А бяхме някога... [завършен]

-Сигурна ли си? –Гласът му потрепна едва-осезаемо и Регулус се взря дълбоко в очите й, надявайки се едновременно момичето да се откаже, докато още имаше време, и да го последва.
Самият слидеринец разбираше прекрасно какво се случваше в момента. Знаеше какво щеше да последва и къде животът щеше да завърши.
Той можеше да хване Крийчър и да го върне при Волдемор, можеше да обясни всичко за Триша, да се откаже от нея, ако се наложеше, можеше да я убие…
Но всичко това беше само на теория. Сърцето му се беше оказало прекалено голямо, прекалено живо, прекалено неконтролируемо, за да бъде един от смъртожадните… слугите на Черния лорд…
Регулус помнеше… Помнеше как беше слушал Орион, когато му беше крещял да не комуникира с мъгълите на Гримоулд… Помнеше колко време беше прекарал, без да излиза от стаята си… вслушвайки се в заповедите на баща си. Пред очите му минаваха картини, картини, които той дълго се беше опитвал да изтрие от паметта си… Как Сириус, осъзнавайки грешката си, се беше опитал да му помогне… Как се беше опитал да го накара да излиза с него и Мародерите… Как го беше гледал в очите, търсейки онзи, който някога с умиление беше наричал свой по-малък брат… И как не го беше открил, защото Регулус го беше погребал завинаги…
Помнеше думите на Рабастиан. „Чистата кръв, която тече във вените ти, е най-голямото богатство… Уповавай се на нея и няма да се сблъскаш отново с проблемите от миналото.”. Как беше скланял глава, без да може да противоречи на Лестранж… Още помнеше…
Всичкото изгубено време, всичките сиви години, всичките грешки, всичките подлости и всичката неприязън…
Беше го видял всичкото, преди да разбере колко се беше заблуждавал. Преди да срещне човек, който вярваше в него, който се бореше за него… Който нямаше да го предаде, въпреки грешките… Човек, който щеше да остане до края…
Сега това не беше наивният, малкият, глупавият, манипулирания Регулус, който някога беше любимец на майка си… Който някога беше наследник на баща си… и протеже на приятеля си…
От онзи вече беше останал само един спомен. Спомен, който му показваше пътя напред, когато поемаше по алеята към истинското… Този, който щеше да му попречи да сгреши отново…
Регулус го знаеше прекрасно. Знаеше, че нямаше да предаде Крийчър, че нямаше да изложи на смъртна опасност Триша… Че нямаше да подвие крак пред Волдемор отново…
Знаеше, че нямаше да се моли за дълго съществуване, а щеше да умре за кратък живот… Кратък, но за първи и последен път истински…
Триша се надигна на пръсти и целуна челото му, а сълзите й се разляха по неговите черти… Сълзи, които нямаше да размият неговите очи… Защото нямаше сам да носи бремето и участта си…
-Ще те последвам навсякъде! –Прошепна тихо и ясно, усмихвайки му се леко.
Кимна й бавно и преплете пръсти с нейните, докосвайки с устни ръката й.
-Тогава е време да вървим.
Момичето не зададе нито един въпрос онзи ден. Нито къде отиваха, нито защо, нито какво щяха да правят след това… Регулус й беше благодарен. Отпусна ръката й едва пред входа на Общата стая на Рейвънклоу. За един предпоследен път щяха да се разделят. Колкото да съберат багажа и Регулус да извади Крийчър от скривалището му.
Единственото време, което имаха, беше вечността…
Единствения живот – безсмъртния…
Единственото скривалище – света…
И единствената сила – любовта…
Вече нямаше измерение на болката и самотата. Те не съществуваха, поне не в света, който сами щяха да градят… Свят, в който щяха да споделят последните си дни… Преди да им се наложеше да плащат грешките на миналия си живот…

Беше единайсет и петнайсет. Очите на Ремус бяха оцъклени от ужас… Вените по ръцете му бяха изпъкнали зловещо… Устните бяха бледни и изчезваха на бялата като платно кожа…
Питър нервно присвиваше очи срещу Лупин, а после пак извръщаше поглед. Беше се изправил на леглото и навел напред, сякаш очакваше всеки момент да се случи нещо.
Сириус замечтано наблюдаваше ронещата се от тавана мазилка и последното, за което мислеше, беше трансформацията на Лун и настъпилата отдавна вечер.
-Ремус, добре ли си? –Попита сериозно Петегрю, взирайки се дълбоко в зашеметените черти на върколака. Лупин кимна безмълвно – явно нещо дълбоко в него се случваше, но предпочиташе да замълчи, сякаш с думите си щеше да го предизвика.- Сириус, събуди се, дявол да те вземе! –Ядоса се Опаш, хвърляйки по Лап една отдавна-опожарена книга.- Нещо не е наред…
Блек, който навреме беше успял да отбие хвърления по него предмет, се беше обърнал към Питър и го наблюдаваше с недоволство:
-Кое не е наред? Просто този път го приема по-тежко. –Опита се да убеди Опаш, че всичко това беше нормално. Така щеше да спечели малко време от приказки, които в момента въобще не го вълнуваха.
-Сириус, единайсет и половина е! –Натърти другият и на Лап му се наложи да помисли няколко секунди, докато разбереше какво имаше грифиндорецът в предвид.
-Е… Да не сте сбъркали с датата? –Попита с недоволство Сириус, на който тази мисъл въобще не се нравеше. Последното, което желаеше, беше да прекарва нощта в студената и неуютна Къща на Крясъците.
-Не, двайсет пъти проверих! Въобще ли не ме слушаш?
Питър изсумтя недоволно. Цялата тази отнесеност и незаинтересованост на Сириус го дразнеше безумно. Грифиндорецът разбираше прекрасно, че нещо не беше наред, и, може би, щяха да успеят да предотвратят някакво ужасно събитие, внимавайки малко повече със състоянието на Ремус.
Опаш се страхуваше безумно, когато си мислеше на какво ли можеше да се дължи странното забавяне. Откакто бяха станали зоомази със Сириус и Джеймс, те бяха ставали свидетели на всяка трансформация на Лупин. Започваха със залеза и умираха в изгрева. Понякога, в зависимост от метеорологичните условия, началото и краят варираха. Но онази нощ беше светла и ясна, а и всичко се беше забавило ужасяващо много.
-Е, голяма работа. –Въздъхна Сириус и върна буреносно-сините си очи към тавана на стаята.- Колкото по-малко, толкова по-добре за Лун.
Тялото на Опаш се разтресе от гняв, но той нищо не промълви. Погледът му несъзнателно падна на прозореца, през който пълната Луна се усмихваше злокобно.
Къде ли беше Джеймс?

-Готов ли си, Монтагю? –Изръмжа Луциус, взирайки се през нощната пелена във фигурата пред себе си.
Двамата бяха пристигнали преди секунди, но Луциус вече нямаше търпение да приключи с всичко това. Имаше някакво странно чувство, че точно в този момент трябва да го направи… Че трябваше да остави Маркъс в миналото. Насилствено.
В душата на Луциус нямаше страх от краха, нямаше съмнение в победата. Той знаеше, че всичко щеше да протече, точно както той желаеше… Но беше прибързал да чертае съдбата, в което беше грешката му.
Монтагю направи крачка напред и застана на един метър разстояние от Луциус. За първи път осъзнаваше, че Луциус нямаше да се отметне. Дълбоко в душата си се беше надявал, че разумът му щеше да победи моментния гняв и насилствено-родената злоба. Но беше сбъркал.
-Мерлин, няма да се дуелирам с теб! –Изстреля изненадващо Маркъс. В него се бореха два страха, два ужаса… И не можеше да разбере кой от двата трябваше да избере…
Ако не вдигнеше пръчка срещу Луциус или го победеше в дуела, Малфой щеше да пострада. Нещо, срещу което разумът му се бунтуваше. Луциус беше просто момче, прекалено объркано, за да премисля правилно думите и действията си. Той беше наранен, поредната жертва на Реджина. Малфой трябваше да плаща за грешките на Маркъс…
От друга страна, слидеринецът беше твърдоглав, нямаше да го чуе. Ръководеше го само злобата…
Ако можеше, в този момент Маркъс щеше да размени живота си с този на някой друг. Само за да не става омразното му лице причина за безверието в думите му…
Но на този етап това беше невъзможно и Монтагю трябваше да вдигне пръчката си срещу Луциус, да го повали, за да можеше да го чуе…
Маркъс се страхуваше, че пак нямаше да вземе категорично решение, както се беше случило и по време на предишния им сблъсък. Той не беше отказал дуела, но не беше се и опитал да победи в него. През цялото време от устните му бяха излизали само защитни заклинания, нищо друго… Може би ако тогава се беше опълчил истински на Малфой нямаше да стигнат дотук.
А Маркъс не смяташе да сгреши отново…
Очите ми се бяха напълнили с кръв от отказа му да се дуелира… Душата ми ръмжеше от злоба, когато осъзнавах, че с този си ход, всичко щеше да остане безнаказано… Присъдата, която сам му бях отредил, трябваше да бъде изпълнена… Присъдата на ревността… Пристрастна, зловеща, жестока… смъртна… колкото и да го отричах, тя беше такава…
Намирах силите да съдя другите, защото бях отказал да съдя себе си… Решение, което бяхме взели с теб, Редж. Позволението, което някога ми даде да го мразя, предизвиквайки ме… Мислиш ли, че си невинна? Мислиш ли, че заради болката, ти можеше да излезеш суха от бездната, която ни беше погълнала?
Не, Реджина, не… Аз винаги ще съм тук, за да ти напомням… Винаги ще съм тук, за да ти разкривам нещата, за които беше ослепяла насилствено… по свое желание… Винаги ще съм тук, за да ти го казвам, Редж…
Ти беше всичко, но не и невинна…
И ние нямаше да стигнем дотам от отчаяние, аз нямаше да стигна дотук от болка… Не и ако не беше ти…
-Ще се дуелираш! –Процеди Луциус бавно, опитвайки се да приглуши обезумелите си от гняв нотки.
-Няма.
-Страхливец! –Изръмжа Луциус.
-Може и да съм страхливец, но знам, че това не е правилно. –Промълви бавно Маркъс, а после продължи.- Няма смисъл да се нараняваме. Още има време да решим въпроса, без да се налага да се изправяме един срещу друг.
Беше прав, още имаше време. Тридесет минути преди всичко да отидеше по дяволите. Тридесет минути, не повече… за да променим съдбите си… И да спрем урагана, който щеше да ни погълне в дебрите си. Тридесет минути, Редж… Беше ни оставила само тридесет минути, за да се спасим… А можехме никога да не стигаме дотам… а можехме никога да не залагаме на разума ми… Ако някога, дори за миг, беше осъзнавала точно какво ми причиняваше, никога нямаше да заложиш всичко на замъгления ми от болка разсъдък и на изкривената ми от мъка душа… Ако някога беше осъзнавала, че това засяга и теб самата, както и толкова други хора, на които държеше… хора, които си налагаше да ти бъдат безразлични… Нямаше да го направиш…
Не казвай обратното… Иска ми се да вярвам, че някога си имала сърце… Иска ми се да вярвам, че някога си чувствала… Иначе всичко това, през което минахме, е било… напразно…
-Страхливец! –Изръмжа гробовно гласът на Луциус и Маркъс изкриви болезнено лице. Нямаше да се предаде толкова лесно.
-Виж, Луциус… Всичко това е глупаво. Аз отдавна нямам нищо общо с Реджина, ти също я загуби…
-Мери си приказките! –Изрева Малфой.- Докато сам не я освободя, Реджина винаги ще е част от живота ми…
Истина… Ти не ме беше освободил и никога нямаше да го направиш. Сега ме ненавиждаш, сега те боли… Но ако вярваше в мен, ако искаше да съм щастлива… Ти щеше да ме оставиш сама да избирам пътя си…
Но не го направи. Това са стари грешки, Луциус, затова ще премълча, няма да кажа истината. Но, в този момент, когато докосвам с ръка устните ти, ти знаеш всичко… Знаеш, че вината е и твоя… Няма смисъл да те наранявам повече… Ти сам заби острието в душата си… Не съжалявай, че сега кърви…
-Добре… -Прошепна примирен Маркъс.- Но няма да се дуелирам с теб. Няма смисъл от всичко това. Просто трябва да осъзнаеш, че е глупаво, Луциус… Тя наистина те обича, какво повече…
-МЪЛЧИ! –Изкрещя Малфой, без да може да сдържи гнева си.- МЪЛЧИ!
В следващия момент едно безсловесно проклятие удари Маркъс в гърдите и тялото му се строполи на земята.
Когато положи ръката си за опора, слидеринецът почувства цялата сила на заклинанието чрез болката по тялото си. Той знаеше, че за една стотна от секундата, Луциус му беше приложил проклятието Круциатус. Знаеше и, че беше съжалил, и, благодарение на това, сега Маркъс можеше да се изправи толкова лесно и безпроблемно.
Залитна леко и се подпря на стъблото на едно дърво, нормализирайки дишането си.
-Луциус… -Каза на пресекулки.- Правиш грешка…
Лицето на Малфой се опъна болезнено и заплашително, устните му пребледняха, а в очите му просветна заплашително пламъче. Цялото му тяло се разтресе от спотаения гняв, а ръката, заедно с магическата му пръчка, се вдигна машинално нагоре.
-Защитавай се, Монтагю!
Чертите на Маркъс се изкривиха от болка и той осъзна, че това беше краят, вече нямаше как да се откаже, нямаше как да помогне на Малфой да се осъзнае. Той беше изцяло във властта на Реджина… Безвъзвратно, болезнено, ужасяващо погълнат от нея… Ужасяващо-жесток…Ужасяващо-ревнив… Щеше да следва неговата съдба… Щеше да е срине като него… Маркъс не можеше да го спаси, защото не знаеше как да спаси себе си… Беше въпрос на време… но Луциус беше загубен. Никой не го разбираше толкова добре, колкото Монтагю…

Глава 96
Pour ca que nous etions... Et ne serions jamais encore...
That I love because of what we were... An' won't be ever again...
Която обичах за това, което бяхме… И което никога нямаше да бъдем отново…

-Асидерете!
Лумна тънък, сребрист лъч, който сякаш попи в кожата на Маркъс, и той почувства как кръвта във вените му застина и те започнаха да пулсират. Тялото му изтръпна, а после сякаш изстена под натиска на болката. В главата му прокънтя писък… Дълбок, ужасяващ, пулсиращ писък, който замъгли съзнанието му и слидеринецът потърси опора във влажната земя.
Нещо го отблъсна от нея и той се строполи на няколко метра назад. Препречващата магия и падането бяха нормализирали живота в тялото му и Монтагю успя да се изправи бавно, олюлявайки се. Погледът му се фокусира върху тъмната фигура на двадесетина метра от него, и очите се присвиха леко, за да забележи пълните с кръв очи, които блестяха под милувките на алената луна.
В следващия миг Маркъс успя да реагира навреме. Точно преди тюркоазеният лъч да удари гърдите му, Монтагю протегна ръцете си напред и, предпазвайки се с тях, една златиста сфера го обгърна и защити от нападението. Те, извити напред, потрепваха болезнено, а стиснатите устни шептяха с мъка думи на старинен, непознат на Луциус, език. Беше затворил очи, за да не позволи на съзнанието да го предаде, да не позволи на Малфой да премине защитата му.
Изумрудения лъч отслабна и се загуби в дим, когато Луциус свали бавно пръчката си. Маркъс, чувствайки го, прекъсна защитата, която изцеждаше толкова бързо силите му, и падна беззащитен на колене на тревата, без да има силата и желанието да се изправи.
Нещо в мен трептеше неприятно. Той отказваше да се дуелира, единствено защитаваше себе си. Аз знаех, че това не беше редно, знаех, че не трябва да става така. Исках истински противник, исках някой, който да обвиня за твоите грешки, някой, който да получи твоята присъда… Исках някой, който щеше да го отрече… и който щеше да я понесе. Някой, който щеше да реагира на омразата ми… Не този, който щеше да я приеме мълчаливо…
Секунди по-късно Монтагю вдигна главата си и очите му се впиха в Луциус. Те потъмняха неистово и слидеринецът се изправи бавно и несигурно на крака. В душата му се роди гняв, неистов гняв… Но не този, за който копнееше противникът му…
Маркъс хвърли пръчката си в тревата и изрева:
-ХАЙДЕ, УБИЙ МЕ! НАЛИ ТОВА ИСКАШ, НАЛИ ТОВА ИСКАШ, ЗА ДА СЕ УСПОКОИШ? ДА, АЗ НАРАНИХ РЕДЖИНА, ДА, НАПРАВИХ ГО! АЗ СЪМ ВИНОВЕН ЗА ТОВА, КОЕТО В МОМЕНТА СЕ ИЗЛИВА ВЪРХУ ТЕБ! ЗАЩО ПРОСТО НЕ МЕ УБИЕШ? –Гласът му потрепна и той продължи бавно и тихо, уплашен от думите си.- Аз нямам какво да губя, ти защо залагаш нея, само и само, за да ми отмъстиш? Какво доказваш, Луциус? Какво се опитваш да докажеш?
Малфой не помръдна от мястото си, а лицето му дори не трепна. Той наблюдаваше хладно Маркъс, без да проговаря и без да реагира на думите му… Сякаш не ги чуваше, въпреки че те се забиваха дълбоко, болезнено в сърцето му, пречейки на ръката да се подчинява.
Няколко секунди остана загледан в лицето му. Луната обливаше треперещия от гняв и болка Маркъс, играейки в празните кадифени очи с цвят на шоколад.
Луциус не помръдваше, отказвайки да приеме думите му. Целеше единствено да ги остави да минат покрай ушите му, да ги остави безплътни да се реят из пространството…. Без да могат да го наранят.
Защото, вътре в себе си, Малфой знаеше че слидеринецът е прав. Вътрешно в себе си знаеше, че всичко това беше прекалено глупаво и опасно през призмата на чувствата.
И, въпреки това, не смееше да го приеме.
Трябваше да жертвам някого, за да можех да простя на теб… Трябваше да ненавиждам някого, за да не можех да мразя теб… Трябваше да нараня някого, за да не можех да посегна на теб…
Защото те обичах, защото те обичам и защото ще те обичам вечно… Защото трябваше да простя твоите грешки, за да можех да продължа напред… Защото трябваше да вярвам в теб… Иначе ти нямаше да съществуваш… А с теб щях да загина и аз…
-Вдигни пръчката си, Монтагю! –Процеди Луциус с повече злоба, отколкото можеше да съществува в човешкия глас.- Вземи я и се защитавай!
-Аз няма от какво да се защитавам, Луциус! Няма от какво! –Изсъска Маркъс, а очите му отново се напълниха с кръв.- Никога не съм заставал на пътя ти! А дори и да съм – не се страхувам от смъртта! Все пак, каквото и да направя, ако си решил да ме убиеш, ще го направиш. Тогава няма смисъл да те нападам!
В този миг лумна ново проклятие, което се сблъска право с гърдите на Монтагю. Той почувства как нещо сякаш започна да разкъсва органите му, бавно и болезнено, като с тъп нож. Болката се усили и запулсира в главата му, докато слидеринецът се опитваше да запази самообладанието си и да не се строполи отново на земята.
Присвивайки от болка очи, Маркъс проследи през замъгления си поглед, как Луциус излезе от сянката на дърветата и силуетът му се плъзна бавно към него.
Краката на Монтагю омекнаха и той отново се оказа на земята, впивайки нокти в рохкавата, влажна трева. Болката не отшумяваше, продължаваше да пулсира в забавения си ритъм по цялото му тяло, но очите бяха целеустремено-впити в лицето на бледния Малфой.
Когато крака на Луциус изникна пред лицето на слидеринеца, той го бутна леко и Монтагю се озова по гръб.
-Това е проклятието на Антонин Долохов. Може да те убие. –Леденият, тих глас на Луциус потрепери леко и заглъхна.- Вземи пръчката си, Монтагю, преди да е станало прекалено късно.
Зениците на Маркъс се разшириха и той разпозна силуета на Малфой над тялото си. Ръката се впи по-здраво в земята, а гласът потрепери:
-Не…
Болката рязко заглъхна, а Монтагю почувства тялото си като разпокъсано на хиляди парченца. От устата му струеше вадичка кръв, сигурен знак, че проклятието на Долохов беше покосило стомаха му.
Маркъс се повдигна леко, игнорирайки режещото напрежение в коремната област. Той се обърна по корем и се изправи на ръце, плюейки ядно кръвта, която беше изпълнила устата му. После вдигна глава към Малфой и се изсмя злокобно:
-Чувстваш ли се подлец, Луциус? Затова ли искаш да се защитавам, за да можеш да спиш спокойно тази нощ? –После се вдигна бавно, премрежвайки поглед от разтягането на наранените си коремни мускули. Когато срещна бездушните, безчувствени сиви очи, се усмихна леко и промълви.- Съвестта се обажда, не когато другият откаже да се признае за виновен… А когато ти самият престанеш да го смяташ за такъв.
Луциус проследи с поглед мъчителните му движения, а лицето му дори не трепна. Маркъс се наведе и, издавайки тих стон, стисна в ръката си магическата пръчка. Когато отново се обърна към него, разпери леко ръце и промълви бавно:
-Сега по-спокоен ли си за съвестта си? –Ръката му оцапа с кръв магическата пръчка и лепкавата течност проблесна пред погледа на Луциус. При препречващото проклятие, Монтагю беше разранил сериозно китката си и сега тя щипеше неистово, но вътрешните разкъсвания замъгляваха съзнанието му, така че Маркъс дори не го беше осъзнал. Той стискаше силно магическата си пръчка, сякаш ръката му беше невредима.
Луциус забеляза това и отсъди, че проклятието на Долохов беше нанесло сериозни щети върху организма на съученика му. Не изпита угризения от това, не изпита жал… В душата му не потрепна нищо… В онзи дълъг миг Маркъс не съществуваше… Той беше просто нещо, срещу което трябваше да се изправи Луциус, за да можеше да продължи напред…
Малфой следеше как пръчката в ръката на противника му трепереше. Надяваше се, че тя щеше да се насочи срещу него, че от нея щеше да излезе убийствен лъч болка, който, забивайки се в гърдите му, щеше да му помогне да вдигне по-лесно ръката си срещу Монтагю.
Колебаех се. За първи миг не бях сигурен, че всичко това е правилно. За първи път не бях убеден в действията и мислите си… За първи път се опасявах, че греша…
Не го съжалявах, той не искаше съжаление. Той се опитваше да ме научи на нещо, което май беше прекалено истинско, прекалено чуждо, прекалено непонятно за мен… и за нуждата ми да обвинявам другите за нашите грешки…
Наблюдавах всяко едно движение на тялото му, без да помръдвам, без дори да премигвам с очи. Бях се вцепенил от страха, че, може би, грешах, че, може би, бях живял в лъжа и заблуждение толкова дълго, че сега не можех да отсея истинското…
Не, не истинското… А това, в което вярвах аз…
-Къде изчезна увереността ти, Луциус? –Прошепна Маркъс.- Къде е сега, когато толкова много се нуждаеш от нея?
Не му отговорих, защото не исках да разбира, че думите му се ми се отразяваха… Че ме разубеждаваха, че ме раздвояваха, че ме объркваха…
За първи път света, в който безумно и безкомпромисно вярвах, се тресеше заплашително, а стените му се пропукваха бавно… с тих тътен…
Светът, в който ти беше жертвата, а ние с Монтагю – убийците. Светът, в който ти беше невинна, а нашите грехове ни разяждаха. Свят, в който копнеех да вярвам… Свят, който жадувах да контролирам… И да бъда контролиран от него…
-Няма да ме подведеш, Монтагю… -Беше единственото, което каза тихо, преди да изкрещи.- КРУЦИО!
В следващия миг помежду им се появи огнена стена, а проклятието се разби и потъна в дебрите й. За един кратък миг Луциус мерна ужасяващия гняв, изписан върху лицето на Маркъс… После то потъна в тлеещите пламъци…
Очертанията й се размиха бавно и тя се превърна в ужасяваща, огромна, огнена вълна, която всеки момент щеше да връхлети върху Луциус…
Не видях какво направи. Единственото, което мина през съзнанието ми в този момент, беше колко болезнено щеше да бъде…
Замислих се за смъртта, която се разливаше в огнени вълни пред лицето ми и щеше да ме застигне в следващия миг…
Помислих си за теб… За това как щях да те изгубя в тлеещата смърт, която щеше да ме покоси…
Осъзнах, че Маркъс беше създал силата, която щеше да ме покори… за първи и последен път…
През съзнанието ми преминаха всички онези неща, които не бях успял да направя, които не бях успял да кажа и променя… За които винаги се бях оправдавал, че не съм имал време… А, в действителност, никога не съм имал силата…
Премълчаното щеше да умре с мен… Съдбата, която сам му бях отредил…
Тлеещите вълни опожаряваха тревата на сантиметри от тялото ми… А аз не можех да се предпазя… Не исках…
Пред възможността да умра виждах толкова много истини… Разбирах толкова много неща, които бяха останали неясни през годините…
За баща си, за Ерин, за семейството…
За Рудолфус, за Белатрикс, за приятелите…
За теб… Дори за теб…
Усмихнах се… Явно това беше съдбата ми… Явно това беше цената на грешките… и на любовта ми…
Щях да я понеса с вдигната глава… и ясното съзнание, че, колкото и да съм ви наранявал… всички, които бяхте с мен през годините… винаги съм вярвал, че го правя за ваше добро…
Рудолфус, когото толкова пъти бях предавал… защото вярвах, че моите грешки ще го предпазят от чуждите…
Нарциса, чиито живот стъжних насила… за да не допусна да я залъгвам, както го бях направил преди…
Скарлет, която трябваше да стане изкупителната жертва на едно приятелство… и на една любов…
Маркъс, който трябваше да плати цената за грешките си… без да зная, че той отдавна се беше разплатил със съдбата…
Ерин, чийто пътища препречвах със замах… защото вярвах, че проклятието ще я убие… без да знам, че точно моите прегради я задушаваха…
И теб, Реджина… Теб, която обичах през цялото това време… Теб, за която примирах, за която страдах и тлеех с всеки изминал ден… Такава, каквато беше… Невярна в чувствата си, чужда в мислите, несигурна в себе си, объркана в света, който деляхме…
Свободолюбието ти, което ни разделяше… Болката, която ни привличаше… Чуждата кръв, която ни опияняваше…
Която обичах за това, което бяхме… И което никога нямаше да бъдем отново…
Теб, блуднице… Теб, която обичах приживе… И която ще обичам в смъртта…
С колко болка плащам за любовта ти?... И след като изгубя живота си, какво ще поискаш?
Вече нищо не остана, Редж… Нищо, което да мога да ти дам… Нищо, което да жертвам, за да те имам отново… Нищо… Останаха едните думи…
Обичам те…

Луциус изчезна в пламъците, падайки на колене, с мъртъв поглед, впит в луната… Единствената свидетелка на последния му дъх… Единствената публика на последната му реч… и единствената съдница на последния му миг…

Глава 97
In Memoriam...
Още не съм мъртъв, красавице… Докато горя за теб, земята не е способна да погълне душата ми…

Викът му заглъхна бавно, а чувствителността на тялото ми изчезна. В първия момент реших че кръвта е замръзнала в жилите ми, но, когато дъхът ми секна учестен и насечен, осъзнах че…
Луциус отвори рязко очи и те се впиха в Маркъс, който се строполи на земята, сякаш на забавен каданс. Зениците на Малфой се разшириха от изумление и той остана безжизнен.
Тогава осъзнах, че не бях мъртъв, че всичко, което си мислех, беше само плод на въображението ми.
Огнената вълна се беше плъзнала по тялото ми, но леко, безболезнено, без да ме наранява, без да ме убива…
Просто бях завършил преждевременно живота си… Без да знам, че нямах повод да го правя.
След като мигът на потрес отмина, Луциус се затича към Монтагю и му помогна да се изправи. Слидеринецът едва се държеше на краката си от изтощение.
Маркъс беше направил нещо, което никога не беше и предполагал, че е във възможностите му. Беше създал Те Деум, древен магьоснически щит, достатъчно силен, за да погълне в себе си Непростимо проклятие… Едно митично, легендарно заклинание, което толкова хора определяха като невъзможно и лъжливо…
Историята на Те Деум датираше от векове, описвано в някои стари летописи и мемоари.
Но Маркъс не знаеше за тях. Не знаеше какво беше направил и как. Криейки лицето си с ръце, той само беше очаквал проклятието на Луциус да го застигне. Беше почувствал странна безтегловност, а викът му беше последвал неконтролируемо създаването на щита. Неща, които Маркъс беше предизвикал несъзнателно.
Огънят не беше истински огън. Не беше опарил кожата на Луциус, не беше го наранил…
Беше замразен, същия, който бяха използвали някога в средновековието вещиците, покосени от смъртната присъда на мъгълите. Същият, но много по-силен, много по-истински, много по-дълбок…
Магията за замразяване на огъня беше само опит за пресъздаване на Те Деум, щитът, който може да бъде предизвикан само от този, който приема чуждата присъда… който приема чуждата вина, който приема чуждата болка… Човек, който е способен да жертва всичко за друг, който би се разочаровал от себе си, само и само, за да продължи да вярва в другите…
Всички тези неща бяха непознати на света. Неща, които историята криеше в кървавите си страници… Качества, които не можеха да се създадат насилствено…
Затова и голите листа не можеха да родят истинската вяра. Затова силата не можеше да предизвика истинския щит. Затова желанието не беше достатъчно. Заклинание, предвещаващо краха… Защото в пепелта му се раждаше и в пепелта му умираше… Защото човекът, който можеше да създаде този щит, беше човекът, който беше готов да дари живота си за вярата. Човекът, който го беше направил отдавна… и който би го направил отново…
Защото, когато един притежава качествата… смъртта тече във вените му още от началото… отброявайки с пулса времето до гибелта му…
Защото този, който е способен да обича… да обича силно, да обича безрезервно, да обича безкомпромисно, да обича истински… никога няма да е подвластен на живота… никога няма да го цени… и никога няма да го притежава…
Маркъс нямаше как да го знае, аз също… Всичко се изясняваше, едва след като беше станало част от миналото…. Всичко… Не бяхме подвластни да го променим… Не бяхме подвластни да го приемем… И да разберем, че то беше част от нас. Част, която ненавиждахме в безнадеждността й… В чувството, че бяхме слаби… В чиято сила губехме парченце от себе си всеки път…
-По дяволите! –Изсумтя Луциус, влачейки Маркъс към прага на къщата. Остави го да се свлече по студения бетон и за миг се замисли какво да прави. Не беше очаквал всичко да протече по този начин, сега дори не му беше останало желанието да нарани Монтагю. Представяйки си, че умира, Луциус беше преживял шок, който го беше пречупил. Сега всичко му се виждаше различно, дори ненавистта към Маркъс сякаш беше изчезнала.
След като се осъзнах, сякаш разбрах много неща, които мислено бях пропускал преди.
Толкова много грешки и толкова много болка.
Замислих се колко просто беше всичко. Колко лесно можехме да се спасим… Без да знаех, че беше прекалено късно за угризения и прекалено рано за съболезнования…
В онзи миг… пред лицето на смъртта… аз бях станал свидетел на своите грешки и ценител на чуждия живот…
Не обвиняващ другите и молещ се за собственото избавление от гибелта… Не както се случваше с другите…
Там беше разликата, аз се бях променил… Ти щеше да се промениш… И никога нямаше да го имаме отново… Защото нямаше да го позволим…
Луциус се свлече на бетона до Маркъс и се сви, криейки лицето си с ръце. Всички мисли, които минаваха през главата му, бяха прекалено различни, сякаш чужди… които той не можеше да приеме за истински, преди да приеме новата си същност…
Чувстваше учестения дъх на Монтагю и сивите му очи отвреме-навреме се спускаха към него, гледайки го с някаква смесица от недоверие, учудване и страх… Дори страх.
В същото време Маркъс се чувстваше изцеден. Не можеше да се вдигне на крака, не можеше да промълви нещо, защото устата му беше пресъхнала. Беше затворил очи, защото цветовете пред погледа му се сливаха и размиваха в ужасяващи гами на нощта. Сякаш му се виеше свят, въпреки че не се чувстваше объркан… Просто уморен…
Едва десетина минути по-късно, Монтагю намери сили да се поизправи и да седне до Луциус, проследявайки ужасеният му поглед към нищото. Устните на Маркъс се присвиха от временното неразположение, а после от тях излезе тих, насечен шепот:
-Извинявай за… това…
Луциус не се обърна към него. Страхуваше се, че тогава, толкова несигурен в правотата си преди, толкова объркан от мислите, ще направи грешка с Маркъс.
Защото Малфой си налагаше да го мрази… Тогава в душата му нямаше омраза. Всичко беше изчезнало с шока и потреса от чувството за смърт… за безнадеждност… за завършек… на всичко.
Старите чувства отекваха глухо, тихо, сякаш през шепот в душата му, но Луциус се стремеше да ги игнорира. За първи път той усети, че разумът му можеше да управлява омразата и любовта му… За първи път беше сигурен, че можеше да ги контролира, знаейки колко опустошителни бяха били в предишния му живот…
За първи път усещаше силата да направлява чувствата си… При следващата грешка, щеше да боли повече… Защото Луциус щеше да я е допуснал съзнателно…
-Аз не знам… какво… -Започна Маркъс, но не довърши. Лицето на Луциус се беше изкривило от напрежение.
-Това беше…
Нямах време да довърша…
В един кратък миг вълчи вой огласи околността, а погледът ми се впери към стените на къщата. За една секунда мернах огромното, космато тяло, което полетя надолу с ръмжене. Стиснах силно ръката на Монтагю и го дръпнах назад към градината, точно преди съществото да се сблъска с бетона, където допреди секунди бяхме стояли ние.
Изправих се бавно, чувствайки мократа трева с пръстите си. Същото направи и Маркъс, по-болезнено и по-противоречиво движение…
Очите ми се впиха в тялото. Кучешки лай огласи съзнанието ми, но аз не му обърнах внимание, защото не можех да го чуя. Ужасът беше прекалено силен…
Пред погледа ми чудовището потрепери зловещо и ноктите му се впиха в студения бетон. Изправи се бавно, ужасяващо, несигурно, с раздиращо и приглушено ръмжене. Жълтите му очи, се впиха в моите, и разкървавената му муцуна се изви заплашително, разкривайки дългите, остри зъби.
Дълбоко в себе си знаех, че в следващия момент ще ни нападне. Не знаех как щях да го отблъсна, как щях да спася себе си и Маркъс, който беше прекалено слаб, за да се защитава.
Един лъч обви тялото му и чудовището се изви болезнено със скимтене.
В този миг черно куче прелетя от прозореца на втория етаж, който върколакът беше счупил преди секунди, и заби зъбите си във врата му. Изскимтя леко, когато чудовището го хвърли към стената и то се отблъсна от нея, падайки безпомощно на бетона.
-Дяволите!
Прошепнах, наблюдавайки как черното куче се трансформира пред очите ми в окаян на вид грифиндорец, който беше…
-Блек!
Но не успях да довърша, защото лъчите на луната се бяха скрили съвсем.
Очите на Луциус се впиха в небосклона и сърцето му потръпна. Очертанията на месечината едва си личаха от черната сянка, която падаше върху нея.
-Затъмнение. –Прошепна тихо Маркъс, а погледът му хладнокръвно обгърна небето от катранено кадифе.
-Как влияе то на върколаците? –Процеди Луциус, проклинайки се, че никога не беше слушал в час по Защита срещу Черните изкуства.
-Имаше нещо за паника и ужас. –Промълви бавно Маркъс наблюдавайки гърчещото се космато същество.
-В момента аз изпитвам паника и ужас. –Отвърна Луциус, присвивайки очите си срещу опасността. Осъзнавайки колко близо беше смъртта, той беше върнал предишното си хладнокръвие.
Изправи се леко и подаде ръка на Маркъс, насочвайки пръчката си към треперещото същество на върколака.
-До колкото помня… се казваше да не се приближаваш до тях. –Промълви Маркъс, чиито дъх беше секнал от болезненото изправяне.
-И да не беше лунно затъмнение, пак нямаше да се приближа… -Изръмжа Луциус, впивайки очите си в тези на животното.
То се беше изправило и сега обгръщаше с поглед и с ръмженето си трите момчета, които го бяха наобиколили.
Сириус се беше облегнал на стената и едва дишаше на няколко стъпки от чудовището. Луциус се взираше в жълтите очи на животното и мислено проверяваше шансовете да го обезоръжи. Маркъс в това време се взираше с безумно спокойствие, сякаш отказал да се бори със съдбата.
-Блек, махни се оттам… -Изръмжа ниско Луциус, без да прекъсва очния контакт с чудовището, което явно го беше възприело като най-голяма заплаха.
-Мълчи, Малфой. –Изсъска Сириус.- Познавам го, по-добре вие се пазете.
-Не го познаваш по време на затъмнение. –Прошепна Маркъс и точно в този момент върколакът се обърна и скочи по посока на Сириус.
-ПРОТЕГО! –Изкрещя Луциус, точно преди ноктите на Ремус да се забият в рамото на Сириус.
Върколакът се отблъсна от невидимата преграда и падна с глух удар на земята. Разтръсквайки глава от недоумение, той се изправи на два крака и воят му отекна в тишината на нощта.
-Сега вече трябва да се омитаме. –Прошепна Луциус, разбирайки прекрасно, че в следващия миг, върколакът щеше да се нахвърли върху тях с Маркъс.
-Мисля, че си абсолютно прав. –Кимна бавно Маркъс и направи крачка назад, но се спъна и полетя към земята.
-По дяволите! –Изсъска Луциус и застана пред Монтагю, точно преди Ремус да скочи върху му.
Почувствах ноктите му да се забиват дълбоко в тялото ми и режещата болка. Топла течност обагри мантията ми, а аз стиснах очи, за да неутрализирам чувството, че мускулите ми се разкъсват бавно.
Нещо отблъсна върколака от мен и аз отвърнах поглед към двете черни фигури, които минаваха по поляната. Чух вика ти, малко приглушен от замайването ми. Знаех че си някъде наоколо, не знаех къде и защо. Изпитах страх, че следващият удар щеше да е предназначен за теб.
Светна червена светлина и чудовището падна обездвижено встрани.
Сириус, който отново се беше трансформирал в голямо, черно куче, се затича към двете фигури и следващият червен лъч се заби право в гърдите му, отблъсквайки го на няколко метра. Също толкова безпомощен, като върколака.
Очите ми се присвиха срещу фигурите. През разфокусирания си поглед разпознах лицето на Рабастиан Лестранж, лицето на другия беше скрито от катранена качулка, която той бавно свали.
-Кароу! –Изсъска Луциус, опитвайки се да се изправи на ръце. Китките му се огънаха от парещата болка в рамената и той се стовари отново на мократа трева.
Изправи леко пръчката си, готов да го прокълне, но кракът на Идън притисна силно китката му, чупейки я. После се наведе и захвърли пръчката встрани.
-Я виж ти… -Засмя се злобно Кароу.- Един върколак, едно куче, един Малфой и едно момиче. –Погледът му беше плъзнал към Реджина, която стоеше втрещена на няколко метра от вратата на Къщата на Крясъците.- Някаква веселба, на която не съм бил поканен.
Вдигнах по-високо пръчката си, треперейки от ужас. Кучето беше върнало предишния си лик и сега тримата, на които най-много бях държала в живота си, лежаха безпомощно, обезоръжени и заплашени от един смъртожаден.
С ъгълчето на очите си следях потрепващото в тъмнината тяло на Маркъс. Той беше останал извън полезрението на Кароу и беше извадил бавно пръчката си. Сърцето ми се свиваше, докато наблюдавах парализирания Сириус и теб… За първи път повален в тревата… Без магическа пръчка, без сила дори да се изправиш. Кръвта ти беше оцветила тревата в алено, а очите ти се присвиваха безпомощно, сякаш всеки момент щеше да се предадеш.
Реджина замахна с пръчката си, но Идън отби заклинанието й с едно движение.
-Експелиармус! –Извика и хвана пръчката й в ръцете си. Погледът му, насмешлив и пренебрежителен, се спусна по телата на учениците, които го бяха наобиколили. Сякаш трепереше от желание да ги измъчва, всеки по отделно, само за да види болката и страданието им.
Рабастиан до него си беше лепнал ухилена физиономия. След като забеляза безпомощността на Луциус, се засмя грубо, чувствайки лекия, тръпчив вкус на мъстта.
Мразеше ги, мразеше ги до един. Чувството, че всеки момент можеше да ги повали, го караше да се възгордява и потъмняваше съзнанието му.
-Луциус, приятелю. –Изсмя се злобно Идън, приближавайки се бавно към Малфой, насочвайки пръчка към обездвиженото му тяло.- Откога не сме се виждали?
-Сигурно откакто те победих, плужек такъв! –Изсъска Малфой и отново се опита да се изправи, но тялото му изневери за втори път.
Почувствах страха в цялото си същество, наблюдавайки как Идън замахва с пръчката си. Усетих, че можех да те загубя. Не можех да си го позволя… Не можех, защото с теб щях да загина и аз…
-НЕ-Е-Е-Е-Е-Е! –Изкрещя Реджина, а ръката на Кароу се спря във въздуха. На лицето му се появи злокобна усмивка, докато той се приближаваше с бавни крачки към момичето.- Не го докосвай! –Изсъска тя, когато смъртожадният се оказа на няколко метра разстояние от нея.
-Отново се срещаме, Флинт! –Засмя се ужасяващо.- Не ти ли втръсна да наранявам момчетата, които кръжат около теб, опитвайки се да те защитят?
Не успях да отговоря. Горчивото чувство ме обля и аз знаех, че той е прав. Знаех, че отново щеше да се случи, по-страшно, по-зловещо… Този път нямаше да има кой да ви спаси, този път не…
-Май е време ти да си платиш за всичко, не мислиш ли? –Изсъска злобно Кароу, вдигайки пръчката си срещу Реджина.
В този кратък миг Маркъс замахна със своята и Идън се стовари няколко крачки назад. Луциус се възползва от това и долази до мястото, където беше паднала неговата пръчка.
Сърцето ми потръпна, виждайки как Кароу се изправя, по-вбесен, с по-безумен поглед от всякога. Почувствах болката в себе си, а викът ми се огласи в тишината.
-СЕВАНТЕЛУС!
-АВАДА КЕДАВРА!

Затворих очи, впивайки нокти в лицето си и изкрещях, без да мога да се въздържа. Паднах на коленете си и ги разраних. Болката ме обгърна, ръцете ми потрепериха, сърцето ми се сви, а устните се извиха.
Отворих очи, чак когато осъзнах, че всичко беше свършило. Насълзени се впериха в окървавеното и безжизнено тяло на Маркъс и лазейки, се добрах до него.
Шоколадовите очи бяха изцъклени-ужасяващо и контрастираха на обляното в кръв лице.
Прокарах ръце под врата му и го притиснах към себе си, без да мога да въздържа вика и сълзите си.
Тялото му потрепери и аз оставих през сълзи главата му в скута си. Очите се присвиха меко, крайчетата на устните му се извиха в болезнена усмивка.
Докоснах с пръсти устните му, а сълзите ми закапаха по лицето му.
-Още не съм мъртъв, красавице… Докато горя за теб, земята не е способна да погълне душата ми…
Думите, които щяха да изсека на каменната плоча… Които щяха да горят вечно… както той щеше да живее завинаги в мен… и в сърцето ми…
Гласът му потрепери предсмъртно, а аз се наведох и впих устните си в неговите. Почувствах вкуса на кръвта му и стиснах очите си по-силно, молейки го да остане…
Отнех последния му дъх…
Тялото му изстина в ръцете ми… Бавно, спокойно… Сякаш беше щастлив… Сякаш беше го притежавал… Дори и за миг…
Дъхът му секна бавно, постепенно-заглушаван от болката…. Тялото му беше мъртво… душата - не…
Когато отделих устни от неговите, сълзите размиха погледа ми… Взирах се в студените му, мъртви черти… Докосвах ледените му устни и съзерцавах меките му очи…
Единственият, който беше до мен от началото… Единственият, който не ме беше предал… Единственият, който беше останал, въпреки че вече принадлежеше на друг свят…
Стоеше над тялото му с часове. Аз се бях изправил бавно и не можех да отделя погледа си от теб. Болката ти ме обгръщаше отново и отново, на приливи и отливи, всеки път все по-силна, все по-неконтролируема, все по-истинска…
Видях как Сириус се изправи леко и понечи да се приближи към теб. Спрях го с поглед, уплашен, че той можеше да прекъсне болката ти…
Стояхме обездижени, мълчаливи… Без да имаме правото да сме тук, без да имаме правото да сме свидетели на болката ти…
Сърцето ми се свиваше отново и отново, наблюдавайки усмивката му… Очите му… сякаш беше жив… Един последен миг жив…
Едва сега осъзнавах какво беше Маркъс за мен… Едва сега осъзнавах колко силно го обичах, колко много държах на него, колко му бях благодарна…
Колко истински, колко верен беше на любовта си…
Колко пъти се беше жертвал за нея, колко пъти се беше проклинал, че ме обича…
Колко много го бях наранила, как никога не се беше научил да ме съди за всичко…
Колко ми беше прощавал, колко пъти се беше опитвал да ме намрази…
За кого беше живял, за кого беше умрял…
Чие щастие беше оцветил с кръвта си…
Колко недостойни бяхме да го притежаваме…
Колко недостойна бях да го обичам… и да бъда близо до него… един последен път…
Колко болка, колко отрова беше поглъщал в душата си… за мен и за мен отново…
Как никога не го бях осъзнала… и никога нямаше да мога напълно…
Колко различни бяхме с теб от него… Колко по-глупави, колко по-слаби, колко по-изкуствени…
И как никога нямаше да можем да го променим…
Сърцето ми удряше бавно, а всеки нов удар, беше поредната слабост, поредната капка болка, поредната капка отрова…
Свиваше се леко и кървеше…
Защото знаех, че не съм била достойна.. въпреки че го бях притежавала…
Знаех, че съм го отхвърлила… защото не съм била способна да го оценя…
Защото не съм била достойна да го притежавам…
Защото не съм била… За разлика от него…
Пръстите й потрепериха, докосвайки леко клепачите му. Свалиха ги леко, внимателно, прощавайки се за последен път с чертите му, за последен път с очите му… за последен път с него…
С треперещи ръце отдели кръстчето от врата му… Среброто, оцапано с кръвта му, украси врата й… Алените й ръце докоснаха устните му, а сълзите й потекоха по студеното му лице, когато прошепна бавно в ухото му:
-Тихо, Марк, тихо… Още те обичам… Всичко вече свърши… не съм способна да те нараня отново…
Ръката й помилва страните му, а тъжна усмивка озари лицето й…
-Сякаш никога не съм била достойна да те имам… -Прошепна с тих, насечен глас.- Не си мисли, че ти не си бил… Аз не бях…
Докосна с устни неговите и се изправи бавно, облягайки се на стената зад себе си, за да не се строполи.
Очите ми се взряха първо в Сириус, после в теб… Почувствах за първи път истинската болка, истинската загуба, истинското чувство, че обичам…
Почувствах какво му бях причинила… Какво причинявах на теб… Какво щях да причиня на Сириус…
Почувствах се слаба, ранима, уплашена… Цялата отрова се беше върнала в кръвта ми… Там, откъдето тръгваше началото й…
Аз отново бях там… Отново ви наранявах, отново ви обичах, отново ви убивах… Един последен път… Защото повече нямаше да го позволя…
Луната огря лицето и катранените ти очи, които се впиха до болка в моите… Размити от сълзите, от болката, която таеше в душата си тогава…
Разбрах, че нямаше да бъдем същите отново… Че нямаше да имам силата да мразя, ти нямаше да имаш силата да обичаш…
Обърна се и с бавни крачки изчезна в тъмнината… Видях те за последен път… За последен път истинска, за последен път обичана, за последен път жива…
Бъдещето беше просто съществуване… за спомените…
Миналото беше обвито в болка и ужас… за случилото се…
Ние бяхме просто пасажери на живота… Никога нямаше да го управляваме отново… защото бяхме запратили собствените си души в бездната на несъществуващото, на миналото…
А бяхме някога…
…каквито нямаше да бъдем повече…

Глава 98
Щяхме ли да можем да възкръснем от пепелта... отново...?

Луциус вдигна поглед към Сириус, който се беше подпрял на едно дърво и едва дишаше.
-Добре ли си? –Попита Малфой, но грифиндорецът не отговори.
Той беше видял как се беше развило всичко. Беше видял как Маркъс се строполи след атаката на смъртожадния. Как Малфой беше заправил по него непростимо, смъртно проклятие.
Едва сега Сириус осъзна какво се беше случило. Осъзна, че Луциус беше убил… Стоеше до убиец…
Очите на Блек се оцъклиха срещу слидеринеца и той потрепери конвулсивно. Лицето на Луциус пазеше стоически-хладнокръвното изражение, сякаш току-що не беше убил човек, сякаш току-що не беше видял как два трупа падат пред погледа му, сякаш току-що Реджина не си беше тръгнала…
Самият Малфой гледаше да не се замисля над последните събития. Знаеше, че след това всичко щеше да се промени, но целеше да не се отдава на чувствата. Точно в този миг беше повече от важно беше да запази самообладанието си, защото, ако допуснеше и за секунда да бъде повлиян от емоциите, това можеше да му струва цял един живот.
Виждах с периферното си зрение как ме наблюдаваше Сириус… със страх, ужас, паника и шок. Опитвах се да го игнорирам, за да не възприема неговия начин на мислене, за да не възприема себе си като убиец…
-Експекто Патронум! –Промълви Малфой бавно и от пръчката му изскочи сребърна пантера, която се изви грациозно и, обръщайки се към него, изръмжа ужасяващо.
Срещайки сивите му очи, покровителят се обърна и, с бързи, елегантни скокове изчезна в подножието на хълма.
Луциус се обърна към Сириус и попита тихо:
-Върколакът да не е Лупин?
В този момент един величествен елен се появи пред тях и склони глава, наблюдавайки създалата се ситуация. После се изправи и се взря въпросително в Блек. След една секунда на мястото на елена се беше появил задъхания, ужасен Джеймс, чийто поглед шареше по телата на двамата убити и поваления Ремус.
-Мерлин… Какво е станало?
Сириус извъртя очи към него и процеди:
-Изпуснах Ремус, това стана! Виж… -Прошепна после ужасено. За първи път имаше чувството, че всичко това се беше случило по негова вина, по вина на Мародерите.
-Върколакът няма нищо общо. –Промълви Луциус бавно.- Не беше той виновен.
-Ами кой? Ти… Ти беше! Ти го уби! –Изсъска Сириус.
-Защото иначе щеше да убие нас! –Процеди Луциус, а Блек го изгледа с някаква смесица от почуда и несъгласие.
-Как така щеше да ни убие? Кой-кого? –Не разбра Джеймс.
-Идън Кароу е смъртожаден. Беше. –Обясни лаконично Малфой и се обърна, приближавайки се към тялото на Монтагю, и приклекна до него, допирайки ръка до сънната му артерия, за да се увери, че е мъртъв. Сведе леко глава, получавайки отговора, и остана клекнал до трупа, проклинайки се че се беше оказал прекалено слаб, прекалено бавен, прекалено предсказуем…
-Чакайте… Те мъртви ли са? Какво се е случило? –Потрепери Джеймс потресен, но другите двама сякаш не го чуха.
-Ти пък откъде знаеш? –Погледна го недоверчиво Сириус, без да смее да помръдне от мястото си.
-Не съм смъртожаден. –Отвърна тихо Луциус на скритият въпрос, който беше впил в думите си Блек.
-Оу, извинявай! –Ядоса се Сириус, изнервен от създалата се ситуация.- Идваш тук, дуелираш се с Маркъс (като имаме в предвид отношенията ви)… -Гласът му секна при споменаването на покойника, а сините му очи се изцъклиха леко.- …появяват е някакви хора, ти убиваш единия, знаейки че е смъртожаден… и ми казваш… казваш ми, че нямаш нищо общо с Волдемор! Чистокръвният Малфой, чиито родители са в Черния Орден… твърди че… -Не успя да довърши от вълнение, гняв и болка.
Луциус не отговори. Очакваше всеки момент да се появи директорът. След него щяха да са учителите, цялото училище, после министърът на Магията, репортерите…
Дименторите…
Магисъбора…
Азкабан…
Не знаех какво щеше да се случи с мен, нямаше как да знам. Всичко беше обгърнато в мъгла, аз не исках и да пристъпвам през пелените й. Тогава единственото, което знаех, беше, че трябваше да изпия отровата, трябваше да я погълна, ако исках някога да мога да преживея всичко… да продължа напред… и да си простя…
Сириус откъсна погледа си от Луциус, сякаш той беше заразен, сякаш беше жалък, нисш, опасен и недостоен. Обърна се към Джеймс, който проверяваше състоянието на върколака, треперейки от напушващото чувство за вина.
-Ти по какъв повод реши да се явиш? –Попита го безжалостно.
-Видях покровителя и се досетих, че нещо се е случило. –Отвърна глухо Потър, галейки виновно козината на приятеля си.
-Е, ти къде беше, че си го видял? –Възкликна Сириус. Знаеше прекрасно, че пантерата на Луциус беше насочена от него право към кабинета на Дъмбълдор, каква ли работа можеше да има там Джеймс?
-Аз бях… на езерото… с… -Започна, изчервен Потър, но нечие появяване го прекъсна.
Погледите на всички се насочиха към Петегрю, който изглеждаше доста зле – по лицето му личаха белези от нокти, а дъхът му беше силно-учестен.
-Добре ли си, Опаш? –Попита го бавно Сириус. Преди полунощ, преди Ремус да обезумее, те тримата бяха стояли спокойно в Къщата на Крясъците. Впоследствие затъмнението беше предизвикало бяс у върколака и Питър беше станал първата му жертва. След като Блек се беше убедил, че е добре, и беше побързал да скочи през прозореца, за да хване беглеца-чудовище.
Питър кимна, следейки потресено трите безжизнени трупа и раните по телата на Сириус и Луциус.
-Какво се е случило?
-Не знам всичко. –Отвърна Сириус и посочи с пръст Малфой.- Той изпрати „Авада Кедавра” към смъртожадния, аз се опитвах да спра Лун, който май е обездвижен. А Маркъс… Маркъс е…
-Мъртъв. –Довърши студено Луциус и се изправи.
Точно в този момент Албус Дъмбълдор изникна задъхан, а след него и ръководителите на четирите дома. Директорът спря погледа си на всеки един от присъстващите, после замръзна върху Луциус, който се обърна с лице към тях. Макгонагол скри устата и ужаса си с ръце, а Слъгхорн потрепери видимо.
-Какво се е случило тук? –Попита Албус бавно, но никой не отговори, защото се чу рязко „пук” и министърът, Алберт Фийлдс, изникна от нищото.
Той беше нисък, русоляв магьосник на около петдесет години, с ясносини, пронизващи останалите, очи и тънки, бледни устни.
-Здравей, Албус, много е тъжно, че се виждаме по такъв печален повод. –Стисна ръката на директора министъра.
-Прав си, Алберт, въпреки че аз още не съм разбрал какво се е случило… -Кимна Албус, обръщайки се към учениците.- Ремус Лупин е жив, нали?
-Нищо му няма. –Кимна Джеймс, още тресящ се от ужас.
-Кой е той? Мъртъв ли е? –Кимна министърът към Идън.
-Да. –Отвърна бавно Луциус, издържайки погледа му.
-Кой го уби?
-Аз.
Изкарах няколко минути, търпейки срама и вината си. Погледите им, пълни с недоумение и съжаление, ме караха да треперя невъзвратимо. Очите им ме изпиваха бавно, а мислите ми препускаха към всичко, което предстоеше да се случи.
-Да приключваме преди да са пристигнали репортерите. –Проговори първи Алберт и се приближи бавно до Луциус, поемайки пръчката му. Замахна със своята и тежки вериги прорязаха кожата на слидеринеца. После замахна с пръчката на Луциус към небето и промърмори.- Приори Инкантатем! –Покровителят на Малфой се стрелна в бяг към кадифения небосклон, осеян с блещукащи звезди.- Поне разбрахме кой е изпратил вестта. Пре-Приори Инкантатем! –Промълви отново и глухо отекна викът на Луциус „Авада Кедавра”. Зелен лъч разцепи мрака и умря в звездите.
-Непрост-тимо проклятие… Луциус… -Възкликна потресен Слъгхорн, следейки ученика от своя дом.
Малфой кимна бавно, без да свежда поглед надолу.
-Но… защо, Луциус? –Едва успя да прошепне Минерва.
-Защото иначе щеше да убие нас. –Отвърна й бавно, а гласът му дори за миг не потрепери.
-Идън Кароу ли уби Маркъс? –Попита Дъмбълдор, а във ведрите му очи заигра тъга.
Луциус кимна отново и сведе главата си надолу.
В този миг отново се чу пронизително „пук” и на поляната се появи Дейвис Монтагю. Той набързо огледа хората около себе си, и, с треперещи устни, се спусна към трупа на брат си.
-Марк… Марк… Не, не… Не може да е истина… -Шептеше, ужасен, притискайки кървавото тяло на брат си към своето. В очите му играеха сълзи, които не удържаше, шептейки в ухото му.- Не знаех… Не мислих, че някога… Аз…
-Ако не беше оставил Кароу да го пребие преди години, сега нямаше да стигнем дотук. –Изсъска Луциус, а напиращото чувство за гняв към наследника на рода Монтагю вече беше на път да прелее.
Малфой беше в курса на Маркъс, познаваше го още от началото. Някога беше ги засичал с Реджина, някога беше разговарял на общи теми с него.
Помнеше колко сериозно беше пострадал Маркъс от дуела със седмокурсника тогава Кароу. Помнеше разказа на Рудолфус, който го беше спасил от лапите на Идън.
Кароу беше платил сериозно за дуела и за използването на Черна магия. Още тогава Луциус се беше досетил, че бъдещето му беше в редиците на Волдемор.
Оттогава датираше желанието за мъст на седмокурсника към по-малкия брат на приятеля си.
Самият Дейвис беше присъствал на дуела като секундант на Идън. Беше се надсмивал над краха на брат си, беше го позволил…
Защото беше смятал, че това е каляване за бъдещето му на смъртожаден… Без да знае, че Маркъс никога нямаше да се присъедини към Волдемор… Дори да имаше още един живот…
Кадифените очи на Дейвис се впиха болезнено в мен. Сякаш за един миг виждах Маркъс, но един друг Маркъс, не този, когото познавах, а неговата пълна противоположност…. Пълна с гняв, ненавист, смърт дори…
-Ти си го убил! –Изсъска ядно и се изправи, отпускайки грубо тялото на брат си да падне на бетона.- Ах ти, мръсни кучи сине…
-ПРОТЕГО! –Викнаха няколко човека в хор и от слятото заклинание летящия към Луциус Дейвис, се блъсна с огромна сила в каменната стена на Къщата на Крясъците.
-Да не си помръднал, Дейвис! –Изсъска министърът, без да сваля пръчката си от Монтагю, който се свлече на земята.- Какво имаш в предвид? –Попита го студено, когато смъртожадният се изправи.
-Винаги е мразил брат ми заради Флинт! Винаги! –Изрева разгневен.- Като нищо да го е довел тук, за да се дуелират!
-Истина ли е, Луциус? –Попита бавно Дъмбълдор с треперещ глас.
Присвих устни срещу собственото си чувство за вина, собствената си гузна съвест… Нямаше път назад…
-До последната дума. –Отвърна Малфой хладно.- С изключение на едно… Не аз убих Маркъс, а Идън, приятелят му смъртожаден!
При последната дума, на която Луциус наблегна, всички на поляната потрепериха и погледите се плъзнаха от задъхващия се Дейвис към привидно-спокойния Малфой. Опитваха се да разберат кой от тях лъжеше и кой – не.
-Да не ме обвиняваш, че съм смъртожаден, Малфой? –Процеди яростно Дейвис.- Мен, ръководителя на Отдел Международни Отношения? Нима смяташ нашият министър е способен да наеме смъртожаден? Нима обвиняваш самия господин Фийлдс в поддръжничество на Онзи-който-не-бива-да-се-споменава?
Това беше краят, знаех го. Настройвайки министъра против мен, аз вече нямах шанс да бъда пощаден. Магисъборът щеше да научи за всичко това, щеше да бъде повлиян…
От този момент думата ми престана да тежи… От този момент се превърнах в убиец… И го разбирах прекрасно…
-Тръгваме. Магисъборът ще реши кой е убиец и кой не. –Промълви министърът, а Луциус почувства накърнената гордост в леки, слабо-прикрити нотки на недоволство.- Всички присъстващи трябва да свидетелстват по делото, за да възтържествува справедливостта. Албус, погрижи се да присъстват.
-Не бързай, Алберт. –Спря го директорът, забелязвайки как министърът стисна ръката на Луциус, готов да се магипортира с него.- Не смятам, че трябва да прибързваме.
-Господинът ще бъде заведен в Азкабан до провеждане на делото му, според законите на Великото Кралство. –Процеди студено министърът.- Срещу него е отправено обвинение за убийство с Непростимо проклятие и връзка с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава!
-Такова има и срещу господин Монтагю. Защо не заведете и него в Азкабан? –Удари слабото му място Дъмбълдор, присвивайки леко ведросините си очи, в които проблесна опасно пламъче.
-Господин Монтагю от години е ръководител на Отдела Международни Отношения. –Процеди горчиво и нервно министъра и довърши, сякаш нападенията бяха насочени срещу самия него.- Той ще бъде щателно проверен, не се притеснявай за това!
-А защо не го направим още сега? –Разпери ръцете си директора.- Знаете за Черния знак, който гори на китките на всички поддръжници на Волдемор. Защо, за по-лесно, не вдигнем ръкавите на мантиите им?
Министърът изсумтя недоволно, но се насочи към мъртвия Монтагю. Вдигна ръкава на лявата му ръка и я показа на всички присъстващи. Там нямаше нищо.
-Е, едната жертва е невинна. –Отсъди Алберт, а после се насочи към другия покойник, Идън. Бавно повдигна ръкава и всички погледи се насочиха натам. Само Луциус продължи да наблюдава с болка Маркъс, без да се интересува
Възклицанията и уплашения шепот го накараха да вдигне глава, за да съзре катранения знак върху китката… или не…
Върху ръката на Дейвис нямаше нищо. Трябваше да се присъединя към Волдемор, за да науча защо Черният знак беше попил в кожата му. Щяха да минат години, преди да науча всичко… И гневът да се върне отново…
Монтагю се усмихваше нагло, сякаш току-що не беше убит брат му. Аз нямаше как да реагирам, просто го наблюдавах с цялата омраза, която таях в момента в себе си. Дори не забелязвах репортерите, които се бяха появили от нищото, и заснемаха лицето ми, това на Дейвис, на министъра, на директора… Които фотографираха и се гавреха дори с мъртвия Маркъс…
Нямаше как да го осъзная… Нямаше как да разбера и че утре ти щеше да четеш статията, в която аз бях представен като подлец, като последовател на Волдемор, като убиец…
Нямаше как да знам…
Вдигнаха ръкава на мантията ми, а мислите ми летяха далеч в бъдещето. Щях ли да те видя отново? Щях ли да имам сила да те погледна в очите? Щеше ли още да ме обичаш, въпреки всичко, което ти причиних? Щяхме ли да можем да възкръснем от пепелта... отново...?
-Чист е. Е, Албус, можем ли вече да тръгваме. –Промълви ядосано министърът, заслепен от светкавиците на фотоапаратите.- Въпреки че не доказахме, че господин Малфой е смъртожаден, той е използвал Смъртното проклятие и Черна магия. Имаме два трупа, а ни трябва поне един обвиняем, не мислиш ли? И, въпреки всичко, господин Малфой ще бъде разискван за смъртожаден, това не е в твоята власт, Албус, ти отдавна не си част от Магисъбора.
-Предполагам, че ще се видим в Министерството тогава, Алберт. –Очите на директора показваха желание за победа. Той не се беше предал, вярваше в невинността на Луциус и смяташе да я докаже. Но сега не беше времето, а това не беше мястото.
-Добре тогава. –Добре-прикри насмешката си министъра.- Дейвис, с теб ще се видим утре. Всички останали ще получат призовки за Магисъбора, за да свидетелстват, на които трябва да се явят. Не докосвайте телата, те ще бъдат изследвани в „Свети Мънго”, след малко ще пристигнат хората ми, за да ги приберат.
-Не, чакайте! –Извика, уплашен, Сириус, точно преди Фийлдс да се магипортира с Малфой.- Луциус искаше само да спаси Маркъс, не е искал да убие когото и да е… Беше защитна реакция!
-За това има защитни заклинания, момче! –Изсъска Алберт.- Непростимите се използват за друго! –После замълча за миг и, точно преди да се магипортира с Луциус, промълви.- Всички тези неща ще ги кажеш на Магисъбора! Лека вечер и… Моите съболезнования, Дейвис!
Двамата бяха погълнати от мрака…

Глава 99
Sans raison... Sans sentiment... Sans nom pour la peine...
Without sense... Without feeling... Without name for the pain...
Без смисъл… Без чувство… Без име за болката…

„НАСЛЕДНИКЪТ НА МАЛФОЙ – УБИЕЦ!?!”
„ЧИСТОКРЪВЕН ВЪЗПИТАНИК НА ХОГУАРТС ВИЛНЕЕ В БЛИЗОСТ ДО ЗАМЪКА”
„ДВА ТРУПА В ПОДНОЖИЕТО НА ХОГСМИЙТ”
„МЪРТВИЯТ МОНТАГЮ МЛАДШИ – ЖЕРТВА НА СЪУЧЕНИК ИЛИ СМЪРТОЖАДЕН?”
„НЕ ЗАГУБИ ЛИ КОНТРОЛ НАД УЧИЛИЩЕТО ДЪМБЪЛДОР?”
„МИНИСТЕРСТВОТО НА МАГИЯТА РАЗСЛЕДВА СЕМЕЙСТВО МАЛФОЙ ЗА ВРЪЗКИ СЪС СМЪРТОЖАДНИ”
„ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ УБИЕЦА НА МАРКЪС МОНТАГЮ ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ ПРЕЖДЕВРЕМЕННО”
„КОЛКО ОЩЕ ЖЕРТВИ ЩЕ ДАДЕМ???”

Всички магьоснически списания и вестници гръмнаха с ужасяващи заглавия на първа страница, още на другия ден. Не остана човек из магьосническите среди, който не научи за жестокото двойно убийство, което се беше състояло толкова близо до селището Хогсмийт.
От една страна това внимание се обръщаше, поради фамилиите на двамата убити. Кароу и Монтагю бяха известни имена в магьосническите среди, също както и Малфой. Не малко от хората знаеха дори малките имена на наследниците. Това предизвикваше неописуем интерес, тъй като нерядко чистокръвните фамилии се спрягаха в изречения, заедно с името на Волдемор. Прекрасен повод за това бяха два трупа и едно Непростимо проклятие… От магьосник, който беше без доказателства за връзки с Тъмния лорд.
Освен това обществото обръщаше любопитно глава натам, защото всичко се беше случило под носа на Дъмбълдор, смятан за най-великият магьосник на всички времена. След като той не беше успял да осуети двойното убийство, нима магьосниците можеха да се чувстват защитени от Черния лорд? И можеха ли те да изпратят отново децата си в „Хогуартс”, след като там те явно че не бяха защитени?
Родителите на Идън се бяха покрили извън Обединеното Кралство. След развяването на новината, че на китката на сина им е горял Черния знак, те не можеха да се чувстват защитени и имената им често се свързваха с тези на Тъмния лорд. А и, благодарение на връзките си в Министерството на магията, бяха излезли сухи от водата, но разбираха прекрасно, че това беше моментно състояние. Затова и побързаха да напуснат Англия за неопределен период от време, поне докато историята се потулеше…
Съпругата на покойния смъртожаден, чистокръвната Фиона, беше останала с близнаците Амик и Алекто на ръце и солидно количество галеони в Гринготс. Малките бяха на едва две годинки, но имаше кой да се грижи за тях.
Самата Фиона не реагира никак на вестта, че съпругът й е мъртъв. Сред чистокръвните среди беше плъзнал слух, че той се отнасял отвратително с нея и че не веднъж младата вещица се оплаквала от живота си.
Тя не беше избягала, беше оставила да проверят имението, дори беше подложила доброволно лявата си китка пред разследващите. Смъртожадните, които винаги я бяха приемали като собственост на Идън, малко или много бяха афектирани от нежеланието й да се спряга с името на покойния си съпруг. Чистокръвните фамилии бяха охладнели към пасивната вдовица. И, въпреки това, Фиона най-накрая се чувстваше сигурна и спокойна за живота си и за този на децата си.
Семейството на Маркъс беше реагирало доста по-бурно на създалата се ситуация, въпреки че Маркъс винаги беше оставал в сянката на преуспяващия в двата противоположни свята Дейвис. Те бяха настояли за щателно разследване и неусетно Монтагю се бяха обърнали срещу Малфой.
Чистокръвните фамилии бяха разединени. Малфой бяха загубили солидна част от престижа си и много от тези, които не искаха да бъдат разследвани за връзки с Волдемор, бяха заели страната на Монтагю. Всъщност точно тези, които имаха такава връзка.
Родителите на Луциус бяха в потрес. Абрахас, който от години беше поддръжник на Волдемор, беше реагирал бурно на обиска на дома му. Чувството, че губеше сина си, беше преминало в болезнен ужас върху прозрачната му кожа. Лицето му се беше набръчкало неимоверно от тежките мисли, а от проблемите косата му бавно беше започнала да побелява.
Беше успял да унищожи всички доказателства навреме. Но не беше успял да стигне до сина си… не беше го поискал.
Магьосническият свят тълкуваше това правилно. „Праведният” баща се отказваше от „блудния” син. Все пак кавичките не можеха да си проличат в истинския живот.

Реджина следеше с поглед как отключиха ръцете на Луциус. Сякаш цялото училище се беше събудило и изтърсило в Общата стая на Слидерин. Всички шепнеха, всички го обсъждаха, всички го гледаха с недоверие. Той беше новата жертва на слуховете, този, за който щеше да се говори дълго, чиято чест щяха да опетняват, за да се преборят със скуката.
Луциус сякаш не ги забелязваше. Не вдигаше поглед към нея, просто мълчаливо прибираше нещата си и оставяше грубите думи да минават покрай ушите му.
Рудолфус се беше приближил до него и, ужасен до краен предел, шепнеше нещо на ухото му. Малфой сякаш не го чуваше или, ако го чуваше, не го разбираше.
Лестранж прекрасно знаеше, че приятелят му нямаше да каже нищо, нито за случилото се, нито по принцип. Докато не се справеше с проблема, щеше да остане безмълвен. Нещо, което беше заложено в характера му.
А Рудолфус се опитваше да го успокои, въпреки че самият той беше много по-уплашен от Луциус, който отдавна беше приел присъдата да издържи всичко, което му се полагаше за допуснатите грешки. Убиваше го по-скоро съвестта, отколкото наказанието. Чувството, че, ако не беше Ремус, ако не беше Сириус, ако не беше Идън, ако не беше Реджина… той сам щеше да убие Маркъс.
Знаеше го и го разбираше прекрасно. Беше почувствал желанието в кръвта си, беше поискал за първи път да убива. И го беше направил… но не беше убил този, който мислеше, че се налага…
Сега, след смъртта на Маркъс, Луциус беше осъзнал много неща за него, беше поискал да върне много свои действия и думи… Но нямаше как.
Сега, след смъртта на Маркъс, чувството, че сам е искал да го убие, болеше много повече, отколкото се предполагаше, след като не го беше направил…
Сега беше различно.
Ерин, трепереща от страх, обект на горчиви и болезнени думи от насъбралото се множество, беше впила насълзени очи в брат си. Не знаеше как се чувстваше от това, не знаеше, не можеше да проумее колко много се ужасяваше от създалата се ситуация.
А в очите на Реджина нямаше сълзи. Тя вече нямаше сълзи за Луциус, нямаше душа за болката му и кръв за краха му. Тя не можеше да го почувства вече.
Учителите се опитваха да потушат хаоса, който се беше образувал в Общата стая. Няколко групички хора оплакваха Маркъс, един-двама бяха скрили сълзите си за Идън. Настървени момчета се опитваха да се докопат до Луциус и да го наранят възможно най-много. Виковете на други, прекалено плашливи, за да излязат лице в лице с Малфой, огласяваха помещението и отекваха в душата на Ерин, която несъзнателно беше скрила лице в рамото на Реджина. Останала сама, без опора, без приятел, пред перспективата да загуби брат си, шестокурсничката се сриваше. Опитваше се да поеме от хладнокръвието на Флинт, но не знаеше, че за да успее, трябваше да е видяла поне толкова, колкото нея. А Ерин никога нямаше да може да изживее всичко, което се беше случило на Реджина… просто защото нямаше да може да го понесе…
Белатрикс Блек беше слязла от стаята си, чувайки шума от счупени предмети и виковете. Несъзнателно беше поискала да научи какво се беше случило, което разбра мигновено от шепота и крясъците. Сега вече знаеше за чия смърт беше говорил по-рано Мефисто.
Не знаеше дали гибелта на слидеринеца и смъртожадния я нараняваше. Не усещаше нищо. Душата й нито се мъркаше саркастично и самодоволно срещу Луциус, нито трептеше от болка. Нищо. Сякаш нищо не се беше случило.
Наблюдаваше безизразно множеството в Общата стая. Навярно някой беше чул нахълтването на аврорите и обвиняемия, а оттам и всичко живо се беше вдигнало за сеир.
Бурята се беше разразила тази нощ, тя можеше да я предотврати, знаеше за нея. Но не го беше направила. Нито съжаляваше, нито се радваше. Това беше ходът на съдбата, беше ли длъжна да го направлява?
Сестра й, Нарциса, беше се подпряла на стената до нея, опитвайки се да не загуби съзнание. Много от погледите бяха насочени към самата нея, защото наскоро годежът им беше обявен публично, така, както беше редно за едни достойни чистокръвни наследници. Колко достойни бяха сега? Само срамът можеше да покаже…
Нарциса не чувстваше Луциус близък, не можеше да го обича, не можеше да застане на негова страна. Всичко зависеше от решението на семейство Блек – Сигнъс щеше да реши съдбата на годежа им с едно-единствено име – „Малфой” или „Монтагю”.
Въпреки всичко, което се беше случило помежду им, Нарциса се беше научила да разбира действията на Луциус. Тя беше една от малкото, които умееха да го правят, сред които не влизаше нито един от Хогуартс. Дори Рудолфус не можеше да проникне толкова дълбоко в душата на приятеля си за тези седемнайсет години, колкото бе успяла Нарциса за няколко месеца. Точно приятелството му с Луциус му беше попречило да разбере всичко.
Нарциса се опита да срещне погледа му, но Малфой отказваше да вдигне очи. Слидеринката знаеше, че това не беше срам, не беше съжаление, не беше гузна съвест… Това беше хладнокръвие, това беше гордост. Това, което му беше останало след всички удари на съдбата, която сам беше предизвиквал толкова дълго.
„Най-накрая си го получи, Луциус” помисли си с болка Нарциса и се скри в стаята си, без да може да потушава повече сълзите си. Щеше да мине време, преди тя да узнаеше, че независимо от всичко, съдбата й беше свързана с него, с убиеца.
В хаоса никой не почувства липсата на Регулус и Рабастиан. Щеше да мине време, преди всичко да се нормализира и чак тогава щеше да се усети отсъствието им.
Блек беше заминал надалеч с Триша. Там, където дори Волдемор не можеше да открие следите им. Там, където щяха да се чувстват в безопасност.
Рабастиан се беше върнал при Черния лорд. В момента, в който Идън и Маркъс бяха паднали мъртви, той се беше изнизал предвидливо. Това беше последният път, в който малкият Лестранж видя Хогуартс. Когато дойдеше време за процеса, щеше да се разбере, че точно той беше довел смъртожадния. Затова беше по-удачно да се покрие и да се отдаде изцяло на Черния орден, за да спаси кожата си.
Не беше време за игри. Не беше време да се подвизава на два фронта. Сега вече не можеше.
Точно Рабастиан беше донесъл на Дейвис новината за смъртта на брат му и приятеля му. Беше видял как лицето на Монтагю пребледнява, как ръката му трепери. Сега, когато и двамата бяха мъртви, Дейвис ценеше много повече брат си. Приживе беше държал повече на Идън, защото можеше да извлече полза от него. Сега, пред прага на смъртта, Маркъс се беше издигнал в очите му, за първи път го беше почувствал като брат. И знаеше, че Луциус щеше да си плати за всичко това, знаеше го…
-Всичко ли е готово? –Попита го високо министърът, тъй като шумотевицата градираше.
-Почти. Само един момент. –Отвърна Луциус и за първи път вдигна студените си, сиви очи към насъбралите си. Това предизвика мобилизирането на всички, които искаха да го наранят – с думи или с удари. Слидеринецът сякаш не ги забеляза.
Очите му застинаха върху тези на Реджина и потрепнаха леко. Нейното лице остана безчувствено. Тя се отдръпна леко от Ерин и й прошепна, разчела мислите му:
-Отиди да кажеш „чао” на брат си.
Изпрати с поглед плашливата Ерин, която се спусна към Луциус. Той прехвърли ръката си през гърба й, а тя го обви със своите, сякаш се страхуваше да го пусне.
Злобните викове и нападките се усилиха, както и нейните сълзи. Луциус потръпна, осъзнавайки как щеше да й се отразят неговите грешки, и прошепна:
-Не им обръщай внимание, скоро ще забравят. А аз ще се оправя. Не се приближавай до никого, обещай ми, че няма да го направиш! –Хлиповете й се увеличаваха, а той, тъй като не можеше да ги чуе от шумотевицата, ги чувстваше по трептенето на тялото й.- Обещай ми, Ерин!
В този момент един напорист аврор го откъсна от нея и заключи ръцете му отзад с вериги.
-Стига толкова, време е да вървим.
Момичето още повече се уплаши и се опита да се приближи до брат си, но други двама аврори й попречиха.
Измежду телата им, Луциус беше вперил кървав и ужасен поглед в нея, чувствайки, че можеше да я изгуби. Докато го дърпаха към ватата, продължи да крещи към нея:
-Обещай ми!
Ерин нямаше сила да отвърне от хлиповете си. Падна на колене, когато Луциус изчезна от помещението, а виковете му заглъхнаха. Сълзите се отприщиха и закапаха по разранените й ръце. Не успя да се сдържи и скри лицето си.

-Миналата нощ се случи нещо ужасно. Не мога да ви кажа да не оплаквате покойния Маркъс, който винаги беше толкова приятелски-настроен, толкова усърден в работата, толкова всеотдаен към приятелите и дори към враговете си. Искам да ви помоля да не прибързвате в преценката си и да не обвинявате прибързано за всичко. –Говореше бавно и с треперещ глас Дъмбълдор на първата вечеря след събитието. В ясносините му очи се четеше безпокойство, а от думите му струеше тъга.- Не искам тази трагедия да става повод за кавги и лошо отношение към хората, които са пряко или косвено засегнати от нея. Хогуартс беше ваш дом преди нея, нека да си остане такъв и сега.
Но едва ли някой можеше да го чуе. Реджина, Нарциса, Ерин и Рудолфус бяха постоянни жертви на надигащата се болка и недоволство. Често някое проклятие „случайно” ги покосяваше в гръб или бяха обект на злобни подмятания. Слидерин беше разединен, както бяха разединени и всички чистокръвни фамилии в Англия.
Флинт и Малфой отсъстваха от почти всяко събиране. Докато Реджина търпеше безизразно всички нападки, Ерин беше повече от уязвима. Очите й често се насълзяваха при споменаването на брат й и Маркъс. Болеше я и за двамата, също както я болеше и Реджина. Но тя не беше толкова устойчива, не беше толкова силна и толкова хладнокръвна.
Рудолфус приемаше всяка дума против приятеля си с отворени обятия. Озъбваше се на всеки, който отвореше устата си или нападнеше някоя от слидеринките, образуващи живота на Луциус. Предишния живот на Луциус. Предизвикваше всеки, който се намесеше… Никой от тях не приемаше дуела.
Откакто Малфой беше отведен от аврорите, Лестранж беше станал много по-отговорен. Забравяйки собствената болка, той беше възприел като свой дълг да опазва Ерин, Реджина и Нарциса от набезите на останалите. Малфой беше прекалено слаба и му се доверяваше безрезервно. Флинт стоически понасяше всичко, но Рудолфус знаеше, че и тя е на път да се срине. Нарциса, въпреки всичко, се беше оказала жертва на най-много нападки. И с хладнокръвието си беше засвидетелствала мястото си при тези, които държаха на Луциус. Нещо, което Лестранж, познавайки всичко, случило се между тях двамата, уважаваше неимоверно.
Уикенда беше посетил за няколко часа Скарлет, разбирайки за неразположението й. Беше държал ръката й по време на треската, без да може да чувства своята болка от всичко, което се случваше с най-близките му хора. После се беше върнал в Хогуартс, уплашен за трите момичета, които беше оставил да се оправят сами.
Семейство Лестранж беше обявило решението си по проблема. Бяха избрали страната на обезумелия от болка и гняв Дейвис, който продължаваше да смята, че точно Луциус беше убил брат му, не можейки да приеме, че най-близкия му приятел му го беше причинил.
След това решение, Рудолфус се беше изплюл в краката на родителите си. Беше отказал да застане срещу дългогодишния си приятел, за да запази семейството, което толкова го беше наранило преди.
Взимайки тази страна, той беше запазил Луциус като близък. Избор, който някога му беше коствал любовта на Бела и в който нямаше да сгреши отново.
Осъзнавайки липсата на Рабастиан, родителите му се бяха оказали в задънена улица. Можеха да лишат Рудолфус от наследство, да го обявят за родоотстъпник, да го заклеймят… но така щяха да изгубят и втория си наследник. Родът Лестранж щеше да умре с тяхната кръв. Затова те се бяха примирили и бяха преминали на страната на Малфой, която беше по-неудобна за честа им, но по-сигурна за рода им.
-Той май се справя най-добре. –Отсъди Питър, следейки Рудолфус, който се беше разположил на масата на Слидерин и обсъждаше с няколко човека от куидичния отбор какво щеше да става занапред.
-Няма как, ако и той се откаже, какво ще се случи с останалите? –Отвърна замислено Ремус. Въпреки че не му беше в характера да коментира чуждите работи, случилото се го беше разтресло сериозно. Не можеше да забрави вината си за всичко, не можеше да престава да се самообвинява.- По дяволите! –Изстена Ремус и скри лице с ръцете си.
-Тихо, Лун, не си виновен за нищо. –Промълви бавно Сириус.
В последните дни Лап избягваше масовите събирания, защото много от погледите бяха насочени към него, макар и по-скоро любопитни, отколкото обвинителни.
След разговор на Албус с министъра, „специалното” положение на Ремус беше потулено. На тялото му беше направено хамелеонизираща магия от Минерва, която беше предвидила появата на репортерите. Никой не беше разбрал, че перфекта на Грифиндор беше всъщност върколак.
Затова и никой не можеше да разбере защо толкова голяма част от Мародерите се беше намирала на местопрестъплението. Защото на снимките в пресата фигурираха и те…
-Как да не съм виновен, ако не бях аз…
-Тихо, Лун. –Спря го Сириус, тъй като във вълнението си, Лупин беше повишил заплашително глас. После Блек продължи, така че само Мародерите да го чуват.- Не го уби ти. Кароу така или иначе щеше да се сблъска с тях. А и не беше на себе си. Ти не си причината за това.
Джеймс прехапа устна. Мълчанието на приятеля му по повод него го убиваше. Знаеше, че вътрешно Сириус обвиняваше него за всичко, което беше станало. Защото ги беше оставил на произвола на съдбата, за да преследва едно момиче. Самият Джеймс не знаеше дали можеше да си го прости.
-Кога е процесът? –Смени темата Питър, чувствайки напрежението, създало се между двамата му приятели.
-Събота. –Отвърна лаконично Сириус.
-Но това е след само шест дни! Защо толкова рано? –Учуди се Опаш.
-Защото искат да свършат колкото се може по-бързо с всичко това. Искат да го потулят, защото чистокръвните още малко и ще се избият, а те имат силни връзки в министерството. Искат да предотвратят хаос в самото ядро на магьосническия свят. –Обясни Сириус бавно.
-Ти чия страна ще заемеш? Какво ще кажеш?
Лап се замисли върху въпроса на Петегрю и след малко промълви:
-Ще кажа истината, което май означава да заема страната на Малфой. Предполагам, че наистина е имало дуел между него и Маркъс. –Спря се за малко, въздишайки при името на покойника. За последните седмици Сириус се беше сприятелил с него и му беше болно, въпреки че го познаваше толкова косвено. Но не можеше да обвинява Луциус, защото беше видял всичко с очите си.- Но това няма голямо значение, защото Малфой се опита да го спре. Просто не беше достатъчно бърз. Също като мен… Аз не съм на негово място, само защото не успях да вдигна пръчката си.
Болката го обля отново. Маркъс се беше жертвал, за да спаси Реджина. Сега тя можеше да е мъртва, а той – жив. Ако не беше заел страната й, Идън нямаше да го убие, заради приятелството му с Дейвис. Но Марк беше застанал на пътя му…
-Ами… какво става с… -Започна неловко Питър, но Сириус сложи край на мъченията му:
-Нищо не става. Не сме заедно.
-Да не би да сте… скъсали?
-Не, ние дори не сме разговаряли след това. Но то се подразбира. Като четеш между редовете.
Сириус прикриваше нотките на болка в гласа си, защото не искаше да показва колко наранен беше в действителност.
За няколко мига той се беше доближил до нея, за няколко мига я беше имал…
Сега се беше примирил със съдбата си. Съдбата, която беше убила Маркъс и която беше пратила Луциус в Азкабан…
Съдбата да бъде наранен от нея…
Която беше опустошавала и други преди…
Сириус знаеше, че той щеше да бъде последния пречупен, унищожен от нейната любов…
Но това не притъпяваше болката… Нямаше какво да я притъпи…
Сега всичко придобиваше нов смисъл, сега разбираше Маркъс, сега разбираше Луциус. Сега знаеше, че, ако се беше наложило, и той щеше да постъпи като тях…
Това бяха руините след Реджина. Нямаше как да спаси душата си, нямаше как да я обвинява… Беше безсмислено, тя не беше виновна за нищо.
В тази игра нямаше невинни и виновни… Наранени оставаха всички… Нямаше смисъл да мерят болката си… нямаше да помогне… само щеше да ги нарани…
Без смисъл… Без чувство… Без име за болката…
Без име…

Глава 100
Кинжал, който нямаше да го прободе, но щеше да го нарани…

Питах се как съм стигнал дотук.
Може би в онзи миг не можех да мисля трезво, може би тогава спомените не изгаряха съзнанието ми…
Студът пропиваше в тялото ми…
А може би не бяхме толкова силни, не бяхме толкова устойчиви… колкото трябваше, за да се спасим.
Говореше ми… Назоваваше ме с число…
Вече не бях човек, бях комбинация от символи… Нищо повече…
Луциус се изправи бавно и последва недоволният магьосник, който заключи китките му и го поведе през мрачни коридори.
Бяха минали няколко дни, откакто беше дошъл в Азкабан. Нямаше как да знае колко са, тъй като не ги броеше. В килията му не влизаше и един лъч светлина. Може би ако не беше предизвикал баща си с последните си действия, щеше да обитава някоя от по-чистите килии, разполагащи се в по-голяма близост до магьосническия персонал, където почти не се навъртаха диментори.
Но Луциус не съжаляваше за това. Беше заслужил всяка изпепеляваща колика от глада, всяка пронизваща болка във вкочанените си стъпала, всяка мъчителна халюцинация, която изплуваше в съзнанието му, когато дименторите наобиколяха килията му.
Не знаеше къде го водиха, това нямаше значение. Беше изгубил старата проницателност за малкото време, прекарано в крепостта на ужаса. За сметка на това, хладнокръвието му преминаваше в антипатия, нещо, в което можеха да повярват само хора, които никога не го бяха познавали.
Защото, въпреки всичко, Луциус не можеше да се откаже, не можеше да загуби надеждата си. На моменти му се искаше да не мисли за нищо, да забрави, че и отвън каменните стени имаше живот.
За него Азкабан не беше обгърнат в страх, по се страхуваше да се върне в замъка на Хогуартс, пред погледа на Реджина предпочиташе присъствието на дименторите…
Знаеше, че това можеше да бъде последното му убежище, но не го вярваше. Един ден щеше да излезе и да види слънцето отново.
Нямаше и на представа дали тази мисъл го поддържаше жив или го ужасява. Важното беше, че вярваше в нея. Докато го правеше, знаеше че е жив.
Имаше чувството, че мракът го поглъщаше, че попиваше през кожата му, че го задушаваше. Всичко се завъртя и прие старата си форма, когато излязоха в широка зала, разделена наполовина от широко стъкло.
Въпреки него, Луциус чуваше прекрасно гласовете на хората от другата страна. Не можеше да ги различи, а и не искаше.
Чувствайки умората с цялото си тяло той се разположи на една маса до паравана, чиято половина минаваше от другата страна.
Там, където му наложи надзирателят. Не там, където той искаше. Вече нямаше право на тези малки, незначителни решения, които никога не беше забелязвал, а сега толкова накърняваха гордостта му.
Чак тогава вдигна бавно очи и срещна стоманената хладнина на бащините. Издържа погледа му, уверен в правотата си, във всичко, което беше направил… Без да иска и да има път назад.
-Докъде ни докара, Луциус? –Прошепна бавно Абрахас и прехапа устна.
Момчето не отвърна на този въпрос. Не знаеше дори дали за него имаше подходящ отговор.
Всичко беше произтичало едно от друго в течение на множество години. Последствията не бяха незаслужени, обвинените не бяха невинни.
Това бяхме ние, с всичките си грешки, всичките си избори, всичките си мисли. Ние го допуснахме, ние го създадохме, ние го живеехме и ние го почитахме. Силата, която имахме тогава…
Толкова много години се учехме да постъпваме правилно, забравяйки, че заради това го губехме всичкото.
Нямаше виновни, но нямаше и невинни. Със самото си съществуване променяхме света си. Беше време той да промени нас…
-Половината чистокръвни семейства се обърнаха против нас. Следят мен и майка ти постоянно. Обискират имението и ни гледат с презрение. И всичко това за какво? Заради едно убийство? –Очите на Абрахас се изцъклиха, а на слепоочието му затуптя вена, докато той шепнеше през стъклото. Луциус, напротив, запази пълното си самообладание и не реагира по никакъв начин на думите му.
-Няма да обяснявам действията си пред теб, татко. Не мога да разкажа цял един живот за десет минути. –Отвърна му хладно, а очите му леко се присвиха.
-Живот? –Засмя се господин Малфой горчиво.- Какво знаеш ти за живота? Ако не бях аз да те направлявам…
-Нямаше да стигнем дотук. –Прекъсна го Луциус остро и се разположи по-удобно на ръбестия дървен стол, наблюдавайки реакцията на баща си.- Защо? Обясни ми, моля те, защо беше всичко това? Защо ме заплашваше, защо ме контролираше, защо толкова държеше да бъда като теб?
-Защото преди да се превърнеш в мой наследник, трябваше да се научиш да не бъдеш зависим от хората. –Отвърна бавно Абрахас, палейки си цигара.
-Замислял ли си се някога, че, може би, не го искам? –Изсъска Луциус, навеждайки се напред. В очите му проблесна огън, но стоманата бързо го задуши, както хладнокръвието потуши гнева. Гласът му върна равните си тонове, а устните бавно се отпуснаха.- Колкото и да не искаш да го повярваш, ние сме зависими от тях. Независимо дали го желаеш или не, е така. Думите са без значение, след като сърцето говори друг език…
-Не смей да ми противоречиш! –Изсъска господин Малфой.
-Смея! Какво си мислиш? Че не знам за Ерин ли? Че не се досещам? Може да съм бил малък тогава, но сега не съм, татко. Тогава може да не съм разбирал, но сега е друго. –Хладно промълви Луциус.- Детето без свидетелство за раждане не е по-различно от любовта без думи за любов. Съществуват, макар и без доказателства. Не можеш да го промениш, престани да се опитваш, защото си проваляш живота за една илюзия.
Очите на Абрахас се напълниха с кръв при това унижение да чуе тези думи от устата на сина си. Без съмнение, ако не беше преградата помежду им, сега Луциус нямаше да остане невредим.
Господин Малфой си наложи да се успокои и да довърши разговора със сина си, въпреки всички истини, които той беше забил направо в душата му. Въпреки, че в момента предпочиташе да излезе, да се отрече от него и да го остави да гние в Азкабан.
Защото за Абрахас, Луциус го заслужаваше. За седемнайсетте години му беше дал всичко – власт, богатства, титла дори. Никога не му беше липсвало нищо, Луциус го беше получавал всичкото. Или поне така си мислеше Абрахас.
За господин Малфой беше странно, че синът му, въпреки всичко това, не беше щастлив от живота си, не желаеше да го наследи, не желаеше да го слуша.
Много пъти го беше заплашвал, за да не му позволи да си тръгне. Нямаше как да предположи че, колкото повече угаждаше на Луциус, толкова по-зле се чувстваше синът му.
Абрахас си наложи да се успокои и да завърши започнатото. Не можеше да позволи да му отнемат наследника по толкова глупав начин. Заради едно убийство.
Без съмнение, за господин Малфой убийството не беше грях и не трябваше да бъде наказуемо. За десетте си години служба при Волдемор той беше изричал многократно трите непростими проклятия, те не можеха да накарат дори един мускул да потръпне по лицето му, устояло на ледения вятър и раздиращите бури.
Беше се надявал дълги години Луциус също да изрече Смъртното проклятие. Дълбоко в себе си беше вярвал, че все някога и това щеше да се случи. Чакаше синът сам да прояви склонностите на баща си, вярваше че рано или късно щеше да се случи.
Защото, въпреки чепатият му характер, Абрахас вярваше, че след всичкото внимание и грижи, той несъмнено беше създал един от бъдещите последователи на господаря си. Иначе от момчето нямаше да има смисъл, нали?
-Процесът е насрочен за утре. Аз ще бъда твой защитник. Какво ще им кажеш? –Абрахас едва-сдържаше гневния си дъх, за да продължи да говори.
Луциус скръсти ръце върху масата и впери непроницаем поглед в баща си. Усмихна се леко, с крайчеца на устните, и промълви:
-Защо си решил, че имам нужда от помощта ти?
-Защото не съм те питал! Не подлежи на обсъждане! –Изсъска Абрахас и загаси рязко цигарата в металния пепелник.
-Аз не го обсъждам, казвам ти. Пълнолетен съм, мога да избирам и сам… -Но Луциус не успя да довърши, защото баща му го прекъсна остро и рязко, съскайки:
-Ако не го направя аз, кой ще го направи за теб?
Знаех че е прав. Винаги е бил. Но бях направил прекалено много грешки, за да си позволя още една…
-Така е. –Потвърди момчето, а гласът му леко потрепна.- Но това няма значение. Не искам ти да ме защитаваш!
Тези думи не се харесаха на Абрахас, но той заложи на това, че разсъдъкът на сина му щеше да се проясни, когато той осъзнаеше какво се случваше. Не искаше да проумее, че Луциус със пълното си съзнание можеше да допусне нещо подобно. Беше въпрос на време да разбере колко сериозен беше синът му в действителност…
-Какво ще им кажеш? –Повтори ледено Абрахас.
Луциус обърна внимание на факта, че лорд Малфой не го питаше какво се беше случило. Той нямаше как да знае, тъй като за първи път искаше на посещение на сина си. Навярно вярваше на вестниците за всичко. Или, по-скоро, не се интересуваше.
Луциус знаеше прекрасно, че баща му нямаше да го остави в Азкабан. Това беше противно на всички „възпитателни мерки и лишения”, които беше преживял Абрахас.
Слидеринецът беше скъсил с години живота му и го разбираше прекрасно. Всеки бял косъм по главата на баща му беше негова дума или негово действие. Може би, ако Абрахас държеше повече на сина си като на човек, отколкото като на агнец, който някога да придаде в жертва, нямаше да се стигне дотам двамата да се изправят един срещу друг.

-Ще им кажа това, което се случи. –Отсече твърдо Луциус.
-А какво се случи?
-Има време да разбереш. –Отсече Луциус и присви очите си срещу мъжа.- Което се е случило, се е случило. Не можем да го върнем.
-Дързък си, но имаш още много неща да учиш, преди да проумееш и малко от истината за света. –Промълви Абрахас и присви устни.- Един ден сам ще се молиш да ти простя за всичко това…
-Няма да те моля за нищо. –Прошепна Луциус, накланяйки се напред към стъклото.- Защото ти не притежаваш това, за което мечтая.
След тези думи Абрахас се изправи рязко, блъскайки стола назад. Очите му се присвиха, а дланите потрепериха.
-Играеш си с огъня, Луциус. Внимавай да не се опариш!
-Може да ме опари, само ако е истински! –Промълви Луциус бавно.- А вярата в него не стига, за да го съживи.
Лорд Малфой забърза с тежки стъпки към вратата в ъгъла, а слидеринецът понечи да се изправи, но надзирателя му попречи, спирайки го с ръка върху рамото.
-Не още. –Отвърна студено и се оттегли.
Луциус върна погледа си към другата страна на залата и присви очи, за да свикне със светлината, която се процеди през прозореца.
Обърна сивите си очи натам и леко се усмихна. Явно беше заран, слънцето едва сега изгряваше. Първите му лъчи мъчително разкъсваха мрака, а катранените облаци бавно изплуваха извън небосклона.
Най-накрая доби някаква представа за времето. Беше петък рано сутринта, съдейки по изгрева и думите на Абрахас. Това означаваше, че не след дълго щеше да излезе от задушаващите каменни стени и да вдъхне чист въздух. Това го въодушеви и накара да потрепне неволно.
Мисълта за процеса още не можеше да си пробие път в съзнанието му. Беше отхвърлил ръката, която баща му му беше подал. Може би единствената помощ, която някой щеше да му окаже в този момент. Не съжаляваше за това, не беше съжаление… По-скоро странно въодушевление от чувството, че най-накрая е този, който винаги е искал да бъде.
Луциус се замисли защо не го отведоха в килията му. Безспорно още едно посещение го очакваше, нещо, което го изненада, тъй като навярно на всички, присъствали на убийството, им беше забранено да припарват до него.
За миг мисълта му препусна към Реджина и, преди да успее да блокира съзнанието си, се зачуди къде ли беше тя. Дали беше добре? Дали му беше простила?
Беше убеден, че няма да дойде в Азкабан, въпреки че навярно имаше тази възможност. Когато Министърът и директорът дойдоха в Къщата на Крясъците, Флинт вече я нямаше. Не беше споменал нищо за присъствието й на изследователите, а беше сигурен, че и Сириус не го беше направил. Всичките тези разпити щяха само да я наранят, а Малфой не искаше това. Вече не…
Беше възможно Рудолфус да е решил да дойде да го види, за да пита какво се беше случило. Навярно освен лъжливите статии той нямаше никаква представа за какво ставаше въпрос.
Всичко това не притесняваше Луциус, защото той знаеше, че Лестранж вярва безрезервно в него, дори когато не го заслужаваше. Сигурно го беше защитавал от нападките, макар и на сляпо, без да знае и частица от истината. Въпреки че, познавайки добре Малфой, можеше да си направи що-годе правилни заключения какво точно се беше случило…
Въпреки това Луциус се надяваше не Рудолфус да е дошъл. Този вариант го глождеше, защото не искаше да коментира всичко, което се беше случило. Първо желаеше да се увери, че е свършено…
Не се сещаше за друг, който можеше да е в Азкабан в момента. Може би точно там му беше грешката – не можеше и да предполага кой наистина държеше на него и кой – не.
Една висока фигура, обгърната с черна мантия, прикриваща лицето й, се спря при надзирателя, който проверяваше външните хора, и му каза нещо, освобождавайки за секунда фината си, снежнобяла ръка от дантелената ръкавица.
Очите на Луциус се присвиха срещу светлината и зърнаха добре-познат пръстен на палеца, който още малко и щеше да се изхлузи.
Зачудих се каква ли работа имаше точно тя тук. Какво ли искаше да ми каже, защо?
Тъмната фигура се приближи до масата и се разположи срещу Луциус. Тънките пръсти докоснаха качулката и тя леко се свлече отстрани на изпитото лице.
Прозрачната кожа сякаш се сливаше с вързаните на опашка светлоруси коси. Лазурните очи бяха изгубили някогашния си плам, някогашната си жизнерадостност. Сега гаснеха тихо и болезнено, а около им тъмни сенки ги прогаряха.
Алените устни сега чезнеха на стъкленото лице. Дъхът й се учестяваше, а тя потушаваше запушващата кашлица, докато болката раздираше дробовете й.
-Какво правиш тук? –Попита Луциус, а в гласът му се почувстваха нотки на ужас.- Нямаш работа тук!
Скарлет се усмихна леко, а очите й се притвориха изнурено. Когато отвърна, гласът й беше леко-прегракнал, но в него се четеше същата твърдост, както и някога. Същата твърдост, която беше изчезнала от лицето й, без да оставя видими следи.
-Не смяташ ли че е време да спреш да направляваш сили, които са ти неподвластни?
Думите й удариха право в целта и за миг сведох глава, без да мога да отвърна. Прехапах устна и се опитах да запазя самообладанието си. Когато я погледнах отново изпитвах само гняв. Гняв, за да не е болка… Гняв.
-Попитах те какво търсиш тук? –Озъби се Малфой срещу нея, а Скарлет дори не трепна.- Рудолфус знае ли че си тук?
-Не и няма и да разбере. –Отвърна момичето и се облегна назад в момент на слабост. После гласът й прозвуча тихо и болезнено.- Не ми позволява да излизам от онова проклето имение.
-Не си ли се и замисляла и за миг, че може би има причина? –Присви очите си Луциус.- Погледни се на какво приличаш, а си ми дошла тук, в Азкабан, за да видиш кого? Мен ли? Не се шегувай с мен, Скарлет, не ми е до шеги. Казвай какво искаш и се връщай обратно там, където ти е мястото!
-Прекалено е далеч, за да се върна, а и е прекалено късно. –Усмихна се тъжно тя и докосна с ръка челото си, сякаш искаше да му каже нещо. После върна мекия си поглед върху него, усмихна се леко и довърши.- И, да, не съм дошла тук за нищо…
Не отговорих. Проследих я със свъсен поглед как бръкна в джоба на мантията си и извади пръстен, който ми беше странно познат.
На първите слънчеви лъчи светна бялото злато, а, когато падна на мръсната маса, рубинът пречупи светлината и заигра бавен танц по грубото дърво.
Дъхът ми секна, а ръката импулсивно се пресегна напред в опит да го докосна. Параванът ми попречи и пръстите ми се впиха в студеното стъкло.
-К-как… -Луциус не успя да довърши въпроса си. Скарлет го изгледа с някаква смесица от болка и тъга и промълви:
-Един ден ми беше станало зле и Рудолфус ме заведе във вашите спални. Като се събудих нямаше никого и… -Скарлет очакваше Луциус да я прекъсне, но той не го направи. Беше се взрял в пръстена, а клепачите му потрепваха леко в унисон с устните. На светлината й се стори, че е още по-блед от обикновено, но не беше сигурна. След няколко секунди мълчание, тя продължи.- Погледнах нещата ти, от любопитство. Намерих го, изпаднал от шкафчето, и го взех със себе си с идеята да ти го върна. Но, тъй като Рудолфус ме принуди да замина, не намерих време да говоря с теб. –Замълча за миг, а после прошепна бавно.- След като четох в „Пророчески вести” за годежа ви с Нарциса, се убедих окончателно, че този пръстен никога не е бил предназначен за нея…
Нямаше нужда да му казвам повече каквото и да е. Едва ли предполагаше, че не можех да се досетя какво точно символизираше този пръстен и за кого беше предназначен.
Не знам какво ме доведе тогава при него. Може би, чувайки за годежа и за процеса, за миг го бях съжалила, за миг бях забравила всичко, което ми причини… Неща, които щяха да се проявяват в бъдещето, грешки, които щяха да болят в бъдещето…
И, въпреки това, дори сега се натъжавам, спомняйки си за него. За всичките грешки, които трябваше да изтърпи на свои гръб, за цялата любов, която трябваше да прикрива, да умъртвява в съзнанието си, за да не може да нарани…
Луциус беше заклеймен от рода си, прокълнат да действа по техните желания, не по своите, да чувства при всяка своя дума кинжалът, опрян във врата му… Кинжал, който нямаше да го прободе, но щеше да го нарани…
Не знам дали някога съм имала силата да му помогна. Не знам дали някога съм разбирала как. Това, което ме отблъскваше от него, беше всъщност това, което ме привличаше. Неговата болка, която опознавах с всяка среща, която не можех да попия, но и не можех просто да следя мълчаливо…
-Ти ще излезеш оттук, Луциус, не мисли, че си намерил изхода. –Прошепна бавно Скарлет.- Увери се, че, когато се измъкнеш от този замък… няма да сгрешиш, както сгреши преди да прекрачиш прага му…
Лестранж се изправи бавно, без да откъсва изгасналите си, изнемощели очи от стоманените, пълни с живот на Луциус. Тя вдигна с треперещи пръсти пръстена и ръката й премина през стъклото, оставяйки бижуто в неговата длан и карайки го да го заключи в нея. После се усмихна топло и прошепна:
-Кой знае - може някога да ти потрябва…
Вдигна качулката и скри лицето си. А после изчезна от помещението.

Глава 101
Роля, която щеше да играе цял един живот… Но, всъщност, никога нямаше да сложи маската отново…

-Как мислиш, дали Малфой ще се върне повече в „Хогуартс”?
-Не вярвам, но утре е процесът. Надявам се да си го отнесе…
Рано сутринта в събота, учениците като по чудо се бяха събудили по-рано от обикновено, сякаш за да не пропуснат заминаването на свидетелите. В Магисъбора бяха повикани Сириус, Питър и Джеймс. Ремус беше освободен от това задължение – имайки в предвид „специалното му положение” и интереса, с който щеше да се наблюдава това дело, това само щеше да обърка живота му. А и Дъмбълдор беше уверил министъра, че тъй като Лупин така или иначе не помни трансфигурациите си, практически нямаше с какво да помогне на съда.
Лап беше споменал на директора, че заедно със смъртожадния е бил и Рабастиан. Дъмбълдор осъзна липсата му и изпрати спешна сова до родителите му. Рудолфус беше повикан принудително обратно в дома си.
Изкара един ден в компанията на родителите си, опитвайки се да им обясни, че като нищо брат му можеше да е решил да стане смъртожаден и че не беше толкова странно, че беше премълчал пред тях. Понесе много скандали, но в момента, в който баща му вдигна пръчка срещу него, слидеринецът напусна имението на родителите си.
Искаше да посети Луциус, но желанието го разкъсваше между Скарлет, трите слидеринки и Малфой. Същия ден той посети съпругата си, без да разбере, че тя всъщност се готви да премине молбите и заповедите му, напускайки имението, за да посети най-добрия му приятел в Азкабан.
Логично, след изчезването на Рабастиан, се почувства и липсата на Регулус и Триша. Издирваха ги из околностите на замъка с горчивото чувство, че можеха да намерят труповете им. Но от двамата нямаше и следа. Нещо, за което бяха уведомени и родителите им.
Сириус, когато разбра за изчезването на брат си, в първия момент се уплаши, но, знаейки за отношенията му с рейвънклоуката и нейното отсъствие, се увери, че със сигурност сега не бяха при Волдемор.
Без да се усеща, Лап всяка вечер се молеше и надяваше, че Регулус беше добре и Тъмният Лорд не го е застигнал. Защото чувстваше, че Черният знак на китката му е неговата смъртна присъда…
Орион и Уобурга едва не се побъркаха, осъзнавайки, че, след бягството на Сириус и след изчезването на Регулус, те бяха останали без наследник. Много скоро, премисляйки този факт, Орион щеше да се отърве от съпругата си, която след раждането на втория си син, не можеше да има повече деца. Но за всичко това беше още рано…
Реджина, както беше и предположил Луциус, беше останала сякаш никога не е била на произшествието. Тя се затвори още повече в себе си и избягваше контакти с когото и да е. Не говореше, не вдигаше дори поглед нагоре. Ако родителите й бяха живи, те сигурно щяха да я приберат у дома. Но в онзи момент Флинт, нямаше място, където можеше да се прибере и където щеше да се чувства добре. Беше бездомна, не защото нямаше дом, а защото нямаше с кого да го сподели.

Дейвис изпи остатъка от течността на един дъх и удари чашата в масата. Погледът му се стрелна за миг към часовника, а после се върна върху прозореца отсреща.
Въпреки всичко, което се беше случило със семейството му последните дни, в петък Монтагю беше на работа и преглеждаше разсеяно бележките, които си беше водил при последното пътуване в Швейцария.
Спомни си бегло, че Черният Лорд беше пожелал това посещение, защото искаше Дейвис да навести някакъв магьосник-антиквар и да потърси някаква мантия. Е, не я беше открил и се беше наложило да убие въпросния.
Сега трябваше да изпрати няколко от своите хора във Франция, за да обсъдят с тамошните дипломати изпращането на диментори в Шампань*.
Френските власти отдавна бяха издали референдум, според който нито едно от качулатите чудовища нямаше място на територията на страната им. Ненавистта им към дименторите датираше отдавна, след като тяхна жертва по случайност беше станал дука Литиер преди няколко века. Принц, който беше проявил магьоснически способности…
Дейвис много добре знаеше, че дименторите трябваше да наблюдават френската територия, не заради опасността от Волдемор, точно напротив. Риддъл желаеше да се подсигури, че когато решеше да разтресе силно магьосническия свят в Обединеното Кралство, неговите жертви нямаше да избягат в някоя от близките страни. Искаше да е сигурен, че е обградил Англия от всички страни, защото, когато нападнеше, желаеше да обсеби властта изцяло.
Монтагю, като висш служител в Министерството, ловко беше успял да убеди „светиите” там, че, ако изпуснеха Волдемор и той преминеше извън острова, неговите действия можеха да станат причина за сериозни проблеми с министерствата на близките страни, чието статукво преспокойно можеше да премине във вражеско. Нещо, което, години след разрушителната Втора Световна, несъмнено щеше да се окаже пагубно за Обединеното Кралство.
Всичките тези неща сега малко вълнуваха съзнанието му. Той се връщаше отново и отново към спомена за убития си брат и гневът бавно се надигаше в него. Но Дейвис отново и отново си налагаше да не се влияе от чувствата, за да не оплете конците, които свързваха двата свята, които обитаваше – Министерството и Черния Орден.
За миг се подсети за това как Черният знак беше изчезнал от китката му точно навреме и благодари мълчаливо на господаря си, че го беше пощадил, когато Монтагю го беше помолил.
Чувайки обвиненията на Луциус, Дейвис беше извъртял пръстена на рода си с герба навътре. Движение, останало незабелязано, и което беше накарало знакът да попие в кожата му.
Дейвис придърпа пепелника и запали цигара. Кафявите му очи бяха присвити опасно срещу нищото, а мислите му препускаха далеч извън сградата на Министерството. Вече предвкусваше отмъщението си, вече чувстваше как болката на Луциус щеше да успокои неговата.
На пода до бюрото му беше смачкният брой на „Пророчески вести”, на чиято първа страница пресветваше крещящото заглавие „<<Кароу е убиецът!>> - потвърди изследовател на Министерството”. В статията отдолу се поместваше сбитото и наполовина-потулено разследване, което анонимният магьосник беше разкрил. Не беше издал името си, защото нямаше право да обявява секретна информация преди делото, въпреки че управата на вестника сигурно му беше дала солидно количество галеони за това интервю. И, все пак, изследователят беше решил да не спомене всичко, което знаеше…
Дейвис не вярваше на нищо, което беше поместено в тази статия. Вътре нямаше никакви доказателства, а и мъжът смяташе за невъзможно дългогодишният му приятел да е убил брат му.
Затова щеше да се бори до последно, за да получи това, което иска. Трябваше да срине тотално Луциус. Но не само смъртта на брат му го направляваше, Монтагю много отдавна беше искал да извади слидеринеца от цялата картинка… Просто не беше имал повод досега.
Погледът му за пореден път падна на кратката забележка, която беше разположена в края на лист от пророчески вести, който беше оставил пред себе си.
„Благородната фамилията Блек наблюдава мълчаливо”. Взираше се все по-дълбоко в шрифта, сякаш очакваше нова дума да се появи. Вече го знаеше наизуст, но не се отегчаваше да се взира в него.
„Орниъс и Сигнъс, главите на фамилия Блек, още не са излезли с ясно решение кого от родовете Малфой и Монтагю ще подкрепят. След официалното отричане от Сириус (син на Сигнъс) и Андромеда (дъщеря на Орниъс), както и мистичното изчезване на втория син на Сигнъс, опората на рода поддава заплашително. Сарказъм прозира във факта, че едната от двете последни наследнички, всъщност е отскоро-сгодена със затворения в Азкабан обвиняем, Луциус Малфой, чието дело ще се проведе утре сутринта, 25 март, от девет часа в Магисъбора. Така женитбата на двамата чистокръвни младежи е на път да се провали при две ужасяващо-възможни събития – изборът на Монтаю от страна на рода Блек, както и присъдата, която може да висне над бъдещето на младия убиец…”

Една седмица по-рано…*
Луциус постоя още няколко минути загледан в лицето на Реджина. После намери сили да отвори устата си и да прошепне:
-Аз… Вече не мога да издържам всичко това… -Изстена Луциус и отпусна ръцете, взирайки се в очите й.- Ти имаш втори шанс – не прави грешките на миналия си живот. Защото… най-накрая ще останеш сама, Редж… Аз нямам силата да те задържа… Дано някой друг да я притежава и да бъдеш щастлива. –Прошепна накрая.
После се обърна и тръгна с бавни крачки към замъка. Чувстваше как очите му пареха, но каменната маска на лицето му беше по-силна от сълзите. Прехапа устната си и си наложи да не забързва крачка. Искаше да се затича, да избяга някъде извън полезрението на останалите, да остави сълзите да обгърнат очите му… Но не трябваше.
Ръцете му потрепваха конвулсивно, лицето удържаше стоически каменната си хладнина и безразличие. Вътрешно нещо в него го раздираше, но не трябваше да му позволи да го обгърне.
Когато достигна до подземията, игнорира всички, които в онзи момент се разполагаха в Общата стая. Качи се право в спалнята и я обгърна с поглед – вътре нямаше никого.
Чувствайки самотата и безнадеждността с цялото си същество, падна на колената си и скри лицето си в ръце.
Когато дъхът му бавно върна предишния си ритъм, се облегна на ръце и затърси пипнешком нещо по земята.
В яда си беше захвърлил пръстена, сега, в болката си, искаше да го унищожи…
Но го нямаше.
Юмрукът на Луциус се заби рязко в стената и тя се пропука леко. Малфой се изправи бавно, опирайки се на стената и вдигна лицето си. Очите му бяха пълни с кръв, а ноздрите потрепваха. Но това не беше гняв, беше болка.
Знаеше, че това беше краят, знаеше че никога повече нямаше да се съберат с Реджина… Поне не истински. Защото той се беше отказал, защото той беше сложил края… Този, който обичаше силно, този, който обичаше по-силно…
Запъти се към банята, отблъсквайки всичко по пътя си. Бутна тоалетните принадлежности от мивката и те се разпиляха по каменните плочки. Пусна леденостудена вода и обля с нея лицето си. Когато отвори очи и се взря в огледалото, сивите му очи плъзнаха по конвулсивно-потрепващите му ноздри, пребледнелите черти и стиснатите устни. Това беше краят.
Блъсна вратата след себе си и се затича към соварника.
Спря се чак когато лекият вятър погали чертите и развя косата му. Ръката потрепваше, докато пишеше бавно думите, които го обричаха завинаги.
На другият ден щеше да се усмихва… На другият ден щеше да стиска в дланта си тази на Нарциса… Щеше да докосва с устни нейните...
На другият ден щеше да се сгоди… Пред всичките чистокръвни фамилии, всичките репортери и родителите си… На другият ден щеше да играе ролята на живота си… Тази, която щеше да го спаси, но и да го погуби… Роля, която щеше да играе цял един живот… Но, всъщност, никога нямаше да сложи маската отново…

Дейвис се сепна рязко, припомняйки си в детайли двойката усмихнати актьори, които приемаха поздравленията на гостите си.
Една сова почука по стъклото и го стресна. Дейвис разтресе глава и отвори машинално, за да влети птицата. Беше мъничка и катранена, а в човката си носеше писмо.
Монтагю го взе и го отвори с треперещи ръце. Кафявите му очи се спуснаха по ситния почерк и на лицето му се изписа недоумение, примесено с почуда.

„Астрономическата кула, тази вечер, точно в полунощ. Постарай се да дойдеш! И двамата имаме полза един от друг, Дейвис, ще ти дам информация, ти ще ми дадеш клетва.”

Нямаше подпис, нямаше инициали или име. Нямаше дори някаква ключова дума, но, въпреки това, Монтагю веднага позна от кого беше бележката.
За миг се зачуди дали искаше да отиде. Всичко това му идваше в повече, но въпросната информация щеше да реши една от главоблъсканиците, които бяха обвили в пелена разума му. Беше важно да научи всичко, преди да беше станало прекалено късно…
А и подателят знаеше факт, който можеше да провали всичките му планове… Факт, който някога не беше крил, но сега беше наложително да остане в тайна…

*Шампань - област във Франция, дала наименованието си на шампанското.
*Спомен на Луциус

Глава 102
Но какво бях аз? Какво беше светът ми? Имаше ли цена, имаше ли кой да го оцени? Имаше ли значение дали бях жива или не или този, който можеше да отговори, беше само една илюзия и една шега… Преплетени в едно…

Белатрикс обгърна Общата стая, сякаш за първи път я виждаше от дълго време. Мътнозелените й очи се спускаха волно по стените, взираха се във фигурите на заетите с дневните си грижи ученици, обхождаха стъкления таван, в чиито блатни води се стелеха страховити, мрачни създания.
Сведе леко глава и се опита да добие представа за настроенията, които царяха сред слидеринци. Разговорите им не я учудиха… почти всичките бяха за последните ужасяващи събития, разтърсили училището.
За миг се присети как Мефисто я беше предупредил за всичко това… Беше й казал… Тя можеше да го спре…. И не го беше направила…
Какво се случваше с нея? Коя беше тя в онзи ден, когато остави свой съученик да загине, а неин приятел да се превърне в убиец? Къде беше тя да забележи какво се случваше с най-близките й хора точно под носа й? Защо не беше забелязала промяната, защо можеше да я види чак сега, когато всичко беше вече свършило?
Постепенно си припомни за всичкото време, прекарано с Рудолфус, Реджина и Луциус… Сега Лестранж беше женен, спрямо слуховете, съпругата му очакваше дете… Не можеше да разбере как се чувстваше от това, сякаш за няколко мига беше охладняла към първия и единствен мъж в краткия си живот…
Рудолфус… беше… женен… за… друга…
Как се беше случило това? Как тя, Белатрикс Блек, наследница на един от най-старите магьоснически родове, беше пренебрегната от момчето, което й се беше вричало в любов по време на един ужасяващо-кратък месец? Как след всичките години приятелство, след всичките закачки, след всичките стаени чувства, сега тя беше останала извън живота му?
Беше ли го позволила сама? Или в него беше вината?
Спомни си онази болка, която беше изпитала на Новогодишния бал… Беше ли я предизвикала сама? Или се беше оставила съзнателно да бъде наранена?
Коя беше тя сега? Коя беше преди? Какво се беше променило и какво предстоеше да се мени… отново?
Реджина сякаш въобще не беше наоколо… Вече не разговаряше дори с нея… Сякаш всичко в душата й беше сринато и й трябваше време за да се възстанови… А какво щеше да излезе от пепелта само Господа можеше да предполага…
И Луциус… Човекът, чието мълчание го беше откъснало от всичко преди толкова много време… Русокосото момче, с което преди няколко години се беше боричкала на пода в Общата стая на Слидерин… Убиец?
Това беше невъзможно…
Почувства как сълзите напираха в очите й, а тя не можеше да ги спре. Усети безнадеждността, глупостта, безразсъдието си…
Затича се нагоре към спалнята си и с треперещи ръце затърси книгата. Сълзите й обляха алената корица, точно преди да я отвори и да загуби разсъдъка си отново…
„Не…” прошепнах тихо. „Не и този път!”.
Пръстите ми потрепериха и докоснаха леденото ми лице, застивайки на устните ми. Нямаше да се поддам отново на желанието да избягам… Нямах правото...
Бела се изправи бавно и се облегна на стената. След като възвърна чувствителността на ръцете си, тя се отблъсна от нея и закрачи с бавни крачки надолу. Обходи от стълбището цялата Обща стая с поглед. Нямаше го… И, въпреки това, Бела знаеше къде да го намери…

Прекрачих прага на Нужната стая и очите ми се впиха в силуета ти, облегнат на рамката на прозореца. Почувствах смесени чувства, срещайки несигурността в погледа ти.
Рудолфус се загледа в Бела и въздъхна, сядайки на леглото. Цялата стая им беше до болка позната, тъй като в нея бяха прекарали една нощ, която и двамата не можеха да забравят. Бежовите завеси, синьото покривало на леглото, забулената от шал лампа… Всичко в тук носеше лек, едва-доловим тръпчив спомен за едно отдавна-отминало време.
Колко се бяхме променили за тези месеци, колко бяхме различни… И пак, в нас още живееше онова чувство, което някога ни беше свързвало… По-слабо, по-несигурно, по-користно и по-лъжливо… И, въпреки това, него още го имаше.
Белатрикс направи няколко крачки и остана загледана в изумрудените очи на Лестранж, сякаш всичкото това време никога не бе минавало. Той беше извил главата си нагоре, за да я вижда, тъй като Блек беше застанала на едва няколко сантиметра от лицето му.
Тя прокара бавно пръсти през косата му и я притисна странично към корема си, галейки бавно чертите му.
Същото усещане, същата топлина…
Рудолфус не успя да сдържи сълзите си, зарови лице в мантията й, а ръцете му конвулсивно стиснаха плата, покриващ гърба й.
Бела не реагира на тази реакция, просто продължи бавно да прекарва пръсти през косата му.
-Не плачи, Руди… Всичко ще бъде наред… -Прошепна през горчива усмивка и се отдръпна от него, опирайки колена в пода до краката му. Мътнозелените й очи се взряха в неговите, а пръстите й изтриха нежно сълзите по бузите му.
В онзи момент аз бях объркан… Не знаех какво се случваше с живота ми, не знаех какво исках от него…
Виждах как се срутваше пред очите ми, опитвайки се да проумея дали бях избрал правилно или бях сгрешил…
Монтагю беше мъртъв, брат ми – изчезнал, Регулус – също… Реджина сякаш не беше там… Скарлет… Момичето, което беше повярвало в мен, когато никой друг не беше способен… вехнеше с всеки изминал ден… Не можех да я спася, защото не знаех как… Бях просто наблюдател, гледах как животът се изплъзваше от тялото й… Болезнено, горчиво бдение… Без да можех да заглуша онази част от сърцето ми, която виеше в агония от чувството за безнадеждност…
Сега и Луциус го нямаше, сега и той се бореше за живота си… Не беше там, не беше при мен, за да ми казва кое беше правилно и кое – не… Не беше там, за да ме направлява и да отсъжда… И аз пак бях наивният, нерешителният, слабият… Но този път нямах правото да съм, защото и други зависеха от мен…
Ами ти, Бела… Къде беше ти през цялото това време? Защо тогава се усмихваше, сякаш то никога не се беше случило? Защо се усмихваше, сякаш никога не бяхме минали през това?...
-Бела, аз… -Започна Рудолфус неуверено. Чувстваше се странно неудобно, а халката на безименния му пръст сякаш го прогаряше. Нима беше възможно той отново да…
-Тихо, Руди! –Прошепна Блек и сплете пръсти с неговите.- Няма да ти позволя да я нараниш. Не искам да се отречеш от нея, не искам да я изоставиш. Искам само да зная, че си добре… -Прошепна накрая и го притисна към себе си, докосвайки с устни врата му за един кратък миг.
Рудолфус затвори очите си и се прокле, че някога го беше позволил…

Нарциса се огледа бавно и въздъхна. Вечерята беше минала преди няколко минути и навярно вече беше време да се прибира в подземията. И, въпреки това, не й се искаше да се връща.
Стоеше права на отвесната скала, а вятърът развяваше мантията и косата й, играейки си с тях. Нежната му хладнина успокояваше напрежението, което се беше насъбрало във всяка фибра на тялото й, а воят на нощните животни караха да претръпва от някакво странно чувство за свобода…
Откакто бяха отвели Луциус различни чувства я заливаха отново и отново. Ту се чувстваше наскърбена, наранена, несигурна, ту я обливаше странното чувство на задоволство… че отново може да решава бъдещето си сама.
Погледът й падаше на годежният пръстен, който някога безвъзвратно свързваше съдбите им, а сега сякаш несигурно се опитваше да се изхлузи от пръста й.
Дясната ръка се стрелна към другата и несъзнателно дръпна бижуто надолу. В момента, в който той се закрепи на края на пръста й, Нарциса застина. Присви очите си и си наложи да го свали… Луциус нямаше да я направлява, нямаше да опорочи бъдещето й… Тя щеше да се ожени за човека, когото обичаше, не за този, когото ненавиждаше…
Ненавиждах ли Луциус?
Преди да се спре, пръстенът пак беше застанал на предишното си положение и едва-едва просветваше на слабите лъчи в мрака. Извъртя очите си и се замисли какво ли криеше бъдещето зад перлената си пелена… Кое щеше да я изненада и кое беше очаквала?
Душата ми пак се изкриви в агония, присещайки се за всичко, което се беше случило с Луциус… Спомних си как той гледаше Реджина, как нежно прокарваше пръсти по чертите й…
Спомних си как нито веднъж лицето му не разкри какво криеше в душата си… Как никой не го разбра…
Имаше време, докато станех свидетелка на всичко това… Имаше време, за което трябваше да се уверя в правотата си.
Тогава той беше далеч, заключен след дименторите и пустошта… Очаквайки да разбере дали тя нямаше да се окаже негов вечен дом…
Заклеймен като убиец, като коравосърдечен, като егоцентричен… А всъщност толкова далеч от този си образ… Без да се опитва да го промени…
Не можех да се отрека от него, не можех да го оставя… Може би щеше да се наложи да жертвам своя живот, своята любов и своята душа… Опитвайки се да спася неговите…
Но какво бях аз? Какво беше светът ми? Имаше ли цена, имаше ли кой да го оцени? Имаше ли значение дали бях жива или не или този, който можеше да отговори, беше само една илюзия и една шега… Преплетени в едно…

Дейвис се облегна на каменната преграда и се загледа в далечината. Не беше идвал в „Хогуартс”, откакто преди няколко години беше завършил като отличник.
Замъкът не се беше променил въобще, за разлика от младия Монтагю. Погледът му се плъзгаше по двора на училището и мислено си припомняше времето, което беше прекарал там с Идън и другите от компанията… С Идън… Беше ли възможно той да е…?
Неуверените стъпки, отекващи по каменната площадка на Астрономическата кула, го стреснаха и за миг объркаха.
Когато се извърна и срещна катранените очи, се присети за какво беше тук и забрави предишните си мисли. Шоколадово-кафявите се присвиха с недоверие срещу тези на Реджина и за миг цялото му същество замръзна от недоверие.
В онези кратки секунди имах чувството че отново го виждам, че отново стоя срещу Маркъс, че имам втори шанс… И мога да върна грешките назад…
Същите черти, същите очи… По-студен, по-отчужден, по-саркастичен в егоцентризма си… Но и същия…
Наложих си да не мисля отново за Маркъс, да не чувствам същите емоции, както, ако се беше вдигнал от гроба…
Познавах Дейвис добре, знаех какво искаше той от живота и колко можеше да пожертва, за да го получи…
Познавах фанатизма, който го обливаше на приливи и отливи, безразсъдството, което пораждаше…
Не можех да му позволя да сгреши… Не можех, защото знаех какво щях да изгубя… И че пак щях да нараня…
-Мина много време, Реджина! –Процеди Дейвис бавно и се приближи към нея. Флинт сведе надолу глава, но остана мълчалива.- Едва ли с един избор можеш да върнеш назад толкова много грешки…
Ръката му обгърна болезнено гърба й, а пръстите се впиха в кожата под блузата.
Болезнените спомени нахлуха гороломно в съзнанието ми и не издържах. Изскочих назад, отблъсквайки ръката му, а очите ми се впиха в неговите, опитвайки се да възвърна предишната си увереност и предишната си дързост:
-Не ме докосвай, Дейвис! Нямаш никакво право да…
-Преди не мислеше така! –Усмихна й се подигравателно Монтагю, а Реджина отново сведе очи надолу, чувствайки как те пареха неудържимо.
Спомни си единственото лято, което беше прекарала в имението Монтагю, беше едва на четиринайсет, нямаше как да знае… Беше глупава и наивна, вярваше безпрекословно на всичко, което й кажеха… Едва по-късно съумяваше да отсее истината от лъжата… Чак когато започнеше да боли…
Спомни си как изпрати с целувка Маркъс, който отиде да играе куидич с няколко слидеринци, които живееха наблизо…
Отказа се да го последва, защото искаше да дочете книгата, която й беше препоръчал за през лятната ваканция професор Слъгхорн… Решение, което щеше да й коства много…

Реджина погледна за миг през прозореца и се усмихна, затваряйки книгата. Усмихна се на последните за деня слънчеви лъчи, които се процеждаха през сатенените пердета и се изправи бавно.
Беше в спалнята за гости, която й бяха отредили родителите на Маркъс. Те нямаше как да знаят че нощем тя се промъкваше и заспиваше спокойно, едва когато чуваше приспивната песен на пулса и топлината на тялото му.
Заситни, както си беше по голи стъпала надолу и слезе на първия етаж, с идеята да изяде едно кисело мляко, сядайки направо на блестящия от чистота кухненски плот. Нещо, което, имайки се в предвид часа, никой страничен нямаше да може да забележи. Маркъс само щеше да й се понамръщи за дяволиите, ако се върнеше, а Дейвис и родителите им още бяха на работа.
Чак, когато вкуси киселото мляко, почувства нечие присъствие в обширното кухненско помещение, и се обърна към вратата. Там, облегнат на стената стоеше той, а кафявите му очи не пропускаха нито едно от движенията й.
-Марк? –Попита Реджина бавно, почиствайки с пръст остатъка от млякото в крайчеца на устните си и плъзгайки се напред, така че краката й да провиснат над пода.
Още тогава си приличаха прекалено много, за да можеше да ги разпознае. Въпреки голямата разлика в годините, Маркъс беше на височината и телосложението на по-големия си брат, а и напрежението и службата на Волдемор още не бяха оставили ясни отпечатъци по лицето на Дейвис.
Момчето поседя още известно време, облегнат на стената, после се усмихна леко и се приближи до нея.
Ръцете му застинаха на колената й, а устните му се врязаха в нейните. Реджина се изви назад, чувствайки напрежението в гърба си, и прокара пръсти през кестенявата му коса, припознавайки в действията приятеля си. Когато почувства, че още малко и гърбът й ще опре в стената, момичето се прекъсна целувката и се усмихна, галейки с пръсти чертите му.
-Внимавай, малкия, след малко ваш’те могат да се приберат. –Усмихна му се влюбено и прокара пръст, очертавайки устните му.
-Не се притеснявай за това. –Усмихна й се Монтагю, а Реджина вдигна кофичката с киселото мляко и го отблъсна леко, връщайки я в хладилника. Облегна се на него с ръце зад гърба си и му се усмихна, когато се приближи до нея и сложи ръце на талията й.
Реджина вдигна лицето си нагоре, тъй като беше по-висок, и се вгледа дълбоко в шоколадовите му очи:
-Как си прекарахте?
-Сега мисля да си прекарам по-добре. –Отвърна й и постави двете и ръце отстрани й, впивайки устни във врата й.
-Мерлин, Маркъс, ти си невъзможен! –Изсмя се Реджина и се плъзна надолу под хватката му. После направи няколко крачки заднешком и присви чипия си нос срещу него в заядлива усмивка.- Къде си сега, господин Аз-командвам-правилата?
Когато я вдигна на ръце, Редж се притисна към него и обви с крака тялото му.
-Продължаваш да си си мъж под чехъл! –Засмя се, целувайки устните му и затваряйки очи, оставяйки се в ръцете му и хапейки нежно кожата на врата му. Ако не го беше направила, щеше да разпознае че не отиваха в стаята на Маркъс.

Всичко беше някак си… различно. Докосванията, целувките му… Бяха по-груби, изпълнени с повече желание отпреди… Някога нежни, сега изпепеляващи…
Реджина го отдаде на моментната възбуда… Трябваха й няколко часа, за да разбере истината.

Отпускайки се уморено върху гърдите му, косата й се разпиля по благоуханните чаршафи, а очите се притвориха изтощено, въпреки че на лицето грееше лека усмивка. Остави ръката му да се преметне през талията й, а устните да покрият нейните.
-Да се оправим, преди останалите да се приберат. –Прошепна бавно момичето и се изправи от леглото. Когато погледът й падна на ръката, която допреди малко беше прехвърлена през тялото й, за миг й причерня…
Черният знак…
Писъкът й огласи цялата къща, а Дейвис се стрелна към нея и запуши устата й. В паниката си Флинт започна да се блъска, да рита и да удря, докато Монтагю не я блъсна и тя, спъвайки се, не си разцепи устната в един пирон, стърчащ от бюрото.
Реджина се сви уплашено, а очите й се напълниха със сълзи. Тя скри с ръце тялото си, риданията й заглъхнаха леко.
Когато Дейвис направи крачка към нея, тя се плъзна назад, гледайки го с целия си ужас и страх.
Ръцете му стиснаха болезнено китките й и я вдигна от земята, съскайки в лицето й:
-Мълчи… Мълчи, по дяволите… -Удари я през лицето, а хлиповете градираха, както градираше болката в душата й.- Ако някой разбере за всичко това ще те убия, Флинт! Дори окото ми няма да мигне!
Реджина знаеше, че той казва истината… Ако някога споменеше, че Дейвис е смъртожаден, той нямаше да се поколебае да я убие… Ако Маркъс разбереше, че беше преспала с брат му… щеше да го загуби… А тя го обичаше, обичаше го истински…
Дейвис блъсна дрехите в ръцете й и я изгони разгневен от стаята си.
-Облечи се! И си оправи шибаното лице, преди някой да е дошъл! Веднага! –Изкрещя накрая, виждайки сълзите й. После затръшна вратата на стаята си, а Реджина, с насълзени очи, избърса кръвта, стичаща се от устната й…
Е, май сега вече всичко беше свършило…

-Редж… -Понечи да целуне челото й Маркъс същия ден, но момичето се отдръпна от него, отблъсквайки го, и, криейки сълзите си, се скри в стаята си. Тази нощ тя прекара в студеното легло на спалнята за гости, криейки сълзите и мислите си, сякаш дори стените имаха очи за тайната й…

След случката всичко беше останало само между тях двамата с Дейвис. След това той неведнъж й бе посягал, когато слидеринката имаше нещастието да остане в едно помещение сама с него. Всеки път я заплашваше, че ще каже истината на брат си, ако тя му се противеше. Реджина оставаше мълчалива и безропотна… Защото не можеше да преживее да загуби Маркъс…
Знаеше, че седмокурсникът е казал за позора й на приятелите си, виждаше насмешливите им погледи, впити в нея. Трябваше да ги търпи безропотно, защото беше в контрола на смъртожадния.
Виждайки последиците от ревността на Маркъс, Реджина едва не беше загубила съзнание. Тя не можеше да позволи да го нарани по този начин… Затова се беше разделила с него.
След като Дейвис завърши, контактите помежду им бяха повече от ограничени… Всъщност такива въобще нямаше. До този ден те не се бяха виждали, тъй като тя вече не посещаваше дома му, а и той не идваше в Хогуартс.
-Престани… -Прошепна Реджина, свеждайки очите си.- Не искаш мен… Искаш…
-Тихо! –Прекъсна я рязко Дейвис, повдигайки брадичката й с ръка.- Мълчи, преди да си съжалила за думите си!
Ръката му застина на врата й, а езикът му облиза бавно долната й устна. Тялото на Флинт се разтресе, а главата се извърна леко, въпреки че не събра смелост да се отдръпне наистина.
Стисна очите си и изстреля, сякаш, за да се защити:
-Не го погубвай, няма да спечелиш нищо така! Той не е виновен за смъртта на Маркъс, видях го с очите си! А и аз мога да ти помогна да я спечелиш!
Пръстите му стиснаха челюстта й, а един тих стон се откъсна от устните й. После я отблъсна рязко и промълви:
-Какво предлагаш?
Реджина, чувствайки учестеното си дишане, едва-успя да промълви:
-Идън уби брат ти, защото се опита да ме защити. Луциус вдигна пръчка срещу Кароу. Ако го оставиш да се спаси от присъдата, ще се върна при него и той няма да се ожени за Нарциса…
-А защо просто да не го оставя да изгние в Азкабан? –Изсъска Дейвис, а очите му се напълниха с кръв.
Сърцето на Реджина се сви, а тя прошепна тихо и несигурно:
-Защото иначе ще им кажа, че си смъртожаден и че искаш да се ожениш за Нарциса. Така обвиненията срещу Луциус ще паднат…
Шамарът беше толкова силен, че Флинт се стовари назад, удряйки главата си в стената.
Дейвис се надвеси над нея и изсъска, присвивайки очите си:
-А защо да не свършим всичко това още сега? Колко струва животът ти, Флинт? Колко? Не струва нищо! Струва само две мои думи!
Тялото й се разтресе конвулсивно от страх, чувствайки опряната във врата й пръчка. Тя се насили над болката и събра дъха си, за да прошепне:
-След смъртта на брат ти и някогашната ми връзка с него… Ако намерят тялото ми, всички погледи ще се обърнат към теб… Ако сега ме убиеш, Дейв, веднъж-завинаги ще си платиш за всичко…
Дейвис присви очите си на сантиметри от нейните. Магическата пръчка се впи още по-дълбоко във врата й, а устните му потрепнаха, готови в следващия момент да изрекат смъртоносните слова… „Авада Кедавра”…

Глава 103
В предсмъртния си марш…

Бела се отдръпна рязко от него, а зениците й се разшириха.
Какво правеше? Какво се опитваше да направи?
Не се ли уверяваше, че той още я обича, не се ли стремеше несъзнателно да си го върне? За какво?
Искаше ли отново да бъде с него?
Усетил напрежението, Рудолфус беше вперил премрежен поглед в нея, машинално отдръпвайки ръце от гърба й. Това й даде възможност да скочи на крака и да избяга от стаята, объркана от мислите и от действията си.
Спря да тича, едва когато се почувства достатъчно далеч от стаята, в която беше оставила Рудолфус да се чуди какво се случваше с нея. Прокара ноктите си обезумяло по лицето си и по нежната перлена кожа останаха червени следи. Очите й се насълзиха, но тя не си позволи да заплаче. Беше по-силна от това…
Беше си припомнила какво беше да бъде в прегръдките му, беше си припомнила какво беше чувството дъхът му да гали кожата й. Спомени, които я объркваха в болката си, спомени, които съзнателно беше забравила…
Това ли искаше? Това ли беше? Заради това ли беше тръгнала по пътя, откъдето нямаше връщане назад?
Гърбът й опря в стената, а очите се присвиха към пода, борейки се със сълзите.
Всичко, което ти бях казала… Не беше истина.
Дори за миг не бях мислила за Скарлет, дори за миг не се бях присетила за нея. Имах силата да те направлявам според желанията си, имах силата да те накарам да направиш всичко за мен… Силата, която сега ме опиянява, силата, която ме кара да вдигам уверено пръчка срещу теб, Рудолфус, готова в следващия миг да те убия…
Едва ли някой можеше да предположи, че ще стигнем дотук… Едва ли някой можеше да предположи, че някога ще се изправя срещу теб, готова да те прокълна, да те убия, да те залича завинаги… Без това да кара сърцето ми да потрепне дори за миг, без да се страхувам, без да ме боли.
Няма да ти го казвам, трябва само да си го помисля и ти ще го разбереш… Мина времето, когато думата ти тежеше, Рудолфус, мина отдавна. Мина времето, когато можеше да ме задържиш, когато можеше да ме излъжеш, когато можеше да ме спреш! Мина времето, когато аз все още бях зависима от теб, все още можех да го чувствам…
Знаеш ли, сега те обичам повече отпреди! Защото те и ненавиждам повече! Тази любов, която ще спаси мен и ще погуби теб! Сладка ли е, Рудолфус, ласкае ли те? Чувстваш ли се могъщ, както преди, чувстваш ли, че смъртта си заслужава тази обич, за която копнееше някога, а сега е на път да те убие?
Не съжалявам за нито една своя грешка, ти съжаляваш ли? Не се връщам и за миг назад, ти правиш ли го?
Защото жалкото ти съществуване имаше една цел – да ме направи това, което съм сега, да ме направи силна… И да знам, че, въпреки всичко, аз мога да вървя срещу бурята, а ти скоро ще се превърнеш в купчинка пепел сред руините й.
Повече ли съм от теб, Руди? Винаги съм била. Животът ми по-ценен ли е от твоя? Едва ли преди съм можела да преценя…

Новият ден донесе на „Хогуартс” трепетно очакване и напрежение сред неделикатно-любопитните наблюдатели на драмата, обгърнала бившия им съученик от Слидерин. На закуска в Голямата зала сякаш маса народ се беше събудила много по-рано от обикновено и сега значително количество от възпитанниците на училището говориха ожесточено, сякаш не беше седем и половина сутринта.
По принцип закуската започваше точно в осем, но този ден беше различно. Виждайки множеството, заело местата по масите си, духчетата се бяха мобилизирали и бяха спретнали препечените филийки половин час по-рано. Нещо, което, ако го бяха забелязали, учениците със сигурност щяха да оценят високо.
Но в онази сутрин никой не се интересуваше кой-знае колко от поставените на масата гозби. Слидеринци реагираха противоречиво на насъбралото се напрежение и погледите на останалите, които често се вперваха в някой от техния дом. Някои хора, които приживе никога не бяха имали нещо общо с Маркъс, сега, след трагичната му гибел, се числяха лицемерно към приятелите му, запращайки обиди към Луциус и всички, които някога бяха общували с него… Нещо, което зависеше от решението, взето от рода им, както и от чувството да направят напук на Малфой и да попаднат в светлините на прожекторите.
Сякаш бяха погребали Луциус, сякаш той вече не съществуваше и беше обречен завинаги. Смело го коментираха, нагрубяваха и се биеха в гърдите, кълнейки се, че, ако го видят някога, веднага ще му хвърлят ръкавицата в лицето… Все неща, които, имайки се в предвид окаяното положение на младия Малфой, нямаше да обърнат гнева му към тях. Сякаш той беше лъв в клетка, който ръчкаха нагло в корема, но, ако решетките ги нямаше, никога нямаше да се осмелят да закачат или предизвикат.
Рудолфус, чието лице се беше изкривило от напрежение и ненавист, беше готов да прокълне всеки, който се изправеше пред погледа му. И, въпреки това, знаеше, че, дори и Луциус да разбереше за всичко, което се беше казало по негов адрес, той едва ли би се развълнувал дори малко. Не му беше в характера да се влияе силно от чуждото мнение…
Но това не важеше за импулсивния, по детски експресивен и чувствителен Рудолфус, когото всяка дума срещу приятеля му нараняваше жестоко.
Лестранж се беше разположил на масата, обвил с една ръка треперещата Ерин, стиснал силно очи, мъчейки се да запази самообладание.
Нямаше никакво желание точно в този момент да се намира в Голямата зала. Ако зависеше от него, щеше да прекара целия ден далеч от хорските погледи. Но се беше уплашил, виждайки как мълчаливата Нарциса, уверено се насочи към Голямата зала, вдигнала високо брадичката си, сякаш нито една дума, нито един жест, не можеха да я наранят.
Рудолфус, комуто тази сила беше чужда, вътрешно й се възхищаваше, външно се съпротивляваше срещу желанието й да не се спотайват там, където останалите не можеха да я прогарят с поглед. И, въпреки това, слидеринката се беше оказала прекалено опърничава за неговите сили…
Тази нощ никой от тях не беше спал като хората.
Нарциса я беше прекарала в топлото си легло, взирайки се в тавана. На няколко пъти пръстенът беше потрепвал несигурно на ръката й, но не се беше помръднал. Когато настъпи полунощ, тя се изправи и се доближи до прозореца, взирайки се през него в двора, погълнат в носталгията на нощта. Беше облегнала глава на рамката и беше блуждала така до сутринта.
Рудолфус не се беше върнал веднага от Нужната стая. Беше се отдал на безнадеждността, спомняйки си с мъка отминалите дни, в които той, Луциус, Реджина и Бела бяха толкова близки… и бяха заедно.
Очите го бяха заболели от взирането в тавана, затова беше решил да се прибере в Общата стая и да почете нещо, опитвайки се да се избави от тежкото чувство, обхванало съществото му. И, тогава, в три и половина през нощта, беше заварил малката Малфой, седнала на пода пред камината…

Рудолфус направи няколко крачки напред, а нисичкото момиче се извърна рязко към него, ужасена до краен предел. Очите й бяха подпухнали от сълзите, които цяла нощ огънят неумолимо беше изтривал с топлината си от бузите й.
Съзирайки познатото лице, Ерин се поуспокои и отново върна премрежения си поглед към камината.
Рудолфус, чувствайки се страшно неудобно от нейното присъствие, обгърна Общата стая с неловък поглед. После се приближи и седна до нея на земята, облягайки се на ръцете си и проследявайки погледа й към тлеещите съчки.
След няколкоминутно мълчание, Рудолфус я побутна леко с рамо и промълви:
-Няма за какво да се притесняваш, брат ти ще се оправи. –Отвърна не-особено убедително. В интерес на истината, вярата на Лестранж в Луциус беше силно разклатена и сега Рудолфус се чувстваше странно-неуверен в бъдещето, лишено от присъствието на най-добрия му приятел.
Слидеринецът не вярваше в себе си, никога не бе вярвал. Прекалено-лабилен в чувствата си, Рудолфус често действаше импулсивно и без да мисли. Сигурността му се опираше на присъствието на Луциус, който малко или много винаги беше бил опора на приятеля си. Нещото, което свързваше Рудолфус и Ерин.
Сега, пред перспективата да загуби приятеля си, Лестранж действаше с неохота и лека ръка, някак механично. Всяка негова дума, всеки негов жест беше пропит с неувереността и двойствеността на съзнанието му. Опитвайки се да успокои другите, не можеше да даде покой на собственото чувство за празнота и ужас.
Ерин обърна глава по посока на Лестранж. Ужасяващо-белите очи не губеха цвета си от сълзите, не ставаха по-меки или по-чувствени. Седяха някак не на място на нисичката й крехка фигура и страхливото, несигурно изражение.
Рудолфус не успя да ги издържи и сведе очи надолу, взирайки се в килима. Ерин от своя страна почувства отново болката от този отвърнат поглед… Нещо, което я беше съпътствало през целия й живот. Нещо, което не отшумяваше като ек, напротив, измъчваше я всеки път все повече.
Въпреки това неприятно и болезнено чувство, тя не се опита да се скрие в сенките отново. Обърна се към огъня и потрепери от усета топлината, която сякаш не можеше да стопли вкочанените й черти.
-Откъде си толкова сигурен? –Гласът й, който толкова рядко се чуваше, накара Рудолфус да вдигне по-смело лице към нея и да издържи на ужаса, който го обгръщаше от тези призрачни очи.
-Аз… Вярвай ми, всичко ще бъде наред. –Отвърна, а гласът му потрепна за миг. В следващия момент слидеринецът, превъзмогнал уплахата си, я притисна към себе си, галейки нежно косата й, сякаш се познаваха от години.- Всичко ще бъде наред…

Бяха прекарали цялата нощ сами пред огъня. После Лестранж не беше имал сили да я остави сама, следвайки упоритата Нарциса, затова я беше повел със себе си към Голямата зала, чувствайки се ужасно-уплашен и уязвим пред предстоящия процес, на който щеше да присъства…
Реджина я нямаше никаква. От вечерта не я беше виждал и не можеше и да предполага къде можеше да се намира. Чувството му за отговорност ревеше болезнено, карайки го да обгръща отново и отново залата с поглед, търсейки я сред учениците.
Но Флинт беше изчезнала невъзвратимо. Беше се допитал до куидичните играчи, които бяха се застъпили за Луциус, дали я бяха виждали, но, след като се беше прибрала в стаята си, никой не я беше срещал.
Бела, която стоеше смълчано до тях, поклати глава, когато Лестранж я попита неловко дали Реджина беше в стаята си сутринта. Това усили опасенията и страховете му, но Рудолфус си наложи да не се поддава, тъй като, колкото и силна да изглеждаше Нарциса, не можеше да остави сестрата на Луциус сама, знаейки колко лабилна беше и колко отчуждена от всичко и всички.
Минутите се стелеха бавно, обгърнати напрежение, шепоти, резки и груби думи по адрес на Малфой, страхове.
На процеса щяха да се появят Рудолфус, Нарциса, Ерин и Реджина. Или поне така трябваше да е, въпреки че никой не знаеше дирите на Флинт.
Това право беше издействано, благодарение на факта, че на обществено-достъпните дела имаше място и за външни на Магисъбора хора. А Реджина все още я нямаше…

-Мисля, че е време да тръгваме. –Процеди студено и безизразно Сириус, кимвайки към Питър и Джеймс.
Беше ударило девет и половина часа, а свидетелите трябваше да се явят по-рано от останалите.
Тримата грифиндореца се изправиха бавно, а погледите на всички се врязаха в тях. Залата замлъкна заговорнически, сякаш за да усили напрежението, което витаеше из пространството. Няколко стъпки, отекнали в съзнанието на учениците и тях вече ги нямаше…

-Не ме… докосвай… -Прошепна Реджина ужасено и изскочи на няколко сантиметра назад, без да може да вдигне очите си нагоре от срам… и от чувството, че може да се случи като преди… от чувството, че толкова далеч от нея, беше завинаги запаметен в съзнанието й. В чуждите докосвания, в чуждите целувки… Едва ли някога щеше да се отърси от спомена за онази болка и онова чувство за безпомощност, за позор…
Прокара пръсти по врата си, точно там, където устните бяха докоснали кожата й. Почувства как очите й се насълзиха и не успя да ги вдигне.
Ръката му се плъзна по гърба й и я придърпа към себе си. Чувствайки топлината на тялото, Реджина опря глава на гърдите му и болката в душата й се отприщи, давайки път на сълзите.
Погледът на Маркъс плъзна по нея с недоумение, гняв и мъка. Рудолфус ги стрелна учудено, попречвайки на Бела да се приближи.
Чувствайки погледите, насочени към тях, Луциус нервно описа с ръце лицето й и, притискайки я по-силно към себе си, я поведе нагоре към момчешката спалня.
-Изчезни! –Изсъска на Маркъс, когато той влезе в стаята. Монтагю, чувствайки се безпомощен и отчужден, постоя няколко секунди на прага, а после потъна в сенките.
Луциус преметна припряно една своя блуза на гърба й, топлейки с ръце раменете й. Постави я да седне на леглото му, взирайки се неразбиращо в треперещата Реджина.
За първи път проявяваше слабост, която щеше да я преследва и през следващите месеци от връзката й с Малфой. Горчивият спомен, който беше изсякъл Дейвис в съзнанието й, щеше да я следва цял живот. Тежкото чувство, което преобръщаше душата й всеки път, когато катранените й очи срещнеха тези на Маркъс… Никога нямаше да спре да боли.
Устните й покриваха тези на Малфой, но в тях не влагаше чувства. Мисълта бавно я връщаше към братята Монтагю, толкова различен, толкова истински белег на душата си. Този, който беше наранила, и този, който я беше наранил… Луциус беше само преграда, само граница, само стена, която щеше да я отдели от миналото и нямаше да може да му позволи да я обгърне отново… Тогава не беше нищо друго…
Гушна я през кръста, лягайки с нея на леглото, а лицето му се отърка в нейното. Подпря се с лакътя си на възглавницата и започна да гали лицето й, докато Реджина не затвори бавно очи, отдавайки се на неспокоен сън.
Луциус остана загледан в нея още дълго време. Беше абсолютно сигурен, че си няма и на понятие какво точно се случваше с приятелката му, че си няма и на идея от какво се ужасяваше тя. Беше с нея едва от няколко дни, а тя се държеше по-странно от всяко друго същество, което някога беше опознавал…
Слидеринецът сбърчи чело и се замисли за онзи ден, когато я беше видял на брега на езерото, загледана в далечината. Спомни си краткия разговор, който бяха провели.
Мислите му бавно обрисуваха начина, по който тя ту се хвърляше в обятията му, ту се отдръпваше хладна, отчуждена, ужасена…
Сякаш живееше в две паралелни измерения, Луциус още не знаеше, че едното от тях беше настоящето, а другото – миналото… Още не се беше научил да ги различава…
В един миг беше мълчалива и потайна, в следващия топла, безразсъдна и нежна, накрая охладняваше и се отдръпваше плахо.
Всичко това се беше повтаряло множество пъти за тези няколко дни. Луциус се чувстваше объркан и изненадан от внезапните настроения, които я завладяваха.
Спомни си смътно как, когато с Рудолфус бяха във втори курс, нахаканата първокурсничка ги беше заяла самоуверено, карайки ги да се почувстват неудобно в присъствието й. Крехкото момиченце с пламенния поглед, който за миг беше до тях, а в следващия – сякаш никога не бе била…
Беше следял вяло как тя, с помощта на Маркъс, беше разцъфнала и се беше превърнала в жена. Не беше най-красивата, не беше най-способната, не беше най-добрата… И никога нямаше да бъде. Нещото, което беше привлякло Луциус, някога беше затягало примката и около врата на Монтагю. Нещо, което едва ли някой от тях някога щеше да може да определи…
Защото силата, привлекателността, магнетизма на Флинт беше в нейната енигматичност, във факта, че те никога не можеха да знаят за нея всичко, никога не можеха да я имат изцяло…
В онази вечер самият Луциус не можеше да осъзнае как изведнъж беше усвоил необходимостта от нейната близост. Никога не беше чувствал подобно нещо към момиче, в общия случай преспиваше с тях, без нито за миг да ги залъгва, че всичко това имаше някакво бъдеще… Той не беше сваляч, не ухажваше момичетата, не изпитваше нужда от тяхното благоговение или от тяхната близост. Те сами идваха при него и сами си отиваха, защото в студенината му нямаше място за двама… преди.
Но Флинт беше различна, провесвайки се изненадващо на врата му, вплитайки езика си с неговия, без повод и без причина… го беше накарал да потръпне. Да изпита чувството, че това имаше цена… без да знае колко щеше да плаща в бъдещето за него и без да се интересува от това… Той беше изпитал… чувство…
Мътно, неопределено чувство. Не обич, не привличане. По-скоро някакъв облак, предвестник на опустошителната буря, която години по-късно щеше да се разрази и помете и двама им в прегръдките си…
И, все пак, чувство… Нещо, забранено за един Малфой… И, колкото повече затягаха примката около сърцето му, толкова по-силно биеше то, толкова по-уязвимо беше, толкова по-постоянно и по-болезнено туптеше… в предсмъртния си марш…

Луциус отвори рязко очи, изцъкляйки ги срещу тъмнината. По челото му бяха избили ситни капчици пот, а пръстите му се бяха впили до болка в каменния под. Вдигна леко главата си и я заби с глух тътен в стената. Почувства замайването и приглушената, ехтяща в съзнанието му болка…
Беше получил своето, беше се откъснал за миг от спомена за онази вечер, когато, още в началото, беше предрекъл краха си… Но не го беше предотвратил…
За миг се замисли дали това беше неговата болка, дали това беше краят.
Отпусна клепачите си уморено, опитвайки се да се успокои…
Знаеше го, още тогава го знаеше… Бяха още далеч от завършека на историята за една невъзможна любов… Не бе тази болка, не бе толкова поносима…
Когато стигнеха до края щеше да го раздира много по-силно… Щеше да пожелае смъртта си… нямаше да поиска да се върне…
Почувства хладнината, която сякаш се плъзна по каменните стени, обвивайки като в мъгла съзнанието му…
Дименторите приближаваха… Болката и студът щяха да го уморят, но нямаше да го прекършат…
Защото Луциус знаеше, знаеше че има още много време до края…
От очите му се плъзнаха сълзи, които закапаха по омърляните му, раздрани дрехи… Сълзи, които беше подтискал толкова много години…
Сега не можеше да ги спре, сега не искаше… Никой не можеше да ги види, никой нямаше да ги потуши…
А дименторите… Те не го плашеха. Предизвикваше ги в съзнанието си, искаше да се приближат, да го наранят, да върнат всяка болка обратно в сърцето му…
Искаше да се опитат да отнемат душата му, само да се опитат… Защото знаеше, че не можеха… тя беше напуснала съществото му отдавна…

Глава 104
Ще отнема всичко, което Луциус някога е притежавал и на което някога е държал! И нито ти, нито той, можете да ме спрете!

Когато двамата аврори го блъснаха през вратата на замъка, светкавиците на фотоапаратите го заслепиха. Беше свел леко глава, но очите му безчувствено стрелкаха наобиколилите ги репортери.
За миг на устните му се появи усмивка, сякаш в душата му се беше вселил сам дяволът. Очите му просветнаха за миг в адски огньове, после в тях се завърна предишната хладнина и отчужденост.
Не се опита да скрие лицето си нито за миг, нямаше от какво да се срамува, нямаше от кого да се крие. Ако искаха да го видят сломен, нямаше да останат доволни в края. Защото Луциус нямаше да се предаде толкова лесно…
-Как се чувствате като убиец?
-Притеснявате ли се от реакцията на родителите си?
-Вярно ли е твърдението че сте се дуелирали с покойния Монтагю?
-Кой ви научи на Черна магия?
-Страхувате ли се да погледнете в очите семействата на жертвите?
Луциус не отвърна на нито един въпрос, те само минаваха покрай ушите му, без да предизвикват никаква реакция върху лицето му. Аврорите го бутаха ожесточено напред, опирайки магическите си пръчки в гърба му… Но Луциус сякаш не го чувстваше.
Мислите му летяха далеч напред, несигурни в бъдещето, но не и уплашени. Секунди, преди дименторите да го повлекат навън, беше дал сила на болката, която се беше наслоявала толкова дълго в сърцето му. Сега от нея нямаше и следа. Единственото, което занимаваше съзнанието не беше процеса и не беше бъдещето… Беше тя, с менящите си настроения, с огъня в душата и леда, покосил сърцето… С болката й, с радостта й, с чувството че можеше да я има, но и никога не бе могъл…
Сега съдбата му не зависеше от министъра, а от нея… Сега не беше важен процесът, а нейното присъствие…
Металът на врата му вледеняваше гърдите. Беше го хвърлял, беше се опитвал да го унищожи с мизерните средства, с които разполагаше. По блестящата повърхност на пръстена бяха избили тънки резки от насилието, което беше приложил върху него Луциус в яростта и болката си. След като пристъпът му беше стихнал, бившият слидеринец беше решил да го запази, както беше го посъветвала Скарлет… Може би в думите й имаше истина…

Рудолфус кимна леко към родителите си, без и за миг да си помисли да се приближи до тях. Всичко, което му бяха причинили, не можеше да се измери, не можеше да се прости или забрави.
Когато с Нарциса и Ерин се разположиха в полу-празния сектор за външни, слидеринецът стрелна с бърз поглед цялата обла зала, търсейки Флинт някъде из нея.
В момента в Магисъбора нямаше почти никого. Председателите щяха да заемат местата си по трите сектора точно в девет часа, свидетелите в момента седяха мълчаливо в сравнително-малка стаичка, готови да се явят в момента, в които ги повикаха, а аврорите предвидливо бяха скрили Луциус от обективите на фотоапаратите. От двете страни на тримата слидеринци се разполагаха представители на най-чистите аристократични родове в Англия, а в самата й средина се разхождаха нервни репортери, обикалящи заинтригувано стола, към който щяха да пристегнат китките на обвиняемия. Министърът категорично беше отрязал журналистите, отказвайки да позволи на дори един от тях да се яви на процеса. Тази предпазна мярка беше взета, имайки се в предвид деликатността на въпроса, който не трябваше да взима чудовищни размери… а и уплахата на главата на правителството пред бъдещо разединение на чистокръвните фамилии, което безспорно щеше да рефлектира в политическите среди. Нещо, което министърът желаеше да избегне…
Затова репортерите бяха положили неимоверни усилия, за да се вмъкнат в министерството и да подушат всеки един сантиметър от съдебната зала, търсейки интригата, която щяха да използват за статиите си, в които щеше да се опише съдбата на младия Малфой. Погледите им се стрелках към местата, където се намираха благородниците, и те се възползваха от това, за да ги тормозят с неделикатни, на места дори груби, въпроси, и за да ги снимат. Утре щяха да измислят клевети по повод връзката на Луциус с всеки един от присъстващите, клюки, които щяха да наранят много от аристократите в Англия.
Светлината беше леко-приглушена. Факлите, които опасваха цялото помещение иззад скамейките, горяха едва-едва, къпейки в меки нюанси силуетите на присъстващите в залата. По-късно, когато съдиите щяха да са заели вече местата си и залата щеше да е утихнала, в мига, в който обвиняемият седнеше на стола пред погледа на всички, те щяха да лумнат за един ужасяващ миг, а после да осветят монотонно лицето му. Зрителите на краха му щяха да останат в уютната сянка, така че Луциус нямаше да може да чувства укорителните и съчувствените им погледи.
Рудолфус се обърна към Нарциса, която беше прехвърлила едната си ръка през другата слидеринка, потупваше я леко и успокоително и се взираше с невиждащ поглед някъде напред в пространството. Самата Малфой беше скрила лицето си в рамото на Блек и още малко и сякаш в следващия миг нямаше да може да издържи и щеше да избяга от залата.
Лестранж докосна леко ръката на Нарциса и с един многозначителен поглед й обясни, че ще излезе да глътне малко въздух. Русокосата слидеринка му кимна бавно и отново се зае вяло да разглежда залата. Преди да слезе, Рудолфус мерна как на слабата светлина проблесна годежният пръстен, красящ изящната ръка на Нарциса, нещо, което го накара да сведе глава надолу, без да може да издържи на мисълта, която се зароди в главата му…
„Ами ако наистина го осъдят? Ако го върнат в Азкабан? Колко време ще издържи, затворен там? Какво ще се случи с нас?”
Рудолфус разтресе главата си, за да прогони тази ужасяваща мисъл. Беше невъзможно да осъдят Луциус, просто беше невъзможно…
Докато отблъскваше наглите репортери, които примираха да снимат безумно-пребледнялото му лице, Лестранж започна да убеждава сам-себе си, че Абрахас никога нямаше да позволи да запратят сина му в магьосническия затвор. Това беше немислимо…
Когато блъсна вратата и излезе в широкия коридор, леко потръпна от силната светлина, която се стелеше по стените му. По принцип тъмния подземен етаж, сега беше солидно-осветен и, за да побере множеството, предвидливо го бяха разширили с магия. Рудолфус избута няколко репортера и, взирайки се в лицата на множеството, затърси някой познат, извън журналистите и съдиите. Познаваше прекрасно масата аристократи, които щяха да се изсипят по повод делото. Някои от тях, като например родителите на Луциус, искаше да види непременно. Други просто го отвращаваха.
Отблъсна ги отново и излезе в частта от коридора, в която не беше толкова бъкано от журналисти. Облегна се на стената, давайки отклик на ужаса и, застанал предвидливо зад гърбовете на тълпата.
-Руди. –Бавно и тихо прошепна някой и Лестранж вдигна рязко глава, познавайки гласа й.
-Какво правиш тук? –Прошепна ужасен, взирайки се в окаяното лице на съпругата си. Беше отпуснала отслабналата си коса, очите й гледаха, сякаш в следващия момент щяха да се затворят уморено, а, може би, и да не се отворят повече. Устните потрепваха с болезнена усмивка, а, когато Рудолфус се приближи, тя го обгърна с треперещите си ръце, шарещи по гърба му. После се загледа в тюркоазените очи, разрошвайки с усмивка косата му.
-Реших да дойда. –Отвърна му простичко, преплитайки пръстите си с неговите.
-Не трябваше. –Укори я меко Рудолфус, наблюдавайки колко ужасяващо се стелеха лъчите по изпитото й лице.- Не си добре.
-Напоследък не съм била „добре”, за да различавам състоянието си. –Примигна уморено.
-Не говори така… -Отказа да приеме думите й Лестранж.
Той продължаваше да се заблуждава, че всичко, което се случваше със съпругата му, беше просто моментно неразположение. Не искаше и не можеше да приеме, че студът, който обгръщаше тялото й, уморявайки и убивайки я бавно, нямаше нищо общо с която и да е болест…
След случката с Бела в Нужната стая, той вдигаше поглед към Скарлет с неудобство и притеснение. Не беше и докоснал устните на Белатрикс, не беше притиснал тялото си към нейното, не беше се приближил до нея… И, въпреки това, се чувстваше като престъпник, като нищожество.
Не бях го направил, но си го бях помислил. Също като теб, Бела, също като теб. С тази разлика, че ти нямаше какво да губиш… а аз залагах всичко ценно в живота си, което нямах сили да оценя.
Беше достатъчно, че го бях поискал… Това, че не го бях направил, нямаше никакво значение. Аз вече й бях изневерил…
На нея, която не ме беше предала нито веднъж… Която беше станала жертва на нашите грешки… Която беше единствената, в която винаги вярвах безрезервно…
И, когато аз бях с теб, взирах се в очите ти и си мислех колко много искам да почувствам устните ти… Тя примираше от моята болка в затвора, чиито решетки сам бял изтъкал от ужаса си да не остана сам…
-Мила… Аз… трябва да ти кажа нещо… -Прошепна Рудолфус, ужасен от самия себе си. Скри лицето си в свивката на шията й и докосна леко кожата й с устни.
-Какво се е случило? –Попита бавно момичето, прокарвайки ръка през косата му и наблюдавайки го с окуражителна усмивка.- Не може да е толкова страшно…
Нямаше си и на представа колко беше всъщност…
-Аз… Аз вчера бях… -Започна през учестеното си дишане.- Бях в Нужната стая… с Белатрикс…
Ръката на Скарлет застина в косата му и, за един ужасен миг, Рудолфус си помисли, че я е изгубил завинаги.
Момичето, обаче, се притисна към него и докосна с устни неговите в бавна целувка. Пръстите му, преплетени с нейните, потрепнаха леко, а връхчетата им едва-едва докоснаха опакото на дланта й.
Когато Скарлет се отдръпна леко от него, се усмихна. Пръстите й застинаха на устните му и прошепна на сантиметри от лицето му:
-Няма проблем, Руди, всичко е минало. Няма нужда да ми обясняваш.
Рудолфус дори не успя да й каже, че всъщност не беше и докоснал Белатрикс. В изморените й очи имаше нещо меко, успокояващо, сякаш или му вярваше безрезервно, или беше готова да прости всяка негова грешка… Рудолфус никога нямаше да разбере…
-Дейвис. –Прошепна бавно слидеринецът, мервайки Монтагю с крайчеца на окото си. Той се отдръпна от Скарлет, опирайки чело в нейното и промълвявайки меко.- Обичам те! –После, забелязвайки опасните пламъчета в очите на смъртожадния, довърши.- Отиди да седнеш, аз ей сега идвам.
Това, което правеше Лестранж, беше инстинктивно. Нещо в наследника на Монтагю винаги го беше отвращавало, нещо в маниерите, погледа, в думите му дори. Чувстваше се несигурен за съпругата си, когато той беше наоколо…
Също като всички аристократи, Рудолфус познаваше много добре и Дейвис. По балове, празници, сватби и погребения се събираха най-високите прослойки на наследствените магьосници. По тази причина те всички се познаваха достатъчно добре, за да се различават, да се обичат и ненавиждат…
И, докато преди Рудолфус не беше имал повод да чувства каквото и да е към Монтагю, сега в душата му се надигаше неконтролируем гняв, който не искаше да демонстрира пред очите на болнавата си съпруга.
По снимките, статиите и интервютата в „Пророчески вести”, слидеринецът се беше убедил, че Дейвис имаше пръст в цялата история с Луциус. Разбра, че именно той го беше обвинил… и той беше причината за окаяното състояние на приятеля му…
Лестранж присви очите си срещу него, виждаше го как върви като на забавен каданс, едно към едно в лицето с покойния си брат.
Тази възкресила се прилика имаше определен повод да се прояви върху лицето му. В плен на деня, прекаран в Министерството, и нощта, обагрена в кървавия Черен знак, Дейвис нямаше кой-знае колко време да се грижи за външния си вид, както беше свикнал в юношеството си. За двайсетте си години смъртожадният изглеждаше ужасяващо-занемарен и преждевременно-остарял.
Сега обаче беше различно – Монтагю беше прилежно-сресан и изтупан. В очите му играеше пламъчето на арогантността и предизвикателността, а в чертите му живееше силата на характера и личността му.
Беше се погрижил добре за себе си, знаейки че много от обективите щяха да са насочени към неговата особа, а Дейвис нямаше да преживее да посрами рода си.
В един кратък миг кафявите му очи срещнаха заплашително-присвитите на Рудолфус и не се отделиха от тях, докато двамата не се оказаха на един метър разстояние един от друг. На устните му се роди подигравателна усмивка и в нея имаше нещо ужасяващо, нещо демонично, което накара Лестранж да потрепери импулсивно.
„Той е убиец” отекна в съзнанието на слидеринеца, а пръстите му се свиха в юмрук, готов да се сблъска с лицето му.
Дейвис спря пред Лестранж и го погледна непроницаемо. Познаваше добре Рудолфус, беше го засичал на няколко пъти на определени събития, въпреки че не бе имал желанието и възможността да общува с него. И, въпреки това, за него не беше тайна дългогодишното приятелство между двамата с Луциус и това го караше да разбере, че, ще не ще, щеше да му се наложи да комуникира с по-малкия от него слидеринец.
Волите им се сблъскаха, но никой не отвърна очи и никой не се предаде. След едноминутно мълчание, Рудолфус отвори уста и изсъска:
-Знам прекрасно, че си смъртожаден, всичко в Къщата на Крясъците е било само цирк и пародия!
-Нима? –Засмя се Дейвис непринудено.- Защо тогава, Лестранж, не отидеш да кажеш всичко това на Министъра, той сигурно ще иска да продължава да ме проверява, докато най-накрая Черният знак се появи на китката ми?
Рудолфус изсумтя и устните му потрепнаха яростно:
-Не знам как си го направил и не ме и интересува! –Изсъска, приближавайки се бавно до Монтагю.- Но ще трябва да запомниш едно нещо: ако си мислиш, че можеш да се шегуваш с Луциус безнаказано, си се излъгал жестоко! Аз собственоръчно ще се погрижа да си платиш за всяка дума, която кажеш против него!
Рудолфус блъсна смъртожадния с всички сили и той се заби в стената отзад.
Забелязвайки завързващата се интрига между двамата младежи, репортерите защракаха превъзбудено в тяхна посока, но двамата сякаш не ги забелязаха.
Дейвис се подсмихна подмолно и погледа му се извърна за миг към края на коридора. Там се беше появила ужасяващо-позната фигура, облегната изнурено на стената.
Рудолфус обърна очи към изхода и от ужас и изненада отпусна хватката си над смъртожадния.
Подпряна на стената, Реджина бавно вдигна глава и мократа коса се отдръпна встрани на лицето, разкривайки жестоки белези по кожата й. Устната й кървеше, както и едната вежда. Болезнена синка опасваше едното й око, а кокалчетата на пръстите й бяха почервенели и обагрени в алената течност. Дрехите й, разпокъсани и омърляни, покриваха вяло треперещото й тяло. Но най-много болка имаше в очите й в мига, в който те срещнаха тези на Рудолфус, който не смееше да помръдне.
Дори и не усети как Дейвис се отблъсна с подигравателна усмивка от стената и, приближавайки се към него, прошепна:
-Ще отнема всичко, което Луциус някога е притежавал и на което някога е държал! И нито ти, нито той, можете да ме спрете!

Глава 105
И, ако бяхме просто кукли в ръцете на съдбата… защо тогава толкова боли?...

Рудолфус взе за секунди разстоянието до Флинт и, събличайки наметалото си, прикри нараненото й тяло с него. Докосна леко лицето й, взирайки се в полуотворените очи и oпитвайки се да разбере на какво се дължеше странната й унесеност.
Чувайки стъпките на репортерите, Лестранж припряно вдигна качулката и скри в сянката й лицето на Реджина, която продължаваше да трепери в ръцете му. Прегърна я през кръста и я притисна, пазейки я с тялото си от журналистите, които настървено се опитваха да я идентифицират и заснемат, подушвайки като хрътки кръвта и интригата, стелещи се от съществото й.
Реджина беше скрила лицето си в гърдите му и трепереше леко. Рудолфус почувства напрежението в ръцете си и осъзна че тя едва се държеше на крака и щеше да се стовари в мига, в който отпуснеше хватката си около тялото й.
Абрахас Малфой избута ожесточено един репортер от пътя си, хващайки го за яката на мантията му и блъскайки го в стената. Беше забелязал множеството, събрало се около Лестранж, и беше разбрал почти в детайли какво точно се случваше.
Виждайки възрастния смъртожаден, тълпата се беше разпръснала и пристъпила няколко крачки назад. Неотдавна, преди няколко дни, лорд Малфой беше ударил грубо един репортер, който най-нагло се беше промъкнал в имението му, търсейки следи от Черна магия. Оттогава неговите колеги не се натискаха безразсъдно да го тормозят, тъй като страхът ги беше обгърнал. И, все пак, фотоапаратите бяха вдигнати, готови да заснемат при първа възможност конфликта между Лестранж и Малфой или лицето на забулената, дребничка фигура.
Абрахас застина за секунда, а сивите му очи се впиха обезумели в лицето на Рудолфус, който се зачуди какво ли точно се случваше с лорд Малфой.
Рудолфус беше гостувал неведнъж в имението на приятеля си и познаваше добре родителите му. Беше свикнал да вижда Абрахас мълчалив, спокоен и уравновесен, точно синът му беше по-подвластен на усещанията си. Но сега не беше така…
Слидеринецът искаше да попита лорд Малфой какво щеше да прави със защитата на сина си. Без да знае, че нямаше да има тази възможност…
Зад гърба му изникна висока руса жена, в която разпозна Естел, майката на Луциус. Забелязвайки хладнината, струяща от очите й, Рудолфус пристъпи неволно назад и потрепери.
Госпожа Малфой винаги се беше отнасяла строго, но изключително мило с него. А сега сякаш беше готова да му се нахвърли и да го измъчва, докато смъртта не го покосеше…
Тези мисли попречиха на Лестранж да реагира навреме и за няколко секунди, Абрахас беше дръпнал грубо слидеринката към себе си. Стисна ръба на мантията й и платът се отпусна безпомощно на земята…
-Флинт! –Изсъска Абрахас, а светкавиците на фотоапаратите осветиха бледното й, измъчено лице. Катранените очи се взряха безпомощно и уморено в него, дъхът се учести, а главата клюмна леко надолу, без Реджина да може да се бори повече с изтощението си.- Ти, мръснице…
Шамарът изви врата й и слидеринката се стовари безпомощно на земята. Рудолфус се хвърли към господин Малфой и застана на пътя му към нея.
-Ако не беше ти, Луциус никога нямаше да стигне дотук! –Изсъска злобно Естел и се опита да се нахвърли върху Флинт, която, треперейки, се опитваше да се изправи.
Рудолфус я отблъсна назад и точно там беше грешката му… В следващия миг магическата пръчка на Абрахас опря в гърлото на Реджина, а гласът му отекна опасно в коридора:
-Ще приключа веднъж-завинаги с теб…

Рабастиан вдигна бавно погледа си и се взря в далечината. Намираше се в стаята, която Черният лорд му беше определил. Беше малка и зле-обзаведена, но Лестранж не обръщаше внимание на това.
Волдемор много се беше ядосал на факта, че един от смъртожадните му беше станал жертва на случайността. Беше наказал жестоко бившия слидеринец, въпреки че лечителят, който обитаваше Щаба на Черния орден, го беше вдигнал на крака за няколко дни.
Сега, след като Риддъл беше изпратил друг свой поддръжник да провери за Крийчър, и беше стигнал до заключението, че домашният дух го няма в Хогуартс, Рабастиан още веднъж беше наказан за безпочвените си „клевети”.
Освен физическите наранявания, Том го беше откъснал и от привилегиите, които получаваха останалите смъртожадни.
Рабастиан се замисли за миг за това, което предстоеше. Господарят му най-безмилостно го беше изпратил на смърт, беше го изпратил в Азкабан… За да освободи шепата смъртожадни, които бяха хванати и осъдени от аврорите и Ордена на Феникса. Шансът да оцелее там беше повече от минимален… Но шансът да оцелее, отказвайки мисията, беше отрицателен…
След няколко дни малкият Лестранж щеше да поеме по пътя към собствената гибел. Щеше да отиде в Азкабан сам… Или щяха да го убият на място, или Волдемор щеше собственоръчно да го заличи, ако се върнеше без да е изпълнил възложената му задача… На Рабастиан му оставаше само да брои секундите до смъртта си, без да може да я предотврати…
Волдемор, който трудно одържаше радостта си от факта, че действително медальонът му беше добре-защитен, си беше наложил да накаже злословника подобаващо… Въпреки че не можеше да игнорира факта, че, както каза Рабастиан, Регулус наистина се беше оказал предател… Много скоро верните му смъртожадни щяха да открият Блек и да го накарат да си плати за всичко. Но сега пред Черния лорд имаше по-важни задачи…
На вратата се почука бавно и Рабастиан се изправи да отвори. На вратата стоеше Антонин Долохов, висок и млад смъртожаден със зеленикави очи и мрачни черти. Мръсно-русата му коса се спускаше отстрани на лицето му, а тънките устни се бяха извили в усмивка.
-Как си днес, мъртвецо? –Изсъска му подмолно смъртожадният и нагло навлезе в стаята, подритвайки един куфар, който се изпречи пред краката му.- Броиш ли времето до заминаването за Азкабан?
Рабастиан върна погледа си отново през прозореца и не показа с нищо, че е чул думите или е забелязал присъствието на смъртожадния в стаята си.
Антонин, осъзнавайки че нямаше да може да подкачи малкия, се разположи на куфара, който преди малко беше подритнал, изпъвайки единия си дълъг крак и присвивайки другия в коляното.
Жълтите му очи следяха мимиките по лицето на Лестранж, който сякаш беше замръзнал в присъствието му.
Съжалението не беше типична черта на Долохов, никога преди не я беше разкривал или доказвал. Но нещо в държанието на Рабастиан му напомняше за самия него в началото на пътя си към Черния орден…
Антонин вярваше, че, ако имаше тази възможност, от слидеринеца щеше да излезе прекрасен смъртожаден… Подмолното му и подмазваческо отношение щяха да го изкарат напред в йерархията на поддръжниците на Черния лорд. Ненавистта, която кипеше във вените му, щеше да неутрализира не-докрай развитите способности на смъртожаден…
Отдавайки голямо внимание на тези си пророчества, Антонин твърдо беше решил да помогне на по-малкия от него Лестранж да се справи с препятствията, които Риддъл беше заложил по пътя му, с ясната и неприкрита цел да го убие. Но, ако Долохов беше прав, за него щеше да е ценно да има силни връзки с по-висши от него смъртожадни… Връзки, които досега не беше притежавал…
Антонин Долохов беше едва на тридесет години, но имаше зад гърба си множество мисии и убийства, оформящи солидния му опит на жесток и неумолим смъртожаден. В Хогуартс се беше славил като един от слидеринците, въртящи се около Том Риддъл и хвалещи се за негови приятели. Така пътят му след Волдемор беше начертан още от самото начало…
Въпреки това, няколко грешки бяха накарали Риддъл да охладнее съвсем към предишния си приятел, и сега положението на Антонин, въпреки многото години вярна служба, беше силно разклатено. Сега той не беше един от първите последователи, сега носеше етикет по-скоро „един от първите некадърни последователи”.
С годините Долохов почти беше изкупил грешките си, обаче завинаги беше загубил благоразположението на господаря си. Наблюдаваше отстрани как новобранци се издигаха в йерархията, а той, който беше зад гърба на Волдемор от самото начало, продължаваше да бъде най-обикновен смъртожаден…
Ако се окажеше прав и Рабастиан имаше качествата да бъде дясна ръка на Риддъл, помагайки му, Антонин веднъж-завинаги щеше да подсигури разклатената си слава на последовател на най-великия Черен магьосник на всички времена… Нещо, за което Долохов отдавна мечтаеше…
Очите му се стрелнаха към момчето, което щеше да използва за трамплин по пътя на кариерата си на смъртожаден. Присвиха се леко, а после устните процедиха бавно:
-Знам колко искаш да отмъстиш, Лестранж. Успях да ти издействам това право, преди да заминеш за Азкабан…
Очите на Рабастиан просветнаха опасно и се сблъскаха с тези на смъртожадния, който, като никога, говореше с напълно-сериозен глас.
Действително, Долохов беше подсигурил отмъщението на Лестранж. Той подмолно беше убедил господаря си, че предателят Регулус много лесно можеше да се свърже с Ордена на Феникса и да изпее секретна информация за смъртожадните. Беше се уповавал на лошото реноме на Сириус, свързан силно с родоотстъпниците, Дъмбълдор и Бялата магия.
След като беше получил желаната мисия да потърси, намери и заличи Регулус, Антонин се беше погрижил Волдемор да му позволи да вземе със себе си и Лестранж, знаейки какво желание за мъст кипеше в кръвта му… Ако успееха да се справят добре с мисията, може би Риддъл щеше да отмени „смъртната присъда” на Рабастиан или поне да му позволи да вземе със себе си Долохов.
Смъртожадният не се страхуваше от втория вариант, той имаше прекалено много опит, за да се ужасява от една спречка с дименторите и аврорите. Разбира се, не подценяваше опасността, но пък обичаше рисковете и адреналина, който туптеше във вените му, когато тя го обгърнеше…
Забелязал пламъка в очите на младежа, Антонин се беше убедил, че е успял да го заинтригува с предложението си. Сега оставаше само да го изпълнят…
-Утре сутринта заминаваме точно в пет часа. Бъди готов! –Обясни с непроницаем поглед и излезе от стаята. Много скоро Рабастиан щеше да бъде под негов контрол…

-Малфой! –Изкрещя някой и Абрахас импулсивно скочи назад, прибирайки пръчката в мантията си.
В края на коридора се беше появил Министърът на Магията, следван от двама аврори, прихванали здраво ръцете на Луциус.
Единият от тях, Аластор Муди, нисичък и с множество наранявания по тялото си, беше видимо-разярен. В очите му, впити до болка в Абрахас, имаше гняв и ярост, готови да излязат на бял свят при първа възможност.
Аврорът отдавна преследваше Лорд Малфой, опитвайки се да го обвини в поддръжничество на Волдемор. Беше прекалено разсъдлив и проницателен, прекалено-запознат с манталитета на смъртожадните, за да не се досети за Черния знак, който светеше на китката на възрастния благородник. И, въпреки всичко, Аластор не бе имал възможността да хване Абрахас в крачка, нещо, което неминуемо щеше да обори отказа на Министъра да приеме, че неговият служител е смъртожаден…
-ПРОТЕГО! –Изкрещя вбесен Муди и смъртожадният отскочи от ударната вълна встрани и се заби в стената. Репортерите продължаваха да снимат припряно създалата се ситуация, без да пропускат и един миг от конфликта, който се беше разразил в коридора на подземния етаж.
Министърът Фийлдс, имайки в предвид високопоставената жертва на Лудоокия, се затича припряно и подаде ръка на Малфой, помагайки му да се изправи.
Тези няколко мига позволиха на Рудолфус да прегърне отново закрилнически Реджина, към която най-накрая беше спаднал интереса на репортерите и семейство Малфой.
Флинт вдигна леко ръка и посочи на Лестранж далечината на коридора. Рудолфус проследи жеста й и зениците му се разшириха.
Ръцете на Луциус бяха приковани към гърба му, очите му пресветваха леко, а фигурата му дори не потрепваше. Цялото му тяло сякаш се беше вкаменило, изправено гордо и неумолимо.
Сивите очи на Луциус бяха впити в разраненото лице на Реджина, която потрепваше леко в прегръдката на Рудолфус. Двамата се гледаха известно време, а устните на Малфой потрепнаха, единствения израз на чувствата, който си позволи да изплува върху лицето му.
-По дяволите, Аластор, престани да действаш, все едно си богопомазан! Нямаш никакво право да размахваш пръчката си в Министерството, сякаш… -Редеше го Алберт, подмолно оправяйки напрашената официална мантия на лорд Малфой.
-А той какво право има да напада момиче в Министерството? –Ядоса се Аластор, който, придържайки с другия аврор Луциус, се беше приближил към тях.
-Никого не съм нападнал! –Изсъска Абрахас, знаейки добре, че Муди само търсеше повод да го прати зад решетките.
-Но щеше да го направиш!
-Спрете! –Извика разярен Фийлдс, а после се обърна към Аластор, уповавайки се на кодекса на магьосническия свят, както правеше винаги, когато се опитваше да се отърве от някой бъдещ конфликт.- По законите ни не се наказва евентуално бъдещо нападение, Муди! Ти си аврор и си под властта на Министерството! Искаш не искаш, ще трябва да се съобразяваш с нашите правила!
-И да го чакам да я изтреби, за да му попреча ли? –Очите на Муди пресветнаха опасно, а Министърът предпочете да не отговаря на този въпрос.
Сивите очи на обвиняемия паднаха за секунди върху тези на родителите му, но той бързо и безмълвно обърна глава към Рудолфус и Реджина.
-Луциус… -Прошепна Лестранж многозначително, а младежът само му кимна и отново се загледа безмълвно във Флинт, която изглеждаше по-слаба от когато и да е.
-Престанете най-накрая! –Изсъска Алберт, след като Абрахас и Аластор се бяха препирали няколко минути, без да обръщат внимание на репортерите, които продължаваха да наблюдават с интерес конфликта, водейки си кратки бележки за развитието му.- Няма да забавяме процеса, заради вас! Или млъкнете, или напуснете веднага сградата!
После Фийлдс се усмихна вяло на един от репортерите, който реши да заснеме яростта му, и блъсна в залата Рудолфус, Реджина и семейство Малфой. В коридора останаха единствено двамата аврори, Алберт и Луциус.
-Готов ли си, момче? –Попита го бавно министърът, а Малфой кимна хладнокръвно, без да има и най-малкото намерение да отваря устата си.
Получавайки този знак, Фийлдс се успокои мислено, че след един-два часа от всичките тези конфликти нямаше да остане и спомен… Или поне така се надяваше…

-Господин Министър, уважаеми съдебни заседатели, събрали сме се тук по дело номер 749204, в обвинение за убийство срещу Луциус Абрахас Малфой с жертва Идън Лейкър Кароу, извършено на деветнайсети март в дванайсет часа и седемнайсет минути. –Промълви магически-увеличения равен и безизразен глас на главата на Магисъбора. После замлъкна за момент, получавайки знака на Министъра, който му кимна с глава, и довърши.- Моля въведете обвиняемия!
Всички в залата се извърнаха към вратата, през която преминаха Луциус и Аластор. Аврорът го накара да седне на стола в средата и, под погледа на всички в залата, заключи ръцете и краката му здраво към него с лъщящи на светлината вериги. После Муди се отдръпна на една крачка зад гърба на Луциус, готов, в задълженията си на аврор, да го спре всячески, ако се опиташе да навреди някому или да избяга. Нещо, което Луциус въобще нямаше намерение да прави…
Светлината обгърна лицето му, а сивите му очи се взряха арогантно и присмехулно в тъмнината, знаейки че там някъде се намираха неговите съдници и готов да им се противопостави смело…
След едноминутна тишина за назидание, Министърът на Магията пръв проговори равно:
-Луциус Абрахас Малфой, обвинен сте за убийството на Идън Лейкърс Кароу, което сте извършили в пълното си съзнание чрез Смъртното проклятие. Признавате ли се за виновен?
Луциус се загледа хладнокръвно в тъмнината и отвори уста, проговаряйки безизразно:
-Да!
Залата ахна от почуда, а Реджина скри лицето си с ръце, проклинайки се че беше позволила това развитие на събитията. Очите на Рудолфус се изцъклиха, а Ерин до него изхлипа тихо. Нарциса не реагира по никакъв начин.
Моментната изненада на присъстващите, позволи на Албус Дъмбълдор, който досега беше имал секретно съвещание с Ордена на Феникса, да влезе незабележим в залата и да се разположи на един от столовете, взирайки се проницателно в очите на Луциус, които в онзи миг не изразяваха нищо.
Мигът на недоумение отстъпи на любопитството и помещението се огласи от тих, невъздържан шепот, който подразни Министъра:
-Тишина в залата! Да приключваме по-бързо с това! –Промълви второто по-тихо, а после се обърна отново към обвиняемия.- Кого бихте желали да излъчите като свой защитник?
-Никого. –Отвърна твърдо Луциус, а на Алберт му се наложи повторно да въдвори тишината в Магисъбора.
-Добре. Признавате ли действията си като наказуеми, преднамерени и лишени от оправдание?
Луциус помисли една секунда, а после отговори също толкова хладнокръвно и лаконично:
-Не!
-Значи твърдите, че сте имали основателна причина да вдигнете пръчката си срещу Идън Лейкър Кароу, убивайки го с Непростимо проклятие?
-Абсолютно имах!
-Бихте ли го споделили с нас? –Попита учтиво една магьосница от Магисъбора, чиито мек глас подейства успокояващо на ужаса, изписал се по лицата на близките на Луциус.
Самият той си спомни за миг всичко, което се беше случило тогава и си пое рязко въздух, наблюдавайки целенасочено една точка от нищото, което го заобикаляше с целта да го обърка и притесни. Нещо, за което мракът нямаше сила над него…
-Идън беше смъртожаден и беше вдигнал магическата си пръчка срещу нас, готов да ни убие. Не смятам че смъртта му е коствала много на магьосническия свят. –Отвърна рязко и залата се сепна учудено и провокирана от думите му. Нещо, на което Луциус не реагира никак.
-А ти откъде знаеш, че е смъртожаден? –Процеди жестоко друг мъжки глас.
-Не смятам да отговарям на този въпрос. –Отсече обвиняемият и присви очите си.
-Искаш не искаш, ще ти се наложи! –Изсъска съдията разгневено.
-Искам да видя как точно ще стане това! –Процеди Луциус бавно и се усмихна злокобно.- Убивайки го, аз защитавах няколко човешки живота, а и той беше смъртожаден. Съдите ли аврорите си за това, че убиват смъртожадни?
Аластор впери импулсивно погледа си в гърба на Луциус и почувства колко прав беше той в действителност. Ако трябваше да изплаща животите на смъртожадните, които беше изтребил за трийсетте си години служба, няколко живота нямаше да му стигнат.
Съдиите утихнаха за момент, а после започнаха да шептят помежду си думи, както и да кимат многозначително.
Мъжът, който беше провокирал тези думи на Луциус, нямаше лесно да се откаже от спора:
-Това оневинява ли ви в използването на Непростимото проклятие?
-Уважаеми господин Монтагю… -Започна бавно Луциус, припознавайки в гласа на съдията благородника, баща на Маркъс.- Вместо да съдите мен, можете да обърнете внимание на сина си, който много по-често се възползва от трите Непростими проклятия.
Хектор Монтагю едва се удържа да не избълва огън срещу арогантния младеж, чувствайки как гневът му се надига в съществото му.
-Тишина в залата! –Изрева Алберт, а после допълни.- Китката на Дейвис Монтагю беше проверена пред очите ти, Луциус, и той е невинен до доказване на противното! Придържай се към темата на процеса, преди да съм наложил глоба за обида към съда!
Луциус изсумтя присмехулно, мислейки си колко безразлично му беше дали Министърът щеше да опразни трезора на баща му в Гринготс. И, въпреки това, не отвърна на провокацията, а си замълча.
-Откъде си научил Непростимото проклятие? –Попита жената с мекия глас, а Луциус се загледа по посоката, откъдето идваше говорът й.
-Откъде знам проклятието или откъде знам как да го прилагам? Има разлика. –Отвърна бавно и зачака отговора й.
-И двете.
Луциус се замисли за момента, а после отвърна ясно:
-Името знам от учебника по Защита срещу Черните Изкуства. Как го направих и аз не знам, просто пожелах да го убия и се случи. –Обясни, сякаш говореше за нещо напълно нормално.
-Не му вярвам. –Изрева Хектор и присви очите си към тези на Луциус.- Някой го е научил!
-Господин Монтагю, с пълното ми уважение, вие добре знаете, че Смъртоносното проклятие се предизвиква единствено с истинското желание за убийство. Нещо, което Луциус потвърди с думите си, въпреки седемнайсетте си години и невъзможността си да разучава Непростимите проклятия. Смятам, че той няма как да знае това, затова мисля че в думите му има неоспорима истина! –Скастри го строго жената с мекия глас, а Хектор отвърна:
-Истинското желание за убийство не е ли достатъчен повод за процес, имайки се в предвид, че го е извършил?
-Съдейки по думите му, го е направил от самозащита! А и факта, че Кароу е бил смъртожаден, оневинява напълно действията му!
-Той може да лъже! –Изсъска Хектор, треперейки от гняв.
-Точно затова са свидетелите, които, малко или много, след приемането на Свидетелската отвара, не ще успеят да излъжат!
Луциус следеше вяло и незаинтригувано спора, разразил се между двамата съдии, без ни най-малко да се вълнува от изхода му.
След последните думи на съдийката, Хектор замлъкна, донякъде успокоен. Министърът, усетил че двамата едва ли щяха да продължат словесната си разпра, промълви бавно:
-Смятам, че е време да пристъпим към разпитването на свидетелите, а после и към разказа на обвиняемия, както следва според законите ни. Имате ли още въпроси към Луциус?
Залата замлъкна за няколко секунди и Фийлдс взе тишината за отрицателен отговор, обръщайки се към аврора, застанал до вратата на съда:
-Уилям, би ли повикал първия свидетел?
Мъжът кимна и излезе, а светлината в Магисъбора се увеличи и Луциус за първи път успя да зърне насъбралите се около него хора. После обърна очи към вратата, очаквайки да види кой щеше да бъде първият, който щеше да свидетелства.
В залата бавно влезе Сириус, оглеждайки наобиколилите го, изпивайки го с проницателни погледи. Буреносно-сините му очи потъмняха още повече от вълнение, докато Уилям му показваше появилия се преди секунди стол до този на Луциус, на който трябваше да се разположи.
Нито за миг Блек не се обърна да срещне погледа на Малфой, нито за миг не го поиска. Просто се разположи и вдигна главата си към Министъра:
-Сириус Орион Блек, заклеваш ли се да казваш истината и само истината, приемайки да поемеш Свидетелската отвара, която ще развенчае всяка твоя лъжа?
Грифиндорецът кимна бавно, малко объркан от името на течността, която, без да знае въздействието й, щеше да погълне.
По принцип Свидетелската отвара беше измислена преди десетилетия от известен магьосник на име Редсфорт Форест. Причина за създаването й беше зловонното действие на Веритасерума върху съзнанието на магьосниците, който размътваше разсъдъка им и ги правеше да изгубят способността си да помнят и разсъждават над думите си. Множество свидетели бяха отказвали в миналото да го поемат, поставяйки Магисъбора в неведение за истината. Затова Форест, който цял живот беше работил над нея, беше създал отварата, която доказваше думите на свидетелите, но и не влияеше на разсъдъка и телата им.
Това бяха няколко виолетови капки, сипани в чаша вода, които, при опит за лъжесвидетелстване, пречеха на магьосника да проговори, докато той не решеше да каже самата истина. Откривайки полезното влияние на отварата, Министерството на Магията беше издало закон, според който всеки, изправящ се пред Магисъбора, с изключение на обвиняемия, е задължен да я изпие, ако пожелае да говори.
Беше се водил и спор в Министерството, който имаше за цел да се издаде подобен указ и за самия престъпник, но така и не се беше стигнало до ясно решение, тъй като Ребека Велсън беше оборила това желание с твърдението си, че лъжите, изричани от обвиняемия, са полезни за съда, който след това можеше да подлага всичките му думи на обстойна проверка. Така че престъпникът можеше да издаде нещо, което в противен случай, отварата би му попречила. Нещо, което можеше да се окаже важно за съда…
Сириус, който нямаше и на представа за всички тези неща, се оказа неподготвен пред чашата с бледолилава течност, която далеч не познаваше. Но, въпреки невежеството си, той изпи на един дъх отварата, твърдо-решен да говори и да каже истината, която иначе щеше да тежи на съвестта му цял живот.
Тръпчивата отвара го накара да разтресе недоволно глава, но вкусът бързо заглъхна и от него не остана и следа. Тогава Сириус вдигна поглед към съдиите, които го наблюдаваха внимателно, готов да отвърне искрено на всичките им въпроси… Без един. Въпрос, който се надяваше те да не зададат.
-Добре… -Унесе се за миг Фийлдс, а после промълви припряно към съдиите.- Можете да започвате с въпросите си.
Те не дочакаха втора покана, а един стар, стабилен на вид магьосник, започна първи:
-От колко време познавате обвиняемия и жертвите и откъде?
Сириус малко се слиса от този въпрос, тъй като не беше свикнал с този официален тон и тези разпити, а и хладнокръвието във всяка ситуация, което беше толкова присъщо на Луциус, далеч не беше едно от неговите качества.
Грифиндорецът прехапа устни и буреносно-сините му очи нервно зашариха по пейките. За миг срещна погледа на баща си, в който намери ненавист и безразличие, но не му обърна сериозно внимание.
-Аз… И тримата ги познавам от Хогуартс. –Отвърна несигурно, но треперещият му глас не направи впечатление на съдиите, които добре познаваха действието на Свидетелската отвара и дори и за миг не си помислеха, че той може да лъже.- Иначе съм ги засичал и на балове преди години.
-А би ли ни казал, момче, какви бяха отношенията на тримата един към друг? –Попита съдийката с мекия глас и Луциус за първи път обърна внимание на възпълничката жена, която ги наблюдаваше толкова спокойно, сякаш обвиненията срещу него не бяха в убийство.

Сириус направи неприятна пауза, тъй като не искаше особено да коментира този въпрос, особено имайки в предвид как щеше да рефлектира върху Малфой. Но, въпреки това, той нямаше как да се измъкне от него…
-За Идън специално не знам почти нищо, тъй като той беше сред по-големите. Доколкото съм чувал, е бил близък на брата на Маркъс. –Отвърна искрено, молейки се да не му се наложи да довърши. Право, което не му се отдаде…
-Ами другите двама?
-Ами… те не бяха първи приятели. –Отвърна неопределено, а Хектор го прекъсна тържествуващо:
-Значи ли това че са се дуелирали?
-Няма как да знам! –Полу-лъжата успя да мине по простата причина, че нямаше как да вярва изцяло в догадките, които Сириус си беше направил в нощта на убийството.
-Лъжеш! –Изсъска Монтагю.
-Хектор, налага ли се пак да ви напомням действието на Свидетелската отвара? –Подразни се съдийката и се обърна към Сириус.- Но, да започнем отначало. Какво правеше ти на местопрестъплението тогава?
В този миг Дъмбълдор се изправи и светлината от факлите озариха угриженото му лице. Забелязвайки тази му реакция, съдиите замлъкнаха и проследиха крачките му към средата на помещението, изпитвайки странен респект към личността му, която неотдавна беше една от тях.
-Уважаеми господин Министър, мисля че се разбрахме, че въпросът за присъствието на тримата свидетели не е повод на разискването на това дело. –В очите му просветнаха пламъчета, а Фийлдс, който беше дал думата си на директора да не дава гласност на „специалното” състояние на Лупин, кимна към него и промълви:
-Да, Дъмбълдор, напълно сте прав. Уважаеми съдии, моля да продължите с останалите си въпроси.
Те, останали пред свършен факт, кимнаха, наблюдавайки как Албус отново се разположи спокойно на мястото си. Няколко секунди по-късно, Хектор попита злобно:
-Кой бяхте на местопрестъплението в уречената нощ?
-Ами… -Сириус почувства как гърлото му пресъхна и преглътна нервно.- Ремус Лупин, Джеймс Потър, Питър Петегрю, Идън Кароу, Луциус Малфой, Рабастиан Лестранж…
-Рабастиан Лестранж ли? –Сепна се Министърът и Сириус благодари на всички светии, че го бяха спрели точно преди да се наложи да спомене името на Реджина.- Какво е правил Рабастиан Лестранж там?
-Той пристигна заедно със смъртожадния. –Отвърна искрено Сириус, а цялата зала се сепна от изумление.
В сектора на външните Рудолфус потрепери неприятно, а в главата му се родиха ужасяващи мисли.
„Рабастиан… смъртожаден… Невъзможно!”
Господин Лестранж се изправи бавно под погледа на всички в залата и слезе от трибуната. Минавайки покрай Сириус, Аластор и Луциус, той им хвърли по един изпепеляващ поглед и напусна залата гордо, сякаш отказваше да признае връзката на по-малкият си син с Волдемор… Връзка, за която знаеше и с която тайно се гордееше…
След като благородникът напусна сърдито залата, за миг се наложи съдиите да се опомнят, за да продължат с разпита. Всички обвинения в поддръжничество на Волдемор, отправени спрямо аристократичните родове Лестранж, Кароу, Монтагю и Малфой по-късно щяха да се разискват обстойно от съвестните служители от министерството. Някои от тях щяха да се потулят от внедрените в политическите среди смъртожадни, други щяха да се потвърдят изцяло и щяха да се преследват, докато всеки един от тях не попаднеше зад стоманените решетки на Азкабан.
-Имаше ли още някого там? –Попита някакъв изпит съдия, а лъжата секна в гърлото на Сириус.
Последното нещо, което желаеше, беше да казва за присъствието на Реджина. Щеше да се бори до последно, но щеше да надвие истината и слидеринката да не стане нейна жертва…
Буреносно-сините му очи срещнаха стоманените на Луциус за първи път в този ден и в тях откри същата мисъл, която раздираше и неговото съзнание. За миг се взря в Реджина, която го наблюдаваше с разраненото си лице, и положи всички усилия, за да излъже.
Отвори уста, но от нея не излезе и звук. Опита се отново, но остана безмълвен, въпреки ядно-стиснатите си очи.
-Опитва се да излъже. –Отсъди Монтагю със задоволство и кимна към Фийлдс.- Мисля че е време за…
-Не бързай, Хектор. –Скастри го съдийката. Тя се наведе напред от мястото си и се загледа в Блек, който очевидно се бореше с нежеланието на собствените си гласни струни да издадат и звук.- Кажи истината, момче.
Сириус поклати категорично глава и остана безмълвен следващата една минута. Алберт, забелязвайки отказа му, се обърна към съда и промълви:
-Спрямо Свидетелския кодекс, след лъжесвидетелстване и отказ за изговаряне на истината…
-…свидетелят е принуден да изпие доброволно или против волята си Веритасерум, гарантиращ истинността на думите му. –Довърши лениво Хектор и кимна към Уилям.- Донеси отварата!
Министърът, който в първия момент реши да се противопостави на своеволието на съдебния служител, замлъкна, тъй като така или иначе той се беше изразил правилно, въпреки грубия си, арогантен тон.
Точно преди Уилям да накара Сириус да изпие безцветната отвара, гласът на съдийката спря аврора:
-Кажи истината, момче, така или иначе ще ти се наложи. Просто ще си спестиш замайването и главоболието.
Блек се замисли за миг, а после безпомощно промълви:
-Там беше и… Реджина Флинт. –Отвърна с тих, треперещ глас.
Слидеринката не реагира на думите му, въпреки че всички погледи се впиха в нея. Тя продължаваше да се взира дълбоко в сивите очи на Луциус, сякаш се опитваше да му каже нещо, което само той можеше да разбере.
-Защо това беше премълчано? –Ядоса се Алберт, забелязвайки как лорд Малфой трепери от яд, проклинайки мислено бившата приятелка на сина си, която несъмнено в неговите очи беше виновна за положението му.- Това е съзнателно-укрита от съда информация! Госпожице Флинт, моля да се присъедините към свидетелите, преди да се е наложило да накажа вас, Луциус и всички свидетели в съзнателно укриване на информация с цел лъжесвидетелстване!
Реджина кимна бавно, приемайки безмълвно факта, че щеше да й се наложи да излезе пред съдиите. Това успокои нажежената обстановка и недоброжелателите на Луциус си отдъхнаха, че нямаше да му се размине.
Погледите се върнаха върху Сириус, чиито дъх беше учестен, а очите му се стелеха нервно из залата.
-Добре… Разкажи всичко, което е извън въпроса, който уважаемият директор на Хогуартс не иска да зачекваме. –Промърмори с досада Алберт, а Сириус, поемайки си дъх, отвърна през подтискащата тишина, която се възцари в залата:
-Няколко минути след полунощ се наложи да изляза от къщата на Крясъците и, впоследствие, бях ранен.
-Не от някой от гореспоменатите, предполагам? –Предвидливо изключи от сбора Ремус министърът, както беше обещал на Албус.
-Да. Луциус и Маркъс… те бяха там и Луциус се опита да го защити, но се случи така, че той беше нападнат.
Възприемайки че този разпит щеше да се води единствено и само от министъра, който знаеше всичката истина за върколака, за разлика от тях. Затова съдиите се бяха умълчали и слушаха напрегнато.
-Аз не бях в състояние да им помогна… -Продължи бавно Сириус.- Но видях как се приближи смъртожадният, следван от Рабастиан… -Тук той замлъкна и се наложи Алберт да го подкани:
-Какво направиха те?
-Кароу обезоръжи едновременно мен и Луциус.
-Ами Маркъс?
-Не успя да го види. –Отвърна искрено Сириус и продължи с треперещ глас.- После се насочи към Реджина, заплашвайки я, че…
-Това е клевета! –Изрева недоволен бащата на Маркъс, но Министърът му даде знак да мълчи, а Блек преглътна и продължи:
-Че ще я убие. –Шепотът в залата градира, а после замлъкна рязко, когато Сириус отново отвори устата си и промълви с тих, треперещ глас.- Маркъс… той се опита да я защити, но смъртожадният беше по-бърз… и той… той го…
-Уби. –Довърши рязко Луциус, който продължаваше да пази самообладанието си, което го преследваше още от онази злочеста нощ.
-А какво направи обвиняемият по този случай? –Надвика шумотевицата Алберт, а Сириус процеди, свеждайки поглед:
-Уби го.
-Как така го уби?
-С „Авада Кедавра”! –Прошепна Блек, ужасен от собствените си думи.

-ТИШИНА-А-А-А-А! –Изкрещя Фийлдс, вбесен до краен предел. Очите му просветваха в кървавочервено, а ръцете му трепереха разгневено.- Следващият, който наруши тишината, ще бъде изгонен от залата лично от мен!
Тази заплаха подейства и всички замлъкнаха рязко. Министърът, опитвайки се да успокои дишането си, даде знак на Сириус да продължи с разказа си.
-Реджина си тръгна… Рабастиан вече го нямаше, появи се Питър, а Луциус изпрати покровителя си… към директора…
-Ами другият свидетел?
-Появи се малко преди да дойдете вие.
-Добре. –Процеди изнервено Алберт и кимна към Сириус.- Оттам-нататък знаем какво се случи. Уважаеми съдебни заседатели, имате ли въпроси към свидетеля?
Старият съдия процеди бавно:
-Какво точно правеше госпожицата на местопрестъплението? Как е разбрала, че там нещо ще се случи?
-Аз… аз наистина не знам… -Отвърна искрено Сириус.
-Следващият! –Повиши предвидливо глас Алберт, който не желаеше повече да му се налага да укротява залата. Уилям подаде на Блек чашка с малко течност, която неутрализира действието на Свидетелската отвара, а после Сириус се присъедини към сектора за външни.
Аврорът отвори стаичката, в която бяха останали Питър и Джеймс и повика Петегрю, който изнервен обикаляше в кръг. Грифиндорецът кимна, последва го и изпи на един дъх Свидетелската отвара, разполагайки се на стола, който преди малко беше достояние на Сириус.
-Представи се! –Промълви заповеднически една тъмнокоса съдийка.
-Питър Терънс Петегрю. –Отвърна грифиндорецът бавно.
-Разкажи ни какво се случи.
-Отидох на мястото, за да намеря Лап… ох, Сириус. –Поправи се нервно.- Вече двамата бяха мъртви, а от разговора на Сириус и Луциус разбрах що-годе какво се е случило.
-А именно?
-Кароу убил Маркъс, а Луциус – него самия. –Отвърна бавно. Малфой прати покровителя си и тогава довтаса Рог. Не Рог, Джеймс! –Поправи се за втори път.
-Нещо друго знаеш ли? –Отчая се от неспособността на грифиндореца да помогне на разследването министърът.
-Не, нищо, отидох там прекалено късно…
Разпитът на Джеймс мина също като този на Питър… За няколко минути единственото, което разбраха от Потър беше, че е излизал с някакво момиче вечерта и че е запомнил добре разговора между Сириус и Луциус. Всичко друго беше вече известно.
-Ох, махай ми се от очите! Това е чиста загуба на време! –Изстена Фийлдс, а Луциус се усмихна отново. Беше облегнал главата си на облегалката на стола, затваряйки очи и слушайки несигурните заеквания на двамата грифиндорци. Адреналинът в кръвта му градираше с всяка следваща секунда, чувствайки приближаването за заветния край на дело номер 749204. Дело, което щеше да промени живота му завинаги… независимо какво отсъдеше Магисъбора...- Смятам да пристъпваме към заключителните думи на обвиняемия и гласуването… -Промълви с прегракнал от викове глас Алберт и се обърна към Луциус, който чак сега отвори очи и се загледа в наобиколилите го магьосници.
-Какво искате да кажа? –Усмихна се Луциус.- Не се смятам за виновен, че съм убил смъртожаден, който пред очите ми уби мой съученик. Не се смятам за виновен, че съм използвал Непростимо проклятие срещу магьосник, който го е използвал ежедневно. И не се смятам за виновен, че съм защитил приятелите си, макар и не-изцяло успешно… -Довърши тихо, а от усмивката му не беше останала и следа.
-Добре… -Въздъхна облекчено Министърът и произнесе високо и отчетливо.- Уважаеми съд…
-Спрете! –Прекъсна го рязко Монтагю и вдигна пръст срещу Реджина.- Тя защо не свидетелства?
Зениците на Луциус се разшириха от ужас, наблюдавайки как Уилям поведе Реджина надолу, държейки я здраво, за да не се стовари на земята.
Последното, което искаше Малфой, беше да я намесва в цялата работа. Страхът му не се раждаше в мисълта, че всичко, което тя знаеше за него щеше да го обрече на доживотна присъда. Ужасът и недоволството му се дължаха на факта, че те щяха да я измъчат с грубите си въпроси… че щяха да бъркат в незараснали рани…

-Откъде познавате двете жертви и обвиняемия? –Гласът на Министъра, пълен с недоволство и хлад, я накара да потрепери.
-Идън… Идън беше приятел на брата на Маркъс… С когото имах връзка…
-С Дейвис или с Маркъс? –Процеди Министърът, а в очите на Реджина заиграха сълзи, когато срещна този на наследника на Монтагю.
-С Маркъс… -Прошепна бавно и несигурно.
-Ами Луциус?
-С него… също.
-Да разбирам ли, че сте били и с Маркъс и с Луциус? –Грубо я скастри Министърът, а когато Реджина му кимна безмълвно, той довърши саркастично.- Браво на вас! Вие ли бяхте причина за конфликта между двамата?
-Ами аз… -Започна плахо, но Хектор я сряза:
-Говори направо, момиче, не сме се събрали тук за недомлъвки!
Реджина преглътна болезнено, опитвайки се да потуши сълзите в очите си. Всичките грешки, които беше направила в живота си, сега я заливаха и заплашваха да я погубят завинаги. А тя нямаше да може да изплува отново…
-Да. –Отвърна тихо.
-Какво каза?
-Каза „да”, идиот такъв! –Изсъска Луиус, които в момента беше толкова ужасен и изнервен, че даваше всичко ръцете му да бяха свободни и да можеше да се нахвърли върху господин Монтагю. От предишното му спокойствие не беше останала и следа… Очите му бяха пълни с кръв, пръстите му – впити до болка в облегалките на стола, а кокалчетата бяха побелели от бяс. Очите му се присвиваха заплашително срещу тълпата, сякаш можеха да изпепеляват с един поглед.
-Господин Малфой, за последен път, дръжте се прилично! –Изсъска Фийлдс нервно. Целият този процес му идваше в повече.- Госпожице Флинт, ако обичате, отговорете на следния ми въпрос: Знаехте ли, че покойният Маркъс и обвиняемият Малфой са желаели да се дуелират онази нощ?
Всички погледи изпиха лицето на Реджина, когато тя сведе очи виновно. Луциус, който също я наблюдаваше, потрепери от лошо предчувствие, но не успя да спре последвалите й думи:
-Да…
-О, боже! –Възкликна миловидната съдийка, а после довърши ужасено.- Защо не се опита да ги спреш?
-Защото си мислех че ще се дуелират в полунощ… -Отвърна бавно Реджина, свела още по-ниско глава в жалък опит да скрие сълзите си.- Имах грешна информация…
В залата се разнесе отново шепот, но Министърът не го секна този път, защото беше зает да гледа невярващо слидеринката. Хектор, с лукава усмивка, се наведе напред и попита високо:
-Помисляла ли си си и за миг, че Малфой може да поиска да убие сина ми?
При този въпрос Реджина пребледня зловещо, а сълзите преминаха преградите на клепачите й и осветиха лицето й.
Луциус, без да има силата да я наблюдава в момента, беше обърнал очи на другата страна, взирайки се в Рудолфус, който трепереше видимо. Ерин беше скрила лице в наметалото на Нарциса, а устните на годеницата му се движиха бавно, шептейки нещо на момичето.
Луциус не се страхуваше за бъдещето си, но болката отново и отново напираше в душата му в онези ужасяващи мигове, в които Реджина събираше смелост да изрече думите, които навярно щяха да го погубят… Проклинаше всички в залата, че я бяха поставили в положението да бъде негова съдница, да бъде негова обвинителка… Не можеше да го понесе…
-Да, мислех го… -Прошепна Реджина и стисна очи, опитвайки се да спре гнева и разочарованието, които изпитваше към самата себе си…
-Да приключваме с това. –Промълви бавно Фийлдс, треперейки вътрешно от всичко, което беше чул за този ден.- Луциус, имаш ли да добавиш нещо?
Малфой вдигна бавно сивите си очи и обгърна тълпата. Видя лицата на всички около себе си, издържа погледите им… А после прошепна:
-Не.
-Уважаеми съдебни заседатели, моля всички, които приемат Луциус Абрахас Малфой за виновен по обвинението за убийството на Идън Лейкър Кароу, да вдигнат ръцете си сега.
Затворих очи, без да искам да видя какво щеше да се случи. Просто ги стиснах ядно и се подготвих да приема тяхното решение, каквото и да беше то… Вече всичко беше свършило… бях готов да платя за грешките ни, Редж…
-Деветнадесет гласа. –Обяви високо Алберт.- А сега всички, които го приемат за невинен да вдигнат ръцете си!
Тишина… Само още един миг, Луциус… Само още един миг…
-Двадесет и един гласа! –Обяви Фийлдс и залата се обгърна във ядни и радостни възклицания.- Обявявам Луциус Абрхас Малфой за невинен по всички обвинения, спрямо решението на Магисъбора! Неговата свобода е неприкосновена!
Луциус отвори рязко очи и не успя да повярва на това, което беше чул. Изгледа изненадано Аластор Муди, който, усмихвайки се, отключи ръцете му и, когато се изправи, му подаде магическата пръчка. Директорът на училището се приближи и, гледайки го меко, го поздрави, стискайки ръката му. После върху му се нахвърли Рудолфус, който едва не го задуши. Нарциса му се усмихна леко, а Ерин не се стърпя и се хвърли също на врата му.
През тези няколко минути, през които хората го поздравяваха, Луциус продължаваше да гледа неразбиращо и потресено, без да може да осъзнае, че току що го бяха онеправдали. Преди да се усети, Реджина беше изчезнала.
Осъзнавайки го, Луциус блъсна леко насъбралото се множество и се затича към коридора, избутвайки репортерите и масата народ, която се опитваше да го обгради и да му попречи да премине.
Когато срещнах очите ти, се помолих някога, някога да успеем да си простим… Някога да успеем да го преживеем… Не да стигнем дотук… Но не всички желания се сбъдват, нали, Редж? А ние трябва да продължим…
Луциус притисна Реджина до стената и впи устните си в нейните… Тя прокара пръсти през косата му, а сълзите в очите й се усилиха и намокриха лицето му.
В следващия момент, някой го дръпна назад и Флинт отвори рязко очи, взирайки се в Абрахас, който беше стиснал силно китката на сина си и се опитваше да го издърпа към изхода.
-Ще се върна за теб… -Прошепна Луциус към нея в мига, в който за последен път потъна в очите й.- Ще се върна…
После Абрахас го надви и го поведе към изхода. Репортерите, превъзбудени от изхода на събитието, се затичаха през глава след семейство Малфой, а Реджина остана сама в сянката на коридора…
Чувствах студения метал, допрян до небцето ми… Пръстите импулсивно докоснаха устните ми и пръстенът остана в ръката ми. Знаех какво означаваше и знаех защо…
Очите ми, пълни със сълзи, срещнаха тези на Дейвис, който се усмихваше злобно срещу ми… Беше получил това, което искаше… Нашия крах…
Не исках, Луциус, не исках… Никога нямаше да се върна при теб, ако животът ти не беше в опасност… Никога нямаше да ти го причиня отново, ако не беше той… Никога…
Оттук-нататък всичко щеше да се случва, без да мога да го контролирам, без да мога да го спра… Щях да се променя, огъвайки се под болката… щях да жертвам теб без да мога да го променя…
Това, което съм сега… са руините, които оставихме след като прибрах онзи пръстен…
Това, от което се страхуваш… е това, което обичаш…
И, ако бяхме просто кукли в ръцете на съдбата… защо тогава толкова боли?...

Глава 106
Едва ли са имали цена…

Рудолфус, вън от себе си от радост, припряно притискаше Скарлет към себе си, разговаряйки ведро с Ерин, която се беше поуспокоила, че не загуби брат си. Нарциса следеше със стоическо изражение превъзбудената атмосфера, без видимо да показва каквото и да е отношение към последните събития. Навярно, ако Рудолфус беше по-наблюдателен, щеше да обърне внимание на пасивността й и беше вероятно да разчете правилно мислите, които така умело беше скрила. Но той, прекалено невнимателен в еуфорията си, пропусна да го забележи…
Скарлет, която Лестранж беше обгърнал с една ръка, се беше сгушила в мантията, с която слидеринецът беше прехвърлил през раменете й, забелязвайки че явно я тресеше. Отвреме-навреме обръщаше небесносините си очи към него и се усмихваше леко, без да може да игнорира топлите чувства, които я обливаха, докато го наблюдаваше отново щастлив. Щастие, което напоследък не беше успявало да го завладее толкова силно…
-Редж? –Вдигна вежди тя, когато излязоха от залата, а шестокурсничката продължаваше да стои бездвижна до стената, сякаш беше останала без дъх. Главата й беше клюмнала напред, а през пръсти прехвърляше нещо, което те не успяха да разпознаят.
Флинт вдигна лицето си и ги изгледа сякаш бяха непознати. В следващия момент тя се опомни, разтресе глава и им се усмихна вяло и не-особено убедително. Ръката й скри пръстена в джоба на мантията, а тялото й се раздвижи конвулсивно, сякаш отърсвайки се от нещо:
-Трябва… трябва да тръгвам! –Каза припряно, без дори да се опитва да скрие тревогата, която се беше отпечатала на лицето й и във всяко едно движение на тялото й.
-Какво има, Редж? Не се ли радваш от… -Но Рудолфус не успя да довърши, защото Флинт се стрелна към асансьора и изчезна в тълпата.
Слидеринецът сбърчи чело, без да може да предположи какво се случваше в действителност. След като се опомни, той се обърна към Нарциса и Ерин и промълви бавно:
-Аз ще отида до имението, вие двете тръгвайте. Ще се видим в Хогуартс. –И, усмихвайки им се, споделяйки за последен път радостта от развоя на събитията, продължи напред със Скарлет.
Тя, предчувствайки че нейният затвор я очакваше, сви устни и си наложи да не демонстрира с нищо болката, която я обливаше отново и отново при мисълта да бъде отчуждена от всичко човешко. Използвайки силата, която имаше над Рудолфус, неговата еуфория и наивност, Скарлет лесно можеше да се отърси от цялата история със заточението в името на здравето й. То не се беше оказало толкова ефективно, колкото съпругът й очакваше. Но Скарлет беше прекалено горда и прекалено силна, за да моли и манипулира в името на собственото спокойствие. Тя приемаше заточението си като някакъв вид предизвикателство, което, жива или мъртва, щеше да премине.
Ерин мълчаливо последва Нарциса към една затънтена уличка в центъра на Лондон, където щяха да се магипортират заедно. Чувствайки напрежението, насъбрало се в цялото същество на слидеринката, Малфой не посмя да обели и дума пред годеницата на брат си, която за първи път срещаше отблизо. Досега никога не бяха комуникирали помежду си…

Топлият априлски вятър довя чувството за спокойствие и хармония сред мрачните стени на Хогуартс. Учителите заливаха с домашни възпитаниците, чувствайки необратимото приближаване на края на годината. И, въпреки това, нищо не можеше да помрачи слънчевото настроение, което ги бе обхванало.
Много ученици прекарваха цялото си свободно време сред благоуханната трева в двора на замъка. Там, под разцъфналите дръвчета и песните на пойните птички, те пишеха солидно количество от домашните, четяха книжки, разговаряха оживено. Последните два месеца от учебната година не се оказаха достатъчни, за да върнат учениците в замъка и да ги принудят отново да хванат учебниците, за един последен път.
Най-мълчаливи и чужди на всеобщата еуфория се оказаха възпитаниците на Слидерин, които сега още по-целенасочено избягваха развлеченията и чистия въздух, донесло от времето на крилете си. Ударите, които бяха разтърсили дома им преди няколко седмици, щяха да оставят ясен отпечатък върху поведението им, поне до края на годината. Някои щяха да се променят завинаги…
Двама слидеринци бяха изчезнали и никога повече нямаше да прекрачат прага на училището. Рабастиан Лестранж, който беше уличен като смъртожаден и ликът му красеше тук-там някоя забутана магьосническа уличка, и Регулус Блек, когото, след щателна проверка, приеха за безследно-изчезнал, най-вероятно убит. Тези заключения, макар и да не се изказваха гласно, бяха в съзнанието на почти всички и едва ли имаше някой, който би им противоречил…
Маркъс Монтагю беше погребан преди няколко седмици в гробницата на рода си, сред ръждясало злато и почернели диаманти. Въпреки молбите й, Реджина не беше допусната дотам и щяха да минат години, преди тя да успее да посети последния дом на човека, който й беше дал най-много… и си беше отишъл.
Луциус Малфой не се завърна на другия ден след процеса… и на следващия… и на по-следващия…
Нито учителите, нито директорът, споменаха, че слидеринецът беше отписан от училището и повече никога нямаше да се върне там и да завърши образованието си. Носеха се слухове, но те бяха безпочвени и неубедителни. Истината беше, че Луциус съвсем беше изчезнал от полезрението на магьосниците, нито посещаваше баловете, които се бяха възродили след сдобряването на чистокръвните фамилии, нито беше засичан извън дома си. Предполагаше се, че е там, но нито домашните духчета, нито градинарите и икономите, коментираха младежа. Сякаш сама земята го беше погълнала.
Рудолфус, които се притесни от изчезването на приятеля си, няколко пъти изпрати писма до имението Малфой, но всички те бяха върнати неотворени в ръцете му. Лестранж не знаеше как да тълкува този факт, а напрежението и безпокойството набираха сила в душата му и го правеха избухлив и изнервен. Настроението му беше спаднало рязко след еуфорията около процеса и сега слидеринецът изглеждаше по-мълчалив и по-мрачен от всякога.
Когато минаха няколко дни и слидеринци осъзнаха, че мачът срещу Хафълпаф е съвсем близо, се наложи някой от тях да прояви достатъчно смелост и да зачекне пред бияча факта, че е време да се намери заместител на Луциус. Толкова безразсъдна се оказа единствено Амелия, която, въпреки че стана жертва на много викове и скандали, получи своето. Пробите за бияч бяха насрочени за първата събота на април, а като капитан беше излъчен Рудолфус, въпреки че той продължаваше да се дърпа и да твърди, че Луциус ще се върне. Но с времето дори неговата надежда гаснеше бавно…
Ерин, оставена на произвола на съдбата от семейството си, не получи нито едно писмо, което да я увери в доброто състояние на брат й. Годините, които беше прекарала като болнав и негоден изтърсак в семейството си, я бяха научили на едно – тя не беше като останалите от фамилия Малфой и нямаше право на същите привилегии като тях. Затова тя се въздържа да пише на семейството си и стоеше в неведение, мълчалива, отчуждена и презряна. Рудолфус се опитваше да й помогне по някакъв начин, но слидеринката не го допускаше до себе си, възвърнала предишната си притеснителност. Единствено Реджина съумяваше по някакъв начин да я разсее, но и Флинт не беше в перфектното си състояние, че да разведрява останалите.

В сряда Бела се беше разположила на килима в Общата стая и безмълвно препрочиташе урока по Трансфигурация, оставяйки топлината на огъня да я обгръща. Въпреки че времето денем беше доста меко и приятно, през нощта често валеше и застудяваше, така че домашните духчета се грижиха в студените подземия всяка вечер да бъде топло и уютно.
Бела за пореден път прочете първия абзац и направи мъчна физиономия, осъзнавайки че й липсва съсредоточеността, която й бе нужна, за да го запомни. Беше вече единайсет, а тя още не беше осъзнала как да превърне безжизнения несесер в превъзбудено зверче. Мислите й препускаха далеч от сферата на трансфигурацията и, колкото и да се опитваше, от часове не можеше да се съсредоточи върху материала.
Когато вратата изскърца, Бела се стресна за миг, а после се загледа натам. Нарциса бавно премина разстоянието от спалнята на седмокурсничките до камината, присвивайки сънено очи срещу меката светлина, която огънят хвърляше в помещението.
Тя се усмихна бегло на сестра си и се разположи на килима до нея, вдигайки корицата на учебника, за да види по какво е:
-Трансфигурация, а? Не е ли време да си лягаш, Бела? –Попита меко и извъртя глава, за да се разсъни.
-Нищо не ми влиза в главата. –Изстена шестокурсничката отчаяно и захвърли учебника.- Утре Макгонагол ще ме скалпира, защото дори не знам как е името на заклинанието.
Нарциса се загледа безизразно в сестра си, а после замахна с пръчката, която извади от дебелия си халат, и несесерът моментално се превърна в страхлив сурикат, който, след като ги изгледа ужасено, се затича и се скри под дивана.
Бела вдигна очи към нея и се взря дълбоко зад преградата, която седмокурсничката беше поставила между себе си и останалите.
-А ти защо не спиш?
-Вълненията напоследък ми дойдоха в повече и не мога да престана да мисля за това, което предстои. –Усмихна се тъжно Нарциса и изтегна краката си, притваряйки очи.
-Какво предстои?
-Не знам, точно това ме плаши. За първи път се ужасявам от бъдещето.
Бела замлъкна за момент, а после попита с тих, несигурен глас:
-Това има ли общо с Луциус?
-Ами… Ако трябва да съм искрена, има. Вече дори не знам какво да си мисля, дори не знам какво да очаквам. Но, каквото и да е, ме ужасява. За първи път се чувствам толкова несигурна…–Прошепна Нарциса и се извърна към сестра си, замлъквайки за момент.- Трябва да се радваш на свободата си, докато още имаш време, Бела.
-Ще се справиш, сигурна съм. Просто трябва да вярваш. –Бела почувства надигащата се горчивина в гърлото си, но се помъчи тя да не рефлектира върху гласа й. Тя също се страхуваше от бъдещето си, не по-малко от Нарциса. Беше допуснала грешки, които нямаше как да изкупи и нямаше как да игнорира. Сега всичко, което се случваше, я ужасяваше и объркваше. Не беше сигурна, че ще успее да издържи на натиска, който оказваха върху нея Тъмните сили, с които се беше свързала толкова безразсъдно.
През последните седмици Белатрикс не се беше свързвала отново с Мефисто. Суеверно вярваше, че, ако не мисли за това, ще излезе суха от водата и ще има своя втори шанс. Често чуваше равния му, подигравателен глас в съзнанието си, но го игнорираше и се опитваше да е непрекъснато заета с нещо, за да не мисли за това. Нещо, което не й се отдаваше…
-Как мислиш… дали наистина сватбата ще се състои? –Попита деликатно Бела, взирайки се за отговор в безжизнените черти на сестра си.
-Предполагам… Татко ми писа че всичко върви по план, ако се отменяше, щеше да ми каже… мисля…
-Ами Луциус? Къде е той? –Сви рамене шестокурсничката.
-Май това никой не го знае. А и няма значение – ако е писано да стане, ще стане. –Отсъди с треперещ глас Нарциса, а очите й проблеснаха с пламъка на огъня.- Не знам кое ме плаши повече – да се състои или да не се. Единственото, което знам със сигурност, е че животът ми ще се промени коренно, и аз не съм способна да контролирам случващото се вече. –После се обърна към Бела и се усмихна тъжно.- Каквото трябва да стане, ще стане. И аз ще бъда достатъчно силна, за да го преживея и понеса…
Погледнах я съчувствено, но не отвърнах. Знаех, че е права, знаех, че ще се справи. Беше въпрос на време, за да го видя с очите си и да склоня глава пред силата, която винаги беше тлеела в душата й… Сила, която ние не притежавахме и едва ли някога щяхме…

След като затвори вратата на дома си, Рудолфус обърна очи към посивялото небе. Тъмните облаци вещаеха буря, а вятърът, който се беше отприщил тази вечер далеч не напомняше за топлото време, на което земята се беше радвала напоследък.
Изумрудените очи на слидеринеца зашариха по тъмните сенки и по лъчите, които съумяваха да намерят начин да пробият страшния небосвод.
Беше четвъртък следобед, а тежкото чувство в душата му градираше ужасяващо. Икономът му беше пратил спешна сова, с която го бе уведомил, че съпругата му се чувства много зле и е по-добре да я посети възможно най-бързо. Рудолфус, захвърляйки ученето, училището и всичко, свързващо го с външния свят, се беше втурнал към дома си, за да я види.
Действително, в онзи мрачен четвъртък Скарлет изглеждаше по-зле от всякога. Бълнуваше наяве, а тялото й се тресеше конвулсивно. Лечителят, когото повика веднага, остана безмълвен и безучастен. Предложи на слидеринеца да я вземе в „Свети Мънго”, въпреки че не успя да диагностицира неразположението й или да даде някакви лекарства. Рудолфус го изхвърли вбесен от дома си.
Вече я беше водил в магьосническата болница, но никой не успя да й помогне. Единственото, което казаха лечителите, беше че бременността няма как да предизвика такава бурна реакция у нея. Провериха детето… беше здраво. За разлика от нея.
Чувството му за безнадеждност беше всепоглъщащо. Заливаше го отново и отново, а самият Рудолфус нямаше как да го пребори.
Казваха ми да чакам… Да чакам? Да чакам какво? Да оживее? Или да умре…? Нямах време да чакам, нямах сили да чакам… А май нямах избор…
Сега, няколко часа след като дойде, Скарлет беше стабилизирана. Беше се справила сама с пристъпа… защото нямаше как да й помогнат.
В Рудолфус набираше сила едно ново, странно чувство за дълг и отговорност. Повече от всичко в онзи момент той желаеше да остане при съпругата си, без да се отделя от леглото й. Без значение учебната година и другите задължения. Просто да седи до нея и да я пази… От какво? От самата нея…
Но, въпреки това, трезвата мисъл надделяваше и не му позволяваше да захвърли всичко… Просто защото знаеше, че няма как да й помогне.
Нещо прищракна в съзнанието му и лицето на Рудолфус се изкриви. Трябваше да говори с Луциус, вече не можеше да се справя с всичко това сам. Само Малфой можеше да му помогне, само той…
Рудолфус се магипортира пред портите на имението и обгърна далечината с поглед. После се обърна механично към охраната…

Когато позвъни, на вратата се появи нисичко домашно духче, което му се усмихна топло и попита учтиво:
-С какво може да ви помогне Дели?
-У дома ли си е Луциус? –Попита направо, но духчето нямаше време да му отвърне, защото от мрака на имението изплува висок силует и го изблъска грубо.
Рудолфус се загледа в достолепната фигура на Абрахас, очите му плъзнаха по тюркоазената му мантия и студените ириси.
-Добър ден, господин Малфой. –Кимна леко Лестранж, но мъжът не му отвърна със същата учтивост, а направо изстреля:
-Искам да запомниш едно, Рудолфус – забрави за сина ми и престани да го търсиш! Няма повече да го видиш, така че не си прави тези илюзии, преди да съм решил сам да те отърва от тях! –Изсъска рязко, а очите му просветнаха в кърваво.
Слидеринецът се загледа по-дълбоко в бледите му черти и откри, че те се бяха сбръчкали и изкривили безвъзвратно. Сега от онзи Абрахас, когото познаваше по учтивите маниери, елегантната студенина и меката мъдрост, не беше останала и следа.
-Искам само за… -Понечи да каже нещо, но лорд Малфой го прекъсна злобно:
-Забрави за него просто! Няма нужда от приятели като теб! –После вратата се блъсна под носа му и тя повече не се отвори…

В петък вечерта слидеринската Обща стая беше обхваната от напрежение по случай предстоящите куидични проби. Много ученици, в частност по-здравите и едри момчета, се възгордяваха преждевременно, че скоро след тяхното приемане в отбора, никой дори нямаше и да си спомни за Луциус. Прехласнати момичета слушаха с обожание тези словесни себевъзхвали и нетърпеливо чупеха ръце.
Реджина, която се беше свила в един тъмен ъгъл, симулирайки че пише есето си по Защита срещу Черните изкуства, ги наблюдаваше безизразно и попиваше всяка дума, която обелваха в еуфорията си.
За разлика от Рудолфус, тя знаеше прекрасно, че Луциус няма да се върне. Дори и за миг не си беше помисляла, че Абрахас ще му позволи да общува отново с хората, които бяха довели до разтърсващите събития в живота му.
Сега вече Флинт виждаше ясно всичко, което се случваше в семейство Малфой. Преди едва ли беше способна да види зад красивите маски изкривените лица.
Абрахас имаше една цел в живота си – да даде на магьосническия свят наследник, който да следва неговите идеали и неговите принципи. Наследник, който да цени чистата кръв и продължаването на рода. Кукла, която да манипулира, докато е жив, а след смъртта си да знае, че тя е поела по път, който никога не ще успее да промени…
Това беше Луциус. Той не беше човек, не беше същество, не беше дете… той беше предмет, които щяха да използват, за да продължат многовековната история на рода си. И, като такъв, Луциус нямаше право да обича, нямаше право да ненавижда… А, след като изпълнеше дълга си, щеше да е най-добре да умре… За да не може да сгреши…
Но той не беше такъв и Реджина го знаеше. Знаеше, че се опитва да се бори с обстоятелствата и да следва своя път, макар и заклеймен от родителите му. Вероятно дълго го бяха заплашвали, за да го задържат и да не му позволят да кривне отново от правилното.
Правилно… В онези дни нямаше правилно и грешно. В онези дни имаше единствено теб и мен. Обстоятелствата ни променяха, но само външно. Пътя си чертаехме сами… Не можехме да бъдем заедно, но пречи ли ни това сега? Единственото, което загубихме, бяха душите ни… едва ли са имали цена…

Глава 107
Чувстваш ли как бие разбитото сърце, Луциус?... Никога не можеш да го имаш цялото… защото е раздробено на парченца…

-Искам си живота обратно! Престани да ме тормозиш! –Изсъска Бела, още с пристигането си.- Това си е моето съзнание, нямаш никакво място тук! Изчезни!
Мефисто вдигна бавно погледа си и й се усмихна подигравателно. Беше се разположил на дървен стол и досега беше разглеждал някакво списание.
-Знаех си, че ще се върнеш, Бела! –Засмя се демонът, а после довърши не по-малко подигравателно.- Всички се връщат.
Момичето беше толкова вбесена, че дори не успя да отвърне. Тресеше се цялата, а очите й се бяха изцъклили ужасяващо и яростно срещу него.
Мефисто, наблюдавайки реакциите й, изтри усмивката от лицето си и промълви бавно и сериозно:
-Ти беше предупредена за всичко това още от самото начало. Взе решението си хладнокръвно и в пълно съзнание. Колкото и да се бориш, то вече е част от теб. Моят господар не познава прошката и съжалението. Ако не си приемала всичко на сериозно, това е било твоя грешка. Дори за миг не сме те залъгвали, че ще бъде по-красиво, по-приятно и по-забавно за теб. Нито за миг, Бела! Колкото и да се жалваш, ти вече си поела по пътя си! Имай малко гордост и доведи започналото до логичния му край! Така или иначе нямаш право на избор!
Тялото на Бела се отпусна и за миг си помисли, че колената ще я подведат. Но не се случи така.
Тя се отпусна бавно на земята и послушно се загледа в пода, без да има намерение да му противоречи. Тази реакция на малко дете развесели Мефисто, който, спомняйки си това, което беше видял от миналото й, се присети за момиченцето, което родителите толкова често хокаха.
-Кротна ли се вече? –Попита я подигравателно.
Бела кимна, без да вдига глава.
-Свърши ли вече с глупостите?
Момичето кимна отново.
Мефисто се усмихна и се замили на какво подчинение учеха човешките порядки хората. Тихо, кротко, безпомощно… Но за демонът не беше тайна, че скоро от крахът в очите й щеше да загасне… много скоро… За да отпусне място на силата…

Реджина отпусна кранчето на водата, така че ваната започна бързо да се пълни с гореща вода. Сетивата й се опияниха от аромата на ванилия, който се стелеше на вълни чрез изпаренията. Клепачите й потрепнаха и се затвориха уморено.
Още помнеше един ден от връзката им с Луциус. Първият скандал, състоял се в имението на родителите му. Коледната ваканция на първата им година заедно. Виковете му отекваха в съзнанието й отново и отново…

Когато Реджина се загледа в Луциус, който току-що беше влязъл в банята, му се усмихна топло и облегна глава на ръба на ваната. Той се приближи бавно и клекна до лицето й:
-Почиваш ли си?
Реджина изправи глава и му е усмихна дяволито. После извади ръката си, загребвайки от пяната, и омаза с нея носа му:
-Всеки, който има някакви взаимоотношения с теб, Луциус, има нужда от солидна почивка. –Скастри го меко, а после се придърпа, опирайки глава на ръба на ваната.- Би трябвало да ти се сърдя, че ми прекъсваш ароматерапията.
-А сърдиш ли ми се? –Усмихна се Малфой.
-Не, и точно за това толкова много ме дразниш. –Пръстите й погалиха долната му устна, а очите й срещнаха неговите.- Кажи ми сега защо не ме оставяш и пет минути да си почина от досадната ти особа. –Засмя се после и го целуна леко, но Луциус не й отвърна, а я изгледа с привидна строгост.
-Моята особа не обича много да я наричат досадна!
-Твоята особа няма право на глас. –Прехапа устна Реджина, за да не се усмихне.
-Моята особа не смята, че твоята особа има право да определя правомощията на моята особа…
-Притесни ли се, Луциус? –Засмя се момичето и се наклони към него.- Още малко и ще започнеш да заекваш.
Малфой изсумтя недоволно и сбърчи вежди:
-Ако си мислиш, че е в силата ти да ме накараш да се притесня, много си се…
-Дай да проверим. –Усмихна се Флинт и притисна опакото на дланта му към своята, придърпа я и я допря до сърцето си.
Луциус замлъкна, потресен и озадачен. После дръпна рязко ръката си под смеха на Реджина и се свъси:
-Не можеш да правиш така, не е честно! Тази тактика я знам, всички жени я прилагате! –Изсумтя недоволен, а Флинт се усмихна меко:
-Коя тактика? Оставих те да почувстваш ударите на сърцето ми. Ако беше в Свети Мънго, щеше ли да реагираш така, ако някоя знойна лечителка докоснеше китката ти? –Контрира го хладнокръвно, а Луциус изсумтя:
-Няма да ми излезеш с този номер! Знаеш прекрасно за какво говоря!
-Да, знам. Но едно не ми е ясно, Луциус, от какво се страхуваш и стесняваш повече – от допира на кожата ми или от чувствата ми към теб? Кое от двете те притесни? –Гласът й беше станал сериозен, а от пакостливия пламък в кашмирените й очи не беше останала и следа.
Продължи да го наблюдава как избягва погледа й, докато не реши, че го е измъчила достатъчно.
Още от началото не беше очаквала отговор на този въпрос. За краткото време, което бяха прекарали заедно, беше научила едно – Луциус се страхуваше да обича и странеше от всички чувства, които можеха да попият в сърцето му. Душата му се раздвояваше между страха, че може да я обикне, и съзнанието, че вече го беше направил и не можеше да се раздели с нея. Вече беше прекрачил собствените граници, не тези, които родителите или магьосническият свят му чертаеха… Други лимити, които човек никога не трябваше да преминава, ако искаше да запази разсъдъка си чист, а съвестта – спокойна.
Реджина още тогава разбираше всичко това и знаеше, че той отдавна е в ръцете й. Можеше да манипулира емоциите и чувствата му, можеше да направлява мислите и живота му, можеше да го изведе до върха на успеха или да разбие мечтите му в пепелта на краха. В ръцете й беше всичко, което някога беше, е и щеше да представлява Луциус Абрахас Малфой. Нито една сила не можеше да го откъсне от нея, защото тя нямаше да го позволи.
Познаваше правилата на тази игра, знаеше какво може да спечели и колко може да загуби. Преди беше държала в мрежите си Маркъс, беше се грижила за него, пазейки го от страховете му, беше го обичала… Да, манипулираше го, но никога не би му причинила зло. Всичко беше за негово добро…
Сега, когато чувстваше властта си над Луциус, толкова по-неконтролируем, толкова по-опасен, толкова по-силен, я обливаше сладкото усещане, че може да държи всички в краката си. Единственият, който някога беше успял да я надвие, беше Дейвис… Но Дейв беше останал в миналото, сега той не можеше да я нарани…
Тя се усмихна на тези си мисли и облегна мократа си ръка на рамото на Луциус, изправяйки се. Пяната се спусна по голото й тяло, а погледа му срещна нейния.
-Няма от какво да се притесняваш, Луциус. –Прошепна, прекрачвайки ръба на ваната. Когато застана пред нея, Малфой се загледа в лицето й, а после я притегли и притисна мокрото й тяло към своето, прокарвайки ръка по талията й и отърквайки лице в рамото й.
Когато отвори очи, се отдръпна рязко от нея и я погледна потресено. Реджина, изненадана от тази реакция, разпери леко ръце и попита „Какво?”.
Луциус посочи талията й и се опита да каже нещо, но ужасът го надви и остана безмълвен.
В следващия миг кръвта му беше отровена от гняв и очите му се напълниха с кръв, присвивайки се срещу нея, сякаш беше готов да я удари.
-Какво има, Луциус?
-КАКВО ИМА ЛИ? ТИ МИ КАЖИ КАКВО ИМА! КАКВО Е ТОВА НА ГЪРБА ТИ???
Реджина изви глава и се взря в талията си, потрепвайки леко. От лявата й страна се бяха появили червени белези, напомнящи длан…
Тя поклати глава и затвори очи. Прокле Дейвис за всичко, което й беше причинил, прокле семейство Малфой за бала, който бяха организирали, и фамилиите, които бяха поканили… Прокле се че онази вечер не се беше държала близко до Луциус, знаейки че той ще я пази и няма да позволи да я наранят…
Когато беше видяла Монтагю на бала, съзнателно беше решила да го предизвика, да му докаже, че той вече не може да я нарани, да изгони спомена за него, да изкупи накърнената си гордост и да опази честта си, изправяйки се срещу него… Наивно беше вярвала, че може да излезе победител в тази битка, че може веднъж-завинаги да му покаже, че той не я контролира и нито сега, нито в миналото… И беше сгрешила…
След като беше оправила раздърпаната си, разкъсана мантия, се беше прибрала в стаята, за да приведе грима си в нормален вид и да не можеше Луциус да разбере, че нещо се беше случило… За да не можеше да стане свидетел на непоносимия срам, който заливаше съществото й. И тогава, пред огледалото, си беше обещала да забрави за случката и никога повече да не си я спомня… за да не боли…
И го беше изпълнила. Дори не беше проверила дали се бяха появили по тялото й белезите на краха, дори това…
Сега, когато Луциус ги беше видял, тя имаше две възможности. Можеше да го излъже, да каже че му е изневерила, да го нарани и да се моли, че това нямаше да го пречупи. Другият вариант беше да му каже истината… да признае пред него и пред себе си, че е била използвана… да потъпче честта си, да сведе глава пред него, да му каже, че е слаба, че не е успяла да се защити… че е жертва…
„Съвестта или Гордостта, Редж, избирай!”…
Флинт направи крачка към Луциус, чието лице беше пребледняло от гняв и болка. Загърна се с кърпата и докосна ръката му, но Малфой се отдръпна като попарен. Хвана китката му здраво и я постави за втори път този ден на сърцето си:
-Чувстваш ли как бие разбитото сърце, Луциус? –Прошепна бавно.- Никога не можеш да го имаш цялото… защото е раздробено на парченца…
Малфой замахна и й удари силна плесница, която за миг размъти съзнанието й, а, когато вдигна бавно очите си към него, прехапа устна и съжали, че му го беше причинила. Той не трябваше да плаща за нейните грешки… но и тя не можеше да плаща чуждите…
Щяха да минат няколко дни и щеше да й го прости. Флинт щеше да му каже, че всичко, което се случило… че не го е искала… Той щеше да й прости, щеше да й го прости, защото я обичаше…
А тя… тя щеше да спаси тлеещата си чест отново… Без да знае, че някога щеше да й се прииска да му беше казала истината, независимо какво щеше да изгуби от това…

Реджина изплува рязко на повърхността на водата и си пое дълбоко въздух. Връщайки се в спомените, неусетно се беше плъзнала надолу и беше останала без кислород. Изправи се рязко от ваната и скри с кърпата тялото си. Изхвърча рязко в спалнята и клекна до нощното шкафче, взимайки пръстена в ръце.
Очите ми потънаха в рубина… Плъзнаха се към пръста ми, откъдето блестеше символа на рода ми… рубин… рубин… рубин…
Пръстенът, който ми даде не беше пръстен, свързващ ме с рода Малфой… Не беше тюркоаз, беше рубин, Луциус, рубин… Ти се отказваше от своето име, приемайки моето… Щеше да напуснеш твоето семейство, за да станеш част от моето… Щеше да се отречеш от твоя свят, за да съществуваш в моя…
Болката ме обливаше на вълни и учестяваше дъха ми… Чувах бързите удари на сърцето в ушите си… чувах твоите думи да кънтят в съзнанието ми… „Ще се върна за теб…”. А исках ли аз самата да се върнеш?
Толкова много болка си причинихме, Луциус, не трябваше да си го позволяваме отново… Аз не трябваше да съм с теб, не трябваше да бъда слаба, не можех да го направя…
Дейвис щеше да те убие… щеше да убие двама ни… А аз, знаейки какво щеше да се случи, не можех да ти позволя да свържеш живота си с моя, но не можех и да те загубя… Нямах избор, нямах перспективи, имах единствено две ужасяващи възможности…
Рубинът блестеше на светлината на факлите… Ще се спасим ли, Луциус, или ще се унищожим?
Кое беше по-силно? Ужасът, че ще ни убият, или страха, че ще те загубя? Кое ценях повече – надеждата или любовта… И, ако се откажех, щяхме ли да успеем да спасим онова, което имахме… а сега ни липсва?
Луциус… Защо камъкът светеше в червено, а не в зелено?… И колко щеше да ни нарани играта с цветовете?…
Не сме всемогъщи, Луциус, нямахме право да се борим с природата… и със съдбата…

Глава 108
Защото не е нещо, което вие, смъртните, можете да оцените...

-Хайде, Рудолфус, приеми го най-накрая! Ще трябва да приемеш Сейдън на мястото на Луциус! –Изстена изтерзано Тереза Крауч, след като половин час вече капитанът отказваше да излъчи нов играч. Сейдън Дейвидсън беше непобедимия кандидат, изумил отбора на Слидерин с уменията си. И, въпреки това, Рудолфус отказваше да приеме, че наистина му се налагаше да излъчи заместител на най-добрия си приятел.
Отборът се беше събрал в съблекалните и вяло наблюдаваше напрежението, изписано върху лицето на капитана. Ако не ги беше предизвикал с отлагането на решението си, сигурно никой от тях нямаше да посмее да му противоречи.
-Онзи шемет сгреши! –Изрева Рудолфус, подразнен от упрека в гласа й.- Всичките са некадърници!
-Дай тогава да останем с един бияч, защото никой не е достатъчно добър, за да замени Луциус! –Изсъска Розие, който предпочиташе да запълва свободното си време с нещо различно от киснене в задушната съблекалня.
Реджина се беше взряла в кецовете си, приведена напред на пейката, и не казваше нищо. Косата й, пораснала преждевременно, се спускаше на неравни кичури пред лицето й, но сякаш не го усещаше. След онази сутрин, в която, разгневена на Луциус и събудила се до Маркъс, я беше скъсила неимоверно и несиметрично, досега не бе се заела с поправянето на формата й. Все се намираше нещо, която да я отдалечи от мисълта за външния й вид.
След последното споменаване на Луциус, тя вдигна бавно глава и се загледа отнесено в Рудолфус. Изправи се бавно и го дръпна извън съблекалните. Почувства погледите на кандидатите за мястото, впити до болка в нея, но не им обърна внимание.
-Виж, Рудолфус… -Започна бавно.- Луциус няма да се върне в Хогуартс, не си мисли, че утре той ще се появи от нищото и всичко пак ще бъде както преди, защото това няма да стане. –Гледаше го изпитателно и се опитваше успешно да прикрие болезнените нотки в гласа си.- Каквото става оттук-нататък, ти трябва да запомниш едно - Луциус вече не е съученикът, не е приятелят ти. Вие вече сте големи и е редно да обърнете нова страница от живота си. Приеми, че не е така просто, както беше някога.
Лестранж потрепери при тези думи и се загледа някъде в далечината, мъчейки се да ги осмисли. Можеше ли да приеме, че сега, броени дни преди да напусне завинаги Хогуартс, всичко беше по другиму и той, независимо от желанията и копнежите си, също се променяше и също беше част от това нестабилно настояще… Можеше ли да приеме, че оттук-нататък нямаше да вижда Луциус всеки ден, нямаше да си говори с него, нямаше да има тази възможност…
В миг се взря в черните й очи и потрепери. От предишните наранявания не беше останала и следа по лицето й, единствено бял бинт притискаше здраво ръката, изкълчена жестоко. Тя не пожела да каже на никого на какво се дължаха тези наранявания, затова и никой не попита…
С всеки ден Флинт говореше по-малко и, въпреки че посещаваше всички часове, странеше от масовите събирания и, както се убеди Рудолфус, отбягваше успешно и неприкрито Сириус Блек. Не се опитваше да тълкува действията и болката й, защо тя анализираше неговата?
-Ти сама се отрече от Луциус, Реджина! Аз никога не съм го предавал!
Тези думи, изсъскани със злоба и болка, накараха сърцето на слидеринката да се свие в агония. Упрекът и укорът в гласа му я нараниха жестоко, защото в думите му имаше истина… тя действително беше предала Луциус… Още преди време, когато Нарциса беше готова да се откаже от брака, когато ги нямаше останалите, които заплашваха връзката им, когато бяха само двамата… Още тогава беше избрала, прибързано, необмислено, но наранена. Ако той й беше дал поне един повод да мисли, че държи на нея, сега нямаше да е толкова далеч… Нямаше… Това беше нещо, в което Реджина можеше да се закълне.
Не беше усетила кога очите й се бяха напълнили със сълзи. Изтри ги рязко и се взря в Лестранж спокойно. Той, осъзнал грешката си, беше свел поглед и се чудеше какво точно да направи и да каже.
-Да, Рудолфус. –Промълви бавно Реджина.- Аз предадох Луциус. Аз му изневерих, при това не веднъж. Аз отказах да го последвам. Аз съм причината той да убие човек. Аз съм причината той да е толкова далеч от теб. Аз го проклех и аз го изоставих. Прокудих го и го заклех да не се връща. Искаш да ме съдиш ли – съди ме. Аз го нараних, аз, блудницата. Ако някога го е боляло, аз съм била причината. И, знаейки го, ти позволявам да ме съдиш спрямо греховете ми. Но сама съм най-жестоката си съдница. Знам какво направих, знам и защо. Не се оправдавам за нито една своя грешка. Но искам да запомниш едно – трудно е да поемеш по правилната пътека, след като всяка от тях свършва в задънена улица… И няма знаци, които да те упътят. И да съм грешна, всички бяхме такива. Ти не знаеш нищо за живота, нищо не си видял и нищо няма да видиш. Затова не се опитвай да се поставиш на мое място и да ме разбереш – невъзможно е. Но, в името на всички тези години, се опитай да ме разбереш – имах причина за всичко това. Ако искаш ми вярвай, ако искаш ме оневинявай, твоето решение не може да повлияе на истината, Рудолфус. Няма да е зле да го запомниш!
В момента, в който гласът й секна, Реджина отстъпи една крачка назад, без да сваля погледа си надолу. Чувстваше, че всеки момент щеше да се пречупи, да се предаде, затова беше по-добре да си тръгне.
Продължи да го гледа миг-два, а после се обърна и се запъти, стараейки се да не ускорява крачката си от вълнение и страх, към замъка.
Рудолфус остана няколко минути, вгледан по нея. Вината, която го обливаше на вълни, оставяше чувство за празнина подире си. Каква му беше работата да й говори така, да я съди, да я обвинява, след като сам не знаеше цялата истина? Какво право имаше той да упреква, след като сам беше допуснал толкова много грешки?...
Лестранж за миг се присети за Луциус и почувства горчивия вкус в устата си. Слидеринецът никога не му беше позволявал да се държи по този начин с Флинт, никога не беше казвал и дума по неин адрес пред него, никога не му беше давал повод да вярва, че Реджина с нещо е заслужила такова отношение. Малфой я беше защитавал, винаги го бе правил… Сега, когато него го нямаше, Рудолфус, този, който трябваше да се грижи за нея, в името на приятелството им с Луциус, бе имал дързостта да я обвини за всички ужасни неща, които се бяха случили наскоро… Без да знае и част от цялата истина.
Слидеринецът разтърси глава, за да се откъсне от тези неприятни мисли. Довечера щеше да се извини на Реджина и да се опита да оправи бъркотията… Сега беше важно да е успокои и да нормализира хода на нещата и живота си. Трябваше да престане да се отдава на емоциите и, както го беше посъветвала Флинт, да приеме, че Луциус нямаше да се върне. Или, дори по някакъв късмет Малфой да се прибереше в Хогуартс, с нищо нямаше да помогне фактът, че Лестранж беше сринал до основи всичко, което някога ги беше събирало, заедно със собствения си живот…
Мачът срещу Хафълпаф беше след едва една седмица… Сега не беше време за скандали и емоции, трябваше да мобилизира отбора, та да влезе отново във форма и да се сработи с новия бияч… Ако Луциус се върнеше, най-малкият им проблем щеше да е да се отърват от нахакания Сейдън…
Освен че занемаряваше грижите по отбора, изчезването на Малфой се беше отразило и оценките му. Все по-рядко си спомняше, че, все пак, е в Хогуартс за да учи, а и беше пренебрегнал напълно изпитите за ТРИТОН. Дори не беше помислил какъв искаше да стане след като завърши… Имаше ли въобще живот след Хогуартс?...
Толкова много спомени, толкова много лица, приятели, неприятели, побои, дуели, закачки, наказания и купони минаваха като на филмова лента пред очите на Лестранж. Никога не бе мислил, че ще дойде момента, в който да се раздели с тях завинаги…
Въздъхна дълбоко и се върна в съблекалнята. Беше време да приведе всичко в ред, преди емоционалните му изблици да бяха сринали всичко…

През това време, под един дъб в парка, Ерин грижливо подреждаше листата от домашното си по Отвари. Беше написала есето предишния ден и сега, през малкото си свободно време, реши че трябва да го провери, за да е напълно готова за утрешния.
След като осъзна че родителите й нито смятат да я връщат у дома, нито смятат да я уведомят какво точно се случва в семейството й, шестокурсничката се успокои, сякаш от гърба й беше снет жесток товар.
Въпреки че в момента Луциус, на когото единствено се доверяваше и който беше единствената й опора, беше изчезнал безследно, а тя беше сама сред всичките тези непознати, сякаш й беше станало леко на душата.
По време на престоя си далеч от дома, Ерин не беше била толкова стеснителна и притеснителна. Тя беше съумяла да превъзмогне себе си и да се привърже към хора, които напуснаше със замах при една дума от страна на баща си.
Защото, далеч от Малфой, нямаше кой да я направлява и да я откъсва от света. Тя го беше видяла и опознала, беше разбрала много истини за него, но нито една за себе си…
Сега, когато последният бдял над нея се беше прибрал в имението, тя бе по-освободена, макар и също толкова стеснителна. Имаше два неприкосновени месеца, които щеше да прекара сама и, може би, щеше да се посъвземе от всичките събития, разтърсили семейството й.
Ерин беше момиче, което не питаше, когато й обясняваха нещата, и не се бунтуваше, когато я командваха. Тя щеше да изпълни всеки приказ на родителите си, осъзнавайки че е тяхна собственост, че няма право на глас. Нещо, което лесно можеше да се промени, и несъмнено щеше да доведе до провала на Луциус, стига той да продължеше да следва своя неутъпкан и опасен път…
Затова шестокурсничката сега беше по-уравновесена и спокойна. Нямаше го целодневният ужас как щеше да реагира Луциус на някоя нейна дума, нямаше го страхът, че ще сгреши. Сега можеше да си поеме въздух…
Ерин се усмихна леко и остави топлият вятър да гали чертите й и да развява кестенявата й коса. Имаше още половин час преди двойният час по История на магията и искаше да се наслади напълно на момента.
-Как си? –Попита я някой и Малфой подскочи от изненада, защото съвсем се беше улисала в есето си.
-Ами… аз… ъ-ъ-ъ… добре. –Измънка слидеринката и се посмути от погледа на Рудолфус. Наум се примоли на всички богове сега да не седне при нея, а да я остави още половин час да се порадва на слънцето. На глас не каза нищо.
Лестранж продължи да я гледа проницателно. Преди около пет минути беше разпуснал отбора, след като успя да се скара за всяко едно залитане на Сейдън. Отношение, което поуспокои малко нервите му.
-Ти… нямаш ли някаква работа? –Промърмори Ерин с досада и се изправи, събирайки нещата си.
Рудолфус вече няколко минути беше прекарал, облегнат на дъба и взрян в лицето й. Това бдение успя да я изнерви и слидеринката забрави характерната си сдържаност.
-Добре, виж, не искам да те дразня, просто искам да се уверя, че си добре. –Изстреля отбранително Рудолфус.
-А какво те кара да си мислиш, че не съм добре? –Попита момичето рязко.
-Просто… Помниш какво каза Луциус, нали?
-Помня всичко, което Луциус някога е казвал. –Промълви бавно Ерин, чието настроение малко беше спаднало от това възпоменание.
-Ами… Нали не смяташ да престъпваш думите му?
-Не.
-Сигурна ли си?
Някакво странно чувство обля съществото на Ерин и тя потрепери неприятно. Сякаш всичко около нея се нагря до червено и започна да я задушава. Гърлото й пресъхна, а очите се присвиха импулсивно. За миг й причерня, после отново върна зрението си. В момента, в който отвори уста, за да отвърне, почувства гласа си неестествено хладен и прегракнал:
-Не! Не ми се дръж като настойник! Не отговаряш за мен! –Не успя да се сдържи слидеринката.
Очите на Рудолфус се изцъклиха от изненада и той направи крачка назад. Гняв ли беше това? Беше ли възможно момичето, което се беше крило цели два месеца от всичко и всеки, което не беше имало смелостта да заговори когото и да е, което се беше страхувало безумно и подчинявало безпрекословно на брат си, сега да се гневи, да показва характер, да го предизвиква? Ниското, свито момиче, с мъртво-белите очи…?
Потресен от това развитие на нещата, Рудолфус не успя да отвърне. Той кимна нервно на момичето, което го изпрати с поглед по пътя към замъка. Чак тогава погледът й падна на групата момчета на стотина метра от нея, които я наблюдаваха и разговаряха нещо, очевидно по неин адрес.
От гнева й не беше останала и следа, въпреки че в съсредоточения поглед, вперен в досадните наблюдатели, нямаше притеснение и смут. Тя се изправи бавно и събра набързо нещата в чантата си. После им хвърли един изпепеляващ поглед и се прибра в замъка.

-Какво искат хората?
-Слава.
-За какво им е?
-А за какво им е живота?
Бела направи намусена физиономия, но набързо перифразира въпроса си:
-Какво им дава?
-Чувство за величие.
-Има ли граници това чувство?
-Границите са разтегливи и зависят само от човека, който ги чертае. По този начин славата за един е безценна в сравнение с друг. Славолюбивият притежава много повече, отколкото не-славолюбивия. Защото хората сами измерват стойността й.
Бела поклати леко глава, не-особено сигурна че е разбрала това, което Мефисто й беше казал. Когато вдигна очите си към него и те проблеснаха със светлината, момичето попита с треперещ глас:
-Какво е славата?
Мифестофел замлъкна за малко, обръчи чело, замисли се и чак тогава отвърна бавно:
-Славата е кръвен данък. Студените й черти може да се оцветят само в алено. Превръща се в трофей, чак когато и последната капка кръв напусне жилите ти. В това е нейната цена – да бъде безценна. В това е нейното възтържествуване – да се заражда в падението. Смъртният да познае вечността, но в гибелта си. Едва ли някой и могъл да се бори със Сатаната и изкушението… А в борбата се крие истинската цена.
-Значи не съществува? –Попита Бела заинтригувано.
-Съществува само за онзи, който вярва в нея. Ако не беше копнежът, нямаше да го има развитието. Еволюция, Бела, еволюция. Всички илюзии, халюцинации и лъжи в света на хората са създадени за еволюцията.
-Значи съществува?
-Практически, не.
-Последно съществува или не? –Подразни се Бела.
-Добре, ще го кажа така – в действителност съществува, но реално – не. Ако я има – тя е недостижима. Ако я няма – се ражда и умира в мечтите на смъртните. Но това няма абсолютно никакво значение.
-Защо да няма?
-Защото не е нещо, което вие, смъртните, можете да оцените. -Усмихна се Мифестофел и замлъкна, без да има никакво намерение да коментира относно темата, а Бела остана с един не-категоричен отговор и много незададени въпроси…

Глава 109
Не става въпрос до любов, Нана, никога не е ставало!

-Нарциса!
-Ох, да… извинявай, заблеях се.
Когато момичето срещна укорителния поглед на майка си, сведе леко глава надолу и не довърши.
Беше слънчев неделен следобед от първата седмица на май, а Нарциса и Белатрикс бяха повикани у дома от родителите си.
-От половин час те викаме! –Нaмръщи се госпожа Блек, а слидеринката отвърна отнесено:
-Всъщност от няколко минути.
-Противоречиш ли ми?
-Ъ-ъ-ъ… Не, мамо! –Нарциса мина през вратата, целувайки майка си по бузата.- Ще слизаме ли?
Не дочака отговор, а направо започна да се спуска бързо по стълбите. Спря се изведнъж, достигнала трапезарията, без да може да помръдне.
-Т-той… какво?...
-Нана, аз… -Бела се спусна към сестра си, но, когато се оказа на сантиметри от нея, не понечи да докосне сестра си.
Нарциса стисна силно ръката си и ноктите се впиха в плата на блузата й. Почувства как прехапа устна и свали погледа си надолу, без да може да асимилира това, което виждаше.
Когато вдигна ясносините си очи и те отново я срещнаха с действителността, Нарциса се обърна рязко и изтича в градината, без да обръща внимание на виковете, които я преследваха по петите.
Бела се спря и задържа с ръка баща си:
-Остави ме аз да поговоря с нея. –Помоли го, вдигайки мътнозелените си очи към него. Сигнъс, който далеч не желаеше да укротява уж зрялата си първородна дъщеря, склони бързо с думите:
-Доведи я по-бързо, нямам достатъчно свободно време за капризите й.
Бела кимна вяло и се запъти бавно през зелената градина. Буковете пречиха на погледа й, но шестокурсничката лесно откри сестра си, тъй като знаеше къде е най-вероятно да се скрие.
Излизайки бавно от ивицата рододендрони, Бела събу обувките си и заситни по боси крака по камъчетата. Приближи се до езерото и седна до Нана на земята.
Седмокурсничката беше присвила крака към гърдите си, загледана в далечината, там където водата срещаше земята и небето. Погледът й се рееше необезпокоявано към една голяма граблива птица, която очевидно не виждаше в действителност.
Бела, която малко или много се смути от реакцията на сестра си, не проговори няколко минути, а изследва пребледнялото й лице и обекта на интереса й. Нямаше как да знае, че това, което виждаше в момента Нарциса, беше прекалено далече за възможностите на зрението й.
-Нан? –Промълви тихо и несигурно. Седмокурсничката се обърна към нея и за миг погледите им се срещнаха. В следващата секунда Нарциса, познала мислите на сестра си, се обърна отново към езерото.
-Какво има, Бела? Нямам ли вече правото дори на това? Нямам ли правото да страдам, когато някой усилено манипулира живота ми, а аз дори не се противя? Нямам ли правото да имам мнение, въпреки че не мога да го споделя, а и няма кой да го чуе?
Бела прехапа устната си и изпита прилив на жалост към сестра си. Действително, Сигнъс и Дрюела винаги бяха били повече от критични към първородната си дъщеря. Онова, което буйната Бела и родоотстъпницата Андромеда не можеха да изпълнят, всъщност падаше на раменете на сестра им. Тя трябваше да осмисли живота и на себе си, и на двете. Тя трябваше да се научи да се подчинява безропотно на чуждите желания и да опази името Блек.
-Виж, Нана, той не е тук за това. –Каза бавно Бела.- Не става въпрос за нещо друго, просто ако не се получи…
-С Луциус ли? Не ме разсмивай, Бела, знам много добре какво се случва в момента. И не смятам, че съм заслужила с нещо да бъда опозорена, само защото родителите ми не могат да чакат. Малфой няма да се отдръпнат от думата си, няма да развалят годежа. Просто трябва време да се поуспокоят и нормализират нещата, после всичко ще тръгне по старому.
-Искаш ли да се омъжиш за Луциус, Нан? –Промълви рязко и импулсивно Белатрикс. Тези думи накараха Нарциса да се извърне към нея, а устните й да пребледнеят от изненада.
Когато чертите й се изправиха, а дъхът се успокои, седмокурсничката отвърна бавно:
-Нищо в този живот не е така, както аз искам, Бела, никога не е било. Не мога да отвърна на всичките тези очаквания, задушават ме. А Луциус е просто човекът, за който приех че ще се омъжа. Никога не съм го искала и никога не съм се надявала на това. Но така се случи и аз се примирих. Той не е добър, не е постоянен, не е способен някога да се държи с мен като с човешко същество, защото аз винаги ще съм в очите му момичето, което му е отнело правото да бъде щастлив. И знам, че ако съдбата ни събере, ще страдам много и никога повече няма да имам право на глас. Но всичко това са неща, с които мога да се справя, защото вътрешно съм ги приела. Знам, че той не е лош човек, което е най-важното. И, колкото и да ме наранява, аз пак ще предпочета него пред Монтагю. Защото знам за какво ме мрази Луциус, но, въпреки че Дейвид няма да ме нарани, аз не знам защо ме мрази той. Няма как да ме разбереш, защото с теб никога не са си играли по този начин, никога не са очаквали да отговориш на желанията и мечтите им. Аз приех веднъж да бъда продадена, но втори път няма да мога. Знаеш ли защо, Бела? Защото никой не може да ме купи. Не защото съм прекалено ценна или защото знача нещо за света, не! А защото никога не съм била за продан!
След тези думи, Бела остана безмълвно-загледана в сестра си, без да знае или да има какво да каже. Прехвърли ръка през раменете й и я притисна към себе си, а в очите на Нарциса не проблесна нито една сълза. Нещо, което Бела оцени по достойнство.
-Виж, Нана… не смятам че ще се стигне дотам. Това е само… за всеки случай. Те ще изчакат още. Ще го направят, само ако Малфой се забавят прекалено много. Луциус ще осъзнае скоро, че няма избор, също… също като…
-Също като мен. –Довърши Нарциса и се изправи. Остана няколко минути загледана в пурпурното небе. После се обърна към Бела и промълви с тъжна усмивка.- Сега ще отида там, ще ги накарам да вярват, че са ме пречупили. Но, ако се стигне дотам да ме женят за Дейвис, няма да ме видят повече, или поне няма да видят повече покорната си дъщеря.

Когато сестрите Блек се върнаха в къщата, откриха родителите си и Дейвис в трапезарията.
Дневната в имението на Сигнъс представляваше широко помещение, чиито стени бяха оцветени в шоколадово-кафяво. На тъмния цвят контрастираха белите орнаменти. Комплекта дивани, съставен от двоен, троен и две кресла, бяха от снежна кожа с буков обков. Масата беше тъмна с бяла покривка, а пердетата – в цвят на шампанско. Изисканата обстановка довършваха библиотеките, бара и големия полюлей.
Нарциса, съзирайки Монтагю в едно от креслата с чаша червено вино в ръка, се спря за секунда, но бързо върна самообладанието си. Запъти се смело напред и се спря пред фотьойла, в който се беше разположил Сигнъс. Дрюела стоеше права до облегалката му, наблюдавайки безмълвно дъщеря си.
След една неудобна минута, през която Нарциса съумя успешно да разпознае укора в очите на баща си и омразата в тези на майка си, Сигнъс пръв проговори:
-Запознай се с господин Монтагю! –промълви бавно, а Нарциса се обърна към Дейвис и кимна леко.
-Страхувам се, че с господина се познаваме отдавна и то не с добро. –Промълви тихо, но Дрюела, чула добре думите й, яростно я хвана за лакътя и я изведе грубо от трапезарията.
Бела, която наблюдаваше безмълвно създалата се ситуация, се обърна към баща си и му каза:
-Аз ще се прибера в стаята си.
-Не, Бела, ще стоиш тук. –Отвърна й грубо Сигнъс.- Няма да търпя повече капризите и неподчинението ти!
Тихият смях накара двамата да обърнат глави към Дейвис.
-Нещо смешно ли долови в думите ми, Монтагю? –Подразни се господин Блек, а Дейвис му отвърна подигравателно:
-Наслаждавам се на очарователния характер на дъщеря ви.
-Внимавай какво говориш, фукльо, защото ще… -Ръката на Бела стисна силно магическата пръчка, готова да го нападне в следващия момент.
-Разбира се, Дейвис, ти би трябвало добре да разбираш създалата се ситуация. –Прекъсна я баща й със спокоен и равен тон.- В момента не си в положение да се държиш егоцентрично, особено в моята къща и с моето семейство. Това, че направих компромиса да те запозная с Нарциса и да ти дам шанс да изместиш Луциус Малфой от мястото за ръката й, въобще не трябва да те кара да се чувстваш всемогъщ. По-добре стой кротко, преди да съм си променил мнението, че имаш място в моето семейство.
Дейвис, който се беше стегнал от напрежение при тези думи, не го показа с нищо. На лицето му грееше неприятна усмивка, но не понечи да отвърне на острата забележка с остър отговор. Тогава щеше да изгуби всичко завоювано, щеше да изгуби позиции спрямо Малфой. А той не можеше да си го позволи.
Седмиците след процеса наследникът на Монтагю беше прекарал в осмислени и постепенни ходове, които, с малко успех, щяха да доведат до женитбата му с Нарциса. Използвайки връзките си в Министерството и „Пророчески вести”, беше съумял да настрои семейство Блек срещу Луциус. Не минаваше ден, в който магьосническият вестник да не споменеше поне веднъж за укритието му, да напомня болезнено, че отсъствието му действа неблагоприятно на бъдещото свързване на двете прочути благороднически фамилии, че чакането опозорява годеницата. Из Министерството и магьосническия свят се плъзгаха клевети, че Луциус се крие, защото не иска да се жени за Нарциса, че баща му пренебрегва честта на семейство Блек, че не показва уважение. Това рефлектираше сериозно на Сигнъс, който, в малодушието си, се оставяше да бъде ръководен от съпругата си. А самата Дрюела се чувстваше пренебрегната от липсата на вести. Тя, като разсъдлива и пресметлива жена, се раздвояваше между несметното богатство на Малфой и позорът, с който те накърняваха името й. Нарциса беше най-послушната им и ценна дъщеря, само нея можеха да продадат по достойнство. Но пък гордостта беше силна и едва ли щеше да издържи на ударите още дълго…
И така, семейство Малфой имаха ултиматум да реагират, въпреки че все още не го знаеха. Едва ли още дълго щеше да се запази необвързаното статукво на Нарциса…
-Ще ти го обясня просто, Нана, ще ти го обясня много просто! –Ядоса се Дрюела на дъщеря си, без да пуска ръката й.- Ти нямаш право на избор! Ще се омъжиш за този, за който ние кажем! Дали ще бъде Малфой или Монтагю няма абсолютно никакво значение! Ти си жена, не си създадена, за да имаш собствено мнение или за да решаваш каквото и да е! За това на този свят са мъжете! Ние, жените, правим това, което ни кажат, защото иначе нямаме място тук! Така е било преди теб, така ще бъде и след теб! Бъди послушна, така или иначе женитбата ще те научи да бъдеш такава, независимо дали ще стане насилствено или по твое желание! Колкото по-лесно се подчиняваш, толкова по-добре и щастлива ще живееш! Затова престани да се бунтуваш и дърпаш, а се вземи в ръце! Монтагю имат много по-демократичен и модернистичен начин на мислене, в тяхното имение ще се отнасят с теб много по-добре, отколкото в това на Малфой, със старите им, неактуални предразсъдъци. В Малфой не почитат жените, никога не са го правили! Дори и да те затвори в мазето, да те бие и да те тормози, никой няма да може да го съди. А Дейвис може да те позлати! Не става въпрос до любов, Нана, никога не е ставало! Става въпрос за това да откриеш кое е по-добре за теб! –След този изблик на думи, Дрюела се поуспокои и довърши.- Сега се вземи в ръце и ела да приключим с това! Ако всичко се развие както трябва, ти ще се омъжиш за Малфой, след като толкова искаш. Но дотогава трябва да имаме резервна възможност.
Нарциса пропусна тези думи покрай ушите си, защото винаги ги бе знаела. После кимна и влезе след майка си в трапезарията.

Глава 110
Луциус…

Когато настъпи втората седмица, месец май се стелеше бавно пред погледа на учениците. Наближаваше мачът между Слидерин и Рейвънклоу, който щеше да определи втория финалист по куидич. Грифиндор вече се бяха класирали.
Следвайки този факт, капитанът на слидеринския отбор беше под постоянно напрежение. Освен куидича, Рудолфус имаше сериозни пропуски в ученето си последните месеци, проблеми със съпругата си, която ту се оправяше, ту отново зазляваше, и разтрогнатите си приятели. Беше напълно концентриран в действията си, опитвайки да заглуши чувството, че целият му свят се разпада. Останалите също като него се насилваха да забравят всичко, което се беше случило тази учебна година.
След като завърши урокът по билкология, Реджина мерна с поглед, че Бела се засили да й каже нещо, и импулсивно се изнесе от оранжерията, по пътя за замъка. Минавайки покрай входа, някой я дръпна, и Флинт се оказа заклещена до стената. Вдигайки погледа си, в първия момент се припозна в Маркъс и цялата се разтрепери. После осъзна истината и присви очи срещу Дейвис, който изглеждаше завидно-доволен от себе си.
-Какво правиш тук? –Попита рязко слидеринката, отблъсквайки Монтагю от себе си.- Нали ти обещах нещо, Луциус е вън от играта. В деня, в който го видя, ще се убедиш в това.
-Нима вярваше, че ще те оставя да си мислиш, че съм забравил какво си ми казала? –Засмя се грубо смъртожадният, наблюдавайки я насмешливо.- Въпреки че за момента всичко върви прекрасно, искам да се уверя, че не смяташ да се опиташ да ме изиграеш. Няма да ти го позволя, Реджина, запомни го! Не се опитвай да играеш игричките си с мен – при брат ми и Малфой може и да са провървели, но аз съм голяма хапка за твоята уста. –Довърши заплашително, а момичето го изгледа изпепеляващо и процеди, явно едва сдържайки омразата в гласа си:
-Нищо не се опитвам да направя! Щом съм ти казала нещо, значи ще го изпълня! Направи ми тази услуга – престани да ме тормозиш, преди да съм… -Реджина понечи да завърши, но се спря навреме и преглътна болезнено, наблюдавайки как Дейвид, присмивайки й се, се приближи бавно до нея.
-Преди какво да направиш, Редж, какво? –Притисна я до стената и прокара език по врата й.- Какво си мислиш, че можеш да направиш?
Флинт, свалила погледа си към земята, го изблъска от себе си и се затича нагоре по стълбите към замъка. Знаеше, че той нямаше да я последва, но, въпреки това, не забави ход, а продължи да тича, убедена, че обещанието, което беше дала, щеше да й коства много повече, отколкото можеше да плати…
Дейвис се усмихна на себе си и огледа местността отново. Колко отдавна сякаш беше напуснал завинаги Хогуартс, присъединявайки се към Тъмния лорд. Тези години бяха минали неусетно, забулени в мисии, задачи и кръв. Сега, заслужил доверието на Волдемор, Монтагю имаше амбицията да стигне още по-далеч. Но за тези мечти трябваше време, а Дейвис сякаш разполагаше с вечността, за да изпълни плановете си. Всичко щеше да става бавно и постепенно, щеше да стъпва внимателно по трънливия път, ако желаеше да доведе нещата до благоприятния им край. Нямаше как да знае, че прекалено бързо е омаловажил противниците си, играейки с животите им театър с кукли на конци.
Кадифените му очи се спуснаха за последен път по равнините, а после мантията невидимка сякаш сама скри тялото му от очите на околните. Беше време да направи отчет пред Господаря за развитието на мисията си. А този отчет трябваше на всяка цена да излезе лицеприятен…
Преди един месец, Черният лорд беше заявил желанието да запълни редиците си с млади и надеждни смъртожадни, мисия, която падна в ръцете на Дейвис. Разбира се, имаше хиляда и един начина да примами така интересните на Волдемор Луциус Малфой и Рудолфус Лестранж, но Монтагю избра по-бавния и благоприятен за него самия.
Засега работеше само по казуса Малфой, въпреки че беше понесъл толкова поражения, колкото и триумфи. Предоставяйки възможността на Луциус да бъде с Флинт, самият Дейвис щеше най-накрая да хване голямата риба, в лицето на Нарциса. Женейки се за нея, в неговите ръце щяха да паднат толкова галеони и имоти, колкото самият той не беше виждал никога през живота си. Свързвайки се с Нарциса, сигурен че няма как да му я отнемат, щеше да изиграе един театър. Реджина щеше да умре, за виновник щеше да бъде набеден Сириус Блек, с който Дейвис знаеше че Флинт е имала забежка. Така Луциус, отчаян, разгневен, сринат тотално, щеше да се присъедини към Волдемор, за да върне на грифиндореца всичко.
Колкото до Рудолфус, Дейвис, убеден в неговото малодушие, въобще не се притесняваше. Ако Малфой станеше смъртожаден, Лестранж щеше да го последва. Така, в крайна сметка, Монтагю щеше да получи всичко, за което някога беше мечтал – красива и покорна съпруга, с чисто име и солидна зестра, отмъщение спрямо убиеца на приятеля и брат си, смъртта на Флинт, която беше довела до гибелта на Маркъс, а и прекрасно-извършена мисия – тиха, неразгадаема и с финес. А тогава… тогава щеше да щурмува мястото до ръката на Волдемор, преди сам да вдигнеше пръчка срещу него, убивайки го и заемайки неговото положение в йерархията. И всичко щеше да се случи така, както Дейв искаше… Защото имаше силата, имаше разума, имаше търпението, за да го изпълни… Липсваше му нещо друго…

Нарциса, която си нямаше и на идея, че най-ужасният й кошмар се намира толкова близо до нея в онзи момент, събра нещата си и, заедно със седмокурсниците от Слидерин, и излее от кабинета по Вълшебство. Беше си наложила да не мисли за факта, че след по-малко от месец щеше да й се наложи да мине под венчилото с човек, към който не изпитваше нищо. Може би щеше да е Луциус, а може би Дейвис. Знаеше прекрасно, че никога нямаше да може да приеме фамилията Монтагю, но, въпреки това, май и никой не желаеше мнението й. Един ден всички те щяха да си платят…
Рудолфус, който й метна една отнесена усмивка в коридора, спря рязко, когато Реджина стисна ръката на седмокурсничката и я завлече нанякъде. Сепна се и изцъкли поглед срещу мястото, откъдето двете слидеринки бяха изчезнали. Избистри се едно ново усещане, ясно и неконтролируемо, което далеч не беше любопитство, въпреки че мнозина щяха да го сбъркат с него. Това усещане на недоволство и притеснение го обгърна бързо и се избистри в едно единствено име: Луциус.
Свързващата ги личност, тази, която беше изчезнала безследно, сянката и спомена за най-добрия му приятел. Да не би Реджина да се беше видяла с него, да не би да беше разговаряла? Защо беше толкова бледа, защо ръцете й трепереха така неистово?
В първия момент Рудолфус си наложи да не действа прибързано и да не се бърка, след като те очевидно криеха нещо от него. Реджина не му беше проговаряла и дума от скандала миналата седмица, ами ако нарочно криеше, че знае къде е Луциус и какво се случваше с него? Можеше ли да реагира толкова грубо на свадата им?
В онзи момент аз вярвах, че Реджина наистина и съзнателно ми го причиняваше. Да, аз бях виновен, бях говорил необмислено, бях убеден във вината й, бях я наранил съзнателно и целенасочено. Но тя нямаше право да ме разделя с Луциус, нямаше право да крие от мен информацията, която щеше да облекчи тежкото чувство в душата ми. Да, ние бяхме скарани, разделени от болката си, обвиняващи един-другия за всичко… Но, въпреки че бяхме от двете страни на монетата, Луциус не беше част само от нейни живот, но и от моя. Имах правото да знам… А исках ли да знам въобще?
Рудолфус, запленен от мислите си в онзи момент, разгневен и недоволен, се спусна към вратата, където бяха изчезнали двете слидеринки. Завари ги, докато приказваха нещо тихо.
Слидеринките се обърнаха рязко към него и Нарциса импулсивно се отдръпна назад върху масата, на която беше седнала. Реджина остана неподвижна, наблюдавайки Лестранж сурово и безизразно, сякаш беше петно на стената, с което не желаеше да се занимава точно сега.
Рудолфус, въпреки надигащото се недоволство в душата му, успя да забележи притеснението, изписано във всяка фибра на Нарциса. Сякаш Реджина още малко и щеше да се нахвърли върху седмокурсничката. Това донякъде притесни момчето и той се опита да направи крачка напред, но Флинт го спря рязко:
-Какво си мислиш че правиш? –Изскърца със зъби тя, заставайки между Блек и Лестранж.- Тук водим разговор, бъди така добър и ни оставиш намира.
-Разговор, който ме засяга, нали? –Процеди бавно Рудолфус, опитвайки се неуспешно да не даде израз на раздразнението си.
-Не, по никакъв начин не те засяга. –Възмути се Реджина.- Ще бъдеш ли така добър да ни оставиш насаме или, може би, не бях остатъчно директна, за да ме разбереш?
-Какво знаеш за Луциус? –Попита я рязко Рудолфус.
В този миг Реджина замръзна и върна погледа си към Лестранж. Кожата й настръхна, а във всяка фибра на тялото й се зароди непознато напрежение.
-Нищо. –Отвърна му сухо.- Аз се махам. –Довърши после и се опита да мине покрай Лестранж, но той я спря с ръка:
-Никъде няма да ходиш, докато не ми кажеш истината. –Натискът, който прозря в гласа му, толкова нехарактерен за мекушавия му, лекомислен характер, накара Нарциса да вдигне ясносините си, измъчени очи и да се изправи бавно.
Флинт, от своя страна, се разгневи от постъпката му и го удари силно през ръката. Макар че Рудолфус не го заболя особено, той се сепна и осъзна от тази й реакция, и се отдръпна на няколко крачки назад, сякаш изненадан от самия себе си.
-Никога повече да не си ми посегнал! –Изсъска Реджина, която за съжаление имаше солидно количество опит с груби мъжки маниери и този акт на Рудолфус не можеше да я уплаши или ужаси достатъчно. После, виждайки че Лестранж си беше глътнал езика, се обърна към Нарциса и промълви безизразно думи, които слидеринецът не успя да разгадае дълго след онзи ден.- Направи каквото е нужно, иначе всички ще плащаме. –И излезе от помещението, оставяйки седмокурсниците сами вътре.
След една дълга и неприятна пауза, в която Рудолфус се чудеше къде да се скрие от противното усещане, че се променя гороломно в не най-прекрасната насока, Нарциса се плъзна по масата и мина покрай него, без да му казва и дума, оставяйки го сам с горчивия вкус в устатата.

Когато настъпи заветната събота, в която щеше да се състоят куидичният полуфинал, напрежението между Реджина и Рудолфус все още заглъхваше бавно. Тя го избягваше усилено, както напоследък правеше с всички. Сега трябваше изкусно и търпеливо да подбира стъпките си, защото, ако веднъж сгрешеше, щеше да съжалява цял живот. И всичко това нямаше абсолютно нищо общо с куидича.
Напоследък Реджина се беше дръпнала от всички и всичко, така, както имаше чувството че е по-добре. С Белатрикс нямаха какво да си кажат, Нарциса й напомняше за цялата бъркотия в света им, която в момента с общи усилия трябваше да оправят, гневът към Рудолфус я разделяше с него, Скарлет сякаш никога не беше била при тях, а Сириус само напомняше на онова, което беше била преди… и на всичките грешки в миналото. Този месец, беше решила Реджина, щеше да бъде за славата на самотата и, когато учебната година свършеше, тя щеше да постъпи така, че да успее да се измъкне от кашата, барабар с Луциус… Ако това се окажеше възможно, разбира се…
А в онзи ден мислите й летяха към всичко друго, но не и към куидича. Нещо й подсказваше, че всичко с отбора нямаше да свърши особено добре, но тя се стремеше да не се отдава на това усещане. В момента, в който се издигна, разбра точно защо притеснението така я беше обгърнало… Виждайки лицето му…
Луциус….

На стотици километра от Хогуартс, в една страна, където слънцето таман беше залязло, хвърляйки сянка върху земята, една фигура, треперейки, проклинаше съдбата си. Друга до нея ругаеше злостно и невъздържано, сякаш нощта попиваше разгневените му крясъци.
-Тихо, Долохов, тихо! –Процеди нервно Ейвъри, който в момента беше клекнал до един подритнат кашон и наблюдаваше нещата, които се стелеха по влажния под. Смъртожадният се изправи и се приближи до прозореца.- Завесите са скъсани, а и е отворен. –Прошепна сякаш на себе си.- Тръгнали са си тази нощ, щом хазяинът не е побързал да запуши дупката. В този студ само това му липсва. А двамата са знаели, че идваме.
-Имаш забележителна проницателност, Ейвъри, но вместо да разсъждаваш над счупения прозорец, защо не кажеш къде са те сега? –Изсъска яростно Антонин.- Това е последната ни нощ, утре Господарят ще ни викне, какво ще му кажем тогава?
Бяха минали две седмици, откакто тримата с Рабастиан бяха тръгнали по следите на Регулус. Волдемор, който след разговора си със семейство Блек се беше убедил, че Крийчър въобще няма как да е оцелял след пребиваването му в пещерата, се беше поласкал от себе си. В израз на доброто си настроение, беше отменил мисията на Лестранж в Азкабан и им беше позволил да намерят предателя Блек и да го убият. Нещо, което за момента се беше оказало невъзможно.
За пореден път Регулус и Триша се измъкваха под носа на тримата смъртожадни, за пореден път отбелязваха триумфа си над тях. Сега вече Волдемор щеше да се разгневи.
-Да вървим при Господаря. –Отсъди с привидна-спокойност Ейвъри.- Ще му кажем истината и ще си понесем последствията. Няма смисъл да чакаме последния момент.
-Последния момент от живота ми ще го отдалечавам колкото си искам, глупак такъв! –Изрева Долохов, а Рабастиан скри с ръка напрежението и страха, изписани на лицето му по време на свадата между старшите смъртожадни.
-Виж, Долохов, аз нямам нищо общо с това! Господарят ме насади тук, вие двамата ще си плащате за това, че се заехте с тази глупава мисия! Това въобще не ме интересува! –Изсъска Ейвъри, подразнен от споменаването на наказанието.- Аз отивам, вие, ако искате, се крийте!
В този момент Ейвъри изчезна, а Долохов, пребледнял от гняв, изрита един кашон яростно. После стисна грубо китката на Лестранж, карайки го да се изправи.
-Хайде, тръгваме! –Изсъска в ухото му и двамата се магипортираха в щаба на смъртожадните.
Уплахата им попи самотата, думите им – тишината. Всичко, което се случи в онази нощ в щаба на Волдемор, остана в мълчанието и студенината на стените му. Вечер, която щеше да промени света им завинаги…