А бяхме някога... [завършен]

Продадена за две думи...

Л.А.М. „Гордостта и срамът в едно помещение. А тя гледаше отново с онези невинни очи, без да знае колко беше грешна в съществуването си. ”
Е.Е.М. „Винаги си смятал че ме познаваш, нали? И аз се познавах някога.
Самотен вой и полъх студ… За това избягах…
Знаеш ли, в момента, в който напуснах училището, почувствах за първи път вятъра и слънчевите лъчи. Това, което бях пред вас, бе чуждо и непознато, просто някаква роля в пиесата, в която не чувствах героя си, но го играех добре, защото, там някъде, дълбоко в душата си, аз щях да бъда такава, ако бях просто едно обикновено момиче. Но не съм, фортуната беше намислила друго за мен. ”
Л.А.М. -Да живееш в омраза, да те държат заключена, да те изпратят надалеч… надалеч, за да не ги позориш с присъствието си. Да си играят с теб, да те викат и отпращат, без дори да те питат. Да ограничават всички твои контакти. Защо? Защото не си за пред хора. Докато слушаш с умиление нежните звуци на оркестъра, от които само тонове достигат до подземието, в което делиш леглото си с мишки и болести. Да носиш име, което да те проклина. Да запушат устата ти, та да мълчиш, когато те погледнат. Да свеждаш очи от срам, без да го разбираш. Да си сама, без никой да се интересува от теб, без никой да прати едно писмо, за да разбере как се справяш две години на заточение в някаква забутана на майната си източна страна. И, когато закрепиш живота си, да те викнат веднага пак тук, пак да се въргаляш в калта в краката ни. Цели седемнайсет години!
М.М.М. -Сега разбирам на какво се дължи тайното ти съществуване. Но ти не знаеш, нали?
Л.А.М. „Тя не трябваше да знае, тя беше прокълната… Прокълната никога да не чуе думите, от които толкова болезнено се нуждаеше. Прокълната като теб, Редж. Но теб аз заклех да не бъдеш обичана. Нея – съдбата. ”
Н.Д.Б. „Може би се свиква”
Е.Е.М. „Странно ли е? Сякаш ми беше отнето повече, отколкото ми беше дадено, нали? Но това нямаше значение толкова много години… Защо да има сега? Защо ли? Има причина за всяка една безсмислица в този свят…
Прекалено страшни думи. Животът ни е лишил от правото да познаваме думите, които ни плашат, но ни е научил да свързваме мислите си с тихи слова, които ни ужасяват. Но аз не се страхувам, прекалено отдавна съм тук, прекалено добре познавам света, за да мога да се страхувам от бъдещето. Не защото съм специална, защото светът ме промени, защото нямах силата да бъда такава, каквато исках, бях такава, каквато искаше той…”
Л.А.М. -Не ти е баща. Ти нямаш баща и нямаш майка.
Л.А.М. „Това беше цената, която плащахме за неговите грешки, не за своите. ”
Р.Д.Л. „Някога вярвах, че нищо от това не се бе случило, някога исках да вярвам… някога презирах съня, някога го обичах… ”
Е.Е.М. „Много думи, малко смисъл. Наранява ли те? Да, вярно е, много неща, които сме чували, не са преминавали никога границата на лъжата. Защо ли? Никога няма да разберем. Не сме създадени да разбираме, създадени сме да чувстваме. Чувствахме ли? Никога не сме знаели.
Е.Е.М. Нищо. Не разбра какво значи тази дума. Ти живееше толкова дълго в компанията на нищото, че не го забелязваш вече. ”
Л.А.М. „Тя преглътна сълзите си. Въпреки че не я гледах, можех да го кажа, познавах я достатъчно добре. Но нямах сила да се държа така, както я чувствах…”
Р.С.Ф. „Тези очи… Тези дяволски очи ми бяха познати…”
Е.Е.М. „Странно ли е? С това мастило разбивам всичко, в което сме вярвали. Звучи ли като мен? Не. Ако аз бях друга, то и вас нямаше да ви има. Ако аз бях друга, светът щеше да е различен. ”
Л.А.М. „Това щеше само да я нарани. ”
Е.Е.М. „Да, истина е. За живота ние значим много повече, отколкото той – за нас. Хората идват и си отиват, глухата песен заглъхва в забрава. Амнезия. Причина за живот.”
Е.Е.М.-Глупаво е бъдещето ти да зависи от хора, които само преминават през живота ти!
Р.Д.Л. -Не вярваш в хората, а?
Е.Е.М. „Разбра ли го? Не, никога не си бил роден, за да го разбираш…”
Р.Д.Л. -Но, трябва да знаеш, че така и те не могат да вярват в теб. Докато мислиш в какво грешат те, в какво се различават от теб, кое не знаят и кое не разбират, ти ги губиш завинаги.
Е.Е.М. „Помниш ли думите „Теб те чувства цялата вселена”? Чувстваше ли те наистина, зовеше ли те, както мен сега, щеше ли да й се отдадеш?
Но ти не знаеш нищо, нали? Защото не познаваш света ми. Истинския свят, не пародията, която споделяхме. Там беше друго. ”
М.Н.М. -Всички го знаят, няма как. Няма как да останеш в сянката, колкото и да се опитваш.
Е.Е.М. „Моето „аз” е скрито със срам, забрава и малко болка. Какво съм тогава? ”
С.О.Б. -Според мен е поредното изчадие от проклетата им фамилия.
О.Т.Г. -Май не се чувстваш удобно в това училище, малката? Това лесно може да се промени.
Н.С.У. -Да не бяха тези дяволски очи…
Л.А.М. Налагах си единствено да издържа.
Е.Е.М. Защо тогава се опитваш да си част от него?
Л.А.М. Защото вярвах, че проклятието ще я убие… без да знам, че точно моите прегради я задушаваха…
Е.Е.М. -Писна ми всички да ме гледат накриво, защото съм сестра на Луциус или защото съм от Слидерин.
Р.M.Л. -Толкова малко да приличаш на брат си.
Е.Е.М. „Сега няма значение каква съм била, няма значение каква ще бъда. Сега всичко се измерва с времето, сега останаха само секундите.
Малка шепа свят… Далеч от това, което съм била, далеч от това, което е бил светът преди мен, от това, което ще бъде след мен. ”
Е.Е.М. -Това е моята игра, в нея няма победители, има само победени. Защото хората само идват и си отиват от живота ти, няма как някой да остане до теб завинаги.
Л.А.М. -Не знаеш на какво се дължи отношението ни. Чувстваш се отритната, но не разбираш защо. И никога не си питала.
Е.Е.М. „Странно е… Странно е да си сам, а да не чувстваш празнина. Странно е да бъде част от теб, но толкова близка, толкова позната, че да остане незабележима. ”
Л.А.М. -Справедливо? Не знаеш какво е справедливост!
Е.Е.М. „Не бях на себе си… А бях ли наистина? ”
Р.Д.Л. Не бе нещо, което можеше да се види, не беше нещо, което можеше да се чуе или обясни. Сякаш бе илюзия, мираж, блян, мечта, която бях убил в мига, в който я съживих, в мига, в който я бях направил истинска… истинска с две думи…
Е.Е.М. „Не, никога няма да кажа за какво става въпрос, никога. Аз бях отритната от света, не искам да описвам чувствата, които таях към него. Няма смисъл, няма сили, а и няма желание. Бих дала всичко, за да го напусна. ”
Р.Д.Л. -Защо всеки път, когато стане напечено, побягваш нанякъде? От какво толкова се страхуваш?
Е.Е.М. -По-болезненото от това да ти разбият мечтите, е да нямаш такива. Не знаеш какво е истинският страх… да се страхуваш винаги и от всеки дълбоко в душата си… Без значение от колко години го познаваш, ти се страхуваш… И отблъскваш хората, за да не те наранят… както са те наранявали преди…
Е.Е.М. -Това че съм от Слидерин прави ли ме по-лоша от теб?
Л.А.М. „Да издържа на болката й и да не й показвам, че отеква в душата ми. ”
Л.А.М. -Мълчиш ли? Мълчи! След като толкова много време си затваряше устата, сега нямаш право да говориш!
Е.Е.М. „Безжизнена? Ако аз съм безжизнена, то светът също е такъв. Обгръща ни полъх студ и после нищо, нали? Познаваш това чувство. Сега вече го познаваш. Нищо, просто нищо. Така съм създадена – в душите след мен не остава нищо. Но ти нямаше време да го разбереш. ”
Л.А.М. „Да ме направи това, което съм сега. Чудовище. ”
Р.Д.Л. -Ти далеч не си безлична или поне аз мисля така. Защо реши, че си безлична?
Е.Е.М. „Знаеш ли, казах прекалено много, нали? Време е да затворя очи и да кажа, че всичко е наред. Така, както правех толкова дълго.
Е.Е.М. Но ти знаеш - трите момента, за които никога не трябва да закъсняваш – грешната участ, мигът забрава и след него…
Е.Е.М. Защото за две години те опознах като за цял живот, а ти за цял живот не би могъл да ме опознаеш. ”
Л.А.М. -Не я познаваш, нали? Сигурно защото никога не съм ти го казвал. Защо? Защото не общувам с теб. Защо? Защото…
Р.Д.Л. -Съдбата пак ни събра.
Е.Е.М. -Е, да става каквото ще. Май смятам да се отдам на случайността.
Е.Е.М. „Защото съдбата ме направи такава, защото съдбата раздвои характера ми, а сега не знам коя съм и защо съм. ”
Р.Д.Л. „Дълго време след това не можех да го разбера, не смятам и че сега мога да го обясня добре. Прекалено силно е, за да го опиша, прекалено ужасно, за да искам да си спомня… и прекалено болезнено, за да го чувствам всеки ден, все по-истинско, все по-жестоко…”
М.М.М. -Не си родена за любов, никога не я търси. Ще се погубиш.
Л.А.М. -Никога, глупачке, никога! Никога повече няма да ме лъжеш! Не се приближавай до никого, обещай ми, че няма да го направиш! Обещай ми, Ерин!
Е.Е.М. -Не! Не ми се дръж като настойник! Не отговаряш за мен!
Е.Е.М. „Аз нямах свобода, но имах свят – имах малка шепа живот, парченце дъх, което си беше само мое. И нямаше значение колко малко беше то, нямаше значение колко малко ми даваше, аз го притежавах. ”
Л.А.М. -Никога… не… я… докосвай…
Л.А.М. „Той знаеше, знаеше че няма да я оставя да се доближи до някого, знаеше го. Затова я изпрати при мен, защото знаеше колко я обичам. Защото знаеше, че ще я пазя от чуждата и своята любов. Така, както него не му се занимаваше да я пази.
Ерин, чийто пътища препречвах със замах…
…без да знам, че точно моите прегради я задушаваха…”
Л.А.М. -Никога, глупачке, никога!
Е.Е.М. -Защото те всеки ден виждат една твоя маска, маска, която създаваш, за да ги накараш да се чувстват щастливи и да се радват, че са близо до теб.
Л.А.М. -Обещай ми! Закълни се!
Е.Е.М. -НЕ!
Е.Е.М. „Страшни неща говорих онази нощ, нали? ”
Р.С.Ф. „Носеха само болка и спомени… И се давех в мъката си и се увличах в запленението им… Спомени… И нищо повече, но колко всъщност… Колко всъщност бяха различни, колко в действителност си приличаха. Зад копринената завеса на времето, през златистите нишки на мястото, въпреки трептящите дантели на света… те си приличаха…”
Е.Е.М. „И, когато се появи един човек, който да не ме приема по етикета, който сами сте ми поставили… винаги ще се намери някой като теб, който да направи всичко възможно, за да не ми позволи! ”
Р.Д.Л. -Без да можеш да осъзнаеш, че така не се спасяваш от някаква раздяла, напротив. По-добре да се научиш да летиш, преди да паднеш и да се разбиеш в земята. А ти май отдавна си се предала.
Е.Е.М. -Стига някой да не е отрязал крилата ти, преди да се научиш да летиш.
Р.Д.Л. -Никой не се ражда с крила…
Р.Д.Л. „Няма значение колко болка изтърпяхме, няма значение какво загубихме, няма значение какво пожертвахме…”
Л.А.М. „Аз можех да я подкрепям, можех да й бъда опора по пътя, който изминаваше заради неговите грешки. Но той не искаше да го позволява, искаше само да ни нарани. Да нарани мен, а после и нея. ”
Е.Е.М. -Те са просто същества, които забелязват само себе си, търсейки дълбоко в душата си нещо уникално, странно, неповторимо… Разнообразни до еднаквост, уникални до подобие.
Е.Е.М. „Защото не сме родени за велики дела… А сме родени да бъдем никой…”
Л.А.М. „Не държеше на нея, никога не бе държал. Тя беше само оръжието, оръжието, което трябваше да ме научи да бъда силен. Не човешко същество, а предмет. Предмет, който трябваше да ме направи негов наследник.”
Н.С.У. -Няма го милото братче сега, нали, малката?
М.М.М. -Внимавай какво правиш, мила
Р.Д.Л. -А и, може би, наистина съм глупак да следвам мечтите на приятелите си. Но май не съм се занимавал достатъчно време със своите, че да имам ясно мнение по въпроса.
Д.Л.П. -Надявам се да откриеш това, което търсиш.
Р.Д.Л. „Престанах да пренаписвам миналото, престанах да се опитвам да се върна, да го променя… По-добре да знаем, че сме го притежавали и изгубили… отколкото че никога не сме го имали…”
Е.Е.М. -Няма ли да ме прегърнеш… и ще бъда твоя робиня независимо дали си ангела или дявола…
Р.Д.Л. „Момента, в който продадох душата си, блъфирайки в играта на живота… продадох я за две думи… „Обичам те”.
Р.Д.Л. Иначе нямаше да има смисъл от цял един живот, от цял един свят, нали? Иначе нямаше да има смисъл…”
Р.С.Ф. „Две дяволски очи и свят… Това, което виждахме от него… Или това, за което бяхме слепи…”
Р.Д.Л. „Един момент слабост и вече я нямаше, бе изчезнала, както се бе и появила… тихо, глухо, неописуемо… някога само аз можех да почувствам появата й… сега само аз не бях присъствал на сбогуването…”

Ремус Джон Лупин – Р.Д.Л.
Луциус Абрахас Малфой – Л.А.М.
Маркъс Нейтън Монтагю – М.Н.М.
Реджина Селен Флинт – Р.С.Ф.
Ерин Естел Малфой – Е.Е.М.
Рудолфус Мортимър Лестранж – Р.М.Л.
Минерва Маргърет Макгонагол – М.М.М.
Николас Септимус Уизли – Н.С.У.
Оскар Тиери Габон – О.Т.Г.
Сириус Орион Блек – С.О.Б.
Нарциса Дрюела Блек – Н.Д.Б.
Джеймс Луис Потър – Д.Л.П.

Глава 1

Бели Пеперуди

Мракът ме обгръща бавно, спуска се на талази и попива глухо в кожата ми. Изчезва за миг, а после връхлетява душата ми отново. Губя го и го преоткривам.
Къде си?
Едва ли някога можех да предположа и да видя всичко, което мина през погледа ми досега. Едва ли някога ще го разбера и приема, невъзможно е.
Мина една седмица оттогава и още не знам какво се случва. В началото бях ужасена, сега имам чувството, че познавам това място, че познавам тази ситуация и тази съдба. Не мога да кажа какво ще се случи – не съм пророк. Животът ме научи какво да очаквам от съдбата. А всичко това е близко, познато… Чудя се дали не съм го чувствала преди.
За тези дни никой не влезе тук. Не съм яла, откакто се озовах между тези стени, не съм пила вода и не съм ходила до тоалетна. Но не ми е и нужно – нямам тази потребност сега.
Дали не съм мъртва?
Мракът задушава с времето. Попива в дрехите ти и с всяка изминала секунда осъзнаваш, че ти самият си част от него. Това е последното усещане, което ми остана – чувствата напуснаха съществото ми в мига, в който се озовах тук.
Инстинктивно обикнах мрака. Борейки се за сетивата си, аз се хванах за него, мъчейки се да изплувам отново. Не се получава. Опитах да се разгневя, опитах да се нараня, да скърбя за нещо или да умра. Не се получи. Времето е спряло, както и моите сетива. Нищо не е способно да промени това, нищо, освен нечие присъствие.
Очите ми се спускат по ъглите, привикнаха с тъмнината и сега тя не ме заслепява. Мислех, че се чувствам отегчена, но сега съм сигурна че не е това. Не усещам нищо. Абсолютно нищо. Всичко това е грешно…
Трябва да съм мъртва. Това състояние не може да бъде истинско, не може да бъде реално. Една седмица не съм се хранила, не съм разговаряла, а дори не съм способна да чувствам всичко това.
Какво се случва?
Вратата се отваря бавно, скърцайки. Виждам силуета му и как се нахвърля върху мен, но не съм способна да реагирам. Наблюдавам всичко тихо, бавно, без да мога да разсъждавам върху него или да го чувствам по някакъв начин.
-Обичам те, Ерин, обичам те повече от всичко на този свят! –Придържайки лицето ми с ръце, той шепти болезнено. Нима може да бъде толкова чувствителен точно той, точно Луциус, този, който никога не беше показвал чувствата си? Да бъде толкова жив, при положение че аз самата съм лишена от сетивата си?- Извинявай за всичко… Не исках да се държа така, не исках да се случва така… Исках да те предпазя… само да не се случи това…
В илюзията се появява още един образ – майка ми. Дърпа ръката му и му мълви строго:
-Недей, Луциус, не я плаши.
Гледам неразбиращо и двама им. След тези дни в усамотение, болният ми разсъдък ражда странни халюцинации. Идват да докажат нещо, но съм прекалено неспособна да го разтълкувам.
Полудявам ли?
-Седни, Луциус, няма смисъл от драми. –Говори му строго и той се подчинява. Гледат ме, все едно че съм умопобъркана, болна, изчезваща в мрака. Нима се бях сляла с него?- Светни лампата, сине.
А мракът?
Светлината ме връхлита яростно, присвивам очи от невъзможността да се преборя с нея. Лъчите бавно се процеждат през затворените ми клепачи и разтрогват хватката около очите ми. Отварям ги бавно, но не ме убива. Заслепява ме, но не ме убива.
Погледът ми се спуска по ръцете, наблюдавам ги в някакъв лудешки възторг и изненада. Не съм изчезнала, все още не. Изглеждат толкова живи, толкова истински, толкова реални…
Сигурно не съм мъртва. Защо тогава не ги чувствам?
-Ела, миличка, ела при мен. –Прегръща ме здраво, сякаш след малко ще изчезна. Не я разбирам, дори не съм способна да реагирам по някакъв начин. Всичко е толкова абсурдно, толкова различно, толкова ужасно дори. Не мога да преценя какво се случва с околните и какво се случва с мен. Лишено от смисъл.
Кара ме да седна на един стол и сяда срещу мен. Наблюдава ме с някаква тъга, която не мога да осъзная на какво се дължи.
Защо никой не ми казва какво всъщност се случва?
-Какво да правим? Да й дам ли отварата? –Пита Луциус и ме наблюдава несигурно.
Какво съм, какво ми е, защо ме гледа така? Нима тотално съм загубила разсъдъка си, че не разбирам халюцинацията? Какво се опитва да ми каже миражът?
-По-добре не. Едва ли ще може да изтърпи. –Майка ми. Нереален, чужд образ. Сякаш я виждам за първи път, но последните остатъци от разума ми все още са способни да върнат спомените, да я позная. Майка ми. Защо не помня нищо за нея? Защо мога да осъзная единствено, че не е същата, каква е в действителност? Какво помня от нея?
-Но тя… -Луциус излиза отново пред мен. Изглежда объркан, несигурен, уплашен дори.
Страх. Той се страхува. Иска ми се и аз да можех да се страхувам с него. Носталгията по чувствата леко започва да ме обзема и се усмихвам. Възвърнала съм способността си да усещам по-силните емоции. Но са толкова далечни, толкова несигурни…
Май не страдам наистина. Май просто си го налагам. Иначе нямаше да отеква толкова изкуствено в съзнанието ми, нали?
-Ерин, кажи нещо. –Мълви жената, която съм възприела за майка. Обръщам се към нея и се усмихвам безстрастно.
Едва сега осъзнавам, че, в действителност, не мога да изпълня молбата й. Думите ми бягат, разбирам ги, но не мога да ги повторя. Сякаш, губейки разума си, бях изгубила и говора си.
-Не може да стане така. –Поклаща глава и ме гледа с някакво чувство, което не мога да идентифицирам.
Луциус притваря очи и излиза от стаята. Не разбирам нищо, това ме прави несигурна. Отговорите, които търся, не се крият в мрака. Трябваше ми прекалено много време, за да го разбера.
Очите ми отново срещат тези на жената.
Нима тя знае какво се случва с мен?
Нима тя може да ми го обясни, да ми каже, да ми върне отново способността да чувствам?
…да ме подготви да умра…
Затварям очите си и чакам. Не мога да разбера защо, но самият въздух ми налага да очаквам нещо, да го бленувам или да се страхувам от него. Не е истинско чувство, само насилена халюцинация.
Всичко в тази стая е просто халюцинация.
Дори аз.
-Ето. –Луциус й подава чаша с някаква течност.
Цветът й ме плаши… нещо не е наред, не трябва да им позволявам да…
Блъскам ръката и се опитвам да се отдръпна.
-Дръж я! –Ръцете му притискат силно моите и вече съм толкова ужасена, че дори не мога да мисля.
ЩЕ МЕ НАРАНИ!
-Пий! –Мълви майка ми ядосано, а ръцете на Луциус се затягат още по-силно около моите.
Искам въздух, не мога да дишам…
В мига, в който срещам вкуса на отварата, всичко останало бледнее…
Първо се загнездват рязко умората, гладът, омразата… После се отдръпват и увисват във въздуха.
Страх, очакване, нетърпение, любопитство. Открих ги в мига, в който се научих да ги чувствам, пропити във въздуха, трептящи в напрежение.
Жива.
Ерин разтресе рязко глава и на лицето й се появи някакво странно, объркано изражение. Трябваха й няколко секунди, за да възвърне пълната си чувствителност и да осъзнае точно къде се намираше и защо. Всичко досега й се беше струвало като част от някакъв фарс, нещо сюреалистично, ненормално. Едва когато се взря отново в двете фигури, тя ги разпозна и се зарадва наивно на присъствието им.
Страхът я бе завладял за първи път между тези четири стени. Той отекваше в ехо и я караше да трепери леко. Но присъствието на майка й и Луциус донякъде освободиха напрежението, което множеството усещания бяха предизвикали в тялото й.
Чувството да съм отново тук… Всепоглъщащо е… Опиянява ме и ме кара да сияя… Искам да го притежавам отново…
-Луциус… мамо… -Усмихна се Ерин и се остави на момчето да я прегърне.- Толкова е странно… всичко… защо толкова време аз…
-Ш-ш-ш. Всичко ще разбереш. –Кимна Естел и я придърпа за ръката, проверявайки пулса й и промълвявайки към Луциус.- Всичко е наред.
Момчето отпусна прегръдката си и с някаква тъжна усмивка погали страните на сестра си. После се изправи и се отдръпна назад.
-Нямаме много време, така че ще го караме направо. Чувала ли си за едно проклятие, носещо името Верту? –Попита госпожа Малфой тихо, а Ерин, ужасена до краен предел, поклати глава.- Датира още от древността, когато магьосниците още били твърде малко, за да могат да са сигурни в силите си. Те били шепа диаманти сред камъните. И не желаели за нищо на света да споделят уменията си с обикновените хора. И, тъй като магьосническите способности се предавали по кръв в наследниците, тази хора решили да не позволяват тази кръв да минава в простосмъртните, така че да запазят силите само за своите родове. –Естел спря за момент и се загледа в дъщеря си, която трепереше неудържимо. После присви леко очи и продължи монотонно.- Оттогава води началото си проклятието Верту, което, покосявайки всички чистокръвни вещици, се превърнало в начин да се пази кръвта чиста от мъгълската. Когато жената раждала извънбрачно дете, което по кръв не било съвместимо със съпруга й, детето придобивало един особен белег, който бил толкова видим, че винаги се разбирало. Всичко било прекрасно, но, неизвестният й създател допуснал няколко фатални грешки. –Тук Естел спря за миг и се загледа в Луциус, който, пребледнял, се бе облегнал на стената и я наблюдаваше безстрастно.- Тъй като Верту било създадено, за да се пази „любовта” в семействата на чистокръвните магьосници, самото чувство било… „противопоказно” на извънбрачните деца. Странният белег отслабвал телата им, споменаването на тези чувства ги убивало. Рядко тези деца оживявали достатъчно дълго, но понякога и прелюбодейката умирала от несъвместимостта им. –Естел направи още една пауза и устните й потрепнаха.- Но това бил само един от дефектите на проклятието. Оказало се, че още на първо поколение то преминало от кръвта на майката в кръвта на наследниците. Било наследствено и то не само за дъщерите, но и за синовете. Стигнало се дотам, че белегът започнал да се проявява сред децата на близки до семейството мъгъли. Но, въпреки че често тези жени умирали, както и самите копелета, прелюбодеецът не се познавал по нищо. Другото нещо, което обезсмислило Верту, бил фактът, че сред магьосниците се появили родоотстъпници, които се женели за мъгъли. И, въпреки че проклятието течало във вените им, то не им пречело да имат деца от мъгъли при наличието на брак. Тоест, Верту не защитавало чистата кръв, просто убивало децата, породени от изневяра. Проклятие, което се оказало впоследствие безполезно и ненужно-жестоко.
Тук Естел спря, а Ерин сякаш за първи път си пое въздух от минути насам. Тя вдигна поглед към Луциус, молейки го за обяснение, но в стоманено-сивите очи не разчете нищо. После се взря в майка си и я изгледа объркано.
Какво искат да ми кажат? Какво общо има това с мен?
Дните, които прекарах тук, макар и в полуживо състояние, бяха толкова по-приятни в сравнение с това усещане…Сякаш всичките потушени чувства са попивали в стените, докато аз бях неспособна да ги поемам в себе си. Сега сякаш това кълбо емоции ме разяжда отвътре, едва ли мога да изтегля едно усещане и да го възприема като главно в съзнанието си…
Освен страхът, освен напрежението… Всичко друго се губи в мъгла. И се чудя колко ли трябва да съм била безстрастна, за да ме връхлитат с такава сила сега.
Опитвам се да поставя в ред съзнанието си, да претегля фактите, да осъзная какво точно се случва. Опитвам се да съм тук, в тази стая, да слушам този разказ, да бъда част от този разговор… Но някак си не се получава. Прекалено съм отнесена в това кълбо емоции, за да мога да участвам в това сегашно време, което ми се струва толкова далечно, толкова непознато в момента… Гледам остатъците от живота си, от света си и от себе си като на филмова лента. Гледам се отстрани, преценявам се. И, прекалено заета в този фарс, не мога наистина да съществувам в самото си тяло.
Аз съм някъде отстрани.
Тогава кой седи на стола и слуша разказа на майка ми?
Кой стои пред вратата, защо го чувствам, защо никой друг не усеща присъствието му?
Новолунието… Какво общо има то?
-Ерин!
Момичето разтресе глава и се усмихна отнесено. Всички чувства и усещания се загнездиха толкова рязко по местата си, че съществото й за миг потрепери, а тя побърза да се изясни:
-Извинявай, мамо, малко съм отнесена.
Потрепване в пръстите на краката ми. Пълзи бавно по стъпалото нагоре. Горещо, напрегнато усещане…
-Нищо. –Отсече Естел монотонно.- Аз самата се отнесох. Но да продължим нататък. Години наред обществото умувало как да премахне опасната магия от чистата кръв. През това време магьосническото общество се увеличавало, въпреки че, при нечистокръвните след няколко поколения Верту се губело, защото много малка част от кръвта на пра-пра-внуците им, била всъщност заразена. Така, векове по-късно, единствените, в които тече проклятието, са всъщност най-чистите благороднически фамилии.
Естел спря за малко, а гласът на Луциус промълви злокобно от тъмния ъгъл:
-Фамилии като Малфой.
Треперя. Не знам защо, опитвам се да не си задавам въпроси. Въпросите само ме объркват, докато си ги задавам, се чувствам уязвима. Трябва да спра!
-Знаеш ли защо ти казвам всичко това, Ерин? –Попита я Естел внимателно и се наведе към лицето й.- Знаеш ли?
-Аз… Не, майко, не знам. –Промълви момичето уплашено, а тялото й попи студа на каменните стени.- Наистина… не знам.
Естел остана няколко секунди взряна в нея и бръкна в джоба на мантията си. Луциус, впил поглед в тила й, потрепери нервно и Ерин се ужаси още повече.
Какво се случва? Защо?
-Сигурна ли си? –Долетя до тях гласа на Луциус. Ерин понечи да отвърне, но думите на Естел й показа, че въпросът не бе към нея.
-Така е правилно. Достатъчно години криехме. Сега няма причина за това. –Промълви бавно и върна погледа си върху ужасената си дъщеря, подавайки й една снимка.- Знаеш ли кой е това, Ерин?
Момичето се загледа в снимката на млада и изморена на вид жена. Фотографията беше стара и черно-бяла, но светлите очи сякаш прозираха през Ерин.
-Не. –Поклати рязко глава момичето и вдигна поглед към майка си.
-Искаш ли да знаеш?
Защо да знам? Какво се опитват да ми кажат? Коя е тя, какво общо има с мен?
-Това е майка ти, Ерин. –Отвърна бавно Естел.- Клариса Феъдърлайн.
За миг всичко замръзва. В следващия сякаш студът никога не е съществувал.
Опитвам се да го проумея, да го приема, да позволя на мисълта за този ужас да се загнезди в съзнанието ми и да го чувствам като част от себе си.
Опитвам се да го разбера.
Невъзможно е.
-Но аз нали не… -Гласът на Ерин потръпна и се пречупи. Очите й се напълниха със сълзи, а тя поклати рязко глава. Устните избледняха, а ръцете се свиха в юмруци на масата.
Не е истина. Няма как да е. Невъзможно е.
Очите ми падат върху двете фигури, после започват да се стелят безпомощно по влажните стени, сякаш в самата им същност мога да открия правдата.
Но е невъзможно.
Едва в този миг осъзнавам това, което ми беше казано. Очите ми падат върху снимката, но са прекалено-премрежени, за да мога да я видя ясно. Ръката трепери и фотографията се изплъзва между пръстите ми… нямам сили да я спра… просто притварям очи уморено…
Луциус се спусна мигновено към нея и прихвана гърба й, пречейки й да се строполи от стола. Той вдигна погледа си към майка си и я загледа с някаква смесица от безпокойство, страх и укор.
-Не ме обвинявай, Луциус. –Промълви тихо Естел.- Има много неща, за които можеш да ме обвиняваш, но сега недей. Прекалено много пъти сгреших с това дете, за да понеса вината си отново.
Момчето не отвърна, а се загледа отново в сестра си. Устните й бяха пребледнели, а клепачите потрепваха, сякаш бълнуваше. Притегли една мокра кърпа от масичката и започна да изтрива потта от лицето й.
-Ерин… -Прошепна, усмихвайки се тъжно.- Ерин, добре ли си?

Отварям рязко очи. Най-накрая всичко си е вече на мястото. Някъде по пътя съм изгубила цялото това объркано съществуване. Но и не го искам обратно.
-Мисля, че да… -Отвърна му с лека усмивка и прокара ръка по дланта си.- Изтръпвам… но иначе да. –После се вгледа в Естел и промълви.- Какви неща сънувах само…
Луциус застина до нея и остана така няколко секунди. После придърпа ръката й, стискайки я силно.
-Луциус… -Прошепна Ерин объркано, но Естел привлече вниманието й с думите.
-Не си сънувала.
-Значи аз… то… а… -Очите на Ерин, изцъклени ужасяващо, се стрелнаха към краката й и видя на пода изпуснатата фотография. С трепереща ръка я вдигна бавно и, взирайки се в нея, очите й се напълниха със сълзи, а другата ръка скри лицето й.- Боже!
Снимката отново падна, а Ерин покри цялото си лице, без да се опитва да спре риданието си. Луциус скочи до нея и, надвесвайки се над стола й, я придърпа в силна прегръдка. После я вдигна на ръце и сядайки, я притисна по-силно към себе си.
-Тихо, Ерин, тихо… -Прошепна болезнено и целуна челото й.- Не искаш той да ни чуе, нали?
Няколко минути по-късно момичето съвсем се беше кротнало и гледаше през парещите си очи стената срещу себе си.
-Нямаме време, Ерин. –Промълви Естел бавно.- Искаш ли да знаеш всичко или не?
Слидеринката премести искрящо-белите си очи към жената, която години наред беше приемала за своя майка, и кимна едва-едва.
-Добре… Ти си плод на една изневяра на Абрахас. –Промълви глухо.- Но аз съм по-грешна от него спрямо теб. След като майка ти умря, лечителят ни каза всичко за проклятието и за първи път научихме за него. Позна го по цвета на ирисите ти. –После сведе глава и продължи още по-тихо.- Министерството години наред криело от нас съществуването на Верту, тъй като не притежавало достатъчно-добър цяр за него. Тези, които разбирали за него, никога не отворили устата си, защото така само щели да накърнят достойнството на рода си. Затова и ние не знаехме. –Замлъкна за миг и се загледа в нея, после продължи.- Трябваше да те убием, така ни посъветваха. Но, когато те видях изоставена и беззащитна, не успях да вдигна пръчка срещу теб… В това е моята вина.
Размърдвам се леко, чувствайки очите й вперени в мен. В тях има някаква тъга, някаква мекота, нещо непривично, което стои дори абсурдно на фона на всичко, което съм видяла и чула досега. Нима е възможно… всичко да е било лъжа? Цял един живот в лъжи, цял един свят лъжи… Нима е възможно да съм била част от него толкова време... но да не съм го разбрала?
Гоня тези мисли от главата си и се заглеждам в нея спокойно. Имам чувството че за няколкото мига в прегръдките на Луциус, съм се променила неимоверно. Имам чувството, че целият свят се е променил в самата си форма. И всичко около мен е ново и непокварено…
Усмихвам се леко, жест, който някой би сметнал за налудничав. В момента вече не ме интересува този ‘някой’. Прекалено дълго време съществувах заради него, а сега сякаш той съвсем изчезна от съзнанието ми. Има някакво остатъчно чувство на лекота, на свобода в душата си. И се усмихвам, колкото и да е глупаво, колкото и да е абсурдно, аз се чувствам наистина жива за първи път. Явно лъжите, макар и невидими, са притискали дълго време сетивата ми, сигурно току-що се преродих или загинах безвъзвратно. Това няма значение. Всичко е толкова спокойно, толкова сигурно, толкова ясно… че за първи път сякаш съм част от него.
Опитвам се да съсредоточа съзнанието си върху хората около мен, но сякаш е невъзможно. Усещането за свобода преминава в някаква фееричност в душата ми и всичко е толкова… ясно, чисто, свободно. Опиянява ме…
-Ерин. –Притиска раменете ми по-силно Луциус и мълви загрижено.- Добре ли си?
-Нещо… сякаш нещо ме освободи току-що… -Мълвя му превъзбудено.- Все едно съм изпаднала в безтегловност… така се чувствам… всичко е толкова… свободно…
Двамата си хвърлят по един загрижен поглед, но съм прекалено-щастлива, за да разсъждавам над това дали се страхуват за физиката или психиката ми. Възприемам отношението им като даденост, самото съществуване е достатъчно-красиво, за да жертвам разума си за него. За това чувство на покой, което припламва приятно някъде над пъпа ми…
Естел се поразмърда в стола и погледна часовника си, а после направи жест с ръка на Луциус, който Ерин не видя.
Напрежението започва да пълзи по глезените… Прокрадва се на светли снопове по прасците ми и се влива във върховете на пръстите ми. Имам чувството че самата аз излъчвам светлина.
Вече почти цялото ми тяло е изтръпнало, но някак си това не ме притеснява. Толкова съм вглъбена в усещането за света, който преди миг преоткрих, че не бих го помрачила с разсъждения за нещо толкова пошло, за материята…
-Ерин!!!
Момичето се сепна и застина. Беше се изправила неусетно и поглъщаше с очи всяка част от помещението, сякаш го виждаше за първи път или поне за последен. Ирисите й потрепваха, сякаш пеперуди размахваха крилата си в тях и я правеха да изглежда лудешки със сплетената си коса и необяснимата си усмивка.
Бели пеперуди…
Едва сега го осъзнах.
Нещо се разлива в мен и ме кара да се ужасявам от самото си присъствие.
Бели пеперуди.
Бяло.
Ужасно е. Как може до преди миг да бях толкова спокойна, а сега да се чувствам несигурна в съществуването си? Как може дори и за миг да съм приемала всичко толкова повърхностно, толкова лекомислено, а чак сега да го разбирам.
Аз съм тази, за която говорят, аз съм тази, на която говорят, аз съм тази, за която се страхуват, която ги ужасява. И всичко дотук трябваше да ме убеди в това, а, напротив, аз се чувствах толкова щастлива, макар и в несигурността на съществуването си. Толкова вглъбена в това да съм жива, но в онази примитивна, несъзнателна същност.
Треперя и гледам ту жената, която бях приемала години наред за своя майка, ту момчето, което бях имала за свой брат.
Бели пеперуди.
Сега всичко изглежда толкова различно, толкова непознато. Чудя се дали някога е имало една истина в света ми, на която да се опра, едно нещо, което наистина съм притежавала, една малка правда, която наистина да съм чувствала с цялото си същество…
Ремус. Чак сега си спомних всичко. Ако той не беше истина, нямаше да съм тук сега, нали? И, ако наистина е бил единственото истинско нещо в света ми… защо сега не е тук?
Бели пеперуди. Усмихвам се на тази мисъл. Как мога да го видя през пелена от бели пеперуди? Дори и да беше тук, щях ли да мога?
Чак сега осъзнавам колко дълго съм била сляпа, премрежвайки очи измежду малките същества, колко дълго не съм виждала нищо, защото не съм и искала да видя. Ремус е единственото истинско нещо в света ми точно затова… защото си позволих да го видя.
Всичко си идва на мястото си, абсурдно е дори да претегля всичките неща. Няма смисъл. Толкова е било елементарно, аз просто съм отказвала да го видя. Никога не бях разсъждавала над това защо отношението на родителите ми е такова, защо не ми позволяваха да се задържа на едно място, защо Луциус толкова пъти ме приканваше да страня от хората, да не им позволявам да ме приближат… Веднъж преминала думите на всички свои близки, аз достигам до толкова много истини, че сега дори не съм сигурна как така не съм ги видяла и преди. Толкова простичко, толкова елементарно обяснение за и без това очевидни странности.
Неусетно съм задържала погледа си върху Луциус. Гледам го, сякаш го виждам за пръв път. Студенината и хладнокръвието отново са пуснали своите корени в самото му същество, но дали сега, точно в този момент, той вярва, че може да ме излъже отново?
Защо не си искал да знам истината, Луциус?
Едва ли вече белите пеперуди трептят в очите ми. Без да мога да ги видя, знам че са замрели, че са застинали в това си положение, без да знаят дали са мъртви или не… Както бях аз преди минути.
Вярваш ли че още можеш да ме излъжеш, Луциус? Вярваш ли, впивайки безстрастен поглед в мъртвите ми очи?
Едва сега осъзнавам, че издържам за първи път погледа му толкова дълго. Едва сега осъзнавам, че не ме плаши, не ме ужасява, не ме кара да се чувствам неудобно дори. И всъщност единственото различно в момента съм аз, нали? Той никога не се е променял, никога и няма да се промени. Докато аз успях да прогледна… той никога няма да съумее, нали?
Местя погледа си към жената. Колко непознати са и двамата в действителност. Колко са чужди и непонятни. И как успявам да го разбера едва сега, когато всичко е толкова различно от нещата, в които вярвах години наред.
Омръзна ми от лъжи, омръзна ми от игрички… Омръзна ми от всичко, на което станах свидетелка през тези години, а чак сега осъзнавам… омръзна ми!
-Добре. –Мълвя… делово?- Сега всичко изглежда доста… естествено. И, въпреки това, защо толкова години не ми казахте?
След мига на недоумение, сякаш непознатата се окопитва за секунди. Мервам с крайчеца на очите си Луциус – той е все така обездвижен, все така студен.
Не ме лъжи, Луциус! Вярвам че си сигурен във всичко, което си направил. Има време да ми го докажеш. За това поне не ме лъжи.
-Ако ти бяхме казали, ти нямаше сляпо да ни повярваш. Трябваше да те приучим на всичко това.
-Да ме научите да се плаша и да не се доверявам на хората? –Гласът на Ерин потрепна с някаква презрителна нотка, която накара Естел да откъсне за миг очи от нейните. Жената набързо върна самообладанието си и процеди сухо:
-Всичко това беше, само за да те защитим.
-Ти на това защита ли му викаш?
-Ерин! –Изсъска Луциус и момичето се обърна към него, присвивайки очи.- Не я обвинявай за всичко това! Ако не беше тя, ти нямаше да си жива! Ние с нея сме единствените, на които някога им е пукало за теб.
-Не е вярно, точно напротив! Нали затова съм тук! –Изрева Ерин, а очите й се напълниха със сълзи, макар и самата тя да не можеше да определи дали бяха от болка или от гняв.
Луциус издържа погледа й, а после промълви бавно:
-Твоят живот висеше на косъм. Не можеш да ни съдиш за това, че се опитвахме да го запазим.
-Моят живот е нищо, Луциус! Нищо в тази му форма! Далеч от всичко, което може да се нарече ценно! Как щеше да се чувстваш ти самият, ако не ти позволяваха да общуваш с останалите? Как? –Изкрещя Ерин, а виковете й отекнаха в каменните стени и попиха в студенината им. Чак тогава Луциус вдигна поглед към нея и промълви бавно:

-Аз съм подложен на други лишения, Ерин, не можеш да ги сравняваш със своите!
Стоя загледана в него сякаш векове. Опитвам се да осмисля думите му, да му повярвам, да ги приема насляпо… но май вече е невъзможно. Прекалено много време правех точно това и сега изглежда абсурдно дори да се опитвам… просто… не става.
И, при все това, в очите му има някаква тъга. Не я сравнявам с моята, не трябва и да го правя. Той има още време, а аз нямам. Какво значение има в крайна сметка? Той още не е извървял пътя си, не съм аз човекът, който ще го обвинява за грешките му… защото и той не ме обвиняваше за моите тези години…
-Добре… -Кимна Ерин и промълви безстрастно.- Както и да е, не сте тук, за да обсъждаме теб, Луциус, нали? Кажете ми тогава всичко, без увъртания и простотии. Просто ми кажете защо съм тук и какво предстои да се случи!
Двамата се споглеждат, а после Естел започва да говори:
-Тъй като ти си жертва на проклятието, а, както ти казах, за тези като теб не са препоръчителни контактите… -Тя замлъкна за миг, преглътна и продължи.- Не трябваше да ти позволяваме да се привързваш към хората. В Обединеното кралство беше опасно да останеш, защото по някакъв начин обществото можеше да се досети защо… защо очите ти са толкова странни, и така да се омърси фамилията ни. –Ерин изсумтя подигравателно, но Естел игнорира тази й реакция и продължи.- Затова всъщност не ти позволявахме да излизаш, а после те изпратихме в чужбина, без да те оставяме да се застояваш на едно място.
Естел замлъкна за момент и това даде възможността на Луциус да заговори с равен тон:
-Абрахас те върна в Англия, за да накаже мен. Докато ти беше в „Хогуартс”, той знаеше че нямаше да ти позволя да се привържеш към някого и да се случи това, което се случва в момента. –Сивите му очи се присвиха срещу белите на Ерин и той промълви тихо и насечено от злоба.- Появата ти в Англия всъщност беше просто наказание за мен. Така можеше да ме държи под контрол, за което той всъщност копнееше.
-Добре… -Кимна бавно Ерин.- Явно че аз съм била просто предмет, който сте използвали както си поискате. Кажете ми оттук-нататък какво следва? Ще умра ли?
Има някаква сладка тръпка в гласа ми, докато изричам тези думи.
Смърт и бели пеперуди. Странно е. Сега, когато знам всичко, сякаш дори не ми се живее повече. Сякаш през всичките тези години единственият смисъл на съществуването ми е бил да разбера истината за всичко. Някаква мечта, която никога не съм тълкувала, защото и никога не съм осъзнавала. Досега.
И, както се случва с всичките мечти, и тази губи обаянието си в момента, в който се сбъдна. Сега вече няма въпросителни, този беше последният. Простичък, глупав, безсмислен и малко… безинтересен.
Ще умра ли?
Някога сигурно щях да се ужасявам от него. Сега е някак си… все едно. Не намирам причина да се страхувам от него или пък от отговора му. Аз самата сякаш не искам повече да живея. Защото е някак безсмислен, нали? Животът без въпроси…
Естел наблюдава несигурно Луциус. Мога да почувствам погледа й, макар че не го виждам, сигурно и самият той може. И, въпреки това, се взира в мен, а стоманата в очите му дори не потрепва, също както белите пеперуди в моите…
-Да.
Ето, колко просто било всичко в действителност.
Животът явно свършва, Луциус не би ме излъгал. Тогава май протакването е излишно, поне в моя случай. В тази стая няма човек, който истински да ме обича, който истински да държи на мен. Луциус е привързан към мен, но не достатъчно. Прекалено дълго време бях просто наивно момиче за него, за да може да ме чувства истински сега. Естел е само сянка. В този миг тя сама не знае къде да си намери място от болка. Не искам повече болка, не искам повече време. Бих останала тук, само за да видя края с единственият човек, когото съм обичала. Ремус. След като той е толкова далеч… едва ли има смисъл да оставам.
-Кога? –Промълви Ерин с някаква нотка на студенина в гласа си.
-Тази нощ, новолунието. –Отвърна й Луциус бавно.
-Затова ли съм тук от една седмица?
-Да.
-И затова не дойдохте по-рано. –Заключи бавно Ерин и притвори очи.
Напрежението вече потрепва в пръстите на ръцете ми и, отвреме-навреме, ги присвивам едва-едва. Това досадно напомняне за краха ми започва да изгражда в съзнанието ми друга, пагубна мисъл, от която не мога да се отърся.
Аз или Верту? Толкова години покорно се подчинявах на всичко, което това глупаво проклятие ми налагаше. Сега, когато вече няма накъде да ходя… Май предпочитам сама да избера съдбата си. Поне веднъж.
-Луциус. –Гласът й потрепна за миг, въпреки че очите й се присвиха уверено.- Обичаш ли ме?
-Щях ли да съм още тук, ако не те? –Сви вежди момчето, вече чувствайки че хладнокръвието му се изплъзваше между пръстите.- Ти как мислиш?
-Тогава искам нещо от теб. –Кимна Ерин и промълви бавно.- Искам да умра от твоята ръка.
Зениците на Луциус се разшириха, а ръката му се впи в облегалката, докато кожата му там съвсем не избледня.
Естел скри лицето си с ръка и замръзна.
Във въздуха се насажда някакво треперещо напрежение, което увисва мъртво в него. Донякъде ме развеселява, но си налагам да не се отдавам отново на емоциите, а да залагам на разума. Прекалено дълго време чувствата ми бяха замрели, за да могат да откликват вярно на различните ситуации. А този път разумът не ме лъже… не…
-Какво искаш? –Потрепна гласът на Луциус и той поклати глава.
-Искам да имам избор. –Отвърна му безстрастно и вдигна потрепващата си ръка.- Нещо се случва с тялото ми и не искам някакво глупаво проклятие да решава съдбата ми. Това искам.
Луциус замръзна съвсем в слаб опит да върне хладнокръвието в жилите си. След няколкоминутна тишина, Ерин направи три крачки към него и се надвеси над тялото му. Продължиха да се гледат няколко секунди. После тя клекна в краката му, взе пръчката от джоба му и я остави в ръката му, притискайки своите към нея.
-Моля те. –Прошепна бавно, а в очите на Луциус заиграха сълзи.- По-добре ти, отколкото…
Луциус я придърпа към себе си и, оставяйки я да се разположи на коляното му, я притисна, криейки болката си в косата й. Ръката й опря на бузата му и прошепна с тъжна усмивка.
-По-добре ти…
Усещам как започвам да се унасям, подвластна на някаква странна топлина. Всичко се губи бавно и необратимо, единствените, които сме още тук, сме двамата с Луциус.
Знам че той няма да ме предаде…
Само още миг и всичко ще е вече свършило…
Ръката му потрепва на талията ми и ме притиска още по-силно към себе си…
Сбогом, Луциус.
-Авада Кедавра!

Глава 2

Heaven above you

Хората казват, че светът се мени, само докато продължаваш да вярваш в него. Нещо, което нищо не може да промени – нито животът, нито смъртта. Защото има нещо по-ценно от дъха в дробовете, от кръвта в жилите, от пламъка в очите.
Прекалено малко хора го разбраха…

Един месец по-късно
Залезът се спусна бързо по повърхността на хоризонта и обля света в цветовете на умиращия ден. По пътя на последните лъчи се сляха оранжевото, червеното и жълтото, докато с глух стон наситено-лилавото не превзе небосвода и парче земя в далечината. Въздухът, наситен с тръпчива есенция на летните цветя, потрепери от спомена за обилния дъжд през деня и в самата му същност се вля отново чувството за хлад. Дъхът се учести, когато вятърът довя влагата на отлитащата вечер, а дробовете се изпълниха импулсивно с разхлаждащата глътка кислород. Ноздрите се издуха и поеха отново глътка въздух. Влагата се полепи по гърлото, премина през трахеята и се вля отново в дробовете.
Регулус потрепери и затвори очи. Последните няколко дни бяха прекалено-горещи, имайки се в предвид климата на Кралството. Сега влагата, която бяха довели на крилете си атлантическите течения, действаше като мехлем за изтощените от жегата сили.
Залезът докара мека хладнина. Вятърът – последния вик на пороя.
Триша отърка едната си буза в гърдите му, отвличайки вниманието му от успокоителната летаргия. Регулус потрепна и я притисна по-силно към себе си.
Над тях прозрачни, сиви облаци омекотиха индиговото небе и то потъмня в наситения си нюанс. Вятърът постепенно ги отвя и върху небосвода остана само катранът. Звездите блеснаха изведнъж, сякаш за миг заслепиха света, а после потъмняха меланхолично и замръзнаха така.
Притвори очи и се загледа в небосвода. Облаците още покриваха далечината, но отгоре всичко бе ясно и чисто.
-Добре че е ветровито. Иначе нищо нямаше да можем да видим.
Регулус се поизправи леко зад нея и ръцете му обгърнаха талията й. Буреносно-сините очи се вгледаха с мекота в нейните, взрени право в небосвода. Беше толкова съсредоточена, толкова вглъбена, докато наблюдаваше нощното небе.
Беше го виждал многократно. Когато изгрееха звездите, Триша замлъкваше и застиваше с вперен поглед в небосвода. Унес, от които нямаше сила да я изкара и никога не бе имал. Просто наблюдаваше играещите в очите й светлини, начина, по който примигваше, завладяна от мисли, които му се струваха толкова далечни и чужди. И които всеки път го караха да се чувства омърсен, недостоен, неразбиращ.
Прекланяше се пред способността й да вижда красивото в най-малкото нещо. Цял живот бе прекарал в затворен кръг от пари, кръв и власт; в семейството му нямаше как да просъществува въодушевлението при нещо толкова просто, толкова безценно като нощното небе. Познаваше друга страна на света, страна, която вече не искаше да вижда. Но не можеше да прогледне и за останалото.
Това бяха малки неща, които тъй силно го нараняваха в онези дни. Обичаше я безумно, дори сам не можеше да си обясни на какво се дължеше причината, не я и търсеше. И, след всичките решения, след всичките жертви, които бе направил в името на тази любов, в името на нещата, които смяташе за правилни, Регулус все още се чувстваше ужасно в моменти като онзи. Защото, колкото и да искаше да го разбере, да го почувства, бе невъзможно.
Всички тези неща бяха непознати за нея. Виждайки красотата, за Триша бе непозната болката на слепеца. И, колкото и да се опитваше, нямаше как да я потуши.
Момичето се размърда в ръцете му, когато осъзна че мълчанието е прехвърлило границата на нормалното. В първия момент се учуди, после се замисли на какво се дължеше всичко това. Когато стреснатото й съзнание се успокои, се сгуши и опря брадичка на гърдите му, притваряйки очи.
-Замлъкна. –Промълви бавно и се усмихна.- Да не се замисли нещо?
-Не. –Поклати глава Регулус.- Просто се заблеях.
Триша се усмихна и, повдигайки се на облегалките, впи устни в неговите. После се отпусна в прегръдките му и се загледа в небето.
За миг си спомни всичко, през което бяха минали - опасността, болката, бягството. За това време се бяха научили да губят всичко, което в предишния живот бяха притежавали. Семейството, домът, приятелите… Едва ли имаше нещо, което можеше да ги плаши на този етап. Единственото, което не бяха прежалили, бе животът. Скоро и това щеше да се случи.
„И тогава вече няма да има абсолютно никакво значение нищо друго” помисли си Триша с горчива усмивка.
Знаеше, че много скоро щяха да се разделят, знаеше че нямаше да се опита да го спре, знаеше, че той нямаше да се върне. И, въпреки това, бе толкова тихо, толкова спокойно онази нощ. За това време се беше научила да го подкрепя, едва ли някога щеше да е готова да му попречи. Не и сега.
Минутите бавно се стелеха, приближавайки нощта към своя апогей. Триша, обсебена от мислите за това, което можеше да се случи във всеки следващ момент, се оказа прикована в собственото си съзнание. Регулус от своя страна обърна поглед към небето и се замисли за това, което бе оставил зад гърба си.
-Рег. –Промълви Триша и вдигна поглед към него. Блек сведе глава и се усмихна, притискайки я по-силно към себе си.
-Да?
-Мисля че трябва да поговорим. –Промълви бавно и се изправи, повличайки одеялото след себе си. Регулус застина в предишното си положение.
-Слушам те. –Промълви твърдо Блек и впери сините си очи право в нейните.
Триша потрепна за миг и захапа палеца си, придържайки края на одеялото. По никакъв начин не желаеше да прави това, да го гони, да му припомня, да го отблъсква от себе си. Бе толкова трудно да се раздели с него след всичко, през което бяха минали. Но в живота имаше нещо по-важно от онова, което притежаваха, нещо, което принадлежеше на самото съществуване, подвластно на времето и на събитията. Онова, което бяха изградили въз основа на чувствата, бе вечно, нищо не можеше да го промени. Но бяха оставили прекалено дълго усещанията да ги ръководят.
-Рег, аз… не мисля че мога да издържа повече така. –Промълви насечено, след няколкоминутна пауза и сведе очи.
-Какво имаш в предвид?
-Бягането, криенето, страхът…
Регулус се поразмърда и се изправи, приближавайки се към нея. Дланта му притисна нейната, а очите отново се вкамениха, загледани право в нейните.
Триша сведе погледа си, а устните й се стиснаха от потушените с мъка слабост и болка. Опита се да вдигне отново очи към него, но не успя. Блек я придърпа към себе си и я прегърна силно, шептейки:
-Всичко ще се оправи…
-Не. –Изстена срещу гърдите му и се отблъсна леко.- Не. –Повтори, когато ръцете им се разделиха и вдигна тъмните си очи към него.
Регулус застина и не успя да помръдне. Покорен от нерешителността си, в онзи момент се плашеше безумно от това, което можеше да последва. Бе абсурдно да вярва, че може сам да направи такава крачка в живота си, след като винаги някой го бе тласкал към нещо. Сериозността на ситуацията го плашеше, съзнанието сякаш бе замръзнало с мисълта за това, което бе обещал да направи, но което не бе имал силата да изпълни.
Регулус добре разграничаваше приоритетите в живота си. Знаеше колко много щеше да му струва да изпълни това, за което бе сякаш избран. Да се хвърли на смъртта, само и само за да се изправи срещу всичко, в което бе вярвал сляпо, а сега му се струваше толкова зловещо, толкова покварено, толкова грозно. Черната магия бе част от него, бе заемала с години централно място в съзнанието му. Сега се ужасяваше от самия себе си, знаейки че някога е бил свързан с нея.
И, при все това, бе открил човека, заради когото си струваше да остави всичко, да изгуби дори и себе си. Сега бе ужасяващо да вярва, че трябва да жертва целия си свят отново. За една цел, за една причина, за единия смисъл и едната дума. За да направи правилното. Веднъж-завинаги да извърши това, което би опростило всичките му грехове в миналото.
В плен на еуфорията, Регулус бе дал обещание пред себе си, че ще се изправи срещу миналото си, че ще се жертва, ако това е нужно, за да поправи грешките си. Тогава не бе размишлявал толкова сериозно над решението си, бе му се струвало логично, похвално дори. След последните седмици всичко бе изменило облика си. Струваше му се глупаво да изоставя най-важното същество в живота си за толкова висока цел.
Не съм герой, никога не съм бил. Има достатъчно много по-способни магьосници от мен, които ще се справят много по-добре. Безсмислено е да се жертвам за кауза, която не мога да спечеля.
И, действително, Регулус вече категорично не смяташе, че той бе човекът, който можеше по някакъв начин да нанесе вреда на Лорд Волдемор. Бе абсурдно и самохвално да вярва в подобни неща.
Мекотата в характера на Регулус се проявяваше с пълна сила в онези дни. Той все по-често си мислеше за това, в което се бе зарекъл, и все по-често се улавяше, напълно готов да се откаже от него за още няколко мига така. Бе свикнал с неправдата, тя бе направлявала света му с години. Сега, когато нямаше желание да бъде част от нея, му бе все по-трудно да желае да се бори срещу нея.
Сириус… той би се справил по-добре от мен.
-Триш… -Промълви бавно и протегна ръка към нея.- В момента съм малко объркан и всичко това просто…
Не довърши, гласът му се пречупи, когато срещна погледа й. Знаеше много добре колко по-слаб бе от нея, знаеше че се пречупваше пред желанията за себично и егоистично щастие. И, въпреки всичко това, бе толкова трудно да последва думите си.
Тя се загърна по-плътно с одеялото и сведе очи, защото в тях заиграха сълзи. Бе странно да го гони, да го тласка към гибелта. Болезнено да се отрича от него. И, въпреки това, нямаше избор.
Не желаеше да разбира за бременността, не желаеше да разтегля още повече времето, да се привързва още по-силно към него. Много скоро и тя щеше да се пречупи и тогава всичко щеше да е загубено.
Защото вярваше в него повече, отколкото самият той. Защото знаеше, че един ден тази жертва щеше да струва повече от няколко откраднати мига на двама бегълци. И защото разбираше че много скоро нямаше да има смисъл да се крият, защото щяха да ги открият, а после и убият.
Триша разбираше всички тези неща. Тя знаеше колко струва животът, бе готова да плати цената със собствения. Но нямаше този шанс – бе чужда на събитията и промените. А и, губейки Регулус, щеше да изгуби много повече от самия него, много повече от един живот.
Вдигна бавно очите си към него и застина за миг така. После устните й се разтвориха и от тях се откъсна тихо:
-Вече няма смисъл да бягаме, Рег. Вече няма.
Блек прехапа долната си устна, а едната ръка импулсивно се сви в юмрук.
Гонеше го. От живота, от света, от всичко, което някой можеше да приеме като безценно в този свят.
-Не те разбирам. –Отвърна й уклончиво.
-Напротив, разбираш ме. Прекалено дълго си затваряхме очите за всичко, което се случваше извън нашия свят. Прекалено дълго бяхме роби на себе си. Сега е време да направим нещо и за другите. –Триша замлъкна за миг и очите й проблеснаха в тъмнината.- Ако имах възможността само за миг да съм на твое място, само веднъж да имам силата да променям света, никога не бих се поколебала да…
Регулус въздъхна и се стовари на стола, криейки с ръка очите си.
-Какво? –Разтрепери се Триша и направи крачка към него.- Какво?
-Говориш глупости. –Промълви Регулус хладно, без да открива очите си.
-Глупости. –Повтори тя горчиво.- Преди и ти мислеше като мен.
-Преди бях глупак.
-Значи в момента аз съм точно такава! –Изсъска Триша, а очите й се напълниха със сълзи на гняв и болка.- Не може да продължаваме така, не можем да се крием цял живот!
-И защо мислиш така? –Вдигна очите си Регулус към нея.- Защо не? Не съм длъжен да правя нищо, има достатъчно герои на този свят! А ти се опитваш да ме изпратиш на смърт и защо? Защото много ме обичаш ли?
Неусетно Блек се бе изправил и стоеше на милиметри от нея, вгледан студено в лицето й.
Триша се отдръпна и сведе глава, прикривайки устата си с ръка, но не и сълзите, които вече се спускаха по бузите й.
-Хайде, де, кажи ми го! Кажи ми колко много ме обичаш! –Изсъска и стисна силно китката на свободната й ръка, за да я накара да го погледне.- Кажи ми че искаш да ме убиеш за това!
-Дава смисъл на живота ти! –Изхриптя в мига, в който лицето й се оказа срещу неговото.- Шибан смисъл на шибаното ти съществуване! Това искам!
Виковете потрепериха в тъмнината и застинаха някъде дълбоко в размътеното съзнание на Регулус. Няколко секунди кънтяха отново и отново, докато не съумя да ги осъзнае напълно. Когато с горчивина откри истината в тях, нещо в душата му се пречупи и ръката отпусна плавно хватката си около китката й.
Права е. Всичко, което правех дотук беше грешно. Пасивно и грешно. Дори не вземах участие в грешките си. За толкова години не се научих да го правя. Сега, когато осъзнавам точно колко съм се лъгал, сякаш все още не съм способен да направя крачката си сам. Налага се тя да ме предизвиква, да ме приканва…
Защото ме е страх… Защото винаги ме е било страх…
От какво?
От неодобрението? Години наред не ми пукаше за мнението на толкова много хора.
От провала? Дотук не съм направил нищо от това, за което някога съм мечтал.
От смъртта? Толкова години избягвах живота…
Страх. От. Живота.
Триша прикри отново устата си и, треперейки неудържимо, стисна ръката му и се притисна към него.
-Не исках… да… -Задави се в сълзите си и не успя да довърши.
-Не, права си. –Прошепна Регулус и я притисна с една ръка към себе си, а с другата погали главата й.- Аз трябва да ти се извиня за поведението си. Бях слаб толкова дълго време. –Регулус се отдръпна леко от нея, така че очите им се срещнаха и той се усмихна, подсушавайки сълзите й.- В моя живот няма нищо по-важно от теб. Страхувам се, е няма да се върна и ще те загубя завинаги.
-Това, което имаме ние, не може да бъде разрушено от нещо толкова незначително като смъртта. –Прошепна Триша и очите й отново се напълниха със сълзи.- И, каквото и да се случи, няма да ме загубиш никога.
Нещо, което не може да се промени.
Толкова просто.
Регулус се наведе и впи устни в нейните в бавна и опияняваща целувка. Треперенето й секна за миг, а после ръката обви врата му и се заигра с косъмчетата на тила.
Това беше. Всичко, за което бяха мечтали, всичко, което бяха готови да жертват в името на смисъла.
Едва в онзи кратък миг Регулус осъзна че бе спечелил от живота много повече, отколкото някога бе имал дързостта да копнее. Имаше неща, които можеше да жертва за онова, в което вярваше, притежаваше и нещо, което никога нямаше да изгуби.
Притежаваше го завинаги. Другото нямаше значение.
Още на другата сутрин той щеше да повика Крийчър и да напусне постройката, в която преди време бяха открили покой и уют. Без сълзи, с тъжна усмивка, но без сълзи. Нямаха за какво да съжаляват. Бяха получили всичко от живота, което някога можеха да пожелаят.
А кадифено-ониксовият небосвод щеше да погълне следващия ден отново. Звездите щяха да изгреят в безграничната си меланхолия и да осветят една усмивка и един последен дъх. И, въпреки смъртта, луната щеше да изгрее отново в пепелта на нощта. Кръгла, призрачна, алена… но отново там, отгоре.
Защото имаше неща, които нищо не можеше да промени. Нито човекът, нито светът, нито животът, нито смъртта… Неща, също както звездното небе отгоре.

Но промениха… света.

Глава 3

La lettera Scarlatta

15 август, 1977
Светлините заиграха вяло по стената, когато първите слънчеви лъчи преоткриха деня през процепите на дантелените пердета. Всичко в стаята сякаш си пое за първи път въздух от настъпването на нощта и се раздвижи в желанието си да е живо отново.
Стените отекнаха с нечия въздишка, а после отново се отдадоха на мнимата меланхолия, която летните горещини подхранваха в самите й жили. Миг по-късно дори самото присъствие в стаята замря в очакване на нещо.
Една фигура прокара бавно ръка по повърхността на леглото и се изправи с израза на същество, което бе твърде далеч от сутрешната летаргия. С напрегнати жили и отсечени движения, силуетът се изправи и се зае с преобличането си, сякаш бе очаквал този миг с векове.
Скарлет инстинктивно почувства липсата му, въпреки че през цялата нощ бе била обърната на другата страна без и да допира по никакъв начин тялото му. Сякаш самите завивки секнаха съня й и нежно нашепнаха в ушите й, че нещо не е наред.
Търкайки очите си в просъница, момичето се изправи на лакти и мълчаливо се загледа във фигурата на съпруга си. Рудолфус почувства погледа й, но не отвърна по никакъв начин, просто продължи със заниманието си, докато не се озова напълно облечен и готов за излизане. Едва тогава се обърна към нея и се загледа с някаква безизразност в очите й.
-Отивам в Министерството. –Промълви информативно.- Не мога да продължавам да стоя тук по цял ден и да правя… абсолютно нищо.
-Не съм те питала. –Поклати глава спокойно Скарлет в отговор на хладната нотка в гласа му.
-Не си.
Очите на Рудолфус се присвиха за миг срещу нейните, а после се отпуснаха отново. Той взе нещата си и излезе от стаята.
Скарлет остана така, сякаш нищо не се бе случило. Умората я поваляше все по-често в последни дни. Лестранж, чувствайки инстинктивно отслабването й, се бе отдръпнал от нея.
След загубата на Сиан в характера на Рудолфус бяха произтекли множество промени. Постепенно сърцето му бе закоравяло, а съзнанието се бе запълнило единствено с тежки и сериозни мисли. Следите от мекушавия и лекомислен Рудолфус бавно бяха започнали да изчезват под натиска на онова усещане за несигурност, което го тласкаше към желанието да „порасне”.
Лабилността в света на Лестранж започваше и свършваше със страха му от това, което можеше да се случи, ако се привържеше към дадено човешко същество. Едно неосъзнато недоверие към хората, което бе търсело път към съзнанието му толкова дълго време, че сега бе немислимо да го разбере, камо ли да се опита да спре саморазрушението, което предизвикваше в съществото му.
Бе изгубил Бела, човекът, за когото смяташе че би дал всичко, което притежаваше на този свят… но не го бе направил. Сега тя бе толкова далеч, че не можеше ясно да си спомни чертите й, но още чувстваше тъпата болка всеки път, когато си спомнеше за онова същество, което бе тачил тъй силно толкова голяма част от живота си.
Бе изгубил Луциус. След делото, след проблемите в семейство Малфой, след смъртта на Ерин и преди предстоящия годеж с Нарциса, нещо между двамата с Рудолфус се бе прокъсало. Виждаха се рядко, срещите им бяха лишени от по-дълбоки емоции и самият Лестранж се чувстваше като натрапник в някой свой минал живот. Защото на Луциус му се бе наложило да порасне – вече нямаше време за тези дълги, безсмислени разговори, които така разтоварваха съзнанието на Рудолфус.
Бе изгубил и Сиан. Но това бе друга загуба, първата, която съумя да го промени истински. Не само да нарани обвивката, но и да достигне до сърцевината на характера му. Загубата, която бе изменила всичко.
Наложил си да порасне, Рудолфус, привично на всяко дете, бе намерил най-първичното решение за най-правилно. Проблемът беше такъв, само докато позволяваше да е част от света му. Или поне в това вярваше сляпо младият Лестранж.
Слабостта на Скарлет го отблъскваше, нараняваше го, понякога дори го отвращаваше. Мисълта да загуби още един скъп на себе си човек, го убиваше. Затова и целенасочено се опитваше да избягва „проблема”, заемайки се с неща, които да разконцентрират вниманието му от него.
А в мръсен и голям град като Лондон имаше много неща, които можеха да привлекат вниманието на млад и богат благородник.
Мястото на Скарлет в цялата тази каша бе тихо и леко-пасивно. Забелязвайки реакциите на съпруга си на определени провокации, тя се бе отказала да се бори отново с него. Веднъж го бе спасила, сега, когато тя имаше нужда от подкрепа и разбиране, срещаше само хладнина и безразличие.
И Скарлет се отказа от борбата за Рудолфус завинаги. Бе се борила за него толкова дълго време, бе му доказвала предаността си, бе правила всичко за него… Сега вече нямаше сили да го прави отново.
По този начин бяха стигнали до този момент, в който се стремяха да избягват компанията на другия.
Той е просто дете, на което се случи прекалено-много, нормално е да се страхува за себе си сега, след като изгуби толкова много.
Но, колкото и да се опитваше, Скарлет не можеше да притъпи болката, която рикошираше в душата й отново и отново, когато се случеше нещо подобно. Въпреки клетвите си, въпреки проницателността върху ситуацията във всеки един момент, въпреки онова гласче, което й нашепваше колко грешно бе всичко това, те бяха преминали през прекалено много неща, за да останат безразлични един към друг. Клетвата да не се привързва към Рудолфус се бе оказала невъзможна.
Привързване. Като задължение, н някакво себеродно чувство. Не по инстинкт. И нищо общо с усещанията, които можеха да променят безпристрастния поглед върху него.
Привързване към някой, с който смятах че ще деля пътя си дълго.
…някога смятах.
Краката се плъзнаха по чаршафа и Скарлет се изправи неуверено. След Сиан се чувстваше малко по-добре физически, въпреки че умората все още кънтеше във всяка част от тялото й. Кошмари пречеха на съня й, а болката по изгубеното удължаваше дните. А Рудолфус не се опитваше по никакъв начин да й помогне.
Навлече халата върху нощницата от някаква странна куртоазия, която той предизвикваше с присъствието си. После се насочи с бавни и неуверени стъпки надолу.
Когато погледът й падна на едрата фигура на Лестранж, застанала точно пред иконома, Скарлет присви очите си. В цялостното му присъствие имаше нещо, което караше съществото й да се бунтува срещу близостта му. Но бе прекалено-силен характер, за да се огъне пред подобно слабо усещане.
-Госпожо! –Кимна й икономът, което накара Рудолфус да обърне глава към нея.
Скарлет кимна леко и погледна съпруга си въпросително.
Какво толкова интересно откри в мен този път?
Но предположенията й бързо се изпариха, защото Рудолфус игнорира присъствието й и отново се обърна към слугата, видимо-изнервен че бе прекъснала с появата си разговора им.
О-о-о, така ли стана?
Скарлет се врътна на пети и се запъти към кухнята за чаша кафе, но на втората крачка се спря. От рязкото завъртане главата й се бе замаяла и усещаше глуха болка някъде вътре в черепа си. Застина за миг, в опит да притъпи усещането, но не съумя, напротив, то градира неимоверно и, губейки частично зрението си, Скарлет се оказа неспособна да се задържи на краката си и се стовари на земята.
Двамата мъже се обърнаха към нея. Едуард се спусна да й помага, а зениците на Рудолфус първо се смалиха от страх, а после се върнаха в предишното си положение с отвращение. Той постоя няколко секунди, вгледан в това как нисичкият иконом, загубил ума и дума от ужас, се опитваше да помогне на господарката си; а после взе мантията от креслото и напусна къщата.
Половин час по-късно Скарлет, със слаба усмивка, се опитваше да увери Едуард, че всичко е наред. Спокойствието и самотата, за които бленуваше точно в онзи момент, бяха точно толкова далечни, колкото разочарованието, предизвикано от реакцията на Рудолфус.
Нещо… нормално. Едва ли трябва да очаквам нещо повече от това…
Как искам да се върна у дома…
Но не бива да бягам. Прекалено-отдавна направих избора си, прекалено-отдавна, за да се откажа от него. Каквото и да стане, каквото и да се случи… Аз дадох клетва пред себе си и пред Бога, че няма да се огъна, че няма да мразя и няма да се отрека от Рудолфус… Дори да ме ненавижда, дори да ме наранява, дори да ме изостави…
Дори да ме убие…



Когато Рудолфус се прибра у дома вечерта, той бе видимо спокоен и удовлетворен от изминалия ден. Отдавайки се на моментните емоции, се насочи направо към съпругата си, която, с книга в ръка, се бе разположила върху дивана.
Скарлет дочете пасажа, който бе започнала, и вдигна въпросителен поглед към стоящата пред нея фигура.
Какво си направил, Руди?
-Имам го. –Ухили се срещу нея Лестранж.
-Кое имаш?
-Поста в Министерството.
Скарлет замлъкна за миг. Явно страховете й се бяха оказали безпочвени – Рудолфус не бе толкова смел, че да се забърка в някаква опасност.
Не и без Луциус зад гърба си…
Докато той има прекалено-много неща на главата си и няма как да общува с Руди… дотогава няма за какво да се притеснявам…
Ами после?
Толкова е глупав и наивен. Ще хукне веднага след Луциус и тогава… тогава ще го убият…
Мерлин, трябва да говоря с Малфой!
Всички тези мисли минаха за части от секундата през съзнанието й и Скарлет отново фокусира умопомрачената усмивка на съпруга си. Устните й се разтвориха и промълвиха бавно:
-Радвам се за теб!
Рудолфус остана няколко секунди, загледан подозрително в съпругата си, чудейки се дали да възприема думите й като радост или като пренебрежение. Реши да смени темата, за да не му се налага да реагира върху тях:
-Сватбата е насрочена за девети септември. –Промълви безстрастно.
-Чия сватба, Рудолфус? –Промълви, сякаш за да му напомни, че нещата, които вълнуваха по цял ден съзнанието му, бяха толкова далечни за нейното.
-На Луциус и Нарциса, естествено.
Зениците на Скарлет се разшириха. Тя бързо овладя емоциите си и попита бавно:
-Да не би да си се видял с него в Министерството?
-Не. –Поклати глава Лестранж и Скарлет си отдъхна мислено.- Видях поканата в пощата, явно отдавна не сме проверявали какво се е събрало в соварника.
После извади от мантията си няколко десетки писма и, поставяйки ги на масата, затърси въпросното. В първия момент Скарлет не прояви интерес към пощата, но секунди по-късно нещо привлече вниманието й. Едно от писмата бе по-измачкано и изглеждаше, сякаш е преминало през множество изпитания.
Без да изпуска вглъбения в търсенето си Рудолфус, тя придърпа бавно листа и го скри близо до гърдите си.
Едно хубаво нещо в пренебрежението му. Няма да има интереса да достигне толкова навътре под дрехите ми. Или поне не е имал смелостта напоследък.
При тази мисъл Скарлет се усмихна импулсивно, но после мислите й отново помръкнаха.
Ако е това, което си мисля… Никой не трябва да чете това писмо… Никой, дори аз.
Едва тогава Рудолфус съумя да открие въпросната покана и я подаде на съпругата си. Скарлет я прокара през пръстите си, но не се взря по-дълбоко в нея.
-Руди… -Промълви бавно и вдигна поглед от картичката.- Ами Реджина?
Лестранж малко се зашемети от този въпрос, но после се освести и отвърна спокойно:
-Доколкото съм говорил с Луциус по темата, май двамата са решили да не правят повече глупости. –Отвърна й бавно.- Колкото до самата Реджина – не успях да се свържа по никакъв начин с нея. Разбрах че била наела някакъв апартамент близо до центъра на Лондон, но нямам точен адрес. Защо питаш?
Заради пръстена. Защото върнах пръстена на Луциус.
Крои нещо. Не би се отказал толкова лесно от нещо, на което държи.
Тази сватба няма да я бъде.
-Обикновена асоциация. –Отвърна бавно.- Прекалено малко чувам от теб за приятелите ти от училище.
-И аз чувам прекалено малко за твоите. –Заяде се детински Рудолфус, а Скарлет само сви рамене.
-Не знам за кого говориш.
-Лупин. –Изръмжа Рудолфус.
-Ремус ли? –Изуми се Скарлет.- От него ли ревнуваш? Не съм го чувала от много време, а и няма как. Забравяш, че ми е забранено да излизам от имението.
Лестранж потрепери от гняв при този внезапен удар под кръста. Когато се бяха отчуждили един от друг, Рудолфус бе решил, че трябва да има нещо, което да попречи на своенравната му съпруга да действа зад гърба му, докато самият той не бе у дома. А ревността отваряше само още една незараснала рана върху егото му.
-Може би, защото не искам да родиш второ мъртво копеле от някой мой близък приятел!
Какво?
Загубил е ума си. Как може да го каже, как може дори да си помисли че…
-Сиан не беше мъртвороден. –Поклати глава Скарлет, а очите й се разшириха и се напълниха със сълзи.- Не беше. Синът ми не беше мъртвороден… Може да е бил копеле, може да е бил син на Луциус… но не беше мъртвороден…
Рудолфус се стресна и за миг съществото му се прочисти от гнева. Името на мъртвия му син отрезви съзнанието му и той осъзна какво беше казал току-що. Пресегна се към рамото на съпругата си, но Скарлет, все още клатейки глава, се отдръпна.
-Си, не исках да кажа това… знаеш, че не исках… -Заекна Рудолфус и зениците му се разшириха от ужас.
-Махни се от мен! –Изстена Скарлет и се разтрепери.- Махни се от мен! –Изкрещя и, изправяйки се, се затича колкото й сила позволяваше към вратата. Рудолфус хукна след нея и успя да я догони, едва когато вече бяха в градината. Обхвана я здраво с ръцете си и я притисна силно към себе си. Скарлет, с обляно в сълзи лице, продължи да се бори и да го моли да я пусне, но той не го направи. Зае се да целува всяка част от лицето й, да й се извинява, да я моли да му прости.
Постепенно се кротна в обятията му и Рудолфус се възползва от случая, вдигайки я на ръце. Понесе я обратно към къщата и спря едва в спалнята, оставяйки я на леглото. Скарлет се сви на кравай и се разтрепери, шептейки:
-Махни се… моля те… просто изчезни…
Рудолфус се опита да погали рамото й, но тя се изви и изстена беззащитно под допира му. Обхванат от пристъп на гузна съвест, постоя още няколко секунди, молейки се мислено да му прости. Когато осъзна, че присъствието му само я разстройваше още повече, Лестранж се почувства безсилен и излезе със сведена глава от стаята.
Впил поглед в пода, бившият слидеринец слезе по стълбата и нямаше как да не забележи писмото, което бе изпаднало от Скарлет, докато я бе гонил. Наведе се и вдигна плика, оглеждайки го, сякаш търсейки нещо, което можеше да отвлече вниманието му от ужасните думи, които бе изрекъл преди минути. И го откри. На писмото нямаше получател. Нямаше нищо, което можеше да даде покаже откъде идваше този странен къс хартия.
Рудолфус разкъса с треперещи пръсти плика и извади съдържанието му. Върху листа беше изписана само една голяма, алена буква.
„П”…

17 август, 1977
Някой почука кротко на вратата и тропотът се разля меланхолично в осветената от хиляди лъчи спалня. Заглъхнало като господарката си, помещението по някакъв начин бе замръзнало и светлините, които се размиваха по стените му, сякаш го караха да изглежда още по-неподвижно и бездиханно.
-Влез. –Викна Скарлет с умерен тон, колкото човекът от другата страна да чуе поканата й. Не вярваше че това посещение можеше да я изненада с нещо, тъй като, откакто бе произтекла кавгата им с Рудолфус, само Едуард бе прекрачвал прага на спалнята и то, за да й донесе нещо топло за ядене.
Но остана изненадана.
След като вратата се люшна с пронизително изскърцване, светлината обля силует, който не принадлежеше на иконома. Не принадлежеше и на Рудолфус.
Не кой да е, а самият Луциус Малфой в целия си разкош. Благородникът, чистокръвният, отличникът на „Хогуартс”, префектът на Слидерин, капитанът на куидичния отбор, любимецът на министъра и наследникът на името, парите, властта и кръвта на фамилията Малфой…
Не… Един друг Луциус.
Убиецът, затворникът, премазаният любимец на цяло едно общество благородници…
Този Луциус Малфой.
Скарлет кимна леко към бледата фигура на младежа и той се приближи с бавни крачки до масата, до която се беше изправила. Ясносините й очи се взряха дълбоко в сивите на Малфой и издържаха дълго погледа му. Едва след това устните й се разтвориха и тя промълви бавно и с някакъв мечтателен и тъжен тон:
-Колко време мина…
Луциус не показа с нищо, че е чул думите й. Очите му прецениха фигурата й, облечена в дългата и пристегната домашна рокля, която бе толкова досадно характерна за всяка женена благородница. Косите й, сплетени на дълга плитка, блестяха в самите си жили на слънчевата светлина, процеждаща се през дантелените пердета. Очите й светеха в светлосинята си искреност, а устните се бяха извили в слаба усмивка, която несъмнено мълчанието му предизвикваше на лицето й.
-Не съм дошъл за празни приказки. –Отсече хладно и ниско.
-Нима? –Повдигна саркастично вежда Скарлет.- Защото и аз имам да ти казвам някои неща. Страхувам се, че, в крайна сметка и двамата искаме да обсъдим един и същ… проблем…
-Какво лошо има в това?
-Че имаме прекалено малко общи теми на разговор. –Отвърна дръзко на хладнината в гласа му.- Това може да доведе до сблъсък на интереси.
Луциус се взря още по-дълбоко в очите й, без това внимание да дава и най-малък отклик върху лицето му. После се усмихна небрежно и сви рамене:
-Тогава да говорим по същество. –Понечи да продължи, но Скарлет отсече рязко.
-Без Рудолфус! Троши си главата, остави да ти промие мозъка, ако щеш се убий, но не го забърквай във всичко това! Рудолфус не е способен да играе игричките, които Той разиграва! Затова, в името на приятелството ви, не го погубвай!
Луциус се усмихна отново на този порой от думи. Леко, едва-едва, сякаш не го правеше от удоволствие, напротив, сякаш някой го насилваше да изкриви лицето си.
-Не зависи от мен и не зависи от него. Придаваш прекалено голяма важност на пионките!
-Но ти не си такава! –Изсъска в лицето му, а очите й се присвиха.- Можеш да излъжеш всекиго, че действаш така, както ти кажат, но не и мен! Искаш да те подценяват, за да имаш някакъв контрол над положението! Кроиш нещо, играеш. И, въпреки че знаеш колко слаб противник е Рудолфус, искаш и него да забъркаш! Защо?
-Не искам нищо от това, което имам! Разбираш ли? –Процеди озлобено, а ноздрите му потръпнаха.- Не искам! Не е по моя воля! Лордът го иска!
-Но ти имаш избор.
-Не, нямам! Ти го имаш! Защото не си убила един от подчинените му под носа му!
След тези думи и двамата замлъкнаха. Взряна право в очите му и дишайки тежко от гняв, Скарлет сякаш още чуваше думите му да пъплят по стените и отново да се връщат в ек в съзнанието й.
-Съпругът. Ми. Няма. Да. Се. Присъедини. Към. Волдемор! –Изсъска насечено тя.
-Съпругът ти ще направи това, което е нужно, за да запази живота си! Същото, което ще направя и аз! –Процеди Луциус.- И знаеш ли какво, Скарлет? Докато аз, макар и убиец, не го искам, той го бленува. Мечтае за това, откакто го помня. Мечтае да бъде убиец!
-През трупа ми!
-Ако се наложи, и през тези на много други! Защото го иска! А теб дори и не желае да те вижда!
Какво?
-Какви ги блещиш, да те вземат дяволите? –Изсъска гневно срещу натрапника в живота си.
-Истини. Само истини, Скарлет. –Промълви бавно и ръката му се плъзна в джоба на мантията.- При последната ни среща ти ми върна нещо, което бях изгубил. Сега аз ще направя същото за теб.
Листа потрепна в ръцете му и, подгонен от течението се изви в пространството и падна под ужасения й поглед на земята. На него имаше само една-единствена буква:
„П”.
-Прелюбодейка. –Изсъска Луциус в лицето й, а после замлъкна за миг и довърши хладно.- Успя да ни заблудиш, Скарлет. Но, колкото и да я криеш, алената буква още свети на гърдите ти. Не го забравяй следващия път.
Беше застинала с премрежен поглед, впит право в кървавата буква върху листа. Луциус прокара нежно пръсти по бузата й, а после се обърна и излезе тихо от стаята. Скарлет не успя да помръдне.



Какво направи, Крисчън?... Защо точно… сега?

21 август, 1977
Скарлет прекара ръката си плавно по дръжката и вратата се люшна бездушно. Излезе в коридора и заслиза на бегом надолу по стълбата. Без да обръща внимание на иконома, се втурна навън.
Ръката й стисна неговата и го дръпна рязко, за да се обърне към нея.
Сякаш не ме познава.
Прав е. Не ме. Но няма право да се държи така, сякаш съм го предала.
Очите на Скарлет просветнаха срещу неговите и тя рече, наблягайки на всяка една своя дума:
-Съвестта ми пред теб е чиста, Рудолфус. Кълняла съм се в теб и в семейството си! Друга клетва престъпих, за да ги опазя!
Въздухът се сгъсти помежду им и сякаш за един дълъг миг всичко се вкамени. Само гърдите на Скарлет се повдигаха неритмично под вълнението, обхванало съзнанието й. В следващия момент Рудолфус замахна и й удари силен шамар.
-Съвестта ти е чиста… чиста… -Повтори Лестранж бавно и я изгледа опустошително.- Чиста…
-Да, аз те излъгах, да, аз премълчах пред най-близките ми хора! Да, направих го! –Изсъска Скарлет срещу него.- Но и аз не знаех всичко за теб! Никога не съм го искала!
-Мерлин, Скарлет, ти си омъжена! –Почти не извика Лестранж.
-НЕ! Реших да изоставя всичко, за да подсигуря бъдещето на сестра си, за да не се наложи тя да бъде на мое място след година-две! Предадох само него! Не се опитвай да ме изкараш, все едно съм предала теб!
Рудолфус остана един дълъг миг, загледан в съпругата си, а после проговори бавно:
-Вричала си се на друг мъж, преди да дойдеш тук, Скарлет. Бракът ни е невалиден, защото ти имаш такъв пред Бога! –После замлъкна за миг и промълви с тон, пълен с презрение.- Искам да се върнеш там, откъдето дойде! Не искам да те виждам повече!
Колко много грешиш, Руди… Колко много грешиш!
Лестранж издърпа ръката си от нейната и продължи пътя си. Скарлет, която се разтресе от болка и гняв, не успя повече да овладее емоциите си и извика подире му:
-Да, аз съм се вричала на друг, да, когато се омъжих за теб не бях толкова чиста пред Бога! Да, родих болно дете, в чиито жили течеше кръвта на друг! Да! Всичко това е истина! Но не съм те излъгала нито веднъж! И не съм се вричала на Крисчън пред Бога!
Рудолфус се спря и се обърна към нея. Очите му обходиха лицето й и изпепелиха нейните. Устните му се разтвориха и Лестранж промълви ниско:
-Мислиш ли, че някой вече може да ти вярва? Мислиш ли, че бих ти повярвал, лъжкиньо?
-Не ме интересува дали ми вярваш, Рудолфус! –Извика срещу него, а очите й се напълниха със сълзи.- Вярвай на когото си искаш! Вярвай на него, вярвай на човека, когото никога не си виждал, не вярвай на мен! Но не смей да казваш, че съм те лъгала, защото не съм! Никога не съм те лъгала!
Рудолфус застина така, а после поклати глава и се усмихна.
-Ти май не обичаш да губиш, Скарлет!
-Аз се отказах от целия си живот, за да дойда тук и да се боря за твоя! –Процеди срещу него.- И, да, вричала съм се на Крисчън, но не и пред бога! Ако го бях направила, мислиш ли че щях да мога да се омъжа за теб?
Чувайки и осъзнавайки тези думи, Рудолфус застина на мястото си и се замисли дълбоко над тях. Действително, ако Скарлет беше сключила църковен брак, нямаше да има възможността да се венчае отново, не и в магьосническия свят, не и докато съпругът й бе жив. Бе абсурдно дори да си го помисли.
И, въпреки това, имаше нещо противно, нещо в нея, което го отвращаваше. Откакто бе отворил писмото и го бе разшифровал, Скарлет бе престанала да изглежда толкова чиста и невинна пред всички тях, останалите. Наивно бе вярвал, че животът й бе започнал със стъпването на английска земя. Глупаво, досадно, наивно…
Рудолфус прехапа устна и си спомни разговора, който бяха водили дни, след като се бяха венчали.
„Какво остави в Америка?”
„Моля? Не разбрах въпроса ти.”
„Какво остави в Америка?”
„Нищо, Рудолфус, нищо.”
„Странен отговор.”
„Когато ти се наложи да изоставиш всичко, което обичаш, тогава правиш всичко възможно, за да изтриеш спомените от съзнанието си. Затова казвам, че не съм оставила нищо.”
„А защо дойде? Можеше да откажеш, да избягаш.”
„Защото това ми беше съдбата – да дойда тук и да ви разделя. Предполагам че просто така е трябвало да стане.”
„А кой остави зад гърба си?”
„Никой, никога не бих признала такова нещо. Ти какво остави зад гърба си?”
Думите го прорязаха рязко и се почувства толкова слаб и безпомощен пред нея. Бе го лъгала толкова много време. Самият факт, че бе премълчала толкова много неща, беше ужасно, подло, низко дори. А той не бе имал силата да наблегне на миналото й, дори в началото не бе имал.
Отвращението, което изпита към собствената си слабост, засили гнева, който предизвикваше жената, гледаща го предизвикателно право в очите.
„Независимо от всичко… Независимо от това, че не се е венчала, тя се е врекла на въпросния, сама го каза. Трябваше да ми го каже много по-рано!”
„Виж, Скарлет, не смятам да се карам с теб. Пази си тайните колкото си искаш. Просто ще се прибера, не се чувствай задължена към мен по никакъв начин.”
Собствените му думи прокънтяха в съзнанието му и контрираха предишното твърдение. И, въпреки това, Рудолфус съумя да ги игнорира, доколкото това бе възможно, и изсъска бавно срещу съпругата си:
-Трябваше да ми кажеш, Си, просто трябваше да ми кажеш всичките тези неща. Не да поддържаш мнението, което имах за теб, не да ме лъжеш на дребно!
„Ти никога не си мислил че ме познаваш, нали? Смяташе че познаваш това от мен, което видя в последния месец? Ако е така, значи сме непознати.”
„СПРИ!” изкрещя в съзнанието си Рудолфус срещу думите, които върнаха спомените обратно пред очите му.
-Какво искаш да ти кажа, Руди? –Прошепна Скарлет, свеждайки леко глава.- Искаш да ти кажа за Крис ли? Искаш ли наистина? Ти желаеше заместителка на Белатрикс, ти не искаше мен тогава, не искаш мен сега! Затова и играх ролята, която сам ми избра.
-Искам истината. –Отсече Лестранж глухо.- Искам веднъж-завинаги да ми кажеш истината!
Скарлет вдигна погледа си към него и потърси в очите удостоверение за думите му. Когато откри увереността, която толкова време му бе липсвала, тя кимна бавно и започна:
-Крисчън Уерфийлд. Това е името му. Запознах се с него в училище, когато бях в четвърти курс. Той бе в седми. И се влюбих. Не го казах на никого, защото Крис не беше чистокръвен и това щеше да доведе до много проблеми за семейството ми. Родителите ми щяха да се раздвоят между желанието да не пречат на щастието ми и необходимостта да опазят кръвта ни. Затова си замълчах и не казах нищо години наред. –Тук Скарлет замлъкна за миг, а после довърши бавно, сякаш не искаше да си спомня всички тези неща, но й се налагаше. Рудолфус стоеше все така безмълвен.- Но нещата се промениха, а с промяната в съзнанието ми се появи разрушителната идея, че не мога да съществувам без него. Затова му се врекох завинаги и му се заклех, че някога, дори и след години, ще се омъжа за него. Обещах му да го обичам вечно. –Преглътна болезнено и продължи още по-тихо.- Няколко месеца по-късно инвестициите на баща ми се провалиха с гръм и трясък и на семейството ми останаха само дългове. И тогава баща ти се свърза с моя и сватбата ни беше уредена. Премълчах всичко за Крисчън, не им казах, защото не бях готова да оставя семейството си на произвола на съдбата, за да следвам сърцето си. На Крис не казах нищо. Просто заминах за Англия и оттогава не съм чувала нищо за него. Освен това. –Повдигна писмото и го показа на Рудолфус.- Неговото отмъщение за това, че го предадох. И аз съм грешна пред него, има правото да ме нагрубява така, да руши това, което градих тук около твоя живот, Рудолфус. Но никога, нито сега, нито когато и да е било, не съм предавала нито теб, нито семейството си. Нямаш право да ме обвиняваш в това!
Скарлет хвърли писмото помежду им и остана един дълъг миг загледана в очите на съпруга си. После се обърна и изчезна от полезрението му.
Това беше преломния момент в отношенията между тях двамата. След онзи ден Скарлет повече никога не направи крачка към съпруга си, повече никога не се опита да се сдобри с него или да го приласкае. Рудолфус щеше да се опитва да изглади отношенията си с нея, но, осъзнавайки че тя бе спряла да се бори за тях, и сам щеше да се откаже.

9 септември 1978
-Къде ми са официалните обувки?
-В долния край на гардероба, там, където им е мястото.
Рудолфус извади обувките си и вдигна недоволен поглед към Скарлет.
-Не ги оставих там последния път!
-Да, остави ги до дивана в хола. –Кимна му тя хладно.- Там, където не им е мястото.
-Мястото на моите неща в моята къща решавам къде е аз и само аз! –Присви очите си срещу нея.
-Едно не разбрах в цялата история… -Промърмори Скарлет, обръщайки се отново към огледалото на тоалетката.- Какво правя аз в твоята къща?
Рудолфус напрегна слуха си, за да чуе думите й. Ноздрите му потрепнаха, а ръката се сви импулсивно в юмрук:
-Ми прав ти път тогава! –Разгневи се невъздържано.- Много си ми притрябвала.
Точно там е проблема, Руди… Вече не съм ти нужна. Лошото е, че сега се нуждаеш от нещо друго, а това друго е прекалено далечно от теб.
Само не се убивай!
Скарлет не показа с нищо тези си мисли. Надяна и втората си обеца и, напълно напълно-облечена и спретната, се изправи. Русата й коса бе вдигната високо с мънички, блестящи на светлината фиби. Дългата тъмносиня рокля бе притиснала болезнено торса й в корсета си. И, въпреки липсата на въздух, която предизвикваше в дробовете й, на лицето й не потрепваше нито едно мускулче.
Импулсивно парира желанието да помогне на съпруга си, който все още се бореше отчаяно с официалната си мантия. Затова взе малката чантичка от тоалетката и се запъти надолу с идеята да глътне малко въздух, преди да тръгнат за имението Малфой. Точно на стълбата, обаче, дробовете й се свиха и погледа й се замъгли от липсата на кислород. Неподвластна да управлява тялото си, Скарлет опря ръце на стената и се приплъзна, докато не се строполи почти безжизнена на стълбите.
Точно в този момент отнякъде се появи Едуард и, притеснен до краен предел, разхлаби корсета и й помогна да излезе навън и да се разположи на една от пейките пред дома им.
-Добре ли сте, госпожо? –Притесни се икономът и започна да кърши ръце пред нея.- Ако желаете да повикам господаря… или да ви донеса чаша вода…
Скарлет вдигна бавно ръката си и махна леко с нея.
-Няма нужда, Еди. –Промълви с грапав глас.- Вече съм добре.
Слугата продължи да се опитва да й помогне по някакъв начин, докато Скарлет съвсем категорично не му каза да я остави. Едва тогава погледът й се спусна в далечината и замръзна някъде из хоризонта.
Десетина минути по-късно Рудолфус излезе от къщата и, оправяйки реверите на мантията си, се запъти към нея.
-Какво има? –Попита, отбелязвайки че тя не се изправи готова да тръгне.
-Корсета. –Промълви ниско и се обърна, оголвайки гърба си.- Оправи го.
Рудолфус клекна до пейката и пристегна връзките безмълвно. После се изправи и й подаде ръка. Поемайки я, двамата изчезнаха със силен пукот.



В имението Малфой цареше оживление, което старата просторна къща не беше виждала от десетилетия.
Рудолфус набързо намери причина да остави съпругата си сама. Самата Скарлет скри лицето си от гостите, които потенциално можеха да обезпокоят самотата си и излезе сама в градината.
Заради хладнината, която пазеха стените на къщата сякаш още от миналата зима, почти нямаше човек, който да очаква събитието под последните жарки лъчи. Освен слугите, които пренасяха цветя или лъскаха до блясък олтара, в градината нямаше никого. Това позволи на Скарлет да се отпусне и да се разходи из алеите й, пилейки времето, което куртоазията бе погубила с ранното им пристигане.
Половин час по-късно тя се спря отново пред входа на къщата и се загледа в един от прозорците на третия етаж. Нарциса, обградена от две момичета, които Скарлет не можеше да разпознае в далечината, се приготвяше за предстоящото събитие.
Очите на Лестранж се спуснаха към същата стая в другия край на къщата. През прозореца не се виждаше никой.
Къде си, Луциус?
Скарлет постоя няколко секунди, загледана във въпросната стая. Когато се увери, че там нямаше никого, в съзнанието й се изясни едно познато и силно чувство за безпокойство. В началото реши да не предприема никакви действия, имаше поне хиляда разумни причини Луциус да не се намира там, където трябваше да е точно в този момент. В последствие, обаче, реши че не е правилно да стои настрана и да си мълчи. Затова се запъти към вратата на къщата и влезе в балната зала.
През глъчката и множеството Скарлет вяло се поинтересува от атмосферата, която обграждаше широкото помещение. Десетките гости бяха завладели така залата, че сякаш не достигаше въздух за всеки. И, пренебрегвайки бунта на тялото си, тя се спусна в тълпата.
Докато търсеше съпруга си, Лестранж бе често спирана и поздравявана от различни представители на висшите прослойки във Великобритания. Това я забави значително и обтегна нервната й система до предели, които само пълното самообладание можеше да опази. Качество, което притежаваше.
Когато откри Рудолфус и достигна до него, Скарлет кимна уважително към тези, с които бе разговарял допреди секунда и, под лукавите им усмивки, постави лицето си на сгъвката на шията му, сякаш за да го целуне. Но не го направи.
-Луциус го няма.
Рудолфус за миг се панира от този ход, но бързо върна самообладанието си. Обърна се към събеседниците си и кимна, промълвявайки с усмивка:
-Господа, страхувам се че семейният дълг ме зове.
Остави ги да мислят каквото решат. Просто притисна Скарлет към себе си, поставяйки ръка на талията й, и двамата излязоха от залата.
В антрето на къщата цареше оживление, което, обаче, не бе тъй опасно за разговора им, както това в балната зала. Там имаше само закъснели слуги, които летяха в различни посоки, мъчейки се да привършат със задълженията си, преди някой от господарите да осъзнае забавянето им.
Рудолфус издърпа за лакътя Скарлет в един тъмен коридор и, когато останаха насаме, попита притеснено:
-Къде е?
-Не знам. –Отвърна му бързо.- Разхождах се навън и забелязах, че стаята е празна. Или поне тогава беше. Ти не трябваше ли да си там?
-Трябваше. –Кимна Рудолфус и отбеляза.- Но Естел ме уведоми, че Луциус се отказал от всичко това. Желаел малко спокойствие преди сватбата.
-Значи едно е ясно.
-Какво имаш в предвид?
-Луциус не е тук. И, ако всичко премине както той иска, няма и да се върне.
-Какво, Мерлин, имаш в предвид? –Не я разбра Рудолфус и ръката му се сви в юмрук от някаква неувереност, която липсата на Малфой предизвикваше толкова често в него.
Скарлет изгледа съпруга си и се замисли колко лекомислен беше в действителност. Може би не бе правилно да му казва тези неща, но Рудолфус имаше правото да знае. А и в момент като този бе глупаво да крие от него каквото и да е.
-Луциус иска да се ожени за Реджина.
-Моля?
-Да. В момента сигурно е в апартамента й.
Рудолфус разтресе глава и се загледа отново в очите на съпругата си. Когато тя не показа с нищо, че се шегува, той се сепна и промълви
-Какви ги говориш, по дяволите?
-Истини. –Усмихна се Скарлет горчиво на спомена, който изплува в съзнанието й.- Само истини.



След като Рудолфус провери с очите си цялата къща за Луциус, той за първи път действително повярва на съпругата си. Зениците му се разшириха, а ръцете му затрепериха от чувството за безпомощност.
-Какво ще правим сега? –Попита я толкова бързо, че думите му се сляха.
-Нищо. Трябва да чакаме и да се надяваме, че ще има достатъчно време, преди да разберат. –Промълви бавно Скарлет.- Ако се осъзнаят, знаят къде да го търсят. А тогава Луциус ще си има много проблеми.
-Не е ли по-добре да отидем в апартамента?
-И какво ще му кажеш? –Сви вежди Скарлет.- Ще започнеш да го получаваш? Стига, Рудолфус, познаваме се достатъчно добре. Ако Луциус е наумил да прави нещо, ти не можеш да го спреш.
-Може би искам да му помогна! –Озъби се Лестранж предизвикателно.
-А замислял ли си се, че, може би, той не желае твоята помощ? –Присви очите си Скарлет.- Луциус е достатъчно голям, за да се оправя сам. И, ако се нуждаеше от теб, щеше да ти го каже. Затова за момента не трябва да правим нищо, само да стискаме палци че всичко ще се нареди така, както той се надява.
Рудолфус понечи да възрази, но не го направи. Искаше да отиде в апартамента, да каже на Луциус какво се случва, да го попита какво да направи. Но, докато Малфой беше далеч, друг авторитет имаше влияние над действията му и този авторитет бе именно Скарлет.
Лестранж обмисли отново думите й. Бе права – нямаше с какво да помогне на създалата се ситуация, а и приятелят му със сигурност знаеше с колко време разполага. Донякъде Рудолфус беше огорчен от факта, че Малфой не му бе казал нищо. Това го караше да се чувства несигурен и неуверен. И, въпреки това, дори и да станеше някакъв проблем, Скарлет щеше да излезе виновна за всичко. Това донякъде го успокои.
Самата тя, която бе наблюдавала реакциите на тези му мисли върху лицето му, лесно се досети от какво точно се плашеше съпругът й. Когато ставаше въпрос за нещо толкова сериозно, нещо, което щеше да промени нечий живот, Рудолфус предпочиташе да следва нечии точни указания, като по отработен и добре-познат план, отколкото да действа на собствена глава. Усещане, което самата Скарлет не познаваше в пасивността му спрямо всяко решение в света им, но пък можеше донякъде да характеризира, познавайки толкова дълбоко начина на мислене на бившия слидеринец.
Защото си като отворена книга, Руди. И, което е най-лошото, като отворена книга не само за мен…
-Не се тревожи. –Проговори, разчитайки мислите му.- Дори и да има някакъв проблем, Луциус не ни е дал никакви знаци – можехме въобще и да не научим, че го няма. А и, замисли се, ако искаше да знаем, щеше да ни каже. Остави нещата да се развиват и не се опитвай да се бъркаш в тях. Ако не защото аз ти го казвам, то защото явно че Луциус иска това.
Тези думи донякъде успокоиха Лестранж и той инстинктивно й кимна с глава. После пое ръката й и двамата се върнаха в балната зала, тъй като отсъствието им по-късно можеше да се сметне като подозрително.

Мина половин час, преди някой да се усети, че е време празненството да започне. Множеството в балната зала се раздвижи, развълнува се в трепетно очакване. Едва тогава лорд Малфой изпрати един младеж от прислугата си да уведоми сина му, че е вече време. Рудолфус прехапа устна и се усмихна нервно. Скарлет не реагира по никакъв начин. Присви очите си сякаш самото очакване я предизвикваше на дуел.
-Уважаеми гости. –Прокънтя магически-усиленият глас на Абрахас, който, застанал в самия център на помещението рамо до рамо с бъдещия си тъст, се усмихваше премерено.- Каня ви да заемете местата си в градината.
Тълпата се размърда, разшушука се, а после започна бавно да се изнизва към посоченото място. Някои от гостите минаваха покрай домакините, поздравяваха ги и продължаваха по пътя си. Рудолфус и Скарлет, осъзнавайки че вече почти всички бяха излезли, побързаха да се приближат до главите на двете фамилии.
-Отдавна не сме се виждали, Рудолфус. –Усмихна се Абрахас вяло.- Последният път, когато имахме честта да говорим, бе малко неудобен и неприятен за семейството. Извинявам се, ако по някакъв начин съм те обидил с отношението си.
Лестранж пое ръката му и отвърна нервно на усмивката му:
-Вината бе изцяло моя.
Скарлет, която набързо ги бе поздравила и се бе оттеглила малко по-встрани, се загледа настоятелно в гърба на съпруга си.
По-бързо!
Нервничкият Сигнъс, който чупеше ръце до съпругата си, изгледа малко несигурно Лестранж, но пое ръката му.
-Рудолфус. –Спря ги твърдият глас на лорд Малфой, когато двамата със Скарлет тръгнаха да излизат от залата. Обърнаха се и се върнаха обратно до двете семейства.- Ти от дълго време си най-близкият приятел на сина ми. Мисля че е редно да изчакате с прекрасната ти съпруга младоженците тук.
Лестранж склони глава малко рязко, за да се сметне за инстинктивна реакция, и промълви:
-За мен е чест.
Скарлет килна главата си настрани, но не понечи да благодари по някакъв начин. Присъствието й тук бе само от куртоазия и то благодарение на съпруга й. Затова и не се чувстваше длъжна да склони глава пред Абрахас.
Минута по-късно в помещението бяха останали скромна група роднини. Абрахас, Сигнъс и Рудолфус се бяха разположили в близост до една камина и отпиваха от отлежало малцово уиски. От другата страна, седнали на диваните около една тъмна букова маса, Естел и Дрюела коментираха разпалено предстоящото събитие, сякаш бяха първи приятелки. Скарлет, за която това лицемерие бе противно, но познаваща строгия благороднически етикет, се беше настанила малко по-встрани от тях двете и се вглеждаше задълбочено в скъпите пейзажи, които разнообразяваха стените. Докато някой не влетя в залата и не наруши спокойствието.
Младежът, когото Абрахас бе изпратил да повика младоженците, се приближи несигурно до господаря си и, с треперещ от притеснение глас, каза нещо на господаря си, което само той чу. Лицето на лорд Малфой се сгърчи неудържимо, после хладнината отново се разля по него и сякаш целият гняв се вля в очите му.
Абрахас каза нещо на прислужника си и той излетя от помещението.
Скарлет и Рудолфус се спогледаха и замръзнаха така.
-Луциус… -Прошепна Абрахас, а ноздрите му потрепнаха. Дрюела и Естел, виждайки тази реакция, скочиха на крака и се приближиха до мъжете. Скарлет се изправи по-бавно и с няколко стъпки също се присъедини към тях.
Последваха няколко секунди мълчание. Едва тогава Естел постави ръка на рамото на съпруга си и, поемайки инициативата да попита вместо останалите, промълви:
-Всичко наред ли е, Абрахас?
Мъжът обърна поглед към жена си, а после очите му измериха преценително всички в залата, сякаш за да се увери, че може да говори спокойно. Студените сиви очи застинаха най-дълго върху Скарлет, която, свела леко глава, издържа погледа му така, както бе издържала толкова пъти този на сина му. Едва тогава Абрахас отмести очи от нея и промълви бавно:
-Има малък проблем. –Направи кратка пауза и каза ниско.- Луциус не е в имението.
Сигнъс започна да пука нервно пръстите на ръцете си, Дрюела, от своя страна, потисна желанието да се разфучи, както бе свикнала. Присъствието на авторитет като Абрахас, с какъвто не бе свикнала у дома, я караше да се чувства неловко.Останалите не помръднаха.
-Поне знаем къде да го търсим. –Промълви Малфой, чувствайки напрежението върху себе си.
Точно тогава вратата се отвори и прислужникът отново се приближи към него, мълвейки нещо на ухото му.
-Добре. –Кимна Абрахас и се обърна към съпругата си.- Отивам сам. Забавянето ще бъде незначително.
Естел кимна и се запъти към градината, за да сложи край на клюките, които вече със сигурност вече бяха плъзнали сред гостите.
Колко добра дресировка! Браво, Малфой, ловните ти кучета неслучайно са най-добрите в околността.
Абрахас взе палтото си и също излезе. Лестранж и Блек останаха сами.
Точно преди Рудолфус да се опита да каже нещо, вратата се отвори отново и вътре, придържайки полите на дългата си рокля, влезе Нарциса с видимо-притеснено изражение.
-Мамо, татко… всичко наред ли е?
-Просто малко.. недоразумение. –Промълви Скарлет сухо, виждайки че двамата Блек бяха прекалено шокирани от създалата се ситуация, за да отговорят. Тя се приближи към Нарциса и, прегръщайки я през рамената, я изведе от залата.
-Скарлет. –Рече, когато останаха сами.- Ти ще ми кажеш истината. Какво се е случило? Защо всички бяха в залата, трябваше само баща ми да ме чака там.
Лестранж премисли набързо думите си и отвърна:
-Луциус е избягал. Вероятно е при Реджина.
Нарциса постоя още няколко секунди, загледана в бившата грифиндорка, а после, когато осъзна че нямаше да получи повече информация, сви рамене и промълви с тон, сякаш това бе последното, което бе очаквала:
-Е, в това няма нищо толкова странно. Все пак не си пада по нещата, които трябва да прави насилствено.
-Да, –Кимна Скарлет.- но имам чувството че е рано още за триумф, Нарциса. Не мисля, че Луциус изигра картите си добре.
Блек се загледа по-дълбоко в ясносините очи на Скарлет, а после се усмихна меко и промълви:
-Е, значи не остава нищо друго, освен да чакаме и да му стискаме палци.
Предполагам, че… да.


Призивът на слугата към останалите в къщата, затвърди мнението, още преди да беше решен напълно въпроса. Скарлет стисна ръката на съпруга си и, въпреки желанието му да остане, не му го позволи. Бе абсурдно да го остави между двамата.
Разположиха се на местата, които им бяха отредени още от самото начало на тържеството. Забелязвайки това, гостите се пооживиха и напрегнаха вниманието си към вратата на къщата, откъдето трябваше да се появи младоженецът, закъснял толкова мистериозно.
Скарлет също обърна глава натам, но не толкова от любопитство, колкото от нарастващото притеснение, което забавянето предизвикваше.
А може би… Все пак са успели да…
Вратата се отвори широко и мислите й рязко секнаха. Ръката стисна по-силно рамото на Рудолфус, а зениците се присвиха, взрени в далечината.

Опря се на стената и си наложи да си поеме дъх. Сякаш гръдният й кош се бе смалил неимоверно и, впивайки се до болка в дробовете й, не й позволяваше да диша нормално. Очите й се бяха присвили срещу болката и моментната слепота, а обонянието й се бе засилило до такава степен, че сякаш мириса на цветя и парфюм тровеше самото й съзнание. Пъплеше бавно нагоре и предизвикваше силното главоболие в предната дясна част на главата й.
Скарлет замижа срещу новата вълна горещина, която се плъзна по кожата й и я накара да изгуби трезвия си поглед над ситуацията. Жегата по плътта й замъгли съзнанието и в душата се загнезди едно непознато и неконтролируемо чувство за гняв и отвращение към всичко, което я обграждаше.
Включително и към него.
А като се замисля, Рудолфус, колко много направих за теб… и какво получих в замяна… ми се иска да те бях оставила да се убиеш, не да се боря за теб.
Скарлет вдигна кървавите си от болката и гнева очи и се загледа в съпруга си, който бе присвил вежди и очевидно слабо се интересуваше от това, което се случваше, и това, което бе прекъснало вечерта му.
-Какво има? –Попита я невъздържано, когато Скарлет, поставила усещанията си в ред, се изправи бавно, макар и продължавайки да се опира на стената.
-Не ми е добре. –Отвърна сухо, сякаш се притесняваше, че, ако се опита да каже по-дълго изречение, то гневът щеше да я повали фатално.- Трябва да си вървим.
-Е? –Сви рамене Рудолфус.- Знаеш къде е имението, прибери се. Аз мисля да остана още.
-Рудолфус… -Започна бавно и грапаво бившата грифиндорка.- Не съм добре, за да се магипортирам сама. Четири часа през нощта е. Моля те, нека се прибираме.
Последните й думи бяха прозвучали като всичко друго, но не и като молба. Подвластна на физическото неразположение, Скарлет все по-трудно контролираше емоциите си. В онзи момент една дума можеше да я накара да избухне, да се разплаче, да се разсмее дори. Чувствата си правеха шеги със съзнанието й и тя слабо осъзнаваше колко точно беше опасна ситуация като тази. Защото един жест на неразумния Рудолфус можеше да доведе до хиляди последствия, които, може би, щяха да изкупват с години по-късно.
-Използвай пудролиниите. –Промълви Лестранж.- Но аз оставам тук.
Доста неподходящ момент да бъдеш самостоятелен, Руди… доста неподходящ.
Скарлет направи една крачка напред и вдигна леко брадичката си. Очите й сякаш просветнаха в сумрака, когато ръката й се вдигна и свърши със силна плесница върху бузата му.
На Лестранж му трябваха няколко секунди, за да се опомни. Той стрелна съпругата си с гневен поглед и хвана китките й в мига, в който тя се опита пак да го удари. Скарлет се замята в ръцете му, а Рудолфус я дръпна така, че гърба й опря в гърдите му. Притисна ръка към устата, когато се опита да изкрещи нещо и я дръпна в една пуста и мрачна всекидневна.
Блъсна я вътре и затвори вратата след себе си, светвайки лампата. Скарлет се изправи леко и очите й заиграха в неконтролируемия гняв, който се плъзгаше по тялото й.
-Какво си мислиш че правиш, по дяволите? –Почти извика той.- Сред хора сме, Скарлет, забравяш ли? Ако имаш някакви проблеми с мен, ще ги оправяме у дома, не пред всички чистокръвни в страната!
-Рудолфус. –Изсъска Скарлет, правейки крачка към него.- Не ме интересуват „всичките чистокръвни в страната”! Зле ми е, не мога да се прибера сама! Да не си малоумен?
Лестранж издържа погледа й дълго. След като премисли думите си добре, отговори:
-Имаме проблеми, Скарлет, имаме проблеми помежду си. Но не е сега моментът да ги решаваме. Прибери се у дома, поспи малко и утре ще поговорим.
Скарлет се разтрепери от гняв, чиято причина сама не успя да открие в онзи момент. Факт, който я ядоса още повече.
Тя се наведе напред, все едно щеше да каже нещо. В следващия момент се наведе и се изплю в лицето му:
-ТОВА МИСЛЯ ЗА ТЕБ, РУДОЛФУС ЛЕСТРАНЖ! ТОВА МИСЛЯ ЗА ТЕБ И ЗА ПРОКЛЕТИТЕ ТИ РАЗГОВОРИ!
Прокарвайки бавно ръка по лицето си, той вдигна кървавия си поглед към нея. Рязко протегна ръката си и стисна китката й толкова силно, че дланта й моментално побеля и изтръпна.
-Прибираме се, Скарлет!
Дръпна я след себе си към вратата на имението. Трябваше да се отдалечат, за да се магипортират. Рудолфус беше толкова нервен, че дори не се сбогува с домакините. Бе оглушал за виковете на Скарлет, а тялото му не реагираше по никакъв начин на ударите и борбата за свобода, която тя водеше. Когато излязоха от пределите на имението, той я дръпна към себе си и се магипортира с нея в дома си.
Когато преминаха прага, Рудолфус я бутна и Скарлет, губейки равновесието си, се стовари на земята.
-Какво си мислиш че правиш, по дяволите? Обясни ми, Скарлет, моля те, обясни ми! –Гласът му трепереше от неудържимия гняв, на който едва сега имаше възможност да даде отклик.
-Не ми прави сцени! –Изсъска, изправяйки се.- И не смей да ме удряш! Никога нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти, Рудолфус, със шибаното ти мекошавие! С тъпата си склонност да тичаш като куче след Малфой, каквото и да прави той!
-Разбирам. –Процеди срещу нея.- Но и ти помогна, Си, не го забравяй. Имаш навика да се имаш за света вода ненапита. Но не си, повярвай ми, аз най добре знам че не си! –После замлъкна за миг и това даде възможност на разгневената Скарлет да изсъска:
-Извинявай много, че не мога да бъда „добрата съпруга”, която непрекъснато те хвали и те обожествява! Извинявай, че, когато не съм добре, очаквам да ме подкрепиш така, както аз съм те подкрепяла неведнъж! Извинявай за всичко това!
-Не. –Поклати глава Рудолфус.- Не говоря за това.
-Защото не ти е удобно!
-Не, Скарлет, не става въпрос до това, което ми е удобно! Става въпрос, че аз вече не ти вярвам, няма как да ти вярвам след всичко, което научих за теб.
Сепна се леко от сменянето на темата и за миг гневът й се поуталожи. Обърканите й мисли се подредиха в определен ред, който предизвика острото връщане в реалността.
Скарлет си наложи да мисли рационално и повече да не се отдава на гнева си. Тя постави мислите си в ред и промълви, взирайки се право в очите му:
-Казах ти всичко, което трябваше или не трябваше да знаеш, Рудолфус. Не съм те излъгала с нищо. Ако искаш отиди при Крисчън и го питай сам, след като на мен не вярваш. Но, ако смяташ цял живот да ме притискаш с това, то тогава е по-добре… -Замлъкна и не успя да довърши. Рудолфус присви вежди и попита:
-Тогава какво?
-Тогава сигурно е по-добре да се разделим.
На лицето на Лестранж се роди искрена усмивка, която постепенно градира и гръмкият му смях отекна в празното помещение.
-Сигурно трябва да ти напомня, Си, -Прекъсна смеха си за момент.- че тук, в Англия, магьосниците не могат да се… как се казваше при вас… „развеждат”.
-Ти сам каза, че бракът ни е невалиден. –Подразни се на приповдигнатото му настроение.
-Да, но ако си сключила истински брак с въпросния. А ти каза че не си. Или пък си ме излъгала? –Усмихна се още по-широко Рудолфус и изчака отговора й, който, обаче, не последва. Затова лицето му отново се опъна и процеди бавно.- Хайде, Скарлет, откакто те познавам, живея в лъжи. Една повече или по-малко няма голямо значение.
Скарлет се разтрепери отново. Гневът се плъзгаше на талази по вътрешностите й, а тя не знаеше колко дълго още щеше да успее да го задържи в себе си.
-Не съм те лъгала. –Отвърна на пресекулки.- Не съм се вричала на Крисчън.
-Е, Си, тогава явно че ще се наложи да изгладим недоразуменията. Защото оттук-нататък само смъртта може да ни раздели. –Засмя се Рудолфус саркастично.
-Добре, тогава. –Тросна се срещу него.- Искам да престанеш да ме обвиняваш, че съм те лъгала, всеки път, когато ти е удобно, само и само за да ми докажеш че си прав за каквото и да става въпрос.
Тялото му моментално се напрегна и устните му се отвориха леко, промълвявайки:
-Гледаш го така, сякаш ми е приятно да ти го напомням.
-А не е ли така?
-Не, не ми е! –Изсъска ядосано.- Аз те обичам, по дяволите! Мислиш ли че ми е приятно да знам, че не мога да ти вярвам?
Скарлет замлъкна за миг. Не бе подготвена за тези думи и, следователно, не знаеше как да реагира. След като не намери думи да изрази разбърканите си мисли, се остави на гнева и, приближавайки се към него, изсъска:
-Не, Рудолфус! Ти обичаш този човек, който сам ме накара да бъда! Това не съм аз и никога няма да бъда!
Лестранж хвана ръката й, но тя я дръпна рязко и се освободи. След като издържа погледа му, се обърна и се запъти към стълбата. Още на първото стъпало, гласът му я спря, но Скарлет не се обърна:
-Така да бъде! След като предпочиташ да обърнеш гръб на проблемите, аз няма да те спирам! Но трябва да запомниш едно нещо, Си – каквото и да се случи, нямаш право да ме излагаш пред хората. Ти все още си моя съпруга, колкото и да не искаш. И още нещо – трябва да родиш наследника на кръвта ми. –Скарлет се обърна рязко към него.- Здраво момче. Тези две неща са константни и няма да се променят, независимо от отношенията ни. Запомни го!
Твърдостта в гласа и в очите му я накара да потрепне. Не бе ставала свидетелка на такава самоувереност в съпруга си.
На думи, които щях да помня до края на дните си, че и след това…

Part Two
Недостатъчност

Прав е... За едно нещо е прав - трябва да му родя наследник. Макар и вече по никакъв начин да не се чувствам привързана към него, макар и да ме отвращава – като човек, като материя, като живот... Не мога да пренебрегна всичко само по едно усещане. Иначе защо се борех досега?

18 септември 1973
Бяха минала повече от три месеца от онзи ден, в който се бяха случили толкова ужасни неща. Скарлет, която за това време почти не бе мръднала от спалнята, намираше усамотението си за страшно потискащо и неприятно. Дори с изминалите дни разви усещането, че тази угнетеност, която вдишаше, влияеше даже и на здравословното й състояние. След като осъзна абсурдитизма на това твърдение, повече не посмя да се замисли над тази глупава асоциация на събитията.
Рудолфус вече не избягваше спалнята, въпреки че това не довеждаше до повече контакти помежду им. Двамата си оставаха все тъй отчуждени и пасивни един към друг. Но имаше нещо, което започваше сериозно да я притеснява. Той вече не излизаше вечер, не се прибираше пиян и по никакъв начин не се опитваше да я засегне. Лестранж сякаш не я забелязваше, а ежедневието му бе станало просто една поредица от повтарящи се действия, които донякъде споделяше с нея. Само донякъде...
В крайна сметка отношенията помежду им бяха вече роби на куртоазията. След като Скарлет окончателно се бе отрекла от съпруга си, след като за първи път бе осъзнала точно какъв бе той, сега нямаше и желанието да говори с него. Самият Рудолфус бе прекалено горд, за да направи компромис с разбиранията си.
След първите няколко дни, Скарлет осъзна, че цялото това напрежение, което изграждаха помежду си, я дразнеше силно. Вътрешно й идваше да го удари, да го убие, да изкорми вътрешностите му дори, но на лицето й не трепваше дори и мускул. Не трябваше. Ако Рудолфус си мислеше, че е достатъчно дързък и хладнокръвен, за да си играе с нея на тази игра, значи грешеше жестоко. Един ден щеше да го разбере.
Прибра косата си бавно, уверено. В треперещите й ръце прозираше сила и напрежение, които бе събирала през годините, а сега заплашваха да я удавят в дълбините на агонията, депресията и гнева. От предишната хладнокръвност не бе останала и следа. Сега всичко бе въпрос на възприятия. Дори най-малкото нещо можеше да я изкара извън нерви.
В това си състояние, Скарлет бе лесна мишена за околните. След годината, в която ги бе направлявала, в която бе изживяла несъизмерими загуби със стоицизъм, твърде нехарактерен за момичетата от нейните социални прослойки, твърде нехарактерен за момичетата на нейната възраст, сега тя бе ранима. След тази година на възход, сега падението бе ръководна сила в света й. И, докато всичко наоколо се рушеше, Скарлет бе твърде слаб белег на някогашните дни. Очите й се бяха вдлъбнали леко - помръкнали, уморени. Ръцете бяха покорени от тремор, който постоянния стрес й налагаше. И, докато злобата и омразата я разяждаха отвътре, Рудолфус бе постоянно наоколо, за да й напомня за себе си.
Прочее, самият Лестранж не бе мръднал и на сантиметър за тези месеци. Етапа на отношенията му със Скарлет беше с една идея по-напред от нейния. И, докато тя се тормозеше с чувства на искрена ненавист, той вече въобще не й обръщаше внимание. След като прекрати нещата, които правеше напук, Рудолфус се почувства странно хармоничен. Животът му бе здравословен, умерен, като на човек, който отдавна се бе нуждаел от малко спокойствие и който съвсем скоро щеше да се отдаде отново на силни чувства, витален и отпочинал, и най-вече на усещането, което щеше да го съпроводи в гроба, че и да го заведе дотам. Затова и, чисто физически, Рудолфус цъфтеше в сравнение с посърналата Скарлет. Почивката се отразяваше благоприятно и на психиката, и на материята му. Той ставаше видимо по-сериозен и това му позволяваше с още по-малко усилия да върши работата си в Министерството на Магията още по-добре. Факт, който само още повече озлобяваше сетивността на съпругата му.
Но този ден беше различен. Скарлет до такава степен се задушаваше между тези четири стени, че вече не можеше да издържа всичко това. Този ден тя щеше да покаже на Рудолфус, че по никакъв начин няма правото да я ограничава. Още един ден изолация от света и щеше окончателно да се побърка. Затова, със или без съгласието му, Скарлет щеше да излезе.
Пристегна дрехите си с магия. За месеците озлобление към всичко околно бе загубила апетита си и сега по тялото й не личаха и белези от предишното пълнокръвие и здраве. Върху избледнялата й кожа лъщяха наситено морави петна, а вените прозираха ужасяващо върху стъпалата и ръцете й.
След като огледа с отвращение отражението си в огледалото, Скарлет въздъхна и се запъти надолу към трапезарията, където, подвластен на навика, съпругът й най-вероятно пиеше кафето си.
Стигна до коридора и се убеди в правотата си. Рудолфус, който с малко отегчение наблюдаваше някакъв документ, сърбаше звучно наситено-катранената течност. Скарлет се направи, че не го е забелязала, и отиде също да си сипе. Върна се в хола, отпи без да сяда и се загледа настойчиво в съпруга си. Когато Рудолфус вдигна очи и тя продължи да мълчи, Лестранж промълви безстрастно:
-Облякла си се.
-Ще излизам. –Отвърна му рязко, а Рудолфус върна очите си върху документа с видимо пренебрежение:
-Щом казваш. Явно нямаш да ходиш при магьосници, за да се облечеш така. Къде ще отиваш?
-Това не те засяга ни най-малко, предвид отношенията ни!
-Щом казваш.
Скарлет, която се разтрепери от гняв, изръмжа нещо нечленоразделно и, оставяйки чашата на масата, взе палтото си и изчезна от погледа му.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Когато Скарлет се върна у дома с рязко пук! тя бе видимо успокоена от дългата разходка. Бе се скитала безкрайно дълго из улиците на мъгълския Лондон. Не бе отишла при никого, защото всъщност нямаше при кого да отиде. Сега, по пладне, всичко й изглеждаше много по-просто, отколкото всъщност бе. Просто трябваше да износи детето на Рудолфус и всичко между тях щеше да се нормализира. Това бе неин дълг, а и щеше до голяма степен да промени погледа на съпруга й върху нещата. Така щеше да успее да го разконцентрира от пагубните идеи, които съвсем скоро щяха да покълнат в съзнанието му.
Но, въпреки всички тези мисли, Скарлет мигновено загуби тази си трезвеност в мига, в който го видя. Рудолфус разговаряше тихо с не кой друг, ами именно с брат си. Когато я видяха, двамата млъкнаха рязко и застинаха така. Рабастиан се усмихна арогантно и се облегна на креслото, сякаш появата на зълвата му бе нещо невъобразимо-забавно, но и леко досадно.
-Не смяташ ли че трябва да поговорим? –Настоя с треперещ глас жената в мига, в който осъзна, че Рудолфус по никакъв начин не смяташе да й обяснява действията си по собствена воля.
Лестранж се изправи и я последва в кухнята. След като затвори вратата, Скарлет се обърна към него и изръмжа ниско:
-Какво прави той тук?
-Той ми е брат. Няма нищо странно в това да идва в дома ми.
-Нима? –Присви очи Скарлет.- Забрави ли какво направи? Забрави ли какъв е?
-Какъв?
-Смъртожаден?!
Рудолфус се усмихна безстрастно и сви рамене:
-И какво от това?
-Какво от това… Какво от това ли…
Скарлет не можа да довърши. Това бе последния удар върху й, последното нещо, което бе запазила в него. Добрината.
Тя му удари звучен шамар и, криейки сълзите си, се затича нагоре към спалнята. Всичко това бе обречено. Той, любовта им, животът им… Вече дори нямаше смисъл от борба, нямаше смисъл от компромиси, нямаше смисъл от молби…
Всичко бе свършило отдавна.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Скарлет разбра, че Регулус си е тръгнал по тръшкането на входната врата, което завибрира в ушите й. Тя притисна по-силно одеялото към себе си и въздъхна звучно.
За тези часове, в които не бе успяла да заспи, бе стигнала до множество решения за живота си. Най-важното от тях беше това, което я свързваше с наследника му. Детето нямаше да се окаже лек за взаимоотношенията им – те бяха окончателно погубени. Нямаше да повлияе на решението му, нямаше да промени пътя му. И, въпреки това, патриархалните принципи на Скарлет не й позволяваха да се отрече от идеята за наследник. Едно малко същество нямаше да го промени, но щеше да промени нея. Бе настъпил моментът да получи от Рудолфус това, което й се полагаше по право. И, след като не можеше да се радва на любовта му, тя щеше да вземе детето му.
След като Рудолфус излезе от банята и се приближи до гардероба, Скарлет се изправи в леглото и се обърна към него. Бледосините й очи следяха движенията му, а устните потрепваха от напрежение при всяка следваща пагубна мисъл, която се загнездваше в съзнанието й.
Рудолфус вече бе смъртожаден, вече не бе неин, принадлежеше на по-висша сила, по-силно чувство, по-чувствено усещане. Нямаше как да го промени. Просто трябваше да го приеме.
-Руди? –Промълви несигурно и го изчака да се обърне към нея.
-Да?
-Трябва да забременея от теб. –Промълви ниско.- Не искам да отлагам повече, защото става все по-трудно. Ще го… ще го направиш ли?
Рудолфус се загледа дълго в очите й и, след няколко минути, промълви бавно:
-Просто… така ли? –Попита я с някаква смесица от неразбиране и неприкрито недоверие.- Не смяташ ли че прекалено много опростяваш нещата, Си? В крайна сметка какъв е смисълът да го правим, просто за да има наследник на рода?
-Ти ми кажи. –Отвърна му студено и продължи да го гледа право в очите сякаш дори не мигаше.- Преди няколко месеца ми каза, че трябва да го направим. Нима си си променил мнението от тогава?
-Не. –Отрече и въздъхна дълбоко.- Не съм си го променил. Просто не намирам причина да го правим сега.
-Ами кога?
-Например евентуално като се оправят нещата между нас. –Промълви бавно, а после замлъкна за миг. След като премери думите си и осъзна колко тежки бяха всъщност, Рудолфус не се отказа от тях. Просто се приближи до нея и, без да сваля погледа си от очите й, промълви бавно и ясно.- Не искам ти да си майка на детето ми, Си. Заела си прекалено голямо място от личното ми пространство. Не искам детето ми да бъде просто поредното същество в света ми, което не си е на мястото.
Скарлет не съумя да отговори на тези му думи. Сведе глава и се опита да преглътне обидата, но тя се загнезди ужасяващо в ушите й. Кънтеше и ехтеше, повтаряше се от съзнанието и отново се връщаше във вътрешното ухо. Пулсът й се ускори неимоверно, противно на това колко обездвижено бе тялото й. Сърцето туптеше почти по три пъти в секунда, сякаш щеше да се пръсне всеки миг. Засилваше ударите си със всеки изминал миг и сякаш вече докосваше гръдния й кош в ужасяващия си танц.
Нещо, което няма да забравя.
Скарлет потрепна за миг и от конвулсията очите й се насълзиха. Сякаш нямаше друго обяснение, сякаш реакцията на очите й бе просто отклик на рязкото движение на тялото. Не се опита да си го обяснява по друг начин – нямаше никакво значение, просто вдигна ръката си и изтри бледосините си очи механично. Едва тогава вдигна поглед към съпруга си и, пренебрегвайки стържещото чувство по гърлото си, промълви с треперещ глас:
-Това ли е? Това ли трябва да очаквам от теб оттук-нататък? Това ли… остана за мен, след като тя разруши всичко в живота ти?
Не спомена името, знаеше че не беше нужно. Думите й, еднакво ек на болката и желанието да го нарани, бяха пропити с толкова много истина, която преди заедно бяха спотаявали далеч от света си. Истина, която Рудолфус й бе наложил да забрави, тя го беше научила как. Не бе нещо, което можеха да пренебрегнат, то винаги щеше да ги съпътства навсякъде. Но пък можеха да го забравят – в онзи момент, в който го бяха решили, това бе бил най-верния път. Сега, когато нямаше какво да пазят помежду си… Имаше ли смисъл да пазят тайните си?
Рудолфус почувства, че темата се изместваше в сфера, която не искаше да коментира. Бяха стигнали прекалено далеч в думите си и той го знаеше прекрасно. Този глупав, битов конфликт набираше скорост, която го откъсваше от първоизточника му. Не можеше да го позволи.
-Защо сега?
-В овулация съм. –Отвърна му тихо.
-Не ти е последна.
-Страхувам се… Страхувам се, че ако отложим още веднъж, повече никога няма да успея да ти позволя да ме докоснеш.
Рудолфус замлъкна за миг, а после попита сухо:
-Значи ме мразиш?
-Ненавиждам те достатъчно.
-Добре тогава. –Кимна Рудолфус.- Нека да стане каквото ти искаш.
Приближи се бавно към нея и Скарлет съвсем замръзна под него. Ръцете му застинаха на мишниците й и я принудиха да се изправи. Скарлет откъсна погледа си от очите му и преглътна звучно пред зараждащото чувство на отвращение пред близостта му. Постави ръцете й, които досега стояха обездвижени далеч от тялото му, върху врата си. Тя само притвори очи и застина така.
Усети ръцете му надолу по гърба и дупето си. Бе отвратително, ужасно, гнусно дори. Ласките му дори не съумяваха да предизвикат похот в съществото й, то бе така силно завладяно от чувството за противността на близостта му, че никакво друго усещане не можеше да се зароди и да се разстели по кожата й. Докато преди привързаността и съжалението бяха заблуждавали сетивата й и я бяха карали да си мисли, че наистина го желае, сега нищо не можеше да промени трептящото във въздуха чувство за недостатъчност. Именно недостатъчност.
Недостатъчност на чувства.
Скарлет не реагира на зараждащата се ненавист. Тя парира идеята да се откъсне от него, да го удари, да избяга някъде далеч от това усещане, което предизвикваше конвулсивното трептене на тялото й. Нервите й бяха обтегнати като струни, съществото й реагираше на всяко едно докосване с жалостта на тоновете на ненастроена китара. Реакцията винаги бе различна, звуците – фалшиви, продължителността – безкрайна. Бе затворила очите си ядно, гневно, с категоричността на човек, който знаеше, че това бе грешно, но и необходимо. Платът на нощницата трепереше несигурно под движенията на ръцете му – ту оголваше прозрачната й кожа предателски, ту отново прикриваше единствената част от света й, която той можеше да нарани – материята. Не бе болезнено, не можеше да се нарече така. Въпреки че психиката й агонизираше, волята я спасяваше от онази идея да се отрече от решението си. Всичко това бе прекалено-слабо усещане.
-Не съм робот, Скарлет. Не мога да го направя сам. –Прошепна в ухото й, а момичето насилствено потисна желанието да изскимти под думите, които я обричаха на още едно препятствие пред волята й. Преглътна го и отвори отново очите си.
Избегна погледа му и пое с устни аромата на афтършейфа по врата му. Тази мирис я отврати, парира желанието й да го докосва и мигновено просълзи очите й. Този аромат бе способен да я разгневи, да я разстрои, да я побърка от ярост и желание за мъст. Побъркваше сетивата й – напомняше й за сватбата, за „Хогуартс”, за Сиан дори. Чувстваше се много по-несигурна, много по-лабилна отпреди.
Не още… Няма да се предам още…
Устните й плъзнаха надолу по гърдите му в неуспешен опит да изгони треперещия в самите й ноздри аромат. Когато осъзна, че това всъщност бе невъзможно, дланите й опряха на гърдите му и го отблъснаха към стената, докато гърбът му не се сблъска с нея. Рудолфус остана обездвижен, сякаш нарочно искаше да предизвика още малко гнева й. Но, напротив, Скарлет се успокои малко и, връщайки се към първоизточника на действията си, отново възприе идеята за себедостатъчна. Устните й покриха отново врата му, а пръстите се увиха около косата му, позволявайки му отново да има пълен достъп до тялото й. Ръцете му застинаха на ханша й, а съществото му се напрегна, избутвайки я леко назад, докато Скарлет не потръпна от допира на леглото с прасците й. Тя покорно се излегна върху него, придърпвайки Рудолфус след себе си за ръката. Когато устните му понечиха да се впият в нейните, обаче, Скарлет се разтрепери силно и цялата й увереност в това, което правеше, изчезна мигновено. Тялото не се подчини на мислите, а врата извъртя лицето й настрани, пречейки му да я целуне.
За миг Рудолфус застина над нея, сякаш не знаеше точно как да реагира на тази демонстративна отчужденост. В следващия той се надигна бавно на ръце и седна отстрани на леглото. Скарлет се сви на кравай и му обърна гръб, опитвайки се да спре сълзите и да нормализира дишането си. Бе притиснала с ръка устните си, сякаш се страхуваше, че той можеше да ги нарани.
-Знаеш ли, Си... –Промълви глухо Рудолфус, изправяйки гръбнака си, но без да се обръща към нея.- Това е твърде много за мен. Може би трябва да търсим някакво друго решение, може би ще е по-добре да се прибереш у дома за известно време. На този етап аз не мога да живея с теб и ти не можеш да живееш с мен. Нека да не усложняваме нещата и без това са прекалено неприятни.
Скарлет обърна краката си към земята и седна от другата страна на леглото. Едната й ръка изтри сълзите, а другата стисна завивките конвулсивно.
-Дори не мога да ти простя, че ме докара дотук, Руди. –Прошепна болезнено.- Преди година, когато се ожених за теб… беше ми по-лесно да позволя на Луциус да се гаври с тялото ми, отколкото сега да ти позволя да се опиташ да ми доставиш удоволствие.
Думите й не предизвикаха нищо в Лестранж. Той остана все така обездвижен и бездушен за разлика от съпругата си. Скарлет се бе навела напред на ръцете си и дишаше тежко пред съзнанието за това, което чувстваше, и това, което бе казала. Всички тези истини я застигаха прекалено късно, за да може да ги промени, прекалено късно, за да реагира. Бе време да ги приеме като част от себе си и да ги забрави завинаги. Тогава й се струваше невъзможно.
Скарлет затвори очи и въздъхна. Бе прекалено-силно. Но имаше и по-важни неща от чувствата й.
Тя се изправи, заобиколи леглото, приближи се до Рудолфус и седна в краката му. Ръката й застина върху лицето му, а очите й се затвориха в мига, в който устните се впиха в неговите. Потисна натрапчивото усещане за задух и се изправи бавно, без да прекъсва целувката. Излегна се върху му, принуждавайки го да опре гръб на леглото. Очите й се просълзиха , но нито ги отвори, нито откъсна устните си от неговите. Тогава вярваше, че бе възможно да му прости всичко.
В следващия миг чувствата надделяха и Скарлет се отдръпна от него. Слабостта я надви и тя се стовари върху му, криейки лице в гърдите му и опитвайки се да спре напиращите сълзи. Там, сгушена върху сърцето на човека, когото съдбата й бе отредило да обича, Скарлет най-добре осъзнаваше колко грешки бяха направили един към друг. На този етап от взаимоотношенията им бе невъзможно да ги поправят.
-Не мога дори да се преструвам, Руди… вече не мога…
Рудолфус си пое дълбоко дъх, даде отклик на гнева си, събличайки рязко нощницата й, и, обръщайки я с лице към леглото, легна върху нея. Лактите й опряха в леглото, за да противодействат на тежестта му. Яростта бе стимулирала онази част от съзнанието му, която активизираше болезнената страст. Това бяха усещания, които не познаваше, но бе по-слаб от тях. Не можеше да им се противопостави, не и след всичко, което му бе казала. Просто искаше да я нарани, да я накара да се чувства зле, да я унижи. Не искаше дори да я предразполага, дори да я гледа. Просто да я нарани – чисто, просто, физическо отмъщение. Тогава бе достатъчно.
Навлезе в нея грубо и несръчно. Ядът неутрализираше другите му усещания и превръщаше всичко в ниско и животинско, лишено от мисъл, чувства или дори някакъв ритъм. Първичната омраза бе вече по-силна от него.
-Сигурно наистина си курва, Си, щом изпитваш нуждата да спиш с човек, когото ненавиждаш. –Повтаряше й многократно в объркан словоред, колкото да чувства сълзите по страните й, колкото да знае, че я боли.
Всичко свърши за не повече от половин час. Гневът и адреналинът бяха приближили мига, в който Рудолфус свърши в нея. И, въпреки това, в онзи ден й се стори много по-безкрайно откогато и да е.
След като тялото на Рудолфус се отпусна след края на кулвулсиите му, той за миг я притисна с цялата си тежест и лактите й не издържаха на този последен натиск върху им. Тя се стовари по лице – по-безпомощна и отчаяна от когато и да е. Осъзнавайки това, Лестранж се отдръпна от нея и се излегна отстрани, мълвейки несвързано:
-Махни се… оттук…
Тя го послуша импулсивно. Седна на леглото и изтри очите си с ръка, мъчейки се да неутрализира усещането за ледената му пот по кожата си. После, без да се облича дори, се изправи и пое надолу.
Когато стигна до хола, се усмихна горчиво и си сипа чаша червено вино. Почувства парещия дъх на зимата по кожата си, но отново не понечи да сложи нещо върху гърба си. Някакво гласче в главата й напомняше, че тялото й не можеше да бъде омърсено повече от нечий поглед или нечии мисли. В онзи миг съществото й бе без каквото и да е значение. Всичко бе свършило.

28 декември 1973
На десетия ден от бременността Скарлет пометна. Плодът просто не бе успял да се задържи в утробата й. В първия миг тя се опита да го осъзнае, да намери първоизточника на тази проклета случайност, която й бе отнела така изстраданото и малко същество. Когато разбра, че всичките тези тълкувания бяха станали безпредметни, престана да разсъждава над всичко това.
Искаше й се да вика, да плаче, да моли някого за помощ или да получи удар и да се превърне в купчинка пепел на място. Искаше да даде отклик на болката, да удари Рудолфус, да го нарани, да го обвини за своята болка и да го прокълне.
Но не направи нищо. Нито една сълза не се отрони от очите й, а пулсът й дори не реагира на новината. След разговора с лечителя, тя просто си сипа чаша кафе и седна на една от пейките отвън. Ръцете й следваха покорно желанията й, дори не трепереха от удара, дори не демонстрираха с нещо някаква психическа или физическа травма върху й. Напротив, в онзи ден тя чувстваше тялото и разума си по-умерени и хармонизирани от всякога.
Вече дори сама се съпротивлявам на чувствата си.
Тези мисли отекнаха в разсъдъка й, а очите се притвориха. Въпреки всичко, тя остана на пейката, чакайки търпеливо завръщането на Рудолфус от Министерството.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Рудолфус се магипортира пред къщата малко по-рано от обикновено. Косата му беше леко разрошена, а напрегнатостта на изражението му бе далеч от привичната. Лестранж нямаше навика да приема прекалено насериозно работата в Министерството – обикновено той гледаше на нея със съсредоточение или сатира, никога сериозно. Скарлет не забеляза тази промяна, защото бе прекалено заета да анализира собствената си.
Рудолфус вдигна поглед към нея и се приближи на една крачка от пейката. Отказа се да анализира състоянието й, затова попита направо:
-Защо си тук?
Момичето сякаш за първи път го забеляза. Тя фокусира погледа си върху него и след кратка пауза рече безстрастно:
-На обед се случи нещо. Детето е мъртво.
Рудолфус не реагира в първия момент. Спокойният й тон не го бе подготвил за подобни събития. Нямаше как да осъзнае думите й веднага.
След като всъщност разбра всичко, бавно се наведе към нея и я прегърна. Без любов, без привързаност, без съчувствие, без похот или дори някакво усещане. Прегърна я така, както щеше да прегърне чужд човек, за чиито болки въобще не страдаше. По задължение.
Скарлет не реагира на всичко това и остана в същото положение като преди.
-Ако искаш ще го направим отново. –Промълви в ухото й.
Услуги. Можеш да ми предложиш само услуги, Рудолфус. От добро сърце ли? От жалост или от съчувствие?
Не ги желая.
-Не. –Отвърна Скарлет под натиска на мислите, които се зародиха онзи миг в главата й.- Не искам.
Рудолфус се отдръпна и кимна срещу й, все толкова отчужден колкото и преди. Подаде й ръка и промълви:
-Време е да се прибираме. Хайде.
-Ти отивай. Идвам след малко. –Отвърна му и дори не го изпрати с поглед до вратата. Просто продължи да наблюдава гората отпред със съсредотоение, което бе нетипично за състоянието й.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Скарлет влезе в къщата едва около полунощ. Тя легна на дивана и придърпа одеялото върху си. След случката преди десетина дена тя вече не споделяше леглото със съпруга си – това й се струваше неморално предвид отношенията им. Но онази нощ не бе така.
Рудолфус бе чул затварянето на вратата. Влезе в хола и се приближи до дивана. Когато я видя, се наведе надолу, вдигна я на ръце и я понесе нагоре заедно с одеялото. Скарлет не се опита да му противодейства. Въпреки че не можеше да реагира на болката си, въпреки че тялото и психиката й бяха в шок и не откликваха на агонията, тя имаше нужда да я сподели. Дори с Рудолфус, дори с човека, който я беше докарал дотук. Независимо дали утре щеше да се събуди до него или до собствения си кошмар. Независимо дали утре щеше да го обича или да го мрази. В онази нощ, когато за първи път успя да отдаде другиму част от болката си, не да приеме чуждата… в онази нощ нищо друго нямаше значение.

29 декември 1973
Бе събота, затова Рудолфус се събуди по-късно от обикновено. Въпреки че Скарлет бе заспала в ръцете му, сега от нея нямаше и следа. Това не го учуди, въпреки че донякъде го нарани.
Противно на предишната деградация на чувствата му, след предишната вечер той за първи път бе възродил желанието си отново да я чувства. Самият факт, че Скарлет сама бе поискала близостта му, го бе заблудил. Сега, когато желаеше, когато се надяваше да изгладят нещата помежду си, нея я нямаше. Ясно показваше, че не го желае.
Действително, Рудолфус бе лекомислен и го знаеше прекрасно. Да, имаше кризи на оптимизъм, които почти винаги довеждаха до ужасяващо и пагубно разочарование. Но, въпреки това, Скарлет бе негова съпруга. И, макар и да не можеше да каже, че я обича, след предишната нощ бе възродил отново чувството на привързаност, което някога бе било ръководна сила в отношенията им. И, макар и да осъзнаваше абсурдитизма на цялата ситуация, той щеше отново да се пробва да оправи нещата. Вече нямаше какво да губи.
Когато слезе в кухнята и я намери приведена над кухненския плот, Рудолфус застина и я попита ниско:
-Защо го чистиш? Едуард ще оправи всичко като се върне в понеделник.
Скарлет застина за миг и, без да се обръща, отвърна глухо:
-Няма какво друго да правя.
Рудолфус се приближи до нея и я прегърна така, че на Скарлет й се наложи да пусне гъбата върху плота и да застине. Ръцете му през нейните й пречеха да помръдне, а дъхът му по врата й я накара да изтръпне.
-Обичай ме!
Тези думи сринаха всичко в Скарлет. Ядът й, удавен в последните събития и съпътстващата ги обърканост, се възроди в стомаха й и се загнезди в нея сигурно, безнадеждно. Тя се разтресе в ръцете му, докато Рудолфус, смаян от тази промяна в настроението й, отпусна хватката си около тялото й и й позволи да се обърне с лице към него. Шамарът, който простена болезнено по ъглите на стаята, отекна многократно във виковете й:
-КАКВО СИ МИСЛИШ ЧЕ ПРОМЕНЯ ТОВА? МЕЖДУ НАС НЯМА НИЩО, ЛЕСТРАНЖ, НИЩО! –Покосена от задух, Скарлет си пое дълбоко дъх и довърши по-тихо, все още в плен на лудешката си ярост.- Ако си разтълкувал грешно действията ми, може би е време да ти ги обясня! Аз не искам нищо от теб, Рудолфус, нищичко! Не искам любовта ти, не искам парите ти, не искам наследника ти, а сега вече не искам и тялото ти!
След тези думи Скарлет тресна силно вратата на кухнята и, взимайки палтото си, излетя навън и се изгуби някъде в снежните преспи.
След този ден Рудолфус никога повече не заговори за любов. Същото се отнасяше и за нея. Всъщност, те говореха помежду си само при силна наложителност и то строго-формално.
Рудолфус никога повече не приближи до спалнята им. Взимайки нещата си оттам и местейки се в малката стаичка на третия етаж, в голяма част от дните те дори не се засичаха из къщата. Съзнавайки програмата на съпруга си, Скарлет не напускаше спалнята преди да се увери, че него го няма.
Никога повече не понечи да й заповяда нещо. Скарлет вече излизаше от къщата своеволно и правеше ежедневно точно това, което искаше. Противно на очакванията, обаче, тя мигновено загуби желанието си да напуска околността.
Никога повече не я докосна. Избягваше допира с нея с такава съсредоточеност на действията, с каквато единствено тя можеше да му отвърне.
Не се поинтересува от нея. След няколко дни Скарлет се разболя тежко и, въпреки че Рудолфус възложи на иконома да стои неотлъчно до нея, сам той никога не я доближи.
Сега слабостта й само още повече доказваше твърденията, до които бе стигнал преди. Скарлет просто се опитваше да го нарани.

След онзи ден това изглеждаше невъзможно.

17 юни 1974
Когато Скарлет се събуди, потисна главоболието и се опита да се изправи неуспешно. Всяко мускулче по тялото й пулсираше и отказваше да се подчини на желанията й. Чувстваше се страшно, смъртно уморена, макар да не бе вършила нищо предния ден. Тази сутринна обездвиженост бе монотонна част от живота й, тъй като в последните месеци бе постоянна спътница на съществуването й. Отпусна се на леглото и зачака неразположението да премине.
В действителност, още от началото на новата година здравословното й състояние бе започнало бавно да се руши. Имунната й система, по думите на лечителя, бе отслабена след раждането на Сиан и безобидния грип, който бе прихванала около разправиите с Рудолфус, бе станал причина за окончателното й сриване. Сега на Скарлет й се налагаше постоянно да се облича топло, да яде определени храни, да внимава с допира на неща от къщата, които можеха да я заразят с нещо. В действителност, тя живееше почти и само в спалнята, която се бе превърнала в стилизиран и опростен аквариум на света й. Единственото, което си позволяваше, бе сутрешното кафе, от което така и не бе успяла да се откаже. На няколко пъти икономът се разболяваше и не можеше да седи при нея. Това бяха най-ужасните дни за Скарлет, тъй като Рудолфус изпращаше при нея брат си, с когото вече поддържаха стабилни взаимоотношения. В началото тя го кълнеше, викаше подир него и го замеряше с всичко, до което се добереше, само и само за да се освободи от натрапчивото му присъствие и саркастичните му насмешки. Когато осъзна, че това беше невъзможно, Скарлет престана въобще да му обръща внимание и започна да го игнорира упорито.
Всичко това понасяше, само и единствено защото обичаше живота. Искаше да се освободи – от болестта, от Рудолфус, от Англия. Тази светла цел й налагаше желанието да се бори, налагаше й нуждата да опази тлеещия си живот. Нищо друго нямаше значение.
След като събра достатъчно сили, Скарлет се изправи и сложи халата върху себе си. Едва тогава се запъти надолу, за да вземе сутрешното си кафе.
Рудолфус още не беше излязъл, но двамата не се срещнаха. Тъй като бе в хола, той дори не я забеляза.
Самата Скарлет си сипа кафе и се разположи върху плота. Не искаше по никакъв начин да среща съпруга си, затова предпочете да постои малко в кухнята. Едва няколко минути по-късно, тя откри писмата, които той нехайно бе оставил до кафе машината. Вдигна ги в ръце и започна да ги разглежда.
Само едно от тях привлече вниманието й, тъй като беше единственото отворено. Върху листа имаше само няколко думи, но тези думи се забиха дълбоко в съзнанието й:

„Днес, същото място. Ела по-рано.”

Отдолу само две букви рисуваха разрушението на света й. Инициалите на отчайващата експертиза на брака им. Кулминацията на живота и смъртта им.
„Б.Б.”
Белатрикс Блек
Добре дошла у дома!
Скарлет не реагира. Бе нормално, логично. Учебната година в „Дурмщранг” бе свършила, гневът на родителите се бе утаил. И, докато двамата с Рудолфус бяха имали достатъчно време да размислят върху чувствата си, сега имаха възможност да им се отдадат. Самата Скарлет бе просто онова лице на монетата, което той показваше за пред хората. Просто бе била прекалено сляпа, за да види другото. Беше му вярвала лековерно, дори за миг не си беше спомнила за присъствието на Блек в сърцето му, дори за миг не се бе сетила, че привидната вярност на Рудолфус е само параван за това, което в действителност се случваше в живота му. И, докато Скарлет се опитваше да го предпази от влиянието на Волдемор… не беше ли възможно именно Бела да й бе противодействала? Не беше ли възможно сега неверният й съпруг да бе освен всичко и смъртожаден?
Как въобще съм ти вярвала, Руди?
Аз освободих мястото в сърцето ти за Бела. Кажи с какво граничи любовта ти към нея… аз ще ти покажа най-големите ти страхове!
Скарлет прибра пергамента в плика и остави писмата. Бе позволила всичко да се срине пред очите й. Колкото и да се беше борила за Рудолфус, се бе оказала неспособна, немощна, несигурна в помощта си. Сега всичко това нямаше значение – всичко беше свършило. Което бе загубила – бе го загубила завинаги. Колкото и да желаеше, не можеше да го промени.
В коридора двамата се срещнаха неохотно. Рудолфус, който се почувства неловко в тишината, промълви бавно:
-Излизам.
Скарлет само кимна и затвори вратата след него. Нека си мислеше, че я е излъгал, нека вярваше, че е опазил тайните си, нека триумфираше над победата си.
Защото ти наистина спечели, Руди. Но не това, което бленуваше.
Един ден и ти ще го разбереш.

27 август 1974
Скарлет повдигна с мъка натежалите си клепачи и се загледа във фигурата, която бе прекъснала агонията й. След като фокусира бавно лицето на Рабастиан, тя изстена безпомощно и тялото й потрепна от желанието да го изгони от периферията на погледа си. Опита се да каже нещо, но гърлото й пресъхна. Просто остана неподвижно и, противно на желанията си, остави Рабастиан да смени мократа кърпа върху челото й.
-Спокойно, госпожо Лестранж. –Засмя се саркастично срещу нея.- Не се плашете от мен.
Скарлет изви главата си настрани и затвори очи. В продължение на повече от една седмица съзнанието й се луташе между съня, действителността и просъницата. Не беше сигурна какво наистина се случваше и какво не. Самото й тяло вече не бе подвластно на желанията и мислите й. Разумът бавно замираше под ударите на тъпата болка в предната част на главата.
Последният грип, който бе изкарала, се бе оказал фатален за тялото й. Сега то просто й се противопоставяше. Въпреки билките и магиите на лечителя, въпреки грижите на Едуард и Рабастиан, нищо не можеше да промени започнатото.
Скарлет се напрегна изцяло и със сетни сили изстена към съгледвача си:
-Рудолфус?
Рабастиан се усмихна нагло и промълви:
-Не се притеснявай, той сега е в по-приятна компания от твоята, мога да те уверя в това.
Скарлет мигновено осъзна какво й намекваше Лестранж. Тя притвори очи и си помисли колко ужасно, колко болезнено бе да знае, че съпругът й толкова малко линееше за нейната болка сега. Колко силно, колко неконтролируемо бе чувството за празнина, което я обгръщаше. Колко тъжен, колко глупав край бе това на цялата история.
Искаше да говори със съпруга си, искаше да му каже всичко, което бе чувствала, всичко, което бе мислела през цялото това време. Искаше да го помоли за прошка за това, че не го бе допуснала отново до себе си, искаше да го помоли за прошка за това, че го беше отблъснала съзнателно, искаше да го помоли за прошка за това, че отдавна, преди две години, го бе излъгала.
Излъгах те, че няма да страдам за теб.
Излъгах те, че сама ще намеря пътя ти към онова момиче, което обичаш.
Излъгах те, че ще ти го покажа.
Излъгах те, че ще ти позволя да го последваш и никога повече няма да се опитам да те спра.
Излъгах те, че ще те обикна. Сега ще те излъжа, че не те.
И, когато си спомняш за жената, която се е вричала на друг, за жената, която преспа с най-добрия ти приятел в деня на сватбата ви, за жената, която ти роди мъртво копеле, за жената, която не ти прости… ще можеш да си спомниш и за тази, която те излъга и която ти завеща собствената си омраза вместо нероденото дете.
И, може би, Руди, може би, един ден ти наистина ще бъдеш щастлив. Може би това, което ти пречих да извършиш, е било това, за което си копнял.
Тогава моята омраза ще се възроди отново в теб и аз отново ще съм жива.
Но само може би…

Скарлет издъхна няколко часа по-късно. Полунощ отдавна бе ударил, а Рудолфус все още не се бе прибрал. Затова Рабастиан затвори очите й.
Последните й часове бяха съпроводени от бълнуване и несвързани разсъждения. След мисленото обръщение към Рудолфус, тя съвсем беше изгубила разума си и лудостта не й бе позволила да постави в покой трептящото си от безумие съзнание. Треската се беше усилия, съпроводена от конвулсии и задух. И най-накрая всичко бе свършило. Болката, лутането, борбата за живот. Разумната, проницателната, умелата и в науката, и в живота, Скарлет бе умряла като най-трескавите обитатели на мъгълските лудници. Долно, тъжно, болезнено. Бе умряла като диво и ранено същество, което нямаше сила да помръдне, да изскимти или дори да мисли трезво. Бе умряла като куче – самотно, изоставено от стопанина си, заради едни остарели и ръждясали чувства. Изоставена далеч от дома и родината си. Изоставена от света.
Нейната смърт бе нещо, което очакваха в обществото, нещо, на което се надяваха семейство Блек. През последните месеци те бяха наблюдавали с присмех като на витрина болките, униженията, паденията, на които бе подложена. И да имаше някой, който можеше да съжали за смъртта й, той нямаше как да разбере за нея. Писмото до Крисчън, което предсмъртно притискаше към гърдите в лудостта си, бе прочетено от Рабастиан в мига, в който издъхна. После то бе хвърлено в камината и от него оцеляха само няколко думи:

„Няма значение какви сме били, Крис… Сега сме други! ”

От Скарлет не остана нищо, дори спомен. Всичко нейно бе изнесено на кашони и изхвърлено на боклука. Единствено алената буква продължи да грее върху гърдите й в огнения си цвят. Няколко дена по-късно и тя угасна.

Глава 4



Нечия



9 септември 1973

Когато Луциус влезе в апартамента, той завари познатата безжизненост, позната меланхолия на това жилище. Всичко бе застинало, сякаш очакваше нещо, сякаш бленуваше промяната, която той се опитваше да наложи.
Сякаш също примираше за това.
Сякаш се нуждаеше, сякаш го искаше.
Луциус знаеше, че това бе само реакция на чувствата, които толкова дълго бе спотаявал. Знаеше, че те усилваха възприятията му и го превръщаха в същество, което бе настроено на честотата на всички емоции, които покълваха в света. Гневът, болката, любовта и омразата, животът и смъртта се смесваха в едно и го променяха. Сърцето му туптеше силно, сякаш очакваше нещо, сякаш нещо значимо щеше да се случи.
Малфой го знаеше – бе неизбежно. Единственото, което не знаеше, бе как щеше да свърши деня. Това зависеше от нея.
Потисна желанието да я извика и да се опита да я намери по-бързо, за да не губи време. Това нетърпение щеше да бъде разтълкувано грешно, а Луциус не можеше да си позволи отново да бъде слаб пред нея.
Откри я в трапезарията, сплела крака под себе си на креслото. Очите й се стелеха надолу по редовете на книгата, а вниманието й оставаше приковано от четивото, сякаш нарочно се опитваше да го предизвика. Когато всъщност се обърна към него, катранените очи проблеснаха с удоволствие от завоюваната победа, а гласът й се разстели меко по повърхността на масата помежду им:
-Не трябва ли да си на сватбата си, Луциус? Едва ли може да започне без теб.
Малфой остана няколко секунди неподвижно. В следващия миг се наведе напред, опирайки ръка на масата, и впи устни в нейните. Ръцете й се увиха около врата му, а дъхът й по лицето му го накара да се отдръпне леко и да прошепне:
-Ела с мен!
Реджина се усмихна и, отдръпвайки се от него, поклати глава и едва успя да секне смеха си.
Бившият слидеринец не реагира. Той бе свикнал с болезнената й ирония, знаеше с колко гротеска го гледаше, откакто се бяха случили всичките тези неща.
Сега от предишната Реджина нямаше и следа. Топлината, която някога бе споделяла с него, сега се бе изгубила завинаги в небитието. Флинт го наблюдаваше насмешливо, безчувствено, така, както щеше да наблюдава някой безобиден свой порок.
Като навик. Така, както го чувстваше тогава. Нито повече, нито по-малко. Луциус беше човек, който искаше да я притежава. Лошото бе, че тя вече не искаше да притежава него. Държеше го около себе си от съжаление, от носталгия по отминалите дни, от суеверие дори. Малфой отдавна не бе за нея това, което бе бил някога. Вече не можеше да го промени.
-Къде искаш да дойда? –Усмихна се меко и скръсти ръце.
-Не знам още, някъде далеч от този проклет град и тези проклети хора.
-Но защо, Луциус? –Сви рамене срещу му.- Нима си готов да изоставиш семейството, рода, парите, дома и бъдещата си съпруга, само и само за да бъдеш с мен?
-Винаги съм бил готов. –Отвърна й глухо.- Въпросът е дали го искаш.
Реджина прехапа устна и измърка:
-Не става въпрос до това, което искам аз. В крайна сметка в момента нещата се развиват прекрасно. Като не ти позволя да развалиш малката си идилия, ти ще притежаваш прекрасна съпруга, всичките блага на благородието, както и любовницата, за която бленуваш от толкова много време. Живот и здраве, след седем месеца ще те даря с дете. Какво повече искаш от живота, Луциус? –А после се замисли за миг и довърши през смях.- Хората казват, че за да бъде щастлив един мъж, трябва да има една висока за пред хората и една ниска за в леглото. Не си ли щастлив? Нали ги притежаваш?
Луциус отново не реагира. В стоманените му очи блестеше силата на волята и духа му в моменти като този. В моменти, когато Реджина явно му демонстрираше какво в отношенията им се бе променило. Сега Малфой бе много по-дързък, много по-неуязвим пред нея. Самата Флинт го бе научила на това.
-Искам само теб. –Промълви равно.- Нищо друго.
-Аз пък искам свободата, Луциус… -Засмя се звънко и скочи на крака, завъртайки се в кръг с разперени ръце.- Свободата и живота си.
-Значи не искаш да се омъжиш за мен, така ли?
Реджина се усмихна и се приближи до него. Постави ръце на гърдите му и, повдигайки се на пръсти, впи устните си в неговите. Малфой не отвърна – остана все така загледан в очите й, сякаш за да й напомни, че все още не бе отвърнала на въпроса му.
-Искам те периодично… -Прошепна в лицето му.- Само отвреме-навреме… Колкото да ми напомняш точно какви грешки допуснах преди… колкото да не си позволя да ги повторя.
Луциус не издържа повече и стисна силно рамената й. Разтресе я и процеди бавно и ниско:
-Нямам време за игри, Редж. Това е всичко, за което сме мечтали, всичко, Реджина. Моля те, умолявам те… не позволявай отново да ни разделят.
Гласът му постепенно бе омекнал. Ръцете не стискаха силно рамената й, напротив, трепереха върху тях, докато пръстите несигурно галеха голата й кожа.
Реджина усети как от настроението й не остана и следа. Може би беше сгрешила, може би се беше залъгвала.
Обичаш ме, Луциус, знам, че ме обичаш. Преди си мислех, че няма да го разбера никога, преди си мислех, че няма да ти повярвам.
Сега разбирам, че съм грешала.
И, колкото и ужасно да е, колкото и да се ненавиждам за това… Вярвам ти. Вярвам ти, както ти вярвах преди, както ти вярвах, когато преди повече от три години започнахме нещо, което и до днес не можем да приключим.
Вярвам ти сляпо. Готова да те последвам навсякъде, да изоставя всичко заради теб, да се отрека от целия си свят, само за да те чувствам до себе си.
Както направих не веднъж преди.
Луциус я придърпа към себе си и я притисна в силна прегръдка. Шептеше нещо в ушите й, но Редж не можеше да го разбере. Тя просто оставяше сълзите да се спускат по страните й и клатеше глава, сякаш сама се опитваше да отрече мислите и чувствата, които се зараждаха в съществото й.
Също както преди. Не се различава по нищо – нито по едно усещане, нито по една дума.
Всичко се повтаря – отново и отново. Единствено бумтежите по вратата ни напомнят, че не е както преди, че не можем сами да решаваме, Луциус…
Търси теб… Светът те бленува, вика те при себе си, Луциус… Аз съм просто страница от миналото, просто едно пожълтяло вчерашно чувство. Аз изживях за тези години всичко, което трябваше да ми се случи за цял един живот време… Сега е време и ти да робуваш на света… И, може би, просто може би, един ден ще притежаваш това, за което мечтаеш… някъде далеч от мен.
Реджина се отдръпна леко от него и, притваряйки очи, прошепна нежно в ухото му:
-Те идват тук за теб… Не ги карай да чакат, както мен някога… Търпението убива всяко чувство, Луциус… А ти отдавна не принадлежиш на мен, а на света си…
Постави ръце на страните му и го целуна бавно. Когато се откъсна от него, просто стисна ръката му и, също като него, обърна поглед към вратата, която се отвори с трясък.
Абрахас остана няколко секунди загледан в двете фигури отпред. Реджина стискаше ръката на Луциус, а тялото й бе изцяло притиснато към неговото. Бе застанала малко встрани и зад него, но наблюдаваше лорд Малфой със същата увереност и студенина, която блестеше и в очите на сина му.
-Нека да не правим сцени, Луциус. –Процеди озлобено смъртожадният и кимна към вратата.- Време е да си вървим.
Луциус кимна и се обърна към Реджина. Дланите му плъзнаха по талията й и я притиснаха към тялото му. Тя се остави да я вдигне на ръце и, поставяйки глава на рамото му, затвори очи и вдъхна дъха му.
-Това не променя нищо. –Прошепна тогава Луциус срещу допира на кожата й.- Обичам те!
В следващия миг него вече го нямаше. Апартаментът бе опустял, думите все още се спотаяваха зад завесите.
Реджина не бе помръднала – това не беше възможно. След всичко, всичко, през което бяха преминали, тези слова стояха грубо, не на място, болезнено.
Тя присви очи срещу усещането да бъде робиня на плътта, срещу усещането да разбира падението си, да го използва, да се уповава на него. Бе долно, мерзко, греховете й растяха правопропорционално на чувствата на Луциус.
Случи се само веднъж… Само веднъж.
Не е оправдание, не искам да е такова. Ако трябваше да претеглиш грешките ми към теб, никакви оправдания, никакви молби нямаше да бъдат способни да ме освободят от товара на съвестта ми.
Но и ти сгреши, Луциус. Ти ме научи да съм такава, ти ме постави в това положение, ти ми показа пътя, по който поех. Един ден, когато научиш всичко това, ще те боли… Но и мен някога ме болеше. И аз страдах, и аз се борех за теб… Сега е твой ред.

10 септември 1973
Още на другия ден след сватбата Луциус отново посети Реджина. Неодобрението, което се надигаше в съществото му, се давеше от чувството на безнадеждност, от чувството, че вече я бе изгубил.
Когато го видя на вратата, Реджина застина за миг, а в катранените й очи преля агонията, която миналото им бе завещало. Тя се приближи до него с бавни стъпки и пое ръката му, затваряйки вратата. Луциус се опита да каже нещо, но Флинт не му позволи. Постави пръст на устните му и прошепна:
-Не казвай нищо… моля те…
Ръката, която придържаше неговата, се вдигна и двете свършиха, все още сплетени, до бузата му.
-Не искам да те обичам повече, Луциус… Не искам… Ти вече не си мой… И ще направя всичко възможно, за да те забравя. Така е по-добре и за двама ни.
Извъртя главата си, когато се опита да я докосне. В кашмирените й очи проблесна пламъче, а после мракът отново го уби. Едва тогава Луциус наистина осъзна колко много бяха изгубили през годините. Какво бяха заложили, какво бяха пренебрегнали, за какво бяха излъгали… Поредицата от грешки бе безконечна – тя нито започваше, нито свършваше сега. Просто една пиеса с тъжен край. Болезнен, тъжен, всеобхватен… но и насилствено-предизвикан, насилствено-умилостивен, насилствено-забавен.
„ Има още много време до края…”
Реджина не му остави повече време да размишлява над промените в света им. Бе безсмислено, безпредметно, напразно. Оттук-нататък нямаше какво да хранят помежду си. Бяха изгубили всичко.
Дръпна го след себе си и го поведе към спалнята. Там щяха да убият всичко останало помежду им, вярваше го. Което не бяха унищожили с грешките си, щяха да унищожат сега, между тези четири стени.
И, докато аз съм само твоята втора жена, докато съм любовницата ти, докато отношенията ни започват и свършват в това проклето легло и между тези проклети стени… дотогава аз ще съм „другата”, Луциус, дотогава ние няма да съумеем да почувстваме близостта си отново.
Стой близо до мен и мълчи. Така е трябвало да стане, така е трябвало да свърши, така е трябвало да ни убие…
Просто искам да усещам устните ти по кожата си… И, докато си отдаден на тялото ми, никога няма да ме обикнеш отново. Аз сама ще се науча да те мразя. Дължа ти го за всичкото това време.

22 април 1974
Детето се роди в късния следобед, след като бе изтощило до край силите на майка си, след като едва не я бе убило. Бе тук вече от няколко дни. Съзнателно не бе казала нищо на Луциус, съзнателно бе дошла в една от мъгълските болници на Лондон, съзнателно бе разрушила всичките му мостове към нея. Искаше просто да е сама, далеч от него, далеч от чувството, което в тези емоционални моменти можеше да надделее в душата й. Сега нервите й бяха разстроени, едва ли имаше възможността да рискува евентуална среща с Луциус. Бе абсурдно.

3 май 1974
Реджина се бе прибрала със сина си у дома преди седмица. Луциус на няколко пъти бе идвал до апартамента й, но, уплашена до смърт от това, което можеше да се случи, Флинт дори не му бе демонстрирала с нещо присъствието си. В онези мигове тя бе слаба, ранима. Само една негова дума можеше да промени решението й, само една негова дума можеше да я срине, да я потикне към действия, които никога нямаше да може да си прости.
Съзнаваше го.
Самото дете отнемаше всичките й сили и енергия. Завладяна от дивия страх за живота му, от неопитността си като майка и липсата на близък човек, на когото да се опре, Реджина се чувстваше като в затвор. Новороденото изискваше от нея да го кърми на всеки три часа, като не зачиташе за важно нито умората, нито болката й. То бе постоянно с нея, постоянно в ръцете й, постоянно плачещо, постоянно молещо за нещо. Едно малко чернооко същество, което зависеше изцяло от нея.
Синът ми.
Именно, той бе неин син. Не приличаше на Луциус, не познаваше Луциус, не зависеше от Луциус. Бе единствено, само неин. И, докато дните отминаваха в пълната й, на моменти несръчна, всеотдайност, Реджина се научи да държи на съществото в ръцете си. Просто защото знаеше, че единствено и само тя можеше да му помогне да оцелее.
Този ден обаче Флинт се отказа от идеята отново да избягва Луциус. Когато той позвъни на вратата, нещо в гърлото й застърга, но не се отдаде на страха си. Така или иначе някога щеше да го пусне тук, така или иначе Малфой щеше да види сина си. Бе въпрос единствено на време и на страх.
Флинт се приближи до вратата, все още придържайки детето, и отвори. Луциус понечи да каже нещо, но видя сина си и всичко в него замря. Устните му потрепнаха, а думите заглъхнаха някъде по небето му. Едва когато успя да осъзнае всичко, той потисна желанието да протегне ръце към детето си и промълви:
-Защо не ми каза?
Реджина изправи бебето вертикално и го остави да си играе с косата й, притискайки го по-близо до себе си. Безмълвно затвори вратата след Луциус и едва тогава се обърна към него:
-Защото ние не сме твоето семейство и това не е твоят дом. –Отвърна му глухо и притвори очи.
-Ами парите?
-Не искам парите ти, Луциус, не ме поставяй в положението на долната курва, която спи с теб, заради тях. –Поклати глава и за миг се възцари мълчание. Малфой не бе сигурен как трябваше да отвърне, затова просто попита:
-Как се казва?
-Маркъс… -Прошепна Реджина и целуна челото на сина си.- Маркъс Флинт.
Луциус кимна бавно с глава. Това име го пронизваше, напомняше му толкова много неща, напомняше му колко бе сгрешил. И, въпреки това, той нямаше право да й противоречи, нямаше право да влияе на решението й. Той бе нищо, той не бе част от тях. Дори нямаше правото да е тук, но онова потискано чувство не му позволяваше да си тръгне.
Знаеш че ме убива, нали? Знаеш, че не искам да те виждам повече? Но си прекалено слаб, за да си тръгнеш, прекалено горд, за да останеш.
Прекалено късно ми даваш поводите, Луциус! Вече нищо не мога да променя…
Реджина вдигна за миг поглед към него, а после поклати глава и се запъти с детето към трапезарията. Луциус остана няколко секунди така, а после сведе леко глава, сякаш бе смирено животно, осъзнаващо вината си. След това я последва.

19 юни 1975
Реджина присви очите си срещу ужасното чувство да усеща мириса му по кожата си. Просто сведе леко глава и напомни:
-Парите.
-Щом казваш. –Усмихна се мъжът срещу й и хвърли парите към нея.- Мислех, че ще се откажеш от всичко това след последните часове.
-Значи си грешал. –Отвърна му прегракнало и затвори вратата, притискайки я с тялото си.
Бе ужасно, ужасно дори да си го помисли. Бе ужасно да го знае, ужасно дори да го почувства.
Вече дори не съзнаваше грешността на всичко това. Колкото и да се опитваше, бе го възприела като нещо нормално, като нещо, което бе част от ежедневието, като нещо, което бе длъжна да прави, за да може да изхранва себе си и онова изоставено на произвола дете, което не бе спряло да плаче през цялото време, сякаш нарочно свиваше сърцето й с агонията си.
Да, аз съм курва, винаги съм била. Но, докато някога го правех за вас, Луциус, сега го правя за сина си. Това дава достатъчен смисъл на съществуването ми.
Ръцете вдигнаха детето и го притиснаха към гърдите й. Реджина облегна брадичка на главата му и прошепна глухо:
-Не плачи, Марк, тук съм и съм само твоя… никога повече няма да бъда чужда…
Но Реджина знаеше, че не можеше да си го позволи. Не можеше да отгледа сина си в тази среда, не можеше да му позволи да види какво всъщност правеше тя за него. Знаеше, че бе неизбежно, знаеше, че трябваше да се сбогува с него. Нямаше как то да оцелее в тази среда…
Въпреки желанието на Луциус, Реджина така и не му бе позволила да докосне сина си. Това бе грешно, неморално дори и за изкривената й тогава морална цялост. Тя не можеше да го остави да комуникира с Маркъс, не можеше да го остави да има връзка с него. Той не бе негово дете, никога не бе имал баща. Марк имаше само нея. Нищо не можеше да промени това.
Реджина мигновено съзна колко ужасна бе съдбата на сина й, ако той останеше при нея. На какво можеше да го научи, какво можеше да му даде? Опозореното си име, мръсните си пари, самотната си съдба, онези порои, които я бяха докарали до този живот? То бе здраво, слънчево, прекрасно и крехко малко същество. Можеше да живее прекрасен живот, да се радва на всичките блага на живота, да се изучи, да бъде добър в нещо… не като нея… не като жената, която го бе създала. И, не, синът й не заслужаваше този живот – той не бе виновен за грешките й – не трябваше да ги изплаща. Бе немислимо да му завещае собствения си товар.

30 юни 1975
Луциус посети Реджина изморен, изтерзан от дневните проблеми в Министерството и всичко, което му се бе струпало на главата. Просто искаше да я прегърне, да я почувства в ръцете си, да забрави всички онези неща, които така тормозеха съзнанието му.
В този ден той окончателно бе сложил край на живота на Дейвис Монтагю. Рязко, безболезнено, лаконично. Рано сутринта го бе последвал по пътя към щаба на Черния лорд и го бе убил. Така, както се убиваше куче, не човек. В гърба, не в лицето. От декан, не в дуел. Без съвест, без угризения. Така, както се убиваше същество, който не заслужаваше живота си.
Всичко бе станало за няколко секунди. Сега вълците пируваха с плътта му, а вятърът стелеше миризмата на мърша по стените на невидимия дворец на Черната магия. Но Луциус не знаеше едно – Маркъс бе получил това, което искаше приживе. Бе постигнал бляновете си, макар и в небитието. Бе го победил, макар и кръвта да се стичаше само в жилите на Малфой.
Защото не след дълго именно това убийство щеше да доведе Луциус до стените на Черния орден, именно това убийство щеше да отпечата Черния знак на китката му и именно това убийство щеше да го подчини на Черния лорд. Бе неизбежно.
Влезе без да чука. Бе възприел арогантността и самоувереността, които отношенията им с Реджина налагаха. Започна да я търси из апартамента импулсивно, без дори да се събува. Намери я едва няколко минути по-късно, когато си спомни за тясното балконско помещение.
Реджина стоеше, облегната на парапета, и пушеше механично цигара. Очите й бяха изцъклени и уморени, ръцете й трепереха видимо от съзнанието за това, което бе направила. За няколко дни всичко се бе променило, Луциус нямаше как да знае, защото не бе идвал от петнадесетина дена при нея, нямаше и как да се досети, защото бе твърде завладян от собствените си мисли, за да й обърне достатъчно внимание. Той просто се приближи до нея и я принуди да се обърне с лице към него.
-Здрасти. –Прошепна тихо и захапа долната й устна с усмивка.- Всичко вече свърши.
-Кое е свършило? –Не разбра радостта му Флинт и го остави да я притисне собственически между себе си и парапета.
-Убих Дейвис. –Усмихна се самодоволно и спусна устните си по врата й.
Болка… Да, болка… Неправилна, неморална болка… И, въпреки това, неизбежна.
Да, Дейвис ме нарани, да, той бе спътник на всяка една спънка в живота ми, да, той ме създаде несигурна и уязвима… И, въпреки това, Дейв е част от мен. Лошата, проклетата, фаталната част от мен, която се опитвах да игнорирам толкова дълго, докато не я възприех като неосъществима. Той бе черната, злата, тъмната страна на живота ми, но, въпреки това, той пазеше онази хармония, която можеше да съществува само в равновесието.
Да, Луциус, боли ме. Ти отново успя да ме нараниш, отново съумя да засегнеш част от мен, на която досега никога не бе посягал. Странно е как всеки нов удар бе предназначен за парче от душата ми, което бе оцеляло през всичките ти останали убийства.
Но това няма значение. Отдавна престана да има.
-Редж? –Повика я глухо, без да прекъсва ласките и целувките си.- Къде е Марк?
Думите се губят в гърлото. Дъхът секва, а сърцето удря рязко, почти предсмъртно пред словата ти.
Да, Луциус, ти победи… Кажи ми какво спечели от това?
Реджина се отдръпна от него и, все така безмълвно се прибра в хола. Ръката, която Луциус бе сключил с нейната, за да й попречи да избяга, се изхлъзна и й позволи да се скрие от погледа му.
-Реджина! –Извика подире й, когато осъзна, че тя криеше нещо от него. Последва я през целия хол, докато не я намери, приведена над изпраните дрехи, сгъвайки ги.- Реджина, какво се е случило?
Дръпна я за ръката, а Флинт, отчаяна до краен предел, се откъсна панически от него и изскочи от стаята. Луциус се затича след нея и, противно на желанията й, я стисна през рамената и й попречи да помръдне. На няколко пъти се опита да се освободи от него, но не успя. Изгуби земя под краката си и, изтощена и отчаяна до краен предел, се отпусна в ръцете му и позволи на очите да я предадат. Малфой, който съвсем се уплаши от реакциите й, я обърна с лице към себе си, все още пречейки й да падне, и разтресе силно съществото й:
-Къде е синът ми, Реджина?
Флинт понечи да отвърне, но сълзите я задавиха и от устните й излезе само жално скимтене. Тя постави ръцете си върху гърдите му и се опита да се отблъсне от него, но не успя. Едва когато осъзна, че нямаше къде да избяга, Реджина потрепна и затвори очи.
-Къде е, Редж? –Потрепна гласът му настоятелно.
Флинт отвори побелелите си устни с мъка и, преглъщайки сълзите, започна накъсано:
-Той… аз…
-Къде е?
-Далеч оттук. –Довърши бавно и, отдавайки се на агонията, отпусна тялото си в ръцете на Малфой и скри сълзите някъде в гърдите му.
Остана няколко секунди така, дори сам не знаеше как да реагира на всичко това. Не знаеше какво трябваше да значи всичко това, не знаеше какво искаше да му каже Реджина. Бе странно, неясно, абсурдно дори. Къде бе синът му? Къде бе онова същество, до което не можеше да се докосне, къде бе онова невръстно създание, до което нямаше достъп, което не му бе позволено да обича? Къде?
-Какво имаш предвид? –Попита тихо, а ръката, поставена на брадичката й, не й позволи да обърне глава.- Какво, Редж?
-Какво искаш да ти кажа, Луциус? –Изстена под натиска на сълзите в очите си.- Че не искам детето ми да бъде без баща? Че не искам да плаща за нашите грешки? Че не искам да живее с парите, които майка му е изкарала с тялото си ли?...
Реджина не успя да довърши. Несъзнателно му бе казала повече, отколкото трябваше да знае, несъзнателно бе преминала онази граница, която ги пазеше от разрушението.
-Какво каза? –Попита Луциус бавно и студено.
Реджина се разтресе от ужас и се опита да се освободи от ръцете му, но не успя да го направи. В мига, в който Малфой понечи да повтори въпроса си, тя се откъсна яростно от него и му заби звучен шамар.
-ТОВА, ЛУЦИУС! ТОВА! ТОВА ИСКАХ ДА КАЖА! ДА, АЗ СЪМ КУРВА! НО ИМЕННО ТИ МЕ НАПРАВИ ТАКАВА! ИМЕННО ТИ МЕ ПРОДАДЕ НА ТОЗИ СВЯТ!
Повдигна кръвясалия си поглед към нея и за миг застина така. Когато ръката му се протегна към нейната и я стисна, Флинт се откъсна рязко от хватката му и, водена от инерцията, се заби с гръб към стената. Дланите й застинаха като опора, а очите се вдигнаха към неговите.
Болка, ярост, омраза и безнадеждност… Това остана помежду ни, Луциус… Това успяхме да запазим през годините… единствено това оценихме по достойнство…
Но аз съм длъжна да ти кажа, нали? След като свалих картите си, трябва да разкрия и лицето си…Това са правилата, това са недостатъците и болките на избора, който направихме преди години. И, ако някога съм се кълняла в теб, сега ще се закълна в себе си, че ще те накарам да ме мразиш… ще се закълна в това, което имах, и в това, което загубих през годините… нищо повече нямам освен това лице и тези истини… нека са и твои!
-Какво си мислеше през всичкото това време? –Попита го с тих, но ясен глас.- Замисли ли се от какво живея, замисли ли се как отглеждам сина си? Нима дори и за миг си си помислил, че не се нуждаем от пари? Нима си забравил, че бях лишена от наследство, нима си достатъчно глупав, за да пренебрегнеш факта, че не мога да работя, имайки се в предвид годините ми? Какво си мислеше, Луциус? Мерлин, отговори ми!
Малфой сведе глава ниско, а ръката му потрепери. Тикът, който се бе появил по време на отсъствието му от „Хогуартс”, отново травмираше съществото му. И, въпреки че не го съзнаваше истински, Луциус бе смазан, смазан от всичките глупости, от всички абсурди и грешки в живота си. Бе съсипан от света си – смазан, изравнен със земята, лишен от всичко, което някога бе имал за ценно, лишен от онова чувство, което можеше да осмисли дните му. Лишен окончателно от органа на любовта си, от органа на чувствителността и живота си. Травмиран, осакатен емоционално… завинаги.
-Никога не съм си мислел това, Редж… -Прошепна без дори да я поглежда.- Каквото и да си правила, каквото и да си казвала… никога, никога не бих повярвал на това… никога не бих си го помислил…
-Защо, Малфой? –Изсъска Флинт срещу него, а очите й се насълзиха от ярост и унижение.- Нима честта ми струва повече от живота на сина ти? Нима би го жертвал за нея? Или пък аз съм просто момичето на мечтите ти, тази, която никога не ти е изневерявала, тази, която никога не те е наранявала, тази, която винаги те е следвала и те е обичала? Какво те наведе на мисълта, че ще жертвам сина си, моята плът и кръв, за да опазя уважението и любовта ти? С какво точно те излъгах през тези години, какво ти спестих?
-Не говори за сина ми, ти сама се отърва от него… -Изсъска Луциус, който мигновено се разгневи от споменаването на детето, на чиято близост така и не бе способен да се радва. Детето, което му бе отнето, преди да осъзнае съществуването му.- Не ти ли беше удобен, Редж?... На мен ли ти напомняше? Или пък беше прекалено трудно да приемеш в егоцентричния си свят още едно същество?
-Маркъс нямаше нищо общо с теб и ти добре го знаеш! –Процеди Реджина срещу му.- А и не ти беше син! Ти нямаш деца, Луциус! И, Мерлин, докато не се научиш да обичаш и да се бориш за хората, няма да имаш такива!
-НИМА СЕ БОРЕХ МАЛКО ЗА ТЕБ? –Думите му прокънтяха няколкократно в помещението. Луциус сведе главата си и, клатейки я отрицателно, се опита да изгони онези мисли, които се загнездваха болезнено в съзнанието му. Не можеше да го пренебрегне, не можеше да го забрави. Нямаше изход от ситуацията, бяха заклеймени от съдбата. Вече всичко в света му бе безсмислено, безпредметно. Не можеше да го промени.
-Ако ми беше казал, че ме обичаш… Ако ми го беше казал две години по-рано, никога… никога нямаше да стигнем дотук…
Луциус не издържа повече и се стрелна към нея. Притисна я към стената грубо, болезнено, сякаш се опитваше със сила да я убеди в правотата си. Пръстите се вплетоха в косите й и я накараха да вдигне очите си към неговите. Устните му се впиха жестоко, кръвожадно в нейните. Хапеше ги, дърпаше ги, нараняваше ги, докато не усети соления вкус на кръвта й по небцето си. Едва тогава изръмжа:
-Ако ти ги бях казал, щеше да ми спестиш всичко това ли? Нямаше да се продаваш, нямаше да се превърнеш в това същество, което дори не заслужава живота си, така ли? Щеше ли да бъдеш само моя?
Тялото й се напрегна под неговото, а устните й докоснаха врата му, когато се надигна, за да отвърне.
-Бях някога само твоя, забрави ли, Луциус? –Прошепна в ухото му, а топлината на дъха й попари вътрешността му.- Някога бях… Искаш ли да знаеш какво съм сега? –Луциус стисна по-силно китките й, сякаш се опитваше да заглуши бъдещите слова.- Сега съм просто курвата на Малфой.
Прехапа устната си, а едно изръмжаване извибрира някъде над стомаха му. Предизвикваше го да направи нещо, за което щеше да съжалява, примираше под него в мазохистичното желание да я нарани. Но не можеше да си го позволи, не трябваше…
-Някога ти казах че, когато дойде този момент, не искам да бъда твоя любовница… -Шептеше нежно в ухото му, а кръвта от устните й вече се спускаше надолу по врата му.- Някога ти го казах, помня… И не съм, Луциус, не съм… Ако бях твоя любовница, щях да те обичам… А аз не те обичам … не…
Стисна толкова силно ръцете й в гнева си, че лявата й китката изпука зловещо и костта се счупи. Реджина изстена и главата й се люшна малко по-напред, завладяна от болката. Цялото й същество се отпусна, но секунди по-късно върна контрола си над него.
Луциус трябваше да си плати. Луциус щеше да си плати.
Събирайки силите си и игнорирайки режещата болка в ръката си, Реджина отърка лицето си в неговото и слепешком отново откри ухото му, заговаряйки още по-тихо с дрезгавия си глас:
-Просто твоята курва… Само ако можеше да знаеш всичко… Ако можеше да знаеш колко мъже дойдоха при мен, когато го разбраха… Мъже, на които им липсваше нещо… кръвта ти, парите ти, властта ти… хора, които бяха готови да си платят, за да бъдат на твое място… да притежават нещо твое… макар и само в леглото ми… -После замлъкна за миг и довърши по-тихо.- Защото аз бях такава, нали? Вашата мечта, вашият блян за една нощ… а след това – цяла вечност курва, блудница, която сте имали за няколко мига и от която сте се отказали след това. Между тях и теб няма разлика, Луциус. Само дето те се събуждаха удовлетворени, а ти на заник искаше нещо, което не можех да ти дам. Затова си тук, затова и Маркъс остана до края. Ако ви го бях дала, ако можех да ви обичам, сега щях да съм сама. Защото никой не иска да види как мечтите му се превръщат в кошмари с идването на сутринта.
Тялото на Луциус притисна толкова силно нейното, че от съществото й се откъсна една болезнена въздишка и то се отпусна още повече. Малфой инстинктивно разбра, че, ако се отдръпнеше, Реджина щеше да се стовари на земята, без да има сила да се вдигне. Но болката, която му причиняваше с думите си, бе по-силна.
-Но някога те обичах, Луциус… -Притвори очи и дъхът й отново докосна кожата му.- Кълна се, че те обичах… тогава не искаше това от мен… не го искаше, Луциус… Защо го искаш сега?... Защо?
-Мълчи… Замълчи, да те вземат дяволите!… Замълчи!
-Защо искаш да те обичам точно сега, Луциус? –Зашептя отново и докосна с устни врата му.- След като продавах тялото си за пари, след като изоставих сина ти, след като се отрекох от теб… защо още искаш да те обичам?
Луциус се отдръпна на милиметри, въпреки че продължи да притиска ръцете и тялото й. Обърна пълните си с болка очи към нея и сякаш за първи път срещна погледа й. Реджина наклони леко главата си на една страна и прошепна срещу устните му:
-Защо чак сега те боли?
Устните й покриха неговите и за един миг сърцето му затуптя неистово. Внезапно тялото му притисна още по-силно нейното, а Луциус извъртя главата си настрани, дишайки учестено.
-Колко точно те боли, Луциус… да ме целуваш, знаейки колко други са го правили преди теб… и пак да го желаеш…?
Малфой за пореден път прехапа устни и стисна ядно очи. Нещо в гърдите го пробождаше, сякаш самите му дробове бяха притиснати в менгеме и не можеше да си поеме дъх.
-Ти трябваше да си платиш… -Прошепна бавно.- Те всички си плащаха… Но не искам парите ти, Луциус, не и твоите… искам само сълзите ти… искам само да те боли… защото мен ме болеше през цялото това време… сега е твой ред…
Луциус се отдръпна от нея, без да отпуска ръцете й. Челото опря о нейното, а очите се присвиха заплашително. Стоманата проблесна отново срещу катрана, а устните се извиха и от тях се откъсна нисък съсък:
-Защо си мислиш че ме боли за теб? Сама се нарече курва, Редж, сама реши, че ми принадлежиш! Защо си мислиш че искам нещо повече от това?
Усмивка… Отново си в играта… Един последен път, Луциус… Извън правилата, които толкова години спазвахме. Долно, нечестно, подмолно и жестоко… Така, както трябваше да играем през цялото време… без да лъжем себе си и другите…
Сега сме само ти и аз. Покажи ми точно колко можеш да ме нараниш и, кълна ти се във всичко, което някога съм споделяла с теб, ще преобърна Ада, но ще ти върна тъпкано. И ще се усмихна, точно както се усмихвам сега.
Едната му ръка се надигна към лицето й и, под лудешката й усмивка, палецът последва пътя на долната устна от единия до другия край.
-Кой те излъга, че искам повече от това?
Устните му покриха нейните, а езиците им се срещнаха. Откъсна се леко и захапа отново разкървавената й устна, сякаш за да й покаже колко ранима беше в ръцете му.
Реджина се засмя хриптящо. Злокобно, тихо, насечено.
Искрено. Отдавна не е било толкова искрено, Луциус, отдавна не е било толкова, колкото сега… Не мислиш ли?
-Знаеш ли за какво съжалявам най-много в момента? –Усмихна му се почти нежно.
-За какво, Редж? –Отвърна на усмивката й с някаква жестокост, която сякаш възпламени вътрешностите й.
-За Дейвис…
-Нима го съжаляваш? Той се чувства прекрасно, не се безпокой за него.
-Не ме разбра. –Усмихна се Редж.- Съжалявам, че не го оставих да те убие.
Луциус се наведе и я целуна, а после се засмя грубо срещу лицето й:
-Добре че беше ти, иначе никога нямаше да се справя с него. Чувствам се толкова силно поласкан.
-Ирония. –Засмя се Реджина и прошепна срещу устните му.- Оставих го да ме чука, само за да те остави жив. По-скоро се съгласих да останеш жив, само и само за да ме чука. Но това са детайли.
Мускулчетата около ноздрите на Реджина, които на определени думи се бяха присвивали експресивно, се отпуснаха, а в катранените й очи заигра пламъкът на триумфа.
Лицето на Луциус се вкамени, а устните му потрепериха от гняв.
Колко ти е трудно сега? Дейвис не е просто някой си, той е човекът, когото ненавиждаш… Колко тежи истината, Луциус?
Само ако можеше да предположиш колко подобни истини мога да ти предоставя… Едва ли щеше да си толкова самоуверен…
-Лъжеш, мръснице… -Усмихна се ужасяващо в мига, в който съзнанието му успя да се пребори с проклетите й думи.- Той те ненавижда.
-И ти ме ненавиждаш. –Контрира го Редж и се размърда усмихната до ушите под него.- Но ти не знаеш много неща за мен, Луциус… Защо толкова време не ти пусках, след като тръгнахме? Защо в действителност скъсах с Маркъс? Защо в деня на делото изглеждах по онзи начин? Или пък онази нощ в дома ти защо тялото ми беше в синини? Не знаеш, защото никога не си ме питал за това. Предпочиташе да останеш в неведение за тези неща.
Луциус вдигна заинтересовано вежда и промълви насмешливо:
-И зад всичко това се крие някаква много ужасна тайна, нали?
-Не, не е ужасна и вече не е тайна. –Вкамени се лицето на Реджина срещу неговото. Пое си дълбоко дъх и, гледайки го право в очите, промълви.- По стечение на обстоятелствата преспах с Дейвис, докато бях с Маркъс. После започна да ме тормози всеки път, че ще каже истината на брат си. И се огънах. В последствие скъсах Маркъс, Дейвис изчезна и се появи ти. Но после той отново се върна в живота ми. Затова!
Луциус се загледа един дълъг миг в нея, а после поклати глава, отказвайки да приеме словата й.
-Знаеш ли… не ми пука какво мислиш! –Изсъска, разгневена от начина, по който думите й сякаш преминаваха покрай ушите му.- Мина много време оттогава. Но истината е, че спах с Дейвис и то не веднъж. И пак не съжалявам!
Вдигна погледа си към нея и процеди бавно:
-Ти си падала и много по-ниско от това.
Говориш, все едно се опитваш да убедиш себе си.
-Защо трябва да ми пука?
-Луциус, любов моя… -Промълви саркастично.- Кой те излъга че ме интересува какво мислиш ти по въпроса? Ако ме интересуваше, щях да те попитам преди да го оставя да ме чука до една от стените на собствения ти дом!
Всичко се случи за секунди. Ръката на Малфой обгърна толкова силно врата й, че кокалчетата побеляха за миг. В следващия момент той я беше захвърлил с такава ярост, че Реджина сцепи главата си до кръв.
Топлата, лепкава, алена течност се спусна на два потока надолу по чисто-бялата стена. Главата й се замая от сблъсъка, а пред очите й за миг й притъмня. После почувства как някой я вдигна за лактите и изкрещя задавено от рязката болка в изтръпналата допреди малко китка.
Някой я разтресе и, изтормозена до краен предел психически и физически, Флинт отвори леко очи, колкото да срещне тези на Луциус, пълни с кръв. Едва тогава осъзна че цялото му тяло се тресеше и с унесена меланхолия, причинена от главоболието, видя колко широко се отваряше устата му.
Крещиш.
Премигна бавно с очите си, мъчейки се да върне зрението и слуха си. Едва тогава съумя да чуе края на триадата му:
-…в ада дано!
-Аз съм… в ада… вече! –Рече насечено и се опита да се отдаде на умората, но Луциус я разтресе отново и й попречи да заспи.
Когато очите й се отвориха и срещнаха неговите, нещо в Малфой се пречупи и той отпусна лактите й. Реджина се стовари на земята, а Луциус, завладян от див ужас, прикри с ръка устата си и колената му също се подкосиха.
Флинт скри лицето си с ръка и даде път на сълзите. Това бе то. Това бе краят на историята. Дотук достигаха, дотук оцеляваха мечтите им. Всичко оттук-нататък бе просто съществуване. Нямаше как да го променят.
Е, Луциус, ние изгледахме цялата пиеса. Когато светлините припламнат и изгреят отново, не се ужасявай от постния декор и грозните маски. Магията се изгуби в мига, в който включиха осветлението и видяхме лицата си за първи път. Но, ако някога я е имало, тя щеше да оживее и сега, нали? Имахме смелостта да видим края. Значи всичката болка не е била напразна.
След няколко минути мълчание, Реджина първа се размърда. В отчаянието си бе притиснала крака към гърдите си и дъхът й се беше учестил. Когато обърна глава настрани, видя до себе си Луциус, също опрял гръб до стената. Ръцете притискаха лицето му толкова силно, че ноктите, които бе впил в кожата си, вече бяха оставили следите си.
Реджина пренебрегна пронизващата болка в китката си и глухия й ек в тила и долази на четири крака – неуверено и агонизиращо, до него. Ръцете й докоснаха нежно неговите, но Луциус се разтресе, сякаш се опитваше да я отблъсне от себе си. Реджина изтри с опакото на дланта сълзите, които намериха последното си убежище в очите й, и прокара бавно пръсти по китките му. Отдели ръцете от лицето му нежно, бавно, шептейки думи, които знаеше, че нямаше как да го успокоят. И тогава ги видя…
Сълзите върху най-проклетата стомана…
Сълзите на Луциус Абрахас Малфой. Сълзите на човека, който никога не си бе позволявал тази слабост. Сълзите на студения, безчувствения, жестокия Малфой, сълзите на изнасилвача, на побойника, на убиеца Малфой. Сълзите на детето, което не бе имало време да порасне, на онзи, който се бе борил през целия си живот за гордостта и честта, които сега потъпкваше заради нея. Сълзите на този, който я обичаше. Сълзите на нейния Луциус.
Реджина се наведе към него и, давайки отново път на своите сълзи, впи до болка устни в неговите. Целуваше го бавно, болезнено, тъжно, убийствено, целуваше го като за последен път. Давеше се в сълзите, в задуха, в чувствата си към него и към себе си. Давеше се в усещането да е жива отново, а да не желае повече живота си, да го презира, да го мрази, да го ненавижда… Искаше единствено и само всичко това да свърши – беше се наситила на света, не бленуваше вече нищо от него – нито свободата, нито дъха си… Вече нищо в този живот не можеше да я приласкае… Прекарано през призмата на тази невъзможна любов, прекарано през призмата на неговите сълзи, прекарано през призмата на тези чувства, нищо друго нямаше значение…
-Някога каза, Луциус… -Проплака през сълзите в очите си, когато успя да се откъсне от устните му.- Някога ми каза, че, когато дойде време… че сам… сам ще ме избавиш от всичко това… каза ми… че няма да ме… оставиш… каза ми, че ще отнемеш живота ми…
Тялото на Луциус се напрегна под нея в ужаса си, но тя постави пръст на устните му и му попречи да проговори. Наведе се и го целуна леко, колкото да се увери, че още бе до нея, че още не го бе изгубила. Ръцете му по кожата й трепереха неудържимо, но тя отказваше да приеме слабостта му, отказваше да забрави обещанието му, отказваше да му позволи да се отрече от думите си.
-Аз… -Прошепна болезнено.- Никога не съм предполагала, че ще свърши така… никога не съм предполагала, че от тази игра… ще загубим и двамата, Луциус… не бих го позволила… не…
Реджина затвори очи и облегна чело на неговото, треперейки от напиращите хлипове. Зъбите й се впиха до болка в разкървавената устна, а ръцете потрепнаха на гърдите му. Чувстваше как биеше сърцето му, сякаш за първи път наистина бе тук, сякаш за първи път бе до нея… Сякаш отдавна, преди девет години не се бяха срещнали на масата на Слидерин за първи път, сякаш преди четири години не се бяха целунали за първи път, не бяха преспали заедно, сякаш преди година не се бе родил синът им, сякаш всичко това никога не се бе случвало. Тя го виждаше за първи път, чувстваше го за първи път, преоткриваше го…
…за първи път истински…
Не, всичко това никога не се бе случвало. Те бяха непознати, не се познаваха, не се разбираха, не се променяха, но се обичаха. Обичаха се, както се бяха обичали през всичките тези години, както не бяха могли да го осъзнаят, както се бяха залъгвали, както се бяха наранявали… както се бяха обичали и преди. Също толкова истински, също толкова искрено, също толкова безкомпромисно и всеотдайно както преди.
Нищо не се бе променило, само бяха унищожили света, който можеха да споделят. Всичко друго бе познато.
-Луциус… -Прошепна тихо срещу чувството да го усеща за първи път до себе си.- Ти ми обеща, че няма да ме… че няма да ме изоставиш в този свят сама… обеща ми, че няма да ми го причиниш… обеща ми, че няма да го позволиш… не ме оставяй сега, Луциус… не мога да се боря с всичко това…
-Не мога… не мога да те… -Дори не успя да го изрече. Тежкото чувство, което се бе загнездило в гърлото му, му пречеше да говори, да диша, да мисли дори. Това не можеше да е истина, не и в неговия свят, не и в света, в който всичко бе въпрос на твърдост, всичко бе въпрос на безчувственост… нямаше как той наистина да е толкова слаб…
-Някога… ти ми каза, че ще умра от твоите ръце… -Промълви бавно, взирайки се право в очите му. Сълзите вече бяха пресъхнали, сега оставаше само спотаената агония и горчивия вкус в устата.- Но с мен ще умреш и ти… И, кълна ти се, Луциус, един ден отново ще бъдем заедно… един ден отново ще се съберем… Моля те…
Пръчката потрепна в ръката му и падна на земята. Реджина я вдигна бавно и я постави в дланта му, притискайки я между своите:
-Ще събера гамите на залеза и ще украся клепачите си. –Прошепна тихо и целуна клепачите му, усмихвайки се горчиво.- Ще запазя слънцето ни в очите си, а устни ще оцветя с аления изгрев. –Целуна го бавно и продължи още по-тихо.- В косите ще вплета дълбините на океана, а дъхът ми ще съхрани вятъра, който деляхме. –Ръцете й се вплетоха в косите му и тя се притисна силно към него, мълвейки бавно в ухото му.- Екотът на пропастта ще повтаря в гласа ми неизречените думи, а болката… болката ще запазя за сърцето си, не ще я продам и не ще я споделя… Защото и изгревът да помръкне, и в дълбините на гората да се загубим, и океанът да ни погълне… нея не ще ни отнемат… -После гласът й се пречупи за миг и Реджина се притисна по-силно към него. Гърдите й се повдигнаха и сълзите задавиха дробовете й. Нормализира бавно дишането си и продължи тихо.- По-силни сме… по-силни, за да ни убие… по-слаби, за да я преживеем… И, там някъде, в безкрая… там ще има вселена, която да споделяме… ще има път, който да делим към нищото… И болката ще ни събира, и болката ще ни разделя… И не ще сме живи, но не и мъртви, не ще сме вечни, но не и забравени… И ще знаем, че още има тегло да носим, още има съдба да ни разделя, още има сили срещу живота да вървим… И, там някъде… Още има свят… Още има кръв… Още има дъх… Още има свят за двама…

Клепачите се разтвориха леко, а после застинаха. Катранът се разля по очите й и потрепна. В следващия миг той преля в кръгозора и всичко потъна в мрак.
Слънцето бе залязло. Бе настъпила нощта.

Глава 5



Obdurate*



9 септември 1973

Луциус вървеше на една крачка зад баща си. Сърцето му биеше лудо, неистово, сякаш се съпротивляваше срещу нещо, сякаш нещо му пречеше. Светът пред погледа му потрепваше леко, готов да изчезне още в следващия миг. И, въпреки това, нищо не се случваше. Земята продължаваше да се върти, сърцето – да бие.
Светът не се променя от мечти...
Да, оттук-нататък бъдещето бе определено. Щеше да сподели пътя си с Нарциса – това бе ясно, предсказуемо, разбираемо. Разбраха за уредената си венчавка преди колко? Преди десет години! Не го промениха. И двамата не го желаеха, но, същевременно, не му бяха противодействали. За тези години можеха да се освободят, нима не го бяха искали?
Луциус бавно започна да осъзнава обречеността на живота си. Сякаш колкото по-целенасочено се бе опитвал да избегне този брак, толкова по-силно се бе оплитало въжето около врата му*. И тази последна, луда година, през която едва бяха оцелели в „Хогуартс”... Нима не бе имал достатъчно време да си тръгне, нима не бе имал дързостта да се противопостави, нима не бе имал разум, че да не осъзнае какво наистина цени в живота си и какво не?
Не, всички тези неща не бяха верни. Луциус бе сбъркал само в едно – бе взел всичко това на шега. Тази шега завършваше сега с една сватба, едно погребение и няколко сринати живота. Сякаш от цялата ситуация бе излязъл невредим. Сега трябваше да си плаща.
Неусетно бяха стигнали до входната врата на къщата. Още само няколко крачки и всичко щеше да се подреди. Вече нямаше къде да бяга – единственият път водеше навън, през тази врата, през този двор, през този олтар. Дотам щяха да оцелеят мечтите им. Единственото, което се очакваше от Луциус, бе... да го приеме?
За миг през съзнанието му мина абсурдният план за бягство. Можеше да зашемети баща си, да се затича към задния вход, да се спусне в гората, да премине обхвата на защитните магии, да се магипортира и да отиде... къде? При Реджина. Но тя вече веднъж бе отказала категорично да го последва, откъде-накъде ще си промени мнението сега, защо? А и нима щеше да успее да избяга тези последни минути, нима щеше да успее, имайки се предвид че се бе провалял в продължение на десет години?
В онзи ден Луциус за първи път се предаде на обстоятелствата. За пръв път се отказа да се бори, за пръв път се помири със съдбата. В онзи ден той нямаше как да знае дали бе сгрешил или не, тогава нямаше значение. Отчаянието го бе завладяло напълно, бе размътило съзнанието му, пречеше му да мисли разумно. Нямаше как да осъзнае напълно това, което се случваше с живота му. Бе въпрос на възприятия.
Вратата се отвори и светлината го освети. В следващия миг всичко потъна в тишина.

30 юни 1975
Луциус вдигна бавно главата си и, прикрепяйки тялото й към своето с ръка, насочи поглед към прозореца.
Всичко бе застинало – рязко, отсечено, главоломно. В онзи миг сякаш дори самото време бе спряло. Единственото, което бе оцеляло след този взрив, бе собственият му дъх.
Малфой си пое дълбоко въздух и се отдръпна леко назад. Очите й бяха спокойни, уморени, някак усмихнати, колкото и абсурдно да звучеше. Устните й - леко разтворени, сякаш се опитваше да каже нещо, сякаш в следващия миг щеше да го направи. Единствено гъстата алена кръв се наслояваше в ъгълчето на устните й и се спускаше на тъмно-морави капки надолу по брадичката.
Луциус импулсивно осъзна колко объркани бяха реакциите и емоциите му. Сякаш не разбираше какво точно се бе случило току-що, сякаш никога не бе ставало. Някаква спряла, умъртвена част от съзнанието му пречеше да види грозните останки от живота, който сам бе разрушил.
От вълнението, от сълзите, от лудостта допреди малко не бе останала и следа. Сякаш самият Луциус не принадлежеше на този свят, сякаш тя наистина бе взела част от него със себе си.
Да, Редж, беше права. Наистина умрях с теб...
Осъзнавайки колко безсмислено бе да седи и да тълкува последните събития, Малфой си наложи да ги забрави засега. Знаеше прекрасно, че, в мига, в който действително осъзнаеше смъртта й, болката щеше да го пробожда, да го изгаря, да го убие дори. Навярно щеше да се чувства ненужен, отчаян, смазан и изоставен. Навярно щеше да посегне на живота си, навярно щеше да го пожелае. А, може би, шокът нямаше да му позволи да го разбере. Може би щеше да го убие на място. Може би.
Реджина в ръцете му бе все тъй бездиханна. Една сълза, която се бе откъснала по-рано от очите й, най-сетне бе открила последното си убежище някъде дълбоко в алените й устни. С нея бе замряло и всичко, което я бе свързвало приживе със света й. Останалото бе напуснало съществото й отдавна.
Луциус не усещаше истински липсата й, не можеше да я осъзнае. Не бе безчувствен, напротив, ехото на едно могъщо чувство го караше да я притиска конвулсивно към себе си, да търси допира й и да го цени, без да може истински да осъзнае случващото се. В израз на лудешко вдъхновение, Малфой дори се наклони и впи устни в нейните, миг преди да промълви тихо:
-Хайде да вървим, Редж!
Изправи се бавно, вдигайки я на ръце, и чак тогава си спомни.
Ти не си жива, не си... Не трябва да говоря с теб... Може да не ми е много ясно какво точно се случва... но знам че си мъртва, Реджина. Мъртва си.
И Луциус наистина го знаеше. Просто не го разбираше.
Занесе я до коридора и я свали на земята. Наложи се да я придържа, докато навличаше лятното яке върху й, тъй като омекналите колена не можеха да задържат тялото й.
Едва тогава я вдигна отново на ръце и се магипортира заедно с нея.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Озоваха се сред океана. Отвсякъде ги гледаха единствено водата и дебрите й. Луциус бе направил проста магия за безтегловност и сега вървеше спокойно през водата, придържайки главата на Реджина към рамото си сякаш беше невръстно дете. В мига, в който осъзна колко безсмислено бе това протакане, той спря и застина така. Разкрачи леко крака и свали тялото й на нивото на водата, придържайки я, за да не потъне. Леките вълни галеха лицето й нежно, докато не измиха и последната следа от разкървавената устна. Малфой се наведе съвсем към нея и целуна леко ледените й устни.
-Няма да затварям очите ти... – Прошепна, отърквайки лице в нейното.- Така ще откриеш по-лесно това, което търсиш...
Гласът му заглъхна бавно. Лека усмивка се изписа по лицето му – лудешка на фона на обстоятелствата, но и искрена. След всичко, през което бяха минали, бе трудно да се определи коя бе правилната и коя – грешната реакция.
Всичко свърши, Редж... Оттук-натък оставам сам на шахматната маса... Дано партията, която ми предстои да започна, да има победител... В нашата и двамата само изгубихме... Ти – живота си, аз – душата си... И дано един ден да разберем... кой е загубил повече...
-Обичам те, Редж! -Промълви тихо и ръката му се плъзна обратно по гърба й, оставяйки трупа й без опора пред безкрайната бездна.
В следващия миг тялото започна да потъва гороломно. Чертите на лицето й бавно започнаха да избледняват. Синевата ги задушаваше, размиваше, убиваше.
Няколко секунди по-късно от Реджина не бе останало нищо. Само спомена за едно чувство и плода на една любов. Тя бе оставила на света много повече, отколкото някога бе смятала за възможно. В мига, в който съдбата бе отнела дъха й... в онзи миг светът се бе променил. Само един човек щеше да го запомни. Бе достатъчно.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Луциус се върна в имението си в някакъв унес, без да съзнава точно последните събития. Той пренебрегна слугите, но Нарциса го засече в коридора и го спря рязко:
-Какво се е случило? –Попита го притеснено.- Бледен си.
-Ха. –Усмихна се Малфой лудешки.- В последните дни се случиха много неща. Всъщност, не, през целия ми живот се случваха само важни неща. И, въпреки това нито едно от тях не мога да ти обясня.
-Луциус... –Прошепна ужасено момичето.- Кажи ми какво има, нека се опитам да ти помогна.
В мига, в който ръката й се протегна към неговата, Малфой се отдръпна рязко и процеди:
-Нямам нужда от помощта ти, Нарциса!
Самите му думи не бяха резки, откакто се бяха оженили, не бяха нито веднъж. Студеният тон и липсата на какъвто и да е контакт помежду им обаче нараняваше Нарциса. Тя съзнаваше, че, ако отношението на Луциус не се променеше, вероятно и тя нямаше да може да изпълни задълженията си на съпруга. Първата брачна нощ Луциус отбягваше леглото. Сега, година по-късно, той бе не по-малко отчужден и дистанциран от жена си. В началото Нана го бе оставила да действа както намери за добре. Самата тя не се чувстваше достатъчно уверена, за да го предизвика по някакъв начин. От друга страна, всичко това бе започнало да я притеснява и вече се възползваше от всяка възможност, за да го приласкае, ако не към леглото, то поне към себе си. Малфой се дърпаше с апатията и категоричността на аскет*. И, в това положение, Нарциса нямаше какво друго да направи, освен да го попита направо какъв бе проблемът. И, по ирония на съдбата, увереността в правотата й достигна до своята кулминация именно в онази нощ.
-Не мога да те разбера. –Промълви ниско и ясно Нана.- Наистина не мога.
-Кое не разбираш? –Сепна се с малко досада Луциус, тъй като тя отново му бе натрапила присъствието си.
Нарциса преглътна унижението си и, свеждайки поглед, промълви:
-Избягваш ме вече цяла година. Знам, че вероятно всичко това не е лесно и за двама ни, но трябва да свикваме един с друг, Луциус. От мен се очаква да е предразположа, но наистина, наистина не знам как...
Луциус зяпна срещу й и се опита да се концентрира върху това, което му казваше. Истината бе, че това бе невъзможно. Съзнанието му бе толкова силно замъглено, че бе съмнително да успее да разбере напълно думите й.
-Какво искаш да кажеш? –Попита отнесено, без да обръща внимание на положението, в което я поставяше.
-Аз... Луциус, от мен се очаква да родя детето ти... Засега всичко това изглежда невъзможно.
Малфой вдигна поглед към нея, поглед, изпълнен с изненада и малко разочарование. Да, всичко това бе нормално, нямаше как да го пренебрегне, въпреки че вече една година бе намирал начин. И, въпреки това, Нарциса заслужаваше уважение, заради факта, че се бе престрашила да говори за това. Луциус не го бе очаквал.
-Е, голяма работа... –Измъкна се умело от неприятната ситуация.- Имаме цял живот за това.
-Но той няма да ни стигне! –Повиши тон Нарциса.- В крайна сметка всичко ще падне върху моите плещи! Стига, Луциус, нека поне да не се залъгваме! Никога няма да ме докоснеш, докато Реджина е жива!
Докато Реджина... какво?
Луциус почувства импулсивно как главата му започна да се пълни с кръв. Ръцете му се свиха в юмруци, а устните пребледняха и трепнаха конвулсивно.
Дръпна Нарциса към себе си и рязко, без никакво съпротивление или предупреждение, впи до болка устните си в нейните. Ръцете му откриха ръба на нощницата и, прекъсвайки целувката, я свали с едно движение от гърба й. В следващия миг Нарциса се озова с лице към стената, опирайки длани върху й за опора. Не понечи да възрази – какво право имаше за това? Нали точно тя го бе предизвикала, нали това бе пожелала доброволно?
Ръката на Луциус застина върху корема й, а пръстите се впиха болезнено в нежната кожа там. Облегна глава на рамото й и изсъска ниско:
-Е, тогава можеш да си спокойна... Реджина е мъртва...
Понечи да прокара длан нагоре по гърдите й, но тялото му своеволно не се подчини. Опита се да я целуне, но нервите по устните му не реагираха. Съществото му се бе вцепенило, а, съдейки по каменната й кожа, същото важеше и за Нарциса.
Мъртва си... мъртва си... мъртва...
Отдръпна се рязко и направи няколко крачки назад, впивайки обезумял поглед в съпругата си, която също се бе завъртяла. Гърба му опря стената, а ръцете се вдигнаха към лицето. Загледа се в тях лудешки, оцъклено, наблюдавайки начина, по който цялото му тяло се тресеше.
Едва тогава го осъзна. Никога повече нямаше да примира под удара на онези големи, катранено-черни очи. Никога повече нямаше да чувства топлината на тялото й по своето. Никога повече нямаше да усеща дъха й по лицето си, никога повече нямаше да я целуне, никога повече нямаше да я докосне. Без повече скандали, без повече разговори, без липса и, със сигурност, без близост. Краят на живота – несъмнено щеше да го сподели с нея. Историята бе завършена – без повече стrофи, без повече стихове, без повече епиграми. Тази предълга, лишена от литературна стойност, поема най-накрая бе свършила. Кратко, точно, рязко. На фона на недостига на баладичност в нея... това можеше да се очаква.
Но не и Луциус... Той нямаше как да се чувства подготвен за това.
Ръката притискаше разтворената от ужас уста. Очите се бяха изцъклили, размътени от кръв и сълзи.
Не виждаше, не чуваше, не разбираше нищо. Единствено съзнанието за смъртта й завладяваше всяка част от съществото му.
Бе се превил леко напред и, воден от ужаса си, дори не смееше да помръдне. В следващия миг нещо в него се пречупи и, отдаден на потресаващите разкрития за живота си, Луциус се поизправи бавно и се магипортира неумело. От дъха му не бе останала и следа.

5 юли 1975
Луциус се прибра у дома няколко дена по-късно. От нервния пристъп не бе останала и следа. Сега лицето му бе бледо, изпито, но и невъобразимо-неподвижно. Точно каквото бе било някога в „Хогуартс”. Това бе същият хладен и безчувствен младеж отпреди две години.
Тази промяна донякъде зарадва Нана, но и я уплаши. От една страна бе превъзмогнал удара, но от друга сякаш бе умъртвен органа на чувствителността му. Той бе студено-мил и отчуждено-сериозен. Всичко това можеше да предизвика единствено нервно щастие, нищо друго. Поне за Нана бе така.
Тя го бе наблюдавала откакто бе станал. Пиеше незаинтересовано кафето си, проверявайки някаква документация. Съдейки по нервното потракване върху масата, очевидно му предстоеше дълъг и мъчителен ден. Но, от друга страна, явно Луциус не му отдаваше прекалено голямо значение.
Нарциса наблюдаваше всичко това с несигурност и уплаха. Сякаш очакваше нещо да се случи – да избухне, да избяга... или да се срине, да се разплаче, да падне и да не стане повече...
В интерес на истината, в последно време това бе обичайния ъгъл, от който Нарциса гледаше на съпруга си. Мисълта за Реджина я тормозеше, притесняваше я, но й бе ясно, че не бе препоръчително да зачеква темата. В интерес на истината Нана никога нямаше да го направи.
В мига, в който Луциус прибра документите и се изправи, тя потрепна от уплаха, но нищо не се случи. Той просто се наведе и я целуна по челото, а после излезе безмълвно и затвори вратата след себе си.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Когато Луциус се прибра у дома, той набързо подреди нещата си и се запъти към спалнята на Нарциса. Още от самата сватба се бе наложило да не споделят едно и също легло. По-скоро той го бе наложил. Аскетизмът го бе завладял до такава степен, че се страхуваше дори да диша един и същ въздух със съпругата си. И това решение до голяма степен бе решило този проблем.
Спалнята на Нарциса представляваше едно богато, но неуютно помещение. Въпреки мекия, кремав цвят на стените, въпреки кадифено-кафявите завеси и завивки, въпреки меките форми на мебелите и камината, това помещение си оставаше пусто и празно. Дори дъхът им не можеше да го промени.
Навярно е от стените... Всичко в тази къща е прекалено-грандиозно и високо...
А може би ние сме си виновни. Еднакво студени и безжизнени. Какво може да се очаква от дома ни тогава?
Тези мисли бързо напуснаха съзнанието му. Имаше няколко важни неща да свърши, преди да замине.
И първото от тях бе да събуди съпругата си.
Луциус клекна до леглото и постави ръка на рамото й, мълвейки:
-Нана, събуди се...
И, действително, тя отвори очите си, веднага след думите му. Лекият сън отново не се бе оказал преграда за отношенията им. Затова пък имаше много други неща, които щяха да застанат помежду им. На Нарциса й предстоеше да го разбере.
Учудена от появата му в стаята й, бившата слидеринка се повдигна на лакът и потърка очи с ръце. След като се разсъни достатъчно, насочи поглед към съпруга си и попита:
-Какво има?
-Утре рано сутринта заминавам извън страната. –Отвърна й бавно и допълни.- Сигурно няма да ме има едно няколко седмици. Исках да ти кажа, защото утре, когато тръгвам, едва ли ще си будна.
Нарциса кимна бавно и се усмихна едва-едва. Бе странно да чува как Луциус да й държи отчет за това, което правеше. Бе странно и, в същото време, бе хубаво. Приятно, меко, донякъде лекуващо раните на миналото. Не можеше и да става дума за приятелство или привързване – просто едно демонстриране на готовност за споразумяване помежду им. Той имаше нужда от човек, на когото да се опре. Бе избрал нея. Бе хубаво в един кратък миг Нарциса да го вярва.
-Виж, Нана... Относно последните дни... –Започна, но тя го прекъсна рязко:
-Няма значение. Нищо не се е случило.
-Сигурна ли си?
-Напълно.
Луциус кимна леко и се усмихна. Бе й невъобразимо благодарен за това, че не му бе позволила да се извини. Бе й благодарен за това, че го бе разбрала. В онзи миг нещо прищракна в съзнанието му и се наведе към нея, впивайки устните си в нейните. Нарциса отвърна несигурно в процес на бавната целувка. Знаеше, че бе лишена от каквито и да е емоции и, въпреки това, се чувстваше успокоена, обнадеждена дори.
Това е, Нарциса... Това ти предлагам оттук нататък. Награди. За това, което ще кажеш, за това, което ще направиш, за начина, по който ще се отнасяш с мен. Награди за добра дума, за мил жест или дори за послушание. Награди за поведение. Не чувство, не емоция, не усещане дори. Просто бездушни награди. Май само това ми остана.
-Мисля... –Промълви тихо срещу странната топлина, която се излъчваше от кожата й.- Смятам, че ти дължа нещо.
Дъхът й секна от вълнение, а мускулите се вцепениха, сякаш за да усилят усещането. Нарциса се загледа в съпруга си и някъде, дълбоко в безжизнените му сиви очи, откри топлина. Може би остатъчно усещане от любовта към Редж, може би лудешко вдъхновение, може би зараждаща се от пепелта инфантилност, която някой много отдавна бе потушил. Но това нямаше значение. На онзи етап тя стигаше и за двама им.

6 юли 1875
Луциус пристъпи напред и, запазвайки лицето си в сянката на качулката, коленичи и протегна лявата си китка. Болката и мастилото се разляха по кожата му нежно, в пълна хармония едно с друго. Устните му се стиснаха импулсивно, а очите се затвориха.
Ето, беше тук. Вече бе част от тези хора, вече бе част от този Орден, вече бе приел наследството на баща си. Всичко се нареждаше точно така, както Абрахас искаше. Винаги бе било така.
Самият Луциус слабо се вълнуваше от всичко това. В онзи миг той бе далеч от дивашкия фанатизъм, който щеше да го привърже завинаги към Черния лорд. В онзи ден той бе просто бездушно същество – смазано, обезкървено, бездиханно. Бе останала единствено обвивката и работещият на пълни обороти разум, който щеше да е единствената му пречка пред окончателното влудяване.
Да, тук съм... Поредната кукла в ръцете на този фанатик. По-добре той. Предпочитам фанатикът, който разрушава живота ми, да не бъда аз самият.
Действително, Луциус прекрасно разбираше накъде отиваха нещата. Той щеше да полудее, да изгуби разсъдъка си. Щеше да се хване за първото нещо, което минеше пред погледа му, и щеше да му бъде верен до гроб. За добро или зло това първо нещо бе именно Черният орден. И, да, вече бе подписал смъртната си присъда.
Бе нормално, предсказуемо. След като бе загубил най-важното същество в живота си, в частност единственото, на което някога бе държал; сега търсеше заместител на невъзвратимото. Търсеше нещо, на което да се отдаде изцяло, нещо, което да цени, да обича, да обожава и да презира. Нещо, за което да умре. Това бе всичко, за което мечтаеше в онзи ден.
Черният орден.
Кръв, мъст, ненавист и сладко чувство за покой. А един ден щеше да си плати за всички тях. Щеше да си намери гроба.*
Това е нещо, което ти дължа, нали, Редж? Смъртта си. След като стигнахме дотам, след като ти се предаде, след като се отказа, след като капитулира и избяга като дезертьор от фронта... Май съм длъжен да се боря, нали? Май ти го дължа...
Луциус рязко постави поанта* на мислите си. Напоследък все по-често се хващаше в обръщения към покойната Флинт, напоследък все по-често напразно търсеше някаква диалогичност в мислите си. Напразно. Нито щеше да се върне, нито щеше да отвърне. Реджина бе мъртва.
Започваш да полудяваш, Луциус... или, още по-зле, започваш да разбираш...

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Светлините светнаха, парадът свърши... да видим какви ще са маските сега...
Действително, вече се бяха оттеглили от залата за „церемонии”. Бяха само двамата, сами, в имението.
Фигурата бавно свали качулката и Рудолфус за първи път показа лицето си в онзи ден.
Бе намръщен, необръснат, някак озлобен към всичко, което виждаше. Самият Луциус лесно откриваше промените, които бяха произтекли с приятеля му от края на годината. След смъртта на детето, след погребението на Скарлет и завръщането на Бела... сякаш душата на Рудолфус бе опразнена. Той бе станал мним, предпазлив, несигурен, избухлив...
Сериозен...? Инфантилно-сериозен...
Да, Рудолфус се бе променил. Той вече не бе онова безобидно и добродушно същество, което някога всички подред използваха според интересите си. Луциус го познаваше достатъчно добре, за да го усети. И, въпреки това, Малфой нямаше нито сили, нито желание да разсъждава над тези промени. Имаше достатъчно болки в света си, за да се вълнува от чуждите. А и отношенията им с Рудолфус отдавна не бяха както някога. Отдавна приятелството бе заместено от някаква куртоазна колегиалност, която поддържаха от уважение към миналото. Нищо повече.
Откакто бяха завършили пред тях съдбата бе очертала кръстопътя на живота им. Но, както винаги на най-важните разклонения на пътя, и на този нямаше никакви пътни знаци*. Бяха се научили да решават, да решават света, душата, живота си дори. И донякъде този избор ги бе променил толкова рязко и гороломно.
Можеха да станат смъртожадни, като бащите си, както кръвта налагаше, както честта предразполагаше. А можеха да се откажат от всичко, за да застанат на другата страна – без да имат усещането за това дали е правилно или не, без сами да разбират мотивите си. Социумът ги бе поставил в положение, в което не можеха да запазят неутралитета си. Те просто бяха избрали това, което бяха сметнали за по-поносимо. Тогава нямаше значение дали бе правилно или не – Рудолфус щеше разбере години по-късно, Луциус – никога. По ирония на съдбата по-схватливият никога нямаше да узнае истината за екзистенциалния* смисъл на живота си. Защото той познаваше друга една истина – тази за личния, интимния. Луциус знаеше, че неговата правда струваше повече от чуждите.
Двамата бяха последвали предначертания им път. Рудолфус се бе спуснал в него по страст, по необуздана ярост, по желание да отмъсти на съпругата си, било то и в гроба. Направи го напук. В онзи етап от живота му емоциите направляваха разума и го правеха импулсивен и несигурен.
Луциус се впусна във всичко това по леност, по болка и по отчаяние. Той имаше нужда от нещо, което да разбуни отново душата му, пък било то и само безсмислен адреналин. В онзи миг сякаш самото му сърце се нуждаеше от това, за да продължи да бие. Направи го, за да оцелее.
И, докато Луциус изглеждаше по-пасивен и отчужден от всякога, Рудолфус направо вреше и кипеше под взривното действие на отмъщението в съществото му.
-Е? –Килна настрани главата си Малфой, когато поднесе чашата уиски към устните си.- Как е усещането?
-Кое усещане?
-Да си смъртожаден.
-Предполагам че знаеш. –Отвърна безстрастно Лестранж.- Същото като при теб.
Луциус забеляза как Рудолфус гледаше кехлибарената течност, как трепереха пръстите му около чашата, колко несигурни бяха глътките, които правеше.
Да, не бе сгрешил. Открай време предполагаше, че след смъртта на Скарлет, приятелят му прекалява с алкохола. И, въпреки това, Луциус не показа с нищо това си откритие. След тези години отчуждение помежду им му се струваше абсурдно да поучава приятеля си. Абсурдно и някак не на място. А и самият Малфой не почувства нищо от това откритие. Затова и просто го игнорира.
-Едва ли. –Усмихна се Луциус импулсивно и остави чашата на масата.- При мен е малко по-различно.
-Нима това има нещо общо с Реджина?
Ах… Това най-много мразя в теб, Рудолфус… Винаги казваш точно това, което не трябва!
Луциус притисна яда и болката си. Пасивността му помогна – уби ги. За тези дни се беше научил да забравя нещата, които не искаше да си спомня, бе се научил да живее механично. Единствено това го спаси от срив в онзи миг.
Малфой се добра отново до чашата и, изпивайки я на един дъх, вдигна твърд поглед към приятеля си и процеди:
-Няма вече никаква Реджина.
-Как така няма? Да не се скарахте? –Учуди се Рудолфус насреща, а другият побърза да довърши:
-Реджина е мъртва.
Рудолфус остана няколко мига загледан в приятеля си, сякаш се опитваше да разбере дали това бе някаква ужасна шега, намек за нещо или, напротив, истина. Когато позна отговора, той дори не трепна. Спомените от „Хогуартс” почти се бяха изпарили от съществото му за тези години, в които се беше борил за света си. В онзи миг Флинт значеше за него единствено име и асоциация към Малфой. Дори не си спомняше ясно чертите й. Затова и не почувства сериозно липсата й.
В първия миг Лестранж си помисли да прегърне Малфой, но после осъзна, че бяха вече големи за това. Понечи да попита нещо, но се отказа – едва ли бе добра идея да бърка с пръст в незараснала рана. Затова просто промълви глухо и някак отнесено:
-Добре ли си?
-Ще се оправя. –Кимна Луциус и побърза да довърши.- Хайде да не говорим за това, става ли?
Рудолфус се съгласи безмълвно и въздъхна глухо. И сам нямаше желание да коментира нечии проблеми. Мирогледът му тогава се заключваше единствено около това, което го свързваше с мастилото по китката му. Нищо друго нямаше значение.
-Мисията. –Процеди глухо.- Виена или Прага?
-Прага. –Отвърна Луциус с тъжна усмивка.- Не съм в настроение за карнавали. Нека оставим Австрия за по-късно.
Рудолфус кимна с глава, а после започнаха да коментират това, което им предстоеше, и това, което им се бе случило преди часове. Когато удари полунощ, двамата се насочиха към леглата. Противно на очакванията на Луциус, Рудолфус дори не понечи да легне в спалнята.
Още те е страх, Руди… Още те е страх от Скарлет…

13 август 1975
Трупът потрепваше конвулсивно в краката му. Панически, предсмъртно, стенейки. Студената нощ го задушаваше, тъмнината обгръщаше тялото му за миг, а после отново се отдръпваше.
От раната на гърдите струеше жарка кръв, а блед дим спохождаше пътя надолу по мантията му.
Третото… третото убийство…
Луциус почувства как ръката, която придържаше пръчката, играеше извън контрола му. Бе очаквал да се случи нещо, бе очаквал да се покайва, да се уплаши, да се отврати от себе си дори.
Не се случи. Бе напълно в хармония със себе си, въпреки че току-що бе отнел живот, въпреки че току-що бе станал наистина убиец… убиец за чужда кауза.
Играя си на господ… не трябва да е така, не трябва да съм спокоен, не трябва да съм толкова… спокоен.
-Луциус…
Обърна се рязко, импулсивно, уплашено… с оцъклени очи и напрегнати нерви… Обърна се, разпознавайки проклетата истина, разпознавайки проклетия глас…
-Не… -Прошепна ужасено срещу усмивката й.- Ти не си истинска… това е просто халюцинация… няма как да си истинска…
-Какъв си страхливец! –Засмя се саркастично и протегна ръката си към него.- Хайде, Луциус, ела с мен!
-Махни се! –Изхриптя отчаяно и се преви наполовина. Ръцете притиснаха ушите, а клепачите се стиснаха плътно.- Махай се!
След половин минута Луциус бе успокоил дъха си. Едва тогава отвори предпазливо очи и се изправи, оглеждайки се. От халюцинацията не бе останала и следа – дори снопче дим не бе оцеляло в мрака.
-Луциус Абрахас Малфой… -Процеди, ритайки в яростта и безпомощността си трупа в краката си.- Вече официално не си с разсъдъка си!
Стоманените очи боязливо огледаха за пореден път местността, сякаш за да се уверят, че нея наистина я нямаше. В следващия миг от устните му се отрони тиха въздишка на отчаяние, а после звукът от магипортирането я заглуши.

23 август 1975
Нарциса се събуди от парещите му устни по кожата си. Във въздуха се стелеше мирисът на алкохол, на цигари, на кръв дори… Самото им присъствие по кожата й я караше да трепери и да настръхва от страх и от неизвестност.
Размърда се панически под него, докато всъщност не успя да изтегли лицето му пред своето.
-Кога се върна? –Прошепна, пречейки му да впие устни в нейните.- Няма те от седем седмици.
-Току що. –Отвърна във вдъхновението си и отново се опита да заглуши словата й с целувка.
-Къде беше, Луциус? –Прошепна тихо, сякаш пазейки думите си от самите стени.
Той се усмихна и вдигна лявата си ръка към устните. Зъбите прокъсаха ризата и оголиха бледната кожа на китката му.
-Виждаш ли? –Усмихна се лудешки над скованото й от ужас лице.- Ето там бях. Не се ли радваш да ме видиш?
Не й остави възможност да отвърне, тъй като лудостта му премина в неопределени целувки по врата и ключиците й.
Самата Нарциса нямаше какво да каже. Знакът на ръката му… Той говореше толкова много за бъдещето им, толкова много за него, толкова много за света им. Това бе единственото, от което се бе страхувала, единственото, от което се бе ужасявала…
Убиец. В собствения й живот, в собствения й дом, в собственото й легло. Убиец. Безскрупулен, безсъвестен, безнравствен. Убиец.
Ако не беше, то щеше да стане. Ако не станеше, то щеше да умре.
А мъртвият съпруг бе единственото, което я плашеше повече от убиеца.
Не му попречи да изучава тялото й в онази нощ. Не му позволи да види сълзите, които изгряха и залязоха в лазурните й очи. Не попречи на лудостта му да обвие съществото, кожата, дъха й дори. И не му показа болката си. Бе безсмислено.

31 октомври 1979
За тези няколко години всичко в имението Малфой се бе променило гороломно.
Луциус, завладян вече напълно от страстта си към Черния орден, прекарваше почти цялото си време извън вкъщи. Цялото му съществуване бе станало напрегнато, развълнувано, превъзбудено. Във всеки един момент той изпадаше в най-различни крайности – ту се плашеше като дете, ту се караше яростно с всеки, ту търсеше компанията на съпругата си, било то от невъздържана страст или от невъздържан страх.
Нарциса вече споделяше неговата спалня. Той бе настоял за това в един ден и тя не се бе решила да му откаже. Не се страхуваше от него, за тези четири години бе научила наизуст нюансите на умопомрачението му. Всъщност, той дори не я отвращаваше – въпреки дързостта, въпреки кръвта, въпреки гнева си. Не я и привличаше, нямаше как да го обича, не и такъв. В действителност, Нарциса не чувстваше абсолютно нищо към съпруга си. Тя просто го допускаше до себе си до такава степен, до каквато той поискаше. И, въпреки всичко, Луциус оставаше чужд.
На няколко пъти, още в самото начало на действителните им взаимоотношения, бяха стигали до сериозни свади – било то заради алкохола, отсъствието му или нещо друго. Понякога дори самата Нарциса го бе предизвиквала с невниманието си, правейки нещата „не както трябва” или, по-точно, не както той искаше. Тези скандали бяха съпроводени винаги от мирис на спирт, от викове и от някое и друго посягане над Нарциса. В крайна сметка всичко това бе вече част от миналото. Откакто тя се бе научила да не подхваща темите, които го ядосваха, и да прави всичко точно така, както се очакваше от нея, между двамата не бе имало кавга.
Затова пък, с напредващите години на брака им, имаше нещо друго, което все по-силно започваше да притеснява госпожа Малфой. Въпреки всичко помежду им, за това време не бе осигурила наследника на кръвта. Противно на желанията й, нито веднъж дори не бе зачевала. Опасенията й преминаха в страх, страхът – в ужас, ужасът – в паника. Луциус бе прекалено зает с „работата” си, та дори не забелязваше тази тежест, тази напрегнатост, която излъчваше цялото й същество. А погледите на целия този досаден магьоснически елит бяха вперени именно в нея. Никой не се интересуваше от това, че младият й съпруг тотално бе загубил разсъдъка си, никой не се интересуваше от това, че бе станал смъртожаден, никой не го обвиняваше за нищо… Затова пък всички ядно коментираха факта, че Нарциса не бе родила нито едно дете за цели шест години. Дори бе чула абсурдната клюка, че всъщност Луциус не я бил докосвал.
И, колкото и да бе глупаво, я болеше неистово от всичко това. Болеше я да я гледат с толкова упрек, болеше я да вижда как се обръщаше към нея майка й, болеше я да знае, че толкова ужасни неща се мълвяха из средите им, а всъщност самата тя дори не знаеше как да промени всичко това.
Бе глупаво. Глупаво до последната строфа и Нана прекрасно го разбираше. Тя бе много повече от плът, струваше много повече като човек, отколкото липсата на дете можеше да обезцени. Не бе просто същество, чиито живот се осмисляше единствено и само от създаването на поколение. Не бе животно, не!
Но под ударите на общественото мнение, постепенно Нарциса наистина повярва в това, че бе длъжна да осигури наследника на влудения си съпруг. Не заради себе си, тя нямаше нужда от това дете, а, съдейки по Луциус, и той не се нуждаеше от него. Трябваше да го направи, за да свали товара на общественото мнение от гърдите си. Веднъж това да станеше и тя щеше да е свободна. Веднъж това да станеше и повече нямаше да се подхилкват зад гърба й по баловете, повече нямаше да злословят срещу нея и съпруга й на по чаша чай, повече нямаше да чува дръзки коментари за безсмислието на живота й.
Тя просто бе изнурена, изтерзана, унизена от всичко това. Затова и й оставаше само да се надява всичко да се нареди от само себе си. Самата Нарциса не можеше с нищо да повлияе на съдбата.
И, действително, добрата новина я споходи точно вечерта на Вси Светии. Всъщност, всичко се бе случило месец по-рано, но, от суеверие или от страх, не бе имала смелостта да провери по-рано дали е права в предположенията си.
Но вече всичко бе сигурно. Нямаше място за съмнение. Оттук-нататък всичко щеше да бъде наред.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Това бе първата вечер, в която го чакаше да се върне. Обикновено си лягаше и, евентуално, той или я будеше, или заспиваше смазан до нея. Но сега примираше да му каже, наивно вярвайки, че и той бе чакал този ден с толкова нетърпение, с колкото и тя.
Луциус се прибра късно, след три часа през нощта. Бе леко блед, но спокоен и очевидно не бе пил. Веднага щом го видя, Нарциса се хвърли на врата му, прегръщайки го. Започна развълнувано да обяснява, проплаквайки нещо от радост или заглушавайки собствените думи под насечения си дъх. Когато най-накрая успя да скалъпи едно съобщително изречение, Луциус се усмихна леко отнесено насреща й и погали с ръка брадичката й.
-Това е прекрасно, Нанс! –Промълви спокойно и кратко. После се наведе към нея и я целунаедва-едва.
Нарциса не знаеше дали да се разочарова от реакцията му или, напротив, да се радва. Когато осъзна, че всъщност той бе много по-мил от обикновено, тя почувства топлината, която се разля по тялото й, и се усмихна още по-широко. Застана пред него, очаквайки да й каже нещо, очаквайки да направи нещо.
Луциус, който видимо се развесели от тази й еуфория, се засмя кратко и отсечено и промълви:
-Ходи да легнеш, аз ей сега идвам.
Нарциса го послуша като кученце и припна към спалнята. Малфой остана няколко секунди загледан подире й, а после се усмихна и се разположи в креслото, затваряйки очи.
Наследник. Дете. Живот. Бе толкова успокояващо, толкова приятно дори само да си го помисли. Искаше да разбере какво е да си баща, искаше да научи детето си на всичко онова, което беше ценно за него. Искаше да създаде човек. Не последовател на нечии разбирания, не роб на някаква кръв и на нечии кумири.
В същото време, контрастно на тези мисли и чувства, искаше детето да следва неговите стъпки. Да мине през Слидерин към Министерството до Черния орден. Искаше то да цени кръвта и потеклото си. Искаше да прилича на него… но да не прави неговите грешки.
Да, бе ужасно да знае, че всеки път, когато погледнеше наследника си, щеше да се спомня за Марк. Бе болезнено да връща пред очите си онези спомени, в които се бе борил за сина си, в които не бе имал достъп до него, в които бе губил Реджина… Бе мъчително да си спомня за тях двамата – тези, които бе чувствал истинско семейство.
На колко трябва да е? Роди се в края на април преди пет години… Значи вече ги е навършил… Синът ми…
Къде ли е той сега? Ще го видя ли?
По дяволите, Реджина, трябваше да ми се довериш! Мразиш ме дори от гроба!
-Не те мразя. –Разнесе се гласът й по стените на трапезарията.- Мразела съм те дълги години приживе. Сега не те мразя.
Луциус отвори очите си и се загледа в нея. Бе се подпряла на стената със сключени зад гърба си ръце. Наблюдаваше го тихо, спокойно, видението й бе лишено от предишната дързост и подигравка. Ликът й бе по-плътен, по-истински, сякаш изваден от спомените му, сякаш извадена от най-красивите му спомени.
-Не си призрак. –Промълви ниско и спокойно срещу й. За всичките пъти, в които му се бе явявала от смъртта си бе свикнал да не се ужасява от присъствието й. То го потискаше и го влудяваше, но вече не го плашеше.- Ти си просто проекция на лудостта ми.
Реджина се усмихна бледо и попита с тих и жален глас:
-Защо си мислиш така?
-Защото четеш мислите ми. –Отвърна равно и опря чело на ръката си.- Явно шизофренията ми се изразява в това да се раздвоявам между теб и мен.
-Какво е „шизофрения”?
-Раздвоение на личността. –Отговори и допълни мигновено.- Прочетох го в една мъгълска лечителска книга.
-Не знаех, че четеш мъгълска литература.
-Аз също.
За миг настъпи тишина. Камината пропукваше вяло под неспокойния дъх на Луциус. Тишината се бе загнездила неприятно в съществото му, затова реши да я наруши:
-Искаш да ми докажеш, че си призрак, нали? Кажи ми къде е синът ни, кажи ми къде е Маркъс!
-Знаеш че няма да ти отговоря. –Поклати безпомощно глава Реджина.- Не мога да ти кажа.
-Защото не знаеш! Защото аз не знам! Ти си просто проявление на лудостта ми, Редж, нищо повече. Един много ярък спомен, който се опитва съвсем да ме влуди. –Процеди враждебно срещу й.- Ако наистина беше Реджина, щеше да ми кажеш…
Флинт замлъкна за миг и сведе по-ниско глава. Когато отвори уста, за да отвърне, гласът й се разнесе тихо и жално из помещението:
-Не ти казвам къде е… защото не искам да знаеш.
-Защо, Редж? –Натърти дръзко върху името й.- Защо? Нали си мъртва, нали не ти пука? Защо тогава си пазиш тайната?
-Защото искам това дете да получи нещо по-добро от това, което можем да му дадем. –Отвърна задавено и довърши бавно.- Единственото, което можехме да направим за него, бе да му вдъхнем живот, да поставим началото на пътя му… След като го направихме… можем само да го нараним. Не се научихме да се обичаме, Луциус. Не искам детето ми да живее без любов…
В следващия миг образът й изчезна – рязко, с глух стон и една въздишка, която се отрони от устните на Луциус. Той извърна стоманено-сивите си очи към прозореца и си пое отново дъх.
Научихме се, Редж… Но се научихме прекалено късно…
Устните му се свиха от задушената въздишка, а мускулите се напрегнаха, за да родят отново хладнокръвието му. Чертите се изопнаха до стоицизъм, стоманата потуши зараждащата се болка в очите му, а конвулсивно стиснатите пръсти се отпуснаха.
Всичко това бе прекалено силно, прекалено силно, за да оцелее. И, въпреки това, нямаше правото да се предава. Точно заради нея, точно заради Реджина. Тя заслужаваше повече от живота му. Трябваше да победи, трябваше да се справи, именно заради нея, именно за да успокои и двама им. Трябваше поне веднъж да спечели в двубоя с живота. Трябваше, след като толкова пъти го бяха губили… заедно…




*obdurate -англ. ез.- закоравял,
безсърдечен, упорит, жесток, ала-бала. Исках да използвам heartless, за
да е по-разбираемо, но повечето значения (които отговарят на Луци) на
obdurate наклониха везните в негова посока.

*препратка – Едип Цар

*аскет – човек, който се отказва от всичко материално в името на висш идеал

*препратка - ”да си найда и аз гробът” – Ботев, „Моята молитва”

*поанта – дума или мисъл, служеща за завършек на художествено произведение

*препратка – „На най-важните кръстопътища в живота няма никакви пътни знаци.” – Чарли Чаплин

*екзистенциален – всечовешки значим… (или там не мога да го обясня точно)

Глава 6

Interne*


9 септември 1973
Нарциса вдигна очите си към тези на Луциус за първи път в онзи ден. Церемонията бе вече към края си, а тя не бе имала смелостта да го погледне.
Изглеждаше смирен, спокоен, уравновесен. Сякаш не се бе борил срещу всичко това, сякаш нито за миг не се бе опитвал да го избегне. Сякаш всичко това не го засягаше. Скарлет знаеше, че това нямаше никаква връзка с действителността.
Искаше да го попита какво се е случило, искаше да разбере какво му бе попречило… искаше да го обвини, че не бе предотвратил целия този фарс.
Искаше да избяга.
Не направи нито едно от тези неща. Възпитанието, което родителите й бяха дали, не позволяваше подобен тип приволно поведение. Колкото и да бе сигурна в неправилността на всичко това, колкото и да желаеше да го избегне, Нарциса никога нямаше да предприеме волеви действия. Това не бе ролята на жената. Ако някой имаше възможност да го спре, това бе Малфой. А в онзи миг лицето му не изразяваше нищо повече от безпомощно примирение.
Добре, Луциус… Ако ти няма да се бориш… май и аз трябва… да го приема?
Нарциса въздъхна едва-доловимо и също обърна очи към свещеника. За нейно успокоение целият фарс бе на път да завърши.
-Луциус Абрахас Малфой, взимаш ли тази вещица за своя законна жена, да я…
Но не успя да довърши, тъй като младоженецът го прекъсна грубо и рязко:
-Да.
Нарциса обърна поглед към бъдещия си съпруг. Бе очаквала да се запъне на отговора, да се опита да го отложи или нещо друго. Но, напротив, Луциус бе побързал да отвърне, сякаш напрегнат от възможността да се опита да се отърве или нещо подобно.
Но, след като бе казал тази ужасна думичка… значи вече всичко бе предопределено. Значи нямаше смисъл да разсъждава или да се бори срещу му. Щеше да се случи това, от което се страхуваха, но и което не бяха успели да предотвратят.
Нарциса изслуша отнесено цялата реч на свещеника, а после отвърна с едно недвусмислено и равно „да”.
Постави ръка на тила й и я придърпа към себе си. Устните му по-скоро се отъркаха в нейните, отколкото да я целунат истински. Стисна ръката й… защо? За да я успокои? За да й се извини? За да й демонстрира колко ужасно бе това и за него? За да я предупреди за нещо?
Нарциса обърна поглед към множеството и застина така. В малкия й, застинал свят нямаше място за чувства, нямаше място за мисли или за вълнение. Тя бе склонила глава пред волята на родителите си, оттук-нататък й предстоеше да я скланя пред волята на съпруга си. Единият господар бе заменен с друг. В това нямаше нищо странно, нищо страшно дори. Тя с години се бе подчинявала на чуждата воля, защо сега се чувстваше, сякаш бе предала себе си? Имаше ли въобще такова сакрално „Аз” в света й, имайки се предвид как цял живот бе следвала това, което искаше някой си насилствен обитател на света й? Защо сега се чувстваше по-слаба, по-уязвима, по-уплашена… след като нищо не се бе променило? Нищо, освен авторитета в живота й…
Защото не искам Луциус да направлява света ми… Защото не искам да съм робиня на човек, с когото допреди няколко месеца бяхме равни…
Декаданс…
Тези мисли не променяха нищо. Нито примирението, нито увереността, че няма силата да се противопостави на неизбежното.
Затова Нарциса се остави на течението. Така, както бе правила преди, и така, както щеше да прави за в бъдеще. В това нямаше нищо странно и нелогично. Бе нормално. Поне за нея.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Бе вече четири часа след полунощ. Една част от гостите се бяха прибрали, други бяха останали да спят в имението, а трети се наслаждаваха на алкохолните остатъци от отминалото събитие.
Луциус, който наблюдаваше с присвити очи старите господин и госпожа Розие на дансинга, доизпи на един дъх шампанското, което бе останало в чашата му, и се обърна към съпругата си.
Нарциса бе отегчена до краен предел. Тя искаше да легне, да поспи, да се отдаде на сънищата и за миг да забрави това, което се случваше със света й в тази нощ. Съдейки по изопнатите бледни черти на Луциус, същото важеше и за него.
-Да тръгваме. –Промълви, оставяйки чашата върху малката коктейлна масичка.- Имението е близо, но трябва да се отдалечим доста, за да се магипортираме.
Тя кимна безропотно и пое ръката, която й подаде.
По пътя през имението двамата не промълвиха и дума. Нямаше какво да си кажат. За в бъдеще щяха да споделят помежду си повече, отколкото искаха. Имаха цял живот за това.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Въпреки поканата да разгледа къщата, Нарциса не се зае с това. Всичко бе грандиозно, пренатрупано, величествено. Въпреки че беше само на два етажа, къщата, или по-скоро палатът, представляваше дълга и огромна сграда в духа на средновековието. Буквата „П” разделяше замъка на мъжка и женска част, като в средата се намираше спалнята. Но не всичко стана точно така, както Нарциса предполагаше.
-Спалнята ли предпочиташ или стаята в лявото крило? –Попита я Луциус в мига, в който слугата прибра дрехите им и останаха сами в просторната трапезария.
Нима… ще…
Нарциса за миг загуби ума и дума. Колкото и добре да познаваше съпруга си, колкото и да разбираше бъдещите им взаимоотношения… Тя не бе очаквала това.
Бе грубо, ужасно, унизително. Въпреки че не бе и мислела, че той ще й посегне, нямаше как да предполага, че Луциус щеше да откаже дори да спи в едно легло с нея. За какво се бореше? За надмощие? Та той я превъзхождаше във всяко едно отношение, знаеха го и двамата. Но с какво бе заслужила подобно отношение? Нима бе искала всичко да се случи така? Нима бе имала възможност да предотврати тази сватба? Нима точно той не й бе казал преди няколко месеца да не прави нищо, а да го остави да се оправя сам?
Нарциса си пое дъх и се съсредоточи в това да запази последните нишки чест, които все още не бяха опустошени от своеволията на Луциус. Нямаше да се огъне пред него, нямаше да му покаже, че от всичко това я болеше и нея. Щеше да се справи с това… В живота си бе превъзмогвала много по-страшни удари на съдбата.
-Лявото крило. –Отвърна кратко, отвръщайки на погледа.
-Добре. –Кимна Луциус, които сякаш въобще не се интересуваше от решението й. Просто повика някакъв слуга и му заръча да придружи „господарката” до въпросната стая.
Точно преди да последва мъжа, Луциус дръпна Нарциса към себе си и целуна челото й. Погали студените й черти и прошепна с тъжна усмивка:
-Ще видиш, че всичко ще бъде наред.
Нарциса не му повярва – нямаше как. Тя просто издържа погледа му за секунда, а после последва водача си без да промълви и дума.

10 септември 1973
Луциус излезе късния следобед и не се прибра до сутринта. Нарциса знаеше, че е при Реджина, знаеше, че вече й бе изневерил. Бе неизбежно.
Всичко това не нараняваше чувствата й, но оскверняваше честта й. Не смяташе да се противопоставя на решенията му, не смяташе да обсъжда всичко това с него. Оттук-нататък винаги щеше да е така, винаги щеше да е скучната и безчувствена съпруга, чиито лик Луциус с лека ръка и малко усилия щеше да изтрива от погледа си с помощта на Реджина. Нямаше нищо странно в това, нищо нетипично. Може и да беше малко неморално, но коя бе тя, че да го съди? Нима имаше причина да го държи отговорен, нима й дължеше нещо?
Тогава Нарциса още не разбираше добре какво бе бракът за нея, още не съзнаваше доколко можеше да я промени и доколко тя можеше да промени него. В онова време всичко беше ден за ден. А дните се стелеха гороломно…

23 юли 1974
В мига, в който чу как на вратата се позвъни, Нарциса скочи на крака и се затича към нея. Прегърна я силно и я вдигна на ръце, криейки сълзите от радост в дългите й, къдрави коси.
-Не мога… дори не мога да повярвам, че си тук… че се върна…
Белатрикс успя да стъпи на краката си и се усмихна.
Бе се променила, бе се променила главоломно. Не, всъщност бе същата. Единствено очите й бяха различни. Сега в тях прозираше някаква острота, която превръщаше смеха в сарказъм, а топлината – в арогантност. Нищо повече от това.
-Как си, какво се случи, защо не дойде по-рано? –Задъха се Нарциса от хилядите въпроси, които се зародиха в съзнанието й. За това време двете бяха общували твърде рядко, тъй като задълженията на Белатрикс бяха градирали неимоверно с преместването в „Дурмщранг”.
-По-кротко. –Захили се тъмнокосата и се усмихна мистериозно.- Много неща трябваше да свърша, след като дойдох тук.
-По-важни от това да ме видиш? –Нацупи се по детски Нарциса и скръсти ядосано ръце.
Бела просто сви рамене и промълви:
-Трябваше да си поговоря с Рудолфус.
-Нима вече се видя с него? –Стресна се Нарциса и довърши по-ниско.- Какво се случи?
-Решихме какви ще са отношенията ни оттук-нататък. –Усмихна се дръзко Белатрикс.- Исках да го знам. След като драгата госпожа Лестранж е толкова безсилна да направи каквото и да е…
Нарциса потрепна от ужас. Ето, беше се случило – Белатрикс се бе променила. Сега тя гледаше на нещата по толкова арогантен, по толкова груб начин.
Странното бе, че Малфой никога не бе и предполагала, че сестра й може да гледа по този начин на някого. Имаше нещо страшно, ужасяващо в цялата й тази, дръзка същност.
-Скарлет не е добре. –Съгласи се Нарциса сухо.- Дано да се оправи.
-Ха, сестричке, много добре знаеш, че няма шанс да оживее. –Засмя се Белатрикс грубо.- Всъщност, всички я чакат да умре – за няколко дни го разбрах. И, току-виж, скоро те застигна и също се омъжа… Драгата ни майка ще е много горда с дъщерите си…
Нарциса знаеше какво означаваше всичко това. Бела поставяше Скарлет в същото положение, в което бе и самата Малфой. Сестра й бе оръдието на тази изневяра. Бе ужасно да знае, че точно това, което толкова много я нараняваше, бе част от самата нея. Защото Бела бе част от Нарциса. Една развалена, болка част... но все пак жива, все пак силна, все пак всепоглъщаща.
И Нарциса нямаше как да й го прости, но и нямаше как да я обвини за всичко това. Бе толкова трудно да съди някого след всичко, което се бе случило в света им – онова изкривено измерение на живота, което бяха споделяли.
Дори не знам как се озовах тук...
Но, докато Скарлет бе отслабена от приближаващата смърт, Нарциса нямаше никакво оправдание за бездействието си. Тя просто… оставяше съпруга си да действа точно така, както намираше за добре. Нямаше как да знае, че, някога пресметливият и прозорлив Луциус, сега бе напълно лишен от нужните качества, за да изведе положението до някакъв добър край.
Всъщност, той щеше да се провали гороломно, трагично, повличайки след себе си и самата Флинт. Единствената, която можеше да ги спаси, бе Нарциса. Именно нейната апатия се бе превърнала в катализатор на падението им. Беше й отредено никога да не го разбере.
-Като стана на въпрос... –Прекъсна мислите й Белатрикс.- Как е семейният живот, сестричке? Какво е усещането да си госпожа Малфой?
Нарциса си пое дълбоко въздух и отговори, впивайки очи в тези на сестра си:
-Още не знам.
-Как така не знаеш?
-Аз... –Опита се да избегне темата, но се отказа. От какво можеше да се срамува? Защо? С този срам нищо нямаше да промени. Бе време да го приеме.- Луциус ме избягва. В последно време прекарва повече време при Реджина, отколкото тук...
Бела се смръщи за миг при спомена за Флинт. Бяха се разделили отдавна, Блек вече не можеше да чувства липсата й. Сега бившата приятелка бе просто едно досадно същество, което заплашваше брака на сестра й. Само тази мисъл бе достатъчна, за да я озлоби към нея.
-Глупаци! –Поклати глава Блек.- Едва ли осъзнават, че доникъде няма да стигнат с това. Е... Поне се случи нещо помежду ви, нали?
-С Луциус досега не сме спали в една и съща стая. –Отвърна Нарциса хладнокръвно.- Никога.
Бела изгледа сестра си с някаква смесица от ярост и съжаление, а после извъртя очи и всяка емоция изчезна от тях. Пое си дълбоко дъх и промърмори:
-Мисля... мисля, че това няма да свърши добре... Луциус не би трябвало да ти изневерява... не е правилно... О, Мерлин, това е ужасно!
Ти знаеш най-добре... Нали именно с теб Рудолфус изневерява на Скарлет... сигурно знаеш...
Нарциса не показа с нищо тези си горчиви мисли. Бе безсмислено. Не можеше да повлияе на сестра си, не можеше да я промени, не можеше да я постави на своето място и да й покаже, че греши. Затова просто кимна с глава и промълви:
-Не знам какво да правя с него. Той дори не иска да седи в една стая с мен. Имам чувството че е възприел всичко това като изневяра към Реджина и се опитва да има колкото се може по-малко отношения с мен. В крайна сметка... В крайна сметка всичко това започна да ме изморява.
-А ти... Опита ли се да го предразположиш? –Попита Бела несигурно. Очевидно не се чувстваше комфортно да води именно такъв разговор със сестра си.
-Как? Как да го предразположа? С какво? Да флиртувам с него, да го следвам по петите, да го моля? Какво да направя?
Нарциса почувства, че бе повишила тон и дъхът й мигновено бе станал учестен.
Бе ядосана, невъобразимо-ядосана. От много време не бе чувствала толкова силно чувство, от много време не се бе чувствала в плен на дадено усещане, било то положително или не. Почувства се свободна, успокоена, хармонизирана. Почувства, че това усещане убиваше апатията й към света, разрушаваше стената, която бе изградила помежду им, превръщаше в руини онази проклета пасивност, която редеше думите и действията й през толкова голяма част от времето.
И бе хубаво. Хубаво да се почувства жива отново, хубаво да усети, че все още дишаше, че кръвта все още циркулираше гореща и плътна някъде из вените й.
Бела я наблюдаваше сърцераздирателно. Това бе ужасно – да вижда съжалението в очите й, да вижда колко жалко изглеждаше съществуването й в очите на сестра й.
И все пак бе нещо. Бе някакво начало. Нещо, което си заслужаваше.

31 август 1974
Нарциса потрепна за миг от допира с Луциус, а после отвърна поглед от тялото пред себе си.
Новината за смъртта на Скарлет бе пристигнала преди няколко дена в дома им. Бе очаквано събитие, въпреки че Нарциса чувстваше някаква натрапчива пустота в съзнанието си.
Да, тя не бе приятелка със Скарлет – нищо не ги беше събирало. Не можеше да се нарече болка. Но донякъде това момиче й липсваше, въпреки че бяха прекарали толкова малко време заедно, въпреки че не бяха общували. Имаше нещо в покойната, което винаги щеше да липсва на Нарциса…
Твърдост… Никога няма да имам смелостта да се противопоставя на всичко в света си… Нито сега, нито когато и да е…
Все едно.
Погребението бе пищно и шумно – като празник. Като иронична усмивка на обществото, което се бе отървало от натрапницата в света им. Като пренатруфена покана за сватбата, която този гроб отваряше.
Множеството гости се усмихваха едва-едва – истинските чувства се бяха оказали по-силни от маските. Те бързаха да минат покрай мъртвата, да кажат нещо сърцераздирателно и невярно, а после се прикрепяха към дадена групичка и започваха да обсъждат създалата се ситуация.
-Доколкото разбрах, сватбата ще се състои след не по-малко от три месеца. Било неетично.
-Неетично беше да вържат Рудолфус с това проклето момиче! Откъде се взе пък тя? Какво постигна? Дори не успя да му роди наследник, единственото, което направи за тези години, бе да скандализира обществото! Нищо повече!
-Нищо, сега всичко ще се нареди… Блек и Лестранж ще имат дълбоки корени помежду си. Вече няма да има подобни скандали като в отминалите дни.
Нарциса престана да слуша, тъй като се почувства наскърбена и унизена от тези думи. И, въпреки това, бе ужасно да е част от това общество, да го презира… а в същото време да го приема като част от себе си, без дори да се опитва да го промени.
Реджина и Бела липсваха – любовниците бяха откъснати от това публично събитие. Едната бе отблъсната от обществото по омраза, другата – по търпение. И, докато Нарциса знаеше, че никога нямаше да се разделят с Луциус, Лестранж вече го бяха направили. Бела щяха да приемат с отворени обятия, Реджина бяха изоставили отдавна.
Но какво повече мога да очаквам? Те са ограничени, развалени хора. Те са представителна извадка на едно общество, което не винаги знае доводите за любовта и омразата си. И, въпреки че Реджина и Бела се падат едно и също в световете на Луциус и Рудолфус… Те няма как да го разберат, защото не виждат нищо освен собствените си рамки…
Портрети…
Ковчегът започна да се спуска бавно към земята под зоркия поглед на Рудолфус. Трябваше да е стъклен, да се вижда лицето й. Но, въпреки това, той се бе отказал от всичко това. Не искаше да я вижда. Никога повече. Скарлет отдавна бе мъртва за него.
Когато ковчегът тупна глухо, Рудолфус остана няколко минути, загледан в повърхността му. Той бе единственият, който остана толкова близо до гроба, сякаш единствен не се страхуваше от влиянието на Скарлет върху му. След толкова години той за първи път не се страхуваше.
След няколкоминутна тишина, Лестранж клекна и взе в ръката си шепа пръст. Когато се изправи, той прошепна нещо, което остана нечуто за гостите, и хвърли пръстта върху ковчега. После се обърна и, оставяйки гробаря да се справи със заравянето, се обърна и се насочи право към дома на родителите си. В онзи ден гостите не го видяха повече.
Нарциса наблюдаваше заравянето като хипнотизирана. Бе стиснала здраво ръката, която Луциус й бе осигурил за опора, и сякаш дори не осъзнаваше колко силна привързаност симулираше с импулсивните си действия. За тази половин година на омъжена жена вече бе възприела маниерите, които стояха добре за пред хората. И, въпреки това, тогава го правеше несъзнателно.
-Нана... –Повика я Луциус двайсетина минути по-късно.
Въпреки че цялата церемония бе свършила и всички се бяха насочили към къщата, за да се порадват на ястията, двамата Малфой все още стояха пред множеството семейни гробове, които ги заобикаляха.
Нарциса повдигна леко глава и се загледа в съпруга си. Когато осъзна колко здраво се бе вкопчила в ръката му, тя я отпусна и извърна отново поглед към каменната плоча пред себе си.
-Защо няма фамилия?
-М-м-м?
-На плочата... –Кимна Нарциса към камъка.- Пише само първото й име. Няма го нито бащиното, нито фамилията, била тя моминска или тази на Рудолфус. Защо?
Луциус обърна хладните си очи към плочата и се вгледа в нея сякаш я виждаше за първи път. Действително, освен първото име и годините, на нея не пишеше нищо друго.
-Не знам. Дори не бях забелязал. –Отвърна й искрено.- Предполагам че това е един тип презастраховане.
-За какво?
-За чест. –Отвърна й проточено и обясни.- Може би... Може би не искат да оставят следи за това, че Рудолфус е бил женен.
-За да може да се ожени повторно. –Потрепна гласът й несигурно.- Но защо не са й написали моминското?
-В гробницата на Лестранж? Невъзможно!
Нарциса потръпна и обърна поглед към съпруга си.
Нима... Нима това ме очаква оттук-нататък? Нима в мига, в който нещо ми се случи, нима ако и аз умра преждевременно… Нима и на мен ще ми се случи това?
Нима ще съм погребана празнично?
Нима ще се усмихват така?
Нима ще съм погребана безименно? С една плоча и с едно име.
Нима Луциус ще ме погребе със сватбения марш?
Нима… И аз ще свърша като нея?
Нарциса следеше внимателно начина, по който последните слънчеви лъчи галеха студеното му лице. Сега нюансите на оранжевото и червеното раздвижваха чертите му, сега върху тях грееше живот. Нана знаеше, че, в мига в който влезеха в къщата, от тази виталност нямаше да остане и следа. Камъкът щеше да я убие.
Защото Луциус не беше като Рудолфус.
Той е като мен.
В онзи миг Нарциса мигновено осъзна, че действията на Лестранж бяха всъщност много по-чувствени, много по-емоционални, отколкото можеше да очаква от съпруга си. Ако случайно се споминеше, можеше само да се надява на подобно отношение.
-Луциус… -Повика погледа му върху лицето си тихо.- Тъжно ли ти е за Скарлет?
Малфой се стресна от този въпрос, но бързо върна самообладанието си. След като обмисли бъдещите си думи, отвърна равно:
-Не мога да ти отговоря точно. Усещането е странно и някак… пусто. Не съм сигурен че е тъга – навярно не е. По-скоро някакъв извратен стрес.
Значи това ще усетиш, ако с мен нещо се случи… Значи дори… дори няма да се трогнеш…
-Какво беше за теб? –Попита с отслабен глас.
-Нещо, което не си беше на мястото. –Отвърна Луциус лаконично и се усмихна слабо, връщайки поглед върху съпругата си.
Не на мястото си… Къде е мястото ми, Луциус?
-Така е по-добре.
-За кого? –Въздъхна Нарциса и сведе поглед.
-За нея, за Рудолфус, за всички.
Значи е по-добре да ме няма? Значи е по-добре просто да изчезна? Кротко, безболезнено, сякаш нищо не се е случвало?
Значи е по-добре да те освободя? Стига, Малфой, не аз позволих да се случи това!
Значи твоето щастие се крие зад моя гроб?...
За теб съм просто… пречка…
-Ами Бела и Руди? Какво ще правят те оттук-нататък?
Луциус се сепна и мигновено осъзна, че Нарциса го бе изиграла. Играта й бе повърхностна, предсказуема - не бе тя виновната за неговото блуждаене. Бе й казал достатъчно и дотук - оттук-нататък нямаше да го позволи.
-Не мога да ти кажа. Не съм на негово място. –Промълви студено.
Нарциса реши да хвърли всички карти на масата – Луциус вече се бе осъзнал. Поне сега можеше да получи отговор на въпроса си.
-А искаш ли да си?
Луциус присви очите си и процеди кратко:
-Не смей да ми говориш така, Нарциса! Дори и да имаш причина да ме съдиш, нямаш правото на това!
-Нима? –Отвърна му хладнокръвно и скръсти ръце.- А какви права имам, Луциус? Не мога да те питам неудобни въпроси, не мога да се интересувам от това, което се случва с живота ти, аз дори нямам правото да спа в леглото ти! Кажи ми какви са ми правата!
Луциус я изгледа косо, но не понечи да покаже с нещо някаква по-силна емоция. Това щеше да е грешен ход.
-Прибираме се. –Промълви и хвана ръката й.
Нарциса понечи да се дръпне и да му се разкрещи, но в следващия миг вече бяха пред вратата на собствения им дом.
Почувства се странно слаба, зависима, безпътна. Почувства, че целият й свят започваше и свършваше с една команда, с едно нареждане, с една заповед. Действията, желанията, мислите й зависеха от този човек. И, колкото и да го искаше, не можеше да го промени.
Нарциса дръпна рязко ръка и се затича нагоре по стълбите. Сълзите размазваха погледа, пречеха й да види пътя, който имаше пред себе си, пречеха й да разбере всичко това.
Невъзможно е! Невъзможно…
Ти си просто оръдието на едно наказание… Наказание за това, че пренебрегвах своята воля, наказание за това, че позволявах всички да ме ръководят, но никога не го позволих на себе си…
Огледален образ, но и идеално копие… Това си ти, Луциус…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Късно вечерта Луциус влезе в спалнята и се приближи до леглото. Наведе се над нея, опирайки ръце на кревата, и докосна с устни челото й. После отърка буза о нейната и прошепна в ухото й:
-Извинявай! Но грешиш.
Между теб и мен винаги аз ще греша, Луциус… Дотогава докогато не съм способна да ти докажа обратното…
В следващия миг Малфой вече го нямаше. Отново бе останала сама – тази самота бе редовно явление вече. Щеше да я превъзмогне отново.
Още една нощ…

30 юни 1975
Нарциса вдигна ръка към лицето си и пръстите й неволно потрепнаха, опарени от безпътната сълза.
Защо аз страдам за това? Защо мен ме боли за Реджина?
Нали тя ме опозори, нали тя спеше със съпруга ми, нали тя го приласкаваше към изневяра?
Нали вярвах досега, че тя е причина за всичките рани в света ми?
Нима е правилно да се чувствам твоя любовница? Нима е правилно да си спомням за нея със срам… срам от себе си?
Защо страдам сега?
Защо?
Защото е част от теб, Луциус, защото е част от мен. Защото теб те боли за нея, затова и мен ме боли.
Защото тя имаше нещо, което аз не притежавам… Защото тя имаше нещо, от което ти имаш нужда, а аз не мога да ти дам…
Защото…
Съм като теб…
Затова.

5 юли 1975
-Мисля... –Промълви тихо срещу странната топлина, която се излъчваше от кожата й.- Смятам, че ти дължа нещо.
Дъхът й секна от вълнение, а мускулите се вцепениха, сякаш за да усилят усещането. Нарциса се загледа в съпруга си и някъде, дълбоко в безжизнените му сиви очи, откри топлина. Може би остатъчно усещане от любовта към Редж, може би лудешко вдъхновение, може би зараждаща се от пепелта инфантилност, която някой много отдавна бе потушил. Но това нямаше значение. На онзи етап тя стигаше и за двама им.
Повдигна леко брадичката й и впи устни в нейните. Темпото, в началото бавно и дълбоко, впоследствие се забърза гороломно. Нарциса усети как туптенето на сърцето й сякаш се настани за постоянно в ушите й. Силно, всепоглъщащо… Усещането, че нещо щеше да се случи, че нещо трябваше да се случи, градира неимоверно в съзнанието й и за миг го замъгли. Самото чувство на устните му върху нейните я накара да го разбере.
Без да прекъсва целувката, Луциус се наведе и се излегна върху нея. Езикът му се заигра така лудешки с нейния, че Нана почувства как в следващия миг сърцето й щеше да се пръсне от това зараждащо се напрежение. Не бе любов, не бе привързаност… Просто похот… Нарциса нямаше как да го знае.
Точно в мига, в който осъзна, че бе невъзможно Луциус да забърза повече темпото, той откъсна рязко устни от нея и опря чело о нейното. Дъхът им, учестен от продължителната целувка, се сля някъде помежду им и за миг всичко замря.
Нарциса се почувства унесена, дистанцирана от всичко това. Някаква топлина сякаш я обграждаше и не можеше да накара сърцето си да спре да бие с главоломната си сила в стените на гръдния й кош. Потърси устните му слепешката, но те се оказаха студени и стиснати пред нейните.
-Аз…
Луциус не я остави да довърши. Едната му ръка плъзна нагоре по бедрото й и описа цялото й тяло под нощницата, докато не застина на врата й. Устните му проследиха пътя от лицето до шията й и застинаха там, потрепвайки леко от насечения дъх и потушените желания. Нарциса импулсивно се притисна по-силно към него, без да съзнава защо го правеше или какво търсеше. Прокара пръсти през косата му и го остави да прави каквото пожелаеше с тялото й. В онзи миг интелектът не можеше да й се притече на помощ.
Луциус се повдигна леко и се загледа в нея. Бе му пределно ясно, че в момента тя не съзнаваше случващото се, бе му пределно ясно, че в онзи миг я контролираше напълно. Но, колкото и да бе приятно, беше и различно. Донякъде непознато. Тъжно. Най-вече тъжно.
В онзи миг Луциус си спомни точно с какво Реджина го привличаше, точно с какво тя се различаваше от другите. И, след като единствено нея не бе могъл да контролира… означаваше ли всичко това, че оттук-нататък щеше да живее само с такива хора? Само с играчки, само с марионетки, само с гротескни кукли на конци, които щеше да манипулира, също както сега?
Изхвърли тези мисли от главата си – не им беше времето сега. Вече бе предприел действия срещу всичко това – още утре щеше да се превърне и той самият в нечия марионетка. И някъде из блудкавостта на подчинението си щеше да забрави да мисли. Някъде там щеше да забрави всичко това. Сред нечии заповеди за собствения си живот. Не бе решение, не бе изход, бе просто отрицание. В онзи миг Луциус знаеше, че само отрицанието можеше да му помогне да оцелее. Защото не му се живееше вече. Щеше да живее по заповед, но все пак щеше да живее. Бе достатъчно.
Свали дрехите си бавно и внимателно, отмествайки ръката на Нарциса от косите си. Намираше нещо ужасяващо, извратено във всичко това. И, колкото и да го отричаше, Луциус знаеше, че не бе така. Така трябваше да стане. Трябваше да стане преди много време. Не трябваше да го чувства толкова… грешно.
Обърна се към нея и понечи да свали нощницата й, но се отказа преждевременно. Нарциса вече се беше опомнила и го наблюдаваше с нескрита несигурност.
Наведе се към лицето й, поставяйки ръцете си от двете страни на главата за опора, и целуна челото й.
-Луциус, аз… не съм… -Започна с насечен от чувството за неудобство глас.
-Знам.
Изправи се отново в седнало положение и се обърна към нея. Едната му ръка погали нежно бузата й, а после съблече нощницата с рязко движение..
Нарциса изплува за първи път в очите му красива, неосквернена. Млечнобялата й кожа отрази нежно лъчите на луната и той притвори очи срещу нейните.
За първи път си спомни, че тя бе красива, невъобразимо красива. За първи път усети, че можеше да изпитва влечение към друга. За първи път, след като се бе обрекъл на Редж преди толкова много години.
Нана бе скрила гърдите си с ръце, сякаш страхувайки се от него. Наведе се към тях и допря устни до китката на едната ръка, затваряйки очи. Отмести я бавно, внимателно, целувайки вътрешността на дланта й и прокарвайки устни по гърдите й. В следващия миг Нарциса се отпусна отново, явно покосена от съзнанието че това бе глупаво.
Устните му намериха пътя си отново към врата й и застинаха там, парейки с дъха си кожата й.
-Ще боли ли?
Луциус се откъсна рязко от врата й и впери поглед в нейния. След няколкоминутна тишина, промълви:
-Ако ме обичаше, нямаше. Но, след като и двамата знаем, че това е невъзможно… Е, тогава е най-добре да не се притесняваш. Може и да не те боли.
Нарциса кимна леко за изчерпателния отговор и устните му потрепнаха върху нейните. Унесът се разнесе отново по тялото й, опиянявайки я. В онзи миг в главата й отекваше страхът от това, което предстоеше да се случи, но сякаш, замаяна от докосванията му, нямаше достатъчно разум, за да го осъзнае.
Даде му пълен достъп до тялото си. Телата им се сляха, а клепачите се стиснаха по-силно от потушеното усещане за цялост. И, някъде там пред погледа на луната и полите на мрака, Нарциса отне нещо от Луциус. Нещо, което бе принадлежало на Реджина.
Не сърцето, душата ти… Ако ги имах и двете щях да съм мъртва…
Или, ако не е така, то би трябвало да е. След като любовта ти, Луциус, може да убива…
Нали?...

23 август 1975
Смъртожаден… Съпругът ми е… смъртожаден… Луциус!
Нима всичко това не ти стигна? Нима всички загуби, които понесе, не те научиха на нищо? Нима искаш да си такъв?...
Кой те подлъга, кой те приласка към това? Аз ли те предизвиках, Реджина ли те отчая?
Защо точно сега?
С какво заслужих… всичко това, Луциус?... С какво?...

14 май 1980
Нарциса бе навлязла вече в напреднала фаза на бременността си. Макар гаденето и виенето на свят да я бяха напуснали отдавна, сега те бяха заместени от неприятно изтръпване в долната част на гръбнака и някаква умора, която сякаш скъсяваше живота й с леност.
Поради тази причина в последните месеци не бе излизала от териториите на имението. Предпочиташе да прекарва времето си в спалнята, вместо извън нея. Вече нямаше и желание да излиза.
След като Луциус бе настоял, Нарциса се бе върнала в спалнята. И, макар той да я обгръщаше с толкова много внимание и топлина само заради чувството за дълг и някаква съпричастност към положението й, всичко това я караше да се чувства щастлива.
Неправилно щастлива, но… щастлива.
Сутрин се събуждаше с целувките му, вечер заспиваше в прегръдките му. Но само понякога.
Имаше дни, в които той не отиваше заран в Министерството. В тези дни Луциус бе по-мълчалив и потиснат, а късно през нощта се изнизваше от спалнята и излизаше. В тези дни Нарциса знаеше, че Черният лорд й го отнемаше.
Бе странно да се чувства уплашена за него и несигурна в себе си. Бе странно да усеща липсата му толкова настоятелно и осезаемо. И, въпреки това, Нарциса се бе отказала да тълкува чувствата си към Луциус. Бе ги възприела като привързване като към приятел, привързване, което реагираше положително или отрицателно пред действията и думите му.
В крайна сметка осъзна, че винаги бе било така, дори преди толкова години, дори когато бяха в „Хогуартс”, че и преди това. Усещането, че той можеше да я управлява, бе предизвиквало влечението й към него още преди да бе осъзнала омразата си. Бе нормално да търси сред околните човека, който един ден да замести родителите й в този тип кукловодство над мислите и чувствата й. Бе го търсила несъзнателно години наред.
Бе го открила. Нима сега, когато той извършваше този тип манипулации, към които бе мазохистично пристрастена от малка, а и отношението му към нея бе толкова мило и нежно… Нима бе странно да изпитва по-силни чувства към него?
В онзи ден мракът отново й отне близостта на Луциус. Неволно се събуди от ставането му, а после се отпусна отново и зарови глава във възглавницата, въздишайки тежко.
Ето, отново се случваше, отново го губеше, отново го оставяше да руши живота си целенасочено. Отново.
Но не и този път.
Луциус бе седнал на леглото и обуваше панталоните си. В мига, в който тръгна да се изправя, Нарциса стисна китката и му попречи.
-Не знаех че си будна. –Промълви ниско и се усмихна едва-едва.- Заспивай!
Нарциса прокара думите му покрай ушите си и промълви през дрезгавия си от съня глас:
-Остани тук.
-В смисъл? –Сепна се Луциус срещу нея.
-Не отивай.
Луциус вдигна ръка и целуна нейната, все още вкопчена в китката му. Бавно откъсна пръстите й от кожата си, а после се изправи и облече блузата си.
-Защо го правиш? –Долетя гласа й до ушите му, а Луциус отвърна равно без да се обръща.
-Не задавай глупави въпроси, Нана!
А може би наистина съм глупава да вярвам, че… мога да те променя…

15 май 1980
На другия ден Нарциса се събуди отново в прегръдките му и мигновено си спомни всичко, което се бе случило предишната нощ.
Не бе скандал, не бе кавга, бе просто едно несъответствие в разбиранията за правилно и неправилно. Може би именно заради бременността Луциус не бе посмял да се отнесе с нея така, както се отнасяше преди, може би затова не бе повишил тон дори.
А може би аз греша…
В онази сутрин това нямаше значение. Нарциса имаше нужда от въздух, от усамотение, от време да премисли всичко това, което променяше Луциус в света й с действията си. Имаше нужда да премисли множество неща. Това можеше да стане само далеч от него.
Изправи се тихо и отмести ръката му от тялото си. Само по себе си ставането без да събуди Луциус бе невъзможно, но за тези години се бе научила на маниерите, които й бяха нужни за това. Затова и този път успя да се измъкне незабелязано.
Завлече със себе си единствено дебелия, пухен халат, който бе захвърлила вчера на стола. Така щеше да се предпази от сутрешния студ.
По пътя към вратата мерна само едно слугинче, което очевидно бе шокирано и притеснено от появата й. След като Нарциса я увери, че не смяташе да закусва преди осем, то се успокои и се зае отново със сутрешните си задължения.
Облече халата и излезе навън. В първия миг студенината и натрапчивия усет за влага почти я разубедиха от идеята да поостане малко навън. Впоследствие Нана бързо привикна с всичко това, кожата й сякаш претръпна пред усещането, а първите слънчеви лъчи разцепиха жестоко небосвода, обагрен в последните следи на дъжда и мрака.
Нарциса застина в мига, в който се озова пред урвата отдолу. Имаше навика да идва тук и да се възхищава на начина, по който пресъхналата река бе дала живот на една друга, по-различна зеленина. По-жива, по-витална, по-истинска.
В онзи миг всяка черна мисъл изчезна от съзнанието й и Нарциса се усмихна слабо.
Значи бяха стигнали дотук. След като бяха преминали през толкова много неща, вероятно щяха да се справят и с това, което им готвеше бъдещето. Нямаше причина за песимизъм – нямаше да доведе до нищо добро. Просто трябваше да запазят отношенията си един към друг, пък били те и невъобразимо далеч от любовта и от приятелството. Имаха нужда просто от чуждото уважение. Докато го имаха, нямаше да има проблем.
Бе й писано да разбере, че греши, едва няколко часа по-късно...

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

-Затвори очите си… -Прошепна някой, прокарвайки ръка по корема й.
Нарциса подскочи като ужилена и се обърна рязко към него. В мига, в който съзря Луциус, нещо в нея се пречупи и очите й мигновено се напълниха със сълзи.
-Ти… ти…
Малфой я изгледа неразбиращо и понечи да хване ръката й, но Нарциса се дръпна и я притисна до сърцето си в неуспешен опит да нормализира туптенето му.
Очите й се изцъклиха, цялото й тяло се скова от удара, който бе получила. Почувства се отмаляла и задъхана, почувства как сякаш в следващия миг нещо вътре в нея щеше да се пръсне и да я убие.
Почувства се предадена.
-Нарциса… -Повика я Луциус и, пренебрегвайки съпротивата й, се приближи до нея и я обгърна с ръце. Сълзите започнаха да се спускат по оголените му гърди, а слабите удари, които тя нанасяше в отчаянието си върху тялото му, оставяха леки белезникаво-морави петна по светлата му кожа.
Задави се в сълзите си и се опита да си поеме дъх, но остра болка в гърдите не й позволи да го направи. Едва след като се предаде на отмаляването си, Луциус отпусна малко хватката си около нея и промълви бавно:
-Какво ти става? Защо реагираш така?
-Т-ти… ти не си… няма как да си… -Изхълца жално срещу него, все още удряйки едва-едва по гърдите му с юмруци.- Ти си ми пр-рилагал легитимантика… не си…
-Нана! –Повика здравия й разум отново.- Не съм чел мислите ти.
-Откъде… знаеш за това? –Прошепна ужасено срещу му.
В първия миг Луциус понечи да излъже. Дори и за миг не си бе мислил, че тя може да се разстрои така. Не го бе искал. Сега тази болка преливаше в отчаяние в очите й, застрашавайки и психиката, и здравето й.
Но, въпреки това, Луциус не искаше повече лъжи помежду им. Беше им се наситил. И, ако не го кажеше сега, знаеше, че нямаше да го каже никога.
-Аз бях този човек. –Промълви глухо.- Аз бях, Нана, през цялото време бях аз…
И ето – нещо в мен се пречупи току-що… За първи път… Нараниха ме за първи път…
-Не си… -Прошепна Нарциса.- Не си…
Луциус скръсти пръсти някъде отзад на талията й и прошепна ниско в ухото й:
-Съм.
-Кажи ми, че ме лъжеш… -Прошепна през огорчението и болката си.- Кажи ми, че ме лъжеш…
-Не мога…
Нарциса се опита да се отблъсне от него и за първи път осъзна колко здрава бе хватката му около тялото й. Сълзите не й позволяваха да вижда ясно, отслабените сили не й позволяваха да му се противопостави. Затова просто изскимтя глухо и прошепна:
-Пусни ме… моля те…
Мускулите на ръцете се отпуснаха и те се прибраха до тялото му. В мига, в който се почувства освободена, Нарциса скри уста с ръка и, превита от болката в гърдите, се обърна и направи няколко крачки към къщата.
-Стига, Нана, бяхме малки. Аз знаех, че един ден ще се оженя за теб, мислех, че ще е забавно да се пошегувам малко. После ти сама започна да ме търсиш. Това бе просто детска игра, не съм искал да се стига дотук, не съм искал да те нараня с това…
Нарциса се обърна рязко и впери премрежения си поглед в съпруга си. Цялото й тяло трепереше, виеше й се свят, сърцето в гърдите й сякаш искаше да пробие кожата й, да я унищожи. Тя самата го искаше. В онзи миг Нарциса за първи път поиска смъртта си.
-Може да си ме изиграл, може да си постигнал целта си… -Промълви с разтреперан глас.- Може да съм се влюбила в теб без да знам какъв си… Може да си прав във всичките ти разбирания за това какво е любов и това какво е омраза… Може да си алфата и омегата на света ми… -Замлъкна за миг, а после поклати глава и изстена.- Но никога не съм го пожелавала!
Нарциса се обърна и направи още няколко крачки, преди отчаянието да я повали и да се затича с всички сили някъде на далеч от него, криейки сълзите в бяга си. Но точно десетина секунди по-късно, се спря и се преви леко напред. Луциус, който сякаш бе очаквал всичко това, се затича към нея и я подхвана, точно когато колената й се огънаха и за малко не се стовари на земята. Ръката му потрепна на гърба й, а думите се отрониха някак непознати и чужди от устните му:
-Какво се случи?
Нарциса се поизправи леко в ръцете му и промълви объркано със сведена глава:
-Боли ме… коремът…
После изгуби съзнание и всичко потъна в мрак.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

-Нарциса… Нарциса, събуди се!
Непознатият глас долетя отдалечено до ушите й, но успя да отвори очи. Загледа се дълго във фигурата пред себе си и, когато успя да разпознае лечителя Терънс, въздъхна тихо и отново скрепи клепачи.
-Всичко… всичко наред ли е?
-Зависи. –Отвърна лечителят и се зае да измери пулса й.- Те са две, Нана.
-Кое? –Погледна го неразбиращо Малфой.
-Децата… Близнаци са – момченце и момиченце.
Нарциса потрепна и едната й ръка застина на коремчето й. За един миг всички мисли за Луциус и за всичко останало изчезнаха от съзнанието й. Тя щеше да има две деца, щеше да държи два живота в ръцете си, щеше да получи две същества, които да обича и които да обичат нея. Никога повече нямаше да бъде сама…
-Има и друго нещо, Нана. –Промълви бавно и несигурно Терънс.- След днескашния опит за аборт, са се разместили. В мига, в който тръгнем да вадим едното дете, пъпната му връв ще удуши другото и едва ли ще можем да го спасим.
-Това… какво означава? –Ужаси се Нарциса и прокара и другата си ръка по продължението на корема си, сякаш се опитваше да го предпази от нещо.
Русите вежди на Терънс се сбърчиха, а от пресъхналите му устни се отрони само:
-Трябва да изберете кое да спасим.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Нарциса се стелеше из тъмните и студени коридори, опирайки се на каменните стени. Търсеше Луциус в къщата вече десетина минути, а насълзените очи правеха това приключение още по-трудно и по-болезнено.
Може и да е било игра… може и да е било само невинна игра, Луциус… Но последствията й не са невинни…
Май от играта на убиец можеш да спечелиш само… смърт?...
Откри го в кабинета в западното крило. Бе приведен над някакви документи и сякаш дори не забеляза присъствието й.
-Луциус… -Повика го тихо.- Случи се нещо и…
-Знам. –Отвърна й равно без да вдига поглед към нея.
Нарциса, която и без това не бе достатъчно уверена в думите си, потрепна леко и се залепи за стената. Очите й, все още пълни със сълзи, наблюдаваха студенината на лицето, отчуждението на пренебрежението му.
Нима аз съм виновна за всичко това? Нима имаш очи да ме съдиш? Нима аз те нараних, нима аз те научих да страдаш?
-Луциус… Трябва да изберем кое…
Нарциса не успя да довърши, тъй като Луциус изстреля хладно и безчувствено:
-Момчето.
Опули поглед срещу него и ръката й свърши някъде около пъпа.
Даваше заповед за убийството на дъщеря й толкова… спокойно, толкова незаинтригувано. Подписваше смъртната й присъда с лека ръка, сякаш това бе просто един от документите в Министерството, сякаш нямаше никакво значение.
-Ти… ти… си… -Преглътна ужаса си и довърши тихо.- Ти си убиец!
Луциус вдигна стоманените си очи към нея. В тях нямаше срам, нямаше болка, нямаше омраза и нямаше колебание. Издържа печалния й поглед няколко секунди, а после промълви бавно:
-Нали искаш да ти кажа кое от двете да запазим? Просто давам отговор на въпроса ти.
-Не, не можеш… така… да решаваш… не можеш…
-Така или иначе трябва да изберем, нали? –Сбърчи вежди Луциус и захвърли пергамента настрани, скръствайки ръце на масата.- По-скоро аз трябва да избера, тъй като съм главата на това семейство.
-Нямаш право… -Изхлипа Нарциса.- …да избираш… след като ти си причината… за това…
-Защо тогава дойде дотук?
Нарциса замлъкна, а една сълза се спусна по бузата й и застина в студените й устни. Поклати глава и прошепна тихо:
-Просто не предполагах, че ще ти е толкова лесно… да убиеш детето ни…
-Какво очакваш? –Разгневи се Луциус.- Да се разплача като теб, да започна да се тръшкам и да се самоизям за това, че ти казах истината за всичко? Това ли искаш? Искаш да реагирам като теб? Е, Нарциса, станалото-станало, вече не можем да го променим! И при това положение избирам момчето, да. В това няма нищо странно.
-Няма нищо странно в това да убиеш детето ни? –Потрепна ужасена.
-Няма нищо странно да избера това, което може да наследи името и парите ми. За какво ни е момиче?
-За какво… ни е момиче? –Ужаси се Нарциса и, без да може да понася повече всичко това, излезе в коридора и се скри в една от стаите. Плъзна се надолу по стената и хлиповете й заглъхнаха в ръката й. Очите се изцъклиха, а тялото се разтрепери от напушващата болка в самото й същество.
Да, Луциус, трябваше да решаваш… Но, не, нито за миг… нито за миг не си бях помисляла, че може… че може да си такова…
Чудовище.

5 юни 1980
Последните седмици бяха минали в отчуждение. Нарциса се бе разочаровала на два пъти от съпруга си – на два пъти жестоко, болезнено, убиващо. Вече не можеше да гледа на него като на човек, с когото можеше да прекара живота си.
И, не, ние не сме еднакви, Луциус. Защото, докато аз съм неспособна да чувствам истински… ти се храниш от омраза…
Не, не сме еднакви… Никога няма да бъда като теб…
Противно на очакванията, сред другите проблеми, изникна и още една аномалия в бременността на Нарциса. Тя започна да ражда три седмици преди термина си. И, колкото и усилия да положи Терънс, за да спре контракциите, се наложи да я изроди по-рано.
В мига, в който всичко това стана ясно, Луциус дойде в стаята и седна до лицето й, придържайки ръката й в своята.
-Аз… -Опита се да каже нещо Нарциса, но продължителното раждане я бе уморило и нямаше сили за това.
-Ш-ш-ш… -Попи потта по челото й с една кърпа, която намери на нощното шкафче.- Не казвай нищо.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Нарциса роди късно вечерта, около единадесет часа, след като се бе мъчила в продължение на повече от петнадесет часа. Луциус не бе мръднал от леглото.
В мига, в който на бял свят се появи синът им, той го взе на ръце и, тъй като Терънс бе зает с израждането на второто дете, сам почисти тялото му от кръвта. Ревът на детето се разнесе писклив и пронизителен в стаята. Единствено Луциус го чу, защото в същия миг се роди момиченцето. От устата му не успя да излезе и стон. Бе умряло в мига, в който бе видяло бял свят.
Нарциса, която дори не забеляза паниката на сина си, насочи поглед към малкото, окървавено същество в ръцете на Терънс. Докато лечителят се опитваше да го съживи, очите й започнаха да се пълнят със сълзи, а ръката се вдигна, сочейки към потрепващото телце на съществото, което, мъртво отпреди минути, се гърчеше отчаяните опити на лечителя да го съживи.
-Тя… защо не плаче… защо не…? –Промълви с прегракналия си глас, все още изцъклила ужасяващо очи срещу детето.
Няколко минути по-късно Терънс се отказа от борбата за живота му. Бе мъртво отдавна, вече клиничната смърт се бе превърнала и в мозъчна. Това дете бе обречено още от мига, в който Малфой бе решил да спаси сина си.
Терънс се изправи и попи с ръкав потта по челото си.
-Дай ми я… -Прошепна родилката.- Дай ми я, Робърт…
Лечителят пренебрегна гласчето, което му каза, че не трябва да го прави. Синът им се нуждаеше от това да бъде прегърнат от майка си, да бъде нахранен, да му бъде обърнато поне малко внимание. И, въпреки това, не можеше да й откаже.
Вдигна окървавеното и безжизнено същество на ръце и го зави в една кърпа. Без да я поглежда, го донесе и го постави в ръцете й.
Нарциса обгърна вързопчето в ръце и прокара пръст по челцето му. С крайчето на кърпата избърса внимателно лицето и главичката му, без дори да осъзнава, че сълзите й вече се вливаха една в друга под брадичката и капеха надолу към него.
С треперещи пръсти разви дъщеря си и я обгърна нежно с кърпата, изглаждайки ръбовете отпреди секунди. После се наведе и целуна челцето, мълвейки ниско:
-Никога не съм се отказвала от теб…
Половин час по-късно в стаята нищо не се бе променило. Единствено Терънс бе събрал всичките си пособия и що-годе бе върнал спалнята в предишния й вид. Луциус, който придържаше гладното бебе, гърчещо се от рева и болката, не смееше да се обърне към съпругата си. Нарциса, от своя страна, бе смълчана и наблюдаваше с пресъхнали очи мъртвото същество в ръцете си.
Лечителят се обърна към родилката и въздъхна глухо. Бе се надявал тя да осъзнае нуждата да се обърне към сина си, да усети нуждата от това да го нахрани, да го прегърне само дори. При това положение именно на него щеше да му се наложи да й напомни за това.
-Нарциса. –Повика я, приближавайки се до леглото й и протягайки ръце.- Дай ми я.
В първия момент тя се опита да се съпротивлява, пръстите се увиха по-силно около мъртвото дете. Здравият разум обаче й напомни, че борбата й бе безпредметна и, колкото и да се опитваше, нямаше да може да спаси дъщеря си.
Тя вече е мъртва.
Вдигна детето и го остави в ръцете на Терънс, който го обхвана като живо и загърна главичката му с кърпата, така че от дъщеря й не остана и следа.
Нарциса, която вече дори нямаше сълзи за болката си, се обърна с гръб към съпруга си и лечителя и се заигра с ръба на чаршафа.
Робърт остави трупа в кошчето, а после повика с поглед Луциус и двамата застанаха до стената, откъдето Нарциса нямаше как да чуе шепота им.
-Трябва да я накараш да нахрани детето. –Започна Робърт.- Ако не го направи сега, това може да нанесе трайни увреждания на организма му. Освен това, Нарциса трябва да изпита майчинско усещане към това дете. В противен случай ще го отбие, а това може само да усложни много нещата.
Луциус кимна бавно и обърна поглед към детето в коша. За първи път погледна дъщеря си, никога нямаше да види лицето й. Чувстваше някакъв неправилен по разбиранията му срам пред това мъртво същество. Затова и не желаеше да го вижда.
Терънс постоя още малко, а после излезе от стаята, за да ги остави сами. Луциус обърна поглед към Нарциса и се приближи до леглото.
-Нана… -Повика я Луциус и, придържайки с една ръка детето, постави ръка на рамото й.- Нана, моля те…
Обърна се към него и го изгледа с кървавите си от плача очи:
-Ти въобще не разбираш, нали?
-Разбирам те прекрасно. –Поклати глава Луциус и довърши тихо.- Но не смятам, че това е добра причина да нараняваш сина ни. Той има нужда от теб.
Нарциса го изгледа един дълъг миг. В следващия момент тя се изправи и се облегна на стената. Вдигна ръце към Луциус и промълви равно:
-Дай ми го.
Пое го в ръцете внимателно, макар и не нежно. Погледът й само моментно падна върху сивите очи и малкото му носле. В следващия миг изпита отвращение към цената, която бе платило, за да извоюва живота си. Смъртта. Смъртта на дъщеря й.
В онзи миг Нарциса осъзна, че никога нямаше да почувства истинска любов към това същество. Щеше да се грижи за него, щеше да се притеснява за него, щеше да е готова да жертва живота си за него, но никога, никога нямаше да го обича.
Невъзможно е да обичаш същество, извоювало живота си със смърт…
-Повикай Робърт. –Промълви полугласно, следейки съпруга си с поглед. В онзи миг дори не искаше да вижда това същество.
Лечителят потуши радостта, която изпита от факта, че скоро щеше да се прибере вкъщи. Приближи се до леглото и, разбирайки прекрасно за какво бе повикан, постави едната ръка на Нарциса на главичката на детето и я принуди да го поизправи малко. После оголи гърдата й и й показа какво трябваше да прави.
Детето намери слепешката зърното й и засмука, захапвайки почти яростно плътта й между беззъбите си венци и твърдата си челюст.
Терънс се отдръпна встрани и се изнесе от стаята, споменавайки, че ще остане до сутринта, за да може да отговори на въпросите й.
Луциус извъртя поглед към съпругата си и въздъхна тихо:
-Как ще го кръстим?
-Аз няма да го кръщавам. –Поклати глава Нарциса.- Ти го избра. Наречи го както прецениш – това въобще не ме интересува.
Луциус понечи да отвърне, но се отказа. Седна бавно на ръба на леглото и погали едва-едва главичката на детето с ръка. Едва тогава си пое дълбоко въздух и промълви.
-Драко. Това ще е името му.
-Щом казваш. –Отвърна му равно и отпусна глава на стената.
Няколко минути по-късно Драко се бе изморил и бе заспал в ръцете й. Нарциса се повдигна и остави сина си в ръцете на Луциус, а после се обърна и се изправи несигурно.
-Къде отиваш? –Спря я съпругът й.
-Да се изкъпя.
Някъде далеч от това дете… някъде далеч от двама ви…
Убийци…

6 юни 1980
Луциус спа до нея в онази нощ. Нарциса не понечи да го изгони – апатията бе победила ненавистта, която се бе зародила към него в последните дни. През нощта я бе прегръщал, бе й помагал с кърменето, доколкото това бе възможно, бе й доказвал неуспешно чужди чувства.
И, въпреки това, Нарциса знаеше, че нямаше смисъл да ненавижда съпруга си. Да, той беше чудовище, той беше причината да загубят дъщеря си, той не бе почувствал и частица от нейната загуба. Но това не променяше нищо. Те щяха да са заедно още дълги години – нямаше да му проси, нямаше да забрави, но и нямаше да му го покаже. Съдейки го само щеше да се нарани отново. Нямаше смисъл.
След като настъпи зората, Нарциса нахрани сина си и го подаде на Луциус. После се изправи и облече халата си.
-Къде отиваш?
-Да погреба дъщеря си.
Луциус замлъкна за миг, а после промълви:

-Ковчегът и камъка са в килера. Може ли да дойда с теб?
-Не, ти стой при сина си. Аз трябва да я кръстя. –Кимна Нарциса бавно.
-След като отказа да кръстиш Драко ли? –Присви устни Луциус.- Нима предпочиташ мъртвото дете пред живото?
Нарциса застина за миг, а после промълви ниско:
-Да, предпочитам го.
-Защо?
-Защото отдаде живота си за чуждия, а не отне чуждия за своя.
След тези думи Луциус нямаше какво да каже. Той просто проследи с поглед как съпругата му вдигна вързопчето, което преди няколко часа лекарят бе оставил в кошарата. Прегърна го точно така, сякаш бе живо, и, откривайки личицето му, се запъти надолу.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Погреба го сама – отказа помощта на прислугата. Върху плочата изрисува с магическата си пръчка името „Беатрис”. После въздъхна и промълви:
-Пътешественица през живота… Премина прекалено бързо през него, Бет… прекалено бързо…
Оттук-нататък нищо нямаше да е същото. Вече нямаше да се залъгва, нямаше да се отдава преждевременно на радости, които впоследствие тъй силно нараняваха душата й. Вече нямаше да си позволи да страда…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

-Искам да те отровя, да те удавя, да те задуша… Искам да извия врата ти и да сложа край на живота ти… Но никога няма да го направя, Драко, никога… Ти уби сестра си, спечели в първата битка за живота си… Оттук-нататък никога няма да губиш, така налага съдбата ти… ще загубиш единствено душата си… А като го разбереш, ще те боли… ще те боли по-силно, отколкото мен сега… Затова няма да посегна на живота ти, Драко… никога!

24 декември 1983
За тези тринайсет години много неща се бяха променили в имението Малфой.
Драко растеше гороломно, а с него и едно болезнено усещане в самата сърцевина на семейството.
Макар и никога да не споменаха отново дъщеря си, Нарциса не бе спряла да си мисли за нея. Всеки път, когато виждаше сивите очи на сина си, тя си спомняше какво бе направил несъзнателно. И чувството не отмаляваше - бе същото, както преди години.
Под ударите на робството към Волдемор, Луциус бавно бе започнал да запада. Бе загубил последната опора, която бе имал – Нарциса. Защото, макар и тя да не се държеше с него зле или пренебрежително, макар и да не демонстрираше с нищо присъдата, която му бе наложила, той усещаше че вече не таеше топлина към него. В интерес на истината, Нарциса не таеше топлина към никого. Тя бе готова да изслуша, да помогне, да направи всичко за множество обитатели на света й, но не чувстваше нито един от тях. Най-накрая бе станала безлична – истински, болезнено безлична. Нямаше чувство, което да я оличности.
Луциус, който се почувства болезнено-изоставен от всички, се хвана още по-ожесточено за Черния орден. Прекарваше почти цялото си време там, сред мръсотията, сред злобата на цяло едно общество угоени и пренаситени същества. Сред злобата, сред мерзостта, сред скуката, жестокостта и лицемерността на смъртожадните той нямаше как да остане същия.
В началото Нарциса не забеляза промяната, която се развиваше в него още отпреди раждането на Драко. Тя бе бавна и продължителна, обричайки го сигурно на мизантропия и озлобление, дори към самия себе си. Едва няколко години по-късно тя го забеляза. Тогава вече нямаше нито желанието, нито силите, да спре вече започнатото.
Отровата тече във вените му отдавна…
Луциус бавно загуби всяко едно качество, което притежаваше, замествайки го с ужасен порок. Искреността му премина в лицемерие, смелостта – в уплаха, лаконичността – в апатия, болката – в кръвожадност. Той се развесели с времето, започна да се усмихва все по-често – жестоко и иронично. Разви ненавист към света и към хората, разви ненавист към самия себе си, ненавист, която не разбираше. За няколко години от Луциус не остана нищо – само обвивката на един човек, който потъпкваше всичко, което някога бе вярвал за ценно, защото болката по него го бе убила отвътре.
Вече се страхуваше от всичко – от чуждото мнение, от грешките, от успехите си. Бе се превърнал в параноик, който нямаше дори способността да пази нещата, които обичаше, тъй като бе прекалено зает да се страхува за тях.
Тази параноя го правеше нервен, избухлив и лесен за манипулиране. Луциус се бе научил да се нагажда към обстоятелствата, независимо от това с какво щеше да плати за това.
Мекотело.
Това бе присъдата на Нарциса за него. И, въпреки това, тя не се отвращаваше от съпруга си – не го чувстваше достатъчно, за да се отвращава от него. Освен това, за разлика от него, тя бе запазила здравия си разум и прекрасно разбираше, че самата тя не бе по-малко невинна пред него, отколкото той пред нея. Бе единствено въпрос на възприятия.
Затова и никога не поде темата за промяната, която настъпваше с него. След всички загуби, този разговор изглеждаше безпредметен.
В частност единственото, което Луциус запази от предишната си същност, бе гордостта. Тази гордост, която бе и качество, и порок, в характера му. Тази гордост, която му бе дала и отнела толкова много. Нарциса се бе отказала да съди дали се радваше и съжаляваше от това, че я бе запазил. Единственото, което знаеше, бе че сега, за разлика от преди, тази гордост нямаше покритие. Или, ако имаше, то не трябваше да има.
Самият Драко израсна сред най-благоуханните ястия, най-красивите дрехи, най-скъпите играчки и най-прекрасните увеселения. В същото време той израсна сред апатия, студенина и неразбиране. Нарциса полагаше всички грижи за психиката и физиката на сина си, но никога не го правеше по чувство, никога не го правеше по собствена воля. Всяка стъпка, която правеше към Драко, бе по задължение и по морал. В несъзнателната си възраст той го разбираше импулсивно, по усещане. Впоследствие го разбра по логика и по съзнание. Емоционалните му реакции бяха потвърдени от разума му. И, точно в онзи ден, Драко осъзна, че никога нямаше да спечели любовта на майка си. Години по-късно се отказа и да се опитва.
За разлика от нея, Луциус обожаваше сина си до умопомрачение. Той прекарваше цялото си свободно време с него, възпитавайки и грижейки се за него. Но в отношенията им липсваше нещо – това нещо бе майката и съпругата, жената в нейната духовна и физическа цялост. Така и не успяха да го запълнят заедно.
В интерес на истината, Луциус имаше странни разбирания за правилното и неправилното възпитание на сина си. Тъй като Нарциса не се заемаше с това, той имаше върховна мощ над съзнанието на Драко. Затова и го създаде такъв човек, какъвто искаше да бъде.
Различен от него.
Драко бе закърмен с идеалите за чистата кръв, за всемирното господство на магьосническата аристокрация над хората, с чувството за гордост и несправедливост. Луциус го учеше да се чувства като повече от останалите хора, да примира пред идеята за господството на магьосниците над останалите. Научи го на повърхностно и грешно до жестокост разбиране за света, което самият Малфой не приемаше. Научи го да не търси отговори на екзистенциални въпроси, а да се задоволява с лично неговото, егоистичното. Научи го да не се привързва към хора, към идеи или към чувства, научи го да се привързва единствено към сили, които можеха да го защитят от разгром.
Научи го да бъде повърхностен… защото именно дълбочината те доведе до тази болка…
И, действително, преди години, когато Нарциса бе забелязала накъде отиват нещата и бе попитала съпруга си защо дистанцира сина им от всяко едно качество, което можеше да покълне в характера му, Малфой бе отвърнал:
-Не искам да бъде като мен… Просто не искам да бъде като мен.
Защото Луциус бе търсил с години отговори на въпросите си, беше ги намерил и именно тези отговори бяха разбили сърцето, душата и света му на парченца.
Стоманата се чупи по-лесно от диаманта…
Малките неща те убиха, Луциус… малките…
Малките липси… Защото ти имаше много материални блага, но, когато станеше въпрос до душевност… ти беше бедняк, Луциус… Просяк за любов и приятелство, които изхарчи за ниски страсти и игри, изхарчи, за да нахраниш гордостта си…
Все още си такъв… Все още си просяк за чувства… Единствената разлика е, че вече няма кой да хвърли и една монета в красивата ти, обагрена с диаманти шапка… Вече цигулката не плаче тъжно и красиво, сега душата ти е само низ от обтегнати до болка фалшиви струни…
Вече няма кой да те спаси от глада, Луциус… Затова и ти си негов роб…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Нарциса влетя в кухнята и се насочи направо към чешмата. Цялото празненство се бе превърнало в низ от задимен въздух, грозни усмивки и неприятни разговори. Самата Нарциса нямаше желание да присъства на всичко това. И, въпреки това, през тази година бе техен ред да бъдат домакини на Коледния бал. Нямаше къде да избяга.
Изпи чаша вода и изтри устните си. После се отдаде на апатията към случващото се и, разполагайки се на кухненския плот без да обръща внимание на роклята си, запали една от цигарите на Луциус и издиша към прозореца.
Точно в този миг в кухнята влезе и самия той. Приближи се до нея и се облегна на стената отсреща, наблюдавайки я въпросително:
-Е? Какво има?
-Нищо няма. –Поклати глава Нарциса.- Просто се уморих от маскаради.
-Няма да злоупотребяваш с търпението им, нали?
-Не съм си го и помисляла.
Луциус се приближи до съпругата си и, заставайки между колената й, вдигна брадичката й с ръка и я целуна бавно.
Вратата се отвори и на нея се появи видимо-недоволният Драко. Той бе високичко за възрастта си светлокожо и сивооко момче, с иронична и егоцентрична усмивка. Да, навярно от очите му лъхаше студенина, но това бе нормално или поне Нарциса не виждаше причина да се изненадва. Бе възпитан така.
-Ела тук, Драко. –Повика го Луциус, без дори да се опитва да прикрива следите от устните й върху своите. Никога не се бе притеснявал от това.
Момчето се приближи и, все така гледайки недоволно, изсумтя от отегчение, когато Малфой клекна и се зае да оправя мантията му.
-От какво си недоволен? –Попита го мъжът, когато привърши с дейността си
Драко сякаш съвсем забрави присъствието на майка си и, впивайки поглед в този на баща си, започна:
-Спомних си за Потли! –Ядоса се силно.- Свети Потър, най-добрият, най-великият, винаги най-най…
Нарциса се облегна назад и игнорира разговора им – той не я интересуваше. Те бяха еднакви – баща и син - като две капки вода. Идентични до последната нишка на стоманата в очите им. Не виждаше смисъл да се забърква в това.
-Е? –Сви рамене Луциус и неволно се намръщи при споменаването на фамилията.- Какво толкова те интересува той? Не заслужава вниманието ни, Драко, забрави ли?
-Няма значение дали го заслужава! –Разгневи се момчето и тупна с крак, сякаш за да бъде по-убедителен.- Писна ми винаги той да печели във всичко, писна ми винаги да получава всичко, което поиска!
-Нима му завиждаш?
-Не, мразя го! –Отсече хладно Драко и стисна пръчката си в джоба на официалната мантия.
Луциус се замисли за миг, а после промълви ниско:
-Добре… Явно че вече си намислил какво да правиш. Кажи ми какво искаш.
Драко се усмихна лакомо и плесна с ръце. Не бе и предполагал, че толкова лесно щеше да се отърве от обясненията и молбите към баща си. Не бе и предполагал, че всичко щеше да е толкова лесно, макар и винаги да бе получавал всичко наготово. Просто си пое дълбоко дъх и промълви ентусиазирано:
-Искам да вляза в отбора по куидич и да покажа на Потли, че с нищо не е по-добър от мен!
Луциус сбърчи вежди и промърмори:
-Мислиш ли, че можеш да го победиш? Нямаш навика да играеш куидич.
-Няма значение! –Засегна се от думите на баща си Драко.- Ще го направя!
Виждайки категоричността на сина си, Луциус се изправи и хвърли един поглед на Нарциса. След като осъзна, че тя по никакъв начин не смяташе да се меси в разговора и решенията му, Малфой се загледа в сина си и попита:
-Какво общо има това с мен? Трябва просто да се явиш на пробите и да ги спечелиш. Ако искаш, мога да ти помогна да потренираш.
-Не. –Поклати глава Драко и се усмихна още по-широко.- Ако направиш дарение и купиш на отбора метли, ще ме вземат без никакви проби. Преди малко ми го казаха.
-Кой ти каза това?
-Как кой? Капитанът, Маркъс Флинт.
Луциус потрепна и се залепи импулсивно за плота отзад. Нарциса рязко вдигна глава и се изправи, взирайки неразбиращ поглед в него.
Изправи се и застана зад Драко, опитвайки се да срещне очите на съпруга си. Нещо в нея трептеше от несигурност и болка, които все още не бе идентифицирала. Последният мост помежду им се рухваше, а Нарциса нямаше властта, за да го предотврати.
-Луциус… -Прошепна ужасено жената, а очите й се напълниха със сълзи от унижението, на което бе подложена отново… един последен път.
Мъжът вдигна погледа си към нея и в този миг тя разбра истината. Разбра последната истина, която бе крил от нея, последната. Тази, че всъщност тя бе попречила не само на развитието на една любов, истината, че бе осакатила живота на едно невинно дете… Едно невинно дете, което изплащаше с болката и кръвта си техните грешки и нейното съществуване… Нещо, което никога нямаше да си прости.
Драко, който поради егоцентризма си не бе забелязал нищо от промяната в настроението на родителите си, промълви с мечтателен глас:
-Понякога ми се иска да съм като него…
Не знаеш какво си пожелаваш… Не знаеш какво си пожелаваш, проклето дете!
Проклет да си, Луциус, проклет да е синът ти, животът ти, светът ти…Проклета да е Реджина! Проклета да… съм и аз!...
Проклета!


Сплети ръцете си във моите,
Дъх, вик и въздишка тиха
Виж как сълзите, грешните,
В капка брилянт океан болка скриха.

Не вплитай смях в предсмъртен стон,
Сърце у шипов храст ти не притискай,
От живот и смърт не ще намериш ти подслон,
Но в замяна душата си не искай.

Не скръствай ръцете свои за молитва,
Не докосвай устни в тишината,
Не скланяй глава пред мраморна реликва,
Не попивай отчаяние в самотата.

Не бъди вечна, бъди истинска,
Не живей утре, ала днес.
Дяволът не тебе в обятията иска
А над волята превес.

Бъди не ден, не нощ,
Бъди не Слънце, не Луна,
Не вливай чувства в капка мощ,
Смъртта е винаги сама.

Не убивай мравка за живот,
Не създавай паметник на чувство,
Не бутай света за сетен оборот,
Не затваряй клепките унило.

И ако в дъха си
Предсмъртна агония чуеш,
И ако в плътта си
Предсмъртен трепет познаеш,
И ако в сърце си
В предсмъртна болка се омаеш…

Та когато кръвта пресъхне,
Та когато сълзи се загубят,
Да знаеш че живи бяхме,
Остави ги чужди да скърбят.

За парченце свят, за капка кръв,
За дъх живот и за малко плът
На колене не падай пред свещената обител
Нали живота не е дар от Бога?
Не мъчи ти нашия спасител!

Но нали били сме ние някога…
И били ли сме наистина преди?


--------------------------------------------
*Interne – френски - вътрешен

Глава 7

The Fairy-Tale’s Bad End

31 август 1974
-Няма те.
Единствено тези думи успяха да се изплъзнат някъде изпод устните му. Искаше му се да крещи, да вика победоносно, да се радва истински или просто да се срине в основите на тази пръст, на тази плоча и никога повече да не помръдне оттам.
Но това бяха само желания. Рудолфус с ужас осъзна колко безчувствен бе станал спрямо всичко. Да, гневеше се лесно, изпадаше в меланхолия ежедневно, някакво спотаено усещане го правеше груб и невъздържан, правеше го агресивен. Но това не бяха истински чувства – просто утайки от силна емоция, която тъй често замъгляваше погледа му в последните дни.
Така, застанал пред този гроб и тази плоча, Лестранж не чувстваше нищо. Нито се радваше, че ней-накрая Скарлет бе поставила точка на целия този фарс, нито страдаше от загубата на съществото, което някога му бе помогнало да оцелее и което оттук-нататък щеше да гние в забвение под краката му. Бе малко притеснен, малко стреснат и несигурен, малко изнервен от факта, че не знаеше какво точно се очакваше от него да направи, че го нямаше човекът, който можеше да му каже. Но това беше просто следствие на лабилния му характер и несигурните съждения. Нямаше как да го сбърка с истинско чувство.
Мигновено си спомни срещата с Бела, когато я бе видял за първи път след заминаването. Бе главозамаян, привлечен до полуда от нея, с меки колена и едва-доловими нотки на притеснения в гласа си. Бе привлечен от нея физически – сега опасният пламък в очите й само още повече привличаше съществото му, още повече го обричаше на действия и реакции, които щяха да са й удобни. Сега Бела го манипулираше, за първи път предоставяйки тялото си в отплата, за първи път толкова дръзко, толкова чисто физически. Самият Рудолфус го съзнаваше прекрасно и, противно на очакванията, нито за миг не засягаше чувството му за лично достойнство, нито разбиранията му за добро и зло. Той просто не я възприемаше. Преди си бе мислил, че като я види, нещо в него ще потрепне, ще се скъса. Но не се бе случило нищо такова. В действителност, Рудолфус не бе изпитал нищо. В началото смяташе, че това е реакция спрямо начина, по който Скарлет го бе наранила. В мига, в който осъзна, че не чувства никаква болка, Лестранж съзна, че не там беше проблемът. Имаше нещо друго.
А това друго бе болезнена антипатия към света. В онези дни му се струваше нормално да е отчужден, но впоследствие бе съзнал, че просто бе изгубил комуникацията със света. Сякаш единственото, което можеше да предизвика той в него, бе чистата, неподправена досада и нейната приятелка – сприхавостта. В онзи миг Рудолфус се чувстваше точно така.
Обгърна с поглед каменната плоча пред себе си. Вероятно това бе първият и последният път, в който я виждаше, вероятно нямаше да дойде тук отново, докато смъртта не му покажеше пътя измежду тези студени, каменни блокове. Вероятно за последен път мислеше за Скарлет.
„Ти ще се ожениш за мен, Рудолфус… Веднага щом съпругата ти предаде богу дух…”
Тогава не се бе опитал да й противоречи – бе права. Той щеше да се ожени за нея – в това нямаше нищо странно или нелогично. И, макар в онзи миг да не бе изпитал никакъв трепет пред предстоящото събитие, обагрено в кръвта на съпругата му, не бе имал и желанието да го предотврати. Нямаше да е брак по задължение – никой не искаше това от него. И, въпреки това, нямаше да е пожелан. След всичко, което се бе разрушило пред погледа му, бе трудно Лестранж да поиска истински нещо.
И, въпреки това, нямаше причина да не желае годежа с Белатрикс. Да, вероятно много неща се бяха променили от мига, в който той бе побъркан от любов към нея. Може би тези години на отчуждение бяха сложили точка на онова усещане, което някога ги беше събирало. И, въпреки това, Рудолфус прекрасно осъзнаваше, че този ход бе наложителен. Трябваше да осигури наследник на рода си, а и цялото благородническо общество очакваше от него именно това. Не можеше да си позволи да изпадне в немилост пред социума, също както покойната си съпруга.
Това го чакаше оттук-нататък. Трябваше да се ожени за Белатрикс, да се опита да възстанови хармонията в света си и може би всичко щеше да се нареди.
Но само може би.

9 септември 1974
-Какво има, Рудолфус? –Усмихна се, поставяйки ръка на гърдите му.- Нима страдаш от прилив на гузна съвест?
Лестранж, който лежеше на леглото под нея, я принуди да се изправи леко и се премести, така че гърбът му опря в стената. Ръцете свършиха разсеяно на ханша й, а зелените очи се изгубиха някъде по чаршафа.
-Не. –Отвърна й кратко.- На тази дата преди една година се ожениха Луциус и Нарциса.
-Това ли те притеснява? –Наведе се към него и притисна нежно долната му устна между своите.
-Не ме притеснява, просто е странно. Тогава на сватбата бяхме двамата със Скарлет.
Белатрикс се усмихна широко и някъде по устните й се плъзна ниския съсък:
-Трябва ли да ревнувам от труп?
Тези думи върнаха Рудолфус на земята. Той впи очи в нейните и отвърна след кратко мълчание:
-Не, говоря глупости. Просто си спомних – няма никакво значение.
Бела, която изглеждаше доволна от този отговор, измърка приглушено, хапейки ухото му:
-Приемственост. Наречи го така.
-Спрямо кого?
-Спрямо сестра ми. –Промълви ниско и опря чело у неговото, усмихвайки се широко.- Не смяташ ли, че е време да престанем с глупостите и да се отдадем на едно по-приятно занимание, прилягащо по-добре на първа брачна нощ?
Рудолфус не издържа на провокациите й и, поставяйки ръка на тила й, я придърпа и впи устни в нейните. Ръката й разкопча едно от копчетата на ризата му и оголи гърдите му.
В следващия миг Рудолфус забрави за всичко – За Луциус, за Нарциса, За Скарлет и за себе си дори. Просто я придърпа по-силно към себе си и, удавен някъде в топлината и парфюма й, Лестранж изгуби себе си. Така, както се бе случвало немалко пъти преди.

10 септември 1974
На другата сутрин Белатрикс се събуди първа и бавно стана, за да се изкъпе. Когато се върна в спалнята, Рудолфус още спеше и това донякъде я подразни. Чувстваше се странно развълнувана от това, което предстоеше да се случи. Едно старо усещане в нея се зараждаше и, този път лишена от наивността си, Бела бе способна да го осъзнае напълно и да го бленува истински. Макар и цялото това вълнение да я правеше сприхава като дете, тя го възприемаше напълно-сериозно. Затова и пред нея нямаше прегради.
Седна до главата на съпруга си и започна да го бута по рамото, докато Рудолфус не отвори с недоволство очи и не я изгледа накриво.
-Ах… Какво има? –Промълви, протягайки се.- Не може ли да изчака да си доспя?
-Не. –Сбърчи чело Белатрикс и се изправи, мълвейки.- Отивам в хола да пийна едно кафе. До петнайсетина минути да си долу да закусваме.
После понечи да излезе, но умореният му глас я спря:
-Бела… Осем часа е, а днес е събота… Аз ще си отспя и после…
-Не. –Прекъсна го троснато.- Ставай веднага!
Рудолфус успя да се занесе до хола едва десетина минути по-късно. Не съумя да се изкъпе или преоблече, тъй като не желаеше да започва този ден със скандал.
Когато влезе в трапезарията, завари Белатрикс, която разглеждаше „Пророчески вести” и пиеше кафето си на масивни глътки. Пред нея на масата две чинии с топла закуска димяха, а чашите с тиквен сок се бяха запотили от горещината.
Застина за миг, чудейки се какво се бе случило, а после се разположи на креслото срещу Бела, пред което бе оставена втората чиния.
-Време беше. –Констатира недоволно и затвори вестника, вдигайки поглед към съпруга си.- Какво има?
-Ти ли сготви? –Сепна се Лестранж, но отговорът на въпроса му пристигна с отварянето на кухненската врата.- Едуард. –Повика го тихо, забелязвайки салфетките в ръцете му.- Нима дъщеря ти се оправи вече?
Едуард вдигна измъчен поглед към господаря си и поклати глава. После сведе очи и покорно остави салфетките на масата, поклони се леко и излезе.
Рудолфус обърна настоятелен поглед към съпругата си, която само сви рамене и се нацупи видимо:
-Какво? –Тросна се насреща му.- Какво лошо има в това да искам да закусвам?
-Дъщеря му е болна от петнист тиф.
-Това не е мой проблем! Стига, Рудолфус, това са глупости! Този старец не може да се грижи за цялото имение. Ако толкова настояваш, задръж го тук, но трябва да наемем поне готвачка, чистачка и градинар. Всичко това е в реда на нещата!
Рудолфус просто сви рамена и се примири. Щеше да я остави да се разпорежда в дома му – все пак бяха женени. Ако имаше нужда от определени глезотии, не му костваше нищо да ги изпълни.
В действителност Рудолфус просто не искаше да се компрометира със съпругата си. Бе уморен, отегчен, отчужден от всичко това. Но бе по-лесно и по-приемливо да приеме действията си като реакция на желанието да й угоди. В крайна сметка това нямаше значение.
Лестранж се примири със ситуацията и се зае със закуската си. Едва на втората хапка му приседна, тъй като погледът на Бела, втренчен в него, го бе накарал да се почувства като престъпник.
Избърса устата си и вдигна очи към нея, разполагайки се по-удобно в креслото. Отказа се да я пита за какво ставаше дума – тя щеше да му каже. Единственото, което можеше да спечели с подобно действие, бе едно обвинение в излишно напрежение и любопитство.
-Исках да поговорим за нещо, Руди. –Поде Бела в отговор на мислите му.- За Лорда.
Всяко едно отделено мускулче в тялото на Рудолфус се напрегна. Сякаш нещо в самите му жили изкрещя и ги мобилизира от чувството за опасност.
През отминалото време Лестранж неведнъж се бе интересувал от Черния орден – малко прекалено напористо, за да се приеме за чисто любопитство. Покрай срещите с брат си и разговорите с Луциус бе успял да се увери, че това не бе просто ученическо увлечение, което пренасяше в зрелите си години. Действително, Волдемор бе единствената личност, която в онези мигове на апатия успяваше да разтупти сърцето на Рудолфус от тревога и вълнение.
С Луциус не бяха изпадали в детайли. Макар и двамата да осъзнаваха стремежа си към този орден, изпитваха странна несигурност от чуждата компания и все още не смееха да се доверят изцяло един на друг. Някаква невидима стена им пречеше да общуват толкова наивно и чистосърдечно както преди. Тази невидима стена се наричаше Промяна.
Действително, много неща се бяха случили за тази една година от завършването. Загубата на Скарлет бе превърнала Рудолфус в сприхав нервак, когото параноята бе повалила окончателно и завинаги. Загубата на Реджина превръщаше гороломно Луциус в подобна развалина, която съвсем скоро щеше да открие покой в лицемерието и страха. Но за всичко това бе още твърде рано.
Затова и Рудолфус не съумяваше да се доверява на хората около себе си. Слушаше думите на Рабастиан за Волдемор с плам и потушен копнеж, а външно не показваше с нищо вълнението си. Бе му невъобразимо трудно да отстоява желанията си, когато нямаше кой да го подкрепи. Такава можеше да е Скарлет, но Рудолфус добре знаеше, че тя никога нямаше да го направи. Оправдаваше го с омразата и злобата й. Нито за миг не се бе замислил, че може би тя не искаше да го види да деградира.
Затова тази откровеност на Белатрикс не предизвикваше нищо друго в Рудолфус, освен страх и несигурност. Макар да я бе обичал, макар и да бяха женени, той не можеше да й се довери току-така. Затова и се опита да не реагира по никакъв начин на думите й. Неуспешно.
-Стига, какво се стресна така. –Засмя се срещу него.- Просто да си поприказваме, не съм тръгнала да те убивам!
Рудолфус навлажни гърлото си и промълви тихо и равно:
-Затова ли ме събуди? –После замлъкна за миг и довърши нервно и несигурно.- Вчера се оженихме, Бела, не намери ли по-подходяща тема за разговор предвид случая?
Лицето й се вкамени мигновено, а от устните се процеди единствено нисък съсък:
-Всичко това е достатъчно важно, за да го коментираме днес.
Рудолфус мигновено осъзна, че я бе обидил. Не бе сигурен точно с какво – не намираше причина за това. Но, въпреки всичко, не искаше да се кара с нея. Дължеше й го.
-Добре. –Кимна бавно и довърши.- Може би си права. Само да изпратим Едуард и…
-Не, няма нужда. –Прекъсна го Бела и обърна глава към вратата на кухнята.- В крайна сметка той е просто слуга. Едва ли би тръгнал да плямпа нещо.
Рудолфус кимна и въздъхна. Почувства гордостта си накърнена, но все пак не намери достатъчно смелост в себе си, че да й се противопостави. Накрая така или иначе щеше да стане нейната. Не искаше да чува с какво можеше да го заплаши.
Белатрикс се усмихна самоуверено и се облегна на дивана. Отпи от кафето си и заговори бавно, докато гласът й не възприе обладалата я фанатичност и не започна да слива думите в бързината на говора си:
-Смятам че е време да заемем страна, Руди. Ти казваш, че е прекалено рано за такива разговори, но не е. Конфликтът се разразява, а не смятам, че си толкова наивен, че да не разбереш, че именно затова настоях да се върна в Англия. В крайна сметка няма нищо странно в това, че съм избрала вече страна и смятам да я последвам. Нещо, което мисля че и ти си направил, въпреки че отказваш да си го признаеш. Не, остави ме да довърша! –Скастри го в мига, в който Рудолфус, пребледнял като платно, се опита да я прекъсне.- Ние сме закърмени с определени разбирания и идеали, Руди. Родителите ни цял живот са ни говорили за чистата кръв, за надмощието на магьосниците над обикновените хора, за силата, с която това благородие ни е облагодетелствало. Дори когато бяхме в „Хогуартс” ние бяхме част от такова общество – винаги сме били единствено и само сред чистокръвни. Слидерин ни предостави възможността да се сприятелим с подобни на нас и да развием интересите, които ни бяха заложени още от самото начало. Няма абсолютно нищо странно в това да желаем да отдадем кръвта си за идеите, които са и наши. Защото тези идеи са значими, Руди, наистина. Мислиш ли, че, ако не бяха, родителите ни щяха да ни ги оставят в наследство? Замисли се. –Тук Бела направи кратка пауза и, взирайки се в оцъклените очи на съпруга си, се усмихна развълнувано.- Нали мечтаем за това? Нали мечтаем да наложим силите си над мъгълите, да им докажем факта, че са по-низши от нас? Нима трябва да се крием, да се съобразяваме, да зависим от същества, които нямат и наполовина нашите сили? Стига, Руди, това е абсурдно! –Изнерви се така, сякаш той й бе опонирал.- Време е за промяна и само един човек може да я реализира. И този човек е лорд Волдемор.
Белатрикс рязко прекъсна речта си и се задъха от вълнение пред името, което бе изрекла. Спря се съзнателно, разбирайки факта, че щеше да изпадне в див възторг пред мисълта за човека, за който вече се бе зарекла да отдаде живота си. Мъжът, който й бе казал за Усмивката и й бе показал пътя напред. Сега, след толкова много жертви, проблеми и болки, тя най-накрая имаше възможност да последва този път. И нямаше никой на този или на онзи свят, който можеше да я спре.
Включително и Рудолфус.
-Аз… -Промълви несигурно, а после възвърна контрола над гласа си и довърши ниско.- Искам да знам, че си с мен. Няма да ти позволя да се откажеш, Руди, няма да ти позволя отново да не последваш целите си. И… където отида аз, там си и ти… запомни го…
Грешиш само за едно, Бела… Това не са моите цели, а твоите… Моите… са… мъртви…

6 юли 1875
-РУДОЛФУС! Ще закъснееш!
Лестранж още по-нервно се зае с оправянето на мантията си. Белатрикс, която се бе приближила рязко до него, грубо оправи облеклото му и го изгледа критично:
-Хайде тръгвай! –Начумери се срещу него.- Нямаш време.
-Бела. –Спря я, докато се опитваше да го избута през вратата.- Кога заминаваш?
-След трийсетина минути. –Отвърна му отнесено.
-Колко време няма да те има?
-Зависи. Би трябвало до две-три седмици да се върна.
-Чао тогава!
Рудолфус се опита да я целуне, но Бела, нервно развеселена до краен предел, постави пръсти на устните му и му попречи, мълвейки:
-Остави целувките за по-късно.
В следващия миг Рудолфус вече го нямаше.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Докато вървеше по коридорите, се замисли за това колко неща се бяха променили. Откакто бяха водили онзи разговор, Бела дори бе престанала да се преструва, че нещо освен Черния орден я вълнуваше. Тя говореше непрестанно за това с такъв патос, че на моменти съпругът й дори се плашеше от нея. Докато на двамата с Луциус им бе възложено да докажат предаността си с една тежка и продължителна мисия, базирана на лицемерието и манипулацията, Бела се бе присъединила към Волдемор едва месец след сватбата им. Рудолфус се бе опитал да разбере как я бяха приели толкова лесно, но така и не бе разбрал.
Бракът, който имаха с Бела се градеше върху разговорите за Черния орден и редките случаи, в които тя отделяше от съня си за него. Всеки един миг, в който Рудолфус се опиташе да я заговори или да привлече вниманието й, съпругата му го скастряше и продължаваше да се занимава с вече започнатото. Впоследствие се бе оказал – бе безпредметно.
Черният орден бе нещо, което ги събираше и разделяше. Нещо, което се налагаше Рудолфус да приеме, ако искаше да запази съпругата си, тъй като ясно му бе показала, че ще си плати жестоко, ако поискаше да се отрече от Волдемор. Лестранж просто… се бе примирил.
В онзи миг това бе водещата му сила. Щеше да стане смъртожаден, не заради желанието си, а заради съпругата си. Някъде през тази половин година Рудолфус бе разбрал, че вече не го бленуваше. Просто бе роб на желанията й… Така щеше да остане до самия край.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

-Приберете се в редиците си. –Промълви провлачено и студено Волдемор и изпрати с критичен поглед Рудолфус и Луциус, докато те, безмълвни, не се сляха с групата качулати фигури. Едва тогата Волдемор проговори отново.- Днес ще раздам мисиите ви. Искам от всеки от вас да се отнесе сериозно със заложените му задачи, защото иначе ще си платите за това. Особено новаците. И така…

15 август 1975
-АВАДА КЕДАВРА!
Гласът се изтегли от устните му някак глух и непознат. Очите се изцъклиха ужасяващо в мига, в който видя как трупът падна на земята. Едва тогава го осъзна. Бе убил човек.
Разочарование, ужас, гняв, страх… Беше ли възможно? Беше ли възможно да е стигнал до този етап в живота си, когато трябваше да украсява битието си с цветовете на чуждата кръв? Беше ли възможно да плаща съществуването си с чуждата смърт? Беше ли?
Ако не беше ти, Бела… никога нямаше да стигна дотук… И сякаш точно теб трябва да обвинявам за това… че не ми пука…
Действително, след първоначалния стрес, Рудолфус бе възвърнал отново пасивността си. Осъзнаваше добре, че това не бе правилно, осъзнаваше, че не трябваше да е така. И, въпреки това, струваше му се непосилно да изпитва по-силни емоции спрямо тази безжизнена мърша, която сам бе приспал завинаги. Какво значение имаше това въобще? Единственото нещо, за което още му пукаше, бе Белатрикс, макар и чувствата му към нея да се изчерпваха с физическото привличане и удоволствието да бъде толкова близко до нея, след като години наред съдбата ги бе разделяла. И това не бе някакъв вид любов, бе просто слаба еуфория от завоюваната победа над ориста. Нищо повече.
Рудолфус въздъхна и се усмихна леко. В мига, в който Бела почувстваше кръвожадните нотки в дъха му, тя щеше да се развълнува силно, щеше да го награди. Нямаше значение дали тези кръвожадни нотки бяха истински или следствие на апатията му – той отново щеше да я има. Макар и за малко. Тогава всичко бе ден за ден.

31 октомври 1982
Бяха минали седем години от деня, в който Рудолфус бе убил за първи път. Много неща се бяха променили, но и много други бяха останали същите. Едно от константните явления бе отношенията между двама им с Бела.
Нещата се бяха развивали гороломно през тези години. Постепенно Бела бе започнала да прекарва много повече време в щаба на Черния орден, отколкото бе необходимо. Тя непрекъснато ходеше по мисии, непрекъснато се отдаваше на фанатизма да отнема чуждия живот, а в един момент Рудолфус бе осъзнал, че го правеше за удоволствие. Но, противно на очакванията, това дори бе престанало да го плаши. Вече я възприемаше като едно същество, което не можеше и не искаше да промени. Може би рязкостта и студенината в отношението й към него понякога го нараняваше, но тази болка бе прекалено-слаба, за да го мобилизира да й направи забележка.
Самият Рудолфус все повече се убеждаваше, че светът им започваше и свършваше с Волдемор. Двамата имаха време само и единствено за това – контактите им бяха по-скоро делови, отколкото по чувство. Те се бяха превърнали в пионки – бездушни, фанатични пионки на един бездушен и фанатичен смъртен или безсмъртен мизантроп. И, също както повеляваха законите на живота, те бяха толкова манипулативни, колкото им се налагаше от ролята им в целия този конфликт. Рудолфус се хвана в усещането, че дори не искаше да е повече от това – повече от една играчка в чуждите ръце. В онзи миг животът му напълно изгуби смисъл, отдаден на висшия идеал, който с хода на времето бе престанал да подкрепя. Бе заложил всичко на тази цел, беше го изгубил, защото се бе оказала чужда и грубо скроена. Но това нямаше никакво значение.
В онази нощ Рудолфус се събуди в мига, в който Бела, изнервена и разгневена, стисна дръжката на сака си и се изнесе вихрено от спалнята.
Почувства се изоставен, отчужден и пренебрегнат. Не му беше споменавала нищо за някаква мисия, така че бе твърде невероятно да отиваше по поръчение на Волдемор. Може би се беше случило нещо? Може би го напускаше? Може би нямаше да я види никога повече?
Рудолфус се обърна на другата страна и скри глава под възглавницата. Ако беше така нямаше никакъв смисъл да я спира или да се опитва да я вразуми. Ако тя искаше да го остави… е, тогава нямаше смисъл да го предотвратява. Щеше да я разбере…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Десет минути по-късно Рудолфус разбра, че бе грешал във всяко едно предположение. Нещо друго бе накарало Белатрикс да избяга.
Когато чу тряскането на вратата, Лестранж не реагира по никакъв начин. Главата му се замая за миг, а после разумът му се проясни. Нямаше смисъл да се противопоставя или да се бори срещу всичко това – щеше да се предаде без съпротивление. Всичко беше свършило и имаше два пътя пред себе си – можеше да умре и можеше да се предаде. Дори не го интересуваше какво точно щеше да се случи – бе все едно. Бяха играли на тази игра и я бяха проиграли. Сега бе време да си платят.
-Рудолфус Лестранж! –Покашля се патетично един от аврорите, застанал отстрани и четейки пергамент хартия.- Обвинен сте в поддръжничество на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, както и в използването на непростими проклятия спрямо Лиадела Меркю, Пол Керн, Томас Фиедел…
-Да, да, да… -Отегчено спря изреждането Рудолфус и се повдигна на ръка, отмествайки пръчката на другия аврор, който очевидно бе готов да го убие в следващия момент.- Отиваме на съд, нали?
-Да. –Промълви този, който допреди малко бе чел, и прибра пергамента в джоба си.
-Само да се облека.
След пет минути, през които бе постоянно под погледа им, Рудолфус бе спретнат в една от по-запазените си мантии. Пръчката му бе отнета, а отношението към него бе нервно и несигурно. Развеселен от ужаса им, Лестранж се усмихна и ги остави да го поведат към Министерството.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Бутнаха го в помещението и изчезнаха. Едва тогава Рудолфус вдигна поглед и се усмихна присмехулно на това, което видя пред себе си.
В изолираната и безизходна стая беше събран елита на смъртожадните. Облегнати на стената, ужасено присвили крака към гърдите си или разгневени и троснати, тези убийци бяха представителна извадка от това, което бе представлявал животът му през последните седем години. Различните емоции, чувства, самият въздух сякаш напомняше на този, който бе дишал за това време в щаба на Ордена. Почувства някаква омраза и носталгия по отминалите дни, а после настроението му отново рязко се повиши от факта, че щеше да последва промяна. Може би всичко това щеше да доведе до нещо хубаво. Може би всичко щеше да добие… смисъл?
-Ха, здравейте. –Засмя се срещу множеството Рудолфус и склони леко глава.- Как я карате?
-Не смяташ ли че настроението ти не е на място, Лестранж? –Изсъска русокосият Долохов, който спадаше към групичката, която мълчаливо се бе отдала на гнева и злобата си.- Какво смешно намираш в това?
-Че отдавна не съм ви виждал всички на едно място. Сякаш министърът ни събира по-лесно от Господаря.
Луциус, който, блед до корените на косата си, явно се бе съпротивлявал срещу аврорите, изглеждаше изнервен и посинен отвсякъде. Устната му бе сцепена, широко обхватен хематом опасваше едното му око, а разкървавените кокалчета на ръцете му свидетелстваха за това, че се бе бил и след като го бях обезоръжили.
Той си пое насечено дъх и промълви злобно:
-Мълчи, Руди! Да не си малоумен? Това не е шега!
-Не го възприемам като шега! –Разгневи се Лестранж срещу бившия си приятел.- Просто не съм готов да се спукам от рев, заради такова нещо! –Процеди, сочейки с кимване на глава към тресящия се на пода Каркаров.
-Не става въпрос до това! –Включи се към разговора и Краб, който с нервно движение на ръка доказа колко уплашен бе всъщност.- Нима искаш да влезеш в Азкабан?
-Ще вляза, ако се наложи. –Сви рамена Рудолфус и сведе леко поглед.- Няма да предам господаря, след като седем години съм бил лоялен към него! Няма да предам хората, с които сме се били заедно на мисии! Това са принципи!
-Това са глупости! –Изсъска Луциус, а после сниши малко гласа си и само разкървавените очи останаха от гнева му.- Господарят е мъртъв! Мъртъв, Руди! Не си прецаквай живота за един труп!
-Живота ли? –Засмя се Лестранж иронично.- Ти имаш син, Луциус, имаш и съпруга. Ако искаш да се бориш за това, което не си успял да прецакаш за тези години – давай! Мен не ми пука изобщо!
-Ами Белатрикс? –Засмя се Амус Карол подигравателно.- Огън жена. За нея си струва да се бориш, а и, така като гледам, тя е успяла да се измъкне от аврорите.
Рудолфус обърна поглед към дебеличкия смъртожаден и се замисли за миг, а после отвърна:
-Де да беше такава с мен, каквато е с Господаря.
-Нима ревнуваш от Волдемор? –Захили се Алекто.
-Може би да. А и в крайна сметка не вярвам, че ще успее да се спаси от аврорите. Може би ще я хванат по-късно, но е твърде невероятно да се измъкне. Просто не мисля, че ще се примири със загубата на Господаря. Вероятно това ще е причината за изхода на гонитбата.
За миг из помещението се разнесе тишина. Луциус, който се бе облегнал на стената, присвил единия си крак върху нея, сведе поглед към пода и промълви ниско:
-Когато ме хванаха, бях в имението. Нападнаха Нарциса, само защото беше в стаята. Дори не знам дали Драко е добре – беше в ръцете й. –Малфой замлъкна за миг, а после вдигна оцъкления си поглед и се вгледа последователно във всеки един от смъртожадните в стаята. Едва тогава въздъхна и промълви грапаво.- Те не са по-съвестни от нас, не се различават. Постъпиха с нас така, както ние бихме постъпили с тях, ако имахме тази възможност. Просто бяха по-добри. Оттук-нататък ще бъда на страната на по-силния, а в момента това са те. Прекалено много отдадох на Волдемор, за да се отрека сега и от живота си за него.
Рудолфус сбърчи вежди и се усмихна. Луциус бе станал толкова лицемерен, че понякога даже му бе трудно да си представи, че това беше същия човек отпреди години.
Всички се променихме оттогава… Всички деградирахме. Не съм аз човекът, който трябва да го съди.
Вратата се отвори и блъснаха вътре един тъмнокос и висок мъж на двайсет-двайсет и пет години. Всички го разпознаха в мига, в който видяха буреносно-сините му очи, които в онзи миг бяха сгърчени от болка и ужас.
Сириус, който не бе на себе си от удара, нанесен от Волдемор и Петегрю, потрепна за миг и вдигна поглед към множеството смъртожадни. Някои от тях сведоха очи, други, като Рудолфус и Луциус останаха загледани в него.
Дъхът му пресекна за миг, а в следващия Блек възвърна хладнокръвието си и премина през помещението, облягайки се на стената близо до Луциус – единственото останало свободно място.
Никой не промълви нищо – страхуваха се, че Сириус бе изпратен в стаята, за да ги следи. Знаеха, че той не е оръжие на Волдемор – нямаше как да е. Грифиндорец, родоотстъпник, а и човек, с който се бяха били неведнъж. Сириус бе на път да стане аврор. Нямаше как да е тук, защото ще бъде съден.
Единствено Луциус обърна поглед към него и промълви ниско:
-Е, Блек… Гледам че и ти си целият в кръв. Нима си престъпил принципите си?
-Никога. –Изсъска Блек тихо и присви очи пред омразата, която го обхвана към предателя.
-Ами? Защо си тук?
-Никога няма да разбереш, Малфой.
-Може би си прав… -Усмихна се Луциус и килна глава настрани, а после промърмори ниско.- Аз застанах на едната страна, заради Реджина, ти на другата, също заради нея… Сега и двамата ще плащаме. Малшанс…
Сириус потрепна при споменаването на Флинт, но не отвърна. Искаше да знае как е, искаше да разбере къде живееше, дали беше щастлива, какво въобще се беше случило в живота й през тези девет години. Но не каза нищо. Нямаше сили за това.
Вниманието на всички бе приковано за втори път от влизането на още някого. В стаята влетя Бела – разрошена и развълнувана от всичко, което се бе случило в
последните часове. Тя се спусна към Рудолфус и, поставяйки ръце на раменете му, зашептя фанатично и превъзбудено срещу него:
-Той е жив, Руди... Жив е... Знам че е жив... Той не може да умре...
-Радвам се, Бела! –Отвърна, взирайки се в оцъклените й очи.
Да, може би се бе надявал лудостта да я напусне с промяната, може би се бе надявал, че, ако Волдемор умреше, тя отново щеше да го обикне – този път завинаги. И, въпреки това, в онзи миг Рудолфус донякъде се радваше за съпругата си. Тя бе опазила една любов, която нямаше да загине толкова лесно като тяхната, любов, която нямаше да бъде продадена и потушена, заради едно предателство или една дума.
Да, Бела обичаше Волдемор – Рудолфус не бе достатъчно наивен, за да го отрече. Всъщност всички го знаеха – нямаше как. И, макар и лордът да не отвръщаше на чувствата й с нищо, освен със студенина или в редките случаи на одобрение – със снизхождение, Рудолфус се чувстваше измамен и предаден. Тази платонична любов, която Бела споделяше с Волдемор, бе просто проекция на факта, че никога повече нямаше да обикне съпруга си. Но Руди бе прекалено мекушав и безсилен, за да се бори с това.
-Къде беше? –Промълви ниско срещу нея, прегръщайки я с треперещи пръсти.- Къде отиде през нощта?
-Трябваше да отида при Лонгботъм. –Начумери се Бела и присви устни от злоба.- Тези глупави мътнороди се опитаха да наранят господаря, да го намерят... Но аз добре ги наредих... Сега ще се научат никога повече дори да не споменават името му с мръсните си усти...
-Там ли те хванаха?
-Да, точно преди да ги убия. –Ядоса се на себе си Бела.- Трябваше да го направя още в началото, но исках да излея цялата си омраза. Аврорите ме нападнаха в гръб. Нямаше как да се защитя...
Рудолфус обгърна талията й с ръка и, притискайки я към себе си, я целуна бавно. Едва след това Бела отвърна поглед от него и се загледа в останалите. Понечи да каже нещо,но в същия миг забеляза Сириус, който я гледаше съсредоточено измежду присвитите си клепачи.
-Я кой бил тук! –Усмихна се самонадеяно Бела и се изплю демонстративно.- Много време мина от последната ни среща... братовчеде.
-Мина като миг. –Озъби се Блек и изсумтя срещу нея.
-Явно си бездействал. –Засмя се злобно Лестранж.- Аз имах до-о-оста работа.
-Спести ми подробностите, глупачке!
В този миг Белатрикс понечи да се хвърли отгоре му, но Луциус застана между двама им и процеди бавно в лицето й:
-Престани!
-Махни се от пътя ми, Луциус! –Изсъска Лестранж в отговор.
-Веднага, Бела! Мисли, преди да направиш нещо!
В този миг тя осъзна каква глупост се бе опитала да извърши. Стискайки устни от досада, се върна при съпруга си и се зае с това да му обяснява точно какво се бе случило в къщата на Лонгботъм.
Десетина минути прекараха в тишина. Донякъде това бе продиктувано от страха, че Блек можеше да се окаже шпионин, донякъде всички се бяха заели с това да обмислят думите си за пред Магисъбора. Някои бяха решени да не кажат абсолютно нищо – нито за Волдемор, нито за смъртожадните, нито за Ордена като цяло. Други, смазани до ужас от вероятността да се окажат в Азкабан, бяха изпаднали в състояние, в което бяха готови да изрекат всичко, което поискаха съдиите, само и само за да се спасят. Имаше и несигурни персонажи, които решиха да се нагодят според ситуацията. Единствено Сириус Блек не мислеше въобще. Той бе останал с изцъкления си и невиждащ поглед и се бе отдал на загубата, която бе произтекла в света му. Щеше да каже цялата истина – може би щеше да му повярват, може би не. След като всичко това се бе случило наистина, след като наистина бе тук и Лили и Джеймс наистина бяха мъртви… Е, тогава нямаше абсолютно никакво значение дали щеше да умре или да живее. Поне за него нямаше.
Белатрикс първа се опомни в мига, в който подочу нещо от разговора на Каркаров и Нот, които си шепнеха встрани от двамата Лестранж.
Игор се бе поопомнил при съзнанието, че трябваше да действа сега или никога. И, съдейки по думите му, беше на път да предаде няколко човека от смъртожадните.
-Мери си приказките, Каркаров! –Изкрещя, вън от себе си от ярост Белатрикс.- Ти, жалко същество такова! Как можеш дори да си го помислиш? Как може да си готов да предадеш приятелите си, само и само за да се спасиш от Азкабан? Страхливец! Подлец!
Смъртожадният се обърна бавно към нея и промълви равно и ясно:
-Приятел бих нарекъл човек, който не би ме убил при една заповед на Волдемор, Бела…
Никой не отвърна на думите му. Мъжете в стаята обърнаха погледи настрани и замлъкнаха. Неусетно разрухата на Волдемор ги бе разделил на две – тези, които щяха да отстояват принципите си, и тези, които щяха да ги продадат за живота си. След думите на Игор първите осъзнаха, че нямаха право да обвиняват другите. И, въпреки това, тези думи и действия променяха много. Разваляха приятелства и рушаха дружби. Така, както се случваше между Бела, Рудолфус и Луциус. В онзи ден Лестранж и Малфой окончателно застанаха един срещу други, от онзи ден нямаше да има повече насилствено-поддържани отношения, нямаше да има повече лицемерие и приятелство в тактичност. В онзи ден окончателно скъсаха отношенията си. Впоследствие това донякъде щеше да повлияе и на Нарциса, която нямаше да има възможността да вижда сестра си дълго – в частност петнадесет години. Но дотогава имаше много време.
-Той е жив, Игор… -Прошепна бавно Белатрикс срещу гърба на Каркаров.- И един ден ще съжаляваш за действията си… всички ще съжалявате…
Рудолфус стисна ръката на съпругата си и зарови поглед някъде в гърба й. Откъде знаеше? Откъде знаеше че Волдемор наистина бе жив? Нима бе била при него? Защо не му казваше нищо?
Поредицата от въпроси бе прекъсната от поредното отваряне на вратата, при което на нея се появи един смугъл и нисък аврор, който огледа множеството и промълви ниско:
-Авери, Тимъти. –Прочете от списъка пред себе си.- Хайде.
Едрият смъртожаден си пое рязко дъх и последва аврора навън. Сред останалите в стаята се разстели мълчанието. Рудолфус придърпа гърба на Бела към гърдите си, поставяйки ръка през раменете й. Чувстваше, че е омаломощена и няма сили дори да стои на краката си, знаеше, че в последните дни бе поемала повече мисии от обикновеното и почти не бе спала и яла. Остави я да опре трептящата си от болка глава към ключицата му. Няколко минути по-късно тялото й се отпусна в ръцете му и Рудолфус внимателно се плъзна по стената, докато и двамата не се оказаха на земята. Целуна челото й и опря глава на нейната. Това вероятно щеше да отнеме часове…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Викаха ги по азбучен ред. Пет часа по-късно стаята бяха напуснали последователно Авери, Сириус, Краб, Долохов и Каркаров. Понякога се чуваше ревът на тълпата или някой нечут разгневен крясък, предимно на Антонин. После всичко потъваше в потискащ и ужасяваща тишина.
В самата стая никой не бе промълвил нищо. Бела бе заспала в прегръдките на Рудолфус непробудно. Луциус бе обхванал с ръце тялото си и се взираше безжизнено някъде в краката си. Всички други размишляваха за това, което предстоеше да се случи.
-Лестранж, Белатрикс. –Рязко изплаши всички гласът на аврора.
Рудолфус събуди лениво съпругата си и, изправяйки се, й помогна да стане. Бела, объркана и несигурна в първия миг, възвърна бързо разсъдъка си при вида на аврора и се обърна към съпруга си, мълвейки тихо и тъжно:
-Нали няма да ме оставиш сама, Руди? Нали няма да ме предадеш?
Рудолфус се наведе към нея и за миг впи устните си в нейните, а после се отдръпна и рече, вгледан право в очите й:
-Не.
Това бе последното, което си казаха. Изнервен от продължителното сбогуване, аврорът се бе приближил и бе завлякъл Белатрикс за лакътя. В следващия миг двамата изчезнаха зад вратата.
Рудолфус чу как залата гръмна неодобрително пред появата на съпругата му. Затвори очи и въздъхна тежко. Те имаха право да ги съдят, имаха право да съдят начина им на живот… И, въпреки това, беше толкова жестоко. Да, може би бяха загубили много, може би се бяха отдали на омразата си към света, може би бяха грешали в избора си… някога, преди години. Но бе толкова жестоко дори да нямат изход от цялата тази ситуация, дори да нямаха възможност да се спасят…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Два часа по-късно и Рабастиан последва тези, които бяха изчезнали зад вратата. Едва час след това аврорът се върна за Рудолфус.
-Руди. –Повика го Луциус тихо в мига, в който Лестранж понечи да излезе.- Помисли си добре.
-Направил съм го. –Отвърна кратко и излезе.
Преминаха през още една врата и се озоваха сред множеството в Магисъбора. Рудолфус отказа да обърне внимание на хората около себе си – те нямаха значение. Ако не можеха да разберат доводите му да следва този път, то те не означаваха нищо за него. Просто съдии и клеветници, които не разбираха нищо.
Разположи се на стола в центъра на помещението и позволи да оковат едната му ръка към облегалката. После изви глава назад и се усмихна насмешливо към множеството.
Странното бе, че тълпата дори не го освиркваше. В крайна сметка, помисли си Рудолфус, той не беше толкова изявен смъртожаден като Бела или Долохов. Бе нормално да го наблюдават несигурно и втрещено.
-Рудолфус Лестранж. –Прокрадна се из тъмнината усиленият глас на министъра.
Смъртожадният затвори очи и се заслуша внимателно в обвиненията. Когато излиянието свърши, той отвори очи и промълви с усмивка:
-Забравихте убийството на Роубъри. Това е гавра с труп – не е силна християнска постъпка.
Залата замлъкна, очевидно втрещена от споменаването на още една жертва. Когато всички се успокоиха, министърът се покашля и промълви грапаво:
-Признавате ли се за виновен?
-Признаваме се. –Ухили се Рудолфус.- Как няма да се признаем.
-Добре. –Недоволно процеди министърът и попита отново.- Признавате ли се за виновен в поддръжничество на Онзи-който-не-бива-да-се-споменава?
Рудолфус оголи свободната си лява си китка, демонстративно я вдигна към устните си и целуна мястото, където се намираше Черният знак.
-Да. –Отвърна самоуверено, а пръстите на окованата му ръка започнаха с досада да барабанят по облегалката на стола.
-Така… -Замисли се гласът и продължи по-бавно.- Магисъборът предлага определени преимущества срещу информация. Евентуално можете да се спасите от доживотното пребиваване в Азкабан…
-Нима? Какви въпроси?
-Например… Кажи ми нещо за Волдемор.
-Волдемор е мъртъв! –Отвърна Лестранж рязко.- Няма какво повече да ви кажа.
-Къде се намира щабът? –Попита друг, напорист женски глас.
-Не мога да ви кажа, госпожо. –Усмихна се очарователно Рудолфус и се обърна отново натам, откъдето идваше гласът на министъра.
-Кажи имена на смъртожадни.
-Не мога.
-Нещо ще кажеш ли въобще? –Ядоса се друг мъжки глас, който Рудолфус разпозна веднага. Това несъмнено бе Монтагю, бащата на покойните Дейвис и Маркъс. Лестранж мигновено се замисли за това колко трудно щеше да бъде на Луциус да се отърве от Азкабан, след като срещу него щеше да застане именно Монтагю. После Рудолфус загуби интерес към всичко това и промълви лениво:
-Не.
-Да гласуваме и да се маха по-бързо. –Настоя министърът и се обърна към Магисъбора.
Съдът отсъди доживотния му затвор в Азкабан с пълно мнозинство. Рудолфус само се усмихна и се остави на стражата, която тръгна да го извежда.
Нека да ме мразят, нека да ме обвиняват… По-добре, отколкото да ме приемат, без да ме разбират…
Нали така, Бела? Нали се борим за честта си или за това, което остана от нея? Нали това е важното?
Но… защо те питам. Ясно е, че това е най-важното. Все пак…
В. Света. Ни. Няма. Вече. Нищо. Друго.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Докато минаваха покрай килиите, Рудолфус мерна с ъгълчето на окото си тази, която се намираше до неговата. Познаваше сгърчената фигура в края й, можеше да я идентифицира винаги. И, въпреки това, реши да не демонстрира факта, че бе забелязал всичко това.
Приковаха едната му ръка към стената, другата оставиха свободна. Вратата на килията се тресна рязко и пискливия рев на желязото за миг завибрира в главата на Лестранж. Едва след като мъжът си тръгна, Рудолфус обгърна с поглед помещението и въздъхна.
Бе тясно, невъобразимо тясно. Подът сякаш не бе чистен от години – тъмни сенки обливаха студения камък. Прозорец нямаше – светлина също. Затова килията тънеше в сумрак, дори не бе истинска тъмнина. Но Рудолфус добре знаеше, че никога нямаше да успее да го промени.
Обърна се към стената, за която бе закована ръката му. Трябваше да има някаква пролука, нямаше как да е лишен от този контакт по толкова безмилостен начин.
Пръстите му откриха едно място, на което камъкът поддаваше. Промълвявайки ниско да внимава, Лестранж натисна с всички сили и се опита да го изблъска назад. На първия, на втория, на третия път не се получи. Рудолфус, изнервен до краен предел, натисна толкова силно, че най-накрая успя да го избута и камъкът падна на пода с глух тътен, който се разстла някъде по самите стени на затвора.
-Руд-ди… -Прошепна бавно Бела и дланта й се провря, треперейки, към неговата.
-Какво има? Случило ли се е нещо, да не са те наранили?
-Не, не… -Провря се измежду камъните треперещият глас на жената.- Преди да ме изпратят те… те ми казаха… че знаят, че той е жив… и че знаят к-къде е… казаха ми… че ще го убият…
Лестранж потръпна за миг от усещането за това колко невъзвратимо бяха изгубили чувствата си един към друг. Дори сега, дори когато те бяха изправени пред толкова голямо предизвикателство, което евентуално щеше да отнеме живота им, дори когато бяха тук и сега заедно… дори сега помежду им нямаше нищо – нищо, освен онази насилствена близост към телата си, която постепенно щеше да се утаи някъде между тези студени стени.
-Блъфирали са, Бела… Не се притеснявай. –Отвърна й равно и си пое дълбоко дъх.- Опитвали са се да те подмамят.
-Не е така… -Прошепна жената.- Иначе нямаше да ми го кажат, чак когато излизах… щяха да ми го кажат в началото…
-Дори и така да е – господарят е достатъчно силен, за да се справи с тези глупаци, аврорите.
-Не, не е. Аз го видях, Руди, точно той ме изпрати при Лонгботъм. Повика ме през нощта и ми каза да ги убия. А той… той дори не ми позволи да го видя… Каза, че… че е изгубил тялото и силите си… каза, че вече не може да се защитава… каза ми, че е слаб…
Рудолфус вдигна леко ръката й и допря устни до опакото на дланта.
-Страх ме е…
-Всичко ще се нареди. –Отвърна й тихо Лестранж и довърши.- Всичко ще бъде наред.

15 юли 1996
Бяха прекарали четиринадесет години между тези стени. Четиринадесет дълги години на страх, болка и лишения. Някъде измежду аскетичното съществуване двамата се бяха променили значително, поне външно. Всяка мазнина по тялото на Бела бе изчезнала безвъзвратно, сега тя приличаше повече на скелет, отколкото на живо, дишащо същество. От загубените килограми кожата й бе изсветляла, бе станала лесно-ранима, а на ръцете – силно напукана. Очите й се бяха оцъклили, тъй като очните ями бяха потънали значително от глада. Сега в движенията й имаше някакъв трепет, някаква несигурност и нервност.
За това време бяха произтекли и множество промени в характера й. Дименторите й влияеха силно – предизвикваха у нея всеки път бълнувания, които често свършваха с нечленоразделни викове и рани. Единственото, което помагаше на съществото й да оцелее, бе мисълта за Волдемор. Всеки ден тя си казваше милион пъти, че той бе жив, че той се бе справил с кризата, че я чакаше и щеше да я награди за предаността, лоялността и жертвоготовността, с която го бе защитила. Знаеше го.
Руди, който също бе отслабнал значително и вече от силното му тяло не бе останала и следа, бе отрязал косата си, разкривайки изкривеното си от глада лице. Мускулите му често го боляха от липсата на движение, деформираха се до мига, в който съществото му се превърна в някаква несъизмерима развалина, която дори нямаше сили да се изправи. Те атрофираха гороломно и Руди знаеше защо. С години бе поддържал тялото си стегнато и здраво с помощта на много движение, упражнения и първокачествена храна. Сега, когато всичко това бе невъзможно, съществото му се разкриваше разглезено и ранимо. Нямаше как да му въздейства.
Колкото до характера – Лестранж бе същият. Апатията му малко се поутаи, но продължи да вибрира в съзнанието му. Дименторите не му влияеха – бе толкова сринат, че дори не го забелязваха. А, когато това се случеше инцидентно, не съумяваха да намерят нищо, с помощта на което да го уплашат – бе проиграл всичко за Бела. Вече дори нямаше какво да им даде.
В общия случай дните му минаваха в успокоение на Бела, минути за размисъл и пасивизъм. Това бяха трите дейности, на които отделяше пълното си внимание. Но по някакъв начин този ден беше различен.
-Бела. –Повика я, присещайки се за нещо и стискайки по-силно ръката й.
-Да?
-Преди да дойдем тук бяхме женени… осем години, нали?
-Мисля, че… да… -Отвърна несигурно Бела.- Защо?
-Замислих се… защо нямаме деца?
Белатрикс замлъкна за миг, а после отвърна бавно и ясно:
-Заради магията за контрацепция, разбира се.
-Моля? –Почти извика Рудолфус от изненада, а Бела рязко дръпна ръката си и тя изчезна между камъните.
-Ти какво очакваше? –Процеди троснато срещу него.- Да си взема отпуска по майчинство и да изоставя Ордена, за да ти народя една камара деца? Не ставай глупав, Лестранж!
Рудолфус дори не успя да отвърне в първия момент. Беше толкова жестоко, толкова болезнено да знае, че тя дори не беше готова да се откъсне за няколко месеца от Волдемор, за да даде живот на едно малко и невинно същество. Дори не го беше попитала за това, не се бе поинтересувала…
Единствено това бе водещата сила на решението да се ожени отново. Бе невъзможно да чувства Бела по същия начин, бе невъзможно да възприеме човек от стария си свят по чувство. Затова бе искал ново, чисто, невинно същество. Такова, което нямаше да може да обвинява за грешките и загубите в миналото. Такова, което можеше да осмисли живота му. Чисто, светло, неопорачено от злоба, омраза и болка. Нещо истинско.
Сега, когато Бела му казваше това… Сега сякаш целия му живот се обезценяваше, сякаш дори не му бе дадена възможност да върне онова парче от душата си, без което тя не можеше да съществува.
Любовта.
-Как… как можеш да направиш нещо такова? –Промълви Рудолфус отчаяно, а гласът му потрепна от болка.- Как можеш да ми го причиниш?
-Това е моят живот и моят корем! Какво ще има или няма да има вътре зависи само и единствено от мен!
Да… А защо въобще си помислих… че и аз съм част от теб?
Рудолфус повече никога нямаше да отвори въпроса за деца пред Бела. Двамата, в действителност, никога нямаше да имат такива, защото тя никога нямаше да махне заклинанието. А, колкото до фамилията Лестранж… Тя щеше да умре с тяхната смърт.

5 септември 1996
Дименторите ги пуснаха точно в дванадесет часа – така, както се бяха уговорили. Всичко беше просто едно бягство, просто едно формално напускане на сградата, на което хора като Долохов и Бела отдаваха прекалено голяма важност. Сякаш бе наложително всичко да бъде рязко, нервно, някак несигурно, сякаш се нуждаеха от всичко това.
Рудолфус знаеше, че по-темпераментните и жестоки смъртожадни бленуваха за този адреналин. Бяха чакали този миг на свобода цели четиринайсет години и сега просто се налагаше да го направят колкото се може по-приключенски и по-вълнуващо.
От своя страна, Рудолфус въобще не се отдаде на такива емоции. Той раздвижи постепенно и педантично мускулите си, а след това последва останалите към изхода на затвора толкова спокойно, колкото бе и влязъл вътре.
В един миг даже се замисли дали бе прав. Апатията сякаш бе убила всяка емоция в него и сякаш не му пукаше въобще дали щеше да живее или да умре. Не го интересуваше посърналата му външност, нито това, което следваше, какво оставаше за Волдемор или за Белатрикс?
Нищо, абсолютно нищо. Вече нищо не го вълнуваше.
Под изнервените и ядосани крясъци на Бела, Рудолфус я последва към щаба и се отдаде изцяло на празното чувство в душата му. По-късно се присъедини към срещата с Волдемор, където пасивно забеляза начина, по който тя потрепваше под погледа на Лорда. В следващия миг всички победи и загуби загубиха смисъл.

1 май 1998
В онзи ден се случи нещо странно. Бела, която бе останала до по-късно при Волдемор, се върна в стаята, която деляха със съпруга й, и се обърна моментално към него.
Лицето й беше бледно и някак несигурно, прекара няколко секунди в подготовка за думите, които изрече впоследствие. Думи, които тотално втрещиха Рудолфус и го накараха да стане, макар и все още немощен, от леглото и да се приближи до нея.
-Искам… искам да поговорим за нещо, Руди… Да поговорим за нас.
Лестранж се загледа право в очите й и застина така. В следващия миг от напуканите му устни се отрони само:
-Какво за нас?
Нима ще ме напуснеш, Бела? Нима най-накрая събра сили и злоба да ме напуснеш?
-Искам да си спомним някои неща… от миналото.
-Нима? –Промълви Рудолфус и довърши подигравателно.- Това да не е поредната мисия на Господаря?
-Не. Няма нищо общо с него.
В този миг разговорът рязко привлече вниманието на Рудолфус. Той потрепна от притеснение и несигурност и за миг отмести поглед от нейния. Точно в този момент Бела заговори бавно и отчетливо:
-Преди години, когато още бяхме съвсем малки… Помниш ли като се напих с огненото уиски? Тогава ти… целуна ме и, мислейки ме за пияна, никога повече не ми каза нищо за това. Защо?
Рудолфус в първия миг се стресна и дори не си спомни за какво ставаше въпрос. В мига, в който се успокои, се замисли по-обстойно и промълви ниско:
-Бяхме просто деца, не го смятах за нещо важно. А и не бях готов да приема промяната в отношенията ни, която то налагаше.
-А замисли ли се въобще, че може би аз исках тази промяна? Че може би имах нужда от нея и се надявах ти да я осъществиш, просто защото бях прекалено свита и несигурна, точно заради твоето отношение?
-Не. –Отвърна Рудолфус сериозно.- Тогава бях просто егоист. Нито веднъж не си помислих за това.
Бела замлъкна за миг, а после, ококорвайки очи с искреност, която Рудолфус не бе виждал от години в нея, попита тихо:
-А когато те целунах? Защо тогава го прие рязко, неочаквано, сякаш напук на това че толкова години сам се бе отказвал от тази крачка?
-В онзи миг осъзнах, че си достатъчно зряла и няма причина да се чувствам виновен за отношението си към теб.
-Значи всичко е било само заради теб? –Попита Бела несигурно.- Значи всичко онова… дори за миг не си си помислил за моята роля?
Рудолфус застина за миг, а после, възприемайки идеята да говори искрено до края, поклати леко глава.
Бела, която явно понесе удара тежко, сведе за миг поглед, а устните й се сбърчиха от болка. В първия момент на Рудолфус дори му бе трудно да възприеме тази промяна в отношението й, тази рязка промяна в настроението. И, въпреки това, Лестранж си наложи да не разсъждава над всичко това, а просто да отговаря искрено и безпристрастно на всички въпроси, които тя му зададеше. След толкова години на отчуждение щеше да бъде глупаво едва сега да прояви разбиране спрямо емоционалните й кризи.
-Ами когато бяхме заедно? Нима и тогава мислеше само за себе си?
-За своите чувства към теб. –Поправи я рязко, а после допълни бавно.- Въпреки че и това може да се счете като някаква форма егоизъм.
-А защо се омъжи за Скарлет? –Потрепна гласът й.- Ако толкова си ценял чувствата си… защо го направи?
-Защото тогава ценях нещо повече.
-И какво беше то?
-Гордостта си.
Бела потръпна, настръхна. Зелените й очи се взряха в неговите – без злоба, без насмешливост, само и единствено с болка.
В какво се превърнахме, Бела? Огледай ни добре, запомни ни. Скоро от миналото няма да остане и следа. Нека да разбием тази легенда, да разбием този мит, чe някога сме се обичали. Нека веднъж да видим нещата такива, каквито бяха през цялото време, а ние просто… отказвахме да гo прозрем.
Нека от тази приказка не остане и следа. Защото, ако беше такава… ако наистина се познавахме, ако наистина се усещахме, ако наистина се обичахме… никога нямаше да свършим така, никога!
Няма приказка с тъжен край! Колко болка щяхме да си спестим, ако ни го бяха казали.
Просто ми се иска да знам, че сме го живели, че сме го избирали… този живот… Иска ми се да знам, че е било въпрос на разум, не игра на съдбата… Иска ми се да знам, че сме били живи… и сме грешали…
Само този грях не мога да ни простя, Бела… че не знаехме…
А колко болка и лъжи щяхме да си го спестим, ако го знаехме…
Няма приказка с тъжен край…

Глава 8[/b]

Бездомното Чувство

3 юли 1974
Бела ускори хода си, докато не се затича към замъка в далечината. Мекият, топъл вятър развяваше косите й и пълнеше очите със сълзи на вълнение и щастие.
Ето, тук съм! Най-накрая съм отново тук! И този път нищо няма да ме спре!
Действително, Бела се бе прибрала в Англия едва преди няколко часа. Беше се свързвала с Рабастиан, който бе уведомил Лорда за всичко това. Сега Волдемор искаше да я види в щаба си.
Бе невероятно, великолепно, освобождаващо усещане. Бе се борила с препятствията на Усмивката, само за да стигне дотук, само за да бъде по-близо до него. В началото не го осъзнаваше напълно, но сега знаеше.
Тя обичаше Волдемор.
Като идеал, като великолепие, като съвкупност от власт и сила.
Като свръхчовек.
Като икона.
Като нещо, което искаше да има само за себе си, но съзнаваше, че не беше достатъчно достойна за това.
Като мечта.
Обичаше го като блян – в началото блед и неосъзнат, някак мъгляв и в плен на бълнуване; а сега силен и ясен, лишен от ареала на срама и несигурността.
Обичаше го платонично… Но дори само това бе достатъчно ярък смисъл за живота й.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Бе приета при Волдемор едва един час по-късно. Очевидно нейният бъдещ повелител имаше работа, която намираше за по-важна от това.
Но Бела не го разтълкува така. Той бе безгрешен, нямаше как да е сбъркал.
Когато влезе в стаята, Блек почувства студенината и тежкото усещане за мощ с цялото си същество. Въпреки че бе с гръб към нея, успя да го почувства, сякаш самият му студен, рязък дъх се плъзгаше по кожата й.
В онзи миг сърцето й спря за миг, а после се разтуптя с несъизмерима мощ някъде в гръдния й кош. Постепенно пулсът се плъзна по хранопровода и застина в ушите й, кънтейки глухо и неравномерно.
Да, това е… Това е усещането да обичаш някого… Това е…
-Белатрикс, нали? –Разнесе се по каменните стени гласът на Волдемор.- Не съм те виждал от… дванайсет години?
Бела не отвърна, а само склони леко глава под потискащото усещане за страх, което я обливаше.
Рабастиан й бе казал да говори, само когато бе наложително. Погледът й бе сведен към главата, точно както й бе заръчал Лестранж. В онзи миг тя се чувстваше слаба, ранима, несъществена част от великолепието на този човек, който й даряваше великодушно компания си.
-Казаха ми, че искаш да се присъединиш към Черния Орден. Вярно ли е това?
Бела навлажни леко устните си и, потрепвайки от страх и смущение, промълви приглушено:
-Повече от всичко на света.
Риддъл се усмихна доколкото това беше възможно и промълви с приповдигнат глас, който приличаше по-скоро на злобен съсък:
-Какво си готова да направиш за тази цел?
-Каквото Господарят повели. –Прошепна с пресъхнало гърло Бела, а после застина в очакване.
Том мигновено оцени отговора й по достойнство – дотук не бе сбъркала нито веднъж. Тя беше специално попълнение на редиците му, същество, с което бе споделил част от живота си и съзнателно бе завладял напълно. Тя щеше да стане безмилостна и кръвожадна, щеше да убива, да хули, да предава всичко в света си, но щеше да му е лоялна.
Тя щеше да отдаде живота си за него. Волдемор го знаеше.
Въпросът бе да я изсмука докрай. Искаше да се възползва от всичките й сили, от всичките й качества, от всичките й пороци. Искаше да изразходва целия й живот за своите цели, а в мига, в който това станеше факт, да я захвърли – безжизнена и бездиханна някъде, където да не я вижда.
И да я забрави. Тогава щеше да открие друго същество, което да изтощи до изнемога в името на целите си. Това бе кръговратът на живота – той бе по-силен, затова и можеше да ги подчинява на своите интереси. А после, когато ги изразходваше докрай… тогава можеше да се отрече от тях спокойно. Нямаше как подобно нещо да повлияе на съвестта му. Бе невъзможно.
Но имаше и нещо, което отделяше Бела от останалите.
-Добре. –Усмихна се Том и се обърна с лице към нея, вперил тъмните си очи в сведения й поглед.- Познаваш ли господата Рудолфус Лестранж и Луциус Малфой?
Бела потръпна за миг, чувствайки погледа му върху себе си, и промълви бавно:
-Да, познавам ги.
-Добре тогава. –Килна глава настрани и продължи все тъй студено.- Имах големи неприятности с тези двама субекти. Ако не се лъжа, единият от тях е причина за смъртта на Идън Кароу… нали?
Бела не посмя да излъже. Имаше ли причина за това? Волдемор добре знаеше прегрешенията на Луциус, просто си играеше с нея.
Дали не иска да ги убия?
Волдемор се разсмя ниско и злобно срещу мислите й. Едва когато почувства треперещия й дъх, той се спря и процеди приглушено:
-Не искам да ги убиваш, Бела. Искам да ги привлечеш на моя страна.
Блек си отдъхна и кимна с глава в знак, че ще го направи.
-Добре тогава. –Процеди Волдемор равно.- Имаш три месеца за това. А сега тръгвай.
Бела излезе от стаята с разтуптяно сърце и сухо гърло. Облегна се на стената и остана няколко секунди така, в опит да потуши световъртежа си. В следващия миг се отблъсна и тъмните коридори погълнаха тялото й.

4 юли 1974
Белатрикс се видя с Рудолфус още на другия ден. Тя го бе потърсила с писмо и мъжът бързо бе отвърнал на поканата й.
Озоваха се в един тъмен и призрачен парк на Лондон. Когато го видя, Бела едва разпозна приятеля си – за тази година той бе възмъжал неимоверно. Изглеждаше по-сериозен и по-намръщен. И, въпреки това, Белатрикс знаеше, че той все още й бе подвластен.
Тя щеше да се омъжи за него. Предизвиквайки го, привличайки го дръзко към себе си и задържайки го на определено разстояние до самата сватба, тя щеше да го има в ръцете си завинаги. Щеше да привлече мига на женитбата и щеше да го покори завинаги.
Изчака го да се приближи до нея и се усмихна едва-едва на усещането, което се възроди в нея.
Не е любов, вече не е любов, Руди. Далеч е от любовта.
Това, което чувствам в момента е… усещането да те притежавам, да те използвам и да те покорявам…
Това.
-Променил си се. –Констатира с усмивка и го дръпна за ръката, така че светлината от нощната лампа да огрее чертите му.- Приличаш на мъж.
-И ти си се променила. –Отвърна й равно и замръзна от допира на меката й кожа.
-Аз ли? Аз съм си същата, Рудолфус, същата като преди. Има само едно нещо, което се промени в мен…
Дъхът й погали гърдите му, а устните се извиха в мека усмивка.
-И какво е то?
-Фактът, че вече не съм готова да те изгубя… И да спра да се боря за теб.

9 септември 1974
Откъсна се от множеството и, повличайки в ръце диплите на роклята си, се запъти към двете фигури в далечината.
Така и не бе имала възможност да изманипулира и Луциус – омайването на Рудолфус се бе проточило дълго и болезнено – цели два месеца. Донякъде Бела разбираше, че, колкото и нещастен да бе бракът му, Лестранж не бе готов да изневери толкова лесно. От друга страна самата тя се появяваше в живота му рязко и непредсказуемо – беше му нужно време, за да го възприеме. И, въпреки всички трудности, сега желанията й се бяха сбъднали – Рудолфус бе в мрежите й. Оставаше по-сложната задача. Луциус.
-НАРЦИСА! –Провикна се в мига, в който семейство Малфой излязоха през входната врата. Бела знаеше, че това бе вероятно последния й шанс – трудно щеше да срещне Луциус отново, особено имайки се предвид факта, че го виждаше за първи път от заминаването си.
Изтича някак си до входната врата и, викайки след тях, успя да ги спре, секунди преди да се магипортират.
Малфой се обърнаха към нея и учудено проследиха задъхването и облягането й на стената. Луциус плавно отпусна ръката на съпругата си, приближи се с няколко скока до Бела и я подхвана.
-Добре ли си?
-Да. –Изграчи Лестранж и довърши грапаво.- Исках… Исках да говоря нещо с теб.
Стоманените очи на Луциус за миг срещнаха мътно-зелените на Бела. В следващия миг Малфой се обърна към съпругата си и промълви полугласно:
-Ще ни извиниш ли за миг, Нана?
Жената се подчини безропотно – светът я бе научил на това. Едва тогава Бела и Луциус останаха сами пред входната врата.
-Студено ли ти е? –Промълви, виждайки я да трепери.- Ако искаш да ти дам…
-Не, няма нужда. –Отвърна Бела и кимна към пейката пред входа.- Ела да седнем.
Двамата се разположиха и замлъкнаха за миг от куртоазия и някакво натрапчиво чувство за отчужденост. В следващия момент Бела, прехвърлила думите през главата си, промълви:
-Исках да поговорим за Нарциса. Аз… Страхувам се за нея.
Луциус се втрещи срещу бившата слидеринка и в първия момент дори не съумя да отвърне. Веждите му се сбърчиха, а от устните се разстели единствено нямото:
-Откъде-накъде се страхуваш за нея? Нищо не я заплашва.
-Напротив, Луциус, напротив. –Изстена фалшиво срещу му.- Помниш какво се случи преди да заминем – той я преследваше. Този проклет Монтагю е намислил нещо – няма да се откаже от него.
-Затова ще си плати. –Изсъска с омраза Малфой, който вече бе обмислил точно как да се избави от проблема, наречен „Дейвис Монтагю”.- Съвсем скоро ще си го получи!
Бела се изплаши за миг, а после прошепна ужасено:
-Ще го убиеш ли?
-Да. –Отвърна твърдо Луциус срещу нея.
Белатрикс стисна рамената му театрално и промълви фанатично:
-Това няма да доведе до нищо добро, Луциус, до нищо!
-Той си го заслужава!
-Но Онзи-който-не-бива-да-се-споменава ще те убие!
Луциус се стресна рязко, а после извърна глава и отвърна мрачно:
-И така да е. Дейвис просто стигна прекалено далеч. Не мога да му простя това, че…
Не довърши. Не искаше да казва на Бела, че всъщност и Реджина бе жертва на Монтагю и именно това бе причината да го мрази от дъното на душата си.
Именно това.
Белатрикс сведе леко поглед, а кървавите й очи се впиха някъде из диплите на роклята й. Гласът потрепна, а после се спусна по студения въздух:
-Не искам да оставиш сестра ми вдовица… и не искам да умираш, Луциус…
-Е… -Сви рамене Малфой.- Какво предлагаш?
-Аз… Може би е по-добре да се присъединиш към Него…
-Към кого? –Не разбра мъжът.
-Към Черния лорд. –Отвърна, врязвайки кървавите си очи в тези на Малфой.
В първия миг мъжът не реагира по никакъв начин. В следващия тялото му се разтресе и от устните му отекна искрен, гръмогласен смях.
-Какво? –Ядоса се Бела на отношението му към играта й.- Какво смешно намери?
-Това, че се направи на глупачка, само и само за да ме използваш за целите си.
Бела осъзна, че беше сгрешила – Луциус я бе разкрил. Сега единственото, което й оставаше, бе да го убеди с помощта на дипломатическите си възможност. Не можеше да използва козовете си – беше видял картите й.
Сълзите, които бяха покълнали в очите й, изчезнаха мигновено и чертите й се изостриха. Гласът стана по-дързък, по-сигурен, някак по-прям и по-искрен:
-Добре, Луциус, нека да ти обясня как стоят нещата. След като уби Кароу, Лордът или ще те приеме в редиците си, или ще те убие. Ти сам трябва да прецениш кое…
-Ха така. –Засмя се Малфой и обясни действията си мигновено.- Значи оттам тръгва всичко. Това ти е мисията за влизане в редиците на Волдемор – иска от теб да привлечеш определени хора. Нима и Рудолфус е в тази група освен мен?
-Но аз… -Уплаши се Бела, но Луциус побърза да я успокои.
-Не се притеснявай, просто ми стана интересно. Разбрах от него, че се виждате, още откакто си се върнала тук. И реши да се омъжиш за него и така да го изманипулираш… Хитро. Като нищо и да си пуснала някоя отрова на Скарлет, а? Да не гониш срокове?
Нима… той знае?
Бела потръпна от страх. Луциус знаеше всичко – за отравянето, за мисията, за Рудолфус… Всичко. Можеше веднага да я контрира, да парира всичките й усилия, да ги обезсмисли.
Можеше да я унищожи.
-Спокойно, Бела. –Усмихна се Малфой нервно.- Не съм тръгнал да правя нищо. Руди отдавна се двоуми за Ордена, а и Скарлет щеше да оживее още не повече от месец. Може би си им направила услуга… -Прошепна бавно, а после довърши.- Но това няма никакво значение. Не смятам да те съдя за нищо – всички правим грешки. Едно обаче не разбрах… Защо ме мислиш за толкова наивен, че да не те разкрия?
-Луциус, аз…
-Добре, няма значение. –Прекъсна я отново с досада.- Ако искаш да се присъединя към Волдемор – уредено е. Не съм и помислял да направя нещо друго. Но запомни нещо, Бела, наблюдавам те. След като веднъж се опита да ме измамиш, оттук-нататък не се и надявай да те възприемам като приятелка или да приемам думите ти наготово. Не се и надявай да ти вярвам!
Луциус се изправи рязко, покосен за пореден път от гнева. Той извика иконома и му заръча да се обади на Нарциса. Едва тогава се обърна към треперещата Белатрикс и промълви тихо и строго:
-Да не си посмяла да кажеш нещо за всичко това на сестра си. И престани да цивриш! Кой знае какво може да си помисли, че съм ти направил!
Нарциса се появи на вратата и обърна поглед към сестра си, а после и към съпруга си. Съзирайки яростта му, тя се подчини безмълвно на жеста, който й направи с ръка, и в следващия миг двамата изчезнаха от полезрението на булката.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Белатрикс се загледа дълго в огледалото пред себе си, прокарвайки широката четка през гъстите си коси.
Странно и нелогично бе да отдава такова голямо значение на нещо толкова обикновено – с Рудолфус не падаха от луната, нямаше да им е за първи път. И, въпреки всичко, изглеждаше невъзможно да се избяга от традициите на предците. Дори и за Бела.
Бяха я замъкнали в тази стая, непосредствено след като гостите бяха започнали да се разотиват. Бяха я навлекли в тази ужасно-широка, бяла дантелена нощница, която сякаш бе създадена, за да й пречи. А сега, когато най-накрая бе успяла да ги изгони, сама отказваше да отиде при него.
Белатрикс бе наблюдавала с подигравка и дързост суетеното на жените около й. Целият този фалш бе излишен, предвид факта, че бяха спали заедно нееднократно, а и вече не бяха толкова наивни, че да имат нужда от нечия насока. В интерес на истината и тогава, преди години, пак бяха успели да се справят сами. За какъв дявол бе всичко това?
„За традициите” отговаряше си Бела със снизходителна усмивка.
Сега обаче не бе толкова уверена в предишните си мисли. В интерес на истината – Бела дори не искаше да отива при съпруга си. Цялото това действие я изпълваше с неувереност и нервност, караше я да трепти от тревога и лошо предчувствие.
Сексът за Бела беше нещо чуждо и непонятно. Бе изпитвала нуждата от него някога, но не и след като успя да почувства истинската любов. Тази, която не се нуждаеше от физически досег, за да стане част от човека.
В интерес на истината откакто бе осъзнала влечението си към Волдемор, Белатрикс фатално беше изменила разбиранията си за любов. Докато преди, по времето когато се убеждаваше в силни чувства към Рудолфус, бе смятала, че обичта е да усещаш човека до себе си и да споделяш времето си с него, сега бе на твърдото мнение, че трябва да се бори за любимия си. Борбата бе в основата на една любов за Бела. Необезпечена, неочакваща възвращаемост борба. Борба, която трябваше да води за въпросния човек пожизнено и аскетично. Трябваше да отдаде всеки свой дъх за нея. И тя трябваше да остане неоценена. Ако въпросният отвърнеше на чувствата й, това само щеше да опорочи делото й. Нищо повече.
Да, в онзи миг физическата близост ужасяваше Белатрикс. Беше й неприятно, чуждо дори да целува Рудолфус, как щеше да превъзмогне себе си и да спи с него? Как, след като това изглеждаше като върховното падение, върховния крах на целия й живот? Как, след като в онзи миг й и изглеждаше равносилно на самоубийство робството към плътта?
В името на целите, разбира се. Мисълта за онази, истинската, чистата, неопорочената от докосвания любов щеше да й бъде подкрепа в мигове като този. С мисълта за нея щеше да се пребори с всички тези морални прегради, които в последната година бе изградила около себе си. Щеше да свали гарда, щеше да се предаде, но никога, никога нямаше да попадне отново в този порочен кръг от плътски усещания и душевни падения.
Мисълта за Усмивката нямаше да й позволи. Бе видяла достатъчно последствия от този тип катарзиси.
Мисълта за Рудолфус нямаше да й позволи. Вече знаеше точно колко жесток можеше да бъде към себе си – тя нямаше как да го обикне или да го приеме отново.
Мисълта за Волдемор нямаше да й позволи. Не и след всичко това… Не и при всичките тези чувства.
Не.

10 септември 1974
Разговорът бе приключен – Рудолфус нямаше да й противоречи. Той щеше да направи това, което му кажеше; винаги щеше да си остане така. Може би именно това бе охладило чувствата й към него – винаги се подчиняваше на това, което хората му кажеха. В онзи миг единственото, което можеше да я привлече отново по някакъв начин, бе рязката проява на темперамент. Нещо силно, грубо, дръзко, някаква обида, лъжа, някой заблуден шамар, горящ по бузата й. Нещо, което можеше да накара и самата Бела да го почувства. Нещо човешко.
Да, това бе съществената промяна в Белатрикс. Сега, видяла частично това, което я очакваше извън живота и смъртните, тя имаше болезнена нужда от същества около себе си, които да разбунтуват света й; същества, които умееха да се гневят, да тъгуват, да обичат и да пламтят… същества, които можеха да чувстват. Рудолфус просто… не умееше.
Да, може би Волдемор беше студен, може би беше жесток, може би бе рязък… Но в представите на Бела той беше много повече човек от съпруга й, макар и човек в свръхестествената си романтична същност.
Рудолфус бе изгубил нещо за тази година – нещо, което го беше правило човек.
Малодушната любов… Това изгуби някъде по пътя, Руди. Сега, когато виждам всичко по-ясно… Сега ми изглежда невъзможно да се заблудя, че притежаваш нещо, от което се нуждая, нещо, за което да се боря, нещо, което да почитам… Ти си нищо, Руди… Нищо!
Защото ти някога оставяше мизерни следи на ранено животно след себе си… неравни, грозновати огризки от живот…
Сега дори това не умееш.
Белатрикс обърна отегчен поглед към съпруга си. Бе се заел с един брой „Пророчески вести” и решаваше вяло магическия ребус. И, не, в това нямаше нищо красиво, нищо приятно, нищо мистично дори. Съпругът й просто… бе безличен.
Въздъхна тихо и се облегна на дивана отзад. За тази проклета мисия щеше да си плати скъпо и прескъпо. На този етап от живота й, когато съществуваше за да отразява чуждите емоции и да бъде тяхна робиня, перспективата за подобно битие въобще не я блазнеше. И, докато нейният крак потрепваше нервно и потиснато върху масата, неговото тяло бе съсредоточено в това да… решава магьоснически ребус!
Нямаше какво да направи по въпроса. Трябваше да го изтърпи – поне засега. Когато Волдемор я приемеше в Ордена щеше да има много по-интересни задължения, много по-интересни неща за правене от това да стои и да се чувства като грубо-завлечена в старческо измерение, съставено от летаргия и магьоснически ребуси…
Разбира се можеше да го прикани да излязат, да се опита да се скара с него, да повика някого у дома или, напротив, сама да напуснеше това проклето пространство. Но нима можеше да споделя нещо с него сега, когато виждаше ясно колко глупаво бе съществуването му? Нима нещо в него можеше да я предизвика да му се разгневи, да му се зарадва? Нима бе готова да демонстрира на познатите си небитието, в което бе завлечена по стечение на обстоятелствата? Нима щеше да успее да го представи за свое? И… нима, ако сега си тръгнеше, после щеше да има силата да се върне… отново тук?
Белатрикс почувства как я облива вълна на възмущение, разочарование и отвращение. Презираше Рудолфус за това, на което бе подложена, за да го привлече към идеала на Волдемор.
Но нима… имаше право на това?
Нали сама се бе зарекла да се бори за Волдемор, нали се отвращаваше от идеята борбата й да бъде оценена, нали всъщност това бе искала?
Е, в крайна сметка…
Просто си представях борбата различно. Някак по-… жертвоготовно, по-искрено, по-чувствено, по-предизвикателно…
Не почивка в старчески дом.
Върви по дяволите, Рудолфус! Не си способен да ме победиш!

3 декември 1974
Почука леко и, свеждайки глава в израз на невероятен стоицизъм и търпение, зачака пред вратата, която се отвори магически пред нея едва няколко минути по-късно.
Обля я усещането за хлад, усещане, което предизвикваше в нея някаква извратена нежност и чувство за близост.
Как можеше да я кара да се чувства именно така? Благоволение, фанатизъм, но и мазохистични оттенъци на една измислена от нечие болно въображение невъзможна любов…
Да, на Белатрикс всичко това бе чуждо. Тя действително се бе научила да вижда по-далеч от нормалните хора, но сляпо се залъгваше, че вижда до края на хоризонта и обратно. Като всеки един човек тя бе склонна да хиперболизира собствената идентичност, макар и прекалено-ограничено и патетично. Погледът, отправен в далечината, й пречеше да фокусира това, което бе на сантиметри от нея, а именно съзнанието, че…
Това не бе любов.
-Е? –Сви рамене Волдемор и се изправи в мига, в който тя клекна със склонена глава към земята.- Днес изтича срокът на мисията ти. Какво се случи.
-Всичко е готово, Господарю. –Отвърна, едва усещайки насечения си дъх по ръба на устните си.
Волдемор се усмихна уклончиво и, заобикаляйки голямата черна маса, която играеше роля на бюро в стаята му, се приближи към нея. Ръката му докосна за миг рамото й и Лестранж се изправи като обтегната до болка струна. Очите продължаваха да следят пода, брадичката бе опряла в ключицата нехарактерно. В един миг на Бела й се стори, че главата й бе клюмнала уродливо и глупаво, затова повдигна леко лице, а дъхът й се учести от усещането за близостта му.
От мисълта за положението на главата, Белатрикс настойчиво започна да усеща напрежението във врата си. Действително, бе застанала неудобно, но какво се очакваше от нея? Хем да не го гледа, хем да бъде изправена и с отворени очи. Щеше да изглежда глупаво, блуждаейки между ъглите на стените, сякаш замечтана или унесена в някакви собствени фантазии. Макар и да предполагаше, че Волдемор знаеше какво изпитваше към него, Бела по никакъв случай не бе готова да му демонстрира тези свои усещания. Той щеше да си помисли, че парадира с тях, че се превъзнася. Чувствата й бяха далеч от тази меланхолична романтика, затова и не можеше да си позволи да излезе такава в очите му.
Освен това, движещата сила на действията й в онези години бе именно идеята за неговото уважение. Искаше да разчита на нея, да й вярва, да се уповава на нея. Искаше да бъде достатъчно силна и достатъчно хладнокръвна, за да направи всичко за него. Искаше да знае, че е способна на това.
Да, тогава бе просто дете и го съзнаваше. Вярно, беше следвала Усмивката, но колко години? Две. Това нищо не променяше, просто разширяваше малко кръгозора й и й даваше право да се нарече малко по-запозната с другата страна на разменната монета живот. Но какво от това? Не беше посягала на някого, не беше жертвала нещо, не бе убивала?
Е, смъртта на Скарлет беше маловажен факт – просто бе сипала малко отрова и всичко се беше наредило. Все пак Скарлет я деляха само дни до смъртта, просто Бела се бе оказала прекалено нетърпелива, за да чака повече. Даже можеше да се каже, че й беше направила услуга – колко ли още мъки щеше да понесе?
Да, Бела имаше своите начини да оневинява всяка една своя грешка. Загубата на наивността бе компенсирана от една завидна чистосърдечност в самозалъгванията. Може би именно това бе узряването на един човек – замяната на един недостатък с добре-опроверган негов прототип, замяната на един порок с добре-прикрит негов прототип. Това нямаше значение – поне докато тя вярваше в него.
Колкото до онзи миг – Бела бе прекалено завладяна от близостта му, за да мисли трезво. Затова и съзнанието й бе насочено към онова напрежение във врата – иначе щеше да й се наложи да мисли за дъха му някъде по мантията си и съвсем щеше да изгуби себе си. Навярно щеше да се изчерви, да забрави всичко околно и просто мълчаливо да се наслаждава на студенината, която излъчваше тялото му, студенина, която я привличаше някъде в самата сърцевина на съществото й.
Волдемор, който в последните минути нехайно се бе ровел из мислите й, мина от едната й страна и застина така. Кокалестите му пръсти се впиха в лявата й китка и избутаха грубо и нервно ръкава на мантията й нагоре. Белатрикс, която в онзи миг дори не дишаше, тъй като докосването му бе замразило всичко в нея, не посмя да помръдне. Извъртя леко глава настрани и притихна.
Нямаше да я провери отново, нямаше да й обясни, нямаше да даде отговор на слабохарактерния й въпрос дали щеше да боли. Просто щеше да го направи – така, грубо, с досада и малко презрение спрямо нещата, които бе открил в съзнанието й и които най-усърдно щеше да прикрие от самия себе си.
В мига, в който бодливото усещане като от горещи игли се разля по китката й, Белатрикс за първи път осъзна колко много болка щеше да й донесе всичко това. Човекът срещу нея не бе способен да й даде това, от което се нуждаеше в това плътно и монолитно съществуване. Дори платоничното, дори обезцененото уважение нямаше да оформи света й с онази пълнота, която бленуваше. Той нямаше да го позволи.
Да… ще ме използвате, Господарю… Ще ме използвате за целите си, докато стана ненужна и бъда проклета именно от вас… нали?
Но е прекалено късно за тълкувания и решения.
Риддъл вдигна лице към нея и едва тогава осъзна, че, погълната от мислите си, се бе взряла в него с някаква лудешка увереност в правотата си.
Беше разчел съзнанието и тя го знаеше. В онзи миг, в който срещна дълбоките му, тъмни очи, Бела се опомни рязко и сведе машинално поглед, стискайки окървавената китка между пръстите на другата ръка.
Почувства се омърсена, дръзка, глупава. Изпита с цялото си същество нищожеството на живота си пред този човек. Усети се дребна и незначителна фигура в партията, която Риддъл разиграваше със съдбата. Бела просто нямаше значение.
И в онзи миг срамът я смрази и я накара да се отврати от самата себе си. Нали сама се бе обрекла на това? Нали това бе пожелала? Нима сега, в този миг, бе имала глупостта и дързостта да се отдаде на чувствата си – нещо, което си бе обещала да не прави? Нима беше толкова… слаба?
Едва след това я застигна ужасът. Как ли щеше да реагира той на тази слабост? Щеше ли да я прокълне? Щеше ли да я отлъчи от себе си?
Ще ме убие ли?
В миг на панически страх Лестранж се обърна и понечи да избяга, скривайки сълзите си от него. Той не желаеше тях, искаше само предаността и живота й. Искаше само да я унищожи тотално, искаше само да отдаде чувствата й за висшата ценност на собствения идеал…
Какво си беше мислила?
Риддъл рязко хвана ръката й и й попречи да избяга. Белатрикс, осъзнала зависимостта на целия си свят от него, се подчини на желанието му и застина отново срещу него, впивайки поглед в земята.
В първия миг Волдемор не направи нищо – той просто проследи сенките на сълзите в очите й. По лицето му не трепна и мускулче – може би се бе надявал на по-бездушен поддръжник, може би се бе разочаровал. Да, тя заслужаваше наказание за дързостта си, но не го бе засегнала, не го бе разгневила. Противно на очакванията тази дързост не му бе повлияла по никакъв начин.
В крайна сметка Риддъл стигна до заключението, че нямаше причина да я проклина, след като дори не изпитваше влечение към това. Тя не беше случаен човек – нямаше как да са сгрешили. Не и те. И, след като бе предречено да стане така… защо трябваше да го променя? Нали така можеше да навреди само на себе си?
Застана пред нея и, чувствайки топлия й дъх по кожата си, протегна ръка към връзката на мантията й. Развърза я бавно и я остави да падне с глух стон на каменния под. Белатрикс пред него трепна едва-едва, а после замръзна отново, отмествайки поглед настрани, тъй като се бе приближил твърде много и лицето му беше непосредствено пред нейното.
Риддъл не обърна внимание на това. Вниманието му беше привлечено от бялата риза, която бе закопчала почти изцяло. Паякообразните му ръце плъзнаха надолу и разкопчаха няколко от горните копчета с лекота и гъвкавост, която им бе нетипична. Дъхът й съвсем замря някъде високо на небцето.
Оголи горната част на лявата й гърда и се взря в металната зелено-сребърна животинка, която го наблюдаваше с леко присвити очи. Змийчето бе замръзнало под силата на погледа му точно там, където Волдемор сякаш виждаше как плътта й потрепва под ударите на разбунтувалото се срещу близостта му сърце.
В следващия миг от устните му се пророни само тих съсък и животинчето, уплашено от думите му, се плъзна по плътта й и изчезна някъде под бялата риза.
Волдемор се отдръпна рязко назад, а Белатрикс, която вече се бе предала на напрежението, почувства как една сълза противно на волята й напусна орбитата на очите й и се спусна някъде по бузата.
-Дано да си заслужаваш всичко това! –Процеди ниско и озлобено, а после махна рязко с ръка и рече равно.- Свободна си.
Бела клекна рязко и вдигна мантията си, а после, все така избягвайки лицето му, изчезна от стаята.
В следващите дни всичко щеше да е по-спокойно. Самата тя щеше да е по-уравновесена – бе необходимо за целта и Риддъл с досада го осъзнаваше. Но скоро и самият той щеше да се окаже неспособен да контролира всичко това.
А ако бяха сгрешили… Тогава щеше да я убие. Независимо колко щеше да му коства това.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Докато прокарваше крака през дълбоките преспи и снегът стържеше под обувките й сякаш блестящите кристали се сливаха в еднородна ледена плътност, Белатрикс осъзна, че, противно на желанията си, вече дори не се чувстваше потисната. Осъзна мигновено, че бе реагирала прекалено-емоционално на провокациите му, които в действителност бяха просто обикновени отношения на господар спрямо подчинен.
Обичаше го, но беше по-силна от тази любов. Трябваше просто да се научи да я контролира по-добре – нали това беше условието на сделката им. Щеше да е близо до него, щеше да й го позволи, а в замяна Бела щеше да го съзерцава безпредметно и да жертва всичко ценно в живота си за него.
Всичко това беше нормално. А в грубостта му не трябваше да открива обида – не бе длъжен да отвръща на чувствата й. Не трябваше да го прави, не трябваше да профанизира това светло чувство на върховна отдаденост.
Бела се усмихна леко и спря.
Аз обичам точно това в него… А това, че ме прие при себе си… това е най-истинското, най-прекрасното нещо в живота ми…
В следващия миг тялото й изчезна сред безкрайната маса леденостудена и блестяща белота.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Когато влезе в къщата, Бела с радост забеляза, че Рудолфус се бе прибрал у дома по-рано. Усмихна се на мекотата, която обви душата й и разми очертанията на онзи трагизъм, който преди не повече от половин час едва не я беше сринал.
А може би… Има единност на плътско и платонично привличане… Просто не знаех, че не трябва да я търся в един и същ човек.
Чувствам ги и двете.
Бела се приближи тихомълком към съпруга си, който в онзи момент палеше камината и цялата му глава бе изчезнала в сянката, която тя хвърляше под себе си.
Наведе се също и там някъде, из мрака, откри устните му слепешком и го целуна дълбоко. В следващия миг вече и двамата се бяха изправили.
-Изплаши ме. –Промълви Рудолфус ниско, наблюдавайки с неразбиране мекотата, която бе потушила остротата на мътно-зелените й очи.
-Не се плаши. –Прошепна и, повдигайки се на пръсти, докосна с устни неговите. Ръцете му обгърнаха гърба й и цялото й тяло се прилепи до неговото.
В следващия миг нищо друго нямаше да има значение. Нито дали тази любов е плътска, нито дали е правилна, нито какво се беше случило преди или какво щеше да се случи за в бъдеще.
Дори самият Риддъл изгуби значение в онзи миг.
Просъществува само лъжливото влечение и плътската отдаденост, която аскетично бе потушавала две години, а сега изпитваше омайваща възбуда дори само от идеята да престъпи границите, които си бе залагала преди.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Рудолфус бе заспал до нея преди минути. Обгърната от топлата му, трептяща от дълбокото дишане кожа, Бела се бе опитала да последва примера му, но това изглеждаше невъзможно. Затова и сега, облегната на таблата на леглото, се взираше с някакъв фанатичен интерес в бледосините лунни ласки, с които нощта даряваше очертанията на спалнята им.
Може би беше сгрешила да се отдаде отново на плътското влечение. Да, Риддъл едва ли имаше нещо против – той не я обичаше, не я ревнуваше, не предизвикваше съзнателно чувствата й. Несъмнено знаеше за женитбата им с Рудолфус, но не бе засегнал темата за нея.
И, въпреки това, донякъде чувството бе неприятно. Сърцето й се разкъсваше между плътското и душевното и, съдейки по ситуацията, бе въпрос само на обстоятелства, за да се отдаде изцяло на едното.
Чувствата й бяха променлива величина. Те варираха в най-големите си крайности и я правеха слаба, ранима не само пред Риддъл, но и пред Рудолфус. Донякъде това бе страшно, донякъде бе нормално. В крайна сметка Бела не можеше да ги контролира, затова щеше да й се наложи да се отпусне на течението на онази болезнена емоционалност, която като есенен дъжд в ръцете на вятъра обливаше ту един хоризонт, ту друг, а после рязко и непредсказуемо се сблъскваше в тътнеща и просвяткаща в мрака буря, изливаща се именно върху нейното несигурно същество.
Не бе фактор в чувствата си – те я контролираха. Двегодишната пасивност бе изравнила душевността й с морското равнище, а сега с гръм и трясък се градяха от самата земна сърцевина две дълги и многообразни планински вериги. Имаха своите пикове и своите спадове; силно-разчлененият необятен с просто око връх контрастираше на ниската и мека планинска равнинност. И, въпреки че бяха толкова величествени и толкова потресаващи в красотата и многообразието й, тези вериги бяха слаби и лабилни пред нейните мисли. Щеше да ги срива със земята милиони пъти за в бъдеще, точно както бе правила и преди.
Тези вериги бяха чувствата, които изпитваше към двете най-важни същества в живота й – началото и края на съществуването й. А тя, застанала по средата, бе обречена да изживее всеки един нюанс на тази любов. Беше невъзможно да го промени.
Неусетно Бела затвори очи и се отдаде на умората, която бе обвила съществото й. Примирена пред ориста си, щеше да бълнува през цялата нощ, но нямаше да се събуди нито веднъж. Това бе съществената разлика между този сън и реалния живот – на Бела й бе писано да осъзнае истината.
Още бе рано за това.

1 май 1975
Бела си пое дълбоко дъх и застина така.
Преследваше този човек вече от няколко часа. Мантията невидимка, с която се бе сдобила за целта, прикриваше тялото й, но все пак й бе трудно да сдържа дъха си и да остане напълно незабелязана.
Лошото на тази първа гонитба бе динамиката и импулсивността на този човек. Не се застояваше на едно място нито за секунда, бе постоянно в движение, постоянно сред хора. От Бела се изискваше да го следва неотлъчно, докато не й се отдаде възможност да го прокълне и да положи край на тази първа мисия.
Не бе сигурна дали щеше да успее. Непростимото проклятие още вибрираше в крайчетата на пръстите й, откакто бе вдигнала ръка срещу един мършав и дръглив плъх, мъчейки се да упражни техниката на заклинанието. Е, животинката бе мъртва, но доколко заклинанието й бе силно? Бе лесно да убие едно дребно и беззащитно същество, щеше ли да съуми да убие един здрав мъж в разцвета на силите си?
В интерес на истината, Бела дори не знаеше името му. Риддъл не го бе споменал, а и самата тя не желаеше да го разбира. Не искаше да познава този човек – така щеше да е по-трудно. Просто трябваше да го приеме като предизвикателство за любовта й към Волдемор. Нищо друго.
Бела неусетно се замисли за онези тъмни, дълбоки очи, които бе видяла два пъти в живота си. Единият път срещата с тях бе довела до идеята за Усмивката, във втория едва не се бе сринала под погледа му.
Може би не трябваше да го наблюдава – така бе по-лесно. Просто изпълняваше заръките му, а липсата на среща с тъмните му очи я предпазваше от магнетизма, който така силно разстройваше нервите й. Просто трябваше да се контролира.
Присети се за последното си посещение при него – преди няколко часа. Бе разбрала че я вика по болезненото парене на Черния знак върху китката й. Тогава не бе вдигнала поглед към него и не се бе отдала на емоциите си. Така, контролирайки ги, Бела бе почувствала благоволението в равния тон на Волдемор. Защото той бе доволен от нея, а не искаше повече да го разочарова.
Мъжът с мътно-русата коса се усмихна леко на жената, с която явно имаше връзка, и, целувайки я едва-едва по устните, тръгна да излиза от къщата.
Бела неусетно си спомни за времето, в което бе била с Рудолфус. Той я целуваше така, когато отиваше на тренировка по куидич, когато отиваше на час или си лягаше. Целуваше я така, когато бе сигурен, че ще се върне и ще споделя още много време с нея. Когато знаеше че съвсем скоро щеше да я прегърне и да опише с ласките си всяка една част от тялото й. Когато знаеше, че я обича, и че любовта му е споделена.
Някога, много отдавна…
Бела склони леко глава и последва тихо мъжа. Имаше нещо ужасно в това да си спомня времето, прекарано с Рудолфус. Бе тежко, болезнено, неприятно, имайки се предвид това, което споделяха сега. Някаква болезнена ирония, която отекваше в нюансите на гротеската точно в моменти като този - когато нямаше сили да се смее на всичко изгубено.
Щеше да й е трудно да вдигне пръчка срещу този човек, именно защото той символизираше с пълна сила в съзнанието й това, което бе обичала безумно някога. И, въпреки това… щеше да го направи. Именно защото живееше за момента, а не за миналите такива.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Потрепна за миг и отвори очите си несигурно.
Тялото пред нея бе мъртво, бездиханно, разделено от душата и живота си. Той нямаше да се изправи повече.
Бела изпита вълна на облекчение, която мигновено изтри гузната й съвест. Не бе успяла да го убие от първия път – Смъртоносното проклятие бе играло жално и несигурно в ръцете й и бе довело единствено до сериозни сривове на определени органи на жертвата. Бе разбрала това по кръвта, която блестеше в устата му, несъмнено реакция на невъзвратимите наранявания, които бе нанесла върху стомаха и дробовете му. Сега, на втория път, всичко се бе наредило и жертвата бе мъртва. Това бе важното.
Бе привикала на помощ лика на Волдемор. Бе мислила за него, убивайки човека пред себе си – именно той й бе дал силата за това. В бъдеще щеше да го привиква отново в моменти на слабост, докато фанатизмът на любовта не обвиеше напълно съзнанието й, превръщайки я в кръвожадна и жестока марионетка за една чужда цел.
Тогава нямаше да има нужда от това.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Прибра се у дома един час по-късно. Бе докладвала за мисията си на смъртожадния, отговорен за маловажните въпроси. Волдемор дори не я бе приел при себе си. Но в онзи миг бе прекалено несигурна, за да се отдаде на разочарованието от всичко това.
Приближи се до Рудолфус и седна в скута му, криейки лице във врата му. Неусетно тялото й се разтрепери и горещи сълзи потрепнаха върху кожата му.
Мъжът обви ръце около съществото й и започна да гали нежно гърба й.
-Какво се случи, Бела? –Прошепна нежно в ухото й.
Жената се отдръпна леко и се поизправи в скута му. Едва тогава промълви с треперещ глас, повдигайки леко ръцете си:
-Убих човек, Руди… С тези ръце.
В първия миг Лестранж се ужаси, но после апатията отново го завладя под мисълта за това, че всеки ден биваха убити хора. Дали те с Бела бяха част от това нямаше никакво значение. Със или без тях убийствата щяха да съществуват.
Приближи дясната й ръка до устните си и бавно и нежно целуна всеки един пръст. Бела присви насълзените си очи срещу него, чувствайки допира на меките му, топли устни и твърдите, студени зъби. Притисна се по-силно към него и замря така.
Все пак Рудолфус и Волдемор бяха най-важните, единствените значими същества в нейния свят. Докато не бе принудена да изгуби единия от тях, за да запази другия… дотогава всичко щеше да бъде наред.
Нали?

31 октомври 1982
Бела пристъпи бавно напред и, прикривайки с ръка устата си, остана загледана в обърнатото с гръб кресло.
Странното и страшно бе, че не усещаше силата му. За първи път не чувстваше нищо от присъствието му – дори не бе сигурна, че е там. Единствено хриптящият дъх напомняше смътно някакво присъствие, което я караше да се чувства слаба и уязвима.
-Бела. –Повика я мъжът с ледения си, но утихнал и отслабнал от немощта глас. Жената се разтрепери силно и вдигна несигурен поглед към креслото.- Случиха се много лоши неща и предстои да преминете през няколко предизвикателства, които ще докажат предаността ви към мен или, напротив, ще докажат малодушието ви.
-Ще направя всичко за вас, Господарю. –Промълви равно и ясно Лестранж.- Независимо колко ще ми струва това!
Волдемор замлъкна за миг, а после изхриптя:
-Не се и съмнявам в това. –Отвърна й някак незаинтересувано.- Въпросът е дали другите ще направят като теб. Но засега това няма значение – когато се възстановя всички ще бъдете съдени по делата си – някои ще бъдат наградени, други – наказани. Но има време за всичко.
-Какво мога да направя за вас, Господарю? –Попита Бела, съзнавайки че бяха стигнали до онзи момент от разговора, в който той й заповядваше какво да направи.
-Две неща. –Отвърна Волдемор тихо.- Като за начало искам да посетиш семейство Лонгботъм. Преди няколко часа Крауч бе при мен и ми каза, че от Ордена на Феникса знаят, че съм оцелял, и онези двамата мътнороди са ангажирани с това да ме намерят. Искам да се отървеш от тях. Завинаги. –Бела кимна леко в знак на съгласие, чувствайки как омразата се заражда отново в нея.
Те искаха да го наранят! Сега, когато бе слаб и беззащитен! Сега, когато не можеше да отвърне! Това беше подло, жестоко, ужасно… наказуемо! Да, те щяха да си платят!
Мислите й бяха прекъснати от гласа на Волдемор, който мигновено мобилизира цялото й съзнание върху думите му:
-Искам още едно нещо от теб, Бела. Но трябва да ми се закълнеш, че ще го направиш.
-Всичко, Господарю! Ще направя всичко! –Уточни убедено и се заслуша с трепет на вълнение:
-Искам да се пазиш. –Промълви равно и ясно.- Без значение колко ще ти коства това, дали няма да се окажеш в Азкабан и колко ще бъде болезнено.Искам да си жива и здрава, когато се върна!
Бела потръпна от вълнение. Нима той… Нима той я обичаше?
В онези мигове бе прекалено-трудно да осъзнае, че имаше доста по-логично обяснение на заповедта, която бе получила. Вълнението щеше да се замени от притеснение за него, но й бе писано да осъзнае истинския смисъл на тази му заповед едва шестнадесет години по-късно.

1 януари 1083
Бела се усмихна леко и нервно обърна поглед към Мефисто:
-Здрасти.
-Здравей, Бела.
Мефисто протегна ръка и й позволи да се разположи на един прашен и величествен стол. Едва тогава се облегна на масата и се загледа проницателно в мътно-зелените й очи.
-Знаеш защо си тук, нали?
-Единайсетата задача. –Усмихна се Бела горчиво.
-Да. –Кимна Мефисто.- Но, доколкото разбрах, имаш проблеми на земята.
Бела замлъкна за миг и отвърна на погледа му. Едва тогава пръстите на ръцете й се заиграха с износената затворническа риза и промълви тихо:
-Всичко се разпада… Дано да се оправи, де… Но се плаша все повече. –После вдигна отново очи към Мефисто и промълви.- Ти вече знаеш, няма смисъл да ти казвам. Затворена съм.
-Да, знам. –Кимна демонът.- Точно затова те повиках.
-Нима можеш да ме изкараш оттам? –Попита Бела със слаба надежда.
-Да, теоретически мога. Но нямам правото да се бъркам в земните дела. Това е първият закон на Ада – „Никога не влияй пряко на земните. Само косвено.”. –Довърши и кимна леко срещу жалния й поглед.
-Но тогава как ще извърша задачата? Та аз… Аз не мога да изляза оттам.
-Няма да ти се наложи. –Усмихна се слабо Мефисто.- Говорих лично с Господаря и той каза, че задачата ти се отменя за момента, в който се освободиш.
Бела кимна леко и се усмихна. Бе успокояващо и приятно да знае, че поне този товар бе свален от плещите й засега. Дименторите изпиваха силите и надеждите й достатъчно – една задача от Усмивката само още повече щеше да усложни всичко. И, може би, тя нямаше да оцелее.
Но в онзи миг не можеше и да се надява на смъртта си. Бе твърде далеч от това.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Когато се върна в действителността след един дълъг и необвързващ разговор с Мефисто, Бела почувства допира на ръката на Рудолфус до своята. Очевидно бе заспал, тъй като не отвърна на обръщението й към него.
Бела опря гръб на каменната стена и вдигна глава към тавана. Почувства, че всичко това щеше да продължи по-дълго, отколкото беше очаквала. Сигурно щяха да са приковани тук с години. Така – сблъсквайки характерите и болките си. Не можеше да го промени.
Погледът й неусетно падна на мястото, където трябваше да се намира сърцето й. Ризата бе оголила плътта и бе дала видимост към металното животинче в кожата й. Сега то я наблюдаваше тихо, уплашено; трепереше под погледа й. На фона на досадното му и самоуверено поведение дотук, това въобще не беше нормално.
Бела вдигна свободната си ръка и я постави нежно върху му. Животинчето потрепна за миг, а после се успокои и сякаш притихна в стоновете си, които отекваха из вътрешността на плътта й.
И така – с една ръка, сплетена с тази на съпруга си, и една, описала сърцето й, Бела се отдаде на отчаянието и умората си и заспа тихо и леко.

5 септември 1996
Белатрикс остави Рудолфус в стаята в щаба. Не бе избягала за това, не бе длъжна да е при него. Беше споделяла с него последните четиринайсет години. Сега беше време да се срещне лично с другия човек в живота си.
Той беше казал, че ще оцелее. И действително го направи.
Тя му обеща да изтърпи всички лишения и да опази живота си. И действително го направи.
Сега, когато бяха тук… нищо не можеше да попречи на Белатрикс да направи всичко за него, нищо не можеше да й попречи да се отдаде изцяло на фанатизма на това дяволско влечение към него.
Вече нямаше прегради – нито за действията, нито за лудостта й. В един миг Бела окончателно се бе озлобила към света – този, който я раздели с любимия, този, който я изпрати в онзи ужасен затвор, обграждайки я със страх, болка и разочарование. Сега в сърцето й нямаше нищо – единствено остатъците от фанатичното усещане за близост.
И, точно заради това озлобление, сега тя щеше да направи всичко за Волдемор – щеше да отдаде душата си, щеше да отдаде сърцето си, а, ако това се наложеше, щеше да убие съпруга си… без дори да се поколебае.
Но в онзи миг Волдемор нямаше да иска нищо такова – той просто желаеше да се увери в предположенията си за нея. Желаеше да се увери в това, че от душата й не бе останало нищо. И именно тогава щеше да й се довери…

1 януари 1998
-Виждаме се за последен път, Бела. –Промълви Мефисто бавно, готов да й каже последното предизвикателство на мига.
-Тогава – сбогом. –Отвърна равно срещу му.- Благодаря за всичко, но ти разби целия ми живот.
-Не аз, а истината.
-Това няма никакво значение. Не съм способна да тъжа нито за теб, нито за нея.
-Така да бъде. –Отвърна й, загледан в жестоките мътно-зелени очи.- Както ти каза – „Тогава – сбогом.”

Премина предизвикателства, от мен скроени,
Дванайсет нишки с паяжини споени
От мен - идеали и мечти опорочени
От господа - грехове и пороци обожествени.

Сега отваряш врата последна
Към съдба скръбна до висина прекомерна:

Едно сърце да чувства,
Една душа да търси,
Един ум да се бунтува,
А чувство - ръце да кърши…

Копнея в сърцето твое да пребъда,
Предишните жители оттам да изпъдя,
Да ги на смърт осъдя…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Дъхът й се учести, сетивата се напрегнаха.
Нима искаше това от нея? Нима имаше право да го иска?
Сърцето започна да бие предсмъртно, задушавайки се и хриптейки в гърдите й.
Да, това беше краят. Нямаше с какво повече да я нарани. Това бе последното…
Последната жертва по пътя към краха…
Последната жертва на една идея…
Последната жертва на една любов…

1 май 1998
В следващите месеци Белатрикс си наложи да не мисли за всичко това. Щеше да го изпълни, когато бе готова. Но не още.
Тя буквално пъдеше гласа от главата си, докато думите не изсякоха в съзнанието й болезнени белези на една съдба, от която нямаше как да избяга.
От друга страна – тя имаше много повече работа. Малките спречквания и битки бавно и сигурно бяха достигнали своята кулминация едва сега.
Битката щеше да се състои. Щеше да бъде последна. Битката за „Хогуартс”, битката за идеята, битката за вярата…
Битката за него, за Волдемор.
Всичко бе организирано, всичко бе подготвено. Позициите бяха определени, смъртта – предсказана.
В онези дни всичко започваше и свършваше с идеята за тази последна битка. Но, въпреки че често се обвиняваше за това, Бела все повече осъзнаваше колко безутешно бе всичко.
Нещо щеше да се случи – нещо голямо, силно. Нещо, което щеше да засегне именно нея, именно тези, на които държеше.
Поради тази причина в съзнанието й все повече се изясняваше идеята за Усмивката. Може би лошото й предчувствие бе продиктувано от нея? Може би Дяволът се бунтуваше срещу борбата й със заповедта му, срещу бездействието й. Може би щеше да я нарани?
Не можеше да загуби… сега.
Затова и щеше да го направи. Каквото и да й струваше животът…
И една лъжа…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Лицето й беше бледно и някак несигурно, прекара няколко секунди в подготовка за думите, които изрече впоследствие. Думи, които тотално втрещиха Рудолфус и го накараха да стане, макар и все още немощен, от леглото и да се приближи до нея.
-Искам… искам да поговорим за нещо, Руди… Да поговорим за нас.
Лестранж се загледа право в очите й и застина така. В следващия миг от напуканите му устни се отрони само:
-Какво за нас?
-Искам да си спомним някои неща… от миналото.
-Нима? –Промълви Рудолфус и довърши подигравателно.- Това да не е поредната мисия на Господаря?
-Не. Няма нищо общо с него.
В този миг разговорът рязко привлече вниманието на Рудолфус. Той потрепна от притеснение и несигурност и за миг отмести поглед от нейния. Точно в този момент Бела заговори бавно и отчетливо:
-Преди години, когато още бяхме съвсем малки… Помниш ли като се напих с огненото уиски? Тогава ти… целуна ме и, мислейки ме за пияна, никога повече не ми каза нищо за това. Защо?
Рудолфус в първия миг се стресна и дори не си спомни за какво ставаше въпрос. В мига, в който се успокои, се замисли по-обстойно и промълви ниско:
-Бяхме просто деца, не го смятах за нещо важно. А и не бях готов да приема промяната в отношенията ни, която то налагаше.
-А замисли ли се въобще, че може би аз исках тази промяна? Че може би имах нужда от нея и се надявах ти да я осъществиш, просто защото бях прекалено свита и несигурна, точно заради твоето отношение?
-Не. –Отвърна Рудолфус сериозно.- Тогава бях просто егоист. Нито веднъж не си помислих за това.
Бела замлъкна за миг, а после, ококорвайки очи с искреност, която Рудолфус не бе виждал от години в нея, попита тихо:
-А когато те целунах? Защо тогава го прие рязко, неочаквано, сякаш напук на това че толкова години сам се бе отказвал от тази крачка?
-В онзи миг осъзнах, че си достатъчно зряла и няма причина да се чувствам виновен за отношението си към теб.
-Значи всичко е било само заради теб? –Попита Бела несигурно.- Значи всичко онова… дори за миг не си си помислил за моята роля?
Рудолфус застина за миг, а после, възприемайки идеята да говори искрено до края, поклати леко глава.
Бела, която явно понесе удара тежко, сведе за миг поглед, а устните й се сбърчиха от болка. В първия момент на Рудолфус дори му бе трудно да възприеме тази промяна в отношението й, тази рязка промяна в настроението. И, въпреки това, Лестранж си наложи да не разсъждава над всичко това, а просто да отговаря искрено и безпристрастно на всички въпроси, които тя му зададеше. След толкова години на отчуждение щеше да бъде глупаво едва сега да прояви разбиране спрямо емоционалните й кризи.
-Ами когато бяхме заедно? Нима и тогава мислеше само за себе си?
-За своите чувства към теб. –Поправи я рязко, а после допълни бавно.- Въпреки че и това може да се счете като някаква форма егоизъм.
-А защо се омъжи за Скарлет? –Потрепна гласът й.- Ако толкова си ценял чувствата си… защо го направи?
-Защото тогава ценях нещо повече.
-И какво беше то?
-Гордостта си.
Бела потръпна, настръхна. Зелените й очи се взряха в неговите – без злоба, без насмешливост, само и единствено с болка.
Да, Руди, може би си прав… Може би между нас никога не е имало любов, може би сме били прекалено егоцентрични за това.
Но не искам да свършва така…
-Добре. –Прекърши се гласът й, а тялото се изправи леко под новата вълна сила, която я обля непосредствено след това.- Какво изпитваше към Скарлет?
Рудолфус застина за миг и премери думите през съзнанието си. Осъзнавайки какво трябваше да отвърне като роб на истината, Лестранж промълви ниско и равно:
-Скарлет беше момичето, което ми помогна да те преживея. Благодарение на нея осъзнах, че мога да изпитвам чувства и към друг човек. По-късно благодарение на нея осъзнах, че съм станал безчувствен.
-Значи тя те докара дотук, не аз? –Попита Бела тихо.
-Нито една от вас двете не е виновна за това, което съм в момента. –Отвърна й рязко и очите му заблестяха.- Щяхте да сте виновни, ако ви бях обичал. А Господ ми е свидетел че никога не съм!
Нима… наистина не е имало нищо между нас?
Може би любовта, която споделяхме преди, е била грешна, детска, глупава. Може би сме я отрекли в мига, в който сме пораснали. Но значи ли това, че никога не си ме обичал, Руди? Значи ли, че…
-Защо се омъжи за мен, Рудолфус?
Лестранж откъсна за миг поглед от нея и очите му се зареяха някъде по килима.
Не е ли утайка на една любов, Руди? Не са ли остатъци от едно чувство? Не е ли спомен за един… живот?
В мига, в който вдигна поглед към нея, от устните му се откъсна нисък и рязък шепот:
-Исках дете, Бела, не исках теб. Беше ми безразлично коя ще бъде майката на детето ми, просто ти беше наблизо и сама ми се предлагаше. Но през цялото време аз исках само едно малко същество, което да няма нищо общо с всичко това. Именно затова те допуснах отново до себе си.
-Значи иначе нямаше да го направиш? –Промълви Бела бавно.- Не ме искаше до себе си?
-Не, не те исках. –Отсече рязко и вдигна поглед към нея, доказвайки думите си.- Исках да си далеч от мен. Отървах се от Скарлет, благодарение на смъртта.
-А как смяташ да се отървеш от мен?
-Ти сама ще си тръгнеш.
-Кога? –Попита го бавно и стисна пръчката в джоба си.
-Сега.
Добре, нека бъде така. Нека бъда натрапницата в живота ти, нека да бъда грешницата, която те съпроводи дотук.
Нека. Но в този свят няма място за двама ни, Рудолфус… Май винаги е било така.
Белатрикс разтвори леко очи и рязко извади магическата пръчка от джоба си. Забоде я в гърдите му и застина така, очаквайки неговата реакция.
Погледът му дори не потрепна с уплаха, ръката не се стрелна към нейната, тялото не се отдръпна, а сърцето не заби с гороломна скорост. Той просто продължи да я наблюдава така, сякаш нищо не се бе случило.
-Ти не знаеш нищо за мен, Рудолфус! –Изсъска болезнено срещу него.- Не знаеш нищо! Аз трябваше да избера между теб и мен! Сега вече знам какво да направя!
Рудолфус наклони леко главата си настрани и отвърна тихо:
-Знам само едно нещо за теб, Бела, но го знам със сигурност. Ти продаде душата си за една чужда идея, затова и сега не ти пука какво ще стане с теб или какво ще стане с мен. Ти си мъртва отдавна.
Очите й просветнаха в полумрака, а ръката стисна по-силно пръчката. Под потта по кожата й, оръжието се хлъзгаше и потрепваше несигурно в плен на гнева й.
-Попитай ме за какво продадох душата си… Аз ще те попитам за какво продаде сърцето си! –Прошепна тихо и ясно насреща му.- Да, аз години наред се борех за чуждите идеали. Но в това време ти предаде всеки един, когото чувстваше близък. Включително и Скарлет.
-Не говори. –Отсече Рудолфус рязко.- Не говори за нея, защото знам тайната ти, знам че именно ти посегна на живота й!
-И какво щеше да се случи, ако не го бях направила? –Разгневи се Белатрикс.- Какво щеше да й предложиш? Ако я ценеше истински, защо тогава дойде на срещата? Защо се отдаде на ласките ми и защо ми позволи да я изместя?
-Това бе просто симбиоза. Аз трябваше да получа нещо от теб, в замяна на което щях да последвам твоите желания. Скарлет вече беше прекалено немощна за тази игра.
-Е… Тогава е време да се събудиш, Руди! –Изсъска срещу него, разгневена до краен предел от отношението му към всичко това.- Дойде времето на Страшния съд и нито ти, нито аз получихме това, което искахме!
-Значи не е имало смисъл от всичко това. –Отвърна й тихо.- Тогава, давай, убий ме!
Белатрикс потрепна за миг от уплахата, която предизвикаха тези думи в нея. Странно бе колко ужасно звучаха от неговата уста, колко ужасяващо жестоки, колко противни, колко… безпътни.
-Може и да съм те прелъстила напразно… -Прошепна Бела тихо и прибра бавно пръчката в джоба си.- Но във всеки един миг аз се надявах, че още има нещо в теб, което умее да чувства и да те подчинява на себе си. Надявах се да ме отблъснеш и да ми докажеш, че още умееш да обичаш… Тогава щях да остана вярна на чувствата си към теб и никога нямаше да се обърна към Волдемор, никога нямаше да изгубя себе си в борбата за него. Защото, докато ти се опитваше да убиеш и последната следа от чувство в себе си, аз се борех със зъби и нокти за своите! Затова!
Рудолфус вдигна поглед към нея и застина така. В следващия миг от устните му се откъсна само:
-Не съм ти обещавал нищо. И никога не съм те обичал.
Болка… Не болка, разочарование… Не разочарование, празнота…
Една дълга, продължителна самота… Четиридесет и една години на лъжи, болка и празнота…
Едва сега го разбирам. Никога не съм те обичала, никога не съм имала нужда от теб. Ти просто мина през живота ми някога, преди четиридесет години… И тогава аз тръгнах след теб. Следвах те години наред, преоткривах те, опознах те, разочаровах те, убивах те… А сега… Сега сякаш това никога не е било. То е просто една голяма пиеса, която поддържахме, защото не притежавахме нищо друго.
Докосвахме се, защото всички около нас бяха чужди.
Усещахме се, защото бяхме умъртвили целия си свят.
Обичахме се, защото не можехме да обичаме!
Бела се усмихна горчиво и се отдръпна от него. Ръката погали нежно бузата му, а в следващия миг тя се обърна и тръгна да излиза. Единствено равният му глас го спря:
-Няма ли да ме убиеш? Нали това е въпросът – аз или ти? Убий ме тогава!
-Ако те обичах, Руди… щеше да си вече мъртъв. –Промълви Бела ниско и довърши тъжно.- Но не те. Никога не съм те обичала.
В следващия миг Бела напусна завинаги живота му. Той никога повече нямаше да я види такава – чувствена, умислена, жива… Никога повече нямаше да се докосне до нея и никога повече нямаше да я почувства.
Беше я загубил завинаги.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Бела неусетно ускори хода си и, подвластна на сълзите в очите и болката в душата си, се затича с всички сили по студените коридори на щаба. Искаше просто да разбере, искаше просто да види…
Искаше да знае всичко… Без повече лъжи, без фалш, без преструвки…
Искаше да знае истината.
Влетя в стаята и чак тогава осъзна колко глупаво бе от нейна страна всичко това. Сведе рязко поглед и се помоли да не бъде разтълкувана грешно емоционалността й.
-Какво правиш тук? –Скастри я рязко леденият му глас.
Бела преглътна глухо и, стискайки очи, за да потуши сълзите си, прошепна тихо и неуверено:
-Исках да ви помоля за нещо, Господарю.
-За какво? –Издразни се Волдемор.- Не съм свикнал да правя услуги, Бела, знаеш това.
-Искам просто… Ако е възможно… -Тя си пое дълбоко дъх и довърши малко по-уверено.- Ако не съм ви обидила прекалено с дързостта си, бихте ли ми отговорили на един въпрос, Господарю?
Бела осъзна колко глупави бяха думите й, едва след като ги чу със собствените уши. Какво очакваше от него? Да застане и да започне да й се изповядва? Да й каже всичко, което поискаше? Да преклони глава пред нея и да й направи… услуга?
Сълзите продължаваха да се спускат по бузите й. Да, беше слаба, беше лабилна пред всички неща, които осъзнаваше за живота си. И, да, може би бе глупаво да моли Волдемор за нещо подобно, може би бе детинско. Но… след като целият й живот зависеше от това… Не беше ли оправдана тази детска наивност?
Риддъл остана няколко секунди, загледан с досада в очите й. В следващия миг устните му се разтвориха и думите пролазиха като нисък съсък някъде през пространството помежду им:
-Не смяташ ли, че имаш по-важна работа от това? Утре е битката, а ти ме занимаваш с глупости!
Бела затвори очи и, покорена от слабостта си, изстена тихо:
-Извинете дързостта ми, Господарю. Няма да се повтори повече.
Понечи да си тръгне, но Волдемор я спря с ръка и се разположи в креслото си, вдигайки снизходителен поглед към нея. В последно време беше прекалено груб с нея. Може би бе прав да я оформя по този начин, мъчейки я, но вече двадесет и пет години отказваше да отвърне на погледа и на въпросите й. Сега, когато бяха в навечерието на нещо велико, можеше да направи този компромис и да постави край на лъжите.
-Е, казвай. –Напомни й с досада и сключи ръце.- Какво искаш да знаеш?
Бела не посмя да попита веднага. Тя премисли добре думите си, прокле ги в тяхната дързост и искреност. Едва тогава устните й се разтвориха и дадоха път на най-дълбоките й съмнения:
-Аз… Хокрукс ли съм, господарю?
Думите й попиха някъде в килима, а очите й се присвиха и затвориха мигновено, давайки живот на една сълза в крайчетата си. Едва след няколко секунди на недоумение, очакване, страх и ужас краткият му отговор разтрогна тъмнината пред очите й:
-Да.
Бела отвори рязко очи и, без да може да се контролира, вряза оцъкления си поглед в него. Ръката се вдигна и прикри плътно устата й, а плътта заглуши един стон на ранено същество, което именно сега осъзнаваше присъдата си.
Волдемор наблюдаваше с каменно изражение как емоциите разиграваха вяло мускулчетата на лицето й. Болката се бе разляла по тялото й и го обвиваше жестоко и безвъзвратно. Едва след като проследи крайностите, до които достигаха емоциите й, Риддъл разтрогна агонизиращата във въздуха тишина с думите:
-Но ти си много повече от това. –Замлъкна за миг, все още взирайки се в ужаса й.- Ти сигурно го знаеш отдавна, но просто отказваш да го разбереш. Ти си човекът, когото си пожелах от Усмивката. Просто трябваше да почакам, преди да те прибера там, където е мястото ти. При мен.
Бела бавно започна да овладява срива си. Всичко това беше нормално, разумно, логично. Бе си помислила това още в мига, в който бе разбрала, че църквата в Хогсмийт е била опожарявана и преди. Всичко това знаеше отпреди… Просто сега за първи път го приемаше за истина.
Но, ако ми е писано да съм просто твоята пионка… Какъв човек си искал?
-Такъв, който няма да ме предаде. –Отвърна равно на мислите й.- Исках константа, на която мога да разчитам.
Значи не вярваш на хората.
-Прекаляваш с търпението ми, Бела. –Разгневи се мигновено Волдемор.- Престани!
Бела си пое дълбоко дъх и свали ръката, която прикриваше устните й. Очите й, все още малко изцъклени от преживените сривове, потрепнаха за миг, а после от устните й се отрони тихо и неуверено:
-Затова е змията, нали?
-Да. –Кимна Волдемор.- Това е част от моята душа. По стечение на обстоятелствата се оказа прекалено несъвместима с мен и затова имаше опасност да ме отхвърлиш от съществото си. Затова се наложи да е видима. –После замлъкна за миг и, решавайки да доведе разговора до истинската му цел, довърши.- Ти си най-силният хоркрукс, затова си Повелителка на другите. Докато ти си жива, разрушаването на останалите не е способно да отслаби силите ми. Затова си толкова важна за мен.
Белатрикс потръпна бавно и си спомни колко плътно бе застинало животинчето върху гърдите й, колко болезнено бе отровило сърцето й с чувства, които не бяха истински.
Не, аз не го обичам… Никога не съм го обичала.
-Сега си върви. –Промълви Риддъл, отказвайки да отвърне на мислите й.- Утре е важен ден, а не искаш да ставаш причина за краха му, нали?
Белатрикс бавно напусна помещението. В съзнанието й се загнезди мисълта за безсмислието на живота и на света й. Загнезди се желанието да умре, да се откъсне от всичко това, да го забрави. Искаше просто да сложи край на живота си. Едва тогава осъзна истината.
В живота си съм обичала истински единствено… себе си.

На следващия ден тя щеше да постави край на съществуването си. В битка с Моли Уизли щеше съзнателно да й позволи да я убие. Защото не можеше да предаде Волдемор и не можеше да се отрече от Усмивката.
Осъзнала, че бе само едно оръжие, с което Риддъл си бе играл и което бе обрекъл завинаги на болка и страдание, Бела бе загубила желанието си за живот. Тя не можеше да посегне на себе си, тъй като това щеше да го направи слаб и беше предателство спрямо него. Но не можеше да не го направи, тъй като щеше да остане завинаги пленница между ада и небето.
Затова се остави да бъде убита. Отдаде дължимото едновременно на двете сили, които си бяха играли със света й, на двете сили, които я бяха отчуждили, объркали, опорочили, убили завинаги много преди този ден.
И в мига, преди да охладнеят жилите й, Бела си спомни за най-красивите лъжи в света си…
Лъжи, за които бе готова да изстрада хиляди пъти живота си…
Лъжи, за които бе готова да умре хиляди пъти в съдбата си…
Само и само, за да изживее отново -
Детството, приятелството и любовта си…

ЕПИЛОГ


·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•
На всички, които повярваха.
На всички, които не успяха.
На всички, които страдаха,
На тези, които мълчаха.

На хората, които не разбраха,
На хората, които съзнаха,
На хората, които почувстваха,
На тези, които не пожелаха.
·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

There Was A Time…

Счупени стъкла, цигари
След разрухата на Волдемор много неща се бяха променили. Заедно със себе си той бе повлякъл не един или двама други.
Драсканици на стената
Някои от тях сами бяха потърсили гибелта си, други безропотно станаха нейни жертви. Те останаха само в хрониките.
Това беше сделка за лятото
Наивните бяха вярвали, че така ще възвърнат хармонията, че така ще успокоят душите си. Мнозина бяха били оптимисти.
И аз си мислих, че съм я подписал
Бяха се отдавали на надеждата, на желанията. Не бяха съумели да отделят мечтата от реалността.
Аз бях този, който ти даде всичко,
Бяха отдали всичките си мечти, всичките си чувства и целия си свят на една идея.
Този, който те хвана когато падаше
Бяха се предавали, бяха се подкрепяли.
Ти беше човекът, който ще направи всичко
Бяха си вярвали…
Човекът, който няма да си спомни
И се бяха уповавали…

Къде беше тя, докато спеше
Белатрикс бе погребана в семейното гробище на фамилията Лестранж,
В леглото на друга жена
Близо до гроба на съперницата си в живота– Скарлет.
Или на лекарите, или на адвокатите,
Сред всички онези покойни роднини на човека, когото някога бе обичала
Или на непознатия, който бе срещнала
И на също толкова непознати.

Ако няма нищо, което мога да спечеля от това
Рудолфус остана сам на света – сред останките на любовта и живота си.
Или каквото и да е,
Потърси утехата и я откри…
То поне ще знам нещата, на които ме научи,
В нещата, които бе разбрал за тези години
Когато си мислех, че съм видял всичко
И грешките, които нямаше да повтори.

Беше дълго време за теб
Триша отгледа сина си сама, отгледа го до самото му пълнолетие, а после той я напусна.
Беше дълго време за мен
Регулус остана прикован в Мъртвото езеро за вечността
Беше дълго време за всекиго,
Тримата не се събраха никога повече.
Но явно е трябвало да бъде така.
Но и не обвиниха съдбата за това.

Социална класа и регистър,
Нарциса живя до самата си смърт сред обноски и етикет
Кокаин в залата,
Намерила спокойствието в пасивността
Дошъл чак от Калифорния,
Никога повече не сравни живота си с този на Скарлет
По пътя към твоя следващ крясък,
И никога повече не демонстрира болката си.

Към липсата на уговорки
Луциус се отдаде на абсолютизма на мислите и чувствата си,
В това да симулираш вик
Фалшифицирайки ги неусетно,
Лошото усещане да опознаваш злините,
Опознал всички нюанси на болката и на загубата, благодарение на Реджина
По твоите начини да заобикаляш закона,
И на мръсната игра…

Поддържащи те красива и седяща
Тя бе все тъй светла и истинска в бълнуванията му,
На пиедестала на мъжете
Все тъй завладяна от порока като приживе,
И сега ти спиш като ангел,
Докато вечния й сън нарушаваше само
Близо до всеки мъж, който те използва
Грешната му представа за нея…

Ако мога да спечеля нещо от това
Или каквото и да е,
Ще бъде дяволът, който мрази загубеняка, и
Вярата ти, че си имала всичко
Бяха разкрили всеки нюанс на порока,
Всеки нюанс на болката, на греха и на живота.

Беше грешно време за теб
Беше грешно време за мен
Беше грешно време за всекиго,
Но явно е трябвало да го видя с очите си
Бяха станали свидетели на цял един живот…

Ако можех да се върна във времето към мястото
В душата си, там, съвсем сама...
Самотни сълзи
Ти зовеш,
Но не искам да го знам сега
Защото, дори и да те познавах, това нямаше да промени нищо
Но имаше едно време...
И си бяха платили за това…

Да, имаше едно време,
Не исках да го знам,
Не исках да го знам и
Не искам да го знам сега...
Нямаше да си спомнят вече…

Аз бях готов да направя всичко за теб,
Имаше едно време,
Тогава бях готов да направя всичко за теб,
Да направя всичко за теб,
Имаше едно време...
Само един последен път:
А бяхме някога…

The Dreams are Meant to Be

„За парченце свят, за капка кръв,
За дъх живот и за малко плът…”
Обърна на последната страница и, топвайки перото в мастилницата, написа точно под финалните думи:
„Ако не е истина, то би трябвало да бъде…”
Почувства устните му по шията си и, прокарвайки ръце зад врата, го придърпа и целуна. Страниците се разпиляха от скута й по искрящо-зелената трева, а сгъваемият стол едва не се стовари под разбалансираното й същество.
Засмя се звънко срещу него и отпусна врата му, събирайки разпилените листове в краката си и подреждайки ги в идеална купчинка в скута си.
-Е? –Попита мъжът, разполагайки се на стола до нея.- Завърши ли го?
-Да. –Усмихна се жената и прокара нежно пръсти по ръкописа.- Вече е окончателно завършен.
Мъжът се усмихна топло, провокиран от гордостта, която предизвикваше трудът й в него. Беше го започнала преди повече от година и, въпреки всичките ангажименти и проблеми, бе съумяла да го довърши. Понякога се плашеше от това, което четеше, но все си напомняше, че това бяха нейните възприятия за света – винаги бяха били такива. Нейните ръкописи си приличаха само по едно – всички до едно бяха трагични, с изключение тези, които пишеше за децата. Тогава възгледите й омекваха и сюжетът се стелеше далеч от тъмните нюанси, които бяха така характерни за сериозните й творби.
И, въпреки това, бе страшно. Героите, които бе заимствала от реалността, можеха единствено и само да се плашат от перото и мастилницата й. С всеки ред всичко ставаше все по-ужасно и по-потискащо, а в най-добрите моменти изглеждаше толкова истинско, че чак сам се плашеше.
Бе възприел що-годе нормално собствената си смърт. Да, на няколко пъти го бяха спохождали кошмари, напомнящи тази ужасна гибел, която му бе орисала, но в крайна сметка я бе приел. Наблягайки на това, че действителността все още бе по-силна от фикцията, се бе примирил. Но дали другите щяха да го направят?
-Кажи сега… -Започна с нервна усмивка срещу нея.- Каква е математиката?
-На кое?
-Последните глави. –Поясни мъжът и довърши несигурно.- Знаеш, последният месец беше доста натоварен и нито съм чел, нито си ми разказвала.
Жената се усмихна леко, а после отвърна почти невинно:
-От осемте останаха трима живи.
-Само трима? –Стресна се мъжът и я погледна привидно-строго.- Кои?
-Луциус, Нарциса и Рудолфус.
-Голямо си дяволче значи! –Ядоса се мъжът и изцъка с език.- Ами децата?
-Трички – Маркъс, Драко и Бернард.
-Бернард? –Сви вежди мъжът и допълни неуверено.- Кой беше Бернард?
-Синът на Регулус и Триша.
-Къде го срещна?
-Преди години, когато ме повикаха в „Хогуартс”, за да оправям магариите на онова зверче. –Отвърна му тихо и се усмихна.- Едно момче, което ми привлече вниманието. Бе в горния курс и имаше досущ като тези паметни очи на Сириус и Регулус. Помниш ли?
-Да. –Усмихна се мъжът на детския спомен, който бе извикала в съзнанието му.- Буреносно-сини.
В следващия момент той рязко смени темата. Шоколадовите очи се присвиха развеселено срещу нейните, а от устните му се откъсна само:
-Трябва да се радвам, че въобще остана някой жив, нали?
Жената се усмихна меко срещу му и кимна с глава.
Едва в онзи миг двамата забелязаха високата светлокоса фигура, която се приближаваше към тях. Усмихнаха се широко и я изчакаха да се приближи, за да я заговорят:
-Здрасти, Си. –Приветства я домакинът и стисна топло перлената й ръка.- Кога се върнахте?
-Ох, ами преди няколко часа. –Въздъхна жената и се отпусна изморено на последния останал стол.- Дейв го извикаха в Министерството. Отново.
-Ами Ерин? –Обади се другата жена и наклони леко главата си на една страна.
-Като дойдохме се замота някъде с Маркъс. –Въздъхна Скарлет и довърши с усмивка.- Това дете не може да съществува без всеобщото внимание, а мисля че след ваканцията се насити на нашето с баща й.
В следващия момент Скарлет видя ръкописа и светлосините й очи светнаха от вълнение. Рязко го дръпна от скута на домакинката и веднага обърна на последната страница. Едва тогава вдигна втрещен поглед към другата жена и я попита изумено:
-Нима си го завършила?
-Да, имах доста свободно време в последните дни. –Засмя се домакинката и сплете ръка с тази на съпруга си.- Просто реших да го довърша най-накрая.
Скарлет застина за миг, а после я попита рязко:
-Казвай сега – какво се случи?
-Ъ-ъ-ъ… С кое по-точно?
-С мен, с Дейв, Рудолфус, теб, всички!
-Ами аз… -Стресна се домакинята и промълви несигурно.- Те станаха много неща. Смисъл, предполагам че ще трябва да го прочетеш.
-Че ще го прочета – ще го прочета. –Усмихна се Скарлет дяволито.- Но искам да знам отсега.
Другата жена си пое дълбоко дъх и отвърна бавно:
-Ами… Като за начало – ти се спомина.
-Ха така! –Ядоса се на шега Скарлет.- Как успя да го направиш?
-Ами аз… -Запъна се и потърси подкрепа в съпруга си.- Реших че така ще е най-добре за героинята ти. По-добре се получи, че я отървах – беше прекалено проницателна и чиста, за да съществува в това гнездо на змии.
Скарлет, която остана видимо доволна от отговора, се усмихна малко самодоволно и попита:
-Ами Дейв?
-Луциус го уби.
-Ха, съпругът ми ще бъде очарован. Като нищо да вземе да стъжни живота на Малфой – нали в момента се подвизава в неговия отдел. Знаеш го Дейв, понякога е прекалено-емоционален. –Ухили се Скарлет и прекара пръсти по повърхността на ръкописа, а лицето й рязко се изпълни с онази тъжна сериозност, която толкова рядко се изписваше върху него.- Знаеш ли… Понякога имам чувството, че всичко това наистина се е случило. Даже, докато четох отделни глави за героинята си, съвсем я бях възприела като част от себе си. –После се усмихна и довърши меко.- Преди месец, когато се роди Сиан, за малко да отговоря на лечителката, че съм американка. Представяш ли си?
Другата жена се усмихна тъжно и вдигна треперещия си поглед към гостенката си:
-Да, и аз понякога се бъркам. –Замлъкна, а после довърши по-тихо, но уверено.- Хубавото е, че нищо от всичко това не е истина. Смисъл, поне за нас. Много от малките неща бяха красиви, да. Но в същото време предпочитам реалността – май винаги ще си остане така. Иначе нямаше да имам всичко, което притежавам.
Обърна се към съпруга си и целуна нежно меките му устни под усмивката на Скарлет.
В същия миг се разнесоха звънливи момичешки викове и от къщата се зададоха две добре-познати фигури.
Маркъс бе висок и здрав на вид двадесет и четиригодишен младеж, чиито игриви черни очи тъй често засрамваха момичетата наоколо. Небрежният начин, по който се обличаше, само още повече засилваше излъчването му на нахакан и вечно-засмян син на баща си. С годините постепенно бе потиснал несериозните нотки в характера си и сега бе типичен пример за съвестен, но и приветлив служител в Министерството на Магията.
Беше прехвърлил през рамото си нисичко къдрокосо момиче със звънък смях и светлосини очи. Бе вече навършила седемнайсетте си години и, въпреки това, изглеждаше по същия начин, както на тринайсет. Бе успяла да запази онова детско очарование, което с години бе предизвиквало усмивките на родителите й.
Това беше Ерин Монтагю – първородният плод на любовта между Скарлет и Дейвис. Сега, когато бе в разцвета на юношеството си, тя искаше да осъществи толкова много свои мечти. Искаше да обиколи света, искаше да преподава в „Хогуартс”, искаше да стане зоомаг и да отглежда кентавър у дома (нещо, от което, разбира се, родителите й неведнъж се бяха ужасявали). Ерин беше просто момиче с големи мечти и много време пред себе си. И най-ценното, което притежаваше, бе съзнанието, че бе обичана от точно толкова хора, колкото тя самата обичаше. За нея нямаше нищо по-ценно от това.
-Маркъс Монтагю Младши! –Донесе топлият вятър гласа на майка му.- Свали веднага братовчедка си на земята! Веднага!
-Виждаш ли? –Ухили се Марк на Ерин, сваляйки я внимателно, докато краката й не опряха зеленината.- Жените ме ревнуват от теб!
Жената се изправи и го удари леко по тила:
-Мери си приказките, господинчо! –Ядоса се привидно и се усмихна, когато синът й хвана ръцете й и, тъй като бе по-висок и по-силен от нея, й попречи да го удари отново.
-Битката е неравна, мамо! –Ухили се Маркъс самодоволно и отпусна хватката си.
В следващия момент всички засмяха, а победената Реджина просто въздъхна и се присъедини към тях.

Същия ден около пет часа наобед от гостите не бе останала и следа. Скарлет и Ерин се бяха прибрали, тъй като искаха да разопаковат багажа си, а и госпожа Монтагю не обичаше да оставя невръстния си син за повече от един час в компанията на бавачките. Маркъс Младши бе заминал с приятелката си за една вила на Скафел в Лейкланд, която бе пожизнено завещание на Реджина от родителите й. Прислугата се бе спотаила някъде и всичко сякаш бе замръзнало в късната мараня.
Реджина и Маркъс Старши, които бяха останали дълго време на масата в градината, бяха провели няколко разговора, а впоследствие се бяха отпуснали в чуждата близост.
В онези дни Реджина бе почти на четиридесет, въпреки че бе запазила младостта в самите си жили. Тъмнокафявата коса бе отрязана късно, катранените очи все още светеха като мъниста в нощта, завладени от дяволитите нотки на характера й. По лицето й нямаше бръчки все още, въпреки че бе твърде вероятно скоро такива да се появяха. Милионите усмивки, които свързваха живота й с онова щастие, с което съдбата бе обвързала, щяха скоро завинаги да се отпечатат на лицето й. Белези на един прекрасен живот, пълен с радости и любов; белези, които всеки път, щом се погледнеше в огледалото, щяха да й напомнят за това, че обичаше и бе обичана. Другото нямаше значение.
Маркъс бе на четиридесет и една и, макар годините да се бяха отразили по-силно именно върху него, устните му бяха все тъй меки, очите – все така кадифено-шоколадови, сърцето му – все така наивно. Алфата и омегата на света му бяха Реджина и сина, с който го бе родила. Простичките и малки радости на света му бяха любовта и топлината, с които тези две същества го даряваха всеки ден.
Нямаше велики цели, не копнееше за несметни богатства, за власт или за сила. Той притежаваше единственото, което копнееше и бе копнял през целия си живот – тази неоценена от повечето хора скромна ценност – семейството. И Маркъс знаеше, че неговото семейство бе истинско, защото и любовта им бе истинска.
-Искам да ти покажа нещо. –Прошепна Реджина с усмивка и се изправи, дърпайки го за ръката след себе си.- Ела.
Маркъс се усмихна и я последва към къщата, а после нагоре към втория етаж. Минаха през кабинета, който Реджина използваше за писане, когато съпругът й не преглеждаше някаква документация вътре. Маркъс с усмивка забеляза творческия хаос, който цареше на бюрото. Статии за смъртожадните, за семейство Лестранж, „История на Хогуартс”, исторически хроники на магьосниците, стари снимки на някой Малфой или Блек, една червена книга, наименувана „666”, за която Монтагю знаеше, че бе важна част от книгата на Реджина; няколко различни пръстени – изумрудени, рубинени, ониксови и други; малко ковчеже с красива резба, стари фотографии на неизвестни хора, че даже тъмнокафяви бални ръкавици и един блестящ на мекото слънце сватбен воал… Върху бюрото имаше и много други неща – все важни символи, които присъстваха по един или друг начин в тъжните фантазии на Реджина, които неведнъж бяха трогвали и самия него. Това бяха всички измерения на един свят, който съпругата му беше създала с помощта на едно перо и една мастилница. Неща, на които тя държеше силно, затова и той ги ценеше като реликви на многонюансовата й чувствителност.
Изведе го на голямата веранда, която опасваше главната страна на къщата. Притисна се към него и, сочейки сградата отпред, застина така.
Това бе имението на семейство Малфой – намираше се на около четиридесет метра от малката къщичка на Маркъс и Реджина. Въпреки близостта, двете фамилии не поддържаха никакви отношения. Някога Монтагю се бяха опитали да се сприятелят с тях, но другите се оказаха прекалено студени и отчуждени от околния свят.
Реджина добре знаеше, че бе невъзможно да има истински „съседски” отношения между тях. Още докато бяха били заедно в Слидерин нямаха почти никакви допирни точки помежду си. Докато Блек, Лестранж и Малфой бяха елита на дома, двамата Монтагю, Флинт и Скарлет бяха предпочели кроткото съществуване в сянката на силните, красивите и бляскавите синове и дъщери на магьосническия елит. Може би точно това ги бе спасило от проблемите, в които първите се забъркаха впоследствие.
В следващия миг на вратата се показаха тримата Малфой. Драко беше вече деветнадесетгодишен, а родителите му бяха прехвърлили четиридесетте. Студените лица и бездушните очи, подкрепени от резки жестове и строги маниери ги обединяваха и ги обезличаваха.
Реджина, която Маркъс бе прегърнал с гръб към себе си, изви леко глава и прошепна тихо в ушите му без да отмества и за миг поглед от семейството под себе си:
-Сега отиват в Министерството. След падането на Волдемор Луциус беше осъден на три години общественополезен труд, в замяна на свободата си. Колкото до Драко – ти знаеш, работи за Министерството и е сгоден. –После Реджина се усмихна тъжно и се сгуши на гърдите на съпруга си, проследявайки с треперещ поглед как двамата Малфой последователно целунаха Нарциса и преминаха през градината до оградата, а после изчезнаха някъде по улицата.
-Кажи ми че не ти е истински тъжно за този Луциус. –Усмихна се Маркъс и захапа леко хрущяла на ухото й.- Понякога имам чувството, че трябва да ревнувам от него…
Реджина се обърна с лице към съпруга си, сложи ръце на гърдите му, целуна го и за миг се заслуша в ударите на сърцето му. После се откъсна леко от устните и, опирайки чело у неговото, прошепна меко:
-Той си има своята Реджина… Тази тук… -Промълви с усмивка, поставяйки ръката му на сърцето си.- …е само твоя.