Но още не си загубила толкова, че да му се отдадеш изцяло. Каза още, че си оставила хора на земята, но не си ги изоставила завинаги. Затова толкова страстно разглеждам спомените ти в тази стая, търся някоя пикантна подробност! –Засмя се с демоничния си глас Мефисто, а аз само се усмихнах.
-Повярвай ми, в животът ми няма нищо достатъчно пикантно за вкуса ти! Е, господин Мефестофел, забравихте да кажете нещо – вие на кой смъртен грях сте демон?
-О, Бела, жестоко съм сгрешил, че си религиозна, трябваше да знаеш тези неща.
-Ха-ха-ха, едва ли в Библията пише толкова много за Ада, колкото би ми било полезно. А и каза, че писанията на земята, са глупости. Гордостта ти ли накърних? Ха-ха-ха.
-Да, разбира се, откъде да знаеш? Е, Бела, тук има много демони, повече отколкото можеш да си представиш и мога да ти кажа. И далеч не всички са защитниците на Седемте. Това е доста висок пост в йерархията. Седмината, както ги наричаме, са Асмодий, Велзевул, Мамон, Белфегор, Сатана, Левиатан и Луцифер. Доколкото знам, ти добре познаваш гнева и гордостта, тоест, запознала си се отблизо със Сатаната и Луцифер. –Засмя се насреща ми, но някак си, тези имена не предизвикваха страх у мен. Бях ли загубила нещо по пътя от себе си?- Аз съм доста по-ниско от тях, аз съм просто демонът на горите.
-И в какво се изразяват задълженията ти? –Полюбопитствах насреща му. Какво, дяволите, щеше да прави един демон в гората? Да плаши гаргите?
-Е, аз и без това казах много. Навлизаш в забранена територия, момиче, внимавай!
И, все пак, в гласа му нямаше заплаха. А може би не? А може би имаше, но аз не я чувствах?
-Ти не ми каза дали си оправила проблемите на земята?
-Някой проблеми не са създадени, за да бъдат разрешавани, нали? –Усмихнах се, опитвайки да скрия тежката нотка в гласа си. А той не отвърна, само ме погледна проницателно и си замълча.


-Ей, почакай малко, няма закъде да бързаш!
Реджина се обърна към него и го изгледа на кръв. Нищо не разбираше, не познаваше ситуацията, не познаваше проблемите. Беше извън този затворен кръг, извън дъгата, която можеше да го нарани.
-Ти нищо не разбираш, нищо! Не знаеш за какво става въпрос, сигурно никога няма да разбереш!
Сириус я погледна сериозно и мина няколко крачки, за да застане точно пред нея:
-Сигурно си права. Но не ми е нужно да знам, каквото искаш да запазиш за себе си, никога няма да поискам да разбера.
-Не познаваш болката, Сириус, дано и никога да не я познаеш!
-За да чувстваш нещо не е нужно да го познаваш. Аз усещам болката ти, не я разбирам, но я усещам.
-Значи е време да пием! –Засмя се Реджина сухо, опитвайки се да развесели обстановката.
-Ти да не си битова алкохоличка? На закуска кафета ли обръщаш или по-скоро шотчета? Ако смяташ да е събираме в някоя канавка и да се наливаме в компанията на мръсни и потни клошари, няма да се разберем!
-Не, спокойно! И да съм алкохоличка, отскоро е! Кълна се!
-Започва да ни става навик да се напиваме заедно. Това не е добре.
-Предпочитам думата „традиция”, звучи по-добре, нали?

-Какво се е случило? –Зададе простичко и сухо въпроса си Рудолфус. Гледаше я проницателно, строго, може би дори малко ядосано. Скарлет не издържа погледа му и сведе очи, отваряйки уста, за да отговори, но после замълча.- Какво криеш, от какво се срамуваш?
-Аз, Рудолфус… Аз не съм ти казала всичко…
-Не си ли? Ха, новина!
-Не… и ми е трудно да говоря за това.
-Това се вижда. Въпроса ми е „защо”. –Погледна я без капка съжаление.
-Но… Аз не съм човекът, който трябва да ти го каже. Аз не мога.
Лицето му пребледня, а устните му се разтеглиха в иронична усмивка:
-Така ли се получи? Значи мълча толкова време, сега пак ще замълчиш? Добре, Скарлет, знаеш ли? Аз се прибирам в замъка, ти отивай в Хогсмийт с приятелите си. Така само можеш да спечелиш, нали това искаш? Хем ще си прекараш прекрасно, хем ще опазиш тайната си?
Скарлет се стрелна към него и хвана здраво рамената му, гледайки го уплашено:
-Не, Рудолфус, ти те разбираш… Нищо не се е случило, аз не бях виновна! Никой не беше виновен! Това е минало!
-Не, не, ти не разбираш. –Засмя се в лицето й.- Можеш да правиш абсолютно всичко, Скарлет, нали това искаше? Имаш пълната свобода!
-Ти… Мълчи! Не знаеш какво говориш!
-А ти не знаеш какво искаш! –Изсъска Рудолфус и я отблъсна от себе си.- Виж, Скарлет, не смятам да се карам с теб. Пази си тайните колкото си искаш. Просто ще се прибера, не се чувствай задължена към мен по никакъв начин.
Обърна се и тръгна с тежки стъпки обратно към замъка.
-Рудолфус… Стой! Не знаеш за какво става въпрос! Моля те!
Думите отекваха в ушите ми и аз ги оставях да преминат без да остават дадена следа в съзнанието му. Болката беше някак си глуха, слаба, почти не я чувствах. А образите се размиваха. Докато не чух странен шум – беше се стоварила на земята и, притискайки с ръце корема си, се давеше в сълзите си. Тогава увереността ми изчезна и отново се върнах, така, както не се върнах при теб, Бела. Странно ли ти е, че го направих за нея, но не и за теб? И на мен ми е странно. Но тя беше различна, Бела, само аз знам колко различна беше от теб!
Рудолфус се затича към нея и падна в снега. Наблюдаваше ужасено как се гърчеше под ударите на нещо, което не виждаше. Докосна челото й, мълвейки вулкан от думи, които сам не чуваше, въпроси, на които не можеше да открие отговор. След една минута, ужасът му градира и я вдигна на ръце, търсейки с поглед помощ. Но отникъде не се задаваше никого. Затича се към замъка, потъвайки в мекия сняг и залитайки под яростните й гърчове. Секунди преди да влети през портите, тя отпусна спокойно и безжизнено глава и уплахата му се поуталожи.
Всичко вече беше преминало… Грешка, всичко едва сега започваше… Но аз нямаше как да го зная, не исках да го знам и не бих го повярвал… И, все пак, това беше началото на нещо, което щеше да ни нарани… А тогава още нямаше значение.

-Сега разбра ли точно какво трябва да направиш? Последно те питам.
-Да, разбрах.
-И къде трябва да отидеш?
-Хогсмийт. –Прошепнах и се ужасих при следващата мисъл.- Днес е посещението в Хогсмийт!
-Тоест?
-Тоест, в момента в селцето се намира половин „Хогуартс”! –Изцъклих поглед срещу него, но той ме погледна неразбиращо.
-Това притеснява ли те?
Обърнах се към земята и гледах неразбиращо, клатейки отрицателно глава.
-Аз… Не мога пред всички! Някой ще ме види.
Той вдигна брадичката ми и ме погледна строго:
-Чуй ме добре, Бела, и запомни какво ти казвам. Това, което трябва да направиш е нищо пред това, което ти предстои. Няма път назад, вече си се заела. Вдигни глава и поеми последствията. Нищо не се дава даром, моят Господар не е твой приятел, вие правите размяна – ти му даваш нещо, той ти връща.
Аз сведох погледа си надолу, най-накрая страхът ме беше оборил. И исках да се събудя от този кошмар, и исках да забравя. Вече не беше забавно, вече не беше мистериозно и интересно. И чак тогава осъзнах че съм сгрешила. Нещо, което щеше да ме преследва цял живот.
-Не, не се страхувай, Бела, не искам да те плаша. –Смекчи погледа си несъзнателно.- Виж, ти имаш добър съюзник по този път, моят Господар, и той те е дарил със сила, която ще ти бъде от полза. Трябва да се научиш да я чувстваш и да я управляваш така, че да не те завладее сама. Не се притеснявай, никой нищо няма да разбере. Хайде, време е да тръгваш. И, спокойно, нали?
Отвърнах на усмивката му и всичко изчезна. Май денят още не беше свършил…


Рудолфус я остави леко на леглото в пустата стая, но не се отдръпна. Усети лекият й учестен дъх по лицето си и осъзна, че е будна. Беше ли?
Почувствах ръцете й зад врата си и как, придърпвайки ме, ме прегърна и за миг се почувствах неспособен да изляза.
-Стой, не се притеснявай, никой не може да ни чуе…
Мълвеше някак си в просъница, сякаш не на мен. Сякаш в стаята имаше още някой и този някой бях аз, но друг.
Седнах на леглото и тя отпусна леко хватката си. Погалих челото й, по което бяха излезли малки ледени капки. Не отваряше очи, говореше ми, целуваше дланите, но не отваряше очи. Чувстваше страх, страх от нещо, което не виждах, но чувствах.
-Не тръгвай, още е рано…
За мен ли бяха тези думи? Толкова на място бяха, но и толкова далечни….
Дръпна се за ръката ми и положи глава на крака ми.
-Не си тръгвай, недей…
И се страхувах да й отговоря, все едно подслушвах чужд разговор и единственото, което исках беше да изчезна.
Слаба ли беше? Скарлет? За първи път я виждах толкова слаба, толкова уязвима… И се страхувах, че за в бъдеще ще се случва все по-често… Предчувствах че нещо е на път да я срине. И че се наранявахме с невидими удари и с мълчаливи слова.

Реджина влезе спокойно в „Свинската глава” и положи ръка на лицето си, докато свикнеше с неприятната миризма на застояло. Беше решила категорично, че ще ходят в кръчмата, защото не желаеше да има нищо общо с „Меденото царство” и с хората, които можеха да са там. Искаше да изпие едно завидно количество алкохол в опит да изтрие не тази вечер, а всичко, което се беше случило в живота й досега.
В заведението беше мръсно, неприятно, задимено, но и по някакъв странен начин уютно в самотата и отчуждеността си.
Двамата се разположиха на една очукана маса, опитвайки се да игнорират мръсните места по нея.
-Джо! –Извика Реджина и от една врата се появи старият, мръсен и неприятен старец, който държеше заведението. Когато я видя, той направи импулсивна крачка назад, но после се приближи до масата. Погледът му падна на Сириус и я погледна въпросително.- Не е твоя работа! Донеси ми едно шише огнено уиски.
-Съжалявам, но не е възможно. –Отвърна сухо.
-И защо, ако мога да попитам?
-Родителите ви забраниха.
-Родителите ти? –Вдигна вежди Сириус, но никой не му обърна внимание.
-Тогава е добре, че вече не ме смятат за част от рода Флинт, нали? –Изсъска му насреща.- Веднага, Джо!
-Съжалявам, госпожице Флинт, но ще се наложи да си тръгнете!
Сириус сви устни от официалното обръщение, но не промълви нищо.
Реджина стрелна ръката си и придърпа стареца за яката на сантиметри от себе си, съскайки тихо в лицето му:
-А искаш ли да кажа точно какво се намира във винените бъчви в мазето? Искаш ли, Джо?
Старецът се дръпна и се загледа ужасено в момчето.
-Какво беше?
-Огнено уиски. Радвам се, че се разбрахме, много се радвам. И, Джо… -Спря го, виждайки че е тръгнал към старият бар.- Посещението ми тук остава между теб и мен. Кълна се, ще се оправя собственоръчно с теб, ако отвориш устата си дори само веднъж!
Келнерът кимна многозначително и, след като донесе алкохола, се прибра зад бара си, въпреки че не изпускаше от поглед слидеринката.
-Какво беше това?
-Кое? –Попита неразбиращо, след като изпи първата чаша на един дъх.
-Откъде го познаваш, какво общо имат родителите ти, какво крие в бъчвите, какво е станало с рода ти?
-Задаваш прекалено много въпроси, Сириус. А аз имам прекалено малко отговори. –Усмихна се горчиво Реджина и сипа в чашата му определено количество уиски.- Наздраве за отговорите, които ще търсим за в бъдеще!
-И тези, които ще премълчим. –Отвърна сериозно Сириус и течността в двете чаши изчезна.

-Добър ден, професоре.
Нисичкото тъмнокосо момиче се усмихна леко на Дъмбълдор. Говореше със странен акцент, който никой не можеше да различи – сякаш беше човек, живял в много различни страни, знаещ много езици, които се бяха смесили впоследствие. Беше вързала косата си на плитка и се отваряше чистото й, леко луничаво лице, тънките устни и големите сиви очи. Седеше мирно, но не и спокойно, сякаш беше уплашена от нещо и се страхуваше да не помръдне.
-Добър ден и на вас. Харесва ли ви обстановката на Хогуартс?
-Да, много е красиво.
-Какво ви ужасява толкова, тогава? –Усмихна се ведро директорът.
-Нищо, нищо. –Отвърна му спокойно.
-Добре, като за начало, къде сте учила? –Смени темата Дъмбълдор.
-„Рутрих”, „Беган”, „Пока Либра”, „Бел Шамбра”…
-Значи сте обиколила всички училища в Европа? –Засмя се Албус.- Добре, това не е проблем. Кой курс сте завършила?
-Мисля че шести.
-Добре. Трябва да преминете през няколко изпита, с които не се и съмнявам, че ще се справите.
-Прекрасно.

“Ничие… Винаги ще бъдеш ничие момиче… Това, което не могат да имат… И това ще ги кара да се борят още по-ожесточено за теб… Но ти никога не си била, нали? Никога не си имала нуждата да бъдеш. И никога няма да бъдеш нито моя, нито тяхна… Защото нямаме сили да те задържим.” Думите отекваха в съзнанието ми болезнено, всеки път все по-истински, всеки път все по-верни. И не можех да ги спра, въпреки парещия вкус на алкохола, те пак оживяваха и бяха част от мен. И си затварях очите, и се молех да се лъжеш, и се проклинах, че съм ти вярвала. А ти го знаеше още тогава, нали? Знаеше, че това, което ме връща при теб, не е чувството, не е желанието… Знаеше че има нещо по-силно, вярваше в него и се уповаваше на него. Защото не искаше да ме пуснеш, жадуваше само да ме чувстваш в прегръдките си, макар и да не те обичам, макар и против волята ми. Защото беше слаб, нали? Защото винаги си бил толкова слаб, толкова самотен….
Вдигнах поглед и се усмихнах тъжно. Кого ли залъгвах, ти нямаше да ме пуснеш. Това беше само един театър, който разигравахме, без да се интересуваме кой ще бъде избутан от сцената. Защото ние никога не я напуснахме, нали? Защото знаехме че ще сме там за края…
-Отнесе се някъде. –Усмихна се Сириус и Реджина отвърна леко глава, за да не срещне погледа му.- Преди две минути беше толкова пияна, толкова жизнерадостна, а сега отново си мрачна, такава, каквато беше в началото.
-Не се опитвай да го разбираш, ще се попариш! –Промълви глухо и, почувствала дланта му върху своята, я дръпна механично, сякаш се страхуваше да не го зарази с някаква смъртоносна болест.
-Добре, Редж, вярвам ти. Но защо ти не искаш да разбереш, че аз искам да съм част от това? Колкото повече ме отблъскваш, толкова повече искам да усетя тези чувства, които те карат да го правиш.
-Знаеш ли, Сириус, още можеш да си тръгнеш. Аз винаги ще те държа настрана, кълна се, но, колкото по-рано, толкова по-безболезнено ще бъде.
-От какво ме пазиш?
-Не пазя само теб, пазя и себе си. Нищо хубаво няма да намерим по този път, единственото, което можем, е да се нараним.
-А защо решаваш вместо мен?
-Тръгвай си, Сириус, върви си! –Прошепна Реджина, ужасена от това, което предстоеше.
-Няма да си тръгна. –Изправи се и се приближи до стола й. Притисна главата й към корема си и игнорира молбите й.
-Върви си, преди да е станало късно! –Шептеше в дланта му.- Не знаеш какво ще стане, но аз знам. Не искам да си част от него!
-Но аз искам.
-Не ти не разбираш, ти не можеш да разбереш. Послушай ме, върви си!
-Няма!
Реджина се отблъсна рязко и го погледна, яростно присвивайки очи.
-Аз не те обичам, Сириус, никога няма да те обичам! –Изсъска му злобно.- И не искам да имам нищо общо с теб, ти си само залъгалка! Използвам те, за да нараня Луциус! И никога няма да те почувствам като нещо друго, освен играчка!
-Не ти вярвам!
-А какво си мислиш? Мислиш си че си специален? Мислиш си че имаш потенциала да ми бъдеш нещо повече? Е, грешиш! С теб само си играя!
-Лъжеш! –Прошепна ужасено.- Иначе нямаше да го кажеш!
-Аз вече го нараних достатъчно, не си ми нужен и не те искам!
Сириус потрепери леко и остана няколко секунди така, загледан в нея. После мина до стола си, взе мантията в ръка и отново я погледна. Сред по-малко от минута вече го нямаше.
След по-малко от секунда, след като излезе, погледът ми се отпусна и скрих лице в ръцете си. А болката, която се беше появила още в началото, не беше изчезнала. Сигурно ти е неприятно да го чуеш, нали? Неприятно ли е, горчив вкус ли оставя в устата ти? Да, имаше човек, към който съм изпитвала чувства, Луциус, там някъде, в миналото, имаше такъв човек. И не е приятно да чуеш, че съм го спасила, нали, не е приятно да чуеш, че съм се жертвала за него, така, както не бих се пожертвала за теб? Е, май няма нищо безнаказано в този живот… А душата ми има много да ти отмъщава, Луциус, много… Дори днес, дори утре, до края на живота ти и след него, завинаги…

Подпрях се на стената и се обърнах с лице към нея. Ударих с всичка сила повърхността й, в опит да спра болката и да пресуша сълзите. Не заплаках, Редж, не пророних и една сълза за теб. Съжаляваш ли?
Закъснелите ми сълзи… Чувстваш ги по кожата си, радваш се, тържествуваш, че успя да ме сринеш… Но те не са нищо вече, не могат да те върнат…
Закъснели сълзи… Колко точно закъснях? Безкрайно. Колко болка скрих? Прекалено.
Закъснели сълзи… Казваше ми, някога ми казваше… Показваше ми грешките и ми позволяваше да се опитам отново да те имам. Оцених ли го? Не.
Закъснели сълзи… Отговорите сами звучат в ушите ми сега. Това ли беше целта? Така ли трябваше да го разбера? Трябваше ли да го усетя, за да го проумея? Трябваше ли да го почувствам, за да го променя…
Закъснели сълзи… Бъдещето е вече ясно, нали? Получи това, което копнееше, видя ме слаб. Сега вече всичко е предначертано.
Е, Редж, ти спечели… Ти отново спечели играта… Тази, последната… Нямаме какво да заложим вече, всичко пропиляхме… Хора, чувства, моменти, време и себе си… загубихме в играта… Но е някак сладко на вкус, нали?… Само той ни остана вече…

Отворих очи и се обърнах, за да срещна погледа му. Някак притеснен и непонятен… И чужд, да, тогава Рудолфус беше чужд. Предполагах ли какво се случва? Че ще стигна дотук? Затова ли очите ми не търсеха него, не търсиха болката, а онази утеха, която бях изоставила с дома си?… Затова ли нямах сили отново да се изправя срещу неизбежното, разочарованието, болката?… Никога няма да разбера…
-Хей, здрасти. –Усмихна се мило Рудолфус и отмести кичур от косата, който премрежваше погледа й.- Как си?
-Мисля, че вече добре. –Скарлет се изправи леко и стисна очи.- В цялата тази история има нещо гнило.
-Аз пък мисля, че има нещо болно и това си ти. –Усмихна й се леко.- Още ли те боли коремът?
-Да, напомня за себе си. Не е важно, просто нещо не ми е понесло вчера.
Рудолфус се изправи и се вгледа в чертите й. Пак беше пребледняла, а тъмните кръгове още седяха на мястото си.
-Нещо не е наред. Колко спа тази нощ?
-Колкото всяка друга. –Засмя се Скарлет.- Но още ми се спи и ми се вие свят.
-Ела да се изкъпеш.
Момичето се усмихна сънено и се изправи залитайки. Застана пред него и, в просъница, постави почти безжизнено глава на рамото му и го остави да съблече свръхголямата риза, която беше навлякъл отгоре й, поради липса на нещо по-подходящо. След минута вече я придържаше да не падне, а пръски от горещата вода мокреха пуловера му.
-Какво ти има, Скарлет, какво става с тялото ти… -Прошепна ужасено, когато я постави отново в леглото си и се загледа в чертите й.
Умираше ли? Страдаше ли? И защо не знаех как да й помогна и не знаех как да я спася. И колкото и да исках, не можех да й помогна.
Бела… Колко много болка роди и колко много хора погуби… Ти беше по-силна от всяко друго чувство, от всеки друг… И ние бяхме просто играчки, нищо повече. Мислиш че не си ме наранила? Вярваш ли си? Ти погубваше всички около мен, в опит да ме спреш, да не си тръгна завинаги. Какво казваш, мила? Дали още те обичам? Дали те мразя? Не, мила, ти винаги ще си останеш моето малко зверче. Но този път счупи нещо, което не ще успея да прикрепя отново нито с накъсани думи, нито със шептящи заклинания, нито притискайки го с длани към сърцето си... Аз вече не мога да те спася, Бела… А ти вече не можеш да ме спреш…

-Реджина… Може ли да поговорим насаме? –Един тантурест магьосник на средна възраст гледаше строго към двама им. Прошарената му коса очертаваше тъмното му лице, обагрено с тревожни малки бръчки около очите. Големите му, груби длани потропваха неспокойно по колената.
-Аз ще отида до къщата, и без това забравих да взема наметалото, а вече става студено. –Отвърна сухо Луциус и понечи да стане, но момичето стисна силно ръката му и не му позволи:
-Няма какво да крия от него. Какво искаш да ми кажеш?
-Наистина смятам, че трябва да говорим насаме.
-Аз пък не съм съгласна.
-Веднага, Реджина! Още живееш в моята къща, още ядеш от моята храна, още ще ме слушаш и ще изпълняваш! –Изсъска мъжът.- Не ме интересува колко точно си ядосана и колко точно ме ненавиждаш, аз още съм ти баща! Луциус, ако обичаш!
Малфой го изгледа на кръв, но се изправи и, стискайки леко ръката й, изчезна по алеята.
-Мерлин, ще си платиш! –Изсъска срещу него.- Ще си платиш за всичко това!
-Аз не съм виновен за смъртта на майка ти!
-Виновен си! –Процеди, а очите й се напълниха с кръв.- Ако ти не го беше позволил, нямаше да…
-Майката имаше дългове, които трябваше да изплати! И аз не съм виновен за нейните грешки! –Присви очите си заплашително.
-Но не го спря, нали?
Мъжът не отговори, само се изправи от камъка, на който се беше разположил, и изтупа мантията си.
-Мрази ме, колкото си искаш!
-Ти сам трябва да се мразиш! Позволи му да я убие, после веднага доведе тази пачавра в къщата и само се чудиш как да ми почерниш живота!
-Ако не се държеше като магаре, нямаше да стигнем дотук! –Зашлеви й рязко шамар, но това само накара усмивката да се появи на лицето й.
-Жалък си! Измисляш хиляда и един начина да ме нараниш, само за да ми докажеш, че греша. Какво си мислиш, „татко”? Мислиш ли си, че някога ще се изправя пред теб и ще ти кажа, че си най-страхотният баща? Мислиш ли, че с долни номера ще си заслужиш уважението ми? Или искаш да се махна оттук и веднъж-завинаги да оставя съвестта ти чиста? Аз много напомням на нея, нали? И това те дразни, и това ти напомня! И по-скоро бих умряла, отколкото да те оставя да се радваш на живота тук, заедно с онази пачавра и шепата копеленца!
Последва втори шамар по другата блуза и гневен шепот:
-Няма да говориш така за тях! Те са не по-малко чистокръвни, отколкото си ти!
-Но не са от жената, за която си се оженил преди двадесет години! В света ни не може един човек да се ожени два пъти!
-МЕРЛИН, МАЙКА ТИ Е МЪРТВА!
-ЗАЩОТО ТИ Я УБИ И ДОВЕДЕ ТАЗИ ПРОКЛЕТНИЦА У ДОМА!
Реджина се беше изправила неусетно и съскаше в лицето на баща си.
-Знаеш ли, Редж, не съм длъжен да ти обяснявам каквото и да е!
-А аз не съм длъжна да седя тук и да те слушам! –Понечи да си тръгне, но мъжът стисна силно ръката й:
-Ще седиш и ще ме слушаш, Реджина, не ме интересува какво искаш, не ме интересува какво мислиш. Е, Редж, май загуби в тази битка. Каза, че няма да ме оставиш намира, затова аз реших да те изхвърля от живота си насила.
По тялото на момичето преминаха тръпки и тя го загледа ужасено. Не беше очаквала, че той някога наистина щеше да посмее да я изгони, не вярваше и че някога го е искал. Въпреки проблемите, тя смяташе, че връзката й с него още не е прекъсната и още има начин нещата да си дойдат на мястото. Още вярваше, че един ден той щеше да изгони непознатите, които бяха населили дома им, и щеше да се грижи, да се интересува от нея. А сега всички надежди се сриваха пред очите й и й беше останала силата само да гледа как се случва това, без дори да може да го предотврати.
-Заминаваш, още утре.
-Никъде не заминавам! –Изсъска момичето и понечи пак да тръгне, но баща й хвана китките й и ги стисна здраво:
-О, да, тръгваш си оттук. Ще живееш на един норвежки остров, Ян Майен. В една вила в Беернберг. Ще имаш всичко необходимо, ще се радваш на самотата си и ще бъдеш изцяло обезпечена. Седми ноември, деветдесета година, ще те пуснат да вземеш самолета за където поискаш и ще бъдеш свободна.
-На трийсет години? Ще прекарам там тринайсет години? Не, ти се шегуваш! –Ужаси се Реджина и понечи да се откъсне от хватката му, но неуспешно.
-Не, не се шегувам. Утре лично аз ще те изпратя до самолета и утре лично аз ще ти махам за сбогом.
-Ти си се побъркал… Няма да го направиш, няма да ме изхвърлиш… -Говореше сякаш на себе си, без да чувства сълзите по бузите си.
-Утре заминаваш, Реджина, решено е. –Отвърна й, почти съжалително, мъжът.
-Ами… Ами Луциус? –Мисълта за него беше изскочила изненадващо в съзнанието й, без да се усети.- Ами той?
-Малфой си има собствени задължения и ще си ги следва. А ти ще стоиш настрана. Прекалено дълго позволявах да поддържате този фарс.
Зениците й се свиха почти болезнено, чертите се изправиха, а ноздрите започнаха да треперят неудържимо. Секунда по-късно, Реджина се изплю в лицето на баща си и, проклинайки го наум, избяга сред тревата.

Усетих как димът проникна чак в дробовете ми и се насладих на отровния му вкус. Навик, който бях запазила още от онзи момент, който крих ревностно от всички. Защото ми забранявахте, нали? Най-вече ти, Луциус. Май не бяхте достатъчно убедителни.
Чувствах, че всичко се променя, че нямам сили да го спра. И седях там, със сълзи на очи и иронична усмивка, и се чудих за какво бях продала всичко, което някога съм имала. Чудех се дали е имало шанс да спася родителите си, да спася теб, да спася живота си… И не можех да проумея какво се беше случило. Май имах нужда да помисля, нали? Имах нужда да разбера как да спася остатъците от живота си. А щях ли да намеря отговор? Не, май въпросът се оказа грешен…

-Редж… Редж… Ще си тръгнеш ли?
Тръпки я побиха при този въпрос. Обърна се и го погледна тъжно:
-Ще избягам много далеч… Без да обръщам поглед назад. Ще те забравя, но няма да спра да те чувствам. Ще наблюдавам небето, което ти ще гледаш. И то ще ни събира, и то ще ни разделя. А един ден, когато отново изгрее слънцето, ще оцвети с лъчите си не теб, а двама ни. И повече няма да се съберем, Луциус, защото няма да се разделим…
Усети прегръдката му и потъна в нея, за да потуши сълзите.
-Ще те оставя такъв, какъвто някога те познавах. Не си се променил, не съм те променила… Затова ще ме забравиш… Обещавам ти, ще ме забравиш. Ще ти липсвам в началото, после просто ще изчезна… Ще видиш!
-Не, Редж, говориш глупости! Не заминавай! Остани тук, ще дойдеш у нас, само не заминавай.
-А после, Луциус? Един ден ще се разделим…
-Никога няма да се разделим, ако останеш сега!
-…и какво ще имам аз? Спомените ли? –Засмя се горчиво.- Стигат ми болезнените спомени!
-Остани!
Вратата се отвори рязко и Орниъс се появи:
-Време е да си ходиш, Луциус!
-Няма закъде да бързам!
-Но аз имам!
-Може ли две минути спокойствие? –Процеди през зъби Малфой.
-Не, не може, тръгвай си веднага.
Очите на Луциус се напълниха с кръв, но той подтисна гнева си и, хващайки с ръце лицето й, се обърна към Реджина и прошепна, така че само тя да чуе:
-Остани, още имаш време… Никога няма да те забравя!
Впи за част от секундата устните си в нейните, а после отпусна лицето й, и отиде при вратата. Мъжът го спря с ръка и промълви, някак между другото:
-Предай много поздрави на баща си! Утре ще организираме празненство по случай…
-Как изгонихте дъщеря си? –Изсъска му момчето в отговор.
-По случай новият живот на Реджина. –Усмихна се злобно.- Много ще се разочаровам, ако не дойдете цялото семейство!
Луциус само изръмжа, но не отговори. Загледа се отново в Реджина, а после изчезна в нощната тъмнина.
-Имаш ли нещо да ми кажеш? –Попита я мъжът. Знаеше какво иска да чуе, знаеше че иска да я покори, знаеше че иска да я чуе да се моли за прошка. Но гордостта й беше прекалено силна и не й позволяваше да го направи. А и знаеше, знаеше че е права.
-Не.
Секунда и него вече го нямаше. Краят на живота й започваше от този миг, с врътването на ключа в ключалката и заглъхващите стъпки на човекът, който за последен път я нараняваше…


Тогава губих семейството си, не губих теб… Никога не бях предполагала, че ще ме изоставят… А при теб винаги имаше един въпрос, винаги… Никога не бях сигурна как ще реагираш, никога не бях сигурна какво си мислиш, никога не бях сигурна дали ме обичаш… Сега ме мразиш, значи вече знам отговора, знам тайната ти… И знам, че ме обичаш, и не съжалявам за нито една обида, за нито един удар и за нито една грешка… Аз исках само да го чуя, Луциус, защо просто не го изрече?…


-Още ли не можеш да проумееш за какво става дума? Глупаво дете! Тръгваш си оттук! Завинаги!
-Само ти така си мислиш…
Жозефина се усмихна злобно и махна с ръка:
-Какво си мислеше? Че ще избягаш? Че ще се отървеш отново безнаказано? Стига, Реджина, имах те за по-прозорлива. Този път номерата ти няма да минат. Този път лично аз ще се погрижа!
Ниската суха жена започна да хвърля дрехите избирателно в куфара. Беше едва на тридесет, твърде млада за да й бъде майка, твърде стара, за да й бъде сестра. И Реджина не я чувстваше, беше просто сянка, силует… Кестенявата й коса се спускаше на вълни, приканвайки я да я хване и да я разхвърля из стаята. Но имаше ли смисъл? Тя не беше никой, не тя я беше прокълнала.
-Внимавай! –Изсъска злобно, виждайки как стъкленото покритие на снимката се пропука леко при падането в куфара.
-Можеше да си оправиш нещата още вчера!
-А теб това какво те засяга?
-Не ме. Просто не искам да срамиш семейството повече.
-Ти не си част от семейството ми, няма от какво да се безпокоиш.
-И къде е твоето семейство? –Изхили се Жозефина.
-В гроба, може би, но не и в тази къща. ДЖО! АХ ТИ, МАЛЪК КУЧИ…
-Няма да говориш така на наследника на рода Флинт!
-Плюя и на наследника, и на рода Флинт! Това малко изчадие трябва да престане да ме шпионира!
-На Ян Майен няма да имаш такива проблеми!
Реджина изсумтя, но не каза нищо. Дори не помръдна, просто наблюдаваше радостта на мащехата си. И през ум не й минаваше да се хвърли да тича, да избяга – онези противни стражи щяха да я хванат. И нямаше измъкване от къщата, нямаше измъкване от имението. Простият път – от прага до самолета. И после – нищо.
Чудеше се дали да не направи някой номер на мащехата си, дали да не я изругае или да отиде да изкара яда си на някое от малките изчадия, които се стрелкаха в краката й. Точно когато си мислеше, че е последното, Жозефина забременяваше отново. Десет години подред, седем зверчета. Но какво ли я интересуваше – нали не ги гледаше тя, нали по цял ден се занимаваше с това да изглежда прекрасно и да харчи солидни суми от трезора на Орниъс. Но това не засягаше особено Реджина. Какво очакваше? Част от имуществото или дял от богатството? Беше първата, но с големи дрязги с баща си, а Жозефина… Тя нямаше да позволи нищо да стигне до Редж. Имаше това влияние над мъжа си, което жените толкова рядко използваха.
-Часът е шест и половина. Имаш още време до девет.
-Ха! А колко време имам до деветдесета година! Само можеш да ми завиждаш!
-Достатъчно добре знаем, че мястото ти не е тук. И баща ти трябваше доста по-рано да го осъзнае!
-Аз съм погребала и двамата си родители. Ако искаш да се гавриш с останките – заповядай! –Изсъска й в отговор момичето и затръшна вратата след себе си.
Тичешком стигна до коридора и блъсна входната. Усети как някой я хваща за рамото и го разтресе изнервено. Обърна се към наглия слуга и процеди:
-Не си ми никакъв! Мръдни се от пътя ми!
-Страхувам се че…
-Дрън-дрън-дрън. Изчезни!
Затича се по алеята и усети сутрешната влага по лицето си. Мразеше сутринта, винаги я беше мразила. Цялата тази носталгия и празнина я караха да се чувства нещастна до мозъка на костите си. И, все пак, сутрешното усамотение сега лекуваше раните по загубеното семейство.
Покатери се по дървото, точно това, което пазеше в спомените си, точно така, както беше правила в миналото. Криеше се от майка си, когато беше направила някаква беля. Скачаше като момче по клоните и цапаше изгладените и старателно почистените дрехи със смола и кал. И се усмихваше несъзнателно, наблюдавайки сърдитата физиономия на майка си.
„Толкова са ми смешни…”
„Кои, Редж?”
„Мъгълите… Толкова се радвам че съм с чиста кръв.”
„Мислиш ли?”
„Не съм ли?”
„Само един Господ знае. Но, Редж, запомни, ние не сме повече от тях.”
„Не сме ли?”
„Не, мила, не сме. Ние сме по-нещастни от тях, плащаме повече данъци, защото имаме повече привилегии.”
„Какви данъци, мамо?”
„Един ден ще разбереш. Няма нужда да бързаш още…”
Сега „данъците” придобиваха нов смисъл. Чувствайки болката в слепоочието, Реджина знаеше, че този път нямаше да й се размине, този път нямаше да избяга. Ръцете й се плъзнаха нагоре по кората и почувстваха влажното й спокойствие. Изправи се и се покачи още по-нагоре, чувайки отдалечени гласове и викове. Страхуваше се като малко дете и се надяваше че там, горе, никой не ще я намери и не ще я нарани.

Прокарах пръст по ръба на чашата. Огненото уиски вече горчеше, затова бях поискала на Джо чаша червено вино. Някакво странно опиянение от спомените, в което бях потънала, донякъде объркана, че съм стигнала дотук, донякъде щастлива, че не може да се върне. Сега болката някак си преминаваше през мен, без да остави забележима следа. Глуха и чужда.
Усмихнах се при спомена за детските години, преди всичко да се срине в краката ми. Сетих се за майка си и се сепнах. Цялата история беше толкова неправдоподобна, толкова непонятна. Беше се запаметила по този начин в очите ми още от наивните години, можеше ли възрастта да промени това? Грубо, непонятно, злокобно и донякъде мистично. И не можех да дам обяснение, дори тогава. Още не знаех че ще ми го причиниш, че ще тръгнеш срещу това, в което вярвах. Може би бяхме различни… Може би прекалено. Но ти знаеше точно какво чувствам, знаеше точно какво преживявам отново и отново, заради твоите грешки. Ти беше до мен тогава, беше видял всичко с очите си, бях ти разказвала за нея, истории за нелепата смърт и наследеният дълг. Повярва ли на приказката? Тогава защо се изправи срещу мен? Или мястото ми беше в кухнята, или мястото ми беше в леглото, или устата ми беше затворена, а черепът – пуст? И нямах работа в политиката, или нямах глас, или нямах правото да говоря, когато само тишината те съветваше? Или не ме познаваше достатъчно?

-В името на Мерлин, Реджина, слизай веднага, ако не искаш лично да те сваля!
Момичето се усмихна леко на скупчените лица под себе си. Толкова бяха противни, а в противността си – смешни. Люшна се назад и увисна на краката си, наслаждавайки се на изненаданите им лица.
-СЛИЗАЙ ВЕДНАГА! –Изквича Орниъс и, точно преди да я дръпне, Редж се обърна на ръце и слезе.- Хайде, тръгваме.
-Не! –Запротестира момичето. Чак сега осъзна, че това наистина се случва.
-Как така „не”? –Изцвили до него нисичко момиче с луничаво лице.- Аз искам да й взема стаята! Мамо, мамо… ти ми обеща!
-Мълчи, Ехидна, преди да съм вързала езика ти за клона и не съм почнала да те удрям с тояга! –Изрева Реджина от ярост. Малката й полу-сестра лазеше зловещо по нервната й система, а сега не беше момента, подходящ за тази опасна маневра. Реджина се обърна към баща си и повтори твърдо.- Никъде няма да ходя! Изнасям се от това гнездо на сепии, но няма да заминавам за някой проклет от Мерлин остров, на който…
-С коя точно дума оставих грешната представа, че съм те питал?
-Ти не искаш да бъда тук. И аз не искам. Просто взимам нещата и изчезвам!
-Нямаш това право, не си пълнолетна! –Изсмя се Жозефина.
-С теб кой е говорил? Нали няма значение къде съм, „татко”, стига да не съм наблизо?
-Не, Реджина, не ти вярвам вече. А и всичко е организирано, даже и учител сме ти наели, с който да завършиш образованието си.
-Ти да не си обезумял? Никога няма да замина за някой забравен от Мерлин остров, в който да ме държиш като в Азкабан, докато не умреш?
-НЕ ГОВОРИ ТАКА НА БАЩА СИ! –Избухна Жозефина.
-А ТИ НЕ ГОВОРИ ТАКА НА ДЪЩЕРЯ МУ! –Изсъска й момичето.- Не, категорично оставам в Англия.
Почувства как някой хваща и извива ръцете зад гърба й и се почувства безсилна, въпреки ритниците, обидите и ударите. Баща й бръкна в мантията и извади черната като катран пръчка, слагайки я в джоба си.
-Ако продължиш така, ще се наложи да те вържа! –Разгневи се мъжът, а слугата не пускаше ръцете й, дори не отслабваше хватката.
-Нищо не можеш да ми причиниш! Прекалено си слаб, за да ме накараш да те моля! –Изсъска му в отговор и скоро ръцете й бяха болезнено приковани една към друга на гърба.
-Погледай за последен път Англия, Реджина, запамети образа й, може никога повече да не я видиш. Сбогом, Редж. –Орниъс се приближи към нея и притисна устни към челото й, което накара гневни сълзи да избият в очите й. Миг по-късно беше в самолета, притисната от безличния слуга, който щеше да я пази в самолета. Пазеше погледа си да не пада през прозореца, но беше невъзможно. Обгърна розовия небосвод, проследи с премрежен поглед зелената пустош и течащото наблизо ручейче. Планините в далечината се губеха сред пушека на старата машина. А, оттам-някъде, я наблюдаваше една тъмна фигура и, въпреки далечината, въпреки дима, въпреки сълзите, тя знаеше кой беше той…

Погледнах залеза, сякаш беше последният в живота ми. Тъмнината бавно се спускаше над горите в далечината и ги обвиваше в прегръдката си.
Погледът ми падна върху малките къщички и църквата. Страхувах се, че отнякъде ще се появи някой, ужасявах се при мисълта че може да ме видят. Обърнах се отново и премрежих поглед срещу калната пътека. Никого и нищо. Долу мъждукащите светлини в параклиса заглъхнаха и всичко потъна в мрак, освен малката барака на падрето. Той, самият, излезе от медната врата и, повдигайки полите на робата си, стигна успешно до скромния си дом. Потънах в мантията си от ужас. Нима можех да го причиня? Нямаше ли изход?
Краката сами ме поведоха към малката съборетина. Приближих се леко и загледах през оръфаните, прашни завеси старичкия свещеник. Лежеше в твърдото желязно легло и прелистваше оживено черна книжка. „Библията”. Отдръпнах се леко и се замислих. Косъмчетата по тила ми се изправиха при мисълта за това да се разкрия. И си блъсках главата, без да открия решение. Прокарах пръчката си леко по стъклото, без да издам и звук, и там пламнаха кървави думи. Минута по-късно словата избледняваха бавно и скоро от призива ми не беше останало нищо. Тропнах безнадеждно с крак и затърсих с поглед нещо, което можеше да ми помогне. Светлината припламна и изчезна съвсем, нямаше време вече да мисля. Изтичах отгоре, на хълма, и погълнах с поглед сгушения в снега параклис. Напънах остатъка от разсъдъка си и стиснах силно магическата пръчка. След няколко опита сребърната змия се плъзна по стръмното и, в призрачната си безплътност, премина през вратата на бараката. Това беше знакът, който чаках.
Затичах се към един стар дъб и се скрих с величественото му стъбло. Чух тревожните стъпки до себе си, сякаш чувствах свиващия обема си сняг. Скърцането на старите ботуши. Сякаш виждах и следях тревожните погледи, които хвърляше в околността. Щеше да отиде в селото и щеше да вдигне тревога. Както аз го бях спасила, така той щеше да ме погуби…
Когато се скри по калната пътека, аз излязох от скривалището си.
Бела замахна рязко с пръчката си и прошепна:
-Инкита Инфламаре!
От върха на пръчката й литна кълбо огън и се заби зловещо в стария параклис, а дървените пейки вътре пламнаха. Последва го втори, насочен право към купола. При третият църквата вече гореше в тъмнината. Четвъртият срина медния купол, а петият огря долината в мъртво-червено.
Бела присви очи срещу топлината, която довяваше вятърът и се спусна надолу, пазейки лицето си с ръце. Обиколи параклиса, криейки се от хвърчащите съчки. Съвсем скоро щяха да се появят всички и щеше да се наложи тя да изчезне.
Когато видях онези забодени в земята дъски изпитах странен страх и отвращение от самата себе си. Нищо друго, просто последния дом на мъртвите. Чувствах вече огъня във врата си, но нямах силата да вдигна за пореден път пръчката нагоре. И нямах тази смелост да вървя срещу мъртвите…

Зениците на Реджина се разшириха от страх и изненада. Нещо й подсказваше, че този гръм не вещае нищо добро. От останалите посетители не беше останала и следа – бяха се скрили под масите от страх. Момичето се изправи, треперейки, и стъклената чаша се обърна и разби на земята, оцветявайки килима в кърваво. Но Реджина не го забеляза. В някакъв унес излезе от кръчмата и се взря потресено в кървавото небе. Димът, идващ от края на селцето, се стелеше по светлосиньото небе, а първите звезди едва сега изгряваха. Уплашени хора тичаха по улиците, викаха и се блъскаха в паниката си.
-ЦЪРКВАТА! –Изкрещя един дългобрад смугъл магьосник и няколко мъже се спуснаха след него по пътя към димящата сграда.
-Какво се случва? –Спря момичето една жена, а тя само поклати глава и се скри в една затънтена уличка.
Потрепнах неприятно. Първото, което излезе пред съзнанието ми беше една висока тъмна фигура, която присвиваше яростно очи. Поклатих глава, гонейки видението.
-РЕДЖ! –Викна някой зад гърба й и тя се обърна. Маркъс блъскаше хората, за да стигне до нея.
-Но… какво става тук? –Не разбираше момичето, докато я дърпаше надолу по пътя за изхода от селото. Още се чувстваше унесена в ужаса си.
-Незнам! Просто трябва да се измъкнем оттук! Мислят че се е случило немислимото…
След като излязоха на пътя за „Хогуартс”, тя го дръпна и го изгледа проницателно:
-Кое е немислимото?
-Или е дошъл…
-Да, знам за кой говориш. Или това, или какво?
-За последните петдесет години църквата изгаря за втори път, заедно с гробището. И преди това се е случвало. Без следа, без знак, нищо. И никой незнае на какво се дължи. Хората си мислят, че е някакво проклятие…
-Откъде знаеш всичко това? –Учуди се Флинт.
-Чичо ми живее в Хогсмийт. Хайде, Редж, по-добре да се махаме, колкото се може по-бързо.
Тя се остави да го повлече след учениците, бързащи към замъка. Нямаше сили да мисли на какво се дължеше всичко това – съзнанието й още беше размътено от огненото уиски и унеса.

-Моля? –Недоумяваше Луциус.
-Трябва всички да се съберем в Голямата зала! –Потрети тъмнокосото момче с изумрудени очи.
-Да, Еди, това го чух. Кажи ми защо трябва да се събираме там?
-Откъде да знам, Луциус? Мисля че нещо е станало в Хогсмийт?
Малфой несъзнателно го хвана за яката и го повдигна леко:
-Какво е станало в Хосмийт? –Опули очите си срещу него.
-Абе я ме пусни! –Раздърпа се момчето и Луциус го пусна на земята.- Незнам. Някаква църква пламнала, глупости.
Малфой се затича към вратата и изхвърча навън, без да каже и дума повече.

-Бела? Какво правиш тук?
-Аз… аз…
-С кой беше?
Блек се огледа, но не се сети какво да каже.
-Имаш ли нещо общо с всичко това?
Белатрикс се стрелна напред, без да отговаря, но Сириус я спря с ръка и я изгледа накриво.
-Лап, защо смяташ че тя има нещо общо? –Попита Джеймс, свивайки рамене.
От селото се чуваха уплашени викове и гърмежи.
-Не познаваш семейството ми, Рог. –Засмя се Сириус.- От тях всичко може да се очаква.
Момичето само изсъска насреща му и се оплези. Беше решила да пази гарда и да не продумва и дума. Не я биваше в лъжите, а братовчед й беше прекалено проницателен. „Дразнещо проницателен” усмихна се несъзнателно..
-Е, какво прави в Хогсмийт? –Повтори въпроса си Сириус.
-Това въобще не ти влиза в работата, родоотстъпнико!
-Чест е да нося този прякор, след като родът ми се състои от такива като теб! –Изръмжа грифиндорецът.
-Хайде, тръгвайте, няма цял ден да стоя тук. –Отчая се Редмус.
-Я мълчи, дрипльо!
Действително, след отминалото пълнолуние, момчето беше в повече от окаян вид – мантията му беше здраво прокъсана, а по ръцете му още личаха рани от порязване. Заедно със старите белези, всичко това предизвикваше невъобразимия чар на достойния мъгълски клошар.
В следващия момент Белатрикс изфръкна като Батман на десет метра назад. Само че приземяването беше доста по-тежко. След няколко изплюти плужека от Сириус, проклятия за летящи сополи и още апетитни заклинания, останалите Мародери успяха да разтърват двамата братовчеди.
-Мълчи, Опаш! Гарантирам ти, тя има нещо общо с всичко това!
-Да, сигурно се е събудила и е решила да подпали Хогсмийт! Много достоверно звучи! –Присви очи Ремус.
-Като нищо! Майка ми веднъж реши, че трябва да импотира двата крака на едно домашно духче, само и само за да види дали ще може да ходи после!
-И?
-Еми, направи го.
-Ха-ха-ха… И можеше ли да ходи? –Засмя се Джеймс, игнорирайки строгия поглед на Лупин.
-И още как! Когато тя се приближаваше към него, не ходеше, а хукваше през глава на ръцете си! –Изсмя се на свой ред Сириус.
-Вие сте отвратителни! –Изсъска Ремус.
-Ей, ей, не съм го направил аз! –Заоправда се Лап, но Лупин не го чу, защото беше тръгнал към замъка. Сириус повече никога не обели дума за лишените от крайници домашни духчета и касапинския талант на майка си.

Луциус влетя в библиотеката и, без да обръща внимание на Мадам Пинс, профуча в Забраненият отдел. Игнорира виковете й, страхувайки се да не загуби секундите, които имаше на разположение. Стрелкаше с поглед всички книги, търсейки нещо, но не го откриваше.
-БЕЗОБРАЗИЕ! БИВА ЛИ ТАКОВА НЕЩО? ИЗЧЕЗВАЙ ВЕДНАГА ОТТУК!
Момчето усети, че библиотекарката е на няколко сантиметра от него, затова, предвещавайки провала си, се обърна и се направи на обезумял:
-Аз… В Забранения отдел ли съм нахълтал? Извинявам се много. Какво мога да търся тук?
Когато усети, че тя не смята да го изяде суров, се прехвърли в отдела за история. Отново затърси нещо, книга, която беше докосвал и преди, която познаваше. Когато видя изумрудения цвят и черните букви, си спомни.

След като влязоха в „Хогуартс”, Реджина и Маркъс не разбраха, на какво се дължи оживлението в коридора. Скоро, проследявайки маршрута на ученическите миграции, установиха, че директорът е повикал всички в Голямата зала, въпреки че още беше рано за вечерята.
-Е, ще влизаме ли? –Попита Флинт, възобновила си способността да мисли що-годе трезво.
-Имаме ли друг избор?
Тълпата ги погълна и, искаха или не, се наложи да влязат в стаята. Всичко беше оцветено в розово и Редж за първи път осъзна, че беше Свети Валентин. Никой не й беше напомнял, а и не беше се взирала в календара. Монтагю до нея въобще не се изненада на цвета.
Е, явно само аз бях забравила това „голямо събитие”. Все пак, след като нямах с кого да го отпразнувам, предполагам че нямаше значение дали е Свети Валентин или просто обикновен ден…
Погледът ми падна на Сириус, който ме наблюдаваше изпод вежди, и, игнорирайки го, се разположих на масата на Слидерин, без да въртя повече глава. Имах чувството, че ако знам къде си ти, къде е Скарлет и къде е Рудолфус, нямаше да ми стане по-добре. Всъщност имаше ли значение?
Албус Дъмбълдор се изправи и всички замлъкнаха, за да чуят какво щеше да каже:
-Ученици, днес имам една добра и една лоша новина…
Скарлет не чу повече, защото болката в корема се усили и тя присви очи. Гласовете около нея заглъхваха бавно…

Глава 61

Рудолфус усети, че главата й клюмна върху рамото му, но не почувства дъхът й да е учестен. Затова, решавайки че е задрямала, се заслуша отново в думите на директора:
-Днес се е случило нещо ужасно в Хогсмийт, както повечето от вас знаят, но, за щастие, няма пострадали. За тези, които са останали в замъка, трябва да отбележа, че параклисът „Свети Никола” и няколко стари къщи са изгорели, без да има заподозрени.
Чу се развълнуван шепот – въпреки че малко ученици бяха останали в замъка, много от тях, в паниката, не бяха разбрали какво точно се случва. Онези от тях, които все пак бяха видели димът, не бяха осъзнали къде точно е пожарът.
-Както казах, няма жертви, а щетите са минимални, тъй като постройките са били неизползваеми. Единствено параклиса. –Уточни директорът и после пое отново.- Можете да бъдете сигурни, че от Министерството на Магията ще вземат съответните мерки и виновникът ще бъде наказан.
Обърнах за секунда поглед надолу, защото не можах да издържа на напрежението. Когато осъзнах, че греша, вдигнах отново глава и благодарих на всички възможни богове, че всички бяха прекалено заети да попиват думите на Дъмбълдор, та никой нямаше възможност да наблюдава моята реакция.
Точно тогава не знаех какво чувствам, бях меко-казано объркана. От една страна бях изплашена, потресена от факта, че могат да ме набедят, развълнувана, че тогава щяха да посочат правилния човек и жегната, че наистина го бях направила. Гняв, ужас и задоволство. Задоволство от това, че бях извършила нещо, което смятах за невъзможно. Че се бях изправила срещу всичко, в което някога бях вярвала, и че удържах, не се поддадох на гласа, който шептеше в ушите ми, че греша.
-Но да минем към добрата новина, защото не желая да ви развалям празника и апетита. От следващата седмица към нашето училище ще се присъедини нова ученичка. Надявам се да се отнасяте с нея добре. В понеделник вечерта ще можете да се запознаете.
Децата в залата се усмихнаха, но мислите отново летяха към странния палеж и мнимият извършител. Защо някой щеше да иска да запали божия храм в Хогсмийт? И какво щеше да поиска в замяна?

____________________________________________________________


-Си… Събуди се! Ей, хайде ставай!
Скарлет не реагираше. Рудолфус хвана лицето й с ръка и го разтресе леко, но главата й само се люшна.
-Аз… Добре съм… мисля… -Отвърна тихо, чувствайки че смята да я вдигне. Отдръпна се от него, опитвайки се да отвори очите си. Сякаш беше безкрайно уморена, и, въпреки че съзнанието й беше будно, тялото оставаше неподвижно.
-Как ще си добре? Глупости говориш! –Поклати глава слидеринецът, но тя пак се отвърна, този път отваряйки очи.
-Просто не се чувствам добре. Ще отида да поспя малко.
-Как, по-точно, ще стигнеш до кулата? –Сви вежди момчето.
-Лесно, не се притеснявай. Не искам повече да спя в Нужната стая или в подземията.
Рудолфус понечи да възрази, но Скарлет се беше изправила и прескачаше пейката. Опря се на рамото му, за да запази равновесие, а той постави ръката си върху нейната, гледайки я угрижено. Проследи целият й неуверен ход до вратата и, от една страна си отдъхна, от друга побесня, виждайки как Ремус подаде ръката си, за да й помогне да стигне.
-Здрасти! –Поздрави Луциус, гледайки свъсено наоколо.- Къде блуждаеш?
-А, нищо. –Отвърна Рудолфус, впервайки погледа си в Малфой, който се разположи на масата.- А на теб какво ти има?
Погледнах го нехайно, опитвайки се да скрия вълнението си. Последното, от което имах нужда, беше да споделям ужасяващите си предположения и да разкривам на Рудолфус, че, най-накрая, пъзелът беше завършен. Или поне изглеждаше така…
-Нищо ми няма. Защо?
-Ами… Изглеждаш ми… Притеснен? –Сви вежди Лестранж, а после се засмя.- Не се среща често притеснен Малфой!
-Ха-ха-ха… Много смешно! –Иронизира го Луциус.- Просто се замислих за някои неща…
-Това, за което си мисля, ли?
Усмихнах се леко. Предполагаше, че се тревожа с мисли за теб. Явно винаги сме изглеждали много… влюбени? А бяхме ли такива?
-Със сигурност не.
-Е, тогава няма да си тормозя сивото вещество. В твоята глава се въртят прекалено сложни мисли за мен, а и често не са особено приятни.
„Може би така ще е най-добре.”
-Надценяваш ме, Рудолфус. Аз се занимавам със същите маловажни проблеми като теб. И мен не ме вълнуват кой-знае колко глобални магьоснически проблеми.
Неусетно се сетих за Волдемор – човекът, който бях боготворял толкова дълго. Несъзнателно мислите за теб и Скарлет, бяха изместили неговия образ. Вярваше ли Луциус, че някога и двамата ще бъдем част от Черния орден? И какво се опитваше да ми каже?

____________________________________________________________


Редж се изправи от масата и тръгна да се прибира в стаята. Алкохолът още замайваше главата й и тя туптеше неприятно. Въпреки студения ден, камините лъхаха горещ въздух в лицето й и чак имаше чувството, че е вдигнала температура. Когато мина зад гърба на Рудолфус, нехайно махна на Луциус. Нещо, което правеше несъзнателно, някак по навик, дори в прилив на топли чувства от съненото състояние. Моментално съжали, въпреки че не го показа с нищо. Знаеше, че е вперил в нея учуден поглед и не искаше да го среща.
Аз просто… Не знаех кой си тогава, не знаех защо те напускам и защо се връщам отново. Сякаш някой си играеше на театър с чувствата ми и се забавляваше на объркването ми. И не се познавах, защото не познавах теб. И не се обичах, защото не обичах теб.

Глава 62

Денят бавно изблъскваше мрака от хоризонта и оцветяваше небосвода в бледите сутрешни гами на света. Вятърът се беше увеличил и довяваше полъх на студ и отчужденост. Весели и пухкави облачета наблюдаваха игриво през прозорците в кулата, сеейки лъжливи и измамни чувства, че денят ще бъде топъл и слънчев.
Скарлет вдигна чашата изстинало вече кафе и устните й вкусиха пиперливия му вкус. Навик, който беше запазила от детските си години, навик, който щеше винаги да пази, несъзнателно отказвайки да изтрие от паметта си времето, когато е била щастлива.
Зениците й се бяха разшири невиждащо и стрелкаха с поглед несъществуващото. Тя стисна леко пластмасовата чаша и, въпреки че поля ръцете си, не отмести очи от нищото, в което се беше взряла. Потрепери при неприятната мисъл и поиска да изчезне. Срамът я беше застигнал, този, от който винаги беше бягала, този, който беше отпечатан на челото й още с първата стъпка в непознатата земя. Още с пристигането й в света на неживите, куклите, с които боговете си играеха.
Още никой не беше станал, Скарлет споделяше ужаса си само с тишината и самотата. И можеше да го изживее изцяло, да попие това, което се беше случило, и да осъзнае колко страшно беше миналото й, колко безнадеждно – настоящето, и колко неясно – бъдещето.
И една сълза не беше паднала от очите й. Самосъжалението не я бе обхванало, защото тя го беше позволила, позволила беше да сринат всичко, което беше изградила в Англия, за да запази разсъдъка си. Не осъзнаваше точно какво се случва – беше толкова невероятно, толкова страшно, противно, ужасяващо… Не беше останало нищо вече – вярата, че ще бъде щастлива поне в следващите месеци, вярата, че ще успее да издържи, че ще се справи, мечтата, че ще получи някаква вест, че ще я разбере, че един ден ще се върне… И всичко щеше да бъде както преди. Всичко умираше бавно, а тя незнаеше как да опази душата си от ударите на съдбата. Случайност, късмет или шанс… Беше играла на зарове, залагайки всичко, което можеше да я върне, всичко, което можеше да я спаси от ада, в който живееше принудително. И надеждата, и вярата, и мечтата… и онази капка живот, благодарения на която всеки ден беше посрещала слънчевите лъчи, благодарение на която беше чувствала вятъра в косите си, благодарение на която щеше един ден да се върне там, където принадлежеше… в страната на необятното небе и щастието, там, където усмивката беше живот, а сълзата – най-ценното богатство… Където хората събираха с треперещи шепи мъката си, споделяха я, защото другите не я познаваха… Ценяха я, защото рядко я чувстваха… И се радваха на всеки миг, защото всеки миг беше капка живот, а те го попиваха и се изправяха отново и отново… Защото не се нараняваха и само боговете ги измъчваха с гнева си… И бяха силни, силни, защото знаеха да живеят…
„Не съм се сбогувала още с теб… Не мога да напусна този свят още… Ще дойде времето и за мен, но още е рано…”
Наведе се леко през прозореца, сякаш искаше да разбере какво и готвеше денят. Под очите й се бяха появили сенки от недоспиване, вечерта беше преминала в тихи опасения, нощта беше довяла ужасът, а сутринта – безнадеждността и самотата.
Потръпнах внезапно, при мисълта че съм се предала, преди още да изляза и да поема последствията. Бях дезертьор в още незапочналата битка. И бягах, и се страхувах, без да мога да вдигна глава и да понеса поражението. И бях слаба, да, вече се бях предала. Обгърнах за последен път с поглед небосвода, събирайки смелост да изрека думите, които, може би, щяха да разрушат остатъците от живота ми. Взрях се в стенния часовник, а ударите на стрелките отекваха в ушите ми. В онази сутрин всичко беше в бяло и черно, не възприемах цветовете на живота. Всичко беше изгубило смисъл.
Едва пет часа… А аз не исках да седя и да чакам. Той щеше да спи до късно, беше неделя, а нощта му беше необезпокоявана от моите призраци. И аз още не ги бях споделила с него…
Губех търпение, исках да се свърши колкото се може по-бързо. От друга страна се страхувах. Но колко можех да го крия? Щях да скрия месец-два, а после? Щеше да направи сметката, един месец не се беше случило нищо. И ми ставаше жално за него… Ако беше глупак, щях да скрия позора си, да скрия истината. Щях сама да нося товара си и нито за миг не бих го показала, само защото не исках да го нараня.
Не беше любов. Любовта я бях изоставила отдавна, още с качването на самолета. Но не беше и приятелство, защото ме привличаше. И не смеех да го нараня, така както нараних момчето, което обичах.
Реших, че не мога да съществувам по този начин. Нямаше да оплаквам съдбата си цял ден, аз сама въртях руля на живота си, нямаше как да съжалявам, че бях запратила кораба на мечтите на дъното на света. И, въпреки че водата ме давеше вече, щях да се боря с вълнението на участта…
Взе една книга и се запъти замаяно надолу по стълбите. В Общата стая нямаше никой и Скарлет спокойно можеше да лъже себе си, че „Проклятието на розата: Кръв и шоколад” я вълнува. Половин час по-късно отваряне на врата обезпокои самотата й:
-Добро утро. –Изсъска недоволно Сириус и се разположи срещу нея. Мерна я с изморен поглед и, потресен от мълчанието й, допълни.- Ти да не си станала с краката нагоре?
-Не. –Отвърна момичето сухо, продължавайки да имитира четене.
Сириус се загледа отново в нея и си спомни заплахите, които си бяха разменяли. Нима щеше да се поддаде толкова бързо и щеше да я остави?
В този момент главата му се напълни с кръв, защото си спомни как се беше държала Реджина предишната вечер. Напуши го гняв и реши да го изкара навън, преди да е стигнал пределната граница:
-Знаеш ли, мисли си каквото искаш, но нямаш право да ми говориш така! Не си ми никаква, та да се държиш по този начин!
Скарлет дори не потрепна от гняв. Просто продължаваше да държи с треперещи пръсти книгата и да стрелка невиждащо очи по редовете й.
-Откъде-накъде ще ме правиш за смях? Чакай малко, ти си смешната в случая!
Отново никакъв отговор. Мълчеше и се взираше в книгата.
Отговорите идваха преди да задам въпросите. И това ме плашеше. Не исках да повярвам в това, не исках и да знам. Той говореше нещо, но не го чувах. Имаше ли смисъл? Аз бях глуха за всички останали, само гласът на един човек можеше да проникне в съзнанието ми. Бях изградила защитна стена, с която щях да запазя разсъдъка си, с която щях да живея безчувствено. Стена, която той щеше да премине неохотно, но щеше да задържи останалите. Завинаги? Едва ли. Нямах сила да бъда вечна.
След няколко опита да я закачи, Сириус се отказа. Сякаш не беше в стаята, сякаш беше сам. И самотата го задушаваше.
-Добро утро! –Поздрави Ремус и ги стрелна със заинтригуван поглед.- Вие какво? Да не сте се сбили? Или, още по-лошо, да не сте се скарали отново?
-Не, Лун, аз съм сам в стаята. Тая въобще не реагира.
Лупин пропусна през ушите си местоимението „тая” и слезе по стълбата, без да отмества поглед от Скарлет. Разположи се до Сириус и, решавайки че момичето не иска да говори с никого и, може би, така беше по-добре за нея, се обърна към Блек:
-А ти защо си станал толкова рано?
Грифиндорецът се намуси недоволно. Не му се искаше да обяснява точно на Ремус за Реджина. Може би, в момента, в който останеха насаме с Джеймс, веднага щеше да му каже, но това не променяше нещата – Лупин беше твърде далеч от неговите идеали и принципи, нямаше да го разбере и щеше да омаловажи проблема. А за Блек това беше проблем. Неусетно все повече се влюбваше в слидеринката, наблюдаваше в някакъв унес всеки път, когато премигваше възбудено с клепачи, всеки миг, в който свиваше леко носа си. Огънят, който гореше в очите й, когато беше щастлива, и сълзите, които ги размиваха, когато беше нещастна. Но тя беше по-красива в тъгата си, мнение, което ги събираше с Луциус и отекваше ясно на фона на хилядите резки противоречия в характерите им.
-Мъжки работи. –Избоботи недоволно и потъна в дивана.
-Прав си, ако вие с Джеймс сте мъже, то аз би трябвало да съм в другата крайност. –Отвърна замислено Ремус. Това беше кодовата дума, че това, за което си мислеше Сириус, въобще не го засягаше и само щеше да го отегчи.
Мълчанието продължи неудобно много време. Докато Сириус не проследи изплашения поглед на Лупин. Беше се взрял в книгата и не смееше и да помръдне.
„Какво?” промълви безгласно Сириус свивайки рамене.
Ремус посочи книгата и вдигна ръце до главата си. Сви пръсти и оголи зъбите си. Блек го разбра моментално – книгата, която Скарлет „четеше” всъщност беше за върколаци. Не беше обърнал внимание на лунната окръжност, скрита зад сиви облаци.
„Е и?” каза безгласно Сириус, но Ремус не споделяше спокойствието му. Блек сви рамене и потъна пак в дивана.
Беше вече седем и половина. В Общата стая бяха слезли остатъците от Мародерите, както и много други ученици, с които момичето още не беше имала по-близки контакти. И, все пак, тя беше прекалено заета с книгата, а и дори не обръщаше внимание на Ремус, към който от Грифиндор черпеше най-топли чувства. Когато усети групата сенки около себе си, вдигна поглед и се взря в часовника. После се изправи и хвърли книгата на масата.
Чувах пулса в ушите си, гърлото ми беше пресъхнало, а думите чезнеха. И, все пак, аз щях да отида.
Запъти се към подземията, без да чувства студенината, която пазеше между стените си замъкът. Когато видя познатата фалшива врата, опря глава на стената в болезнено чакане. Трябваше да намери някой, който да й каже паролата или поне да го извика.
Времето на затишие преди буря изтече безумно бързо. Първият, който излезе в коридора, беше точно този, когото не искаше да вижда.
-Скарлет, какво правиш тук? –Недоумяваше Луциус, опитвайки се да разбере жестомимиките й.
-Луциус, аз трябва да вляза в стаята… Кажи… кажи ми паролата!
Момчето поклати глава отрицателно:
-Не мога да те пусна.
-Защо? –Попита го сухо.
-Защото е забранено.
Скарлет хвана мантията му и го придърпа към себе си, говорейки тихо, заплашително, но и гневно:
-Точно ти… Точно ти, Луциус, не трябва да ме спираш точно сега! Ако не беше ти… нямаше да стигна дотук!
Луциус претръпна, знаеше отговора, но не знаеше въпроса. И не искаше да го разбира. Просто се отмести и каза паролата. Проследи я с поглед, леко потресен и изненадан, страхувайки се какво щеше да се случи.
Реджина и Бела вдигнаха поглед срещу нея. Флинт я изгледа на кръв, а Блек не реагира. Просто проследи как стигна до Рудолфус и, хващайки ръката му, го изведе навън.
-Какво става тук? –Каза тихо Реджина.- Не мога да я понасям! Как смее да влиза в стаята?
-Има ли значение? –Промълви Белатрикс.
Имаше и го знаех. Винаги е имало. Не го признавах тогава, но сега няма какво да губя, нали? Живота си – продадох, душата – подарих, а сърцето – стъпках. И ти беше част от мен, да, както аз съм част от теб сега. Но нещо се беше променило… Искаш да сме заедно, нали? Защо? За избледнелите спомени и тлеещата любов? Не, не можем. Убихме се, преди да осъзнаем, че се обичаме… И не искам да го знам, и не искам да си спомням… И, да, време е да задушим последните припламващи чувства, време е да завършим това, което започнахме тогава…
-Трябва да поговорим, Рудолфус. Къде можем да отидем?
-Соварника. –Почти изстена Рудолфус. Въпреки че искаше истината, се страхуваше от нея.
Не след дълго вятърът вече вееше в косата й.
-Седни. –Каза сухо и Лестранж последва командата мълчаливо.
А тя… Тя остана до прозорците, обгръщайки с поглед хоризонта, сякаш той можеше да й вдъхне силата, която й липсваше тогава. Тази, която беше загубила в играта ни… Да, Бел, игра. Всички си играехме с нея – тя беше просто жертвата на импулсивните ни чувства и необмислени действия. И на мен тепърва ми беше писано да го проумея. Гадно е нали? Гадно е да ти казвам истината в очите? Тя смекчи удара – остави ме сам да анализирам всичко, което й бяхме причинили. Аз теб няма да те жаля, така както ти не ме пожали в миналото. Както не пожали нея и всички останали. Какво искаше от живота, Бела? За какво живееше? Какво доказваше и на кого? Че можеш да ни нараниш ли? Никога не сме били твои врагове… но беше прекалено сляпа, за да го видиш!
-Рудолфус. –Обърна се Скарлет, събрала достатъчно сили, за да продължи. Името се загуби във вятъра, а момчето само вдигна поглед.
Приближих се до него. Сякаш чакаше да извадя пръчката си и да го убия. Но някак спокойно. Знаеше, че ще го нараня, не разбираше как, но го знаеше. Чувстваше нотките в гласа ми и реагираше на предупреждението.
Прекарах ръка през косата и извих главата му назад. Сякаш се страхувах, че ще извърне поглед засрамен от мен, осквернен. Потънах в изплашения му поглед и се облегнах на масата, говорейки с твърд, но трептящ и несигурен глас:
-Ти никога не си мислил че ме познаваш, нали? Смяташе че познаваш това от мен, което видя в последния месец? Ако е така, значи сме непознати.
Не отговорих. Разговорът започваше лошо, така, както и предполагах в най-страшните си кошмари. Просто седях и я гледах.
-Ти… Ти не знаеш нищо. Не знаеш какво се беше случило тогава, нали?
Говорих му с неясни думи, а той мълчеше. Увъртах, макар и несъзнателно. Не криех истината, подготвях почвата за нея. И щеше да бъде болезнено, нали? И двамата го знаехме.
-Говори направо, Скарлет. –Промълви глухо момчето. Въпреки че вътрешно трепереше от ужас, не искаше да се измъчват повече с недомлъвки.
-Помниш ли… Помниш ли нощта, в която се оженихме?
-Помня.
-Ти се прибра веднага щом свърши самата церемония. Не излезе цялата нощ.
-Да. –Почти се задави Лестранж. Всичко бавно отиваше по дяволите, а той незнаеше как да го спре.
Прекалено дълго си бях затварял очите за очевидното. Бях я мъчил с угризения повече, отколкото можех да си простя. А тя седеше там, трепереше от страх, от вълнение, от срам и от факта… факт, че беше слаба. От това, че откриваше една рана, с която ние бяхме я белязали. А белегът щеше вечно да напомня за срама, за унижението… И, да, ние бяхме…
-Аз… Чакам дете.

Очите на Рудолфус се разшириха от болка и потрес и той сведе глава, неспособен да изрази недоумението си.
Болка… Колко ме болеше тогава. Колко нереално беше всичко, колко страшно. Дете? Скарлет? Но как? Как се беше случило?
Сърцето ми заби с бясна скорост, после замря съвсем. Какво се случваше? Жестока шега? Кой беше способен да ми създаде толкова ужасяващ номер? Защо?
-Лъжеш…
Прошепнах в тишината. Тя понечи да ме докосне, но се отдръпнах. Потресен, уплашен, отвратен дори.
-Не ме докосвай! Не се доближавай до мен! Какво искаш? Да се пошегуваш ли? Смешно ли ти изглежда?
Несъзнателно беше скочил на крака и ме беше блъснал в масата, разярен. От очите ми бликнаха сълзи, чак сега чувствах мъката му. Свлякох се надолу и застинах на ледения под. Прикрих с ръце лицето си от срам, от страх.
-ТИ ОБЕЩА! МЕРЛИН, СКАРЛЕТ, ТИ МЕ ИЗЛЪГА!
Думите проникваха болезнено в ушите й и тя криеше лицето си от мен. Хванах грубо ръцете й и я вдигнах, блъскайки я отново в масата.
-ЗАЩО МЕ РАЗИГРАВАШЕ ТАКА? ЗАЩО МЕ ИЗЛЪГА?
Хвана ръката ми и я изви зад гърба, за да не крия лицето си. Изстенах от болка, не толкова физическа, колкото в душата си. Странях от погледа му, мятах се, но не ме пускаше.
-ПОГЛЕДНИ МЕ! КАТО ИМАШ СМЕЛОСТ ДА МЕ ЛЪЖЕШ, ТРЯБВА ДА ИМАШ СИЛИ ДА МЕ ПОГЛЕДНЕШ ПОСЛЕ!
Вперих насълзените си очи в него и престанах да се мятам. Той отпусна ръката ми и се опита да открие истината в душата ми. Поглъщаше изплашения ми поглед и отказваше да приеме, че не го лъжа. Беше го страх, повече го беше страх, отколкото мен.
Присвих очи от болка и отвърнах погледа си от нея. Нещо, което само тя щеше да разбере и да разтълкува правилно. Седнах на стола и скрих лицето си, а тя се свлече отново на земята, без да издаде и звук. Вече не се давеше в сълзите си. Разбираше прекрасно какво казвам с мълчанието си.
Знаех... знаех, че тогава го губя. Нещо, за което не бях подготвена. Мислех, че още е рано да го пусна, оказа се че съзнателно го бях прогонила. И всичко губеше цвят и ставаше сиво, безлично, защото знаех какво ни очаква, знаех как ще реагира и какво ще направи. Щеше да ни нарани отново...
-Но как? Аз... Аз не съм...
-Не си. –Отвърна глухо.
Нова вълна болка... Знаех че нямаше как да е мое, беше невъзможно... И, все пак… болеше да го чуя от нея...
-Аз... Ти си имала друг живот в Америка... Не, няма нищо... Просто... Шега, нали? Аз... Тогава ние нямахме нищо общо... Заради мен си се разделила с този човек... Не, просто нищо не е станало... Ще махнем детето и всичко ще бъде както преди... И, да, ти нищо не си направила...
Лъжи... Нямаше как да бъде както преди. И двамата го знаехме. Залъгваше ли се, вярваше ли си? Мислеше ли, че всичко е наред?
Слушах потока му от думи, затаявайки дъх и спирайки сълзите. Нещо се надигаше бавно в мен и скоро отново загубих контрол. Сълзите ми се спуснаха по бузите и аз не ги спрях, не заглушавах риданието си, не спирах да клатя глава отрицателно на измамните му думи...
-Не...
-Какво? –Рудолфус клекна до нея и целуна мократа й буза.- Спокойно, всичко е наред. Та ти още не си ме познавала, няма от какво да се страхуваш. Обичам те, Скарлет...
-Не-е-е-е-е-е! –Изкрещя в отчаянието си момичето и го отблъсна силно от себе си.
-Независимо какво се е случило, аз още те обичам...
Притиснах главата към гърдите си, галейки косата й. Не исках да й позволявам да говори повече, не исках да й позволявам да ме отблъсне отново и да ме изгони. Не отново! Нямаше да го позволя отново...
-То... То... То е...
-Тихо, тихо, всичко е наред, нищо не се е случило... Мълвеше тихо, за да заглуши думите й. Прегръщайки я още по-силно, целуна челото й и продължи да мълви слова, които тя не чуваше.
Нямаше... нямаше да позволя истината да се стаява още дълго в гърдите ми... Събрах цялата смелост, която някога бях притежавала, за да изрека едно кратко име... Събрах всичките си думи, пазих целия си глас, ако ще да бях замлъкнала завинаги... За едно име...
-Луциус...
Нещо в душата ми се прокъса и изкънтя гробовно в съзнанието ми. Отпуснах я леко, без да мога да понеса този удар. Изправих се и се обърнах към прозореца. Подпрях се на него и позволих една сълза да обагри лицето ми с мъка. Всичко друго беше замряло – каменната маска, която бях сложил, за да скрия болката, сега беше просто част от мен, която щеше да ме спаси. Това, което ми беше останало – бездушна маска за приятел, няма маска за подкрепа, груба маска за любов... Тази, която щеше да замести празнината, която бяхте оставили в сърцето ми...
Луциус... Луциус... Луциус... Името кънтеше в съзнанието ми, но не можех да го приема, не можех да го разбера, да го проумея. Предателство... Те ме бяха предали... Заедно... По най-жестокия начин... А аз бях сляп... Глупав... Не разбирах... Не исках да чувам дори... Той щеше да ми каже... Щеше ли? Имаше ли смелостта... Той не беше силен като нея, не можеше...
-Не, не, Рудолфус, ти не разбираш...
-Разбирам...
Замълча отново... Нямаше сили да каже повече нищо... Ами аз? Някой беше ли се сетил за мен?
-Кога?
Погледнах го с цялата си болка и отвърнах очи… Сега той носеше повече мъка, отколкото аз бях някога… Аз делях срама… Той делеше предателството…
-Първата нощ…
Не отговори… Не каза нищо... Просто се вгледа в мен и потъна в очите ми… А аз стоях там – уплашена, потресена, срината… И не можех да му кажа, не можех да му кажа, че аз не го желаех… За да намаля своя грях, трябваше да увелича този на Луциус… За да затъпя болката, която причинявах, трябваше да се усили неговата…
-Моля те… Рудолфус, само ме послушай… Не беше нищо… Ние не го искахме… Не стана така… Просто… Не беше такова положението… Аз не знаех… Не знаех, че те обичам… Никога не бих те наранила… Не исках… Не искам… Моля те, прости ми… Не ме оставяй…
Докосна леко бузата ми и потреперих от ужас… Сбогуваше ли се? Кой беше той?…
-Аз… Аз ще го убия… Не искам да те губя… Моля те, повярвай ми…
-Ш-ш-ш… -Докосна с пръст устните й Лестранж.- Никого няма да убиваш. Ти си моя съпруга, то е мое дете…
Наведох се и впих устните си в нейните… Сладко и горчиво… През сълзи и смях… И тя знаеше, знаеше, че тази целувка не е наградата за триумфа й, а последният дъх на поражението…

Глава 63

Първият учебен ден дойде незабелязано. На закуска в Голямата зала всичко беше пусто – учениците бяха предпочели да си отспят като за последно. Но кабинетите бавно се пълнеха с несресани и раздърпани деца. Не след дълго, Реджина влезе в кабинета по трансфигурация и се разположи отново до Маркъс. Не искаше погледът й да пада върху остатъка от учениците, защото незнаеше, че много слидеринци липсваха. И не можеше да си обясни защо – беше излетяла от Общата стая като попарена в мига, в който беше фокусирала Луциус. Сега беше зареяла поглед в дъската, на която светеха изящни, леко-наклонени думи.
-Какво има, Бела?
Блек не отговори, беше свила уплашено зеници и сякаш не можеше да я чуе, камо ли разбере, поклати леко главата си и продължи по коридора, а през вратата влязоха няколко грифиндорци, сред които беше Сириус. Изгледа я проницателно, дори студено, но не проговори.
-Имаш ли нещо да ми казваш? –Контрира го Редж. Беше решена да докара всичко до логичния му завършък.
-Не, смятам че ти каза достатъчно.
Редж вдигна погледа от учебника си към него. Съвсем беше забравила за Монтагьо до себе си, а и той гледаше да не показва с нищо присъствието си.
Беше наранен, но не му личеше. Нещо, което сякаш ме привличаше у него. Не му отвърнах, той имаше отговорите, знаеше ги, нямаше нужда да му ги повтарям.
След като Флинт свали погледа си, Блек продължи към дъното на стаята, а слънцето огря през прозореца чертите му. Джеймс мълвеше нещо, но Лап дори не се правеше, че слуша. Погледна към последната маса на средната редица, в опит да даде сила на яростта си, но тя беше празна. Само присви очи срещу нищото и изсъска нещо тихо против света.

-Луциус!
Вледених се. Не бях очаквал някога да се обърне към мен толкова хладно. Имаше само едно обяснение, но то беше прекалено страшно, за да му позволя да обгърне съзнанието ми.
Рудолфус слизаше надолу по стълбата, а погледите на учениците бяха обърнати към него и към Малфой, чието лице силно бледнееше.
-Да?
Очите на Лестранж се напълниха с кръв при този въпрос.
Дори не признаваше, до последният момент нямаше да си признае. Беше изключено да го направи…
Рудолфус се спусна надолу и, хващайки го за мантията, го накара да се изправи принудително.
Погледна ме на кръв и една вена на слепоочието му затуптя неприятно. Присви устните си и те почти изчезнаха, а в очите му се възродиха гневни огньове. Приближи се до мен и ме блъсна. Сякаш знаеше за какво става въпрос, но не искаше да го признае. И щеше да държи на своето, щеше да твърди до края, че не е виновен, въпреки че не беше така.
-Хайде. –Изсъска Рудолфус и двамата тръгнаха към вратата, рамо до рамо, сякаш в следващия момент щяха да извадят пръчки и да се прокълнат. Всички погледи бяха насочени към изчезващите им гърбове, но никой не продума нищо. Високата и слаба фигура на Малфой и по-ниският, но по-здрав като телосложение Лестранж. Всички бяха убедени, че ще се хванат за гушите и, въпреки че любопитството кой ще победи градираше, никой нямаше достатъчно смелост да ги последва.
-Какво ти става? –Изсъска Луциус и го блъсна така че гърбът му да опре в стената.
-Ти най-добре знаеш какво ми става! –Процеди през зъби Лестранж, но не направи и крачка напред.
Да, знаех. Но оставаше надеждата, че незнам.
-Как посмя да го направиш? –Процеди Рудолфус, удряйки с юмрук стената, един удар, който беше предназначен за Луциус. Но Лестанж беше прекалено земен, прекалено хладнокръвен, за да действа толкова импулсивно.
Не отговорих, само се облегнах на отсрещната стена и го погледнах изпод вежди, скръствайки ръце, мъчейки се да разпозная следващата му реакция.
-Защо й го причини? Защо го причини на мен?
Отново замълча, а в погледа му не се четеше нищо – нито гняв, нито съжаление. Почувствах как ядът ми се надига и потреперих ядно. Беше станал причина за всичките проблеми, знаеше го, признаваше го, но това не предизвикваше нищо в душата му. Беше привидно спокоен, а аз бях прекалено разярен, за да осъзная, че това, което беше на лицето му, не винаги показваше това, което беше в душата му.
-Хемор Ентерн!
Сви се леко от болка, а от устата му се спусна струя кръв. От очите му се спуснаха две алени сълзи и се сляха с тях. А той… Усмихна се. Сякаш се радваше на болката ми, сякаш се наслаждаваше на гнева ми и живееше в празнотата ми.
-По дяволите, Луциус, какво си мислеше че правиш?
Пак не отговорих, събирах силите си, за да запазя усмивката на лицето си. Можех да се извиня, можеше да ми прости… Но не бях сам в играта, всички щяха да понасят последствията.
-ГОВОРИ! –Изкрещя Рудолфус, стрелкайки се към Малфой. Допря пръчката си до гърлото му и я заби болезнено, а Луциус едва не се задави.
-Какво, Рудолфус? Какво искаш да ти кажа? Да те помоля за прошка ли? –Изсъска в лицето му Луциус и усмивката падна от лицето му..
-Мерлин, време е и ти да си платиш! –Процеди Лестранж.- Какво се случи?
Луциус го отблъсна от себе си и стисна с ръка корема си, но погледа му не падна от гневните очи на Рудолфус.
-Ти знаеш всичко, не се прави на глупак!
-Не, незнам, какво се случи?
Дори не премерих думите си, казах ги така, както ми идваха отвътре, както яростта редеше словата в съзнанието ми:
-Аз насилих Скарлет в деня, в който се оженихте, аз те предадох, аз я нараних! –Каза Луциус бавно, натъртвайки на всяка една дума.
Почувствах нов прилив на болка в корема, беше забил юмрука си в нараненото място, а в устата се въздигна нов поток солена алена течност, която изплюх ядно. В този момент не знаех какво правя, просто трябваше да му покажа, да му покажа, че светът не му е толкова ясен, колкото си мислеше някога. Нещо, което знаех от малък. Но нямаше да му напомня, че се бях опитвал да му го кажа, бях проявил слабост. А и исках, исках да ме мрази. Повече от всичко исках да ме мрази, защото собствената ми омраза не беше достатъчна…
-МЪЛЧИ! –Извика Рудолфус и от очите му закапаха сълзи.
Тя не ме беше предала… и се радвах… и я обичах… Той ме беше предал жестоко… и чувствах болката… и го мразех…
Отново сълзи, отново виждах сълзите му… Мислех че е слаб, не знаех колко беше силен в действителност. Не можех да разбера как се чувстваше, аз не бях него, аз не бях на негово място… Аз просто го учех на неща, които никога не беше приемал, неща, които никога не беше знаел, и никога нямаше да разбере… Ако не ги чувстваше…
-Защо? –Прошепна в тишината и покри с ръка лицето си.- Защо?
-Ако имахме обясненията, Рудолфус, нямаше да сме такива, каквито сме. Ако знаехме отговорите, нямаше да се нуждаем от въпросите. И, ако бяхме такива, каквито искахме, никога нямаше да сме такива, каквито трябваше, каквито сме. Щеше да е прекалено лесно, прекалено хубаво, за да е истина. По-добре в този свят с болката, отколкото в измисления с щастието. Върнах те на земята, преди да се научиш да летиш, но след като забрави да вървиш. И ще боли, но болката ще премине. Тогава ще знаеш, че мястото ни не е в небесата…

Почувства как дъхът й сепна, а ритъмът на сърцето се усили. Проследи с насълзен поглед тъмната фигура, която се губеше зад самолета. Не помръдваше, само вятърът играеше с мантията му, а косата се стелеше във всички посоки. Когато се издигнаха, продължи да върти глава през рамо. Наблюдаваше го, а той не си тръгваше. Беше останал един в широката долина. А тялото му бавно се превръщаше в точица, докато не изчезна съвсем. Въпреки че беше още там, знаеше го…
В този момент я обгърна паниката. Тя си тръгваше, нямаше я вече, беше изчезнала. И нямаше да се върне, нямаше да й позволят… Беше се предала на волята на баща си, нещо, което се беше заклела никога да не направи… Беше го оставила, да живее глупавият си живот, пълен с леност, чревоугодие и похот. И той щеше да е щастлив… Щастие, за което Редж плащаше с живота си…
От тази мисъл нещо в душата й се преобърна и спря сълзите. Имаше начин, винаги имаше начин, винаги имаше изход. Обърна погледа си към слугата до нея, а после и към вътрешността на самолета. Беше празен, нает от баща й, за да я превози. Беше намалил пасажерите до минимум, за да затрудни опита й за бягство. Всички бяха в пилотската кабина, в купето бяха останали само тя и сухият слуга.
-Освободи ми ръцете и ми върни пръчката! Веднага!
Мъжът само я стрелна с незаинтригуван поглед и се усмихна леко. Беше свикнала да заповядва на всички, но още незнаеше, че й предстои да се научи да изпълнява чуждите заповеди.
-ВЕДНАГА! –Изкрещя яростно, но онзи отново не й обърна внимание. В яда си Реджина срита яростно коляното му и се възползва от паниката му, за да се измъкне бързо от вътрешната седалка. Затича се към вратата в дъното, а ядни викове я гонеха по петите. Блъсна вратата с рамо и влезе в хранителното помещение. Усети натиск в гърба си и се облегна колкото се може по-силно на вратата, но краката й се плъзгаха по гладката повърхност. В следващия миг тя се отвори рязко и Реджина се заби болезнено по лице в близката стена.
-Проклето изчадие! –Изсъска слугата, докато я вдигаше за завързаните на гърба ръце. В помещението бяха влетели още няколко човека, които се бяха втурнали в суматохата след него.
-Тихо, Алазар, не говори така на господарката! –Изсъска един нисичък грубоват работник.
-Тя вече не е никаква господарка! –Процеди Алазар и я блъсна отново в предишното помещение.
-Аз ще остана тук, явно че сам не можеш да се справиш. –Отвърна един русоляв слуга с грозно-големи устни и бадемови очи.
-Махни ми се от погледа, Боб, за какъв ме мислиш, че смяташ, че една пикла може да ме разиграва?
Реджина се давеше в сълзите си, а когато беше блъсната отново на седалката усети болка в гърба. Едва сега разбираше какво се случваше, разбираше че губи всичко, губеше контрола над живота си, слушайки разговора на грубите слуги, чувствайки безпомощността с цялото си тяло.
-Престани да заповядваш, Алазар, никакъв не си ми, че да ми казваш! –Възропта Боб и едва не го блъсна.
-Това е моя задача. Ходи да си гледаш вратата и хвърли едно въже по пътя!
-На тоя нещо не му е наред… -Прошепна нисичкият слуга на Боб, но и двамата излязоха, а скоро и въжето тупна в краката на Алазар, но той не отвърна на заканите, просто се приближи до Реджина, вдигна грубо краката й на колената си и ги завърза здраво, необръщайки внимание на хлиповете й.
-Мълчи! –Изсъска й и пусна рязко краката й. После се наведе и погледна през прозореца – от Англия не беше останало вече нищо, отдолу ги гледаше само безкрайният Атлантически океан.
Реджина се размърда от неприятната близост с мъжа и потъна колкото можеше в седалката.
-Ти няма ли да спреш! –Изсъска на сантиметри от нея Алазар. Познаваше го от къщата, занимаваше се с охраната на имението. Никога не се беше държал толкова властно с някого, поне не и пред нея, камо ли толкова грубо.
-Аз… Къде сме?
-Мълчи!
-Няма! –Вече почваше да се ядосва. Толкова време я беше гледал със страхопочитание, а сега се държеше, все едно е най-долният боклук.
Алазар извади пръчката си от якето и я забоде в корема й, без да се отмества и на сантиметър от нея, притискайки я с грубото си тяло.
-Стой! Слугите вкъщи за безмощни! –Сепна се Реджина и, точно преди да изкрещи, слугата запуши устата й с парче от мръсната си риза. В очите му проблесна страх, но той не му даде сила, а го уби с хладнокръвие.

Глава 64

-Срамота! Господин Малфой, как смеете да закъснявате с половин час за часа ми и да се появявате в този вид! Засрамете се!
Луциус не обърна внимание на възмутените слова на Макгонагол, само потърси опора в първия чин, този, който деляха Реджина и Маркъс. Давеше се в алената течност, но не й позволяваше да бликне от устата му. Тогава щяха да го разпитват, щяха да го изпратят в Болничното крило, а той не можеше да си го позволи. Просто се подпря на чина и впери празен поглед в Реджина.
Стреснах се при вида ти, бях потънала в спомените и въобще не бях забелязала, че се беше появил. А ти седеше там и настоятелно ме наблюдаваше, прикривайки всичко, което можех да прочета в очите ти. Тогава разбрах че нещо не е наред, тогава почувствах че те е застигнало… за първи път…
-Какво е станало, Луциус?
Мисля че само ти можеше да го разбереш…
-Господин Малфой, заемете моментално мястото си! –Луциус се извърна към професора и кимна леко. После се изправи, прикривайки болката в движенията си, и се разположи бавно на последния чин. От сблъсъка болката не бе утихнала.- Ще бъдете ли така любезен да ми обясните къде е господин Лестранж?
В този момент към Луциус светкавично се извърнаха и Скарлет, и Редж, и Сириус. Загледаха се в него проницателно, но не успяха да преминат защитната стена на хладнокръвието му. Само бледността му свидетелстваше, че нещо се е променило. И това нещо не беше той.
-Извинете, професоре, не мога да ви кажа, защото незнам.
Чертите му се изпънаха рязко и едва не потрепери при следващия прилив на болка. Зениците му се стесниха, а тримата се вгледаха още по-дълбоко в него.
Сириус изсумтя и се отказа – не искаше да има нищо общо с Луциус и проклетата му горделивост. Не искаше да знае защо се държи така, незнаеше колко всъщност го засягаше. Редж срещна погледа на Лап и се отдръпна като попарена.
Не отделих погледа си от него, защото знаех какво се е случило. И в този кратък миг, той беше жертвата, а аз – убиецът. Избягваше упорито погледа ми, не искаше и да знае. Това беше останало между него и Руди, аз нямах място там. Въпреки че аз щях да понасям последствията, аз сякаш бях вън от проблема. И бях просто фактор, фактор който ги разделяше, фактор, който ги променяше, фактор, който ги караше да се нараняват. Нито повече, нито по-малко.
Рудолфус не се яви през целия час. Нямаше го и на следващите, беше изчезнал и от масата на Слидерин на обяда. Никой не коментира отсъствието му, въпреки че всички се взираха в помещението, търсейки го с поглед.
-Какво ти има? –Бутна я леко Сириус, но момичето не отговори. В последните два дена въобще не го закачаше, не се заяждаше с него, сякаш беше изчезнал. Това в началото леко човъркаше самочувствието на Блек, но впоследствие започна да го притеснява. Скарлет беше станала учудващо мълчалива, а това не му харесваше. Беше бледна, тиха, хранеше се малко и сякаш се беше преселила в друго измерение. Често се свиваше болезнено и мълчеше в час, нещо, което не беше характерно за отличния й успех.
Ремус срещу тях вдигна несигурно поглед и ги изгледа с почуда. Беше се отказал да пита грифиндорката за какво става въпрос, а Лап не спираше да я тревожи и занимава. И, все пак, Лупин не го контрира. Реши, че тя и без това е прекалено отнесена, това натякване нямаше да я нарани.
-Трябва да поговорим!
Реджина се разположи на стола срещу Луциус и го стрелна с поглед. Още беше бледен, неспокоен, но другите не можеха да го забележат.
-Да, Редж? –Гласът му трепна и тя го усети. Осъзна какво се е случило, но отказа да го приеме.
-Какво има? –Попита го тихо и хвана треперещата му ръка.
Вдигнах погледа си към теб – още не беше забравила да ме обичаш, нали? И още не беше забравила да си част от мен, колкото и да го презираше.
-Знаеш добре. –Гласеше сухият отговор и Реджина потръпна. Най-накрая се беше случило, най-накрая грешките го бяха застигнали.
Устата й зейна от почуда, а той само кимна с глава и се наклони напред, така че да скрие лицето си, на което безспорно се беше изписало болка.
-Хайде.
Всичко ставаше импулсивно, бях ти протегнала ръка, а в следващия момент вече бяхме извън помещението, в безлюдния коридор. Дръпнах те към една врата и се оказахме в килера за метли. В момента, в който вратата се хлопна, се спуснах към теб в отчаянието си и те прегърнах. От очите ми течаха сълзи, сълзите на твоята болка. Притиснах главата ти към шията си и прокарах ръка през косата ти. А ти дори не трепваше, не казваше нищо, бореше се да не загубиш самообладанието си. Аз бях тази, която познавах болката ти, но нямаше човек, пред който би я покажел. Поне тогава…
Краката ти се подкосиха и двамата рухнахме на земята, но не отпуснах прегръдката си. Почувствах как погали лицето ми и се повдигна леко, взирайки се в очите ми. Усмихна се леко и ме целуна.
-Има повече болка и повече сълзи по света…
Беше последното, което чух. Теб вече те нямаше, беше си тръгнал…


-Не, Рабастиан!
Момчето ококори очи от изненада, не беше очаквал да получи този отговор. Взря се в Блек и изсумтя:
-Стига, Рег, нима смяташ да пропуснеш…
-Да, смятам.
Лестранж се изуми още повече и едва не падна от масата. Наведе се към Регулус и прошепна ядно:
-На какъв се правиш?
-На никакъв. Писна ми вече от тези твои „шеги”. Просто не знаеш кога да спреш, нали?
-Какво да спра?
-Да спреш да пречиш на хората.
Рабастиан се ококори още повече и изсумтя ядосано.
-Тази твоята ли е в центъра на всичко това?
-Не, Раб, моля те! Са ще се чудиш как да й объркаш на нея живота, нали? Не, тя няма нищо общо. Става въпрос до мен. Но не го разбираш, защото винаги е важно само твоето мнение! Е, Рабастиан, аз вече не желая да имам нищо общо с всичко това!
-Глупак! Говориш глупости! –Изсъска Рабастиан.- Смяташ да теглиш майната на приятеля си от детството заради една курва?
-Не, ти обичаш само себе си, нямаш приятели!
-Махай се!
Регулус се изправи и го погледна. Действително, нямаше повече да понася това отношение, вече беше прекалил. Нямаше нужда вече от такива приятели…

Има две неща, които мразя в света, в който ние, хората, претендираме че живеем – начинът, по който денят сменя нощта, и начинът, по който омразата сменя любовта.
Странно ли е? Сякаш ми беше отнето повече, отколкото ми беше дадено, нали? Но това нямаше значение толкова много години… Защо да има сега? Защо ли? Има причина за всяка една безсмислица в този свят…
Винаги си смятала че ме познаваш, нали? И аз се познавах някога. Животът ми отнемаше много, но не и радостта, не и надеждата, не и любовта, с която го обгръщах. Аз нямах свобода, но имах свят – имах малка шепа живот, парченце дъх, което си беше само мое. И нямаше значение колко малко беше то, нямаше значение колко малко ми даваше, аз го притежавах. Ще кажеш, че си противореча, но е така. Ти не знаеш нищо за живота ми, затова не го и разбираш. А трябва ли? Не. Защо тогава се опитваш да си част от него?
Малка шепа свят… Далеч от това, което съм била, далеч от това, което е бил светът преди мен, от това, което ще бъде след мен. Но ти знаеш - трите момента, за които никога не трябва да закъсняваш – грешната участ, мигът забрава и след него… Страшни неща говорих онази нощ, нали? Не бях на себе си… А бях ли наистина? Моето „аз” е скрито със срам, забрава и малко болка. Какво съм тогава?
Нищо. Не разбра какво значи тази дума. Ти живееше толкова дълго в компанията на нищото, че не го забелязваш вече.
Самотен вой и полъх студ. За това избягах. Но ти не знаеш нищо, нали? Защото не познаваш света ми. Истинския свят, не пародията, която споделяхме. Там беше друго.
Безжизнена? Ако аз съм безжизнена, то светът също е такъв. Обгръща ни полъх студ и после нищо, нали? Познаваш това чувство. Сега вече го познаваш. Нищо, просто нищо. Така съм създадена – в душите след мен не остава нищо. Но ти нямаше време да го разбереш.
Странно ли е? С това мастило разбивам всичко, в което сме вярвали. Звучи ли като мен? Не. Ако аз бях друга, то и теб нямаше да те има. Ако аз бях друга, светът щеше да е различен.
Да, истина е. За живота ние значим много повече, отколкото той – за нас. Хората идват и си отиват, глухата песен заглъхва в забрава. Амнезия. Причина за живот.
Помниш ли думите „Теб те чувства цялата вселена”? Чувстваше ли те наистина, зовеше ли те, както мен сега, щеше ли да й се отдадеш?
Много думи, малко смисъл. Наранява ли те? Да, вярно е, много неща, които сме чували, не са преминавали никога границата на лъжата. Защо ли? Никога няма да разберем. Не сме създадени да разбираме, създадени сме да чувстваме. Чувствахме ли? Никога не сме знаели.
Ще ти се стори, че не казах нищо, напротив, разкрих ти толкова тайни, колкото само светът може да скрие в дълбините си. Не защото ги знам, защото съм ги изпитвала. Защото за две години те опознах като за цял живот, а ти за цял живот не би могъл да ме опознаеш. Не защото съм специална, никога не съм била, а защото съдбата ме направи такава, защото съдбата раздвои характера ми, а сега незнам коя съм и защо съм. Задавам глухи въпроси, но не чакам отговор – не е в силите ми да го получа.
Знаеш ли, в момента, в който напуснах училището, почувствах за първи път вятъра и слънчевите лъчи. Това, което бях пред теб, беше чуждо и непознато, просто някаква роля в пиесата, в която не чувствах героя си, но го играех добре, защото, там някъде, дълбоко в душата ми, аз щях да бъда такава, ако бях просто едно обикновено момиче. Но не съм, фортуната беше намислила друго за мен.
Не, никога няма да кажа за какво става въпрос, никога. Аз бях отритната от света, не искам да описвам чувствата, които таях към него. Няма смисъл, няма сили, а и няма желание. Бих дала всичко, за да го напусна.
Странно е… Странно е да си сам, а да не чувстваш празнина. Странно е да бъде част от теб, но толкова близка, толкова позната, че да остане незабележима.
И аз бях самотна, и двете години бях самотна. Разбра ли го? Не, никога не си бил роден, за да го разбираш…

Глава 65

Рудолфус мина покрай слидеринци в Общата стая, които бяха дошли, за да си отпочинат преди следобедните часове. Не обърна внимание на погледите, които му хвърляха, просто ги подмина и излезе. На вратата срещна погледа на Луциус, но го подмина без да обели и дума. А Малфой влезе вътре, малко по-мълчалив от обикновено и малко по-бледен. Срина се на дивана, болката в коремната област го съпътстваше от сутринта. Лесно можеше да отиде при Мадам Помфри и да помоли да оправят кръвоизлива, но искаше да я чувства, защото знаеше че я е заслужил. Това беше последният начин да изтърпи последствията си, защото гордостта не му позволяваше да поиска прошка, а и не смяташе че я заслужава. Беше предал човека, с който се бяха гонили из имението Малфой, момчето, с което се бяха били рамо до рамо, слидеринеца, с който се бяха заяждали с Мародерите, приятелят, с който бяха прекарвали цял живот заедно. И липсата му се чувстваше, въпреки моментите, които бяха прекарвали в мълчание, въпреки моментите, в които се бяха карали. Бяха направлявали живота си, бяха си помагали, бяха се учели на любов и омраза едновременно. Защото винаги бяха коренно различни, винаги бяха в двете крайности. И, все пак, ледът без огъня не съществува… Защото човек никога не би познал че е мъртъв, ако не познаваше живота… И мирът никога нямаше да блазни, ако я нямаше войната.

-Какво правиш, Редж?
Усмихнах се и го погледнах. Знаех на какво се дължи недоумението му, защото и аз се учудвах от себе си и от действията си. Може би не бях на себе си, може би действах нерационално, може би бях обезумяла… И, все пак, спасението ме водеше, и все пак, любовта към живота сочеше пътя през препятствията.
-Аз… -Гласът й трепереше от вълнение, а очите й се сведоха надолу към масата.
Срам? Едва ли. По-скоро безпомощност.
-Май… имам нужда от приятел… а… приятели… приятели май нямам.
Маркъс се наведе и я прегърна, чувствайки как тялото й трепереше от вълнение. Още не я беше забравил, още не беше изтрил спомена за нея, за близостта й. Нещо, което се беше старал да направи толкова дълго. И, въпреки всичко, се беше оказало непосилно, поне за него. Тя не беше момиче, което можеше да заличи напълно, не и тя, не и Реджина.
Знаеше, че това само щеше да го нарани, но я придърпа към себе си. Между тях всичко беше свършило прекалено отдавна, за да го промени. И никога нямаше да бъде с нея отново. Тази мисъл изгаряше съзнанието му, но не се отдръпна. Прекалено много го болеше за нея, за да чувства собствената болка…

Из залата се разнесе звука от прибори и чинии и храната, която се беше появила за вечеря, бързо изчезваше под озверелите погледи на учениците. Първият ден вече беше преминал, чувстваха се изморени, но и спокойни, че ще имат няколко часа да си починат, преди да легнат да спят. На масата на Слидерин цареше ожесточение, тъй като малка групичка момчета, сред която беше Рабастиан, се заливаха от смях и имитираха нечие държание. Съдейки по намусения поглед на Лили Евънс, те непременно обсъждаха нейната особа. Застаналите слидеринци около тях се усмихваха леко и продължаваха да ядат мълчаливо печените наденички. В началото на масата Реджина беше опряла брадичката си на рамото на Маркъс и отнесено слушаше разговора му с Нот. Мислеше си за бъдещия сблъсък на слидеринския отбор по куидич с Рейвънклоу. Дори беше забравила за тренировките, нещо, което в тревогите си, беше игнорирал и Луциус. Съвсем скоро, само след една седмица, щеше да се състои сблъсъкът, а отборът въобще нямаше да е във форма. Отношенията между Реджина, Луциус и Рудолфус вече влияеха отрицателно на дома, но никой не смееше да ги подкачи за това. И тримата мълчаха повече и гледаха мрачно на всичко, което имаше нещастието да се изправи пред тях. И, най-вероятно, щяха да загубят съревнованието, макар и срещу най-слабия отбор в училището.
-Сериозно, Еди, не разбирам цялата тази тревога! –Заключи Монтагю, пъхайки едно парче наденичка в устата си.- Всичко това е странно, да, но няма ли вероятност просто да се е запалила от само себе си? Може би падрето е забравил да изгаси свещите – знаеш колко са отнесени с тази тяхна божественост.
Едуард поклати категорично глава и извади от чантата си брой на „Пророчески вести”:
-Виж какво пише – свещите всъщност се запалват със студен огън, така е във всички магьоснически църкви. Няма как просто да се запали от тях. А и къде се е чуло и видяло пожар по средата на зимата? Замисли се!
Маркъс хвърли един поглед на вестника, без да прекъсва храненето си, но бързо му го върна с отегчение:
-Просто е станал инцидент.
-Не ми ги пробутвай тези мъгълски оправдания! –Поклати глава Нот и се наведе, шептейки тихо.- Тук има замесена Черна магия.
Монтагю не успя да потуши смеха си и той отекна в залата. Реджина се размърда леко, но продължи отнесено да върти на вилицата си спагетите в чинията му.
-Ако не си забелязал, Еди, черните магьосници нямат много време, за да палят църкви. Все пак никой не е бил наранен, не вярвам някой черен магьосник да започне да пали магьоснически къщи наред, просто за забавление. Няма смисъл.
-А, може би, това е предупреждение.
-За кой?
-За магьосническия свят.
Маркъс се усмихна, но не отговори. Влечението на Едуард към мистиката и Черната магия го забавляваше. Беше толкова убеден в себе си, че това е дело на някой зъл магьосник, че Монтагю едва спираше смеха си.
Едуард Нот беше чернокосо момче с изумруденозелени очи и дълги черни мигли. Беше шести курс, нисичък на ръст, обикновено учудващо тих. В редките случаи, обаче, когато някой споменеше за Черна магия, Дурмщранг или някое необяснимо явление, той се оживяваше невероятно много и започваше да бълва необмислени думи, които често забавляваха останалите с наивността и непринудеността си. От години се захласваше по Амелия Розие, която само преди няколко месеца му беше обърнала необходимото внимание. Беше смугла и прекалено инфантилна, затова, може би, бяха толкова близки с Нот. Бяха прекалено различни, за да го карат безпроблемно, но пък Едуард лесно охлаждаше страстите със спокойствието си.
Като цяло, слидеринци обичаха да общуват с него, защото, макар и много отчужден от всичко, той беше много верен на принципите си, а и винаги, когато казваше нещо, то беше изпълнено със смисъл. С изключение на моментите, в които разговорът тръгнеше в сферата, която толкова го вълнуваше.
-Глупости говориш! Черна магия в Хогсмийт… Ти си се побъркал… -Възрази до него Амелия и го сръчка неприятно в ребрата. Едуард понечи да възрази, но властната й природа не му позволи.- По-добре не мисли, като мислиш – бъркаш!
Маркъс наклони леко глава към Реджина, която не беше продумала нищо откакто бяха дошли за вечеря в Голямата зала.
-Няма ли да хапнеш нещо? –Прошепна, така че само тя да го чуе.
Флинт поклати леко глава, без да помръдва погледа си от масата, но стискайки по-силно ръката му, в която се беше впила по детски.
-Искаш ли да си тръгваме?
Момичето отново не отговори, но този път не му даде никакъв знак за желанията си. Затова Маркъс реши сам:
-Хайде, ние ще ходим към Общата стая… -Започна към Нот и Розие, но беше прекъснат от благия глас на Дъмбълдор. Това секна мисълта му да заведе Реджина до стаята и, забравяйки за това, се обърна към подиума.
-Както ви обещах, днес ще ви представя нашата нова ученичка.
През вратата влезе едно тъмнокосо нисичко момиче, което се насочи право към директора, без да обръща внимание на хората, които бяха впили заинтригуван поглед в силуета й. Очите й бяха бледосиви, дотолкова, че често ужасяваха. Дишаше развълнувано и бързаше да стигне колкото се може по-бързо до Дъмбълдор, защото това внимание я притесняваше. Косата й стигаше едва до ушите, доста недодялано отрязана, навярно от някой приятел.
След като стигна до подиума с мъчително и неспокойно изражение се обърна към множенството и го обгърна с развълнуван поглед.
-Тя беше разпределена в Слидерин, надявам се да се отнасяте достойно с нея, за да се почувства у дома си. –Усмихна се Албус дружелюбно на масата на слидеринци и разтвори ръцете си.- Това е Ерин Малфой!
Залата утихна, а потресените погледи се насочиха към Луциус. Учениците до него го бутнаха леко и го попитаха какво се случва. Луциус не отговори.
За първи път беше забелязал момичето едва сега, в унеса си не беше обърнал внимание. Сивите му очи се впиха ужасено в нея, а зениците му се разшириха. Потрепери леко и, клатейки отрицателно глава, се изправи, съвсем забравяйки за нараняванията си. Стоя сякаш векове така, загледан в нея и клатейки отрицателно глава. После замръзна на мястото си и потръпна отново.
Прекрачи стола и, задържайки още един миг погледа си върху нея, се обърна и премина през замлъкналата зала към изхода. Наметалото се вееше след него, а погледите го следваха с недоумение. Но Луциус не се обърна повече…

Глава 66

-Искам да те питам нещо… -Замислено поде Бела, човъркайки заинтригувано ноктите си. Вече все по-често се връщаше в съзнанието и все по-рядко срещаше действителността. Беше се отчуждила от всичко, което някога я бе свързвало със света на живите, и сега предпочиташе компанията на Мефисто пред тази на съучениците си.
-Да? –Вдигна вежди демонът, подхвърляйки някакво мъничко топче, което, по негови думи, беше принадлежало на малкото кученце, на което се беше радвала като малка, инцидентно сгазено от мъгълска кола.
-Чудя се… Напоследък много се шуми около пожара.
-Това е нормално. Не всеки ден изгарят сума ти сгради току-така.
-Да, но във вестниците пише, е това не е първият палеж на „Свети Никола”. Стори ми се странно.
-Нима?
Мефисто вдигна веждите си с добре-изиграно спокойствие и незаинтригуваност и това малко подразни слидеринката. Беше се надявала да узнае истината, а той щеше да я брани докрай.
-Кой го е направил?
Демонът се поразмърда в овехтелия люлеещ се стол и преметна крака над облегалката му.
-Незнам. –Усмихна се мистично, а Бела едва не потрепери от гняв.
-Как така не знаеш? Това е някой, който е следвал Усмивката, нали? А и вие, демоните, знаете всичко.
-Аз знам само това, което ме интересува. Незнам онова, което интересува теб. Трябва да правиш разликата.
-Лъжеш! –Изсъска Бела.- Не съм толкова глупава!
-Наивна, Бела, наивна. Глупава никога не си била. Но наивността ти напоследък се изчерпва, както се и очакваше. –Момичето понечи да възрази, но той я прекъсна.- Аз не мога да помня всички, които са идвали при мен, невъзможно е.
-Глупости! Помниш, но не искаш да ми кажеш.
-Действително, знам кой човек те интересува. И, все пак, докато той още е жив, нямам правото да споменавам факта, че е бил при мен. Това са законите на Усмивката. В момента, в който кажа името му на някой смъртен, трябва или да го убия, или да отнема наградата на участника, дори и да си я заслужил. А не смятам да правя нито едното, нито другото. В момента, в който този човек стане собственост на Ада, ще мога да ти го кажа.
-А има ли вероятност това скоро да се случи? –Запита с надежда Бела.
-Никакъв. Беше ми казвал какво иска от Дявола и премина изпитанията, следователно го е получил. Шансът да се присъедини скоро е отрицателен.
-Значи е мъж? –Засмя се момичето, радвайки се на факта, че Мефисто се беше изпуснал.
-Не обичам половите разграничения. За мен всички сте еднополови, вие сте просто-устроени същества, създадени без определен замисъл.
-Значи е жена?
-Не съм го казал.

Реджина се поразмърда малко, след като забеляза общото вълнение. Обърна се към вратата, за да види как Луциус излиза от залата.
-Редж, не знаех че бащата на Луциус има братя. –Извърна се към нея Маркъс.
-Т-той няма. –Потрепери момичето.
-Това… Сестра му ли е?
-Той няма сестри, няма братя, единствено дете е. –Отвърна слидеринката, която се беше посъживила малко.
-Кой тогава е това? –Кимна Монтагю към подиума. Реджина присви очи натам и се взря в уплашеното момиче, което сякаш беше потънало вдън земя след като Луциус беше напуснал най-демонстративно Голямата зала. Очите й бяха сиви, също като тези на Луциус и на майка му Но бяха по-светли, плашещо светли. Кожата й беше бледна, но пълна с лунички, нещо, което никога не бе забелязвала в чертите на нито един Малфой. На ръст беше ниска, твърде нехарактерно на фона на Луциус и родителите му, а косата й не беше руса като техните. Само безумните очи и перлената кожа свидетелстваха за връзката й с името Малфой. Всичко останало беше твърде различно, твърде непознато.
В далечината Албус замислено беше поставил ръка на брадичката си, очевидно знаеше много повече за момичето от всички останали в залата. Появлението й беше странно, особено имайки се в предвид факта, че в семейство Малфой се раждаха винаги само момчета, винаги руси, винаги високи, винаги горделиви, винаги сивооки. Директорът познаваше прекрасно този факт, беше живял достатъчно години в присъствието на различни поколения Малфой. А това момиче беше тихо и сдържано, с ясни лунички и тъмна коса. Щеше да бъде седми курс, също като Луциус, а стигаше на височина едва до раменете му и, въпреки че момчето беше изключително високо за годините си, ситната й структура правеше силно впечатление. И, въпреки всичко, Албус добре разбираше какво се случва. И, все пак, държеше никой от залата да не го узнае.
-Ох, какво става пък сега! Кажи на приятелите си слидеринци да престанат да правят драми! –Ядоса се Сириус, а Скарлет вдигна погледа си отново към момичето. Отдавна не я беше закачал за тесните й връзки с дома, който мразеше от дъното на душата си.
-Как смятате, каква връзка има с Малфой? –Вдигна вежди Джеймс заинтригувано.
-Според мен е поредното изчадие от проклетата им фамилия. –Изсумтя Сириус и хвърли един злобен поглед към Бела на масата на Слидерин, който само Скарлет забеляза.- Не ме интересува каква е на онзи нещастник, Луциус!
Момичето вдигна погледа си към Лап и го изгледа заинтригувано:
-Какво против имаш всички от Слидерин?
-Например че са надути пуяци, дето се мислят за голямата работа, а всъщност са сган драконови дреболии – много шумят, а са безобидни като плужеци. Само загрозяват пейзажа!
-Ти пък понеже си голямото злато! –Промърмори Скарлет, но момчето не я чу:
-Какво каза?
-Каза, че си голямо злато. –Изсмя се Джеймс, а Сириус само го погледна подозрително и сви рамене.
-Не, наистина ми е странно. –Въодушеви се изведнъж момичето.- Как може да си от един от най-старите благороднически родове в Англия, а да ненавиждаш брат си, братовчедките си, дори фамилиите Малфой и Лестранж, с които семейство Блек са толкова близки, само защото са в Слидерин?
-Виж, Скарлет, не си родена, за да разбираш тези неща. –Изсъска Сириус, сочейки я заплашително с пръст.- Не става въпрос че имам нещо против дома, просто не знаеш какви са!
-Аз мисля, че съм имала повече контакти с тях от теб, въпреки че ги познавам от по-скоро! –Контрира го ядно момичето.
-Точно затова се чудя защо си тук, а не при тях! –Изръмжа Сириус.- Същата надувка си!
-Не ми се прави, знам много добре какви са отношенията ти със слидеринките! –Изправи се рязко момичето, а Сириус я последва и още малко щяха да се хванат за гушите над масата.
-Стига, стига, няма нужда от скандали. –Опита се да оправи положението Джеймс, потупвайки по рамото Лап, което само го доизнерви.
-Тръгвам си! –Изсъска Скарлет.- Правиш се на света вода ненапита, а всъщност ти си този с предразсъдъците!
-Само ми правиш услуга! –Озъби се гриндорецът.
-Стой, Скарлет, никъде няма да ходиш! –Хвана я за ръката Лупин, който седеше до нея след последния скандал.- А ти, Сириус, престани да се заяждаш!
-С никого не съм се заяждал!
-Не, Ремус, тръгвам си! –Дръпна рязко ръката си момичето и, удостоявайки Блек с още един гневен поглед, излезе от залата.
-Какво имаше тя предвид със „слидеринки”, Лап? –Вдигна вежди Джеймс, радвайки се че положението най-накрая се беше нормализирало.
-Глупости говори! –Изсъска Сириус, мачкайки с вилицата си месото в чинията. Стрелна с поглед гърба на Реджина, но Ремус проследи погледа му и си направи заключенията. Твърде добре познаваше грифиндореца, за да може той да скрие нещо от него. А и не беше толкова вятърничав като Джеймс напоследък…

-Някаква идея къде ще ходим? –Усмихна се Триша, а Регулус го обляха топли вълни при вида й. С всеки ден все повече се привързваше към нея, без да обръща внимание на последствията, които това щеше да предизвика. Виждаше я всеки ден, макар и отдалеч, радваше се на факта да бъде в едно помещение с нея, да ражда усмивката на лицето му. И с всеки ден затъваше все по-дълбоко, без да си прави сметка как щеше да изплува после на повърхността.
Стисна ръката й и докосна устните й. После я поведе нагоре към соварника.
-Искаш ли да седнем на масата? –Попита я тихо.
-От там не можем да виждаме небето, така няма смисъл.
Затова седнаха на земята на метър разстояние от прозореца, гледащ на изток. Разположи се пред него, а той я покри с мантията си.
-Студено ли ти е?
-Така сме по-близко до живота.
Регулус я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.
-Виждаш ли онези четири звезди. –Посочи му момичето и продължи.- Това е Пегас – съзвездието на крилатият гръцки митологиен кон. Този, който може да се укроти само със златни юзди. Когато един човек се опитва да стигне с него до Олимп, Зевс го подлудява и Пегас удря копито в земята. Тогава от планината на музите, Хеликон, се открива изворът Хипокрене. Оттам идва името на Пегас, „извор” от гръцки.
-Странно…
-Кое е странно?
Регулус бръкна в чантата си и извади голяма бутилка с кехлибарена течност. Разви капачката и отпи от нея.
-Странно е, че знаеш толкова много, а аз толкова малко.
-Не знаех че пиеш.
-Старите навици никога не умират.
Регулус се наведе към нея и я целуна. Триша почувства вкуса на огненото уиски и се отдръпна от него.
-Какво ще правиш, след като завършиш?
-Моля? –Учуди се Регулус.- Аз… не съм мислил.
-Лъжеш… Влечат те Черните изкуства, нали?
Регулус замлъкна неприятно. Никой не му беше задавал този въпрос до сега, въпреки че беше разсъждавал върху него много. И, все пак, въпросът беше ужасяващ. В действителност не въпросът, а отговорът.
-Има ли някакво значение? –Отвърна Регулус и обърна отново бутилката.- Това-онова.
-Смяташ да се присъединиш към Черния лорд, нали?
Алкохолът бавно се надигна по гърлото му и Регулус едва не се задави. Спусна погледа си към момичето, което беше потънало в обятията му и го гледаше с онази сила, онази категоричност, която той никога не бе притежавал. Беше толкова смела във въпроса си, колкото той уплашен от отговора.
Не отговори, само я притисна по-силно с ръце и вдигна поглед към ясното небе. Нощта настъпваше бавно, а тишината вдишваха чак в дробовете си.
-Ще се погубиш. –Прошепна Триша, затваряйки очи при допира на устните му със шията й.- Преди да поемеш по пътя… Трябва да се увериш, че заличавайки стъпките си… Няма да заличиш и себе си…

Глава 67

Реджина отказа да се мята – беше безполезно. Гледаше ужасено мъжът до себе си, който ровеше вглъбено в платнената си торба, очевидно търсейки нещо. След секунди извади от там пръчката на момичето и тя проблясна мъчно в черно при допира с ръката му. После, придърпвайки въжетата, с които беше омотана Флинт, се зае да разкопчава мантията й. В ужаса си Реджина започна да крещи, но от устата й не излезе и стон. Въжетата се врязваха болезнено в гърба й, а движенията само увеличаваха болката в протритите места кожа. И, въпреки всичко, паниката й градираше и тя не можеше да игнорира страха си.
След като откопча мантията наполовина и бялата й риза остана единствена да пази плътта й, непознатият напъха с мъка през въжетата магическата пръчка в джоба й. Това не толкова успокои Реджина, колкото я озадачи, и тя престана да се мята. Изведнъж ужасеният й поглед се върна, когато мъжът протегна ръка към врата й. Изви нагоре глава и стисна силно очите си, но не последва нищо. В ръцете му беше останал крехък меден медальон с изкусни форми по него, рисуващи буквата „С”по капачето му.
-Кротко! –Прошепна, без да вдига погледа си от бижуто. Когато тя продължи да се мята, той стисна с грамадната си ръка челюстта й и я изви към прозореца.- Мълчи, дявол да те вземе!
След като погали с грубия си палец метала, непознатият го прибра в джоба на прокъсаното си и овехтяло сако. После се пресегна и пак хвърли един поглед през прозореца.
-Алазар!
Реджина и слугата се обърнаха към грубия русоляв работник. Момичето се замята в опит да му покаже, че нещо не е наред, но Боб дори не й обърна внимание.
-На средата сме.
-Това е пределно ясно. Няма как да сме още на мили от Исландия, след като океанът е толкова тъмен. –Озъби се Алазар.
-Откога се интересуваш от география? –Погледна го подозрително Боб.
-Никога не съм се. Просто не съм олигофрен като теб. –Изсъска непознатият.- Имаш ли нещо да ми кажеш?
-Просто проверявам дали всичко е под контрол. –Нацупи се слугата и излезе от стаята.
Мъжът, представящ се за Алазар, се изправи и замахна няколко пъти с магическата си пръчка към вратата. После хвана силно Реджина и я дръпна да се изправи. Когато я задърпа след себе си към хранилното, момичето беше толкова уплашена, че краката не я държаха. Опитваше се да го спре, но опитите й се оказваха безполезни. Алазар заключи вратата и, оставяйки момичето да се подпре на стената, замахна още няколко пъти из помещението и клекна до чантата си. Зарови се в нея, докато Флинт се спусна надолу, гледайки го ужасено. Алазар извади парче стъкло, окачено на сребърна верижка. Докато го слагаше на врата си, светлината се пречупи в същността му и за миг дъга обля лицето на Реджина.
-Ставай. –Заповяда й, и я вдигна за ръката. После, игнорирайки виковете, които идваха от предишното помещение й каза.- Мълчи и не шавай, ако не искаш да се убием!
Реджина потрепери от тревога, но нямаше как да се освободи. Затова просто се остави в ръцете му и го наблюдаваше, докато затваряше припряно очите си. Изглеждаше като древногръцки мислител и тази мъдра физиономия не отиваше на грубото му лице. Шептеше тихо думи на латински, които Реджина не разбираше. Изведнъж я хвана по-силно и нищото проблясна с цвят на черен кашмир…

-Не смятах че някога ще дойдеш.
-Мина цяла седмица.
-Не е достатъчно.
-Ти седиш всяка вечер тук.
-Харесвам гледката.
-Не ти ли е прекалено самотна?
-Светът е роден от самотата.
Скарлет не се обърна, наблюдаваше нощната гледка и не откъсваше очи от нея. Езерото обливаше лицето й в гамите на нежната синева. Онова тюркоазено сияние, в което оживяваше водната повърхност нощем по платното на света.
Бях го оставила сам да се върне. Аз не го бях наранила, но пак бях виновна. Наблюдавах просто играта на катранената повърхност и мислех за всичко, което се беше случило за този кратък месец. И не се чувствах силна, напротив, бях загубила онази жизнерадостност, с която бях пристигнала. А сега бях различна, сега приличах на тях, с всеки ден – все повече.
Почувствах ръката му на корема си и как ме притиска към себе си. Извих глава нагоре и срещнах устните му, поставяйки своята длан върху неговата.
-Прекалено бързо прощаваш.
-Не прощавам, нямам какво да ти прощавам.
Очите й проблеснаха в сълзи, но тя ги спря. Само извърна поглед към езерото и замълча. А аз се възползвах от това да мога да бъда до нея и да я чувствам до себе си. Нещо, което ме крепеше и ме караше да вярвам…

Знаеш ли, казах прекалено много, нали? Време е да затворя очи и да кажа, че всичко е наред. Така, както правех толкова дълго. Сега няма значение каква съм била, няма значение каква ще бъда. Сега всичко се измерва с времето, сега останаха само секундите. И да знам, че съм била някога… Иначе няма смисъл, нали? Ако не бях живяла, макар и скривайки лице с маска, как щях да съм готова да напусна този свят?
Прекалено страшни думи. Животът ни е лишил от правото да познаваме думите, които ни ужасяват, но ни е научил да свързваме мислите си с тихи слова, които ни ужасяват. Но аз не се страхувам, прекалено отдавна съм тук, прекалено добре познавам света, за да мога да се страхувам от бъдещето. Не защото съм специална, защото светът ме промени, защото нямах силата да бъда такава, каквато исках, бях такава, каквато искаше той…
Знаеш ли, в този живот има два типа хора. Великите, които получават това, което искат, бидат чакани преди раждането си и запомнени след смъртта си. Те са единици, не повече. Другите са хората като нас, които никога не ставаме… и никога не сме. И никога няма да бъдем… Защото не сме родени за велики дела… А сме родени да бъдем никой…

Глава 68
In Memoriam

-Остави ме.
-Оставям те. –Прошепна Нарциса и се усмихна. После се изправи и се насочи към спалните.
Скрих лицето си с ръка, защото ужасът ме беше обхванал. Страх… Чест… И ненавист. А всичко идваше и си отиваше, без съзнанието да можеше да заличи следите. Не бях сам… Самотата беше моят приятел и я ценях силно, без да знам с какви средства щях да я защитавам.
-Луциус.
Обърнах се и претръпнах. Гордостта и срамът в едно помещение. А тя гледаше отново с онези невинни очи, без да знае колко беше грешна в съществуването си.
-Какво правиш тук?
-Не е по мое желание… Аз… не исках да става така.
-Това не е отговор, Ерин.
Момичето премина безмълвно разстоянието между нея и брат и и застана пред него:
-Няма ли да ме прегърнеш? Не сме се виждали от две години.
Отвърнах поглед от нея, без да помръдвам и на сантиметър. Нямах никакво намерение да стана и да я прегърна, въпреки че го исках. Това момиче, толкова проклето от рода си, което толкова обичах, така, както можех да обичам само сестра си. А беше ли такава? Не изцяло.
Тя се усмихна тъжно и се разположи на креслото срещу Луциус, радвайки се че в стаята нямаше никого.
-Ами сега? –Прошепна, но момчето не отвърна.- Виж, Луциус, никога не бих искала да те карам да се чувстваш така. Аз… Не е по мое желание.
-А по чие? –Изсъска, без да я поглежда.
-Татко настоя…
-Не ти е баща. Ти нямаш баща и нямаш майка.
Тя преглътна сълзите си. Въпреки че не я гледах, можех да го кажа, познавах я достатъчно добре. Но нямах сила да се държа така, както я чувствах, това щеше само да я нарани.
-Да, Луциус, прав си…
-И защо по-точно той реши че трябва да се върнеш? –Луциус върна рязко злобния си поглед към нея.
-Мисля че му омръзна да играе тези игри. –Отвърна момичето тихо и уплашено.- Но аз не исках, наистина. Чувствах се добре там, вие – тук. Никога не бих го направила.
Изправих се в някакъв порив и се наведох над нея, облягайки ръце на облегалките на канапето, където се беше разположила. Вгледах се в нея и в импулсивен порив процедих:
-Ти не знаеш нищо, Ерин. Не знаеш на какво се дължи отношението ни. Чувстваш се отритната, но не разбираш защо. И никога не си питала. Защо?
Тя се размърда нервно под мен и ме погледна тъжно с обезумелите си бели очи, но не отговори. Нямаше какво да каже. А напушващият ми гняв вече взимаше превес:
-Защо, Мерлин да те вземе? За справедливо ли го смяташ? За нормално? Да живееш в омраза, да те държат заключена, да те изпратят надалеч… надалеч, за да не ги позориш с присъствието си. Да си играят с теб, да те викат и отпращат, без дори да те питат. Да ограничават всички твои контакти. Защо? Защото не си за пред хора. Да виждаш как аз обличам най-красивите изумрудени мантии, връзвам косата си и слизам триумфално по стълбата, присъединявайки се към някой богаташки, претенциозен бал, докато ти седиш и се взираш невиждащо през прозореца в мръсната ти стая. Докато слушаш с умиление нежните звуци на оркестъра, от които само тонове достигат до подземието, в което делиш леглото си с мишки и болести. Да носиш име, което да те проклина. Да запушат устата ти, та да мълчиш, когато те погледнат. Да свеждаш очи от срам, без да го разбираш. Да си сама, без никой да се интересува от теб, без никой да прати едно писмо, за да разбере как се справяш две години на заточение в някаква забутана на майната си източна страна, забравена от Мерлин. И, когато закрепиш живота си, да те викнат веднага пак тук, пак да се въргаляш в калта в краката ни. Цели седемнайсет години! Справедливо? Не знаеш какво е справедливост! Мълчиш ли? Мълчи! След като толкова много време си затваряше устата, сега нямаш право да говориш!
-Луциус, аз не…
-КАКВО „НЕ”? ЧУВАШ ЛИ СЕ? ЧУВАШ ЛИ СЕ КАКВИ ГЛУПОСТИ ПРИКАЗВАШ? НЕ ТИ ЛИ ПИСНА ВЕЧЕ ВСИЧКО ТОВА?
Въпросът ми увисна в пространството, а тишината уби и последния вик. След секунди вратата щеше да се отвори и всичко щеше да започне отново…
-Ох… Аз… Ще си лягам. Извинявайте! –Реджина понечи да премине покрай тях и да се качи в спалнята, но Луциус я спря с ръка и обезумял поглед:
-Ами защо? Запознай се със сестра ми, Редж! –Изсъска Луциус.- Може би щеше да я познаваш, ако не гниеше в дълбините на имението!
Погледнах те ужасено – учтивостта и иронията контрастираха на гнева ти. И не можех да осъзная какво точно се случва. А момичето гледаше засрамено през сълзи краката си и не смееше да ме погледне.
-А това момиче, Ерин, е приятелката ми, с която бях цели две години. Не я познаваш, нали? Сигурно защото никога не съм ти го казвал. Защо? Защото не общувам с теб. Защо? Защото…
Думите и гнева ти затихнаха, а аз седях и треперех. Какво се случваше, защо аз бях замесена, кое беше това момиче и защо не я познавах?
Тя се разрида с глас и хвана ръката ти, но ти я дръпна и присви очите си срещу нея. Обърнах се за миг назад, за да срещна погледа на Маркъс, който беше застинал като мен.
-Луциус… Аз… съжалявам… -Процеди през хриповете си Ерин.
-Аз съжалявам не по-малко от теб.
После се обърнах към теб и ти се усмихнах, стискайки треперещата ти ръка за лека нощ.
След като вратата се затвори след Луциус, времето пак тръгна с обичайния си ритъм. Реджина и Монтагю се размърдвно и се приближиха към още плачещото момиче.
Тогава не мислих много, просто се разположих на облегалката на креслото й и я притиснах към себе си.
-Аз… хм…
Погледнах го изпод кестенявата й коса и му кимнах да се прибира. Чувстваше се неудобно в компанията ни, а и момичето се притесняваше от него. След като Маркъс изчезна от погледа ми, се отдръпнах от нея и й се усмихнах. Попих сълзите й и казах тихо.
-Спокойно, каквото и да се е случило, всичко ще се оправи. Луциус не забравя грешките, но прощава. Аз го знам най-добре.
Гласът ми беше лек, щастлив дори, а усмивката сияеше. Нещо, което не се беше случвало отдавна.
-Аз… Не… Той… Той… Аз не съм… не съм го наранила…
-Знаеш ли? Не е нужно да ми казваш. –Усмихна се Реджина.- Ела да ти покажа стаята да си легнеш.
Тя не отговори, затова я заведох и й помогнах да си легне. Застанах на леглото си и се загледах в прозореца, заслушана в мелодията на неравномерния й дъх. След като почувствах успокоението и засъхналите сълзи във въздуха, се обърнах към нея и, след като се приближих до леглото й, клекнах до него. Нещо потрепери в мен, защото болката се беше завърнала. Тези очи… Тези дяволски очи ми бяха познати… Носеха само болка и спомени… И се давех в мъката си и се увличах в запленението си… Спомени… И нищо повече, но колко всъщност… Колко всъщност бяха различни, колко в действителност си приличаха. Зад копринената завеса на времето, през златистите нишки на мястото, въпреки трептящите дантели на света… те си приличаха… Две дяволски очи и свят… Това, което виждахме от него… Или това, за което бяхме слепи…

Докосна устните ми с пръсти и потреперих едновременно от страх, срам, вълнение… вълнение, което не можех да крия вече. Просто се обърнах с лице към него и почувствах ръката по бузата ми и се загледах в него. Стиснах дланта му и го поведох след себе си.
Чувствах огъня с ръцете си, леда с душата си. Със затворени очи, но зрящ за първи път. С объркани сетива, но чувствителен за последен…
Бях премрежила очите му с парче кашмир и сълзи… Бях докосвала кожата му с вълнение, което не беше познавал.
Поставих ръката му на корема си и извих глава назад, усещайки целувките му. Настръхнах, толкова просто, толкова познато движение… Но ново, непознато вълнение…
Неусетно бях извила гърба си назад върху завивките. А той не спираше да докосва с устни кожата ми. Протегнах ръце към гърба му и пръстите ми се впиха в него. Почувствах целувката му и се обвих с крака около него. И не чувствах болката, и не чувствах загубата… Загубата, която щеше да ме следва…
[/i]

Глава 69

Погледът на Бела падна на нараненото място и тя го потърка недоволно. После се вцепени, чувствайки метала с пръстите си. Сведе погледа си надолу и потръпна. Долу, на глезена й, сякаш впито в кожата й, сребърно-зелено змийче леко премигваше и с език гъделичкаше плътта й някак... отвътре.
Тя прокара пръст по металното му тяло и то премигна недоволно, мърдъйки нервно с опашката си. Сякаш беше част от нея... въпреки че не беше.
Момичето претръпна неприятно и сълзи избиха в наивните й детски очи. Тя прикри с ръце очите си и се разрида безутешно. Опита се да го изтръгне от плътта си, но предизвика нов прилив болка. През сълзи удари влечугото с ръка, а то изрева недоволно.
Глупаво момиче! За теб трябва да е чест да си Покровителката! Когато дойде денят, ти ще бъдеш по-силна от живота и смъртта! Сега си собственост на нищото има време да си повече от това.

Сега думите отекваха, а змийчето недоволно шаваше по глезена й. Знаеше какво означаваше това, винаги беше знаела....
Погледът й се разшири от вълнение и почувства ритъмът на сърцето си. Викаше я, викаше я отново…

Потръпна и отвори очи. Усмихна се, наблюдавайки замисления поглед на Мефисто. Напоследък той беше единственият й близък, чувстваше го като баща, брат, приятел и любовник едновременно. И с всеки ден се привързваше все повече към него, разпознавайки всяка негова реакция, всеки негов жест, треперейки при всяка усмивка и засрамена при всеки назидателен поглед.
-Здрасти, как си?
Мефисто тръгна към нея, говорейки с глас, който я накара да потръпне:
-Има нова задача за теб, трябва да те изпратя малко по-далеч от миналия път.
-Добре. –Усмихна се Бела.- Но не беше ли една задача на година?
-Действително, но връзката с мъртвите е по-силна и не можеш да я опознаеш само по едно изгорено гробище.
-А къде е задачата? Аз няма как да я напиша.
-Не се притеснявай, ще бъде изписана в книгата. –Отвърна Мефисто сериозно.- Слушай.

И в живота, и в смъртта,
Всеки има място във света,
Дори когато отвъдното зове те,
Вий няма да умрете,
Защото има един, който води,
Със заблудените души броди,
Из блата и нищета,
Ръководи вашата съдба,
Взима онзи, който трябва,
Рядко с присъствието си радва,
Но отсъствието му съпътства самотата
И вечна прави гордостта,
Самаил, ангелът на Смъртта,
В Отвъдното чака поредната душа…
Владетелят на седемте небеса…
Седмият регент на света…

-Моля? –Не разбра момичето.- Смъртта? Как, по-точно, ще посетя демонът на Смъртта.
-Ангелът. –Поправи я тихо Мефисто.
-Как може да е ангел, след като е от „гвардията” на дявола и се занимава с това да убива хората.
-Не, Бела, Самаил не убива, той прибира душите. И не е подчинен нито на Дявола, нито на Господа. Боговете не го контролират и никога няма да могат. Те прибират душите в Ада и Рая, но нямат правото да го напътстват, нямат правото да показват пътя на душите. Самаил е самостойно божество, което, въпреки че не притежава силата на Бога и Дявола, няма право да има предпочитания между тях двамата. Иначе щеше да бърка пътя на мъртвите, тогава щеше да се разруши Хармонията и щеше да настане Хаосът.
-Не те разбирам. Нали Дяволът и Господът са на двете категорични сили, нали се борят за надмощие… Каква хармония може да съществува в света тогава?
-Вие, смъртните, нищо не разбирате. Тук говорим за живота и смъртта. Светците Самаил праща в Рая, грешниците – в Ада. Това са законите на Хармонията, която никога не трябва да се нарушава. Иначе ще доведе до свалянето на Боговете.
-Как така сваляне? Те да не са владетели? Те са богове, дяволите!
Мефисто се засмя на възклицанието й:
-Силата е незагубимо качество, тя никога не се губи. Ако Самаил имаше пристрастия към Бога, то почти всички мъртви щяха да отиват в Рая. Тогава Господът щеше да разполага с върховната власт над света, тогава щеше да присъедини към силите си тези на моя Господар. Тогава щеше да съществува само Доброто.
-Това лошо ли е?
-Да, лошо е. Без злото не може да съществува доброто, както и обратното. Тогава щеше да настъпи Хаосът, Господът щеше да слезе от престола си и Човекът щеше да е върховното божество. Запомни, Бела, в този свят най-важното е балансът. Както Господът носи мирът, така моят Господар дарява сили на войната. И вие, смъртните, нямаше да цените едното без другото.
-Сега определено мога да кажа, че не те разбирам.
-Ха-ха-ха… Не е и нужно. Самаил те чака, време е да отидеш при него.
-А-а-ами… Как точно ще отида при него?
-Има само един начин да посетиш Смъртта… -Отвърна Мифестофел и Бела усети как нещо в душата й потрепери. След секунди образът му се размиваше и скоро вече го нямаше.

Потреперих от страх и обгърнах с поглед стаята. Беше един часа след полунощ и всички бяха потънали в дълбок сън. А аз треперех от страх, треперех от факта, че го разбирах, а не исках. В първия момент реших да се свия на кълбо на леглото и да покрия с одеалото главата си, за да се скрия. Но после се сетих за ужасяващите думи на Мефисто, за това, че нямаше път назад, оставаше ми само да преборя страха и да се впусна безразсъдно в най-ужасяващите препятствия, които някога щях да срещна. Беше въпрос на време… А той не беше казал кога… Беше казал само, че ме чака, че Смъртта ме чака… Сега? Потреперих, но събрах цялото си самообладание. Реших да намеря книжката, там трябваше да пише задачата, щях да я прочета отново, да осъзная какво точно се случваше, да направя това, което се искаше… В страха си бях в безопасност, в ужаса си бях свободна…
Прокарах трепереща ръка под възглавницата, сякаш там ме чакаше най-безмилостния ми враг. След като я намерих опипом я извадих бавно и ахнах от изненада.
От книжката стърчеше черната дръжка на остър кинжал, а на слабата лунна светлина блестяха завъртени, непознати думи… Език, който не познавах… Думи, които не исках да чуя…
Поех дръжката му и го извадих с трепереща ръка от книжката. Знаех какво трябваше да направя, но се страхувах.
„Mon décès récupérable… Mon sang fielleux… Ma vie perdue… Embrasse-moi, Samаelle… Et sois l’Ange de ma vie…”
Потръпнах… Не познавах езика… Но знаех какво пише…
„Възвратимата ми смърт… Отровената ми кръв… Изгубеният ми живот… Целуни ме, Самаил… И бъди Ангелът на моя живот…”
Неусетно бях прокарала пръст по острието и от пръста ми извираше капка кръв… Усетих болката в цялото си тяло, почувствах смъртта във всеки свой нерв… Бавно всичко се размиваше, а аз присвивах очи от болка… И не чувствах как света около мен се къпе в гамите на несъществуващото… Виках, но от устата ми не извираше и стон… Гледах, но не виждах… Докосвах, но не чувствах. Сърцето ми туптеше с бясна скорост, а аз едва си поемах дъх. Изведнъж спря и аз почувствах безтегловност. Почувствах нечие ледено докосване и как се издигам нагоре във въздуха, а всичко около мен изчезваше болезнено.
Затворих очи и се стоварих на земята, без да чувствам тялото си. Миг по-късно бях отново чувствителна, някак далечно, но чувствах. Отворих очи и вперих погледа си в тюркоазено-зеленото небе, обагрено с гъсти тъмни облаци. Повдигнах се леко на ръка и се огледах. Бях по средата на жълтеникаво голо поле, а отвсякъде ме наблюдаваха зловещите сенки на мъртви дървета. Изправих се на крака и, чувайки някакъв дълбок, шептящ глас, се обърнах рязко назад.
-Добре дошла в неживата гробница.
Мъжът свали качулката си и разкри красиво момчешко лице. Русата му коса съвсем леко докосваше лицето му, а очите му, най-дълбокия океан, наблюдаваха спокойно околността. Имаше изящни устни и светла кожа, която изпъкваше на мрачния хоризонт. Беше висок и величествен в лаконичността си.
Бела несъзнателно направи крачка назад и потрепери. Нима това беше Смъртта? Нима беше мъртва?
-Не си мъртва, нежива си. Ти си гостенка на Смъртта, турист в Отвъдното. Няма от какво да се страхуваш. –Отвърна през тих шепот на мислите й. Бела можеше да се закълне, че езикът, на който й говореше, беше напълно непознат, но все пак го разбираше.- Виждаш ли онази река? –Посочи мъжът.- Там трябва да отидем, хайде. Нямам време да те чакам да ме последваш.
И, все пак, Бела беше убедена че не иска да го следва където и да е. Нещо я дръпна и след секунди вече крачеше рамо до рамо със Самаил из голата земя. За миг погледа й падна към повърхността и осъзна, че това, върху което стъпваше, не беше земя, а… трупове. Хиляди трупове, които я гледаха жално и бездушно. Колко викаха и тя се ужасяваше. Спря се и нададе ужасен вик, който отекна безмълвно в нищото. Ангелът я стрелна със заинтригуван поглед и проследи очите й към телата.
-О, моля ти се. Това са само трупове, няма от какво да се страхуваш. Душите им са на сигурно място, това са само остатъците на това, което някога са наричали „живот”.
Нещо я дръпна отново отзад и тя го последва, ужасена, но донякъде успокоена. Това не беше нищо. Просто нищо… Само трупове… Нищо друго. ТРУПОВЕ!
Неусетно бяха стигнали до реката и Бела претръпна от ужас, разпознавайки кървавочервения й цвят.
-Това е кръвта на живота. –Обясни кратко Самаил.- Тук текат последните капки кръв на мъртвите хора. Приближи се!
Бела не искаше да го прави, но все пак й се наложи. Клекна до реката и се опря на ръката си, страхувайки се да погледне мястото, което беше докоснала, защото можеше да е главата на някой труп.
-Пий! –Заповяда безсловесно, а момичето само замръзна от ужас и недоумение.- Пий!
Ръката й се спусна към кървавочервената течност и вдигна шепа към устата й. Почувства соления вкус и се отврати от факта, че не можеше да я спре.
-Стига! –Ръката й се отдръпна послушно.- Сега в теб тече повече живот от всеки друг, сега си по-силна от всички живи, по-слаба от всички мъртви.
-Аз… Защо съм тук? –Прошепна ужасено, а сълзите едва заиграха в очите й.
-Аз пазя Тайната на Всемогъществото, аз крия Съдбата на Света, аз съм Господарят на Живота и Пазителят на Смъртта. –Отвърна спокойно, без да влага и капка гордост в думите си. Казваше ги някак междудругото, без да има нужда те да предизвикват някакво вълнение.- Тук си, защото Дяволът обича последователите на Усмивката да знаят Истината за Света. А аз съм Ангелът, който знае всичко за вас, смъртните, всичко за демоните и ангелите, всичко за тях, Боговете, и за световете, които обитават смъртните и безсмъртните души и същества. „Един, страничният, единият, от който се страхуват, един той ще пази Истината”. –Издекламира бавно и спокойно, взирайки се в далечината. После извърна поглед към нея и се усмихна съвсем леко.- Вие, смъртните, се страхувате почти толкова от Смъртта, колкото Боговете от Слабостта. А аз съм Покровителят на Страховете ви.
Бела се помъчи да отвърне на усмивката му, но не успя. Само се изправи и залитна леко.

-Аз… Аз… Мъртва ли съм? –Прошепна ужасено.
-Горе-долу. –Отвърна й с усмивка.- Ако не беше пила от Реката на Мъртвите, действително щеше да ми се наложи да те отведа оттук към следващия живот. –После замлъкна за секунди и, гледайки отново с умиление изумруденото небе, продължи.- Странното при теб е, че, въпреки факта, че следваш Усмивката, щеше да се наложи да те заведа не в Ада, а в Чистилището. Което не мога да си обясня.
Бела се зачуди дали да го приема като комплимент, но само го погледна въпросително.
-Обикновено всеки, прекрачил прага на собственото си съзнание, веднага се пази мястото му в покоите на Луцифер. Което ме кара да си мисля, че не знаеш с какво си се захванала и нещо те е подбудило да го направиш. Любов… Хората прекалявате в чувствата си понякога. И често това ви погубва. Затвори очите си! Затвори ги!
Беше започнала да му вярва, точно така безразсъдно, така безумно да вярва, както вярваше на Мефисто. Затвори клепачите си и усети ръката му на сантиметри от челото й. От плътта му лъхаше студ, но мек, успокояващ студ. И някакво спокойствие. Когато отново отвори очите си вече не се чувстваше уплашена, вече не се сещаше за цялата болка, която я връщаше на земята.
Мъжът протегна ръка към кървавата вода и повърхността й се разцепи. Оттам излезе малко снопче дим, което прие формата на грохнала старица, гледаща безмълвно и празно към тях.
-Това е Кера Сарън Боулдуин. –Представи призрака Самаил.- Погледни колко немощен е духът й, колко празен е погледът и колко самотна душата й. Тя е една от многото, които не успях да заведа до следващия живот. Тя е една от Нежеланите – тези, които не биха приели нито демонът Луцифер, нито архангел Михаил. И те споделят най-тежката съдба – бидат забравени, но не и мъртви, погребани, но не опети, живи, но и мъртви. Те са затворници в несъществуващото. „Душата ти между Ада и Рая ще остане”, помниш ли?
Бела кимна – това беше един стих от встъпителните думи на Усмивката. Често се будеше, обляна в пот, при спомена за тези думи, кънтящи в душата й.
-Обречени са да робуват на Смъртта до Безкрая. Това са съществата, които прибират Мъртвите от земята, вместо мен. Аз слизам в света, само когато реша, че някой заслужава да го прибера лично. Аз съм Съдията, който изпраща, но не съм Ангелът, който обикаля пространството и пренася всекиго по пътя от живота към смъртта. Аз те взех, затова смъртта ти беше безболезнена. Обикновено неживите същества нанасят много болка на жертвите си. Можеш ли да си представиш? –Засмя се глухо.- Тази жена пред теб след секунди ще се върне в света ви и ще доведе при мен новата си жертва, с чиято кръв ще се храни заедно със събратята си в тази река.
Самаел махна с ръка и снопчетоо дим се гмурна в реката. Едва сега Бела забеляза, че из повърхността й се появяваха сребристи лъчи, които се стрелкаха по посока обратна на течението.
-Връщат се за нова кръв. –Каза тихо Самаил, а Бела отново почувства страх, когато той затвори очите си, мълвейки нещо на иврит – странна смесица от непознати звукове, звучаща като най-прекрасната мелодия от дълбокия му плътен глас.
Реквиема на мъртъвците, баладата на Смъртта…
След секунда лумна зелена светлина и, след като кръвта обля телата им, се появиха старата жена-призрак и един млад мъж, отворил щастливо зелените си очи. Беше нисък и недобре сложен, толкова простодушен, толкова спокоен, толкова щастлив…
Бела потрепна като го видя. Знаеше какво го чака, и той го знаеше. Но гледаше спокойно, стъпвайки с краката си върху повърхността на реката, в която се беше вляла и самата негова кръв.
Познаваше го, познаваше погледа му… Това я плашеше, ужасяваше я…
-Познаваш ли го? –Попита Самаил, но не дочака отговор.- Иронията на живота, старата вещица днес доведе бащата на твоя приятелка. –Отвърна сериозно, поставяйки ръката си между тях и мъжа, а Бела знаеше, че така го възпрепятстваше да чуе думите им. После Смъртта заговори тихо и напевно.- Това е бащата на Реджина Стефани Флинт, Орниъс Майкъл Флинт.
Нещо в мен потръпна и сълзите заблестяха в очите ми. Аз не го познавах, не се интересувах от него. Но Редж… Редж беше толкова далеч… Спеше в стаята си в „Хогуартс”… Спеше и не знаеше… Не знаеше какво се случваше…
Почувствах хладната му ръка и нов прилив на спокойствие обля цялото ми тяло. Когато се уверих, че съм спряла сълзите, отворих отново очи и се вгледах в лицето му – сбръчкано, неприятно… С тези големи очи, които познавах… С онзи мистичен, непонятен поглед, с който ме беше гледала Редж…
-Орниъс Майкъл Флинт, съпруг на покойната Селен Мария Крауч, баща на Реджина Селен Флинт. Съпруг на Жозефина Катрин Гойл, баща на Джоузеф Орниъс Флинт, Ехидна Жозефина Флинт, Еладора Жозефина Флинт, Питър Орниъс Флинт, Итадела Жозефина Флинт, Морис Орниъс Флинт и Диън Орниъс Флинт. Брат на Кера Грей Флинт. Роден на петнадесети октомври, 1930 лето Господне, починал на двадесет и пети февруари, 1974 година. –Говореше с каменен глас Самаел, а мъжът само кимна мълчаливо, все така усмихнато.- Затвори очите си!
Протегна ръка към челото му и издекламира:
-Отдал дълга към Верту с кръвта на жена си, прогонил първородната си дъщеря, станал причина за убийството на множество смъртни, без да е вдигал ръка срещу тях, захвърлил семейството, Бога и вярата си.
Самаил и Орниъс отвориха едновременно очи и се загледаха един в друг. А Бела не смееше да каже каквото и да е, струваше й се, че всичко това не се случва наистина, нямаше как…
-Виждаш ли, Бела? Колко грешни са хората…
Изведнъж в мен се събуди гняв, който не бях познавала преди. Исках да видя този човек да се мъчи, да се изгаря от болка по цялото тяло, исках да го гледам как страда… Исках да знам, че животът й е отмъстен, исках да знам, че е справедливо…
Самаил управляваше изкустно емоциите ми. Както разгневяваше мен, така опияняваше със щастие бащата на Редж. И той гледаше усмихнато, спокойно… А аз се изгарях от омраза. И нямаше как да се досетя, че тези чувства не бяха мои, бяха мелодия, извезана от неговите желания.
-Къде да пратим нашия приятел?
-Ада.
-Мир на праха ти, Орниъс!
Дори не се замислих, беше импулсивно, истинско. Дори не виждах усмивката на Самаил, той беше обладал напълно емоциите и сетивата ми. Без да се усетя почвата под краката ми се разтресе и се отвори ужасяваща празнина, чийто край беше невъзможно да се види. Само пламъци се стелеха под краката ми. Но аз не падах и не падах, Самаил също. Изведнъж Орниъс се гмурна в нищото и изчезна под ужасения ми поглед. Небесата се оцветиха с гръм в кървавочервено и облаците сякаш се запалиха. Чу се ужасяващ, вледеняващ смях. Секунди по-късно всичко беше свършило. Небесата отново бяха мътнозелени, смехът беше попил в гробницата на мъртвите, празнината се беше затворила с гръм. А омразата, омразата беше изчезнала. Сега ме беше завладял само ужасът.
-Аз… аз го обрекох…
-Ха-ха-ха… Спокойно, Бела, не го съжалявай. Мястото му беше в Ада и той така или иначе щеше да го посети. Никога не бих се повлиял от мнението на смъртен. А и аз сложих думите в устата ти. Страшно е, че мога да управлявам съдбите на мъртвите и чувствата на живите, нали?
Не отговорих, просто потреперих ужасена.
-Аз…
-Да, Бела, да. Не мога да споделя повече истини с теб. Светът е пълен с лъжи и всяка лъжа е създадена с определена цел. И за теб е най-добре да се връщаш там, където принадлежиш – в света на лъжите. Но трябва да видиш още нещо, преди да си тръгнеш. Ела с мен.
Последвах го отново, този път се бяхме насочили към един хълм, скрит зад гъста мъгла. Трябваше ми малко време, за да осъзная, че това не е хълм – това беше огромно, величествено дърво, лишено от листа и мъх. Около тридесет метра висок, дъбът беше най-огромното нещо, което бях виждала, притежаваше най-дебелия пън, когото и десетина души нямаше да могат да обхванат, стискайки ръцете си. Величествено, мъртво, красиво… Обикновено дърво, покосено от гръмотевици и изглеждащо изключително в своите мъртви покои, сред опожарената трева. Самото то – черно като катран, извиващо клоните си нагоре, сякаш огромна ръка пронизваше земята и бленуваше да удуши небето. А около него – пустош, нито земя, нито трева. Единствено то, изправено там на високото, за да вижда страданието на света.
Вдишах тежката задушна мъгла и скоро видях пред себе си стъблото му. Последвах примера на Самаил и прескочих огромните клони, приближавайки се до него. Чак тогава, сред зловещата мъгла, забелязах множеството резки и имена, изписани на него. Докоснах едно и то пламна в зелено.
Забелязах че някой изчезваха и се появяваха нови, което ме ужаси още повече. Какво беше това.
-Това е Паметникът на Незрящите очи. Едно момиченце го беше видяло и, преди да я изпратя към Рая, й разказах за него. Чувствах странно привличане към това клето създание, което беше починало в една суматоха във Франция. Когато й разказах, тя наивно по детски го нарече така. Аз съм го приемал винаги като Паметникът на Забравените. Тук се изписват имената на мъртъвците, които живите са забравили в безличното си и скучно ежедневие. Виждаш ли колко е високо? Виждаш ли колко имена има на него? Изчезват, когато някой си спомни, появяват се, когато някой забрави. С всяка минута става все по-високо и по-високо, за да побира имената на всички. Мъглата тук е непредсказуемото, това, което никога не бихме разбрали. Кога ще си спомнят и дали ще си спомнят…
Бела сведе глава, но не отговори. „Време е да си вървиш” чу в душата си. Почувства как губи земята под краката си, хваната за ръката от Самаил, който беше разперил снежнобелите си криле. И всичко се обърна в цветове и се чу воят на умиращия и ревът на новородения…

Глава 70

Отворих леко очи и ги присвих срещу меката светлина. От кошмара ситни капчици пот бяха избили по челото ми и не можех да игнорирам думите, които мълвяха призраците в съзнанието ми. Знаех какво се случва, някак си го чувствах. Не защото знаех за магията, не защото знаех че ще стигна дотук. Просто някакъв глас в душата ми говореше, казваше ми че греша и до никъде няма да стигна. Нещо не беше наред, не беше нормално да се случва, не беше предвидимо… Но не беше и нечакано.
Вгледах се в спокойното му лице и застинах така. Беше толкова наивен, толкова спокоен в съня си. Сякаш се беше преселил в свят, който ние не познавахме, който никога нямаше да опознаем. Свят, далеч, непонятен, но и мечтан.
Прокарах пръст по устните му и преместих един непокорен кичур зад ухото му. Почувствах отново болката в корема, но я преглътнах и игнорирах факта, че ми се повдигаше. Каквото и да се случваше с мен, нямаше да му се дам. Имах още време, още време да бъда щастлива… И нямаше да се предам на болката…

Бела потрепери и, без да се замисля, се спусна надолу.
-РЕДЖ! –Викна силно, без да има в предвид късния час. Слидеринката седеше спокойно в креслото и наблюдаваше играта на огъня. Очите й се взираха разсеяно в пламтящите съчки, а ръката отнесено се спускаше по облегалката на мебела. Флинт стрелна с удивен поглед приятелката си, сякаш беше човек, който след години в унес, беше най-грубо изваден от състоянието на хипноза.
-Да? –Засвидетелства назаинтригуваното си внимание Реджина и постави пръст на устата си. После върна погледа си към камината и танца на огъня отново заигра страстното си танго по лицето й.
Нещо в мен изрева предупредително. Нещо с нея не беше наред, не беше на себе си. Нямаше навика да наблюдава с часове едно и също нещо, нямаше навика да се съсредоточава върху толкова незначителни неща. Тя беше жива, първична, дори инфантилна… Никога спокойна и никога внимателна до полуда.
Спуснах се към нея, но застинах, когато тя вдигна пръста си, в знак да се успокоя. Беше с гръб към мен, но чувстваше учестения ми дъх. Вкамених се и успях само да прошепна внимателно:
-Редж, добре ли си?
Тя свали пръста си и аз клеках пред нея, но очите й продължиха да се взират в огъня. Лека, безумна усмивка мина по лицето й и тя ме погледна.
-Здрасти. –Отвърна на мълчаливия ми поздрав.- Какво те тревожи, Бела?
В миг нещо в мен изрева тревожно. Какво правих, по дяволите? Как щях да й кажа, как щях да й кажа, че баща й е мъртъв? Как щях да й обясня, че знам какво се е случило в семейството й? Как щях да разкрия, че знаех тайната? Ами после? Нима щях да мога да й разкажа как съм се запознала със Смъртта, как съм следвала някакво налудничаво движение, наречено „Усмивката на Дявола”? Ами след това…
Думите попиха в съзнанието ми и забиха лудешки с ритъма на сърцето ми. Нямаше как да го кажа. Това, което ми се беше струвало простичко и лесно, сега изглеждаше ужасяващо и невъзможно. Просто я погледнах и съзнанието само роди лъжата… И меките думи…
-Редж… Аз… Защо никога не си ни разказвала нищо за семейството си?
Думите се изтръгнаха от душата ми, без да искам да ги чувам. Беше подло, подло да я наранявам по този начин. Но иначе нямаше как да остана невредима и да й кажа истината. А тя трябваше да знае, имаше правото да знае.
Потреперих и очите ми се разшириха от ужас. Бела никога не беше питала нищо за семейството ми, никога не беше знаела нищо за него. Внезапния интерес можеше да значи само едно… Щеше да се случи нещо лошо…
Не исках да говоря за тях, никога не съм искала. Ти беше единственият, който ги познаваше който знаеше достатъчно, за да не задава въпросите. Не по мое желание, просто така се бяха стекли обстоятелствата. Съдбата те беше събрала с баща ми, съдбата беше родила омразата към него, която ни събираше. И в онзи миг аз си спомнях за това, спомнях си за момента, в който се бяхте запознали, за ненавистта, която ви владееше. За болката, която цареше на престола на мълчанието.

Реджина скочи на гърба му и, без да му мисли кой-знае колко, задърпа ухото му, удряйки леко с другата ръка рамото.
-Ти… беше… много…
Но, в задуха си, не успя да довърши, защото Луциус беше успял да разплете хватката на краката й и Редж, останала без опора, се беше стоварила в снега.
-Извинявай, не те разбрах! –Засмя се Молфой, но в следващия момент една снежна топка се разби в изненаданата му муцуна.- Ах ти-и-и-и-и! Ей сега вече загази!
Редж се засмя и залази колкото се можеше по-бързо през рохкавия сняг и, в първия момент, в който почувства опора под краката си, се изправи и се затича, без да обръща поглед назад, за да не се забави, въпреки че чуваше стъпките му зад себе си. В следващия момент той спря, и Редж се усмихна нервно, знаейки че сега щеше да изяде някое проклятие в гръб, и щеше да падне в ръцете му. Не можеше и да предполага, че това щеше да се случи буквално.
Когато вече виждаше стройната и огромна триетажна сграда, скрита зад отрупаните със сняг дървета, чу някакво заклинание зад гърба си. Снегът под краката й се вледени за секунди и, без да може да се спре в засилката си, момичето се подхлъзна и едва не се стовари в краката му.
Докато я вдигаше за лактите, Редж се обърна към него и се нацупи като малко дете. Беше с него едва от няколко месеца, а сякаш се познаваха от години.
-Ха! Сега искаш да го изкараш, че аз съм виновен, нали? –Засмя се Луциус.
-Можех да си строша главата.
-Е, нали те хванах?
-Да, ама можеше.
-Тази глава не се троши лесно.
Очите й се разшириха от недоволство и тя забоде пръст дълбоко в гърдите му, докато казваше:
-Обиждаш ли ме?
После, след като й отговори с „невинна” усмивка, Флинт започна да го налага където свари, без да мери силите си.
-Ох… Стой малко… Да не си на пазара?
-Луциус Малфой, ти, проклето, цинично копеле… -Редеше го Редж, натъртвайки на всяка дума. А момчето, въпреки опитите си, не можеше да спре смеха, който предизвикваше ядът й.
-ЛУЦИУС!
Смехът му секна, както и ударите на Редж. Той се поизправи и присви сериозно сиви очи срещу къщата. Виждайки високата и изящна фигура на майка си, облечена в ефирна червена рокля, споменът нахлу в съзнанието му.
-Аз… Забравих… -проговори по-скоро на себе си, отколкото на Флинт.
-Какво забрави? –Учуди се тя.
-Днес е събирането. И на теб не се сетих да кажа. –Луциус се удари по челото, а после се усмихна.- Ако не се правеше на кукумявка, нямаше да съм толкова разсеян.
Флинт отново понечи да изрази недоволството си от този епитет, но жената от къщата извика пак и махна с ръка в знак да отидат при нея.
-Е, май ще трябва да отложим яда ти за по-късно.
Когато Луциус й подаде ръка да й помогне да излезе от преспите, Реджина я отблъсна ядно. Усмивката се роди на лицето му, но той продължи необезпокоявано по пътеката. Редж изоставаше сериозно зад него, мъчейки се да излезе от снега. След няколко неуспешни опита, тя се стовари в преспите и остана там.
-Луциус!
Малфой се обърна и усмивката отново се разми по лицето му. Знаеше, че тя не можеше да преглътне гордостта си и да го помоли за помощ, но, все пак, чувството че по някакъв начин й е нужен и тя го знае, предизвикваше напушващия го смях.
-Да? –Отвърна нехайно, без да се връща и крачка назад.
-Аз… Не мога да изляза… -Промърмори Реджина, без нотка на поражение в гласа си.
-Ами? –Отвърна с „изненадан” тон Луциус.
-Ох, идиот такъв! Ела и ми помогни да изляза! –Процеди през зъби Флинт.
-Това молба ли беше? –Засмя се насреща й, но се приближи. Нямаше проблеми със снега, защото беше доста по-висок. Докато Реджина се запъваше в дълбоките преспи и не можеше да помръдне.
-Не, заповед! –Изсъска му ядосано.- Веднага!
-А вълшебната думичка? –Заговори с лигав глас Малфой, което я вбеси още повече.
Той се наведе й я вдигна на ръце, точно в момента, в който тя му зашлеви ядна плесница.
-Ох… Зло такова! За какво беше това? –Промърмори Луциус, мъчейки се да излезе от преспите.
-За да те топли през нощта! –Процеди Реджина, готова да му зашлеви още една плесница.
-Внимавай, мога да реша да те оставя тук!
Момичето изсумтя недоволно, но замлъкна. После, виждайки пътеката под краката на Луциус, се отдръпна от него.
-Пусни ме!
-Ама ти откога почна да ме командваш?
-Пусни ме!
Луциус сбърчи недоволно чело, но не я пусна на земята, а продължи до къщата. Едва на стълбите я пусна, мърморейки:
-Каквото си диво, можеше да решиш да се върнеш у дома, в гората.
Но Редж не отговори, защото високата руса вещица ги гледаше изпод вежди, макар и мило. Тя ги нахока сериозно и промълви недоволно:
-Закъснявате с петнадесет минути! Къде ви е умът! Дрехите са в стаята, искам да се оправите колкото се може по-бързо, и след десет минути да сте в приемната, сресани, изгладени и сериозни! Тръгвайте!
Луциус и Редж се спогледаха ядно, но не се противопоставяха – Естел имаше таланта да убеждава. И те не смятаха да преминават границите, които тя поставяше.
-Ох, я не ме бутай! –Процеди Реджина. От пет минути се караха кой да влезе първи в стаята.
-Тя си е моя стая! Върви по дяволите!
-Много ти се иска! Сега аз живея тук!
-Ама че си нагло! –Извърна очи Луциус.- Хайде, влизай! По-умният ще отстъпи!
-Значи ти трябва да влезеш първи, какъвто си глупак!
-Ох, ще влизаш ли или не?
Редж, останала без ядни думи и ресурси се почуди няколко секунди какво да направи, после склони глава и влезе в стаята.
Спалнята на Луциус представляваше високо и широко помещение, свързано с отделна баня и тоалетна. Гледаше на запад, така че в момента по тъмните мебели играеше усмивката на залеза. Цялата западна стена беше заета с огромен прозорец, който рисуваше картината на етажираната градина долу. Въпреки че се намираше на третия етаж, сякаш цветята бяха част от интериора, толкова наблизо изглеждаха.
Стените бяха оцветени в тъмнозелено, а по тях на места играеха сребърни детайли. На тавана беше нарисувана сребриста змия, която се стелеше по стените неспокойно и мигаше с червените си очи. Често, събуждайки се през нощта, Редж потръпваше, чувствайки кървавият й поглед впит в нея. Но на сутринта се успокояваше, че змията явно нямаше никакво намерение да я напада.
Широкото легло беше разположено в края на стаята, а от горните му греди се спускаха изумрудени завеси със сребърни бродерии. Самото то беше застлано с черен кашмир, тъй като Луциус не понасяше горещината. Винаги се караха за това, защото Флинт не можеше да заспи, ако не беше покрита с минимум три одеала, било то зиме или лете.
Всички мебели – нощните шкафчета, кръглата маса, бюрото и леглото бяха от черно полирано дърво и всяваха мрачно настроение у момичето. По стените висяха картини на тъмни полета и бурни океани. Като цяло, обстановката винаги бе задушавала Реджина. Тя ненавиждаше светлите тонове, но този мрак я подтискаше. Обичаше сивите и лилавите гами, а черното й напомняше лоши спомени.
Цялата стая беше идеално подредена, идеално почистена и оправена до последната прашинка. Момичето често се възползваше от педантичността му към чистотата, скачайки по леглото с мръсни крака или наводнявайки цялата баня, че и отвън нея. Но така и не успяваше да го вбеси напълно.
-Пф! –Изсумтя Реджина и седна на каменния под.
-Погледни каква си първобитна! Има столове за тази работа! –Скара й се Луциус, но Редж не му обърна никакво внимание. Беше се излегнала на пода и човъркаше края на килима.- Ставай да се оправяш!
-Ти се оправяй! Аз съм си красива и така! –Намръщи му се от пода и се върна към заниманието си.
Луциус изсумтя недоволно, хвърли официалната мантия, която беше взел да разгледа от леглото си, и я вдигна от пода. После повдигна брадичката й и анализира:
-Под очите си имаш сенки и цялата си се зачервила. –Хвана един кичур от косата й и продължи.- В главата си като разплетена дамаджана – стърчи на всички посоки. Да не говорим че цъфти!
-А ти си Аполон! –Изсъска му, но се зае да се оправя.- Обърни се!
Луциус вдигна поглед от мантията си и попита неразбиращо:
-В какъв смисъл да се обърна?
-В такъв че искам да се преоблека. Обърни се!
-Добре. Въпреки че едва ли ще видя нещо ново! –В следващия момент обувката й се заби с тъп звук във врата му.
Пет минути по-късно, Реджина, игнорирайки ограниченията, които налагаше дългата черна рокля, тичаше по токчета из стаята, разхвърляйки всичко, което попаднеше в ръцете й. Луциус почти я беше хванал, под собствените викове, когато тя хвана здраво черната възглавница от разхвърляното легло и я заби здраво в лицето му. Във въздуха полетяха множество тъмни перушини, от които половината полепнаха по мократа мантия на Луциус.
-Опа… -Възкликна ужасено Реджина. В момента Луциус, който трябваше да бъде „сресан, изгладен и сериозен”, изглеждаше като ядосана мокра кокошка и плюеше перушина от устата си.
-Ела тук! –Процеди бавно той, а Реджина реши, че сега не е момента да се прави на непокорна. Затова се приближи неуверено към не-особено внушителната перната фигура на Малфой и потуши смеха си.- Затвори очите си!
-Но аз… -Опита да се дръпне, но той я спря хладно:
-Затвори ги!

Флинт се подчини и след секунди я обля солидно количество ледена вода, а после върху й се стовари и остатъка перушина от възглавницата.
-Така е по-добре! –Засмя се Луциус.
Редж се обърна към огледалото и не успя да потуши смеха си. Дръпна Луциус при себе си и се взря в отражението им.
-Мисля че сме родени един за друг! –Отсъди момичето и се хвърли на врата му, впивайки устните си в неговите. – Ох, какво е това?
-Я не се оплаквай! –изсумтя Малфой, плюейки остатъците пера. После отново я целуна.
Две минути по-късно…
-Върни ми веднага чорапа, Реджина Селен Флинт, или, кълна се, ще те обезкостя!
-О-о-о… Отдавна не съм ти крала смрадливите чорапи, Луциус Малфой! –Ядоса се момичето.
-Редж, на главата ти!
Момичето стрелна ръка към главата си и с ужас установи, че там действително имаше нещо малко и платнено.
-Ох, гадост! –Хвърли го в лицето му.- Как се е озовал там?
-Може би, докато се ровеше в гардероба ми, убедена че няма как да не съм скрил поне една вечерна рокля на майка си, която обличам в усамотение! –Смръщи се Луциус.
-Виж, пропуск! –Усмихна се Редж.
-Добре, нали махнахме перата и изсушихме роклята ти. За какво ти е друга? –Вдигна вежди Малфой.
-Дразни ме, не ми стои добре.
Луциус, който вече се беше сложил чорапите и обувките си, стана от леглото и се разположи зад нея пред огледалото, поставяйки ръка на талията й:
-Действително, Редж, мисля че е време да отслабнеш!
Както се опитваше да сложи обицата си, Флинт замахна ядно и я заби в гърдите му. А бижуто увисна тъжно от ризата му.
-Но, мила, ти едва влезе през вратата, не помниш ли?
Последва рязък удар с лакът в ребрата, който не успя да спре смехът на Луциус.
-Защо си мислиш че така потъваше в снега?
Реджина се хвърли с боен вик отгоре му и двамата се стовариха на земята. Беше толкова разярена, че дори не можеше да каже нещо. А смехът му въобще не помагаше.
Започна да го удря, където попадне и с каквото попадне, докато не хвана ръцете й във въздуха и не отвори очи.
-Хайде, няма смисъл да почваме всичко наново. –Той се замисли малко под неспокойното й дишане и допълни през смях.- Може да нямаме късмета да намерим нещо, което да ти е по мярка, отново.
Една минута по-късно…
-Хайде… Няма да те чакам цял живот!
-О, ще ме чакаш и още как!
-Хайде, Редж, аз просто се шегувах…
-Ще ти покажа аз една шега…
Луциус изсумтя. Реджина продължаваше да човърка леко с пръчката буклите си, което сериозно го нервираше. Вече закъсняваха доста, а тя го правеше просто напук.
-Хайде, Редж, прекрасна си, няма какво повече да правиш по тази коса.
-О, извинявайте, господине, не казахте ли точно вие, че е като „разплетена дамаджана” и цъфти?
-Не, прекрасна е! –Поклати глава Луциус и й подаде ръка. Редж помисли малко и я пое със своята, украсена с изящна дантелена ръкавица. Като се изправи, Луциус я целуна и я поведе надолу към приемната.
След като стигнаха до вратата на помещението, Естел ги погледна отвсякъде. Уверявайки се, че не само изглеждат чисти и спретнати, но и са такива от всички страни, понечи да ги пусне в залата, но после се спря:
-Реджина, хубаво ще е днес да се държиш като възпитана млада дама.
Момичето усети как Луциус започна да трепери от запушващия го смях и нещо в душата й изрева недоволно. Както седяха един до друг, момичето сви в коляно назад десния си крак и токчето неусетно се беше заболо в крака му.
-Това се дължи и за теб, Луциус! Дръж се прилично! –Отчая се госпожа Малфой, наблюдавайки няколко минути странните му физиономии.
Реджина вдигна погледа си нагоре, защото досега никога не беше влизала в приемната. Набързо заключи, че това е най-широкото помещение в къщата и осъзна защо първият етаж беше толкова беден на стаи. Стените бяха в шоколадено-кафяво, а почти цялата им повърхност беше заета от портрети в духа на романтизма. От всяка страна ги гледаха известни представители на рода Малфой, но сега им беше направена магия и те се бяха вкаменили в изяществото си.
Таванът представляваше огромна фреска на меко, златисто небе с пухкави, сребърни облачета. Слънцето се сменяше с луната, и двете оцветени в медно, а кристалният полюлей се спускаше на цял един метър от тавана и, въпреки че помещението беше учудващо високо, Редж имаше чувството, че, стига да поиска, можеше да го докосне.
В средата на стаята имаше огромна маса, претъпкана с благоуханни напитки и топли деликатеси. Около нея се бяха наредили куп магьосници, в които момичето не се вгледа по-внимателно, и които приказваха оживено. В действителност, в стаята имаше доста хора – млади, възрастни, невръстни; мъже, жени… Всички до един бяха облечени официално и приказваха с превзети реверанси и мерена реч.
Направо до стената бяха долепени сребърни фотьойли, дивани, кръгли масички и какво ли още не, около които някои от гостите си почиваха.
-Ох, какво се случва тук? –Изпуфтя Реджина. Не обичаше масовите събирания и предпочиташе компанията на самотата пред тази на десетки хора.
-Събрание, нищо повече. –Отвърна Луциус спокойно. После кимна с глава към един висок и притеснителен на вид мъж с гъста, тъмна и прошарена коса и момичето го позна веднага.- Добър ден, господин Блек! –Поздрави Луциус и му кимна леко. Сигнъс се усмихна неспокойно и отвърна на поздрава му, скланяйки глава и на двамата:
-Луциус, Реджина, каква приятна изненада! –Отвърна с треперещ глас.- Не очаквах да ви видя на събирането, тези срещи са скучни за младите.
Двамата не отговориха на тази провокация. Момичето се усмихна и поде:
-Господин Блек, къде е Бела? Взехте ли я със себе си?
-Не, Реджина. –Посърна Сигнъс и хвана нервно ръцете си.- Страхувам се, че двете ми по-малки дъщери не са за пред хора. Майка им цял ден се опитваше да ги набута в две официални рокли, но се оказа непосилно за нея. –После замлъкна за малко и продължи.- Тук съм с Друела, Нарциса, братовчедите Орион и Уолбурга и синът им.
-Регулус ли? –Попита Луциус, колкото да поддържа разговора, които и без това умираше под неспокойното участие на Сигнъс.
-Не, Сириус. –Сбърчи чело мъжът. После се наведе леко към тях и прошепна.- Те и двамата не са много-много за пред хора, но на такива срещи е важно да покажеш наследника. Регулус е прекалено податлив, а Сириус – прекалено неподатлив. Мисля че е въпрос на време да се разбере кое от двете е по-благоприятно за семейството.
Луциус потърси с поглед фигурата на Сириус из залата, но не го намери и това, малко или много, го успокои. Нищо хубаво нямаше да се случи, ако се срещнеха в залата.
От другия край на помещението висок и достолепен рус мъж махаше леко с ръка и двамата осъзнаха, че бащата на Луциус ги викаше.
Абрахас беше на четиридесет-четиридесет и пет години, с леки бръчки по челото, свидетелстващи за бързата му мисъл и часовете на усамотение. Беше лаконичен и непредсказуем, в общия случай предпочиташе да отвръща с усмивка, отколкото с думи. Русата му коса, същата като на Луциус, беше прихваната винаги назад и отваряше каменната му красота за света. Сивите му очи, винаги присвити, се стрелкаха някак подигравателно към света. Бледата му кожа рядко се обагряше с червенина, а в очите рядко пламтеше развълнуван огън.
Въпреки, че на думи Луциус и Абрахас си приличаха неимоверно, това не беше вярно в действителност. Сбръчканото и мъдро изражение по лицето на бащата, преминаваше в мнимо мълчание върху сина. И, докато в очите на господин Малфой играеше пламъка на познанието, тези на Луциус изразяваха необясними с прости думи чувства.
-Луциус, Реджина, запознайте се с Нейкън Монтагю!
Нещо в Реджина потрепери и тя несъзнателно подаде ръка на тантурестия и оплешивяващ магьосник. Погледът й падна неусетно на Маркъс, който беше застанал до рамото на баща си и гледаше спокойно към двама им.
Момичето почувства как Луциус стисна ръката й до болка, но не го показа, защото знаеше причината. Той винаги беше ревнувал от високия тъмнокос слидеринец, прекалено много, за да позволи да се разхожда из дома му.
-Маркъс!
-Луциус!
Погледът на Реджина мърдаше от единия към другия с нескрито неспокойствие. Тя се възползва от разпаления дружелюбен спор между двамата магьосници, и дръпна Луциус назад, хвърляйки един предупредителен поглед на малкия Монтагю.
-Ох, мразя го тоя! –Изсъска Луциус, след като застанаха насаме до стената.
-Ето, няма го. –Успокои го Реджина, потупвайки Луциус по рамото, но той се дръпна:
-Ти го викна, нали? –Погледна я на кръв.
-А дори не знаех за събирането, Луциус, забрави ли?
Но това не успокои Малфой и следващите минути прекараха в мълчание. Изведнъж, той я дръпна и се озоваха до другата стена, където се беше облегнал със загадъчна усмивка Рудолфус и наблюдаваше няколко двойки, които танцуваха под звуците на музиката.
Луциус се облегна на него и прошепна нещо тихо в ухото му, без да се обръща да го види. Рудолфус се усмихна още по-широко, но не отвърна.
-О, не, какво отново? –Възнегодува момичето.
-А, здрасти, Редж. –Руди се наведе и тя го прегърна през врата.- Какво се притесняваш?
-Кой знае какви ги мислите пак.
-О, няма какви да ги мислим. –Включи се и Луциус.- Просто Руди е хвърлил око на братовчедка си и се опитвам да предотвратя кръвосмешението. –Засмя се Малфой.
-Ох, мълчи, глупости говориш. –После довърши, някак в отбранителна позиция, развял флага на поражението.- Ние имаме далечна роднинска връзка.
-Ха-ха-ха! –Подигра го Луциус.- Твоята майка е сестра на нейния баща. Много ви е далечна.
Рудолфус понечи да възрази, но изведнъж замлъкна и само прошепна тихо и някак тъжно:
-Обичам тъмнокоси.
-Аз, на твое място, Руди, щях да оставя Амелия, и да се поинтересувам по-скоро от Лаура.
-Лаура Нот? –Вдигна вежди Рудолфус.- Не знаех че я харесваш!
-Ехо! –Привлече вниманието им вбесената Реджина.- Нещо случайно да забравяш, Луциус?
-Действително, носът й е неприятен, но съм склонен да… -Започна напълно сериозно, криейки усмивката си с каменно изражение.
-Е, тя и Мериан не беше първа красавица, но си заслужаваше жертвата… -Отсъди справедливо Рудолфус.
-Тъпи, проклети женкари! –Изсъска Реджина, гледайки на кръв ту единия, ту другия.- Луциус, не забравяш ли, че си леко обвързан?
-О, мила, аз не съм просто „леко обвързан”. Истината е че примката вече е започнала да ме задушава.
Рудолфус не успя да спре смеха си, докато Реджина не му хвърли един от най-изпепеляващите си погледи.
-Ти, Луциус, си копеле от класа!
-Е, Редж, сама го каза – родени сме един за друг. Ти пък си кучка от класа! –Реджина усети как за миг погледа му се стрелна към Маркъс, но го игнорира.
-Бива ли да сте такива женкари?
-Не се притеснявай, Редж, аз съм изцяло твое копеле!
Луциус я долепи до стената и впи устните си в нейните. Реджина прокара ръка по гърдите му, с желанието да го отблъсне, но после се предаде немощно и се остави в ръцете му.
Рудолфус помисли, помисли, после се отлепи от стената, стрелкайки с поглед ту Амелия, ту Лаура. И, впоследствие, никога нямаше да се разбере от коя се беше поинтересувал онази нощ. Въпреки че Редж предполагаше, че това е Амелия, тъй като Рудолфус никога не коментира въпроса отново. Поне не пред нея.
-Я виж ти, блудната ми дъщеря се хвърлила в прегръдките на Луциус Малфой! По имотите ли ги избираш, дъще?
Редж отвори рязко очи и се отдели от него. Впери гневен поглед в баща си и едва не се нахвърли отгоре му в яда си.
-Не, татко, –Натърти на обръщението.- само теб те избират по трезора в Гринготс, иначе онази пача никога нямаше да те погледне.
Реджина мина пред Луциус, сякаш го криеше от нещо и, обръщайки за малко глава, му каза да се махне.
-А, не, защо, Редж? Мен ще ми е много приятно да видя с кой мърсува дъщеря ми? Няма те от няколко месеца, спокойно на негово място можеше да е някой мръсен и потен мътнород, доколкото те познавам. –Засмя се Орниъс презрително.
-Не смей да ме обиждаш! –Изсъска момичето, готова да го прокълне.
-Че защо, Редж, ти си си такава от малка. Защо господин Малфой да не може да знае през колко легла си минала? Остави другото, кой знае какви болести пренасяш.
-Лъже! –Изсъска момичето на Луциус.- Просто не можеш да понесеш да съм щастлива!
-Ако щастието ти се крепи на опозоряване на името ми, да, не мога да го понеса!
Без да се усети, Луциус беше пуснал ръката на Реджина и в стаята беше лумнала синя светлина. Когато отвори очите си, Орниъс вече лежеше на пода, целия в прах, паднал от урната на дядото на Луциус.
-О, татко! –Извика Абрахас в ужаса си, а крясъците на Естел огласиха залата. Всички погледи се насочиха към Орниъс, който почистваше лицето си от останките на покойния господин Малфой.
Луциус не чака повече предупреждения, хвана през кръста мятащата се в беса си Реджина, и я вдигна във въздуха. Изнесе я от залата, без повече да поглежда назад.

Тези картини минаваха стремглаво през погледа ми и аз не можех да ги спра. Спомних си всичко за секунди, първата ти среща с баща ми. При спомена нещо потрепна печално… И не знаех дали съжалявах или се радвах…
Рязко почукване по прозореца ме изкара неприятно от унеса на спомените. Една кафява пощенска улулица желаеше неспокойно да влети в самотната Обща стая. Аз се изправих и, необръщайки внимание на Бела, която понечи да ме спре, отворих. Птицата закръжа над главата ми и в ръцете ми падна строго-официално писмо с печата на Министерството на Магията. Аз игнорирах хлиповете на Бела, просто разкъсах писмото и се взрях в текста:

„Реджина Селен Флинт,
С мъка ви съобщаваме, че днес, 25 февруари 1974 година, в 22:37 часа, в болницата „Свети Мънго”, от тежки наранявания е починал вашият баща, Орниъс Майкъл Флинт. Изследователи проучват смъртта му, а виновникът ще бъде наказан на двадесет и девети февруари тази година на заседание на Магисъбора. Поднасяме искрените си съболезнования!

Палома Рейтрих,
Министерство на Магията,
Отдел „Информация”

Нещо в мен потръпна неприятно и необясними сълзи заиграха в очите ми. Не, аз не обичах баща си, останките от него ми бяха омразни. Но той беше последният ми близък, последният роднина… Макар и с ненавист, той беше някаква опора… Опора, с която бях свикнала. А сега… Сега него го нямаше. Бях останала сирак и, въпреки че отдавна се чувствах като такава, болката беше непосилна…

Глава 71
"Et si la éternité est une Vie, je ne serai jamais dans les bras du Décès…
Nesse"
"И ако вечността е живот, аз не ще бъда никога в обятията на Смъртта...
Неси"

Денят се размиваше в нежни цветове по земята, а небето наблюдаваше с усмивка играта на нюансите живот. Вятърът беше утихнал, сега топлината проникваше през порите, сега бяха по-близо до нея, макар и толкова далечни.
Реджина вдигна поглед към стъкления таван. Оттам я гледаха първите слънчеви лъчи, проникващи през мътното езеро. Обливаха я нежни зелени нюанси, а над водата летяха сенките на жизнерадостни малки птички. Тя се усмихна леко и свали поглед надолу, притискайки още по-силно одеалото към себе си. Тази нощ беше учудващо дълга, защото нещо си отиваше.
Въпреки, въпреки че всичко беше свършило, нещо напомняше, че това е денят… Денят, който бяхме отлагали с него. Денят на сбогуването… В който щях да се разделя не с един, а с двамата мъже, на които бях държала най-много през живота си. Но тогава още не го знаехме, нали? И пак го чувствахме… Ако чувахме инстинктите си, щяхме да бъдем толкова по-щастливи…
В самотата отекна скърцащ звук и нечии стъпки. Редж обърна глава към дивана, защото го познаваше. А, точно в момента, не желаеше да споделя тъгата си с някого. Беше някак далечна и чужда, беше нейна господарка, беше в силите й да може… и да го прави…
-Извинявай, че те събудих. –Промълви тихо момичето, без да се извръща.- Не е било нарочно.
-Не си ме събудила. –Отвърна Луциус и мина до дивана. Редж се поизправи и той седна до нея, притискайки главата й към гърдите си.
-Не плача.
-Не съм си го и помислил. –Отвърна с хладна сериозност.
След като постояха в груба тишина, Луциус първи проговори:
-Днес ли е?
-Днес събота ли е?
-Да.
-Значи е днес.
Общата стая отново потъна в тишина. Часовникът отброяваше минутите до пет часа, а двамата не проговаряха.
-В колко тръгваш? –Попита тихо Луциус.
-След половин час.
-Няма ли да отидеш да се оправяш?
-Още малко…
Луциус замлъкна. Каза го като молба и той потръпна – звучеше толкова сломена. Баща й най-накрая беше успял да я пречупи, да я срине, макар и в смъртта си.
-Редж… Аз ще дойда с теб.
Момичето се обърна към него и се ококори. После поклати глава и отвърна:
-Не, Луциус, аз трябва да отида там сама. Нямаш какво да правиш там.
-Напротив, много добре знаеш, че трябва да съм там.
Прав беше – това беше последното, което ни свързваше, нали? Последното, което ни караше да си спомняме отново и отново. Последното, което беше останало. Една магия и един покойник… На това се крепеше любовта ни, Луциус, нищо друго. Никога не е имало нещо друго…
Луциус й помогна да се качи по стълбата и да облече черната мантия. Онази сутрин всичко беше механично и непознато. Размиваше се в цветове, но оставаше сивкаво и непонятно. Не защото светът се беше променил, защото тя се беше променила…
Хвана я, когато тръгна да пада по стълбите. Редж скри лицето си с ръка и прошепна:
-Добре съм, нищо ми няма.
Но не беше вярно. Въпреки че го беше изгубила отдавна, въпреки че не беше част от живот й… Не беше нещо, с което се гордееше… Той я свързваше със спомена. А сега сякаш се сбогуваше не с него, а с онези мигове, в които се беше чувствала не щастлива, истинска.
Прикрепяше я по пътя към директорския кабинет, въпреки че твърдеше, че може и сама. Някъде дълбоко в себе си беше спокойна, чувствайки студената му ръка в своята. Някъде дълбоко в себе си беше благодарна… Но тези чувства се спотайваха дълбоко под болката, утайката на съществуването – щастието.
Отново, отново скачаше във времето. Отново се губеха моменти, отново оставаха недоизказани думи. И всичко се повтаряше.
-Госпожице Флинт, добре ли сте?
А после Дъмбълдор вече го нямаше, връщаше се и изчезваше отново. Думите попиваха в съзнанието й, някак далечни и глухи, но ясни и отчетливи… „добре”… „днес”… „погребение”…
Последната дума я изкара от унеса и тя се сепна.. Още бяха в кабинета на директора, а сякаш бяха минали години.
-А… Извинете.
Непознатите-познати… Гледаха я учудено… Луциус… Луциус ли? Къде беше той? Какво правеше сега?
Когато Реджина вдъхна познатия мирис на дърво и окосена трева, сякаш сетивата й започнаха да се възраждат наново. С тиха болка и сподавен вик. Сега къщата се беше променила, беше ослепително светла, някак изпълнена с живот. Живот ли? Животът след смъртта.
-Щастлива ли си? Отърва се от него, нали? Ти го уби! Ти го уби! –Крясъците на Жозефина караха сърцето й да се свие от болка. Играеше ролята си, играеше я изкусно, както винаги. Вдъхновяваше я… Вдъхновяваше я тази роля…
-Редж? Добре ли си?
Погледът й се фокусира върху стаята, мислите – върху реалността. Усмихна се леко, беше си вкъщи, най-накрая си беше вкъщи. Изправяйки се, залитна, но някой я хвана. Флинт не се обърна към него, просто изучаваше стаята си, докосваше прашните снимки, прокарваше пръсти през копринените завеси и обгръщаше с поглед тавана.
Стелеше се като призрак из пространството, докосвайки с усмивка това, което я беше връщало към детството, това което сега тънеше в прах и остаряваше необратимо. Паяжини по миналото време и пожълтелите страници на забравените мигове. Всичко, потънало в прах, но близко, познато, донякъде чакано, донякъде родено в съзнанието за първи и последен път.
-Знаеш ли… Не бях вярвала че ще се върна тук отново… Дори когато се спасих, дори когато избягах… Когато напуснах миналото завинаги… Никога и за миг не съм вярвала… не съм вярвала че ще се върна тук…
Луциус не отговори, въпреки че попиваше думите й и следеше всяко нейно движение.
-Странно е, нали? –Изведнъж Реджина се обърна към него с усмивка и го погледна безумно.- Никога не съм вярвала че ще държа ръката ти отново… че ще бъдеш толкова близко…
Малфой вдигна погледа си към нея – празен, спокоен и нервен, разсеян и проницателен, влюбен, но хладен. Но не отвърна. Просто я наблюдаваше с каменно спокойствие и стелещи дим огньове в очите.
-Виждаш ли, Луциус, чудеса се случват. А ти никога не си вярвал в тях, нали?
Той се изправи и обви талията й с пръсти, притискайки я към себе си.
-Не, аз… Ти не можеш да го разбереш. Ти не вярваш в тях, не можеш да ги видиш. Ти не вярваш в мен, не можеш да ме чувстваш. Ти не вярваш в света, не можеш да го живееш. Не, ти никога не си вярвал…
Притисна я още по-силно към себе си, в опит да потуши сълзите, които напираха в очите й, докато с треперещи пръсти докосваше рамото му и шепнеше уплашено сподавените истини, които чак сега можеше да осъзнае.
-Не, не, ти не си вярвал не можеш да вярваш, никога не си вярвал.
-Редж… Редж, тихо, успокой се… Всичко е наред…
Но гласът му не стигаше до нея. Тя клатеше глава, а сълзите се търкаляха по бузите й.
-Не, не разбираш… Просто трябва да повярваш… Защо не можеш да го видиш? Това, което виждам аз…
Луциус я вдигна на ръце и я постави на леглото. Докосна с опакото на ръката си челото й и промълви нещо на прислужничката, която чакаше пред вратата.
-Не отровата, не! –Бутна чашата в треската си.
-Това не е отрова, Редж, това е успокоително. –Поклати глава Луциус.
-ОТРОВА! Отрова за съзнанието, покосяваща разума ни… Прекалено дълго… Прекалено дълго пихме, Луциус…
Наведе се и се опита да й даде от отварата, но Редж почти не я разля с един удар през ръката му.
-Не, не искам… Не искам упойки…
Луциус забеляза мнимото й спокойствие и изля течността в гърлото й. После попи с ръкава на мантията си това, което се беше разляло по страните й, и седна на леглото, галейки косата й.
-Не, не, невъзможно е… Невъзможно е да спрем…
-Да, не можем.
-И никога няма да го направим…
-Няма.
Реджина въздъхна тежко и се успокои. Сви се в леглото и се заигра със завивките, прокарвайки ги между пръстите си. Не спеше, но се беше успокоила. Мълчеше, но не беше онемяла. Луциус отново докосна челото й, цялото плувнало в пот.
-Страх ме е…
-От какво, Редж?
-От него… Той ще се върне… или, още по-страшното, няма да се върне, никога…
Луциус се отпусна на леглото и я прегърна през кръста. Постави глава до нейната и докосна с устни врата й:
-Него го няма, Редж, няма да се върне пак.
Чувстваше как тя продължава да държи в треперещите си ръце завивките. Обърна я към себе си и допря лицето си до нейното, шепнейки нещо, което само тя можеше да разбере. Спусна ръце и пак я прегърна.
-Аз… Трябва да ходя… Време е вече… Нали?
Луциус протегна ръка към лицето и покри очите й. Постоя няколко секунди така и после, чувствайки спокойствието й, стисна отново в дланта си нейната.
Когато Редж отвори рязко очи, тя едва не извика. Слънчевите лъчи бяха осветили помещението, в което беше съхранила детството си. Мисълта за погребението удари изясненото й съзнание като гръм. Тя понечи да събуди този, който беше до нея, но той вече беше буден.
-Луциус! Погребението! –Почти извика Реджина и понечи да скочи на крака, но Малфой я прегърна още по-силно.
-Спокойно, рано е.
-Не, Луциус, не е! Аз трябваше да го организирам, ще се състои на залез, а аз нищо не съм направила! –Гледаше го ужасено момичето. Изведнъж унесът я беше напуснал, мисълта сякаш беше спряла за чувствата, оставяйки силите в ръцете на реалността. Сега всичко се беше променило – сега беше забравила болката и се беше върнала в настоящето. И, все пак, тя беше отнесена, отнесена за чувствата си.
-Успокой се, Редж, намерихме записките в мантията ти. Всичко е организирано, има още няколко часа до погребението. Поканите са изпратени, свещеникът е викнат, цветята са поръчани и няколко човека се занимават с организацията. Всичко е наред. –Мълвеше в ухото й Луциус.
-Ами… Ковчегът? Евкалипт нифо…
-Нифофила, от парка в Намаджи. Преди половин час го донесоха. –Продължи сериозно думите й Луциус.- Самият ковчег е готов, в момента правят резбата. –Реджина понечи да възрази, но Луциус я прекъсна.- Текста от „Дяволската лагуна”, знам. Скоро ще бъде готов напълно. Гробницата е вдигната от оникс, точно както си я скицирала. Магнолиите са в хладилното помещение, а алеята от седимент е почти готова, от делтата на Ронa и Женевското езеро.
Редж понечи да възрази, но просто въздъхна. Беше се справил с всичко, точно както го искаше тя. Прокара през полуотворените си очи ръка през косата му, и отпусна изморено глава. Луциус дълго време изучаваше лицето й. Някога вярваше, че го познава достатъчно, но сега сякаш пред него стоеше нов човек, потаен, непознат, но близък. Притисна се към нея, а тя потърка в просъница глава в ръката му, върху която беше заспала. И не беше променена, но не беше и същата.
Времето сновеше със стъклени стрели и отброяваше секундите до залеза, които бавно изтичаха. И двамата не заспаха, нямаше как да затворят очи, въпреки умората. Редж беше бодувала цялата нощ, но сега клепачите изгаряха очите й всеки път, когато ги затвореше. Чувстваше умората с всеки свой нерв и просто лежеше неподвижно, наблюдавайки света с празен поглед и бълнувайки в мнимия си сън. Луциус също не беше спал добре тази нощ, но не чувстваше желание да затвори очите си. Мислеше, че тя ще усети, ако ръката му отпуснеше нейната, щеше да я заболи и щеше да се уплаши.
Когато стрелките удариха три часът, той се изправи и оправи вяло катранената си мантия. После повика прислужницата отново и, вдигайки леко Реджина, и помогне да изпие яснозелената алкохолна течност с мирис на мента. Момичето се поободри малко, но остана също толкова мълчалива и отчуждена.
Не беше купила рокля по повода. Просто облече старата, останала от погребението на майка й. Не й беше омаляла с годините – падаше на катранени воали по краката й. Дантелените ръкави обвиваха слабите й ръце и свършваха между пръстите й. Изправи косата си и я вдигна на висок и стегнат кок. Не понечи да прикрие с грим бледнината си, остави перлената кожа да контрастира на дългата черна рокля. Не от суетност, от някакво чувство на дълг, дълг да я боли.
Минути по-късно крачеха по коридора към кабинета от другата страна на широкото стълбище. Мълчаливо, тягостно, но на лицето й се беше родила неусетна усмивка. Не от щастие, тя не го познаваше. От примирение, беше я покорил, сега вече беше постигнал своето… И, макар и от гроба, Редж знаеше че се усмихва.
-Госпожице Флинт, моите съболезнования. –Промълви с безизразен тон Морънс, а Редж само кимна мълчаливо.- Мисля че е по-добре господин Малфой да изчака отвън, ако няма нищо против.
Луциус не потрепна от мястото си, но стисна ръката й по-силно. Не можеше да я остави сама сред тези чудовища, сред хората, от които беше избягала, сред хората, които я бяха изгонили от дома, сред хората, които бяха нанесли такъв удар върху семейството й.

Виждайки че очевидно Малфой нямаше намерение да напусне кабинета, адвокатът отново спусна погледа си през очилата към документите, а двамата седнаха на кафеникавия диван, без да отпускат чуждата ръка. В стаята имаше няколко човека, а Реджина категорично отбягваше да срещне погледите им. Жозефина висеше над главата на ситния адвокат, сякаш страхувайки се, че ще пропусне да прочете как за нея остава къщата и цялото богатство, сякаш искаше да я измами и да отнеме „заслуженото”. От другата страна на бюрото се беше разположила сестра й, която, въпреки че нямаше никакво право върху наследството, явно че се надяваше, че няма как да не бъде оценена по достойнство. На облегалката на стола й се беше подпрял злобен на вид мъж с оредяла прошарена коса. Бащата на Жозефина, който искаше да се подсигури, че не е жертвал младостта и красотата на дъщеря си за нищо. Малките ги нямаше, нямаше какво да правят тук. Сега, отсъди мислено Реджина, най-накрая се възползваха от възможността да сринат къщата до основи. Никога не бяха уважавали Орниъс, никога не го бяха обичали. Той беше просто човекът, който си играеше с тях, когато му беше скучно, и който пъхаше шепи злато в ръцете им, когато те започнеха да го молят.
-Аз мисля че трябва да започваме, имаме само един час и доста документация. –Отсъди постно адвокатът и зарови в купчинката пергаменти.- Ха, ето го. Готови ли са всички?
Не дочака отговор и не вдигна поглед към тях. Просто зачете завещанието с незаинтригуван тон, а всяка дума се забиваше болезнено в душата на Редж. Сякаш някой потъпкваше спомена за баща й, сякаш този, който беше написал тези думи, не беше този, с който си беше играла в снега като малка. Този, който я беше завивал в просъница, който беше изтривал сълзите и чел приказки преди да заспи. А хората наоколо бяха непознати, сенките, които криеха с телата си паметта на името му. Редж преглътна глухо. Трябваше да чуе завещанието…
-„…къщата в покрайнините на Лондон и трезорът номер 236 в магьосническата банка „Гринготс” остават на името на моята съпруга, Жозефина Катрин Флинт и децата й.
Като пълноправна наследница на името ми, носещо полагаемото отношение и чест, поставям дъщеря си Реджина Селен Флинт. Нейното родово достойнство остава необезпечено, а нейната кръв – толкова чиста, колкото моята. Тя остава пазителка на родовите символи и ценности, а нейните деца ще бъдат наследниците на рода ми.”
Кръв… Реджина затвори очите си от сблъсъка на позора и честта, които падаха на гърдите й. Беше лишена от наследство, но беше останала единствената наследница. Вдигна поглед към Жозефина – тя не се интересуваше от рода, тя имаше бащиното име, имаше чистокръвната фамилия. Сега гледаше жадно имотите и златото, което щеше да падне в ръцете й. Очите й светеха с блясъка на благородните метали и раждаха красотата на скъпоценните рубини, които скоро щеше да докосва с подкупно щастие.
Заслуша се отново в монотонния глас… Завещанието…
-„…дъщеря, Реджина Селен Флинт, завещавам малката дървена кутия, която ще намери на нощното ми шкафче и всичко, което намери вътре, както и портретът на майка й…”
Думите отново заглъхнаха, сърцето й заби лудо. Знаеше какво означаваше това, знаеше какво й даваше, знаеше защо…
-„…Дарявам й свободата да мисли, свободата да съществува и свободата да чувства. И никой няма правото да й я отнема така, както някога съм я отнемал аз…”
Свобода ли? Свобода…
Нещо в душата й потрепна и тя импулсивно стисна ръката на Луциус. Разбираше я, но не изцяло. Тълкуваше усмивката й, но не познаваше силата й. Защото незнаеше, незнаеше всичко…
-„Скръбно Ваш, от покоите на Ада, Орниъс Майкъл Флинт.”
Реджина почувства една сълза по бузата си и наведе глава, за да я избърше незабелязано. Но, вниманието на Жозефина и останалите беше насочено към това да си хвърлят лакоми и щастливи до безумие погледи, без дори да се опитват да ги скрият.
-Това е! –Заключи все така делово Морънс и постави пергамента отново на тъмното бюро. После извади пръчката си и беляза документа с печат „ПРОЧЕТЕНО”. Махна с ръка, така че и Жозефина, и Реджина се подписаха върху знака. Момичето наблюдаваше в унес как мастилото изсъхваше, без да може да чуе припрения шепот на мащехата си, насочен към юриста.
Някой постави ръка на рамото й и Редж се обърна, впервайки спокоен поглед в Луциус.
-Хайде, няма какво повече да търсим тук. –Промълви той, а момичето кимна. Точно когато тръгна да го последва, Жозефина я хвана рязко за лакътя и я накара да се обърне. После се огледа, за да се увери, че никой не слуша, и прошепна:
-Какво е скрил в портрета и кутията, проклето момиче? –Изсъска с озверял от гняв поглед.- Какво е скрил там старецът?
Реджина дори не потрепна. Отношението на Жозефина към баща й беше ясно отдавна, тя очакваше по-скоро да научи, че тя го е убила, отколкото че скърби за него. А сега, след като Орниъс го нямаше, и сцената беше изчезнала, и пиесата беше завършила внезапно, а актьорите бяха изчезнали.
-Нищо, Жозефина, нищо не е скрил. –Отвърна твърдо, клатейки леко глава.- Портретът е направен след раждането ми и има емоционална стойност. А резбата на кутията е изработка на майка ми отпреди повече от двайсет години.
-Лъжеш! –Изсъска в лицето й.- Лъжеш, проклетнице, знам го! И ще си върна това, което ще откраднеш сега! Ще си го върна! Повярвай!
-Не крада, Жозефина, ти крадеш. Открадна баща ми, открадна дома ми, открадна семейството ми. Но не можеш да присвоиш името ми, не можеш да опетниш честта ми и не можеш да завземеш спомените ми. И цял живот ще ме проклинаш, защото никога няма да ме пречупиш!
Жената изпуфтя, но Редж просто продължи към вратата, където я чакаше Луциус. Знаеше че това бяха последните думи, които някога щеше да сподели с нея, но не съжаляваше. Не съжаляваше за нищо… За нищо, което някога беше било част от живота й… Защото иначе нямаше да дойде денят… този ден… в който тя щеше да бъде друга…
-Не я слушай. Дъртата вещица гледа само как да те нарани. –Промълви Луциус, когато стисна ръката й и я погледна с някаква доза тревога.
-Не, не, тя е права. Тази вечер ще открадна нещо от къщата, нещо, което принадлежи на дома ми. Ще открадна герба и името, нека тя да се радва на скъпоценните камъни, лишени от блясъка на вечността, и акрите земя, лишени от живеца и кръвта на историята. Златната обвивка ще оставя за нея, аз ще взема сърцевината от меки нишки спомени. И така ще бъде най добре и за двете ни.
Говореше леко, сериозно, малко разсеяно, но твърдо, убедена в словата си и в истините си. Луциус не отговори, нямаше за какво да се бори, тя беше получила всичко, което желаеше.
-Хайде да отидем да видим как върви работата. –Предложи Реджина, толкова спокойно, че изведнъж меко чувство обви Луциус. Тя отново се беше върнала…
Той я заведе направо в енотеката и отвори вратата пред нея. Огромните бъчви с благоуханно вино бяха избутани до стената и сега по средата на помещението се намираше стара дървена маса с изящен ковчег отгоре. Един прегърбен дърводелец забиваше бързо и умело длетото в евкалипта и малки парченца дървесина летяха във всички посоки. В началото той не ги чу – бяха го оставили със солидно осветление и в самота, тъй като евкалипта беше прекалено пластичен, а и имаше прекалено много работа и прекалено малко време до залез слънце.
Когато двамата се приближиха достатъчно, дърводелецът надигна грубото си лице и с добродушен поглед промълви:
-Вие предполагам сте госпожица Флинт. Моите съболезнования.
Реджина се усмихна плахо и пое ръката му. После се наведе към дървото и го погали с почти майчина нежност. Мътнозеленият му цвят светеше в помещението с неравномерната си, размита от нюанси изящност.
-Още е груб и неподатлив, но след полирането ще заблести. –Кимна дърводелецът и допълни.- Трябва да си призная, досега никога не бях работил върху евкалипт.
Реджина знаеше, че не е нужно да отвръща, но все пак промълви с лека усмивка:
-Няколко години, някъде на моята възраст, баща ми е прекарал в Австралия. Докато бях малка веднъж ми спомена, че, освен времето с майка ми и мен, това са били най-щастливите години в живота му. –После замлъкна за миг и довърши.- Така и не разбрах защо е бил там и кое толкова го е ощастливило. Но… -Тя се усмихна.- това сега не е важно, нали? Благодаря ви много, въпреки че още не сте приключили, смятам че работата ви е прекрасна.
Реджина беше обхванала с ръцете си свободната негова и говореше с някаква тъжна топлота. Луциус я погледна и точно в този момент осъзна колко малко тя приличаше на момиче сега. Думите й бяха премерени и лаконични, жестовете – меки и плавни. В този момент от буйната и непокорна Реджина нямаше и следа.
-Госпожице. –Спря ги дърводелецът на вратата.- Аз не съм сигурен, но не получих никакво указание да напиша името на покойника. Исках да ви питам дали наистина не го желаете, защото по принцип хората държат. –Промълви някак смутено старецът.
-Как смятате, би ли било удачно? –Попита Реджина.
-Смея да твърдя, да. Но, ако не желаете… -Притесни се човечецът.
-Не, не, напротив. Ще се затрудните ли да напишете отгоре „Нес”?
-Нес ли? –Учуди се Луциус.
-Неси.

Дърводелецът само кимна и ги отпрати с мека усмивка.
Двамата влязоха в хола и ги затрупаха куп въпроси. Там се бяха събрали доста хора, отговорни за организацията. Някакъв хамалин, който беше докарал евкалипта от пристанището, свещеникът, който разговаряше ожесточено с една леко-подпийнала дама и потъркваше корема си, радвайки се на вкуса на курабийките, работници, измазващи седиментната алея, няколко мръсни мъже, благодарение на които беше доставен оникса за гробницата и още куп други, които й бяха непознати. Въпреки че помещението беше доста широко, сякаш още малко и щеше да се скъса по шевовете. Подранили гости, различни работници, хора на изкуството. На дивана Редж дори забеляза скулптор, който беше направил отливка на лицето на покойника и сериозно анализираше бюста пред някакъв очарован гост.
-Госпожице Флинт, госпожице Флинт… -Викаше инфантилно някой зад тях. Редж се обърна, всички тук търсеха нея, защото само тя се занимаваше с организацията. Жозефина беше заета в радостта си.
Пред тях стоеше оцапан и безумен на вид художник, който сякаш беше използвал за палитра лицето си. Той дръпна леко грубо рамото й и се усмихна победоносно.
-Да?
-Бих желал да видите портрета на баща си. –Замахна с ръце творецът, сякаш беше диригент във филхармония.
-Добре, къде е той?
Портретът представляваше доста достоверно копие на това, което беше бил преди няколко дена Орниъс. Редж мислено се досети, че не само гримьорът и скулпторът бяха наблюдавали безжизненото тяло на баща й. Но това някак не я засегна. Той беше вече далеч.
Орниъс от портрета гледаше добродушно с големите си очи, а усмивката озаряваше лицето му. Оголеното му теме сега беше различно, художникът беше дарил баща й с дълга и гъста коса, която беше вързана долу на врата му. Редж се усмихна, „Той щеше да се радва да го види”.
Беше облечен в тъмносиня мантия, точно както беше записала Реджина, в неговият любим цвят. И беше прекрасен, по-прекрасен отвсякога.
-Какво мислите, госпожице? –Засмя се художникът на изражението й, но гласът му секна, като забеляза каменното спокойствие на Луциус.
-Мисля, че е прекрасен. Нали, Луциус? –Момчето кимна и изви съвсем леко устните си в някакво бледо подобие на усмивка.- Благодаря ви много, прекрасен е. Но няма ли да му дадете живот?
-О-о-о, разбира се, аз само това и чаках. –Замаха отново с ръце творецът.- Но като полирам с цвета на живота, после не мога да го променя. Затова ви чаках да се появите и да го видите.
-Няма място за въпроси, можеш да го съживяваш. –Усмихна се Редж и проследи как развълнуваният художник започна да бърка сребристо-безцветна боя.- Знам какво не ти харесва Луциус. –Промълви, когато излязоха от килерът, който художникът използваше временно, навярно без ничие съгласие от собствениците на къщата.
-Така ли? –Промълви Малфой.
-Да. Наистина, тук е пълна лудница, въобще го няма настроението, което смятам за удачно и подходящо за случая. Но, Луциус, всичко това го правя за него. Никога не бих го направила за себе си или за някой друг. –Почти проплака, гледайки го в очите.
-Знам. –Отвърна лаконично и я целуна по челото.- Но всичко това тук е непочтително.
-Не мисля. –Усмихна се тъжно и пак погледна търчащите прислужнички и обърканите работници.- На него би му харесало всичко това. Поне такъв, какъвто го познавах.
Луциус отново я притисна към себе си, но не отговори. Незнаеше какво чувстваше към покойника, беше ги наранил много. Него? Той нямаше място там. Беше наранил Редж. Можеше ли да му прости?
-Реджина! –Викна някой и тя потръпна. Знаеше кой е това. Пусна ръката на Луциус и се хвърли на врата на висок, около тридесетгодишен мъж с прошарена коса и строги черти. Големите му сиви очи бяха избледнели неимоверно и това я уплаши в първия момент. Сега те бяха почти млечнобели.
-Толкова се радвам да те видя! –Стисна го още по-силно през врата и после се пусна.- Как дойде тук? За колко време ще останеш?
Мъжът се усмихна тъжно и се наведе към нея, шептейки тихо:
-Редж, знаеш, времето за мен е най-големият враг.
Тя поклати глава, сякаш отърсвайки се от неприятен спомен и го погледна с надежда:
-Още е рано да мислим за това.
-Не, Редж, моите дни са преброени. Погледни ме – съвсем съм изнемощял. Ако не греша, е въпрос на седмица-две.
-Не, Тиодор, не! –Погледна го ужасено.- Говориш глупости, ти имаш още много…
-Редж, всичко е наред. –Успокои я с усмивка и стисна мъничката й ръчичка в своята.- Не се притеснявай за мен. Дългът трябва да се плати…
-НЕ, НЯМА! НИКАКВИ ДЪЛГОВЕ НЯМАМ, НИКАКВИ ДЪЛГОВЕ НЯМАШ! –Извика яростно, без да крие сълзите, играещи в очите й, но никой не я чу, никой не ги видя в суматохата.- Няма да плащаме повече чужди дългове, Тед, няма…
-Малката ми… -Усмихна се мъжът отново и я прегърна.- Хайде, стига с тези сълзи. Не ме погребвай още. –Засмя се мъжът.
-Професионално изкривяване. –Усмихна се на свой ред момичето.
-Редж, страхувам се че не познавам твоя приятел. –Протегна ръката си мъжът на Луциус.- Тиодор, Тиодор Флинт.
-Луциус Малфой. –Изстреля, поемайки ръката му, но после се вцепени.- Флинт ли?
-Да, Луциус, това е моят чичо. –Усмихна се Реджина.- Страхувам се, че както аз не познавах твоята сестра, така и ти – моя чичо.
-Да, май тайните ни дойдоха в повече. –Отсъди Луциус.
След като изпиха по един бокал вино, Тиодор се усмихна и промълви:
-Аз смятам да отида и да се сбогувам с тъста си. Може да не съм го познавал, но, все пак, мисля че е редно. –После притисна още веднъж Редж и изчезна сред тълпата.
Момичето се усмихна, но погледът й се помрачи, когато пред нея минаха двама работника и тя ги позна.
-Боб, Мортимър! –Викна подир тях с леден глас. Двамата се спряха и я изгледаха уплашено. Не ги беше виждала след нападението.
Работниците, които в този момент носеха торби седимент, го оставиха на земята и с няколко ловки скокове се оказаха пред нея.
-Госпожице Флинт, толкова се радваме да ви видим в такова прекрасно здраве! –Поклони се роболепнически ниският.
-Спокойно, Мортимър, не съм тръгнала да наказвам нито един от двама ви. Виж, Луциус, запознай се, това са двама от най-противните слуги, които пазеха пътуването ми за Ян Майен. Боб и Мортимър, много им е приятно!
Очите на Луциус се разшириха и той ги стрелна гневно, застивайки на място. Редж го потупа с усмивка по гърдите и отвърна:
-Не му обръщайте внимание, не е много разговорлив! Тичайте да носите! –Ревна изведнъж, а двамата слуги изчезнаха за секунди.
Малфой не коментира срещата просто вдигна вежди срещу нея и се усмихна.
-Колко е часът?
Времето наближаваше, съдейки по тревогата на прислужничките. Възпрепятствани от многото посетители, те едва смогваха да почистят след всички и да запазят доброто си настроение. Самата Редж се въодушевяваше с приближаване на момента. Години наред беше забравила баща си, беше забравила за този, който беше загубила с майка си. Сега това й се струваше като възпоменание за всичко, което той някога беше бил. Всичко, така, както той обичаше…
-Четири и половина. –Промълви по-късно Луциус. Вече всичко беше започнало да се нормализира – гробницата беше изваяна и чакаше точно там, където беше пожелала Редж, седиментният път беше готов и изсъхнал, дърводелецът беше почти привършил със съркофага, тялото беше облечено и нагримирано за последното си пътешествие, магнолиите бяха проверени лично от Редж, портретът се беше съживил и размърдал неуверено под погледа й, бюстът беше поставен на камината и гледаше добродушно гостите, които почти се бяха събрали. Всички работници и хамали бяха изгонени навън, за да отворят повече място, а прислужничките носеха кани червено вино и благоуханни ястия на опечалените, събрани на увеличената с магия маса в хола. Сега Реджина беше по-спокойна, можеше да си отдъхне половин час, защото беше ранна пролет и се мръкваше рано.
-Ела с мен. –Дръпна Луциус за ръката и го поведе нагоре по стълбите.
-Къде отиваме? –Учуди се той.
-Трябва да си взема наследството, а и има още нещо, което ми е нужно днес.
Реджина първо влезе в своята стая и започна да събира нещата, които щеше да вземе със себе си.
-Защо не изчакаш до вечерта?
-Не мисля, че ще имам желание да се връщам отново в тази къща, когато него вече го няма. –Отвърна му спокойно. Събра в раницата няколко мантии, оставяйки много други в гардероба. Прибра снимките си и няколко книги.
-Редж… Много неща оставяш тук. –Възкликна Луциус.
Тя се усмихна и промълви, че повече не й е нужно.
-Виж го, Луциус. –Подаде му един шал в пепелнорозов цвят. Той пое копринения шарф и го прокара през пръстите си.- Беше на майка ми, откраднах го преди тя… преди да почине. Години наред продължава да мирише на ванилия и си спомням за нея.
Като го пое, тя го сви нежно и го постави в чантата.
-Е, мисля че няма какво повече да търся тук. –Въздъхна тъжно и се приближи до прозореца. Докосна с треперещи пръсти завесата и се взря навън. Природата се възраждаше отново за пореден път. Както щеше да се възроди и тя. А зеленината отвън я поглъщаше.- Хайде, искам да мина и през другите стаи.
Луциус я последва надолу към една тясната пепелнорозова стаичка. Всичко вътре беше мъничко и от тъмно дърво. Създаваше чувство за уют и старинност.
-Това беше стаята на майка ми. –Усмихна се леко.- Обичаше да прекарва време насаме, затова татко намали големината на кабинета си. Знаех, че когато тя се затваряше тук, а той работеше в кабинета, често идваше при нея и й казваше, че я обича.
Една сълза тръгна да прелива, но Редж спря успокоителните думи на Луциус с ръка.
-Не, не, всичко е наред. Нищо ми няма. А дори и да ми има, скоро всичко ще е наред, нали?
Луциус кимна. Проследи с поглед как Редж внимателно сваляше портрета на майка си от стената – красива магьосница с кестенява коса и черни очи, точно като очите на Редж. Тя го погали и го прибра в чантата.
-Е, май свършихме тук. Остана само стаята на родителите ми.
Сякаш Жозефина не съществуваше, дори не я споменаваше.
-Няма да се бавим, просто взимам кутията.
Но Реджина грешеше. Беше открила в гардероба снимка на родителите си, която Орниъс беше скрил от мащехата й. После докосна вещите му и взе кутията – голяма, дървена, украсена с множество цветя. Редж прокарваше треперещи пръсти по резбата и се усмихваше на спомените. После седна на земята до Луциус и постави кутията.
-Искаш ли да видиш какво има вътре? –Промълви глухо.
-Ти знаеш ли?

Редж само се усмихна. Извади от чантата един почернял сребърен пръстен с рубин и го сложи на ръката си.
-Това е символът на рода. –Обясни спокойно.- Беше ми завещан, въпреки че Жозефина не предполагаше какво точно има в предвид. –После докосна с ръката си резбата, рубинът светна.- Разпознава само символа и се отваря само в ръцете на този, който го носи.
-Няма ли опасност да попадне в неподходящи ръце?
-Не, силата му изчезва, ако не разпознае собственика си. –Отвърна Редж.
Кутията се отвори, а пръстенът продължи да свети. Вътре имаше множество снимки, писма и документи, шперц и малка крона.
-Писмата му до мама. –Разпозна ги, докосвайки ги.- Снимките са от Австралия, пазеше ги тук, сега си спомних. Документите за скида… Къщата в планината…
Редж потрепери и сълзите закапаха по пергаментите. Вече не можеше да се сдържа, вече не можеше да го таи в себе си. Усети рамото на Луциус и избърса очите си.
-Да… Когато се върнал от Австралия… С мама живели първо там… Защото татко бил скаран с родителите си. После се сдобрили и дошли тук. Мама някога ми разказваше като приказка… Никога… Никога не съм вярвала, че съществува… Тя искаше да се върне там… Винаги го беше искала… Казваше… Казваше че човешкото богатство може да съществува само в златната бедност… И че колкото повече тичам след богатството… толкова по-далеч ще бъда от щастието…
Луциус я целуна и я прегърна по-силно.
-Стига, Редж, не плачи… Всичко вече свърши, нали знаеш? Те са добре.
-Да, да, знам… Просто… Той… Той ми завеща спомените и щастието си… Ти не можеш да го разбереш, Луциус… Само аз и той го разбираме…
Тя се извърна към него и се усмихна. После погали ключа и го вдигна:
-Това е шперцът за къщата. Знам къде се намира. В документа пише, че този, който притежава ключа, притежава скида. Не, не съм го чела, знам го. Така беше в приказката.
После вдигна почернялата монета и я разгледа на светлината. Позамлъкна малко, после каза тихо:
-Това мисля че е първата спечелена крона. Още когато са живели в скида и баща ми е работил долу, в селото. Майка ми казваше, че с една крона можеш да откупиш живота и за една крона можеш да измамиш смъртта. Твърдеше че богатството е не в количеството му, а в това, което оставяше в душата ти. И, колкото повече над нея тегнат мисли за пари, толкова повече обедняваш.
Реджина прибра нещата в кутията и я затвори. Вдигна я и се изправи, подпирайки се на ръка.
-А ти казваше че трябва да се боря за наследството. Не виждаш ли колко много ми завеща баща ми? Колко повече ми завеща, отколкото на Жозефина…
-Никога няма да разбера.
-Никога няма да разбереш.
Двамата се усмихнаха и хвърлиха последен поглед на стаята.
-Действително, онази пачавра нищо не разбира от стил. –Промърмори ядосано и с Луциус се засмяха на злобата й.
Когато слизаха по стълбата, Редж прокарваше ръка по парапетите и се усмихваше. Някога, когато беше едва петгодишна, се бе спускала по тях, а виковете на родителите й бяха отеквали в тишината.
-Тъжно ти е да напуснеш това място, Редж. Защо не се бори за него? –Попита я, когато слязоха от стълбата.- Ти имаш законното място да живееш тук.
-Луциус, ти не разбираш. Баща ми винаги е обичал най-много мен, спокойно би оставил къщата в моите ръце. Знам, може би звучи абсурдно, но аз го свързвах с майка ми, аз му напомнях за нея. И той знаеше, знаеше че когато почине, аз не бих се върнала тук отново. Прекалено много напомня тази къща… Прекалено много, за да споделям призраците със самотата. –Усмихна му се тъжно.
Минути по-късно вече всичко беше готово – гостите, ковчегът, гробницата, пътеката, слугите… Всичко беше готово и в очакване. И Редж се беше приготвила, вече не се страхуваше да се сбогува…
Жозефина и децата й бяха напуснали къщата сякаш преди векове. Тържествено беше обявила, че не иска да има нищо общо с родоотстъпница и блудница като Реджина и се беше възползвала от шанса си да не присъства на погребението.
-Мисля че е време. По небето се размиват първите нюанси на нощта. –Усмихна се тя, следейки небосвода през прозореца. После се врътна на пети и покани гостите да тръгват.
Тя, Луциус, Тиодор и още няколко близки на покойника, се запътиха към малката трапезария, където ги чакаше ковчегът. Реджина влезе смело вътре и се взря в лицето на баща си. Беше блед, но запазен, изключително красив в официалната си тъмнозелена мантия. В ръцете му на слабата светлина светеха магнолии, тя се наведе към него и целуна двете му страни, клепачите и устните му. После се изправи леко и прошепна в тишината:
-Винаги ще те обичам, татко.
Когато се изправи в очите й блестяха сълзи, но на устните й грееше усмивка.
-Ще ме изчакате ли една минутка? Забравих да взема нещо.
Мъжете, погълнати от мрака, кимнаха положително и тя изчезна. След секунди се върна с роза в ръката.
-Тръгваме ли?
Те кимнаха отново и затвориха ковчега, вдигайки го на рамената си.
Залезът огря за последен път покойника и погълна в първите си цветове спътниците му. Небето се размиваше във розови и червени гами, а слънцето блестеше с гаснещите си сили и оцветяваше земята в най-меките тонове на живота.
Не, този ден нямаше да умре… Този ден щеше да живее с вечността в мен… И аз щях да го пазя, да го пазя така, както не бих пазила и най-голямото богатство.
Алеята блестеше във всички цветове и отразяваше небето. Мекият сивкав цвят на седимента все едно се размиваше пред очите й, но тя не го забелязваше. Просто се усмихваше през сълзи и крачеше пред покойника.
Когато вдигна очи забеляза множеството – семейството, приятелите, чистокръвни фамилии и непознати хора - облечени в дрипите на миналото приятели. Всички с цветя, всички със сълзи на очи и болка.
Тя въздъхна и остави усмивката да се размие още повече върху лицето й. Те не разбираха щастието, не знаеха какво е да губиш баща си в момента, в който го преоткриваш отново… Години по-късно… Когато той отново е при теб… Макар и безжизнен, макар и в смъртта…
Тогава го осъзнах, тогава го осъзнах за първи път… Тогава видях, че Смъртта беше последният, последният който беше повалил… последният, който беше победил…
Светът отново се размиваше в цветове, картината се променяше все по-бързо и по-бързо, докато свещеникът мълвеше божиите слова… А аз не ви чувах, не ви виждах… Те бяха изчезнали и сега гледах зад сенките им… Ти ме поддържаше, но нямаше да падна… Аз бях отново свободна, аз бях отново щастлива…
-Мир на праха му! –Завърши свещеникът и магнолиите се оцветиха в тъмно лилаво, както цялото небе. Блестяха с новия си живот и с новата си съдба. Малки, невинни, нежни… Те гледаха света изпод ръцете на покойника и играеха под ласките на залеза.
-Да затваряме ли ковчега? –Попита я Луциус, а тя прошепна:
-Само още няколко секунди.
Мълвеше глухи думи, които чуваше само баща й. Които само той можеше да разбере. После се наведе и докосна ръката му, обърна се с усмивка и насълзени очи към Луциус и го викна да клекне до нея.
-Виж тази роза, Луциус, погледни я добре. –Прошепна му и извади цветето. Някога алените му цветове сега преминаваха от виненочервено в бордо. Листата й печално гледаха към земята, сякаш по тях се спускаха невидими сълзи.- Тази роза е подарил татко на мама преди седемнадесет години, в деня, в който съм се родила. Виж колко мъртви са цветовете й, но колко жива е красотата й. Тази роза ще лежи заедно с него в гроба му. И цветовете й ще вехнат, и красотата й ще се пази от любовта, която са споделяли, така както се е съхранявала досега… И ще бъде вечна, и ще премине пределите на времето… И в живота, и в смъртта ще ги събира… Завинаги…
Розата падна меко в ковчега и думите замряха. Сълзата се отрони и я последва към покойника, преминавайки последния предел, който беше останал между живота и смъртта… И вече нямаше граници, и вече нямаше предели за чувствата…
Ковчегът изскърца и се затвори, а от капака му светнаха думите „Et si la éternité est une Vie, je ne serai jamais dans les bras du Décès… Nesse”. Реджина се облегна на Луциус, но не покри очите си, въпреки че сълзите вече се спускаха ядно по страните й. Вложи всичките си сили, за да не ги затвори. Наблюдаваше с тихи сълзи последния му път. „Пращам те далеч, но ще бъдеш добре там… Ще бъдеш добре…”
Ковчегът тупна до стената на катранената гробница и нещо в душата й изстена с плачещ вой. Сърцето й се сви и тя се скри в прегръдката на Луциус. А той наблюдаваше с тъга затварянето на каменната врата.
-Свърши, Редж, свърши…
Нощта се спусна изведнъж и ги притегли в ледената си прегръдка. Тя се свлече на земята и почувства дъжда, който попиваше в кожата й. Нямаше сили да се изправи…
Но това беше краят, нали? И аз трябваше да съм щастлива, така мълвеше съдбата в ушите ми…
Неусетно беше минал един час, неусетно те бяха стояли на дъжда и го бяха приемали в душата си… Неусетно…
Луциус се наведе към нея и я вдигна на ръце, взимайки със себе си и раницата.
-Тръгваме ли, Редж?
-Завинаги.
А миналото се размиваше в тоновете на нощта и оставяше в душите болка, мъка, но и безсмъртно щастие… И спомените щяха да надживеят смъртта, и щяха да пребъдат в обятията на вечността…