А бяхме някога... [завършен]

Глава 111
Ти го уби с любов, аз с омраза, има ли някакво значение?

Реджина, която съвсем изгуби контрол над метлата си, се сблъска във въздуха с Рудолфус и двамата се стовариха на терена от два метра височина.
-Мерлин, какво си мислеше, че правиш? –Изстена Лестранж, повдигайки се бавно на лакътя си и търкайки челото си с ръка.
Флинт, която беше прекалено заета да се взира в Луциус, сякаш в следващата секунда той щеше да изчезне, не успя да отвърне или да реагира по какъвто и да е начин на забележката му. Изправи се, препъвайки се в глезена на слидеринеца, и се опита да се достигне до Малфой, но мадам Хууч се изпречи пред погледа й:
-Някакъв проблем ли има, Флинт? –Попита я сърдито, явно последното, което желаеше професорът, беше да забавя мача заради странното държание на гончийката, която в същия момент дори не можеше да събере съзнанието си и да й отговори.
Другите дванайсет играча докоснаха с крака земята и се загледаха въпросително в учителката и двамата слидеринеца. Съотборниците им ги наблюдаваха с интерес, а противниците – с досада.
За онзи кратък миг, през който Реджина се опитваше да премине живата преграда между нея и Луциус, около него се бяха появили някакви непознати магьосници и очевидно се беше развила разправия. Флинт се мъчеше да игнорира факта, че Хууч я спираше, усилено-интересувайки се от странното й поведение, а другите играчи я бяха обградили, пречейки й да стигне до Малфой. Нямаше очи, за да ги види, и нямаше уши, за да чуе думите им. А зрителите бавно си прокрадваха път по терена, любопитни към случващото се на него.
В мига, в който видя как единият от непознатите магьосници дръпна силно Луциус за лакътя и той поддаде, Реджина се разбунтува още по-силно и успя да изблъска от пътя си мадам Хууч и другите играчи. Затича се към съблекалните, там където беше изчезнал Малфой, цепейки тълпата около себе си. Успя да излезе там секунди, след като от групата магьосници не беше останала и следа. Огледа се рязко и импулсивно и се затича към Забранената гора, където те се скриха.
-Изглежда малката Флинт се уплаши от височината! –Изкоментира злобно коментаторът на несъстоялия се мач, а Рудолфус се огледа на всички посоки, опитвайки се да я открие. Нещо, което не му се отдаде.
-Ох, Мерлин! –Изсъска ядосано Лестранж, мервайки укорителния поглед на съдийката.- Добре, де, аз какво съм виновен, че Реджина я е ударила шайбата?
-Ти си капитан, за Бога! –Намръщи се мадам Хууч, а Рудолфус вдигна рамене и отвърна:
-Да, именно, капитан съм, а не лечител в отделение „Мозъчни увреждания” към „Свети Мънго”!
След десетина минути всичко беше поутихнало и играта беше готова да започне. Зрителите, разбрали че няма нищо интересно за гледане, се бяха върнали по трибуните, разгневените учители бяха поутолили страстите, а играчите, след като се бяха посдърпали, сега мирно стояха в кръг около игрището. Рудолфус хвърляше по един поглед в околността, молейки се Реджина да изникнеше от някъде. Ако това не се случеше, на Слидерин щеше да се наложи да се бори срещу Рейвънклоу с един новобранец и една гончийка по-малко. Идея, която не удовлетворяваше неопитния капитан.
Рудолфус така и не беше разбрал в суматохата, че Луциус беше бил на няколко метра разстояние от него, един факт, който несъмнено щеше да потуши концентрацията, която в онези кризисни секунди преди мадам Хууч да даде начало на мача, така го беше завладяла. Но това далеч не значеше, че появяването на бившия слидеринец беше останало незабелязано.
Още същата вечер цялото училище щеше да познава една неистинска и малко поукрасена версия за мнимото завръщане на Луциус. Щяха да се разправят приказки от хиляда и една нощ как той е щял да се завърне под друго име и облик в Хогуартс. По-късно и тази версия щеше да се промени и да приеме вид на нещо, което нямаше да бъде дори косвено свързано с реалността. Но тогава това нямаше значение.
Дейвис, узнал тайно, че Луциус щеше да се опита да се добере до Хогуартс, се беше появил също на игрището и, макар и скрит с хамелеонизираща магия, се беше досетил какви бяха плановете на Реджина. Затова и се бе наложило да ги унищожи още в зародиш, пращайки анонимен покровител със съобщение, предназначено за семейство Малфой.
Сега, облегнат невидим на една от трибуните, Дейвис не се и опитваше да скрие усмивката си от развитието на обстоятелствата. Въпреки че те се бунтуваха, той щеше да постигне целите си, колкото и капани да слагаха по пътя му тези глупави нехранимайковци, нямаше да могат да го спрат.

Докоснах с пръсти цепнатината и се усмихнах тъжно. Вече знаех, че нямаше да мога да те видя, вече знаех че си далеч. Нямаше как да науча истината, нямаше как да науча защо беше решил да рискуваш всичко, за да дойдеш и да ме видиш. Едва ли бих те попитала сега, когато думите замират в гърлото ми, едва ли бих могла да ти повярвам, ако ми кажеш, че беше дошъл само за мен, че беше рискувал всичко само за мен… Коя бях аз?
„Кингс Крос” раздираше вековния бук с кървави очертания. Колко ли съдби беше видяло това дърво, колко ли хора беше разделило, както тогава разделяше нас? Беше ли някога доживяло да чувства моята болка, беше ли някога видяло онова, което само аз можех да виждам?
Ръката трепереше, но волята ми оставаше непоклатима. Бяхме достигнали онзи момент от живота си, в който щеше да ни се наложи да избираме, да грешим, да плащаме за грешките си и да страдаме отново. Щях ли да се огъна, знаейки, че скоро всичко щеше да свърши? Едва ли гордостта ми щеше да го позволи. Имаше толкова много фактори, които действаха, защо подхранвахме силите им? И защо, Мерлин, бяхме толкова уязвими?

Реджина пристигна на терена секунди преди да започне началото на мача. В съзнанието й се беше загнездила ясната мисъл за отговорността, която беше поела към отбора. Въпреки Луциус, въпреки проблемите, въпреки въпросите, които кънтяха в главата й и търсеха решение, тя трябваше да се качи отново на метлата и да се бори със зъби и нокти за победата. Защо? Защото трябваше да се научи да върви срещу болката, ако искаше да оцелее. Тогава още не го знаеше или, дори и да го знаеше, не го разбираше напълно. Всичко ставаше в сферата на подсъзнанието и тя се улавяше слепешком за инстинктите си. Тези, които щяха да й помогнат да оцелее.
-Къде, Мерлин те взел, беше? –Изсъска мадам Хууч срещу Реджина, която делово и мълчаливо яхна метлата си. Беше толкова концентрирана и хладнокръвна, че никой от околните не успя да долови и най-малкия намек за отговор в чертите й. Затова секунди по-късно съдийката махна отегчено с ръка и ги подкани да се дигнат във въздуха.
-Най-накрая започна заветният полуфинал, след като госпожица Флинт благоволи да се върне на игрището! –Реджина не обърна ни най-малко внимание на хапливия коментар, дори не го чу. Беше се съсредоточила в играта и летеше стремглаво след един рейвънклоуец, който беше уловил първи куофъла.
От другата страна на терена, Рудолфус удряше с непозната мъст блъджъра, с който успешно успя да извади от играта чуждия търсач за известно време. След това си действие, обърна очи към Розие, който, както винаги на мачове, летеше като муха без глава. Въздъхна бавно и се взря в новия бияч, който се справяше завидно с бухалката. Замисли се с какво ли удоволствие би го изгонил при първия удобен случай, само и само да не му се налагаше да вижда противната му физиономия. Но явно Сейдън се беше мобилизирал да го изнервя постоянно, играейки безукорно с бухалката.
Докато тези мисли преминаваха стремглаво през съзнанието на Рудолфус, един блъджър се засили към него и, секунди преди да се разбие в корема му, го удари с взе сила към един от гончиите на Рейвънклоу. Това донякъде го освести и Лестранж се спусна отново надолу на около десетина метра от земята. Бяха минали десетина минути и Слидерин водеше с трийсет на двайсет. Разлика, която не успокояваше тежкото чувства, предизвикано от некадърността на Розие.
Спомни си как преди години, когато Луциус правеше проби за търсач, никой от Слидерин не се беше представил задоволително. Сякаш съучениците му просто нямаха уменията, за да заемат този пост. Някакъв отрицателен белег, заложен сякаш в гените им. Малфой не бе имал друг вариант, освен да приеме Розие, който, макар и с бавни реакции, поне имаше зорък поглед и някакъв шанс да открие снича. Много пъти по-късно беше наблюдавал слидеринци как летят през почивките, опитвайки се да открие в някого качества, които да го накарат да го препоръча на Луциус. Но това не се беше случило. И сега, в последния полуфинал в Хогуартс, на който някога щеше да участва, Рудолфус наблюдаваше как Розие летеше безцелно и му идваше да хвърли бухалката и да заеме поста му, убеден че с малко хъс ще компенсира едрото си телосложение и неопитността си на търсач.
Заличи тази мисъл от главата си, защото нямаше как да го направи, а и не искаше да тормози нервната си система с нереални очаквания. Насочи вниманието си към блъджърите, върху всеки от които виждаше лицата на некадърните си съотборници.
Реджина се гмурна светкавично надолу, изблъска с все сила Паркър, един от гончиите на Рейвънклоу, хвана куофъла и се обърна рязко на сто и осемдесет градуса, без да намаля скоростта й. Този финт й коства много, тъй като едва не се заби в земята, след като нечий блъджър развя косата й. Разтресе глава и се загледа в Паркър, който след секунди щеше да се сблъска с нея. Хвърли куофъла на Нот, който се спусна към головите стълбове на Рейвънклоу. В следващия миг рейвънклоуецът, не осъзнал че Реджина е спряла, се сблъска инцидентно с нея.
Падането, което последва, не беше кой знае колко болезнено или смъртоносно, тъй като Флинт се намираше на един метър от земята. И, въпреки това, резкия сблъсък с тялото на едрия гончия, предизвика задух у нея и изкара дъха й. Опомни се няколко секунди по-късно, изправяйки се бавно и опитвайки се да нормализира действието на дробовете си. Смътно чу как мадам Хууч обяви фаул и кратка почивка, а после играчите се отпуснаха на земята.
-Фаул ли? Откъде-накъде фаул? Тя първа се сблъска с мен, а и аз си мислих, че куофъла е в нея! –Крещеше Паркър в лицето на мадам Хууч, а капитанът на отбора на Рейвънкоу му пригласяше яростно.
-Как какъв фаул? Тя беше спряла, а куофъла беше в Нот! –Изкрещя Уизли, едва-сдържайки се да не се нахвърли върху противниците си.
-Нападение срещу играч, който не държи куофъла, в спряло положение от всеки, различен от бияч, е нарушение в играта! –Издекламира мадам Хууч, подразнена от оспорването на справедливостта й.
-АЗ ОТКЪДЕ МОЖЕХ ДА ЗНАМ ЧЕ ОНАЯ Е СПРЯЛА?
Тези думи вляха адреналин в кръвта на Рудолфус, който в този момент помагаше на Реджина да се изправи. В онези кратки секунди Лестранж напълно изгуби контрол над себе си, сякаш всичко потъна в пламъци, на които тялото му реагира конвулсивно. Почувства, че целият гняв, който беше събирал към околните и света, беше на път да получи терен за изява, но не беше способен да го спре. Болката по Луциус, Белатрикс, Скарлет, Реджина, изчезването на брат си, смъртта на Маркъс, проблемите у дома набраха за секунди гороломна мощ и се изсипаха върху Паркър.
Рудолфус се сблъска за части от секундата с него и двамата паднаха на земята, мърляйки екипите си в калта. Започна да го налага, право по лицето, без дори да се опитва вече да усмири опасното желание да го пребие от бой, без да се опитва да подтисне яростта си. Дори не чуваше виковете на мадам Хууч и останалите на терена. Когато го издърпаха от Паркър, главата му се замая, а яростта премина в тежкото чувство, че щеше да си плати жестоко в този миг слабост.
Спря се, когато съзря позната фигура в края на игрището. Стоеше безмълвна, безучастна и го наблюдаваше с някаква смесица от тъга и съжаление. Мекият вятър разрошваше катранената й коса, а зелените й очи се забиваха агонизиращо в лицето му. Тя беше единствената, която беше слязла на терена и имаше нещо в погледа и поведението й, което сериозно притесни Лестранж.
Той остана няколко секунди загледан в нея. После се затича натам и се спря, задъхан, на няколко сантиметра от момичето пред себе си.
-Какво се е случило, Бела? –Попита я бавно и несигурно, убеден, че не иска да чува отговора й.
Блек продължи да го гледа една минута, после го подхвана под ръка и го изведе по-далеч от погледите на останалите, под преградите на една от трибуните. Минута по-късно околните отново видяха Лестранж, който тичешком изчезна от погледа им. Бела, от своя страна, сведе леко глава от чувството, че още я боли за него. Разтресе главата си, опитвайки се да изгони свиващото чувство, което изгаряше съществото й. Потърка очите си, уверена, че скоро и те щяха да я предадат. Защо още й пукаше?
Тогава се замислих, че всичко това беше само един фарс. Ние с теб, колкото и да се лъжехме, не бяхме просто персонажи от някакви забравени спомени, Руди, никога не сме били. Ти колко мислеше, че ще продължим да се заблуждаваме? Беше някак си приятно, нали? Беше някак си приятно да вярваме, че можем да бъдем щастливи отново, дори и без да сме заедно?
Ти казваш, че тя е можела да те направи щастлива. А чувстваше ли се щастлив за един миг поне? Чувстваше ли се щастлив с нея? И защо сега мълчиш?
Знаеш ли, Рудолфус, някога вярваше че аз съм мечтателката от двама ни, някога вярваше че аз украсявах света си в цветовете, които обичах. Твърдеше, че мечтите ми довършват облика на света ни, вярваше, че точно те ни помагат да запазим това, което имаме. Вярваш ли го още сега? Вярваш ли, че аз градих въздушни кули, че аз те изоставих, че аз те избутах от живота си, че сама се превърнах в това, което съм сега? Иска ти се да го вярваш, нали? Някак по-лесно е, а ти винаги търсеше лесното решение.
Знаеш ли, Рудолфус, залъгвай се! Мина времето, в което вярвах, че мога да те променя, мина времето, в което двамата можехме да усещаме какво се случваше в душите ни. Ти го уби с любов, аз с омраза, има ли някакво значение? Все пак двамата заедно стигнахме дотук, недей да вярваш, че аз съм чертала пътищата ни сама. За това са нужни двама, Руди, за това са нужни двама…
Белатрикс тръгна с бавни стъпки към купчината куидични играчи, които се препираха, готови в следващия миг да се сбият. Когато я забелязаха, замлъкнаха и я загледаха със смесени чувства на любопитство и напрежение. Какво можеше да прави шестокурсничка от Слидерин, която никога не беше играела куидич, на терена по време на мач или по-скоро по време на кавга.
-Рудолфус няма да се качи отново на метлата си днес. –Промълви бавно и тихо, но всички я чуха и разбраха.
-МОЛЯ? –Хвана се за главата мадам Хууч. Рейвънклоуци ликуваха от липсата на капитан, слидеринци се отчаяха тотално. Рудолфус беше един от старейшините в отбора, беше негов капитан отскоро, а сега си беше плюл на петите поради неизвестни причини. Сега Слидерин щяха да останат с един бияч, Сейдън, който за първи път се качваше на терена. А всички знаеха, че поради импулсивността и категоричността на играчите, отборът на дома беше като буре с барут без достатъчно силен водач.- Какво, Мерлин, се е случило?
Белатрикс не отвърна на въпроса, а сведе главата си надолу, докато мадам Хууч се зае да нормализира хармонията или поне поносимостта на терена. След десетминутни викове, тя завърши, тежко въздишайки:
-Мачът продължава. Фаулът към Слидерин ще бъде изпълнен от Флинт, а от дома отнемам петдесет точки, заради несериозно отношение към задълженията, първо на Реджина и после на самия капитан.
Рейвънклоу тържествуваха от това развитие на нещата, но съдийката побърза да накаже и тях:
-Двайсет точки от дома ви, заради съзнателните провокации! Не подлежи на обсъждане! –Изсъска, когато капитанът на Рейвънклоу понечи да възрази.
Така, след двайсетминутна пауза, играта се върна към предишния си ход, а от Рудолфус нямаше и следа.

Глава 112
Щеше да премълчи… Той нямаше да разбере.

Заранта бавно се стелеше като сянка по зелената трева, а слънцето изгряваше отново и отново зад хоризонта. Меката пролетна тишина се спускаше на талази около краката им, докато стояха с вперени в небосклона очи.
Регулус, който силно беше стиснал ръката на Триша, трепереше от вълнение, а по лицето му личаха ситни капки пот, сякаш роса по пролетната зеленина. Момичето, облегнала глава и вдигнала ръце на рамото му, не продумваше, а наблюдаваше далечината.
Миналата нощ за пореден път им се беше наложило да бягат от съдбата си. Укриването, страхът и безнадеждността не бяха успели да ги пречупят за тези седмици. Бяха се оказали по-силни от това.
Регулус обърна леко глава и долепи за няколко секунди устни до челото й.
-Винаги ли ще бъде така? –Попита го тихо, притваряйки сънено очи от опияняващата му близост.
-Как, Триш?
-Винаги ли ще бягаме и ще се крием?
-Не. Много скоро всичко ще свърши. –Отвърна й внимателно.
-Какво имаш в предвид?
Триша се надигна и се загледа дълбоко в очите му. В чертите й нямаше страх, по-скоро тъга, която залязваше и отново се възраждаше върху лицето й.
Регулус замлъкна за момент, а после отвърна:
-Приближава момента, от които се страхувах. Трябва да отида на едно място, може и да не се върна. –Момичето го наблюдаваше безмълвно, не се опитваше да го спре, не го разпитваше за какво става въпрос. Просто стоя така до него, готова да го подкрепи във всяко негово решение, независимо колко болка можеше да й коства това. Тя не беше като останалите момичета, Регулус го знаеше отдавна.- Това е нещо, което трябва да направя.
-Сигурен ли си, Рег? –Попита Триша, взирайки се дълбоко в очите му.
-Да.
В онзи миг, когато облегна глава на рамото му, Триша запази мълчание. Нямаше да му каже истината, нямаше да го нарани, разубеждавайки го. Щеше да премълчи… Той нямаше да разбере.
В онази сутрин Триша премълча пред Регулус, че чака дете. Знаеше, че, ако той го знаеше, щеше да се разкъсва между това, което смяташе за правилно, и онова, което искаше. Ако му се наложеше да отиде там, ако умреше, щеше да затвори очите си в агония, спомняйки си за това, което беше изоставил. Триша не можеше да му го позволи, прекалено много го обичаше, за да му го причини…

През това време на игрището по куидич в „Хогуартс”, слидеринският отбор се беше скупчил от пет минути и ожесточено обсъждаше сегашната си стратегия. Никой не се опитваше да крие раздразнението и отчаянието си от факта, че Рудолфус ги беше оставил сам да се оправят с положението. Единствената, която не реагираше на всичко това, беше Реджина.
-Добре… -Промълви Уизли, който се беше вживял в образа на капитан на отбора.- За да не се налага Сейдън да…
Реджина не го слушаше. На терена тя имаше работа, която познаваше и знаеше как да върши. Нямаше нужда от стратегии, за да имат някакъв шанс срещу противниците. Ами, ако… Ако не направеха това, което рейвънклоуци очакваха от тях? Ако направеха точно обратното?
За миг в главата й се зароди една мисъл, която накара усмивка да освети лицето й. Колко ли малко щеше да им коства?
-Ей… -Подвикна Флинт, но после, видяла че никой не й обърна внимание, извика.- ЧУЙТЕ МЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
Всички се обърнаха към нея и разговорът им секна. Единственият, който отвърна раздразнено, беше новопровъзгласеният капитан:
-Какво искаш? –Присви очите си срещу нея, но момичето не се впечатли от тази му реакция. Наведе се по-близо към съотборниците и зашептя нещо тихо. След някоя и друга минута на викане, недоволство и нервен шепот, мадам Хууч ги прекъсна високо:
-Приближава краят на почивката, имате още половин минута!
Реджина въздъхна и промълви:
-Ще го направим ли?
-Това е лудост! –Процеди Едуард.- Няма абсолютно никаква възможност да се получи!
-А имаме ли някакъв друг вариант? –Скастри го Флинт, а останалите от отбора я изгледаха недоволно.
-Знаеш ли какво рискуваме, Редж? –Попита я Тери и се взря проницателно в очите на шестокурсничката.
-Знам само, че това ни е единствения шанс да победим. Ако не можем да разчитаме, че сме защитени от блъджърите, значи трябва да направим така, че да бъдем.
-Това по правилата ли е въобще? –Разгневи се Уизли.
-Не ги омагьосваме, не ги сменяме и не нараняваме противниците. Защо да не е по правилата? –Сви рамене Реджина.- Е? С мен ли сте?
След като го премислиха няколко минути, останалите се съгласиха с нея, доразбраха се и бяха подготвени, точно когато мадам Хууч свирна че мачът продължава.
Тери първа хвана куофъла, точно, както трябваше да се случи. Тя се спусна стремглаво и щурмува смело, обаче…
-КРАУЧ БЪРКА ПОСОКИТЕ! ГОТВИ СЕ ДА ОТБЕЛЕЖИ АВТОГОЛ! –Крещеше превъзбудено коментаторът.- ЛЕТИ КЪМ ГОЛОВИТЕ СТЪЛБОВЕ НА СЛИДЕРИН И…
Тълпата ревна от почуда и потрес. Крауч се беше опитала да спечели десет точки за Рейвънклоу. Отборът беше спрял във въздуха, без да осъзнава какво се случваше. А Тери отново и отново стремглаво щурмуваше стълбовете на собствения си отбор.
„Ляво, ляво, дясно, ляво, средата, средата, и пак дясно…” припомняше си наум слидеринката точните думи на Уизли, докато тълпата и Рейвънклоу бяха прекалено потресени, за да реагират. Те съвсем бяха спрели, а някои от тях, убедени че гончийката е превъртяла тотално, й се присмиваха грубо и подигравателно.
В това време Сейдън, добрал се до един от блъджърите, го беше запратил след Реджина. Слидеринката, знаейки прекрасно колко страшно беше това, съвсем беше изгубила границите на терена и летеше стремглаво във всяка посока, опитвайки се да избегне сблъсъка и наблюдавайки с ъгълчето на окото си Едуард, по който новобранецът също беше запратил една от опасните топки. Двамата опасваха игрището, карайки метлите си на границата на възможното, правейки сложни и опасни флинтове ниско над земята и близо до металните опори на трибуните.
Погледите на зрителите и рейвънклоуския отбор се спускаха ту към двамата гончий, ту към третата, която продължаваше да се опитва да отбележи гол за чуждия отбор. Никой не разбираше точно какво се случваше, но и никой не се сещаше да гледа в посоката зад „паравана”, където се случваха нещата.
-Какво става тук? –Възмути се професор Макгонагол, която се беше спуснала долу при съдийката и наблюдаваше потресено странната игра.
-Нямам си и на идея. –Призна мадам Хууч.
-Не трябва ли да се спре играта?
-Не, няма фаулове и нарушения, играта е чиста. Нямам поводи да я спирам. –Призна си съдийката и продължи да се взира неразбиращо в действията на тримата гончии. Никога досега не беше виждала по-абсурдно поведение на куидичен мач.
В това време, Розие се беше спуснал ниско до земята, така че зелената му мантия да се слее с тревата и никой да не го забележи. Погледът му се стелеше из въздуха, търсейки снича, когато рейвънклоуци се размърдаха. Тъй като куофълът беше в Тери, а двата блъджъра – след Реджина и Нот, другият отбор се скупчи на едно място с идеята да реши какво да прави с побъркалите се слидеринци.
-Мамка му, по-бързо! –Изстена Реджина, която вече изнемогваше от гонитбата. Краката и ръцете й бяха изтръпнали, очите се притваряха уморено и изтерзано от множеството финтове и резки завои. Имаше чувството, че, ако за миг загубеше концентрацията си, щеше да се забие жестоко в някоя трибуна. А блъджърът, който летеше по нея, щеше при най-малкото забавяне да счупи гръбнака й.
И, точно когато Флинт съвсем се беше отчаяла от ситуацията, се чу викът на Сейдън, предназначен за Розие. Биячът замахна и бухалката му удари с все сила снича, до който беше долетял. А мъничката златна топка се засили към търсача и, преди който и да е да разбере, Розие вече се беше възвисил над публиката и победоносно вдигаше снича.
-СЛИДЕРИН… победи? –Объркано промълви коментаторът, но остатъкът от възхищението му беше заглушена от рева на дома на спечелилите. Учителите се спуснаха бързо на терена, започнаха да обсипват мадам Хууч със забележки и въпроси, учениците от другите домове ги последваха и се разгневиха от създалата се ситуация. След секунди теренът представляваше рояк пчели, като всички викаха, препираха се, дори се биеха.
В същото време блъджърите, които бяха подгонили Реджина и Нот, бяха пощурели от дългото преследване и все по-ожесточено се опитваха да ги настигнат. Мадам Хууч съвсем беше забравила да ги събере, обградена от недоволни професори, и на двамата гончии им се наложи да се оправят сами. В една секунда, в която погледите им се срещнаха, те мигновено решиха какво трябва да направят, рискувайки живота и здравето си, за да се спасят.
Двамата се спуснаха с пълна скорост един срещу друг, още няколко секунди, още няколко секунди и щяха да се разбият един в друг. Реджина затвори очи и се помоли на всички богове, това да не беше краят…

Рудолфус беше прегърнал Скарлет, а от очите му се спускаха сълзи. Отпуснатото й върху леглото тяло потрепваше съвсем леко, а сърцето й едва-едва биеше. Главата й, безжизнено облегната на рамото му, се люшваше леко отвреме-навреме, а ръката й в съня стискаше болезнено ръба на одеалото.
-Кхъм-кхъм. –Привлече върху себе си вниманието лечителят. Рудолфус, примрял от ужас, причинен от състоянието на съпругата си, се обърна леко към него и отпусна прегръдката си, намествайки момичето внимателно върху леглото. После се изправи и се приближи до мъжа, стискайки ръката му.- Какво се е случило с нея?
-Аз… аз наистина не знам… -Стисна с ръце лицето си Рудолфус.- Т-тя… тя не е добре от много време… и сега… казаха ми, че е излязла от-т… о-от имението… и-и…
Лечителят го потупа по рамото, в знак че не е нужно да продължава. Отдавна се грижеше за младата госпожа Лестранж и прекрасно знаеше колко деликатно и мистериозно беше състоянието й. Не можеше да диагностицира болките и треските й, но можеше да поуспокоява болката й. Беше питал многократно Рудолфус за бащата на детето. Той продължаваше да твърди, че е негово. Какво тогава й имаше на младата американка?
След няколко минути, през които докторът прегледа състоянието й, се обърна бавно и внимателно към притеснения слидеринец:
-Виж, Рудолфус… Няма да те лъжа, като ти казвам, че тя не е добре. Имунната й система е силно отслабнала от пристъпа и всеки момент може да се случи най-лошото от най-малката настинка или безобидна треска. И истината е че в момента здравето й е силно-уязвимо.
Лестранж потръпна и челото му се обагри в капки пот. Устните му пребледняха, а очите му за пореден път плувнаха в неконтролируеми сълзи, които отразиха жарките слънчеви лъчи.
-Мога да й дам отвара, която положително ще подобри състоянието й и мога да гарантирам, че до вечерта ще бъде отново в съзнание. Лошото на този вариант, е че лютите кокичета, които са част от нея, могат да повлияят много лошо на детето. –После замлъкна за миг и продължи.- Другият вариант е да й дам малко успокоително и да се надяваме организмът й сам да се справи с треската. В този случай не мога да ти обещая нищо, може да се оправи, може и да се случи най-лошото. Кажи ми само какво да направя.
Рудолфус не промълви нищо няколко минути. Цялото му същество се свиваше от неприятното чувство, че от изборът му щеше да зависи живота на Скарлет и сина му. Защото детето не беше на Луциус, беше негово, нямаше значение кой беше биологичния му баща, беше го приел като свое преди време.
-Дай й отварата! –Промълви рязко Рудолфус и затвори очи, молейки се да не е сгрешил….

Глава 113
Ако я нямаше болката, нямаше да го има и удоволствието, ако бяхме светци, нямаше да видим всичко, което мина пред погледа ни, Луциус… цял един живот… без да сме били част от него, го видяхме…

За части от секундата, преди да се ударят, Нот и Реджина завиха толкова рязко, че блъджърите не успяха да реагират и се разбиха един в друг. Над пощурялата тълпа се изсипа дъжд от ситен лилавеещ прах, който малко хора забелязаха. Флинт беше завлечена нанякъде, миг след като замаяна докосна с крака земята, съдба, която покоси и Едуард. След няколко минути, в които двамата гончии се опитваха да разберат какво се случваше, ги бяха издърпали до съблекалните на Слидерин. Вътре, противно на тясното помещение, се раздаваше глъчка от всички, скупчили се там. Мадам Хууч се препираше ожесточено с професорите, рейвънклоуският отбор се заканваше на слидеринския, който в същото време ликуваше, потупвайки гордо героите на деня – Реджина, Сейдън и Розие.
-Тишина! –Въдвори ред Дъмбълдор, който току-що се беше добрал до помещението. Чувайки гласа му, сякаш всички се поуспокоиха и препирните стихнаха. Двадесетина чифта очи се обърнаха към него, молейки го да реши спора за това честна ли е била играта или не.- На какво се дължи всичко това?
-Това беше съзнателна заблуда на противника! –Разгневи се Минерва.
-Съзнателна, но по правилата! –Забеляза Хууч, която съвсем беше загубила ума и дума от последните събития.
-Смятам, че мачът трябва да се изиграе отново! –Отсъди Макгонагол, съскайки срещу съдийката.
-На какво основание? –Сви рамене Албус.- Не видях нищо нередно в играта на Слидерин. Права си, Минерва, беше странно и ирационално, но пък затова пък плодотворно и по правилата. Няма причина мачът да се преиграва. Напротив, даже смятам че това беше една много находчива идея и бих поощрил по-скоро Слидерин за факта, че са успели толкова хитро да заблудят противника, отколкото да ги накажа за това, че не са играли стандартно.
Макгонагол изсумтя, а рейвънклоуци позеленяха от гняв, докато другият отбор едва сдържаше присмехулните си усмивки. Директорът, който явно не смяташе да разисква повече въпроса, се завъртя на пети и излезе. Рейвънклоуци, едва-сдържайки гнева си, побързаха да се изнижат след Албус, под усмивките на Слидерин. Така, десет минути по-късно, съблекалните бяха опразнени, давайки възможност на победителите да вземат един душ и да се преоблекат.
-Грифиндор, пазете се! –Свирна превъзбудено Уизли, когато, чисти и спретнати, слидеринци се запътиха към замъка. Бяха прекарали около един час в съблекалните, разисквайки с гордост мача, а сега целия терен беше опразнен.
-Не се превъзнасяй толкова, Николас! –Процеди бавно Реджина, крачейки бавно до Нот.- Днес спечелихме от чист късмет, не от друго. Не си мисли, че подобни номера биха минали на финала!
-Защитаваш приятелчето от Грифиндор, а, Флинт? –Озъби й се Уизли.- Знаем добре точно какви симпатии таиш към онези нехранимайковци!
Реджина се обърна рязко към него в опит да разбере точно какво имаше в предвид. В следващия миг си спомни за Сириус. От смъртта на Маркъс нито веднъж не се беше обръщала към него, дори беше забравила за съществуването му. Беше си наложила повече никога да не позволява на някой да се доближи до нея, не и след последствията, които бяха застигнали Луциус и Монтагю. По този начин Сириус беше останал в спомените й като образ, който почти се беше докоснал до нея, но не беше успял да се опари, въпреки че ръката му беше горяла от близостта с кожата й. Сега, когато щеше да се изправи срещу него на финала по куидич, щеше да се наложи и да сложи окончателно край на взаимоотношенията им. Беше си тръгнала, беше го оставила прекалено мълчаливо и некоректно, и, колкото и да болеше, трябваше да му каже всичко и да му обясни защо се случва всичко това. Не трябваше Сириус да остава с впечатлението, че той е виновен за нещо. Щеше да й се наложи да признае всичките си грешки наново, да изповяда греховете си и да приеме присъдата. Нещо, което напоследък й се случваше прекалено често, за да можеше Флинт да опази съзнанието си чисто.
И в онзи момент, докато крачеше наранена, накърнена и самотна с отбора на Слидерин, Редж си обеща, че още същата вечер щеше да извърви стария път на болката отново. Този път със Сириус. Той не беше виновен за нищо.
-Какво правя извън терена и извън часовете не те засяга по никакъв начин, Уизли! Не забравяй, че не си ми никакъв, че да ми вадиш сметка за това или онова!
-Добре, извинявам се, госпожичке! –Присмя й се Николас.- Но аз не приемам общуването с грифиндорци, мътнороди и родоотстъпници за правилно!
-Там е въпросът, Уизли, теб никой не те е питал какво мислиш! –Присви катранените си очи Реджина.- Ако тръгна да се съветвам с някого, повярвай ми, ти няма да си в това число!
Николас не отвърна веднага, оставяйки околните да изпитат докрай впечатленията, родени от думите на момичето, за да можеше неговите да оставят по-траен ефект. Колкото до самият отбор – всички наблюдаваха и слушаха мълчаливо препирнята, убедени, че последното, което желаят, беше да се намесват в нея. Уизли беше твърдоглав и злобен, но и Реджина не искаха за враг. В това време шестокурсникът се реши да продължи:
-Докъде си мислиш, че ще стигнеш, Флинт? Вече го няма татко да те пази, няма го имението и прислугата, вече си сама. Имаш си едното име и приятелите, така ли трябва да се отнасяш с тях? –Думите му бяха произнесени със сериозен тон, но в тях прозря ирония. Малко или много те я нараниха и болезнената истина попи сякаш през кожата й, въпреки че Реджина не се отдаде на това усещане. Тези му думи бяха удар под кръста, нападките срещу мъртвите й родители и опозореното й семейство не бяха по правилата, но шестокурсничката добре знаеше че за слидеринци те не важаха. Може би през нощта тези му думи щяха да я разкъсват, може би щяха да я сринат, но тя нямаше да им се отдаде, не и сега.
-Докъдето стигна, Уизли, ще стигна сама и няма да позволя някой да променя пътя ми, макар и толкова благожелателен „приятел” като теб. И, след смъртта на родителите ми, аз имам свободата сама да избирам пътя си, няма да се лиша от нея, предоставяйки я на затворник като теб. –Усмихна му се мило.- Виждаш ли каква е разликата сега? След време, когато те оженят за Паркинсън, ще ме разбереш още по-добре! А и, замисли се – аз може и да общувам с родоотстъпници, но, за разлика от теб, нямам такива в семейството си! –Последните й думи бяха произнесени с глас, мек като кашмир, и най-миловидното изражение, което изтерзаното й същество успя да роди на лицето й. Впоследствие, настроението й се приповдигна, наблюдавайки как Уизли първо почервеня, после позеленя, а от устните му не се отрони и дума повече.
Едуард, който вървеше до Реджина, я обгърна приятелски с ръка, в мълчалив знак на преклонение пред триумфа й над пазача. Флинт, която след мача и начина, по който двамата се бяха отървали без наранявания от гонещите ги блъджъри, се беше размекнала спрямо Нот, прие с радост тази му проява на съпричастност.
И, преди да се осъзнаят, седмината бяха достигнали подземията и „партито-изненада” ги беше заляло отвсякъде. Тържествуващите слидеринци, които в последния месец бяха поели толкова удари на съдбата, вдигнаха на ръце героите на деня, за които нарочиха Розие и дебютиращия Сейдън, без да знаят че заслугата за победата се дължеше в частност единствено и само на Реджина за брилянтния й план, не толкова на тези, които го бяха изпълнили. Но тя не съжаляваше особено от липсата на внимание, беше прекалено изморена и изтормозена от последните събития, а и мислите за Луциус и Сириус бавно навлизаха в главата й.
Точно преди да влязат в Общата стая, Едуард машинално беше свалил ръката си от раменете на Флинт, тъй като не желаеше деспотичната му приятелка, Амелия, да става свидетелка на този малък акт на съпричастност. Той се беше откъснал с нея в един от по-тъмните ъгли, в еуфория, че най-накрая с брилянтната си игра, беше заслужил благоволението й.
Реджина се усмихна леко, забелязвайки ги, и се замисли, че евентуалното им приятелство с Едуард практически беше невъзможно, поради фактора Амелия. И, въпреки всичко, тя не съжаляваше – той, онемял от радост пред инфантилната Розие, щеше да получи наградата за перфектното си изпълнение днес. И Флинт щеше да се радва за него.
Замисли се, че на парти като това, приятелите на играчите се скупчват около тях и ги превъзнасят. Около останалите шест от отбора сега се бяха наредили целите им компании. А покрай нея нямаше никого.
Спомни си мачовете с Луциус и Рудолфус, усмивката на лицето на Бела. Спомни си как Малфой я вдигаше на ръце през раменете всеки път, когато спечелеха някой мач, как сърдито гледаше, когато загубеше. Спомни си с усмивка дните, в които след загуба го беше умилостивявала, целувайки го, как беше отвличала мислите му от куидича, сгушвайки се на гърдите му. Колко бързо бяха се успокоявали чертите му, когато му шептеше на ухото, че колкото и да губеха, те отново щяха да спечелят купата.
Шестокурсничката се усмихна леко, когато Бела се приближи до нея и я прегърна, поздравявайки я за победата. Почувства се някак неловко от близостта на Блек, която в последните месеци сякаш се беше изпарила. След това с тъжна усмивка прие и поздравленията на Нарциса, спомняйки си отново за Луциус.
-Беше просто невероятно! –Възхити се Белатрикс, коментирайки развоя на мача.- Никога не бях виждала нещо подобно.
-Аз също. –Призна си с насилена усмивка Флинт.- Но поради липсата на Рудолфус трябваше да действаме по различна схема.
Белатрикс разтресе глава, за да изгони неприятното чувство на ревност, което я заля при мисълта за Лестранж. Спомни си бледо как на път за терена, Дъмбълдор я бе повикал и, осланяйки се на близките й отношения с бияча, я беше помолил да му съобщи деликатно, че съпругата му далеч не е в първо здраве. Албус едва ли предполагаше, че тази му молба щеше несъзнателно да върне толкова много стари спомени у шестокурсничката, които тя смяташе за отдавна-забравени.
Разговаряйки с Мефисто, се беше забавила неимоверно, затова и сега си плащаше. Спомни си, че демонът й беше казал някога, че мислите й влияят зле на враговете й, тя ли беше виновница за положението на Скарлет?
Обливаха я различни чувства – ту ревността и гневът я замайваха, ту болката ги преборваше. Не можеше да разбере точно към кого беше насочена омразата й – към Рудолфус или към Скарлет. Ако беше към него, значи щеше да го нарани психически, лишавайки го от нещо, на което държеше. Но, ако беше насочена към Скарлет, значи силата й удряше физически тези, които ненавиждаше.
Това й прозрение се избистри в ясното съзнание, че при първа възможност щеше да се допита до Мефисто как действаха силите й. По този начин щеше да успее да отсее сливащите се в душата й чувства. Но за момента тази й среща с демона беше невъзможна или поне отсъствието й на празненството щеше да излезе мнително и много любопитни очи щяха да се взрат в нея. Внимание, което можеше да доведе до много лоши последствия…
Реджина, която нямаше толкова страшна тайна, смело пристъпи към вратата на Общата стая, уверена, че е настъпил мигът на истината. Сега имаше възможността да каже цялата истина на Сириус, нямаше да го отлага, така само щеше да боли повече, а и покрай последните посещения на Дейвис увереността й във времето бе силно разклатена. Но, въпреки всичко, тя не успя незабелязано да се измъкне от подземията.
Терънс Крауч, красивата гончийка на Слидерин, беше обградена от приятелите си, които гласно я възхваляваха. Тя, забелязала промъкващата се през тълпата Флинт, подвикна след нея и промълви високо:
-Защо не попитате Реджина какво направи тя за отбора без да го видите, вместо да ме хвалите за това, на което станахте свидетели! –Усмихна се широко на благородността си, а Флинт се обърна към нея.
Знаеше, че между слидеринката и Рабастиан се беше случило нещо, беше подочула някакви слухове и, познавайки бившия слидеринец, не се и съмняваше в правотата им. Но, откакто от Лестранж не беше останала и следа, Крауч сякаш беше самото слънце, толкова усмихната и толкова спокойна.
Реджина се усмихна меко, винаги бе имала приятелски, макар и не близки, взаимоотношения с съотборничката си, а това й приповдигнато настроение беше толкова искрено и приятно.

-Не смей да ме обвиняваш във всичко това, Тери, ако нямаш смелостта да се изправиш срещу мен на дуел! –Пошегува се Реджина, а Крауч прозря скритата молба в думите й и кимна въодушевено.
И така, няколко минути по-късно, Реджина се намери в Голямата зала, взирайки се в грифиндорската маса за Сириус. Забеляза приятелите му, но от него нямаше и следа. Преглътна гордостта си и се приближи до тях:
-Знаете ли къде е Сириус?
Тримата грифиндорци се обърнаха към нея. Джеймс, който не си падаше много-много по слидеринци, изсумтя недоволно, но не понечи да я заяде. Питър се направи на ударен, а Ремус кимна бавно към нея и се изправи.
-Искаш ли да те заведа?
Шестокурсничката кимна с неприкрита благодарност и го последва към изхода от залата. Едва когато се отдалечиха от любопитните погледи на грифиндорци (всички слидеринци празнуваха в подземията), Лупин за пръв път проговори, макар и с някаква доза неудобство:
-Напоследък той не се чувства много добре…
-Разбирам го, същото важи и за мен. –Отвърна тихо Реджина и довърши горчиво.- Не се притеснявай за приятеля ти, не смятам да го тормозя… -Но не успя да довърши, защото Ремус я прекъсна меко:
-Не е нужно да обясняваш, не съм си и помислял, че целиш нещо такова, а и, в крайна сметка, това не е моя работа.
Реджина мислено се съгласи с думите му и двамата повече не проговориха. Тя го последва към задния двор на Хогуартс, там, където учениците рядко ходеха. Представляваше дълго и тясно равно поле, граничещо единствено със Забранената гора, която с всяка година отнемаше по малко от свободното пространство. Тази част на местността, лишена от статуите, фонтаните, градините и куидичничното игрище, не представляваше интерес за обитателите на замъка. Нямаше ги дори единичните дървета, които пазеха учениците от жаркото слънце през лятото близо до главния вход.
Флинт се отказа да анализира това желание на Сириус да остане насаме със себе си. Тя в момента ни най-малко не искаше да нарушава нито неговата, нито собствената самота. Но май се налагаше.
Намериха Блек, облегнат на едно дърво, чоплейки някаква пръчка с мъгълски нож. Той се изправи припряно, вгледан в слидеринката, а Ремус се оттегли деликатно, оправдавайки се че още не е привършил с вечерята.
Реджина остана няколко минути загледана в лицето на грифиндореца, търсейки промените, които бяха произтекли с него за този месец, през който не беше се обръщала нито веднъж към него. Откривайки ги, притвори очи и се разположи, скръствайки крака до себе си, на тревата. Сириус последва примера й и, облягайки се отново под сянката на дървото, се загледа изпитателно в лицето й.
Слидеринката се посмути от това му внимание и реши да отдалечи малко сериозния разговор:
-Какво ще го правиш? –Кимна към пръчката със заострен връх, която безжизнено стоеше в ръката на грифиндореца.
-Още не знам, просто си намирах занимание. –Отвърна й честно с поглед, който я смути още повече.
-Значи не си бил на мача?
-Не, не бях. Едва ли съм пропуснал нещо кой-знае какво. Бихте ги, нали? –Попита след кратка пауза, а Реджина, която донякъде си беше възвърнала увереността, кимна утвърдително.- Затова ли си тук? –Попита по-тихо.
-Не, куидичът няма нищо общо с причината да съм тук.
-Да, но не искаше да излизаш на терена срещу мен, преди да си сигурна, че си сложила най-накрая точката на всичко това, нали?
Тези думи на Сириус я нараниха жестоко и Реджина сведе глава, проклинайки се че някога, толкова отдавна, на новогодишния бал, си беше позволила от ревност към Луциус, да завлече и грифиндореца в целия този фарс. Всичко произтичаше едно от друго, а сякаш Флинт нямаше как да спре законите на Мърфи да влияят тъй силно върху съдбите им.
-Сириус… недей! –Прошепна тихо, а това й поражение сякаш още повече разпали гнева му:
-Какво, Реджина, какво? Извинявам се, че не съм достатъчно мил или любезен, предполагам че този месец на неведение ми е повлиял повече, отколкото желая!
-Но ти знаеше какво…
-Да, действително, знаех. Знаех, че повече няма да ме погледнеш, знаех че повече няма да ми проговориш и повече няма да се приближа до теб. Но знаеш ли какво, Редж, от този факт не ми ставаше по-леко! Цял един месец закъсня да дойдеш и да ми кажеш всичко! Един месец отлагаше да ми биеш шута истински! Не смяташ ли че сега е малко късно за това?
Флинт преглътна горчивото чувство в устата си и сведе отново поглед. Знаеше, че е прав, знаеше, че е прав, също както Дейвис беше прав, също както Рудолфус беше прав. Но от това не й ставаше по-леко. Единственият, който никога не я беше обвинявал, сега лежеше студен, безжизнен на два метра под земята, платил си вече за тази грешка. Коя? Че беше вярвал в нея? Самата Флинт никога не беше вярвала в себе си, защо Маркъс трябваше да плаща толкова жестоко, че единствен беше държал истински на нея?
-Помниш ли когато ти казах да се махнеш от живота ми? –Реджина бавно вдигна кървавите си очи към Сириус и те проблеснаха със също толкова безмилостно пламъче, което беше горяло и онзи отдавна-отминал ден.- Помниш ли?
-Помня. –Кимна Сириус, който на свой ред беше загубил увереността си.- Когато бяхме в Хогсмийт и ти се наливаше с алкохол. Каза ми… -Гласът му заглъхна болезнено. Сириус направи нов опит да продължи, но отново не успя. Почувства как тежкото чувство се надигна в съществото му и потрепери неприятно.
-Какво ти казах, Сириус, помниш ли точно какво ти казах тогава? –Изсъска Реджина безмилостно, опитвайки се да хване погледа му.
Блек бавно вдигна очите си и я погледна с цялата болка, която тя му бе причинила. Остана загледан в нея няколко минути, тихо, без да се опитва да я пребори, без да се опитва да я убеди в правотата си. Просто я наблюдаваше мъчително, в целия й гняв и руините, които съдбата беше оставила в душата й.
-Жестока си, Реджина! По-силна си от мен. Но кажи ми, какво ще спечелиш от моята болка? Чувстваш ли се всемогъща, чувстваш ли се велика, че ми го причиняваш? –Гласът му беше тих и безпомощен. Флинт прекара думите му покрай ушите си, не искаше да ги чува сега, не искаше да боли сега. Щеше да стигне до самия край, независимо как Сириус щеше да се опита да я сломи.
-Отговори на въпроса ми, Блек! –Твърдостта в гласът й финално сломи съпротивата му и главата на Сириус се люшна надолу, докато той, клатейки я, отказваше да отвърне. Реджина присви очите си, в които се родиха сълзи, стисна устни, борейки се с нежеланието да го измъчва по този начин, и изсъска отново.- Отговори ми!
-Каза ми… Каза ми, че никога няма да бъда нищо за теб… Каза… каза, че си си играела с мен… заради Малфой и… -Реджина не издържа повече на болката му и го прекъсна с насълзени очи, шептейки:
-Защо не ми повярва? –Блек скри лицето си с ръка.- Защо не ми повярва тогава, Сириус? –Сълзите вече се стичаха по бузите й.- Единственият, когото някога съм обичала, е Луциус, само той. Никога не съм се опитвала да те излъжа, никога не съм искала да се залъгваш по този начин, никога не съм искала да те наранявам, Сириус… -Гласът на Реджина заглъхваше бавно, а ръцете й, подпрени на тревата, трепереха видимо.- Никога не съм искала да си част от това, ти сам го поиска, не помниш ли?… Каза ми, че искаш да го видиш, каза ми че си готов да страдаш, ако се наложи… Защо ме излъга, Сириус, защо? Защо за миг не ме послуша, защо не ми повярва? Какво си мислеше, Мерлин, че можеш да ме промениш? Че можеш да го заместиш, че мога да те обикна?
Сириус вдигна кървавите си очи и се изправи бавно, облягайки се на дървото, без да откъсва погледа си от нея. Продължи да я наблюдава още няколко минути, взирайки се в приведената й фигура, в треперещите й устни и стъклените ониксови очи. После промълви тихо и бавно:
-Явно съм вярвал прекалено много в теб.
-Не съм искала доверието ти. –Отвърна му тихо.- Не съм го заслужавала и не съм била способна да го оправдая. Беше прекалено сляп, за да го видиш.
-Явно. –Промълви бавно и остана загледан няколко секунди в нея.
После, когато пое към замъка, тя знаеше, че никога няма да го чувства отново…
Знаех, че дълго след този миг щях да съжалявам за него, знаех че до самия си край щях да се обвинявам за болката му, както се обвинявах за тази на Маркъс. Знаех, че, отпращайки го, свалям само неговия товар, увеличавайки своя. Но в това беше очарованието на играта, нали? Ако я нямаше болката, нямаше да го има и удоволствието, ако бяхме светци, нямаше да видим всичко, което мина пред погледа ни, Луциус… цял един живот… без да сме били част от него, го видяхме…
Знам, че мен ме болеше повече от него, знам, че ме болеше повече от Маркъс. Те двамата бяха открили покоя си – единият в смъртта, другият в живота. Ние с теб нямаше да можем да се наситим нито в едното, нито в другото. Май бяхме прекалено запленени от играта, Луциус, та не видяхме какво се случваше извън сцената. Май, запленени от ролите си, забравихме че имаше друг един живот извън пиесата… Едва ли можехме да му се насладим…

Глава 114
Вече знаеше какво да пази за себе си, знаеше кои тайни да скрие, знаеше кои черти да не покаже никога. Единственото, което не беше успяла да опази, беше сърцето й.

Реджина се окопити известно време по-късно. Нямаше как да осъзнае колко дълго бе стояла върху хладната земя със загледан поглед натам, където беше изчезнал Сириус. Усещаше някаква празнота и някакво странно чувство за безтегловност, което далеч не бъркаше с приятно. Знаеше, че за първи път в живота си отпраща човек, на когото държи. Знаеше, че така е било правилно, знаеше, че иначе само щеше да го нарани, знаеше, че не би приела другата възможност, дори ако я имаше. И, все пак, нещо явно се беше откъснало от душата й и това нямаше нищо общо с кокетството или с гордостта й. Беше някак… по-различно.
Маркъс я беше научила да опазва част от себе си далеч от другите. Несъзнателно, болезнено, спонтанно беше поставил завинаги прегради между нея и останалия свят. Нещо, което, ако знаеше, нямаше да му позволи да умре спокойно. Реджина беше благодарна, че той така и никога не научи…
Така, с една негова грешка, едно залитане, един повод, тя бе успяла да се откъсне. Имаше причина да го прави, имаше и повод да го напусне, защо обаче до края не му беше обяснила нищо? Защо не му беше казала за Дейвис, защо за миг не му беше разкрила цялата истина, защо не му се беше доверила?
За да не го боли ли? Едва ли можеше да чувства по-силна болка, от тази, която аз му причиних!
В онези страшни дни Реджина чувстваше как наивността й се изплъзваше между пръстите. Не можеше да я спре, можеше само да гледа и да затваря очи отново и отново. Страхът, който я беше обграждал, болката, която беше попивала, безпомощността, която я беше поглъщала… Тя трябваше да каже на Маркъс за всичко това, трябваше да го спре, не трябваше да му позволява да вярва, че онзи глупав акт на ревност я беше наранил толкова много. А Маркъс беше вече далеч от нея, вече не можеше да му каже всичко това…
В онзи миг Реджина си беше взела урок за едно нещо, беше признала една самотност за приятел и едно недоверие за покровител. Беше се научила да премълчава важните неща, да крие това, което я раняваше, без да знае че така наранява другите. Тя никога не беше успяла да се отърси от влиянието на интровертността си, никога не се беше научила да разтрогва тишината. И така се беше оказала тук, разкъсвана от чувства, които я убиваха, но не можеше да сподели. Страх, гняв, самотност, чувствителност, които беше потушила завинаги, но вечно щяха да припалват жарта някъде дълбоко зад маската, там, където никой друг не можеше да надникне, освен собствената й самота.
Луциус беше следствие на Маркъс. Неотъпкана почва, човек, който щеше да изпитва дълго, преди да успееше да допусне до себе си. Той беше различен, далечен, хладен, той беше предизвикателство за търпението и разума й. Бяха минали години, преди да се отдаде на чувството докрай, тежки, бавни, глухи години, спомените за които сякаш бяха се изпарили в тишината. Вече знаеше какво да пази за себе си, знаеше кои тайни да скрие, знаеше кои черти да не покаже никога. Единственото, което не беше успяла да опази, беше сърцето й. Как се беше случило това? Не, не беше възможно… С нея не се случваха такива неща, беше ги забравила отдавна, беше по-силна от тях… Кога беше загубила ясния си поглед над нещата, кога беше пречупила целия си свят през чувствата към Луциус? Кога той беше станал част от живота й, кога беше станал част от нея самата? Кога го беше допуснала, защо? Кое я беше заслепило, кое беше помрачило така съзнанието й, кога беше загубила почвата под краката си, превръщайки се в това момиче, което имаше очи само за него? Кой беше Луциус, какъв беше на нея самата? И защо, въпреки че разумът се бунтуваше, толкова се нуждаеше от него, толкова силно му вярваше и, да, толкова силно го обичаше? Кога беше допуснала да се влюби, защо? И какво беше нужно, за да го изтръгне от сърцето си завинаги?
Реджина се изправи бавно и се загледа в мястото, където Забранената гора срещаше небосвода. Вече чувстваше с цялото и същество, че силата я е напуска завинаги, че скоро от нея нямаше да остане и следа. А тогава… тогава не искаше да види какво щеше да се случи… не искаше да се вижда така…

На другата сутрин Нарциса се събуди към девет часа с неописуемо главоболие и желанието по-скоро да отиде и да измие лицето си с ледена вода. Предишната вечер Слидерин до късно бяха празнували победата над Рейвънклоу и, макар и Блек да се беше прибрала рано в стаята си, музиката дълго време не я беше оставила да затвори очи. Цялата се тресеше от желанието да си отспи, но прекрасно знаеше, че, така или иначе, когато останалите се събудеха, нямаше да има тази възможност. Затова покорно се изправи и влезе в банята.
Хладкият душ донякъде успокои сетивата й, но не успя да измие тъмните сенки от лицето й. След като установи това, Нарциса въздъхна срещу огледалото, облече се набързо и слезе в Общата стая. В първия момент чак се учуди от това колко мръсно и неподредено беше. Едва когато мозъкът й тръгна на стари обороти, се досети за вчерашното, очевидно много разрушително, празненство. Усмихна се леко на мисълта колко ли по-зле от нея щяха да се чувстват пияниците, после замахна с пръчката си и, след не-повече от една-две минути, всичко беше в нормалния си вид. Спести си по-задълбоченото почистване, защото, малко или много, на тези гуляи трябваше да се даде някакъв урок; а после излезе от подземията и се насочи право към соварника.
Противно на очакванията, в мига, в който Нарциса се беше събудила, първата мисъл в главата й не бе била повърхностна или лекомислена, напротив, сякаш безсънието и умората бяха въздействали ползотворно върху съзнанието си. В момента, в който хвана перото, обаче, увереността й се изпари, а ръката потрепна. Върху листа падна капка мастило, която попи в същността му и го оцвети в катранено. Смачка пергамента и се изправи. Не можеше да го направи, не и сега…
Беше събота, имаше достатъчно много време, за да успокои душата си. Сега беше още рано…
Чу стъпки зад себе си, и подскочи, сякаш приближаващият се можеше да надникне право в съзнанието й и да различи опасните й мислите. Когато видя Ерин донякъде се успокои, въпреки че едно друго чувство накара ръцете й да потреперят мигновено. Нарциса ги скри зад гърба си.
-Здрасти. –Усмихна се на Малфой, подтискайки желанието да избегне компанията й.
-Здрасти. –Отвърна шестокурсничката отнесено и се приближи няколко крачки до Блек.- Какво правиш тук?
-Мотая се без цел и посока. –Усмихна се Нарциса и преглътна частта от съзнанието, което й напомняше, че с малката могат да водят много по-смислен разговор. От нея можеше да научи какво се случваше с Луциус или поне Блек вярваше в това. И, въпреки този факт, не желаеше да намесва други хора и да разкрива пред тях опасенията си. Самата мисъл за женитба с Дейвис я отвращаваше, но, в ръцете на недоброжелатели, тази предпазна мярка на родителите й можеше да се разбере неправилно и да доведе до множество последствия, които сега не бяха нужни на Нарциса. Не че не вярваше на Ерин, не че имаше повод да се съмнява в дискретността й, просто, малко или много, тя беше непозната, а затова и непредвидима. Не трябваше да й се доверява толкова сляпо…
-В соварника ли? –Усмихна се Малфой неловко.
-Исках да подишам чист въздух. –Изстреля Нарциса от отбранителна позиция. После, решавайки че е време да оттегли мишената от лицето си, попита.- А ти какво правиш тук?
-Дойдох да пусна едно писмо. –Отвърна лаконично и го привърза към крачето на една от училищните сови. Вдигна я на ръката си и я пусна да от,лети.
Когато се обърна, Нарциса претръпна от близостта на призрачно-белите очи. След като се отърси от тези си мисли, забеляза че те придаваха на Ерин някаква неподправена наивност и, в действителност, далеч не бяха толкова ужасяващи, колкото изглеждаше на пръв поглед.
„Може би се свиква” отсъди мислено, а на глас промълви само:
-В последни дни май привикна с Хогуартс, а?
-Има нещо такова. –Усмихна се шестокурсничката, убедена в мисленото си решение, че не беше нужно да споменава пред годеницата на Луциус, че точно отсъствието му е повлияло тъй силно на усета й за околния свят. Нямаше как да знае, че „годеница” беше доста разклатено твърдение в онзи момент.
Нарциса, от своя страна, сметна последвалата неловка тишина за непоносима и реши да отиде до библиотеката, за да навакса с ученето, за което напоследък все не намираше времето си свободно, а съзнанието – чисто. След като го сподели на Ерин, се завтече надолу и изчезна от погледа й.
Малфой остана няколко секунди загледана във вратата, а после се обърна и хвърли последен поглед на ясното небе. Не можеше да спре да обвинява себе си, че, въпреки всичко, продължаваше да поддържа връзка със старите си приятели. Колко ли беше жестоко от нейна страна да напомня за съществуването си, когато ги беше напуснала толкова мълчаливо, рязко, със замах, толкова грубо дори. Не беше честно спрямо тях да разкрива толкова истини за себе си едва сега, епистоларно, просто, семпло дори. Маската беше паднала от лицето й, докато пишеше тези редове. Не беше ли жестоко от нейна страна, въпреки че повече никога нямаше да се срещнат, да загрозява по този начин облика на онази героиня, която някога бяха видели? Не беше ли жестоко да разбива измислиците си, които, така или иначе, повече никога нямаше да объркват и въодушевяват тези хора? Но защо го правеше?
Истината беше, че, след като завинаги напуснеше определено място, определени хора, определен свят, Ерин за първи път се отпускаше и се осмеляваше да говори искрено за нещата. Истини, които бе премълчавала дълго, а после тегнеха над душата й. И го правеше за себе си, не за другите… Тогава другите още ги нямаше…

Спусна се бавно по стълбището и се запъти към подземията, за да вземе учебниците, които й бяха необходими. Беше записала на допълнителни уроци трансфигурация, час, който щеше да започне след едва тридесет минути. Когато влезе в стаята, вътре имаше няколко слидеринеца, които вяло повдигаха чашите си с кафе. Игнорира погледите им, бяха прекалено заспали, за да я уплашат.
Самата Ерин предишната вечер, противно на очакванията, беше присъствала на празненството. Беше се забавлявала в умерени количества, главно придържайки се към компанията на Нарциса, която не я беше оставила сама нито за миг. Нещо, което Малфой оцени, въпреки че се беше чувствала толкова неловко в компанията на седмокурсничката на другия ден. Нямаше как да се очаква, че Ерин ще бъде душата на купона или нещо такова, при все това беше минало малко по-спокойно, сякаш се климатизираше бавно към обграждащия я свят. Нещо, за което всички бяха съгласни, че е вече време…
Когато се спъна в килима на спалнята на шестокурсничките, едва не се изтърси на земята. Това сериозно залитане, я накара да поспре машиналните си движения, и да се огледа. Всичките й съквартирантки в момента спяха, включително и Реджина. Явно вчерашната вечер се беше оказала изтощителна и за тях.
Ерин се вгледа малко по-внимателно в лицето на Флинт. Свенливостта не й беше позволявала досега да разучи по-дълбоко чертите й. Мислено, съвсем несъзнателно, я сравни с Нарциса и невинно заключи, че с външността си, Блек я превъзхождаше. Това заключение я накара да се погнуси от себе си и да се дръпне назад. Горе-долу беше разбрала ситуацията между тримата с брат й, но това по никакъв начин не й даваше право да сравнява двете слидеринки. Учуди се на дързостта и глупостта си – Луциус едва ли държеше толкова на външността, че да е готов заради нея да се противопостави на родителите си. Явно имаше друга причина.
Ерин познаваше Реджина, знаеше как се отразяваше светлината в очите й, знаеше как светеше усмивката й и колко очарователна беше в напоследък-редките си моменти на щастие. В последните дни от тази сияйност не беше останала и следа.
Да, Нарциса беше красива, беше висока, беше изящна, всяко едно нейно действие, всяка нейна дума бяха пълни с финес. И, въпреки това, не притежаваше тази жизненост, която гореше в очите на Реджина. Блек беше по-улисана в мислите си, по-премерена в действията си, по-студена в чувствата си, по-мълчалива в думите си. Може би там се криеше причината да не влечеше тъй силно Луциус, както Флинт.
Ерин не познаваше добре брат си, не знаеше какво искаше той от живота, не знаеше какво търсеше, но знаеше, че го беше открил в лицето на Реджина. Това я накара леко да се усмихна и деликатно да се върне на причината, поради която беше нахълтала в стаята, причина, която, улисана в разсъжденията си, съвсем беше забравила.
Половин час по-късно Малфой влезе в кабинета по Трансфигурация и сконфузено се извини за закъснението си. Беше решила да изучава този предмет по-задълбочено, след като професор Макгонагол й беше споделила онези ужасни неща, които и до онзи ден не разбираше. Това се случваше всяка събота, точно в дванайсет часа. Минерва събираше там желаещите да се заемат с професия, свързваща се с трансфигурацията. По принцип нямаше множество достатъчно амбицирани, така че всеки получаваше внимание и необходимата помощ, за да схване нещата. Самата преподавателка започваше с резюмирано припомняне на последните уроци, а после представяше и нов материал за по-напредналите. Такъв, който умееше да затруднява всички им.
Ерин се разположи на една от свободните маси, стрелкайки останалите с поглед. Предимно грифиндорци, Малфой познаваше малцина от тях изключително бегло. Останалите ученици бяха главно от Рейвънклоу, като имаше и един-двама от Хафълпаф. Като цяло, беше една добре-забъркана смес от лица, които слидеринката никога не беше виждала, камо ли познавала. Но това не я смущаваше много – тя се занимаваше по-скоро с материала, отколкото с околните.
Но този урок беше някак си различен.
Минерва мина по масите и остави на всяка една от тях по едно малко шишенце с разноцветна течност. Учениците зяпнаха срещу нея, но тя побърза да ги успокои:
-Не се шашкайте, нищо толкова страшно не е. Това е сентенция, течност, съдържаща информация. –Заобяснява тя високо.- По принцип, вашата задача е същата както обикновено, просто е малко по-усложнена. Проблемът идва от това, че е невъзможно да се разбере точно какво представлява съдържанието й. Тази част от Трансфигурацията се нарича Сансфигурация, не сте го чували, защото по принцип не се изучава. И, въпреки това, има огромно приложение в света на магьосниците. По този начин се съхраняват изчезващи видове, спомени, исторически факти, скъпоценни и древни магьоснически летописи. Дава възможност по различен начин да се пазят най-различни неща, да се крият дори, вплитайки ги във вещества от трите агрегатни състояния. По принцип, може да смятате, че беше по-добре да започнете с твърди тела, с които сте свикнали с годините, но при Сансфигурацията е малко по-различно. Специално твърдите тела са много по-сложни от газовете и течностите, тъй като плътността им е по-висока и, по тази причина, по-трудно се вплита и по-трудно се извлича информация. Но всичко това ще разберете впоследствие. –Тук Минерва за първи път замлъкна, оглеждайки кабинета. Това даде възможност на един грифиндорец да се стрелне вътре.
Всички погледи се обърнаха към него и за всичко това имаше причина. Беше целият в сажди, разрошен и сякаш минал през камината. Минерва, която дълго се вглеждаше в него, мъчейки се да го познае, успя да надвика подсвиркванията и смеха на останалите, с крясъка си:
-Боже, какво се е случило с теб?
-Аз… професоре… ами… -Започна да увърта ученикът, който явно беше много смутен от създалата се ситуация.
Макгонагол, която едва скри изумлението си, замахна с пръчката си и всички сажди паднаха от дрехите и тялото на ученика. В този миг Ерин разпозна в него момчето, което беше срещнала сякаш преди векове в библиотеката.
След като смехът постихна, а Минерва малко поохлади изражението си, тя го изгледа строго и промълви:
-Нека да позная - Джеймс Потър, Сириус Блек и Питър Петегрю?
-Не, професоре, само Джеймс Потър и Питър Петегрю. –Отвърна й искрено ученикът, който явно също се беше изнервил.
-Какво направиха този път? –После Минерва се спря и изстреля.- Не, не, не ми разказвай сега! Ще си оставя най-интересното за десерт! –Сбърчи вежди и махна към стаята.- Разполагай се!
Ученикът седна на масата до Ерин, тъй като останалите бяха заети. Тя го стрелна с поглед, но реши да игнорира присъствието му, защото не се чувстваше комфортно в компанията му, също както онзи път в библиотеката.
-Съдбата пак ни събра. –Промълви с леко-изнервена усмивка грифиндорецът и й подаде ръката си.- Ремус Лупин, приятно ми е!
Ерин пое ръката му и каза името си. Премълча си, въпреки че не беше сигурна колко му беше приятно. Като цяло опушен в сажди беше изглеждал много по-симпатичен и очарователен, помисли си за миг, но после бързо изгони тази мисъл от главата си.
-Е, какво е това сега? –Попита я безцеремонно, взимайки стъкленицата в ръка.
-Още не съм разбрала. –Отвърна искрено Ерин и завъртя очите си отново върху Макгонагол.- Мисля че ще се наложи да го превръщаме в нещо, което не знаем какво е.
Впоследствие, Малфой се оказа напълно-права. Минерва им възложи задачата да разкрият какво се криеше във всяка отделна стъкленичка, използвайки различни магии. Като цяло, тя в началото предупреди, че ще се занимават с това до края на учебната година, така че не беше толкова наложително да се справят бързо с разгадаването.
-Алохомора! –Промълви отчаяно Ерин, след като през последния половин час без абсолютно никакъв успех бяха опитвали с Ремус какви ли не заклинания.
-Какво очакваш да стане с това? –Засмя се Лупин, а Малфой се начумери:
-А ти какво предлагаш? Както аз не успях, така и ти не успя! Така че, вместо да се правиш на умен, направи нещо!
-Добре. Специалис Ревелио!
Ремус се намръщи срещу нулевия ефект от поредното си заклинание, а Ерин се усмихна:
-Май не е точно това! –После чертите й се изправиха и тя взе в ръце епруветката. Наблюдаваше внимателно няколко минути моравия й цвят, утайката и как светлината се пречупваше през течността.- Не може да е толкова сложно! –Промълви сама на себе си.- Макгонагол е толкова развеселена, че очевидно става въпрос за нещо много просто. –Продължи да разсъждава на глас, въртейки стъкленичката между пръстите си.
Ремус я дръпна рязко от ръцете й, насочи пръчката си към нея и промълви напрегнато:
-Апарециум!
-Ти май се шегуваш! –Отчая се Малфой, но, точно преди да скрие лице в ръцете си, видя нещо странно. Една част от стъклото се оцвети в синьо и, когато петното се махна, там останаха само няколко заврънкулки.- Мишка ли?
Но Лупин не успя да отвърне, защото Макгонагол ги връхлетя с дъжд от похвали и, сипейки точки и за Слидерин и за Грифиндор, промълви:
-Магията, която разкрива съдържанието на всяка една от стъклениците, е Апарециум. Можех лесно да ви го кажа, но желаех да преговорите на практика заклинанията, които могат да се използват за разгадаване, тъй като, по принцип, на нито една истинска сентенция не пише съдържанието й. Днес няма да се занимаваме със самата трасфигурация, така че сте свободни, веднага щом разкриете текста върху стъкленичката.
И Минерва, сияеща, остави учениците да съберат нещата си. Ерин, която не дочака друга команда, се стрелна навън и спря, едва когато някой я дръпна за ръката.
-Много си невъзпитана. –Усмихна се Ремус, а тя го погледна невинно.
-Защо да съм невъзпитана?
-Аз те спасих от още два часа зяпане в тази епруветка, щеше да си развалиш очите.
-Нямаше да е толкова фатално, имайки се в предвид колко е развита медицината. –Тросна се Ерин. Още я беше яд, че не се беше сетила първа как да разгадае съдържанието. Нещо, което жегваше отдавна-забравената й гордост, така характерна за семейството й.
-Добре, де, опитах се да бъда мил!
-Не ти се получи! –Изнерви се Ерин съвсем, врътна се и изчезна по коридора.

Бела се понадигна леко от леглото, проклинайки махмурлука, който я беше застигнал след последната вечер. В нея се беше отприщило някакво странно желание отново да е част към света, към който принадлежи. Така тя беше забравила Мефисто, думите му, предупрежденията му, и, обръщайки чашите за един кратък миг отново беше била една от тях и те от нея. Спомни си мътно, че едва не беше позволила на Уизли да я целуне, факт, който далеч не оправи лошото й настроение и главоболието й. Обърна погледа си на двете страни, срещайки четири празни легла и въздъхна. Чувстваше някаква нужда да поговори с някого, без значение за какво и с кого, просто потребност, която не можеше да определи точно. Вчера отново беше се забавлявала със слидеринци, но тази сутрин сякаш тя отново беше дръпнатата и игнорираната.
Белатрикс пренебрегна онази част от съзнанието й, която целеше да обвини нея за всичко около Усмивката и последствията от нея. Все пак тя го беше направила, заради любопитството. Колкото до приемането, то беше станало след като с Рудолфус се бяха разделили. Какво беше виновна тя, че нещата се бяха стекли по този начин и най-накрая тя се беше оказала наранена?
В последните дни състоянието на Белатрикс беше силно-променливо и лесно-разклатимо. Много малки неща можеха да я разгневят, но и на моменти реагираше толкова мило и дружелюбно на провокациите. Всичко в съзнанието й беше объркано, сякаш някой с миксер разбиваше всичко, в което някога беше вярвала.
Мефисто… Знаех го още от началото… Нали все пак ме беше предупредил?
Спомни си смътно събитията от предишния ден. В онази странна сутрин не можеше да прецени какви чувства предизвикваха в нея болестта на Скарлет и реакцията на Рудолфус. Не можеше да идентифицира гнева и накърнената гордост, за които толкова малко предполагаше тогава. Спомняйки си ги двамата, в нея назряваха някакви объркани усещания сякаш ги беше видяла за първи път.
Белатрикс мислено-отхвърли възможността да посети Мифестофел и да го пита за отговорите на всичките тези въпроси. Той винаги увърташе, винаги я объркваше, а и често издаваше твърдения, които я нараняваха. Не искаше да знае… Ако тя беше причината за болестта на Скарлет и болката на Рудолфус, не искаше да го знае. Щеше да си затвори очите и никога повече нямаше да го повярва…
Слидеринката се изправи на лакът и погледна часовника. Явно беше прибързала с твърдението си, че е сутрин, вече беше време за обяд. Изправи се, с ясното съзнание, че, колкото повече мислеше по тези въпроси, толкова по-зле се чувстваше. Изкъпа се, облече се и отиде на обяд.
-Я виж ти кой бил тук? –Усмихна се присмехулно Уизли, когато Бела мина покрай него. Почувства как се надигна някакво странно усещане по хранопровода й, спря се и се обърна към него:
-Проблем ли имаш, Уизли? –Смрази го с поглед, игнорирайки приятелите му, които я наблюдаваха с насмешка.
-Чудех се как се чувстваш след последната тежка вечер? –Разля се нова усмивка по лицето му.
-Не особено добре. И да, тежка ще да е била, щом съм ти позволил да се доближиш до мен!
-Е, уверихте ли се вече? –Обърна се Уизли към приятелите си.- Малката Блек не е толкова непревземаема, на колкото се прави!
Бела зяпна за миг срещу него, в следващия момент цялата се тресеше, а очите й бяха облени с кръв.
-Какви глупости си наговорил, плужек такъв? –Изсъска слидеринката, а мускулчетата около очите й се стегнаха ужасяващо.
-Само истината, мила, само истината! –Засмя се подигравателно Николас.- За това колко хубаво си прекарахме вчера!
Гневът пъплеше стремглаво по вътрешностите на Блек, красейки ги с цветовете на яростта и ненавистта. Чувството така я беше завладяло, че усещаше цялото си тяло вкочанено, погребано в горяща пещ. Затвори за миг очи, губейки представа за времето, мястото и обстоятелствата. Всичко сякаш изчезна около нея, сетивата й се притъпиха, подвластни на онова ужасяващо чувство, което заплашваше да изпепели всичко наоколо.
В следващия миг Уизли полетя назад и, чупейки един от огромните прозорци, падна разкървавен извън замъка. В този миг Бела разтресе глава и върна светоусещането си. Очите й зейнаха срещу падащите стъкла, ушите й доловиха виковете, а кожата й настръхна при допира на нечии ръце, които я дръпнаха назад.
-По дяволите! –Изсъска Рудолфус, прегръщайки с една ръка Бела. Очите му се стрелнаха към дланите й, но там не откри нищо, освен кръв, която се спускаше и капеше надолу по пода. Бела скри лицето си в гърдите му и започна да се тресе неудържимо, а сълзите й намокриха мантията му.
Няколко учители се стрелнаха навън към Николас, другите наобиколиха двамата с Рудолфус и се опитаха да я изтеглят от прегръдката му.
-Какво, Мерлин те взел, си мислиш че правиш, Блек? –Крещеше разгневената Макгонгол, дърпайки я за лакътя.
-Нищо не е направила! –Присви очи Рудолус.- Магическата й пръчка не е в нея. Каквото и да се е случило, тя не е виновна!
Впоследствие, Николас Уизли беше откаран в Болничното крило с няколко прорезни рани, причинени от сблъсъка с прозореца. Въпреки всичко, те не бяха дълбоки и още на други ден той щеше да се върне в подземията, разгарян от мъст и накърнена гордост. След като учителите действително се убедиха, че Белатрикс не беше нападнала с магическа пръчка съученика си, те се отказаха да я наказват за това. В магьосническия свят имаше прекалено малко магове, които умееха по този начин да правят магии, сред тях със сигурност нямаше ученици. Като цяло те въобще и за миг не се замислиха, че това стечение на обстоятелствата можеше да се дължи на друг вид заклинание, което нямаше нищо общо с тяхната магия. Така деянието на Белатрикс беше останало ненаказано, въпреки че много от приятелите на Уизли вече предвкусваха отмъщението си, засада, която съвсем скоро щеше да застигне шестокурсничката, макар че тя още не го знаеше.
Самата Блек беше объркана от последните събития и прекара остатъка от деня с впити нокти в одеалото си, проклинайки всяка мисъл, която се опитваше да я убеди, че тя беше причината за последните случки. Не че й беше жал за Николас – той беше копеле и сам си беше заслужил всяко едно нараняване. Просто, ако признаеше вината си за него, щеше да й се наложи да приеме думите на Мефисто за истина, и да се обяви за виновна по повод болестта на Скарлет. Нещо, което щеше да я нарани силно.
Спомняше си думите, които беше чула веднъж… Страшни думи, които не искаше да чува отново и отново, произнесени от собствения си глас. „Убий… детето…”. Може би, по някакъв начин беше възможно да приеме, че ненавистта й към Скарлет и това, което й беше отнела, беше способна да накара съществото й да желае смъртта на съпругата на Рудолфус, но нямаше никакъв шанс да признае, че, дори за миг, е искала живота на невинно същество. Тази истина щеше да я срине тотално.
Реджина, която не беше присъствала на случката в Голямата зала, беше поела приятелката си от Рудолфус и я беше завела в спалнята им. Седнала на леглото на Бела, милваше внимателно косата й, въпреки че мислите летяха далеч от положението, в което беше поставена Блек. Флинт беше прекарала сутринта на езерото, върху един от камъните, облят наполовина с вода. Спомняше си онзи ден, в който така жестоко се беше скарала с Луциус, след като двамата бяха нагазили вътре. Тези мисли, малко или много, я караха да забравя болката, която изпитваше по раздялата със Сириус. Нямаше как да знае, че точно в онзи ден Блек, заедно с приятелите си, беше забелязал цялата случка. Нямаше как да знае, че в онази мрачна, студена събота, Сириус я беше приемал като вещ, принадлежаща на Луциус. Една истина, която щеше да я отблъсне завинаги от него и да спре болката, която изпитваше.
Така Флинт и Блек бяха прекарали два часа, улисани в собствените си мисли, без да изговарят и дума. Белатрикс притискаше ядно очите си, борейки се с умората, която се опитваше да я застигне. Сълзите, които се търкаляха по страните й, и обърканото й съзнание бяха извикали изнурението на помощ. Но Блек знаеше, че, ако позволеше то да я победи, Мефисто щеше да има възможността да надникне в съзнанието й, да й каже нещата, които знаеше, но никога не би приела. Страшни истини, от които душата й щеше да прокърви един последен път.

Самият Рудолфус, игнорирайки всички подмятания по повод бягството му от мача и защитата на Бела, си беше спомнил причината да се върне в Хогуартс. Пете, лечителят, който съблюдаваше за състоянието на съпругата му, беше помолил да посети Мадам Помфри, търсейки друго мнение за положението. Той отдавна работеше като частен лекар, имаше всички необходими отвари и знания, но, поради същността на работата си, нямаше ясно-изразен контакт с други лечители.
Скарлет се беше посъвзела след последния пристъп и, противно на мрачните прогнози, беше запазила детето живо и здраво. Пете, който беше възприел треската й много сериозно, смяташе, че е крайно време да разбере какво предизвикваше болестта й. Той имаше предположение, но Рудолфус продължаваше да отрича тази възможност, което изкарваше лечителя в задънена улица. Беше написал на един пергамент всичко, което беше успял да извлече от състоянието на пациентката си и, знаейки колко способна беше Помфри, не се беше поколебал да се допита до мнението й, още повече, че тя беше съблюдавала болестта на Скарлет и преди.
След като магсестрата прочете документа и написа подобен с предположенията и съветите си, тя за първи път се обърна към Рудолфус и промълви:
-Не се притеснявай, момче, всичко ще се оправи. –Промълви бавно, вглеждайки се в изтерзания му вид.
Лестранж знаеше, че тя го лъжеше. След всичко, през което Скарлет беше преминала, той почти беше загубил вярата си, че съществува нещо, способно да я спаси.
В един миг душата му се сви и той си позволи да зададе тихо въпрос, който тотално щеше да я стресне:
-Мадам Помфри. –Повика я глухо, а лечителката вдигна очи към него.- Вярно ли е, че от това чие е детето може да зависи живота й?
Лечителката толкова рязко се отдръпна назад, че Рудолфус потрепна неприятно.
-Н-нима… не е твое?
Ето, пак беше стигнал до този момент да решава съдбата й. Казвайки истината, беше възможно да бъде омърсена честта на семейството му. Но можеше ли да го премълчи?
-Не. –Поклати глава, а лечителката срещу него съвсем замря, наблюдавайки го ужасено.

Глава 115
Никой не се ражда с крила…

Рабастиан наблюдаваше унесено как нощната сянка се изтегляше от обраслата с трева поляна и въздъхна тежко. Последните дни беше претърпял всички загуби, които някога можеше да се стоварят върху главата му, въпреки че, два дена след повикването на Волдемор, те още не се бяха видели с него. Донякъде тримата с Долохов и Ейвъри бяха заключени и обградени в щаба на смъртожадните. На практика това беше просто реакцията на съзнанието им към последните провали. Защото в действителност никой не ги следеше и никой не ги преследваше, въпреки че те така си мислеха, знаейки колко щеше да се ядоса Черният лорд на последните им новини.
Самият Волдемор тогава беше изчезнал безследно и малко смъртожадни имаха привилегията да знаят какво търсеше и защо. А минутите летяха бързо, докато Раб се обвиняваше че не е извършил това, което му беше заповядано. Бяха протаквали прекалено много мисията, сега провалът й щеше да се оцвети в собствената им кръв, или поне те го вярваха.
Тези кризисни часове Рабастиан прекарваше сам в стаята си, без да спи, без да яде, без да общува дори с някого. За отрицателно време страхът го беше превърнал в някакво подобие на човек, което, ако някой му беше казал по-рано, Лестранж никога не би повярвал, че може да се случи точно с него. Сега всичко беше въпрос на време – дълги, кървави секунди, които приближаваха смъртта до него.
На вратата се почука, но Рабастиан не отвърна по никакъв начин. Унесен в мислите си, сега неговия привиден покой можеше да разруши само паренето в китката, само повика на Черния лорд. Другите нямаха тази сила.
Вратата се отвори и Лестранж се обърна натам. Тръпки побиха тялото му, а кракът се изтегли съвсем леко назад.
-К-какво правиш тук?
-Дойдох да видя милия си приятел преди да му видят сметката. –Усмихна се злобно и престъпи прага на тъмната стая.
Очите на Рабастиан се изцъклиха ужасяващо и той направи крачка назад. Ръцете му потрепериха, а пръчката изстреля първото попаднало заклинание, но се оказа прекалено бавен:
-Протего! –Рабастиан се удари в стената и тупна на земята. Когато вдигна погледа си нагоре, от Регулус не беше останала и следа.
-Какво си мислиш че правиш? –Разгневи се Долохов, подавайки му ръка да се изправи. Рабастиан пролази настрани, отказвайки да я поеме.
-Не... ме доближавай… Блек! –Изстена през умопомрачението си.
-Блек ли? Мерлин, Рабастиан, какво ти става? Тук няма никакъв Блек!
-Не се опитвай да ме… лъжеш… знам кой си! –Простена, тресейки се, Рабастиан.
Долохов, който осъзна че Лестранж очевидно беше покосен от някаква треска, се загледа един дълъг миг в него. Явно страхът от Волдемор го беше пречупил тотално. Ако Лордът се върнеше скоро и поискаше отчет за мисията им, Рабастиан щеше да се окаже опасен за неговата кожа. Това не можеше да продължава така.
Антонин го хвана през рамената, вдигна го и го удари в стената, за да се съвземе. После присви очи на сантиметри от неговите и изсъска:
-Престани да се глезиш и осъзнай как стоят нещата! Да, провалихме се в мисията и да, господарят със сигурност ще го разбере. Но сега е важно да запазиш хладнокръвие, защото, ако реагираш така и пред него, той ще убие и трима ни! Вземи се в ръце и разбери едно, Лестранж – щом си дошъл тук и си се заел с някаква мисия, трябва да си достатъчно силен да изтърпиш последствията! Ние имахме задача да хванем безвреден предател – при сегашния провал все още имаме надежда да се спасим от смъртта, тъй като мисията ни не беше от първостепенна важност! Но, ако ти така се побъркваш, като нищо ще прецакаш и последната ни възможност! Ако смяташ да го направиш, Рабастиан, повярвай ми, още сега ще вдигна пръчката си и ще те убия със собствените си ръце! Искаш ли да стигаме дотам?

-И-има ли някакъв шанс? –Попита тихо Рудолфус, взирайки се в лицето на Пете. В последните няколко ужасяващи минути лечителят му беше казал неща, които искаше да забрави завинаги. Беше премълчал много от тях, но и много беше споменал пред Лестранж. Лицето на слидеринеца беше мъртвешко-бяло, а устните му потрепваха неприятно.
-Има неща, които мога да направя за нея, но магията е прекалено силна, Руди. –Шептеше внимателно лекарят.- Можеше всичко да се оправи, ако го знаех в деня, в който се е случило. Сега шансовете с всеки следващ ден са по-малки. Отварата щеше да я изцери, а и, ако не беше в пети месец, щяхме просто да премахнем детето и всичко щеше да бъде наред. Не мога да ти давам силни надежди – оттук-нататък едва ли ще е лесно и едва ли ще стане изведнъж. Министерството осигурява отварата, която е необходима, но действието й при напреднала бременност не е толкова ефективно. Оттук-нататък ни остава само да се надяваме, че ще подейства. Дотогава, Рудолфус, трябва да бъдеш силен и да очакваш всичко. Не мога да поема тази отговорност да ти обещавам сигурността на живота й… Няма как да направя подобно нещо. Но още е рано да се предаваш.
Рудолфус проследи с поглед вятърът, който се стелеше над високите дървета, губейки се из пищните им, отрупани със зеленина клони. Не можеше точно да определи колко силно беше чувството, което изгаряше съществото му. То попиваше през кожата му и сякаш караше всичките му вътрешности да се стягат болезнено и да трептят, както листата по буковете трепереха отвън. Гърлото му беше пресъхнало, а кислородът сякаш не съумяваше да достигне до дробовете му. Всичко се въртеше в една ужасяваща, многоцветна призма, която пречупваше реалността през онази агония, която беше взела превес над разсъдъка му. Виждаше само нея, чуваше само тиктакането на стенния часовник, звук, който заглъхваше някъде в стомаха му. Сякаш цялото му тяло беше притиснато от нещо тежко и всепоглъщащо, което скоро щеше да завладее и остатъците от слабите му сетивни органи. Някаква дълбока, изначална болка, която толкова дълго го беше следвала и чак сега беше попила в кожата му. А сърцето му сякаш беше замряло за един дълъг, безкраен миг, притиснато от ясното съзнание, че оттук-нататък по пътя го чакаше само болката… болка, която беше избягвал толкова дълго, а сега окончателно щеше да срине света му… Нямаше как да я предотврати или пребори… оставаше му само да чака… да чака тя да го погълне в мътните си бездни до едни непознати ширини, където самият Рудолфус никога нямаше да може да съществува отново…

Вечерта Бела не пожела да излезе от стаята, а на Реджина й се наложи да я остави сама. Флинт не беше особено-сигурна дали приятелката беше успяла да заспи за времето, което беше прекарала там, но нещо я отблъсна от нея. Реджина се чувстваше още по-подтисната в компанията на Белатрикс, сякаш не й бяха достатъчни останалите проблеми, та сега се нарамваше и с тези на Блек.
Самата Флинт не знаеше точно какво се беше случило със слидеринката, след като Рудолфус я беше довел, дори не беше попитала за какво ставаше въпрос. Тя нямаше нужда, нямаше желанието да знае какво точно съсипваше Бела в онзи момент. Двете бяха загубили онази връзка помежду си, която някога ги караше да се опитват да изсмучат отровата от чуждите вени. Сега между тях отношенията бяха по-егоистични, но в една невинна форма на егоизма, готова да жертва времето си в полза на образ от миналото, но неспособен да бъде в помощ. Тази невъзможност на Реджина да поеме чуждите емоции, се дължеше на преливащите чувства в душата й. След всичките проблеми, всичките ужасяващи загуби, тя беше попаднала в състояние, в което не можеше дори да идентифицира всичките усещания, които напираха в съществото й. Те се преплитаха, объркваха в кълбо от чувства, което, в многообразието си, губеше и цветовете и материята си. Така в Реджина се подхранваше една самота, една празнота, която не беше способна да съществува за двама. Самота, която, след време, когато успееше да я приеме като част от себе си, Флинт щеше да запази завинаги…
По този начин Реджина се оказа загледана през прозореца на часовниковата кула. Наблюдаваше безучастно как стрелките се местеха вяло, а звукът им отекваше из помещението. Навън вече се беше стъмнило, но няколко лъча все още оцветяваха през многоцветните прозорци стаята. Те трепереха, танцуваха под погледа й, по стените, радваха се на последната си капка свобода. Не след дълго последните лъчи щяха да попият в материята на прозорците и никога повече нямаше да открият пътя си напред.
Беше се завила с едно одеало и, трепереща пред студа, наблюдаваше пътя на времето. А слънцето залязваше бавно през цветните прозорци.
Чу отварянето на вратата, но не се обърна. Почувства ръката на рамото си и тялото, чиято топлина я обгърна. Положи глава на него и затвори очи. Постояха няколко минути така, безжизнени, после Нарциса заговори:
-Всичко ще се оправи, ще видиш. –Прошепна в ухото й и леко се отдръпна, за да избърше сълзите й с ръка.- Обещавам ти!
Реджина потръпна и вдигна бавно очите си към Нарциса. Не й отвърна, макар че Блек разчете мислите в погледа й.
-Монтагю е прекалено самоуверен, че да види какво в действителност се случва. Другите нищо не знаят, няма как да повлияят. Просто ще изчакаме и всичко ще се нареди.
-Не искам да го наранявам повече! –Прошепна Реджина тихо.- Не искам да го лъжа, а… имам чувството че, каквото и да става, е невъзможно да взема решение, което да не… да не…
Нарциса притисна главата й към рамото си, така че да спре думите й. После прошепна бавно:
-Трябва само да ми кажеш какво искаш, Редж, само това! Ще успеем да оправим нещата едно по едно, ще ги спра. Само ми кажи, че искаш да бъдеш с Луциус и на пътя ви няма да застана нито аз, нито Монтагю. Само това искам да знам…
Реджина се отдръпна от нея и се приближи до прозореца. Неусетно навън беше заваляло и сега по цветните прозорци се спускаха капки диаманти. Тя протегна ръката си и я притисна към едно от тях, а лицето й се освети във всички нюанси на дъгата.
-Аз… -Гласът й се пречупи и Реджина преглътна болезнено, притваряйки очи. После обърна лице към Нарциса и прошепна.- Толкова време се опитвах да му дам нещо, което не притежавам… Толкова години… Просто не искам пак да бъде наранен…
Нарциса се приближи към нея и отново я прегърна, шептейки в ухото й:
-Никога няма да може да бъде щастлив без теб…
-Може би е така, но поне му давам шанс да оцелее… Вярвам в него повече, отколкото вярвам в себе си… Направих толкова много грешки, причиних толкова много болка… За Луциус е най-добре да знае… да знае че може да търси щастието си… извън моя свят… Защото в света ми не може да съществува такова….
Нарциса, чувствайки че Реджина при тези думи се разтрепери, погали с ръка гърба й и затвори очи. Тя вече беше безсилна да помогне… Оставаше само да седи отстрани и да наблюдава болката им… Защото чак сега разбираше, че не тя ги разделяше, а нещо по-силно… Обичаха се прекалено много, за да се наранят. И Нана знаеше, че скоро, много скоро, от Луциус и Реджина нямаше да остане нищо от тези хора, които някога беше познавала… Защото пътят им заедно беше довел до задънена улица… А Реджина искаше да започне отначало… Може би само това беше важно…

Ерин се усмихна смутено, вдигайки поглед от пергамента. Беше един слънчев понеделник, а следобедната почивка предоставяше възможност на учениците да излязат и да се порадват на последните дни в Хогуартс. Малфой се беше оттеглила от стаята и се взираше с притворени очи в двете групи ученици, които се приближаваха бавно в далечината към куидичното игрище. Червените екипи на Грифиндор и зелените на Слидерин. Беше подочула, че двата отбора бяха измолили да изиграят един мач преди финала, предвид факта, че тази година много от тях завършваха. В далечинаата Рудолфус вяло водеше настървения си отбор към игрището, докато те се заяждаха с противниците. Истината беше, че и той, и Реджина не бяха в състояние за каквото и да е онзи следобед, въпреки че задълженията към отбора ги притискаха. Очите на Флинт срещаха отвреме-навреме тези на Сириус и бързо се отвръщаха смутено. Не можеше да изтърпи погледа му и се опитваше да забрави за миг, че на терена щеше да се наложи да се изправи срещу него.
Голямо количество от другите ученици се бяха наредили по трибуните, развълнувани да видят какво щеше да се случи. Никой от домовете, които щяха да се борят за купата, не смяташе да пропуска това събитие да види кой всъщност от двата отбора беше по-силен…
-Защо не си на мача?
Ерин, която се беше загледала в двата отбора, подскочи като ужилена и се обърна към фигурата, която беше разтрогнала покоя й.
-Защото не искам. Точка. –Издразни се на Ремус, който най-нагло се разположи в тревата и дръпна пергамента от скута й.
-Трансфигурация. –Заключи на секундата и й го върна.- До урока има още пет дни, защо го пишеш сега? За да не ти се наложи да отидеш на мача ли?
-Ще е много добре, ако престанеш да ме анализираш и се махнеш от погледа ми! –Изсъска слидеринката разгневена.- Ти нямаш ли изпити?
-Изпитите не ме тревожат. –Отвърна й бавно.
-Откъде-накъде?
-Те са върху това, което си научил за седем години, не върху това, което можеш да научиш за две седмици. Преговарям материала, но, ако не съм го научил достатъчно добре, няма как да ги мина. Така че, общо взето, е все едно дали ще седя тук или ще се опитвам да науча наизуст купчина учебници.
Ерин се загледа в него, а после пак върна погледа си на пергамента, довършвайки изречението, което не беше успяла да направи досега. После се обърна отново към него и промълви по-меко:
-За какво ще учиш?
-Аврор. –Отвърна й спокойно.
-Защо?
-Защото приятелите ми ще стават такива.
-Какво значение има пък това? –Присви очите си Ерин. Този отговор я беше възмутил.
-Искам да бъда с тях, защото държа на тях.
Малфой изсумтя подигравателно и процеди:
-Глупаво е бъдещето ти да зависи от хора, които само преминават през живота ти! Как ще се чувстваш, ако един ден се скарате?
-Защо трябва да се караме? –Вдигна вежди Ремус.- Това са хора, които обичам, колкото обичам семейството си. Няма как да няма спречквания, но ние не сме загубили приятелството си за седем години, защо сега да е различно?
-Защото хората само идват и си отиват от живота ти, няма как някой да остане до теб завинаги. –Изсъска Ерин.- Защото те всеки ден виждат една твоя маска, маска, която създаваш, за да ги накараш да се чувстват щастливи и да се радват, че са близо до теб. А няма човек, който да познава истинското ти Аз, няма човек, който да може да го приеме безрезервно и безкомпромисно, няма човек, който да може да се докосне до него и още да иска да бъде близо до теб!
Ремус вдигна очите си към нея и постоя така един дълъг миг, през който Ерин не успя да разбере точно какво искаше да каже погледът му; а после промълви бавно:
-Не вярваш на хората, а? Но, трябва да знаеш, че така и те не могат да вярват на теб. Докато мислиш в какво грешат те, в какво се различават от теб, кое не знаят и кое не разбират, ти ги губиш завинаги. Без да можеш да осъзнаеш, че така не се спасяваш от някаква раздяла, напротив. По-добре да се научиш да летиш, преди да паднеш и да се разбиеш в земята. А ти май отдавна си се предала.
Ерин отмести погледа си от лицето му и прибра пергамента в чантата си, изправяйки се. Чак тогава очите й отново срещнаха неговите, а гласът й потрепери, когато промълви тихо:
-Стига някой да не е отрязал крилата ти, преди да се научиш да летиш.
В очите й играеха сълзи, докато стоеше и го наблюдаваше. Лупин се подпря на дървото зад себе си и се изправи бавно, взирайки се в чертите й.
-Никой не се ражда с крила…

Глава 116
Толкова много години бях тази, която ти искаше да бъда, бях тази, която ти обичаше, бях тази, от която ти имаше нужда, за да забравиш кой си ти самият!

Краят на куидичната приятелска среща дойде изненадващо-бързо. Грифиндорци, които години наред печелеха купата, имаха психологическото предимство над другите. На всичкото отгоре отделни лица от Слидерин не представляваха абсолютно никаква опасност за конкурентите си.
Реджина не се беше представила добре на мача - предпочиташе да бъде една от причините отборът й да загуби малко от популярността си, отколкото да се окаже в близост до Сириус. Той беше личност, която съзнателно избягваше, опитвайки се да опази малкото, останало от чистия й разум. Знаеше прекрасно, че ако се стигнеше дотам да се върне отново към онези тежки разговори и мисли, можеше да загуби контрола си, което щеше да доведе до нов прилив на грешки. Грешки, които вече нямаше да може да преживее.
В онези дълги и мъчителни дни, Реджина, също както Бела, се луташе между две измерения на света, които някога беше споделяла с хората. Две измерения, пълни с различни нюанси на чувствителността и носталгичността към съзнанието. Нито едно от тях двете не беше истинско, нито едно не можеше да й даде това, което търсеше, в нито едно от тях нямаше как да просъществува. Трябваше да го осъзнае, за да се спаси.
Това бяха дните преди да направи своя избор, дни, които й се струваха ужасяващо-дълги и неуравновесени. Всичко, което минаваше пред погледа й, беше пречупвано през размътеното й съзнание и необяснимите чувства. Вярваше че, ако позволеше някой да я доближи в онзи миг, то щеше да изгуби съвсем ясното си съзнание и щеше да сгреши.
Дълбоко в себе си Реджина знаеше, че Сириус беше най-голямата опасност, която можеше да надвисне над нея. При евентуална среща с Луциус, тя беше сигурна, че дори и да сбъркаше, никога нямаше да го изгуби, а и никога нямаше да се обвини, че го е наранила… защото той я беше наранявал и преди. Колкото до Сириус – той беше само жертва, нямаше право да го замесва отново, нямаше право да го забърква в каши, от които самата Флинт от толкова време не можеше да се измъкне. Беше слаба психически, последните удари бяха сломили цялата й защита и сега беше уязвима. Колкото по-далеч беше от хората, толкова по-добре щеше да е. Можеше да се влюби, можеше да намрази, да убие и да възроди, ръководена от онези пристрастни емоции, които така силно владееха света й тогава.
До това заключение Реджина стигна несъзнателно. Нямаше нужда да разсъждава върху него, да го анализира, самата тя знаеше, че трябваше да го последва слепешката.
Но, точно преди да се вмъкне в замъка, някой я дръпна за ръката и Флинт с ужас осъзна, че това беше точно Сириус. Косата му беше разрошена, а екипът – целия в кал. По учестения му дъх заключи, че беше побързал да я застигне и така се обезсмисляше факта, че Реджина се беше затичала към замъка веднага след края на мача.
Опита се да се дръпне назад, но Блек не й позволи. Чак тогава очите й плъзнаха по лицето му и не след дълго заключи, че Сириус определено не беше прекарал последните дни спокойно. Под очите му нямаше сенки, чертите му не бяха изпити, но пък в изражението на лицето му се четеше някаква сериозност, която му беше толкова нетипична и която така го състаряваше. Челото му на места беше покосено от бръчки, показвайки се замислено под косата му. В тъмносините му очи имаше нещо ново, някаква зрялост, в която Реджина не успя да припознае човека, на който беше държала толкова много.
Поредната промяна, просто поредната промяна…
Замисли се, че и той, също както Маркъс и Луциус беше дал своите жертви, макар и така косвено засегнат от фаталната й нерешимост. Промени в лика, поведението, характера дори, които и преди я бяха ужасявали не по-малко. Промени, които мразеше, защото, виждайки ги, губеше хората, които някога беше познавала, а сега сякаш бяха чужди. Беше го наблюдавала и преди, беше се случвало и преди… Защо, въпреки всичко, не беше успяла да го спаси?
Реджина затвори за миг очи и се замисли дали, ако раздялата й с Марк не го беше превърнала в онзи човек, щеше да поиска отново да е с него… Дали, ако беше успял да запази себе си сред всичките тези събития, тя също нямаше да се промени?
Когато отново отвори очи и зърна Сириус, истината я застигна болезнено и сви устни. Не можеше да ги обвинява, че не я разбираха, не можеше да ги обвинява, че нямаха времето да я чакат да се промени… и да намери себе си отново. Те не бяха виновни за нищо – те я променяха, но тя сама им позволяваха. Това бяха хората в живота й, не нещо, от което се нуждаеше, не близост, която търсеше, а просто фактори, които й влияеха тъй силно без определена причина…
Миг по-късно се прокле за тези думи. Как и за миг дори можеше спокойно да признае, да твърди, че другите не значеха нищо за нея? Нима не бяха значели, когато някога, сякаш преди години, беше притваряла очите си пред Маркъс, търсейки в него опората, с чиято помощ да продължи напред? Нима тогава, когато се молеше на всички богове да не го загуби заради една-единствена грешка, той беше чужд? Нима когато сълзите й капеха по земята в двора на Хогуартс, тя не познаваше чувства? Или когато стаяваше дъх в прегръдките на Луциус, или когато бягаше и мислеше за друг? Нима тогава беше сама, нима тогава беше една, нима тогава беше тъй чужда на чувствата?
Сириус я наблюдаваше мълчаливо, мъчейки се да разчете мислите, които така напрягаха чертите й в онзи миг. Тази несигурност, която Реджина изпитваше, му беше толкова чужда, толкова далечна, толкова легендарна на фона на всичко, което някога беше видял и почувствал. Блек познаваше живота в многообразието му, на него беше непозната само онази част, която намираше тъй силно отклик в душата на Флинт. Той винаги бе знаел как точно да постъпи, винаги беше действал импулсивно, никога не бе съжалявал, никога не се беше винял за грешките си, защото знаеше, че те го бяха довели тук, също както успехите. Миналото беше нещо, което слабо намираше смисъл в съзнанието му, защото той знаеше какво иска, знаеше, че дори и да го загуби, бе направил всичко по силите си. Нещо, което Реджина не познаваше като усещане…
Когато Флинт се посвести, си наложи да запази пълното си хладнокръвие и, пред опасността отново да загуби контрол, да се държи на разстояние от обсега на Блек. Тя проясни съзнанието си и впрегна всичкото си самообладание, за да не позволи вълна от усещания и лъжливи подкани да я залее отново.
-Какво има, Сириус? –Попита го тихо, рискувайки да унищожи хладната си маска завинаги. Беше счела мълчанието за прекалено дълго, той не трябваше да разбира, че нещо не беше наред, не трябваше да знае колко слаба беше в момента.
Сириус, който не успя да долови тези нейни разсъждения, се взря още по-дълбоко в очите й, търсейки нещо, което сякаш не успя да открие.
След нова доза мълчание, попита тихо:
-Добре ли си?
Д-добре ли съм? Чакай, чакай малко! Никой никога не ме е питал подобно нещо! Никой никога няма да има правото да ме пита това отново! Добре ли съм?... Кой го интересуваше дали бях добре през всичките тези години? Теб ли, Луциус, или пък него? Кой въобще някога попита какво се случва в мен, на кой му пукаше? На баща ми, на чичо ми, на теб, на Сириус, на Бела и Руди, може би… Стига, не ме разсмивай! Това никога не е имало никакво значение! Щом никой не попита досега, значи и не е имало защо! Всеки търсеше нещо в мен, някой го преоткриваха, малцина го ценяха… Никой от вас не искаше да знае как аз се чувствах, никой не искаше да вижда истинската Реджина, нали? Затова ли сега страдаш? Това ли те ранява? Лицето или истината те плаши, Луциус, отговори ми честно! Толкова много години бях тази, която ти искаше да бъда, бях тази, която ти обичаше, бях тази, от която ти имаше нужда, за да забравиш кой си ти самият! Сега, когато този цирк приключи… Отговори ми честно, Луциус, само това искам за цялата тази болка, за цялото това време… Обичаш ли ме още?

Рудолфус пристъпваше замислено през Забранената гора, вперил поглед право в краката си. Всичко, което се случваше напоследък, беше объркало до неузнаваемост целия му свят, сякаш всичко се въртеше, моменти се губеха, а мислите препускаха ту невъобразимо-бързо, ту едва-едва.
Отново излизаше от очертанията на Хогуартс, отново щеше да се магипортира в къщата, от която лъхаше толкова болка, къщата, която го задушаваше и заплашваше да го убие… Дори не беше разбрал точно кога всичко, случващо се със Скарлет, беше започнало тъй неописуемо да му тежи. Връщаше се механично, всеки ден, всяка нощ държеше ръката й. Мислено бягаше, желаеше да се скрие, страхуваше се и не желаеше да се връща там отново. Скарлет беше момичето, което някога му беше помогнало да оцелее… Сега, когато точно тя беше причината всичко да се срива пред очите му, сякаш чувствата се бяха изпарили в плен на агонията. Болката потушаваше всичко, което някога беше вълнувало сърцето му, тези месеци го бяха докарали до лудост. Не смееше да си го признае, но не искаше вече да я вижда така, не искаше вече да се връща отново, не искаше да продължава така… Съществото му агонизираше пред опасността да се налага да търпи тази болка отново… Предпочиташе да я загуби пред това да го боли така…
Нито за миг Лестранж не признаваше тази ужасяваща истина, нито за миг дори не й позволяваше да се прокрадне в съзнанието му. И, все пак, тя гореше всеки ден, с нови и нови сили, заплашваща да опожари целия му свят.
В началото болестта на Скарлет го притесняваше, нараняваше, но никога не го беше задушавала така. Никога преди не се беше чувствал в клетка, клетка, която го задължаваше да страда и да я гледа всеки ден така – все по-немощна и все по-безжизнена. И, всъщност, това, което го беше отблъснало от нея, не беше вида й, не беше болката… беше несигурността, която се стелеше на вълни от дъха й. Преди Скарлет бе била негова опора, преди го беше направлявала, беше го съветвала, беше му показвала правилния път… Сега беше настъпил момента той да направи същото за нея, да бъде отговорен за нейния живот… Беше объркан, разгневен, уплашен… беше огорчен от факта, че го беше предала, че го беше напуснала… сякаш завинаги…
Дните на неведение и носталгия по отминалите времена бяха сринали психиката на слидеринеца. Той не можеше да осъзнае колко жестоки и колко непростими бяха чувствата, на които болката го беше научила. Ако го разбираше, едва ли щеше да оцелее.
Едва в онази секунда разбра, че вече е пред вратата на собствения дом. Целият му живот беше така механичен, така сив и непотребен вече. Дори не беше имал възможността да обърне внимание на пътя, беше загубил и способността да чувства края му. Тези неща бяха извън сетивността му в онези дни.
Влезе вътре и викна нещо, което и сам не разбра, на иконома, за да не го притесни. Всеки ден се връщаше тук, едва ли можеше да учуди или изненада някого с присъствието си…И, все пак, в онзи миг, в който животът му се беше превърнал в низ от тривиалности, съдбата беше заповядала да прави така сякаш до края на вечността… Или докато нещо се променеше…
Почука на спалнята и влезе вътре. Погледът му се спусна първо към Скарлет, после към Пете, на когото кимна в знак на поздрав.
Съпругата му се поококори, когато го видя, и му се усмихна леко, усмивка, на която Рудолфус се опита да отвърне неуспешно. Приближи се до леглото, надвеси се над нея и целуна челото й. В последните няколко дни състоянието й беше що-годе стабилно, въпреки че още лечителят не й беше позволил да става.
-Как си днес? –Усмихна се леко, а после обърна погледа си към доктора, сякаш въпросът беше отправен към него.
-Може ли да поговорим? –Попита деликатно лечителят и Рудолфус, кимайки, го последва пред вратата, чувствайки неприятното усещане, което го обгърна. Отново страх, сякаш беше попил в кожата ми…
-Какво има? –Попита Лестранж направо, веднага след като затвори вратата на спалнята.
-Мислех си… -Запецна лечителят, очевидно притеснен от нещо.- Нали детето все пак не е твое?
-Да. –Кимна Рудолфус, който вече предчувстваше накъде отиваха нещата и това въобще не му харесваше.
-Има още един вариант, който не ти го бях споменавал преди. Става въпрос, че можем да рискуваме неговия…
-Това дете съм го приел като свое и няма да позволя да бъде убито! –Изсъска Рудолфус разгневен.
-Дори ако от това зависи нейният живот ли? –Сряза го Пете и Рудолфус замлъкна победен.- Виж сега… Почти е невъзможно да го спасим, това дете е било обречено от зачеването си. То никога няма да е напълно пълноценен човек, никога няма да има истински живот. Дните му ще бъдат преброени още от раждането. Не мога да ти кажа точно колко ще живее, може да са часове, може и да са години. Но това никога няма да може да се нарече истински живот, защото… знаеш защо. На него не може да му помогне абсолютно нищо – нито отвари, нито лечение, нищо. Ще се случи това, което е писано, но ще бъде просто съществуване. Така му даваш шанс, но един на милион от тези като него успяват да създадат нещо, преди да се поминат. Но, виж, на Скарлет може и да успея да й помогна, може и да й подейства лечението, може и да успея да я спася. Мисли логично, Рудолфус, не позволявай емоциите да те ръководят в такъв момент, защото ще сгрешиш. –После замлъкна за момент и довърши.- Трябва да извадя бебето колкото се може по-бързо.
Зениците на Рудолфус се разшириха, а цялото му съзнание сякаш се вкочани. Как беше възможно… Как беше възможно дори за миг да му се налага да взима такова решение? Как беше възможно да го поставят в това положение?
-К-какво? –Едва успя да промълви.
-Кълна се че ще направя всичко възможно, за да го спася. Да, шансът е малък, но трябва да спасим поне един от двамата. Скарлет просто има повече шансове от него. Пети месец е, рано е, повярвай ми, знам го не по-зле от теб. С малко късмет и няколко отвари може и да го спася. Но това не може да продължава така.
-Ами ако откажа? –Попита Рудолфус, който вече се тресеше от притеснение.
-Шансът да оцелее поне един от тях е нищожен. –Отвърна внимателно Пете и довърши.- Няма да ти обещавам нищо, всичко зависи от това каква е съвместимостта между двамата. Но се страхувам, че, за момента, нямаме избор…

Половин час по-късно, Рудолфус, стискайки до болка устните си, помогна на съпругата си да се изправи и я поведе към вратата на стаята. Пете беше препоръчал да я раздвижи малко, тъй като застояването й се отразяваше зле. Самият лечител беше поел към друг свой пациент и, тъй като икономът се беше прибрал до дома си, двамата бяха останали сами.
Колената й не издържаха и Скарлет едва не се строполи на земята. Рудолфус, който я беше хванал, прехвърли мълчаливо ръката й през врата си и я поведе надолу по стълбите. Не продумаха нищо, докато не се разположиха на скамейката пред къщата. Свежият въздух и движението бяха върнали цвета на лицето и блясъка в очите й. Когато го осъзна, Рудолфус си помисли, че, ако не знаеше всичко, никога не би повярвал, че нещо с нея не е наред.
Пресегна се и върна одеалото върху раменете й. Въпреки горещината, сякаш Скарлет трепереше от студ.
-Какво премълчаваш, Руди? –Попита го, взирайки се право в лицето му, когато Лестранж извърна поглед.
Не отговори веднага, защото в съзнанието му се бореха честността и желанието да излъже. Върна погледа си към очите й, чак когато се почувства готов да изтърпи проницателността им. Прокара ръка по коремчето й, притеснително-малко на фона на факта, че беше вече в пети месец. Загледа се в очите й и попита тихо:
-Какво е чувството?
-Не мога да ти го опиша, аз сама не мога да го разбера. –Отвърна му искрено, галейки с ръка страните му.- Предполагам че е хубаво…
Рудолфус извърна глава към алеята и замлъкна. Когато отново отвори уста, гласът му потрепери едва-осезаемо, а очите му избегнаха да се върнат върху нейните:
-Трябва да ти кажа нещо…
-Знам. –Отвърна му спокойно, въпреки че нещо в поведението му я плашеше. И, все пак, не трябваше да се отдава на емоциите си, не трябваше да му позволява да вижда колко всъщност я плашеше всичко това. Как щеше да се чувства той, който трябваше да се бори, ако му покажеше, че тя, Скарлет, американката, тази, която напусна дома си, за да се омъжи за непознат, която загуби любимия си, семейството си, която отдаде живота си за една кауза… всъщност бе не по-малко уплашена… как щеше да се справи той?
Рудолфус затвори за миг очи и се обърна към съпругата си. Знаеше, че това е предателство, знаеше, че щеше да я нарани, но се налагаше…
-В събота Пете ще те оперира и ще… ще… ще махне детето.
Скарлет не показа с нищо, че тези думи я бяха сломили тотално. Погледът й се замъгли и й причерня, но нито една бръчица не изби на лицето й. Когато отвори уста, за да отвърне, я усети суха и груба, въпреки че гласът й не трепна:
-Ще оживее ли?
Рудолфус не отвърна. Изви главата си настрани и се загледа в далечината.
-Ще умре ли, Рудолфус? –Гласът й прозвуча по-строго, въпреки че в него не прозря хладнина. Скарлет беше забравила да мрази дори хората, които най-жестоко я нараняваха. Тя чувстваше отчуждението, което ги разделяше, но не го признаваше гласно, защото знаеше че не е в състояние да го промени. Или нещата щяха да се оправят… или щяха да се сринат за винаги. Трябваше време, а Скарлет знаеше колко отдавна търпението на съпругът й се беше изчерпало.- Обещахме си да си казваме всичко, Рудолфус. Ако има нещо, имам правото да го знам!
Лестранж преглътна и промълви:
-Не е сигурно! –Изправи се бавно и се обърна към нея. В погледът му се четеше някаква непозната хладнина, а движенията му бяха сковани.- Детето не е истински наследник, можем да го жертваме за…
-Това е моето тяло, това е моят живот! –Изсъска Скарлет, а в очите й проблесна пламък.
-А ТОВА Е МОЯТ! –Изкрещя, вън от себе си Рудолфус, разпервайки ръце.- МИСЛИШ ЛИ ЧЕ НА МЕН МИ Е ДОБРЕ, МИСЛИШ ЛИ ЧЕ НА МЕН МИ Е ЛЕСНО? МИСЛИШ ЛИ ЧЕ ИСКАМ ТОВА ОТ ЖИВОТА, МИСЛИШ ЛИ?
Очите на Скарлет се напълниха със сълзи, но нито една от тях не се разля по страните й. Извърна за миг погледа си от него, за да не му позволи да види слабостта й. Когато отново го погледна, в очите й нямаше нищо, а гласът й потрепери:
-Явно не мога да те направя щастлив!
-Явно не можеш!
Рудолфус се запъти към вратата, за да си вземе нещата. Когато ръката му потрепна на дръжката, той се обърна и промълви с поглед, впит в тила й:
-Пете ще те оперира в събота! Докато си моя съпруга, ще става това, което кажа аз! –После влезе в къщата, повика икономът и се върна в Хогуартс. Гневът, който толкова време беше спотаявал, беше станал причина да избухне и да я нарани. Същата вечер Рудолфус нямаше да може да затвори очите си и много скоро щеше да й се извини. Но Скарлет, макар и простила му, никога нямаше да забрави точно какво й беше казал онзи ден и точно какво беше премълчал…

Белатрикс не успя да сподави вика си, докато погледът й ужасено обхождаше спалнята. Всичките й дрехи бяха разпокъсани, всичките й вещи бяха изпотрошени, всичките учебници и пергаменти – опожарени. Нищо, което някога беше притежавала, не беше останало непокътнато.
Колената й омекнаха и тя се стовари на земята, без дори да се опитва да спре сълзите си. Пролази бавно по пода и с замъглен поглед вдигна остатъците от снимката им с Рудолфус. Ръцете й трепереха, а тялото й се тресеше неудържимо.
Пръстите се спуснаха слепешком под възглавницата, но не откриха нищо. Пред очите й причерня при спомена за книгата, която я свързваше с Усмивката. „Няма… Няма я! НЯМА Я!”.
Някой я вдигна за лактите и я запрати към стената. Белатрикс почувства сблъсъкът с цялото си тяло и, примряла от ужас, извади пръчката си, но някой я дръпна от ръцете й. Чак тогава Блек вдигна поглед и разпозна в нападателя си побеснелия от гняв Николас Уизли.
-Т-ти ли… -Но не успя да довърши, защото слидеринецът й запуши с ръка устата и, придържайки китките й, я изведе от стаята. Изненадващо никое от момичетата не се беше събудило.
Уизли беше избрал късния вторник вечер за свое отмъщение и, сякаш по команда, в притихналата Обща стая, ги чакаха противните му приятелчета. Те се изхилиха в лицето й, докато с една магия, цялото й тяло беше притиснато здраво с дебели въжета.
Изкараха я насила навън, а уплахата на Бела градираше с всяка следваща крачка. Тя се опитваше да избяга, но и от двете страни я притискаха грубо, докато не я бутнаха на колене в тревата. Забранената гора, която ги обграждаше, потрепваше леко на прохладния летен ветрец, а от замъка не се виждаше дори и една светлинка.
Бела осъзна, че точно в онзи момент, беше напълно безпомощна. Обездвижена и обезоръжена, тя нямаше как да се справи с тримата седмокурсници. Оставаше й само да види какво искаха от нея.
-Това случайно да ти е познато? –Не закъсня дълго въпросът на Уизли, който, вдигайки с ръка малката червена книга, я наблюдаваше подигравателно.
Бела, която добре знаеше, за разлика от тях, какво означаваше този предмет, потрепери и се опита да се изправи, но някой грубо я зашлеви.
-Виж, Ник… -Започна бавно и отчаяно Блек.- Не исках да се случва така, дори не знам какво точно стана. Моля те, върни ми книгата и няма да кажа на никого…
-Ха-ха-ха! –Изхили се Уизли.- Ама и условия поставя! И какво точно можеш да кажеш?
-Какво сте направили с нещата ми. –Отвърна Бела тихо.
-Кой е казал, че сме били ние? Или, по-скоро, кой може да докаже, че сме били ние? –Изсмя й се Сейдън, който стоеше от другата страна на Николас.
-Какво искате от мен? –Прошепна Блек, местейки поглед от единия – на другия.- Кажете какво искате и ще го направя!
Николас, който въобще не обърна внимание на тези й думи, държейки червената книга, започна да обикаля около й.
-Я ми кажи… -Започна присмехулно и саркастично.- Какво точно е това? Да не е специално дневничето на малката, ранима Блек?
-Уизли, предупреждавам те! –Изсъска Бела, в която, усещайки накъде отиват нещата, гневът вече изместваше страха.- Пусни ме да си вървя, дай ми книгата и ми се разкарай от погледа, защото…
-Да не описваш тук мокрите си сънища по Рудолфус?
Тези думи преляха чашата и Бела усети с цялото си същество, че губи контрол и че отново щеше да се случи нещо, което не знаеше как да предотврати. Когато затвори очи, в съзнанието й изплуваха думите на Мифестофел, а после всичко загуби значението си:
„Ти владееш огъня… Откакто запали църквата, той е под твоя власт…”
В следващия миг всичко около тях лумна в пламъци…

Глава 117
Май беше единственото истинско нещо в живота ми… или поне последното…

Реджина се загледа невярващо в чертите на Сириус. Последното, което беше очаквала, се беше случило. Не си бе и помисляла, че е възможно Сириус да тича след нея, само за да я попита дали е добре. Това беше ирационално, абсурдно дори. Не можеше да повярва, че е възможно дори за миг той да реагира по този начин.
Премигна един-два пъти, а после разтресе глава потресено и отвърна:
-Мисля че да. Защо?
В този момент се случи дори нещо по-абсурдно. Сириус преметна ръце през талията и я прегърна, поставяйки глава на рамото. Въпреки потреса си, слидеринката почувства как очите й започват да парят. Допирът с тялото му я накара да потрепери и да се почувства отново слаба. Дори за миг досега не си беше помисляла да позволи сълзите отново да я преборят, това й изглеждаше като предателство, като падение.
Дръпна се толкова рязко от Сириус, колкото се беше озовала там. За части от секундата срещна неразбиращите му сиви очи, после се втурна нагоре по стълбите към входа на замъка.
Блек остана няколко секунди загледан в нея, търсейки отговори, които нямаше житейския опит, за да получи. После премигна няколко пъти и тръгна с бавна стъпка към задния двор на „Хогуартс”.

Замъкът осъмна в пламъци, опожарен и разнебитен. Професорите цяла нощ бяха замразявали огъня, бяха го потушавали, използвайки заклинанието „Агуаменти”. Когато учениците се събудиха за уроците си, от пламъците бяха останали само руини. Всички занятия за сутринта бяха отменени, злополучните слидеринци – изпратени в Болничното крило. Нито един от тримата не беше сериозно-наранен и, благодарение на това, всички бяха щателно разпитани с Веритасерум. След като Мадам Помфри прие и Бела, все още в безсъзнание, учителите се събраха в кабинета на Дъмбълдор и се заеха с решението, което трябваше да вземат по повод последните събития.
В началото никой не можеше да повярва, че всъщност именно Бела, обездвижена и обезоръжена, е предизвикала огнения ад в Забранената гора. Но, след като изслушаха трите момчета, не останаха никакви съмнения.
Първото решение, което професорите взеха, бе да се възстановят с няколко магии опожарената растителност. За всеобща радост и изумление, пламъците не бяха стигнали до дървената къща на пазача на дивеча. Затова и щетите щяха да се възстановят бързо и безпроблемно. С тази задача се заеха професорите Вери и Спраут, които, така или иначе, нямаха голямо желание да се занимават с наказанието на Белатрикс.
И така в кабинета останаха Дъмбълдор, Макгонагол и Слъгхорн. Прекараха няколко минути, преди да проговорят отново.
-Страхувам се, че този път ще се наложи да вземем по-строги мерки. –Промълви Албус тихо.- Действието й е било необмислено и е застрашило живота на нейни съученици. Няма значение как се е стигнало дотам, Белатрикс не е трябвало да го позволява.
-За какво според теб става дума, Албус? –Попита Слъгхорн бавно.- Не е често-срещано явление такава сложна магия без пръчка, да не говорим за силите на шестнадесетгодишно момиче.
-Не е прецедент. –Промълви Дъмбълдор мъдро.- Чувал съм и преди за такива способности. А и силата над средата не е често-срещана, но пък не се случва и за първи път. Просто при нея се е проявила прекалено-бързо и, според мен, е било по-скоро като пристъп след дълго събиране на мощ. Притежавала го е отдавна и просто е търсило повод да излезе наяве. Затова и не е съумяла да го изконтролира.
-Според мен това не трябва да се оставя така. –Сбръчи чело Макгонагол.- Трябва да осведомим Министерството и да бъдат изследвани възможностите й. Това е огън, Албус, огън! Следващият път може да убие всички ни.
-Няма да има следващ път. –Прошепна директорът и върна погледа си върху Минерва.- Събери всички в Голямата зала, идвам след няколко минути. Хорас, ти поговори с останалите професори – Белатрикс ще премине през изпити по всички предмети, след края на учебната година. Изпрати една сова до родителите – обясни им как стоят нещата и че дъщеря им ще се прибере по-рано у дома. Аз ще се опитам да предотвратя изтичането на информация в пресата.
Двамата професори кимнаха, обърнаха се и изчезнаха зад вратата. Директорът остана няколко минути вгледан в Забранената гора през прозореца, после се изправи и се магипортира.

-М-моля?
Нарциса прехапа устна и се изправи импулсивно. Погледът й плъзна по лицата на всички, които се бяха взрели в нея. Мина за секунда по Андромеда, после се завъртя към масата на Слидерин. За този ужасно-кратък миг Рудолфус се беше озовал до нея и се опитваше да я накара да си седне на мястото. Нарциса, която в това време дори не знаеше какво да направи, изблъска ръката му и потрепери.
-Какво се опитваш да направиш? Мислиш че можеш нещо да промениш ли?
Думите му минаваха покрай ушите й. Блек се стресна и го изблъска от пътя си, насочвайки се към вратата на Голямата зала. Не спря, докато краката не я отведоха до Болничното крило. Изблъска мадам Помфри и с ужас забеляза, че само едно от леглата беше със спуснати завеси. Очите й се плъзнаха по останалите – и тримата слидеринеца бяха там. Значи…
”Значи е там.”
С няколко стъпки се оказа до леглото и дръпна рязко завесата. Гледката, която се разкри пред нея, я стресна и я накара да се отдръпне назад.
Белатрикс изглеждаше почти невредима, макар и сякаш полята с вода. Гърдите й се повдигаха и отпускаха бавно и спокойно, въпреки че в широко-отворените й очи се четеше някаква смесица от гняв и паника. Миглите потрепваха едва-едва, сякаш спеше, но и не - гледаше я и не я виждаше.
Нещото, което най-много ужаси Нарциса, беше фактът, че кожата й бе приела смъртна-бледност. На места по нея се виждаха някакви смътни сиви петна, сякаш някой неуспешно беше рисувал струпване на бенки на едно място. Като цяло това беше много непознато копие на сестра й.
Когато направи още една крачка назад, се сблъска с някого и очите й срещнаха тези на ядосаната мадам Помфри:
-Какво си мислиш че правиш тук? С какво право влетяваш в тази стая, тук има болни, за Бога!
-К-какво й има? –Не обърна внимание на излиянието й Нарциса, докато лечителката скриваше със завесите леглото на Бела.- Какво се е случило?
Мадам Помфри се възмути отново:
-Вън веднага! –Изписка тя и започна да я бута към вратата.- Да не съм те видяла повече тук!
И така Нарциса се оказа сама в коридора. Или поне в първия момент реши че е сама.
Рудолфус хвана лакътя й и я издърпа настрани. После я разтресе и присви очи:
-Какво правиш, Нарциса? Престани да се държиш толкова по детски!
-А-аз… Моля? –Изведнъж думите му стигнаха до мозъка и очите й се присвиха.- Ти ли ще ми казваш как да се държа? Ти, тъпанар такъв, който се държиш като мекотело! Ти, който я докара дотук! Ти, глупак такъв, който някога само за нея приказваше, а сега дори не се интересуваш! С какво право точно ти ще ми казваш как да се държа? Кой е детето сега, Рудолфус?
Няколко мига Лестранж остана безмълвен и не показа с нищо, че е чул думите й. В следващия дланта му се отпечата звучно върху бузата й.
-НЕ СЪМ ВИНОВЕН ЗА НИЩО! ДОРИ НЕ ЗНАМ ЗА КАКВО СТАВА ВЪПРОС!
Нарциса го избута грубо от себе си и изрева:
-ТЯ ЗАПОЧНА ДА СЕ ДЪРЖИ СТРАННО СЛЕД КАТО ТИ НАМЕРИ ЗА НУЖНО ДА Й БИЕШ ШУТА!
-Не. –Присви очи Рудолфус.
-Какво не? –Не разбра Нарциса и го погледна учудено. Не беше в реда на разговора да й приказва толкова спокойно.- Какво?
-Това нещо го имаше и докато бяхме заедно.
-Какво имаш в предвид?
-Дявол да те вземе, откъде да знам? –Изсъска Рудолфус.- Имаше някакви… неща по гърба й или де да знам! Нещо не й беше наред още преди това!
-Какви неща? Още ли ги има?
-Не знам, като изгаряне. Мерлин! –После вдигна лявата си ръка и изсъска.- Аз съм женен, дявол да го вземе, не ми е работата да знам какво има по тялото й! Ти си й сестра, ти трябва да имаш грижата за това!
-Ама ти… Я се осъзнай, бе! –Разгневи се Нарциса от факта, че вината беше прехвърлена на нея.- Белатрикс никога не ми е споделяла каквото и да е! –После забоде пръста си в гърдите му и промълви.- На теб ти казваше всичко, ти си длъжен да знаеш!
-За кой път трябва да ти повторя, че малко или много вече не ходя с Белатрикс! Не можеш ли да приемеш, че не съм длъжен да знам тези неща, а и не съм длъжен да имам връзка с нея, само за да знам какви глупости се въртят в кухата й глава!
-Тогава защо си тук? –Прошепна Нарциса, впивайки поглед в него.
-В какъв смисъл защо съм тук? –Стресна се Рудолфус и се отдръпна назад.
-След като толкова не ти пука… Защо си тук? Нали си женен, Руди, нали обичаш жена си, нали Бела ти е само минало, нали вече не те интересува? Или дойде тук, защото си много загрижен за мен? Моля те, обясни ми причината да си тук сега?
Рудолфус, който не беше очаквал този удар, отмести поглед от очите й и се опита да асимилира последните думи. Зачуди се сам на себе си, какво действително правеше тук. Много отдавна беше минало времето, когато с Бела бяха общували, когато бяха приятели. Сякаш от векове не бяха разговаряли за каквото и да е, сякаш не се бяха поглеждали. И, докато Скарлет, тази, която някога вярваше че безумно обича, на която вярваше че държи, съпругата му, береше душа в имението, той стоеше пред Болничното крило и се препираше с Нарциса… Защо? Заради Бела ли? Или заради самата Нарциса? Какво го интересуваха те двете въобще? Те не му бяха приятелки, те не бяха хора, с които роднинската или някаква друга връзка го свързваше. Кои бяха въобще сестрите Блек? В онзи миг сякаш бяха непознати…
Когато отново върна погледа си върху Нарциса, почувства укора и триумфа в изражението й. Беше права, той нямаше място тук, не и ако още искаше да вярва, че всичко, свързано с Бела, бе за него само спомен.
-Явно напоследък не съм в час. –Отвърна двусмислено, издържайки погледа й без капка притеснение.- Много неща ми се струпаха и действам на първосигнална система. Сега ме извини, отивам да се занимавам с нещата, които би трябвало да ме засягат.
И действително, Нарциса изпрати с поглед отдалечаващия се Рудолфус. Беше смятала, че, като го разгневи и нарани, самата тя ще се почувства по-добре. Но сега, когато го нямаше, сякаш празното пространство я задушаваше.
Мислите за Бела и семейството й я връхлетяха и, чувствайки натиска на назряващите проблеми, се отдаде на слабост и се подпря на стената. Погледът й се плъзна по вратата на Болничното крило.
Сега вече я бяха втасали. След като Сигнъс и Друела разберяха какво точно е направила средната им дъщеря, беше малко-вероятно да изпаднат във възторг. Белатрикс беше изключена, Мерлин, изключена от училището за магии и вълшебства „Хогуартс”. ИЗКЛЮЧЕНА! Нито един от прастария род Блек не е бил изключван никога! Това беше позор, клевета, не можеше да бъде вярно… Или поне не трябваше да бъде…
Нарциса удари главата си в стената и притвори насълзени очи срещу тавана. Не й стигаха историите с онзи ужасяващ Монтагю, но сега и Белатрикс. Какво, Мерлин, беше направила? Как се беше случило, защо?
Едно беше сигурно - още утре у дома щеше да се прибере не само Белатрикс, но и самата Нарциса. Вкъщи ги чакаха скандали, кавги, наказания. Дори не й се мислеше какво щеше да се случи с Бела. „Мерлин, това е първият изключен ученик! И то Блек, и то точно сестра ми!”. По-зле от предателството на Андромеда, по-зле. Единствената надежда в случая беше да не изтече информация. Ако в момента някой в „Пророчески вести” разбереше за шестнадесетгодишната Блек, подпалила Забранената гора, то това щеше да рефлектира ужасяващо върху семейството й.
Нарциса въздъхна. Бела щеше да се оправи, беше сигурна. Мадам Помфри бе пуснала завесите, само за да не се ужасяват момчетата от лицето й, нямаше причина за тревога. Може би сестра й беше омаломощена, но това далеч не означаваше, че е наранена. Всичко щеше да се оправи… за Бела.
Нана знаеше прекрасно, че в последно време родителите й само търсеха повод да я привикат в имението и да й натресат Дейвис. Сега щяха да имат прекрасна причина за този вид психически тормоз. Имаше още броени дни до сватбата, Мерлин, защо не можеше да ги прекара далеч от него?
„Заради Бела” отвърна си унило. Отблъсна се от стената и се насочи надолу по стълбите. Беше настъпил момента да събере багажа си и да се подготви за какво? За брак? За затвор? За живот? Какъв живот, животът беше свършил отдавна. Просто трябваше време, за да може Нарциса да го осъзнае…

Реджина премигна миг-два, докато успя да осъзнае точно какво се беше случило. Седеше на пейката в Голямата зала и, докато останалите разпалено-обсъждаха поредната издънка на Слидерин, тя се беше взряла невиждащо в масата. Разтресе глава, изправи се на автопилот и премина пътя до вратата, насочвайки се към подземията. Там срещна задъханата и притеснена Нарциса.
-Д-добре ли си? –Попита Реджина отнесено. Още не беше успяла да осъзнае че Бела, нейната приятелка, беше изключена от Хогуартс. Просто малко недоразумение. Нямаше голямо значение, нямаше причина за тревога. Всичко щеше да се оправи…
-Ах, Редж, може ли една услуга? –Флинт кимна бавно.- Ще можеш ли да събереш нещата на Бела… Така, де, да не влизам в стаята.
В този миг Реджина се възхити на хладнокръвието на Нарциса. Тя беше толкова уверена в себе си, толкова целенасочена. Сякаш белите на Бела нямаше да се стоварят точно на нейната глава, както ставаше обикновено в тяхната фамилия.
Реджина въздъхна – тя не беше на мястото на Нана да се бунтува срещу родителите си, не можеше да разбере това покорство, което строеше от седмокурсничката. Флинт цял живот се беше борила срещу нещата, които не приемаше, цял живот беше жертвала всичко за онова, което смяташе за справедливо. Толкова години се бе препирала с баща си, беше го предизвиквала, беше търпяла стоически ударите, с които и той, и мащехата й отвръщаха. И пак не се беше предала. През това време за нея не бе имало нещо, по-ценно от справедливостта, как сега можеше да го разбере? Дрюела толкова дълго беше подтискала първородната си дъщеря, че сега Нарциса нямаше как да събере психическите сили, че да й се опълчи. Може би дори не знаеше как ставаше това въобще. Нямаше и откъде да научи.
За миг Реджина си представи как Нарциса се врича на Луциус пред олтара. Усмихна се леко на мисълта, че на Малфой щеше да му е много по-добре, ако за покорно и вярно куче не търсеше див вълк. „Защото точно там е въпроса, нали… Че не търси покорство, а някой, от който да го изисква. Ах, ти, копеле нещастно, затова ли ставаше въпрос през цялото това време? Затова ли не искаш нея, ами мен? Глупак такъв, щеше да бъде толкова по-лесно, ако нямаше необходимостта да се доказваш! Ако там е въпросът, то ще ти дам един прекрасен повод да се докажеш… Запомни ми думите!”. Още една усмивка се изплъзна на лицето й и Реджина благодари на факта, че Нарциса не я наблюдаваше, а търсеше нещо из Общата стая. Флинт не се и съмняваше, че от нея щеше да излезе перфектната пасивна и послушна съпруга, но и дълбоко в себе си знаеше, че от Луциус нямаше да излезе верен съпруг. „Ти ще се върнеш, Луциус, знам го… Въпреки брака, въпреки всичко. Дотогава ще се подсигуря чаршафите да не изстинат за всичките онези хора, на които причини толкова много. Ще видиш…”.
В онзи момент, докато наблюдаваше безобидната Нарциса, Реджина за първи път осъзна, че това, което се случваше, не беше просто случайност. Бяха стигнали до онзи момент с Луциус, в който беше време да си върнат това, което си бяха отнели. И Флинт знаеше, че тази загуба щеше да го нарани… но и че си го беше заслужил. Прекалено дълго време си беше затваряла очите, прекалено дълго време го беше обичала толкова сляпо, беше давала всичко за него, беше държала на него. Да, обичаше го, винаги щеше да го обича, никой не можеше да го промени. „И, въпреки това, Луциус ще да си плати, Мерлин, как ще си плати…”.
Разтресе глава и се запъти към спалнята на шестокурсничките. Беше рано за отплата, беше рано… Дотогава нямаше да покаже с нищо мислите, които се въртяха в главата й… и желанието за отмъщение, което назряваше в душата й…

Белатрикс отвори очи едва рано сутринта. Когато откри завесите около леглото, я обзе паниката, и неусетно потрепери.
Къде се намираше? Защо беше тук? Какво се беше случило?
Напрегна съзнанието си, за да се сети точно какво се беше случило предишната вечер или поне кое беше последното нещо, което си спомняше.
В един миг всичко я връхлетя и я накара да потрепери. Нима… нима наистина беше…
Успя да парира тази мисъл навреме. Беше зловещо дори да си го помисли. Но какво правеше, как се беше озовала тук?
Всичко онова, което й минаваше пред очите, нямаше как да е истина. Уизли и компания не я бяха тормозили, вещите й не бяха унищожени, а тя не беше направила… онова, за което си мислеше. Това беше просто сън, нямаше как да е иначе. Бе имала и преди такива кошмари, кошмари, свързващи я с Усмивката. Предполагаше, че Мефисто имаше пръст в тази работа и се зарече в мига, в който го види, да го насмете прилично за последната, толкова реална гавра със съзнанието й.
Прокара ръка по завесата и, изправяйки се бавно, я придърпа назад. Очите й се взряха през сумрака и обходиха околните легла. Нямаше никого. Изсумтя недоволно и се изправи на крака. Искаше да разбере по-бързо каква беше тази шега и защо се намираше в Болничното крило.
Не чака отговора дълго, защото той я връхлетя с рязко главоболие и свличане на земята. Колената й се бяха оказали някак си… несигурни.
Едва когато обърна очи натам забеляза че целите бяха някак вдървени. Потрепваха конвулсивно, но самата Бела не чувстваше това трептене. След няколко-секундно размишление, стигна до заключението, че това сигурно беше шок от последния кошмар и просто се налагаше да бъде по-внимателна.
Потърси опора в леглото и се изправи бавно. Претегли фактите и тръгна неуверено напред, подпирайки се на всяко нещо, което можеше да послужи за целта. Когато стигна до вратата на лечителката, почука и подвикна нещо.
В следващия миг мадам Помфри излетя отвътре и се зае да я смъмри и да я върне в леглото. Едва когато се увери, че затворничката й е прикована към кревата, тя чу въпроса на Бела:
-Ъ-ъ-ъ… Мадам Помфри… Аз защо съм тук?
Лечителката я изгледа някак неразбиращо, а после докосна китката и премери пулса й.
-Сигурно си се ударила нещо. Не се притеснявай, миличка, само временно е…
-Кое? –Не разбра Бела.
-Загубата на памет, разбира се. Какво друго?
-Добре, де. –Нацупи се Бела.- Нали точно затова ви питам какво се е случило? Защото не помня!
Бела изсумтя недоволно, но поне бе сигурна, че този път намекът й е бил достатъчно-ясен и директен. Проследи незаинтригувано неудобството на жената, което донякъде я притесни, но все пак нали нищо чак толкова лошо не се беше случило? Иначе щеше да помни. Явно си е ударила главата и забравила някой и друг детайл – голяма работа. Щеше да помоли и Мефисто щеше да й покаже за какво става въпрос. Разбира се, след като му се скара за злобната шега. Как можеше да е толкова задръстен? Той е демон, трябва да е страшен, мрачен, ужасяващ, но защо е такъв балък?
Блек чу че изръмжа неудържимо. Мифестофел определено щеше да си плати прескъпо, вече го предчувстваше. Беше въпрос само на време…
-Нищо ли не помниш, миличка? –Загледа се умолително жената в Бела. Последното, което искаше да й каже, беше защо точно се беше озовала тук. Или по-скоро, какво щеше да последва от въпросното събитие…
-Не. –Изсумтя Бела.- Нищичко.
Мадам Помфри започна да си играе нервно с ръба на нощницата си. После се разположи на ъгъла на леглото и започна да обяснява бавно и с някакво натрапчиво чувство за неудобство:
-Миналата нощ се е случил един инцидент и… сутринта цялата Забранена гора беше в пламъци. –Белатрикс потръпна от ужас.- Оказа се че там сте били с Уизли, Сейдън и Маверик... –Очите на Блек се напълниха със сълзи, които тя изтри в ужаса си.- Но не се притеснявай, миличка, те са добре…
-Защо трябва да се притеснявам? –Прошепна Бела, впивайки насълзените си очи в лечителката.
-Как така?
-Защо трябва да се притеснявам? –Повтори.- Има ли причина точно аз да се притеснявам за това?…
-Виж, миличка, аз…
Но не успя да довърши, защото на вратата се почука и някой се плъзна бавно вътре. След като вдигна погледа си, Бела дори не успя да се възхити на факта, че това беше Реджина. Блек вече знаеше, че всичко, което я беше ужасявало тази нощ, не беше просто кошмар или невинна шегичка от страна на демона. Това беше истината, това, което се беше случило, жестоко, страшно, ужасяващо… но истина. Нямаше как да го промени, нямаше сили да попита какво ще се случи оттук-нататък… Нямаше сили дори да спре сълзите си…
Флинт видя че мадам Помфри се чувства прекалено-неудобно, за да я изгони, затова пристъпи напред. Наблюдавайки нервните реакции на лечителката и начина, по който, мърморейки си нещо, се измъкна от стаята, осъзна точно как стояха нещата. Явно на нея й бе отредено да сподели лошата новина с Блек. Може би така беше по-добре…
Приближи се бавно и клекна до леглото, усмихвайки се тъжно:
-Здрасти. –Проследи мътнозелените очи на Бела, които се оцветяваха в сълзите й. Беше толкова объркана, толкова сломена от случайността.
Флинт знаеше, че това вероятно беше последният път, в който я виждаше. Оттук-нататък Бела я чакаше заточение, а когато се върнеше… е, тогава едва ли щяха да имат какво да си кажат, едва ли щяха да са същите…
Имаха да плащат дългове по грешките си… Дългове, които щяха да ги застигнат в бъдещето. И тогава едва ли щяха да имат време и нужда за приятели… Защото никой нямаше да може да им помогне.
Реджина почувства, че нейните очи също са пълни със сълзи, но не понечи да ги изтрие или да покаже с нещо, че е разтроена. Дълго време с Бела бяха били толкова близки, дълго време я беше направлявала… Но Флинт не бе успяла да я спаси от грешките, как иначе, тя себе си не успя да спаси, как можеше да помогне другиму? И, все пак, толкова много години… За няколко мига всичко се бе сринало. Кой беше виновен? Тя, Бела, Рудолфус, Луциус, Скарлет, кой? Как се беше стигнало дотук да се разделят? В кой беше причината, кой беше сбъркал толкова фатално, кой беше провалил всичко? Защо Луциус не беше до нея сега, къде беше Рудолфус, защо изгуби Маркъс, какво се случи със Сириус… Регулус, Рабастиан, Нарциса, Скарлет… Какво се беше пречупило? Нима не можеха да съществуват заедно? Защо вече не бяха онази компания, която се закачаше един с друг, защо вече нямаха време да говорят, да държат един на друг, да се обичат? Какво се беше променило? Те ли бяха? Или пък всичко останало? Защо Хогуартс вече не ги събираше, разделяше ги? Онези объркани, буйни, темпераментни слидеринци, които го имаха, а сега го бяха загубили завинаги…
Реджина премигна и прехапа устни, без да прекъсва усмивката си. Една сълза се търкулна по бузата й, докато галеше Блек по лицето. Още от първи курс те бяха приятелки, още от първи курс бяха близки. Бяха намерили приятелството от нуждата една от друга, бяха били заедно през цялото това време… Флинт можеше само да се радва, че някога го е притежавала… Нямаше да позволи тъгата да я обгърне, не и сега, не и когато беше дошъл моментът да я види за последен път… не…
-Бела. –Промълви бавно и я придърпа за прегръдка. В следващия миг и двете бяха седнали на леглото в чуждите обятия.
Когато Флинт се отдели от нея, знаеше че оттук-нататък всичко щеше да е различно. Но тя трябваше да бъде силна, поне сега да бъде силна…
-Миличка, знай, че каквото и да стане, каквото и да следва оттук-нататък, ти завинаги ще си останеш приятелката, на която съм държала най-много през целия си живот. –Промълви Реджина, бършейки сълзите от лицето на Блек.- Тези шест години ти беше единствената, която винаги беше до мен и, каквото и да се случи в последно време, аз винаги ще ти бъда благодарна за това и, повярвай ми, никога няма да го забравя. Знаеш, че те обичам, нали?
Бела за пореден път попадна в обятията на Флинт и вече сълзите й се спускаха неудържимо. Цялото й тяло трепереше, а съзнанието отказваше да приеме истината, че Реджина действително се сбогуваше с нея…
-И аз теб… също… -Изхлипа през сълзите си и се разтресе от хлиповете.
Реджина се отдръпна леко и избърса за пореден път страните й:
-Недей така сега! –Засмя се тихо.- Ти да не си някакво мекотело? Все едно се разделяме завинаги. Мерлин, след толкова години кавги на тази тема ще седнеш да ми ревеш! Засрами се! Тея глупости, които Руди ти ги говореше не ги вземай насериозно, за да не ходя аз него да го напердаша! Толкова време вярвах в теб, а ти сега да ме предаваш по този начин! Засрами се, Мерлин! Това ли заслужих за тези години?
Бела изхлипа под усмивка и се притисна до Реджина.
-Какво ще стане сега, Редж? –Прошепна, треперейки.- Какво ще стане?…
-Сега ще се прибереш у дома и оттам-нататък те чакат само хубави неща, нали? –Докосна с устни бузата й.- Ще видиш много нови неща, много нови хора ще опознаеш, какво по-хубаво от това? –После се отдръпна и се засмя.- Аз съм вързана тук да се занимавам с някакъв чувствителен, умопомрачен блондин, който сам не знае какво да прави с живота си! А ти ми ревеш на рамото! Ох, жена, опъни твоето по-скоро аз да се наплача, че тази ситуация въобще не е справедлива! Ще ми се оплаква тя!
-Хах, той ще се върне ли?
-Как пък няма да се върне! –Засмя се Реджина.- То от него отърване няма – като кърлеж в задника – колкото повече го вадиш, толкова по-надълбоко се забива.
-Рискове на професията кърлеж.
-Рискове на професията любител на кърлежи. То аз въобще и не съм любител, не знам как се случи. Мерлин, май не трябваше да пускам тото.
-Утре може и да си по-голяма късметлийка. –Усмихна се Бела.
-Оптимистка си, то аз вече и сили нямам да го вярвам. Ще се чуе, не се притеснявай. Имам една магийка специално против вредители, ако се наложи, ще я използвам.
„Боже, Луциус, колко ще те боли… Как само ще те боли…”

В този миг Нарциса почука на вратата и влезе бавно вътре.
-Аз… Извинявам се, че ви прекъсвам, но е време да тръгваме. Дъмбълдор позволи да се магипортираме заедно. –Кривата физиономия на лицето на Нана накара Реджина да се изправи и да помогне на Бела да направи същото. За пореден път подсуши страните и хвана ръката й, усмихвайки се.
-К-къде е багажът? –Промълви Бела несигурно.
Нарциса, която все още стоеше на вратата, посочи зад себе си и кимна:
-Всичко е готово. И е време да тръгваме.
-Ама аз… -Бела не успя да довърши. Дълбоко в себе си почувства едно странно усещане, сякаш нещо не бе наред. Реджина, Нарциса, багажите…
Ти… Разбира се, как успях да те забравя? Ха-ха-ха… Моят Дон Кихот… Май Росинант си беше изпочупил краката… Нещо не идваше тогава, помня. Ти си романтичен инвалид, Рудолфус. Не разбираш от тези неща, казвала ли съм ти го? Ако трябваше да разчитам на теб да ме спасиш от унгарския шипоносец, май щях да свърша в търбуха му, защото ти щеше да паднеш от седлото. Винаги си бил някак си… непохватен към детайлите в приказките.
-Е, май е време да си кажем „чао”. –Усмихна се Реджина, чужда на мислите в главата й. Обърна се към Бела и я прегърна.- Вярвам че ще намериш твоя път и всичко ще бъде наред.
-Ако не затъна в калта…
-О, повярвай ми, имам опит с веществото и се отразява добре на кожата. Оттам-нататък няма какво да те притеснява. –Усмихна се и, без да маха ръка от рамената й, я поведе към вратата. После се обърна към Нарциса и прошепна заговорнически.- Безмозъчните блондини ги остави на мен, имам опит!
Нарциса стисна ръката й и се усмихна:
-Не се и съмнявам, че ще ме отървеш.
Двете не се прегърнаха, нямаше смисъл. Те не бяха приятелки, никога не бяха били. Страдаха от една зараза, носеща инициалите „Л.М”, но това не ги караше да се чувстват удобно или приятно в чуждата компания. Нарциса не беше сигурна, че ще види отново Реджина, но можеше да твърди уверено, че ще чуе за нея. Или поне, ако все пак се омъжеше за Луциус, щеше да чувства присъствието й чрез него. Във всяко негово движение, във всяка негова дума… беше неизбежно. Реджина щеше да я преследва навсякъде, като призрак, но присъствието й никога нямаше да е материално. И, може би, точно тази мисъл накара Нана в онзи миг да се наведе и да я целуне по бузата. Оттук-нататък двете щяха да бъдат врагове. Сега беше време да се порадват на последните мигове политическа необвързаност, преди Луциус Малфой да ги разделеше. И, ако омразата щеше да ги ръководи… Е, това беше едно добро начало на една легендарна неприазън.
Реджина се надигна на пръсти и я прегърна. После придърпа отново Белатрикс и, преди да ги изгуби от поглед, промълви през сълзи:
-Пази се, хлапе! Иначе всичко ще се окаже напразно, нали?

Бела вървеше малко след сестра си и не смееше да промълви нищо. Дори не знаеше какво трябва да каже, дори не можеше да проумее какво точно се случваше и как се очакваше от нея да реагира. Когато достигнаха до портите, спря и се обърна назад. Очите й плъзнаха, замъглени от сълзите, по кулите, по стените, по прозорците на замъка. Колко много лица, колко много емоции, колко моменти, които досега никога не беше оценявала… Цял един живот… А сега щеше да започне всичко отначало… И май оттук-нататък не я чакаше нищо добро…
През сумрака видя как една фигура се откъсна от фона и се усмихна. „Време беше, Руди, време беше…”.
Нарциса се откъсна още по-напред и деликатно продължи с бавни стъпки пътя си. Знаеше, че Бела ще се върне, нямаше нуждата и правото да е там… сега…
Когато Рудолфус се спря, беше на едва два метра от нея. Изглеждаше уморен, объркан, неуверен в себе си и в това, което правеше.
-Май всички сгрешихме, а, Руди? –Усмихна му се тъжно, забелязвайки това.- Май се подценихме.
„ Май се наранихме…”
Рудолфус не отвърна. Беше прекалено-объркан, за да реагира. Дори не знаеше дали това е правилното място, дали беше редно да е тук. Погледът му се замъгли и Лестранж разтърси глава.
Пред него стоеше Белатрикс, неговото малко зверче, калпазанката, която някога се беше валяла в калта… момиченцето, което му беше поверено преди толкова много време… а той я беше наранил.
Помнеше как сляпо му беше вярвала, как беше заспивала на рамото му, как някога беше имала нужда от него, за да прогони кошмарите… сега той сам ги беше върнал в живота й.
Една грешка, една малка грешка и бяха стигнали дотук… Защо въобще някога беше позволявал да се влюби в нея, защо й беше позволил да се влюби в него? С какво тя, малката, го беше заслужила? Защо я беше предал, какво се опитваше да докаже? За какво се бореше? За парите ли? За честта ли? За името ли? Какво въобще значеха тези неща за него? Нищо… само тя… само тя някога беше била важна… а той бе успял толкова лесно да продаде най-ценното нещо в живота си… защо?
“Попитай ме за какво продавам живота си… аз ще те попитам за какво продаваш сърцето си…
Рудолфус притвори очи и я притегли към себе си, заравяйки глава в шията й… Сълзите закапаха по рамото й, докато Бела се чудеше как точно да реагира. Ръцете й потрепериха върху гърба му, когато Лестранж прошепна:
-Извинявай, Бела… Извинявай за всичко… което… ти причиних…
„Само не ми прощавай, не ме обичай отново. Всичко това се случи заради мен, аз съм си виновен. Мрази ме! Защо не можеш да ме мразиш? Умолявам те – напусни ме, ненавиждай ме, убий ме. Време е да сложим край. Достатъчно много време си затваряше очите за грешките ми. Научи се да ме мразиш, забрави ме. Само не ми прощавай! Само не ме обичай!”
Очите й се притвориха, а устните потрепнаха, когато прошепна в ухото му:
-Няма нищо, Руди, наистина… Вече няма значение…
После се отдръпна от него и избърса с опакото на ръката сълзите си. Усмихна се и прошепна:
-Почваме на чисто, Рудолфус. Оттук-нататък няма да го позволим, аз няма да го позволя…
Лъжа
После се обърна и продължи с бавни стъпки през мократа трева. Когато чу да я вика, се обърна и се взря в силуета му.
Положи ръка на сърцето си и промълви същите думи, които аз някога бях казала, помниш ли, на бала… Как може да си толкова жесток, Руди? Как можеш да го казваш, как можеш още да ме обичаш? Не платих ли достатъчно за любовта ти? Не плащам ли и досега? Защо трябваше да го правиш, защо трябваше да ме спираш…
Един кратък миг останаха загледани един в друг. После Бела се затича към него и, за части от секундата, устните й се впиха в неговите. Дълъг, мъчителен миг, в който сълзите им потрепваха на първите сутрешни лъчи… в следващия момент нея вече я нямаше… не беше останала и следа… или поне не трябваше…
„Е, това май беше краят… Не, не това сега, а истинският… Моментът, в който ти наистина ме напусна… Май беше… истинско… Май беше единственото истинско нещо в живота ми… или поне последното…

Глава 118
Момента, в който продадох душата си, блъфирайки в играта на живота… продадох я за две думи… „Обичам те”

Четвъртък:
Нарциса влетя в стаята и се огледа. Сестра й бе на път да изпотроши всичките си неща. Докато стъклото се забиваше в босите й крака, а косите й хвърчаха във всички посоки, от очите й се спускаха тежки сълзи, които тя не можеше да удържи.
Когато осъзна присъствието на потресената Нана, Бела подхлъцна, а тялото й се разтресе от хлиповете.
В първия момент Нарциса не знаеше какво точно се очакваше от нея да направи. Тя стоеше вцепенена няколко минути, вгледана в насълзеното лице на сестра си.
Бела изстена през хлиповете си:
-Те… те искат… да ме изпратят…
Нарциса премина пътя до сестра си и я прегърна с една ръка.
-…искат да ме пратят в… в „Дурмщранг”…
Нарциса продължаваше да наблюдава мълчаливо ужаса на сестра си. Остави я да седне на леглото и се разположи в краката й, вадейки пръчката от мантията си.
-…аз никога… никога няма да се… върна…
По лицето на седмокурсничката не потрепна нито едно мускулче от думите на сестра й. Тя се наведе напред и вдигна лявото й стъпало, прокарвайки пръчката си срещу него. След секунди от стъклата и кръвта нямаше и следа.
След като свърши с това, Нарциса се разположи на леглото до сестра си и промълви, без да я поглежда в очите:
-Ще отидеш там, само за да завършиш седми курс. След една година ще се върнеш.
В гласът й не прозря нито съжаление, нито болка. Нарциса прекрасно разбираше, че действията на сестра й щяха да рефлектират най-много върху нея и това донякъде я отблъскваше от Белатрикс.
Бяха минали няколко дена от завръщането им и имението Блек беше огласявано от множеството кавги и проблеми, които бяха застигнали рода. По някакъв начин от „Пророчески вести” се бяха добрали до новия скандал в благородническите фамилии и сега солидно количество от репортерите там се изхранваха на гърба на злополучната Бела.
Това, естествено, разгневяваше невъобразимо Дрюела, която напоследък се беше превърнала в постоянна заплаха за останалите в къщата. Госпожа Блек бе решила да се отърве от пакостливата си дъщеря, току-виж след една година сред строгите мерки на Дурмщранг, нещо щеше да успее да я опитоми.
За Дрюела Нарциса не беше заплаха, тя знаеше, че много скоро най-голямата й дъщеря щеше да напусне имението. А и, освен това, седмокурсничката никога не бе създавала проблеми – беше толкова лесно да я придума да прави каквото самата госпожа Блек сметнеше за добре.
Сега всичко беше само въпрос на време. А Нана знаеше, че времето бе най-големият й враг.
Дейвис още малко и щеше да се пресели в имението, а седмокурсничката знаеше колко опасно беше това. Така нареченото „опознаване”, както сама Дрюела го беше нарекла, вървеше на зле за Нарциса, тъй като, очевидно, Сигнъс и Монтагю много добре се разбираха. Ако наивният господин Блек симпатизираше по-силно на Дейвис, то тогава несъмнено на Нана щеше да й се наложи да вземе неговата фамилия…
А Монтагю бе подъл и коварен, нещо, което прозираше в очите на седмокурсничката, но сякаш никой друг не можеше да го види. Той ласкаеше родителите й, носеше им подаръци, правеше се на много влюбен в нея… а всъщност имаше съвсем други амбиции.
Нарциса въздъхна. Вече се бе отказала да се опитва да покаже на родителите си очевидното. Те просто не искаха и да знаят. За тях галантният Дейвис бе много по-добра възможност от несериозния Малфой.
„Сигурно ще изчакат… и после ще ме омъжат за Монтагю… А когато Бела се върне ще я дадат на Луциус.” Тази мисъл накара седмокурсничката да тръсне главата си, не можейки да приеме, че това наистина е възможно. Беше страшно, ужасяващо, абсурдно… но напълно-достоверно. Нана щеше да стои по-добре в имението Малфой, но, ако бе възможно, защо да не дадат другата си дъщеря? Все пак нито Бела, нито Луциус щяха да имат думата. А шестокурсничката имаше същото име като своята сестра… и същото знатно потекло… Така хем щяха да покажат на Малфой, че не могат да си играят с тях, хем щяха да бъдат облагодетелствани от трезора им.
По този начин се нижеха дните в имението Блек. Нарциса знаеше, че скоро ножът щеше да опре до кокала и се надяваше, че дотогава от Луциус щеше да има вест. Той беше зло, но бе познато зло. Нарциса знаеше с какво ще си има работа, знаеше как да го нарани, знаеше как да го отблъсне и какво да очаква от него. Докато Дейвис бе непознат и това го правеше по-ужасяващата възможност. Помнеше годините, когато той още бе в Хогуартс, знаеше какъв ученик беше, но как можеше да предполага какъв мъж ще излезе от него? Толкова бегъл, толкова глух беше споменът от онези времена. А мъжът пред нея имаше властта и силата да получи това, което желаеше. Луциус бе все още момче, не знаеше как да постига целите си. За какво, Мерлин, му беше на Монтагю точно за нея да се ожени?
-Не е… така… те искат… да се отърват…
Думите на Бела я върнаха в реалността. Нана се стресна и се обърна към сестра си, казвайки първото нещо, което й дойде наум:
-Не се притеснявай, просто замазват положението. Ще те върнат, веднага след като завършиш, за да те омъжат като… -Нарциса преглътна.- …като мен. Няма от какво да се боиш.
Белатрикс, която се беше поуспокоила, се загледа в сестра си и промълви:
-Тогава по-добре да си остана там. Не искам твоята съдба.
Нарциса не успя да спре усмивката, която изби на лицето й, когато каза:
-Можеше да е много по-зле, замисли се. Можеха да решат да ме омъжат аз Уизли или за Лестранж…
Нана замлъкна неприятно, когато почувства, че е навлязла в дълбоки води. Тя имаше в предвид Рабастиан, но не смяташе да обяснява на сестра си, чиито очи сякаш отново бяха на път да я предадат.
Когато осъзна грешката си, седмокурсничката се прокле наум и си обеща повече никога да не използва насам и натам благородническите фамилии. Прокара ръка през раменете на сестра си и я притисна към себе си, шептейки:
-Ще видиш, че всичко ще бъде наред.
-Аз не съм ти, Нана. Това ме плаши… Цялата тази неизвестност, всичкото това време далеч… -Изхлипа Белатрикс.- Как ще го преживея?
-Ох, Бела… -Усмихна й се седмокурсничката.- Ако си мислиш, че не предпочитам в момента „Дурмщранг” пред това, което следва… Долу ли е? –Прошушна й заговорнически.
-Онзи мазник ли? –Възмути се Бела по повод споменаването на Монтагю.- И още как! Сякаш един скандал не може да мине без него! Само налива масло в огъня… „Те ще я научат на поведение”, „Това е срам за един благороднически род”, „Как може такова неподчинение”… Отвреме-навреме ми идва да взема и да го убия на място!
-От типове като Монтагю и смъртта не може да те отърве. –Отвърна замислено Нана и отново се обърна към Бела.- Но ти не се притеснявай, той е единствен и неповторим. Като дойде твоят ред няма да има такъв диамант като него, че да ти вържат котвата на врата.
-Ами Луциус? Какво се случва с него?
Изведнъж изражението на Нарциса се вкамени и тя отвърна сухо:
-Нямам си и на идея.
-Писали ли са му?
-Не. Това е обида за рода. Те трябва да ни потърсят, така е традицията. –После се обърна към сестра си и се усмихна меко.- Не се притеснявай, аз скоро ще дойда при теб. Нали една седмица преди сватбата трябва да съм извън страната „да видя свят”.
-Още една глупава традиция, казваш? –Засмя се Бела.
-Глупава, глупава, но ми е добре дошла. Току-виж съм избягала надалеч, въпреки че, така или иначе, ще ме пратят с няколко горили. Ох… Нали идеята е да видя всичко, преди да ме заключат? Ами ако искам да се напивам денонощно и да се хвърлям от един на друг?
-Там е работата, Нана, ти не го искаш. –Усмихна се Бела.
-Това няма никакво значение, важното е да имам правото да го правя! Не искам Дейвис… Дейвис да ми е…
-Първият? –Вдигна вежди Бела.- Не се притеснявай, не е кой-знае какво. Предполагам, де, може и да съм забравила. –Засмя се искрено.- Толкова отдавна беше.
-Мълчи, и ти ли какво разбираш! –Усмихна се Нана меко.- Рудолфус не изглежда толкова опасен.
Бела помръкна, шептейки:
-Нямаш си и на идея… Просто си нямаш и на идея…

Петък
В петък сутринта Ерин върза косата си и присви очи срещу начина, по който слънчевите лъчи обливаха за първи път този ден парка на „Хогуартс”.
Учителите бяха съумели да върнат Забранената гора в предишното й състояние за отрицателното време от един ден. Страстите сред учениците се бяха поохладили, въпреки че последните събития продължаваха да се коментират стабилно. Тримата слидеринеца се върнаха от Болничното крило и изкривяваха така историята, че никой да не остане не убеден, че Белатрикс е зло, неконтролируемо зло, в което има нещо недъгаво. Измисляха хиляда и една суперлативи по повод силите й, коя от коя по-абсурдна, с единствената цел да докажат, че не ги беше победило шестнадесетгодишно момиче, лишено от пръчката и свободата си. И така се стигна до ситуацията, че, ако някой вярваше на всичко, което тримата твърдяха, нямаше да остане и съмнение, че Белатрикс е по-скоро шестглав огнедишащ дракон, отколкото шестнадесетгодишно момиче.
Точно те бяха дали интервю за „Пророчески вести” по повод случката. Решение, което силно повлия на заминаването на Белатрикс за сибирската тайга, където се таеше замъка „Дурмщранг”.
Самата Ерин не взимаше страна в конфликта, защото не познаваше добре нито едната, нито другата страна. В самото начало на пребиваването си в „Хогуартс” се бе сблъскала с Уизли и компания, но отдавна бе забравила начина, по който те се бяха отнесли с нея. Имаше много други неща, за които да мисли. И сега последното, което вълнуваше съзнанието й, бе злополуката в Забранената гора.
Напоследък се чувстваше все по-самотна в дома си. Хората от Слидерин, с които преди бе комуникирала, сега бяха прекалено заети със собствените проблеми, че да й обръщат внимание. Усещаше, че присъствието на Ремус наоколо не само я дразнеше, но и донякъде й бе приятно, тъй като беше напълно отчуждена от всички останали. Тези странни заключения бяха реакция на обърканото й съзнание и нуждата да изживява дните си докрай. Много скоро навярно отново щеше да се върне в именито Малфой и тогава нямаше да има тази възможност. Дотогава… е, дотогава имаше още седмица и половина свобода. Смяташе да я изживее изцяло.
По повод тези объркани мисли, напоследък Ерин не спеше спокойно. Тя далеч не разбираше всички неща, които се случваха в Слидерин – бяха някак глухи и непонятни, тъй като това за нея беше нова среда и не познаваше корените на проблемите, които назряваха в дома. Скарлет, която също беше нова в училището, за разлика от Ерин, беше надарена с необяснима проницателност, която й спомагаше да чете между редовете и да не остане чужда на нещата, които не бяха създадени за нейното око, но бяха назрявали толкова дълго.
Дори Реджина вече не беше желан събеседник, тъй като отскоро дори не се опитваше да комуникира с останалите. По този начин Ерин се беше оказала вкопчена в единствения човек, който й обръщаше някакво внимание. Заключение, което я объркваше и я караше да се съмнява в собствените си цели.
Беше едва седем и половина, а шестокурсничката бе вече облечена и готова за деня. Тя хвърли един поглед на останалите момичета в стаята, а после, решавайки че не й се чака да се събудят, излезе в празната Обща стая и се запъти към Голямата зала. Там откри прекалено малко хора и, привършвайки със закуската, понечи да посети библиотеката, но на изхода се сблъска с Ремус.
-Много си ранобудна. –Заключи с усмивка, а Ерин само изсумтя:
-Ти пък си много досаден!
-Това е хубаво нещо, по-добре досаден, отколкото безличен! –Усмихна се отново.
-Обиждаш ли ме? –Ерин почувства как последните му думи толкова силно я засегнаха, че тялото й се разтресе неудържимо. Как смееше, как смееше да се държи по този начин с нея? Той не знаеше нищо за света й, нищо за семейството й, нищо за миналото й! С какво право можеше да я обвинява, че се държи така или иначе, при положение че въобще не знаеше обстоятелствата, които бяха довели до това?…
-Моля? Не, не! Защо да те обиждам? –Стресна се Ремус, който, действително, не беше вложил дълбок смисъл в думите си.- Ти далеч не си безлична или поне аз мисля така. Как може момиче с бели очи и странен характер, ту страхлива, ту арогантна, да бъде безлично? Да не говорим че си първото момиче в цял род благородници и то това на Малфой. А и разбираш повече от мен Трансфигурация, а това далеч не е често явление. Защо реши, че си безлична?
Ерин се усмихна смутено на думите му, но реши да не отвръща. Огледа се за миг и установи, че още се намира на изхода на Голямата зала. Какво ли щяха да си помислят останалите, виждайки я че и сама не знаеше какво иска и стоеше като луда пред вратата, приказвайки си с грифиндорец? Затова игнорира думите му и промълви:
-Отивам в библиотеката. Е, предполагам че ще се засечем на обяд. Хайде, чао!
-Не, не, чакай малко! –Сбръчи чело Ремус, хващайки я за китката.- Защо всеки път, когато стане напечено, побягваш нанякъде? От какво толкова се страхуваш? –После се приближи до нея и прошепна.- Ако си мислиш, че се опитвам да се докопам до някаква информация за семейството ти, грешиш. Те не ме интересуват, нито съм тръгнал да ги предизвиквам да ги наказват. –После се изправи и промълви с по-висок глас, усмихвайки се.- Сега мога ли да дойда с теб до библиотеката?
-Ох, ами… Така ще пропуснеш закуската. –Извъртя го Ерин.
-Е, едва ли е нещо, което да си заслужава повече от това да ти досаждам, нали? Има ли палачинки, като се замисля?
-Не, -Усмихна се Ерин.- препечени филийки са.
-Хайде да ходим тогава. Бих те заменил за чиния палачинки, но явно духчетата не са на моя страна.
Ерин се усмихна отново и пое с него надолу по коридора.

Заминаването на Белатрикс беше насрочено за другия ден. Въпреки протестите, сълзите и молбите й, Дрюела взе превес над положението. И така, един дъждовен петък сутринта в края на май, Белатрикс скиташе сама из двора на Гримоулд 12, сякаш прощавайки се с всички свои спомени. Имаше още половин час свобода, после щеше да се наложи да напусне всичко, което някога бе познавала. Сега вече в очите й нямаше сълзи, не бяха останали. Всичко, което представляваше животът й, бе на път да се срине и Бела нямаше какво да направи, за да го спаси. Мислеше си за „Хогуартс”, където навярно никога нямаше да се върне, за Нарциса, която скоро напълно щеше да напусне живота й, ставайки част от нечий друг, за Реджина, с която вероятно съдбата никога нямаше да ги събере… и, да, мислеше си и за Рудолфус. За времето, когато, чужди на тези странни чувства, се бяха гонили и боричкали в тази зеленина, с когото някога не бяха имали тайни… само една – ужасяваща, страшна тайна, на която заедно бяха позволили да разбие всичко между тях.
Бела помнеше първата целувка сякаш беше вчера. Не причинената от пиянската еуфория, не… Денят, в който се беше надигнала на пръсти в двора на „Хогуартс”, и, взирайки се в изумрудените му очи, го беше предизвикала… Тогава просто наивно, кокетно подхранваше самочувствието си. Да, Рудолфус й беше толкова близък, той бе нейният брат, човекът, на когото вярваше повече отколкото на себе си. А тя самата бе наивна, неопитна, просто беше пробвала нещо, което той съзнателно й беше забранявал толкова дълго време. В краен случай щяха да се съберат за малко и да се разделят. Какво се беше променило в плановете им? А, да, бяха се влюбили…
По дяволите, Рудолфус, къде ти беше умът? Нали ти беше възрастният, нали ти беше съобразителният и внимателният, къде тогава ти беше умът? И, малко или много, знаейки че това не е за едната целувка, можеше да ме спреш! Какво си мислеше? Че ще сме заедно, че ще се обичаме, че ще се оженим ли?
Да… Вече мога да кажа, че плановете ти се сбъднаха. Но на каква цена? На каква цена, Мерлин? И кой я плати – аз или ти? Защото и двамата загубихме от всичко това, нима си е струвало?
Ха, на това любов ли му викаш, любими? Защото аз не. Отдавна, много отдавна, ти ме научи какво е любов… Не се опитвай да ме излъжеш сега, това дори не напомня…
Аз, ти, брак, семейство, дом… Звучаха много добре, нали? Сега, когато ги гледаш… звучат ли ти толкова добре… или са загубили магията си завинаги?

В това време Нарциса присви очите си срещу Дейвис и, вън от себе си от яд, изсъска:
-Дръж си ръцете далеч от мен, Монтагю! Нямаш право нито да ме тормозиш, нито да разговаряш с мен – още съм сгодена за Луциус и, господ да ме пази, дано си остане така! Можеш да се подмазваш колкото си искаш на родителите ми, но мен не можеш да ме излъжеш!
Дейвис я изгледа подигравателно и я дръпна за китката, шептейки в ухото й:
-Надявай се колкото искаш, Нарциса, не ми пречи. Колкото и да се дърпаш, накрая ще свършиш в моето легло! И, не, не се притеснявай, няма да те докосна и с пръст. Не и докато не станеш част от моето имущество! –Процеди подло и се усмихна на ефекта. Спокойната Нарциса сега се тресеше от гняв, както бе и предполагал. Имаше повече огън в това момиче, отколкото можеше да се види с просто око. Може би точно това му харесваше…
-Внимавай какви ги приказваш, че ще им кажа всичко! –Процеди Нарциса.- Ще им кажа че си смъртожаден, ще им кажа точно колко струваш и точно какви ги въртиш! Не ме принуждавай да го правя!
Дейвис вдигна подигравателно вежди и искрено се изсмя на яростта й:
-Ти какво си мислиш, че те не знаят ли? Те ме предпочитат пред Малфой точно заради това, че съм смъртожаден. Така малката им, невинна дъщеричка ще бъде в пълна безопасност!
Нарциса прехапа език и го блъсна от пътя си, затичвайки се през двора в търсене на Бела. Последното, за което искаше да си мисли, бе особата на Дейвис. Този противен плужек се опитваше да втъжни живота й, но Нана далеч не бе тръгнала да се предава. А и този ден трябваше да мисли по-скоро за сестра си, отколкото за арогантния Монтагю.
Изравни се с Бела и продължи с нея по пътечката. Няколко минути походиха в мълчание, после, обаче, Нарциса промълви сухо:
-Притесняват се дали си напълно готова и чакат да те изпратят. Повикали са някакъв мъж да те съпроводи и да те следи какво правиш, след като напуснеш Кралството.
-Голяма работа. –Промълви Бела унило.- Какво мога да направя? Не съм го искала, Нана, наистина не съм го искала…
-Огънят, нали? Виж, не е моя работа, няма нужда да ми обясняваш. Станалото-станало. Ще видиш, че не е толкова страшно да напуснеш Англия, колкото изглежда на пръв поглед.
-Не ме интересува толкова много Англия… -Вдигна очите си Бела към насълзеното небе.- Мъчно ми е, че се налага да се разделя с толкова хора и толкова неща, които обичам. Страшно е дори да си го помисля…
-Всичко ще се нареди, ще видиш.
След тези думи двете не проговориха повече. Прекараха последните минути на Бела на Острова в мълчание. И, все пак, чувстваха близостта си и, все пак, бяха самотни.
-Чадъра, Бела! –Напомни й строго Дрюела, взирайки се в къдриците на дъщеря си, които бяха безвъзвратно-опустошени.- Няма ли да го вземеш?
-Докато вали никой не може да ме види. –Отвърна й уклончиво Белатрикс, позволявайки на майка си за миг да й стисне ръка. Когато се приближи до баща си и го целуна, Сигнъс потупа Дейвис до себе си и каза на дъщеря си:
-Няма ли да се простиш с младежа?
Бела потрепна, когато се обърна към Монтагю. Видя подлата му усмивка, удавена в безмилостния дъжд. Видя злобата и кръвожадието, които таяха очите му. Преглътна и му удари силна плесница.
-ПО ДЯВОЛИТЕ МАЛКАТА ПРОКЛЕТНИЦА! –Извика някой, но Белатрикс не го чу, защото я дръпнаха назад и я отведоха.
Нарциса се взираше натам, дълго след като сестра й беше изчезнала. „Трагедиите” на Дейвис и заканите на Дрюела нямаше как да стигнат до съзнанието. Тя просто стоеше мълчаливо и се молеше Белатрикс да не се върне, да изчезне, за не позволи да я третират, както третираха самата седмокурсничка…
Когато се обърна към родителите си и Дейвис, очите й се напълниха с кръв. Бела сякаш беше извадила челюстта му, това се опитваше да докаже Монтагю чрез последната си пиеса пред Сигнъс.
Нарциса се обърна към него и изсъска с неприкрито презрение:
-Престани да се лигавиш, Монтагю! По-добре вземи и ми се махни от погледа!
Заради тези свои думи същата вечер най-голямата от сестрите Блек беше принудена да „забавлява с компанията” си Дейвис до късно. Но, когато затвори очи, вгледана в тавана на спалнята си, Нана знаеше, че си е заслужавало…

Ерин вдигна погледа си и се усмихна на Ремус срещу себе си. От няколко минути той бе така вглъбен в книгата, която мадам Пинс му бе предоставила, че дори не можеше да откъсне очите си от нея.
Самата Малфой неуспешно се опитваше да довърши домашното си по Отвари, което толкова силно й противоречеше. Все намираше нещо, което да я откъсне от досадното занимание и сега предмет на вниманието й стана книгата, която Лупин четеше. Единственото, което знаеше за нея, бе, че е доста ценен екземпляр, който библиотекарката му бе предоставила, защото силно симпатизираше на любознателността му. Ерин с усмивка го бе установила, когато бяха давали картончетата си. Нещо, поради което, за малко не прихна да се смее.
-Какво четеш? –Надвеси се Малфой над масата, изчаквайки Ремус да довърши абзаца си и да й се усмихне меко:
-Персийски митове за магическите създания. –Отвърна й развълнувано.- Има доста истини вътре и се опитвам да разбера на какво се дължат фактите. Става въпрос за Античността, нима тогава е имало въобще магьосници?
-Абсолютно не мога да ти отговоря. –Усмихна се Ерин.- Нищо не разбирам в часовете по История на магията.
-Е… -Въздъхна Ремус.- Мен ми се наложи да се откажа от нея, тъй като в седми курс няма възможност да се изучават всички предмети. Искаше ми се да продължа, но нямаше как.
-Каза, че се готвиш за аврор, нали?
Лупин кимна мълчаливо.
-Искам да ти се извиня за нещата, които наговорих тогава. Наистина, не ми беше работата да се бъркам в неща, които не разбирам.
Лун се усмихна меко и поклати глава:
-Не се притеснявай за това, отдавна съм го забравил. А и, може би, наистина съм глупак да следвам мечтите на приятелите си. Но май не съм се занимавал достатъчно време със своите, че да имам ясно мнение по въпроса. Ами ти? Какви са твоите мечти?
-Ох, ами… -Ерин въздъхна и сведе поглед, а после вдигна очи и също се усмихна.- Май и аз не съм се замисляла досега. При мен ситуацията е някак си по-сложна и… е, да става каквото ще. Май смятам да се отдам на случайността. –После замлъкна за миг и от устните й се отрони.- По-болезненото от това да ти разбият мечтите, е да нямаш такива. Не знаеш какво е истинският страх… да се страхуваш винаги и от всеки дълбоко в душата си… Без значение от колко години го познаваш, ти се страхуваш… И отблъскваш хората, за да не те наранят… както са те наранявали преди…
Ремус, който усети че е засегнал болезнена тема, замлъкна за миг, опитвайки се да не позволи на лицето му да излезе някакво изражение на съжаление или недоволство. Просто кимна към пергамента й и попита:
-Не върви ли есето?
-Хах, май слюнката от черна тарантула не ми е силата. –Засмя се Ерин и, преди да се усети, Ремус се бе разположил до нея, със забоден в есето поглед.
Малфой почувства някакво неудобство от близостта му и понечи да се отдръпне, но бузите й пламнаха. Реши, че щеше да го огорчи, ако премести стола си настрани. Все едно че бе като родителите си и не понасяше присъствието на мътнороди. Затова положи усилие да успокои дъха си и се вгледа в изречението, което Ремус задълбочено й показваше.
-Виж сега, ти не си разбрала точно какво ти е казал Слъгхорн. Тук говорим за слюнката, не за отровата на тарантулите. Отровата се използва главно в много-силни противоотвари, както и за медицината. Докато слюнката е безвредна и може лесно да замества в обикновени смеси при недостиг на сок от красноушка и…
Ерин не чу по-нататък. Бе обърнала лицето си към него и се взираше в съсредоточеното му изражение. Докато Ремус бе така погълнат от есето, че дори не вдигаше поглед към нея.
Когато Лупин осъзна, че нещо не бе наред, той вдигна глава и с изненада установи че Малфой беше буквално на милиметри от него и можеше да почувства дъха й по лицето си.
За части от секундата двамата седяха така, сякаш вкаменени, без да знаят точно на какво се дължеше тръпчивото усещане в устите им. В следващия миг бяха вече толкова близко, че още малко и устните им щяха да се слеят.
В този момент Ремус разтресе глава и развали момента. Ерин, която досега бе стояла като омагьосана, се отдръпна уплашено назад и се загледа сепнато в него.
-Ох, ами… -Заекна неприятно Малфой.- Май е време да си… д-да си ходя. Мерси много за помощта.
В следващата секунда тя вече бе скочила на крака и събрала нещата си, без да обръща никакво внимание на съществуването му, свела смутено глава. Върна набързо книгата на библиотекарката и се стрелна навън по коридорите.
Въпреки че сърцето й туптеше, Малфой не се отдаде на емоциите си и не се затича към подземията. Беше й писнало да бяга от всичко, защо продължаваше да го прави? Защо в момента, в който някой се доближеше до нея, тя полагаше неимоверни усилия да го отблъсне? И защо после все обвиняваше другия, че е успяла?
Да, Луциус бе авторитет и, да, Ерин не се и съмняваше в неговите думи, че за нея бе по-добре да страни от хората. Думи, по-късно потвърдени и от Макгонагол, която положително нямаше откъде да знае какво точно се случваше в рода Малфой. Нещо, което навеждаше шестокурсничката на мисълта, че ставаше въпрос за проблем, който излизаше от ареала на семейството й.
И, все пак, колко дълго щеше да се вслушва в думите им? Досега нищо не се бе променило, нищо не бе станало по-добре. Нима имаше какво да губи, ако рискува? Нима имаше нещо, което заслужаваше тя да следва заповедите на всички наоколо? Нима не се беше вслушвала в тях достатъчно?
Някой дръпна ръката й и Ерин се обърна сепнато. Преди да осъзнае какво се случва, Ремус се наведе и впи устните си в нейните. В първия миг я обля чувство на страх и паника, но после всичко това отмина. Ароматът на одеколонът му я унесе и тя се остави на целувката.
Когато Ремус се отдръпна бавно от нея, й се усмихна топло. После се обърна и продължи по пътя към грифиндорската кула, без да каже и дума.
Ерин постоя известно време така, прекалено потресена и втрещена, за да реагира. Почувства че устните й бяха изтръпнали и леко-отворени, но шокът бе прекалено силен, че да контролира движенията си.
Когато си пое рязко въздух, кислородът достигна до мозъка й и я накара да изскочи назад. Някаква забавена реакция, която върна мисълта в главата й. Какво се бе случило току-що? Нима бе престъпила волята на родителите си? Нима бе направила нещо нередно?
Огледа се уплашено. Земята не я бе погълнала и никой не бе тръгнал да я напада… Нима… Нима всичките заплахи бяха просто безпочвени измислици? Нима…
Ерин се спря рязко и се помъчи да се сети какво точно й беше казал Луциус преди толкова много години, когато за първи път напусна Англия. Бе казал да не позволява на някой да се влюби в нея, не нещо друго, нали?
Усмихна се леко нескопосано и пое с неуверена крачка към подземията.

Събота:
Вдигна бавно ревера на мантията си и се загледа в собственото отражение. Беше пристигнала в съблекалните половин час преди останалите, защото искаше да остане малко насаме със себе си и да подреди всичко в главата си. Трябваше да се концентрира и да се настрои на вълна куидич. В последно време се бяха случили толкова много неща, че не съумяваше да свърши нищо от задълженията си като хората.
Оставаше още малко, още много малко и отново щеше да й се наложи да избира пътя си, но завинаги. Стремеше се да игнорира факта, че някога в света й бяха съществували хора като Луциус, Бела и Маркъс. Сега единственото важно бе да забрави какво я чакаше и да се бори като за последно с битовите цели, които „Хогуартс” налагаше.
Дълго бе премисляла и бе стигнала до заключението, че, след като си тръгнеше веднъж оттук, не желаеше догодина отново да се връща. От мястото, което някога бе наричала дом, сега бяха останали само руини. Маркъс не бе сред живите, Рудолфус, Луциус и Сириус завършваха, а Бела бе изключена. От най-близките й хора догодина нямаше да има никого. Дори Нарциса, Скарлет, Регулус и Рабастиан нямаше да се върнат. Какво щеше да прави в „Хогуартс” сама?
Поради тази причина, Флинт беше измолила от Слъгхорн приравнителни изпити, които щеше да положи в началото на следващата учебна година. Така хем щеше да завърши образованието си, хем нямаше да предизвиква собствената психика, връщайки се към мястото, което й бе дало и отнело толкова много.
Добре разбираше, че, оттук-нататък, я чакаха много изпитания и много проблеми. Беше лишена от богатството и от имението, които й се полагаха по право. Веднага, след като се разбереше с Луциус, щеше да си потърси работа и жилище, така че да успее да оцелее. Той щеше да се опита да й даде пари, но Реджина нямаше да му позволи. Не стигаше факта, че, вероятно, щяха да й лепнат етикета „любовница”, не можеше и да се продава за пари.
Скитът беше прекрасна дестинация за почивка, но Реджина със съжаление заключи, че отшелничеството там беше немислимо. Не можеше да се скрие от съдбата си, нямаше и смисъл да опитва. Да бяга далеч от Лондон й се струваше равносилно на самоубийство. Беше привикнала към многото хора около себе си, след като толкова глупаво беше изгубила някои от тях, нямаше да изостави сама останалите. Може би в онези дни ненавиждаше Луциус, но докато беше край него, щеше да бъде сигурна, щеше да съумява да се справи. Ако веднъж избягаше в планината, то никога повече нямаше да се върне… А беше още рано да се предава.
Замисляйки се над това, което неминуемо щеше да последва, Реджина неведнъж се хващаше, че се страхува неописуемо. Тази несигурност, тази отговорност бяха способни да я смачкат. Не беше претенциозна, не беше глезена, не беше неуверена и, все пак, не можеше да си представи как щеше да сглоби живота си отново, без приятел, без семейство, без цел и посока дори. От момента, в който напуснеше „Хогуартс”, тя щеше да бъде сама. Щеше ли да се справи?
Флинт се сепна – вече десетина минути се бе взирала невиждащо в собственото отражение. А оттам я наблюдаваше нисичко, чернооко момиче с изтерзан вид и неравно-постригана, силно-чуплива коса. Пооправи ръбовете на мантията си и притвори очи срещу един спомен, който изплува пред взора й:

От същото това огледало я гледаха две фигури. Момичето, вързало косата си ниско на тила, беше облечено в бежов втален панталон и бяла блуза, която зелено-черната вратовръзка притискаше към врата. Дългата черна мантия бе прихваната с две копчета на талията и описваше ниската й фигура.
Едно златокосо момче зад нея, видимо по-високо, бе подпрял брадичка на рамото й, а в стоманените му очи се четеше някакво лудешко вълнение.
-Дръж се сериозно! –Сряза го Флинт, повдигайки рамо, за да го изгони оттам.- Ако продължиш да ми се правиш, ще взема да се откажа, и без това не ми се занимава!
Луциус я изгледа кисело и, със строго изражение, притисна с ръка корема й. Тялото й се изви и се поизправи видимо.
-Престани да се прегърбваш!
-Престани да ме поучаваш! –Скастри го отново недоволно и се загледа в отражението на очите му в огледалото.- Кажи ми, Луциус, за какво е целият този фарс? Ясно ми е, че целиш нещо, но, след като така или иначе ще го направя, мисля че е редно да ми кажеш!
Малфой я изгледа разсеяно и прокара ръце по корема й, притискайки тялото й към своето. Флинт, която в миг забрави гнева си, изви глава назад, докато тя не опря в гърдите му:
-С всички от отбора ли така се отнасяш, за да ги мотивираш? –После, притваряйки очи, се усмихна и довърши.- Внимавай какво ще кажеш, да не ти забраня куидича!
-Само с онези, които изглеждат толкова добре в екип. –Докосна с устни слепоочието й, а ръцете му се оказаха в опасна близост с копчетата на мантията й.
Реджина, която набързо разкри плановете му, го удари през ръцете и се приближи до огледалото, оправяйки косата си. Луциус, признавайки се за победен, реши поне малко да я поядоса. Може би така щеше да помогне за повдигането на спортния й дух, който досега не бе демонстрирала никога:
-Добре, де, омършавяла си! –Сви рамене, когато Реджина се обърна и изрева:
-КАКВО?
-Такова. Като торба с кокали си. За униформата говоря. –Допълни най-накрая и сподави смеха си, без каменното изражение да напуска лицето му.
Приближи се бавно към тресящата й фигура и, хващайки я за раменете, я принуди да се обърне към огледалото:
-Виждаш ли това? –Луциус беше хванал критично ръба на панталона й и го беше дръпнал толкова силно, че бедрото й изтръпна за отрицателно време.- Не трябва да е така, трябва да е по теб. А мантията прави много неприятен ръб на талията ти.
Реджина го сръчка с лакът, сбръчвайки педантично очи срещу отражението си:
-Не отивам в публичен дом, а да играя куидич, Луциус! Не е зле да го запомниш! –Изсъска срещу отражението му, но продължи да се оглежда нервно.
-Някои хора съумяват да ги съчетаят! –Промърмори развеселен от ревнивия пламък в очите й, но после се примири и промълви.- Има още половин час, а аз скоро трябва да тръгвам. Добре, добре, какво има? –Попита най-накрая, забелязвайки несигурното й изражение.
Флинт се обърна с лице към него и изстена:
-Кажи ми за какво е всичко това! Качвала съм се на метла, но никога не съм играла и не съм имала тази нужда. Не разбирам какво искаш от мен.
-Е, нали ти обясних какво се очаква от теб като гончийка?
-Да, обясни ми, но не съм играла! –Процеди Флинт, която вече започваше да се ядосва.- Виж, сигурна съм че има достатъчно мераклии за поста, защо толкова силно искаш да отида и да се изложа пред цялото училище? Не ми го причинявай, моля те!
Луциус се вгледа в чертите й миг-два, а после я придърпа и впи устните си в нейните:
-Ще се справиш, знам го! Като капитан работата ми е да разбирам от тези неща. Довери ми се и няма от какво да се страхуваш, наистина!
Реджина подпря глава на ключицата му, а после, все тъй притеснено и неуверено, се обърна към огледалото.
Дъхът му погали шията й и Флинт се притисна по-близко до него, накланяйки леко глава напред:
-Вдигни си главата сега, за какво са тези муцуни? –Възнегодува Луциус, взирайки се в пламъците, възпламеняващи игривите й очи.
-Така изглеждам по-страшна.
-Не, така изглеждаш все едно си глътнала буболечки! –Смъмри я и се опита неуспешно да я накара да си вдигне главата.- Изглеждаш ужасена! Никой уверен в себе си няма да се крие по този начин! Вирни го този нос, за какво си мислиш, че ти е даден?
-Твоят може и да е за вирене, но моя го използвам за дишане! –Продължи неумолимо да се противи Флинт.
Луциус прибягна до план „Б”, вдигайки силово челюстта й, което, дефакто, не му се получи, защото пръстите му свършиха в устата й. Реджина оголи зъбите, които бе впила в ръката му, а очите й проблеснаха дяволито в огледалото. Луциус, който, разбира се, и преди това беше попадал в подобно положение, не се впечатли много. Не тръгна да й вика или да дърпа ръката си, просто запази строгото си изражение и я перна през носа. Докато Редж недоволно тръскаше глава, Луциус отново стисна челюстта й и я накара да вдигне лицето си. После притисна отново корема й с ръка и го отпусна, уверявайки се, че е възприела стойката:
-Ей така трябва да изглеждаш, а не като някакъв кръвожаден гризач на свобода! –Усмихна се Луциус на постигнатото. Приближи се и отново притисна гърба й към гърдите си, шептейки в ухото й.- Ще се справиш, обещавам ти!
Редж вдигна очи към огледалото и срещна тези на Луциус. Той знаеше… значи щеше да се справи… щом той го искаше, щеше да го направи.

Очите на Флинт се изцъклиха срещу нищото. Огледалото срещу нея изглеждаше някак празно и самотно, когато оттам не я гледаше отражението на Луциус. Сега беше останала само порасналата фигура на Флинт, лишена от предишния пламък и предишната страст.
-Дявол да те вземе, Луциус! –Изсъска, присвивайки очи срещу огледалото.- Защо всичко ми напомня за теб?

Не след дълго съблекалните на Слидерин се напълниха. Рудолфус, който бе довел всички половин час по-рано, бе прекалено блед или поне така й се видя на Реджина. Тя нямаше как да знае, че същата вечер щеше да се решава съдбата в живота и смъртта на две същества, които носеха неговата фамилия. Напоследък не бяха в добри отношения – нито Руди й бе казал за Скарлет и бебето, нито Реджина бе споменала, че Луциус бе присъствал на последния куидичен мач. И, въпреки това, след като избяга от задушната атмосфера на съблекалните, Флинт се озова в прегръдките на Лестранж.
След като се бяха скарали на пробите за бияч, а и след скандала в присъствието на Нарциса, двамата не бяха обелвали и дума. Сега, когато решиха да изгладят отношенията си, нито един от двамата не смееше да проговори. Нямаше как да кажат тайните си, нямаше как да ги споменат… затова бяха потънали в тишината.
И, въпреки това, се досещаха за какво ставаше дума. На Рудолфус нямаше как да му е чуждо, че Реджина страдаше по Луциус. Той не знаеше всичко, но и никога не го бе знаел. Искаше само да я подкрепи, защото осъзнаваше че в този момент слидеринката бе лабилна и, ако останеше сама, най-вероятно щеше да залитне, правейки грешната стъпка. Не очакваше от нея да му каже какво се случваше между тях с Малфой, просто, след толкова години приятелство, бе жестоко да я избягва и да й се сърди.
Реджина, от своя страна, също можеше да предполага докъде точно беше достигнало страданието на Рудолфус по Скарлет. Бе се досетила, че това дете можеше да е на Луциус и това заключение я караше непрекъснато да се сеща за майка и чичо си. Игнорираше жестокото твърдение за съдбата на Скарлет, до което всеки път достигаше разумът й и се стремеше да вярва, че всичко е наред и мислите, които я тормозеха, бяха плод на трагедията в детството, която я беше направила толкова мнителна и несигурна.
И, напук на всичко, всеки път, когато се замислеше за Лестранж, пред очите й изплуваха спомени за онази среща, която ги бе събрала с Тиодор. Беше жестоко дори да си го помисля, но много скоро чичо й щеше да умре, нямаше какво да го спаси. Искаше да го види, след като завърши, и да прекара последните си дни с последния член на семейството й. Това щеше да успокои съвестта й, че, за разлика от него и майка си, които сякаш бяха родени, за да си отидат от този свят, тя щеше да живее. Тази идея я плашеше и отвращаваше…
-Редж… Аз исках… исках да ти се извиня за… -Започна Рудолфус тихо, но Флинт го прекъсна:
-Няма за какво да ми се извиняваш. Ти ме обвини с пълното си право за Луциус, не съм толкова себична, че да отказвам да приема истината.
-Не, напротив, ти нямаш нищо общо с…
-Напротив, имам. –Усмихна се тъжно Реджина отдръпвайки се леко от него.- Не знаеш колко точно виновна съм за всичко това.
-Всички сме виновни за всичко, което се случи.
-Може би. –Отвърна Реджина.- Може би…
След няколко минути те се върнаха в съблекалните и Рудолфус се зае с разискването на новата тактика. Тя, за разлика от последния път, не бе на базата на объркването. Въпреки че Лестранж беше удивен от находчивостта им на полуфинала, всички се съгласиха, че този номер нямаше да мине отново, камо ли пред грифиндорци. Затова този път Рудолфус заложи на щурма на гончиите и точността на биячите. Идеята бе да се даде предимство на нападателите, за сметка на останалите играчи. Така Реджина, като най-добра от гончиите, се оказа в средата, Нот от дясно, а Тери – левия фланг. Противно на очакванията, Рудолфус и Сейдън щяха да заемат ниско положение и щяха да се движат по-скоро вертикално, отколкото хоризонтално. Уизли, който вече беше достатъчно здрав след сблъсъка с Белатрикс, сега бе изпаднал в немилост в очите на капитана, който едва-сдържаше гнева си към него и Сейдън.
След петнадесетина минути, свирката на мадам Хууч им съобщи, че е време да излизат. Мълчаливо, отборът напусна съблекалните и се гмурна във вълна от овации и освирквания.

-Ох, Мерлин, по дяволите! –Недоволстваше Потър, препъвайки се в собствените си крака. Закъсняваше неимоверно за финала по куидич и сякаш всичко беше против него.
В последни дни те с Лили се бяха събрали. Нещо, което малко хора знаеха и, в частност, само Мародерите. Евънс, малко или много, се чувстваше силно-смутена от това развитие на нещата и не желаеше все още повече хора да научават. Дълго беше отказвала да последва желанията си, които, навярно, силно щяха да наранят Сивиръс. Затова сега, когато вече им се беше отдала, не желаеше да достига до ушите му неоспоримият факт, че се бе събрала с Джеймс.
Точно в този момент Потър отсъстваше от мача по тази причина. Бяха открили усамотението в еуфорията около финала и бяха прекарали последните минути заедно. Засрамена до неузнаваемост, Лили бе хукнала през глава към игрището, така че да пристигне там сама. Учуденият Джеймс, напротив, се беше оказал раздърпан и рошав, неща, които трябваше да поправи в името на демонстрирането на лика си пред толкова много хора.
Когато се блъсна в някого, му трябваха няколко минути, за да осъзнае, че толкова бе бързал за мача, че за няколко мига сякаш бе ослепял. Наведе се и подаде ръка събореното момиче, но, когато тя вдигна глава, изскочи на няколко сантиметра назад.
-Ох… аз.. извинявай… -Възмути се от себе си Джеймс, вслушвайки се в ударите на сърцето си.
Ерин, която донякъде беше свикнала хората да се плашат от нея, пое за втори път протегнатата му ръка и се изправи.
-Извинявай че така те блъснах… просто… бързах за мача…
-Не, спокойно, не се притеснявай. Ти беше Джеймс, нали? –Окопити се Малфой и му се усмихна смутено.
-Да, а ти си Ерин. –Промълви Потър малко дръпнато. Беше известен с непоносимостта си към всеки, който бе част от Слидерин.- Не се познаваме лично.
-Мхм. –Кимна Малфой и подаде ръката си.- Приятно ми е.
-Виж, аз бързам… -Смръщи се Джеймс.- Хайде, ще се видим по-късно.
-А-а-а… Може ли една услуга? –Попита смутено.
-Ох, да, разбира се.
-Можеш ли да ми кажеш къде е Ремус? Знам че сте приятели, а и той не е на мача и…
Джеймс се сепна изведнъж, а зениците му се разшириха. Каква й беше работата на слидеринката къде се намира Лун? Потър не можеше да възприеме, че приятелят му, също като Лап, беше започнал да общува с „враговете”.
-Ах… За какво ти е? –Смутолеви недоволно, а Ерин се смути.
-Исках… Исках да го питам нещо.
-Откога общуваш с него? –Продължи Джеймс с неудобните и резки въпроси.
-Еми… от известно време. –Призна си Ерин.- Ще ми кажеш ли къде е?
Джеймс направи неприятна физиономия, мислейки си как веднага след мача, щеше да обясни на Лун точно колко предателско е отношението му спрямо Грифиндор. Как можеха двамата със Сириус да са толкова безотговорни? Не беше ли достатъчно, че онази Флинт така се беше отнесла с Лап (не че знаеше за какво става въпрос, но можеше да предполага), ами сега и Лупин се набутваше между шамарите…
След кратка вътрешна борба, Рог стигна до убеждението, че зародиша на проблема не бе слидеринката, а любознателният мародер. Следователно нямаше нужда да се прави на лош пред момичето, щеше да обработи довечера Лупин, така че да предотврати бъдещи залитания.
-Да, беше в спалнята ни. –Отвърна честно.
-А знаеш ли случайно дали ще ходи на мача?
-Мисля че не. Той не обича такива мероприятия, а и сега си е наложил, че е време да учи по-задълбочено за ТРИТОН. Все едно че няма да ги вземе всички с „Изключителен”… -Довърши после намусено по-скоро към себе си, отколкото към слидеринката, която в същия момент се беше изчервила до ушите.
-Аз…. Може ли да ми дадеш паролите?
Джеймс зяпна още повече, не усещайки че челюстта му бе паднала доста по-ниско от лицето му.
-Наистина трябва да му кажа нещо и…
-Мерлин, та ти си от Слидерин! –Не можа да сдържи възмущението си.- Каква ти е работата в спалнята ни?
Ерин почувства, че гневът отново бе на път да я пребори, и прехапа устна.
-Това че съм от Слидерин прави ли ме по-лоша от теб? –Процеди грубо.- Виж сега, или ми дай паролата, или си тръгвай! Писна ми всички да ме гледат накриво, защото съм сестра на Луциус или защото съм от Слидерин. Няма да си първият и няма и да си последният. Точно затова общувам с Ремус – защото той беше единственият, който ме прие такава, каквато съм, а не част от някакъв род или от някакъв дом! Казвате, че ние, благородниците, ви пренебрегваме, че ние ви дискриминираме! А замислял ли си се някога, че ти правиш точно това с мен? Защо не мога да имам приятели сред хора, които не са от моя дом, защо всички трябва да ме отбягват? И, когато се намери един човек, който да не ме приема по етикета, който сами сте ми поставили… винаги ще се намери някой като теб, който да направи всичко възможно, за да не ми позволи!
Тези гневни думи се забиха дълбоко в съзнанието на Джеймс и го накараха да направи крачка назад. Беше права, знаеше, че е права… Прокле се, че бе реагирал точно така, както хората, които с години бе презирал за това. Как си го беше позволил?
Самата Ерин се стресна от собствените думи, но не го показа с нищо. Чак сега, когато, подвластна на гнева си, изрече тези слова, тя успя да ги възприеме и да осъзнае колко верни и истински бяха. В момент, в който всеки, съзнателно или не, й бе обърнал гръб, единствен Ремус бе до нея и единствен той се беше застъпил за нея. Той беше човекът, който с държанието си опазваше света й. Едва ли някога щеше да може да му се отблагодари за всичко това, едва ли някога щеше да може да му докаже, че го е оценила. Бе прекалено-силно, прекалено-опустошително чувство за благодарност, което, в мощта си, не бе успяла да идентифицира правилно. Беше се случило за толкова кратко време, бе толкова неконтролируемо, че, в забързания си живот, го бе характеризирала като дразнение и гняв. Но сега… сякаш всичко приемаше нов смисъл…
-Знаеш ли… Извинявай за това… -Притесни се Джеймс, осъзнал грешката си.- Не бях прав и, наистина, реагирах глупаво…
-Няма нужда да се извиняваш, наистина… -Усмихна се тъжно Ерин, която също се беше отърсила от гнева си след последните думи.- Просто напоследък съм малко… объркана.
-Знаеш ли… -Усмихна се Потър.- Не е така. Тук, в „Хогуартс”, сме подвластни на някакви глупави предразсъдъци… а не трябва. –После замлъкна за миг и промълви.- „Годрик” и „Лъвско сърце”.
-Моля? –Не го разбра Ерин.
-Паролите. –Усмихна се Джеймс и стисна ръката й.- Надявам се да откриеш това, което търсиш.
После, преди да успее да му благодари, Рог бе изчезнал от коридора.
Ерин постоя няколко минути, загледана неразбиращо в нищото. Нима… Нима бе успяла? Нима това наистина се бе случило?
В мига, в който всичко й се избистри, слидеринката се затича нагоре към грифиндорската кула. Вече нямаше да го мисли, вече нямаше да се опитва да го разбира. Щеше да направи това, което искаше, щеше да действа така, както й нашепваше сърцето… Прекалено дълго се бе оставяла разумът да я ръководи и това не бе довело до нищо добро. Сега бе време за промяна…

„Ще се справиш, обещавам ти!”… Тези думи кънтяха отново и отново в ушите на Реджина, докато погледът й обхождаше трибуните. Той го знаеше… Какво тогава можеше да я уплаши? Нима всичките му думи не се бяха оказали истина досега… защо не му вярваше?
Да, Луциус беше далеч, да, той бе сгрешил… Нима тя самата не му бе изневерила, нима тя самата не бе виновна за всичко, което се беше случило с него, с Маркъс, със Сириус… Защо винаги намираше оправдание за собствените си грешки, никога за чуждите?
Докато грифиндорският отбор излизаше, Флинт се загледа смело в Блек. В първия момент, в който срещна погледа му, се замисли дали да не сведе очи, но впоследствие се отказа. Тя го беше предупредила, ако той беше наранен, сам бе довел нещата до този изход.
Самият Сириус в този момент, също като Реджина, не се замисляше много-много над бъдещата игра. Чудеше се какво точно й ставаше, особено след последното й „бягство от проблема”. Не беше достатъчно навътре в нещата, че да разбира този развой на събитията.
-Рудолфус, Джеймс, стиснете си ръцете… -Прокънтя гласът на мадам Хууч и ги изкара от транса.- Чакайте малко, къде е Потър?
Всички се загледаха в грифиндорския отбор, но никой оттам не можеше да отговори на този въпрос.
Съдийката, която след последната среща между Слидерин и Рейвънклоу бе много докачлива на тема закъсняващи играчи, се разтресе от гняв и, давайки воля на недоволството си, дори не успя да изрази мнението си.
Точно преди да избълва новата доза наказания, Джеймс влетя на игрището, със солидно-измачкан екип и доста-притеснено изражение. Той се стрелна към съдийката, извини й се сконфузено и стисна набързо ръката на Рудолфус. После се върна в строя и поклати глава на въпроса на Сириус защо се бе забавил.
Удари сигнала за начало на мача и всички литнаха нависоко. Реджина, която прекрасно разбираше, че средата не й е дадена, за да се отдава на емоциите, се стрелна с пълна скорост напред, грабна куофъла и набързо вкара един гол в стълбовете на Грифиндор. После топката мина в ръцете на Грифиндор и тя започна да се връща назад.
След половин час резултата беше тридесет на четиредесет за Слидерин, а играта се развиваше с пълна скорост. На няколко пъти мадам Хууч отсвирваше фаул в полза на единия или другия отбор. Между тях имаше много насъбрала се неприязън, която нищо не можеше да прикрие по време на мача.
Сириус удари блъджъра толкова силно, че едва не свали от метлата Рудолфус. Този сблъсък донякъде освести слидеринеца и той сякаш за първи път осъзна къде се намираше и какво се очакваше от него. В първия момент се замисли дали да не отиде и да събори грубо Блек от метлата. Прекалено много му се беше насъбрало, че да ръководи емоциите си. Но, по-късно осъзна, че това беше част от играта.
Спомни си всички неща, които в миналото го бяха свързвали с грифиндореца. Онази шега в детството, после всичките дуели, нападения, скарването на път за Хогсмийт, нападението на Лун… Въобще не знаеше какво точно да изпитва към Сириус. Затова просто го игнорира за момент и насочи вниманието си към другите грифиндорци. Свали с един блъджър някаква гончийка, така че куофълът се оказа в ръцете на Едуард. После се загледа в Розие, който отново летеше като муха без глава. Въздъхна. Нищо не можеше да му помогне на този човек…
Когато, обаче, Рудолфус едва не уби Потър, на Сириус му кипна и отново запрати блъджър по него. Новият удар разкървави носа на Лестранж, но по-лошото бе, че го разгневи. Започна прехвърляне на блъджъри, които свършваха злополучно в телата на двамата биячи. След няколко такива удара и множество псувни, се чу свирката на мадам Хууч.
В момента, в който двамата докоснаха земята, те се сбиха и паднаха на тревата. Реджина, която в щурма си не беше чула сигнала, с ужас забеляза двамата си приятели, търкалящи се на земята. Стрелна се натам и, с голяма мъка и помощта на Джеймс, издърпа Блек от ръцете на слидеринеца.
-Мерлин, какво правите? –Пищеше съдийката през виковете на двамата биячи.
-Мамка му, тъпанари такива! –Ядоса се Флинт, на която най-малко сега й се занимаваше с тези детински изпълнения.
-МЪЛЧИ! –Извика й Лестранж, а Сириус отново понечи да го удари, спрян от Питър и Джеймс:
-НЕ Й ГОВОРИ ТАКА!
Десет минути по-късно, и с по двадесет точки по-леки, двата отбора се стрелнаха отново във въздуха. На двамата биячи им бе забранено да удрят блъджърите един по друг, нещо, което те следваха неохотно. Мачът се върна към предишните обороти, а погледите им кръвясаха, когато другият грифиндорски бияч, Керънс, запрати блъджъра по Реджина.
-Мерлин, Сириус, тя е от про-ти-вни-ко-вия отбор! –Ядоса се бияча, когато Блек го изпсува цветущо. Сириус, знаейки че бе прав, само промърмори нещо недоволно на носа си и се върна отново към работата си, изпращайки с един неточен удар блъджъра към Крауч, която с лекота го избегна.
Още половин час по-късно резултатът беше сто и десет на сто и петдесет за Слидерин, като повечето точки бяха записани под името на Реджина, вземаща твърде присърце централната си зона и думите на Луциус, които още кънтяха в съзнанието й.

Ерин с неохота влетя в Общата стая на Грифиндор, след като Дебелата дама с недоволство бе стигнала до заключението, че, щом имаше паролата, нямаше повод да не пусне слидеринката вътре.
Малфой се спря на стълбата и се загледа в обстановката. Никога досега не бе влизала тук, въпреки че, следвайки думите на Ремус, можеше лесно да намери вратата на спалнята на седмокурсниците. А в самата Обща стая нямаше никого, също както бе и в слидеринската. Несъмнено това се дължеше на финала, който сега се разиграваше между двата отбора.
Замисли се за миг над ситуацията и се усмихна леко. Този ден щеше да бъде паметен… сама щеше да го превърне в такъв…

Мачът вървеше уверено към своя край, въпреки че на няколко пъти Рудолфус бе спирал с блъджъра Джеймс, когато той забелязваше снича. Лестранж знаеше прекрасно, че Розие не бе толкова добър, колкото грифиндорския търсач, но все още вярваше, че можеха да спечелят мача. Ако успееше да задържи Джеймс докато Реджина набереше достатъчна преднина, щяха да съумеят да вземат купата.
Самата Флинт бе извела Слидерин с невероятните двеста и четиресет точки. Грифиндор имаха едва сто и осемдесет. И, все пак, за момента преднината не бе решаваща.
В един момент, обаче, Рудолфус изгуби от погледа си Джеймс. Започна да се върти на всички посоки, търсейки го, но от търсача нямаше и следа. Едва няколко секунди по-късно го видя да лети целеустремено около сектора Рейвънклоу.
-Мамка му! –Изпсува цветущо и запрати блъджъра си натам, но не уцели. Напук на това, топката счупи една от гредите и земята под рейвънклоуци се разтресе силно.
Мадам Хууч го забеляза и набързо подсигури трибуната, кимайки на играчите, че могат да продължат играта и няма нужда от почивка.
В този миг, обаче, Рудолфус бе прекалено ужасен, че да реагира. Златното топче проблясваше на светлината, а на сантиметри от него летеше Джеймс.
-Мамка му!
Лестранж осъзна, че в момента бе напълно безсилен да помогне на отбора си. Около него нямаше блъджъри, а да се стрелне и да се сблъска с търсача бе равносилно на самоубийство. Викна по Розие, който се спусна след Потър, но бе прекалено далеч, че да успее да го изпревари.
В този момент Сейдън запрати блъджъра си и той успя да се вреже в Джеймс. Търсачът летеше на сантиметри от земята, опитвайки се да направи някакъв финт и, точно тогава, сблъсъкът го изхвърли странично от метлата и Потър се стовари на земята.
Мадам Хууч се вгледа в Джеймс, който набързо скочи на крака и се затича към метлата си. Виждайки, че бе добре, съдийката се отказа да даде почивка на отборите.
В това време Розие се спусна с пълна скорост към снича, а Рудолфус затаи дъх…

Нарциса излезе, както си бе по нощница, на терасата и се зае с кафето. Беше събота на обед, но тя все още отказваше да приеме, че се налагаше да слезе при родителите си. Не само, че не й се занимаваше да облича неудобни рокли и да оправя косата и грима си, но и далеч не желаеше да вижда муцуната на Дейвис в такъв прекрасен ден.
Миналата вечер бе заспала в сълзи. Мислите по Белатрикс я караха да страда и да се чуди дали наистина сестра й щеше да се справи с тази промяна. Колко ли щеше да я промени заминаването, щеше ли да бъде същата?
Бела бе прекалено-наивна, че да се оправя сама с живота си. При нея всичко беше на ниво усещания и Нарциса добре го разбираше. Сестра й се отдаваше изцяло на всяко чувство, което завладяваше душата й. Затова бе и толкова лабилна в решенията си. Може би Нана бе прибързала със заключението си, че всичко ще бъде наред, може би не. И, все пак, надяваше се след седмица, когато заминеше за своите последни дни „свобода”, да открие същото това момиче, но по-силно. Толкова много неща се бяха случили заради слабата психика на Бела… дано промяната да не я бе сринала.
До момента Нана не бе получила една сова от сестра си, но вътрешно знаеше че всичко е наред, просто разстоянието бе прекалено-голямо за мигновена комуникация, а пудролиниите и магипортирането бяха забранени на толкова далечни дестинации като прекалено-опасни.
Нарциса се загледа в градината на Гримоулд 12 и изсумтя срещу бялата масичка, която бе разположена направо в тревата. Там родителите й, барабар с досадника Монтагю, пиеха чая си и си приказваха весело, докато домашните духчета се въртяха около тях. Дали Дейвис наистина не блъфираше, казвайки й, че родителите й знаят за Волдемор?
Нарциса никога не се бе радвала на особена любов или одобрение, но несъмнено, ако се наложеше, щеше да се пробва да ги разубеди чрез фактора Волдемор. Това бе, може би, последният й кос и щеше да го използва само в краен случай. И все пак… Дрюела и Сигнъс изглеждаха толкова очаровани от персоната на Монтагю, че сигурно и удар с тиган нямаше да им помогне да се освестят…
В този момент, обаче, Нарциса забеляза нещо странно в далечината. Сребърно животно, което привлече вниманието й с блясъка си. Едва когато го идентифицира като куче, напомнящо доберман, осъзна че това бе Покровител…
Замисли се откъде й беше познато това животно, но крясъкът на майка й, когато чу съобщението, набързо постави край на съмненията й:
-МАЛФОЙ???
Нарциса се вкамени. Това действително бе покровителят на Абрахас, бащата на Луциус. В онези кратки секунди Нарциса дори не знаеше как се чувства от новината, че, все пак, Малфой не бяха пропаднали вдън земя.
Тя не бе чула добре съобщението, но, взирайки се в хората отдолу и начина, по който Сигнъс пребледня и понечи да изпрати Дейвис, слидеринката осъзна, че семейството й щеше да има гости. Гости, които се бяха забавили прекалено дълго…
Дръпна се назад и се завтече да се облича. Усещаше че долу щеше да се разрази голям скандал, в центъра на който щеше да бъде тя самата. Не можеше да си позволи да се крие повече.
Навлече роклята си набързо, радвайки се че не беше с корсет. Задъхана и с зле-вързана коса, тя се затича надолу по стълбите, чувайки позвъняването и гласовете в преддверието.
Спря се на едно стъпало, а очите й втрещено минаха по собствените й родители към тримата Малфой. Задържа погледа си най-дълго върху Луциус, който, въпреки че бе малко по-блед и видимо-унил, гледаше все тъй студено и безчувствено, както обикновено.
В момента, в който Малфой вдигнаха стоманените си очи към нея самата, Нарциса сякаш застина, чувайки стъпките на Монтаю от другата страна.
Чертите на Луциус се изопнаха още по-силно върху лицето му, когато забеляза Дейвис. Устните му пребледняха, а очите му светнаха.
Монтагю, който осъзна набързо какво се случваше, реши да играе ролята си докрай, въпреки че бе разобличен. Усмихна се нагло на новопристигналите и ги поздрави с дрезгав глас:
-Я, каква приятна изненада!
-Какво прави той тук? –Изсъска Луциус срещу Сигнъс, който в този момент нервно хапеше устната си.
-Ах… Той дойде на гости вчера и остана. –Набързо скалъпи лъжата Дрюела и присви очи.- Вчера изпратихме Белатрикс и по този случай той бе тук.
-Изпратили сте кого? –Изцъкли очи Луциус ужасен.
-Е, защо така, скъпа ми Дрюела? –Усмихна се Дейвис, който реши да свали картите, след като така или иначе бе загубил битката.- Защо не кажете истината на драгите господа? Тук съм, защото ми обещаха ръката на Нарциса.
Блек пребледняха, а Малфой потрепериха. В следващия миг Луциус понечи да реагира, но Абрахас го избута и мина пред него, процеждайки му:
-Стой настрана, Луциус! –После се приближи до Сигнъс и изговори с лошо-прикрит гняв.- Може ли да поговорим… насаме?
Господин Блек кимна сковано и последва Малфой към верандата.
В това време Дрюела с усилие изгони нахалния Дейвис, който успя да прошепне на излизане в ухото на Луциус:
-Още нищо не е свършило, Малфой, само стой и гледай!
Когато в стаята останаха само Естел, Нарциса, Луциус и Дрюела, госпожа Блек, леко пребледняла, покани всичките да се настанят в трапезарията, заръчвайки на едно домашно духче да донесе чай и бисквити. Тя самата постоя няколко секунди с гостите си, а после се включи в мъжкия разговор, който се провеждаше на верандата.
Нарциса, която бе прекалено развълнувана, че да пие от напитката, се изправи и се загледа през прозореца в тримата преговарящи. Абрахас, който явно се бе отказал да прикрива гнева си, изглеждаше ужасяващо. Сигнъс се защитаваше смутено, съдейки по изражението му, а Дрюела крещеше нещо в отговор на господин Малфой.
-Трябва да призная… -Стресна я леденият глас на Естел.- не си губиш времето, Нарциса. Въпреки че, наистина, това приволно поведение не отива на една млада дама!
Блек се обърна натам и се загледа в кръвясалите очи на госпожа Малфой. Имаше нещо ужасяващо в тази жена, нещо много строго и много студено, което не можеше да се опише с две думи. Нещо, което накара Нана да си глътне езика и за миг да повярва в безпочвените й обвинения.
-Не си права, майко! –Сряза я Луциус, който отпиваше от някаква чаша уиски, стремейки се да не среща погледа нито на едната, нито на другата.
Нарциса с ужас забеляза, че ръката му трепереше, тик, който не успя да идентифицира, въпреки че бе толкова нехрактерен за този Луциус, който познаваше от училище.
-Противоречиш ли ми? –Слидеринецът не отговори.- Не се ли научи да мълчиш за цялото това време?
Едва когато в трапезарията влязоха Абрахас и родителите й, Нана забеляза че виковете бяха замрели. Съдейки по усмивката на Дрюела, всичко отново бе приведено в ред, въпреки че Малфой изглеждаше видимо-недоволен.
-Всичко е наред. –Изчурулика госпожа Блек.- Станало е някакво недоразумение, но, слава на Мерлин, вече всичко е ясно.
-Мисля че няма нужда да напомня, че не отменям сватбата, само защото съм дал думата си за това. –Процеди Абрахас.- Но, повярвайте ми, никога няма да забравя как точно се отнесохте вие към уговорката ни.
Дрюела се помъчи да игнорира последните му думи, усмихвайки се първо на Луциус, а после и на дъщеря си:
-Сватбата ще се проведе след три седмици, на двадесет и трети юни. Не е ли прекрасно?
Нито Луциус, нито Нарциса реагираха по какъвто и да е начин на провокацията. Слидеринецът допи уискито си на един дъх, а после се изправи и промълви:
-Може ли да поговоря с годеницата си?
И, без да чака отговор, я завлече за ръката навън.

-РОЗИЕ ХВАНА СНИЧА! НОВИТЕ ШАМПИОНИ ПО КУИДИЧ СА СЛИДЕРИН! ЗА ПЪРВИ ПЪТ ОТ ТРИ ГОДИНИ НАСАМ! –Гръмна развълнуваният глас на коментатора, а Флинт от изненада едва не се заби в един от головите стълбове. Дълго време не успя да осъзнае че бяха спечелили, че наистина всичко бе свършило. Загледа се в лицата на съотборниците си, но не успя да отвърне на радостта им. Просто постоя известно време във въздуха, а после, виждайки една фигура, се спусна стремглаво надолу.
-Сириус? –Краката й опряха в земята, а очите й срещнаха тези на грифиндореца, когато той се обърна.
-Ти пак спечели, Редж… Ти пак спечели… -Усмихна се леко и пое отново към съблекалните на Грифиндор.
Флинт понечи да го спре, но сякаш беше забравила да говори. Не знаеше какво да му каже и какво да направи. Думите му, попити с болка и отчаяние, нямаха нищо общо с куидича и Редж добре го знаеше. И от тази негова увереност я заболя най-силно…

Луциус вдигна очите си към Нарциса, чак когато потънаха сред дърветата в градината. Блек с учудване забеляза, че имаше нещо изтерзано в лицето му, въпреки че не можеше да разбере какво точно. Нямаше видими следи за това, може би седемте години в близост до него я бяха научили да забелязва неща в държанието му, които разкриваха така-добре прикритите чувства, вълнуващи съществото му.
-Какво има? –Попита го направо. Не бяха деца, познаваха се прекалено-добре, че да говорят с недомлъвки. Нана бе абсолютно сигурна, че Луциус не смята да я лъже или нещо подобно, затова и не се смути от студения му поглед.
-Дейвис. Какво общо има той? –Попита Луциус сухо.
-Искаха да ме омъжат за него, защото от теб нямаше ни звук, ни кост. –Отвърна Блек на мига. Не го попита какво се беше случило, не й беше работата да знае.
-Той цели нещо. Тормозеше Реджина, сега тормози теб.
-Може би просто иска да те нарани.
-Не вярвам. Прекалено е умен и дързък, че да крои толкова дълбоки планове. –Отвърна Луциус.- Какво може да му даде женитбата с теб?
-Богатства, име, галеони може би. Не мога и да предполагам за какво става въпрос. Каза че родителите ми знаели, че е смъртожаден.
-Да, знаят. –Кимна Малфой рязко.- От баща ми знам, че преди Сигнъс е бил смъртожаден.
Нана за миг се стресна, но после промърмори:
-Как така е бил?
-Волдемор го освободил. Не съм разпитвал за какво става дума, но предполагам че Лордът е получил нещо в замяна. Или, ако не е, то ще си го вземе. Можеш ли да предполагаш какво може да иска от вас?
-Не. –Отвърна Нарциса искрено.- Нямам си и ни най-малка идея. Дейвис каза, че родителите ми смятат че ме защитават, женейки ме за смъртожаден.
-Някакъв имунитет. –Процеди Луциус.- Явно се страхуват за живота ти, въпреки че не вярвам Волдемор да тръгне да те убива. Нищо няма да загуби, но и нищо няма да спечели. Може би родителите ти въобще да не знаят какво крои Тъмният лорд. Възможно ли е Монтагю да е само играчка в ръцете му?
-Предполагам, въпреки че аз няма с какво да предизвикам интереса на Волдемор. Нито със способности, нито с особености… Може би… да не би да…
-Какво? –Прекъсна я Луциус.
-Да не би това да има нещо общо с Бела? Или пък Тъмният лорд да е причина за странностите й?
-За какво става въпрос?
-Преди няколко дни Уизли бе изхвърлен през прозореца на Голямата зала и, въпреки че никой не вярва, май Бела е виновна за това, макар и без пръчка. Наскоро тръгнаха да й отмъщават и подпалила Забранената гора. Била вързана, а пръчката не била у нея. Не съм я питала, но нито веднъж не се опита да ме убеди, че не е виновна за това…
Очите на Луциус се изцъклиха от изненада и той прошепна:
-Ако… ако това наистина е вярно, сестра ти е загазила сериозно… -После рязко смени темата.- Ами Дейвис? Каква е неговата цел?
-Нямам си и на идея. –Повтори Нана вяло.- Но със сигурност не иска да се омъжим, защото е луд по мен. Крои нещо, просто не мога да разбера какво. Не би играл тази игра толкова дълго, ако нямаше причина…
-Не се притеснявай за него. –Помръкна Луциус.- Скоро няма да бъде заплаха нито за теб, нито за мен. А за сватбата… Виж сега, може и да успея да оправя това недорозумение. Но ти трябва да останеш в неведение, за да не се опита някой да узнае от теб за какво става въпрос.
-Добре. –Кимна Нарциса послушно, а Луциус я целуна по бузата.
-Дотогава не трябва да показваш с нищо, че нещо ще се случи. Ще се справиш ли?
Нарциса кимна и двамата се върнаха при родителите си.


Ремус вдигна погледа си, когато чу че се отваря вратата. Очите му се изцъклиха, а той самият се вкамени както бе седнал на леглото.
Светлината, която се процеждаше през прозореца, обля съществото й, когато пристъпи напред. Очите й блеснаха в белотата си с някаква увереност, с някаква вяра, която се пречупи в тях и щеше да пребъде там, вътре, завинаги. Зелената, белезникава блуза стигаше до средата на бедрата й и се разливаше в широка феерия по тялото й. Ръкавите небрежно се спускаха до самите й пръсти. Единият от черните чорапи беше паднал до глезена, другият достигаше едва до средата на прасеца. Косата бе спусната и се разливаше свободно около лицето й.
Ремус не успя да реагира, когато тя се запъти бавно и уверено към него. Приближи се бавно и, взирайки се право в очите му, погали с ръка бузата му.
-Деветдесет процента от човешките чувства са следствие н самовнушение. –Промълви тихо, прекрачвайки краката му и разполагайки се върху тях.- Разумът, притиснат от липса на работа, създава странни емоции, които се наричат чувства. –Ръката й се спусна и стисна между пръстите косата му, придърпвайки главата му назад.- Така той дава възможност на хората да изпитват самота, любов, страх, гняв и много други. –Устните й докоснаха с дъха си врата му, а кожата там настръхна.- В действителност не съществува орган на чувствителността, а просто хората са прекалено себични, че да осъзнаят, че нищо в света не е толкова сложно, колкото те се опитват да го направят. –Свободната й ръка се спусна към врата му и разхлаби вратовръзката, въпреки че слидеринката нито за миг не престана да гледа право в изумрудените му очи.- Те са просто същества, които забелязват само себе си, търсейки дълбоко в душата си нещо уникално, странно, неповторимо… Разнообразни до еднаквост, уникални до подобие.
Ремус се надигна и впи устните си в нейните, притваряйки очи срещу топлината на тялото й. Още не можеше да разбере точно какво се случва, но единственото, което искаше в онзи момент, бе да запази близостта й колкото се може по-дълго.
Малфой се наведе и прошепна в ухото му:
-Това е моята игра, Рем, в нея няма победители, има само победени. И трябва да се закълнеш, че никога… каквото и да се случи… няма да изричаш онези проклети думи, че никога няма да им позволят да ме погубят! Обещай ми, закълни ми се… и ще бъда твоя робиня независимо дали си ангела или дявола…
Ремус я вдигна на ръце и я постави на леглото, притискайки я нежно с тялото си. Устните му изучаваха всяка част от тялото й, бавно, внимателно, едва-едва, сякаш страхувайки се видението да не се разчупи на малки, смъртоносни стъкълца спомени.
-Обещай ми! –Изстена Ерин, която вече чувстваше слабостта с цялото си същество.- Закълни се!
-Обещавам ти! –Очите му срещнаха нейните и се загубиха в тях. Нямаше време и съзнание, за да разбере, че в онзи кратък миг те бяха морскосини. Тя се надигна и впи устните си в неговите, а всичко около тях потъмня.
Момента, в който продадох душата си, блъфирайки в играта на живота… продадох я за две думи… „Обичам те”.

Глава 119


Събота:
Рудолфус се приведе по-напред, а очите нервно започнаха да шават по стената отпред.
Беше минал един час, откакто я бе видял за последно. Един мъчително-дълъг час, който сякаш се беше стелил с години. Едно ново чувство беше впило корените си в душата му и сега тази неизвестно и това нетърпение го владееха напълно.
За миг си спомни за мача срещу Грифиндор, за финала. Сякаш преди векове бе напуснал игрището и бе дошъл тук. А сега всичко бе въпрос на секунди.
Лестранж се стремеше да игнорира горчивото предчувствие, че нещо щеше да се случи. Нещо голямо, ужасяващо, болезнено може би, или просто тръпчиво. Но до края на тази нощ нещо щеше да се промени и това го плашеше безумно.
Пое си дълбоко дъх и си наложи да се успокои. Не беше ясно колко още щеше да му се наложи да чака, но определено трябваше да изтърпи.
Когато вратата се отвори, два часа по-късно, сърцето на Рудолфус заби с гороломна скорост и той скочи на крака. Загледа се в угриженото лице на Пете и за един ужасяващ миг реши, че всичко бе изгубено завинаги.
-Всичко е наред, надявам се. –Промълви лечителят несигурно.- Имате си момченце.
Рудолфус не успя веднага да осъзнае информацията, няколко мига остана неподвижен. В следващия момент той притисна рязко лечителя към себе си, а от очите му се спускаха сълзи на щастие.
-Толкова… Това е невероятно… не мога да ви опиша… толкова съм ви благодарен…
В следващия миг влетя в стаята и погледът му падна на леглото. Скарлет, която изглеждаше по-бледа и изтощена от всякога, притвори през полу-будното си състояние очи и му се усмихна едва-едва.
Спусна се към нея и я прегърна толкова силно, че извади дъха й. Скарлет изстена болезнено, а главата й се люшна безжизнено и затвори очи.
В първия момент Рудолфус се стресна, че нещо й се е случило, но после осъзна, че от изтощение беше заспала.
Стигайки до това заключение, той направи първото, което сметна за добре – втурна се към кушетката и едва не извика.
Бели… Бяха бели… Още тогава бяха бели…
-Мерлин!
-Тихо! –Нареди му лечителят, заставайки до него пред легълцето. Повдигна детето и се опита да го успокои, но неуспешно.
Бе прекалено-малък за новороден, но всичко с телцето му изглеждаше наред. С изключение на очите.
Рудолфус успя да надвие ужаса си и се загледа в малкото човече в ръцете на Пете. Имаше бяла, почти призрачна кожа, през която сякаш прозираха всичките му кръвоносни съдове. Лестранж добре знаеше на кого дължеше тази си външност и не бе той. Дори на Скарлет не напомняше.
Луциус…
Всичко, с изключение на размерите, беше наред. Изглеждаше толкова наивно, толкова уязвимо и в същия момент толкова страшно.
В един миг Рудолфус осъзна че се ужасява при мисълта за това същество. Бе толкова неестествено в самото си съществуване. Заченато от най-добрия му приятел, предизвикало почти смъртта на майка си и лудостта на не-биологичния си баща… родено три месеца по-рано, копиращо чертите на другия и с тези бели очи…
Лестранж се замисли дали бе нормално да се чувства толкова объркан при появата на детето, макар и носещо чуждата кръв. Бе ли възможно новият живот така да го стресира, така да замъглява съзнанието му, че да търси нещо ненормално, нещо уродливо в самата му същност?
Премигна миг-два и разтресе глава. Нищо не се бе променило – нито очите, нито самото дете, нито ситуацията, в която бяха поставени. Нима бе възможно всичко това да е истина?
Пете, който досега бе давал някаква отвара на новороденото, се обърна към Рудолфус и го остави в ръцете му. Действие, което само увеличи объркаността и несигурността на Лестранж спрямо малкото създание.
Пренебрегвайки наивния си страх, Рудолфус се загледа в съществото в ръцете му. Толкова дребно, толкова уязвимо пред него и целия свят. Почувства как сърчицето му биеше сякаш много по-силно от неговото собствено.
Съществото бе живо, бе човек, също като него. Едно малко човече, което не се различаваше с нищо от него самия. Поне не отвътре. Отвън бе различно, но не и отвътре.
Премигна миг-два срещу странната топлина, която обви тялото му. Наистина ли държеше в ръцете си нещо толкова малко, толкова крехко? Наистина ли една история започваше, наистина ли започваше между собствените му длани?
Почувства как съществото потрепери в ръцете му и се изплаши, че ще го изпусне, че ще се счупи. Изплаши се, че ще го нарани.
В онзи миг Рудолфус бе повече от объркан – той не можеше да осъзнае точно какво се случваше, сякаш съзнанието му бе изключило за няколко минути и през това време се бяха случили толкова много неща… Нови, непознати, странни неща, които го ужасяваха и го успокояваха едновременно. Съществото му бе обвито в някаква мъгла на чувства и емоции, които не бе изпитвал дотогава. Не можеше да каже дали бяха хубави или не, но определено го караха да се чувства все едно времето бе спряло, а самият Рудолфус бе в безтегловност.
Гласът на Пете долетя до него някак чужд и далечен. Трябваха му няколко секунди, за да се опомни напълно:
-Мисля че трябва да поговорим, Руди.
Тези думи прозвучаха гробовно в ушите му. Усети че трепери, но си наложи да не прибързва със заключенията. Затова кимна и попита тихо:
-Какво има?
Пете погледна импулсивно към леглото, където Скарлет, в треската си, се бе размърдала. Приближи се до него и докосна челото й, а после премери пулса й.
-Това… Това нормално ли е? –Заекна Рудолфус. След онзи фантастичен миг на неземно щастие, сякаш пред очите му отново всичко се сриваше.
Обърна глава към детето и този път не успя да преглътне белите очи. Те го поразиха – ужасяващи, страшни, очите на смъртта в най-нежното творение на живота.
Не успя да се пребори с болката и обърна погледа си отново към Пете. Нима… Нима Скарлет отново не бе добре? Нима детето не беше здраво? Нима отново беше на път да загуби и двама им, нима бе възможно да се случва отново?
-Не знам. –Отвърна лечителят искрено, взирайки се несигурно в Лестранж.- Може да е от упойката, а може и да не е, няма как да го разберем още. –Замлъкна за миг, а после довърши, кимайки към бебето в ръцете му.- За него се притеснявам повече.
-Но… но нали вие… вие казахте, че то… -Рудолфус се почувства измамен, оскърбен, наранен. Нима лечителят го бе излъгал, защо?
-Да, здраво е. –Кимна Пете.- Доколкото може да е здраво дете, родено в шестия месец. Понесе отварата, която му помогна да се доразвие, въпреки крехката си възрастта. Не бе сигурно, че ще се получи – рядко се случва, но в нашия случай успя. Не е там проблемът… Виж, Рудолфус, не можеш да пренебрегнеш очевидното. Погледни очите му, те са по-бели от сняг.
Лестранж почувства как сърцето му сякаш замря за миг, а после заби в лудешка скорост. Тези няколко минути, които бе прекарал в спалнята, бяха сломили тотално нервната му система, сега дори не можеше да идентифицира чувствата си. Ту изпадаше в най-дълбоките дебри на агонията, ту летеше на крилете на най-неземното щастие. Катаклизми, които бяха на път да сринат душата му до основи.
-Аз… не, не е…
-Виж, Рудолфус. –Приближи се бавно Пете към него и посочи очите на детето.- Това означава, че е в последната фаза на болестта си. В момента е нужно единствено една дума и това дете… ще издъхне в ръцете ти.
Лестранж обърна гръб на лечителя и прегърна малкия, сякаш Пете искаше да му го отнеме. Почувства, че, докато се вслушваше в неспокойния ритъм на сърчицето му, клатеше глава отрицателно, отказвайки да приеме, че медикът можеше и да е прав.
-Рудолфус… Рудолфус, престани! –Изсъска лечителят, издърпвайки детето от ръцете му.- Ще го задушиш!
В този момент Лестранж изгуби контрол. Затвори очи от болка, удряйки с юмрук стената до себе си. Сълзите пареха очите му, а на него вече не му пукаше за тях. Искаше просто да умре, да се свърши всичко, да не чувства тази болка отново…
-Обречен е. –Промълви Пете внимателно, взирайки се в очите на детето.- Бил е обречен от самото начало. Не си го погубил с решението си, просто това дете… още от началото е било обречено.
Рудолфус, който се бе подпрял на стената, за да не се строполи на пода, клатеше глава, взирайки се през премрежения си поглед в обувките. Не, не беше истина, нямаше как да се случва на него, нямаше как…
-Може да оживее още… години. –Отсъди Пете.- Но това няма да е живот и ти го знаеш. Трябва да решите със Скарлет какво ще правите… но е твърде егоистично да обречете на живот, след като не е бил роден за това. Твърде егоистично е да го мъчите.
Един час по-късно Пете вече го нямаше, а страните на Рудолфус бяха сухи, въпреки че в очите му се четеше повече болка, отколкото душата му можеше да понесе. Той докосна с устни челото на детето и, придържайки го леко в ръцете си, се запъти към леглото.
Скарлет се бе обърнала на едната си страна и спеше неспокойно, докато Лестранж я наблюдаваше в съня й. Постави детето до нея и, лягайки от другата страна, я притисна към себе си, боейки се че може да я загуби в тъмнината.
Онази нощ Рудолфус нито за миг не затвори очи. Докато малкият си играеше с пръстите на ръката му, докато Скарлет трепереше до него… това бе невъзможно…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Неделя:
На сутринта Ремус отвори бавно очите си и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае че е сам. Обърна глава към трите легла около своето – Мародерите спяха необезпокоявано.
Прекара отново ръка под завивките и чак тогава осъзна, че наистина бе сам.
Изправи се бързо и обгърна с поглед тъмната стая. От Ерин нямаше и следа – нито дрехите, нито нещо, което можеше да е свързано с нея, нито нея самата.
Просто я нямаше.
Този факт накара душата му да се свие от болка. Спомни си всичко, спомни си дъха й по лицето си, спомни си начина, по който бе влязла в стаята, клетвата, която й бе дал… клетвата, която не бе одържал…
Съзнанието му сякаш работеше на пълни обороти. Какво се случваше тук, защо я нямаше, къде бе изчезнала, беше ли добре?
Отново си спомни, че я бе излъгал. Дори не знаеше точно какво си мислеше в онзи момент, точно какво го бе накарало да го каже. Той я познаваше от толкова малко, бе общувал толкова малко с нея… Защо, докато се взираше в съня й, й бе прошепнал, че я обича? Защо кожата му бе настръхвала при допира с нейната? И защо сега толкова го болеше, че я нямаше?
Съдейки по светлината, бе едва седем часът, причината и останалите още да спяха. Приближи се до леглото на Джеймс и го събуди, дърпайки го за ръката.
Потър изсумтя недоволно и се взря в силуета над себе си, мъчейки се да го идентифицира. След като погледът му се фокусира достатъчно, че да разпознае пребледнелия Ремус, Рог се повдигна уплашено на лакът и изстреля тихо:
-Какво се е случило?
-Къде е тя? –Попита направо, прекалено развълнуван, за да мери речта си.
-Къде е кой?
-Малфой. Ерин. Ерин Малфой. –Поправи се нервно Лун.
-Как къде е? Не знам къде е.
-Не си ли я виждал?
-Видях я вчера. –Кимна Джеймс.- Преди мача. Поиска да дойде при теб и й дадох паролите.
Ремус потрепна от вълнение. Значи всичко това наистина се бе случило, значи не бе сънувал…
-Като се прибрахте в спалнята. –Уточни бавно.
-Нямаше никого освен теб. –Поклати отрицателно глава Джеймс.
-Кога се случи това?
-Към три след полунощ.
-Не си ли я видял в Общата стая? –Потрепери Лупин, който вече едва-сдържаше емоциите си.
-Не, сигурен съм. Щях да я видя, ако беше минала. –Притесни се Джеймс, който вече усещаше, че отговорите, които даваше, не бяха тези, които Ремус искаше да чуе.
-Кога се прибрахте?
-Наобед.
Ремус се отдръпна рязко от леглото и, изцъкляйки очи, поклати глава, правейки крачка назад. В следващия миг се затича и изчезна зад вратата.
Джеймс постоя няколко мига, докато успя да се окопити. Изправи се припряно и, навличайки набързо първото, което попадна пред погледа му, се затича надолу сред Ремус, от който вече нямаше и следа. Започна да се лута из коридорите на Хогуартс, търсейки го, но Лупин сякаш беше изчезнал завинаги.

„ И трябва да се закълнеш, че никога… каквото и да се случи… няма да изричаш онези проклети думи, че никога няма да им позволяш да ме погубят!”
Ремус притвори очи срещу думите, които кънтяха в съзнанието му. Какво беше направил, какво? Как си го бе позволил.
Клепачите пареха, а очите търсеха нещо, някого, който можеше да обясни, който можеше да отговори.
-Професоре… Професоре… -Извика след Макгонагол, която се бе подала от една врата, чувайки стъпките му.
Затича се към нея и спря запъхтян, объркан, наранен. Не знаеше какво иска да чуе, не знаеше на какво се надява, не знаеше кое точно щеше да потуши болката му. Просто копнееше за него… несигурно, неуверено, объркано копнееше за отговор на най-страшния въпрос, който някога щеше да се отрони от думите му.
-З-знаете ли… Ерин… Малфой, слидеринката… знаете ли къде е?
Кожата по лицето на Минерва се изпъна от ужас, тя вече бе разбрала за случая с малката, вече знаеше… А думите на Лупин даваха отговор на друг неин въпрос…
-Какво си направил, Ремус? Мерлин, какво си направил? –В риторичния й въпрос прозря една болка и едно странно усещане, което накара Лупин да потрепери от ужас.- Ела тук, влез. –Прошепна после и грифиндорецът я последва, чувствайки уплахата с всеки свой нерв.
Беше се случило, беше я погубил. Той, с думите, с клетвите, с обещанията си я бе погубил завинаги… И знаеше, че никога нямаше да я срещне отново…
След като излезе от кабинета, Ремус се стовари до стената и скри лицето си в ръце.
Бях я продал… Бях продал душата си… Бях продал и нея самата… А тя ме бе предупредила… а аз ги продадох, продадох ги за две думи…
Един момент слабост и вече я нямаше, бе изчезнала, както се бе и появила… тихо, глухо, неописуемо… някога само аз можех да почувствам появата й… сега само аз не бях присъствал на сбогуването…
Не бе нещо, което можеше да се види, не беше нещо, което можеше да се чуе или обясни. Сякаш бе илюзия, мираж, блян, мечта, която бях убил в мига, в който я съживих, в мига, в който я бях направил истинска… истинска с две думи…
Дълго време след това не можех да го разбера, не смятам и че сега мога да го обясня добре. Прекалено силно е, за да го опиша, прекалено ужасно, за да искам да си спомня… и прекалено болезнено, за да го чувствам всеки ден, все по-истинско, все по-жестоко…
Някога вярвах, че нищо от това не се бе случило, някога исках да вярвам… някога презирах съня, някога го обичах… Дните идваха и отминаваха, за да дойде този, в който, макар и да не мога да го разбера напълно, мога да почувствам цялата си болка, цялата непоносима болка, която тя остави в мен. Дойде денят да си простя… да си простя че я загубих, че я погубих… знаейки че някога съм я притежавал, знаейки че някога съм я обичал и, да, знаейки че някога съм й го казал. Престанах да пренаписвам миналото, престанах да се опитвам да се върна, да го променя… Защото разбрах едно… Няма значение колко болка изтърпяхме, няма значение какво загубихме, няма значение какво пожертвахме… след като имахме онзи миг, в който бяхме щастливи, в който бяхме истински, в който я притежавахме, макар и на такава висока цена, макар и веднъж за цял един живот… любовта.
Защото, дори и разделени от вечността и от проклятието, от цялата земя, от всичко на света … ние успяхме да ги преборим и бяхме… макар и да ни разделяха и живота, и смъртта…
По-добре да знаем, че сме го притежавали и изгубили… отколкото че никога не сме го имали… Иначе нямаше да има смисъл от цял един живот, от цял един свят, нали? Иначе нямаше да има смисъл…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Рудолфус се събуди от топлината на тялото до себе си, но не отвори очи. Бе толкова хубаво да вярва, че всичко може да е толкова прекрасно, толкова лесно, колкото бе в прегръдките й. Но се наложи да го направи, когато Скарлет се размърда под ръката му.
-Здрасти. –Усмихна се нежно момичето.
-Здрасти.
Скарлет обърна любвеобилен поглед към малкия, който спеше необезпокоявано от другата й страна. Протегна ръце към него и го вдигна, сякаш бе правила това цял живот, сякаш го бе правила цял живот с толкова обич, с колкото го правеше сега.
Рудолфус се повдигна на лакът и остави детето да стиска показалеца му в просъница.
Беше толкова обикновено, толкова нормално, толкова банално дори в щастието си. И, въпреки това, бе най-красивото нещо в живота му.
В този момент споменът за вчерашния разговор с Пете го удари толкова силно, че Рудолфус сякаш потъна вдън земя. Ръката му потрепери, а лицето му се изкриви от болка.
-Си… -Прошепна й, местейки уплашения си поглед към нея.- Си… не може… няма… защо?
В този миг бебето отвори очите си и Скарлет се загледа няколко мига в тях. Въздъхна тежко и промълви с треперещ, но уверен глас:
-Това не е добре, нали?
Рудолфус не успя да събере сили да й отвърне. Просто постави глава на рамото й и, взирайки се в чертите на малкия, позволи на сълзите да размият очите му, без да намират път по страните му.

Беше късен следобед в имението Лестранж. Слабият, пролетен вятър караше върховете на дърветата в околността да потръпват едва-едва. Слънцето намираше пролуки през тях и по стените на къщата играеха хиляди звезди, черпейки сили в най-жалните тонове на умиращата пролет.
-Как ще се казва? –Прошепна Скарлет тихо. Тримата не бяха напускали пределите на леглото цял ден, не се бяха разделяли и за миг. Бяха забравили всичките си нужди, всичко, което разваляше този миг.
Рудолфус преглътна и промълви с прегракнал глас:
-Не… не смятам че има нужда да… да…
-Винаги има нужда. –Промълви Скарлет бавно, взирайки се с умиление в чертите на сина си.- Винаги има нужда, Руди. Всяко нещо, което променя света, има нужда от име. А той промени нас, промени и света ни. Как ще се казва?
-Сиан*. –Промълви Лестранж бавно.
Скарлет се усмихна тъжно и кимна:
-Предполагам че никое друго име нямаше да му отива толкова много.
После тишината отново се възцари между тях. Прекрасно разбираха, че минутите бяха преброени, но нямаше да ги пропилеят в болката си. Имаха само още няколко часа щастие, после всичко щеше да е само сълзи. Нямаше смисъл да страдат, преди да го бяха загубили…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Реджина притвори очи срещу тъмнината и се отказа да се бори с него. Чувстваше се толкова наранена, толкова уязвима, толкова слаба в присъствието му.
Отказа се да задава въпроса къде отиваха или защо. Бе прекалено ядосан, за да й отвърне. Не знаеше на кое се дължеше гнева му, не знаеше на какво се дължеше присъствието му… Вече бе загубила надежда за каквото и да е, искаше само да свърши. Прекалено много хора, прекалено много грешки… нямаха как да върнат времето назад, нямаше как да се поправят… и нямаше смисъл да гледат напред… или поне Реджина не го откриваше тогава.
Магипортираха се рязко и, когато усети опората под краката си, вестибуларният й апарат не издържа, и се строполи в несвяст. Бе толкова немощна в болката, в грешките, в миналото си... Не можеше да продължи напред. Но Дейвис не смяташе така.
Издърпа я за ръката и й удари силен шамар, за да я свести. Когато срещна яростния му поглед, изстена глухо и почувства болката във всяка една фибра от тялото си.
Бе й посегнал, бе я наранил отново. Психически и физически, така, както можеше да я нарани само той, единствен той.
Реджина знаеше, че, докато Дейвис Монтагю крачеше по тази земя, за нея нямаше да има място на нея. Знаеше, че, ако с Луциус не успееха да се приключат всичко това веднъж завинаги, щяха да се наранят… Бъдещето бе предначертано… малко неща можеха да променят в настоящето… и само едно, което можеше да ги спаси – себе си…
Бе невъзможно, невъзможно до последната строфа, до последната дума, до последната буква. Бе невъзможно да се спасят вече. Бе невъзможно да променят себе си. Бе невъзможно да се разделят. Какво значение имаше тогава?
Реджина почувства слабостта си, но си наложи да не й се отдава. Това бе игра, само игра… Всички щяха да загубят, но нямаше смисъл да я прекъсват… Защото така само щяха да приближат поражението си.
Безсмислено. Нямаше друга игра, нямаше друга възможност, нямаше друг свят, нямаше друг живот… Бе въпрос само на време, на часове, на секунди, които можеше да преброи, но нямаше да придърпа края й, не и сега…
Не и аз…
Реджина заби петите си в калта толкова рязко, колкото и тези мисли бяха минали през главата й. Изчака Дейвис да се обърне към нея и го зашлеви с цялата сила, на която тялото й бе способно точно в онзи момент.
-Ти, проклет плужек такъв! Какво си мислеше през цялото това време? За каква ме смяташ? Ти не си нищо за мен, Монтагю, нищо! Не струваш и цент, никога не си струвал! Можеш да направиш каквото искаш с мен, можеш да ме нараниш! Но това не те прави по-силен и никога няма да може!
Очите на Дейвис светеха в кърваво, устните му потрепваха, а по лицето му се стелеше бледната лунна светлина.
Реджина се приближи бавно до него и, когато дъхът й погали лицето му, изсъска, а от гласът й струеше повече отвращение от когато и да е:
-Ти си просто един страхливец, който не може сам да постигне това, което иска! Това е горчивата истина, Дейв, скъпи! Оказа се прекалено слаб, затова посегна на момиче, което да свърши твоята работа! И, знаеш ли какво още забравих? Чувствам се още по-отвратена, че, дори и за миг, аз бях подвластна на същество като теб, толкова първично и нисшо, толкова безобидно, че да те нарека подлез или злодей би било абсурдно и дори комично!
Няколко секунди така, в гнева, в омразата, в отвращението към самата себе си и към онова нищожество, на което се бях подчинила…
В следващия миг бях вече на няколко метра от него, борейки се с кръвта, която ме давеше, и ненавистта, която бе объркала всичките ми емоции така, че не можех да почувствам болката отново… тогава бях безчувствена… един миг, в който аз бях лишена от чувства, завинаги… така, както съм сега… Разбираш ли ме, Луциус, тълкуваш ли усмивката ми? Или е прекалено болезнено да знаеш че не ме боли да се разделя с теб, не ме боли да се сбогувам… че не ме боли да те чувствам отново… един последен път…
-КРУЦИО!

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Слънцето отдавна бе залязло, бе почти полунощ. Пете всеки момент щеше да дойде, а с него в имението щеше да се настани и агонията. Така се бяха разбрали… Не трябваше да разтягат съдбата, не трябваше да отдалечават края. Бореха се точно срещу това, точно срещу времето, което им бе нужно, за да се привържат завинаги.
Сиан спеше спокойно, нямаше как да разбира това, което се случваше около него. Скарлет го беше нахранила няколко пъти, въпреки че бе безсмислено. Това бе нещо, което правеше, мъчейки се да опази уязвимия миг щастие, който с Рудолфус заедно бяха инсценирали, заедно бяха изиграли. Нямаше значение колко изкуствено, колко лабилно бе то, те го притежаваха. Искаха поне веднъж да го притежават.
Пете почука на вратата и влезе тихо вътре. Лестранж му направи знак да замълчи, наблюдавайки лицето на сина си. Защото Сиан бе негов син, независимо кой бе биологичния му баща. Рудолфус го бе приел като собствен преди толкова много време, бе го обичал като собствен толкова дълго… Сега нищо не можеше да промени този факт.
Пете направи няколко крачки към леглото и се спря, чувствайки се неудобно, сякаш сам бе убиец, сякаш сам им го отнемаше.
Рудолфус се наведе и целуна сина си по челцето, мълвейки:
-Ще бъдеш добре, всичко ще бъде наред… Ако не тук… то поне там… -После обърна поглед към стената, без да може да спре сълзите в очите си. Бе прекалено-силно, прекалено-болезнено, прекалено-убиващо ги…
Прощавах се с най-светлото същество в живота ми. Същество, което бях обичал, един кратък ден бях обичал. А сега трябваше да оставя на съдбата му.
Смееш се. Смееш се, но ти никога не си познавала това чувство. Никога не си знаела какво е чувството да загубиш нещо, което си ценяла толкова силно.
Аз ти казах, Бела, аз ти казах… Не си го загубила, защото не си го и притежавала… И аз съм много по-богат от теб, защото можех да обичам, защото ме болеше, защото в света ми имаше нещо, което заслужаваше сълзите ми, имаше нещо, което подхранвах с тях. И не съжалявам… Защото всяка една сълза, всяка една болка… даваше нов смисъл на живота ми.
Ами ти? Какво имаше, какво загуби? Кое те правеше щастлива, кое те нараняваше? Кое ценеше в живота си? Защото всичките тези неща ме направиха истински, осмислиха живота ми, вляха кръв във вените ми. Ами ти… ти май никога не си съществувала, нали?
Скарлет вдигна детето на ръце и подпря чело о неговото, усмихвайки се нежно:
-Няма да позволим да страдаш от липсата на онова, което не ни достига на нас самите.
После го целуна по нослето и една сълза се търкулна по лицето й, въпреки че тъжната усмивка оцеля при сблъсъка си с нея.
Моето дете, моето собствено дете, моята плът, моята кръв, моето име, моят живот и моята съдба… Май никога не съм заслужавала да бъде част от мен, да го чувствам вътре в себе си… Май, предизвиквайки Луциус в онзи ужасяващ ден… сама бях издърпала облаците и сама бях извикала бурята… Май болката, която ме опияняваше, сега ме съсипваше, нали?… Никога не съм знаела точно колко мога да загубя… Но тогава ми стигаше да знам че съм била част от играта, че съм залагала… Предполагам сега това отново трябва да дава смисъл на живота ми. Загубих способността да чувствам истинските неща… а всъщност… май никога не съм умеела…
Тя го вдигна и го остави в ръцете на лечителя, а пръстите й се загубиха в косата на Рудолфус. Нито за миг не извърна поглед от детето си, за разлика от Лестранж, който не успя да издържи и скри лице в шията й.
Скарлет се обърна и, в някакъв унес, целуна слепоочието му.
-Няма да усети нищо. –Промълви Пете тихо.
-Благодаря. –Кимна Скарлет и, след като вратата се затвори, нещо в нея се пречупи. Остана няколко секунди загледана натам, докато сълзите се спускаха по страните й. В следващия миг хвана главата му с ръце и, взирайки се в очите му, целуна всяка част от насълзеното му лице.- Така е по-добре, Руди, така е по-добре за него. Постъпихме правилно.
Дълго време ръката му стискаше конвулсивно ръба на възглавницата. Едва след няколко часа се отпусна на гърдите й и я притисна към себе си с ръце. Скарлет продължаваше да прокарва пръсти през косата му, все по-бавно и по-бавно, докато накрая и съвсем спря. Не й бяха останали сили да се бори, не й бяха останали сили тя самата да се държи. В онзи миг можеше да му даде само болката си… любовта, но и болката… Коктейл от чувства и емоции, които бе събирала цял живот и можеха да отровят само неговата душа… Затова ги запази в своята, един ден щеше да се нуждае от тях отново… Тогава нямаше да е толкова опасна за него… но и това нямаше да има значение…

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Когато Реджина отвори с мъка очите си, те вяло обгърнаха непознатото помещение. Чувстваше се отпаднала, а и не помнеше как се бе озовала тук. Откъсъчлени моменти от кавгата с Монтагю липсваха в съзнанието й, но злобата и борбеността й още бяха част от нея.
Дейвис се надвеси над лицето, поставяйки за опора двете си ръце отстрани на главата й, през разфокусиралия си поглед разпозна арогантната му усмивка.
-Не е.. не е достатъчно, глупако… не е… достатъчно… -Успя да изстене през болката.
„Трябва повече за да ме повалиш отново… Този път трябва повече…”
-Така ли? –Усмихна се още по-злокобно Монтагю.- Нека да ти припомня някои неща тогава.
Тялото му притисна нейното толкова силно, че затвори очите си и една тежка въздишка се откъсна от дробовете й.
Искаш ли да ти разкажа, искаш ли да ти разкажа всичко, Луциус, до последния детайл? Искаш ли да знаеш колко бях безпомощна в ръцете му, колко лесно раздели краката ми, искаш ли да знаеш колко силно навлизаше в мен, колко просто, колко лесно можеше да ме има? Искаш ли да ти разкажа какво бе усещането да е вътре в мен, да ме контролира, да ме притежава, да ме наранява? Искаш ли да знаеш точно какво си мислих в онзи миг, точно какви картини минаха през погледа ми, точно колко страшно бе да съм толкова уязвима психически, колкото и физически? Искаш ли? Или не желаеш никога да ти казвам? Боли ли? Още ли може да боли? Значи всичко се е подредило, значи е станало точно така, както го исках… И щом сега боли, значи още го притежаваме, нали? Каква утеха…
Реджина напрегна цялото си самообладание, последните си сили и болезнен дъх. Надигна се, набирайки се през болката на врата му, и прошепна меко:
-Ш-ш-ш… Само Маркъс да не чуе.
Захапа леко врата му… Така, както преди беше доказвала отдадеността си към Маркъс, към Луциус и към Сириус. Така, както някога им бе доказвала колко много значеха за нея, колко силно държеше на тях… както някога им бе доказвала че оформяха света и сърцето й… Както някога…
Отпусна се болезнено на леглото, без да може да помръдне. Усети че той се изправи, треперейки, усети, че се долепи, победен до стената.
Знаеше… знаеше точно какво означаваха тези думи, знаеше колко много доказваше този жест… Също като вас…
Когато го бях сбъркала с Маркъс, му го бях демонстрирала… Само веднъж, само докато вярвах че е Марк… Знаейки, че не е, нито веднъж не го бях направила повече… И в онзи миг аз знаех, че съм го сломила, знаех че съм го победила… че съм го победила завинаги…
Защото ми трябваше толкова малко, за да науча слабите ви места. Защото можех да ви контролирам, защото можех да ви наранявам, да ви ощастливявам, да ви убивам и да ви съживявам отново… А човекът, който познаваше омразата… бе глух и ням пред любовта… също като теб…
Е, Луциус, май някои неща никога не се променят? Като мен и теб. Сълзите и думите ти в момента го доказват. Няма значение кой избяга, няма значение кой се пречупи, кой оцеля… Сега само теб те боли… Предполагам че винаги съм била по-силна от теб… Защото мен не ми останаха сълзи… А ти ще ги изплакваш още цял един живот, че и в гроба!

Когато отвори очите си, зениците се разшириха и светлината изчезна, потъна в нищото.
„Кръвта не е чиста никога не е била…, нито моята, нито нейната, нито твоята… ”
„Остава още малко… и после и мен няма да ме има… тя си тръгна първа, защото първа се научи да обича… ”
„По-щастливи са от нас… ”
Реджина отвори очите си и през размазаните тонове, разпозна сянката над себе си.
-Къде е споменът? Какво си казала на Луциус? –Изсъска Монтагю, едва-сдържайки гнева си.
-Не съм… говорила… с него.
-Не ме лъжи!
-Не те…
Реджина загуби съзнание в мига, в който Дейвис отново се опита да прочете спомените си.
Защитата й бе слаба, но и Монтагю не го биваше. Не знаеше точно как да стигне до това, което желаеше. Затова и не успя да го открие.

Дейвис я спря пред сградата и й я посочи, придържайки я да не се строполи.
-Това е Щабът на Черния лорд, Реджина. Ако не постигна това, което искам, ако Волдемор не получи това, което иска от Луциус… Твоят човек ще трябва да се сбогува с този свят и Господарят сам ще се погрижи затова. Ако смяташ, че, противопоставяйки се на мен, се противопоставяш и на неговите желания, си се излъгала. Господарят държи силните да бъдат на негова страна. А, ако те не го направят… никога няма да им позволи да застанат срещу него. Така че за живота на Луциус е по-добре да правиш каквото ти казвам и никога да не му казваш истината. Защото тя ще го убие.
Реджина не отвърна. Добре знаеше, че в нейната ситуация, нямаше право на избор. Знаеше, че, така или иначе, Дейвис щеше да получи това, което искаше. Но тя нямаше да преклони глава пред него и нямаше да му засвидетелства истината…
Истината, че не можех да позволя да те убият…

Прибра се в спалнята преди останалите да се събудят. Времето до повратния момент изтичаше, а всичко изглеждаше толкова несигурно, толкова ужасяващо, толкова непосилно.
Щеше да се промени, целият им свят щеше да се промени… в момента, в който краката й докоснеха „Кингс Крос”. И Флинт трябваше да избере съдбата на двама човека, без да знае как да спаси това, което бе останало от световете им. Нямаше как да знае.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Сряда:
Когато всички сведоха глава пред своя Господар, едва ли някой можеше и да предположи колко всъщност несигурен бе Волдемор в себе си. За времето на отсъствието си, той бе направил още един хокрукс, поредният, последният, този, който бе разнищил душата му ужасяващо. Риддъл бе прекарал няколко изключително-тежки седмици и нямаше как през това време да се покаже пред смъртожадните – така само щеше да развали дълго-формираната слава, която всъщност ги подчиняваше.
Това, в действителност, бе причината Рабастиан, Долохов и Ейвъри да запазят живота си. В агонията си Черният лорд бе успял да съхрани само най-важните си спомени, а в тях не фигурираше „грешната” информация че духът на семейство Блек всъщност бе оцелял. Волдемор възложи нови мисии на подчинените си и не съумя да накаже тримата провинили се. Имаше време и за това.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

В същото време, Триша, Рег и Крийчър се спотайваха в най-отдалечените ъгълчета на Англия и никой от Черният орден не се сети, а и не посмя да тръгне по следите им. Веднъж вече трима се бяха провинили и, като по чудо, бяха оцелели. Но никой не искаше да рискува отново.
Регулус бе успял да ги спаси, ползвайки отдавна-забравената кръвна магия между него и Рабастиан. Бяха слепили алените си ръце и с помощта на наивно, детско заклинание, се бяха свързали завинаги. И, докато Лестранж бе подценил и забравил този факт, Блек го използваше успешно, за да осъзнае местонахождението на смъртожадните. Така бяха избягали на няколко пъти, просто бяха надхитрили Рабастиан. Нещо, на което преди шест месеца, Регулус никога нямаше да повярва че е способен.
Триша бе удържала на обещанието си и не бе споменала за детето, което очакваше. Тя инстинктивно чувстваше, че скоро щеше да им се наложи да се разделят. И тогава не искаше тя самата да го спира от желанието му да направи нещо добро.
Регулус дълго време бе мислил само за злини, дълго време омразата бе подхранвала дните и живота му. Сега, когато за първи път Блек искаше да жертва толкова много, да жертва живота си за този на толкова много хора… тя нямаше правото да го спира, нямаше правото да го наранява по този начин. И, каквото и да следваше в живота й – щеше да го изтърпи, само и само да знаеше, че той е получил смисъл на своя. Щеше да направи тази жертва за човека, който обичаше повече от всичко на този свят… Щеше да го направи за Регулус.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Петък:
Рано сутринта, точно в осем часа, започваха изпитите за ТРИТОН. В Голямата зала се бяха поместили всички седмокурсници и нервно оглеждаха околните.
Джеймс Потър получи един „Изключителни” по Защита Срещу Черните Изкуства и един „Надхвърлящ Очакванията” по Отвари. Лили, която трепереше до него, изкара отлични оценки и по двата предмета, същото което постигна и мълчаливият и бледен Ремус. Сириус остана със същите оценки като Рог, а Питър едва не го скъсаха.
Рудолфус, който изглеждаше по-смазан от когато и да е било, не мина нито един от изпитите. Бе прекалено-наранен, прекалено-отнесен, за да съумее дори и за миг да забрави това, което се бе случило у дома. Професорите, които го познаваха добре и знаеха на какво е способен, предвид молбата на Дъмбълдор, щяха да проведат изпитите му отново началото на следващата година. Това нямаше как да накара Лестранж да забрави всичко, но поне го поободри. Оставаше един час и щеше да напусне училището за магьосничество и вълшебство един последен път… Училището, което му бе дало и отнело толкова много за седем години… толкова много…
Рудолфус събра бавно нещата си и се вгледа в стаята. Пред очите му минаваха всички онези мигове, всички онези хора, всички онези чувства, които години наред го бяха свързвали с училището. Тук бе открил света си, бе открил себе си дори. Тук бе загубил надеждата…
Докато каретата се отдалечаваше от замъка, очите на Рудолфус се взираха в начина, по който слънцето се процеждаше на нежни лъчи светлина през кулите му. Наблюдаваше птиците, които кръжаха над езерото, Забранената гора, която потрепваше под ласките на вятъра.
Годините се бяха изнизали неусетно, беше дошъл тук, сега се сбогуваше. Не можеше да даде име на празнотата, която оставяше замъкът в душата му, не бе болка, но не бе и радост. Бе загубил способността да изпитва прости чувства, бе загубил способността да чувства ясно света около себе си. И нямаше как да разпознае силата на нищетата, която в момента бе прихванала душата му като в капан.
Качиха се бавно на влака и хвърлиха последен поглед на замъка, изчезващ в далечината. Бе ги променил, бе ги направил такива, каквито бяха сега. Не бе сигурно какво щеше да се случи, не бе сигурно какво бяха загубили по пътя си и какво им предстоеше да загубят. Все още нямаше значение.
Реджина и Рудолфус се разположиха заедно в едно купе. Останалите от тях не бяха оцелели, само те двамата. Седяха и се взираха невиждащо в далечината, без да отронват и дума. Бяха забравили думите, които можеха да им помогнат да оцелеят.

·٠•●¤ۣۜ๘ҳ̸Ҳ̸۩۞۩ ̸Ҳ̸ҳ¤ۣۜ๘●•٠•

Когато влакът забави ход, Реджина почувства ударите на сърцето си. Още не бе решила какво трябваше да прави - пръстенът в ръката й не бе унищожен, но и не блестеше на пръста й. Не беше избрала още съдбата си, не знаеше какво трябваше да направи. Просто се изправи и взе багажа си.
Застана на вратата, преди още тя да се отвори. Не изчака Рудолфус, защото нямаше смисъл – пътищата им се разделяха, нямаше нужда от болезнени сбогувания - пазеха болката за бъдещето.
Влакът спря, вратите се отвориха. Аз слязох и вдигнах погледа си, търсейки те.
Предупредих те, Луциус, предупредих те че ще стигнем дотук преди толкова много време. Защо се учудваш сега, защо те боли, след като знаеше всичко от самото начало? Кога дойде времето да плащаме за грешките, защо пак ни наранява, след като го знаехме от толкова дълго?
Вдигнах очите си и те срещнах. Такъв, какъвто те помнех, преди грешките да ни разделят, такъв, какъвто бе бил винаги… човекът нямаше да се промени до днес… до последния ден…
Видях те в далечината – толкова унесена, толкова променена след всичките неща, които се бяха случили. Не знаех какво бе правила през цялото това време, но ти нямаше да ми кажеш, нали?
Тогава наивно вярвах, че, щом бяхме стигнали дотук, щом бяхме заедно, щом го притежаваме… то пътят нямаше значение. Силно, сляпо го вярвах. Нямаше как да приема, че не целта, а пътят е важен и че точно той щеше да ни я отнеме… да ни я отнеме, след като толкова дълго се бяхме борили за нея…
Проследих с поглед стъпките ти към мен. Наоколо сякаш всичко бе изчезнало за един кратък миг. Не ги чувах, не ги виждах, не ги чувствах. Само ти в далечината, приближавайки се, взирайки се в мен.
Едва ли мога да кажа какво очаквах в онзи дълъг миг, едва ли тогава вече търсех пръстена на ръката ти. Оказах се прекалено слаб, прекалено вглъбен в това да наблюдавам крачките, които те приближаваха и те отдалечаваха към мен. Предполагам, че е било прекалено-силно, прекалено-истинско, прекалено-болезнено, за да потърся отговора си веднага. Предполагам, че в онзи миг, когато застана на милиметри от мен и очите ти ме наблюдаваха болезнени, истински, размити от всичките спомени и всичките загуби…
Предполагам, че тогава бяхме… че тогава сме били…
…че били сме някога... там…
…че сме го видели…
…че сме го живели…
…че сме го имали…
...но сме го загубили…
…че сме го обичали…
…че сме го ненавиждали…
…че сме го бленували…
…но сме се събудили…
...че сме му се отдавали…
…и сме го контролирали…
...че сме го жертвали…
…и сме го преоткривали…
Че сме били някога, че някога сме били…
Безсмъртни в гроба, мъртви, вечно живи…
Преоткрили бога, дявола с думи убили…
Истински до изнемога, с чувства света променили…
Че сме били някога…
И били ли сме наистина преди?